От оралото до урата

I

Известният столичен доктор М., изряден хирург и ловец, и добър разказвач, ми разказа следното:

„Един ден по лов за патици, като се скитах из софийските околности, замръкнах при село Горни Богров и нощувах там. Пренощувах в къщата на дяда Мине, селянин заможничък, умен и добър. Същата вечер се завърна от оран и син му Стоичко. За тоя Стоичка искам да ви разкажа. Пъргав и работлив момък, весел по характер, як, здравеняк. Един на баща, той вършеше всичките полски работи. Ония ти черни очи, умни у него, светят; онова ти лице, блика здраве и сила от него. Стоичко разправяше за домакинските си занятия, за нивята, за воловете, за плодородието нея година… Само тия интереси съществуваха за него на света. Беше и грамотничък. Дядо Мине се радваше, че е отгледал такъв добър син, да му поеме работата на старини. Не знам как и аз обикнах това момче, усещах една радост в това щастливо и трудолюбиво селско семейство… На заранта, когато излязох из село, по изгрев слънце, аз пак видях на нивата Стоичка, че ореше юнашки. Като стъпил на плъзицата на ралото, прокарваше ония ти бразди, дълбоки и прави, и земята весело пращеше, и ми се чинеше, като че думаше: «Ори ме, момче, и аз ще ти дам богата жътва!» Стоичко ме позна, махна ми весело с ръка в знак на поздрав и пак си продължи работата. Дълго време се извръщах назад и гледах с наслаждение силуета на воловете и на Стоичка като един жив символ на труда и божията благословия.