От една дрипа

Комахай всички българи от Костурско пролет отиват на печалба по гурбет; жените остават сами в къщи. Техните села са закътани добре из тъмните пазви на Бигла планина и Върбица и неканен гост рядко ще завърне нататък. Само в Корещенската нахия, между Шестовската планина и Черна гора, има няколко села — те са в Дреновенското поле, на открито. Дреновени и Черновища със своите бостани се редят отсам и оттатък по Кономладската река, татък пък накъдето се отбива пътя от брега, под планината е Жеравени. През нивите и лозята и трите села се гледат помежду си, като да са упование едно на друго във всяко време.

На 25 август 1903 година цялото поле беше глъхнало околовръст и този ден жив човек се не мярна наникъде по него. Отколе бяха минали дните за жетва и тъй буйно изкласилите тази година посеви лежеха клюмнали над браздите, като че класовете са се уморили да чакат сърпа да ги пожене. Скоро вече наближаваше гроздобер. По наредените татък над нивите лозя лозовата пръчка е откърмила и наляла тежки гроздове, а ни стопанин да излезе да обиколи лозето си, ни както други път по туй време весела дружина деца, погнати от пъдаря, да припнат като ято пъдпъдъци по някоя межда. Край реката къщите на селата и те бяха се смъкнали и през бостаните и тополите се мяркаха обгорени порутени стени, между които се виждаха само кръстовете на черковите: изправени сред съсипните като над гробници или може би подети с някаква молитва нагоре.

Няма месец, как една нощ загърмяха тука камбани, знамена се развиха и всичко наоколо екна от радостта и песните на новото възкресение. Войводи, повели след себе си отбор момци, всички с вдигнати глави, с напети юнашки дрехи обикаляха от къща на къща да възвестяват, че са се свършили вече дните на тегло и на робия. Отвред с китки тичаше мало и голямо да ги среща. Бащи и майки ги прегръщаха и от радост плачеха пред тях като деца. Този, когото отпосле не застигна куршума на аскера или не си сложи главата под башибозушкия нож, той, докато е жив, ще има да разправя за него ден, когато първом се каза: няма вече турчин и няма рая! И като се мина и ден, и два, неделя и друга и отникъде не посмея да се покаже ни аскер, ни башибозук, и сладкия блян оживя в сърцата, повярваха в него всички… С тежка отплата отпосле заплатиха те тази радост и новото си царство… То не беше аскер — побеснели пълчища нахлуха и откъм плешивите висини на Буч и долу откъм Жеравени, никой не можеше да устои насреща им. Всеки остави мило и драго и търти към гората: когото настигнаха, там на мястото си и остана, който смогна да избяга, през нощта от върха на планината изглеждаше как в пламъци се топеше къщата му. След ден-два аскера, като очисти всичко и камък на камък не остави от селата, отмина пак, но още никой не смееше да подаде глава от горската шума.

Днес само тъмни облаци гарвани се виеха в небото от сутринта, ту се събираха наедно, разграцваха се, сякаш се карат за нещо, ту пък се разпиляваха ниско над полето и накацваха над мършата, разхвърляна под пътя, край реката и навред из пресъхналите вади на бостаните. Наоколо нямаше никой кой да ги плаши сега. Сегиз-тогиз някъде от кестеновите дървеса над пътя, ако се откъсне кестен и затрещи из клонака, гарванът, както е кацнал отблизо върху белите ребра на някой леш, ще вдигне само глава, огледа се и пак си продължава да кълве.

Надвечер слънцето беше се вече скрило зад върховете на Буч, из пепелищата на Дреновени се показаха пет-шестима дрипави низами и един чаушин с подстригани отпред мустаци след тях. Стиснал всеки пушка в ръка, с източени напред избръснати вратове, те плахо оглеждаха мястото, дето край всеки дувар бомба е трещяла и от прозорците пушки пърпореха навред. Сега тука не личеха ни дворища вече, ни пътят можеше да се познае. Камънаци и обгорени греди бяха запречкали всичко. Низамите бързо се прехвърляха по тях. На края на селото те се спряха пред един бостан над реката, опряха о земята пушки и всеки отдъхна. Тази сутрин тях отделиха от аскера да тръгнат да обикалят наоколо: да не би от планината някъде да се покажат пак комити. Цял ден вече те вървят и на всяка крачка са нащрек. Дотука, слава богу, не им мина през главата никакво премеждие. Низамите се загледаха в засененото поле, като че не им се хващаше път нататък. По междите на лозята и покрай пътя се тъмнеят кестените и високите подкастрени бадеми. Нататък, там отвъд реката, дето в битките се бяха укрепили най-върлите комити, се чернееха съсипните на Черновища. А по-насам, тъкмо насред пътя между двете села, в горичка потъмнели дъбове, се е сгушил малък параклис. Те огледаха всичко, ослушаха се: наоколо нищо се не чуваше освен дружното свистение на щурците и реката, която клокочеше под пътя нататък през полето. — Нямаше що, трябваше да се върви. — И всеки пое пак пушка през сред и възвиха към малката дъбрава на параклиса.

Макар зад Буч да бяха изгаснали багрите на вечерната зара, още навред беше видело. Пътят — тесен междуселски път покрай река — изглеждаше като замазан с глина от вчерашния дъжд; никъде по него не личеше да е минало колело или да е стъпал човек или добитък. Тук-таме край брега се чернееха мърши, които със свойта воня запушваха дъха на низамите и те бързаха по-скоро да отминат. Преди да наближат параклиса, на едно място изведнъж ги задави тежка миризма; те се извърнаха: под пътя долу край елите бяха вирнали подути кореми цяло стадо свини — и всички хукнаха тичешком напред. Като поотминаха, спряха се малко. Чаушина, с уста пълна от слюнка, се изплю от погнусяване, и плюнката му се проточи като тънък конец надолу.

Едвам низамите пристъпиха още няколко стъпки, и сред потъмнелите дъбове се показа малкия параклис — най-много от таквизи места из пътя ги беше страх. Всички стиснаха по-здраво пушка в ръка и източиха пак дълги бръснати вратове. Двама от низамите тръгнаха напред, а другите с чаушина се разпръснаха надолу край реката и бавно повлякоха крака.

— Дали не са се заложили някои зад дъбовете да им отворят работа по вечеря? Или някой ранен в битката, без да са го забележили, пропълзял е тука и преди да умре, чака да хвърли бомба върху царски хора. Комита вяра няма. Един драм душа да е останало у него, той няма да я изпусне, преди да направи някоя пакост. Онзи ден край други такъвзи параклис нали един, на когото и двата крака били пребити, повали онбашията и двама низами и след това гръмна и себе си… Наоколо всичко е тихо; реката на това място се разлива, та не се чуваше и клокоченето на потоците. Само малката дъбрава ту подемаше своя тъмен шепот, ту млъкваше, като да се ослушва и тя в самотата. Стъпка по стъпка двамата низами избиколиха, огледаха — никого нямаше. Вратата на параклиса зееше отворена, вътре тъмно като в пещера. След тях настигнаха и другите с чаушина, излязоха на пътя и без да се спират, забързаха нататък към прехода на реката, зад който се виждаха бостаните на Черновища.

Разпилените по вадите и из полето гарвани вече оставяха мършите, подемаха се и на орляци отлетяваха нататък към потъмнелите дъбрави на Черна гора. Вечерния сумрак взе да се събира около елите и храсталаците край реката, която от вчерашния дъжд течеше още мътна. Водата беше поспаднала, на прехода се показваха един до друг големите камъни; по тях щяха да минат низамите на другия бряг. Тъкмо Чаушина слезе от пътя, единът от низамите го дръпна за мишцата и показа с пръст към плета отсреща. Между два кола беше се превил като дисаги човек, калпака му паднал на земята, почернял от кръв, лицето му закрито към плета, не се виждаше. — Този ще е бил някой от най-върлите комити: държал се е докрай… Като избягал от селото, заложил се е край бостаните и когато аскерът е напрял отвред, търтил е да бяга. Куршумът го е застигнал тъкмо да се спусне в реката и той увиснал на плета, а калпакът му паднал…

Възпрени така въз прехода, низамите бяха вперили очи в провисналия труп и мълчаха. След малко Чаушинът изсумтя с ноздри сърдито:

— Нали не е доволен от хала, на който го държеше падишаха — сега от този, който сам си го докара нека се благодари; нека виси на плета! Ей тъй гарги месата му да изкълват и на огнищата им трева да порасте… Хайде! Докато аллах е отгоре и ножът се вдига за славата на пророка, тука само гяурин няма над мюсюлманина връх да вземе…

И всички вдигнаха глави да тръгнат. Но зад убития татък из бостана стори им се, сякаш се мярна човек. Тозчас се стъписаха, пръснаха се и кой зад каквото намери, сви се край брега. Със запрян дъх, със стисната в две ръце пушка, един от хралупата на крива върба, друг иззад някой голям камък, те дебом занадничаха. — Татък, сред лехите зеле, с разперени ръце се бе изстъпил човек, с една ръка развява червена дрипа. — Кървав байрак ли показва, или знак някому дава? Други се не виждат. Само той и убитият на плета виси… Низаминът зад върбата изтегли пушка, прицели се хубаво, но Чаушинът му шитна отстрани, спря го. Изведнъж татък край вадата на бостаня пък буренът зашумя, размърда се и бързо-бързо се затупа по земята, сякаш някой да бие сигнал… — Разбра се вече.

Тресна гръм, втори и трети, избиха пламъци над реката и дим на бели кълба мудно се повлече край брега. Никой отвъд не отвърна. Низамите се спряха мигом, надникнаха пак един отсам, други оттатък: — Нищо… тъй както си беше застанал сред бостаня, той стоеше, без да помръдне, и в ръка показва само кървавата дипа… Един от тях отново вдигна пушка, прицели се и този път всички с очите си видяха как куршумът прониза право гърдите му отсреща; той се поклати и вместо да се повали, стори им се, подигна сякаш по-високо дрипата с ръка. В същото време в буренака към вадата се затупа още по-усилено. Те се спогледаха в недоумение: — Това пък какво е? Откак са ги вдигнали подир комитите, само чудеса гледат: хора побеснели, с очите в огъня вървят, никой живота си за нищо не иска да го знае. Ама туй… и от куршуми да не падат, не бяха срещали… Сви се на всекиго сърцето в гърди и потаен страх изби всички. — Дали и той не е от тези, дето куршум ги не хваща — и за таквизи се разправяше из аскера. Някой, със стара чутовна муска на шия, намерил едвам оцеляла от битките дрипа от юнашки байрак, вдигнал я сред пепелищата, пак отново комити на бой да събира… А отстрани други ни жив, ни умрял го забележил, бие се да стане след него… Чаушинът както беше се прострял зад един камък, стана, изправи се и погледна отвъд през плета. — Във вечерната дрезгавина зелките прибулили с лека тъмносиня мъгла лехите на бостаня, сред който изправен в цял ръст човек, сякаш понесен на тъмносин облак, показваше в ръка червена дрипа. — Тъдява някъде край тези бостани двайсетина комити са се били укрепили, цял ден са разигравали табора, докато ги избият. Този сякаш от тях някой е възкръснал да разпери ръце насреща им…

Докато дойдат на себе си да видят какво да правят, край вадата на бостана пак зашумоля буренакът, скритият там заби по земята пак сигнал. Низамите, всички из едно, притиснаха до рамо пушки и отново полето заеча от гърмежи. — Каквото ще да е! Нищо срещу пушката на мюсюлманина не е устояло. Когато пророкът е бягал от Мека, задето месецът е осветявал пътя му през пустинята, крилатият змей е сторил клетва пред дявола да угаси небесното светило. Оттогава всяка година се надвеся той над небото и всяка година с гръма си правоверните го повръщат назад. Един гяурин и от крилатия змей ли ще бъде по-юначен!… И един през други те се надпреваряха да гърмят; куршумите свиреха над мътната река и из бостана, а незнайният гяурин, изправен там сред лехите, от всеки нов удар само се поклащаше изтежко, с разперени насреща им ръце, като че иска да им каже: „Стреляйте, колкото искате, ей ме на! От вашите куршуми не искам и да знам…“ Това още по̀ дразнеше низамите и колкото стреляха, толкова повече им се отваряше охота да стрелят. Те се забравиха. Всичко, каквото им се беше набрало днес на душата — дето бяха се ядосвали, дебнали и търсели, — тука по вечеря искаха да си го изкарат.

Нощта вече беше прибулила наоколо. Зад Жеравени се показа бледният месец. Подплашен сякаш от гръма и той, назърташе през планинските върхове да види що става надолу из полето.

Няколко куршума се спревариха пак един след други и през сред раздраха ямурлука на незнайника в бостаня. Чаушинът сне пушка от рамо, повгледа се още по-втренчено и махна на другите с ръка да спрат малко. Той разбра каква е работата. — Както вървяха гузни и само дебнеха и се озъртаха от сутринта още, в постоянното си дебнене и озъртане цял ден, те взеха бостанското плашило за комита и откриха срещу него огън, като да бяха налетели на същинска чета. Но подхванали веднъж боят, макар с плашило, низамите не можаха сами себе си да спрат. — И бостанските плашила на гяурите, и те ли кървави байраци развяват в ръце? Отде тази червена дрипа и тука? — Че и там край вадата буренакът шумеше — кой биеше сигнал?… И едвам спрели, излезе всеки от пусията си на открито и отново се започна боя с все сила. Гърмежите пращяха, подемаше ги отзад планината, отекваха се насреща в Черна гора и полето от край до край ечеше.

Куршумите раздраха ямурлука на плашилото, от едната страна се откъсна пешът, от друга провиснаха дрипи, най-сетне и двете ръце с червената дрипа се завъртяха, смъкнаха се надолу и голият кол щръкна. Тогава като на пристъп се втурнаха низамите, прецапаха реката, след тях по камъните на прехода се прехвърли и Чаушина и всички запрескачаха ниския плет на бостаня. Като че силен и упорен враг лежеше там сред лехите повален. Едни не могат да търпят, затекоха се да го видят по-скоро. Други с Чаушина се отбиха към буренака. — Един на три крака кожа и кокал кон се беше завалил в пресъхналата вада и с усилие тупаше с предния си крак да стане. Тази кранта — ранили са я, паднала във вадата и никой не я видял да я доубие. Само ги изплаши и тя… Низамите с Чаушина възвиха към лехите, наобиколиха всички направеното на решето плашило и червената дрипа, огледаха ги и хвана ги яд за уплаха и шума, който само вдигнаха нахалост. Някой се изплю сърдито, други изпсува настрана… Като нямаха на кого да си изкарат, низамите се извърнаха към вадата, вдигнаха пушки и с няколко куршума доубиха ранения кон.

Чаушинът остана сам над падналото плашило, погледна го със стиснати зъби няколко пъти, после се изплю върху червената дрипа, смачка я с крак и тръгна след другите гневен, че пак се изплъзна от ръката му, пак не можа да хване онова, което с табори аскер и башибозук го гонят навред и не могат да го премахнат…