Откраднатият сън

Глава 14.

Настя свали пеньоара си и си сложи дънките и строг черен пуловер.

— Ти какво така? — учуди се Льоша. — Да не очакваш някого?

— Събирам си мислите — кратко отвърна тя и отиде в банята.

В банята дълго и внимателно разресва косата си, после я събра в стегнат възел на тила и я закрепи с фуркети. Като се вглеждаше внимателно в отражението си, извади от окаченото на стената огледално шкафче няколко кутийки с грим.

„Аз съм злобна, коравосърдечна, жестока, нагла, самоуверена, студена, пресметлива кучка“ — повтаряше си тя, докато с едва забележими движения докосваше до лицето си широки и тънки четчици. Работата беше туткава и сложна и докато лицето й бе „направено“, и произнасяните заклинания бяха изиграли ролята си. Сега от огледалото я гледаше една строга, студена жена, чиито очи не знаеха що е сълзи, сърцето — що е милост, а умът — що е съмнения.

Постоя още малко в банята, после тихичко се върна в стаята, като се стараеше Льоша да не види лицето й, и застана пред голямото огледало, в което се видя в цял ръст. Повдигни раменете, изправи гърба, вирни брадичката, цялото тяло да е като изопната струна. Тя затвори очи, постара се да пропъди зрителния образ и да навлезе в съответното душевно състояние. „Хората са боклуци и в името на собственото си благополучие можеш да ги пренебрегнеш. Аз не искам обезумелият от мъка Ларцев да застреля мен и Чистяков, затова съм готова да предам всичко и всички, само и само да остана жива. Не ми пука за дъщеря му, но разбирам, че ако с нея се случи нещо, и аз няма да съм жива. Спасявам себе си. И си имам работа само с най-плавния, а всичките тези ларцеви, гордееви, олшански и тъй нататък са същите буболечки като хлапаците, които ме дебнат на стълбището и във входа. Шушумиги, които мога да прегазя в името на спасението на собствения ми живот…“

— Какво ти става? — смаяно попита Льоша, когато видя приятелката си.

— Защо, какво ми има?

— От теб лъха студ като от фризер. И лицето ти е едно…

— Какво е? — Тя не можеше да си позволи да се усмихне, за да не изтърве постигнатото с такива усилия настроение.

— Чуждо. Уж е твоето и същевременно сякаш не си ти. Снежната кралица.

— Така трябва. Добре, аз тръгвам. Ти кротувай, не се намесвай.

Тя уверено отвори вратата и застана на прага, без да пристъпи напред към стълбищната площадка. Мигновено се чу тих шум от стъпки, от долната площадка през перилата надникна главата на симпатичен блондин с ясни очи и пълнички устни. Ангелското личице не измами Настя, тя веднага забеляза и оцени меката и гъвкава походка, налятата мускулатура, напрегнатия врат. „Десантчик“ — определи тя и каза тихо:

— Ела тука.

— Защо? — също тъй тихо попита блондинът, но не помръдна от мястото си.

— Ела, казах.

В гласа й имаше достатъчно метал, за да я послушат. Младежът изкачи няколко стъпала, след което извади пистолет и направи още няколко крачки.

— Кажи там да ми се обадят — все така студено произнесе Настя.

— На кого да кажа? — слиса се блондинът.

— Не е моя грижа. Трябва ми Дяков. Да ми го пратят тук.

— Защо?

— Не е твоя работа. Ти си евтина бурмичка, възложено ти е само да ме охраняваш. Нека ми се обадят, ще обясня защо ми трябва Дяков. Чакам десет минути.

Тя отстъпи назад към антрето и затвори вратата. Не прекалено рязко, за да не изглеждат движенията й нервни. Но и не твърде бавно.

— Ася, какво става? — настоятелно попита Чистяков, като й прегради пътя.

— Помълчи малко — процеди тя през зъби, избута Льоша, влезе в стаята и застана до прозореца.

— Ася!

— Моля те, не ми пречи. Страшно ми е трудно да се съсредоточа, а ти само ме прекъсваш — студено произнесе тя.

Льоша отиде в кухнята и тръшна вратата. „Кучка — помисли си Настя, — каква кучка си само! Но може и да е за добро. Примадона от провинциален театър. Дръж се, приятелко, после ще се извиняваш. Две минути минаха, остават осем. Хлапакът, дето беше изтичал до аптеката, зави зад ъгъла. Сигурно да се обади по телефона. А може там да ги чака радиофицирана кола. Я да проверим дали съм отгатнала. Колегите от външното наблюдение, които бяха следили онзи човек, дето ме проверяваше в поликлиниката, казаха, че е звънил в строго определен час, но с никого не е разговарял. Това е някаква хитро замислена система за предаване на информация без личен контакт. Интересно как ли ще се задейства тази система сега? Ако не съм права, до десет минути ще ми се обадят. А какво ще стане, ако съм права? Забрави за момичето, забрави за Ларцев, забрави за всичко, ти решаваш задачка, просто математическа задачка, стегни се, не се вълнувай, ти спасяваш живота си, хората са боклук, не заслужават твоите тревоги, мисли само за себе си. Думи като «справедливост», «правосъдие», «възмездие», «престъпление» не съществуват, забравила си ги, никога не си ги знаела. Съществуваш ти, съществува Чистяков. Има само живот. Просто живот. Форма на съществуване на белтъчините. Четири минути. Ти ще правиш всичко, за да им угодиш, каквото и да ти струва това. Ти си трезвомислеща жена и ясно разбираш, че не можеш да се справиш с тези хора, ето защо не бива да воюваш с тях. Те са много, а ти си една. Никой няма да те съди, никой не ще посмее да те съди. Пет минути…“

Тя не откъсваше поглед от прозореца. Мокра, жвакаща кал по тротоарите, подгизнали тъмни дрехи върху минувачите, кални пръски изпод колелата на минаващите коли. Нима само преди десет дена имаше ярко средиземноморско слънце, белокаменни дворци, вечнозелени дървета, синя вода на фонтани, една весела майка и един влюбен в нея професор Кюн, нима само десет дена са минали от момента, когато Настя за пръв път от толкова години се почувства свободна и щастлива?

Това сякаш никога не се беше случвало. Никога. Животът й открай време протичаше в студ, кал, страх и болка. Дори да беше лято. Дори да не я болеше гърбът. И тогава животът й беше само студ, кал, страх и болка. Седем минути. Хлапакът се връща тичешком. Бързо тича малкото псе…

На вратата се позвъни, когато до изтичането на определения от Настя срок оставаше една минута. Тя отключи и царствено застана на прага. Блондинът десантчик стоеше напълно грамотно на няколко крачки от вратата: ако обитателите на жилището имаха неприятното намерение да нападнат охранителя и бързо да го вкарат вътре, не биха успели.

Настя стоеше мълчаливо и излъчваше вълни надменност и хладно презрение. В очите й не бива да има въпрос, тя е сигурна в себе си и прекрасно владее ситуацията.

— Помолиха ме да ви се извиня — с равен, тих глас каза блондинът. — Молбата ви ще бъде изпълнена след двайсет минути.

— Нещо бъркаш, хлапе — отговори тя с ледено високомерие. — Не беше молба, а искане. — Тя демонстративно погледна часовника си. — Но ти служиш добре, справи се за десет минути. Иди си вземи курабийката от полицата, заслужил си я.

Крачка назад, бравата изщраква меко.

Тя подпря чело на касата, безсилна да помръдне. Гадове, ще я държат в напрежение още двайсет минути. Няма да издържи. Двайсет минути очакване, а после ще трябва да проведе разговора. Той ще бъде кратък, те не рискуват да разговарят дълго и тя трябва да успее да каже през тези минути всичко, за да я разберат: съгласна е на всичко, иска да направи това, което е добре за тях. Трябва да й повярват. Друг шанс няма да има. А те няма да й повярват, ако си остане мило интелигентно момиче, защото милото интелигентно момиче с хуманитарно образование никога не би се съгласило на сделка с престъпници. Може да го направи само една хладнокръвна, пресметлива и абсолютно безсъвестна кучка и тя, Настя, трябва да стане такава.

Тя бавно, сякаш носеше кристална ваза със скъпоценно съдържание, прекоси антрето и настани образа си във фотьойла пред телевизора, като се стараеше да не разплиска създаденото с толкова усилия състояние на духа. Взе цигара, замислено я повъртя в пръстите си, запали я. Защо ли молбата й ще бъде изпълнена след двайсет минути? Излиза, че хлапакът спринтьор не е тичал, за да се обади по телефона. Явно часът за връзката още не е дошъл. Ами къде изтича тогава? Някой го е чакал зад ъгъла и именно този някой ще позвъни на когото трябва, когато настъпи часът. Я ги виж ти, каква дисциплина само! Значи все пак е била права, това е някаква сложна система за безконтактна връзка. Добре, нека натоварим мозъка с това, защо да губим време. Ако на нея, на Настя Каменская, бяха възложили да организира такава система, как щеше да го направи тя?

Беше й трудно да мисли, седнала във фотьойла, без бюро и лист пред себе си. Настя беше свикнала да обмисля сложните въпроси седнала, с чаша кафе наблизо и чертаейки на лист сложни схеми. Но за кафе трябва да отиде до кухнята, а там седи незаслужено оскърбеният Льоша и й се сърди. Сега не е моментът да си изяснява отношенията с него, трябва да успее да запази в себе си надменната студенина. И тъй, какво е нужно, за да получаваш информация, при което никой никога да не може да те намери, разбира се, ако ти не го поискаш?

Отговорът се оказа изненадващо прост. Наистина да се организира такава система беше много трудно, но самата идея беше невероятно проста. Като две и две — четири. И ако всичко е така, както го измисли тя, тогава става ясно защо изпратените от Житената питка Гордеев хора така и не са могли да открият колата, от която се подслушваше домашният й телефон. Такава кола просто не е имало. Днес всички са полудели по най-модерната изтънчена техника и напълно са забравили, че винаги и във всичко най-важната брънка си остават хората. Парите и хората. Парите и хората могат да правят онова, което не би могла да направи дори най-съвършената техника.

Ако се вярва на часовника, изминали са двайсет и три минути. Не е хубаво да карат една дама да чака…

Когато телефонът иззвъня, Настя със задоволство забеляза, че дори не трепна. Владееше се напълно.

— Слушам ви внимателно, Анастасия Павловна.

Гласът беше същият онзи, кадифеният, но звучеше явно по-напрегнато. Има си хас, какво така тая опърничава и неотстъпчива Каменская сама реши да им се обади!

— Ще бъда пределно кратка — сухо отвърна тя. — Достатъчно съм млада, за да не ме е страх от смъртта. Вашият приятел Ларцев е в тежко състояние и представлява твърде осезателна заплаха за живота ми. Ето защо аз съм заинтересована с дъщеря му да не се случи нищо лошо. Искам да ми изпратите Дяков.

— За какво ви е Дяков?

— Той много глупаво се издъни в жилището на Карташов. Следователят може да се опита през оставащите дни да предприеме някакви стъпки, включително да се опита да накара Дяков да пропее. Тъй като знам със сигурност какви следи е оставил в жилището на Карташов, ще го инструктирам как и какво трябва да говори, ако го хванат. Поставихте ме в положение да съм заинтересована да няма никакви засечки. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви, Анастасия Павловна. Дяков ще ви бъде доставен до един час. Радвам се, че станахме съюзници с вас.

— Всичко хубаво — сдържано отговори Настя.

Каква насмешка на съдбата! Съвсем неотдавна същите думи й бе казал Борис Карташов. И той се радваше, че са станали съюзници.

Е, и колко време ще търсят Саша Дяков? За един час няма да го намерят, по никакъв начин. След един час приятният баритон с огорчение ще й съобщи, че ще трябва да почака търсеното момче още известно време. Този разговор ще бъде още по-кратък и Настя ще трябва да положи минимални усилия. Само леко недоволство. Е, може би и недоумение, че в такава сериозна организация не могат бързичко да намерят нужния човек, когато трябва. Може да се поотпусне.

В кухнята Льоша демонстративно дрънчеше със съдовете. Сигурно е гладен, но въпреки обидата си, няма да седне сам да обядва. Ще чака тя да благоволи да се присъедини. Не бива да го обижда…

Настя няколко пъти вдиша дълбоко, охлаби напрегнатите мускули на гърба и шията си, по навик се прегърби и отвори вратата на кухнята. Льоша седеше до сервираната за обяд маса и четеше книга, наместена между кутията за хляб и шишето кетчуп.

— Ако смяташ, че съм те оскърбила и трябва да ме накажеш — съгласна съм. Но моля те, нека отложим за по-късно възпитателните мероприятия. Сега ми трябва мозъкът ти.

Льоша вдигна очи от книгата и ядосано ги насочи към нея.

— Продължаваш ли да ме държиш на слугинската длъжност?

— Льоша, трябва ми помощта ти. Хайде да не си изясняваме отношенията точно сега. Имаме пред себе си цял живот за това.

— Сигурна ли си? Ако съдя по обясненията ти, твърде е възможно да разполагаме със съвсем малко време. Твоето откачено приятелче Ларцев може всеки момент да довтаса тук и да ни застреля. Но дори в тази ситуация ти продължаваш да се държиш с мен като с кухненски прибор. Какви преговори води с онзи бултериер? Кой ти се обади по телефона?

— Всичко ще ти обясня, но първо ми помогни да реша задачката.

— Добре де, давай… — тежко въздъхна Чистяков.

Първото, което се наби в очите на Житената питка Гордеев, когато той се качи по стълбите и свърна по дългия сив коридор, беше тебеширенобялото лице на Павел Василиевич Жерехов. После той видя и стълпилите се около него служители, зад чиито глави святкаха фотоапарати. Без да продума, Гордеев си проправи път през тълпата и видя проснатия на пода в кабинета на своя заместник, човек с огнестрелна рана в главата. Куршумът бе влязъл точно по средата на челото му и капитан Морозов беше мъртъв.

— Как се случи това? — попита през зъби Гордеев.

— Той седеше в кабинета ми и те чакаше. Някой ми се обади и каза да отида при момичетата в секретариата за някакъв спешен документ. Нали не можех да изгоня човека в коридора заради пет минути? Заключих всички документи в касата и излязох. В секретариата не бяха чували за никакъв документ и не ми се бяха обаждали. Разбрах, че тая работа не е чиста, и на връщане тичах. И ето на… Никой не е чул изстрел, изглежда, убиецът е използвал заглушител.

— Ясно. Морозов каза ли ти нещо? За какво ме чакаше?

— Нищо не ми каза, но беше много неспокоен. Направо не приличаше на себе си.

— Какво носеше?

— Сак. Спортен сак — уточни Жерехов.

— Скрий сака, докато никой не го е докопал. Когато нещата поутихнат, ще го погледнем, може да са останали някакви бележки. Намери ли Ларцев?

— Тръгнал е насам.

— Тичай при портала, пресрещни го и по резервното стълбище го доведи право при мене. Не минавайте покрай твоя кабинет и не му казвай нито дума за Морозов.

Николай Фистин, иначе казано — чичо Коля, или според Арсен „оня гаден дядка“, беше много объркан. Арсен му беше наредил да намери спешно Саня Дяков и да го заведе в жилището на Каменская. Това искане изглеждаше на чичо Коля глупашко и нелепо. Нещо повече — по всичко личеше, че е неизпълнимо.

Коля Фистин лежа в лагер за пръв път, когато беше на 17 години — за особено злостно хулиганство, след три години излезе, но тъй като на наровете не събра много ум и все още смяташе, че единственият начин да изразиш недоволството си е пердахът, веднага отново го прибраха на топло, този път вече за осем години — за причинени тежки телесни повреди, довели до смъртта на потърпевшия.

Резултатът от тази борбена младост беше лишаване от московско жителство и интерниране извън 101-я километър. Николай живееше в общежитие, работеше в тухларската фабрика, много пиеше, псуваше като каруцар и животът му май беше предопределен за много години напред. Но той извади късмет и успя да го използва на цели двеста процента.

Веднъж в Загорск се запозна с една жена, дошла на екскурзия. Тоня работеше в районна служба за поддръжка на държавните жилища и в нейния район се намираха престижни блокове с подобрена планировка. Слава богу, във времената на застоя се беше установила практика на такива служители да се дават апартаменти на вторите етажи в тези блокове, благодарение на което невзрачната, нещастна, самотна стара мома разполагаше с твърде прилично жилище. Бракът с московчанка позволяваше да се възстанови изгубеното жителство, но користните мотиви много скоро бяха изместени от нещо, което Николай смяташе за любов. Макар да се бе събрал с Тоня по принуда, само след месец той разбра, че тя е единственият светъл лъч в живота му. В детството му — пиянските ругатни на родителите му, редуващи се с побои, единайсет години по лагерите, братята му — кой в затвора, кой се алкохолизирал, кой — умрял. А Тоня беше топла и нежна жена, която го обичаше и нищо не искаше в замяна, приемаше го такъв, какъвто си беше. Първият плах възторг пред непознатото преди чувство на близост и нежност премина в страстна любов и Николай беше готов начаса да убие всекиго, който би погледнал жена му накриво.

След като се пренесе в апартамента на Тоня, Фистин започна работа като майстор по ремонтите на жилищата в същата районна служба. Семейната идилия, уви, не го направи законопослушен и от 1987 година той малко по малко започна да навлиза в криминалния бизнес, защото в тази сфера имаше много приятели: нали беше израсъл в Москва, а и като малолетен лежа в лагера с московчани. Животът сега му изглеждаше напълно задоволителен, полека-лека взе да печели добре и изпитваше невероятна наслада, когато носеше на своята Антонина поредния подарък — гривна, костюм или скъпа козметика — и всеки път виждаше нейното смущение и зле прикрита радост. Тя естествено не знаеше откъде са тези пари. Николай я успокояваше с приказки как печелел допълнително в някаква ремонтна работилница.

— Ама защо бе, Колюша, аз от нищо не се нуждая, само ти да си здрав и щастлив. Не ми трябват тези подаръци, толкова труд хвърляш в тази работилница, никак не си почиваш. Имаме си всичко, за какво ти е да печелиш допълнително? — казваше Тоня и сърцето на два пъти осъждания Фистин се разтапяше.

Веднъж късно вечерта Антонина се почувства зле. Дълго се държа, мъчеше се да изглежда бодра и весела, обясняваше състоянието си с естествени причини, предизвикани от бременността. Когато получи кръвотечение, тя сериозно се уплаши, а мъжът й изпадна в паника. След 30 минути „Бърза помощ“ още не идваше и Николай реши да закара сам жена си в болницата. За собствена кола още не беше събрал пари, смяташе да търси частно такси и със страх си мислеше как Тоня ще залее с кръв седалките и как после ще трябва да се разправя със собственика на колата. В този момент най-много се страхуваше да не загубят детето. Втори по степен на интензивност беше страхът, че няма да се въздържи и ще напердаши шофьора, ако оня почне да мърка. Зад това се криеше заплахата да го осъдят за трети път и целият му уреден семеен бит да отиде по дяволите…

Втурна се надолу по стълбите, изтича към кръстовището с вдигната ръка и за малко щеше да го прегази рязко ударилата спирачки волга, на волана на която седеше Градов, наемател от шестия етаж. Той веднага позна майстора, който неведнъж бе поправял вносната санитарна техника в апартамента му.

— Какво ти става, Николай? — попита Градов.

— Трябва спешно да закарам жената в болница, викнах линейка, ама нещо не идва. Страх ме е, че Антонина ще загуби много кръв, искам да хвана частник.

— Аз ще я закарам — без да се замисля, каза Градов. — Може ли да слезе сама или ще я носим?

— Ама как така, Сергей Александрович! — слисано отвърна Николай. — Тя ще ви изпоцапа калъфите по седалките…

Калъфите в колата на Градов наистина бяха разкошни, от бяла пухкава кожа.

— Глупости, хайде! — изкомандва Градов. — А за калъфите не се тревожи, ако ги повредиш, ще ги отработиш в натура, дорде си жив, ще ми поправяш клозета безплатно.

Сергей Александрович откара Тоня не къде да е, а в добра клиника, представи я като своя роднина. Щом видя цялото това великолепие с отделна стая, немислима апаратура, услужливи и пъргави медицински сестри и с черен хайвер за закуска, Фистин буквално се разтопи. Успяха да запазят бременността и след раждането на сина си Николай се смяташе за вечен длъжник на наемателя от шестия етаж Сергей Александрович Градов.

Веднъж през 1991 година Градов беше с приятели на ресторант и стана свидетел на един доста сериозен сблъсък между групировки — имаше боксове и дори стрелба. Неколцина от участниците му се сториха познати.

Градов се качи в кабинета на управителя, когото познаваше от много години, и го попита защо не са повикали милиция.

— Че защо? — сви рамене управителят. — Това са момчетата, които поддържат реда тук. Те си оправят сметките с разни нахалници. Каква работа има тук милицията?

— Май на няколко пъти съм виждал тези момчета край моя блок, разговаряха с нашия майстор, Коля Фистин — замислено произнесе Градов.

— Мигар не знаете? — искрено се учуди управителят. — Ами той им е тартор. Казват му чичо Коля.

Когато след известно време Градов покани Николай у дома си и внимателно му предложи да смени профила на дейността си, той с радост се съгласи. Фистин чувстваше, че от ден на ден става все по-трудно да контролира територията. Преди време беше успял да си откъсне едно парче и още го удържаше, но постепенно бяха започнали да се появяват по-зъбати млади крокодили, които не признаваха правилата на играта и Николай разбра, че не е по силите му да им излиза насреща. В новите условия се искаше не само мускулна сила, но и мозък, а чичо Коля имаше затруднения в това отношение. Отначало от територията му отхапаха бензиностанцията, после хотелския комплекс, сега настъпваха към станцията на метрото с павилионите наоколо. Опитите му да въведе ред често се проваляха, когато му тикваха под носа някакви засукани документи за общинска собственост, която е безсмислено да се облага с „данък защита“, тъй като всички доходи от нея строго се контролират от градските власти. Предложението на Сергей Александрович му дойде добре, то му позволяваше, без да се изложи пред момчетата, да се оттегли от рекета и да се заеме с друга, добре платена и по-спокойна работа. Пък и самият Градов настояваше Фистин да прекрати криминалния си бизнес: той прави политическа кариера, трябват му хора за охрана, за поддържане на реда по време на провежданите от неговата партия масови прояви, както и за изпълняване на различни конфиденциални поръчения. Хората ще виждат момчетата край него, затова те не бива да участват в криминални схватки. Чичо Коля смътно си представяше характера на бъдещата си работа, но беше готов да служи на Градов честно и почтено, като вярно куче.

Оттогава минаха две години и сега чичо Коля за пръв път подуши опасност. Тази опасност не идваше от милицията, която, трябваше да си признае, би могла да му представи солидна сметка, а от Арсен. Чичо Коля не го хареса още от първата им среща. Защо господарят беше поканил тоя плешив грозник?

Чичо Коля направи всичко, което му нареди Градов: нае къщата, която бе ползвал и по-рано, намери мадамата, момчетата й казаха, че са приятели на Бондаренко, че той не можел да я откара при Смеляков в понеделник, затова ги помолил да отидат с нея в селото в неделя. Откараха я на онова тихо място, измъкнаха от нея всичко, което е знаела, вярно, тя е знаела малко, само дето ги насочи към някой си Косар. Момчетата убиха и двамата, отидоха в жилището на художника, изтриха записа с телефонното обаждане на тоя Косар с координатите на Бондаренко — и всичко беше скрито-покрито. За какво им беше притрябвал Арсен? Освен това Арсен през цялото време го критикуваше. От самото начало изрази недоверие към хората на Коля и се опита да накара господаря да плати на негови хора. Наистина господарят не го подведе, уверяваше Арсен, че неговите хора са напълно квалифицирани и ще направят всичко каквото трябва, и то по най-добрия начин. От тези думи на Фистин му стана топло на душата и чувството му на благодарност и преданост към Градов укрепна още повече. Но въпреки това Арсен при всеки удобен случай го унижаваше, мачкаше го и постоянно говореше някакви неразбираеми думи.

Чичо Коля много се тормозеше, когато господарят разговаряше с Арсен на някакъв разбираем само за тях език, съгласяваше се с нарежданията и изискванията на този ситен дядка, а той, Николай, колкото и да се напъваше, не можеше да схване нещо много важно. Ами ако господарят разбере, че чичо Коля, дето се вика, не става за работа, и го прогони, а вместо него наеме тая стара гнида Арсен? Разбира се, утешаваше се Фистин, господарят не може да го прогони, твърде много грозни и дори кървави истории ги свързват. Но това беше слаба утеха, чичо Коля не искаше Градов, като види неговата несъстоятелност, да го държи около себе си от страх. Фистин имаше огромно самолюбие и то не можеше да се примирява с такова положение. По време на преговорите им чичо Коля с все сили се мъчеше да схване важното от думите, които си разменяха господарят и Арсен, стараеше се да не показва страха и отчаянието, които го обземаха, и се усмихваше със своята странна усмивка. Това беше озъбването на притиснат до стената чакал, който знае, че противникът е по-силен и всеки миг краят му ще настъпи, но въпреки това се надява да го уплаши…

Този ден, на 30 декември, Николай Фистин разбра, че решителният момент е дошъл. Арсен заяви, че е прекратил договора с господаря и вече няма да работи за него, макар че работата не е приключена. Чичо Коля тъкмо бе въздъхнал с облекчение, когато Арсен го тресна по главата с искането незабавно да намери Санка Дяков. Защо? Защо му трябва Дяков, щом договорът е развален? И после, нали самият Арсен му беше казал той да се оправя с него. И чичо Коля се оправи, каза на Санка да замине за друг град и да се укроти за три-четири месеца, а вкъщи да каже точно това: Заминавам по работа, ще се върна напролет. И веднага даде команда до онзи град да „посрещнат“ Санка. До април никой няма да го търси, а през април, докато се стопи снегът, пък докато го открият, пък докато го идентифицират… Какво иска сега този дърт пръч? Вярно, Арсен вежливо обясни на Фистин:

— Каменская иска Дяков да отиде при нея. Ще го инструктира за всеки случай.

— Тя може всичко да иска! — озъби се чичо Коля. — Утре може да поиска един милион в зелено, какво тогава, пак ли ще хукнете да й ги търсите?

Днес Арсен беше учудващо търпелив и сякаш не забеляза злобната нападка.

— Нейните искания са напълно разумни и трябва да бъдат изпълнени — спокойно отговори той. — Аз никога не се карам с правоохранителната система, имаме си мирно съвместно съществуване. Съ-ще-ству-ва-не — повтори той на срички. — Това ясно ли ти е? Ако се карах с нея, нямаше да мога да правя това, което правя. Каменская трябва да разбира, че с нея можем да вършим работа заедно и че може да ми вярва. Само така мога да постигна желания резултат. След един час Дяков да е при нея.

Тонът на Арсен до такава степен не търпеше възражения, че чичо Коля не посмя нищо да каже. Трескаво се втурна да се обажда в града, закъдето беше заминал Саньок, с надеждата заповедта още да не е изпълнена. Като напук не можа да намери никого от своите хора, явно се бяха пръснали да подготвят посрещането на Новата година. На всеки половин час му се обаждаше Арсен и с все по-тих и зловещо спокоен глас го питаше за Дяков.

Най-сетне Фистин се реши.

— Има едни дребни усложнения, трябва да се видим — помоли той.

Срещата с Арсен мина много по-тягостно, отколкото бе очаквал Николай.

— Животно нещастно такова — съскаше му старецът, — явно когато Господ е раздавал мозъците, ти си отишъл да пикаеш. Какво бе, ти руски не разбираш ли? Казвал ли съм ти да убиваш Дяков? Казах ти сам да се оправяш с него.

— И аз се оправих.

— Оправил си се… дръжки, пачавро улична! Ти и такива като тебе, новобогаташи престъпни, не знаете що е законност. Да се оправиш — значи именно да се оправиш, да се ориентираш в работата, да изясниш кой е прав, кой е виновен и да вземеш решение. Ти някога общувал ли си с истински апаши? Виж, те знаеха законите и никога никого не са лишавали от живот за едното нищо. Казва ти се „оправяй се“, а ти го разбираш само като команда да извиеш нечий врат или да гръмнеш човека. Умът ти не стига за нещо повече. За да се оправиш, трябва да си напрягаш мозъка, да се замисляш, ама ти нямаш какво да напрягаш. Лайнар си ти, а не бандит като хората. Ами че ти не можеш не само да мислиш, ами и да убиеш не можеш сам, само команди даваш. А като се стигне до работата, ще стоиш, ще стискаш пищова в потната си ръчица и ще се насираш от шубе. Какво ще кажа сега на Каменская? Че нали, Дяков бил убит, а аз не съм знаел? Тя няма да иска да си има работа с такава несериозна организация.

— Много важно — изтърси чичо Коля. — Нали вие и без това вече не работите за господаря. Какво сте се разтревожили толкова? Като не иска да си има работа с вас — чудо голямо!

— Не, все пак ти си пълен кретен. Поне схващаш ли, че трябва да спасяваш собствения си епидермис?

— Какво да си спасявам?

— Кожата, глупако. Ако „Петровка“ се вкопчи в трупа на Дяков, до тебе им остава само една крачка. Какво си мислиш, че само ти си плод на страстна любов, а всички останали са правени с пръст? Ами ако ей сега детективите поискат да разпитат Дяков за взлома в жилището на художника? Щото те няма да чакат до пролетта, не се надявай. Още тая сутрин са го търсили. Ако беше жив, мадамата щеше да го научи как да се държи и какво да приказва и торпедото щеше да те подмине. А сега ще започнат да го издирват и дори да го намерят чак през пролетта, пак ще го свържат със сегашните работи. А свържат ли го — пак ще възложат работата на Каменская. Ето затова искам да сме приятели с нея. А ти, както винаги, си развалил всичко. Мислиш ли, че не виждам колко ме мразиш? Ами че ти не вярваш на нито една моя дума, макар че ти говоря разумни неща и за тебе ще е полезно да се поучиш от мен. Колко пъти съм ти посочвал грешките? Колко пъти съм ти обяснявал какво да правиш и как да го правиш? Поне веднъж да си ме послушал? Не, само едно си знаеш ти — твоя ненагледен Градов, само неговата дума значи нещо за тебе. Като помияр си, разбираш командата само когато те цапнат с чехъла по муцуната. А твоят Градов е същият малоумник като тебе и няма да ти каже нищо свястно. Така и ще си пукнеш, без да си събрал ум и разум, защото не искаш да се учиш от знаещите хора.

Чичо Коля търпеливо понасяше всичко това, защото си имаше цел. Беше разбрал, че трябва да помогне на господаря. А за целта трябваше да накара Арсен да се върне към изпълнението на договора. Явно Сергей Александрович не беше успял да го придума. Какво пък, той, Фистин, нямаше да го придумва. Той щеше да го принуди. Но преди това трябваше да научи нещичко за него. Затова именно бе помолил Арсен за среща, подготвен да го заливат с помия.

След срещата момчетата ще проследят стареца, за да разберат адреса му, като начало. А после ще видим. Вярно, казанът с помията се оказа по-голям, отколкото бе очаквал чичо Коля, и този път помията беше прекалено мръсна. „Нищо — повтаряше си Фистин на връщане след срещата, — тъкмо ти ще получиш едно шляпване с чехъл по гадната си сбръчкана муцуна.“

С жалкото си мозъче чичо Коля дори не можеше да си представи каква сила са Арсен и неговата кантора.

Полковник Гордеев гледаше през прозореца. Кой знае защо, в лошото зимно време всички улици стават еднакви, в самия център на Москва гледката беше същата като в покрайнините, на „Шчолковское шосе“, където живееше Настя.

Виктор Алексеевич виждаше същите мокри тротоари, кафявата кал, изплювана от гумите на колите, същите потъмнели от мокрия сняг, примесен с дъжд, палта и якета. Или това не е било винаги, а само този ден? Деня, когато и той, и Настя бяха принудени с невероятно усилие на волята да престанат да бъдат самите себе си и да се превърнат в отвратителни, цинични и злобни същества.

Гордеев гледаше към улицата през отдавна немитото мътно стъкло и си мислеше, че сега ще трябва да притиска до стената един от онези хора, които дълги години бе обичал, уважавал, които бе смятал за „свои“ — човек, към когото се бе отнасял като към собствен син. Сега ще трябва смъртно да уплаши един човек, понесъл тежка драма, чийто живот и без това далеч не е сладък. Ще трябва да му причини болка, жестока болка, ще трябва да изпита неговата честност и устойчивост, неговия ум и самообладание — и всичко това, за да го принуди да направи нещо, към което е невъзможно да го подтикне нито с логични доводи, нито с придумки. Той, Гордеев, отново ще лъже. За кой път вече през този ден? Почувства, че затъва в лъжата като в тресавище, с всяка крачка все по-надълбоко и по-необратимо, и сякаш вече не ще има път назад, сякаш през целия си по-нататъшен живот ще трябва да лъже, да лъже, да лъже — жена си, колегите, началниците, приятелите. Никога вече не ще се върне към самия себе си, ще стане различен, измислен, изкуствен, фалшив.

Гордеев чу как тихо се отвори вратата, но не се извърна.

— Викали сте ме, Виктор Алексеевич?

— Да.

Той бавно се извърна от прозореца, тежко се отпусна на фотьойла и вяло махна с ръка на Ларцев да седне.

— Извинявай, че се наложи да прекъсна разпитите ти.

— Няма нищо, всъщност почти ги бях привършил.

— Така, така — няколко пъти кимна Гордеев. — Исках, разбираш ли, да се посъветвам с тебе, нали си ни най-добрият психолог в отдела. Имаме проблем, синко.

— Какво е станало? — напрегнато попита Ларцев.

Нито един мускул не трепна по лицето му, то беше спокойно, като вкаменено. И зад това каменно лице полковникът виждаше огромното вътрешно напрежение на човек, изпаднал в толкова тежка житейска ситуация, че вече няма сили да изявява емоциите си.

— Страхувам се, че нашата Анастасия се е предала.

„Господи, прости ми, как ми се обърна езикът да кажа това? Стасенка, детко моя, как можах аз, старият глупак, да допусна нещата да отидат толкова далече? Предполагах, пресмятах, съмнявах се, протаках, надявах се всичко да се размине. Обаче не, не се размина. Нали тъкмо ти винаги си ми казвала, че в живота ни нищо не се разминава и не се урежда от само себе си.“

Ларцев мълчеше и полковникът ясно виждаше застиналия ужас в очите му.

— Буквално вчера имаше интересни идеи относно делото на Ерьомина, а тази сутрин ми заяви, че не виждала перспективи за разкриване, всичките й версии се провалили и тя не можела да измисли нищо ново. И изобщо се чувствала зле и си е взела болнични. Какво може да означава това?

Ларцев все така мълчеше, само ужасът в очите му постепенно се превръщаше в чувство за безизходица.

— Това може да означава — монотонно продължи Виктор Алексеевич, загледан някъде покрай Ларцев, — че или е взела пари от престъпниците, или са я заплашили и в страха си тя се е предала веднага и без бой. И едното, и другото е отвратително.

— Какво говорите, Виктор Алексеевич, това не може да бъде — най-сетне каза Ларцев с някакъв чужд, прекалено звънлив глас и бръкна в джоба си за цигарите.

„Разбира се, че не може — помисли си полковникът. — Добре го каза. Цялата работа обаче е там, че не мислиш така. Прекрасно знаеш, че са я заплашили. Казваш чистата истина за Анастасия и същевременно лъжеш. Боже, какво ли само не ни поднася животът! Добре, значи не искаш да си признаеш. Дадох ти шанс, но ти го пренебрегна. Страхът ти от тях е по-силен от доверието към мен. Хайде, извади си цигарката, сега половин час ще си търсиш запалката, после тя ще запали след двайсет и петия опит. Протакай, мисли как да ме убедиш, че Настя е честен, но слаб човек. Давай, синко, убеждавай ме, а аз няма да ти противореча. Ще се опитам, но само формално, и може би ще се съглася. Вече толкова се отвращавам от себе си, че съм готов да се съглася с какво ли не.“

Ларцев най-сетне запали цигарата, дръпна дълбоко и още няколко секунди търси пепелник.

— Струва ми се, че преувеличавате, Виктор Алексеевич. Това й е първото живо дело, човърка го месец и половина, няма резултат, естествено е да се е уморила. Защото с какво се занимаваше тя досега? Седеше в кабинета си и анализираше информация, събираше цифрички, пресмяташе процентчета. Ами че тя на практика никога не е виждала жив престъпник. А когато започна да работи наравно с всички, веднага разбра, че нейните теоретични финтифлюшки за нищо не стават, с тях не можеш току-така да разкриеш убийство. Затова се е скапала. Че и кой би се хванал да я притиска? Какво толкова особено може да е изровила от това убийство? Делото е примитивно, потърпевшата е пияница, на кого е потрябвала? Каква ще е тази мафия, дето толкова ще е заинтересована? Не, това е абсолютно неправдоподобно. А нашата Настася е момиче нервно, впечатлително, не блести с добро здраве, така че според мен последиците са закономерни. Не бива да си съставяте лошо мнение за нея.

„Лошо, синко, лошо. Забрави ли как тя прекара цяла нощ насаме с наемния убиец Гал, който беше дошъл, за да я убие? А може би не знаеш, че тя преди два месеца разкри изключително опасна група престъпници, с които общуваше ежедневно и които имаха зад гърба си петнайсетина трупа? Нищо не си забравил, кучи сине, но поддържаш своята линия и аз те разбирам. Не можеш другояче. Трябва да ме убедиш, че никой не е заплашвал Настася, че отказът й да работи по делото е абсолютно доброволно нейно решение. Добре, давай, старай се. Все пак ти си гледаш твоя интерес и същевременно се опитваш да измъкнеш информация от мен. Чакаш да започна да ти разказвам какво толкова особено е изровила тя покрай убийството на Ерьомина ли? Чакай, чакай.“

— Това дело си е мъртва работа, Виктор Алексеевич, от самото начало си пролича. Пиеща неуравновесена мадама с изведнъж появила се в главата й фикс идея — тя може да е тръгнала от къщи с кого ли не и за къде ли не… А Настя се беше надценила, беше се вкопчила в странните си версии, хвърли толкова сили, а в резултат получи пълна нула и нервен стрес. Разбирам я, това й е първото самостоятелно дело, естествено искаше й се то да се окаже засукано, гарнирано с мафиотски истории. Но нека не забравяме, че въпреки ръста на организираната престъпност, половината убийства, ако не и повече, все пак си остават битови. Ревност, отмъщение, пари, завист, семейни скандали — с една дума обикновени човешки чувства. И мафията няма абсолютно нищо общо. Настя не искаше да се примири с това, трябваше й шумно убийство, захвана се да измисля версии, коя от коя по-загадъчни, и изразходва за проверката им всичките си сили и време.

— Не, Володя, не вярвам всичко да е толкова просто — поклати глава Гордеев. — Ние с тебе я познаваме не от една година, Настася има мъртва хватка, никога не се отчайва. Да, понякога е слабонервна и може да се разболее, но няма да се предаде. Може да умира, но ще стисне зъби и ще свърши работата. Не, не вярвам. Работата тук не е чиста, синко, чувствам го. Трябва да видим какво ще правим с нея. Щом оздравее и дойде на работа, ще докладвам и ще поискам служебно разследване. Ще настоявам да бъде уволнена от органите. Може да я обичам — като всекиго от вас, но няма да търпя предателство и малодушие.

„Край, Стасенка, окончателно те предадох. Я сега да видим какъв е нашият Ларцев, кръвожаден ли е или е добър. Той, разбира се, няма да позволи да те уволня, служебното разследване няма да е в негов интерес. Сега трябва да се прави на благороден и да ме съветва да те прехвърля от оперативната работа на някое тихо място. Интересно, каква ли длъжност ще ти избере? Май му поолекна, разбра каква линия трябва да държи. Сега съвсем ще го успокоя, нека си поеме дъх преди последния удар, а пък после. Или печелим, или загиваме. Ох, Стасенка, детко, да можеше да знаеш колко ме боли сега, как ми се къса сърцето! Мъчно ми е за Володя, няма си нищо по-скъпо от дъщеря си на този свят. По свято чувство удрям, проклет да бъда!“

— Е, защо така, Виктор Алексеевич, чак пък да я уволнявате! Не бива да съсипвате живота на момичето. Прав сте, не става за оперативна работа, крачетата й са слаби. Но тя не може да бъде нечестна, гарантирам ви, главата си залагам за това. Най-добре ще е да я прехвърлите в Щаба, в информационно-техническото управление, нека там си събира любимите цифри. Там ще има повече полза от нея, пък и работата е спокойна, без нервни натоварвания.

— Не знам, не знам.

Гордеев се надигна от фотьойла и бавно се заразхожда из кабинета. За неговите подчинени това беше сигурен признак, че началникът им в момента взема сложно решение. Ще спре едва когато решението бъде взето.

— Трябва някак да разнищим тази работа. Има още време до изтичането на двумесечния срок, така че е рано да приключваме с този въпрос. Аз лично ще се заема с това. Или ще го възложа на някой друг. Ето, например на тебе, ти започна работата по това дело, ти най-добре би се справил.

— Разбира се, Виктор Алексеевич. Ако в делото на Ерьомина има нещо, ще го изровя, ако няма — няма. Макар да съм сигурен, че делото е най-банално.

Гордеев погледна часовника си. От момента на идването на Ларцев беше минал половин час. Полковникът беше успял да проведе разговора във времето, уговорено с Жерехов. Вече беше започнал да говори някакви общи приказки, когато вратата рязко се отвори.

— Виктор Алексеевич, имаме извънредно произшествие. В кабинета на Павел Василиевич е бил убит капитан Морозов!

Когато майор Ларцев се отдели от тълпата, събрала се около кабинета на Жерехов, и тръгна към изхода, двама души, които седяха в една кола във вътрешния двор на зданието на Градското управление на вътрешните работи, получиха сигнала „приготви се“. Като спазваха необходимата дистанция, те проследиха обекта до станцията на метрото, съкратиха разстоянието на ескалатора, качиха се заедно с него във влака. Ларцев излезе от метрото близо до дома си, купи си от един павилион кутия цигари, повървя малко до градинката, седна на една пейка и запали цигара.

Наблюдаващите бяха получили задача да следят дали Ларцев ще се опита да се свърже с някого. Докато го бяха следили, той на няколко пъти неволно се бе блъскал в минувачи и се бе извинявал кратко, така че беше невъзможно да разберат дали така не бе установил уговорения контакт. Не се беше обаждал по телефона, не бе влизал в никакви сгради и с никого не бе разговарял. Сега просто седеше на пейката и пушеше.

Наблюдаващите си купиха по две топли пирожки и замислено ги задъвкаха, без да откъсват очи от неподвижната фигура в градинката.

Майор Ларцев си купи в четвъртия поред от метрото павилион кутия цигари „Давидоф“, с което даде уговорения сигнал за необходимостта от спешна връзка, и остана да наблюдава павилиона.

Изобщо нямаше намерение да влиза в контакт с хората, които го шантажираха. Убийството на Морозов го бе зашеметило. Та нали Анастасия беше направила всичко, което бяха искали, защо тогава нарушиха обещанието си? Защо убиха Морозов? Излиза, че не може да им се вярва и всичките им приказки, че Надя ще бъде върната незабавно щом нещата се уталожат и опасността отмине, може да се окажат лъжа. Може би детето му вече не е между живите? Той няма право да чака, трябва да ги намери и сам да спаси детето си. Стига преговори и обещания, както се разбра, на тях не може да се разчита. Трябва да проследи кой ще приеме сигнала и да го стисне за гърлото. Така, по веригата, може да стигне до Главния, а вече от него той ще изтръгне дъщеря си, дори ако се наложи да го убие.

Ларцев внимателно наблюдаваше павилионите, но засега там не ставаше нищо особено. Самият продавач не беше излизал никъде, продавачите от съседните павилиони — също. Той се надяваше сигналът да бъде приет от някой, който се намира постоянно в търговската зона, тоест продавач, който ще трябва да излезе, за да се обади по телефона и да съобщи за подадения сигнал. В случай че този човек беше не продавачът, а някой купувач, на когото продавачът просто би съобщил, че Ларцев е купил кутия „Давидоф“, цялото му начинание губеше смисъл. Той не би могъл да проследи купувачите. Но все пак имаше някаква надежда… Володя Ларцев зъзнеше на мократа студена пейка, наблюдаваше павилионите и си мислеше за Надя. Как ли се чувства там? Дали я хранят? Да не би да е болна?

Мислите му плавно се прехвърлиха към обстоятелството, че хората, които го шантажираха, са притежавали цялата възможна информация за момичето: къде ходи и по кое време, кога и от какво боледува, какви оценки получава в училище, кои са приятелките й. Следили са Надя постоянно, но информацията им беше такава, каквато невинаги може да се получи с обикновено външно наблюдение. Създаваше се впечатлението, че и учителите, и лекарите от поликлиниката, и родителите на нейните приятелки бяха информирали тези хора. Макар Ларцев да разбираше, че това не беше възможно. Как ли са го постигнали?

Внезапно той се напрегна. Онази жена. Над 40, набита, пълничка, с простодушно лице, най-обикновено и леко небрежно облечена, с гладка руса коса, в която се забелязват и бели косми, стегната на тила с обикновен ластик. През последната година и половина беше я виждал на всяка родителска среща.

Когато жена му почина, Ларцев премести дъщеря си в най-близкото до тях училище, за да не трябва тя да пресича много често. По-рано я водеше и довеждаше Наташа, тъй че можеха да си позволят разкоша детето да ходи във френско училище. Сега за Ларцев най-важно бе станало друго — училището да е близо до дома им, тъй че момичето вече година и половина учеше в обикновено училище на десет минути пеша, само с едно кръстовище за пресичане.

Той ходеше редовно на родителски срещи, но с никого не се запознаваше, освен с родителите на Надините приятелки.

Струваше му се безсмислено да запомня физиономии от тези срещи, защото, първо, не всички родители смятат за нужно да посещават училището, второ, идват ту майките, ту бащите, ту бабите. Срещите се провеждаха всеки учебен срок и всеки път Володя виждаше нови лица. Само тази жена… Тя присъстваше на всички срещи. И винаги нещо си записваше. Никой друг не го правеше, другите неприкрито си умираха от скука, защото и без това знаеха всичко за детето си, шепнешком коментираха думите на класната ръководителка, някои жени плетяха, пъхнали кълбетата прежда под чиновете, бащите обикновено четяха скрит върху коленете им вестник или криминален роман. И само тази жена слушаше внимателно. Ларцев най-сетне улови и формулира смътното си впечатление: всички родители са отбивали номера, а тя е работела.

Колкото повече мислеше за нея, толкова повече странни подробности изплуваха в паметта му.

… Веднъж закъсня за срещата и когато влезе в класната стая, не тръгна да си търси място на задните чинове, а седна веднага до вратата, до нея. Тя, както винаги, пишеше нещо, но щом се появи Ларцев, моментално прибра бележника си. Той се позасмя вътрешно, като си помисли, че сигурно й е скучно точно колкото и на другите, но си е намерила занимавка и съчинява нещо, писмо или може би стихове. Затова веднага скри написаното…

… Класната ръководителка съобщаваше на родителите резултатите от градското контролно по руски език.

— Искате ли да видите колко грамотно пишат децата ви? — попита тя и се приготви да раздаде тетрадките на родителите.

Онази жена се закашля, притисна кърпа до устата си и излезе от стаята.

… След срещата всички родители отиват при бюрото на класната да внесат парите за закуски. Всички, освен тази жена, която веднага се запътва към вратата…

… Той излиза от училището след среща и на съседната улица, зад ъгъла, вижда как тази жена се качва в кола, на шофьорското място. ВАЗ-99, цвят „мокър асфалт“, с мощни халогенни фарове против мъгла, гуми „Мишлен“, скъпи калъфи от естествена кожа на седалките. „Я виж ти — каза си изненадано Ларцев още тогава, — толкова невзрачна наглед жена, а кара такава кола.“

Като се позагледа, забеляза на задната седалка голяма раница, рибарски ботуши и ловджийско яке с патрондаш… Ларцев се наруга, задето не й беше обърнал внимание по-рано. Разбира се, цялата информация за Надя е събрана от тези идиотски срещи. Веднъж бяха дали Надя, на която й станало лошо през втория час, като пример, за да напомнят на родителите, че непременно трябва добре да хранят децата си сутрин. Бяха говорили за Надя, когато помолиха родителите да не дават на децата си да носят играчки в училище, защото често тези играчки са много скъпи, достъпни са далеч не за всички и това понякога поражда конфликти. „Ето например неотдавна Надя Ларцева почти се сби в час с Рита Бирюкова, защото Рита беше донесла в училище кукла Барби, дала я на Надя да си поиграе, а когато искала да си я вземе, Надя не могла да се раздели с красивата играчка.“ Споменаваха Надя, когато строго втълпяваха на родителите, че не бива да изпращат на училище болни деца, защото те може да са носители на инфекция. Ах, ако беше обърнал внимание на това по-рано!

Той скочи от пейката и бързо тръгна към метрото. След като пътува две спирки, се прехвърли на друга линия и стигна до станция „Университета“, където се намираше Московското ловно-рибарско дружество.

Когато по негова молба му показаха трийсетина членски картона на жените ловджийки със снимки и адреси, той веднага видя познатото лице, моментално запомни адреса и името, после събра картоните на купчинка и ги върна на служителката на дружеството, без нищо да си запише.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита тя и заключи картоните в касата.

— Намерих, благодаря ви.

И тъй, Наталия Евгениевна Дахно, Ленински проспект 19, апартамент 84.