Открадването на „Даная“

В „Последното приключение“ на Авакум (което наистина беше последно; месец по-късно той изчезна по необясним начин на границата между Съветския съюз и Китай) аз описах, ако си спомняте, малката му авантюра в Сицилия с момичето Юлия и двамата контрабандисти на хероин. Мислех, че разходката му в Сицилия изчерпваше италианския епизод от неговия живот, но се оказа за щастие, че е съществувал и един друг, който аз не съм подозирал и за който по необясними причини той беше запазил абсолютно мълчание.

Преди да замине със съветската археологическа експедиция за Памир и пустинята Гоби, след онази страшна, но и забавна история с „избягалия вирус“, той ми предаде един куфар със записки и щедро ми разреши да ги използувам, ако намеря в тях „нещо“, което да заслужава внимание. Така попаднах на бележките му за кражбата във филиала „Боргезе“. Те представляваха една купчина листове, неподредени, небрежно изписани, изпъстрени тук-таме с набързо правени чертежи и рисунки с молив. Към тази купчинка бяха прибавени две снимки, една самостоятелна рисунка с молив, каталози на музеи и галерии. Една голяма част (около половината) от изписаните листове беше посветена на кражбата в „Боргезе“. Някои от бележките бяха правени по време на самото разследване, в ония, изпълнени с трескаво напрежение, дни. Други — написани спокойно вече, носеха значително по-късна дата и изумителен послепис — София! Той беше живял още дълго време със сломена от италианските си преживелици, но защо не беше отварял пред мен нито думичка за тия минали и заминали работи — graecum est, non legitur…1

Искам да кажа няколко думи за снимките. Едната снимка беше на Луиза Ченчи, другата — на майка й, Витория Ченчи. Когато пред очите ми се мярна портретът на Луиза Ченчи, аз едва не извиках от почуда. Боже мой, толкова да приличаше на Красивата фея, на нашата Аврора от „Спящата красавица“! И майката на Луиза беше хубавица, но вече захождаше, намираше се в края на лятото си… Е, и Авакум не беше младеж!

Останалата част от тази архива съдържаше, както споменах вече, каталози на музеи и галерии, проспекти, картички, а така също и рисунки с молив, правени от Авакум. Една от рисунките представляваше Луиза — но само от пръв поглед. Вгледаше ли се човек по-внимателно в рисунката, откриваше в портрета на Луиза Красивата фея, изпълнителката на Аврора от балета „Спящата красавица“. Тя беше прима балерина при Софийската народна опера. Вечерта на премиерата, малко след спускането на завесата, Авакум я отведе в квартирата й и там прекара с нея един красив любовен час.

Най на края трябва да посоча един куриоз. Между всичките тия записки, каталози и снимки беше сложен обемист плик от велпапе. Вътре намерих грамофонна плоча със симфонията „Римски пинии“ от Оторино Респиги. Две части от оркестровата сюита, посветени на пиниите в парка „Боргезе“ и на пиниите на хълма „Джаниколо“, напомняха, изглежда, за приятно прекарани часове.

Сега искам да се спра накратко върху духа на първия италиански епизод от живота на Авакум. Бих казал, че той беше изпълнен с ведрина. Има дума, че когато човек стъпи на италианска земя, облаците в душата му тутакси се разсейвали. Кой знае, може и да е така, но в случая италианската земя не ще да е имала много работа, тъй като Авакум беше стъпил на нея в добро настроение. Според мен той беше донесъл голяма част от ведрината със себе си. Причината за това жизнелюбие трябва да се търси в добрия край на аферата със Спящата красавица. Аврора беше услужвала несъзнателно и без да подозира банда шпиони. Авакум сложи ръка на шпионите, а с Красивата фея прекара любовна вечер! Пак се разочарова, разбира се (както се случваше обикновено), защото талантливата танцувачка се оказа повърхностна, лекомислена жена и банална любовница, но какво пък… Той имаше за правило да не бъде придирчив, когато една мъчна афера завършва, общо взето, с щастлив край. Това му помагаше да се измъква от лапите на обичайното си мрачно настроение и с учудване да открива, че хората все пак не са чак толкова лоши. Със спасително чувство в душата си, че в края на краищата доброто взима преднина пред лошото и че поради това животът може да поднесе и добри изненади, той пристигна на италианска земя.

Останалата крачка до пълното разсейване на облаците в душата му беше дело на италианското слънце, на Чинкуечентото, на сърдечните хора от народа, и не в последна сметка — на пиниите на хълма „Джаниколо“ и на несравнимата гледка, която се откриваше от неговия връх. От върха на хълма „Джаниколо“ можеше да се погледне и към забуления в прашно сияние Рим, и към грейналите на югозапад плодородни полета, където се гушеше като едно сребърно гнездо вилата „Дория Памфили“, можеше накратко да се погледне с помощта на малко фантазия, разбира се, и във времето, и в историята, за да се усети физически присъствието на вечността.

Ако някой си мисли, че през тоя слънчев период от живота си Авакум беше станал веселяк, безгрижен човек или нещо подобно, той дълбоко се лъже. Веселячеството, както се знае вече, беше органически чуждо на природата му, а безгрижен не можеше да бъде, защото чувството на отговорност пронизваше всяка клетчица на душевния му свят. За какво ли не се чувствуваше отговорен — и за сиромашкото дете, което скришом от полицията просеше по луксозната и само за богати хора „Виа Витория Венето“, тази парижка „Риволи“ на Рим, и за момичето на 16 години, което вечерно време боязливо търсеше клиент по крайбрежната „Микеланджело“, и за американските пияни моряци на Шестия флот, които посред бял ден пикаеха в басейна на фонтана на Треви; за какво ли не се чувствуваше отговорен: и за случаите, когато някой по-хитър от Хари2 се изплъзваше от ръцете му, или за невежеството си по отношение на тоя или оня клон от изкуството; за какво ли не се чувствуваше отговорен наистина, за да живее безгрижно, и на всичко отгоре — да бъде веселяк!

Той си беше такъв, какъвто го знаем от по-раншните истории: мрачен, но великодушен; скептик към хората, но склонен да се жертвува за кой и да е добър човек, изпаднал в беда; фанатичен търсач на истината, готов в нейно име да се отрече и от онова малко лично щастие, с което животът понякога скъпернически го удостояваше. И тук, в Рим, където модерният свят се стичаше на пороища, за да хвърли око на старините и на голямото изкуство, било от снобизъм (в повечето случаи), било от искрено почитание, той си оставаше неизменно все така малко старомодно галантен, какъвто го знаем, и в маниерите си, и в облеклото. Не се раздели нито с широкополата си шапка, нито с дългия си лоден, макар времето и на едните, и-на другите да беше отдавна минало. Така и през нетърпимите юлски горещини той не свали сакото си; стигаше му компромисът, че се съгласи да бъде ушито от изкуствена материя, таргал, вместо истински вълнен плат…

С една дума, италианският престой не повлия на характера му. Какво се беше променило всъщност? Променило се беше самочувствието му, настроението му, беше станал по-емоционален, по-жизнелюбив. Заприличал беше в това отношение на хората от италианския юг — например на сицилианците и калабрийците.

Но това „подмладено“ настроение, мамещо го към „дверите“ на донякъде закъснели удоволствия, криеше зад розовите си храсти опасности, а той нямаше право да рискува, предлагаше и изкушения, от които трябваше да бяга, както дяволът — от кръста. Ето как нашият железен човек, яростно отричал цял живот класическото „errare humanum est“3, сам сгреши. Аз ще приведа два примера, а за останалото ще премълча поради две причини. Първо, съгрешенията, за щастие, останаха без последствия, а както е известно от най-отколешни времена, победителите, не ги съдят. Второ, бидейки в собствените си очи „chevalier, sans defauts et reproches“4, аз уважавам все пак онази латинска поговорка „errare humanum est“ за разлика от Авакум. Затова прощавам някои съгрешения и дори махам любезно с ръка на съгрешилите.

И тъй, в една кротка и ясна утрин през втората половина на септември Авакум излезе да се поразходи до „Пиаца Барберини“, да погледа отново и за кой ли път фонтана на Тритона, най-причудливия може би сред разкошните и със световна известност барокови фонтани на Рим. Но като стигна „Пиаца дел Пополо“ с египетския обелиск и средновековните църкви, дойде му наум, че има среща към 11 часа с Роберто Тоци във филиала „Боргезе“. Времето беше напреднало, затова реши да съкрати пътя си, като се отбие само до фонтана „Треви“. Той слезе от автобуса на пресечката с „Виа дел Тритоне“ и по късата „Виа Поли“ излезе на площада, където пееше вечната си песен най-тържественият и най-големият от римските фонтани.

Дали защото обичаше страстно и открай време ромоленето на краткия дъжд, той заобича със страст и фонтаните? Може би фонтаните също ромоляха и унасяха и песента им беше скъпа на сърцето му като любим човек. Но освен ромолене, което унася, те бяха и произведения на изкуството, одухотворено от богата и силна художествена фантазия. Нептуни, неяди, делфини, костенурки, тритони — митологични и реални същества, изваяни от цветен мрамор и бронз — оживяваха в лъчите на слънцето, под струите на водоскоците. Фонтаните — това беше приказен свят, сътворен от изкусни ръце и буйна фантазия, тържество на ранния барок, затова, като се приближаваше до тях, Авакум бавеше крачките си, както правеше в „Боргезе“, когато отиваше например към една картина на Караваджо.

Така например и тоя път — позабави се, за да се съсредоточи още по-силно за новата си среща с най-хубавата от „песента на водите“.

Около фонтана „Треви“ имаше по всяко време зяпачи — и през деня, и през нощта. Едни дохождаха по навик, други — да се освежат от прохладата, която се носеше около басейна, а трети, те бяха най-многобройните, туристите — за да хвърлят в мраморния басейн прословутата монета на надеждата. Поверие съществуваше, ако в навечерието на заминаването си гостенинът хвърли в прозрачните води каква да е монета — то съдбата непременно ще му представи приятната възможност да посети и втори път Вечния град. Макар че никой не вярваше в поверия, нали за мистика нямаше място в индустриалното общество, всяка вечер дъното на басейна блестеше като варакосано от подхвърлените дребни пари.

Та Авакум нямаше да се учуди и тоя път на множеството, но една особеност се хвърли веднага в очите му: хората се бяха скупчили на място, а пред тях, точно срещу статуята на Нептун, двама здравеняци яката се кискаха и току се навеждаха напред, за да демонстрират пред публиката някаква своя странна игра. Особеното в случая се състоеше в това, че публиката мълчеше, сякаш се състоеше от неми хора, а двамата здравеняци вдигаха врява за сто души.

За Авакум беше достатъчен само един поглед наоколо, за да усети или по-скоро за да почувствува характера на сцената, която се разиграваше в подножието на древния морски бог. Подобни сцени не бяха рядкост за съвременния Рим и ако не се разиграваха пред фонтана на Треви, шумяха бурно на „Пиаца Навона“ или на Капитолийския хълм, под коня на Марк Аврелий и къде ли не, около забележителните паметници, където се трупаха повече чужденци.

Двама моряци от Шести флот на САЩ се състезаваха кой ще плюне по-надалеч в басейна, кой ще излезе по-як, за да улучи с плюнка мраморния бог. Бяха високи момчета, плещести, стегнати в кожени колани, с моряшки барети, килнати дръзко назад. Не изглеждаха пияни, беше им весело и се забавляваха според своя си вкус. Хрумнало им беше да се надплюват и се надплюваха. За мишена им служеше мраморният бог Нептун.

— Ало, момчето ми! — каза Авакум, като улови за лакътя този, който беше отдясно. Гласът му беше почти тих, но режеше остро, сякаш бръснач потъваше в месо. — Престани да плюваш, защото ей сега ще натопя мутрата ти във водата, разбра ли? И да те няма тук, докато не съм изброил до пет!

Този, който стоеше отдясно, толкова изумено го зяпна, че дори забрави да си затвори устата.

— Хайде, ходом! — изкомандува Авакум.

Говореше на английски, макар че тоя език не владееше кой знае колко добре.

Тоя, който стоеше отдясно, направи още по-изумено лице и устата му зина толкова, че човек можеше да пъхне в нея цяло яйце.

Но всяко изумление има край и нашият янки, понеже беше истински янки, бързо дойде на себе си. Той се извърна към приятеля си и с много кротък глас рече:

— Том, я слушай, да хвърля ли тоя тип на рибите жив, или по-напред да му видя сметката? — За рибите беше казал по навик, като морски човек.

— Удави го, Боб! — каза много убедено Том.

Едва беше изрекъл мнението си и едно светкавично ляво кроше на Боб за малко не изпрати Авакум в басейна. Авакум мигновено се изви назад и наляво и огромният юмрук на Боб профуча на сантиметър от челюстта му. На свой ред Авакум замахна с дясната си ръка, но не за удар, а за да улови Боб за яката на якето, да го дръпне към себе си и със страхотен ритник с коляното в хълбока да го изпрати в средата на басейна. В същия миг той се наведе силно напред и замахналият Том се намери на гърба му. Сграбчи го за краката, над коленете, изправи се и главата на Том увисна на половин метър от бордюра. Той можеше, разбира се, да пръсне главата му в камъка, но предпочете с едно извъртване да го изпрати невредим при Боб, който по същото време цамбуркаше във водата и явно не бързаше да се измъкне на суша.

Тази операция, която на шега бих нарекъл „Защитата на фонтана на Треви срещу Шести флот“, беше съпроводена с бурни и възторжени възгласи и ръкопляскания от страна на многолюдната публика. Но още докато възгласите ечаха около фонтана и не една ръка се протягаше за приятелски поздрав, Авакум осъзна опасността, на която се излагаше, лекомисленото увлечение, на което беше се поддал, затова набързо благодари на човека, който беше прибрал шапката му и сега услужливо му я подаваше, и с широки крачки тръгна към „Виа дел Тритоне“, за да изчезне, доколкото можеше, незабелязано сред гъмжилото на „Виа дел Корсо“. Тука един млад мъж, гологлав и с кожена жилетка, застанал пред старомодно такси-купе, енергично му махаше с ръка:

— Сеньоре! Сеньоре!

Таксито работеше на място.

— Сеньоре, тичайте, за бога! — викаше нетърпеливо мъжът с кожената жилетка. Когато Авакум наближи колата, той енергично отвори вратичката и добави: — Спасявайте се, сеньоре, защото тяхната полиция непременно ще тръгне по следите ви, тя няма да остави тази работа така. А и нашата полиция ще й помогне! Бъдете жив и здрав, сеньор! Шофьорът е разбран човек!

— Благодаря! — кимна развълнувано Авакум, като се наместваше по средата на задната седалка.

Непознатият хлопна вратата и когато таксито-купе потегли с пълна газ, той извика възторжено подире му:

— Довиждане, камарад!

И други грешки направи Авакум, но аз ще разкажа накратко за най-главната, понеже тя можеше да му струва много скъпо или ако трябва да наричам нещата с истинските им имена — той извърши глупост, за която едва не плати с главата си. Човекът, който умееше да разсъждава безгрешно, като електронна машина, тоя път стори грешка, от която би се засрамил дори един обикновен транзисторен компютър за джобна употреба. Но аз пак казвам, че за това са виновни всичките италиански работи, взети накуп: като се почне от коприненото небе над Фраскати, загледано като някогашно момиче в близките две езера; фонтаните, за които отбелязахме вече, че са изумителни; Сикстинската капела, където Микеланджело беше достигнал тавана на човешките творчески възможности; като се мине през бомбените атентати, всекидневните стачки и страхотни манифестации и се стигне най-после до народното вино, пламенните песни и хубавите жени с тъмни очи и алтови гласове; като се има пред вид всичко това, взето накуп, поне на мон ми става ясно защо дори човеци като Авакум, надарени със способности на ЕИМ5, грешат и в някои случаи постъпват просто момчешки (както, собствено, направи и нашият човек при фонтана на Треви). Не, аз си мисля, че за да не се греши никак в оная твърде сложна обстановка, необходими са не само качества на ЕИМ, необходимо ще е човек да се откаже напълно от себе си и да се превърне на една съвсем истинска ЕИМ (или в кибергочовек, както се изразяват някои занесени математици и фантасти). Това може да стане, като се хвърли на кучетата неговият ограничен човешки мозък и му се присади неограничен от биологически бариери изкуствен мозък — кристали и жички, подредени в интегрални схеми и оживени от електроимпулсите на една слънчева батерия, залепена на удобно място върху темето на „черепа“ Такъв изкуствен мозък се нарича позитронен (според същите занесени математици и фантасти) и с него човек никога няма да сгреши. Разбира се, ако бъдат хвърлени на кучетата и останалите части на човешкото тяло и на мястото на тленните парчетии се сглобят нетленни бурми и пружинки, железца и разни транзисторни устройства, то полученият човек ще стане още по-съвършен и тогава всякаква възможност за прегрешения ще бъде абсолютно изключена и дори теоретически недопустима… Какъв рай, боже мой! Като си помисли сегашният грешен човек за тоя бъдещ рай на непогрешимостта, непременно му иде да ревне на глас. И тъй му се пада, да реве, щом не се сеща да хвърли овреме на кучетата няколко от кибергомечтателите на нашия технократски век…

И понеже отворих дума за кучета, дойде ми наум един такъв случай. Когато бях ветеринарен лекар в Момчилово преди пет или шест години, имах овчарско куче на име Шаро. Беше рунтав, едроглавест пес и на вид изглеждаше много страшен, но в действителност се отличаваше с изключително кротък нрав. Съседското момче (едно зло същество, проклето) често го дърпаше за ушите, за опашката, за мустаците, но Шаро се правеше на разсеян, търпеше великодушно и не го изяждаше. Сякаш беше чел оная притча от евангелието на Лука, дето се казва, че на злото трябва непременно да се отвръща само с добро.

Веднъж окръжният ветеринарен инспектор ме повика в Смолян на доклад. Тръгнах през планината с моя престарял, но верен джип, като взех за раздумка из пътя и още по-верния си приятел Шаро. Откъде да знае човек какво може да се случи! По онова време някои хора бяха виждали около Змеица дори и мечки. Както и да е, когато стигнах най-после в Смолян, намерих окръжния инспектор да разговаря с някакъв лесничейски чиновник пред двора на ветеринарната лечебница. Слязох от джипа, помогнах и на Шаро да се изшмули из кабината. И тогава се случи невероятното. Дали от вида на моята лимузина, или кой знае от какво — окръжният инспектор го наду кихавица и захвана гръмко да киха и аз чаках да се укроти, за да му кажа, както се следва в такива случаи, „наздраве, другарю инспектор“, а моят кротушко взе, че се хвърли в краката му като истински вълкодав (какъвто си беше) и го ухапа. Представете си! Ухапа го най-истински по прасеца на десния крак. Дето се казва — да видиш с очите си и пак да не вярваш… А щом едно куче се променя така, повлияно от някои особености на обстановката, какво остава за човека, в чиято душа дремят, според психолозите, какви ли не потайни и тъмни неща!

И тъй, когато Авакум пристигна в Рим, той отседна в хотел „Виктор Емануил“ на „Корсо Виторио Емануеле“, а на следния ден, посъветван от приятели, нае мебелирана стая под наем на „Виа Кола ди Риенцо“, при госпожа Витория Ченчи. Тази госпожа, макар да имаше двадесетгодишна дъщеря, както вече е известно на читателя, едва навършваше четиридесет години, а на вид нямаше и толкова. На вид тя приличаше на по-възрастна сестра на своята дъщеря. Луиза беше тънка, стегната, още с форми на момиче, а Витория беше закръглена, напомняше на узрял южен плод, който сам мами очите и буди апетит, за да бъде изяден. Разбира се, тоя тип не е мой, аз изпитвам в душата си боязън от такива жени, но с Авакум работата далече не стоеше така. Той изобщо не изпитваше боязън от нищо. В случая обаче срещата му с Витория го хвърли в голям смут. Когато й се представи и седна да пие кафе с нея в малкия хол, който служеше и за салон, сърцето му някак особено се сви, може би болезнено, а сетне започна да прелива в тревога.

В съседната стая Луиза свиреше на пиано, подготвяше урока си, като се упражняваше върху прелестната Моцартова „Малка нощна музика“. Първите тактове се изнизаха и в салона и тогава Авакум насмалко не притисна сърцето си с ръка. Кой казва, че един „железен“ човек не може да има чувствително сърце? Да върви по дяволите! Луиза свиреше „Малка нощна музика“ и моят приятел изведнъж се пренесе в София, видя се в оная къща на улица „Оборище“, където Евгения Маркова, дъщеря на пропаднало буржоазно семейство и „учителка“ по пиано на Вера Малеева, беше отровила баща й, знаменития инженер Владимир Малеев, за да се добере до някакви важни документи с военностратегическо значение. Евгения Маркова, отровителката, обичаше Моцартовата „Малка нощна музика“ и често я свиреше у Малееви.6

Работата се състоеше в това, че Витория Ченчи удивително приличаше на Евгения Маркова — беше такава зряла и сластна хубавица, тъмноока и с алтов глас като нея. А Евгения Маркова беше оставила особена следа в душата на Авакум. Нека припомним на читателя само два случая от кратката, но богата история на тяхното „познанство“. При първия случай, чувствувайки се безнадеждно разкрита от него, Евгения се промъкна отчаяно, по клеопатровски, в леглото му и Авакум не я изпъди, защото ужасно му харесваше, но не я остави, разбира се, да се докопа до пистолета му. До убийство не се стигна, но между двамата, между палача и жертвата, се породи странна близост, тъжна, бих казал, която с нищо не промени обаче неумолимия ход на следствието. При втория случай, след като беше събрал необходимите доказателства, за да я предаде на правосъдието, и беше успял да оневини набедения убиец, Авакум великодушно я остави да се самоотрови, като през цялото време на тази процедура седеше до нея, говореше й за чудесния сняг, който се стелеше около тях, и предано държеше ръката й, за кураж. Тая сцена се разиграваше на една скамейка, близо до автобусната спирка за студентското градче.

Но Витория Ченчи не беше класова отмъстителка на буржоазията като Евгения, напротив, тя самата беше жертва на буржоазни отмъстители, защото десни терористи бяха убили мъжа й. Витория беше прогресивна жена, тя работеше в редакцията на едно антифашистко списание, затова, дружейки с нея, Авакум не си спомняше обикновено онази последна и мъчителна сцена на пейката при автобусната спирка. Каквото му идеше наум от онази история, той не можеше да признае дори на себе си, защото Витория все пак беше вдовица на Енрико Ченчи, когото ултрадесни негодяи бяха убили за праваго бога преди три години.

Дотук, разбира се, няма нищо, което да уличава Авакум в някаква грешка. Спомените не подлежат на запрещение и за спомени никой не бива съден. Но чувствата, това е друго нещо, чувствата предизвикват действия, а където има действия, появяват се и грешки. Errare humanum est! Спомените не увиснаха в душата на Авакум като в безтегловно пространство.

И тъй, за да не задържам действието в нашия разказ, посветен на Кореджовата „Даная“, аз ще открия с две думи в какво се състоеше „прегрешението“ на Авакум. Чисто и просто той позна у Чезаре Савели, брата на Витория Ченчи, някогашния разузнавач от южния фланг на натовското разузнаване С тоя тип беше имал за пръв и за последен път кратка схватка по черноморското крайбрежие в отдавнашни времена, преди около десетина години. Справката, която направи, доказа, че Чезаре Савели вече не работеше в разузнаването, но все едно, той беше длъжен да напусне веднага къщата на Витория Ченчи. Чезаре Савели не даваше признаци, че го е познал, в края на краищата те се бяха гледали отблизо не повече от десетина минути. Въпреки това той беше длъжен да бяга от „Виа Кола ди Риенцо“ и да не се обръща назад.

За да не бъда разбран погрешно, трябва веднага да отбележа, това е много важно, че Авакум беше дошъл в Италия по личен почин и за своя сметка във връзка с книгата си и за да си почине. Не представляваше никого освен себе си и не беше ангажиран в никаква задача. И все пак дори само от гледище на собствената си сигурност той не биваше да остане в квартирата на госпожа Витория Ченчи. Трябваше да изчезне нанякъде. Рим е толкова голям! А най-добре щеше да направи, ако заминеше незабавно за своя любим юг. За книгата, която готвеше, по тарентското крайбрежие и в Калабрия щеше да намери отличен материал!

Той знаеше това, за материалите на тарентското крайбрежие и в Калабрия, но не бързаше да напуска Рим. Нито пък мислеше да бяга от „Виа Кола ди Риенцо“. От тази симпатична улица до „Пиаца дел Пополо“ е толкова близо, а по крайбрежната беше приятно да се разхожда вечерно време било с Витория, било с Луиза Ченчи. А понякога и с двете. По крайбрежната минават автобуси, които водят досами подстъпите на хълма Джаниколо. Това беше удобство, което не биваше по никакъв начин да се изпуска от очи.

Същия този ден, на 26 октомври, четвъртък, към 11,30ч., когато главният инспектор на криминалната полиция Феличе Чигола пристигна в „Боргезе“, за да открие похитителя на Кореджовата „Даная“, на „Виа Кола ди Риенцо“ в апартамента на Витория Ченчи Авакум привършваше сутрешния си тоалет. В апартамента нямаше никого. Луиза беше хукнала по книжарниците да търси някакъв рядък учебник, само ангорският котарак Пиеро се щураше без настроение от стая в стая и навремени поглеждаше с кехлибарено-зеленикавите си очи към Авакум.

Авакум поправи още веднъж пред голямото огледало възела на вратовръзката си, двоумеше се какво да откачи от закачалката, лодена или пардесюто си, и изведнъж дочу, че някой се приближава тихо до пътната врата и още по-тихо, но сръчно нагласява ключа си в секретната ключалка. Авакум усети по гърба си тръпки. Той се хвърли напред, завъртя секрета и със силен замах разтвори широко вратата. Това беше сигурен начин да се изненада негодникът, преди да си е извадил оръжието, а с безоръжен човек Авакум знаеше отлично как да се справя.

На входа стоеше Чезаре Савели, неприятно учуден и с лош поглед в сивите си очи. Той беше толкова едър и висок, че закриваше цялата стълбищна площадка зад гърба си.

— Много сте учтив, сеньор, но нямаше нужда! — каза студено Савели.

— Навик! — усмихна се Авакум.

Той се извърна, за да направи път на Савели. След убийството на Енрико Ченчи Савели беше живял три месеца в апартамента на сестра си, а когато се прибра в собствения си апартамент, забрави да й върне ключа. Тоя „забравен“ ключ му даваше повод да се отбива понякога най-неочаквано в дома и.

Савели съблече шлифера си и го окачи бавно на закачалката като сумтеше тежко и се мръщеше, сякаш го болеше зъб. Той беше небръснат, широкото му лице изглеждаше потъмняло и уморено.

— Връщам се от Санта Ана — рече той и лицето му стана още по-мрачно. Като изгледа навъсено квартирата на сестра си, той попита грубо: — Луиза тука ли е? — И като разбра по кимането на Авакум, че племенничката му е излязла, рече по-меко: — Като излезете, обърнете ключа. Аз ще се изкъпя тук, защото моя бойлер се е повредил и не пуща топла вода. — Той тръгна към стаята на Витория и преди да отвори вратата, подхвърли: — Надявам се, че моят прибор за бръснене е на мястото си, а?

— Навярно — каза Авакум. И в себе си помисли:

„Ах, да не беше се изплъзнал тогава от ръцете ми!“ И въздъхна. Не беше късно и сега, но нямаше за какво, повод липсваше. Пък и не влизаше в сметките му, не беше дошъл в Италия, за да търси реванш.

Повдигна отегчено рамене и влезе в стаята си. Беше му се отщяло да излиза. Застана пред прозореца, загледа се в оголените корони на дърветата, които се чернееха до отсрещния тротоар, и му стана още по-чоглаво. Ето че старите настроения захванаха да го навестяват и тук!

Както зяпаше навън, изведнъж трепна, но тутакси се успокои. Пиеро беше отворил вратата. Мръсникът скачаше върху дръжката, увисваше на лапите си и отваряше сам. Преди да затвори, Авакум погледна към стаята на Витория и остана изненадан, неприятно изненадан — и нейната врата зееше открехната. Мръсникът очевидно беше приложил способностите си най-напред там. „Ще се усъмни оня идиот, че съм проверявал нещата му“ — помисли Авакум.

Ако трябваше да започне някаква игра, не биваше да се почва така глупаво и без нужда, затова Авакум излезе в хола и затвори. И докато пресичаше разстоянието до стаята на Витория, до слуха му достигна шумът на душа от банята. „Пуснал го е да шурти с пълна сила, иска да пропъди по-бързо умората си!“ — помисли Авакум. По тъмните кръгове под очите му беше разбрал, че е прекарал нощта без сън.

Като дойде до открехнатата врата, ловната му страст го надви и той погледна вътре. Направи му впечатление, че Чезаре Савели беше захвърлил прекалено небрежно дрехите си върху дивана. Тоя диван беше поставен успоредно на вратата и само половин крачка встрани, така че Авакум можеше да разглежда подробно всичко, каквото имаше върху него и около него, без да прекрачва прага и да си протяга врата. Най-отгоре Савели беше метнал сакото си, а под него, с колана надолу висяха панталоните му. По килима бяха разпилени разни дребни неща, изпаднали вероятно от панталоните: жп билет, джобен нож автомат, цигарлък и две монети. Силно впечатление правеха обувките му — не с фасона си, фасонът им беше според модата, стандартен. Биеше на очи многото кал, гъста и още незасъхнала съвсем, която се беше полепила по токовете им и изпълваше вдлъбнатината между токовете и подметките.

Душът в банята продължаваше да работи с пълна сила. Авакум се изправи и докато се изправяше, очите му неволно се спряха пак върху захвърленото палто. Привлече вниманието му едно тъмно петно върху самия край на десния ръкав. Произходът му можеше да бъде невинен, разбира се, но тъмната личност на Савели, натовски разузнавач в миналото и настоящ организатор на бандите от „социалното“ движение, хвърляше мрачна сянка върху всичко. Нищо незначещо петно от автомобилна грес заприличваше на петно от кръв. Авакум извади кърпичката си, наслюнчи единия й край и потърка с него зацапания край на ръкава.

Искам да направя тутакси една малка забележка, за да не помисли читателят, че при всеки сгоден случай горя от желание да представя Авакум като някакъв вманиачен следотърсач. Пазил ме бог! Всички, които познават дейността му, знаят навярно, че той ставаше ловец, истински, в пълния смисъл на понятието, само когато надушваше дивеч. В случая, поне до момента, където сме стигнали с разказа, той не беше надушил нищо. Той само проявяваше интерес, а интересът към вещите на Савели е лесно обясним, като се има пред вид личността на самия Савели. Тук аз бях прибавил още един аргумент: инстинкт за самосъхранение. Савели не бе от милосърдните, дето не им идва наум да рязнат някого по гушата или да му изпратят куршум в тила. Авакум имаше основание да очаква и едното, и другото, и това очакване подсилваше от своя страна „особения“ му интерес към тоя човек.

Върнал се в стаята си, за да изглежда зает и улисан, той натисна копчето на радиоприемника. Беше дванадесет часът и десет минути. Тръгна към прозореца по навика си, но преди да застане насреща му, беше застигнат и просто зашлевен по лицето от опасната тревога на едно „извънредно съобщение“.

„Тази нощ във филиала «Боргезе» е била извършена отвратителна кражба. Открадната е ренесансовата картина «Даная» от Кореджо. Картината се оценява от експертите на повече от 400 хиляди долара Задържани са един художник, член на Италианската комунистическа партия, и няколко души от служещите в галерията. Следствието се ръководи под личния контрол на министъра на вътрешните работи“

Това „извънредно“ съобщение подействува на Авакум като „гръм от ясно небе“. Картини се задигаха наистина, но галерии като „Боргезе“ не бяха обирани, поне до тоя момент. Кражбата, грандиозна, според мястото, където бе извършена, и свръхнагла, според значението, което имаше картината за италианския Ренесанс, щеше да прогърми от единия край на Италия до другия и да оскърби националната гордост на италианското общество. Ако се прибавеше към тия две немаловажни обстоятелства изключителното политическо събитие, в чието навечерие беше извършена кражбата, то и на слепеца следваше да стане ясно, че открадването на „Даная“ не е случайно събитие, а преднамерена политическа провокация. Срещу кого? Едно изречение от „извънредното“ съобщение намекваше, че задържаният художник бил член на Комунистическата партия. Под формата уж на намекване официалното съобщение сочеше италианските комунисти като възможни крадци. Навярно в по-нататъшните съобщения това „намекване“ щеше да се превърне постепенно в грозно конкретно обвинение. Авакум знаеше отлично, че в подобни случаи правосъдието и официалните средства за информация изпълняват своя антикомунистически хорал на един глас.

По-нататък в мислите на Авакум се мярна правителството като възможен вдъхновител на провокацията. Това предположение той отхвърли не защото приписваше кой знае какви морални скрупули на управляващата коалиция, а защото управляващата коалиция се боеше до смърт от възможен бумерангов ефект. Най-вероятно беше, мислеше Авакум, провокацията да е дело на определени среди от правителството, които имат по-тесни връзки, тайни, разбира се, с италианското социално движение, тоест с италианските десни екстремисти.

В такъв случай, заключаваше Авакум, видният деятел на социалното движение Чезаре Савели не бива да се изолира по никакъв начин от играта, още повече че той е същевременно и началник на охраната в „Боргезе“. Но щом като той е вътре в играта, затваряше кръга Авакум — не трябва ли да се гледа на екскурзията му до Санта Ана като една изкусно нагласена хватка, доказваща обратното — че стои извън играта?

Съществуваше и една трета вероятност — че на задържания художник, член на Комунистическата партия, е било внушено от промъкнали се в партията провокатори да посегне на картината… Дори и в такъв случай (не дай си, боже, мислеше Авакум) Чезаре Савели не излизаше от играта, оставаше вътре. Без съдействието на Савели замислената провокация не би се превърнала в реалност! А екскурзията му до Санта Ана е била димна завеса на заговорниците…

Толкова мъчителни и брулещи бяха тия мисли, че лицето на Авакум пламна от напрежение, сякаш беше се доближил на педя от разпалена пещ. И когато чу оня да тъпче из хола, изтръпна, отвори вратата и застана очаквателно на прага. „Или ще се опита да ме убие, след като се е досетил, че съм прегледал нещата му, или ще направи опит да ме преметне! — помисли Авакум. — Едно от двете!“

„Оня“ наистина приличаше на побеснял човек, наумил си да убие някого, но когото все пак здравият разум държеше още в ръцете. В гледците му яростно се зъбеха вълци, но зад вълците стоеше невидима Дисциплината, с огромна цепеница в ръце.

— Интересно! — каза Савели, като тежко го гледаше с кръвясалите си очи. — Аз си мислех, че ви няма, дявол да го вземе, а вие сте били тук! Защо, моля, нали щяхте да се пръждосвате?

— Щях да излизам — каза с подчертано спокойствие Авакум, — но ми дойде наум, че това мога да сторя и по-късно, например след час!

— Хм! — кипна Савели с усмивка, от която капеше отрова. — Хубави неща ви идват наум, дявол да го вземе, браво!

Авакум премълча.

Те се изгледаха взаимно, както се гледат боксьорите след първия удар на гонга.

— Идиотска работа! — каза Савели. — Няма ли четка в тази къща? Преди да се домъкнете тук, четката винаги стоеше на закачалката, дявол да го вземе. — Той държеше в ръцете сакото си и глупаво въртеше глава, но не повдигаше очи към закачалката.

— Ето я над главата ви! — кимна Авакум. — Аз я заварих на това място и както виждате, тя не е мръднала оттам!

— А-ха! — каза Савели. Той взе четката и започна усърдно да чисти тъмното петно на ръкава. — Глупачка е моята сестра! — каза той. — Архиглупачка! Защо й трябва да дава стая под наем? А това е кръв! — ревна той, като насмалко не завря изцапания ръкав в носа на Авакум. — Виждате ли? Това е човешка кръв!

— Може! — отвърна с подчертано безразличие Авакум.

— Вие си помислихте одеве, като видяхте това петно, че аз съм убил някого? Така ли си помислихте?

— Нищо не съм мислил! — отвърна с равен глас Авакум. — Навикнал съм половин час преди ядене да не мисля нищо.

— Хайде, без хитрости! — закани му се с глава Савели. — Одеве вие си помислихте, че съм убил човек. Зная аз какво ви минава наум! Само убийства и кървища се мяркат пред очите ви!

— На мен от кръв ми прилошава! — усмихна се кротко Авакум.

— Никакъв човек не съм убил! — отново изрева Са-вели, но този път с една октава по-ниско и помълча. — Аз буболечка не убивам, камо ли човек! — И изведнъж се разсмя силно — ни в клин, ни в ръкав, без всякаква причина.

— Това, че вие не сте способен да убиете, е ясно от пръв поглед! — каза Авакум.

— Автобус блъсна пред очите ми един младеж — каза Савели. — Помогнах да го качат на една кола, която случайно минаваше оттам. От това е кръвта.

— Ужасно! — каза Авакум. — И къде стана това?

— Близо до Санта Ана, господине!

„Не се хваща на въдица! — помисли със злоба Авакум. — Но чакай, аз сега ще те пришпоря и ти ще свалиш гарда! Момент!“

— Знаете ли — започна той, — току-що предадоха по радиото едно извънредно съобщение.

— Тъй ли? — рече Савели, като продължаваше да четка петното. — Извънредно съобщение, казвате?

— Ограбили са вашата галерия! — отвърна Авакум, като потърси очите му.

Без да повдига глава, Савели извика:

— Кога?

— Нощес.

— Хубава работа! — Савели захвърли четката на пода и сакото увисна на ръката му. — Какво казва полицията?

— Полицията казва, че откраднатата картина струвала повече от 400 хиляди долара!

— Четиристотин хиляди?!

— А вие колко мислите?

— Аз нищо не мисля, любезни, защото не зная за коя картина става дума.

„Не се хваща на никаква въдица! — помисли повторно Авакум. — Всъщност на такива «въдици» само един глупак би се уловил, а тоя е от класа!“

— Открадната е „Даная“ от Кореджо — каза Авакум.

— Санта Мария! — възкликна Савели, но доста въздържано. Не можеше да се разбере дали с това „Санта Мария“ съжалява за случилото се, или се чуди на случката.

— Предполагам, че ще имате неприятности — каза Авакум.

Савели повдигна рамене:

— Едва ли. От вчера следобед до 10 часа тази сутрин, господине, аз съм бил в Санта Ана. Спал съм в хотел „Република“. — Той облече сакото си, макар че онова петно още личеше. Запали цигара, помълча, после каза: — За мене, добрия католик, господине, и Санта Ана, и Санта Агнеса, и коя да е от светиците ще се застъпи, ако изпадна в беда!

— Блазе ви! — каза Авакум. — Да ви завиди човек! Ами знаете ли, че вашата племенничка, госпожица Луиза, е била снощи до 12 и половина в „Боргезе“? Във вашия кабинет?

Савели се намръщи. Сетне съвсем неочаквано лицето му почервеня и в сиво-синкавите му очи отново лумнаха гневни пламъци.

— Санта Ана ми е свидетелка — рече той с набъбнал от вълнение глас, — в нейно име се кълна, че ще ви изхвърля през прозореца, ако ми зададете само още един въпрос! Да не би да си въобразявате, дяволите да ви вземат, че се намирате във вашата червена София, та сте се раздрънкали такъв?

Кой знае какъв щеше да бъде финалът на тази сцена, ако една нова и неочаквана поява, както се случва обикновено в „ла комедия дел’арте“ (тая чудна италианска рожба, спомнете си Панталоне, Полишинел и Скарамуш!), казвам, ако едно неочаквано явление не обърна отново очите на двамата към събитията, които бяха се разиграли през нощта в „Боргезе“.

И тъй външната врата се захлопна силно (нали Авакум не беше заключил) и по тънкия килим на хола отекнаха меко припрените стъпки на Луиза.

— Добър ден, вуйчо! — поздрави тя още от средата на хола. — Кога пристигна? Добър ден, господине! — обърна се тя към Авакум и му подаде ръка, макар че това изглеждаше доста неуместно: те живееха в един апартамент и се виждаха по сто пъти на ден.

Бузите й бяха поруменели, дишаше зачестено, в очите й ту блясваха, ту гаснеха тревожни светлинни, изразът на лицето й се менеше на секунди.

— Какво ви е развълнувало толкова? — попита Авакум, като се взираше неспокойно в очите й.

Луиза разпери ръце и тутакси ги отпусна като пречупени.

— Арестуваха ме! — каза тя. Местеше погледа си от Савели на Авакум, от Авакум върху килима, срамуваше се от сълзите, които напираха под клепачите й. Тя беше дъщеря на Енрико Ченчи и на нея не й отиваше да реве като някоя глезла. — Срещнаха ме на входа — продължи тя, като избра прозореца за място, където да задържа очите си — един цивилен и един в униформа — Вие ли сте Луиза Ченчи? — Аз. — Трябва да дойдете с нас в „Боргезе“, госпожице. — Но защо, моля, отде-накъде? — Там ще ви обяснят, госпожице! — Не разбирам нищо, как така? — Ей така, госпожице, нощеска са откраднали картина, води се следствие, затова ви викат. Тръгвайте! — Удрям на молба. — Само за минутка ми разрешете да се кача горе, господа… Те се изкачиха с мен и сега ме чакат пред вратата!

— Не разбирам защо трябва да се вълнувате толкова! — повдигна рамене Авакум. — Ще ви зададат някой и друг въпрос и с това ще се свърши. За какво са тия нерви? — И думите му бяха спокойни, и от лицето му лъхаше спокойствие, само гласът му изглеждаше някак престорено равен.

— Боже мой! — отново разпери ръце Луиза. — Но нали аз бях снощи до дванадесет и половина там!

— Колко пъти съм те предупреждавал да не закъсняваш! — забеляза мрачно Савели.

Тя като че ли не го чу.

— Аз бях до дванадесет и половина там! — повтори Луиза.

— От което следва да се мисли, че тъкмо вие сте откраднали картината! — пошегува се Авакум.

— Не, но изглежда, че тогава са я откраднали! — поклати упорито глава Луиза. — Някъде около дванадесет и половина, когато аз бях там. Те знаят това! — Тя закърши ръце, но бързо се опомни.

Може би за бързото опомняне допринесоха ударите, които задъднаха по външната врата. Ония двамата отвън бяха загубили търпение.

— Престанете! — извика вън от себе си Савели. До тоя миг само се чумереше, но си личеше, че по нервите му не течеше нормален ток. — Престанете, дяволи! — ревна той още веднъж и тоя път лицето му, вместо да се зачерви, съвсем видимо побледня.

— Господине! — обърна се Авакум към него. — Вие сте длъжен, струва ми се, да придружите племенничката си до „Боргезе“.

— Аз и без това отивам там! — отвърна глухо Савели и тръгна към вратата.

Луиза не сваляше очи от Авакум.

Той дойде до нея и леко, едва-едва допря ръката си до косите й.

— Господи! — каза Луиза.

— Няма нищо страшно! — погали я леко по косите Авакум.

След като тя излезе подир вуйчо си, Авакум постоя някое време изправен сред стаята си, после се отпусна уморено в едно кресло, извади лулата си и започна разсеяно да я пълни с тютюн. Откъм улицата се дочу клаксонът на полицейския джип.

Към 2 часа следобед откъм хълма Пинчио нахлуха мрачни облаци. Те покриха бързо доскоро синеещото се небе и над града захвана да вали кротък есенен дъжд.