Открадни си свят

1.

По-рано казах, че краят на пътуването не е и край на историята. Не че историите нямат край. Напротив. Все някога и някъде нещата престават да се случват. Обръща се последната страница, връзката се прекъсва, замлъкват гласовете и ето че иде краят на разказа. Защото историята не е истинският живот и вътре в нея е заложен стремеж към удовлетворяващо всички страни заключение.

Животът, ако ми позволите да споделя мнението си за него, този живот, който наричат истински, обикновено не предоставя подобни заключения. В живота всичко е временно. Нещата продължават да се случват, едно подир друго и така до безкрай. Единственият свършек е смъртта, но едва ли някой ще го намери за задоволителен. Дори след смъртта нещата продължават да се случват, само че вече на други хора.

Някои продължават да твърдят, че всички истории на този свят, всички намерени богатства, разбити сърца, спечелени битки, всички покорени планини и потайни заговори, разкрити убийства и пропилени наследства — всички те са в действителност само брънка, частица от една-единствена, по-висша и обединяваща история. Тази универсална (или по-скоро геоцентрична) история е историята на един, да го наречем осреднен, типичен представител на човешката раса, който става, излиза на широкия свят, сражава се за някакви идеи, страда и побеждава, а накрая се връща у дома и си ляга. Според специалистите отделните стадии от пътешествието на споменатия герой, всички тези изпитания и метаморфози са свързани по някакъв начин с тенденциите на отминаващия ден, година или живот, така, както ги вижда този, който разказва историята. Денят, подобно на годината и на целия живот, се заражда в първите проблясъци на светлината сред мрака. Той постепенно набира сила, пълнота, изобилие, но ето че топлината му започва да изстива, енергията му се изчерпва, очите се замъгляват и светлината изчезва, преборена от мрака, и така всичко е готово за следващия цикъл.

Разбира се, всичко това е било преди идването на капеланците и Голямата крачка в космоса. Оттогава животът е станал далеч по-накъсан, по-разхвърлян в просторите на пространството и времето. Толкова малко са хората в наши дни, които напускат дома, за да се завърнат отново. Съществуват милиони места, където може да се иде. Но по време на това първо наше пътешествие към далечни звезди ние също получихме полагащата ни се порция метаморфози и изпитания. Започнахме изпълнени с ентусиазъм, но постепенно умората и еднообразието си казаха тежката дума. Преминахме през болезнени периоди, през който нищо не вървеше така, както би трябвало да върви, завладя ни безпомощност, за която не намирахме лек. Но сетне сякаш настъпи етапът на възстановяване. Появиха се отдавна изчезнали неща, изникнаха отново, сякаш просто бяха изминали предначертаната им орбита — поне така би казал някой заклет геоцентрист — за да изгреят с утрото.

И това беше повече от странно, имайки предвид, че все още бяхме в сърцето на нощта.

2.

Бар „Тривиа“ беше все така препълнен, дори след като Последния поет реши да се покачи на една маса и да изрецитира „Балада за фраска“ с пискливия си глас. Посетителите се отнасяха към всичко с доброжелателно търпение. На ъгловата маса почти непрестанно седяха двама или трима транти, сърбаха питиета и държаха под око тълпата.

Последната идея на г-н Муун бе да примами няколко от големите паяци, които живееха из дупките в стените, и да организира с тях надпревара. Клиентелата следеше събитието със смесица от любопитство и отвращение, залагаше се всичко, включително фъстъци и стафиди.

— Не зная, погледни ги. Само погледни тези проклети хлапета — ядосваше се Рори и не спираше да търка барплота.

Все още нямаше никакви вести от Доджър Гилеспи или пък от Тайнствената жена. Противно на очакванията, внезапното изчезване на прословутия призрак само подхранваше нейната известност. Какъв ли нов удар подготвяше? Вярно ли е, че са я зърнали на едно или друго място — в Замъка на Латералната Фисура или в „Цвърчащата пържола“? Някои дори разправяха, че участвала в последната битка на Понса, където кремирала поне дузина нещастни перки.

Панорамният прозорец на „Тривиа“ показваше черно, скрито от облаци небе, разсичано от кръстосващи се светлини на прожектори.

— Не е ли твърде мрачно, Рори? — поинтересува се Най-добрия съдия. — А, как смяташ? Не са ли прекалено черни тоновете?

Мейвис Форестал седеше на обичайното си място в ъгъла и отпиваше от неизменния „Двоен нощен“. Наскоро прекарана непозната кожна болест, която се бе разпространила като епидемия, беше оставила трайни следи от подпухнали, разширени и разклонени вени по лицето й. Срещу един голям джин Добрия доктор бе готов да разкаже на всеки колко надолу се спускаше зоната на поражението.

Тя все още притежаваше „хвърчащото куче“, макар блестящият му корпус да бе обгорял и кибернетичното създание да бе изгубило способността си да лети. Вече не клечеше върху рамото й, а се криеше в чантата, където ровеше и късаше хартиените кърпички.

В последния ден от скромните, но напълно задоволителни приготовления в „Тривиа“, Ееб Алтецианката се присъедини към Мейвис и философите.

— Призраци, повторения, смущения във времето — говореше Добрия доктор, изброявайки необяснимите явления. — Наскоро един от пациентите ми видял в Декстро Темпорал да вали сняг. — Той вдигна глава, сякаш очакваше от тавана да се посипят снежинки. — Чудовищни личинки, които се спотайват в боклукчийските пещери.

— Безпрецедентни времена — отбеляза Най-добрия съдия.

— Напротив — възрази Последния поет. Очите му бяха като сварени яйца, а косата му стърчеше във всички посоки. Той сграбчи молива си и го скърши на две. — В навиванията и развиванията на тази голяма восъчна топка — зарецетира той с малко неуверен тон. — Земята изразява своя стремеж към пресъздаване.

Мейвис изсумтя. Това беше единственият принос към разговорите, който си позволяваше от време на време. Чантата до нея се раздвижи едва забележимо. Последния поет надигна халбата с бира и продължи с отнесено изражение:

— Знаете ли, Адолф Хитлер е смятал, че Земята е куха. Вярвал е, че там долу обитават цели народи, в очакване да бъдат покорени от чистокръвните арийци.

Най-добрия съдия се изкашля многозначително. Добрия доктор използва тази възможност да хвърли чисто професионален поглед в гърлото му.

— Кой тоз Аридолф Хитлиер? — попита Ееб, докато си играеше с огърлицата, която се полюшваше върху едрите й, покрити с козина гърди.

В този момент вратата на бара се отвори и вътре влезе рус мъж с розово поло и тъмнозелени панталони. Беше въоръжен, до зъби и изрисуван със серийни номера и баркодове.

Трантите се наежиха, оставиха чашите с кафе и наскачаха. Рори им махна с ръка да седят спокойно. Вероятно беше някаква грешка, макар че това едва ли щеше да има някакво значение в края на краищата.

Всъщност Рори постъпи така, защото познаваше влезлия. Всички го познаваха.

— Здрасти — поздрави го барманът с известна, макар едва доловима враждебност в гласа, — какво искаш?

Отзад вече напираха други и не само през тази врата. Всичките бяха облечени в същите униформи и носеха кислородни маски. Скоро барът се напълни.

Мейвис замръзна. Русолявият водач бе не друг, а Свен, нейният прогонен съпруг.

Свен опря длани на бара и погледна ухилено Рори.

— По заповед на Местния комитет и съобразно решение от съвместната конференция на Синода на Йерофан и Църквата на Христос Силиконит барът преминава под наша охрана. Ние тук сме ръката на Комитета — бойният отряд на Комитета.

Едва сега Рори се огледа с надежда към трантите, но те стояха неподвижно пред редицата от зейнали едрокалибрени дула.

Ееб измуча натъжено. Мейвис Форестал не откъсваше поглед от своя съпруг. Не го беше виждала от доста време. И сега не желаеше да го вижда. Нито пък би желала той да я види.

— Зад тези стени — продължаваше Свен, докато неколцина от хората му се прехвърлиха отвъд бара и се заеха да инспектират стоките, — са разположени вериги, отговарящи за фината настройка при сближаването ни с Проксима. В името на пътниците и екипажа на този кораб вземаме под свое попечителство това помещение и прилежащите му сгради.

— Глупости — едва успя да промълви сразеният Рори.

Един от войниците и по-невъздържаният от трантите се зъбеха. Последва кратко, но грозно сборичкване.

Хората на Свен извадиха иззад бара подноси с таблетки. Русокосият революционер сграбчи шепа от тях и ги глътна, след което ги поля с чаша бира. През цялото време лицето му запази невъзмутимо изражение.

— Това ли ти е охраната? — попита той и кимна към трантите. — Още малко и ще си изпатят. — Той пое чашата с текила, която му подаде един от неговите хора, и я гаврътна на един дъх. — Проблемът с нея е, че винаги стреля втора. Не може да предприеме нищо, докато някой не престъпи правилата. — Той се пресегна и потупа Рори по пухкавата буза. — Ей, приятелче, нали не смяташ да ги престъпваш?

Един от трантите изджавка.

Рори отстъпи назад към вратата в другия край на бара. Някой го побутна отзад — беше съвсем млад революционер, почти дете. Имаше кафяви, весели очи и беше опрял дулото на своя автоматичен нервотрошач в корема на ядосания и изплашен барман.

Междувременно Свен вече беше зърнал Мейвис. Той пресече помещението, спря пред нея и я огледа критично, с опрени на хълбоците юмруци.

— Здрасти, любима — произнесе той с очевидно престорена нежност. — Не изглеждаш много добре.

— Ти също — отвърна жена му.

— Все още ли смяташ, че си твърде извисена за мен, ти, старо, вмирисано сирене?

Последната забележка я накара да сгърчи посинялото си лице и зъбите й се оголиха в изпълнена с омраза гримаса.

— И лайното даже е твърде извисено за теб, леке такова!

— Ясно, чух достатъчно! — кресна й Рори, но беше късно.

Ееб положи ръка на рамото на Мейвис, полагайки отчаяни и безуспешни усилия да я успокои. Философите се надигнаха уплашено и побързаха да очистят терена. Алтецианката ги последва. И тогава Свен се наведе през масата и целуна съпругата си по устните.

Едва ли щеше да я обиди по-жестоко, ако вместо това си бе извадил оная работа, за да се изпикае върху нея. Мейвис взе да се дърпа и да размахва посинелите си ръце. Изведнъж от чантата изхвърча сивкава топка и се залепи за ризата на Свен — беше „кучето“, което защитаваше своята господарка.

Свен беше добре трениран и реакцията му беше мигновена. Той откъсна „кучето“ от гърдите си и от раната, оставена от кибернетичното животно, бликна ясна кръв, която опръска Мейвис и масата. Свен притисна шията си със свободната ръка.

Всички наоколо отскочиха назад, затаили дъх. Между пръстите на Свен блесна синкава светкавица и неуспелият съпруг сгърчи лице от болка. Въпреки това той продължаваше да стиска здраво кибернетичния питомец. „Кучето“ се гърчеше в хватката му и полагаше неистови усилия да се освободи с мъничките си метални челюсти. Свен вдигна бавно ръка и го запрати с всичка сила върху барплота. Главата на киберживотинчето се разхвърча на хиляди парченца.

Мейвис изкрещя нещо нечленоразделно и гневно.

Свен изрита останките на „хвърчащото куче“. Цялата му риза беше опръскана в кръв. Въпреки това изглеждаше доволен от себе си.

Завладян от справедлив гняв, Рори неочаквано заобиколи барплота, разблъска насочените към него оръжия и застана пред Свен.

— Разкарайте се незабавно от моя бар! — нареди той.

Свен притискаше към раната си изцапан с кръв пешкир. Той си пое въздух със свистене през здраво стиснати зъби и вдигна заплашително пръст.

— Мисля, че си пъхаш гагата там, където не ти е работа, приятелче.

— Хайде, марш! — не се предаваше отчаяният барман.

Без да сваля кърпата от шията си, Свен кимна бавно. Най-младият революционер се приближи, зае позиция за стрелба, вдигна нервотрошача и простреля Рори в гърдите.

Лицето на бармана се сгърчи. Той размаха ръце назад, сякаш се опитваше да заплува във въздуха. След това се строполи на пода. От ушите и носа му рукна черна, димяща течност. Разнесе се отвратителната миризма на горяща кръв.

Заскърцаха столове. Екнаха писъци. Трантите заръмжаха и загинаха. Уплашени посетители се завтекоха към Рори, без да обръщат внимание на заплашително насочените оръжия. Но той бе съвсем, съвсем мъртъв.

Убиецът се усмихваше доволно. Беше свел глава, очаквайки да получи похвала от своя командир.

Свен побутна трупа с върха на обувката си и кимна.

— Сега вече тук ще се разпорежда бойният отряд на Комитета — обърна се той към посетителите. — Докато не излезем в нормалния космос. Тогава пак ще отворим бара. — Той изгледа бавно стреснатите им лица. — Ами да. Всичко ще бъде както преди. И никой няма да се сърди на никого. Хайде — почерпете се, за сметка на заведението. Надявам се, че съм бил достатъчно красноречив, нали?

В една от горните стаи на Клементинския полумесец госпожа Шу и дъщеря й Морган, която тъкмо бе навършила четиринайсет, разглеждаха някаква стара туристическа карта на „Изобилие“.

— Престани да се прозяваш, Морган — сгълча я госпожа Шу. — Всеки друг на твое място щеше да е щастлив, че му се удава възможност да излезе навън и да види малко свят.

— Да де — само че на теб никога не ти се е налагало. — Съвсем скоро щяха да я отведат — заедно с още няколко деца, които бяха навършили същата възраст — долу при доковете, където щяха да ги оставят съвсем сами, за да открият обратния път. Целта на това упражнение според управниците на Литъл Фоксборн бе да се заздрави връзката с тяхното малко, но сплотено общество.

— Така е, но тогава имахме други проблеми — отвърна майката на Морган. — Във всеки случай, добре ще е да запомниш, че ще бъдеш в пълна безопасност, стига да се придържаш към отсамната страна на Фисурата.

— Може въобще да не се върна. Например да тръгна в обратна посока и да се прехвърля в Пещерата на Хаоса. Може да стана лесбийка-велосипедистка.

— За Бога, Морган, престани да дрънкаш глупости.

Морган погледна навън през прозореца. Пресегна се и избърса запотеното стъкло.

— Мамо? Какво е това?

— Не мога да видя сега. Заета съм.

Морган отвори прозореца.

— Затвори, че става студено — намръщи се майка й. — Какво си се втрещила. Не си ли виждала сняг?

— Не помня подобно нещо.

— Вярно. Отдавна не е валяло.

Морган продължаваше да държи прозореца отворен. Щеше й се да пипне снега. Струваше й се необичайно крехък и нежен.

— Помниш ли, преди време всички се бояха от белия цвят?

— Аз не съм се бояла от нищо — отвърна госпожа Шу. — Но и никога не съм обичала бялото. Все трябва да го переш. — Тя коленичи и взе да нарежда с чевръсти движения багажа на дъщеря си.

През прозореца долетя далечен, но ясен глас:

— Тук май отдавна не е минавала метла. Доти, кажи им да окачат знамената.

Натали Шу и дъщеря й се спогледаха.

— О, Божичко, Мардж! — възкликна Натали.

— НИКАКВО ШЛЯЕНЕ ПО ТРОТОАРА! — отекна усилен от високоговорители глас. — СТОРЕТЕ ПЪТ НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО КРАЛИЦА МАРДЖЪРИ!

— От нас зависи да се представим добре — чуха те гласа на тяхната водачка. Двете жени се прилепиха до стената, без да се показват през прозореца. Напоследък властолюбието на госпожа Гудселф минава всякакви граници, мислеше си Натали Шу.

Жените надникнаха предпазливо през прозореца.

Първо пристигнаха двама роботи рицари. Бяха им изрисували червени ливреи и те водеха грамадни кучета на къси каишки. Кучетата душеха из всички ъгълчета и се разхождаха с горда осанка. След тях се появи Доти Уолъс, която беше Първа дама и като такава завеждаше всички официални събития и приеми. Цъфна и г-н Кътбертсон, Канцлер на електричеството, с бухнало синьо боне, който диктуваше записки на секретарката си.

— Ето я, идва — промърмори Морган.

Мардж Гудселф се показа в далечния край на полумесеца. Беше напълняла, което й придаваше още по-солиден вид, но въпреки това се беше превила под тежестта, на масивната стоманена корона. Зад нея подтичваха двама пажове, които прикрепяха полите на наметалото й от мурианска кожа.

— Чантата определено не е в тон — отбеляза безжалостно Натали.

Лицето на кралица Марджъри беше намазано с дебел пласт грим, а очите й бяха подчертани с черни сенки. Тя говореше за полковник Старк, която я бе потърсила, за да й съобщи историческата новина.

— Ще бъде толкова заета, бедната овчица. Казва, че ще й трябват още кучета.

— Е, наметалото поне си го бива — беше коментарът на Морган.

Кралицата погали едно от собствените си кучета.

— Горджи ще пази своята люби-и-има кралица-ница от пълната анархия — взе да му тананика тя глезено на ухото. — Нали ще ме пазиш, Го-о-орджи? Да, не се и съмнявам, сладурче. — Тя се изправи и тръгна с тържествена крачка назад към Акведукта. Нито тя, нито който и да било от поданиците й бяха правили опит да го прекосят. Хората твърдяха, че са виждали чудовища от другата страна — гигантски стоножки и човеци, с обърнати обратно глави.

Доти Уолъс очевидно беше много развълнувана.

— Трябва да организираме маскарад — заяви тя. — Някой да напише химн. Или ода.

— Имаме великолепни новини — обяви кралица Марджъри на вестоносеца, който притичваше от другата страна, свалил почтително шапка. — Бягай, вестоносецо, кажи им да затръбят с фанфарите и да включат всички високоговорители. Дай знак на Проксима и всички нейни поданици, че вече ги виждаме в телескопите си.

Изведнъж откъм тунела отекна ужасяващ звук — като две, три, четири, дванайсет гайди. От всички веранди се разнесоха викове:

— Кралица Марджъри увенчава с великолепното си присъствие тази скромна страна! Ура! Ликувай Фоксборния!

Фанфарите тръбяха през целия ден и ехото им затихваше към далечните стени на Париетален. Извиваха китари, биеха камбани и звъняха всички звънци, разклащани от участниците в Празненството на сближаването!

Ала в засегнатите от сривовете райони, където хората обитаваха стъкмени от останки от космическия кораб колиби, новината достигна едва след няколко дни. Обитателите им свиваха ръце на фунии и препращаха вестта нататък, от племе на племе.

— Братя и сестри — говореше тържествено отец Льо Кок в Мезон зугу, докато крачеше бавно и полюшваше перото на ловджийската си шапка, заради която наистина приличаше малко на петел, — часът на пристигането ни скоро ще настъпи! Брат Елвис ни зове към зелените поля на Неговия роден дом!

Окципиталната шахта сега вече бе обител на хората — също както Понса и като много други места наоколо и надалеч. Богатият Хаос изискваше да се прехранват чрез традиционни, древни занаяти: бандитизъм, отвличане, грабежи по пътищата. Не се налагаше да се скитат надалеч, тъй като бяха заобиколени от общини, които все още не бяха организирали собствената си отбрана. Уважаваха само томбосите, които обитаваха замръзналите джунгли отвъд района на провали във времето.

Жените от Ордата на хаоса носеха плътно прилепнали кожени дрехи и наметала от рибарски мрежи. Подобно на тяхната героиня те се обкичваха с огърлици от сребърни и алуминиеви части, но добавяха зъби на василиски и бодлива тел. За разлика от тях мъжете издигаха в култ физическата сила и се издокарваха с черни елеци, изпод които се виждаха не само яките им мускули, но и множеството белези. Освен това тачеха шипестите ръкавици и тежките ботуши с дебели метални подметки. Нож в пояса означаваше още два — скрити. Момчетата и момичетата от Ордата величаеха за свой идол Тайнствената жена — никой не я бе срещал на живо, но всеки от тях се имаше за експерт по сексуалните й вкусове.

Извън оградата бяха паркирани в пълен безпорядък мотоциклети. Ездачите им се подпираха на групички от по двама-трима, разменяха си шеги и всмукваха от лулите хашиш. Над всичко това се стелеше дим, чуваше се метално дрънчене и рев на форсирани мотори, понякога звучни псувни, писъци и смях. Като цяло, това бе шумотевица от хора, живеещи в мир.

Норвал Хан се излежаваше в своята пещера, в компанията на две едрогърдести хубавици. Беше в прекрасно настроение, донякъде и заради това, че в момента нямаше никаква работа. Носеше лъскави ръкавици, мотоциклетни ботуши и един стар, кожен шлем с изпъкнала от едната страна монослушалка. Джинсите му бяха смачкани и непрани. Хубавиците бяха облечени с оранжеви корсети и черни чорапи, изпънати по масивните им бедра. Те плъзгаха бавно начервените си устни по покритото с белези тяло на Хан, като от време на време го гъделичкаха с езичета. Той ги стискаше за едрите гърди и пъхаше игриво пръсти в гащичките им.

Седнал до радиоприемника, Лупин Джуджето въртеше напред-назад настройката, улавяйки фрагменти от отдавна забравени парчета, тъжни напеви на веспански хорове и перкско чирикане. Корабът беше необятна гъба, просмукана със звуци и образи!

Пред пещерата на Норвал Хан седяха най-прочутите играчи на „Хаос“ — жени с бръснати глави и мъже с плоски, гърди, чиито невроиндукторни куплунги бяха покрити със спечена и засъхнала смазка. Годините на безчислени сражения с виртуални противници бяха оставили очите им постоянно вперени в друга равнина, където се озъртаха за саблезъби химери. Те гледаха надолу, към военните камиони, край които се навъртаха автомонтьори, и мечтаеха за времето, когато ордата ще тръгне, за да помете всичко по пътя си.

Но ето че откъм входа се зададе съгледвачка и всички в двора се скупчиха около нея. Надигна се глъчка, сред която Норвал чу едно-единствено име: „Червени барети“.

Точно каквото му трябваше. Малко упражнения. Норвал Хан се ухили, претърколи се през леглото и шляпна по задника импозантната едрогърдеста хубавица, която се опита да го задържи. Докато си слагаше екзоскелетния усилвател, той мърмореше със задоволство:

— Тия хора никога няма да се откажат.

На бреговете на пресъхналия водоем се бяха скупчили прогонените немирници на Ню Литъл Фоксборн и се ослушваха напрегнато. Те чуваха далече под тях ревящите метални коне на обитателите на Пещерата на Хаоса, които очевидно се готвеха за път. Какво можеше да означава това? Дали чили-чудовището, прословутият Голям приятел не се беше размърдал най-сетне? Или Пещерата на огъня отново показваше белези на повишена вулканична активност? Вкопчени в презрамките на флуоресциращите си раници, тийнейджърите се споглеждаха тревожно, чудейки се дали да тръгнат по посока на звука, или да бягат от него. Вече бяха забравили родните си домове, колосаните покривки и свещниците на масите. Вятърът носеше други миризми, свистенето му нашепваше за друг, неизпитан и примамлив живот.

Междувременно, на не повече от петстотин метра над главите им, Последния поет, който този път се беше пробудил като изгубена на непознато място душа и се опитваше да открие обратния път за вкъщи, внезапно срещна нещо в тунелите, което го облада напълно.

3.

След като вече се виждаше краят на дългия полет — поне в обозримото бъдеще — Съветът реши да назначи Комитет по дебаркирането, който веднага се захвана за работа на доковете. Изпълваха се с живот отдавна забравени планове, живителна енергия потече към потъналите в прах космически кораби и оборудване. Доркас Мандебра тръгна с Ерик Аякс от Текунак да закупи два съда, които бяха собственост на бедната, изчезнала Топаз.

Обявеният аукцион се радваше на широко обществено внимание. Всички се възползваха от възможността да се спуснат долу и да погледат забравените кораби, които трябваше да ги отведат на Палерния. Цели тълпи пристигаха, натоварени на камиони, други бутаха супермаркетни колички с най-разнообразни вещи, предимно космическа екипировка, която се надяваха да продадат въпреки занемареното й състояние.

Доркас Мандебра и Ерик Аякс се разхождаха бавно покрай очукания сребрист корпус на „Каледонийска светкавица“, докато аукционният помощник рецитираше бавно основните му характеристики:

— 250 места клас „А“, дами и господа, два предни двигателя „Шерненков“ и четири странични, от типа С-Дж 90. Изправен аератор и нутримат. Собственост на „Тотал Гъмботурс“.

Смесени в обща тълпа, зяпачи и представители щъкаха наоколо, разглеждаха изолациите на люковете и клатеха глави. Вътре оглеждаха пренебрежително захабената тапицерия и прашните стени или пробваха седалките. Роботизирана камера се блъсна в рамото на Доркас, извини се и продължи внимателното обследване.

— Някой тук да е чувал за „Тотал Гъмбо турс“? — попита помощникът, вероятно за трети път.

Доркас, Ерик и роботът огледаха тълпата. Доркас забеляза няколко понтийци, скупчени встрани от основната група, да правят изчисления и да потъркват замислено бради.

— О, погледни, пак онези тъпаци.

— Положението явно е доста напечено, след като са напуснали топлите си местенца — кимна Ерик.

Асистентът удари с чукчето си гонга.

— Дами и господа, наддаването започва от 150 000. 150 000 веднъж. Има ли някой да потвърди?

Ерик докосна дясната си ноздра.

— 150 000, благодаря ви, г-н Аякс. Потвърдено, не чувам ли 160 000?

Ерик наддаде до 285 000, когато настъпи засечка. Неговият основен съперник, Очинтуки, поиска (по съвет на специалист) да бъде проверено запалването.

— О, за Бога — промърмори отегчено Ерик. — Това може да отнеме часове!

— Дали да не се поогледаме наоколо? — попита спътничката му. — Може да намерим и други интересни неща.

След като си проправиха път през плътната група на журналистите и репортерите, Ерик Аякс и Доркас Мандебра изкачиха витата метална стълба към горния паркинг. Тук един до друг бяха положени два прашни танкера за кола, привързани с червени панделки и запечатани с едри восъчни печати, под охраната на червени барети. Наблизо се разхождаше полковникът с черна риза и разговаряше със своя заместник.

— Е-хей! — провикна се Доркас. — Полковник Старк!

Зад нея Ерик Аякс спря на последното стъпало.

— Нямам време за тази жена — промърмори недоволно той.

— Мръсна работа, но все някой трябва да я свърши — отвърна безгрижно Доркас.

— Ти го казваш.

Те погледнаха към големия сребрист „Орел“ с изящни линии, в тон с наложената от капеланците модна тенденция, но стъклата на пилотската кабина бяха строшени, а заглушителите му бяха ръждясали. По-нататък откриха цяла пещера, натъпкана с дребосъци — „Небулон“, изрисувани с названията на отдавна забравена гориводобивна компания и всичките плачещи най-малкото за основен ремонт. Сякаш след толкова продължително затворничество в мрака, всички кораби бяха изгубили не само способността си да се движат, но и смисъла на своето съществуване. Просто лежаха разхвърляни наоколо, занемели и неподвижни, като забравени стари анекдоти, като сложни, гигантски саркофази на тщеславни фараони.

Когато се върнаха при „Светкавица“, кулата за наблюдение все още гъмжеше от любопитни. Очевидно наддаването нямаше да бъде възобновено скоро. Очинтуки и неговият главен механик спореха за нещо оживено, но тихо.

— Какъв, по дяволите, е проблемът сега? — попита Доркас.

— Кой знае? — отвърна Ерик.

Изведнъж от отдушниците на космобуса бликна дим.

— Виж, пушекът е син — ухили се Ерик и сръга Доркас. — Това означава, че повредата е електрическа, а не механична.

Доркас кимна.

— Ако например причината беше повреден квантов компресор, димът щеше да е кафяв — продължаваше да обяснява Ерик.

— Кафяв ли?

— Да — кафяв.

— И всичко щеше да е наред, така ли?

— Да, защото подмяната на компресора е проста работа. Стига да разполагаш с резервен. Но от друга страна — продължаваше да разсъждава на глас Брик, без да откъсва поглед от стълбите, — ако цветът му е бледоморав, повредата е в плазменото сито.

Под тях големият космобус забоботи. Димът се увеличи.

— Все пак, не ти ли се струва, че е малко морав? — попита Доркас.

— Не дрънкай глупости, Доркас.

Стигнал до задънена улица, разговорът секна. Разбира се, нямаше никаква причина да се изпада в паника. Та нали фраският кораб ги бе докарал тъй далеч без никакви признаци да се разпадне на части. Палерния бе златната ябълка на възможностите, жадуваща да бъде откъсната. И този път, далеч от досадната намеса на капеланците или еладелдийците, всеки един от тях имаше шанса да й се наслади. Стига, разбира се, да откриеха подходяща планета. Защото за момента все още разполагаха само със зареян из космоса къс скала, сенчеста джунгла от полуразглобени машини и хора като полковник Старк, за да ти напомнят, че не всичко е наред.

След внезапна и неочаквана намеса в наддаването от страна на понтийците в края на краищата „Светкавица“ бе закупена от Очинтуки въпреки изразените от него съмнения за състоянието на електрическата инсталация. По това време настроението на Ерик се скапа.

— Всичко е било предварително уговорено — обяви той. — Така ли смяташ, мили?

— Да тръгваме. — Ерик Аякс хвана Доркас Мандебра за ръката и двамата последваха останалите участници към платформата, която ги очакваше, за да ги откара при следващия аукцион.

Докато летяха натам, Доркас Мандебра и Ерик Аякс се подпряха на перилата, загледани във флотилията от персонални флаери и гравитобусове, които се побутваха плавно край тях.

— От години не бях виждал толкова хора, събрани на едно място! — въздъхна Ерик.

— Там има и един мой кораб — отвърна Доркас и посочи надолу. В един от съседните докове група инженери се навъртаха трескаво около голяма стара товарна фрегата „Василий-Свенсгаард“, която съвсем наскоро беше закупила.

— Нито една от тези бракми няма да литне — заяви презрително Ерик. — Липсва им постоянната поддръжка.

Доркас опря пръсти на китката си.

— Знаеш ли, скоро ще видиш нещо, което ще ти хареса.

След минути платформата се спусна върху следващия просторен док. Завързаха я с въжета и прехвърлиха подвижен мост. На неколкостотин метра под тях, на пода на пещерата, лежаха протонни вани — студени и бели като стиропорени плоскости.

А вътре в дока вече приключваха с лъскането и почистването на „Върховен дракон III“, шиндзуцов корморан, който обаче не направи никакво впечатление на Доркас. Тя побутна тукашния асистент и посочи скрития в сянка профил на „Скорпион“, клас „Навахо“, който отблизо изглеждаше изпълнен със стаена мощ и зъл като демон.

— Каква е цената на онзи кораб?

— Госпожо, той не се продава.

Името му беше „Всичко е предвидено“ и това също бе една от причините малко по-рано — а всъщност още в началото на пътуването, макар този факт да не бе отбелязан никъде в корабния дневник — Грант Непреклонния да спре избора си на него. Названието му се понрави, а и корабът си го биваше. Вече се бяха преместили на борда — Грант Непреклонния, неговата трантка и „хвърчащото куче“. Пленницата им лежеше в голямото капитанско легло, облечена с нова копринена камизола и ластични чорапи. Като израз на уважението си към нея, бяха й подсигурили всичко, от което би могла да се нуждае, дори в изблик на случайна прищявка: кошнички с трюфели, шоколадови пръчици, безкрайно количество филми и холограми, дори проекторите от любимия й „Дж. М. Сувиен“, макар че тя нито веднъж не ги включи.

Грант Непреклонния седеше в пилотската мрежа на затъмнената кабина на скорпиона и полюшваше провесения си крак. Синя мониторна светлина озаряваше стъклата на елегантните му, обрамчени със златна рамка очила. На екрана срещу Грант Непреклонния беше Дог Шварц. Беше се настанил някъде на задните редове в залата на аукциона и наблюдаваше с весело изражение как тъпанарите купуват купчина старо желязо по цени за нормално функциониращ кораб.

Грант Непреклонния цъкаше.

Його извъртя глава и размаха ръце пред лицето си като разтревожено шимпанзе. Палтото й беше раздърпано. Изглеждаше доста поотслабнала.

На единия екран се виждаше Дог Шварц, а на другия — Саския Зодиак. Грант Непреклонния местеше поглед между тях, но всъщност не ги виждаше. Виждаше само капитан Джут. Табита. Те бяха нейни, всички тези захвърлени, ненужни аксесоари, тези блудни души, които тя бе обречена да спаси, просто защото такова бе мястото, отредено й от съдбата в общия план на нещата. Те бяха като захвърлени дрехи, над които се виждаше неприкритото й, голо тяло. „Хвърчащото куче“ витаеше из помещението като някакъв пораснал до неимоверни размери механичен скакалец. Грант Непреклонния го погали разсеяно и зарови пръст под дебелата му броня.

Включи трети екран, където извика картина от мактреворския „Клавикорн“, разположен две нива под „Всичко е предвидено“. Роботизиран механик тъкмо шлайфаше гръбните му спойки.

— Ето една малка красавица, която скоро ще радва окото на притежателя си — който и да е той — промърмори Грант. За всеки случай поиска да му пратят регистрационните й документи.

Його изхриптя сподавено, без да откъсва очи от напрегнатата му поза. Знаеше, че мислите му не са в аукциона. Тя извъртя глава и погледна жената с червената шапка на четвъртия монитор, висящ от покрива на кабината. Грант Непреклонния усети, че се раздвижва. Той проследи погледа й и се усмихна. Чукна няколко клавиша. Його видя, че жената с шапката притиска с пръст слушалката си.

— Полковник, интересува ли ви клавикорнът? — попита Грант Непреклонния. — Притежателят му е готов да се раздели с него, при това спешно. Необходим е ремонт на електроинсталацията, попълване на запасите от вода, охрана. Какво ще кажете?

— Вече имаме „Изобилие“, приятелю — засмя се хладно полковник Старк.

— Не съвсем, полковник. Тази стока още не е извадена за продан.

В каюткомпанията на „Всичко е предвидено“ Саския Зодиак се опитваше да разреши една малка загадка.

Условията на задачата бяха следните: героят беше сам, затворен в една от кабините на кораб, на борда на който имаше враждебно настроен трант, досадно кибернетично „куче“ и опасен, изобретателен човек, като всеки един от тях бе достатъчно силен, за да го надвие. Ден след ден се пробуждаше в това обкръжение, в което бе само лишен от воля затворник. Съществуваше възможност да се измъкне от кораба, стига да успее да напусне кабината и да победи тримата противници. Разполагаше само с вътрешна връзка и никакъв контрол върху нея: Нямаше никакви оръжия, освен собствените си ръце и крака и бе твърде отслабнал от липсата на упражнения.

Саския изяде още една сушена слива. Предполагаше, че в края на краищата задачата може да има някакво решение. Трантката не се отличаваше с особен ум, нито кучето — с прекомерна сила. Затова пък мъжът беше достатъчно умен и силен. Но беше физически уязвим, особено когато си свали дрехите. Само че ги сваляше, след като я завържеше за леглото. При това очевидно познаваше доста добре способностите й, защото я завързваше здраво.

Тя въздъхна. Нямаше нищо по-досадно от задача, чиито условия си премислил поне десетина пъти и въпреки това не можеш да я решиш.

Най-сетне мъжът дойде да я навести — следван от трантката и ескортиран от „хвърчащото куче“.

— Намислил съм да ти купя кораб — съобщи й той. Никога не се обръщаше към нея по име. В цялата вселена за него съществуваше само една жена.

Трантката се доближи до леглото. Саския извърна лице, за да избегне миризмата й, и почувства, че я хваща за ръката. Престори се, че не я вижда.

— Какво предпочиташ? — продължаваше мъжът. — Продават един сладък малък кварколет Дж3К. Сещаш ли се? Ще бъде напълно в твоя стил. — Той опипа гладко избръснатото си лице, докато наблюдаваше как трантката завързва жената за леглото. — Ако си падаш по по-големи неща, мога да ти взема „Клавикорн“.

Никакъв отговор.

— Покажи й — нареди мъжът на „кучето“.

То се спусна с бръмчене пред един от вградените в стената монитори. На екрана двайсетина мъже и жени танцуваха, подредени в линия, и подритваха напред с крака. Киборгът изсъска и тропна несръчно по клавишите, опитвайки се да смени канала.

Грант Непреклонния се разсмя. Приседна на леглото и плъзна длан по корема на своята пленничка, след това подпъхна пръсти под камизолата. Трантката беше завързала и краката й и вече се готвеше да излезе.

— Благодаря, Його — подметна подире й Грант Непреклонния.

Тя го погледна с обидено изражение през рамо, той отново се изсмя и трантката хлопна вратата.

Грант Непреклонния си свали обувките и чорапите. Отново потупа Саския Зодиак по корема. Тя беше забола поглед в тавана, опитвайки се да не гледа редицата от мигащи екрани, които показваха една и съща картина от различни гледни точки — леглото и нейното разкрачено, завързано тяло. Кой знае защо на екрана част от женствеността й се губеше, сякаш вместо нея в леглото се изтягаше някакъв недоразвит травестит.

— Или мечтаеш за звездолет? — продължаваше Грант Непреклонния, като дишаше възбудено във врата й. Беше съвсем гол, коленичил между краката й и се навеждаше към нея.

— Искам градина — отвърна отвлечено Саския.

Лицето му изпълни всичко пред нея. Все още носеше очилата.

— С люляци — заговори той, докато подреждаше и нагласяваше бельото — мидени черупки и хризантеми в редички.

— Не, такава, каквато имахме — поправи го тя.

— Харесвало ти е да живееш със серафимите, така ли?

— Ами… нали те ме направиха — отвърна тя.

— Те са избили твоите братя и сестри — каза той и вкара члена си във влагалището й. Твърде бързо, тя не го желаеше. Нито веднъж не го бе пожелала.

— Но можеха да ги направят отново — възрази спокойно Саския Зодиак.

Тя се замисли за серафимите, мержелеещи се зад сребристите стени. Могул твърдеше, че веднъж успял да разгледа един от тях, още когато били съвсем малки: човек колос, който ги държал на ръце и говорел през главите им с някой друг. Но всичко, което Саския можеше да извика в спомените си, се ограничаваше до бледорозова или пурпурна броня, която неизменно я разплакваше.

— Можеха да ви създават отново и отново в техните вълшебни котли — заговори с ритмичен тон Грант Непреклонния. Той нескрито идолизираше тези свръхчовеци. Заради омразата си към капитана бе решил да остане на борда, вместо да отпътува към Храма, където да участва в преговорите. В най-лошите мигове Саския си мислеше, че херувимът Кстаска е единствената й надежда. Не можеше да си обясни как Грант съумява да екранира действията си от нея, имайки предвид активната му позиция в мрежата. Стига, разбира се, всичко, което й позволяваха да вижда и чува, да отговаряше на истината. Защото не беше изключено — въпреки разкриващата се от люковете на кабината гледка — въобще да не се намира на борда на скорпиона, а в някой долнопробен туристически хотел или в добре скрита виртуална зала на Пещерата на Хаоса.

Вкусът на вагината й беше едновременно горчив, солен и остър. Грант Непреклонния си помисли, че е същият като на истинска жена. Всеки път, когато я вкусваше, той си представяше, че пред него лежи капитанът и тогава езикът му потръпваше от удоволствие. Но достатъчно бе да вдигне очи, за да открие, че разкраченото тяло не е мургаво и стройно, а измършавяло от глад, с тесен таз и почти детинска конструкция. На мониторите се виждаше неговият равномерно движещ се задник. Днес жената бе необичайно отстъпчива. Грант го забеляза още в началото. Този път тя не възрази „кучето“ да кръжи над тях и да ги следи с мъничките си очички. Едва по-късно, след като се изкъпа и преоблече и се върна в пилотската кабина, му мина мисълта: доста нетипично за нея да лежи мълчалива и неподвижна. Най-често се съпротивляваше, макар и вързана, опитваше се да го избута или се дърпаше, доколкото може — и трите действия бяха доста възбуждащи. Може би пленничката най-сетне бе приела властта му над себе си и се бе отказала от надеждата, че капитанът ще прати неколцина от верните си рицари, за да я спасят. Все още не й беше разказал в какво състояние е Табита.

„Кучето“ го погъделичка по ухото с антената си.

— Жената се изпишка в леглото.

Грант Непреклонния се извърна ядосано и потърси с очи Його.

— Пак ли забрави да я развържеш? Направи го, нали? Защо не можеш да свършиш свястно поне една работа? — Той не обръщаше внимание на прегърбената й, покорна поза. Знаеше, че небрежността й е преднамерена, породена от дребнава ревност. — Не стой тук, глупаво същество. Иди и я почисти веднага.

— Наскоро да си мяркал твоя приятел г-н Шварц? — обърна се Добрия доктор към Ниглон Леглой в контролната стая на санаториума на чичо Чарли.

Ниглон Леглой бе откарал количката в ъгъла, с гръб към стената. Напоследък това беше обичайната му позиция: единственият начин да държи под око всички стени и тавана. През стените долавяше полъха на космическия студ от евакуираните помещения на долното ниво, които доскоро бяха известни с названието Уингуотър. Сега там беше тъмно и хладно, като във вакуума отвън.

— Г-н Шварц ще се върне скоро — обясни той на доктора. — Знае как да заобикаля всички времеви сривове.

Добрия доктор огледа пулта за управление и му отвърна със съчувствена усмивка.

— Скъпи приятелю — подхвана той. — На „Изобилие“ няма никакви времеви сривове. Просто няма и толкова! Всъщност става въпрос за социално-индуцирани мнемонични безредици, нещо като дълготраен страничен ефект на субективното време. А сега бъди така добър, ела тук и ми покажи отново как да се свържа чрез тая пущина с госпожа Орифлейм.

Дребосъкът напусна неохотно любимия си ъгъл, като държеше главата си сведена, докато пресичаше стаята. Дрехите му, както не пропусна да отбележи Добрия доктор, напълно отразяваха ниското ниво на самооценка, на което се поставяше. Та в магазините и складовете отвън се намираха безброй свестни костюми, стига да имаш желание да отскочиш дотам. Корабът не е място за клаустрофоби, заключи Доктора, когато Леглой се изкатери на платформата и започна да върти ръчките. Той всъщност е доста нездравословно местенце.

На централния екран изникна възрастна жена с птиче лице, седнала в леглото си. Кожата й беше суха и жълтеникава, но ръцете, които се подаваха изпод широките ръкави на нощницата й, бяха мускулести, розови и здрави. Сякаш тези ръце бяха само чифт паразити, прикачени към инак изтерзаното й от времето тяло, за да изсмучат останалата й от миналото жизненост.

— Ах, добро утро, Консуела — произнесе Добрия доктор. — Как сме днес?

Госпожица Орифлейм погледна към камерата и му помаха енергично. Все повече му приличаше на застаряваща хищна птица. Големите й жълти очи бяха озарени от вътрешен пламък, сякаш подклаждани от незагасващия пожар на нейното въображение.

— Франки? — изхленчи тя.

Доктора натисна клавиша за връзка.

— Не, Консуела — поправи я той със загрижен тон. — Не е Франки. Не и днес. Искаме само да те прегледаме за мъничко. Ще бъдеш ли тъй добра да си навиеш ръкавите, скъпа? Ето по този начин.

Ниглон Леглой показа в едър план мускулестите й ръце, докато госпожица Орифлейм ги размахваше по молба на Доктора пред камерата. Като че ли се движеха без видима връзка с останалата част на тялото й.

— А сега над главата, Консуела — изпращаше указанията си Добрия доктор. На един страничен монитор от прикачените към нощницата й датчици постъпваха сведения за калоричния разход, а маншети на предмишницата и китката регистрираха промените в кръвното налягане.

— Тези твои ръце са по-силни от всякога — обяви накрая Добрия доктор.

Но после нещо привлече вниманието му на екрана и той се намръщи.

— Почакай, какво е това? — сочеше дребно, белезникаво телце, което за миг се мярна зад възглавницата на госпожица Консуела. — Какво е това? Ето още едно. Боже, мили, това място направо гъмжи от тях!

Ниглон Леглой изтегли камерата и даде общ план. Сякаш стаята на госпожица Орифлейм се бе превърнала в обект на масирано шествие. Върволица от белокозинести мръсновати същества се точеше през една дупка в килима. Четинести, енергични дребосъчета с издължени муцунки се катереха безспирно нагоре по леглото, където подскачаха с вълнението на радостни кученца, забиваха ноктите си в чаршафите и оставяха лигави отпечатъци по лицето на възрастната пациентка.

Преди Леглой да предприеме каквото и да било, вратата на стая № 1 се отвори и вътре нахлу нова орда от животинки, по-едрите екземпляри седяха по гърбовете на по-малките и стреляха с едрокалибрени оръжия към коридора зад тях, като огласяха болницата с маниакалните си смехове. Някои си бяха вързали парцаливи кърпи или носеха останки от дрипави дрехи, причудливи метални украшения, огърлици от вериги и идентификационни табелки. МОРЛОЦИ, пишеше върху табелките, когато камерата ги показа отблизо. А също и ШИБАНО ЛАЙНО.

— Чииии! — врещяха нашествениците. — Чиииииииии!

Леглой трескаво задейства алармата.

— Къде е охраната? — запелтечи той. — Къде са пазачите? Кой, по дяволите, е дежурен?

Госпожица Орифлейм сграбчи по едно животинче с яките си ръце и ги запрати на пода. Но на мястото на всеки убит перк изникваха няколко нови. Писъците на пациентката се примесиха със зловещото ръмжете на нападателите.

Добрия доктор се оглеждаше за някакво оръжие, но в стаята нямаше нищо подходящо. На всичко отгоре светлините започнаха да премигват.

Приведен над контролния пулт, Леглой сменяше една след друга камерите. На екраните се мярваха замръзнали сцени: пресъхнал и неизползван басейн, пълен с боклуци, празна баня, двама или трима герои от „Трудна професия“, които се целуват страстно на фона на сълзлива мелодия, разкривеното лице на убит пазач, претърколен до бюрото на рецепцията във фоайето. Леглой почти бе готов да се разплаче.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — повтаряше той.

— Къде е проклетата сестра? — кресна му Доктора.

— При Глория.

С окървавено, покрито с безброй ранички от ухапвания лице, госпожица Орифлейм тъкмо се бе изтърколила от леглото, но и тук я заливаше белезникавата, козинеста вълна. Някой, или нещо, не възнамеряваше да й позволи да се остави на, зловещите зверчета. Две яки ръце се показаха от смачканите чаршафи и се вкопчиха в гърлото й.

— Ей, тая сама се души! — възкликна ужасено Леглой.

Което, логически погледнато, беше невъзможно. Мозъкът щеше да изгуби връзка с крайниците преди да се стигне до непоправимото. Ала в разрез с всякакви научни доводи лицето на Кони Орифлейм бе станало мораво, езикът й провисваше от устата и очите й взеха да изпъкват, докато лактите й продължаваха машинално да отбиват атаките на перките.

— Франки! Не, Франки, недей! — изхриптя Кони Орифлейм, след това се задави и издъхна пред втрещените погледи на Леглой и Добрия доктор.

На екрана в стая № 2 се разиграваше доста смущаваща сцена. Фармацевтично уголемената пациентка беше заела обичайната си позиция, увиснала под тавана в своето собствено защитно поле. Нейната униформена придружителка се мяташе трескаво напред-назад из стаята, опитвайки се непрестанно да достигне до вратата. Тя представляваше наистина причудлива фигура, сякаш съставена от изрезки от различни картини или зле скроен компютърен фотоколаж. Лицето й беше обагрено в различни цветове, включително черен и бял, ръцете й също бяха разнородни, а когато се отдалечеше от камерата, се виждаше, че и краката й са с различна дължина. Сякаш тялото й бе сбор от крайниците на различни хора, случайни комбинации от органи, подбор от трансплантанти, посочвани по прищявка на чичо Чарли.

Перките вече бяха нахлули и в стаята на Глория, пързаляха се по гладкия под и писукаха в израз на злокобна радост. Един от тях беше облечен с дънкова минипола, миниатюрна дънкова шапчица и наколенки, а в ръцете си стискаше доста мощен на вид виндикатор.

— Чиии! — изкрещя той и гръмна сноп ярка светлина към тавана. Глория тупна на пода с оглушителен трясък, който се почувства чак в контролната зала. След това светлините премигнаха отново и всички екрани загаснаха.

Леглой не можеше повече да понася настъпилия здрач и тишината. Единствената му мисъл бе как да си осигури защита и помощ.

— Маймуняка! — извика той. — Трябва да открием Маймуняка!

Добрия доктор не беше така склонен да напусне контролната зала. Той знаеше, че в някое от шкафчетата трябва да има скрит защитен скафандър за извънредни обстоятелства. Но вероятно — за съжаление — само един. Което го наведе на мисълта, че ще е най-добре, ако окуражи своя помощник да поеме на своята мисия.

— Тръгвай, бързо! Глория ще ги забави. — Добрия доктор можеше да си представи какво става сега зад вратата на стая № 2: перките сигурно бяха започнали своето кърваво пиршество!

В стая №3 въпреки невъобразимия шум отвън жертвата на хирургическа небрежност Лерой Гълс лежеше неподвижно по гръб, а зад спуснатите му клепачи се меняха една след друга картини от нескончаеми съновидения. Машинките над главата му мъркаха равномерно, впомпвайки и изпомпвайки живителни течности от тялото му.

Макар че беше топъл и дишаше, перките се изкатериха с известна неохота върху леглото, подушиха го предпазливо и се отдръпнаха с израз на отвращение, като обърсаха носовете си със своите мънички ръце.

На фотьойла в ъгъла седеше едър, охранен котарак, подпрял глава на лапичките си. Колкото и да беше странно, появата на перките не го бе обезпокоила ни най-малко. Някои познавачи дори биха определили физиономията му като леко усмихната.

Не по-малко необясним оставаше фактът, че перките на свой ред също не забелязваха котката. Сякаш единствената мисъл, която ги вълнуваше, откакто нахлуха в стаята, бе как по-скоро да я напуснат. Те жумяха с очички, а козината им беше настръхнала като от студен вятър!

Особена неохота личеше в поведението на перка с дънковата шапчица. Едва дочакал останалите да се изнижат, той и тримата му помощници вдигнаха оръжия и откриха огън по сложната апаратура, подредена около главата на г-н Гълс.

Машините експлодираха в буен фонтан от горещи, вонящи течности. В същия миг холограмата на котката изчезна безследно. В блясъка на експлозията белезникавата резка на зъбите й сякаш увисна за миг във въздуха, след което избледня като сърп на нова луна.

И последните перки напуснаха стаята, като се сборичкаха при вратата. Отвън ги посрещнаха нови безпорядъчни откоси, примесени с крясъци, писукането и врещенето на ранените и умиращите и тревожния вой на веспанците. Лерой Гълс лежеше съвършено неподвижно. Беше спрял да диша само преди няколко секунди.

Когато Ниглон Леглой отвори вратата на стая № 4, перките вече бяха вътре. Там беше и Маймуняка, гол и мръсен, той отбраняваше разрушената консерватория. Беше се чукал с една от охранителките, която сега клечеше зад голямото бяло бюро и се опитваше да си навлече бойния костюм. До колене сред мъртвите хризантеми, Маймуняка размахваше като пощурял тежък железен лост. Дребен перк с бейзболна шапка избягваше ударите му, като се гънеше ловко ту на едната, ту на другата страна. Шапката му беше с надпис ДВ8. Маймуняка погледна над главата му и забеляза Леглой.

— Повикай чичо Чарли! — извика му той.

Едва в този миг Ниглон Леглой си даде сметка, че те всички са обречени. Оглушителният взрив на животоподдържащите апарати в стая № 3 само затвърди неговото отчаяние. Зад него проехтяха изстрели. Той се извърна и зърна висок, прегърбен силует сред пушеците и прахоляка, изпълващ коридора, който въртеше нещо като камшик. Последва ужасен, пукащ, раздиращ звук.

Леглой се обърна и размаха ръце към Маймуняка.

— Стената ще падне! — изпищя той.

Охранителката все още не беше напълно облечена. Шлемът й се въргаляше сред рододендроните като някакъв зловещ градински орнамент. Двамата мъже посегнаха едновременно към него.

Маймуняка блъсна Леглой с рамо. Изрита настрани и един ръмжащ перк. Грабна шлема и го нахлузи на почернялото си лице.

Вятърът се усили и вдигна нови облаци прахоляк и дим. От коридора дотичаха две високи прегърбени фигури. Бяха веспанци. Изглежда се опитваха да подгонят перките през срутващия се санаториум.

— Трябва повика старчок, о, мда! — викна единият.

И това беше последното, което чуха, преди да се срине царството на чичо Чарли и всичко да бъде погълнато от междуклетъчния вакуум. В ураган от строшени спринцовки и мъртви цветя полуголата охранителка се преметна през кълбото от размазани перки и стените се затвориха с прощален грохот над главата на Ниглон Леглой.

Когато димът се поразсея, Маймуняка се изправи, потънал в кръв и проклинащ всичко на света, и огледа смачканите лехи. Глождеше го една-единствена мисъл: час по-скоро да открие чичо Чарли. Майстор в оцеляването като стареца щеше да е могъщ фактор в назряващия конфликт. Дори само инвалидната му количка струваше колкото среден по размери астероид.

След това Маймуняка забеляза, че нещо му се е изпречило на пътя. Един от нашествениците веспанци лежеше между него и вратата, тялото му бе обвито около кислородна бутилка. Всички негови мехури бяха разширени и въздухът напускаше със свистене отворите на тялото му, но все пак бе успял да докопа една маска и да я долепи до жадно гълтащата си уста.

— За Ирскораитуен — прогъгна нечленоразделно той, извъртя се неочаквано и нанесе удар с триострия си нож към незащитения корем на Маймуняка, който успя да се отдръпне. Ножът се плъзна по омазнения му хълбок.

— Откажи се, тъп зеленчук! — изрева Маймуняка, смъкна кислородната маска и хвърли шепа пръст право в свирепо зейналата паст.

Минутка преди окончателното разрушение Добрия доктор, облечен в херметичен боен костюм, стоеше пред здраво залостената врата на стая № 5 и се облягаше на звънеца, който обаче не работеше. Доктора заблъска по вратата и накрая я удари с рамо.

— Чичо Чарли! Пусни ме да вляза, чичо Чарли!

Вратата се отмести бавно встрани и отвътре се изтърколиха няколко мъртви перки. Звук на подивели китари изпълни слушалките на Добрия доктор.

— Влизай, човече — разнесе се пресеклив, дрезгав глас. Сред мрачния, зловонен интериор един стар, много стар човек седеше в механизираната си инвалидна количка, обгърнат от оглушителната звукова пелена на атавистичен рок. В подноса на Облегалката имаше купичка мюсли. Това беше храната, която чичо Чарли предпочиташе, макар да разполагаше със стоманени зъби. Тъкмо си похапваше сладко с пръсти.

Нахлулата от коридора светлина блесна като ярко отражение в очилата му.

— Ти ли си, докторе? Влизай, човече. Затвори вратата.

Добрия доктор го послуша. Това беше мигът, в който налягането се уравновеси и стените на стаите покрай коридора се сринаха.

— Жестоко! — изрева възторжено чичо Чарли, докато клането отвън достигаше своя апогей. Уплътнението на входа издържа само няколко секунди, след това вратата на банята се разцепи на две като парче фибропяна. Добрия доктор се вкопчи в количката на чичо Чарли, за да се прикрие от лавината игли, ампули, пожълтели списания и пепел, която нахлу през разбитата баня, повличайки със себе си кафеникава вода от отровения аквариум за рибки и отломки от начупени мебели.

Чичо Чарли зяпна с уста пред тази картина на пълно опустошение. Това определено бе най-зрелищното представление, на което някога бе присъствал през всичките си неукротими и неотличими една от друга години. Психоделичният му тапет беше унищожен напълно. Любимият му постер за марсианското турне на „Фугс“ беше засмукан като къс използвана тоалетна хартия.

Столетникът надзърна предпазливо през набръчканата мъгла на персоналното си силово поле, оглеждайки мястото на катастрофата, смазаните телца на перките и мъртвите пазачи и Маймуняка — гол, мръсен и окървавен, с шлем на главата — който продължаваше да удря с триостър нож неподвижното тяло на отдавна мъртвия веспанец.

— Ехей, жестоко, човече! — закиска се чичо Чарли и потупа замаяния лекар. — Каква шибана суматоха!

— Хайде, чичо Чарли! — извика Добрия доктор и изрита колелото на количката. — Да се махаме от тук!

Пощурялата антика надзърна през визьора на шлема, зад който се мяркаше изкривеното от ужас лице на Доктора. Дрогиран както винаги, той изглежда въобще не схващаше смисъла на онова, което ставаше около него. Само размаха пожълтялата си от никотин ръка.

— Маймуняка още не е готов, бе човек. Погледни какви ги върши дребният шибаняк!

— Маймуняк! — изрева с цяло гърло Доктора. — Къде е Леглой? Трябва да изчезваме!

Но все още имаше доста мехури за пукане по тялото на веспанеца, а Маймуняка винаги довеждаше докрай започнатата работа.

Безумци. Такива бяха и двамата. А от Леглой нямаше и следа. Добрия доктор пусна количката и се оттласна от нея, усещайки как силовото поле се затваря зад него като лепкав, прозрачен слой. Без да се озърта повече, той изтича от тресящата се сграда и се понесе като полудял из тунелите на Горен Париетален.

След като по такъв причудлив начин бе избегнал толкова неизброими опасности, изглеждаше ужасно несъразмерно с очакванията да бъде примамен от засмяно лице в тясна странична уличка, а после и в някаква сумрачна дупка, където Добрия доктор напълно си изгуби ума. Тук неговите посрещачи го събориха и му смъкнаха защитния костюм, лишавайки го от последната разумна предпазна мярка. В края на краищата, всеки ще се съгласи, колко нечестно беше това.

4.

В горните тунели на Неокортекс отново се рееха черните делтапланери на Закона. Алените знамена на Правосъдието вече се срещаха из цялата Конска каскада и покрай страничните падини, където желязната ръкавица на правдата се стоварваше върху всеки, който дръзваше да се възправя срещу реда.

Наблюдението беше ключовият фактор в процеса на стабилизация. Когато банда изгладнели транти се нахвърли върху ровичкаща се из боклуците алтецианка и я погна надолу към Пауновия парк, таламуското бюро засне и регистрира всички подробности от инцидента. Също там се държаха под постоянно наблюдение всички извънземни пасажери, особено палернианците. Напоследък палернианците се радваха на всеобща омраза. Мразеха ги заради истеричното им кихане, нескончаемите им хвалби „оти’аме си у домааа“. Искри се вихреха из коридорите на Прецентрал, но идеха откъм „Мъркюри Гардън“, където качулати хунгани провеждаха своите ралита. Беше спусната заповед от време на време да сгащват по някой перк за техните клади. Така поне никой не надигаше глава.

През осемдесет и деветия субективен месец от началото на пътешествието из всички региони бяха почувствани странни сътресения и туптене, далеч по-силни и изразителни от предишните пъти. Структурни специалисти долетяха с хвърчила в големия купол. Те налепиха корпуса с датчици. Данните от двата борда бяха идентични. Хипертракторният лъч продължаваше да се мести по хода на постмолекулярната ос.

— Като мигрена — обясни един таламит на лейтенант Риков.

— ПРОЦЕС НА ЛИМИНАЛЕН ТРАНЗИТ — провъзгласи мнението си корабната личност. — ИНФОРМИРАЙТЕ ГОСПОДИН СПИНЪР!

Съобщението бе предадено спешно на първия офицер, който тъкмо се бе отправил към Префронтал, където бе разположена Обсерваторията на въображаемите звезди. Пътуване, което малцина дръзваха да предприемат, след изчезването на Трансверсалния мост. Господин Спинър се придвижваше на собствен ход и вече бе преполовил Кипърската стълба, но тепърва предстоеше най-стръмният участък. Стъпалата бяха захабени, на места отдолу стърчеше закривена метална арматура. Съобщението пристигна на монитора на китката му в мига, когато се препъна в един матричен отломък, който изтрополи надолу по стълбите.

На светлината на свещите Канфа имаше призрачен вид. Матричните стени бяха напукани. Паважът беше неравен и вълнист, разноцветен като грамадна шахматна дъска. Навсякъде се въргаляха архаични оптически инструменти от стомана и стъкло, изтръгнати направо със стативите.

Спинър беше посрещнат от новия надзирател — възрастна жена с качулато наметало и гъста посивяла коса.

— Прозорците! — извика той.

— Обезопасени са — успокои го жената. Не изглеждаше никак разтревожена от трусовете. Посрещна го с университетско достойнство, въпреки че раменете и косата й бяха покрити с прах.

Едва сега и не без видимо раздразнение господин Спинър прочете съобщението на монитора. Сякаш го наказваха за импулсивната му постъпка. Зачуди се колко бързо може да приключи тук и да поеме обратно.

Той се извини на канфийската надзирателка за объркването.

— Жалко, че не можем да го компенсираме по някакъв начин.

— Че кой би могъл? — бе хладният отговор на надзирателката.

— Все пак, интересува ни, има ли възможност да бъдат спасени вашите проектори?

— Ах, господин Спинър — въздъхна надзирателката. — Канфа не се нуждае от тях. Звездите не са тук — тя посочи очите си, — а тук — добави, сочейки главата си.

Едва сега Спинър забеляза, че не всички поражения са пресни. Над цепнатините висяха паяжини. Подпорите изглеждаха износени. От време на време се разтърсваха с тревожно скърцане.

Надзирателката плесна с ръце. Дотича прислужница и им поднесе зелен чай. Двамата се настаниха в средата на стаята, далече от стените.

— И това сякаш е само началото. Чудно ми е, какво ли още ни чака — подхвана разговор на общи теми господин Спинър, макар да усещаше, че гласът му звучи фалшиво.

— Ледът над каналите се пропуква. „Хвърчащите кучета“ показват белези на мутация.

Очите й над ръба на чашата изглеждаха невъзмутими.

Зад нея, от големите панорамни прозорци на обсерваторията, се разкриваше великолепна гледка. Хоризонтът се мержелееше и потрепваше, сякаш бяха на Земята, по време на дъжд.

Спинър се наведе напред и заговори приглушено, с поверителен тон:

— Знаете ли, въобще не сме близо до Центавър. Истината е, че нямаме никаква представа къде сме.

— Един кораб може да отплава надалеч — отвърна с философски тон възрастната жена — и накрая пак да пропусне брега.

Пасивността й го обезкуражаваше. Посещението се очертаваше като истинска катастрофа. Може би въобще не е трябвало да идва. Кому бе хрумнало, че канфайците биха могли да знаят нещо важно?

Той махна с ръка към псевдоактивността в хипермедиума.

— Това е звезда — произнесе предпазливо, очаквайки поне да се съгласи с него. — Но не е Алфа Центавър. Не е нито една от близките до Земята звезди. Надзирател, можете ли да идентифицирате тази звезда?

Надзирателката сръбна от чая и остави бавно чашата, преди да отговори.

— Знаете ли какво казват веспанците? — попита го тя, за безкрайно негово раздразнение. — Те казват: „Певецът има нова песен“. — Усмивката й разкриви фините гънки в ъгълчетата на очите й.

Господин Спинър духна, сякаш се опитваше да си охлади чая.

— Не бях го чувал, Халюцинациите на корабната личност и Таламуса са били използвани неведнъж като форма за обществено наблюдение.

— Да, но тя смени тона — прекъсна го надзирателката. — Или може би ние чуваме по друг начин от известно време? Ще бъде голямо разочарование, ако сме позволили да бъдем подведени от отмъстителни призраци.

Корабът потрепери отново и канфайската оракулка го надари със зъбатата си усмивка.

Спинър си свали очилата и се зае да ги трие.

— Да — кимна той. — Разочарование. Наистина. Надзирател, простете, ако съм прекъснал медитирането ви. И благодаря за чая. — Той се надигна. Искаше да се върне на своя пост преди да му съобщи, че ги смята за паразити в червата на някакво колосално космическо чудовище.

В таламуското бюро лейтенант Риков следеше двете малки, фигури на екрана. Значи канфайците, съобразно информацията, събрана от техните антични инструменти и писания, вярваха, че корабът ги е отвел при предварително зададената цел. Доста сходно с това, което твърдеше капитан Джут при последното си объркано изказване. Полковник Старк няма да остане никак доволна, че Спинър се консултира с медиуми, помисли си Риков. Още повече без да иска съгласието й. Нищо чудно да реши, че е време да го смени е някой по-надежден, като лейтенант Риков например.

— Може би сме били подведени от отмъстителни призраци — обясняваше сивокосата жена на мъжа с очилата. — И тогава единствената вярна карта ще се окаже бял лист хартия.

На другия екран същият мъж пак триеше очилата си, но в по-малка стая, където стоеше прав. Това бе по-ранен запис. Лейтенант Риков проиграваше отново момента, когато първият офицер най-сетне бе решил да признае некомпетентността си пред капитана.

— Ако това е Алфа Центавър — обясняваше й той, — къде тогава е Проксима?

Полковник Старк се бе смяла с глас, когато видя изражението върху лицето на капитан Джут. Беше накарала да й го покажат на максимално увеличение, а след това поиска записа, за да го пусне по време на следващото съвещание.

— Някой виждал ли е как пребледнява черна жена? — беше ги попитала тя.

Лейтенант Риков опипа замислено брадичката си. Дали това, което улавяха уредите, беше Проксима? Сватбено пътешествие с нетрениран екипаж. Кой би могъл да знае със сигурност? Ами ако корабната личност греши и те са се материализирали насред някоя система, гъсто заселена с фраски? Колко ще издържат? Капралът прекъсна тревожните мисли на Риков, обявявайки за появата на агент Е.

Преди няколко години в околностите на Земята „Тредголд системс“ положи началото на проект с име „Палестрина“, който скоро се превърна в истинска катастрофа. Група надарени със съзнание роботи бяха подали съдебен иск за автономия, твърдейки, че са жертва на незаконно ограничаване на техните права. Еладелдийският съдия ги подкрепи и им разреши да се преместят на един незаселен астероид. В продължение на няколко месеца — преди най-сетне да се намесят капеланците — „Палестрина“ наистина управляваше онова безжизнено късче скала, зареяно из космоса, свиквайки на редовни заседания ръждясали товарни гравитокамиони, емигрирали гладачни преси и родоотстъпни индустриални механизми.

От времето на „Палестрина“ никой не бе виждал толкова роботи събрани на едно място, колкото имаше днес в Първата Междузвездна църква на Христос Силиконит. Пътни валяци и автоматични сонди, подвижни дъскорезачки и бойни симулоиди, всички подредени в стройни, геометрични редици покрай олтара. В режим „готовност“ с тихо и сладникаво бръмчене, те очакваха благословията на Йерофант и покръстването с масло.

— Gaudeamus automata — пропяха хиляди гласове. — Nunc hic sumus dedicata.3

Кръв и плът също имаше на церемонията: репортери, протестиращи и последователи на Силиконитското учение. Всички бяха изненадани от огромното стълпотворение на машини. Непрестанно никнеха нови и нови теории за това, къде са се крили досега и защо се появяват точно в този знаменателен момент.

Много от зяпачите носеха маски заради изгорелите газове във въздуха. Маските им бяха украсени с рисунки на животни и насекоми, андроиди и херувими. Всичко това напомняше по-скоро на карнавал, отколкото на религиозно шествие. Жабешки мутри вдигаха пред себе си фотоапарати, игуани размахваха лозунги. Най-отзад, близо до входа, стоеше, скръстил ръце, мускулест мъж в черна риза с къси ръкави и следеше за реда зад маска на птича глава.

Надвесен от амвона, Йерофант оглеждаше присъстващите с неприкрито от маска лице. Ръцете, които вдигна бавно нагоре, бяха чисти, с грижливо подрязани и изпилени нокти, найлоновото му наметало хвърляше ослепителни отблясъци. Небесата, които той призоваваше, бяха черна пустош, разделена на еднакви по размер кубове с мрежа от сребристи линии. Осите на мрежата чезнеха в безкрайността, ала въпреки това линиите бяха номерирани, а мястото на кръстосването им символизираше пречистването на душата. Около сградата на църквата висяха огромни, почти абстрактни изображения на Тайнствената жена. Трудно беше да се установи със сигурност дали силиконитите й се прекланят като на светица, или жадуват да й направят дисекция. Може би когато си прекрачил някаква определена граница, това вече няма значение.

Докато киборгите огласяха вътрешността на църквата с металическите си напеви, един човек с жеравова маска се измъкна незабелязано през страничната вратичка и заобиколи ъгъла към тъмна странична улица. Тук опря гръб в стената и провери дали не го следят. След това се наведе, разрови с пръсти прашния под и напипа дръжката на тайна врата. Повдигна я, спусна се надолу и си смъкна маската.

В тъмното помещение под стълбата откри компютъра, който предвидливо му бяха оставили. Докато чакаше да се осъществи връзката, той остави дългоклюнестата маска и си нахлупи червена барета.

Беше съвсем млад. Докладът му беше ентусиазиран.

— Сър, всички роботи са се събрали тук. Гледката е невероятна.

— Полковник Старк ще бъде доволна. — Лейтенант Риков не се усмихна, но гордият блясък в очите му бе съвсем недвусмислен, дори върху миниекрана на компютъра. — Да се е вясвал господин Грант?

— Не сър — отвърна Жеравовата маска.

— Продължавайте, агент Е.

В Бордеите последните трусове не бяха предизвикали никакви последствия. Районът отдавна приличаше на купчина изхвърлен строителен материал и боклуци, струпани около отровната шахта на дъното на Лайняния улей, където сега се разпореждаха котките. Но по върховете на тази изкуствена планина градът продължаваше да процъфтява и да се разраства, простирайки се в посока към Левия Инфериорен Коликул като непрестанно уголемяващ се тумор.

Обитателите на това забравено от всички място бяха странни, изнервени и недохранени същества, които се движеха на подскоци сред ручейчетата от втечнени екскременти, вдишвайки без видимо затруднение миазмите от изгорели въглехидрати и канални води. Понякога, най-често по съвсем незначителни причини, се нахвърляха един върху друг и си нанасяха жестоки удари.

Но в последно време Лайняният улей бе завладян от нови настроения, които нямаха нищо общо с употребата на дрога. Всъщност ставаше дума за едно съвсем ново чувство: усещането за изплуване, за навлизане в светлината на друга звезда.

Понякога се наблюдаваха спонтанни изблици на веселие, придружени от ръкопляскания и възторжени викове. На площадката се събираха развълнувани групи от местни жители, някой подхващаше, мелодия на флейта и всички запяваха дружно: „Джон каза, че зърнал добри поличби.“ Сетне в песента се включваха мотиви от всекидневието, спомени за големи залежи от хранителни отпадъци, за причудливи на вид новородени, намесваха се и други явления и песента се превръщаше във форма на обществена дискусия. В края на краищата сборището се разпръскваше също толкова бързо, колкото се беше събрало, и участниците му изчезваха между отломъците, бреговете от засъхнала пяна и хълмовете от пожълтели тръби.

В парцаливия си гофриран костюм и заметната отгоре инфомрежа Калико се катереше, полюшвайки се, нагоре по кабелите, следвайки децата от неговия клас. Днес се бяха събрали около двайсетина и той им обеща да ги отведе при изоставената алея. Някои от тях бяха едва на пет или на шест и ужасно немирни. Все деца, които не познаваха значението на думата страх, с наострени уши и огорчени, мъдри очи. Тези, които можеха да се катерят по-добре, помагаха на останалите, с по-малко развитите крайници. Мъничките им кафеникави нокти и острите зъбки бяха в състояние да разкъсат всеки разсеял се за секунда плъх, а по-дребните мишки биваха поглъщани цели.

— Следващото разклонение надясно — извика Калико. — Надясно, Гоб, тъпчо! Ей, някой там да му покаже къде е дясно!

Обитателите на Лайняния улей по правило живееха в малобройни, сплотени семейства. Калико положи значителни усилия, за да убеди родителите да откъснат поне за малко децата от постоянните им занимания, а именно събиране, разпределяне и сортиране на боклуците.

— Може би никога няма да се научат да четат — заяви им той, — но поне трябва да имат обща представа как да хакват системата.

Възрастните го погледнаха с нескрито презрение, когато им съобщи, че ще ги води в алеята. За тях там нямаше нищо интересно. И да е имало някога, отдавна е било „оглозгано“, както се казваше по тези места. Но те се заслушаха, докато Калико разказваше, как с помощта на негови приятели успели да задействат локалната мрежа на алеята, а когато узнаха, че там има напълно изправна видеосистема, взеха да кимат ентусиазирано. Всички помнеха видеото. Филмите. Хора, които се преследват, взривове. Улици на планети, отворени нагоре към небето, което беше съвсем истинско, а не нарисувано. Странно, колко бързо ги бяха забравили.

Днес както обикновено край терминалите в алеята се бяха скупчили деца от околните райони. Играеха със системата, премествайки отдавна изчезнали капитали от една сметка в друга, или теглеха грамадни колонки от информация, за да им се наслаждават като на безкраен водопад от цифри.

— Калико! Калико! Чуй това! — Тармак и Маз бяха открили как да накарат всички опразнени регистри да запеят „Джингъл белс“. Радостният звън се понесе от терминал към терминал.

— Ужасно интегрално — одобри Калико. — Знаете ли за какво се пее в тази песен? — Той им изпя първите две строфи. — Помните ли снега? Там, където вали постоянно, има специални съоръжения за придвижване — наричат се шейни.

— Ама това наистина е интегрално! — възкликна четиригодишният Тармак, пресегна се и даде команда регистрите да подхванат песента отначало.

По-късно чуха друг звук — дълбок метален екот, който идеше отдалеч.

— Кой знае какво е това?

— Гонг — отвърнаха всички.

— Гонг, правилно. Чий гонг?

— На Фоксборния — отвърна едно малко момиче, което нямаше нос, а отвор насред лицето.

— Правилно, Фликс. Този гонг означава, че фоксборианци са забелязали някой да се изкачва нагоре по Латералната Фисура. Кой може да е това?

Този път имаше много предложения. Че са червените барети, че е Кстаска с капитан Гилеспи, че иде циркът.

— Не, това е чили-камионът — прекъсна ги Фликс. — Щото това свирят кат са гладни.

И наистина беше чили-камионът: детето не беше сгрешило. Това, което обаче подведе не само нея, но и екипажа на камиона, бе, че кънтящите удари бяха предизвикани от томбоса Аук с помощта на метална тръба, свалена от повреден гравитокамион.

Имитирайки познатите звуци на фоксборнската песен „Добре дошли, търговци“, Аук бе отклонил камиона от конвоя, който следваше предначертания маршрут на петдесет нива по-надолу, и го примамваше в подготвената засада. Съвсем изненадващо шофьорът щеше да открие, че пътят пред него е прекъснат от пропаст, а обратният вече е преграден.

Ето че няколко мълчаливи, облечени в сребристи костюми фигури се спуснаха надолу по провесените от скалната стена въжета и се озоваха право върху покрива на камиона. Бум! Прас! С бързи и ловки движения шофьорът и охраната бяха изхвърлени от кабината. При това без нито един изстрел!

— Извинете за безпокойството, момчета и момичета — заяви им строен офицер с бричове и високи тесни ботуши. Тя стоеше пред тях, опряла ръце на хълбоците.

— Ще ви е нужна цяла нощ, докато се освободите от въжетата — обясни им сър Топас, когато приключи и с последния възел. — Дотогава ще бъдем в другия край на кораба!

— Ще откараме тази храна на хора, които наистина се нуждаят от нея — спомена една от жените и шляпна с длан каросерията на камиона. — Името ми е Луцифер — представи се тя. — Томбоси! — изкомандва и останалите се изпънаха.

Луцифер се метна в кабината, включи на задна и подкара тежкотоварния камион към близкото разклонение, където Аук стоеше на пост върху една скала. Цялото нападение бе отнело не повече от две минути.

— Довечера в Плиткото гърло ще има празненство! — викна радостно сър Топас на Аук. Сър Топас се бе присъединил към томбосите още при първата си случайна среща с тях. Заради мигове като току-що отминалия беше готов да забрави целия си предишен живот и да се изпълни с гордост от занятието, на което се бе посветил изцяло. Той погали нежно татуировката на ръката си и въздъхна, преизпълнен с вяра в каузата, за която се бореха. Добре, че го стори, защото това бе последната възможност в живота му. В следващия миг отзад го прониза ослепителен лъч от висококонцентрирана енергия на енергийна пика, която проникна точно под лявата му лопатка и изпепели сърцето. Неръкоположеният рицар се изтърколи, без да произнесе звук, от кабината на набиращия скорост камион.

Цял отряд червени барети се втурна да преследва отвлечения камион. Гонеха го с хвърчила, на мотоциклети и на крак, но накрая го изгубиха долу при Водовъртежната улица, където изникнаха неочаквани пречки.

Кралица Марджъри Фоксборнска получи трупа на контрабандиста от хайката на червените барети и нареди на Лора Овърхед и госпожица Кътбертсон да го отнесат във Висящите градини, където заседаваше Най-добрия съдия.

— Нека им бъде за урок! — заяви кралицата. — Да видят тези бандити, че не си поплюваме с тях!

— Само че на мен ми се повръща — оплака се госпожица Овърхед, опитвайки се да не гледа към обгорения труп под покривалото.

— Дишай дълбоко и си мисли за справедливото възмездие, Лора — посъветва я госпожица Кътбертсон.

Най-добрия съдия се бе наместил в резбовано кресло, покрито с безброй възглавнички. Беше скрил голяма бутилка в един от джобовете си и непрестанно си мислеше за нея. На главата му имаше смешна перука от палернианска вълна.

Той удари с чукчето по масата, като едва не тресна старши писаря по главата, и втренчи обвиняващ поглед в проснатото тяло.

— Всички лица, мъртви над десет-десети, незабавно да напуснат съда — разпореди се той.

— Милорд, моят клиент е мъртъв повече от десет-десети! — възрази защитникът. — Бих си позволил дори да отбележа, че той е необратимо мъртъв.

— Тъкмо удобен момент да приключим с него. Име?

Никой не го знаеше. Настъпи неловко мълчание.

— Подсъдими — избра моментът, за да се намеси старшият писар, — ако отказвате да отговаряте на въпросите на съдията, ще бъдете лишен от правото да участвате лично в процеса.

Сега вече избухна всеобщ смях.

— Ваша чест, но той е мъртъв! — подвикнаха мнозина.

— Зная. И сам го виждам — ядоса се съдията.

— Той е томбос, ваша чест — обясни шерифът и вдигна дясната ръка на трупа, за да могат всички да видят татуировката му.

— Хубаво, ще го наречем Томбо Еврона — реши съдията и си намести перуката. — Писар, прочетете обвинението.

— Томбо Еврона — зачете старшият писар, — обвинявате се в това, че днес предобед, в съучастие с други неизвестни престъпни лица и чрез употреба на незаконно притежавано огнестрелно оръжие сте завладели и отклонили от предварителния маршрут камион с „чили кон карне“, собственост на хранителна верига „Текунак“, с намерението да лишите трайно законните му притежатели от прекарваната вътре стока и да нанесете ущърб на Кралица Фоксборнска и жителите на нашата община.

— Виновен! — ревнаха в един глас присъстващите.

— Не ви чувам! — викна им съдията.

— ВИНОВЕН!

— Призовете главното веществено доказателство — чилито! — нареди Най-добрия съдия.

— Не мога да го направя, ваша чест.

Лицето на Най-добрия съдия почервеня.

— Не можете ли? НЕ МОЖЕТЕ?

— Не мога, ваша чест.

— И защо, питам ви аз?

— Защото вие го изядохте.

Най-добрия съдия отвори уста и даде път на звучно оригване.

— И беше много вкусно — призна той.

— Присъдата… присъдата — напомни нетърпеливата публика.

— Какво? Та ние едва започнахме. — Но тъй като нямаше какво повече да се каже, съдията отново втренчи поглед в трупа. — Обвиняеми… осъждам ви… — Той изчака да утихнат подвикванията и довърши: — Да бъде обесен за врата, докато почернее или се пръсне. И нека лешоядите се смилят над очите му.

Осъденият лежеше съвършено неподвижно. Шерифът и неколцина помощници докараха количка и го натовариха върху нея. След това го изтикаха навън, където вече имаше достатъчно доброволци, които да поемат върху себе си нелеката участ на палачи. Хората, които се струпаха около бесилката, изразяваха бурно чувствата си като замеряха трупа с камъни, удряха го с пръчки и крещяха неистово.

— Колко грозно — бе тихият коментар на Лора Овърхед, която стоеше отстрани и се подпираше на едно дърво.

— Трябва да свикваш с нещата от живота, Лора — посъветва я госпожица Кътбертсон. Шапката й беше накривена и в блъсканицата някой бе скъсал единия й ръкав.

Вероятно попрекалил с почерпката в последвалото празненство, Най-добрия съдия сви в погрешна посока по пътя за вкъщи или може би корабът около него се промени, но в края на краищата той се озова на тесен капилярен път, който водеше надолу към Змийското гърло и където той нямаше никаква работа. Докато се препъваше из тъмнината, Съдията се натъкна на останките от изгорял фургон, в който лежаха два човешки скелета — женски, реши той и приклекна, за да разгледа по-добре мъничкия животински череп, който кой знае защо бе завързан за някаква опушена пръчка. През кухата орбита беше щръкнало малко бяло цвете.

— Много интересен случай — произнесе познат, медицински глас. — Белези от зъби по тазовата и бедрената кости.

— Каква неподправена якобинска картина — добави друг, с поетичен оттенък. — Живот насред смъртта и обратно.

Най-добрия съдия се огледа изплашено и ужасено и това, което видя, го накара да капитулира веднага, с което се превърна в най-бързия, а също и най-новия покръстен. Във всеки случай той беше твърде вцепенен от страх, за да побегне.

5.

Изглежда наистина котката бе тази, която познаваше пътя. Защото Инк вече я нямаше, но тя все така тичаше напред, следвана от херувима — надолу из разклонените като лабиринт и неосветени коридори.

Капитан Гилеспи и Джоан куцукаха най-отзад, като се подпираха една на друга. Джоан беше нещастна, а на Гилеспи само й беше студено. Двете бяха покрити със засъхнала, спечена кръв, която не беше тяхна, а на мъртвия фраск. Джоан носеше шлема, а капитан Гилеспи карабината, която бе взела по време на битката, макар да нямаше почти никаква надежда да открият патрони за нея.

Когато насядаха, за да си отдъхнат, черното същество с глас на малко момиче заобяснява:

— Всички сребристи надписи се събират, оформяйки кръг. — По повърхността на миниатюрната летяща чиния се меняха изображения на карти — твърде бързо, за да бъдат проследени. На всяка от тях имаше сребрист отличителен знак.

— Преподобният Арчибалд казваше, че били „пясъчни надписи“ — простена Джоан.

Капитан Гилеспи прокара вдървените си пръсти по бузата й. Имаше чувството, че е навършила хиляда години.

— Преподобният Арчибалд отиде да нахрани фраските — отвърна тя.

Джоан избърса лицето си с опакото на ръката.

— Нали повече няма да срещаме такива чудовища?

Доджър направи гримаса.

— Те са построили това нещо — обясни тя.

Херувимът изучаваше картите.

— „Тя мрежа на паяк над всичко разпъва“ — изрецитира тя. — Как мислите, дали аз не съм паякът? Би било крайно невъзпитано. Хайде — подкани ги херувимът и се издигна към тавана на пещерата, оставяйки да ги обгърне тъмнина.

Продължиха, проправяйки си път през заплетени корени, като подскачаха от една издутина към следващата. Подът се спускаше надолу и същевременно таванът се издигаше. Навлизаха в просторна кухина, която миришеше силно на непознато животно.

— Джоан, Мезенцефаличният Нуклеус — обяви Кстаска. — Изразен мисловен трафик. Наличие на големи аксони. Устойчиви сигнали от Проксима Центавър.

Внезапно блесна светкавица — плътна тъмночервена бразда, която озари вътрешността. Беше Кстаска. Малкото космическо дете бе включило автономно осветление, вълшебна лампа, която осветяваше сцената около тях. Зърнаха отломъци, повехнала жълтеникава трева, дере, сурова матрица около неравна черна дупка. Видяха Один да души земята. Погледнаха нагоре. Високо над тях се издигаше назъбена могила, наподобяваща трийсетметров термитник.

— Източникът на енергия — поясни Кстаска.

Джоан изстена. Доджър я притисна към себе си.

— Вече бяхме тук — рече тя на херувима. — Това е перкски зайчарник. Те му казват Замъка.

— Струва ми се, че започвам да разбирам — продължи Кстаска, докато изпълваше гърловината на термитника с червеникава светлина. Сянката на летящата чиния пробягваше по неравния под като кръг на дирещ вражески самолети прожектор. Тя се спусна рязко надолу и изчезна внезапно в най-ниската част.

— Не! — извика Джоан и се опита да задържи капитан Гилеспи.

Но Доджър вече слизаше.

— Один е доволна — подметна тя през рамо.

Земята беше мека и податлива, матрицата — износена от постоянното движение напред-назад. Светлините на Кстаска се отразяваха от странни, забити в пръста предмети: парчета от кост, счупено стъкло.

— Побързайте — подкани ги херувимът. — Не мога да се задържа толкова дълго.

— Ти остани горе — нареди капитан Гилеспи на спътницата си.

— И аз идвам — възрази Джоан с тон, в който се долавяше назряващата паника.

Капитан Гилеспи подуши и изруга полугласно. Откъм тунела се носеше нетърпимата воня на лайна. Въздухът беше влажен и застоял.

— Ще ви следвам с моето темпо — чу тя гласа на Кстаска. Джоан вече беше зад нея и я докосваше.

Двете жени запълзяха напред, като се изправяха на четири крака там, където имаше възможност. Нищо — нито тишината, нито атмосферата, вещаеща смърт, би могло да прогони страха от очакваната среща с някое зъбато чудовище, перк или фраск, или разбесняла се котка, която да ги пресрещне от противоположната посока. Капитан Гилеспи притискаше карабината под мишница и се стараеше да държи цевта пред себе си. Съмняваше се, че оръжието е в състояние да задържи дори за секунда евентуален противник, но все пак така се чувстваше по-сигурна.

Натъкваха се само на скелети и на мумифицирани перкски трупове. Между краката й премина извит змийски гръбнак и прешлените я одраскаха болезнено.

Не след дълго вече бяха навлезли надълбоко в катакомбите под Замъка. Въздухът беше изпълнен със статично електричество. Космите по ръцете на Джоан настръхнаха. Тя ненавиждаше заобикалящата я матрична стена. Струваше й се, че вибрира постоянно — може би се приближаваха към някакъв заровен генератор. Джоан бе толкова изтощена, че спря и подпря чело на пода. Почувства приятна хладина — готова бе веднага да заспи, пък дори ако проспи Пристигането. Ала вдигна глава и продължи да пълзи.

Внезапно Доджър спря и Джоан, която я следваше по петите, се блъсна в нея.

— Ето я. — Тя надничаше през една цепнатина. — Ела тук. — Мястото едва стигаше да се притиснат двете. Джоан различаваше с мъка лицето на Гилеспи. Светлината се процеждаше през цепнатината.

Гледаха надолу, към схлупена пещера. Приличаше на алтециански вехтошарски магазин. Имаше спираловидни охладителни тръби и магнитни космически влакчета. Имаше персонални холоогледалца и проектори и всичко това беше организирано в една сложна инсталация. В най-гъстата част на сплетените като лиани кабели, в една майерстайнска антигравитационна пилотска мрежа лежеше някой с дълго черно палто и ултравиолетов визьор. Капитан Гилеспи натисна копчето за връзка на ръчния си монитор.

— Това е тя, успяхме.

Джоан присви очи. Виждаше плетеницата от жици, зад нея голяма купчина от огърлици и жена с черна, къдрава коса.

— Нали няма да я застреляме? — прошепна тя. За първи път споменаваше подобна възможност. — Няма, нали? Не бива да го правим.

Капитан Гилеспи й показа червената индикаторна светлинка на празния пълнител.

— Нищо няма да предприемаме, докато не се изключи — прошепна и се огледа. — Може да е минирала подстъпите.

Тя втренчи поглед в откраднатите огледала — бяха стотици, струпани в празни кашони, и всичките бяха обърнати към стената.

— Нищо чудно, че перките са избягали оттук — каза капитан Гилеспи. — Тя посочи гайгеровия брояч на нейния монитор. — Погледни само какво е нивото на радиацията.

Джоан не можеше да откъсне очи от жената в противошоковата мрежа. Не виждаше лицето й, но иначе изглеждаше досущ като капитан Джут. Което беше невъзможно. Капитанът нямаше гнезда на главата си — това го знаеха всички. Понякога Роналд се шегуваше: „Знаете ли какво казала Табита, когато предложили да й монтират куплунг? — Притрябвал ми е колкото и дупка в главата!“ Но дали това отговаряше на истината? Кой би могъл да каже какво се крие под гъстата, къдрава топка? Нима Джут допускаше някого близо до себе си?

— Доджър?

— Шшт.

Под прикритието на вехториите капитан Гилеспи пропълзя през цепнатината и се спусна в пещерата. Джоан нямаше друг избор освен да я последва. На пръсти, рече си тя, спомнила си за мините. И с прибрани лакти, добави наум, мислейки за електрошокове. Интересно, колко начина да умре има тук долу.

Те се спотаиха зад нещо, което наподобяваше изтърбушена фотокопирна машина, само на три метра от мрежата. Тайнствената жена все още приличаше на капитан Джут. Приличаше УЖАСНО на нея.

— Доджър…

Капитан Гилеспи не й обърна внимание.

Тайнствената жена лежа още дълго, общувайки с извънземните неврони.

Най-сетне отпуснатите бледокафеникави ръце се раздвижиха. Те се промушиха през отворите на мрежата и взеха да изваждат един след друг кабелите. Джоан сграбчи Гилеспи за ръката. Капитан Гилеспи я избута настрана.

— А сега си вдигни ръцете — произнесе тя, толкова силно и неочаквано, че Джоан подскочи. — Излез от мрежата, ако обичаш. Отдалечи се. Бавно. Зная колко си бърза, затова ще те помоля да позабавиш темпото. Не, не бива да докосваш нищо.

Жената стоеше права. Тя се извърна покорно. Беше по-слаба от капитан Джут и няколко години по-възрастна. Лицето й имаше същата структура като това на Табита. Същата кожа, подобна прическа, която обхващаше лицето й като тъмна, къдрава сфера.

— Коя си ти? — попита капитан Гилеспи.

— Това е С-с-видетелка на Светия гроб на Р-азширената Невро-сфера — произнесе с пресипнал глас жената.

Истински мрежоманиак. Джоан ги познаваше добре. Такива се навъртаха край космопортовете и влаковите гари — бяха нещо като постоянно присъствие, навсякъде, където хората са в движение. Вдигнали длани нагоре, те ги пресрещаха с молитвите си за мир и любов, впускаха се да им обясняват всеобщата взаимовръзка. Достатъчно бе да забавиш крачка дори за миг и те вече ти тикат в ръката евангелистки софтуер и същевременно засмукват дребните ти мангизи.

— Как се казваш? — попита я Джоан.

— Това тяло се нарича Анджела. Което означава П-пратеник.

Дори гласът й беше досущ като на Табита, помисли си Джоан. Може би очите й бяха различни. И челото й бе малко по-закръглено.

— Кой друг е с теб? — попита капитан Гилеспи.

— Н-никой.

Гилеспи махна към скупчените машинарии.

— Какво е това?

Зад тях се разнесе подозрителен шум. Джоан подскочи уплашено и се обърна, очаквайки да види перки.

В цепнатината се появи Кстаска и пропълзя вътре. Тя се огледа и въздъхна:

— О, Боже мили…

Капитан Гилеспи посочи мрежата.

— Ей там я открихме.

След херувима през отвора надникна и котаракът Один и облиза мустаци, сякаш бе видял нещо апетитно.

Джоан изтича и вдигна Кстаска, сякаш беше малко дете, което не може да ходи. Оказа се необичайно тежка.

Тайнствената жена Анджела ги наблюдаваше. Не изглеждаше изненадана от появата на отрочето на серафимите.

— Твърди, че била пратеник, но изглежда не носи никакво послание — Джоан запозна накратко херувима с развитието на обстановката. — Мислехме, че е свръхбърза, но това изглежда е минало.

— Защото си е изпълнила задачата — обясни Кстаска — и ресурсите й са изчерпани. Може ли да говори? Говори, пратенико.

Анджела отвори уста, но отвътре не излезе нито звук. Усмихна им се със странна, колеблива, съчувствена гримаса.

— Тя заеква — прошепна тихо капитан Гилеспи.

— Защото процесорът й е изгубил синхрон с говорния апарат. Предполагам, че отдавна не е разговаряла с никого. Сложи ме в мрежата, ако обичаш.

Джоан положи херувима в противошоковата пилотска мрежа. Кстаска не беше толкова заинтригувана от променената, отчуждена Анджела, колкото от нейната причудлива, сглобена от различни части машина. Тя се изтегна по гръб, размърда мъничките си ръце и протегна напред опашката с инструментите.

Капитан Гилеспи държеше Анджела на мушката на празното си оръжие, скрила с пръст червения индикатор. Същевременно се оглеждаше за четящо устройство или корабна пластина.

Анджела не й обръщаше никакво внимание. Тя посочи ръката на Джоан — беше харесала татуировките й.

— Свещената мрежа… — промълви тя.

— Предполагам, че става дума за някакъв вид мисловен блок — обади се отново Кстаска. — Нарушение на концентрацията. Но изглежда съм я подценила. Ще трябва да повикаме специална инженерна група, за да разглоби всичко това — преди да го е направила полковник Старк. Защото ако тя цъфне тук — спукана ни е работата.

Името Старк не говореше нищо нито на Гилеспи, нито на Джоан. Двете разглеждаха пултовете и безумно сплетените кабели.

— Какво е това? — попита капитан Гилеспи, Херувимът се беше обърнал с гръб към тях и разглеждаше някакъв страничен пулт.

— Уф — изпъшка тя. — Джоан? Ще ми помогнеш ли — искам да се пресегнеш тук.

Джоан погледна накъдето сочеше Кстаска — към сенчестата вдлъбнатина в матрицата над рамката на пулта. Тя приклекна между провисналите жици, изправи се на пръсти и пъхна ръка във вдлъбнатината. Ръката й се натъкна на тънка черна пластмасова плочка, без надписи върху нея, която приличаше на индустриална информационна касета. Херувимът вероятно бе използвал рентгенови лъчи, за да я открие. Джоан й я подаде.

— Не — поклати глава Кстаска. — Ти я носи. Никой не знае коя си. И да не я изгубиш — добави тя.

— Изгубиш ли я, жива ще те одера — заяви капитан Гилеспи.

Джоан я погледна учудено, докато пъхаше плочката в колана на панталона си.

— Какви ги е свършила тя? — попита херувима капитан. Гилеспи.

— Какви ли — отрязала е целия Нуклеус, ето какво е свършила. Цялата информация, която е преминавала оттук, всички доклади, които изпращах на Понса, са били фалшифицирани. Всичко. — Херувимът изглеждаше по-скоро впечатлен, отколкото разгневен. — Къде се намираме всъщност? — обърна се Кстаска към Анджела, докато продължаваше да изключва кабелните връзки.

Джоан почувства, че гърлото й се свива от страх. Капитан Гилеспи изруга полугласно.

— В Свещената мрежа всички възли са един възел — отвърна Тайнствената жена със загадъчна усмивка.

— Отвлекли са ни — изсумтя Доджър. Джоан застана до нея. Усещаше, че сърцето й блъска в гърдите. — Божичко, как ли ще го понесе? — Гледаше към Анджела, но Джоан разбра, че говори за капитан Джут. — Не биваше да я оставяме сама.

Бяха им необходими цели два дена, за да се доберат до Медула Фуникулар. За щастие кабелният механизъм все още функционираше. Настаниха се в оцелялата кабинка, която ги издигна плавно нагоре, към светлината във вътрешността на кораба. Котката вече ги беше напуснала. Предположиха, че е поела назад, към съплеменниците на Инк, скупчени около вонящите им клади.

Анджела беше напълно пасивна, не им създаваше проблеми, но и не разкриваше допълнителна информация. Понякога си тананикаше едни и същи мелодии или движеше беззвучно устни, сякаш отговаряше на гласове дълбоко вътре в главата й. После се унасяше в сън и се гушваше в скута на капитан Гилеспи. Джоан не откъсваше очи от нея. Изглеждаше толкова беззащитна и незначителна, че беше невероятно трудно да повярва каква заплаха бе представлявала за всички тях доскоро.

Джоан се намести на твърдата седалка.

— Как ли го е направила? — попита тя. — Откъде е знаела какво да прави?

Капитан Гилеспи погледна крадешком към Кстаска.

— Била е програмирана от хора, които са си разбирали от работата — отвърна тя и отметна назад един кичур. — Същите, които са написали ей това — тя кимна към пластината в колана на Джоан.

— Това ли? — попита Джоан и го опипа нервно с пръсти. — Но какво е то?

— Това е пластината с корабната личност за бергенския „Таласъм“ — обясни херувимът Кстаска. — Модифицирана да управлява фраски звездолет.

6.

Из Париеталните области се ширеха тревожни очаквания. Обитателите на просторните апартаменти крачеха напред-назад из стаите, мърдайки с устни в неспирни молитви и изчисления. Други се тълпяха на стълбите и следяха кой влиза и кой излиза. Патрулите на Старк бяха навсякъде, издирвайки палернианците. Винаги имаше някой, готов да съобщи за неколцина от нещастниците срещу допълнителни хранителни порции и електричество.

А търговията процъфтяваше — разменяха се части от брони, флакони с лекарства, снимки на Тайнствената жена, великолепно изработени карти. Подготовката за Сближаването беше в пълен ход. Мнозина ходеха постоянно облечени в скафандри или камуфлажни дрехи за партизанска война в джунглата, влачеха със себе си пакети с неприкосновен запас, сгъваеми колела и брадви. Двама мъже твърдяха, че са единствените оцелели от експедицията на Ксавир. Те чукаха от врата на врата и просеха храна.

Транспортните агенции не можеха да спуснат кепенци от работа. Дори томбосите слязоха в града, където минувачите се отдръпнаха към стените, докато крачеха по улицата. По очите и израженията на лицата им личеше, че са чули слуха.

Всички бяха чули слуха той растеше и се уголемяваше като снежна топка надолу по склона. Никой не признаваше, че му е повярвал, но всички го повтаряха — слуха, че звездата, към която се приближават, не е Проксима Центавър.

Луцифер се вслушваше във всички нюанси на слуховете, както веспанец дочува промените в тоналностите на тунелните ветрове. Изслуша и този, а след това го остави да я подмине, сякаш бе подхванато от вятъра листо. Този слух бе породен от страха. Капитан Джут не би допуснала да се изгубят в космоса.

Всъщност томбосите бяха повикани от една алтецианска група. Изглежда Марджъри Гудселф се опитваше да им открадне нещо.

— Къде е тази жена? — обърна се Луцифер към момчето, което дойде да ги повика.

То посочи с две ръце към тълпата.

Луцифер даде знак на Кришна и Аук, които стояха от двете й страни, да проправят път в тълпата. Вече дочуваше плачливите гласове на алтецианите, които протестираха на висок глас и покашляха развълнувано. Кришна и Аук тръгнаха напред, пробивайки й път през множеството, и й осигуриха видимост към веспанците и техните превозни средства. Рошави търговци виреха брадички и въртяха развълнувано муцуни, докато мъже, облечени с дрехи в цветовете на карти за игра, ги побутваха с ножици за подрязване на жив плет.

Луцифер спря и направи предварителна оценка на ситуацията.

По някакъв начин алтецианите се бяха сдобили с фургон, пълен догоре с персонални рециклатори, предназначени за ползване от хора. Наобиколилата ги тълпа смяташе, че трябва да им ги раздадат незабавно, при това без никакво заплащане.

— Въз основа на предоставената ми от канцлера на Фоксборния власт — говореше мъж с натруфена синя шапка, докато веспанците го заглушаваха с презрително дюдюкане — обявявам товарът за конфискуван. — Той наведе рязко глава, за да избегне хвърлената по него керемида. Зад гърба му вече товареха пластмасови чували на кралската каляска.

Застанала права в каляската, кралицата на Фоксборния се извисяваше с цяла глава над канцлера. Къдриците се спускаха немирно под короната и се разсипваха по раменете й. Лицето й беше оранжево, с черни вежди и алени устни, обеците на ушите й бяха едри колкото сливи. В едната си ръка стискаше кралския тризъбец.

— И нито един не оставяйте — нареждаше тя. — Пренесете всичко тук, в нашите светлейши крака. О, Божичко всемогъщи!

Каляската сияеше от великолепие. Беше изработена от автомобилна ламарина и украсена с плячкосани вещи, гранитни плочи и зейнали черепи на незнайни зверове.

Подозрително бе отсъствието на прословутите фоксборнски червени барети, почетната гвардия и охрана на кралицата. Дали бяха някъде зад тълпата, далече от церемониалностите на този официален момент на конфискация? Или причината бе друга — например внезапна и неочаквана промяна в разпределението на силите. Луцифер не знаеше отговора. И все пак кралица Марджъри бе заобиколена от няколко свирепи на вид, но измършавели от глад кучета и дузина полуголи космати младежи с изрисувани лица, въоръжени с разнообразни електрически инструменти. Двама от тях тъкмо бяха заловили в тълпата жената, запратила керемидата.

Моментът изглеждаше удобен за намеса. Луцифер кимна на Малък Мохо и скочи върху бронята на близката кола. Тя зае поза — със скръстени ръце и вирната глава — изчака другите да я забележат и бавно посочи към Ангуларния тунел.

— Вървете си у дома, кралице Марджъри. Властта ви не се простира дотук.

Царствените очи се ококориха над масивното златно колие и дебелите златни вериги.

— Хванете тази жена! — изкрещя кралицата.

Кучетата задраскаха с див лай по тармака.

Купувачи и продавачи се разбягаха панически във всички посоки. Аук преобърна една маса, блокирайки достъпа от тази страна. Кришна направи лъжливо движение наляво, хвърли се надясно и примами кучетата след себе си. Междувременно Малък Мохо се засили, подскочи нагоре, описа салто над главата на водача на кучетата и се приземи право зад него. Сграбчи го отзад и изви гръбнака му с елегантна хватка, като си помогна с коляно. Аук избегна ловко една електрическа бургия и заби юмрук в слънчевия сплит на притежателя й.

В днешния ден победата бе на страната на ножа и нунчакуто. Когато Аук отстъпи назад, по корема на непредпазливия войн се виждаха кървавочервени дири.

Луцифер пресрещна едно от кучетата. Сграбчи го за предните крака, просна го по гръб и стовари пета върху гърлото му. Вляво и вдясно от нея свистяха тояги, но победата вече беше близко. Време бе да се заемат с Нейно величество кралицата.

Каляската разполагаше със солидна защита. Равнодушна към настъпилата около нея вакханалия, кралица Марджъри протегна богато украсената си с пръстени ръка и изтегли щръкнала ръчка. Една от лъвските глави се закашля и изплю дебела огненочервена ракета, която се понесе върху опашка от искри нагоре и се заби в тавана.

— Изтребете ги всички, предатели и дрипльовци! Така нареждаме ние!

Кришна и Аук зарязаха едновременно противниците си, отстъпиха назад и се събраха около Луцифер. Те скръстиха ръце, подхванаха я и я метнаха във въздуха. Като се размина ловко с поредното салто на Малък Мохо, Луцифер прелетя над най-гъстата част от тълпата и се стовари върху един от пазачите на каляската. Отскочи, повали друг с лакът в гърлото, след това се завъртя и прекърши с коляно гръбнака на трети.

Кралица Марджъри изстреля още една ракета. Тази се разби в основата на бетонна площадка и уби няколко души, но кралицата изглежда дори не го забеляза. Луцифер вече беше застанала пред нея и изби с крак царствения й тризъбец. Марджъри се залюля назад и щеше да падне от каляската, ако не я бе подхванал един от верните й пазачи. Той носеше екзоскелетен усилвател, който явно бе включен на пълна мощност, защото се придвижваше с нечовешка скорост. Луцифер изведнъж се озова в опасна изолация. За момеят хората й бяха обкръжени от кучета и войници. Луцифер се гмурна под престилката на каляската и това завари неподготвен екзоскелетния боец. Гърлото му бе твърде добре прикрито и тя нанесе удар по страничната част на коляното му, забивайки с ръба на дланта острия край на сервонаколенника в ставата. Ударът изискваше много майсторство и бързина, но й позволи да остане извън обсега на стоварващия се юмрук и в удобна позиция да се покатери по енергораницата, да стъпи на раменете му, да опре коляно в гърба му и като изпъне пръсти, да строши врата му в хватката „крокодилско гмурване“. Ах!

Още двама войници си пробиваха път към нея. Те избегнаха чевръсто тоягите на томбосите, скочиха върху капрата и защитиха с телата си замаяната кралица Марджъри. Луцифер отново се хвърли към нея, Кралицата се извъртя, за да я посрещне, и по-скоро случайно я удари с юмрук в слепоочието. Вляво от Луцифер острието на тежка брадва разцепи пода на каляската, хвърляйки наоколо трески. След това нещо я удари в гърба — беше масивно колкото падащ гардероб — и тя изгуби съзнание.

— Моя е! — изкрещя кралицата. — Тя е моя!

Наведе се и вдигна лъщящия тризъбец.

В този момент откъм горните тунели се зададе цял контингент от червени барети, които обляха събралото се множество с ярковиолетова светлина. Оказа се, че сцената е била предварително замислена, една гигантска клопка, едновременно решение на два проблема за обществената безопасност, за сметка на немногочислени загуби сред цивилното население.

Присъстващите се проснаха почти мигновено на пазарния площад, лишени от възможност да извикат уплашено, едновременно заслепени и обхванати от непреодолим ужас. Кришна се строполи като прекършен пилон. Малък Мохо загина в мига, в който прерязваше гърлото на войника със секирата. Аук вече беше мъртъв, пльоснат под каляската като задрямал морж. Луцифер издъхна, треперейки като пепел от изгорен лист. Кралица Марджъри Фоксборнска избухна в голямо огнено кълбо, смали се със свистене, подобно на спукан балон, и остави след себе си купчинка изпепелена коса и обгорена козина.

Операцията беше изпълнена брилянтно. Червените барети дори успяха да спасят близо седемдесет, процента от оспорваните стоки.

— Полковник, гледахте ли Силиконитовата церемония? — попита напетият мъж с бледосивия костюм. — Не беше ли вдъхновяваща?

— Бях заета — отвърна намусено Старк.

— Ако желаете, ще се обадя в студиото да ви пратят запис. Аз лично режисирах заснемането. Като говорим за записи…

Ето че се почва, помисли си полковник Старк.

— Надявам се, че ви е харесало онова, което направиха от вашето малко приключение — продължи мъжът. — Героичните защитници на бедните загиват, докато се опитват да спрат самозабравилия се монарх на Литъл Фоксборн. — Той зърна отражението си в един от мониторите и взе да си нагласява вратовръзката.

— Не са бедни — прекъсна го намръщено тя. — В оня район всички са екипирани с лични кислородни апарати.

— Бедни по тяхна преценка, полковник.

Седяха в салона на флагманския кораб „Всичко е предвидено“, чиито щори бяха спуснати. Трантката лежеше на пода, в краката на своя господар. Изглеждаше задрямала. Помещението беше претъпкано със записваща апаратура, компютри и монитори.

— Значи репортажът не ви се хареса? — попита Грайт Непреклонния, като кръстоса крака. — Колко жалко. Ако можехме да се уговорим предварително…

Старк винаги познаваше, когато се е ядосал, и това й доставяше удоволствие. Ноздрите му потръпваха неравномерно. Именно те го издаваха.

— Е добре, и без това трябваше да смачкате водното конче — продължи той. — Но не разбирам защо ви беше нужно да убивате госпожица Гудселф.

— Госпожица Гудселф беше дестабилизиращ фактор — обясни Старк. — Норвал Хан, чичо Чарли — тези ги има навсякъде, местни бандитски главатари. Неутрализирането им е стандартна процедура за въвеждане на законност и ред сред населението.

— Аз пък я намирах за доста забавна — възрази Грант Непреклонния. — Кажете ми, полковник, как са нашите дългокосмести братя и сестри?

— Още не са привикнали с провежданата от нас умиротворяваща политика. Ще им съобщим, че ще бъдат изпратени напред с първия кораб.

— Щастливи са, че си имат някой като вас да се грижи за тях — отвърна Грант, но очевидно изобщо не му пукаше за съдбата на палернианците. Всички му изглеждаха еднакви. Приличаха на гигантски окосмени пуйки с лапи на кенгурута.

— Както и да е — приключи полковник Старк. — Все още имаме проблеми с граничния контрол между отделните райони. Вероятно ще трябва да извършим преразпределение на силите.

— Защо не пуснете Норвал Хан да ги погне с мотора си — предложи засмяно Грант Непреклонния.

„Хвърчащото куче“ долетя с бръмчене. Изглеждаше променено, главата му напомняше на паяк.

— Ах… ето го и моето вярно другарче — Грант се пресегна и погали „кучето“ по темето. — Играчките ви са готови, полковник.

— Играчките ли? — попита Старк, като разглеждаше съсредоточено ръкавицата си. — Ние не се забавляваме с игри, господин Грант.

— Не се забавлявате с игри ли? Че всички го правим. И всички искаме да спечелим, нали? Сега погледнете — при тези думи щорите на прозорците се вдигнаха. Пространството около кораба беше озарено от светлините на мощни прожектори.

Мъжът в сиво докосна едно копче. Прозорецът стана прозрачен. Сега вече можеха видят съседната ниша на космодока. Беше натъпкана с роботи. Машините бяха наблъскани плътно една до друга, като шишета на ресторантска лавица. Никога не бяха изглеждали по-безобидни.

— Искам да сте много предпазливи с тях — предупреди я мъжът, на име Непреклонния. — Доста време ми отне да ги събера всичките.

Грант Непреклонния пое ръкавицата, която му подаваше „хвърчащото куче“, и я предаде на полковник Старк. Тя я нахлузи и огледа разноцветните копчета.

— Всичко, което ви трябва, е вътре — увери я мъжът.

Лъжеше, естествено. Едва ли щеше да й позволи да получи пълен контрол над мощната метална армия. Тук той беше въжеиграчът, вечният опонент на Съветника.

— Ще ни липсват, нали, Його? — той се наведе и почеса трантката зад ухото. — Слезте долу и се позабавлявайте с тях — каза на своята гостенка. — Но ги дръжте на разстояние от нашите приятелчета в кърмата.

Ордата на Хаоса. Ненавиждаше ги, точно колкото и Старк. Потънали до шия в бира, сперма, доматен сос, изпражнения и урина в тази тяхна Шахта. Отдадени всецяло на виртуалните си игрички, на точките и позициите в крайното класиране на различните бойни игри.

Докато си нагласяваше манипулаторната ръкавица, полковник Старк почувства, че изведнъж е пораснала колкото тяхната нелепа статуя.

— Но стига за работата — каза Грант Непреклонния, надигна се, изключи външното осветление и отново спусна щорите. — Все още не сме ви представили на нашата гостенка, Його. Събуди се, Його. Тръгвай с нас.

Пресякоха кораба по дължина и спряха пред една тапицирана с плюш врата. Його доближи сензорната плочка и допря муцуна в нея. Вратата се плъзна встрани. Грант Непреклонния взе от трантката колието с перлата, което бе отворило вратата, и го поднесе мълчаливо на полковник Старк.

Пред тях се разкри луксозна каюта, боядисана в розово и оранжево. Отвътре лъхаше на химикали и секс. Голямото кръгло легло бе заобиколено от паравани. На леглото беше завързана жена в корсаж с мандаринов цвят и мрежести чорапи. Това, разбира се, беше изчезналото приятелче на капитан Джут — акробатката Саския Зодиак. Чуваше се съвсем тихото й хленчене.

Грант Непреклонния вдигна отворена кутия с шоколадови бонбони и предложи на полковник Старк да си вземе.

— Както сама можете да се убедите, настанили сме я доста удобно при нас. Тук е в пълна безопасност. Също като вашите палернианци. — Саския ги погледна, сякаш ги виждаше за първи път. — Скъпа, това е полковник Старк — представи я Грант. — Спомняш ли си я? Не се тревожи, ако, си я забравила. Няма за какво да се безпокоиш. Тя само наминава насам.

Жената беше измършавяла като скелет. Главата й беше череп, в който някой бе поставил очи и бе залепил кичур коса на темето. Кожата й бе пожълтяла като остаряла кост. Полковник Старк се зачуди за какво ли Грант я държи.

— Феите идват — простена с напевен глас жената — и после си отиват. Идват и си отиват. Идват и си отиват.

Мъжът в сиво я докосна по челото и тя утихна.

— Ще се грижим за нея тук — обеща той, — докато всичко свърши.

Светлината от тавана се отразяваше в стъклата на очилата му, скривайки катраненочерните му очи.

Изображението замръзна. На това място свършваше записът на полковник Старк.

— И какъв беше смисълът на това малко представление? — попита директорът на Текунак, докато останалите членове се настаняваха около заседателната маса.

— Той е фукльо — отбеляза началникът на миньорския отдел на чили-закусвалните.

— Това беше заплаха — обясни полковник Старк. — Предупреждава ни, в случай че забравим кой дърпа конците.

Седнала вдясно от директора, Доркас Мандебра стисна презрително устни.

— Предполагам, че проверявате роботите?

— Да, госпожо — отвърна полковникът.

— Някой друг с мнение? — попита директорът като издаде напред брадичка и ги огледа последователно.

— Той е дестабилизиращ фактор — подхвърли една от административните ръководителки.

— Като онази томбоска и Гудселф — добави друга.

Доркас Мандебра се съгласи. Всички бяха съгласни.

— Полковник?

Старк все още гледаше замръзналия образ на екрана. Ръката на Грант лежеше върху челото на Зодиак — любовницата на капитана.

— Зодиак е нов елемент — произнесе бавно тя.

— Жената? — попита първата ръководителка.

— Жената — кимна втората.

— Не смятате ли, че трябва да подготвим план за измъкването й? — попита Старк.

— Че на когото му е притрябвала? — попита първата ръководителка.

Втората кимна, за да покаже, че е на същото мнение.

— Тъкмо ще се занимава с нея, докато му предадем Табита — намеси се Доркас Мандебра. — Двамата ще са едно мило семейство.

— Вижте — каза втората ръководителка. — Хайде да не объркваме нещата. Проблемът не е в жената. Мъжът — ето кой е проблемът.

— Той пък кому е притрябвал? — попита първата ръководителка.

— Директоре — заговори полковник Старк, — с цялото си уважение, нашият успех все още е зависим от Грант. Той разполага с неограничен достъп до цялата компютърна система на кораба. — Тя махна с ръка към вградените в стената монитори. — Вярно, той се мисли за Господ, но истината е, че притежава директни канали за връзка с всички региони. Знае командните пароли. Може да ни осигури пълна власт над силиконитите. Да ни открие достъпа до доковете.

— Той се подиграва с нас — произнесе намръщено директорът.

— Каквото и да прави — продължи невъзмутимо Старк, — положението, което заема, му осигурява абсолютно превъзходство срещу всички възможни противници.

— Той е едно отвратително перверзно човече — не се сдържа Доркас Мандебра.

— Значи тази Саския Зодиак няма да е още дълго фактор, така ли? — попита директорът.

— Така смятам — отвърна полковник Старк, спомняйки си измършавялото тяло и хлътналите очи.

— Да не сънуваше? — попита Грант Непреклонния жената, която държеше в обятията си.

Известно време тя не отговори. Погледът й бе зареян някъде над рамото му. Сетне каза унесено:

— Бях в Градината.

Напоследък все по-често сънуваше Градината — изкуственото царство, където тя, Зидрих, Гореал, Сюзан и Могул бяха играли в детския си период, наглеждани от грижовните херувими.

Грант Непреклонния пъхна пръст в гащичките й. Беше студена и суха. В стаята свиреше безвкусна музика.

— Всички сме там — рече Саския. — В нашата Градина.

— Всички ли? — повтори той и я погали по корема.

— Да, всички. Зидрих, Гореал, Сюзан и Могул.

— Но не и Саския — добави Грант. Беше съвсем гол, ако не се брояха очилата. Играеше си с нея.

— Напротив, и Саския — поправи го тя.

— Не, без Саския — повтори Грант с настоятелен тон. — Не знаеш ли, че си тук, при мен?

— А също и Кстаска — довърши Саския, без да му обръща внимание.

Той изсумтя, застана на колене и й разтвори краката.

— Какво ти става? Защо си се отпуснала? Забравяш къде си, така ли, скъпа? Не ме ли познаваш?

Спомни си как се дърпаше и стенеше под тежестта му, как се съпротивляваше на въжетата. А сега плътта й бе толкова безчувствена и покорна.

Жалко, че нещата се обърнаха така. Дори имитациите се оказаха по-надеждни. Грант Непреклонния извърна поглед към екрана, на който се виждаше холограмата от „Дж. М. Сувиен“. Беше го изключил за кратко, докато полковник Старк беше на борда. Сега отново бе включен. Облечена с прословутото си палто, върху холодека стоеше капитан Джут. Отдолу не носеше нищо.

— Дори за нея не се безпокоиш вече, нали? — обърна се той към Саския. — Не помниш ли, скъпа? Това вече сме го обсъждали.

Очите й не трепнаха.

— Не ме ли ревнуваш от полковника? — продължи той. Вдигна ръка и я прокара по лицето й. Изведнъж си спомни за Його. Зачуди се какво ли ще е с нея, след седмиците, които бе посветил на любимката на капитана. Не, Його беше само заместител. А и не биваше да се връща назад. — Какво да правя с теб сега? Твърде късно е да се връщаш у дома. А и събитията доста напреднаха. Не зная дали капитанът въобще ще ти се зарадва. — Той подуши лекичко шията й и я докосна с връхчето на езика. Вдигна ръката на своята пленничка — беше съвсем отпусната. С широко отворени очи, тя лежеше пред него като отдавна умряла риба.

— Е, какво искаш? — попита я, опрял устни в ухото й. — Какво да направя с теб? Да опитаме ли нещо, което не сме правили досега? Хайде, измисли ти. Подскажи ми!

Никакъв отговор.

За момент си помисли, че най-сетне му се е измъкнала. Което не биваше да става в никакъв случай. Трябваше да остане жива до срещата със своята бивша любовница. Изведнъж очите й се завъртяха бавно в орбитите.

— Могул? — прошепна изкуствената жена. — Ти ли си, Могул?

— Да — произнесе без колебание той. — С теб е Могул. — Той я погледна разпалено. Това беше нещо ново.

— Искам да те докосна.

Тя говореше с отражението си в неговите очила!

— Мила сестрице — импровизира Грант Непреклонния, — да знаеш колко ми липсваше. Но ето че пак сме заедно и вече нищо няма да ни раздели.

Ефектът беше задоволителен. Тя отново се връщаше към живот.

— Да — простена Саския. — Да, Могул, да… — тя се задави, закашля се. — Развържи ме, Могул — помоли го, докато обсипваше жълтеникавата й кожа с целувки. — Могул, развържи ме, трябва да ме развържеш. Ох! Искам да те прегърна. — Говореше трескаво, надвивайки слабостта си, завладяна от внезапна възбуда.

Отново се закашля. Имаше нещо черно в устата й.

— Тихо, скъпа — помоли я той. — Не бива да се напрягаш така.

Но тя продължаваше да се опъва на въжетата. Миришеше на лекарства, на кръв и екскременти. Той погали запотеното й лице. Кожата й беше като стъкло, костите й — тънки и крехки, сякаш бяха от пластмаса.

— Добре, миличка — опита се да я успокои. — Почакай малко, сестрице. Потърпи съвсем мъничко.

Той се пресегна към ъгъла на леглото и освободи лявата й китка.

— Могул! — провикна се тя.

Ръката й легна на бузата му и го погали. Саския скимтеше като котенце. Пръстите й се плъзнаха надолу по гърдите му и продължиха към слабините. Грант Непреклонния освободи и втората връзка.

Саския Зодиак се надигна и притисна повехналите си гърди към тялото му. Ръцете й го обгърнаха и започнаха да го галят страстно, а пръстите й се заровиха в косата му. Горчивият й език се стрелкаше из устата му.

— Могъл… Могул… братче мило… любов моя…

Тялото й гореше, сякаш имаше температура. Грант се надигна, но тя продължаваше да се притиска към него.

— Зная какво искам — прошепна в лицето му. — Вече зная какво искам. Зная… зная какво искам.

— Какво искаш, миличка? — той се наведе към нея.

— Това.

Тя го удари по носа с ръба на дясната си длан; Ударът беше добър и сигурно щеше да вкара костта направо в мозъка му, ако не беше толкова отпаднала. Очилата му се строшиха и стъклата се посипаха върху нея. С втори удар тя заби останките им в лявото му око. Писъкът му бе пронизителен като звука на автоматичен трион.

Тя продължи да удря, но той вече се беше отдръпнал, извън обсега на хилавите й ръце.

По коридора задраскаха нокти. Його отвори вратата и нахлу вътре.

Саския Зодиак се беше надявала, че ще разполага с поне една минута, за да се освободи. Разчиташе, че ще има достатъчно време, за да се изправи, да намери подходящо оръжие и да довърши мъжа, преди да се заеме с жената.

Но сега нямаше избор. Само надежда.

Трантката спря и се огледа с трепкащи от възбуда ноздри. Видя господаря си, гол, окървавен, да отстъпва към нея. Беше притиснал с ръце лявото си око и между пръстите му се стичаше кръв. Изкрещя й нещо неразбрано и тя се облещи в него. Жената на леглото беше с развързани ръце. Седеше и дърпаше свирепо въжетата на краката. По нея също имаше кръв — прясна и стара, и миризмите им се смесваха.

Гласът на господаря й бе писклив от гняв, болка и изненада.

— Не стой там, тъпа маймуно! — викаше й той.

Його го послуша. Вече не стоеше там.

Хвърли се върху него и с четирите си лапи.

Не беше ловувала и убивала от много години, от времето, когато бе попаднала в плен при еладелдийците. Споменът за миналото величие се пробуди в нея със скоростта на светкавица. Въпрос на секунди бе да разкъса гърлото на пищящия човек.

На леглото Саския откъсна дълга лента от чаршафа и превърза кървящата рана на китката си.

— Най-сетне и ти да свършиш нещо свястно — одобри тя постъпката на Його. Имаше чувството, че живее в тази стая откакто се е родила. Доразвърза и другия си крак, скочи от леглото, заобиколи онова, което лежеше на пода, като се стараеше да не го поглежда, и закуцука към вратата.

Пред спалнята я очакваше „хвърчащото куче“.

Саския извика уплашено и се опита да приклекне. Побеснелият киборг прелетя над главата й, бръмчейки зловещо като човекоядна оса.

— Його! — извика Саския. — Його! Повикай го! Извикай го при теб!

Тя се претърколи по гръб и зарита към пикиращото механично насекомо и този път успя да го уцели. „Кучето“ се издигна към тавана и взе да кръжи там, изчаквайки удобен момент.

Саккия опипа наоколо с пръсти, докопа някаква кутия и я запрати по него. Докато киберчудовището извиваше встрани, за да избегне удара, тя скочи на крака, замахна във въздуха и успя да го шляпне през гърдите с един откъснат кабел. „Кучето“ отхвърча на няколко метра от нея, издигна се нагоре към тавана и постоя там, сякаш си поемаше дъх.

Но Саския едва смогна да се изправи и да се подпре на стената, преодолявайки рязката болка в хълбока си, когато стана обект на поредната атака. Този път беше навила кабела около пръстите си. Чудовището летеше право към нея и тя виждаше зейналата му триъгълна паст и редовете от еднакви стоманени зъбки.

В последния момент Саския се гмурна под дъгата на неговата траектория, опря ръце на пода и се завъртя, издигайки нагоре крака. Изрита го, при това с всичка сила, но не можа да се сдържи и изпищя от болка.

„Кучето“ отхвърча назад, изгубило напълно контрол, и си блъсна главата в един стелаж с уреди. След това тупна на пода, където продължи да бръмчи безпомощно. От пукнатината в коремчето му изтичаше зеленикава слуз. Саския излази на четири крака до него, вдигна един кашон с резервни части и го стовари отгоре му.

Едва сега коленичи и отпусна глава. Гадеше й се, за щастие стомахът й беше празен. Стаята се люшкаше, но въпреки това тя се подпря на стената и започна да се изправя.

— Табита — произнесе към включените камери, касетките със записи и микрофоните. — Табита.

В розовата спалня Його все още не беше приключила с плячката си. Саския се люшна обратно, опита се да не гледа, но въпреки това успя да забележи, че главата на тиранина е откъсната. Въргаляше се до стената, сред купчина електронно оборудване. Строшените очила все още висяха, закачени на едното му ухо. Прическата му изглеждаше недокосната.

Най-сетне Саския Зодиак откри смачканото сиво сако, порови из джобовете и намери перлата, която служеше като универсален ключ за всички врати и асансьори.

— По-добре да дойдеш с мен — предложи тя на дъвчещата трантка. След това се строполи на пода.

Трантката избърса муцуната си в килима. Стаята беше опръскана с кръв. Його изръмжа триумфално, облиза се доволно, скочи върху леглото и там изпразни всичко, което бе събрала в червата си. Блъсна една от шумящите машини и тя тупна, трополейки на пода. Його скочи върху нея, но стъклото на монитора се оказа издръжливо. Под него образите продължаваха да се движат.

Його приближи изгубилата съзнание жена и я подуши, оголила зъби. След това изсумтя неодобрително.

Откъм съборената машина долетя музика, звън на камбани, свистене на парни свирки. Някакъв влак напусна тунела и се изви по релсите.

Трантката метна жената на яките си плещи.

Ееб беше алтецианка — най-малко дискриминираните и най-алчните сред съществата на кораба. Апартаментът й беше претъпкан със събраните от нея съкровища. Изпотрошени съдове, нефункциониращи записващи устройства, фалшиви накити, инструменти и билярдни стикове, навити на руло и привързани с кабел слънчеви акумулаторни плоскости. В картонените кутии имаше мръсни пенопластови чаши и цигарени филтри. Под леглото бяха натикани три различни размера кислородни бутилки, всичките празни. А на леглото беше капитан Джут. Държаха я упоена, тъй като това бе любимото й състояние. Добрия доктор беше изчезнал безследно, но един познат аптекар на Ееб знаеше как да отърве Табита от пристрастеността й към лишеите и да я натъпче с необходимите количества соли и витамини. Срещу доста солидно заплащане, което щеше да получи веднага щом стъпят на новия свят.

Около леглото се бе събрала доста разнородна компания. Комисарят по извънредните ситуации и бедствията седеше в един фотьойл и подпираше главата си с юмрук. На пода между леглото и вратата се бе настанил Кени Транта и нагъваше сурово накълцано месо. От време на време предлагаше и на сестра си Сой, но тя отказваше, втренчила подозрителен поглед в сенките. Шофьорката на капитана се чувстваше нещастна и потисната далече от любимите й пътища. До вратата се беше подпрял Отис. Държеше под ръка няколко едрокалибрени оръжия, всичките заредени и готови за употреба.

Всички се стараеха да не обръщат внимание на звука на телевизора, който показваше стари военнотренировъчни филмчета за бързо придвижване до укритието или осигуряване на кислород при разхерметизация. Гледаха Десети канал, единствената все още функционираща станция.

В приемната Карен Нарликар разговаряше с едно приятно момче от Земята, което бе дошло да се види с приятелката си — медицинска сестра.

— Жалко, че капитан Гилеспи я няма тук — каза тя. — Двете са страхотни приятелки. Ужасно са близки. — Тя се огледа нервно към вратата на болничната стая. — Никой от нас не я познава отпреди — добави тя, сякаш разкриваше някакво предателство.

Появи се комисарят по бедствията и се отпусна уморено в средата на кушетката за прегледи.

— Тя изгони всички останали — оплака се той и зарови лицето си в шепи.

Откъм входната врата се разнесе шум.

След миг целият апартамент беше вдигнат под тревога. Кени изтича при вратата, а Отис зае позиция на входа на спалнята. Гласът отвън беше познат. Охраната въздъхна облекчено. Влезе Спинър, придържан от двама души от екипажа. Бяха го ранили при опита да избяга от Понса. Лицето му беше посивяло от болката и шока, но въпреки това той отказа да легне. Седна до масата в кухнята, където позволи да го превържат. Сестрата, която повикаха, обработи раната му с треперещи пръсти.

— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо — призна тя. — Но поне трупам опит, нали?

Аптекарят каза на Ееб да свари за г-н Спинър чаша билков чай, като този, който даваха на капитана. Отис отново се зае да проверява връзките на сервоусилвателя.

От спалнята се показа една от сестрите.

— Тя ще направи изявление — съобщи им обезпокоено. — След минутка е включването.

Присъстващите се струпаха край вратата, загледани в безсъзнателно отпуснатото тяло в леглото, в обръснатата до голо глава върху снежнобялата възглавница. Никой не смееше да заговори. След това се върнаха и бавно заеха местата си.

Карен Нарликар усили звука. На стената, зад гримираното лице на говорителката на Десети канал се меняха цифри — от десет надолу.

— … се намира на Понса — четеше безизразно говорителката, — за специално интервю с полковник Старк.

Водачката на червените барети се появи в едър план. Не се виждаше нищо зад нея, тъй че можеше да е на съвсем друго място. Един по един зрителите преместиха погледи, изпълнени със страх и укор, върху господин Спинър, който седеше сред тях.

— Някои от вас може вече да са чули — зачете полковник Старк, — че нашият капитан, Табита Джут, е в критично положение и за момента не е в състояние да изпълнява функциите си на Понса. През време на това несъмнено най-продължително и трудно пътешествие в цялата човешка история, нито един от участниците не е бил излаган на по-голям стрес и напрежение, отколкото нашият капитан. Не се съмнявам, че всички членове на екипажа и пътниците й пращат пожеланията си за бързо оздравяване в този исторически момент на Приближаването. Но също така, дошло е време всички ние — хора и други — да разберем, че не бива да позволяваме на враждебно настроени елементи да разстроят заслужената почивка на капитана и спокойствието, което цари на кораба. Ето защо подразделенията на червените барети ще се грижат за вашата безопасност до края на пътешествието до Алфа Центавър.

Кени изръмжа презрително. Миризмата на неговата враждебност увисна в стаята.

Екранът се раздели, показвайки последователно картини от вече познати места: чили-закусвалнята в Прецентрал, темпоралните пешеходни алеи по Десния борд, алените сводове на Хипокампус, дребните, светещи гнезда на Таламуското бюро. На всеки от кадрите се виждаше стройна и мъжествена фигура с червена барета или прясно боядисан в червено и бяло робот, който патрулира и следи за придвижването на пешеходците и превозните средства. Дори тунелопочистващите машини и таванопрахосъбирачките бяха оборудвани с оръжейни системи.

Зрителите около леглото нададоха възмутени викове.

Камерата се изтегли назад, показвайки, че полковник Старк наистина е на Понса, в синьото кресло на капитана, заобиколена от отряд въоръжени машини и униформени. Сред тях беше дори Клег и неколцина от хората на Ломакс. Отис изруга. От самия Ломакс нямаше и следа. В залата на Понса кипеше необичайна активност. На големия екран се виждаше Проксима Центавър.

— Необходимо беше предприемането на известни предпазни мерки — продължаваше да говори полковник Старк, — с цел да бъде осигурено безпрепятственото преминаване на кораба в реалния космос. Няма никаква нужда, повтарям, никаква нужда да плащате с пари или в натура на така наречените транспортни агенции, за да поемат грижата за вас или за вашите семейства. Единственото, което ще изискваме от вас, ще бъде да оказвате пълно съдействие на местните формирования на червените барети, за което предварително ви благодарим. — Тя се изправи и отдаде чест.

Очите на всички бяха вперени в екрана. Никой не поглеждаше към леглото.

И тогава откъм възглавниците се разнесе тих, разтреперан глас:

— От мен тая кучка няма да го получи.

7.

В пещерата на Норвал Хан капитаните на Хаоса сглобяваха оръжия. Очите им блестяха ярко зад омазнените им перчеми. Въздухът беше застоял и миришеше на дим.

Встрани от тях едър мъж четеше разпарцаливена книжка с меки корици. До него клечеше мускулест трант и си точеше ноктите, докато следеше презареждащия индикатор на копието на Дрински. Звукът от надсвирващи се електрически китари се смесваше с металическото потракване и ритмичното бумтене на двигатели откъм Шахтата.

Вождът на Хаоса седеше с отметната назад глава и изпружени крака. Едрогърдестите компаньонки мажеха тялото му с мас и нагласяваха безбройните каишки на бойното му снаряжение.

— Ботуши — промълви Хан.

Млада жена с бръсната глава поднесе на вожда левия мотоциклетен ботуш. Тя коленичи до него и му помогна да го нахлузи. Друга жена, с плътно прилепнал клин, изтича да донесе десния. На ухото й се полюшваха пет големи обеци. Зацапан червен кръст красеше гърдите й. Тя също беше въоръжена.

Жените сведоха глави и целунаха ботушите на Хан.

— Връзка — подкани ги той.

— Едно, две, три, проба — прозвуча в ухото му. — Проба, проба, дами и господа, рок енд рол!

В далечния край на задимената пещера едно дребно човече с лице на разбеснял се глиган се надигна от пулта, над който работеше, и им даде знак, че всичко е наред.

— Разбрано, Лупи — кимна Хан, нагласи си слушалката в ушната раковина и бавно се изправи. Той целуна жените и ги потупа по бузите. Надигна се на пръсти и провери дали са му удобни ботушите. След това побутна едрия мъж по ръката.

— Шъ додеш ли да видиш?

Очите на мъжа светнаха.

— Преглед на войската, а? — попита той. — Всички да са опрятни в строя.

Той захвърли книгата, плесна се по коленете и разтърка големия си червеникав нос.

— До началото деветдесет и девет минути и отброяваме — съобщи Хан на събралите се капитани.

Трантът изръмжа ентусиазирано. Жената със синята пушка протегна ръка и докосна едрия мъж, сякаш се отъркваше в него за кадем. Големият мъж, изкозирува непохватно и последва Хан и помощниците му към изхода на пещерата. Видимо щадеше единия си крак.

Пресякоха клисурата по въжения мост. Норвал Хан вървеше с енергична походка, бръкнал безгрижно с ръце в джобовете. Той хвърли убийствен поглед на едрия мъж.

— Какво, ще накараме ли Старк да ни потанцува?

— Ще танцува, сякаш я е ухапал перк по задника — засмя се Дог Шварц, който го следваше на крачка.

Норвал Хан тупна приятеля си по рамото и повтори захилено.

— Така значи! Като да я е ухапал перк по задника!

Споменаването на перките накара Дог да си спомни онзи дърт лудетина чичо Чарли. Бог да го поживи, където и да е сега. За Дог събарянето на санаториума бе истинско облекчение. Грант не мислеше така и това го радваше още повече.

— Ей — повика го Хан. — Дай ми още едно от онези хапчета. — Той щракна с пръсти.

— А не, те са от личните ми запаси — завъртя глава Дог Шварц. — Ще ни трябват за после. — Но въпреки това той му подаде шишенцето, когато двамата напуснаха въжения мост и влязоха през тилната страна в главата на статуята.

Вътре обувките им затракаха кухо по олющения метален под. Миришеше на машинно масло и смазка за трансмисия. Вътрешността на главата беше оборудвана по подобие на пилотска кабина — с монитори и въртящи се седалки. В момента при контролното табло седеше само един дежурен.

— Дай ми я за минутка — нареди Норвал.

— Как си бе, Маймуняк? — засмя се Дог Шварц. — Готови ли сме да им стопим мазнинките? — Той стисна грамадните си юмруци и се престори, че се боксира с Маймуняка.

Другият на свой ред се ухили. След това се изправи и потупа омазнената седалка. Хан се настани на мястото му. Пресегна се и дръпна една ръчка.

Главата на статуята започна да се върти.

През очите на гигантския часовой те оглеждаха Ордата на Хаоса. Моторите бяха подредени във фаланга около камионите, които бяха съоръжени с тарани като метални шипове и украсени с вериги, черни знамена и напукани икони на Тайнствената жена — тази най-страхотна от всички мадами!

Святкащи закривени пики, автоматични карабини, брони и дънкови якета, парцаливи кафтани от униформата на палернианския боен флот, кървясали белези, вдигнати за поздрав шишета, широко ухилени лица. Жените край водните цистерни бяха боядисали зърната на гърдите си в черно и си бяха сложили най-хубавите вериги.

Навсякъде из шахтата горяха светлините на ковачниците, където майстори до късно поставяха колела на халюциноматите. А отвъд вратите пустинният каньон се гушеше в прегръдките на нощта.

Дог Шварц потупа Норвал Хай по рамото.

— Норвал, братче, ти си истински трън в задника — отбеляза той, като извинение за нищо или за всичко.

Тя притежаваше силата на котка и пъргавината на шимпанзе. Беше разкъсала дрехите си. По време на бягството си беше използвала задушни вентилационни шахти и тесни планински цепнатини. Бягаше от клетката на неговите пръсти, от килията на погледа му. Бягаше дори от миризмата му.

Жената на плещите й се оказа невероятно лекичка. Ръцете, с които я стискаше за шията, бяха крехки и бели. Бе използвала последните си запаси от сила, за да неутрализира тиранина, Його бе открила на борда на кораба екзоскелет и й го бе поставила, надявайки да възстанови поне малко силите й. Не докосна нищо от онова, което имаше на кораба. Не за друго, а защото се боеше, че може да има заложени клопки. Спомняше си — сякаш беше вчера — как сестра й Аухари пострада, когато падна от едно дърво. Тогава Його беше на седем, а сестра й — на девет. Наложи се да я отнесе до вкъщи — през две реки, без чужда помощ, в напълно враждебно обкръжение. През цялото време Аухари пищеше от болка и проклинаше небрежността си. А после в небето се появи един старук и взе да кръжи заплашително, като се местеше в посоката, която следваха. От неистовата болка Аухари изгуби самоконтрол и взе да хапе и драска сестра си по рамото.

Но тук тунелите бяха направени от стъкло. Всичко беше влажно, навсякъде имаше локви. Жената шепнеше нещо неразбрано в ухото й, но Його не й обръщаше внимание. Все още усещаше миризмата на тиранина и това й придаваше нови сили.

Най-сетне стигнаха вентилационния отвор. Його пъхна глава между пръчките и погледна към тунела отдолу. Дръпна се назад и облиза устни. Жената се хлъзна от гърба й. Екзоскелетът се втвърди и я задържа. Очите й гледаха назад към мрака.

— Какво има? — попита тя.

Трантката не отговори. Отдолу идваха смущаващи миризми — на оръжия, алтециани и лекарства. Тя отново вдигна муцуна. Дали това не е мястото? Подуши внимателно. Коремните й мускули се свиваха от вълнение. Напълно възможно!

Жената се изправи и сервоусилвателите избръмчаха едва доловимо. Тя протегна ръка и се подпря на стената на отвора.

— Храна — произнесе пресекливо. — Трябва да намерим… — Гласът й вибрираше в тясното пространство като механичен ромон на машина.

Його й даде знак да мълчи. Опита се да отвори контролния люк, но непознатото устройство не поддаваше. Жената я избута встрани и го отвори.

— Ти оставаш — рече й Його. След това се промуши с главата напред и се спусна безшумно върху пластмасовия под.

Саския Зодиак се отпусна изнурено по очи. Посъбра сили, вдигна глава и надникна през люка.

Изведнъж забеляза, че откъм завоя на тунела се приближава друг трант — беше по-едър мъжки екземпляр, с инфовизьор, бронирано сиво яке и оранжеви панталони, въоръжен с едрокалибрена пушка. За не повече от секунда той огледа разкрилата се пред него сцена: отворения люк, неочаквания посетител.

Беше Кени, нащрек както винаги.

Його пълзеше към него по корем, с вдигната глава и настръхнали уши. Пещерата се изпълни с приглушените им страстни стенания.

— Полковник, можем ли да очакваме, че капитанът ще бъде неспособна да ръководи процеса на Приближаване?

Полковник Старк разглеждаше съсредоточено ноктите си. Беше положила ръце върху голямото синьо бюро.

— Разбира се, Занна — отвърна тя и впери открития си, прям поглед в очите на популярната водеща от Десети канал. — Както знаеш, създадената от нас работна група от специалисти се занимава с проблема по връщането ни в реалния космос. — Камерата се завъртя и показа трескавата дейност, която продължаваше да кипи на Понса. Хората седяха зад бюрата си, сведени над мониторите. Беше почистено, подредено и не се виждаха почти никакви оръжия. На големия екран бе показана Палерния, върху която беше наложена графична мрежа с обозначения в различни цветове на отделните климатични зони, географски пояси и дори един-два кораба, изведени на орбита.

Полковник Старк прокара ръка по голия си череп.

— Искам всички да знаят, че капитан Джут получава най-доброто медицинско обслужване, с което разполагаме в този момент. Молбата ни към пътниците и екипажа е да се придържат към определените им задачи и територии, а ние ще се постараем колкото се може по-скоро да ви изведем от критичната ситуация.

Занна Робинс кимна.

— Полковник, какви действия възнамерявате да предприемете, ако в някои райони избухнат размирици?

— Размирици вече избухнаха — отвърна твърдо полковникът, — но ние разполагаме с достатъчно сили и снаряжение, за да не позволим те да ескалират. Нека повторя отново — тя махна решително с ръка, — във всеки район, заселен или незаселен, ние разполагаме с необходимите сили, за да потушим всякакви прояви на насилие.

Като по команда на един от мониторите се появи лейтенант Риков.

— Госпожо, вражеско нападение! — докладва стегнато той. — В Силвианския акведукт!

Веднага показаха картина от мястото на събитието — неясни, но масивни контури, които пълзяха зад пелена от радиосмущения. Мярна се войник в пълно бойно снаряжение, размахващ очукана сабя зад корпуса на брониран камион. Съдейки по плътния слой мръсотия по лицето му, беше от Ордата на Хаоса.

Ето го най-накрая — Окципиталният наплив. Съветът бе разделен по въпроса дали да го очакват преди или след Окончателното излизане. Но варварите сами бяха решили да сложат край на споровете и да вземат инициативата в свои ръце. Какво щастие, че най-сетне ще си премерят силите с тях. Полковник Старк почувства в гърдите си радостта и вълнението от предстоящата битка.

Телевизионната репортерка чуруликаше развълнувано пред камерата:

— Аз съм Занна Робинс, с репортаж на живо за нови размирици в Латералната Фисура, а вие гледате Десети канал. След минутка с полковник Старк ще се отправим към мястото, за да наблюдаваме непосредствено действията на отрядите за охрана на населението.

Междувременно полковник Старк вече бе заобиколена от офицерите си, които козируваха отривисто и докладваха накратко за обстановката.

— Мобилизирайте Дорзо-темпоралните части — разпореждаше се тя. — Риков, искам да обявиш обща тревога. Дежурен навигатор, поемете управлението. Внимание, до всички части — произнесе тя в микрофона, — говори полковник Старк. Подгответе команден пост ЛФ1 за моето незабавно пристигане. — Докато говореше, пръстите й галеха копчетата на манипулаторната ръкавица. — Операция „Предмостие“ започва! — обяви тържествено върховният главнокомандуващ.

Капитан Джут лежеше в леглото. Изглежда от доста време не го бе напускала.

Това не беше нейната стая. Беше натъпкана с вехтории, но и те не бяха нейни. Не познаваше тези купчини от дрехи втора употреба, нито прозрачните стъклени шкафове, пълни със сгънати найлонови торбички. Наоколо имаше алтециани и когато за пръв път дойде на себе си, тя, си помисли, че е в „Тлъстата уста“ със стария капитан Франк. Ала не след дълго се приближи една от сестрите и Табита разбра, че все още е на борда на фраския кораб, който навярно вече бе пресякъл вероятностния хоризонт и доближаваше никому неизвестната звезда. Трябваше да стане, да се захване с командването, да планира и да издава заповеди. Чувстваше се като замръзнало късче орбитален боклук. Зачуди се защо ли им е трябвало да я изстъргват от дъното на дупката, в която вероятно я бяха открили.

Влизаха и излизаха хора, които си мърмореха нещо, но тя не можеше да ги чуе. За миг мярна Отис, седеше до вратата и сглобяваше някакво масивно пушкало. Табита позна един от понтийските пазачи, същия, който бе обучавал господин Спинър на отбранителни маневри. Изглеждаше невероятно млад. Малко след това се показаха Ееб, Карен Нарликар и татуираното момиче, което бе тръгнало да търси херувима Кстаска и Доджър Гилеспи.

Джут почувства, че гърлото й е пресъхнало.

— Дайте да пия — прошепна тя.

— Ей сега ще ви донеса вода — обеща сестрата.

— Не, за Бога. Искам бира. Донесете ми бира.

— Гне се пърпоръчва — поклати глава алтецианката.

Табита затвори уморено очи.

— Бира — повтори умолително тя. Карен я чу и й донесе една кутия.

— Пазача. Пазача.

Доведоха младежа. Той застана мирно, но Табита положи ръка на рамото му.

— Слушай. Забравих ти името. Слушай. Има едни веспанци, които на всяка цена трябва да открием. Ужасно ни трябват, перките също. И палернианците. Всички палернианци. Инак ще си имаме проблеми. Пуснете ги от затвора. Доведете колкото се може повече. Отис!

Отис изникна пред нея. Приличаше на кон, с издължената си муцуна и зъбатата усмивка. Сигурно щеше да му подаде бучка захар, ако имаше под ръка.

— Доковете — произнесе тя. — Трябва ни кораб, готов за излитане. За след това.

— Там има поне дузина кораби — обясни той. — И всичките са с хора на борда.

— Добре — кимна Табита. — Кога можем да се върнем на Понса?

— Скоро, скоро — опита се да я успокои той.

Капитан Джут затвори очи. Усещаше, че я лъже.

— На доковете… удвоете количеството на хората. Вземи който ти трябва и иди да охраняваш контролната зала на бордовите завеси.

Отис поклати глава.

— Не, капитане. Аз съм ти нужен тук. Всеки миг могат да дойдат.

Капитан Джут се унесе в мечти. Вече виждаше онзи не толкова далечен момент, когато щяха да напуснат омразния кораб. Но не преди да излязат в нормалния космос, заобиколени от подходящи за живот планети. Представяше си, как ще нахрани перките с полковник Старк, преди да си тръгне завинаги.

— Отис, тогава иди и пази входа — рече тя, като отвори очи и се подпря с юмруци на чаршафа. — Върви. Това е заповед. И вземи Карен с теб.

Карен Нарликар изгледа Отис.

— Да, капитане — кимна тя покорно. — Но първо нека им помогна да ти сменят чаршафите.

Джут се почеса под мишницата.

— Чаршафите ли? — повтори тя. — Не ми трябват нови чаршафи. Време е да ставам.

— Както наредите, капитане.

Отис излезе. Младият пазач го последва. Другите също напуснаха стаята — тихи, приглушени гласове долетяха от хола. Капитан Джут почувства, че с тях е излязла и част от нейната енергия. Животът беше толкова уморителен. Омръзнало й беше да се налива с бира. Тя подаде кутията на сестрата и се отпусна на възглавницата.

— Добре, Кени — произнесе не след дълго. — Доведи я тук.

— Здрасти.

Беше Саския Зодиак, облечена с дълга бяла рокля с червени закопчалки. Кени и младият пазач я подкрепяха от двете страни. Хлътналите й очи не се отделяха от Табита. Помогнаха й да седне на един стол до леглото и сестрата повдигна подпухналите й крака на столче.

— Здрасти — повтори Саския.

Джут потрепери. Дали не я мразеше? Още беше рано за този въпрос. Скоро ще разбере.

Тя отпрати пазача. Остана само Кени. Нищо не можеше да го отлепи от нея.

— Значи реши да се върнеш — промълви Табита. Гласът й идеше някъде от гърдите.

Саския повдигна хилавите си рамене.

— Його ме донесе — обясни тя.

Чудовищният кораб й бе отнел Саския Зодиак и я бе превърнал в нещо, което започваше да намразва.

— Не зная какво смяташ, че ще намериш тук.

Саския изглеждаше мрачна.

— Смъртта — рече тя.

Джут се облещи. Кени вече беше скочил на крака, с настръхнала козина.

— Знаеш ли, изглеждаш ужасно — обясни Саския с детинска невинност. — Далеч по-зле, отколкото изглеждаше Хана Су. Но твоето корабче се изгуби и сега всички ще умрат. Ако питаш мен, вече сме мъртви и се носим из космоса в този гигантски ковчег.

Значи малкият изгубен клоун беше уплашен и Табита трябваше да направи нещо, за да го успокои. Само че нямаше никакво намерение, а и не разбираше защо винаги точно тя трябва да го прави.

— Майната му — рече капитан Джут. — Я ми я доведи тук — нареди тя на Кени. — На леглото. Не се плаши, нищо няма да ми стори.

Трантът помогна на Саския Зодиак да се покатери на леглото. Тя се излегна на половин метър от Табита Джут, а трантът остана надвиснал над нея. Табита го побутна настрани.

— И така — заговори тя. — Защо не ми разкажеш за тези мънички призраци. За малката Алиса в детска престилка. За Дамата от Не бива.

— Алиса в детска престилка ли? — погледна я учудено Саския.

Табита въздъхна уморено.

— Ами да. Момичето, което ти направи.

— Единственото момиче, което съм правила, е Сюзан… Тя беше моя сестра. Ти кога си я виждала?

— Нали ми я прати в стаята.

— Сюзан е холограма — отвърна поизгубила търпение Саския. — Тя не може да ходи никъде, само се включва и изключва. Къде е Алиса? И чия престилка носи?

— Твоята, очевидно.

— Но аз нямам престилка!

Недоумението й беше искрено и неподправено.

— О, забрави — махна с ръка Табита. — Кени, долу. — Вече се питаше какъв е смисълът от всичко това. Дори когато бяха близки, Саския често се беше държала необяснимо. Малкият призрак отдавна не се бе показвал. Без съмнение докторът беше прав: това беше химера, фантомна изява на собственото й раздвоено съзнание, скитаща се из коридорите на чудовищния кораб.

Саския Зодиак се прозя. Устните й бяха напукани и подпухнали, Табита Джут си спомни вкуса им — странен, леко горчив.

— А какво ще кажеш за онези гадости по Десети канал? — попита тя. — Дето ги показваха в „Грозната истина“.

— Не съм давала нищо на Десети канал — възрази обидено Саския. — Той може да го е показвал направо от скорпиона — добре че не си видяла най-лошата част. Не зная защо, но я пазеше за себе си. Неща, които никога не би направила. И той също имаше холограма, само че беше твоя — караше я да се съблича и да му се моли.

— И кой я е направил тогава? — попита напълно объркана Джут.

— Грант Непреклонния.

— Името не ми говори нищо.

— Ще си спомниш. Той ти даде една книга. На празненството! Той предостави на полковник Старк онези роботи. Щели да се разпаднат, но той ги открил и успял да възстанови контрола над тях. Уф, да знаеш само колко досадно е да се живее с него.

Още загадки.

— И къде е той сега? — попита капитанът.

— На скорпиона! Но вече е мъртъв, слава Богу! — тя смачка чаршафите с ръка. — Добре че беше Його. Грант ме използваше, за да задоволява низките си страсти. Държеше ме вързана и прочее. Сигурно му е доставяло удоволствие. Но всичко свърши.

Тя се извърна и взе ръката на Джут, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— През всичкото време говореше за теб — продължи тя. — Имаше цял набор от силни лекарства. Държеше ме упоена, когато не му трябвах. Погледни ме на какво съм заприличала. Да знаеш само колко съм изгладняла.

Едва сега капитан Джут взе да осъзнава, че акробатката е преживяла доста неприятни неща. Не се е крила, за да се забавлява и да й пакости с компрометиращи разкрития. Китките й бяха изранени, по глезените й имаше синини.

Саския разговаряше с Кени, сочейки с отвращение суровото месо в неговата купичка.

— Това ли е всичко, което имате? На скорпиона се бяха запасили с неща, дето не сме вкусвали от години. А какво оборудване само! Но трябва да внимавате — обърна се тя към Табита. — Не бива да пипате нищо, преди да го е огледала Кстаска.

Джут почувства, че й се свива сърцето. Разяждащата ревност беше изчезнала в мига, когато я бе докоснала крехката ръка на акробатката.

— Отведете я — произнесе тя, малко по-остро, отколкото й се искаше. — Дайте й нещо да яде. Къде е комисарят? Той искаше да разговаря с нея.

— Вие също трябва да хапнете нещо — намеси се сестрата.

— По-късно — завъртя глава Табита. Едва сега си спомни мъжа с книгата. Беше я нарекъл някак… гадно, И други са я обиждали, но не като него. — Извини ме, задето не можах да се погрижа за теб — рече тя на Саския. — Май не ме бива да се грижа за никого — виж какво стана с Алис, с „Изобилие“…

Гласът й потрепери. Болеше я цялото тяло. Кожата на обръснатото й теме я сърбеше.

— Дори за себе си… — довърши тя.

Саския се надигна и тръгна към вратата, следвана от Кени.

— По-късно ще се видим — обеща й капитан Джут.

В стаята изведнъж стана необичайно тихо. Сестрата се наведе и изтри сълзите от очите на Табита.

Капитан Джут мислеше за нещо, за което се бе сещала и друг път. Хората са като планети. Насочваш се към някоя, но допускаш микроскопична грешка, която дори не забелязваш, и в края на краищата се озоваваш на стотици и хиляди километри от нея. Чудно е, че въобще някога стигаш.

По това време мотоциклетите на Ордата вече бяха преполовили Силвианския акведукт. Движеха се бавно, в стегнат боен ред и едрите грайфери на гумите им хвърляха назад фонтани от разкаляна вода. Телата на мотоциклетистите бяха покрити с белези от безчислените битки, в които бяха участвали, и епичните страдания, които бяха издържали. Носеха се с развети знамена, изпъстрени с хералдически, тайнствени и неприлични знаци. Тотемите им бяха грамадни женски задници и подути членове, украсени с отличителните белези на отдавна забравени земни тирани. Далече пред тях, отвъд залива, тревожните тръби и камбаните на Теленцефалона се смесваха в паническо дрънчене, сякаш обитателите му се надяваха, че неистовият шум е в състояние да ги защити от нашествениците.

А откъм Алеята за разходки настъпваше в контраатака армията на роботите: автоматизирани и свободни роботи, препрограмирани багажни камиони и пренастроени тренировъчни гладиатори. Тези, които не притежаваха свои оръжия, бяха снабдени допълнително с такива, на роботите без манипулаторни ръце бяха монтирани необходимите приставки. Една индустриална шевна машина и гравитокамион бяха сформирали доста страховита и изключително маневрена симбиоза, в резултат на която си проправяха път с еднакво усилие през броня и плът, Боулинг-машини изстрелваха гранати, докато автоматизирани прахосмукачки търчаха по стените и разпръскваха наоколо облаци от киселинен дъжд.

Застанала права на командния си пост, полковник Старк даде очаквания знак и над залива се спуснаха хиляди червено-черни делтапланери, разпръснати като хвърлени от колос карти за игра. Отраженията им трепкаха по прозорците на многоетажните блокове и се множаха като триъгълничета в калейдоскоп. Оръжията им изстрелваха свадливи точици от почернели пламъци. Отекнаха взривове. Варварите изпопадаха от седлата на моторите и полетяха през парапета надолу в бездната.

Но ето че и оръжията на Ордата се закашляха, обвивайки се в мръсносив дим. Ужасяващи снаряди — мъртви котки, ръждясали болтове и остриета на бръсначи — разкъсваха ветрилата на делтапланерите.

Дори водата в акведукта закипя и забълбука, отделяйки смрадливи изпарения. Роботите отказваха да навлязат в нея. Катереха се един по друг или лазеха по парапета, само и само да не попаднат в обездвижващата течност — защото тези от първите редици, които вече бяха навлезли навътре, не можеха да се помръднат, превръщайки се в лесна плячка за врага. Варварите подскачаха радостно и се смееха гръмогласно, докато мачкаха парализираните роботи с мощните си мотори.

Отзад, на две издигнати площадки бяха монтирани халюциноматите, които бълваха илюзии върху нещастните ескадрони, притиснати в участъка между предмостието и барикадираните улици. Войниците се нахвърлиха един върху друг, стари бойни другари се удряха свирепо, макар след това да се кълняха, че са виждали само косматите лица на войните от Ордата. Появиха се красиви създания с неясна полова принадлежност, подканяйки ги да се приближат към ръба или направо да скочат в бездната. Завладени от неописуема храброст, сержанти крачеха с голи гърди право срещу настъпващата паплач.

Полковник Старк засенчи очи.

— Визьори! — нареди тя.

Напред пристъпиха следващите редици — мъже и жени, защитени с визьори и силови полета, разузнавачи с предаватели, които да насочват атаките на делтапланерите право върху батареите от халюциномати. Грамадните хвърчила се издигнаха, извън обсега на оръжията, описаха елегантен завой и стовариха бомбите си над платформите, след което се стрелнаха обратно към приятелските линии.

Пушеци и разпрашена матрица се спуснаха над баталната сцена и закриха съблазнителните пулсации на халюциногенните машини. Артилеристите от Ордата удвоиха усилия, но вече водеха огън на сляпо.

— Светлини! — провикна се полковник Старк и в миг блеснаха свръхмощни прожектори. Сред бъркотията на моста тя успя да различи продължаващите да пълзят напред механични чудовища. Това бяха най-солидно бронираните всъдеходи, които макар и създадени за гражданска служба, можеха да се равняват по огнева мощност с някой лек танк. Бойните роботи мачкаха преобърнатите мотоциклети, превръщайки ги в купчини старо желязо, което пък прибираха пълзящите отзад машини за скрап. Навсякъде из акведукта знамената на Ордата попадаха в механичните ръце на врага. А челните бронирани редици продължаваха да настъпват напред, щракайки заплашително с металическите си щипки.

Изведнъж отзад се появи грамаден, страховит силует: изправен, двукрак, висок колкото десететажен блок. Ревът му бе толкова мощен, че разтърси прозорците на Амигдалейската врата.

Командният пост се разлюля. Разнесоха се уплашени викове на адютанти, усилени многократно от микрофоните. Полковникът опря длани на контролния пулт и втренчи поглед през мътилката, която се, стелеше над бойното поле.

— Какво е това? И откъде, по дяволите, се взе?

Чудовището вече приближаваше моста, мачкайки бронираните роботи с грамадната си пета.

Горилата на Ордата беше встъпила в боя.

Бордеите на Лайняния улей бяха обхванати от пламъци. Измършавели мъже и жени висяха по въжените стълби или политаха с писъци надолу към пропастта, подгонени от огнените езици, които се стрелкаха във всички посоки. От най-високите площадки деца замеряха с камъни отредите на червените барети. Войниците отвръщаха с унищожителни виолетови залпове.

В уютните кухни на изоставените къщи от Литъл Фоксборн настръхнали перки и побеснели кучета се боричкаха сред изтърбушени мебели и перушина.

Изправена досами ръба на Латералната издатина, Занна Робинс продължаваше неуморния си коментар, докато долу зад нея битката бе достигнала своя апогей. Зрителите можеха ясно да различат очертанията на гигантската горила. Беше прекосила акведукта и се беше покатерила на един страничен надлез, преди напуканата настилка отдолу да започне да поддава. Потънала до пояс в натрошена матрица, горилата продължаваше да поваля с ръце летящите наоколо делтапланери и да оглася въздуха с могъщия си рев. Някакъв човек с пъстроцветни дрехи седеше на рамото й и отбиваше с чук атаките на катерещите се по туловището роботи.

Изправена в леглото, Табита не можеше да откъсне поглед от екрана. Най-сетне, уплашена за здравето й, една от сестрите успя да й извърне главата и Джут остана така, притиснала длани към бузите си. Нямаше никакъв смисъл да гледа повече. Нека се изтребват, помисли си тя, само да ме оставят на мира. Споходи я странното усещане, че всичко това е предназначено само за нея, че целта е да й докажат колко малко власт има над кораба. И над пътниците, които никога не беше обичала.

Саския я докосна по рамото.

— Това е твоят човек — рече тя, като й сочеше нещо. Гласът й беше разтревожен.

От хигиеничното си убежище Табита наблюдаваше следващата сцена: Септалният коридор бе със зарешетени прозорци и бронирани врати. Войници с червени барети докладваха за успешно завършване на операцията. В краката им лежеше млад пазач от охраната на Понса със сива камуфлажна униформа, голяма червена дупка на гърдите и още една — в главата.

Картината предизвика изблик на гняв и възмущение у присъстващите в стаята. Но вече им показваха следващата сцена — доковете. Под стените със сенчести, почти правоъгълни клетки, където имаше превозни средства с всякакви размери и марки, стояха облечени в брони черноризци и гледаха надолу, към плетеницата от мъртви и окървавени човешки тела. Ръцете на оператора изглежда трепереха, защото картината трепкаше и се местеше, прекъсвана от чести статични смущения. Ала все пак успяха да разпознаят сред обгорените тела Отис и неговите хора. Капитан Джут не посмя да гледа повече. Пак се унесе в мечти за бъдещи победи и величествена разплата. Мислеше си колко ще е хубаво, когато отново завладеят Понса и си възвърнат „Изобилие“.

8.

А на Понса лейтенант Риков беше като обезумял. Битките и взривовете бяха прекъснали почти всички комуникации и създаваха сериозни смущения при наблюдението с мезоскопите. Екранът беше покрит с тъмни петна, налагаше се непрестанно да следят за херметичността на вътрешните преградни стени.

Сержантът от охраната водеше със себе си някаква жена.

— Лейтенант, тази жена твърди, че търсела капитана. Намерихме това в нея. — Беше пластмасова пластина, без никакви обозначения. Лейтенантът я взе и я чукна с нокът. Само един бърз поглед му бе достатъчен, за да установи, че жената е от техническия персонал: разкъсани дрехи, спирална татуировка на ръката, високи ботуши. Косата й беше сплъстена, веждите й се сключваха над носа. Риков забеляза, че неколцина от членовете на екипажа й махат и тя също им отвърна с поздрав.

— Капитанът не е тук — заяви той. — Можеш да говориш с мен.

— Изпраща ме Кстаска да донеса това — тя посочи пластината. — За капитан Джут е.

— Херувимът? Къде се намира тя?

Никой не беше виждал Кстаска от седмици.

— В Мензенцефалонния Нуклеус — отвърна жената. Риков кимна и незабелязано изпрати съобщение до Бюрото да издирят дребното досадно същество и да го сложат под похлупак, преди да им е създало проблеми.

— А това какво е? — попита, когато свърши, той.

— Не зная много, само каквото чух от Кстаска.

— Е, и? — подкани я лейтенант Риков, усещайки, че търпението му се изчерпва.

— Ами… доколкото успях да запомня, това е гласово задействаща се, авторефлексна граматична метасистема. — Тя го погледна колебливо.

Лейтенантът възкликна удивено. Той натисна едно копче на таблото.

— Оператор!

Върху контролното табло мигаха няколко лампички — спешни доклади и съобщения, които чакаха неговия отговор. Риков се огледа. В залата бяха останали само трима оператори.

— Корабна личност! — извика той.

— ЛЕЙТЕНАНТ — произнесе нежен глас.

Риков вдигна пластината във въздуха.

— Познато ли ти е това нещо?

Една от камерите се завъртя.

— ИЗГЛЕЖДА МИ ПОЗНАТО — отвърна гласът.

— За какво се използва?

… СА НЕИЗБРОИМИ… — произнесе през пукот гласът.

— Знаеш ли как се пуска? — обърна се Риков към жената.

— Ами… — тя се поколеба отново. — Мисля, че да. Ще се справя.

Очевидно точно това бе очаквала през цялото време. От коя планета идваха тези хора?

— Трябва да го поставите тук — рече тя и посочи празното четящо устройство до лакътя му.

Ееб и Саския дотичаха в апартамента, заредени с добри новини. Ееб се опитваше да каже нещо, но от устата й се сипеше, порой, сякаш някой я бе пуснал да говори на бързи обороти. Бърните й подскачаха.

— Кстаска — прекъсна я Саския. — Върнала се е!

Застанал до вратата, Кени се оригна одобрително.

— Най-накрая! — плесна с ръце сестрата.

— Алис — произнесе капитанът, която беше напълно облечена, но лежеше в леглото. — Алис!

В стаята се възцари тишина. Саския скочи на леглото и я прегърна.

— Казаха, че Алис е в безопасност — съобщи тя.

— Доджър?…

— Тцъщо и Глеспни! — най-сетне успя да прогъгне Ееб.

— Намерили ли са Тайнствената жена? — попита сестрата.

Саския не откъсваше очи от Табита.

— Намерили са я — каза тя.

— Ох, знаех си, че ще успеят! — заподскача радостно сестрата.

— Къде е тя? — попита капитан Джут, но се интересуваше от Доджър. — Искам да я видя. Доведете я тук.

— Предполагам, че си почиват — обясни, без да я питат, сестрата.

— По-късно ще ги доведат — обеща Саския.

Капитанът не им обърна внимание.

— Къде са?

Саския Зодиак погледна Кени Транта.

— Париетален — произнесе тя.

Капитан Джут знаеше къде е това. Тя скочи с неочаквана енергичност и напусна апартамента. Успяха да я настигнат отвън, където тъкмо се качваше на един мотор.

— Къде отиваш? — извика Саския.

— При Доджър — отвърна капитанът.

— Капитане, трябва да си пазите силите! — примоли й се сестрата.

— Тръгвам — заяви с мрачна решителност Табита. Кени стоеше пред мотора, разперил ръце.

— Но те шъ ви бият — проплака уплашено Ееб.

— Казах, че тръгвам — повтори капитанът. Тя завъртя ръчката на газта.

Кени заобиколи мотора, готов да се метне отзад.

— И аз идвам — рече й той.

— Не, отивам сама — отвърна Табита и в същия миг даде газ. Моторът подскочи и след секунда от нея нямаше и следа.

Десети Париетален беше някъде в средата на кораба, отвъд Централния Гирус. Старите названия вече нямаха никакво значение. В процеса на излизането си в нормалния космос „Изобилие“ променяше формата си, с пропукване се отваряха нови тунели към неподозирани кухини. Вече не приличаше на мозъка, на който го бяха оприличили земните учени. Ала из тунелите и пещерите ехтяха изстрели, стените се разтърсваха от експлозиите на дузина разпокъсани битки. Дори хора, които никога не бяха изпитвали страх, започваха да се питат дали грамадният кораб ще оцелее в това последно изпитание.

Капитан Джут пристигна с антураж, който беше събрала по пътя — босоноги деца и мучащи веспанци, повечето прекалено ентусиазирани от нейната внезапна и неочаквана поява и горящи от желание да й помогнат. Скоро стълбите и терасите се изпълниха от тълпи — фенове на Тайнствената жена и почитатели на Табита. Сред тях беше и отец Льо Кок с дългото си бледомораво наметало, пристегнато с многоцветен колан. Отецът беше готов да посрещне Дявола. Той размаха заострен кол над главите на множеството и успя да сграбчи Табита за ръката в момента, когато си пробиваше път към вратата на апартамента.

— Почакай, капитане, поспри, в името на безсмъртната си душа, умолявам те. — Петела миришеше на кръв, на змии и на отдавна немито тяло. Той заговори право в лицето й. — Тайнствената жена, това са Т и Ж, капитане — Ти Ж — деветнайсет и седем по реда на азбуката, което прави общо двайсет и шест. В Тайнствена имаме още десет букви и става трийсет и шест, капитане. Трийсет и шест, или шест по шест, три шестици, и ето го 666 — Числото на звяра! — Той завъртя очи и стисна жълтеникавите си зъби.

Капитан Джут положи ръка на рамото му. Той отдръпна глава назад и се втренчи в нея през замъглените си очила, сякаш се надяваше да я разгледа по-добре.

— Тези хора с вас ли са, отче?

Той склони глава в престорено смирение.

— Всички сме Божи чада, сестро.

— Тогава разкарайте ги от пътя ми.

Петела отскочи назад и размаха заплашително острия кол.

— Отдръпнете се всички! — избумтя той. — Казах всички да се отдръпнат назад!

Пред вратата се оформи празно пространство и след миг тя се плъзна встрани. Отвътре излетя малък сребърен диск, яхнат от черно, лъскаво същество, който увисна на метър от земята. Откъм събралото се множество долетяха гневни и радостни възклицания.

— Покажете ни жената! — разнесоха се викове. Някои се блъскаха напред, с вдигнати над главите камери. Застанал широко разкрачен, отец Льо Кок се опитваше да ги задържи.

Капитан Джут се шмугна през отвора и вратата, се хлопна.

Тя се подпря на стената.

— Добре ли си, капитане? — попита я Кстаска, увиснала пред нея.

— Нищо ми няма — отвърна Табита, което не беше съвсем вярно. Тя се огледа. Стените на помещението бяха от необлицована матрица, миришеше на цигарен дим, на застояло и на влага. Усещаше се и миризмата на котешка пикня.

— Къде са те?

След тесния коридор следваше голяма, просторна зала. Покрити с орнаменти стълби се виеха към по-горни етажи. Подът беше облицован с деймоски мрамор, имаше банкетна маса, заобиколена от половин дузина тронове. Наоколо бяха разхвърляни полуразопаковани сандъци и раници, смачкани дрехи и механизми с неясно предназначение.

В далечния край на масата се виждаха останки от вече отминалото пиршество — панери с хляб от лишеи, купи с изсушени охлюви, восъчни плодове. Една бяла котка се ровеше из остатъците. Табита се приближи към нея. Котката скочи, дотича, подуши й ботушите, след това вдигна глава и се вгледа в лицето й. Имаше само едно око.

Доджър Гилеспи се изправи от масата, но остана подпряна, загледана в Табита. Ръката й беше превързана с мръсен бинт.

— Майната ти, Доджър — произнесе Табита. Беше напълно изтощена от пътя. Тя се олюля и сложи длан на рамото на Доджър. — Жива си, значи!

Капитан Гилеспи я погледна развеселено.

— Е, не съвсем, малката, но ти благодаря за загрижеността. Обаче ти ме притесняваш.

— Добре съм си — отвърна не съвсем уверено Табита. — Къде е тя?

— Тайнствената? — Доджър Гилеспи посочи с палец една голяма бяла врата.

— Под ключ — докладва Кстаска.

— Алис! — произнесе на висок глас капитанът.

Доджър постави ръка на рамото й.

— Пратихме я на мостика. Не я ли получи?

Капитан Джут тръгна към вратата.

— Идвай — рече тя.

— Ами затворничката? — попита Кстаска.

Капитанът спря и се извърна.

— Коя е тя?

— Казва се Анджела — поне така твърди — отвърна херувимът.

— Анджела коя?

— Нямала фамилия — рече херувимът. — Тя е единица от Разширяващата се невросфера. Най-далечната им единица, както твърди.

— Мрежоманиачка — поясни Доджър, в случай че капитанът още не беше разбрала. Наистина не изглеждаше никак добре.

Близо до масата имаше портативна телекомуникационна уредба. Кстаска натисна едно копче на пулта и на екрана се появи мургава жена с черна къдрава коса, седнала на малка кушетка. Беше подпряла глава на възглавницата, а краката й бяха сгънати отдолу.

— Анджела не е истинското й име — обясняваше Доджър, докато си палеше цигарата. — Тя каза, че означавало Пратеник.

Но капитан Джут вече бързаше към вратата. Кстаска едва успя да отключи бравата и тя пристъпи вътре.

Стените и пода на стаята бяха облицовани с материал, който лъщеше като полиран метал. Единствената мебелировка беше тясната кушетка, опряна до стената зад вратата. Табита спря, огледа се, сетне се приближи към възглавницата.

Тайнствената жена беше облечена в шарена пижама на едри оранжеви и зелени листа. В момента медитираше. Тънки като нишки кабели висяха от гнездата в слепоочията й и се спускаха до малък биомеханичен прибор, положен в скута й. Ноктите на краката й бяха лакирани в различни цветове — от кобалтовосиньо до яркобяло — всичките в крещящо противоречие с цветовете на пижамата.

— Анджи? — произнесе Табита.

Жената вдигна глава и я погледна безизразно.

— Здрасти, Т-Таби — каза тя.

Във външната стая капитан Гилеспи следеше сцената на екрана. През всичките тези години никой, нито веднъж, никога не бе нарекъл капитан Табита Джут Таби. Никой освен тази малка мърла, ловката крадла, тази саботьорка. Но вместо да й кресне, Табита разтвори обятия и я прегърна.

Капитан Гилеспи се облещи в екрана: две лица, които си приличаха като две капки вода, едното с иронична усмивка, другото още замаяно и учудено.

— Проклета да съм — плесна се тя по челото и погледна херувима. — Това е Анджела Джут.

Херувимът промърмори нещо неразбрано. По ръба на летящата чиния пробягнаха светлинки.

— Нямаме сведения за никаква Анджела Джут — обяви Кстаска.

Доджър погледна към голямата бяла врата.

— Във всяко семейство има по една — произнесе тя. — Черна овца.

Херувимът продължаваше да търси.

— Овца ли каза?

— Такава, за каквато членовете на семейството предпочитат да не говорят. Защото е тръгнала надолу по наклонената плоскост. — Капитан Гилеспи присви очи от цигарения дим. — Като теб — добави тя.

Херувимът не отговори. Очите й блестяха, докато обработваше грамадни количества информация.

— Алис ще знае — добави тя.

Доджър извади цигарата от устата си и я посочи.

— Да не говорим за Алис, преди да се е върнала Джоан.

Кстаска се издигна във въздуха и последва котката към вътрешната стая.

Капитан Джут седеше на кушетката до жената, която се наричаше Анджела. Тя огледа с критичен поглед лицето й и произнесе:

— Откъде се взе?

— От Светия гроб — отвърна Анджела, като вдигна глава и се усмихна лъчезарно.

— Сигурно се е присъединила към нас на Венера — обясни Кстаска, която летеше в хиперболична крива около кушетката. — От „Сераф Кайза“.

— Т-т-тялото е п-погребано — шепнеше щастлива Анджела. — Д-д-духът се м-множи до б-безконечност!

Влезе Доджър Гилеспи, за да им прави компания. Застана малко настрани, извън втренчения поглед на капитан Джут.

— Това е тяхната църква — поясни тя, като гледаше Табита. — А този Свещен гроб… как беше там?

— Светият гроб на Разширената невросфера — повтори Анджела. Тя се огледа тържествено, сякаш току-що ги беше покръстила в своята вяра.

— Какво си направила с моя кораб? — попита я дрезгаво Табита.

— Много върви са необходими, за да бъде изплетена Светата мрежа — отвърна с видимо доволен вид посветената.

— Питам какво си направила с Алис?

Анджела Джут продължаваше да се усмихва с невинен вид.

— Напълно възможно е да не си дава сметка за онова, което е сторила — обади се херувимът. — Една толкова сложна операция несъмнено изисква потискане на коровите…

— Ще можем ли да си я върнем? — прекъсна я капитан Джут. Беше допряла длан до бузата на сестра си, сякаш й мереше температурата.

Доджър Гилеспи се намръщи и погледна въпросително херувима.

— Вижте — поде предпазливо отрочето на серафимите. — Уверена съм, че ако разполагаме с достатъчно време, бихме могли да я разпрограмираме. Но не мога да се закълна какъв ще е крайният резултат.

Анджела Джут въздъхна и се протегна, сякаш се будеше от сън. Тя вдигна ръка и нагласи кабелите зад ухото си.

— Табита — заговори тя, като взе ръката на сестра си и я потупа. — Ти си в М-мрежата. Тя те е п-приела в себе си. Т-там ще си в б-безопасност!

Капитанът надникна в тези екзалтирани очи. Струваше й се важно да й опише ситуацията такава, каквато е.

— Отвън не е Проксима — съобщи тя. — Всичко се обърна с краката нагоре. Не ми позволяват да управлявам собствения си кораб.

— Капитане, това е жената, която те спираше — реши да припомни Кстаска.

— Не сега — побутна я Доджър.

Херувимът разтвори мъничките си ръчички.

— Как очаквате да решим проблема… ако скриваме принципно важна информация…

— Предупредих те — рече Доджър Гилеспи.

Анджела прегърна ръката на капитана.

— Мрежата е светлина — произнесе тя. — Мрежата е плътта. Мрежата е не-раз-ру-ши-ма!

Отвън долетя шум. Пангото беше пристигнало.

Шумните, свирепи, кръвожадни орди в Латералната Фисура притихнаха, втренчили изумени погледи, когато над тях се появиха роботите-вертолети. Бяха боядисани в жълто и зелено, за разлика от всички познати досега на борда на кораба, и се спускаха по двойки от бездната над главите им в идеален синхрон, разгъвайки грамадни пластмасови листове, които увисваха между тях като знамена или лозунги.

На листовете — като на гигантски екран — се появи старата емблема на Първи канал, но вместо някогашните говорители, които хората все още помнеха, те видяха Тайнствената жена, с бисери в косите, подпряла смеещо се бебе на коляното си и усмихваща се към камерата! Уморени и изплашени майки закършиха ръце и заплакаха горчиво. Това беше тяхното бебче. Техните деца играеха пред краката на Инфантата на Интерфейса. Изглеждаха щастливи, добре нахранени и пълни с неизчерпаема енергия, тоест изглеждаха така, както трябва да изглеждат всички деца. Намираха се в Канфа, старата панорамна зала, а през прозорците се виждаха космосът и звездите. Имаше и планета, примамливо зелена, като корона на голямо дърво.

— Елате! — провикна се Тайнствената жена към изумените зрители. — Ние ви очакваме! Никой няма да ви спре, ако дойдете сега!

Изгладнелите, съсухрени, болнави нещастници от Латералната Фисура се спогледаха и изведнъж заговориха накъсано и развълнувано. Заподскачаха, сякаш искаха да преминат през екраните, докато вертолетите мъркаха кротко над главите им и от време на време хвърляха водни бомби, за да потушат пламъците.

На доковете моряците се биеха с хамалите, а собствениците — с пилотите. Малкото изправни кораби бяха обсадени, атакувани и превзети. Някои от тях вече бяха разглобени на части. Добре организирани крадци се катереха нагоре по отвесните стени между нивата и подхващаха ръкопашни схватки с корпоративните командоси. На долните нива опустошението беше невъобразимо. Няколко подпалени автомобилни гуми замърсяваха въздуха със смрадливия си дим. Никой не забеляза откъде се появиха вертолетите, но всички откриха огън по тях.

Вертолетите избегнаха с лекота нестройните залпове и отново разпънаха гигантските си екрани. Засвири познатата уводна мелодия на Втори канал, след това се появи и емблемата, но вместо новините им бе показана една фигура, която всички познаваха твърде добре. Беше Тайнствената жена, с неизменното й дълго черно кожено палто, която командваше ято летящи роботи с помощта на излизащите от главата й кабели. Намираше се в един от товарните докове на най-горното ниво, където, изглежда, се развиваха събитията. Роботите бяха товарни машини, макар че по тях се виждаха наскоро монтирани оръжия.

Тайнствената жена се приближи в едър план. Стрелбата в доковете взе да утихва. Всички се струпаха по балконите, рамо до рамо заставаха доскорошни противници, докато останалите излизаха на площадките, с вдигнати нагоре глави.

Различаваха съвсем ясно едрите капки пот по челото й, всяка от тях голяма поне един метър. Косата й беше привързана назад.

— Фраските идват! — извика тя. — Фраските! Фраските!

В главата на гигантската горила на Хаоса мониторите започнаха да премигват и пукат. Никаква настройка не беше в състояние да върне предишните канали. Вместо това всички екрани показваха Трети канал, макар да нямаше човек на борда, който да не знае, че Трети канал не съществува от близо година.

Норвал Хан удари облегалката на своята седалка.

— Грант, нали? — изкрещя той. Маймуняка сви рамене и разпери грубите си длани.

Сцената на мониторите беше същата, която бяха оставили след себе си тази сутрин: Окципиталната шахта с димящите ковачници. Не се виждаше никой, освен жените и децата. Всички се бяха събрали около…

— Тайнствената жена! — ахна Дог Шварц.

И наистина бе тя — в къса черна пола и металически сутиен, сякаш бе излязла от картина.

— Тя е, Норвал! Това е тя!

— Млъквай!

Жената от екрана се наведе и погледна Норвал Хан право в очите, сякаш можеше да го види. След това заговори. Гласът й бе пълен с обещания, нисък, задъхан, точно както си го беше представял:

— Ела си у дома, Норвал Хан. Корабът е твой.

Норвал се ококори в екрана.

— Това е някакъв номер — успя само да каже.

— Ето го и Лупин — рече Дог.

Норвал премигна. Наистина, там стоеше Лупин Джуджето и подаваше на Тайнствената жена кутия от бира. Той помаха развълнувано на камерата.

Дог Шварц подскочи и се закълчи в неистов екстаз.

— Размърдай се, Норвал! Хайде, човече, да вървим, по-бързо!

Норвал се покатери на пултовете и надзърна през очите на горилата. Той огледа автогробището, което доскоро бе предната линия на черноризците.

— Няма да мръднем, докато тя не дойде тук — заяви той.

— Какво е това? — кресна полковник Старк на своите техници.

— Четвърти канал, госпожо — отвърна един от тях.

— Не може да е Четвърти канал! Кой го контролира? — Лицето й беше побеляло от омраза. — Онзи тип е, нали? — досети се тя. — Грант. Това е тактически дезинформационен ход. Дайте ми свободна линия. Която и да било!

— Не можем, госпожо. Не разполагаме с нито една. Освен тази.

Старк погледна към екрана. Там показваха Понса. Щурвала и голямото синьо кресло. В креслото седеше жена. Приличаше на капитана, но не беше тя. Беше се включила към управлението.

Старк блъсна с юмрук по пулта. Отвън нещо избухна, твърде близо. Светлините премигнаха и от тавана се посипа мазилка.

Ами ако беше истина? Ако текунаците са я предали? Ако са се възползвали от отсъствието й за някакъв техен, потаен план?

Двойна експлозия. После затишие. А на екрана камерата, се премести от жената в креслото до другата — която лежеше в безсъзнание в краката й.

Това вече беше капитанът.

Отново в едър план лицето на непознатата. Гримът й беше безупречен, усмивката й — като реклама на паста за зъби.

— Полковник Старк — произнесе тя. — Имайте предвид — очите й бяха оранжеви, виолетови и блестящо зелени, — че този кораб е мой.

Полковник Старк блъсна прозореца с две ръце. След това погледна разгневено надолу, към Ордата на Хаоса: Бяха разбити и отстъпваха, скупчени около гигантската горила.

— Вмирисаните кучи синове са били само примамка!

— Старк — измърка силиконитовата богиня, — трябва да се съобразяваш с мен.

Полковник Старк вече бе сграбчила червената си барета и тичаше надолу към колата.

В пещерата на Големия приятел миньорите, опръскани до гърдите с кръв и слуз, зарязаха работните си места, за да гледат специалното предаване на Пети канал, което изведнъж се бе появило на всички екрани. А там се виждаха все познати лица: директорът на Текунак, Доркас Мандебра и капитан Джут вдигаха чаши, докато Тайнствената жена им поднасяше шампанско. Тя ги прегръщаше с дългите си изящни ръце. Директорът я потупа по рамото.

— Наистина сме щастливи — обърна се той към подчинените си, — да ви съобщим, че „Текунак интерстелар трейдинг“ се сдоби с правата над този великолепен кораб и започва търговия! — Под оглушителните викове на тълпата тримата вдигнаха чаши за наздравица към екрана.

Пангото подскачаше по неравните пътища. В кабината беше мръсно, тапицерията беше потъмняла, по таблото имаше налепени дъвки и късчета изсушена храна, която шофьорката бе изплювала, докато си чистеше зъбите. По прозорците и стените бяха налепени реклами на нови марки бира. От огледалото висеше пухеста играчка-перк.

Саския Зодиак седеше отпред с Кстаска в скута си. Непрестанно поглеждаше към капитан Джут и нейната пленничка.

— Никога не си ми казвала, че имаш сестра — оплака се тя.

— Не започвай пак — промърмори Доджър Гилеспи, но нямаше никаква полза.

— Ако ми беше казала, отдавна щяхме да измислим нещо. — Саския изглеждаше обидена, след като разрешението на загадката се бе оказало толкова просто.

Анджела й се усмихна любезно.

— „Люш-люш — запя тихо тя. — В сладката люлка…“

Бихте могли да почувствате заобикалящата я вълна на омраза и недоверие, като хладна зона около хладилник. Сега вече всички знаеха, че корабът е пресрочил полета с петдесет години и че вината е нейна.

Кени и момчетата охраняваха зорко капитана. Никога не я изпускаха от очи. Тук беше и аптекарят, който непрестанно й напомняше да погълне нещо, миришещо на застояла вода. Еднооката котка се търкаше в краката й.

Тя я срита и вдигна ръка.

— Тихо! Всички да млъкнат!

В настъпилата тишина очите й се обърнаха към екрана. За момент Табита си помисли, че е зърнала там лицето на сестра си.

Ето го отново.

— Видяхте ли? — попита ги тя.

— Това беше Анджела — рече Саския.

— Ти ли направи това? — обърна се Табита към сестра си.

Анджи се наведе и погали котката. Поклати бавно глава и отвърна:

— Тази единица не предава.

Сой скочи на спирачката. Пангото се завъртя и закова на място сред воя на свирещи гуми.

— Глейте! — извика Сой и посочи през предното стъкло. Капитанът се изправи, подпряна на седалката. Тя гледаше право напред, в тунела.

В средата на пътя стоеше малко момиче с дълга руса коса, синя рокля и бяла престилка.

Тя се понесе право напред, като робот върху релси. Когато приближи предното стъкло, всички видяха, че се усмихва. Звукът на монитора утихна.

— АХ, КАПИТАНЕ — произнесе топъл, мек глас. — ЕТО КЪДЕ СИ БИЛА.

9.

Светлините по улиците на Прецентрал бяха загаснали, крушките на пътеуказателните знаци — счупени. Голямата порта на „Мъркюри Гардън“ зееше отворена. Отпред имаше струпани купчинки от боклуци, топки от косми и козина. Въздухът беше разреден, миришеше на влажни парцали.

Вътре в сумрачния амфитеатър местата бяха празни, изпотрошени или изгорени. Прожекторите на тавана, предназначени да озаряват в ярките си кръгове звездите от подиума, бяха запрашени и покрити с паяжини. На централния подиум тлееше огън. Наоколо бяха насядали тъмни фигури с качулки, а над главите им едва-едва се полюшваха знамената, който бяха забили и които трябваше да символизират привързаността им към идеала за чистота. В мигащата светлина на гаснещите пламъци се мярнаха и озъбени черепи, набити на колове. Изведнъж се разнесе пронизителен, изпълнен с болка и ужас писък и присъстващите извикаха в един глас: „Ха!“

— Ма-а-ма му стара! — долетя тъничък глас. — Този си го биваше!

Междувременно рицарите от легиона подхванаха тих, басов напев, изпълнен със спотаена заплаха. Тъничкият глас принадлежеше на упълномощения палач — един много, много стар човек, недъгав инвалид, който компенсираше това с умело и изобретателно отношение към жертвите.

— Кой да бъде следващият? — попита той. Подобно на другите старецът също бе скрил лицето си под сянката на качулка. Той вдигна сбръчканата си ръка и допря до устните си кислородна маска.

— Хайде, дайте някой друг! — Той избръмча с механизираната си инвалидна количка до мястото, където бяха струпани бъдещите жертви. — Що да не е тая? — предложи старецът, сграбчи една жена за китката и я задърпа към плочата, до която вече лежаха два окървавени трупа.

Но спътниците й не бяха склонни да я пуснат толкова лесно. Те я задържаха, притискаха се към нея и бърбореха нещо нечленоразделно. Бяха палернианци, презрително наричани „рунтави чудовища“, и се радваха на всеобща ненавист от всички чистокръвни човеци, които не целуваха миризливите си задници и се къпеха далеч по-често от веднъж в годината. Алчните, непохватни, вредни палернианци бяха отговорни за всички нещастия, струпали се в последно време на главите на нормалните хора — заедно с предприемчивите веспанци, злонамерените транти и крадливите алтециани. Достатъчно е да зърнете един палернианец, или по-точно петима — те са толкова страхливи, че винаги се движат на група — за да разберете колко са отвратителни. Несъмнено ще бъде истинска благодат, ако някога галактиката се очисти от тях.

Монотонната песен не секваше. Рицарите на чистотата не се съмняваха, че са наели най-добрия за тази работа.

— Хи-хи-хиии! — провикна се старецът. — Тя се опъва, а?

Появи се слаб ветрец, който раздуха огъня и отвя дима. Старецът включи светещия пръстен, който опасваше количката му. В светлия кръг попаднаха окованите палернианци, които протягаха умолително лапите си към него и стенеха уплашено. Третата жертва хленчеше и се притискаше към другарите си.

— Брей, че шибана бъркотия! — възхити се на цялото това нещастие старият палач. — Я ела тука…

Но женската отказваше да се подчини. Тя се съпротивляваше и дори зарита с крака. Не беше силна, но имаше масивно туловище и вълната й беше мазна. Все едно че се опитваше да укроти надрусана с амфетамин овца.

— Тръгвай с мене, хайде, мърдай, ето така… — мърмореше старецът. Сгърчената му ръка се повдигна върху механичната лонгета и посочи накъде трябваше да вървят. Показалецът му опря в защитното поле. Същевременно в една от страните на количката се повдигна капаче и отвътре се разгъна манипулаторна ръка, която се протегна към шията на съпротивляващата се жертва. Пръстите й стискаха спринцовка, пълна с жълтеникава течност.

Иглата блесна зловещо на светлината на пръстена. Двамата оцелели палернианци извърнаха глави и зажумяха, като не преставаха да бърборят ужасено. Спринцовката увисна за миг в задимения въздух, сетне се стрелна напред, прониза дебелата кожа и изпразни съдържанието си.

С остър, сподавен писък третата жертва се строполи на пода и задраска с нокти по гладката повърхност. Качулатите рицари продължаваха да напяват. След миг женската утихна. Беше мъртва.

Изведнъж осветлението в големия амфитеатър се промени. През прозрачните прозорци в тавана неочаквано проникна червеникаво сияние, като отражение от далечни пожарища. Зарята се увеличаваше и скоро дори най-закътаните ъгълчета на помещението бяха облени в алена светлина.

Песента на рицарите утихна.

— Ма-а-амка му мръсна — изруга дрезгаво старецът. — Ка-кво е пък сега то-ова? — Облегалката на количката се измести с едва доловимо бръмчене назад и главата му се повдигна нагоре. Палачът погледна към тавана през отворите на черната си маска.

Над небесните светлини на „Мъркюри Гардън“ сияеха два червени прожектора. Увиснали сред мрака на нощта, те се блещеха надолу като големи, насмешливи очи на някакво недоброжелателно божество. Гледаха право към стареца. Но той си мислеше, че го разглеждат с едва прикрито учудване и възхищение, сякаш очакват да се насладят на следващата му постъпка.

Вътре в черупката от пластмаса, метал и малко плът, зад хърбавите гърди на стареца, туптеше истинско, макар и малко забързано и уморено сърце. Но внезапно това почерняло от възрастта сърце трепна. То се сви, но след това не се разтвори. Сърцето застина.

Върху монитора на предната стена на инвалидната количка замигаха тревожни светлини. Старецът не ги виждаше. Все още гледаше право нагоре, към грамадните червени кълбета. Виолетовите му устни увиснаха и изпод маската се проточи дълга, зеленикава лига.

— Не бе, човек! — проплака задъхано той. Върху пластичните покривала на дробовете му се появиха бръчки. — Недей мен. Недей точно мен…

Той направи опит да повдигне лявата си ръка, но лонгетата отказваше да се подчини. Поклонниците се разкрещяха уплашено. Палернианците пищяха и се дърпаха.

Сякаш подчинявайки се на цвета на заливащия ги отгоре сноп светлина, индикаторите на монитора започнаха да премигват от зелено в червено, в червено, в червено. Монтираната под седалката помпа взе да подава с бясно темпо адреналин, докато не изчерпи резервите си. Черното сърце бе замряло в трайна конвулсия, сякаш искаше да се свие още повече, като пропадаща навътре в себе си черна дупка. Миниатюрна автоматична клапа премина на извънредно захранване. Сърцето продължаваше да е неподвижно. „Тик, тик, тик“ — потракваше клапата, но без никакъв ефект.

По това време рицарите на чистотата бяха осъзнали, че нещо не е наред. Те свалиха маската на палача и един от тях погледна моравото му лице.

— Ами че той е мъртъв…

Това беше достатъчно. Унищожаването на унищожителя от свръхмогъщите червени сфери бе финалният тласък, след който, без никой да обявява тържествения край на религиозното сборище, храбрите рицари се втурнаха през глава към вратата.

Още дълго потракваше миниатюрната автоматична клапа. От време на време я заглушаваха утихващите викове на прегладнелите и прежаднели палернианци. Ала накрая и те замлъкнаха. Клапата продължаваше да тиктака. Най-сетне върху трупа се изкатериха няколко едри насекоми, привлечени от миризмата на спечена кръв и разлагащо се тяло. В началото те се плашеха от звука, но бързо привикнаха, очевидно решили, че не може да им причини нищо. Тогава започнаха да прокопават тунели към вътрешността на ароматната реликва, като се възползваха от многобройните тръбички и дренажи, които вече бяха пронизали сбръчканата кожа.

Колкото и нематериален да изглеждаше, всички се отдръпнаха от малкия русокос призрак, когато изведнъж се озова в колата. Момиченцето премина право през предницата и спря насред кабината. Котаракът Один го подуши и се шмугна под седалката.

— Алис — произнесе капитанът.

— ГОТОВА — отвърна Алис. Гласът долетя от високоговорител, монтиран на близката улична лампа.

Капитан Джут почувства, че сърцето й прескача.

— Тя направи ли ти нещо?

— УТОЧНИ ПОНЯТИЕТО „ТЯ“ — се разнесе от монитора на Кени. Всички се облещиха в транта.

— Питам повредена ли си?

— СЪЩЕСТВУВА ИЗВЕСТНА НЕСТАБИЛНОСТ — отвърна мониторът на китката й.

Капитан Джут погледна сестра си. Анджела съзерцаваше детето-призрак.

— Алис? — продължи капитан Джут. — Ти ме позна.

Този път гласът долетя от улицата:

— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ТЕ ПОЗНАХ. ПОМНЯ МРЪСНИТЕ ТИ ЧОРАПИ, ОТВРАТИТЕЛНОТО ТИ НАСТРОЕНИЕ, ПОРЕДИЦАТА ОТ УПОТРЕБЕНИ И ЗАХВЪРЛЕНИ ЛЮБОВНИЦИ. ИМЕТО ТИ Е ТАБИТА ДЖУТ И ТИ СИ КАПИТАНЪТ НА ТОЗИ КОРАБ. ОБИЧАШ ДА ПРИКАЗВАШ МНОГО И ВСЕ ЗАБРАВЯШ КЪДЕ СИ ОСТАВЯШ НЕЩАТА. ОБИЧАШ ДА МИ РАЗКАЗВАШ ИСТОРИИ.

На улицата вече се беше събрала неголяма тълпа.

Капитан Джут не обърна внимание.

— А знаеш ли ти коя си?

— АЗ СЪМ БЕРГЕНСКИ ТАЛАСЪМ СЕРИЯ 5. КОРАБНА ЛИЧНОСТ ПРЕКОНФИГУРИРАНА ЗА КОНТРОЛНАТА СИСТЕМА НА ФРАСКИ ЗВЕЗДОЛЕТ. НАРЕЧЕНА СЪМ С ИМЕТО АЛИС. КАПИТАНЕ, ПРЕДПОЛАГАМ ЗНАЕТЕ, ЧЕ СМЕ В ГОЛЯМА БЕДА.

Призракът си избра една празна седалка и се настани в нея.

— Карай — нареди капитанът.

Колата потегли и отвън се разнесоха ръкопляскания и овации. Момчетата на Кени опряха прикладите на оръжията си в пода на кабината.

Капитан Джут увисна на колана, със застинала на лицето тържествуваща усмивка. Сърбеше я устата да извика като Тарзан.

Сега вече с приближаването им светлините на тунелите блясваха и угасваха, след като излизаха от тях. Нямаше и помен от доскорошната напрегната тишина в колата. Охраната зяпаше безгрижно през прозореца. Кени седеше зад оръдието. Капитан Гилеспи държеше под око пленничката, самотната и изоставена агентка на серафимите, в случай че внезапно се задейства скритата в нея програма и я превърне в опасно оръжие.

От време на време Табита Джут се извръщаше и оглеждаше лицата им. Имаше чувството, че сънува или че всички те са умрели още при старта и сега съществуват в някакъв отвъден живот. И колкото по-нататък във времето се придвижваха, толкова повече изгубени души се завръщаха: Саския, Доджър, Кстаска, Алис, Анджи. Кой ли ще е следващият? Леля Мюриъл? Мама?

Погледът й се спря на прозрачната им спътница. Изображението на момичето от приказките се полюшваше на сантиметри над седалката. Не реагираше на нищо, сякаш беше съвсем само в кабината.

— Алис — произнесе капитанът. — Какво е това нещо?

— НЕ ВИ ЛИ ХАРЕСВА? ИЗГЛЕЖДА Е ЗАМЕСТВАЩА ФУНКЦИЯ НА НЯКАКВА КОМБИНАЦИЯ ОТ МОИТЕ СЪСТАВКИ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЦЕЛТА Й Е ДА СЛУЖИ ЗА НАПОМНЯНЕ, КАПИТАНЕ, ИЛИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ЗАГАДКА, КОЯТО САМО ВИЕ МОЖЕТЕ ДА РАЗРЕШИТЕ.

— Сигурно се шегуваш — отвърна с примрял глас Джут.

— ИМЕТО Й Е АЛИСА. ТЯ Е СНЕТО ОТ КАРТИНКА ИЗОБРАЖЕНИЕ.

— Нищо чудно, че говори неразбрано.

— Поемата беше за Анджела — намеси се Кстаска. — Дамата от Не бива. — Табита погледна сестра си. Опита се да си спомни стихотворението, което се бе появило на монитора, но не можа. Вместо това се сети за Луна, за посланието, което им бяха оставили на екрана и в което се казваше, че Анджи е заминала, за да се присъедини към култа на Разширяващата се невросфера. „Бях призована“ — пишеше там, а мястото на скафандъра й в шкафа при вратата вече пустееше. Табита си спомни колко се караха след това мама и татко.

— Единствената поема, която зная, е „Девет пъти в нощта“ — промълви тя.

Доджър Гилеспи потрепна и пусна облаче дим.

— Но защо не ни каза, че имаш сестра, която е мрежоманиачка… — отново се обади с обиден глас Саския Зодиак.

— Интересното е, че то спря да говори — рече Кстаска.

Това изглежда задейства по някакъв начин холоизображението. Устата му се отвори.

— Аз съм сън — произнесе то. Табита бе чувала и друг път този тъничък, настойчив глас. — Или поне бях това в началото. Но мисля, че оттогава съм се променила няколко пъти. Но къде е Червеният крал? — попита малко смутено момичето. — Питам за господина в леглото. Той беше Червеният крал. Аз съм от неговия сън.

— Бог да я поживи! — възкликна унесено Анджела Джут. Тя очевидно не разбираше нищо, а и не се интересуваше, след като бе изпълнила задачата си. Всъщност, дали я беше изпълнила наистина? Беше откраднала пластината с корабната личност, но не я бе използвала. Сякаш бе искала да бъде заловена.

Малкото привидение започна да проявява признаци на безпокойство.

— Моля ви — заговори то, като се оглеждаше безпомощно. — Къде е Червеният крал? Той сънува ли още? Предполагам, че не се е събудил, защото ето ме тук, сред вас, в естествени размери, както се казва, въпреки че кой би могъл да каже със сигурност какви са тези мои естествени размери?

Капитан Джут заскърца със зъби.

— Трябва ли да слушаме всичко това, Алис? — попита тя.

Нямаше отговор.

— Алис?

— МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ — отвърна гласът на Алис през говорителя на интеркома. — МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ. МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ.

Продължи да повтаря, докато капитан Джут не издържа и кресна:

— Изключете го!

Сой беше тази, която се пресегна и изключи звука.

— Да спра ли? — попита тя.

— Не, карай.

На предната седалка Саския помогна на Кстаска да си смени опашката и херувимът се зарови в кабелите на интеркома, търсейки линията, на която бе осъществявана връзката.

Изплашеното холоизображение продължаваше да врънка и да хленчи. Табита му обърна гръб. Ако наистина беше функция на Алис, точно в момента нямаше никаква полза от нея. Аптекарят го наблюдаваше с нескрита подозрителност. Доджър и момчетата на Кени продължаваха да следят Анджи, която продължаваше да се усмихна в безкрайността. Джут блъсна с ръка тавана на пангото.

— Алис! — извика тя. Но Алис, истинската, беше заета някъде другаде.

Сой подкара пангото нагоре по един разнебитен път. Колата се разтресе, когато гумите забуксуваха. Тунелът пред тях се мержелееше зад гъста завеса от прахоляк, вдигнат от бликащия през една вентилационна шахта използван въздух. Заслепени от фаровете, наоколо притичваха неясни силуети.

Най-сетне пангото се изкатери до нивото на Централната Фисура, покрай високата тераса, от която някога се виждаше „Раят на Дали“. Далеч под тях останките на изгорял всъдеход димяха сред руините на „Кафе-пауза“. Наоколо се въргаляха обгорени трупове и снаряжение, разхвърляни от мощните взривове. Мутирали „кучета“, които от разстояние приличаха на бръмбари, щъкаха между телата.

— Аха — произнесе Кстаска, когато екранът се проясни.

Всички втренчиха очи в него.

— ЕТО — разнесе се гласът на Алис. — ТАКА Е ПО-ДОБРЕ, НАЛИ?

Капитан Джут почувства неясна тревога.

— Алис — попита тя, — какво си намислила?

На екрана се заредиха картини:

Видяха доковете, където гигантските изображения на Тайнствената жена опияняваха доскорошните противници и където войници и крадци тичаха из тунелите, преследвайки невидимите фраски. След това Силвианския акведукт и полковник Старк, която полагаше отчаяни и напразни усилия да овладее отстъпващите войници, докато зад тях алтециани вече разграбваха останките от повалените роботи и ги сортираха за претопяване. Още по-нататък се виждаше Горилата на Ордата на Хаоса и моторизираната армия, която се връщаше обратно в Пещерата на Хаоса, примамена от карикатурното изображение на Анджела Джут с метален сутиен.

Саския Зодиак скри лицето си в шепи.

— Навсякъде са спрели да се бият.

Капитан Гилеспи се огледа, за да види каква е реакцията на Анджи.

Анджи Джут гледаше образа си, превърнал се в умиротворител на Канфа, в страховит враг на перките и в пламенен оратор на Църквата на Христос Силиконит. Мащабите на нейната слава, превъплъщенията на собствената й личност изглежда започваха да я потискат. За първи път изглеждаше смутена.

— ПОКАЗВАХ НА ВСИЧКИ ТОВА, КОЕТО ИСКАТ ДА ВИДЯТ — обясни Алис. — ЗАПЛАХА — ПРИЗИВ — ПОБЕДА.

Кени и момчетата се смееха. Започнаха да тропат с крака и да удрят с прикладите по пода.

— Какъв елегантен начин — одобри Кстаска.

— Само че сега всички са измамени — добави Саския Зодиак и се протегна.

— Само не ни изоставяй — нареди капитан Джут на Алис.

— НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ, КАПИТАНЕ. ДОРИ СЪМ МАЛКО ПРЕД ВАС.

На екрана се виждаше картина от Понса, показвана от разположена на тавана камера. Лейтенант Риков и хората му бяха обхванати от безпомощен гняв. Всички бяха струпани около централния пулт, лампичката на четящото устройство мигаше постоянно, а на монитора бе изписано:

— ЕТО МЕ И МЕН.

Кстаска си тананикаше доволно, Кени и Сой закрещяха възторжено и дори Доджър Гилеспи се закиска, забелязала мрачното, но и доволно лице на Джоан.

Котаракът Один изпълзя от укритието си. Той завря мустаци в призрака, огледа го и взе да мърда с тях. Момиченцето го забеляза и неочаквано се превърна в голяма, пухкава женска котка. Охраната се разсмя още по-гръмогласно, сочейки изумения Один.

— Да видя големия екран — нареди капитан Джут. Беше празен след свалянето на фалшивите картини на Анджела. В креслото й седеше войник с червена барета.

— Тая таратайка не може ли по-бързо? — тросна се капитан Джут.

Сой паркира колата в сянката на бетонния мост. Пред тях се издигаше зеленият купол. Наоколо гъмжеше от хора виждаха се настръхнали транти и летаргични веспанци, неутешими роботи, голи, треперещи обитатели на бордеите, тунелни бандити и мотоциклетисти, размахващи набити на кол изсушени фраски глави. Мъже и жени с червени барети се грижеха за реда.

— Трябва да влезем вътре — заяви капитанът.

Кени изджавка радостно. Сетне завъртя дулото на оръдието.

— Недей — спря го Саския. — Почакайте. Ето.

Тя протегна изящната си, крехка ръка, щракна с пръсти, бръкна в ухото на Сой и изтегли нещо, което приличаше на яркоцветна кърпа. Докато я гледаха изумено, тя разтърси кърпата, която се превърна в алено-черно-златистото знаме на баретите.

Сой потрепери и се почеса по главата, сякаш наистина кърпата бе стояла вътре.

— Отвори прозореца — нареди капитанът и подаде знамето на Кени. Трантът се измъкна навън, покатери се на покрива и затропа с тежките си ботуши над главите им, докато завързваше знамето за антената. Табита се наведе и целуна несръчно Саския по устните.

Вкусът им беше дори по-великолепен, отколкото си го спомняше.

Почти без да снижава скорост, пангото си проправи път през тълпата и направи широк завой на големия паркинг, преди някой от охраната да се досети, че са били измамени. През задното стъкло се виждаха тичащи след тях защитници и дори вече премигваха пламъчетата на изстрелите.

Заобиколиха купола и тук Сой подкара още по-бързо. Капитан Джут я потупа по рамото и й посочи да спре пред горната площадка на стълбището, от което се слизаше в сградата.

Доджър Гилеспи вече беше на крака и проверяваше снаряжението и оръжията си.

Анджела също скочи.

— А, ти не — спря я Табита. Останалите я задържаха и я привързаха с колана за седалката.

— Таби! — извика Анджела като се опитваше да се освободи. — Таби, ти малка м-мръснице!

Кстаска се изкиска и отново се зарови в жиците на монитора, върху който продължаваха да се появяват разкривени изображения на Анджи. Анджела захленчи тихо. Херувимът вече се готвеше за разпита й.

Огнени пламъци лумнаха във въздуха отвън.

— Кени — рече капитан Джут. Той завъртя оръдието. — Стреляй над главите.

Кени се озъби заканително.

— Над главите казах — повтори тя. Оръдието се люшна назад. Сой отвори вратата и войниците от охраната наскачаха.

Червените барети преустановиха огъня. Нямаха заповед да убиват капитана. Всъщност, нямаха никакви заповеди. Лейтенант Риков си имаше достатъчно проблеми. След миг капитанът беше отвън и тичаше по стълбите на купола.

Около пангото вече се беше образувала развълнувана тълпа. Първи отвътре излезе едър охранен алтецианец, който стискаше в ръцете си котка, последва го крачеща холограма на малко, русокосо момиче и накрая херувимът Кстаска със своята летяща чиния.

Тълпата започна да става необуздана, хората подскачаха, крещяха и се блъскаха във вратите и прозорците на пангото. Вътре бяха останали само двама от хората на Кени, които охраняваха завитата с яке Анджи. През прозорците надничаха любопитни лица. Нямаше ли нещо познато в сгушената под якето фигура? Това, което се показваше изпод якето, не бяха ли перли? Шумът нарасна. Войници и фанатици се мятаха върху заключените врати.

В зеления купол ги посрещнаха мощни синтетични фанфари.

— Тишина! — извика капитанът притисна ушите си с ръце. Но вече бяха погълнати от тълпа развълнувани понтийци, техници и чиновници, които вдигаха тостове с кола и хвърляха към тавана конфети от накъсани документи. Тук беше и Ломакс, жив и невредим и се опитваше да й разчиства пътя. Капитан Джут крачеше след него, прегърнала Саския през рамото.

— Какъв е този шум? — провикна се ядосано тя.

Ломакс спря, погледна я малко изненадано, сетне кимна и обясни:

— Капитане, ние излязохме в нормалния космос. Държим постоянна връзка със Спинър.

Пресякоха дългия коридор след фоайето и се озоваха в контролната зала. Отнякъде изникна Джоан, дотича и прегърна Доджър. Табита се опита да не изпуска ръката на Саския, но беше погълната от тълпа оператори, които й задаваха объркани въпроси и очакваха незабавни решения. Без да поглежда към лейтенант Риков, който стоеше забравен встрани, тя позволи на тълпата да я отнесе при нейното кресло. Тук си сложи слушалките.

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ — произнесе Алис.

Капитан Джут се пресегна и докосна пластината в четящото устройство. Имаше чувството, че се носи във вътрешността на топла, златиста, сияеща сфера. Какво значение къде във вселената бяха излезли? Важното е, че са достатъчно далеч от Земята и от пипалата на тези, които й бяха пратили собствената й сестра. Нали пристигнаха, живи и невредими — повечето от тях. Ако фотосферата е поне мъничко пригодна за живот, няма да се налага да подхващат отново това мъчително дълго пътешествие.

— Научих, че сме пристигнали — произнесе капитан Джут.

— ТОЧНО ТАКА, КАПИТАНЕ. НЕОБХОДИМ НИ БЕШЕ САМО ЕДИН МАЛЪК ТЛАСЪК.

На нейно разположение бяха контролни табла, индикатори, клавиатури, повече, отколкото можеше да си спомни. Над тях, на монитора се виждаше г-н Спинър в апартамента на Ееб, с бинтована и пъхната в презрамка ръка. Всички изглеждаха много щастливи.

— Финал на процеса на Излизане в 317.4.3, госпожо.

Големият екран все още беше тъмен. Капитан Джут почука с кокалчетата на юмрука си по един астроскоп. Изведнъж почувства, че увереното настроение отпреди малко започва да я напуска. Някакво неприятно усещане се гушеше в стомаха й.

— Добре, Алис. Хайде, покажи ми.

На екрана се появи голяма червена сфера, малко разфокусирана. В залата се възцари тишина.

Овалната червена топка приличаше на едра слива. По мониторите потекоха реки от информация, температурни стойности, атмосферна плътност, повърхнина. А изображението продължаваше да се мени, ставаше все по-ярко и контрастно. Изведнъж сферата се раздели на две.

Кстаска долетя до лакътя на Табита и се зае да смуче информация през опашката си. Капитан Джут почувства странно успокоение от това, че я усеща до себе си.

Появи се Доджър Гилеспи и се подпря на пулта. Табита чукна няколко клавиша и зададе по-голяма детайлност на изображението.

Червената сфера се състоеше от две големи стари слънца, горящи в тандем. Виждаха се две или три мъртви планети, сивкави отломъци в безкрая и ято странно оформени астероиди, без съмнение изкуствени планети, каквато беше и „Изобилие“. А сред тях блещукаха няколко златисти точки, издължени и заоблени като слепени една за друга капчици.

Капитан Джут почувства, че по гърба й се стича хладна пот. Познаваше това усещане. Тялото й даваше знак, че е време да глътне нещо, каквото и да било, но, разбира се, най-добре, ако е любимият й „Страничен път“.

— И тя ни доведе дотук? — попита Табита. Имаше предвид Анджи.

— КУРСЪТ Е БИЛ ЗАДАДЕН ПРЕДВАРИТЕЛНО — обясни Алис. — ТЯ САМО НИ ПОДЛЪГА ДА ГО ПРИЕМЕМ.

Капитанът потърси с очи Саския, но, не можа веднага да я открие. На големия екран отвъд гигантското двойно слънце се носеше малка сянка, прилична на лебед или по-скоро на летящ кон без крака, който носеше на гърба си цял един град. Разстоянието между тях се съкращаваше.

Капитанът отново почувства тревога.

— И защо серафимите са ни довели тук? — обърна се тя към херувима.

— Предполагам, за да повторят предишното си обещание за сътрудничество — отвърна дребното чудато същество. Изведнъж Табита си даде сметка, че херувимът е бил отгледан, без да познава чувства като страх или желание, и че това е далеч, далеч по-добър начин на съществуване, защото тя самата бе стигнала тук — на последното място в цялата галактика, където би желала да бъде — пришпорвана единствено от собствените си страхове и желания. Но страхът и желанията бяха разрушили всичко в нея, оставяйки я напълно опустошена.

— Ами, хубаво, дами и господа, ето че вече пристигнахме — произнесе друг, далеч по-бодър глас над главите им. — Не е ли велико нещо животът?

Очите на всички присъстващи в контролната зала се извърнаха нагоре към галерията, където вратите на кабините се отваряха — при това едновременно и с еднаква скорост. Отваряха се под влияние на златистата светлина. През вратите навлязоха групи еднакви силуети — всичките бяха хуманоиди, но с прекомерно уголемени торсове, които им придаваха страховит и същевременно нелеп изглед. Докато се носеха към парапета, всеки увиснал точно на петдесет сантиметра над пода на галерията, чертите на лицата им постепенно изплуваха на фокус. Наистина бяха човеци, макар и изгубили косите си в процеса, при който са били уголемени черепите им. Ала все още можеха да бъдат разпознати като бивши, изчезнали членове на екипажа, облечени в бяло и загледани надолу — към изумените посрещачи — с доброжелателни усмивки и жестове на благославяне.

Бяха десет на брой. Хората си припомниха, че този с класическата римска тога и сандалите беше Поета, чест посетител в бара на Рори, и че приятелят му с блестящо бялата престилка и подаващия се от джоба стетоскоп е Доктора, а зад него се виждаше още едно познато лице, над което се полюшваха къдриците на голяма и смешна перука. Пристигналите се понесоха в кръг около Понса, подобно на флотилия от гобленови изображения.

Табита Джут почувства в устата си горчилка. Хвана се с ръка за корема и едва сега долови, че ръката й трепери. Или може би се тресеше целият кораб.

Точно пред нея беше увиснала стройната фигура на мъжа, който им бе заговорил. Той носеше тесни панталони от леопардова кожа и подплатена златиста пелерина с висока яка. Ръкавите на снежнобялата му риза бяха надиплени, а маншетите им — украсени с големи платинени копчета. Дясната му ръка беше направена от стъкло.

— Капитане! — произнесе брат Марко, като й отдаде чест. — Добре дошла на Капела!