От прозореца

IX

Но оттогава Рале вече съвсем се смири и като че се изгуби от очите и на стари, и на млади. Някога по цял ден се щура из къщи самичък, някога пък измъкне се из село и никой не го знае къде е. Би Великден, биха хора и люлки, той се не показа никъде.

По едно време из село се понесе тъмна мълва — Рале отишел в манастиря да се калугери. Тоз чул и се обзалага, този пък с очи го видял с калимявка на глава в манастиря.

Току-що пред сенокос бакалина каза, Рале отишел да си вади вула, млада вдовица другоселка щял да доведе.

— Толкоз се надига, толкоз хвърка, че най-подир и на вдовица ли кандиса? — Изви пак глава и се зачуди на ума му и мало и голямо.

— Била мома, била вдовица, всеки с късмета си на този свят… Само да се прибере наред с хората и той… Вече беше си свършил в ума Рале, беше врекъл приказка и не даде ухо ни на една людска дума.

Людските знаеха ли що бе видял и патил тези години той? — Когато по Никулден през нощта се залута самин гладен и мокър из снега… Или като някой дърт калугер взема да си заравя парите в земята… Когато му се сключи сърцето, нищо не вижда, нищо не чува наоколо си освен глуми и задевки. Пък в ума му се тълпят само умрели… и денем, и нощем не може да си намери място. — И сега, като се извърне назад да погледне, страх го съвзема…

Не мина много и горе под бащината му дълга стряха погледнаха два прозореца като две тъмни очи на чевръстата и уредна домакиня. С парите, що бе турил настрана Рале, повикаха дюлгери да стегнат къщата; туй, що не доизкараха дюлгерите, свършиха си го сами двамата. Той насече вършина, наби коле и обгради двора. Тя пък се запърши, затули дупките, очисти гъбите от тавана, прибра, скъта и всяко нещо на мястото му тури. Дори и пелиня окърши, свърза го на една китка и го провеси отвън под стряхата да съхне — в една къща, дето хора стоят, всичко потрябва…

През есента Рале угариса и ливадите си. — Прибраха се и двамата и ето — вярно куче поклаща вече опаш пред къщния им праг.