Открадването на „Даная“

Това се случи по времето, когато Авакум събираше материали за втория том на своята „История“. Привличаха го предимно южните райони на Италия — Калабрия, Апулия, сицилийското крайбрежие, но много често му се налагаше да престоява някой и друг ден и във вечния град. В Рим беше наел постоянна квартира, една мебелирана стая на „Виа Кола ди Риенцо“, която госпожа Витория Ченчи, вдовица на убит от екстремисти журналист, даваше под наем. Братът на госпожа Витория, сеньор Чезаре Савели, командуваше охраната на музея „Боргезе“, а тъкмо във филиала на музея „Боргезе“ се развиха събитията, за които ще стане дума в нашия разказ. Аз си мисля сета, че ако Авакум не беше наел тази квартира на „Виа Кола ди Риенцо“, той нямаше да се намесва в никаква музейна история и разказът за открадването на „Даная“ щеше да остане ненаписан… Но знае ли човек какво може да му се случи, когато наема една стая под наем?

И тъй, на 26 октомври, четвъртък, в девет часа и пет минути по мраморните стълби на музея тичешком се спускаше един силно развълнуван младеж. Той имаше вид на човек, открил най-неочаквано под възглавницата си пластична бомба. Младежът се казваше Ливио Перети и пазачите на „Боргезе“ го познаваха. Той изглеждаше хубавец, южняшки тип, с чувствителни устни и бляскави тъмни очи, но си личеше по облеклото му и по мършавата му фигура от пръв поглед, че е бедняк. Той се учеше в академията по изящните изкуства, караше четвърти курс и напоследък дохождаше в „Боргезе“ почти всеки ден, за да рисува Кореджовата „Даная“. Защо недохраненият Ливио беше се влюбил в пищната дъщеря на цар Акрисий, беше една голяма загадка. Но тъй или иначе, той имаше разрешително да рисува в „Боргезе“ и документът беше подписан от главния директор на музея.

Та в тоя час, пет минути след като портиерът отвори тежката врата на преддверието, обкована със стилизирани бронзови лалета, Ливио Перети се спускаше стремглаво по широките стълби от мрамор и с неудържим спринт гонеше партерния етаж. Ние току-що отбелязахме, че по лицето му беше изписан израз на човек, открил ненадейно под възглавницата си пластична бомба. Ако се съдеше по вестниците, това се случваше на някои хора и за пластични бомби се говореше много. Оня ден помощникът на главния прокурор беше открил едно такова яйце в бюрото си. Изхвърлено мигновено през прозореца, то експлодирало във въздуха, изкъртило няколко каси на прозорци и превърнало стъклата им на цепленки. Изобщо е пластичните бомби трябва да се действува бързо, види ли човек подобно яйце около себе си, не бива да се бави, а мигновено да го изхвърля в открито пространство. Аз не зная какъв израз е бил изписан върху лицето на помощник-прокурора, когато е открил това нещо в чекмеджето си, но си мисля, че в първата секунда по лицето му ще да са се появили чувства на изумление и страх. Именно чувства на неописуемо изумление и на ужасен страх.

Дохожда ми наум тоя пример с помощник-прокурора, защото по лицето на Ливио Перети, който се спущаше стремглаво по стълбите, беше изписано само чувство на неописуемо изумление. Липсваше всякакъв страх. С лявата си ръка Ливио пазеше равновесие, като едва докосваше с пръсти облата червена рамка на перилата, а с дясната махаше предупредително, за да му се прави път. Всъщност от тоя предупредителен жест нямаше нужда, тъй като никой не се изкачваше насреща му. Той напразно махаше и ако някой го наблюдаваше отстрани, щеше много да се учуди. Искаше път, а пък нищо и никой не се препречваше на пътя му. Малкото ранни посетители се суетяха още около касата и гардероба, едни лъскаха обувките си на автомата, други доизпушваха цигарите си, а трети си избираха и купуваха цветни картички и каталози. Нагоре към залите в тая минута бяха се запътили най-много пет-шестима посетители от най-нетърпеливите. Тъй че Ливио Перети ръкомахаше и искаше път напразно, защото по стълбите в тия утринни минути нямаше никакво движение и не един и двама, а дори трима посетители можеха свободно да тичат нагоре и надолу, без да си пречат.

Като цъфна в преддверието, Ливио Перети хукна право към пазача Монтано, който беше застанал вече на обичайното си място, между стълбището за първия етаж и коридора, водещ за директорския кабинет. Марко Монтано беше на фигура представителен мъж, едър, плещест, а по лице изглеждаше или зъл, или добряк, в зависимост от това, дали човек го гледаше отстрани или анфас. Гледан отстрани, той имаше вид на жесток човек. Впечатлението идеше от орловия му нос, сякаш клюн на граблива птица, от долната му челюст, която беше подчертано издадена напред, като на булдог, и от перестия му посивял мустак, литнал над устата му като ястребово крило. Но погледнато отпред, лицето му издаваше добродушие, склонност към отлежало вино и сладки приказки, уважение към следобедната дрямка и искрена привързаност към излъскания мундир. Отначало Ливио се стряскаше от него, а после се престраши, заприказва го, дори започна да си изпросва цигари. Марко Монтано го черпеше с удоволствие, предлагаше му да си вземе и за после, но Ливио се преструваше на засегнат и казваше, че за после е лесно, като излезе навън, ако не забрави, ще си купи половин дузина „Кент“ или „Марлборо“ и утре двамата ще пушат само от неговите цигари. Но той все забравяше и това близко „утре“ не беше настъпило, поне досега нито веднъж.

Ние отбелязахме вече как Ливио Перети налетя върху Монтано като вихър, но тук ще забавим мъничко действието, за да кажем още няколко думи за най-представителния от пазачите на музея „Боргезе“. Да, той беше най-представителният и с това май се изчерпваше най-главното. А най-главното за нашия човек започваше и свършваше между стените на музея. Оттатък тия стени се разиграваха какви ли не шумни събития, екстремисти взривяваха бомби, марксисти устройваха многолюдни демонстрации, лирата падаше стремглаво, бензинът и макароните неудържимо поскъпваха, но за Марко Монтано тия неща като че ли ставаха в някакъв друг свят. Той не искаше много да знае за тоя друг свят. В музея, слава богу, още не мятаха бомби, посетителите не устройваха протестни демонстрации; той не притежаваше кола, за да се безпокои от поскъпването на бензина. Цените на макароните и на другите вкусни неща за ядене скачаха непрекъснато нагоре, но това не забъркваше в душата му каша, защото Бойната и събитията бяха затрили семейството му и той беше останал сам и харчеше само за себе си. Затова заплатата му стигаше. Стигаше му за двете големи порции макарони (едната с месо, другата с доматен сос), които изяждаше дневно, и за двете чаши добро вино, които изпиваше на обяд и на вечеря. Дори можеше да сложи настрана някоя и друга лира, ако го нямаше на света неговия непрокопсан племенник. Или по-точно — ако не вирееше в сърцето му една необяснима обич към въпросния пропаднал екземпляр. Негодникът дохождаше веднъж, два пъти в месеца и обираше с нахална и безмилостна ръка онова, което не беше похарчено за макарони и вино и разходвано за цигари „народен тип“. Дните, когато той пръкваше пред очите му, било в музея, или в таванската му стаичка на улица „Санта Барбара“, бяха за Монтано едновременно и Рождество Христово, и Разпети петък. Друго по-особено събитие не се случваше в безметежното му битие. Неговият живот беше раздвоен и равен като работата на ония най-стари будилници, дето рядко някой поглежда, но които съвестно и почтено отмерват времето върху някой кухненски рафт.

— Сеньоре! — извика високо Ливио Перети. Той протегна ръце и опря длани върху широките рамене на Монтано. — Сеньоре!

— Света Богородице, какво ви стана? — учуди се безкрайно Монтано. — Какво ви стана, за бога? — повтори той, като се мъчеше да прочете във възбудените и пламнали очи на младежа причината за този небивал крос.

Миг, два Ливио Перети наистина имаше вид на ужасно разтревожен човек, на човек „не на себе си“, както се казва. В средните векове такива хора били изгаряни без много разправии, защото се вярвало, че били „обсебени“ от зли и нечестиви духове. Ливио Перети имаше щастие, че тази история с него не се разиграваше през средните векове, пък и „обсебването“ му от нечестивите сили не продължи кой знае колко. Сякаш осъзнал изведнъж, че се държи непристойно (нали за такова държане някога изгаряли), той свали бързо ръцете си от раменете на Монтано, успокои донякъде лицето си и с глас, който странно не приличаше на оня, разтревожения, с който току-що викаше „Сеньоре!“, запита делово пазача дали господин директорът е дошъл.

Монтано се ококори удивен и само дето не ахна от изненада. Ето какъв необикновен бил тоя млад човек, на когото толкова често услужваше с цигари! Той можеше да говори спокойно, да гледа в същото време безумно, а на лицето си да изписва нещо средно между досада и страх. Какъв актьор! Като че ли в него бяха се вселили три човешки души и всяка показваше сега своето лице и малко искаше да знае за другите.

Не му идваше наум какъв тон да държи. Случвало се беше наистина да му услужва с цигари, значи, момчето беше сиромашко и нямаше какво толкова да се церемони с него. Да, но то имаше една академия зад гърба си все пак и в музея беше дошло да рисува с препоръки от големи хора Пък и нали избраниците на изкуствата бяха си извоювали правото да се държат всякак, младото лъвче не правеше изключение и той, Монтано, прекарал целия си живот сред картини, трябваше да прояви и тоя път разбиране и такт.

Докато той обмисляше каква линия на поведение да избере, тия хора на изкуството, нали, и така нататък, младото лъвче се престори за миг на разсеяно и вместо да гледа него, отправи очи към коридора, откъдето започваше административната част.

— Господин директорът е тук — каза Монтано. И за да не стане някаква досадна грешка, побърза да го предупреди: — Но господин директорът приема посетители от 11 часа!

— Да! — възкликна Ливио Перети и без да обяснява по-подробно какво съдържание влага в това многозначно възклицание, имаше всякакви „да“ и техният брой никой не можеше да установи, той се извърна наляво и като издухан се понесе към устието на сводестия коридор. В самото това устие, облицовано с плочи от бял мрамор и украсено с два старинни бронзови канделабри, се открояваше двукрилата махагонова врата на директорския кабинет.

Монтано се опомни, когато Ливио Перети вече протягаше ръка към масивната бронзова дръжка. Той направи две колебливи крачки и се вцепени: Ливио Перети нахълта в кабинета на господин директора. Той влезе, без да чука, и грубо затръшна вратата подире си.

— Санта Мария! — възропта Монтано в душата си. — Така ли се влиза в директорски кабинет!

А Роберто Тоци, директорът, по това време закусваше. Тоя слаб и деликатен човек, с посребрени коси, озарено интелектуално лице и дълги и тънки пръсти на пианист беше разтворил върху бюрото елегантното си дипломатическо куфарче, изваждаше от едно найлоново пликче варени обелени картофи и лениво ядеше. Закуската на Роберто Тоци никога не беше се отличавала с някаква особена пищност, но тази заран тя изглеждаше недостойна и неприлична дори за пазачите на музея от трета категория. Сравнена със закуската на Монтано, пазач първа категория, тя беше направо жалка. Монтано изяждаше на закуска паница зелева чорба с колбаси и порция пържена лакерда, а в четвъртък и неделя прибавяше към това основно меню или сто грама жълто сирене, или четвърт печено пиле с картофи, един лукс, който непременно докарваше на масата и чаша червено вино. Какво да се прави, Монтано беше чревоугодник и той не го криеше, понякога дори се вайкаше от тая си страст, защото знаеше, че угаждането с храна води до непоправими беди и на тоя, и на оня свят.

Така стояха работите с Монтано, а директорското равнище се извисяваше над тия работи поне с десет стъпала. Щом като пазачът закусваше толкова изобилно, редно беше директорската закуска да бъде направо разкошна. Разбира се, понятието за разкоша е многостепенно, някъде около деветата му стъпенка се редяха директорите от девета ръка, какъвто беше нашият професор по средновековно изкуство Роберто Тоци.

На блестящата улица „Венето“ се намираше ресторантът „Росини“, в тоя ресторант закусваха директорите от категорията на Роберто Тоци — музейни управители, театрали, прочути режисьори, директори на търговски къщи за кинкалерия и конфекция, средни търговци. В „Росини“ редовните клиенти получаваха по избор два типа закуски — английски тип или френски. И двата типа закуски бяха десетократно по-разкошни от закуската на пазача Монтано. Ако някой директор предпочиташе, да речем, английски тип закуска, той имаше в менюто си шунка, яйца, варено или печено пиле, бульон, баница плюс портокали, кафе и коняк, които винаги се изписваха „под линия“ като гарнитура към главното меню. На любителите на френски закуски лъсваха по масите половин дузина, че и повече, сребърни чайничета и миниатюрни купи — чайничета с чай, с мляко, с какао, с кафе, с вряла вода; купички с масло, със сметана, със сладко, с мед; чинийки с по няколко вида сирена, с пасти и бисквити; и на края пак неизбежните портокали, кафета и коняци.

Имаше време, когато професор Роберто Тоци се съобразяваше с йерархията и всяка заран се отбиваше в ресторант „Росини“ на улица „Венето“. Закусваше по директорски не защото беше лаком за баници и сметана или поради това, че сутрин му се пиеше коняк, а от приличие, от усърдие да показва „положение“, от страх, най-после, да не остане по-назад от колегите си. Хранеше се разсеяно, защото вечер (когато не придружаваше някъде съпругата си) четеше ненаситно, лягаше си след полунощ и затова сутрин нямаше апетит. Излезеше ли от ресторанта, на часа забравяше какво беше ял — френски конфитюр или английски бекон.

Така вървяха нещата, докато през онази нещастна година всичко започна да се обърква поради петролната криза: парите поевтиняха, а цените на стоките захванаха неудържимо да се възкачват, един алпинизъм, от който на обикновените хора се завиваше свят; не се виждаше дъното на бездната, която зееше пред тях.

Заплатата на Роберто Тоци, макар да си оставаше същата, взе да не стига, а той имаше млада жена, която харчеше с широка ръка, и син от първия си брак, който уж работеше нещо в Милано, но всяко петнадесето число пристигаше със самолет в Рим, за да иска пари. Роберто Тоци, който вече надхвърляше петдесетте, не можеше да отказва парите, които жена му искаше всеки ден или през ден, той не намираше начин и на сина си да отказва, защото носеше неговото име и му напомняше за едничкото добро време, което беше преживял в радост — студентските години. Понеже младата съпруга посрещаше с трагично недоумение и най-деликатния намек за икономии, Роберто Тоци се видя принуден да кастри личния си бюджет. Започна да пести от ризите, вратовръзките и одеколоните и най на края стигна до книгите по изкуството и до списанията. Като престана да купува нови книги и списания, той имаше чувство, че спуска кепенците и затваря прозорците на стаята, в която работеше. Но за тази стая съпругата въобще не искаше да знае, а синът беше на мнение да й се тури незабавно ключът. Само болни хора се занимавали днес с изкуствознание, казваше той. От близките си Роберто Тоци не можеше да очаква милост и съчувствие, а външният свят си имаше достатъчно свои грижи, за да се занимава с неговите.

Шибана от инфлацията, лирата се търкаляше по нанадолнището, цените препускаха, човек трябваше да сложи ръка над очите си, за да ги улови с поглед, толкова бяха отишли надалеч. Те препускаха като подгонени коне. Преди една година за цял обед при „Росини“ се заплащаше толкова, колкото сега струваше една закуска. Сега заплатите се топяха по-бърже от късния сняг, дори по-висши чиновници бяха принудени да стягат коланите. Някои директори престанаха да посещават „Росини“, особено ония, от културните учреждения, по-дребните. Надойдоха, разбира се, други, но между тях като по правило не се срещаха хора на изкуството.

Някои казваха, че кризата заличавала старите навици у хората и изписвала нови. Кой знае! По за вярване е, че хората започнаха да се приспособяват към особеностите на кризата, нали все пак трябваше да живеят някак. Вместо да закусва в „Росини“ на улица „Венето“ професор Роберто Тоци постепенно привикна да се храни на работното си място. Прислужничката приготовляваше два сандвича с масло и колбаси, наливаше в един малък термос кафе, а професорът слагаше тия неща в елегантното си дипломатическо куфарче и поемаше бавно към „Боргезе“. Кой би могъл да се усъмни, че тоя важен човек, облечен в строго черно пардесю и с кожени ръкавици на ръцете си, не носи в куфарчето си например ценни книжа или секретни и държавни документи?

Той пристигаше в музея с мрачна маска на лицето си, заповядваше на Монтано да не пуска никого при него, разтваряше скъпия си несесер и започваше унило да яде.

В навечерието на тая мрачна утрин, с която започна нашият разказ, Роберто Тоци и госпожа Тоци ходиха с приятели на кино, после госпожа Тоци, която продължаваше упорито и лекомислено да живее с навиците си отпреди кризата, пожела да отидат на бар. Там пиха джин и госпожа Тоци и господин Умберто танцуваха. Господин Умберто, по-млад колега на Роберто Тоци, беше назначен наскоро за експерт по художествени предмети при Банка Комерчияле. Тази длъжност носеше добри пари и затова Умберто беше в превъзходно настроение. А самият Роберто Тоци тая същата вечер се бореше отчаяно с досадата си, тя го тровеше стократно повече от гъстия тютюнев дим и от неистовите писъци на джазовите инструменти. Там, на естрадата, сякаш някой гъделичкаше саксофона и колеше тромпета.

На връщане не пророни нито дума, а когато се прибраха в къщи, отказа да пие чай и мълчаливо отпрати с ръка момичето, което му носеше горещи, току-що сварени макарони. Запали настолната лампа в кабинета си, отвори книга, но не прочете нито ред от нея, макар да стоя над книгата повече от час. Когато се примъкна в леглото, жена му вече спеше. Тя беше танцувала прекалено много с оня тип, който от изкуствовед беше се превърнал — в името на някакви си нищожни гешефти — в търговски експерт. Ето колко струваха младите. За да надвие безсъницата си, започна да скандира наум стихове от „Георгиките“ на Виргилий, но си спомни, че не беше оставил пари на момичето да купи масло и колбаси за сутрешните сандвичи. Спокойното и здраво дишане на жена му започна да го дразни. Младите продаваха съвестта си за пари, е добре, това беше грозно, но как наистина може да се свързват двата края само с една заплата на изкуствовед? Във всеки случай той няма да стъпи вече в онова проклето заведение, където тромпетът пищеше като заклан. Издърпа покривката над главата си и с измъчваща тъга завидя на хората, които бяха живели през простите пасторални някогашни времена. Но той беше в лошо настроение и заспивайки, си каза, че такива времена не е имало всъщност никога.

На сутринта сложи няколко мизерни картофа в дипломатическото си куфарче и с чувство на ранен боец тръгна за работа. Но по улиците вървеше гордо, както подобаваше на един потомък, макар и далечен, на непреклонния Кориолан.

Така през това малко, но необходимо въведение ние стигнахме до момента, когато Ливио Перети се втурва вулгарно в кабинета му и го заварва на самото място да яде унило варени картофи.

Заварен в това унизително положение, да яде картофи върху разкошното си бюро стил „ампир“, в още по-разкошния си кабинет, с кокетни столове стил „рококо“ около стените, той промени три пъти цвета на лицето си за по-малко от една минута. Най-напред то почервеня, после пожълтя, сетне отново почервеня. Може би Роберто Тоци беше изпитал същите чувства, каквито изпитва една омъжена жена, когато я заварват прегърната от своя любовник. В тия чувства има срам, страх и безнадеждна жал за изгубеното завинаги достойнство.

Разбира се, яденето на картофи дори в музея „Боргезе“ не е такова чак падение, каквото е например прелюбодействието, и ако Роберто Тоци беше син на каменар или син на банкер, той нямаше да се смути никак. Напротив, вероятно щеше да се ухили и да намигне: „Виждате ли ме, че пет пари не давам!“ Но той беше син на среден чиновник, цял живот съблюдавал педантично катехизиса на дребния буржоа. Затова се смути и ако имаше по-слабо сърце, непременно щеше да получи инфаркт.

Но нещастията бяха само започнали, със загубено достойнство все можеше да се преживее. Малко ли министри, обявени от общественото мнение за гешефтари, продължаваха да си министерствуват по живо и по здраво? Те нямаха достойнство, но още си седяха в кабинетите, подписваха държавни книжа и на оперни премиери седяха в ложите си като агнеци божи. Другият удар беше много по-страшен, той му взе всичкия въздух и направо го изпрати на тепиха в нокаут.

— Сеньор! — извика Ливио Перети. — Бийте тревога! Кореджовата „Даная“ е открадната! Някой е снел „Даная“ от рамката и на нейно място е поставил моето жалко и недовършено копие! За бога, сеньор, не се бавете, може би крадецът се мотае още из коридорите!

Ливио Перети стоеше долепен до вратата и сякаш не смееше да направи нито крачка напред. Той дори не забеляза, че Роберто Тоци държеше в ръката си обелен картоф.

В първия миг Роберто Тоци изпусна картофа, който държеше. После машинално затвори куфарчето, като не сваляше изумените си очи от неканения гост. Лицето му стана от червено на жълто и две опустошителни вълни преминаха през душата му, ужасните чувства на срам и съкрушено достойнство. Срамът го пареше, а съкрушеното му достойнство се сриваше с трясъци и сред прахоляци, сгромолясваше се сякаш десететажен дом.

— За бога, сеньор, не се бавете! Откраднат е един Кореджо! — извиси глас Ливио Перети и повдигна ръце към тавана, като че ли крадецът беше се скрил там, помежду кристалите и висулките на огромния полилей.

Сега през душата на професора премина третата вълна, вълната на страха, затова лицето му стана отново жълто. Тази вълна беше най-огромна и най-страшна, една същинска цунами в сравнение с предишните две. Онези двете го правеха смешен и жалък, а тази го изхвърляше направо на улицата като парцал. Кой щеше да му прости един откраднат Кореджо? Уволнението от службата беше най-малкото, което можеше да го сполети!

— Господине! — прошепна той с устни, които бяха започнали да побеляват, а скоро щяха и да се напукат, — господине, вие сериозно ли говорите, или си правите една лоша шега? — И още докато произнасяше тия думи, той вече чувствуваше колко са престорени и несъстоятелни. Той познаваше младежа, който стоеше срещу него, и отлично съзнаваше в себе си, че тъкмо от него не може и не бива да очаква никакви лоши шеги. Той му беше препоръчан с писмо от самия Пиетро Фалконе, кандидат за кмет на Рим в предстоящите избори, прочут изкуствовед, човек, достоен за най-високо уважение, макар че беше комунист. Немислимо беше Пиетро Фалконе да му препоръчва някакъв мръсник, да се застъпва за човек, способен да го изложи. В „Боргезе“ обикновено не пускаха рисувачи и ако за Ливио Перети беше направено изключение, дължеше се изключително на Пиетро Фалконе, на неговия авторитет. Не, младежът не лъжеше и той напразно се опитваше да скрие главата си по щраусовски, да се укрие от истината само затова, че за него тя беше равнозначна на една житейска катастрофа.

— Аз ви казвам това, което съм видял със собствените си очи — каза Ливио Перети и на свой ред силно почервеня. — Ако не ми вярвате, моля! — Той решително протегна ръка към вратата, но в същия миг тя беше отворена с тласък отвън и на прага й застанаха пазачът Монтано и помощник-началникът на охраната Карло Колона. Помощникът беше млад човек, северен тип, с продълговато лице и светли очи. Костюмът му беше шик, но повече отиваше за някаква ездитна школа, за учител по стипълчейз.

Преди Роберто Тоци да отвори уста, за да даде някакво нареждане, Карло Колона протегна ръка, улови Ливио за ревера на кадифената му дреха и с все сила го дръпна назад.

— Тебе кой ти позволи да влизаш? — изрева той с неочаквано плътен баритон.

Двете копчета на дрехата се изтърколиха на пода.

Ливио се изплъзна като змиорка от ръката му и вече се готвеше да отвърне на обидата с юмрук, но Монтано се намеси на часа и въдвори временен ред.

— Господа! — изправи се Роберто Тоци, пребледнял и възмутен. Кой знае защо, помощникът по охраната будеше в душата му недобри чувства, действуваше му някак си „алергично“, както аспиринът например, който по неведоми пътища дразнеше носа му и го караше неистово да киха. Ама че помощник! Откъде се взе у него тоя вид на нахалник със самочувствие на прелъстител на слугини, на професионален „годеник“, който се подвизава в най-западналите градчета на Юга! — Господа! — повтори той с чувство на омерзение в гласа си. — Моля ви да се държите прилично. Моментът е трагичен. Неизвестен злосторник е снел Кореджовата „Даная“ от рамката й и е поставил на нейно място копие, което тоя млад художник рисува на същото място. Вие знаете това.

— Хм! — поклати многозначително глава Карло Колона.

Ливио Перети настръхна от това коварно „хм“ и стисна тутакси юмруци, но Роберто Тоци повдигна властно ръка.

— Моля! — Гласът му беше наистина строг. Той изгледа смръщено помощника по охраната и нервно помръдна с дясното си рамо, една остра спазма го беше стрелнала като електрически ток. — Понеже господин Савели отсъствува — изпъшка той, — вие трябва да вземете нещата в ръцете си. Заповядвам ви да действувате съгласно инструкция номер едно!

Тридесетина секунди подир този разговор галерията затвори вратите си и посетителите за велико свое изумление останаха заключени. Ливио Перети направи опит да се измъкне, но двамата портиери го уловиха за шията и доста грубо му обясниха, че трябва да почака малко. Той започна да проклина и да ругае, но не постигна нищо.

В девет часа и тридесет минути пристигна полицията.

Колкото по-дълбоко се спускаше кризата и растеше скъпотията, толкова се множеше и престъпността, а в тази обширна и неизбродна област започна да разцъфтява един модерен жанр — грабежът на картини, но не какви да е, а прочути картини от епохата на ранния и високия Ренесанс. Крадеше се предимно от църкви, само в Рим имаше повече от десетина, които притежаваха шедьоври и от двата периода; грабеха се произведения от малки музеи, от някогашни дворци и замъци, от манастири, от параклиси. Крадеше се напористо и със замах. Но обири в галерии, каквато беше „Боргезе“, или в музеи от ранга на Капитолийския ставаха много рядко и когато все пак ставаха, държавата в лицето на поредното си правителство изведнъж се оказваше в положението на човек, заварен в неприлично положение. С вълнение, достойно, за някогашната Комедия дел’арте, държавата прочувствено се питаше „Накъде вървим?“ и „Докъде ще стигнем?“ и вече с тон от по-новата драматургия категорично заповядваше на поредното си правителство да открие незабавно крадците и да върне задигнатите картини на старите им места.

Но правителството, поредното, естествено тайно се радваше на шумотевицата, която вдигаха сред обществото тия дръзки обири на картини. „По-добре шумотевица заради откраднати картини — казваше си правителството, — отколкото скандали във връзка с подкупени от «Локхийд» генерали и министри!“ А някои от управляващите господа откровено предпочитаха да изчезва всеки ден по една Сикстинска капела или в краен случай по няколко Микеланджело, Рафаел, Леонардо, Тициан…

За нещастие на тия господа открадването на „Даная“ надхвърли границите на всякакво приличие — обирът беше извършен в една от най-големите и обичани галерии в Рим и възмущението на обществеността този път се изкачи до връхната си точка. Вместо да се превърне в спасителна димна завеса, кражбата в „Боргезе“ като че ли показа правителството разсъблечено до голо и милиони хора видяха, че мнозина от управниците са наистина помпеевци и цезари, но само в случаите, когато работите опираха до собствените им интереси.

На всичко отгоре скандалът „Боргезе“ избухна в един крайно нажежен за правителството момент — след два дни щяха да се произвеждат общински избори. Само след два дни римските граждани щяха да гласуват за нов кмет.

Ние току-що казахме, че скандалът „Боргезе“ избухна в нажежен за управляващата коалиция момент. По-точно и по-отговарящо на истината ще бъде, ако кажем, че моментът беше нажежен до червено. Защото срещу кандидата на дясната коалиция стоеше кандидатът на комунистите Пиетро Фалконе. А Пиетро Фалконе, професор по средновековно изкуство, беше един от най-обичаните и уважавани хора в Рим.

И тъй, скандалът „Боргезе“, който изобличи правителството в некадърност да пази обществения ред (и обществената собственост), се яви като естествен съюзник на Фалконе. При създадената обстановка правителството можеше да се спаси само по един начин — да разкрие крадците до събота следобед и да върне „Даная“ на предишното й място. Само по този начин то щеше да отстрани от театъра на военните действия естествения съюзник на Фалконе. Но тъкмо това беше най-трудното.

В десет часа министър-председателят повика в кабинета си министъра на вътрешните работи и деликатно го попита какво мисли за бъдещата си политическа кариера, ако похитителите на „Даная“ не бъдат арестувани в продължение на три дни. В десет часа и десет минути министърът на вътрешните работи лично нареди на директора на полицията да се яви незабавно в кабинета му. Когато този се яви, министърът деликатно му напомни, че връзките му с някои мафиози веднага ще излязат на бял свят, ако до три дни не постави зад решетката похитителите на Кореджовата „Даная“. Директорът още докато летеше със своята алфа-ромео към управлението, повика по радиото инспектора Феликс Чигола, нареди му да вдигне групата си на крак и да го чака в пълна оперативна готовност пред директорския му кабинет. В десет часа и тридесет минути директорът каза на Феликс Чигола, че той, Феликс Чигола, държи в ръцете си честта на Италия и съдбата на правителството. После той му каза по-тихо и с поверителен глас, че ако все пак не успее за три дни — включително днешния ден — да види сметката на ония типове, нека да има пред вид, че заради връзките му с мафиозите, за което има на съответно място черно на бяло, нека да има пред вид, че и на неговата житейска сметка непременно ще бъде теглена черта.

И тъй в десет часа и тридесет и пет минути Феликс Чигола, силно смутен за бъдещето си, стремително се носеше с вертолет към прочутия филиал „Боргезе“.

Може би читателят ще иска да чуе няколко уводни думи за човека, в чиито ръце беше поставена честта на Италия и съдбините на коалиционното правителство — християндемократи и социалдемократи? Е, добре, тоя човек беше на петдесет години, боят му надминаваше средна височина, но тежеше само шестдесет килограма и хората обикновено мислеха, че е болен ако не от охтика, то сигурно от гръдна жаба или рак А той беше боледувал през живота си само от дребна шарка, и то доста отдавна, като шестгодишно момче.

Беше му провървяло На петдесет години, повишен в чин старши инспектор и повярвал всецяло в звездата си, той си купи апартамент на „Виа дел Корсо“ и старинна къщичка с градинка в Тосканела, близо до Санта Мария Маджоре, и окончателно реши, че най-после трябва да се ожени. Кандидатки имаше, оставаше да се потруди по селекцията, но ето че облак затули звездата му — някакви типове бяха откраднали Кореджовата „Даная“, и то само три дни преди изборите за нов римски кмет…

Феликс Чигола беше човек с логично мислене, затова въображението му беше бедно, но след краткия разговор с директора ето че го осени една богата и щедра фантазия Започна да му се привижда, сякаш сънуваше, че разкошният апартамент на „Виа дел Корсо“ и старинната къщичка до Санта Мария Маджоре с двете пинии на двора, апартаментът и старото кметство на Тосканела, значи, напускат местата си и се възнасят като въздушни замъци към нежносиньото небе над Рим Ако похитителите на „Даная“ бяха мафиози и той туреше отгоре им ръка — сбогом на връзките с ония, а може би и един заблуден куршум в тила! Ако пък не туреше отгоре им ръка и си затвореше очите, та по живо и по здраво да изнесат зад граница Кореджовата идиотка — тогава пък директорът щеше да му тегли чертата, като го представи на ония за разкрит човек, тоест за „изиграна“ карта… На един и на двама ли инспектори преди него беше измайсторявал подобна мръсна игра! И мафиозите щяха да му повярват без друго, защото, ако той, Чигола, поддържаше тайни връзки с дребното им началство, то директорът си устройваше пищни срещи със самите им каиди, с най-главните!

В тая безпросветна мъгла светеше една-единствена надежда като спасителна свещица — че похитителите нямат връзка с мафията, че те са едни свои и международни бандити, които действуват по лично усмотрение и на своя отговорност. „Мамините!“ — облизваше Чигола напуканите си устни и святкаше злобно с жълтеникавите си котешки очи.

В десет часа и четиридесет минути вертолетът с Феликс Чигола и с групата му се приземи пред главния вход. Близо до парадното стълбище, но на отсрещната страна беше гарирана патрулната кола на полицейския участък. Тя беше пристигнала в девет часа и тридесет минути — само пет минути след като Карло Колона беше обявил тревога.

В очакване на началството, което по нареждане на главното началство щеше да се заеме с разследването, началникът на полицейския участък постави постове пред двата входа — парадния и служебния — и се зае с посетителите, те бяха петнадесетина души. Двама полицаи проверяваха учтиво дали някой не крие картината под палтото си. Тази операция беше излишна, разбира се, защото само платното на „Даная“ — почти два метра дълго и повече от един метър и половина широко — не можеше по никакъв начин да се скрие дори под пелерина.

Още от самото начало на проверката Ливио Перети се нареди между първите, но Карло Колона, който не го изпускаше от очи, прошепна няколко думи в ухото на началника и тоя тутакси го дръпна настрана.

— Но с какво право, дявол да ви вземе! — побесня от яд младият художник. — Защо ма другите посетители позволявате да се измитат, а мене задържате? Защото тези господа са облечени в скъпи дрехи, а моите са сиромашки, затова ли?

— Не затова — каза полицейският. — Ние не държим на облеклото.

— Не държите! За вас всеки бедно облечен човек е възможен престъпник!

— Господине — повиши глас полицейският. — Имайте търпение, ще дойде и вашият ред. Защо нервничите?

— Как да не нервнича? Аз пръв забелязах кражбата и пръв вдигнах тревога! А вие? Вместо да ми благодарите, не ме пущате да си ходя. Дявол знае за какво!

— Ясно е за какво! — каза полицейският и многозначително поклати глава. Вие сте първият свидетел. Не знаете ли правилото?

Ливио Перети сигурно знаеше правилото, но се правеше на паднал от небето по тоя въпрос и полицейският началник си каза наум, че той или се преструва, или наистина е пълен глупак.

Минута, две след като и последният посетител напусна с облекчение галерията и „Даная“ не се оказа никому на кръста, и Ливио Перети продължаваше да негодува, задето първият свидетел трябва да бъде задържан под стража и разпитван, Феликс Чигола и хората му вече се изкачваха по стълбите на парадния вход.

Техническите специалисти от бригадата започнаха работата си. Чигола се разположи в кабинета на Роберто Тоци и заповяда на радистите да го свържат със службите от управлението. Поставиха микрофон. Първият му въпрос се отнасяше до началника на охраната.

— Къде е вашият началник по сигурността? — запита той директора Роберто Тоци, като смръщено гледаше унилото му лице. „Гледай го ти, гъсока му с гъсок! — мислеше в себе си той и дори се ядосваше. — Глътнал си езика! И защо, моля? Задето в най-лошия случай ще го понижат с една категория. Голямо чудо! А какво да правя аз, дето съм заложил главата си в тази работа?“ — Той не можеше да понася мекушави хора и когато влизаше по необходимост в досег с разни жалки робертовци като тоя, имаше усещането, че нещо ледено студено и гадно се разхожда по гърба му. — Къде е вашият човек по сигурността? — повтори гой и помръдна зиморничаво с рамене.

Освен Роберто Тоци в кабинета присъствуваше и помощникът Карло Колона. Той се беше вмъкнал вътре, без някой да го е викал, седнал беше в едно от креслата, без някой да го е канил, преметнал беше крак върху крак и важно гледаше напреде си, сякаш заместваше в момента самия генерален директор на галерията „Боргезе“.

— Нашият началник — побърза да изпревари директора си Карло Колона, — сеньор Чезаре Савели, замина вчера в 13 часа за Санта Ана. Ако не му се случи нещо непредвидено, той непременно ще се завърне днес преди обед.

„Ей такъв нагъл тип като тоя, такъв мръсник ще ми изпрати куршум в тила!“ — помисли Чигола. Той се обърна към Роберто Тоци:

— На вас известно ли е, сеньор, че Чезаре Савели не е на работа?

— Аз лично му разреших да отсъствува! — отговори малко обидено Роберто Тоци.

— А освен вас двамата — Чигола кимна към Карло Колона, без да го удостои с поглед, — освен вас двамата, кой друг от персонала на галерията знае, че Чезаре Савели отсъствува от Рим?

Роберто Тоци повдигна рамене. Само това му липсваше — да разпитва портиерите и пазачите какво знаят и какво не знаят!

— Още вчера по обед всички знаеха, че сеньор Савели ще замине нанякъде! — Карло Колона разпери ръце, с което искаше да покаже, че в това няма и не може да има нищо необикновено. — На всички беше известно, че сеньор Савели заминава за ден и половина и че докато отсъствува, ще го замествам аз!

— Тъй! — каза Чигола. — Е, добре, а кой даде гласност на новината, че сеньор Савели ще замине?

Роберто Тоци отново повдигна рамене, този път с още по-голямо отегчение, а Карло Колона погледна разсеяно някое време ноктите на ръцете си, после каза:

— Господин Савели ме помоли да му купя билет от агенцията, дето е на „Виа Квиринале“. Така разбрах, че той ще замине за Санта Ана. А кой е разгласил тази работа между другите, това за съжаление не ми е известно. Много е възможно сам сеньор Савели да е споменал пред някого от нашите хора, че заминава. В края на краищата аз не виждам нищо лошо в това.

— Да знаете дали сеньор Савели е заминавал и друг път за Санта Ана?

— Това ще ви каже сам сеньор Савели — каза важно Карло Колона. Той погледна часовника си и допълни. — Влак откъм Санта Ана има в единадесет и тридесет.

— Вие сте прав! — кимна Чигола, като също погледна часовника си. После повдигна слушалката на радиотелефона и заповяда на невидимия си сътрудник:

— Да се провери в Санта Ана кога е пристигнал там сеньор Чезаре Савели и кога същият е тръгнал обратно за Рим.

Карло Колона, както беше вперил очи в слушалката, неочаквано и като че ли изведнъж стана някак по-малък в креслото си, а може би креслото неочаквано и като че ли изведнъж беше станало по-високо и по-масивно.

— Той лично ме увери, че днес до обед ще се завърне! — каза тихо Роберто Тоци.

— Щом ви е уверил, значи ще се върне! — усмихна се едва-едва Феликс Чигола. Понеже устните му бяха съвсем тънки и прави и почти не съществуваха, то и усмивката му беше съвършено безлична и не означаваше нищо. — Имам един последен въпрос — каза той. — Нали картината е изчезнала вчера, след затварянето, тоест след шестнадесет часа?

— Вчера до шестнадесет часа — отговори Карло Колона чинно — истинската картина беше в рамката си. Аз минах покрай тази картина някъде около шестнадесет без четвърт. Онова типче Ливио Перети рисуваше и картината беше на мястото си. Това биха могли да потвърдят и други хора.

— Накратко — заключи Чигола, — картината е била открадната между четири часа вчера следобед и девет часа тази сутрин. Бих ви помолил да ми кажете кои от вашите служители са били в сградата между тия часове?

— Господи! — загуби цвета на лицето си Роберто Тоци. — Нима вие, господине, се съмнявате в нашите служители?

— Аз само питам, сеньор, нищо повече! — усмихна се с безжизнената си усмивка Чигола. — Само питам! — повтори той.

— Е, щом като питате, господине, ние ще ви отговорим! — като че ли възвърна предишната си самоувереност Карло Колона. — Между шестнадесет часа вчера и девет часа тази сутрин в галерията са били — първо — двамата портиери Августино и Лоренцо Те са се сменявали от дежурство всеки осем часа. От шестнадесет часа следобед до дванадесет часа през нощта дежурен е бил Августино. От дванадесет часа през нощта до осем часа сутринта дежурен е бил портиерът Лоренцо. Сега е дежурен Августино. Толкова за портиерите. За през нощта ние имаме двама пазачи, които също се сменят на всеки осем часа. От четири часа през деня до дванадесет часа през нощта дежурен е бил пазачът Марко Монтано. От дванадесет часа през нощта до осем часа тази сутрин дежурен е бил пазачът Федериго Нобиле. При нас работят, но само през деня, още двама пазачи, една касиерка и един гардеробиер. Дневните пазачи, касиерката и гардеробиерът пристигат около девет часа сутринта и си отиват малко след четири часа следобед. Те са дневна смяна и както разбрах, не ви интересуват. През часовете, които ви интересуват, между шест часа и осем часа сутринта, в сградата са били четири чистачки за почистване на помещенията. Тия четири чистачки са били посрещнати и изпратени от пазача Федериго Нобиле. И тъй, сеньор, като изключим чистачките, в сградата са дежурили четирима дути: портиерът Августино и пазачът Монтано — от четири часа следобед до дванадесет часа през нощта; портиерът Лоренцо и пазачът Федериго — от дванадесет часа през нощта до осем часа сутринта; портиерът Августино и пазачът Монтано — от осем часа до девет часа тази сутрин.

— А някой човек да е идвал отвън? — попита Чигола.

Карло Колона мълча някое време.

— Не зная дали това може да се нарече „идване“ — каза колебливо той. — Става дума, сеньор, за племенничката на Чезаре Савели. Понеже в къщи са притеснени, тя дохожда понякога в кабинета му да учи. Студентка е по право, втора година. Казва се Луиза Ченчи.

— Е? — попита Чигола.

— Нищо — каза Карло Колона. — Тя пристигна вчера няколко минути преди шестнадесет часа, а кога си е отишла — това може да ви съобщи пазачът Марко Монтано.

— Къде живее тази Луиза Ченчи? — попита Чигола.

— Луиза Ченчи живее на „Виа Кола ди Риенцо“ №170, близо до Пиаца Кавур. Майка й, Витория Ченчи, е сестра на сеньор Чезаре Савели.

Феликс Чигола повдигна слушалката.

— Доведете ми веднага Луиза Ченчи — заповяда тон на невидимия си сътрудник. Живее на „Виа Кола ди Риенцо“ №170, близо до Пиаца Кавур.

Роберто Тоци, който до тоя момент почти не взимаше участие в разговора, погледна намръщено помощника. И с твърд тон, който никак не отговаряше на унилото му изражение, рече:

— Ти си един лош човек, Карло Колона! Защо месиш момичето в тия долни работи? — Той се извърна към Чигола и допълни: — Тя е почтена девойка, господин инспекторе, дъщеря е на скромно, но уважавано семейство.

Карло Колона се прокашля демонстративно, а Чигола опря пръст на челото си и каза:

— Сякаш си спомням нещо!… Ченчи!… Енрико Ченчи, разбира се!

— Енрико Ченчи е баща й — побърза да му обясни Роберто Тоци. — Много способен журналист и публицист, убит за съжаление преди две години от ултрадесни елементи.

— Енрико Ченчи беше отявлен комунист! — обади се със злобливи нотки в гласа си Карло Колона.

— Да, да, спомних си! — каза с явно удовлетворение Чигола. И възкликна с момчешки ентусиазъм. — Аз помня, господа, около петдесетина убийства от буква „А“ до буква „С“!

След тая мимолетна радост, доставена от будната му памет, той отново потъна в грижите си. А те не бяха обикновени, защото далеч не всяка кражба на знаменити картини съвпадаше с избори за нов кмет на Рим.

Подир тия уводни разговори Феликс Чигола пожела да разгледа галерията.

Ние ще опишем галерията с оглед на събитията, за които разказваме, а за безсмъртните картини и скулптури от великите майстори на Ренесанса читателят ще намери и описания, и репродукции в десетките книги, посветени на този изключителен и щедър период от културната история на човечеството. Пък и не е почтено, струва ми се, да вземаме думата по въпроси, за които не сме достатъчно подготвени. На времето художникът Апел добре го е казал: „Sutor, ne supra crepidam!“ — „Обущарю, не критикувай картината по-горе от обувката!“

И тъй, външните парадни стълби въвеждат в преддверие с павилион и гардероб отляво и с масивни дъбови врати за портиерската стая — отдясно. Шест стъпала по-високо две летящи врати откриват широк вестибюл с мраморен под и колонади. В дъното на този вестибюл се виждат два входа — левият е за двете експозиционни зали, а десният открива коридор за стаите на администрацията. Първата стая — това е тържественият кабинет на директора Роберто Тоци. Втората стая е на помощника Карло Колона, а третата, която е най-близо до служебния вход, служи за кабинет на началника Чезаре Савели. Запомнете добре това, че тази именно стая е най-близо до служебния вход. Срещу служебния вход има скамейка. Следва помещение, където прислугата държи инвентара си, а още по-нататък са тоалетните, мъжка и женска.

Сега да се върнем отново във вестибюла с мраморните колонади. Една широка стълба от бял мрамор води за горния етаж. Тя започва елипсообразно между двата входа и след десет стъпала се разклонява нагоре в лява и дясна посока. На мястото, където тази стълба се разклоняваше, има площадка, украсена с две дорийски колони. Тук е поставено, долепено до мрамора на насрещната стена, ниско канапе с позлатени крака.

Двата ръкава на стълбата водят до експозиционните зали на горния етаж. Едната зала е отляво, другата е отдясно. Сега обърнете отново внимание и запомнете: в дъното на залата отдясно има врата. През нея се влиза в антре, откъдето започва една дървена стълба. Тя води за тавана. Таванът служи за склад на картини, рамки, постаменти, пособия за окачване и стабилизиране на картините, осветителни тела, прожектори и т.н. Това е огромно помещение, лабиринт, с тезгяхи за работа, със санитарни сервизи, с кръгли прозорчета като илюминатори, през които се вижда част от Пиаца Навона със скулптурната група от централния фонтан.

В четирите просторни експозиционни зали са подредени около двеста картини. Сред тях има творби от Рафаел, Тициан, Веронезе, Кореджо — гениите на Чинкуечентото, — картини от представителите на ранните зари на барока, сред които блести, разбира се, Караваджо. Нае ни интересува специално Кореджовата „Даная“. Тя е изложена в горния десен салон, надясно от центъра, където греят „Трите грации“ на Тициан. По времето, за което разказваме, срещу картината можеше да се види статив, доста олющен и не за пред хората, върху който Ливио Перети беше опънал платното си, за да рисува Даная. Стативът, палитрите, сандъчето с боите, самият Ливио Перети в изтъркания си костюм от кадифе, загубили отдавна цвета си — това като че ли чуждееше някак много странно на тържественото лъчение, което се носеше от картините, особено от Караваджовата „Кошница с плодове“.

Сега, когато Феликс Чигола наближаваше залата, придружен от помощника си Карло Колона, надясно от Тициановите грации вече не грееше Кореджовата „Даная“, върху масивната рамка беше небрежно окачено платното на Перети. Копието не беше още завършено, амурчето, което смъкваше покривалото на Даная, беше означено само с контури, самата царска дъщеря нямаше още коси, а пищните й гърди бяха само отбелязани с по един празен кръг. Все пак, който разбираше от живопис, щеше да почувствува, че копието обещаваше да стане добро, то имаше качества, младият човек като че ли беше отгатнал магията, която раждаше контрастът между светлото и тъмнината. Но, тъй или иначе, впечатлението, което предизвикваше това платно, съседствуващо с един Тициан и един Веронезе, беше потресаващо.

Феликс Чигола не се спря нито пред една картина, не погледна нито едно платно, той минаваше сякаш покрай рамки, които не съдържаха нищо. Той се интересуваше от разположението на залите, проявяваше любопитство към тоалетните, коридорите, стълбищата. Когато стигна до „Даная“, специалистите още снимаха следи от стъпки и пръсти. Като видя провесеното платно на Перети на мястото на Кореджовата „Даная“, Чигола за пръв път се усмихна. „Шегаджия!“ — рече той по адрес на злосторника.

Той обходи таванското помещение, погледна към „Виа дел Корсо“ през един от прозорците и въздъхна. Времето течеше наистина „безжалостно“. До изборите оставаха броени часове…

Когато се завърна в директорския кабинет, Роберто Тоци мълчаливо му подаде току-що приета радио-телефонограма от Центъра. Съобщаваха му, че Чезаре Савели вчера е пристигнал в Санта Ана към 14,30 ч. и е отседнал в хотел „Република“. Тази заран същият е отпътувал обратно за Рим с влака, който тръгва от Санта Ана в единадесет часа. Чигола прочете на глас съобщението и поклати доволно глава.

— Колкото по-малко заподозрени, толкова по-добре за следствието! — обясни той. — Вашият Чезаре Савели има доказано алиби, установила го е полицията на Санта Ана, следователно той е вън от играта. Но останалите ще отговарят на общо основание!

— Какво искате да кажете, господине? — пребледня Роберто Тоци.

— О, сеньор! — усмихна се отегчено Чигола — Тази мярка не се отнася за вас. Поне засега вие сте също вън от играта, а мисля, че няма да ни потрябвате и за в бъдеще. Вие можете да идвате, когато искате, и да си отивате, когато пожелаете. Временно ние ще използуваме, с ваше позволение — той пак се усмихна отегчено, — кабинета ви за следствена камера. Следствието ще продължи най-късно до събота и ще приключи в тринадесет часа. През това време галерията ще бъде затворена, а присъствуващите в момента — без вас, разбира се! — заедно с госпожица Луиза Ченчи, която очакваме, ще останат по местата си, тоест в галерията. Ще се постарая да осигуря на всички комфортни условия и питателна храна. — Устните му се свиха и по опънатото му лице премина тръпка, но не можеше да се разбере дали това беше гримаса, зад която се криеше вътрешно удовлетворение, или беше просто израз на нервно напрежение: досега нито една кражба на ценни картини не беше разкрита за някакви си три дни!

— Вие сериозно ли сте решили и мен да задържите, или се шегувате? — попита Карло Колона, като държеше ръцете си зад гърба, за да не се издаде, че треперят.

— Сега аз ще задавам въпросите, господинчо, а ти само ще отговаряш! — изръмжа сякаш Чигола и в ясносините му очи блеснаха зли, моравожълти огънчета. Натрапчивата мисъл, че ей такъв негодяй като този зализан слугински любовник те забие куршуми в тила му, не го оставяше на мира. — Марш навън! — повторно изръмжа той. — Когато ти дойде редът, ще те повикам!

Карло Колона не дочака втора покана, той се метна към вратата с котешка бързина, но преди да я притвори, успя да извика, задъхан от злоба:

— И аз имам хора! Ще се оплача!

— Оплачи се на…! — изкриви подире му уста Чигола и заплашително поклати глава. После той се сети за присъствието на Роберто Тоци, извърна се към него и мрачно запита:

— Вие на обед храните ли се?

Роберто Тоци кимна утвърдително. Толкова беше потресен от псувнята на старши инспектора на римската полиция, че нямаше просто сила да проговори.

— Тогава вървете да се храните! — каза Чигола.

Роберто Тоци мълчаливо излезе. Като че ли носеше на тънките си рамене целия филиал „Боргезе“.

После Чигола заповяда да се снемат отпечатъци на всеки от задържаните, а след това да им се донесе по една порция макарони и по един портокал. Сам не хапна нищо.