Отец Креспел в Лабрадор

Глава IIIВ ПУСТИНЯТА НА ЛЕДОВЕТЕ

Корабокрушенците, съзрели бреговете на полуострова, се надяваха, че ще намерят някаква помощ. Наистина Минган, малката станция, населена с френски ловци, беше много далече — може би на повече от сто километра, но поне нямате да се борят повече с реката, която бе погълнала двадесет и тримата им другари. За съжаление надеждите им трябваше скоро да угаснат.

Водата край брега бе покрита с огромни ледени блокове, които течението на реката отнасяше непрестанно.

Ледени планини, истински айсберги, високи до сто-двеста метра, ограждаха всичко наоколо. От време на време някой от тези колоси се разпукваше и вдигаше шум до небето, а при потъването му огромни вълни го поглъщаха. Да навлязат сред тези смъртоносни блокове бе все едно предварително да се обрекат на гибел.

— Не е възможно и метър да се придвижим напред — каза кърмчията съвсем обезнадежден.

— Все пак да потърсим проход — опита се да го окуражи отец Креспел.

— Но как при тези гигантски ледове!

— Да се надяваме на Бога.

— Лично аз не мога да поема отговорност за такъв риск, отче.

— Искате да се върнем в Антикости ли?

— Не, отче. Но да почакаме. Може би вятърът ще ни помогне, като разпръсне ледовете и ни отвори път към брега — каза кърмчията.

— А къде да чакаме? Не, приятели! Нека да опитаме. Може би щастието ще бъде с нас.

Почти всички се съгласиха да опитат късмета си и да отворят път сред по-малките ледове. Като ги отместваха внимателно, те успяха да навлязат в един канал, който изглеждаше, че достига до брега, но като стигнаха на разстояние около четири мили до брега, намериха канала затворен.

Върнаха се бързо назад, защото се страхуваха, че и зад тях пътят ще се затвори. И действително, докато си проправяха път към брега, пътят зад тях се бе затворил от ледените блокове.

Тежко, безизходно положение. Какво им оставаше, освен да се примирят и да чакат разтопяването на ледовете.

А можеха ли да устоят сред ледовете цели три месеца? Зле облечени, без подслон, без огън и без храна?

Отчаяни, осемнадесетте корабокрушенци изтеглиха лодката и се настаниха върху леденото поле. Пред тях се простираше ледената редица от блокове, която бе преградила пътя им към земята. А докога, никой не можеше да отговори.

Отец Креспел, който нито за миг досега не бе загубил надежда за спасение и окуражаваше всички с неизтощимата си енергия, пръв наруши гробното мълчание.

— Приятели — каза той. — Да не се отчайваме още в началото. Казват, че щастието се усмихва на смелите и че който си помага сам, и Господ му помага. Нужна е още малко смелост и може би ще стигнем до брега.

— Но какво смятате да направим, отче? — запита мрачно кърмчията. — Не виждате ли, че за нас всичко е свършено вече, че не ни остава нищо друго, освен да чакаме примирено целувката на смъртта!

Тази целувка може би наистина щеше да бъде сетното облекчение.

— Не трябва да се предаваме толкова бързо. Трябва да употребим цялата си енергия в борбата за оцеляване. Има време да ни целуне някоя вълна, последна вълна.

— Мислите ли, че зимата тук ще бъде по-мека? Дори и така да бъде, не можем да избегнем измръзванията и скорбута.

— А защо да не си построим някакъв подслон? Индианските племена, които населяват тези места, не живеят на открито. Те също строят колиби от сняг и лед и прекарват в тях цялата зима, без да им е необходима печка.

— Наистина, отче — почти извикаха неколцина от корабокрушенците, които бяха вече сънували целувката на морската вълна за сетно сбогом.

— А с храната как ще бъде? — попита все още скептично настроеният кърмчия.

— Ще пестим това, което имаме. Ще си поделим храната и ще се храним на два дни по веднъж. После ще се опитаме да уловим някой тюлен, ще отворим дупка в леда и дай Боже да хванем и риба. Ако е възможно, ще се опитаме отново да стигнем брега, където със сигурност ще намерим миди и дърва, с които да се нахраним и стоплим. Хей там, по онези хълмове, виждам борове…

— Много добре, отче! — извикаха корабокрушенците, които започнаха да се ободряват.

Нямаше време за губене. Час по-скоро трябваше да се заловят за работа, защото студът, достигнал тридесет градуса под нулата, заплашваше да ги вкочани.

Работата не беше от леките. Няколко мъже, въоръжени с куки и лопати, започнаха да режат ледените блокове, други ги замъкваха до определеното за колиба място, а трети ги подреждаха един върху друг, като ги слепяха със сняг. Само за броени минути ледените блокове бяха вече като че ли зациментирани, толкова силен бе студът.

Построяването на покрива бе по-трудно, но опитните моряци положиха много усилия и накрая успяха.

За не повече от четири часа къщата беше готова за обитаване. Влязоха в нея и я запушиха с платната.

Нахраниха се с оскъдния дял от припаси, разпределен на равни части, след това налягаха плътно един до друг, за да се топлят, като се покриха с малкото завивки, с които разполагаха, и с корабните платна. Цели четиридесет и осем часа непрекъснато се сражаваха с трудните условия на полярната зима и бяха капнали от умора.

И наистина, колкото и чудно да звучи, но в колибата много скоро стана по-топло. Плътно прилепените тела на седемнадесетте човека и изолацията от външната температура благодарение на дебелите стени на колибата бе обяснението за това чудо.

Не знаеха колко време са спали. Не можеха да определят, но сигурно е било доста, защото, когато се събудиха, ураганът беше спрял и навън цареше пълно спокойствие. Бледото слънце позлатяваше ледовете и от тях искряха хиляди брилянти.

Моряците решиха да се възползват от спокойствието, за да се опитат да хванат някое животно.

Върху ледените блокове ярко се открояваха туловищата на тюлени, които се припичаха на оскъдното слънце. Виждаха се и стотици птици, които мътеха своите малки. Тези птици бяха с най-различно оцветени пера. А във водата не липсваха и риби, които достигаха до пет метра дължина. Но за да ги уловят, на моряците им бяха необходими специални куки, а засега те не разполагаха с тях.

От лед на лед, като пълзяха по корем, за да не бъдат забелязани, отец Креспел и другарите му успяха да хванат няколко птици от тези, които мътеха. Събраха и доста яйца, които са много хранителни, макар и с неприятна миризма на рибено масло.

Кърмчията, най-ловък от всички, успя да хване половин дузина чайки, като ги изненадал, докато спели в гнездата си.

Този богат улов бе отпразнуван тържествено. Кърмчията, който се оказа и добър готвач, направи такива вкусни омлети от яйцата, че дълго след това си ги спомняха, защото това бе като че ли последното им обилно хранене.

Още на следващия ден слънцето се скри за дълго. Задуха леденият вятър и довя снега, който заваля на едри парцали.

Идваше зимата с всичките си ужаси.

Целия ден корабокрушенците бяха принудени да стоят в колибата, за да не рискуват да измръзнат.

Снегът се сипеше безспир, мъглите не се вдигаха.

Ледове се свличаха непрекъснато и с гръмките си пукотевици не оставяха корабокрушенците нито за миг спокойни.

Храната с всеки изминал ден все повече намаляваше въпреки икономичното й разпределение.

Отец Креспел и кърмчията бяха принудени денонощно да пазят храната от своите спътници, които гладът беше почти подлудил. Сърцето на добрия свещеник се късаше от болка, като гледаше нещастните си другари, но за общото благо той бе принуден да не им разреши да вземат и троха от нея.

Гладът, студът, влагата, моралните и физическите мъки не закъсняха да си кажат думата. Първите признаци на скорбута, този страшен бич по тези места, бяха вече налице. Телата на нещастниците се покриха отначало с кървавочервени петна, после тези петна се превърнаха в разръфани и вонящи рани, а от устата им излизаше нетърпима миризма, дължаща се на загниването на венците. След скорбута последваха измръзванията, гангрената и ледената колиба се превърна в болница, където болните охкаха и пъшкаха от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Нямаше никакво средство, с което да си помогнат, за да се преборят със скорбута, който започна всекидневно да взема по една жертва… Ех, ако имаха малко картофи, няколко лимона или калциеви дражета, но, уви, не разполагаха с нищо!

Положението на корабокрушенците от ден на ден ставаше все по-непоносимо и трагично. Дори отец Креспел, този истински воин, който непрекъснато ги окуражаваше, започна да се отчайва.

С последни усилия на волята той продължаваше да успокоява, да лекува, доколкото можеше, бдеше над болните почти денонощно, без да мигне.

Към първи януари на Новата година, значи 1737 — ново нещастие сполетя моряците.

От няколко дни времето се беше променило. Непрекъснатият снеговалеж отстъпи място на проливните дъждове. Ледовете започнаха да се разпукват.

На първи януари сутринта ледената площадка се разпука и лодката падна в морето.

Няколко часа по-късно един моряк, който бе излязъл с надеждата да улови някоя птица, се върна в колибата и извика:

— Вълните отнасят лодката!

Изплашени, всички корабокрушенци изскочиха навън. Ако загубеха лодката, как щяха да достигнат до брега, когато ледовете се стопят? Всички ли ще трябва да потънат?

Лодката беше вече доста надалеч и плаваше бързо между ледовете.

— Трябва да я настигнем на всяка цена! — каза разтревожено отец Креспел. — Ако я загубим, с нас е свършено!

— Но ледовете са напукани! — отвърна кърмчията. — Кой ще се осмели да тръгне по тези движещи се блокове, които всеки момент могат да потънат?

— Трябва да опитаме. Пръв ще тръгна аз.

— Не, отче — намеси се един от моряците. — Вие не сте така бързоподвижен на тази възраст. Ще отида аз.

— Аз ще те придружа — допълни другарят му до него. — Ако се удавям, молете Бога да спаси душите ни.

— Вървете, смели момчета! Бог ще ви пази! — каза развълнувано отец Креспел.

Двамата моряци изтичаха към брега. Когато стигнаха до края на ледения блок, пред тях се откри канал, широк около няколко метра, който им препречваше пътя за по-нататък. По средата му плаваше малък леден блок.

Без да обръщат внимание на грозящата ги опасност, те скочиха върху този лесно чуплив сал. Вятърът ги отнесе до друг, по-голям блок. Двамата моряци пъргаво скочиха и върху него. Така продължиха пътя си, подскачайки от блок на блок. Катереха се по айсбергите, потъваха в снега, търкаляха се по ледовете. Поне двадесетина пъти успяха да избягнат грозящата ги смърт — да се удавят при тези рисковани прескачания.

Лодката все още се виждаше. Плаваше между ледовете, влачена от течението, но вече беше доста далече.

Моряците си починаха за миг и отново поеха пътя. Трябваше да преодолеят хиляди препятствия, а в това време тя бягаше все по-далече и по-далече. Още миг и изчезна от погледа им. Вече беше невъзможно да я достигнат. Тя бе безвъзвратно изгубена.

— Проклятие тегне над нас! — извикаха и двамата. — Всичко е против нас!

Те тръгнаха обратно измъчени, с малката надежда да срещнат поне някой тюлен. Бяха видели преди малко няколко върху ледовете, когато подскачаха по тях, гонейки лодката. Беше малко по на запад.

Разделиха се, за да ги доближат по-незабележимо. Изведнъж по-младият, който пълзеше към дупката на един от тюлените, чу вика на другаря си:

— Марли!… Бързо ела!

Мислейки, че приятелят му е нападнат от звяр, от някоя бяла мечка например, той се спусна да му помогне.

Но вместо това той го видя изправен пред висока купчина сняг.

— Какво е това? — запита Марли учуден.

— Мисля, че е някаква колиба — отговори другарят му.

— Обитавана от други корабокрушенци?

— По-вероятно от някое индианско семейство.

— Дали е все още обитаема?

— Не се чува нищо и не виждам да излиза никакъв дим. Но ми се струва, че ако има обитатели, то те няма да закъснеят да се върнат у дома си.

— Ето нашето спасение!

— Така мисля и аз, Марли!

— Хайде да влезем и да проверим!

Входът на колибата беше затрупан с голяма камара сняг. Това откритие охлади надеждите им, защото то бе знак, че обитателите на този дом отдавна не се бяха връщали в него.

Любопитни да видят какво има в колибата, те изгребаха с ръце снега. Както бяха предположили, колибата беше необитаема. Вътре обаче имаше две малки дървени лодки, които лесно можеха да се пренесат на гръб, няколко големи кожи, друга — тюленова кожа, и една полусчупена тенджера. И както ровеха в единия ъгъл, за голяма своя радост откриха един кожен чувал, пълен с тюленова мас. Тежеше повече от четиридесет килограма.

— Е, това се казва късмет! — възкликна Марли. — Как ще зарадваме другарите си.

— Без да смятаме и това, че можем да срещнем и индианци — прибави другарят му. — Щом като има колиба, значи, че тази част от брега е обитаема.

— Хайде да се връщаме. Да не тревожим другарите си с нашето закъснение.

— Ще се ядосват за лодката.

— Тя няма да пи е необходима повече. Както ние стигнахме до брега, така и те ще могат да стигнат.

— Дано само студът да не ни нападне отново. Сега сме януари, а пролетта тук идва много по-късно, Марли.

Нарамиха торбата с маста и отново заподскачаха от лед на лед.

Връщането не бе по-леко, тъй като на гърба им тежеше и големият чувал. Отслабнали от умората и глада, те едва събраха сетни сили, но все пак успяха да се довлекат до колибата.

Другарите им, обезпокоени от закъснението, ги посрещнаха с радостни викове. А радостта им стана стократно по-голяма, когато видяха чувала и съдържанието му.

— Трябва да направим опит да стигнем до брега — каза кърмчията. — Ако успеем да срещнем някое индианско племе, спасени сме.

— Утре потегляме — съгласиха се корабокрушенците.

Същата вечер за първи път в ледената колиба се разнесе апетитна миризма. Отдавна тези клетници не бяха яли толкова вкусно и до насита.