Отминали времена

1992 г.

Всичко започна с едно писмо. Отдавна изгубено писмо, чакало половин век в забравен пощенски чувал в тъмния таван на една невзрачна къща в Бърмондзи. Понякога си мисля за този пощенски чувал: за стотиците любовни писма, сметки от бакалницата, поздравителни картички за рождени дни, бележки от деца до техните родители, които са били там, вътре, надували са се и са въздишали, докато възпрените послания в тях са си шепнели в тъмното. И са чакали, чакали някой да разбере, че са там. Защото нали знаете какво казват: че писмото винаги търси някой да го прочете, че рано или късно, независимо дали ви харесва, думите излизат на бял свят и разкриват тайните си.

Извинете, романтичка съм — добих този навик през годините, прекарани в четене на романи от деветнайсети век на светлината на фенерче, докато родителите ми мислеха, че спя. Ама помислете си само колко е странно: ако Артър Тайре е бил малко по-отговорен, ако не е изпил толкова много пунш с ром онази Коледа през 1941 година, а после не се е прибрал у дома и не е потънал в пиянски сън, вместо да довърши разнасянето на пощата, ако торбата не е била захвърлена някъде на тавана му и не е останала скрита до деня на смъртта му петдесетина години по-късно, когато една от дъщерите му я намерила и позвънила в „Дейли Мейл“, всичко щеше да се развие по-различно. За майка ми, за мен и най-вече за Джунипър Блайд.

Навремето сигурно сте чели за случилото се — беше по вестниците и по новините. Канал 4 всеки ден излъчваше специално предаване, където канеше някои от получателите да разкажат за своето писмо, за гласа от своето минало, който изненадващо се беше обадил. Имаше една жена, чийто приятел служел в Кралските военновъздушни сили, и мъж, на когото евакуираният му син — момченце, убито от парче шрапнел около седмица по-късно, — изпратил картичка за рождения ден. Според мен предаването беше много хубаво: на моменти беше вълнуващо, с радостни и тъжни истории, накъсани от архивни кадри от войната. На няколко пъти се разплаквах, но не си правете изводи от това — аз съм си плачлива.

Майка ми обаче не участва в предаването. Продуцентите й се обадиха и я попитаха дали в нейното писмо е имало нещо специално, което би искала да сподели с хората в страната, но тя отговори, че не, била най-обикновена поръчка за стари дрехи от магазин, който отдавна вече не съществувал. Обаче не беше вярно. Знам го, понеже бях там, когато писмото пристигна. Видях как реагира мама на това изгубено писмо и знам, че то беше всичко друго, но не и обикновено.

Беше една сутрин в края на февруари, зимата още ни стискаше за гърлото, цветните лехи бяха заледени, а аз бях дошла да й помогна с неделното печено. Правя го понякога, понеже на родителите ми им харесва, нищо че съм вегетарианка и знам, че в един момент по време на обяда майка ми ще започне да се тревожи, после направо ще се изтормози и накрая вече няма да издържи и ще започне да ме обстрелва със статистики относно протеини и анемия.

Белех картофи в мивката, когато пуснаха писмото през процепа на вратата. Обикновено в неделя не пристига поща, което трябваше да ни подскаже нещо, ама не. Аз се чудех как да съобщя на родителите ми, че с Джейми сме се разделили. Бяха минали вече два месеца и съзнавах, че в крайна сметка ще трябва да кажа нещо, но колкото повече отлагах да изрека думите, толкова по-секретни ставаха те. Имах си причини да мълча: родителите ми се отнасяха подозрително към Джейми още от самото начало, не понасяха добре сътресенията и майка ми щеше да се притесни още повече, ако разбереше, че живея в апартамента сама. Най-много обаче се боях от неизбежния и неловък разговор, който щеше да последва, след като направех съобщението си. Първо смайването, после тревогата, после примирението, които щяха да пробягат по лицето на мама, докато осъзнава, че дългът й на майка повелява да ми предложи някаква утеха… Но да се върнем към пощата. Към шума, когато пускат нещо през процепа на вратата.

— Еди, ще го вземеш ли?

Това беше майка ми. (Еди съм аз, извинете, трябваше да се представя по-рано.) Тя кимна към коридора и ми даде знак с ръката, която не беше пъхната в пилето.

Аз оставих картофа, избърсах се с кърпата и отидох да взема пощата. На изтривалката имаше само едно писмо в официален пощенски плик, на който пишеше, че е „препратена поща“. Прочетох това на мама и занесох писмото в кухнята.

Тя беше приключила с пълненето на пилето и също бършеше ръцете си. Понамръщена, по-скоро по навик, отколкото заради някакво конкретно очакване, тя взе писмото от мен и дръпна очилата си за четене от ананаса във фруктиерата. Бегло прегледа съобщението от пощата и се зае с пламъче в очите да отваря външния плик.

Аз отново се бях заловила с картофите — занимание, което надали беше по-интригуващо, отколкото да гледам как майка ми отваря пощата, затова съжалявам, че не видях изражението й, когато е измъкнала отвътре по-малкия плик, когато е забелязала тънката икономична хартия и старата марка, когато е обръщала писмото и е четяла написаното на гърба име. Оттогава съм си го представяла много пъти: как кръвта тутакси се смъква от страните й, как пръстите й се разтреперват и трябва да минат няколко минути, преди да отвори плика.

Не се налага да си представям звука. Ужасното, гърлено възклицание, последвано от поредица дрезгави стенания, които се разлетяха във въздуха и станаха причина белачката да се плъзне в ръката ми и да си порежа пръста.

— Мамо?

Приближих се до нея и обгърнах раменете й с ръка, като гледах да не накапя с кръв блузата й. Тя обаче не каза нищо. Не била в състояние — обясни ми впоследствие, не веднага. Стоеше скована, докато сълзите се търкаляха по бузите й, и стискаше странния малък плик от толкова тънка хартия, че виждах ъгълчето на сгънатото писмо вътре, силно притиснато към гърдите й. След това тя се качи горе в спалнята си и ми даде разпокъсани наставления за птицата, фурната и картофите.

В нейно отсъствие в кухнята се настани болезнена тишина и аз се постарах да бъда съвсем тиха и да се движа съвсем бавно, за да не обърквам нещата повече. Майка ми рядко плачеше, но онзи момент — на неочаквано вълнение и смайване — ми се стори някак странно познат, сякаш и преди го бяхме преживявали. След петнайсет минути, през които ту белех картофи, ту прехвърлях мислено вероятности от кого може да е писмото и се чудех как да постъпя, най-сетне потропах на вратата на спалнята й и я попитах иска ли чаша чай. Тя вече се беше овладяла и двете седнахме една срещу друга на малката покрита с мушама маса в кухнята. Преструвах се, че не забелязвам следите от сълзи по лицето й, а тя заразказва за съдържанието на плика.

— Писмо от човек, когото познавах много отдавна. Когато бях момиче на дванайсет-тринайсет години.

В съзнанието ми изникна една картина, смътен спомен за снимката върху нощното шкафче на баба ми, когато вече беше стара и на смъртно легло. Три деца, най-малкото от които майка ми — момиче с къса тъмна коса, стъпило на нещо най-отпред. Странно беше, седяла съм при баба стотици пъти, но в онзи момент не можах да извикам ясно чертите на момиченцето в съзнанието си. Може би децата просто не се интересуват какви са били родителите им, преди те да се родят, не и докато не се случи нещо конкретно, което да осветли миналото. Пиех си чая и чаках мама да продължи.

— Разказвала ли съм ти за онези дни? По време на войната, на Втората световна война. Беше ужасно. Такава неразбория, толкова много неща бяха разрушени. Сякаш… — въздъхна тя, — … ами струваше ми се, че положението в света никога няма да се нормализира. Че земята е клюмнала на оста си и вече нищо не би могло да я изправи. — Тя обхвана с ръце ръба на чашата си, от която се издигаше пара, и забоде поглед в нея. — Семейството ми — мама, татко, Рита, Ед и аз — живеехме всички заедно в малка къща на „Барлоу Стрийт“, близо до Елефант и Касъл, и в деня след избухването на войната ни събраха в училището, отведоха ни под строй до гарата и ни натъпкаха във вагони. Никога няма да го забравя — всички деца с табелки, маски и раници и майките, които бяха размислили и тичаха по улицата към влака, крещейки на пазачите да пуснат децата им, а после се провикваха към по-големите братя и сестри да се грижат за по-малките и да не ги изпускат от поглед.

Тя поседя мълчаливо, хапейки долната си устна, докато сцената се разиграваше в паметта и.

— Сигурно си била изплашена — обадих се тихичко.

В нашето семейство не бяхме особено сантиментални, иначе щях да се пресегна и да взема ръцете й в своите.

— Отначало да. — Мама свали очилата и потърка очите си. Лицето й беше уязвимо, някак недовършено без очилата, приличаше на дребна нощна животинка, заблудена на дневна светлина. Добре, че отново си ги сложи и продължи: — Дотогава никога не ме бяха отвеждали далече от дома, никога не бях прекарвала и една нощ без майка ми. Обаче с мен бяха по-големият ми брат и сестра ми, а по време на пътуването една от учителките ни раздаде шоколад и всички се поразведрихме и започнахме да възприемаме случващото се по-скоро като приключение. Представяш ли си? Бяха ни обявили война, а ние пеехме, ядяхме грах от консерви и си играехме на „През прозореца виждам нещо, което започва с…“. Понякога децата са много издръжливи, много корави.

Накрая пристигнахме в едно градче, което се казваше Кранбрук, но там ни разделиха на групи и ни натовариха в различни вагони. Вагонът, в който бях с Ед и с Рита, ни отведе в село Милдърхърст, където ни подредиха в колони и ни въведоха в някаква зала. Там ни чакаха група местни жени с дежурни усмивки и списъци в ръка, които ни накараха да се подредим в редици, докато хората се тълпяха край нас и избираха. Най-напред избираха малките — особено хубавките. Сигурно всички смятаха, че те ще им създават по-малко грижи, че не са чак толкова облъхнати от Лондон — усмихна се тя накриво. — Но скоро си взеха поука. Брат ми беше избран бързо — беше силно момче, висок за възрастта си, а фермерите отчаяно се нуждаеха от помощ. Рита замина малко след него с приятелката си от училище.

Е, стига толкова — пресегнах се и положих ръка върху нейните:

— О, мамо!

— Няма нищо. — Тя издърпа ръката си и ме потупа по пръстите. — Не останах последна. Имаше още няколко деца, включително момченце с ужасно кожно заболяване. Не знам какво стана с него, но когато аз тръгнах от онази зала, то още си стоеше там. Знаеш ли, много дълго след това, години наред нарочно купувах натъртените плодове, ако първо тях съм докоснала при зарзаватчията. Никакво оглеждане и връщане в щайгата, ако не са идеални.

— Но нали накрая са избрали и теб?

— Накрая избраха и мен. — Мама снижи глас, заигра се с нещо в скута си и се наложи да се приведа по-близо до нея. — Тя влезе в залата по-късно. Вече почти никой не беше останал, повечето деца бяха тръгнали, а жените от Доброволческата женска организация раздигаха приборите за чая. Поплаках си, макар и скришом. И не щеш ли, тя влетя в залата и сякаш дори въздухът се промени.

— Как така се промени? — сбърчих нос аз и си спомних онази сцена от „Кери“1, когато избухва светлината.

— Трудно ми е да ти обясня. Познаваш ли човек, който сякаш налага своя атмосфера, когато се появява някъде?

Може би. Свих несигурно рамене. Всички обръщат глави след приятелката ми Сара, когато влезе някъде — не е точно атмосферно явление, но все пак…

— Не, разбира се, че не си. Звучи толкова глупаво, като го кажеш така. Имам предвид, че тя беше различна от другите хора, беше по-… О, не знам. Просто „по“. Притежаваше необикновена хубост, дълга коса, големи очи, доста диви, но не само това я отличаваше. Тогава, през септември 1939 година, беше само на седемнайсет години, но другите жени сякаш се свиваха в нейно присъствие.

— Държали са се почтително, така ли?

— Да, това е думата, почтително. Учудиха се, че тя е дошла, и не бяха сигурни как да се държат. Накрая една от тях обаче се престраши и попита дали може да й помогне, но момичето само махна с дългите си пръсти и оповести, че е дошла за своето евакуирано дете. Така каза: не за някое евакуирано дете, а за своето. И се запъти право мен, където седях на пода. „Как се казваш?“, попита, а когато й отговорих, се усмихна и отбеляза, че сигурно съм изморена след дългото пътуване. „Искаш ли да дойдеш с мен?“ Кимнах, би трябвало да съм кимнала, понеже тя се извърна към най-властната жена, онази със списъка, и заяви, че ще ме вземе у дома си.

— Как се казваше?

— Блайд — отговори майка ми и овладя едва забележим трепет. — Джунипър Блайд.

— Тя ли ти изпрати писмото?

Мама кимна.

— Тя ме отведе до най-красивата кола, която бях виждала, и ме откара в къщата, където живееше заедно с по-големите си сестри близначки — зад желязна врата, после по лъкатушна алея до голяма каменна постройка насред гъста гора. Замъкът Милдърхърст.

Името беше като от готически роман и леко ме жилна, когато си спомних риданията на мама, щом прочете името и адреса на жената на гърба на плика. Бях чувала истории за евакуирани деца, за разни неща, които са се случвали, затова попитах тихо, стаила дъх:

— Зловещо ли беше?

— О, не, нищо подобно. Изобщо не беше зловещо. Тъкмо обратното.

— Но писмото… Ти се…

— Писмото ме изненада, това е. Отдавнашен спомен.

Тя се смълча и аз се замислих за огромния мащаб на евакуацията, за това, колко ли плашещо и странно е било за нея, съвсем мъничка, да попадне на непознато място, където всеки и всичко са съвсем различни. Аз все още можех да докосна преживяванията от своето детство, ужаса, че ще бъда тласната към нови и тревожни ситуации, неистовите връзки, създавани по необходимост — със сгради, с благоразположени възрастни, със специални приятели, — за да оцелея. Докато си припомнях тези спешни привързвания, ми хрумна нещо.

— Ходила ли си там отново след войната, мамо? В Милдърхърст?

Тя рязко вдигна поглед.

— Не, разбира се. Защо да го правя?

— Не знам. За да се видите, да си поговорите. Да се срещнеш с приятелката си.

— Не — отсече тя. — Имах си семейство в Лондон, майка ми не можеше да се лишава от мен, а и имаше работа за вършене, да се разчиства след войната. Истинският живот продължаваше.

След тези думи помежду ни се спусна познатата завеса и аз знаех, че разговорът е приключил.

В крайна сметка не ядохме печено. Мама заяви, че нямала апетит, и попита дали ще се разсърдя много, ако тази седмица пропуснем. Стори ми се неучтиво да й напомням, че аз и бездруго изобщо не ям месо и че присъствието ми се дължи повече на синовен дълг, затова я уверих, че нямам нищо против, и й предложих да полегне. Тя се съгласи и докато аз си събирах нещата в чантата, тя глътна два парацетамола и ми напомни да си скрия ушите от вятъра.

Оказа се, че татко е проспал цялата случка. Той е по-възрастен от мама и се беше пенсионирал няколко месеца преди това. Оттеглянето от работа не му се отрази добре: през седмицата се мотаеше из къщи и търсеше какво да поправи или да почисти, подлудяваше мама, а в неделя си почиваше в креслото. Даденото от Бога право на мъжа в къщата — така обясняваше на всеки, проявил готовност да го изслуша.

Целунах го по бузата и излязох от къщи, храбро посрещнах мразовития въздух, докато вървях към метрото изморена, разстроена и донякъде потисната, че се връщам сама в дяволски скъпия апартамент, в който до неотдавна живях заедно с Джейми. Едва между главната улица на Кенсингтън и Нотинг Хил Гейт осъзнах, че всъщност мама не ми е казала какво пише в писмото.

Докато пиша сега, съм малко разочарована от себе си. Но в ретроспекция всеки е голяма работа и сега, когато знам, че има какво да се намери, не е трудно да се запитам как така не съм проверила. А не съм пълен глупак. С мама се видяхме на чай няколко дни след случилото се и макар отново да не можах да спомена за промяната в личния ми живот, я попитах за съдържанието на писмото. Тя подмина въпроса като несъществен, каза, че не било важно, било просто поздрав, а реакцията й се дължала на изненада, нищо повече. Тогава не знаех колко добър лъжец е майка ми, нито пък имах причина да се съмнявам в думите й, да продължа да разпитвам или да обърна специално внимание на езика на тялото й. Обикновено така става, нали? Инстинктът те кара да вярваш на думите на хората, особено на хората, които познаваш добре, на близките си, на доверените си приятели. Поне при мен е така. Или беше.

Затова за известно време забравих за замъка Милдърхърст и за евакуацията на мама, дори за странния факт, че никога преди не я бях чувала да говори за това. Има лесно обяснение, повечето неща имат — двете с мама се разбирахме добре, но никога не сме били особено близки и със сигурност не сме се впускали в дълги дружески разговори за миналото. Нито пък за настоящето. Във всеки случай нейното евакуиране е било приятно, но не и незабравимо преживяване. Не е имало причина да го споделя с мен. Бог ми е свидетел колко неща аз не споделям с нея.

По-трудно обяснимо беше силното и необичайно усещане, което ме завладя, когато видях как реагира тя на писмото, необяснимата сигурност на един важен спомен, който просто не можех да конкретизирам. Нещо, което бях чула или видяла, а след това бях забравила, сега потрепваше в мрачните кътчета на съзнанието ми и отказваше да застине неподвижно и да ми позволи да го наименувам. То трептеше, а аз се чудех, стараех се да си припомня дали пък не е пристигало и друго писмо преди години, писмо, което също да я бе разплаквало. Но беше безполезно; изплъзващото се смътно усещане отказваше да се проясни и аз реших, че то най-вероятно е плод на прекомерно развихреното ми въображение, което открай време според родителите ми ще ми навлече неприятности, ако не внимавам.

По онова време имах по-неотложни грижи — например къде ще живея, когато изтече предплатеният период. Шестте месеца авансово платен наем бяха прощален подарък от Джейми, своеобразно извинение, компенсация за жалкото му поведение, но приключваха в края на юни. Преглеждах вестниците и агенциите за недвижими имоти, търсейки обяви за студиа, но със скромната си заплата трудно можех да си намеря квартира що-годе удобно близо до работата ми.

Работя като редактор в издателство „Билинг и Браун“. Ние сме малко семейно издателство в Нотинг Хил, основано в края на 40-те години на двайсети век от Хърбърт Билинг и от Майкъл Браун, отначало като начин да издават собствените си поезия и пиеси. Струва ми се, че отначало са били много уважавани, но с течение на времето, когато по-големите издателства завладяха по-голям дял от пазара и читателският интерес към бутиковите издания намаля, ние се ограничихме до жанрове, които любезно наричаме „специализирани“, и до такива, които не толкова любезно наричаме „суета“. Господин Билинг — Хърбърт — е шефът ми. Той е и мой наставник, закрилник и най-близък приятел. Нямам много приятели, поне не сред хората от плът и кръв. Не искам да ви звучи тъжно и самотно, не съм човек, който трупа приятели и обича шумните компании. Бива ме с думите, ала не с изречените. Често си мисля колко прекрасно би било, ако можеше да общувам само на хартия. И допускам, че в известен смисъл точно това правя, понеже имам стотици от онези, другите приятели, които са подвързани — превъзходни страница след страница, истории, които се разгръщат по един и същ начин всеки път, но винаги ми доставят радост, които ме улавят за ръка и ме превеждат през портата в светове, изпълнени с огромен ужас и възторжена наслада. Взискателни, достойни и благонадеждни приятели — някои от тях мъдри съветници, — но печално неспособни да ме подслонят за месец-два.

И макар че нямах опит с късането на връзките — Джейми беше първото ми истинско гадже, с когото си представях бъдещето си, подозирах, че сега е моментът да помоля приятели да ми върнат услугата. И точно затова се обърнах към Сара. Двете сме отраснали заедно по съседски, а нашата къща стана в гори дом за нея, когато четиримата й по-малки братя и сестри се превръщаха в диви зверчета и тя се нуждаеше от място, където да избяга. Чувствах се поласкана, че човек като Сара смята доста улегналата къща в предградията на моите родители за убежище. Двете останахме близки в прогимназията, когато доста често хващаха Сара да пуши зад тоалетните и вместо на часовете по математика да ходи на курсове за гримьори. В момента тя работи на свободна практика за списания и за филмови продукции. Прекрасно е, че тя успя, но за нещастие, това означаваше също, че точно когато имах нужда от нея, тя се оказа в Холивуд, където превръщаше актьорите в зомбита, а апартаментът й със стаята за гости беше отдаден под наем на австрийски архитект.

Известно време се терзаех и си представях с ярки подробности живота, който ще съм принудена да водя без покрив над главата, но после Хърбърт благородно ми предложи канапето в тясното си апартаментче под офиса ни.

— След всичко, което си направила за мен? — отговори той, когато го попитах дали е сигурен. — Ти ме извади от калта. Спаси ме!

Преувеличаваше. Не съм го виждала в калта, но разбирах какво има предвид. Работех при тях едва от няколко години и тъкмо бях започнала да се оглеждам за по-предизвикателна работа, когато господин Браун почина. Хърбърт прие смъртта на партньора си толкова тежко, че просто не можех да го изоставя, не и тогава. Той явно си нямаше никой друг, освен пълното си лакомо кученце, и макар да не ми го е казвал, от дълбоката му и силна скръб заключих, че двамата с господин Браун са били повече от делови партньори. Хърбърт престана да се храни, престана да се къпе и една сутрин глупашки се напи с джин, макар че е пълен въздържател.

Изглежда, нямах голям избор: започнах да му готвя, конфискувах джина и когато сметките бяха много лоши, а аз не успявах да предизвикам интереса му, на своя глава започнах да тропам по някои врати и да търся нови поръчки за издателството. Тогава започнахме да печатаме листовки за местните предприятия. Хърбърт беше толкова доволен, когато разбра, че надцени мотивите ми. Започна да ме нарича свое протеже и доста живна, когато говореше за бъдещето на „Билинг и Браун“: как двамата с него сме щели да възродим компанията в памет на господин Браун. В очите му отново се появи пламъче и аз отложих още малко търсенето на нова работа.

И ето ме сега. Осем години по-късно. За огромно смайване на Сара. Трудно можеш да обясниш на човек като нея — умен творец, който постъпва единствено според собствените си разбирания, — че ние, останалите, имаме различни критерии за доволство от живота. Аз работя с хора, които обожавам, печеля достатъчно пари, за да се издържам (макар и не в апартамент с две спални в Нотинг Хил), прекарвам времето си в игра с думи и изречения, помагам на хората да изразяват идеите си и да сбъдват мечтата си да издадат свое произведение. Пък и не че не съм имала други възможности. Миналата година Хърбърт ме повиши в заместник-председател — нищо че само ние двамата с него работим в офиса на пълен работен ден. Устроихме си малка церемония и всичко останало. Сюзан, младши партньорката на хонорар, направи торта и дойде в почивния си ден, за да можем тримата да пийнем безалкохолно вино от чаени чаши.

Тъй като всеки момент щяха да ме изхвърлят от апартамента, приех признателно поканата му да остана у тях. Жестът беше наистина трогателен, особено като се има предвид колко мъничко беше жилището. Освен това нямах друг вариант. Хърбърт беше адски доволен.

— Прелестно! Джес ще е на седмото небе — много обича гости.

Това беше през май, когато се готвех завинаги да напусна апартамента, където живеехме двамата с Джейми, да обърна последната празна страница на нашата история и да започна нова глава самичка. Имах работа, бях здрава и притежавах ужасно много книги. Трябваше само да съм смела и да се изправя пред сивите самотни дни, които сякаш се проточваха до безкрайност.

Предвид всичко това, мисля, че се справях доста добре: само от време на време си позволявах да се потопя дълбоко в сълзливо-сантименталните си фантазии. В такива мигове си намирах тихо и тъмно кътче — още по-подходящо място да се отдам изцяло на фантазията — и си представях най-подробно онези прекрасни бъдещи дни, когато ще вървя по нашата улица, ще спра пред нашата сграда, ще вдигна поглед към прозореца, на който отглеждам билките си, и ще видя през стъклото нечий силует. Взрете се в тъмната преграда между миналото и настоящето и ще усетите силна физическа болка от факта, че няма връщане назад.

Като малка бях много отнесена и майка ми непрекъснато се чувстваше безсилна с мен. Тя се отчайваше, когато минавах точно по средата на кална локва или се налагаше да ме издърпа от канавката и от пътя на профучаващия покрай нас автобус, и казваше нещо от сорта на: „Опасно е да се изгубиш в собствената си глава“ или „Когато не виждаш какво действително се случва край теб, се случват инциденти, Еди. Трябва да внимаваш“.

На нея й беше лесно да го каже: надали по земята е стъпвала по-разумна и прагматична жена от нея. Нещата обаче не са толкова прости за момиченце, което живее в света на собствената си глава, откакто се е запитало за пръв път: „Ами ако…?“. Разбира се, аз не престанах да бленувам, просто се научих да се прикривам по-добре. Мама обаче имаше право в известен смисъл, понеже тъкмо прекалено страховитите ми и безрадостни фантазии за това, какво ще представлява бъдещето ми без Джейми, ме оставиха неподготвена за онова, което предстоеше да се случи.

В края на май в офиса ни се обади по телефона някакъв самозван медиум, който искаше да издаде ръкописа си за срещи със света на отвъдното в Ромни Марш. Когато с нас се свърже евентуален клиент, ние правим всичко по силите си той да остане доволен, поради което аз се запътих с възстаричкото пежо хечбек на Хърбърт към Кент да се срещна, да поздравя и евентуално да придумам клиента. Не шофирам често и ненавиждам магистралата, когато е натоварена, затова тръгнах още на зазоряване, понеже смятах, че така ще се измъкна по живо, по здраво.

Пристигнах много преди девет, срещата мина добре — придумах го, той подписа договор — и към обяд отново бях на път. Движението вече беше много по-натоварено и колата на Хърбърт, която не можеше да се движи с повече от осемдесет километра в час без опасност да изгуби някоя гума, определено не можеше да се справи. Заседнах в най-дясната лента, но въпреки това си навлякох доста сърдити клаксони и клатене на глава. Не е добре за душата да те смятат за досадно присъствие, особено ако си лишен от право на избор по въпроса, затова в Ашфорд слязох от магистралата и тръгнах по второстепенните пътища. Ориентирам се много зле, обаче в жабката имаше карта и аз се примирих, че ще спирам често и ще поглеждам.

Отне ми половин час да се объркам здравата. Още не разбирам как се случи, но подозирам, че възрастта на картата е изиграла своята роля. Това, а също и фактът, че се любувах на околността — на осеяните с иглики поляни, на красивите диви цветя по канавките, — а всъщност би трябвало да внимавам в пътя. Каквато и да е причината, изгубих къде точно на картата се намирам. Карах по тесен път с надвиснали над него огромни дървета от двете страни, когато най-сетне си признах, че нямам никаква представа дали се движа на север, на юг, на изток или на запад.

Обаче не се притесних, още не. Мислех, че ако просто продължа по пътя, рано или късно ще стигна до някое кръстовище, до някой ориентир, може би дори до крайпътна будка, където някой ще бъде така любезен да нарисува голям червен хикс на картата ми. Не трябваше да се връщам на работа следобед, пътищата не са безкрайни, така че от мен се искаше само да си отварям очите.

И тогава го съзрях — стърчеше от агресивно прораснал бръшлян. Един от онези бели стълбове, на които има сочещи на всички страни дървени стрелки с изписани по тях имена на местните села. Милдърхърст, пишеше на табелата, пет километра.

Спрях колата, отново прочетох табелата и косъмчетата по врата ми настръхнаха. Изпитах странно шесто чувство и неясният спомен, който се опитваше да се избистри, откакто през февруари пристигна Изгубеното писмо на мама, най-сетне възкръсна. Слязох от колата като насън и поех, накъдето сочеше табелата. Сякаш се наблюдавах отстрани и знаех какво предстои да намеря. И може би наистина знаех.

Защото тя беше там, на около шестстотин метра надолу по пътя, точно където си я представях. От храсталаците стърчеше двойна желязна врата, някога величествена, но сега увиснала накриво. Двете й крила се бяха облегнали едно на друго, сякаш за да споделят тежкия товар. На малката каменна къщичка до вратата имаше ръждясала табела: „Замък Милдърхърст“.

Сърцето ми затуптя учестено в гърдите, докато пресичах пътя и се запътих към вратата. Стиснах по една пръчка с двете си ръце — усетих желязото студено, грубо и ръждиво под дланите ми — и бавно долепих към тях лицето и челото си. Проследих с поглед засипаната с чакъл алея, която се виеше надалече нагоре по хълма, прекосяваше някакъв мост и после се губеше в гъста гора.

Беше красива, обрасла с храсталаци и печална, но не гледката спря дъха ми. А връхлетялото ме осъзнаване, абсолютната увереност, че съм била тук и преди. Че съм стояла на тази врата, надничала съм през железните пръчки и съм гледала как птиците летят като късчета хартия на фона на нощното небе над наежилата се гора.

Край мен нещата се наместваха с шумолене, сякаш бях навлязла в селенията на едно мечтание, сякаш отново заемах същото време и пространство като момичето, което бях много отдавна. Пръстите ми се стегнаха около пръчките и някъде дълбоко в тялото си разпознах жеста. Бях правила същото преди. Кожата на дланите ми помнеше. Аз помнех. Слънчев ден, топъл бриз, който си играе с подгъва на роклята ми — най-хубавата ми рокля, — сянката на майка ми, която виждам висока с периферното си зрение.

Погледнах настрани, където стоеше тя, наблюдавах я, докато се взираше към замъка, към тъмния и далечен силует на хоризонта. Бях жадна, беше ми горещо, искаше ми се да отида да поплувам в набразденото от вълнички езеро, което виждах през портата. Да поплувам с патиците, с водните кокошки и с водните кончета, които се стрелкаха сред тръстиките на брега.

— Мамо — помня, че казах, но не получих отговор. — Мамо?

Тя завъртя глава към мен и за част от секундата сякаш не ме позна. Вместо това непознато за мен изражение държеше лицето й като заложник. Беше непозната за мен възрастна жена, чиито очи криеха тайни. Сега вече мога да намеря думите, с които да опиша тази необичайна смесица: съжаление, нежност, скръб, носталгия, обаче тогава нямах представа. Още по-малко, когато тя каза:

— Допуснах грешка. Изобщо не биваше да идвам. Вече е твърде късно.

Мисля, че не й отговорих, поне не тогава. Нямах представа какво иска да каже и преди да успея да я попитам, тя ме стисна за ръка и ме дръпна толкова силно, че рамото ме заболя, а после ме повлече през пътя към паркираната ни отсреща кола. Долових уханието на парфюма й, докато вървяхме, по-остро и по-кисело, примесено с горещия въздух, с непознатите миризми в провинцията. Тя запали колата и потегли, а аз наблюдавах през прозореца две врабчета, когато го чух: същото ужасно ридание, което нададе тя, когато пристигна и писмото от Джунипър Блайд.

Портата на замъка беше заключена и твърде висока за прескачане, не че изобщо бих се замислила за подобно нещо дори ако портата беше по-ниска. Никога не съм си падала по спорта или по физическите предизвикателства, а сега, когато липсващият спомен се възстанови, краката ми неуслужливо се превърнаха в желе. Почувствах се странно изолирана и неуверена и след известно време не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в колата, да поседя там малко и да обмисля как ще е най-добре да постъпя. В крайна сметка нямах голям избор. Твърде разсеяна бях, за да шофирам, със сигурност не и чак до Лондон, затова запалих колата и съвсем бавничко подкарах към селцето Милдърхърст.

На пръв поглед беше като всяко друго село, през което бях минала през този ден: един-единствен път през центъра, с морава в единия край, църква до нея и училище някъде по пътя. Паркирах пред местната църква и редиците уморени лондонски деца буквално изникнаха пред очите ми — мърляви и несигурни след дългото пътуване с влака. Призрачен образ на мама отпреди време, преди да ми бъде майка, преди да бъде каквото и да било, безпомощно запътила се към неизвестното.

Бавно поех по главната улица, опитвайки се — без особен успех — да укротя разлетелите се на всички посоки мисли. Добре, мама се е върнала в Милдърхърст и аз съм я придружавала. Стояли сме пред онази врата и тя се е разстроила. Това го помнех. Беше се случило. Но макар да бях намерила един отговор, появиха се цял рояк нови въпроси, които пърхаха из мозъка ми като нощни пеперуди, търсещи светлината. Защо бяхме идвали тук и защо тя плака? Какво имаше предвид, когато ми каза, че е допуснала грешка, че вече е твърде късно. И защо ме излъга само преди три месеца, когато ме уверяваше, че писмото на Джунипър Блайд няма никакво значение?

Въпросите кръжаха ли, кръжаха, докато накрая не се озовах пред отворената врата на една книжарница. Струва ми се естествено в мигове на най-голямо объркване човек да търси познатото, а високите рафтове и дългите редици спретнато подредени гръбчета на книги ми подействаха невероятно успокояващо. Сред мириса на мастило и подвързии, сред прашинките в сноповете слънчева светлина, в прегръдката на топлия и спокоен въздух отново бях в състояние да си поемам дъх с лекота. Усетих как пулсът ми се нормализира и мислите ми успокояват криле. Вътре беше полутъмно — и толкова по-добре, — а аз се спирах на любимите ми автори и заглавия като учителка, която извиква имена по списък. Бронте — тук, Дикенс — отметнат, Шели — няколко прекрасни издания. Нямаше нужда да ги вадя от местата им, стигаше ми само да знам, че ги има, и да ги докосна леко с върховете на пръстите си.

Обикалях и разглеждах, от време на време премествах някоя книга на мястото й, а накрая излязох на едно открито пространство в дъното на магазина. По средата беше поставена маса със специална колекция от книги под наслов „Местни истории“. Тук бяха събрани истории, красиви томчета и книги от местни автори: „Детективски истории“, „Убийство и хаос“, „Приключенията на контрабандистите от Хокхърст“, „История на отглеждането на хмел“. По средата върху дървена поставка имаше едно познато ми заглавие: „Истинската история на Човека от калта“.

Ахнах и посегнах да взема книгата.

— Харесва ли ви? — изневиделица изникна продавачката и се позавъртя наблизо, сгъвайки парцала си за прах.

— О, да! — отговорих благоговейно. — Разбира се. Че на кого не му харесва!

За пръв път се натъкнах на „Истинската история на Човека от калта“, когато бях десетгодишна и не ходех на училище, а лежах болна у дома. Имах заушки, струва ми се, едно от онези училищни заболявания, които те държат в изолация седмици наред, и сигурно съм мрънкала непоносимо, понеже състрадателната усмивка на мама се беше превърнала в стегната стоическа извивка на устните. Един ден, след като излезе за кратък отдих на Главната, тя се върна отново въодушевена и бутна в ръцете ми една доста пооръфана книга от библиотеката.

— Може би това ще те ободри — каза тя колебливо. — Предназначена е за малко по-други читатели, но ти си умно момиче и съм сигурна, че ще се справиш, ако се постараеш. Доста по-дълга е от нещата, които си свикнала да четеш, но прояви упорство.

Сигурно съм се изкашляла самосъжалително в отговор, без да подозирам, че ми предстои да прекрача един праг, от който няма връщане, че в ръцете си държа предмет, чийто простичък външен вид създава измамна представа за огромната му сила. Всички истински читатели имат книга, момент като този, който описвам, а моят настъпи, когато мама ми даде тази оръфана от четене книга от библиотеката. Защото, макар тогава още да не го знаех, след като потънах дълбоко в света на Човека от калта, реалният живот никога вече нямаше да може да се състезава с художествената измислица. Оттогава изпитвам признателност към госпожица Пери, защото, когато е подала този роман на измъчената ми майка и я е насърчила да ми го даде, тя или ме е объркала с по-голямо дете, или е надникнала дълбоко в душата ми и е съзряла зейналата там дупка, която трябва да бъде запълнена. Винаги съм предпочитала да вярвам във второто. В крайна сметка, мисия на всяка библиотекарка е да събира книгите с техните истински читатели.

Отворих пожълтялата корица и книгата ме грабна още от първата глава, където се описва пробуждането на Човека от калта в пълната с лъскава черна кал канавка, от този ужасен миг, когато сърцето ми се разтуптя като обезумяло в гърдите. Нервите ми се изопнаха, кожата ми пламна, пръстите ми тръпнеха от копнежа да обръщам една след друга страниците, изтънели в ъгълчето, тъй като безброй други читатели бяха предприели същото пътуване преди мен. Посетих величествени и страховити места, и то без да ставам от обсипаното с носни кърпички канапе в дневната на родителите ми в предградията. Човека от калта ме държа в плен дни наред, подутото ми лице спадна и се формира бъдещата ми личност.

Погледът ми отново беше привлечен от ръкописната табела — Местни истории — и аз се обърнах към широко усмихналата продавачка.

— Реймънд Блайд местен ли е?

— О, да. — Жената прибра косата си зад ушите: — Със сигурност. Живял е тук и е пишел в замъка Милдърхърст. Там и починал. Това е внушителното имение на няколко километра извън селото. — В гласа й се прокрадна смътна отчаяна нотка. — Поне някога беше внушително.

Реймънд Блайд. Замъкът Милдърхърст. Сърцето ми заблъска силно в гърдите.

— А дали е имал дъщеря?

— Всъщност три.

— Някоя да се е казвала Джунипър?

— Да, най-малката.

Замислих се за мама, за нейния спомен за седемнайсетгодишното момиче, което заредило въздуха с електричество, когато влязло в онази селска зала, спасило я от редичката евакуирани деца, а после изпратило писмо през 1941 година, което разплака мама при пристигането си петдесет години по-късно. И внезапно изпитах нуждата да се облегна на нещо стабилно.

— И трите са все още живи и са си там — продължи продавачката. — Майка ми все повтаря, че има нещо във водата на замъка. И трите са в цветущо здраве. С изключение на вашата Джунипър, разбира се.

— Защо, какво й е?

— Има деменция. Мисля, че се предава в семейството. Тъжна история — говори се, че някога била голяма красавица и много умно момиче, многообещаваща писателка, обаче годеникът й я изоставил по време на войната и след това тя вече не била същата. Побъркала се, не спирала да го чака, но той така и не си дошъл.

Понечих да попитам къде е заминал годеникът, но жената беше набрала скорост и не допускаше да я прекъсват с въпроси.

— Добре, че сестрите й се грижат за нея — не останаха много хора като тези двете, преди все се занимаваха с благотворителност, — иначе щяха да я изпратят в лудница. — Тя се озърна зад гърба си, за да се увери, че сме сами, и се приведе по-близо към мен: — Помня, че като малка Джунипър скиташе из селото и по полето — никого не притесняваше, нищо подобно, просто обикаляше безцелно. Плашеше местните деца, но на децата им е приятно да ги плашиш, нали?

Кимнах охотно и тя продължи:

— Тя беше безобидна, никога не се забъркваше в неприятности, от които да не може да се отърве. А всяко уважаващо себе си село трябва да има местен ексцентрик. — Усмивка трепна на устните й. — Някой, който да прави компания на духовете. Можете да прочетете повече за всички тях ето тук, ако искате — подаде ми тя книгата „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

— Ще я взема — реших и й подадох банкнота от десет лири. — А също и „Човека от калта“.

Почти бях излязла от магазина с кафявата книжна торба под мишница, когато жената се провикна подире ми:

— Знаете ли, ако наистина се интересувате, може би не е зле да направите обиколката.

— На замъка ли? — надникнах отново в тъмната вътрешност на магазина.

— Отидете при госпожа Бърд. В пансиона „Хоум Фарм“ на Тентърдън Роуд.

Селската къща се намираше няколко километра по-назад на пътя, по който бях дошла, каменна постройка с керемиден покрив, заобиколена с пищна нацъфтяла градина и с намек, че отзад има още селскостопански постройки. Две малки капандури надничаха изпод покрива, а няколко бели гълъба пърхаха с криле покрай корниза на висок тухлен комин. Прозорците със скрепени с олово стъкла бяха отворени, за да бъде оползотворен топлият ден, а ромбовидните им панелчета примигваха напосоки на следобедното слънце.

Паркирах под един гигантски ясен, чиито надвиснали клони улавяха единия край на къщата под сянката си, а после се скитаха из затоплената от слънцето плетеница от уханен жасмин, делфиниуми и камбанки, прораснали буйно покрай тухлената пътека. Две гъски се заклатушкаха тромаво наблизо, без дори да спрат и да обърнат внимание на присъствието ми, докато влизах, и от яркото слънце навън се озовах в сумрачната стая. По най-близките стени имаше черно-бели снимки на замъка и на прилежащите му територии, направени съгласно надписите под тях по време на фотосесия на списание „Кънтри Лайф“ през 1910 година. До далечната стена, зад плота със златиста табелка „Рецепция“ ме очакваше ниска и пълна жена, облечена с ленен костюм в кралскосиньо.

— Сигурно вие сте младата ни посетителка от Лондон — примигна тя зад кръглите си очила с рогова рамка и се усмихна на обърканото ми изражение. — Алис от книжарницата ми звънна да ви очаквам. Бързо пристигнахте. Бърд смяташе, че ще ви трябва поне час.

Погледнах към жълтото канарче във великолепната клетка зад нея.

— Той беше готов да обядва, но аз му обясних, че сигурно ще пристигнете точно щом затворя портата и сложа табелата. — Тя се засмя с дрезгав смях на пушачка, който се надигаше дълбоко от гърлото й. Сигурно беше към шейсетте, но смехът й беше на много по-млада и много по-палава жена, отколкото подсказваше първото впечатление. — Алис ми каза, че се интересувате от замъка.

— Точно така. Надявах се да го разгледам и тя ме изпрати при нас. Трябва ли да се запиша някъде?

— Мили боже, не, няма такива официалности. Аз лично провеждам обиколките. — Под лена гръдта й гордо се изпъчи, после отново се прибра. — По-скоро — провеждах ги.

— Как така?

— Ами да, и задачата много ми допадаше. Разбира се, преди време госпожиците Блайд лично развеждаха гостите. Обиколките започнаха някъде през 50-те години, за да събират средства за поддръжката на замъка и да се отърват от Националния тръст — госпожица Пърси не би го допуснала, уверявам ви, — но преди няколко години вече им дойде малко нанагорно. Възможностите на всички ни са ограничени и когато госпожица Пърси достигна предела на силите си, аз с удоволствие се включих. По едно време правех пет обиколки седмично, но напоследък посещенията намаляха. Като че ли хората са забравили това старо място.

Тя ме изгледа въпросително, сякаш бих могла да обясня странностите на човешката природа.

— Много бих искала да разгледам вътре — уверих я бодро, обнадеждено и може би дори с известно отчаяние.

Госпожа Бърд примигна срещу мен.

— Разбира се, скъпа, и аз много бих желала да ви разведа, но се опасявам, че вече не се правят обиколки на замъка.

Разочарованието ми беше съкрушително и за миг дори не бях в състояние да продумам.

— О! — успях да възкликна все пак. — Жалко.

— Жалко, но госпожица Пърси е решила твърдо. Заяви, че й е дошло до гуша да приема в дома си невежи туристи, та да си хвърлят там боклуците. Съжалявам, че Алис ви е подвела — безпомощно сви рамене тя и помежду ни се спусна мъчителна тишина.

Помъчих се да се примиря учтиво, но сега, докато шансът да разгледам замъка Милдърхърст отвътре постепенно се стопяваше, изведнъж се оказа, че не желая нищо друго толкова силно.

— Само че… аз съм голяма почитателка на Реймънд Блайд — чух се да казвам. — Надали щях да работя в издателския бранш, ако не бях прочела „Човека от калта“ още като малка. Дали не би могло… Ако вие ме препоръчате, ако уверите собствениците, че не съм човек, който ще изхвърля отпадъци в дома им…

— Ами… — намръщи се тя и се замисли. — Замъкът е истинска радост за очите, а госпожица Пърси страшно се гордее с дома си… Издателският бизнес, така ли?

Случайно бляскаво хрумване: госпожица Бърд принадлежеше към поколение, за което тези думи криеха блясъка на „Флийт Стрийт“, нищо че всъщност работех в тясна и осеяна с хартии кабинка и се занимавах с доста скучни финансови отчети. Вкопчих се във възможността като удавник за сламка: издателство „Билинг и Браун“, Нотинг Хил. В този момент си спомних за визитните картички, които ми подари Хърбърт в деня на повишението ми. Все забравям да си ги нося с мен, поне не официално, обаче ги използвам да отбелязвам докъде съм стигнала с някоя книга, така че измъкнах една от „Джейн Еър“, която нося в голямата ми чанта, в случай че неочаквано се наложи да чакам на някоя опашка. Подадох визитката като печеливш лотариен билет.

— Заместник-директор — прочете госпожа Бърд и ме огледа над очилата си. — Така, така. — Струва ми се, не си въобразявах прокрадналата се благоговейна нотка в гласа и. Тя притисна с палец ъгълчето на визитната ми картичка, сви устни и кимна кратко и решително. — Добре. Дайте ми минутка да се обадя на скъпите стари сестрички. Ще се опитам да ги убедя да ми позволят да ви разведа днес следобед.

Докато госпожа Бърд говореше приглушено в старомодната слушалка, аз седнах на тапицирания с крепон стол и отворих кафявия хартиен пакет с новите ми книги. Извадих лъскавото издание на „Човека от калта“ и го обърнах отзад. Казаното от мен беше вярно: по един или друг начин срещата ми с историята на Реймънд Блайд беше предопределила целия ми живот. Достатъчно ми беше само да държа книгата в ръцете си и ме изпълваше всепроникващо усещане, че знам точно коя съм.

Корицата на новото издание беше същата като на книгата от библиотеката на Уест Барнс, която мама беше взела преди почти двайсет години, и аз се усмихнах и си обещах да купя голям подплатен плик и да изпратя книгата обратно в библиотеката веднага щом се прибера у дома. Най-сетне един двайсетгодишен дълг щеше да бъде изплатен.

Защото, след като се излекувах от заушки и дойде време да върна книгата на госпожица Пери, тя като че ли беше потънала вдън земя. Колкото и мама да я търси, колкото и пламенно да я уверявах, че случилото се и за мен е загадка, книгата не се появи, нямаше я дори в бъркотията от други липсващи неща под леглото ми. След като беше проведено повсеместно издирване, мама ме заведе в библиотеката, за да направя признанието си лице в лице. Горката мама си навлече един от унищожителните погледи на госпожица Пери и едва не умря от срам, обаче аз бях твърде одързостена от сладостната наслада на притежанието, за да изпитвам вина. Това е първата ми и единствена кражба, но не можех да се спра — чисто и просто книгата и аз трябваше да бъдем заедно.

Телефонната слушалка на госпожа Бърд изтрака пластмасово върху вилката и аз се сепнах. От изопнатото й изражение веднага заключих, че новината е лоша. Изправих се и закуцуках към рецепцията, понеже лявото ми стъпало беше изтръпнало.

— Боя се, че сестрите Блайд днес не се чувстват добре — съобщи ми госпожа Бърд.

— О!

— Най-малката е имала пристъп и лекарят пътува натам да я прегледа.

Постарах се да прикрия разочарованието си. Много е непристойно да даваш израз на личната си неудовлетвореност, когато става дума за болна възрастна жена.

— Това е ужасно. Дано да се оправи.

Госпожа Бърд махна с ръка и прогони загрижеността ми като безобидна, но досадна муха.

— Сигурна съм, че ще се оправи. Още от дете има такива пристъпи.

— Пристъпи ли?

— Изгубено време, така ги наричат. Период, който тя изобщо не помни, обикновено след като се превъзбуди. Свързано е с нещо необичайно в пулса — твърде се ускорява или забавя, не помня, но тя често припада и когато се свести, не помни какво е правила. — Госпожа Бърд стисна устни, обзета от чувство, на което прецени, че е по-добре да не дава израз. — По-големите й сестри ще бъдат заети с нея днес, но никак не искат да ви отпращат. Казаха, че замъкът се нуждае от посетители. Много са ми интересни — честно казано, съм учудена, понеже обикновено не приемат охотно гости. Сигурно понякога се чувстват самотни да си бърборят само трите там, вътре. Затова предложиха да отидем утре предобед, какво мислите?

Гърдите ми се стегнаха притеснено. Не бях планирала да оставам, но мисълта, че ще си тръгна, без да съм разгледала замъка, ме изпълни с дълбоко и внезапно отчаяние. С мрачно разочарование.

— Имаме отменена резервация, така че разполагам със свободна стая, какво ще кажете? — попита госпожа Бърд. — Вечерята е в цената.

Трябваше да наваксам с работата през уикенда, Хърбърт се нуждаеше от колата си, за да отиде в Уиндзор на следващия следобед, пък и не съм човек, който решава просто ей така да пренощува на непознато място.

— Добре — казах, — да вървим.

Госпожа Бърд се зае с документацията — преписваше данни от визитната ми картичка, — а аз промърморих някакви учтивости, отдалечих се и отидох да надзърна през отворената задна врата. Стената на къщата и стените на съседните селскостопански постройки: хамбар, гълъбарник и трета сграда с коничен покрив, която по-късно се научих да наричам пещ за сушене на хмел, оформяха вътрешен двор. В средата имаше кръгъл басейн и две дебели гъски се бяха настанили върху затоплената от слънцето повърхност и се носеха царствено сред вълничките, които се гонеха една друга към облицованите с плочи ръбове. Зад басейна паун проверяваше крайчеца на окосената морава, която отделяше добре поддържания двор от моравата с диви цветя, спускаща се към парка в далечината. Цялата огряна от слънцето градина в рамката на сенчестия вход, на който бях застанала, беше като снимка от пролетен ден някога в миналото, оживял отново.

— Прелестно е, нали? — изненадващо се обади госпожа Бърд зад мен, макар да не бях забелязала кога се е приближила. — Чували ли сте за Оливър Сайкс?

Показах, че не съм, тя кимна и доволно ме осветли по въпроса.

— Бил е архитект, доста известен навремето. Ужасно ексцентричен. Живеел в Съсекс, в Пембрук Фарм, но направил някои подобрения по замъка в началото на двайсети век, малко след като Реймънд Блайд се оженил за пръв път и довел жена си тук от Лондон. Това била една от последните работи на Сайкс, преди да замине на обиколка из Европа. Надзиравал строителството на кръгъл басейн, по-голям от нашия, и свършил огромна работа по рова около замъка: превърнал го в огромен пръстен, където да се къпе госпожа Блайд. Говори се, че била отлична плувкиня, много атлетична. Слагали някакъв… — Тя притисна пръст към бузата си и сбърчи чело. — Някакъв химикал… боже, как се казваше? — Дръпна пръста си и повиши глас: — Бърд?

— Меден сулфат — долетя безплътен мъжки глас.

Отново погледнах към канарчето, което тършуваше за семенца в клетката си, после — към снимките по стените.

— Да, да, точно така — продължи госпожа Бърд невъзмутимо, — меден сулфат, за да бъдат водите небесносини. — Въздъхна. — Но това било много отдавна. За жалост, ровът на Сайкс бил запълнен преди десетилетия, а големият му кръгъл басейн сега принадлежи единствено на гъските. Пълен е с пръст и патешки мръсотии. — Тя ми подаде тежък месингов ключ и потупа пръстите ми да го стисна. — Утре ще отидем до замъка. Обещават хубаво време, а гледката от втория мост е прекрасна. Да се срещнем тук в десет?

— Утре имаш среща с викария, скъпа.

Търпеливият и еклив глас отново долетя до нас, но този път успях да установя откъде идва. Едва забележима вратичка, скрита в стената зад рецепцията.

Госпожа Бърд стисна устни и явно се замисли над тази загадъчна поправка, после кимна бавно.

— Бърд е прав. О, жалко. — После грейна: — Няма нищо. Ще ви оставя напътствия, ще приключа в селото възможно най-бързо и ще се срещнем в замъка. Ще останем само един час. Не искам да се натрапваме по-дълго — госпожиците Блайд са много възрастни.

— Един час е чудесно.

По обед можех вече да пътувам обратно за Лондон.

В стаята ми имаше малко легло с балдахин, разположило се алчно по средата, тясно писалище, сгушено под и малко встрани от прозореца от скрепени с олово късчета стъкло, но гледката беше прекрасна. Стаята беше в задната част на къщата и от прозореца се откриваше моравата, която бях видяла долу. Само че от втория етаж се виждаха по-добре възвишенията към замъка, а над гората различих шпила на кулата, устремен към небето.

Върху бюрото някой беше оставил старателно сгънато одеяло за пикник и кошница с плодове за добре дошла. Денят беше уханен, околността — прелестна, затова си взех един банан, стиснах одеялото под мишница и отново се запътих надолу по стълбите с новата ми книга „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

Във вътрешния двор се носеше сладостно ухание на жасмин и прекрасни бели клонки се спускаха от върха на дървена беседка отстрани на моравата. Едри златни рибки плуваха близо до повърхността на водата в басейна и стрелкаха пълните си телца напред-назад, мъчейки се да уловят следобедното слънце. Беше божествено, но не останах тук. Далечна група дървета ме примамваше и аз се запътих натам през моравата, осеяна с лютичета, поникнали от само себе си сред високите треви. Още не беше съвсем лято, но денят беше топъл и въздухът — сух, затова, докато стигна до дърветата, челото ми беше потно.

Постлах одеялото на една шарена сянка и събух обувките си. Недалече плитък поток ромолеше върху камъните и пеперуди се носеха с полъха на вятъра. Одеялото ухаеше приятно на прах за пране и на стъпкани листа, а когато седнах, високата трева на моравата ме обгърна отвсякъде и се почувствах съвсем самичка.

Облегнах „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ върху коленете си и плъзнах длан по корицата. Имаше поредица от черно-бели снимки, подредени под различен ъгъл, все едно нечия ръка ги е изпуснала и са заснети там, където са паднали. Красиви деца с дрехи от едно време, отдавнашни пикници край блещукащата вода на басейна, редица плувци, които позират до рова, сериозните погледи на хора, за които улавянето на образ върху фотографска хартия е било своеобразно вълшебство.

Отгърнах първата страница и се зачетох.

На съседната страница имаше снимка на красива жена с вдигната в сложна прическа тъмна коса, която гледаше към главичките на четири подредени по височина момченца, облегната на прозорец с вертикална рамка. Снимката беше от 1875 година и белееше като много други ранни аматьорски фотографии. Явно най-малкото момченце, Тимоти, беше мръднало, докато е правена снимката, понеже лицето му беше размазано. Горкото момче, дори не е подозирало, че му остават броени месеци живот.

Прегледах бегло следващите няколко абзаца — необщителен викториански баща, обучение в Итън, стипендия в Оксфорд — и така Реймънд Блайд става зрял мъж.

На следващите две страници имаше различни снимки на двете момиченца. Двете несъмнено много си приличаха, но едната беше по-мъничка и фина от другата и се усмихваше не толкова уверено колкото сестричката си. На последната снимка мъж с чуплива коса и мило лице седеше на тапициран стол с по едно облечено в дантели бебе на всяко коляно.

Нещо в позата му — грейналите му очи може би или нежно притиснатите му към ръчичките на момичетата длани — подсказваше дълбоката му обич към двечките и докато се взирах внимателно, ми хрумна каква рядкост е да намериш снимка от онова време, на която бащата е заснет с дъщерите си по домашному и непосредствено. Нежна обич към Реймънд Блайд изпълни сърцето ми и продължих да чета.

Литературна загадка. Студена тръпка пробяга по гръбнака ми, докато повтарях думите едва чуто. Харесвах „Човека от калта“ заради историята и заради начина, по който изборът на думите ме караше да се чувствам, докато чета книгата, но всичко ставаше още по-хубаво сега, когато вече знаех, че написването на книгата е обвито в загадъчност.

Нетърпеливо обърнах страницата и се натъкнах на две снимки. На първата Джунипър Блайд, вероятно четиригодишна, седеше с изпънати напред крака и скръстени глезени. Беше боса и от изражението й ставаше ясно, че е изненадана — и не е щастлива, — уловена в миг на самотен размисъл. Гледаше към обектива с бадемовидните си, леко раздалечени очи. В комбинация с тънката й руса коса, с луничките, осеяли чипото й носле, и с решителната й тясна устичка, очите й създаваха усещането за неправомерно придобито познание.

На другата снимка Джунипър беше млада жена, годините, сякаш се бяха изнизали за броени секунди и същият котешки поглед посрещаше обектива, но на едно вече зряло лице. Лице с огромна, но странна хубост. Помня как мама описа жените в общинската зала, които отстъпили назад при появата на Джунипър, как описа нейното излъчване. Сега, докато гледах тази снимка, можех да си го представя. Тя беше интригуваща и потайна, разсеяна и хитра едновременно. Чертите й, взети поотделно, искриците и проблясъците на емоции и интелект се съчетаваха в неустоимо цяло. Прегледах съпътстващия текст, търсейки някаква дата — април 1939 година. Същата година, в която моята дванайсетгодишна майка щеше да се срещне с нея.

В края на главата имаше още една снимка на Реймънд Блайд. Беше съвсем различна от първата — усмихнатият млад баща с двете близначки на коленете — и докато я разглеждах, си припомних разговора си с Алис от книжарницата. И по-конкретно, предположението й, че психическото разстройство, което измъчва Джунипър Блайд, се предава по наследство в семейството. Защото този човек, този Реймънд Блайд не излъчваше задоволството и лекотата, толкова осезаеми на първата снимка. Напротив, той изглеждаше обзет от мъчително безпокойство: очите му бяха тревожни, устните му бяха стиснати, брадичката му беше напрегната. Датата на снимката беше от 1939 година, когато Реймънд трябва да е бил на седемдесет и три години, но не само възрастта бе издълбала дълбоките бръчки по лицето му: колкото повече се взирах в снимката, толкова повече се уверявах в това. Докато четях, си помислих, че авторката на биографията вероятно се изразява метафорично, когато пише, че Реймънд Блайд е имал натрапчиви мисли, но сега разбрах, че не е така. Мъжът на снимката носеше уплашената маска на продължителното вътрешно терзание.

Здрачът се стовари тежко край мен и изпълни падината между възвишенията и горите на имението Милдърхърст, пролази по полето и погълна светлината. Снимката на Реймънд Блайд се разтвори в мрака и аз затворих книгата. Обаче не си тръгнах. Още не. Вместо това се загледах през пролуката между дърветата към замъка върху хребета на възвишението, към черния силует под мастиленото небе. И трепетно си помислих, че на следващата сутрин ще прекрача прага му.

Героите от замъка бяха оживели днес следобед пред мен, бяха ми влезли под кожата, докато четях, и сега имах чувството, че ги познавам открай време. Че макар случайно да попаднах в селцето Милдърхърст, имаше нещо много уместно в присъствието ми. Изпитах същото, когато за пръв път прочетох „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“ и „Студен дом“. Сякаш историята вече ми беше позната, сякаш тя потвърди нещо, което винаги съм подозирала по отношение на света: че той ме очаква да го открия в собственото ми бъдеще.

Ако затворя очи, все още виждам сияйното сутрешно небе върху клепачите си: слънцето на ранното лято, леещо се от ясносинята небесна твърд. Споменът се откроява в паметта ми вероятно защото следващия път, когато видях Милдърхърст, сезоните се бяха сменили и градините, горите и полето бяха под мантията на металните есенни тонове. Но не и онзи ден. Докато потеглях за Милдърхърст с подробните указания на госпожа Бърд в ръка, се оживих от поривите на отдавна погребано желание. Всичко се прераждаше: птича песен багреше въздуха, бръмченето на пчелите го сгъстяваше, а топлото слънце ме примамваше нагоре по хълма към замъка.

Вървях ли, вървях и точно когато започнах да се опасявам, че има опасност безнадеждно да се изгубя сред дърветата на безкрайната гора, излязох пред ръждясала врата и се озовах пред един занемарен басейн. Беше голям и кръгъл, поне десетина метра в диаметър — веднага разбрах, че това е басейнът от разказа на госпожа Бърд, проектиран от Оливър Сайкс, когато Реймънд Блайд е довел в замъка първата си съпруга. В много отношения приличаше на по-малкия във фермерската къща, но на мен ми направиха впечатление разликите. Ако басейнът на госпожа Бърд блещукаше весело под слънцето и грижливо поддържаната морава обгръщаше плътно перваза му от пясъчник, този басейн отдавна беше оставен на самотек. Камъните по ръба му бяха покрити с мъх, помежду им бяха зейнали празнини и в момента басейнът беше обграден от блатничета и маргаритки — жълти личица, които се съревноваваха за разпокъсаната слънчева светлина. По повърхността имаше диворасли водни лилии, листата им се прихлупваха едно върху друго и топлият ветрец браздеше басейна, сякаш бе покрит с огромна люспеста рибена кожа. Буйно пораснала, екзотична аномалия.

Не виждах дъното на басейна, но се досещах колко е дълбок. В далечния край беше поставена дъска за скачане — избеляла, нацепена и с ръждясали пружини. Цялото приспособление се крепеше сякаш по щастлива случайност. От клона на огромно дърво, на две въжета висеше дървена люлка, обездвижена сега от вейките на бодлива калина, оплели се с люлката от горе до долу.

Трънаците не се бяха задоволили само с въжетата — с огромно удоволствие бяха прораснали безконтролно навсякъде из необикновената и изоставена просека. Отвъд плетеница от алчна зеленина забелязах малка тухлена постройка, вероятно съблекалня, а върхът на покрива й стърчеше над растителността. На вратата имаше катинар, съвсем ръждясал, а когато открих прозорците, установих, че са покрити с дебел пласт мръсотия, която не можех да избърша. Отзад обаче имаше счупено стъкло с туфичка сива козина, закачила се на най-острото връхче, така че можех да надникна. И разбира се, го сторих, без да губя повече време.

Прах, толкова плътна, че усещах мириса й от мястото си, напластявана с десетилетия, покриваше пода и всичко останало. Стаята беше осветена неравномерно благодарение на таванските прозорчета — дървените капаци на някои от тях липсваха, други висяха накриво на пантите си, а трети бяха захвърлени долу на пода. През пролуките проникваха фини прашинки и се точеха като ленти на сумрачната светлина. На една полица имаше хавлиени кърпи, чийто истински цвят бе невъзможно да отгатнеш, а на елегантна врата в далечния край на помещението се четеше надпис „Съблекалня“. От другата страна тънко перде розовееше и потрепваше пред няколко натрупани един върху друг шезлонга — сигурно от доста време се ветрееше така незабелязано.

Отстъпих назад и неочаквано долових шума от стъпките си по нападалите листа. Просеката беше просмукана от тайнствена тишина, макар че все пак се чуваше тихият плясък на водата по листата на водните лилии, и за един кратък миг си представих какво е било това място като ново. Над сегашната занемареност се прокрадна деликатен нов пласт: смеещи се хора със старомодни бански костюми, които постилаха кърпите си, отпиваха от напитките си, скачаха от дъската и телата им се извиваха в дълга ниска дъга над прохладната вода…

И после видението изчезна. Примигнах и отново се озовах самичка пред обраслата с храсталаци сграда. Смътна атмосфера на неназовимо съжаление. Защо, запитах се, е изоставен басейнът? Защо последният отдавнашен обитател е вдигнал ръце от това място, заключил е всичко, отишъл си е и повече не се е върнал? Трите госпожици Блайд вече бяха възрастни, но невинаги е било така. През многото години, откакто живеят в замъка, със сигурност е имало горещи лета, когато е превъзходно да поплуваш на такова място…

Щях да получа отговор на въпросите ми, но след време. Щях да науча и други неща, тайни неща, отговори на въпроси, които в момента дори не ми беше хрумнало да задавам. Но тогава всичко все още предстоеше. Докато стоях в далечната градина на замъка Милдърхърст онази сутрин, успях да се отърся от тези размисли и да насоча вниманието си към предстоящата задача. Понеже, докато оглеждах басейна, не само времето на срещата ми с госпожиците Блайд наближаваше, но ме загложди и усещането, че изобщо не би трябвало да съм в тази просека.

Препрочетох внимателно указанията на госпожа Бърд. Точно както предполагах: изобщо не споменаваше за никакъв басейн. Според нейните указания в момента трябваше да приближавам южната фасада на замъка и да минавам между две величествени колони.

Тревогата бавно потъна към дъното на корема ми като камъче.

Това не беше южната морава. Не виждах никакви колони.

И макар да не се учудвах, че съм се изгубила — в състояние съм да се изгубя дори в Хайд Парк, — беше ужасно дразнещо. Времето ме притискаше и май нямах голям избор, освен да се върна обратно, откъдето идвах, после да продължа да се изкачвам и да се надявам на най-добрия възможен изход.

От другата страна на басейна имаше порта, а зад нея — стръмни каменни стълби, изсечени в обраслия с растителност склон. Бяха поне сто стъпала, всяко потънало в другото отдолу, сякаш цялото построение се бе повдигнало в дълбока въздишка. Траекторията обаче беше обещаваща, затова тръгнах да се изкачвам. Реших, че е въпрос на логика. Замъкът и сестрите Блайд бяха на върха, така че ако се катеря, в крайна сметка щях да стигна до тях.

Може би някъде по това време започнах да мисля за тях по този начин: думата „сестрите“ изникна пред името Блайд, нещо като Братя Грим, и аз нищо не можех да направя. Нещата се случват по странен начин. Преди писмото от Джунипър дори не бях чувала за замъка Милдърхърст, а сега той ме привличаше, както големият ярък пламък привлича мушичка. Разбира се, отначало всичко беше свързано с майка ми, с изненадващата новина за нейната евакуация, със загадъчния замък с готическото име. После се появи и връзката с Реймънд Блайд — това беше мястото, където се бе родил Човека от калта, за бога! Но сега, колкото повече се приближавах към този пламък, осъзнах, че нещо ново вълнува и ускорява пулса ми. Може би се дължеше на нещата, които прочетох, или на сведенията, които госпожа Бърд ми изсипа на закуска сутринта, но в даден момент се заинтригувах от самите сестри Блайд.

Трябва да призная, че по принцип се интересувам от отношенията между братя и сестри. Близостта помежду им едновременно ме интригува и отблъсква. Общите гени, произволното и понякога несправедливо разделяне на наследството, неизбежността на връзката. Самата аз знам малко за нея. Някога имах брат, но не задълго. Погребахме го, преди да го опозная, а когато успях да навържа достатъчно неща, за да усетя липсата му, онова, което беше останало от него, беше чинно скътано някъде. Два акта — един за раждане и един смъртен — в тъничка папка в шкафа, малка снимка в портфейла на баща ми, още една в кутията за бижута на майка ми — само това бе останало и казваше: „Аз бях тук!“. Освен спомените и скръбта на родителите ми, разбира се, но те не споделяха тези неща с мен.

Не искам да ви карам да се чувствате неудобно или да ме съжалявате, а само да кажа, че макар да не беше останало почти нищо веществено или паметно, с помощта на което да извикам в паметта си образа на Даниъл, през целия си живот усещах връзката помежду ни. Невидима нишка ни свързва точно както денят е свързан с нощта. Винаги е било така, дори когато бях малък. Ако аз бях присъствие в дома на родителите ми, той беше отсъствие. Неизречено изречение всеки път когато бяхме щастливи: Само и той да беше тук; всеки път когато ги разочаровах: Той не би направил така; при всяко начало на учебната година: Това щяха да бъдат неговите съученици, онези големи деца ей там. Отнесените им погледи, които улавях понякога, когато си мислеха, че са сами.

Не твърдя, че любопитството ми към сестрите Блайд има много общо с Даниъл — ако изобщо има нещо общо. Не и пряко. Обаче тяхната история е толкова красива: двете по-големи сестри се отказват от собствен живот, за да се погрижат за най-малката сестра — с разбито сърце, с помътен ум, страдаща от несподелена любов. Питах се какво ли е било, дали Даниъл щеше да бъде човек, на когото бих поверила живота си. Не можех да престана да мисля за онези сестри, разбирате ли, за трите заедно, обвързани по този начин. Как остаряват, повяхват, прекарват дните си във фамилната си къща като последните представители на едно благородно и обвито с романтика семейство.

Катерех се внимателно, все по-нагоре и по-нагоре, минах покрай един поизронен слънчев часовник, покрай редица търпеливи урни върху безмълвни пиедестали, покрай две каменни сърни, извърнали глави от занемарените храсти, докато най-сетне стигнах и последното стъпало и земята се изравни. Пред мен се проточи оформена алея между възлести овошки и ме подмами да продължа напред. Градината, изглежда, имаше план, така си помислих онази сутрин, сякаш някой беше издал нареждане и градината ме очакваше, нямаше да допусне да се изгубя, правеше всичко възможно да стигна до замъка.

Това са сантиментални глупости, разбира се. Допускам, че стръмното изкачване леко ме е замаяло и ме е навело на ужасно помпозни мисли. Така или иначе, се почувствах преливаща от жизненост. Бях неустрашима (макар и доста потна). Авантюристка, напуснала собственото си време и пространство, и продължавах напред, за да се превърна в завоевателка… Е, за да завоювам поне едно нещо. Нищо че тази конкретна мисия щеше да приключи с три старици и обиколка на провинциална благородническа къща, и може би с покана за чай, ако ми провървеше.

Подобно на басейна, тази част на градината отдавна беше оставена без грижи и докато минавах през тунела от арки, имах усещането, че пристъпвам в древния скелет на някакво грамадно, отдавна мъртво чудовище. Над мен стърчаха огромни ребра, които ме покриваха, а дългите им издължени сенки ми създаваха илюзията, че извивката им продължава и под нозете ми. Побързах да стигна до края, но когато се озовах там, се заковах на място.

Там пред мен, под мантия от сянка въпреки горещия ден се извисяваше замъкът Милдърхърст. Задната му фасада, установих смръщено, докато оглеждах помощните постройки, оголените водосточни тръби, отчетливата липса на всякакви колони, морава или алея за автомобили.

И тогава се досетих точно защо съм се изгубила. Бях изпуснала по-ранен завой и в крайна сметка бях свърнала надясно покрай гористия склон на хълма и се бях приближила към замъка от север, а не от юг.

Все пак всичко е добре, когато свършва добре. Успях да се добера относително невредима и бях сигурна, че не съм закъсняла оскърбително много. Нещо повече, забелязах ивица диви треви, която се увиваше около оградените със зидове градини на замъка. Тръгнах по нея и най-сетне — с победоносни фанфари — се озовах пред колоните, които ми описа госпожа Бърд. От другата страна на моравата, точно където би трябвало да се намира, беше предната фасада на замъка Милдърхърст, която се извисяваше високо, високо към слънцето.

Безмълвното и непрестанно натрупване на годините, което долових, докато се катерех през градината, тук беше още по-наситено и се стелеше като мрежа край замъка. Сградата притежаваше драматично изящество и определено не бе забелязала, че съм нахлула в територията й. Отегчените прозорци, които се отваряха вертикално, гледаха някъде отвъд мен, към Ламанша, с уморена неизменност на изражението, която засили усещането ми за преходност, за мимолетност, за това, че величествената сграда е виждала много други неща, откакто съществува, та да обръща внимание на мен.

Ято скорци отлетяха от върха на комините, закръжиха в небето и се понесоха към долината, където се гушеше къщата на госпожа Бърд. Шумът и движението бяха някак странно смущаващи.

Проследих птиците с очи, докато се плъзгаха над върхарите на дърветата и се насочваха шумно към дребните покриви с червени керемиди. Фермерската къща ми се струваше ужасно далече и ме обзе странното чувство, че докато съм се изкачвала по гористия склон, някъде съм пресякла невидима граница. Бях там, а сега съм тук, но това се дължеше на по-сложно явление от простичката смяна на местоположението.

Обърнах се назад към замъка и видях, че голямата задна врата под ниската арка на кулата е широко отворена. Странно, че не я забелязах преди.

Тръгнах през тревата, но когато стигнах до каменните предни стълби, се поколебах. До поочуканата с времето мраморна хрътка седеше нейният потомък от плът и кръв — черно куче, което впоследствие щях да науча, че се нарича лърчър2. Явно ме е наблюдавало и през цялото време, докато съм била на моравата.

Сега стоеше, препречило пътя ми, и ме преценяваше с тъмните си очи. Не исках, не можех да продължа. Дишах плитко и изведнъж ми стана студено. Но не се страхувах. Трудно ми е да го обясня, обаче сякаш кучето беше лодкарят или някакъв старомоден иконом, чието разрешение ми беше нужно, за да продължа.

Кучето се приближи към мен с неотлъчно вперен поглед и безшумни стъпки. Леко се отърка във върховете на пръстите ми, после се обърна и избяга с големи подскоци. И изчезна през отворената врата, без да поглежда назад.

Като че ме канеше да го последвам.

Πонякога да сте се чудили как мирише един отрязък време? И аз не бях, не и докато не стъпих в замъка Милдърхърст, но вече определено знам. На мухъл и на амоняк, с щипка лавандула и доста прах, следствие от разпадането на много стара хартия. Има и още нещо, нещо в основата на всичко, нещо почти прогнило или сварено, но не точно. Отне ми известно време да разбера каква е тази миризма, но като че ли вече знам. Така мирише миналото. Мислите и сънищата, надеждите и болките, всички попарени заедно и ферментиращи бавно на застоялия въздух, без да могат дори да се разнесат изцяло.

— Ехо? — провикнах се и зачаках отговор на поздрава ми на върха на широкото каменно стълбище. Мина време и понеже никой не дойде, отново го казах, този път по-силно: — Ехо? Има ли някого?

Госпожа Бърд ми каза да влизам: сестрите Блайд ни очаквали, а тя щяла да ме намери вътре. Всъщност жената много се постара да ми внуши да не тропам на вратата и да не звъня на звънеца, нито по някакъв друг начин да оповестявам пристигането си. Аз се колебаех — там, откъдето идвах, да влезеш тихомълком, се равняваше едва ли не на нахлуване без позволение, — но направих каквото ми поръча тя: прекосих каменния портик, минах по сводестия проход и влязох в кръглата стая отвъд него. Нямаше прозорци и беше сумрачно, макар че таванът беше много висок и представляваше нещо като висок купол. Някакъв шум привлече вниманието ми към облия таван, където една бяла птичка беше влетяла през покривните греди и сега кръжеше в сноп прашна светлина.

— Така, така.

Гласът се разнесе от лявата ми страна, аз бързо се извърнах — на около три метра от мен на прага на една врата видях да стои много възрастна жена, а лърчърът бе на пост до нея. Беше слаба, но висока, облечена с пола от туид и риза с копчета, почти мъжка по стил. Годините бяха направили пола й доста неопределен и извивките на тялото й отдавна бяха заличени. Косата се беше отдръпнала от челото и вече бе къса, побеляла около ушите и някак жилаво упорита, яйцевидното й лице беше бдително и интелигентно. Когато се приближих, установих, че веждите й са изцяло оскубани, а след това са нарисувани — две черти с цвета на стара кръв. Ефектът беше драматичен, макар и малко зловещ.

Тя бе леко приведена напред и се облягаше на елегантен бастун с абаносова дръжка.

— Вие сигурно сте госпожица Бърчил.

— Да — протегнах ръка аз, внезапно останала без дъх. — Едит Бърчил. Здравейте.

Студени пръсти леко се притиснаха към моите и кожената каишка на часовника й безшумно прилепна за китката й.

— Мерилин Бърд от фермата ми съобщи, че ще дойдете. Казвам се Пърсифон Блайд.

— Много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Откакто научих за замъка Милдърхърст, страшно искам да го разгледам отвътре.

— Така ли? — Устните й рязко се извиха в остра като фиба за коса усмивка. — Питам се защо.

Разбира се, това беше моментът да й разкажа за мама, за писмото, за това, че е била евакуирана тук като малка. Да видя как лицето на Пърси Блайд грейва, да си разказваме новини и истории за отминали неща, докато вървим. Би било съвсем естествено и точно затова донякъде изненадано се чух да казвам:

— Четох за замъка в една книга.

Тя издаде някакъв звук, едно незаинтересувано „ах“.

— Чета много — додадох бързо, като че ли едно правдиво уточнение би могло да омаловажи една лъжа. — Обичам книгите. Работя с книги. Книгите са моят живот.

Смръщеното й изражение се отпусна при този безвреден отговор и по него се изписа леко учудване. Първата дребна лъжа беше достатъчно ужасна, а допълнителните биографични пикантерии бяха със сигурност нелепи. Не знам защо просто не казах истината: беше много по-интересна, а и много по-откровена. Може би се дължеше на незрялото ми детинско желание това усещане да си бъде само мое, да не бъде повлияно от пристигането тук на майка ми петдесет години по-рано. Така или иначе, понечих да отстъпя, но Пърсифон Блайд вече ми беше дала знак да я последвам в мрачния коридор, по който поеха тя и кучето. Крачеше равномерно и уверено, с леки стъпки, а бастунът сякаш просто изразяваше възхищението си към почтената й възраст.

— Точността ви поне ми допада — долетя гласът й до мен. — Ненавиждам закъсненията.

Продължихме да крачим в мълчание — дълбоко и все по-задълбочаващо се. С всяка стъпка външните шумове заглъхваха все по-категорично: дърветата, птиците, далечното ромолене на някакъв поток. Шумове, които дори не съзнавах, че чувам, докато не изчезнаха и не оставиха подире си странен въздушен вакуум, толкова пълен, че ушите ми забучаха и започнаха да създават свои собствени привидения, за да запълнят празнината: шепот, сякаш деца си играят, преструвайки се на змии.

Щях добре да опозная тази изолираност на вътрешността на замъка. Как звуковете, миризмите, гледките, ясни извън стените, изведнъж засядат в стария камък и не могат да си пробият път навътре. Сякаш през вековете порестият пясъчник беше попил всичко до краен предел, беше затворил като в капан минали впечатления — като цветята, съхранени и забравени между страниците на книга от деветнайсети век — и така беше създал безусловна бариера между вътре и вън. Във въздуха навън може и да се носят намеци за лютичета и за прясно окосена трева, но вътре миришеше само на натрупано време, на калното притаено дихание на вековете.

Подминахме няколко мъчително вълнуващи заключени врати и накрая, в дъното на коридора, точно преди да завием и да потънем в още по-плътен сумрак, стигнахме до открехната врата. Отвътре се усмихваше тънка ивичка светлина, която се превърна в широка усмивка, когато Пърси Блайд бутна вратата с бастуна си.

Отстъпи назад и кимна рязко, за да ме пропусне да вляза първа.

Озовах се в салон, гостоприемно различен от тъмния коридор с дъбова ламперия, по който дойдохме: жълтите тапети по стените сигурно някога са били изключително ярки, но вече бяха избледнели, спираловидните им фигури се бяха укротили до апатична отмала, а грамаден килим в розово, синьо и бяло — не можех да преценя дали е избелял, или протъркан — се простираше почти плътно до первазите на пода. Срещу богато декорираната камина имаше тапицирано канапе, някак необикновено ниско и дълго, съхранило следите на хиляди тела и тъкмо поради това изглеждаше още по-удобно. До него имаше шевна машина „Зингер“, в която беше пъхнато парче син плат.

Лърчърът мина покрай мен и се настани свойски на една овча кожа, просната в основата на изрисуван параван на поне двеста години. Беше нарисувана сцена с кучета и млади петли, а маслинените и кафявите тонове на фона изсветляваха и се сливаха в обща приглушена тоналност, така че небето отзад бе обгърнато в постоянен здрач. Участъкът зад лърчъра беше почти изцяло протъркан.

На обла маса наблизо жена на същата възраст като Пърси седеше с наведена глава над лист хартия — остров насред море от парченца за скрабъл. Носеше големи очила за четене, които непохватно свали, щом ме видя, прибра ги в скрит джоб на дългата си копринена рокля и се изправи. Очите й се оказаха сиво-сини, веждите й — доста обикновени — нито извити, нито прави, нито къси, нито дълги. Ноктите й обаче бяха лакирани в яркорозово в тон с червилото и с едрите цветя от десена на роклята й. Макар да беше облечена различно, тя беше спретната като Пърси и явно старомодно държеше на добрия външен вид, макар дрехите й изобщо да не бяха старомодни.

— Това е сестра ми Серафин — представи я Пърси и застана до нея. — Сафи, това е Едит — каза тя твърде силно.

Сафи потупа ухото си с пръстите на едната си ръка.

— Няма нужда да крещиш, скъпа Пърси — долетя тихият й мелодичен глас, — сложила съм си апаратчето. — Тя ми се усмихна стеснително и примигна, нуждаейки се от очилата, които бе свалила от суета. Беше висока като близначката си, но може би заради някакъв номер, погоден от роклята, от светлината или пък от позата й, не изглеждаше така. — Старите навици трудно те напускат — каза тя. — Пърси все командори. Аз съм Сафи Блайд и наистина ми е много приятно да се запознаем.

Приближих се, за да поема протегнатата й ръка. Жената беше точно копие на сестра си, или поне някога е било така. Изминалите осемдесет и няколко години бяха вдълбали различни бръчки по лицата им, но времето се бе отнесло по-милостиво, по-меко към Сафи. Тя изглеждаше точно като възрастната господарка на имението и аз тутакси изпитах към нея нежна обич. Пърси беше страховита, а Сафи ми внушаваше мисли за овесени бисквити и за плътна релефна хартия с красиви мастилени заврънкулки. Странно как с напредването на годините характерът на човек се надига отвътре и оставя своя отпечатък.

— Госпожа Бърд се обади — каза Сафи. — Боя се, че са я задържали в селото по работа.

— О!

— Беше изпаднала в ужасна паника — продължи безизразно Пърси. — Но аз я уверих, че с радост ще ви разведа из замъка лично.

— С огромна радост — усмихна се Сафи. — Сестра ми обича тази къща, както другите хора обичат съпрузите си. Ужасно й е приятно да се хвали с нея. И има защо. Всичко в това старо място се дължи на нея — не се е занемарило само благодарение на годините неуморен труд от нейна страна.

— Направих необходимото, за да не ни се срути на главите. Нищо повече.

— Сестра ми е скромна.

— А моята е упорита.

Това мъмрене явно беше обичайна част от общуването им, понеже двете млъкнаха и ми се усмихнаха. За миг застинах смаяно, спомних си снимката от „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и се зачудих коя от тези възрастни дами е по-малката близначка, после Сафи се пресегна и хвана ръката на Пърси.

— Сестра ми се грижи за нас през целия ни живот — каза тя, обърна се и погледна към профила на близначката си с такова възхищение, че веднага разбрах — тя беше по-малкото и по-слабичкото момиче на онази снимка, чиято усмивка трептеше неуверено пред обектива на фотоапарата.

Тази допълнителна похвала не допадна особено на Пърси, която погледна часовника си и промърмори:

— Както и да е. Не ни остава още много.

Винаги е трудно да намериш отговор, когато много възрастен човек започне да говори за смъртта и за нейната надвиснала неизбежност, затова направих същото, което правя, когато Хърбърт намекне, че „някой ден“ ще наследя „Билинг и Браун“: усмихнах се, все едно не съм чула добре, и разгледах по-внимателно огрения от слънцето еркерен прозорец.

И тогава забелязах третата сестра — Джунипър. Седеше неподвижно като статуя в избеляло зелено плюшено кресло и гледаше през отворения прозорец към ширналия се отпред парк. Тъничка струйка цигарен дим се издигаше от един кристален пепелник и омекотяваше образа й. За разлика от дрехите на сестрите й, нейните нито бяха хубави, нито й стояха добре. Беше облечена като всички болни хора по света: блуза не по мярка, пъхната плътно във високо вдигнати безформени панталони, а скутът й беше осеян с мазни петна там, където се беше капала.

Може би Джунипър усети погледа ми, понеже лекичко се извърна към мен — само страничната част на лицето си. Забелязах, че окото й е изцъклено и неспокойно, явно вземаше силни лекарства, а когато ми се усмихна, по нищо не пролича, че ме е видяла — просто продължи да гледа, все едно пробива дупка в мен.

Докато я наблюдавах, долових тихичък звук, на който не бях обърнала внимание досега. Малък телевизор върху лека масичка под прозореца. Предаваше американски ситком, а смехът на зрителите накъсваше постоянната глъчка от нахакания диалог с периодичното изпращяване на статично електричество. Изпитах познато усещане: този телевизор, топлият слънчев ден, неподвижният застоял въздух — носталгичен спомен за гостуванията ми при баба през ваканциите, когато ми беше позволено да гледам телевизия денем.

— Какво правиш тук?

Приятните спомени за баба се натрошиха на парчета под внезапния леден удар. Джунипър Блайд продължаваше да ме гледа, но лицето й вече не беше безизразно. А някак смътно враждебно.

— Аз, ами… Здравейте… Аз…

— Какво търсиш тук?

Кучето излая сподавено.

— Джунипър! — обърна се Сафи към сестра си. — Мило момиче, Едит е наша гостенка. — Нежно обхвана с две ръце лицето на сестра си. — Нали ти казах, Джун, забрави ли? Обясних ти всичко: Едит е тук, за да разгледа замъка. Пърси ще я разведе. Не се тревожи, скъпа, всичко е наред.

Обзе ме неистово желание да изчезна, а сестрите се спогледаха по начин, който беше толкова присъщ на еднаквите им лица, че явно го бяха правили много пъти преди. Пърси кимна на Сафи със стиснати устни, после изражението изчезна, преди да успея да разбера какво в този поглед създаде у мен такова странно усещане.

— Добре — каза тя с престорена бодрост, от която потръпнах, — да не губим повече време. Искате ли да тръгваме, госпожице Бърчил?

С радост я последвах, когато тя ме изведе от стаята, зави по коридора и тръгна по друг сенчест проход.

— Ще минем покрай задните стаи, но няма да се задържаме дълго. Няма смисъл. От много години сме покрили всичко.

— Защо?

— Стаите са северни.

Пърси говореше отсечено, донякъде като радиоговорителите навремето, когато Би Би Си имаше последната дума по въпросите на произношението. Кратки изречения, безукорна дикция, намек за нюанс, скрит зад всяка точка.

— Невъзможно е да ги отопляваме през зимата — обясни Пърси. — Само трите сме, така че това място не ни трябва. По-лесно беше да ги затворим завинаги. Със сестрите ми се настанихме в стаи в малкото западно крило, близо до жълтия салон.

— Съвсем разумно — побързах да отбележа. — В такава сграда сигурно има стотици стаи. Толкова много етажи, със сигурност ще се загубя. — Дрънках глупости, но не можех да се спра. Основната ми липса на умения да водя незначителни разговори, вълнението, че най-сетне съм в замъка, неудобството, което все още изпитвах от срещата с Джунипър… на каквото и да се дължеше, комбинацията се оказа смъртоносна. Поех си дълбоко дъх и за свой ужас продължих: — Но вие сте тук цял живот, така че за вас надали е проблем…

— Моля да ни извините — изведнъж каза тя и се обърна към мен.

Дори в сенчестия сумрак видях, че е пребледняла. „Ще ме помоли да си ходя — помислих си, — посещението ми е твърде много, тя е изморена и възрастна, сестра й не е добре.“

— Сестра ни не е добре — каза тя и сърцето ми се сви. — Понякога се държи грубо, но вината не е нейна. Тя преживя огромно разочарование — ужасна история. Преди много време.

— Няма нужда да ми обяснявате — уверих я.

„Моля ви, не ме отпращайте да си ходя.“

— Много сте мила, но трябва да го направя. Беше много грубо… Трудно приема непознати. За нея беше ужасно изпитание. Семейният ни лекар почина преди десет години и все още се мъчим да му намерим поносим заместник. Тя е объркана. Моля ви, не се чувствайте нежелана.

— Ни най-малко, напълно разбирам.

— Надявам се. Защото ние се радваме на посещението ви. — Отново кратичката извита усмивка. — Замъкът обича посещения, нуждае се от тях.

Сутринта на десетия ми рожден ден мама и татко ме заведоха да разгледам куклените къщи в музея „Бетнал Грийн“. Не знам защо отидохме да разглеждаме куклени къщи — дали аз съм проявила интерес, или родителите ми са прочели статия за сбирката в някой вестник, но много ясно помня този ден. Това е един от онези сияйни спомени, които трупаш през живота си — съвършен и цялостен, като мехур, който е забравил да се спука. Отидохме с такси, което тогава ми се стори голям лукс, а след това пихме чай в едно изискано заведение в Мейфеър. Помня дори как бях облечена: къса рокличка на ромбове, за която жадувах от месеци и най-накрая днес сутринта бях разопаковала като подарък.

Другото, което помня с ослепителна яснота, е, че изгубихме мама. Може би по-скоро това, отколкото куклените къщи, е причината този ден да не избледнява в паметта ми, дори захвърлен сред съкрушителните съзвездия от всякакви детски преживявания. Беше пълна бъркотия. Възрастните хора не се губят, това го правят децата, малките момиченца като мен, които се унасят в блянове, влачат крачета и просто не следват родителите си.

Не и този път обаче. Този път най-неочаквано и разтърсващо пропадна майка ми. Случи се, докато с татко чакахме на опашката, за да купим брошурата за изложбата. Придвижвахме се полекичка напред по реда си и мълчаливо си правехме компания, всеки насаме с мислите си. Едва когато стигнахме до касата, двамата се сепнахме безмълвно, отначало примигахме срещу продавачката, после се спогледахме невярващо, понеже осъзнахме, че сме останали без обичайния си семеен говорител.

Аз я намерих — коленичила пред една от куклените къщи, които вече бяхме разгледали. Помня, че беше висока и тъмна, с много стълбища и таванско помещение. Мама не обясни защо се е върнала, каза само:

— Има истински такива места, Еди. Истински къщи, в които живеят истински хора. Представяш ли си? С толкова много стаи? — Устните й мъчително потрепнаха и тихият и бавен мелодичен поток на гласа й продължи: — „Древни стени, които напяват за отминали времена“.

Мисля, че нищо не й отговорих. Първо, защото нямаше време — в този момент се появи татко, слисан и някак лично засегнат, — и второ, понеже не бях сигурна какво да кажа. Повече не сме обсъждали случилото се, но мина много време, преди да се отърся напълно от убеждението, че някъде там, по широкия свят има истински хора, които наистина живеят в къщи, чиито стени пеят.

Споменавам музея „Бетнал Грийн“ само защото, докато Пърси Блайд ме водеше по сумрачните коридори, в съзнанието ми се формираха думите на мама, все по-ясно, а накрая видях лицето й и чух какво казва толкова отчетливо, все едно тя е до мен. Сигурно е свързано със странното усещане, което ме обзе, докато разглеждахме огромната къща, впечатлението, че съм попаднала под влиянието на смаляваща магия и съм се оказала пренесена в куклена къща, макар и в много окаяно състояние. Сякаш детето, на което бе принадлежала къщата, беше пораснало, вече не се интересуваше от нея, предпочиташе други вещи и беше освободило за нови обитатели стаите с избелелите им тапети и коприни, тръстикови рогозки, урни и препарирани птици, тежките мебели, потънали в безмълвно и обнадеждено очакване.

Но пък може би това се случи после. Вероятно в съзнанието ми първо изникнаха онези думи на мама, понеже тя, разбира се, е имала предвид Милдърхърст, когато ми каза за истинските хора в техните истински къщи с много стаи. Какво друго би я накарало да изрече подобно нещо? Неразгадаемото изражение на лицето й се е дължало на спомените й за това място. Мислела е за Пърси, Сафи и Джунипър Блайд и за необикновените и тайни неща, които явно й се бяха случили като малка, когато се е преместила от Лондон в замъка Милдърхърст. Събития отпреди петдесет години, които бяха толкова въздействащи, че едно изгубено писмо я бе разплакало.

Каквато и да беше причината, тази сутрин, докато следвах Пърси на обиколката, водех мама със себе си. Не бих могла да постъпя иначе, дори да бях опитала. Въпреки необяснимо ревнивото ми желание да опозная замъка самичка, частица от мама, непозната и незабелязана от мен, беше неразделно свързана с това място. И макар да не бях свикнала помежду ни да има общи неща, макар че от самата мисъл земята сякаш започваше да се върти по-бързо, осъзнах, че нямам нищо против. Всъщност много се радвах, че интригуващата й забележка по повод куклената къща в музея вече не беше някаква чудатост, парченце от мозайката, което не пасваше никъде. Това беше късче от миналото на мама, парченце, което беше някак по-ярко и по-интересно от околните.

И така, докато Пърси ме развеждаше, а аз я слушах и кимах, една малка призрачна лондончанка пристъпваше безмълвно до мен: ококорена, неспокойна и също разглеждаше къщата за пръв път. Оказа се, че присъствието й ми харесва, а ако се пресегнех през десетилетията, можех да я хвана за ръка. Чудех се колко ли различен е бил замъкът през 1939 година, колко ли промени са се случили през последните петдесет години. Дали дори тогава замъкът Милдърхърст сякаш е спял, потънал в сумрак и прах. Стара къща, която просто чака по-благоприятни времена. Питах се дали ще имам възможност да попитам това момиченце, дали го все още беше някъде тук. Дали изобщо щях да успея да я намеря някога.

Невъзможно е да разкажа всичко, което видях и научих през онзи ден за Милдърхърст, а и не е нужно за нашия разказ. Оттогава се случиха толкова много неща, последвалите събития се извиха, огънаха и примесиха в съзнанието ми до такава степен, че трудно можех да обособя първоначалните ми впечатления за замъка и за неговите обитатели. Затова ще се спра само на местата и звуците, които бяха най-ярки, на събитията, свързани със случилото се след и преди това. Събития, които никога не биха могли и няма да избледнеят в съзнанието ми.

Две важни неща ми се изясниха, докато обикаляхме замъка: първо, госпожа Бърд съществено беше посмекчила нещата, когато ми беше казала, че Милдърхърст е малко занемарен. Замъкът беше западнал, но съвсем не величествено. Второ, и това беше по-важно, Пърси Блайд беше сляпа за този факт. Въпреки че масивните дървени мебели бяха покрити с прах, въпреки че безброй прашинки уплътняваха застоялия въздух, че поколения молци се гощаваха със завесите, тя продължаваше да говори за помещенията така, все едно са в най-цветущите си времена, все едно тук се устройват литературни четения, кралски особи общуват с писатели и цяла армия слуги щъкат невидими напред-назад по коридорите, изпълнявайки заповедите на семейство Блайд. Бих й съчувствала, задето се намира в примката на този въображаем свят, но тя изобщо не беше човек, който поражда състрадание. Беше решителна и не се чувстваше като жертва, затова съжалението ми се превърна във възхищение, в уважение към упорития й отказ да приеме, че тази стара постройка просто се руши.

Длъжна съм да спомена и още нещо за Пърси: за възрастна жена с бастун тя крачеше забележително пъргаво. Разгледахме билярдната, балния салон, оранжерията, после се спуснахме долу в помещенията на прислугата, минахме през килера за сервизите за хранене, килера за стъклария, помещението за миене на съдовете и най-сетне стигнахме до кухнята. От куки по стените висяха медни тенджери и тигани, масивна чугунена печка „Ага“ ръждясваше до една изкривена кухненска печка, няколко празни керамични гърнета стояха едно до друго върху плочите.

В средата грамадна чамова маса се крепеше някак на подпухналите си като на бременна жена глезени, повърхността й беше осеяна с резки от ножове, а брашно беше попило в раните като сол. Въздухът беше хладен и застоял, а на мен ми се стори, че стаите на прислугата дори в по-голяма степен от помещенията на горния етаж носят бледнината на изоставеността, бяха като извадени от употреба части на огромен викториански двигател, станал жертва на новото време и окончателно спрян.

Не само аз забелязах задълбочаващата се меланхолия, бремето на упадъка.

— Сигурно ви е трудно да повярвате, но някога тук вреше и кипеше — каза Пърси Блайд и плъзна пръст по назъбената повърхност на масата. — Баба ми имаше повече от четирийсет слуги. Четирийсет. Някогашният блясък на къщата е забравен.

Подът беше осеян с малки кафяви топчета, които отначало помислих за мръсотия, но впоследствие по характерното им хрущене под краката се досетих, че са миши изпражнения. Мислено си отбелязах да откажа, ако ме почерпят с торта.

— Дори като бяхме малки, имаше двайсетина слуги и петнайсет градинари, които да поддържат околните земи. Първата световна война сложи край на това: всички се записаха доброволци, до последния човек. Повечето млади хора го сториха.

— И никой не се върна?

— Двама. Двама се прибраха у дома, но вече не бяха същите хора. Никой не се върна такъв, какъвто замина. Оставихме ги на работа, разбира се — би било немислимо да постъпим другояче, — но не се задържаха дълго.

Не бях сигурна дали има предвид, че не са се задържали на работа, или нещо по-общо, свързано с живота им по принцип, а и тя не ми даде възможност да попитам, понеже продължи:

— Дълго време след това я карахме някак, наемахме временно хора при възможност, но когато започна втората война, се оказа напълно невъзможно да намерим градинар. Кой млад мъж би се задоволил да се грижи за красиви градини, когато се води война? Не и такъв, когото ние бихме наели. Имаше недостиг на слуги. Всички се занимавахме с други неща.

Тя стоеше напълно неподвижно, облегната на дръжката на бастуна си, а кожата на бузите й леко провисна, докато мислите й унесено блуждаеха.

Прокашлях се и попитах тихо:

— Ами сега? Имате ли прислуга?

— О, да — махна тя пренебрежително с ръка и вниманието й отново се върна към настоящето. — Имаме нещо такова. Дългогодишна прислужница, която идва веднъж седмично, за да ни помага с готвенето и чистенето, а един от местните фермери поддържа оградите. Има и един млад човек, племенник на госпожа Бърд от селото, който коси ливадата и се старае да контролира плевелите. Справя се, но изглежда, силната професионална етика вече е в миналото — усмихна се тя мимолетно. — През останалото време се оправяме както можем.

Отвърнах на усмивката й, а тя посочи към тясното служебно стълбище и каза:

— Споменахте, че обичате книгите, нали?

— Майка ми казва, че съм се родила с книга в ръка.

— В такъв случай вероятно бихте искали да разгледате библиотеката.

Бях чела, че пожар е унищожил библиотеката на Милдърхърст, същият пожар, при който беше загинала майката на близначките, така че макар да не бях сигурна какво точно ще видя зад черната врата в дъното на мрачния коридор, знаех, че няма да е богата библиотека, пълна с книги. Но точно това се откри пред погледа ми, когато последвах Пърси Блайд вътре. По четирите стени имаше лавици от пода до тавана и макар вътре да беше сумрачно — на прозорците имаше плътни завеси до пода, — видях, че по лавиците има много стари книги, от онези с шарената хартия, позлатените ръбове и черните платнени подвързии. Пръстите ме засърбяха да се плъзнат по гръбчетата, да стигнат до някой том, който неустоимо ме привлича, да го сваля, да го разгърна, после да затворя очи и да вдъхна разпалващия сърцето мирис на старо и на литература.

Пърси Блайд забеляза накъде е насочено вниманието ми и сякаш прочете мислите ми.

— Разбира се, това са заместители — каза тя. — Повечето книги от първоначалната библиотека на семейство Блайд изгоряха. Почти нищо не беше спасено. Книгите, които не изгоряха, бяха повредени от пушека и водата.

— Толкова много книги! — възкликнах и изпитах физическа болка.

— Да. Баща ми го понесе много тежко. Той посвети голяма част от живота си впоследствие на възстановяването на сбирката от книги. Разпращаше писма къде ли не. Най-честите ни посетители бяха търговците на редки книги, никой друг не беше добре дошъл. Но след смъртта на мама татко престана да използва тази стая.

Възможно е да се дължеше на свръхактивното ми въображение, но докато тя говореше, аз имах чувството, че усещам мириса на стар огън да се процежда под новите стени и прясната боя, да се носи от стария хоросан. Долових и някакъв шум, който не можех да определя — почукване, незабележимо при нормални обстоятелства, но осезаемо в тази странна и притихнала къща. Погледнах към Пърси, която беше застанала зад кожен стол с дълбоко вдлъбнати копчета, но дори да чуваше звука, тя с нищо не го показа.

— Баща ми пишеше страхотни писма — каза тя и впери поглед към бюрото в една ниша до прозореца. — Сестра ми Сафи също.

— А вие не?

Стегната усмивка.

— Написала съм много малко писма през живота си, и то само когато е било абсолютно наложително.

Отговорът й ми се стори необичаен и може би си е проличало по изражението ми, понеже тя поясни:

— Писаното слово никога не ми е било занятие. В семейство на писатели е най-добре човек да признава недостатъците си. Незначителните опити не се хвалеха. Баща ми и двамата му оцелели братя си разменяха прекрасни есета, когато бяхме малки, и ние ги четяхме на глас вечер край камината. Татко очакваше да го забавляват и без никакви задръжки изразяваше мнението си за нещата, които не отговаряха на изискванията му. Беше съсипан, когато изобретиха телефона. Смяташе го виновен за много от злините по света.

Почукването отново се разнесе, този път по-силно, и подсказваше някакво движение. Малко като вятър, който се промъква през пролуките и раздухва ситни камъчета по повърхността, обаче звучеше някак по-тежко. И бях сигурна, че идва отгоре.

Огледах тавана, матовата електрическа лампа, която висеше от сивкава розетка, подобна на светкавица пукнатина в мазилката. Тогава си помислих, че шумът, който чувам, може би е единственото предупреждение, че таванът всеки момент ще се срине.

— Този шум…

— О, не му обръщайте внимание — махна Пърси Блайд със слабата си ръка. — Това са пазителите на вените.

Сигурно съм изглеждала объркана. Несъмнено точно така се чувствах. — Те са най-добре пазената тайна в тази толкова стара къща.

— Пазителите ли?

— Вените. — Тя се смръщи, вдигна поглед нагоре и проследи линията на корниза, сякаш следеше с очи напредването на нещо невидимо за мен. Когато отново заговори, гласът й беше малко променен. В самообладанието й се бе появила тъничка като косъм пукнатина и за миг сякаш я виждах и чувах по-ясно. — В един бюфет в стая на най-горния етаж на замъка има тайна врата. Зад вратата е входът на мрежа от тайни тунели. По тях можеш да пропълзиш от стая до стая, от едно таванско помещение до друго като мишка. Ако човек се придвижва тихичко, може да чуе най-различен шепот, а ако не внимава, може да се изгуби. Това са вените на замъка.

Потръпнах, понеже изведнъж си представих замъка като великан, като някакво приведено същество. Като тъмен и безименен звяр, притаил дъх, като голямата стара жаба от приказката, която се опитва да измъкне целувка от красавицата. Разбира се, помислих си и за Човека от калта, за страховитата и опасна фигура, която се появява от езерото, за да поиска момичето, застанало до прозореца на мансардата.

— Като малки със Сафи обичахме да си играем на една измислена игра. Представяхме си, че семейство предишни собственици живеят в тунелите и отказват да напуснат. Наричахме ги пазителите и когато чуехме някой необясним шум, знаехме, че сигурно са те.

— Наистина ли? — попитах почти шепнешком.

Тя се засмя на изражението ми — странен безрадостен и остър смях, който секна толкова внезапно, колкото се и появи.

— О, не са истински, разбира се. Шумът, който чувате, е от мишките. Имаме ги предостатъчно, бога ми. — Ъгълчето на окото й трепна, докато ме оглеждаше. — Питам се дали искате да видите бюфета в детската стая, където се намира тайната врата?

Убедена съм, че наистина изврещях от радост.

— Много бих искала.

— Ами елате тогава. Но доста ще се катерим.

Тя не преувеличаваше. Стълбището се извиваше отново и отново, и с всеки следващ път ставаше все по-тясно и по-тъмно. И точно когато си мислех, че ще изпадна в състояние, подобно на пълната слепота, Пърси Блайд натисна едно копче и една гола крушка светна мъжделиво, провесена от кабел на тавана. Тогава видях, че в даден момент в миналото за стената е закрепено перило, за да улеснява последните етапи от стръмното изкачване. Някъде през 50-те години на двайсети век, така допусках. Металната тръба излъчваше скучна практичност. Който и когато да го беше поставил, аз го приветствах. Стъпалата бяха опасно протрити — сега, на светло, ми се сториха още по-протрити — и аз посрещнах с облекчение появата на нещо, за което да се хвана. Но на светлината видях и паяжините. Никой не се беше качвал по тези стълби от дълго време и паяците в замъка го бяха забелязали.

— Бавачката ни носеше лоена свещ, когато вечер ни слагаше да си легнем — каза Пърси и пое нагоре по последните стълби. — Пламъкът сякаш отскачаше от камъните, докато се изкачвахме, а тя ни пееше онази песничка за портокалите и лимоните. Не се съмнявам, че я знаете: „Ето, пламъчето на свещта легълцето ти ще освети“.

„Ето, секирата главичката ти ще отреже“ — да, знаех песента. Сива брада се отърка в рамото ми и предизвика вълна от нежна носталгия по тясната ми като кутийка спалня в къщата на мама и татко. Там нямаше паяжини, а се усещаше успокоителният мирис на дезинфектант благодарение на мама, която чистеше през две седмици.

— Тогава в къщата нямаше електричество. Чак до средата на трийсетте, а и тогава мощността беше само наполовина. Татко не можеше да търпи всички тези жици. Изпитваше ужас от пожари и това е съвсем разбираемо предвид случилото се с мама. След това той измисли поредица от упражнения. Звънеше със звънец от моравата долу и ни засичаше времето с хронометъра си. И през цялото време крещеше, че това място ще пламне като факла. — Тя се засмя със същия остър, режещ смях, после отново спря толкова внезапно, когато стигна до най-горното стъпало. — Е, ще влизаме ли? — попита и задържа ключа в ключалката за момент, преди да го завърти.

Отвори вратата и аз едва не политнах назад, повалена от потока светлина, който се изсипа върху ми. Примигнах и присвих очи, а после постепенно възвърнах зрението си, когато контрастните форми в стаята се очертаха остро.

След трудното пътешествие до мансардата, самата тя беше по-скоро фиаско. Оказа се съвсем обикновена — почти нищо не беше останало от викторианската детска стая. Всъщност за разлика от останалата част на къщата, в която стаите бяха запазени така, все едно обитателите им щяха да се върнат всеки момент, детската стая беше зловещо празна. Изглеждаше като стая, която е била изжулена до блясък, дори варосана. Нямаше килим, двете железни легла бяха без завивки и стърчаха от двете страни на неизползваната камина. Нямаше пердета и точно на този факт се дължеше силната светлина, а единствените две лавици под единия прозорец бяха съвсем празни — нито книги, нито играчки.

Две лавици под прозореца на мансардата.

Това беше предостатъчно, за да се разтреперя от вълнение. Сякаш пред очите ми се изпречи момиченцето от пролога на „Човека от калта“, което се бе събудило посред нощ и беше отишло на прозореца, тихичко се беше покатерило на горната лавица и бе съзерцавало семейното имение, бленувайки за приключенията, в които ще се впусне някой ден, без изобщо да подозира за ужаса, който ще я сполети съвсем скоро.

— Тази мансарда е използвана от поколения за децата на семейство Блайд — каза Пърси Блайд и бавно обходи с поглед стаята. — Векове наред едно и също.

Изобщо не спомена, че стаята е празна, нито за литературната й история, и аз не я притиснах. Откакто беше превъртяла ключа в ключалката и бяхме влезли вътре, Пърси беше доста потисната. Не знаех дали самата детска стая й въздейства толкова омаломощаващо, или просто ярко осветеното помещение ми даде възможност да забележа по-ясно възрастта й, стаена между бръчките на лицето й. Така или иначе, стори ми се важно просто да я оставя да ме води.

— Извинете — каза тя. — Не съм се качвала горе от известно време. Всичко ми се струва… по-малко, отколкото го помня.

Това го разбирах. И аз се почувствах странно, като легнах в детското си легло и установих, че краката ми стърчат навън, като погледнах настрани и видях неизбелелия правоъгълник от тапета на мястото на някогашния плакат на Блонди и си спомних как всяка вечер боготворях Деби Хари. Можех само да си представям душевния смут на човек, застанал на прага на спалнята, която е напуснал преди осемдесет години.

— И вие трите сте спали тук като деца?

— Не всички заедно. Джунипър не спеше тук, дойде по-късно. — Устните на Пърси се извиха леко, все едно беше хапнала нещо горчиво. — Нейната майка превърна една от стаите в своя апартамент в детска. Беше млада, не познаваше порядките тук. Вината не беше нейна.

Изрази се странно и аз не бях сигурна, че я разбирам.

— Традицията в къщата повелява на децата да бъде позволено да се преместят долу в самостоятелна стая, когато станат на тринайсет, и макар че със Сафи се чувствахме много важни, когато настъпи и нашият час, признавам, че ни липсваше мансардата, в която живеехме преди.

— Сигурно това е нещо обичайно за близнаците.

— Разбира се. — Почти усмивка. — Елате, ще ви покажа вратата на пазителите.

Махагоновият бюфет стоеше безмълвно до стената в тясната стаичка, която се разширяваше отвъд двете легълца. Таванът беше толкова нисък, че се наложи да се приведа, за да вляза, а миризмата на плодове, която все още се усещаше между четирите стени, беше почти задушлива.

Пърси явно не я забелязваше, наведе жилавото си тяло и дръпна една ниска дръжка на бюфета, за да отвори вратичката с огледалото.

— Ето. Точно отзад. — Огледа ме, поколеба се на входа и тъничките й като игли вежди се сключиха. — Но вие несъмнено не виждате, не и от толкова далече.

Добрите обноски не ми позволяваха да си запуша носа, затова си поех дълбоко въздух и го задържах, докато бързо се приближавах към нея. Тя отстъпи встрани и ми даде знак да се приближа още.

Потиснах образа на Гретел пред пещта на вещицата и се пъхнах до кръста в бюфета. В сумрачната вътрешност забелязах малка врата, изрязана на задната стена.

— О! — възкликнах, пестейки въздух. — Ето я.

— Да, ето я — долетя глас зад мен.

Сега, когато нямах друг избор, освен да вдъхна миризмата, тя не ми се стори толкова лоша, и вече бях в състояние да оценя тази тръпка ала Нарния на тайния вход в задната стена на бюфета.

— Значи, от тук влизат и излизат пазителите — проехтя край мен гласът ми.

— Може би пазителите — иронично подметна Пърси. — Виж, с мишките е друга работа. Малките нещастници са плъзнали навсякъде, не им трябва специална вратичка като тази.

Измуших се навън, отърсих се от прахта и не можех да не забележа картината в рамка на отсрещната стена. Не беше снимка, а по-скоро страница от религиозен текст — щях да разбера, ако се приближа. Бил е зад гърба ми на влизане, затова не го бях видяла.

— Какво е било това помещение?

— Нашата детска. Когато бяхме съвсем малки — отговори Пърси. — Тогава ни се струваше най-прелестното място на земята. — По устните й за миг пробяга усмивка и после се скри. — Но всъщност не е много повече от един килер, нали?

— Килер с превъзходен изглед.

Приближих се към прозореца. Единственият прозорец, както забелязах, останал с пердета.

Дръпнах пердетата настрани и тутакси се стъписах от яките катинари, поставени на прозореца. Явно изненадата ми си е проличала, понеже Пърси каза:

— Баща ми се тревожеше за сигурността ни. Заради нещастен случай от неговата младост.

Кимнах и надникнах през прозореца с очакването за позната тръпка — не заради нещо, което съм виждала, а заради нещо, което съм чела или съм си представяла. Точно под прозореца, около основата на замъка и на площ около шест метра имаше ивица трева, гъста и сочна, различно зелена от тревата наоколо.

— Преди е имало ров — казах.

— Да. — Пърси застана до мен и дръпна пердетата. — Един от най-ранните ми спомени е, че не можех да спя, защото чувах гласове там, долу. Беше пълнолуние и когато се покатерих, за да погледна през прозореца, майка ни плуваше по гръб и се смееше на сребристата светлина.

— Много е обичала да плува — отбелязах, припомняйки си каквото бях прочела в „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

Пърси кимна.

— Кръглият басейн беше сватбеният подарък от татко за нея, но тя винаги е предпочитала рова, затова един приятел се зае да го оправи. След смъртта й татко го запълни.

— Сигурно му е напомнял за нея.

— Да. — Устните й потръпнаха и аз си дадох сметка, че ровя в семейната й трагедия крайно неделикатно. Посочих една камина издаденост, прорязваща фустанелата на рова, и смених темата: — Коя е тази стая? Не помня да забелязах балкон.

— Това е библиотеката.

— А ето там? Каква е тази оградена със зид градина?

— Не е градина. — Тя отново пусна пердетата. — Трябва да продължаваме.

Тонът и тялото й се сковаха до мен. Сигурна бях, че съм я оскърбила по някакъв начин, но не се сещах как точно. Прехвърлих мислено набързо разговора ни отпреди малко и реших, че Пърси най-вероятно е разстроена от напора на стари спомени.

— Сигурно е невероятно да живееш в замък, който от толкова отдавна е собственост на семейството ти — отбелязах тихичко.

— Да, невинаги е било лесно. Правили сме жертви. Бяхме принудени да продадем голяма част от земите, последно фермата, но успяхме да запазим замъка. — Тя много внимателно огледа рамката на прозореца, заглади парченце олющена боя. Когато отново проговори, гласът й беше скован от усилието да овладее силните чувства: — Думите на сестра ми са верни. Обичам тази къща, както други хора обичат някой човек. Открай време е така. — Отмести поглед встрани. — Сигурно това ви се струва много странно.

— Не — поклатих глава.

Подобните й на белези вежди се извиха със съмнение, но думите ми бяха истина. Изобщо не го намирах за странно. Огромната мъка в живота на баща ми беше раздялата му с дома, където беше отраснал. Историята беше съвсем простичка: малко момче, на което разказват измислици за славната семейна история, обожаван и богат чичо, който дава всякакви обещания, но на смъртния одър променя намерението си.

— Старите сгради и старите семейства си принадлежат взаимно — продължи тя. — Винаги е било така. Семейството ми е живяло сред каменните стени на замъка Милдърхърст и е мой дълг да ги поддържам. Това не трябва да се възлага на външни хора.

Тонът й беше корав, явно от мен се очакваше да се съглася.

— Сигурно все още ги усещате край себе си… — и докато думите се откъсваха от устните ми, внезапно си спомних за мама, коленичила пред куклената къща, — как пеят.

Едната й вежда отскочи сантиметър нагоре.

— Какво е това?

Не бях разбрала, че съм го казала на висок глас.

— Това за стените — настоя тя. — Току-що казахте, че стените пеят. Какво е това?

— Просто нещо, което веднъж ми каза майка ми — преглътнах кротко — за старите стени, които напяват за отминали времена.

По лицето на Пърси се изписа удоволствие — ярък и сияен контраст с обичайното й изражение.

— Баща ми го написа. Майка ви явно е чела поезията му.

Искрено се съмнявах. Майка ми не си падаше по четенето, със сигурност не и по четенето на стихове.

— Възможно е.

— Като малки той ни разказваше истории от миналото. Каза, че ако не се пристъпва внимателно из замъка, понякога далечните времена забравят да се скрият. — Докато Пърси оживено разказваше спомена, лявата й ръка се издигна напред като платно на лодка. Беше чудато театрално движение, съвсем неуместно за досегашното й сдържано и прагматично поведение. Промени се и начинът, по който говореше: кратките изречения се удължиха, острият й тон се смекчи. — Заварвал ги да играят из тъмните пусти коридори. Само като си помисля за всички хора, които са живели сред тези стени, казваше той, които са нашепвали тайните си, издавали са предателствата си…

— И вие ли ги чувате? Отминалите времена?

Погледът й срещна моя и го прикова сериозно за момент.

— Глупости — отсече тя и отново се появи подобната й на фиба усмивка. — Камъните на нашия замък са стари, но все пак са само камъни. Несъмнено са виждали много, но умеят да пазят тайни.

Нещо пробяга по лицето й тогава, нещо подобно на болка: мислеше за баща си, така допусках, и за майка си, за тунела на времето и за гласовете, които й говореха силно от отминалите времена.

— Няма значение — каза тя отново по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Няма смисъл да умуваме над миналото. Човек няма да се почувства по-добре, ако започне да брои мъртвите.

— Сигурно се радвате, че имате сестрите си.

— Разбира се.

— Винаги съм смятала, че това е голяма утеха.

Поредната пауза.

— А вие нямате ли?

— Не — усмихнах се и леко свих рамене. — Аз съм едно дете.

— Чувствате ли се самотна? — Гледаше ме, все едно съм рядък вид, който трябва да бъде изучен. — Все се чудя.

Замислих се за това огромно отсъствие от живота ми и после за редките нощи, прекарани заедно с моите спящи, хъркащи и бълнуващи братовчеди, за виновните ми фантазии, че съм една от тях, че и аз си имам някого.

— Понякога — отговорих. — Понякога е самотно.

— Но и освобождаващо, допускам.

За пръв път забелязах малка веничка да потрепва на шията й.

— Освобождаващо ли?

— Нищо не може да ти напомни за старите грехове по-добре от сестра ти. — Тогава тя ми се усмихна, топлината на усмивката й не успя да превърне чувството в хумор. Сигурно самата тя го подозираше, защото остави усмивката да се стопи и кимна към стълбите. — Хайде, да слизаме. Внимавайте. Дръжте се за перилата. Чичо ми е умрял на тези стълби още като дете.

— Мили боже! — Безнадеждно неуместно, но какво да каже човек! — Колко ужасно!

— Една вечер се разразила ужасна буря и той бил уплашен, или поне така се разказва. Светкавица разсякла небето на две и ударила точно до езерото. Момчето извикало уплашено, но преди бавачката да стигне до него, той скочил от леглото си и избягал от стаята. Глупаво дете: препънал се и паднал, стоварил се долу като парцалена кукла. Понякога си представяхме как крещи нощем, когато времето беше много лошо. Крие се под третото стъпало, така да знаете. Чака да спъне някого. Надява се някой да отиде при него. — Тя се завъртя на стъпалото под мен, четвъртото. — Вярвате ли в призраци, госпожице Бърчил?

— Не знам. Донякъде.

Баба ми беше виждала призраци. Поне един: на чичо Ед, след като паднал от мотора си в Австралия. „Той не знаеше, че е мъртъв — каза ми тя. — Горкото агънце! Подадох му ръка и го уверих, че всичко ще бъде наред, че се е прибрал у дома и че всички го обичаме.“ Потреперих, като си го спомних, а точно преди да се обърне, по лицето на Пърси Блайд се изписа мрачно задоволство.

Последвах Пърси Блайд надолу по стълбите, по сумрачните коридори, после още по-надолу. Дали не се спуснахме по-ниско от нивото, откъдето бяхме тръгнали? Като всички сгради, разраствали се с времето, Милдърхърст беше скърпен от различни парчета. Крилата бяха пристроени и променени, бяха се срутили и бяха отново издигнати. Резултатът беше объркващ, особено за човек без никакво чувство за ориентация. Струваше ми се, че замъкът се огъва навътре като на рисунките на Ешер, където можеш да обикаляш по стълбите отново и отново цяла вечност, без да стигнеш до края. Откакто излязохме от мансардата, нямаше прозорци и ставаше все по-тъмно. В един момент можех да се закълна, че чух далечна мелодия да се плъзга по камъните — романтична, мечтателна, смътно позната, — но после завихме и тя изчезна, а вероятно изобщо не я е имало. Със сигурност не бях допускала, че ще има толкова остра миризма, а тя се и усили, докато слизахме, но понеже беше някак землиста, не беше неприятна.

Макар Пърси да се беше отнесла пренебрежително към виждането на баща си за отминалите времена, аз все пак плъзнах длан по хладните камъни, докато вървяхме, и се зачудих какви ли следи е оставил престоят на мама в Милдърхърст. Малкото момиченце продължаваше да върви редом с мен, но не говореше. Зачудих се дали да не попитам Пърси за нея, но след като не бях оповестила връзката си с къщата, каквото и да кажех сега, щеше да понамирисва на двуличие. В крайна сметка се спрях на класическото старо пасивно-агресивно увъртане.

— Замъкът беше ли реквизиран по време на войната?

— Не, мили боже! Нямаше да го понеса. Колко сериозно бяха повредени едни от най-красивите къщи в страната — о, не — поклати глава тя разпалено. — Слава богу! Чувствах го като физическа болка. Но и ние дадохме своето. Аз известно време работих в полевата болница във Фолкстън, Сафи шиеше дрехи и превръзки, изплете хиляда шала. Освен това приютихме и едно евакуирано дете през първите години от войната.

— О!

Гласът ми леко трепереше. Момиченцето до мен подскочи.

— По настояване на Джунипър. Едно момиченце от Лондон. Боже, забравила съм как се казваше. Ужасно е, нали?… Извинете за миризмата тук, долу.

Нещо вътре в мен се сви състрадателно за това забравено момиченце.

— Заради калта е — продължи Пърси. — Мирише от мястото, където преди беше ровът. Подпочвените води се надигат през лятото, просмукват се в мазетата и донасят мириса на развалена риба. За щастие, долу не държим нищо ценно. Има само една стая с архива, а тя е непромокаема. Стените и подът са покрити с мед, а вратата е оловна. Нищо не може да проникне вътре или да излезе навън.

— Стаята с архива. — По врата ми се спусна студена тръпка. — Точно като в „Човека от калта“.

Специалната стая, дълбоко във вътрешността на къщата на чичото, стаята, където се намират документите на целия род, където той беше намерил плесенясалия стар дневник, разбулил миналото на Човека от калта. Стаята на тайните в сърцевината на къщата.

Пърси замълча, облегна се на бастуна си и ме погледна.

— Значи, сте я чели.

Не беше въпрос, но аз въпреки това отговорих.

— Обожавах я като малка. — Още докато думите се отронваха, усетих как у мен се раздвижва отдавнашно отчаяние — неспособността ми да изразя адекватно обичта си към книгата. — Беше ми любимата — додадох, и фразата увисна за миг обнадеждено, а после се разпадна на прашинки, понесени от невидим полъх в сумрака.

— Беше много популярна — каза Пърси и отново пое по коридора. Със сигурност и преди беше чувала подобни истории. — И все още е. Догодина ще станат седемдесет и пет години, откакто е отпечатана.

— Наистина ли?

— Седемдесет и пет години — повтори Пърси, отвори някаква врата и ме поведе по поредното стълбище. — Помня го, все едно беше вчера.

— Излизането на книгата сигурно е било вълнуващо.

— Радвахме се, че татко е щастлив.

Дали тогава не забелязах известно колебание, или нещата, които научих по-късно, обагрят първите ми впечатления?

Някъде часовник заби уморено и аз със съжаление осъзнах, че наближава краят на едночасовата ми обиколка. Струваше ми се невъзможно, готова бях да се закълна, че току-що съм пристигнала, но времето е странно и неразбираемо нещо. Часът между закуската и тръгването ми за Милдърхърст се беше проточил цяла вечност, а шейсетте кратки минути, през които имах достъп до замъка, се бяха разлетели като ято подплашени птици.

Пърси Блайд погледна ръчния си часовник.

— Забавих се — установи тя с лека изненада. — Извинете ме. Големият стоящ часовник е напред с десет минути, но въпреки това трябва да продължим. Госпожа Бърд ще дойде да ви вземе на кръглия час, а входният вестибюл е далече. Боя се, че нямаме време да ви покажа кулата.

Възкликнах — нещо средно между „О!“ и охкане, но бързо се оправих.

— Сигурна съм, че госпожа Бърд няма да има нищо против малко да закъснея.

— Останах с впечатлението, че трябва да се връщате в Лондон.

— Така е. — Изглежда невероятно, но за известно време наистина бях забравила за Хърбърт, за колата му, за срещата му в Уиндзор. — Да, така е.

— Няма нищо — каза Пърси Блайд и закрачи подир бастуна си. — Ще я разгледате следващия път. Когато отново ни посетите.

Забелязах предположението й, но не смятах да го оспоря, поне не тогава. Всъщност почти не се замислих за това, а го възприех като забавен и напълно лишен от особен смисъл отговор, понеже на излизане от стълбището вниманието ми привлече някакво шумолене.

Въпросното шумолене, подобно на пазителите, беше съвсем тихичко и отначало се зачудих дали не си въобразявам след всички приказки за отминалите времена и за затворени сред камъните хора, обаче Пърси Блайд също се озърна и аз разбрах, че не си въобразявам.

От съседния коридор се появи кучето.

— Бруно — учуди се Пърси, — какво търсиш чак долу, приятел?

Той спря точно до мен и вдигна очи нагоре под увисналите си клепачи.

Пърси се приведе, за да го почеше между ушите.

— Знаете ли какво означава думата „лърчър“? На езика романи означава „крадец“. Нали така, момче? Ужасно жестоко име за такова добро старо момче като теб. — Тя се поизправи, прихванала кръста си с една ръка. — Първоначално тази кучета били отглеждани от ромите, които ги използвали, за да бракониерстват, да ловят зайци и други дребни животни. Чистите породи били забранени за хора без благородническо потекло и наказанията били жестоки. Трудното било да запазиш ловните умения, като същевременно предизвикаш само толкова промени, че кучетата да не изглеждат като заплаха. Той е на сестра ми, на Джунипър. Обича животните още от малка, а и те явно много я обичат. Винаги сме имали куче заради нея, поне след травмата. Казват, че всеки се нуждае от нещо, което да обича.

Недоволно усетил, че е тема на разговора, Бруно ни подмина. След това шумоленето долетя още веднъж слабо и после го погълна звънът на телефон някъде наблизо.

Пърси застина неподвижно и се заслуша, както правят хората, когато искат да се уверят, че някой друг е вдигнал.

Звънът продължи, а накрая печална тишина обгърна и последния отзвук от него.

— Елате — подкани ме Пърси с накъсан от тревога глас. — Ето от тук можем да минем напряко.

Коридорът тънеше в полумрак, но не повече от другите. Всъщност сега, когато излязохме от мазето, се появиха няколко панделки разсеяна светлина, които си проправиха път през възлите на замъка и се разляха върху плочника. Бяхме изминали две трети от пътя, когато телефонът отново зазвъня.

Този път Пърси не изчака.

— Извинете — каза тя, видимо обезпокоена. — Просто не знам къде е Сафи. Очаквам важно телефонно обаждане. Ще ме извините ли? Няма да се бавя.

— Разбира се.

Тя кимна и изчезна, зави в дъното на коридора и ме изостави.

Обвинявам вратата за онова, което се случи после. Вратата точно срещу мен, само на метър. Обичам вратите. Всички врати, без изключение. Вратите водят до разни неща, затова не съм се изправяла пред врата, която да не искам да отворя. Въпреки това, ако тази врата не беше толкова стара и декоративна, толкова категорично затворена, ако нишка светлина не се беше разположила толкова невъзможно изкусително през средата й, осветявайки ключалката и интригуващия ключ в нея, вероятно щях да устоя на изкушението и нямаше да предприема нищо, докато Пърси не дойде да ме вземе. Обаче не устоях и предприех. Просто не можех иначе. Понякога само като видиш една врата, разбираш, че зад нея се крие нещо интересно.

Дръжката беше черна и гладка, имаше формата на тънка кост и я усетих хладна в дланта си. Всъщност от другата страна на вратата сякаш се носеше хладина, макар вече да не съм сигурна.

Пръстите ми се стегнаха около дръжката, понечих да я натисна и тогава…

— Не влизаме там.

Не се срамувам да кажа, че коремът ми направо се изстреля до небцето.

Завъртях се на пети и огледах сумрака отзад. Нищо не видях, но със сигурност не бях сама. Някой, чийто беше гласът, беше с мен в коридора. Дори да не се беше обадила, щях да усетя: долавях присъствието на още някой, нещо се движеше и се криеше в удължените сенки. Шумоленето отново се появи: по-силно, по-наблизо, определено не в главата ми и определено не е мише.

— Извинете — казах към тъмния коридор, — аз само…

— Не влизаме там.

Овладях пристъпа на паника в гърлото си.

— Не знаех…

— Това е хубавият салон.

И тогава видях Джунипър Блайд да се показва от смразяващия мрак и бавно да прекосява коридора към мен.

Роклята й беше невероятна, рокля, каквато очакваш да видиш по филмите за богати дебютантки отпреди войната или скрита на лавиците на скъп магазин за дрехи втора ръка. Беше от органза, много бледорозова или поне такава е била някога, преди времето и мръсотията да си кажат думата и да оставят отпечатъка си навсякъде по нея. Пластове тюл поддържаха обема на дългата пола и я разбухваха, докато се спускаше надолу от талията толкова нашироко, че тюленият подгъв шумолеше, допирайки се до стените, докато тя се движеше.

Стояхме една срещу друга в полутъмния коридор много дълго — поне на мен така ми се стори. Накрая тя помръдна. Лекичко. Ръцете й бяха отпуснати отстрани на тялото, върху полата на роклята, тя повдигна лекичко едната си ръка, като тръгна от дланта — грациозно движение; сякаш невидима нишка беше прикрепена към вътрешната страна на китката й и някой я дърпаше откъм тавана зад мен.

— Здравейте — поздравих, надявайки се сърдечно. — Аз съм Еди. Еди Бърчил. Видяхме се преди малко в жълтия салон.

Жената примигна срещу мен и наклони глава настрани. Прошарената й коса се спусна върху рамото — кичурите отпред бяха прихванати как да е с две барокови гребенчета. Неочакваната прозирност на кожата й, слабичката й фигура, красивата рокля — всичко създаваше илюзията, че е девойка, младо момиче с издължени и непохватни крайници и стеснително отношение към тях. Не беше срамежлива обаче, със сигурност не беше: изражението й беше озадачено и любопитно, докато пристъпваше мъничко напред в случайно петно светлина.

Сега беше мой ред да проявя любопитство, понеже Джунипър беше на седемдесет години, но лицето й като по чудо беше останало без никакви бръчки. Което беше невъзможно, разбира се. Жените на седемдесет нямат гладки лица и тя не беше изключение — при следващите ни срещи лично се убедих, — но ми се беше сторило така на онази светлина, с онази рокля и по силата на някакъв каприз на обстоятелствата, на някаква странна магия. Бледа и гладка, обагрена с цветовете на дъгата като вътрешността на перлена мидена черупка, сякаш изминалите години, вдълбали следите си по лицата на сестрите й, кой знае защо, бяха пощадили нея. Но въпреки това тя не живееше извън времето, у нея безпогрешно се долавяше нещо от старите времена, нещо във вида й принадлежеше изцяло на миналото като стара снимка, която разглеждаш под защитното фолио в стар фотоалбум с потъмнели до сепия страници. Отново в съзнанието ми изникна представата за пролетните цветя, които дамите от викторианската епоха хербаризирали в албумите си с изрезки. Красиви неща, убити нежно, пренесени напред във времето и пространството, в един сезон, който не е техен.

Тогава химерата проговори и усещането се обогати.

— Отивам на вечеря. — Висок ефирен глас, от който косъмчетата на врата ми щръкнаха. — Искаш ли и ти да дойдеш?

Поклатих глава и се прокашлях, за да прогоня гъдела в гърлото ми.

— Не, благодаря. Скоро трябва да си тръгвам.

Сякаш не беше моят глас, а и стоях доста сковано, все едно се страхувах. И може би наистина беше така, макар да не знаех от какво.

Джунипър, изглежда, не забеляза безпокойството ми.

— Имам нова рокля — каза тя и подръпна полите на роклята си, така че горният пласт от органза се повдигна от двете страни като крилцата на пеперуда, бели и сякаш посипани с прашец. — Не е точно нова, не, това не е вярно, но е преправена. Някога е била на майка ми.

— Красива е.

— Ти изобщо не я познаваш.

— Майка ви ли? Не.

— О, тя беше прелестна, толкова прелестна. Бях съвсем малка, когато почина, съвсем мъничка. Тази красива рокля беше нейна. — Тя се завъртя престорено свенливо насам-натам и ме изгледа изпод мигли. Предишният изцъклен поглед беше изчезнал и сега в мен се взираха будни сини очи, многозначителни, очите на умното дете от снимката, за която го бяха откъснали от самотната му игра на градинските стълби. — Харесва ли ти?

— Да, много.

— Сафи ми я преправи. Тя прави чудеса с шевната машина. Само й показваш някоя снимка, която ти харесва, и тя ще ушие роклята, дори да е по най-новата парижка мода от „Вог“. От седмици работи по роклята, но тайно. Пърси не би одобрила заради войната и понеже си е Пърси, но аз знам, че няма да й кажеш.

И ми се усмихна толкова загадъчно, че дъхът ми секна.

— Думичка няма да кажа.

Известно време стояхме и се гледахме. За щастие, страхът ми отпреди малко се бе изпарил. Реакцията ми беше неоснователна, просто инстинктивна и аз се засрамих от спомена за нея.

В крайна сметка от какво да се страхувам? Тази объркана жена в празния коридор беше Джунипър Блайд, която преди време беше избрала майка ми от група уплашени деца, беше й осигурила дом, докато над Лондон се сипят бомби, и не беше престанала да чака и да се надява любимият й да се завърне.

Тя вирна брадичка, докато я наблюдавах, и въздъхна замислено. Явно, докато аз си правех изводи, тя също си правеше. Усмихнах се и това й помогна да вземе решение. Изпъна рамене и отново тръгна към мен — бавно, но целеустремено. Като котка. Всяко нейно движение притежаваше гъвкавата смесица от предпазливост, увереност и безразличие, които прикриват истинското намерение.

Спря едва когато приближи достатъчно, за да усетя мириса на нафталин от роклята й и на цигарен дим от дъха й. Очите й се взряха в моите, гласът й се превърна в шепот.

— Умееш ли да пазиш тайна?

Кимнах и тя се усмихна. Разстоянието между предните й два зъба беше невъзможно момичешко. Взе ръцете ми в своите, все едно сме приятелки в училищния двор. Дланите й бяха хладни и гладки. — Имам една тайна, но не бива да я споделям.

— Добре.

Изви длан като дете, приведе се към мен и я притисна към ухото ми. Дъхът й ме погъделичка.

— Имам любим. — Когато се отдръпна, възрастните й устни се бяха извили в страстна възбуда, която беше едновременно нелепа, печална и красива. — Казва се Том. Томас Кавил… и ме помоли да се омъжа за него.

Толкова ми домъчня за нея, почти непосилно много, когато осъзнах, че се е върнала към мига на огромното си разочарование. Страшно ми се искаше Пърси да се върне и разговорът ни да секне.

— Обещаваш ли, че няма да кажеш нито дума?

— Обещавам.

— На него му казах, но, шшшшт — притисна пръст към усмихнатите си устни тя, — сестрите ми още не знаят. Скоро ще дойде на вечеря. — Тя се усмихна широко — зъбите на възрастна жена на гладко като пудра лице. — Ще оповестим годежа ни.

Тогава забелязах, че тя носи нещо на пръста си. Не беше пръстен, не и истински. Беше някакъв груб заместител, сребрист, но без блясък, грапав, приличаше на алуминиево фолио, увито и сплеснато като пръстен.

— И после ще танцуваме, танцуваме…

Тя започна да се поклаща и да припява с музиката, която вероятно звучеше в главата й. Беше същата мелодия, която преди малко бях чула да се носи из студените проходи на коридорите. Тогава името ми убягна, макар на моменти сякаш бе мъчително близо. Плочата — вероятно беше плоча — беше спряла преди известно време, обаче Джунипър въпреки това се бе наклонила на една страна, беше затворила очи и бузите й бяха пламнали с очакването на млада жена.

Преди време работих над книга за двама възрастни хора, които заедно пишеха историята на живота си. Жената беше болна от алцхаймер, но все още преди последния опустошителен етап, затова двамата решили да запишат спомените си, преди те да се разлетят като пожълтелите листа на есенно дърво.

Работих я шест месеца, а през това време аз я наблюдавах как тя безпомощно се плъзга от забравата към празнотата. Съпругът й стана „онзи мъж там“, а жизнената и забавна жена с цветист език, която спореше, смееше се широко и ме прекъсваше, замлъкна.

Знаех какво е деменция, но това не беше случаят с Джунипър. Където и да беше тя, там не беше празно, а и тя беше забравила съвсем малко неща. Имаше обаче някакъв проблем, тя очевидно не беше добре. Всяка възрастна жена, която познавам, ми е казвала в даден момент, обзета от различен копнеж, че вътрешно се чувства осемнайсетгодишна. Но това не е вярно. Аз съм само на трийсет и го знам. Изминалите години оставят отпечатък върху всички: блаженото усещане за младежка неуязвимост пада като люспица и върху ти с цялата си тежест се стоварва отговорността.

С Джунипър обаче не беше така. Тя наистина не съзнаваше, че е възрастна. В нейното съзнание войната все още бушуваше, а съдейки по начина, по който се люшкаше насам-натам, явно бушуваха и хормоните й. Беше толкова неестествена смесица: стара и млада, красива и нелепа, тогава и сега. Въздействието беше смайващо и зловещо и внезапно изпитах погнуса, последвана незабавно от дълбок срам заради жестокото ми чувство…

Джунипър ме стисна за китките и се ококори.

— Ама, разбира се! — възкликна и улови кикота си в мрежа от дълги бели пръсти. — Ти вече познаваш Том. Ако не беше ти, ние двамата нямаше да се срещнем.

Явно съм преглътнала отговора си, понеже всички часовници в замъка започнаха да отброяват точен час. Невероятна симфония — стая след стая часовниците започваха да звънят, призоваваха се един друг, отбелязвайки отминалото време. Усетих звъна дълбоко в тялото си, въздействието му се разля ледено и мигновено по кожата ми и ме разстрои до полуда.

— Джунипър, вече наистина трябва да тръгвам — казах, когато часовниците най-сетне замълчаха.

Забелязах, че гласът ми е дрезгав.

Чух тихичък шум зад себе си, обърнах се с надеждата Пърси да се връща.

— Да тръгваш ли? — помръкна Джунипър. — Но ти току-що пристигна. Къде отиваш?

— Връщам се в Лондон.

— В Лондон ли?

— Там живея.

— Лондон. — И тогава у нея настъпи промяна, светкавично като връхлитаща буря и точно толкова страховита. Тя се пресегна, стисна ръката ми с изненадваща сила и аз видях нещо, което не бях забелязала досега: подобни на паяжина белези, посребрени с времето, нашарили бледите й китки. — Вземи ме със себе си.

— Аз… не мога да го направя.

— Но това е единственият начин. Ще отидем да намерим Том. Трябва да е там, в малкия си апартамент, седи до прозореца…

— Джунипър…

— Каза, че ще ми помогнеш. — Гласът й беше напрегнат, яден. — Защо не ми помогна?

— Извинявайте — отговорих, — аз не…

— Но си ми приятелка, каза, че ще ми помогнеш. Защо не дойде?

— Джунипър, мисля, че ме бъркате…

— О, Мередит — прошепна тя и аз усетих застоялия й тютюнев дъх. — Направих нещо ужасно, ужасно.

Мередит. Коремът ми се преобърна като гумена ръкавица, издърпана от ръката твърде бързо.

Чуха се забързани стъпки и се появи кучето, следвано по петите от Сафи.

— Джунипър! О, Джун, ето къде си била. — В гласа й прозвуча огромно облекчение, когато стигна до сестра си. Прегърна нежно Джунипър, после се отдръпна и огледа лицето й. — Не бива да бягаш така. Толкова се разтревожих. Търсих те къде ли не. Не знаех къде си отишла, мъничка, скъпа моя.

Джунипър трепереше — явно й бях дошла в повече. Мередит… Думата отекна в ушите ми остро и настойчиво като жуженето на комар. Казах си, че няма нищо, че е само съвпадение, безсмисленото бълнуване на една стара и умопобъркана жена, но не съм добра лъжкиня, така че не успях да се заблудя.

Сафи тъкмо отмяташе един кичур, паднал върху челото на Джунипър, когато пристигна Пърси. Тя се закова на място и се облегна на бастуна си, докато оглеждаше сцената. Сестрите се спогледаха, както го бяха сторили по-рано в жълтия салон и толкова ме бяха озадачили, този път обаче Сафи първа отмести очи. Тя някак успя да проникне в стиснатата ръка на Джунипър и вече здраво я държеше в своята.

— Благодаря ви, че сте останали с нея — каза ми тя с треперещ глас. — Много мило от ваша страна, Едит…

— Едит — повтори Джунипър, без да ме поглежда.

— … понякога се обърква и броди из къщата. Държим я под око, обаче… — поклати глава Сафи кратичко, изразявайки с жест, че е невъзможно да живееш нечий друг живот.

Аз кимнах, неспособна да намеря думи, с които да отговоря. Мередит. Името на майка ми. Мислите ми, стотиците ми мисли, се понесоха на рояк срещу потока на времето, започнаха да тършуват из последните месеци за някакъв смисъл и накрая пристигнаха в дома на родителите ми. Един мразовит февруарски следобед, едно несготвено пиле, пристигането на писмото, което разплака мама.

— Едит — отново повтори Джунипър. — Едит, Едит…

— Да, скъпа — каза Сафи, — това е Едит, нали? Тя ни е на гости.

В този момент осъзнах нещо, което подозирах още от самото начало. Мама ме излъга, когато ми каза, че писмото на Джунипър е най-обикновен поздрав, както ме излъга и за посещението ни в Милдърхърст. Но защо? Какво се беше случила между мама и Джунипър Блайд? Ако можеше да се вярва на Джунипър, мама й беше дала обещание, което не беше спазила, нещо, свързано с годеника на Джунипър, с Томас Кавил. В такъв случай, ако истината беше толкова жестока, колкото предполагаше Джунипър, писмото би трябвало да е обвинение. Така ли беше? Затова ли се беше разплакала мама, заради потиснатото си чувство за вина?

За пръв път, откакто бях пристигнала в Милдърхърст, закопнях да се отърся от къщата и от нейната стара печал, да видя слънцето и да почувствам вятъра с лицето си, да усетя друг мирис, не вонята на кал и на нафталин. Да остана насаме с тази нова загадка, която бях започнала да разгадавам.

— Дано да не ви е оскърбила… — продължаваше да говори Сафи. Чувах я през собствените си шеметни мисли, сякаш се намираше някъде далече, от другата страна на плътна и тежка врата. — Каквото и да ви е казала, не го е мислела сериозно. Понякога говори разни неща, смешни неща, безсмислици…

Гласът й заглъхна, но остави подире си напрегната тишина.

Тя се взираше в мен, в очите й четях неизразени чувства и си дадох сметка, че лицето й е обтегнато не само от загриженост.

В изражението й се криеше още нещо, особено когато погледна към Пърси. Страх. Бяха уплашени, и двете.

Отместих очи към Джунипър, която се криеше зад скръстените си ръце. Въобразявах ли си, че тя е застинала неподвижно и слуша внимателно, за да чуе какво ще им кажа, как ще им отговоря?

Усмихнах се храбро и се надявах да изглеждам безгрижно.

— Нищо не ми е казала — отговорих, после свих рамене малко пресилено. — Просто се любувах на красивата й рокля.

Въздухът край нас сякаш се раздвижи от облекчението на близначките. Профилът на Джунипър остана непроменен и аз останах със странното и постепенно обземащо ме усещане, със смътното осъзнаване на факта, че някак съм допуснала грешка.

Че е трябвало да бъда откровена, да осведомя близначките какво ми е доверила Джунипър, каква е причината тя да се разстрои.

Но след като досега не бях споменала за майка ми и за евакуирането й тук, не бях сигурна, че ще намеря нужните думи…

— Мерилин Бърд пристигна — съобщи безцеремонно Пърси.

— О, както обикновено, всичко се случва едновременно — отбеляза Сафи.

— Идва да ви откара обратно до фермата. Твърди, че трябва да се прибирате в Лондон.

— Да — потвърдих.

Слава богу!

— Много жалко — обади се Сафи. В резултат на истинско усилие и вероятно на дългогодишен навик тя успяваше да говори съвсем нормално. — Надявахме се да ви предложим чай. Имаме толкова малко посетители!

— Следващия път — каза Пърси.

— Да — съгласи се Сафи, — следващия път.

Надали щеше да има следващ път.

— Благодаря ви отново за обиколката…

Пърси ме поведе по някакъв загадъчен път към госпожа Бърд и обещанието за най-нормални неща, а Сафи и Джунипър се оттеглиха в обратната посока и гласовете им отекваха между студените камъни.

— Съжалявам, Сафи, съжалявам, съжалявам… Аз просто… забравих…

Думите преминаха в ридание. Толкова окаяно ридание, че ми се искаше да си запуша ушите.

— Стига, скъпа моя, няма нужда, не го прави.

— Но аз направих нещо ужасно, Сафи, ужасно, ужасно…

— Глупости, скъпа моя, избий си го от главата. Хайде да пийнем чай, искаш ли? — От търпението и нежността в гласа на Сафи сърцето ми се сви в гърдите. Мисля, че тогава за пръв път осъзнах колко безкрайно дълго време те двете с Пърси дават такива уверения, изтриват объркването от застаряващото чело на по-малката си сестра със същата здравомислеща грижа, с която родител се грижи за детето си, но без обещанието, че този товар един ден ще стане по-лек. — Ще те облечем в нещо по-подходящо и ще пием чай. Ти, Пърси и аз. Положението винаги изглежда по-добре след чаша хубав силен чай, нали?

Госпожа Бърд чакаше под сводестия таван на входното антре на замъка и от нея бликаха извинения. Подмазваше се на Пърси Блайд и кривеше драматично лице, докато хокаше горките жители на селото, които неволно я бяха задържали.

— Няма значение, госпожо Бърд — заяви Пърси с повелителен тон, както вероятно викторианска бавачка би се обърнала към досадния си повереник. — Приятно ми беше сама да направя обиколката.

— Ама, разбира се. За доброто старо време. Сигурно ви е изключително…

— Разбира се.

— Жалко, че обиколките престанаха. Разбираемо е, естествено, и заслугата да се провеждат толкова дълго е ваша и на госпожица Сафи, особено с оглед на толкова много други…

— Именно. — Пърси Блайд изпъна гръб и аз изведнъж осъзнах, че тя всъщност не харесва госпожа Бърд. — А сега моля и двете да ме извините.

Тя кимна с глава към отворената врата, от която светът навън изглеждаше по-светъл, по-шумен, по-бърз, отколкото го бях оставила.

— Благодаря ви, че ме разведохте из красивия си дом — казах, преди тя да се оттегли.

Пърси ме изгледа по-продължително от необходимото, после се отдалечи по коридора, тихо потраквайки с бастунчето си. След няколко крачки спря и се обърна, едва различима сред пелената на сумрака.

— Знаете ли, беше красив. Някога. Отдавна.

1.

29 октомври 1941 г.

Едно нещо беше сигурно — тази нощ нямаше да има луна. Небето беше закрито от плътна и подвижна маса от бели и жълти облаци, нагънати един до друг като жертви на мастихина на някой художник. Пърси близна цигарената хартийка, пристегна я и завъртя цигарата между пръстите си, за да я запечата. Над главите им избръмча самолет, от техните, патрулен самолет, запътил се на юг, към брега. Разбира се, длъжни бяха да го изпратят, но той нищо нямаше да им съобщи — не и в такава нощ, не сега.

Пърси беше облегнала гръб на пикапа и проследи с поглед самолета, присвивайки очи, докато кафявото насекомо ставаше все по-малко и по-малко. Взирането предизвика прозявка и тя разтърка очи, докато те не засмъдяха приятно. Когато отново ги отвори, самолета вече го нямаше.

— О, само да си оставила следи върху излъскания ми капак или калниците с твоето излежаване!

Пърси се обърна и облегна лакът върху покрива на пикапа. Беше Дот, ухилена до ушите, излизаше с едра крачка от гарата.

— Би трябвало да ми благодариш — провикна се в отговор Пърси. — Спасих те от бездействие следващата смяна.

— Така е. Иначе офицерът щеше да ме накара да пера кърпите. — Или да те накара пак да демонстрираш на отговорниците по противовъздушната отбрана какво да правят с носилките — изви вежда Пърси.

— А какво по-хубаво от това?

— Ужас — смръщи се Пърси.

— Останеш ли тук повечко, и ще започнеш да шиеш — предупреди Дот Пърси и се облегна до нея на пикапа. — Почти нищо не се случва. — Значи, вече е чул?

— Момчетата от Въздушните сили току-що съобщиха. Нищо на хоризонта, не и тази вечер.

— И аз така предположих.

— Не е само заради времето. Офицерът каза, че смрадливите шваби са твърде ангажирани с Москва, за да се занимават с нас.

— Много глупаво — отбеляза Пърси и огледа цигарата си. — Зимата настъпва по-бързо от тях.

— Допускам, че възнамеряваш да останеш, така или иначе, и да досаждаш с надеждата германците да се объркат и да пуснат някоя бомба.

— Помислих си го — призна Пърси, пъхна цигарата в джоба си и преметна чантата си през рамо. — Но реших да не го правя. Дори нападение не може да ме задържи тук тази вечер.

Дот се ококори.

— Какво тогава? Някой хубавец те е поканил на танци, нали?

— Де този късмет! Но въпреки това са добри новини.

— Е?

Автобусът пристигна и Пърси трябваше да повиши глас, докато се качва, за да надвика рева на двигателя.

— Малката ми сестра се прибира довечера.

Пърси не обичаше войната като всеки нормален човек — всъщност беше виждала много повече ужасии от повечето хора — и точно затова тя никога не признаваше гласно за странното зрънце на разочарованието, което гниеше някъде дълбоко в нея, откакто бяха спрели въздушните нападения. Съзнаваше, че е много абсурдно да изпитва носталгия по едно време на смъртна опасност и разруха — всичко друго, освен предпазлив оптимизъм би било светотатство, но въпреки това някаква ужасна раздразнителност я беше държала будна през изминалите месеци, наострила уши към небето.

Ако има нещо, с което Пърси се гордееше, то беше способността й да бъде прагматична във всичко — все някой трябва да е такъв, за бога, затова тя беше решена да стигне до дъното на нещата. Да намери начин да успокои часовничето, което тиктакаше вътре в нея, без да има възможност да удари точен час. През изминалите седмици Пърси много се стараеше да не дава воля на вътрешния си смут, като през това време преценяваше положението, наблюдаваше чувствата си от всички възможни гледни точки, преди да направи извода, че очевидно е доста луда.

Можеше да се очаква — лудостта донякъде беше присъща на семейството, както и артистизмът, и издължените крайници. Пърси се бе надявала да го избегне, ама не. Наследствеността улучва съвсем точно. А и честно казано, тя винаги бе смятала, че е просто въпрос на време да откачи и тя.

Баща им беше виновен, разбира се, и по-специално страховитите истории, които им разказваше като малки — толкова малки, че да ги вдигне на ръце, и достатъчно неопитни, че да се гушнат в широкия му топъл скут. Истории за семейното минало, за парчето земя, превърнало се в Милдърхърст, преживяло бедност и разцвет, променяно през вековете, наводнявано, обработвано и превръщано в легенда. За постройки, които изгаряли и били издигани отново, загнивали и били обирани, вълнували сърцата и били забравяни. За хората, които наричали замъка свой дом преди тях, за завоеванията и усъвършенстването, напластили се в почвата на Англия и в тази на техния роден скъп дом.

В ръцете на разказвача историята наистина е мощна сила и през цялото лято, когато баща й беше на война, когато тя беше малко момиченце на осем или на девет години, в сънищата на Пърси нахлуваха нашественици, които щурмуваха околните полета. Беше принудила Сафи да си направят крепости в короните на дърветата в гората Кардейкър, да натрупат оръжейни арсенали и да обезглавяват фиданките, които не й харесваха. Да се упражняват, за да са готови, когато настъпи моментът да бранят замъка и неговите земи от настъпващите орди.

Автобусът шумно зави и Пърси безсилно завъртя очи срещу собственото си отражение. Беше нелепо, разбира се. Момичешките фантазии са едно, но как е възможно настроенията на зряла жена все още да зависят от техния отглас? Наистина беше тъжно. Пърси възмутено си обърна гръб.

Пътуването беше дълго, много по-дълго от обикновено, а ако продължаваха с тази скорост, щеше да има късмет, ако се прибере у дома за пудинга. Както и да е. Буреносните облаци се трупаха, имаше опасност мракът да се спусне върху тях всеки момент, а автобусът, чиито фарове просто мъждукаха, уж ей сега щеше да потегли. Тя погледна часовника си: вече беше четири и половина. Джунипър трябваше да си дойде в шест и половина, младият мъж да пристигне в седем, а Пърси беше обещала да се прибере към четири. Несъмнено служителят от Гражданска защита беше действал от добра воля, когато беше спрял автобуса за случайна проверка, но точно тази вечер я очакваха по-приятни занимания. Едно от които — да посръчка малко подготовката в Милдърхърст.

Каква беше вероятността Сафи да не се е поболяла от притеснение? Неголяма, реши Пърси. Изобщо неголяма. Никой не се предаваше толкова лесно на възбудата около някое събитие, колкото Сафи, и още откакто бяха получили от Джунипър вестта, че е поканила на вечеря някакъв загадъчен гост, стана ясно, че Събитието, както го наричаха впоследствие, ще следва пълната програма на Серафин Блайд. Заговори се дали да не разопаковат останалата от баба им официална канцелария и да направят табелки за местата, обаче Пърси намекна, че за компания от четирима души, три, от които са сестри, толкова суетня е напълно излишна.

Някой я потупа по ръката и Пърси установи, че дребничката старица до нея държи отворена консерва и сочи нещо вътре.

— По моя рецепта — изчурулика тя весело. — Няма масло, обаче никак не е зле, нищо че сама се хваля.

— О, не, благодаря — отговори Пърси. — Не бих могла. Хапнете си ги сама.

— Хайде — разклати кутията старицата малко по-близо до Пърси и кимна одобрително към униформата й.

— Е, добре. — Пърси си взе бисквитка и отхапа. — Много е вкусно — каза тя и тихомълком заскърби за славните дни, в които имаха масло.

— Значи, сте в „Бърза помощ“?

— Шофирам линейка. Тоест това правех по време на бомбардировките. Напоследък най-вече чистя линейките.

— Сигурна съм, че ще си намерите друг начин да подпомогнете съпротивата. Вас, младите, нищо не може да ви спре. — Хрумна й нещо и тя се ококори. — Но разбира се, трябва да участвате в някое от състезанията по шев! Внучката ми членува в кръжок по шев и кройка у дома, в Кранбрук. О, каква страхотна работа вършат тези момичета!

Като оставим настрана иглата и конеца, Пърси трябваше да се съгласи, че хрумването не е лошо. Може би трябваше да насочи енергията си другаде: да намери някой правителствен чиновник, когото да вози с колата, да се научи как да обезврежда бомби, да пилотира самолет, да стане съветник по спасяване на имуществото. Каквото и да е. Може би тогава ужасното вътрешно напрежение щеше да я напусне. Колкото и да не искаше да признае, Пърси започваше да подозира, че Сафи е имала право през всичките тези години: тя обичаше да поправя. Нямаше никакъв инстинкт да създава, но притежаваше умение да възстановява и се чувстваше най-щастлива, докато е полезна и запушва дупки. Ама че потискаща мисъл!

Автобусът тежко зави и най-сетне пред тях се показа селото. Докато наближаваха, Пърси забеляза велосипеда си, облегнат на стария дъб до пощата, където го беше оставила сутринта.

Отново благодари за бисквитата и тържествено обеща да поразпита за местния кръжок по шев и кройка, после слезе и махна на старицата, когато автобусът се затътри към Кранбрук.

Откакто излязоха от Фолкстоун, беше излязъл вятър и Пърси пъхна ръце в джобовете на панталоните си, усмихна се на киселите госпожици Бледъм, които си поеха едновременно въздух и притиснаха по-близо до телата си пазарските си мрежи, преди да й кимнат и да изприпкат към къщи.

Бяха във война вече две години, а все още имаше хора, които, видят ли жена с панталон, започват да предсказват началото на апокалипсиса, пренебрегвайки жестокостите у дома и в чужбина. Пърси с удоволствие усети как духът й се повдига и се запита дали не греши, че обожава униформата си още повече заради въздействието, което има над хора като госпожиците Бледъм по света.

Вече беше късно, но имаше вероятност господин Потс да не е направил доставката за замъка. Малцина бяха хората в селото — и дори в цялата страна, готова беше да се обзаложи Пърси, — които да са се записали в частите за вътрешна отбрана толкова пламенно, колкото господин Потс. Той така ревностно бранеше родината, че човек се чувстваше много пренебрегнат, ако поне веднъж седмично не го спряха за проверка на документите за самоличност. Всеотдайността му остави селото без благонадеждна поща, обаче господин Потс гледаше на този факт като на злощастна, но необходима жертва.

Звънчето над вратата издрънча при влизането на Пърси и госпожа Потс рязко вдигна поглед от купчина листове и пликове. Държеше се като заек, пипнат ненадейно в градината, и тя подсили образа допълнително, като изсумтя леко. Пърси съумя да прикрие развеселеността си под маската на сдържана учтивост, която си беше неин специалитет.

— Да видим, да видим — каза пощаджийката и се съвзе светкавично с бързината на човек, свикнал да прави дребни измами. — И това ако не е госпожица Блайд.

— Добър ден, госпожо Потс. Има ли някаква поща?

— Нека само да погледна.

Дори мисълта, че госпожа Потс не познава на петте си пръста всяка кореспонденция, която пристига и заминава ежедневно, беше смехотворна, но Пърси продължи играта:

— Ами благодаря ви — отговори тя, докато пощаджийката се оттегли към кутиите върху бюрото отзад.

След като порови официално доста дълго, госпожа Потс извади малка стиска различни пликове и ги вдигна високо.

— Ето ги — оповести тя и победоносно се върна на гишето. — Има пакет за госпожица Джунипър — от вашата млада лондончанка, доколкото виждам. Сигурно малката Мередит се радва, че отново си е у дома? — Пърси кимна нетърпеливо и госпожа Потс продължи: — Писмо, адресирано собственоръчно до вас, и едно за госпожица Сафи, напечатано на пишеща машина.

— Отлично. Човек направо няма нужда да ги чете.

Госпожа Потс спретнато подреди писмата върху плота, но не ги пусна.

— Надявам се всичко в замъка да е наред? — каза тя много по-прочувствено, отколкото предполагаше такова безвредно запитване.

— Много добре, благодаря ви. А сега, ако…

— Разбира се, чувам, че скоро ще има за какво да ви поздравяваме.

Пърси въздъхна отчаяно.

— Да ни поздравявате ли?

— Сватбени звънчета — поясни госпожа Потс по досадния си начин, доведен до съвършенство, като едновременно се перчеше с придобитите си по съмнителен начин сведения и алчно ровеше за повече. — Горе в замъка — повтори тя.

— Най-учтиво ви благодаря, госпожо Потс, но за жалост, днес не съм по-сгодена, отколкото бях вчера.

Пощаджийката застина, обмисляйки за миг чутото, после се изкикоти гръмко.

— Ама и вие сте една, госпожице Блайд! Не съм по-сгодена от вчера! Трябва да го запомня. — Покиска се доста, после се успокои, извади от джоба на престилката си поръбена с дантела кърпичка и избърса очите си. — Само че, разбира се — каза, попивайки сълзите си, — аз нямах предвид вас.

— Така ли? — направи се на изненадана Пърси.

— О, не, за бога, нито вас, нито госпожица Сафи. Знам, че и двете не възнамерявате да ни напускате, Бог да ви благослови. — Пощаджийката изтри бузите си отново. — Говорех за госпожица Джунипър.

Пърси не можеше да не забележи как името на по-малката й сестра пращи в местните клюки. Имаше електричество дори в самите звукове, а госпожа Потс явно беше естествен проводник. Хората открай време обичаха да обсъждат Джунипър, още от съвсем мъничка. А и сестра й с нищо не беше облекчила положението — дете, което припада, когато е силно развълнувано, обикновено е причина хората да снижават глас и да говорят за дарби и за проклятия. Затова през цялото й детство, каквото странно и необяснимо положение да възникнеше в селото — прелюбопитното изчезване на прането на госпожа Флеминг, последвалото издокарване на плашилото на фермера Джейкъб с бухнали женски долни гащи, епидемията от заушки, — приказките обикновено се насочваха към Джунипър точно както пчелите се чувстват привлечени от меда.

— Госпожица Джунипър и някой млад господин ли? — притисна я госпожа Потс. — Чувам, че в замъка се правят приготовления. Някой, с когото се е запознала в Лондон?

Дори мисълта за това беше абсурдна. Съдбата на Джунипър не беше свързана с брака, а с поезията, която караше сърцето на по-малката й сестра да пее. Пърси се зачуди дали да не се позабавлява с настойчивото внимание на госпожа Пот, но един поглед към стенния часовник я разубеди. Разумно решение: последното нещо, от което се нуждаеше, беше да подема разговор за заминаването на Джунипър за Лондон. Твърде вероятно беше Пърси непредпазливо да разкрие тревогите, които лудорията на Джунипър предизвиква в замъка. А Пърси никога не би допуснала подобно нещо.

— Вярно е, че очакваме гост на вечеря, госпожо Потс, но макар да е мъж, той не е ничий ухажор. Просто познат от Лондон.

— Познат?

— Това е всичко.

— Значи, не става дума за сватба? — присви очи госпожа Потс.

— Не.

— Понеже чух от достоверен източник, че е имало и предложение, и положителен отговор.

Не беше тайна, че достоверният източник на госпожа Потс беше внимателното следене на писмата и на телефонните обаждания, а подробностите относно тях впоследствие бяха старателно съпоставяни с каталога на местните клюки. Пърси не стигаше чак дотам, че да подозира жената в отваряне на писмата на пара, преди да ги изпрати до получателите им, но други хора в селото я подозираха. В конкретния случай обаче нямаше много писма за отваряне (и не бяха такива, които да предизвикат вълнението на госпожа Потс, понеже Мередит беше единствената, с която Джунипър си кореспондираше), точно както нямаше и никаква истина в слуха.

— Бъдете спокойна, най-обикновена вечеря е.

— Специална вечеря?

— О, в днешно време нима всяка вечеря не е специална? — подметна весело Пърси. — Човек никога не знае дали не седи на масата за последен път. — Дръпна писмата от ръката на пощаджийката и в този момент забеляза бурканите от шлифован кристал, които преди стояха на плота. Киселите капчици от батърскоч3 ги нямаше, но на дъното на единия буркан се беше втвърдила малка и доста тъжна купчинка от единбургски скалички4. Пърси не можеше да понася единбургските бонбони, но те бяха любимите на Джунипър. — Ще взема каквото ви е останало от единбургските бонбони, ако не възразявате.

С кисело изражение госпожа Потс откъсна слепената маса от стъкленото дъно на буркана и я прибра в кафяв хартиен плик.

— Шест пенса.

— Ама моля ви, госпожо Потс — каза Пърси, оглеждайки малката лепкава торба. — Ако не бяхме приятелки, щях да си помисля, че искате да ми одерете кожата.

По лицето на пощаджийката се изписа възмущение, докато отричаше, пръскайки слюнки.

— Шегувам се, разбира се, госпожо Потс — увери я Пърси и й подаде парите. — Пъхна писмата и бонбоните в чантата си и удостои пощаджийката с кратка усмивка. — Засега довиждане. Ще попитам от ваше име Джунипър какви са плановете й, но подозирам, че ако има новини, вие първа ще ги узнаете.

2.

Разбира се, лукът беше важен, но това не променяше факта, че листата му не допринасяха с нищо за аранжировката на цветята. Сафи огледа тъничките зелени стръкчета, които току-що беше откъснала, завъртя ги насам-натам, примижа с надеждата така да й се сторят по-подходящи и впрегна цялото си въображение, за да си ги представи на масата. В безценната кристална ваза от баба им имаха нищожен шанс, може би с нещо цветно, за да прикрие произхода на зеленината. Или пък — мислите й набраха инерция и тя задъвка устната си, както правеше, когато й хрумнеше някоя велика идея, — можеше просто да остави темата да я води, да добави малко листа от копър и с хумористичен коментар да обвини за всичко военния недостиг.

Отпусна ръка с въздишка, все още стиснала меките листа. Главата й се поклати тъжно и сякаш от само себе си. За каква ли не лудост са готови да се вкопчат мислите на отчаяния човек! Ясно беше, че лукът няма да свърши работа — не само беше безнадеждно неподходящ за целта, но и колкото повече Сафи държеше листата в ръка, толкова по-силно миризмата им заприличваше на вонята на стари чорапи. Мирис, с който войната и по-специално участието на близначката й в нея бяха дали на Сафи предостатъчно възможности да се запознае. Не. След четири месеца в Лондон общуване с най-изисканите кръгове от Блумсбъри, под бомбените заплахи и нощуването в бомбоубежища, Джунипър заслужаваше нещо по-добро от одеколон с мирис на мръсно пране.

Да не говорим за госта, когото толкова загадъчно беше поканила на вечеря. Джунипър не се сприятеляваше лесно — младата Мередит беше любопитно изключение, — но Сафи умееше да чете между редовете и макар че редовете на Джунипър в най-добрия случай бяха доста кривички, тя се досети, че младият мъж трябва да е направил нещо изключително храбро, за да спечели благоразположението на малката й сестра. Следователно поканата беше проява на признателността на семейство Блайд и всичко трябваше да бъде безупречно. Отново погледна стръковете лук и се увери, че те определено не са безупречни. Но след като ги беше откъснала, не биваше да ги похабява — какво светотатство! Лорд Ултън би се ужасил. Сафи щеше да намери с какво да ги сготви, но не и за менюто тази вечер. Лукът и последиците от консумирането му могат сериозно да навредят на компанията.

Сафи изсумтя безутешно, после го направи отново, понеже усещането много й допадна, и тръгна обратно към къщата, както винаги доволна, че пътят й не минава през основната градина. Не би го понесла — някога това място беше превъзходно. Истинска трагедия беше, че толкова много цветни градини в страната бяха изоставени или превърнати в зеленчукови. В последното си писмо Джунипър пишеше, че не само цветята в Ротън Роу в Хайд Парк са премазани от купчини дървесина, желязо и тухли — костите на един бог знае колко къщи, — а и цялата южна част на парка бе раздадена за обработване. Да, нуждата го налагаше, призна Сафи, но въпреки това беше трагично. Ако човек няма картофи, коремът му се бунтува, но няма ли красота, душата се вкоравява.

Точно пред нея кръжеше късна пеперуда, размахваше крилца като огледалните ръбчета на духалото пред камината. Нима не беше истинско чудо, че такова съвършенство, такъв естествен покой продължават да съществуват, докато човечеството събаря тавана на света върху себе си! Лицето на Сафи грейна, тя протегна изпънатия си пръст, но пеперудата не й обърна внимание, издигна се, после се спусна и се стрелна да проучи тъмните плодове на мушмулата. Без да обръща внимание на нищо! Сафи усмихнато продължи да се мъкне към замъка и се наведе под възлестите клони на глицинията, като внимаваше да не си закачи косата.

Господин Чърчил не биваше да забравя, че войните не се печелят само с куршуми, и да възнагради онези, които съумяват да съхраняват красотата, докато светът край тях се разпада на грозни късове. Медал на името на Чърчил за съхранение на красотата на Англия — според Сафи звучеше чудесно. Когато Сафи го спомена на закуска онзи ден, Пърси се подсмихна с неизбежното самодоволство на човек, който от месеци пълзи по бомбените кратери и си е заслужил собствен медал за храброст, но Сафи отказа да се почувства като глупачка. Всъщност пишеше писмо до вестник „Таймс“ по този въпрос. В основни линии: че красотата е важна както изкуството, литературата и музиката, още повече сега, когато цивилизованите страни явно са решени да се подтикват една друга към все по-варварски актове.

Сафи открай време обожаваше Лондон. Бъдещите й планове зависеха от оцеляването на Лондон и тя приемаше всяка хвърлена бомба като посегателство срещу самата себе си. В кулминацията на въздушните атаки и насред рева на противовъздушната артилерия и воя на сирените, печалните експлозии бяха неин постоянен среднощен спътник, тя трескаво гризеше ноктите си — ужасен навик, за който обвиняваше Хитлер, — и се питаше дали като човек, който обича града, тя не страда още повече, тъй като не е с него в нещастието, както тревогата на майката заради ранения й син е по-дълбока, ако синът е надалече. Още като момиче Сафи усещаше, че жизненият й път не е сред калните полета или между древните камънаци на Милдърхърст, а сред паркове и кафенета, сред разговорите за литература в Лондон. Когато двете с Пърси бяха мънички, след погребението на мама и преди раждането на Джунипър, когато все още си бяха само тримата, татко водеше близначките в Лондон всяка година, за да прекарат известно време в къщата в Челси. Бяха млади, времето не ги беше протъркало, заглаждайки различията им и заостряйки мненията им, и към тях се отнасяха — а и самите те се държаха така помежду си — като към две напълно еднакви копия. Обаче когато бяха в Лондон, Сафи усещаше първите прояви на разграничаване — дълбоко, но силно вътре в себе си. Подобно на баща им, Пърси копнееше за ширналите се зелени гори у дома, но Сафи се чувстваше по-жива в града.

Зад нея се чу някакъв тътен и Сафи изстена — не искаше да се обръща и да установи, че тежките облаци вече злорадстват досами рамото й. От всички лишения заради войната загубата на редовната прогноза за времето по радиото й бе нанесла особено жесток удар. Сафи беше приела невъзмутимо намаляването на времето за четене, беше се съгласила Пърси да й носи по една книга седмично от библиотеката вместо обичайните четири. Прие оптимистично нуждата да замени копринените си рокли със сукмани. Без усилие прие и загубата на слугите, които се разбягаха като бълхи от давещ се плъх, и последвалото си привикване към ролята на главна готвачка, градинарка, перачка и чистачка. Но опитите на Сафи да проумее чудатостите на английското време се натъкнаха на достоен противник. Макар че живееше в Кент, откакто се помни, тя не бе развила типичния за местните жени усет към времето: всъщност беше установила, че прави тъкмо обратното: притежаваше странната способност да простира прането и да броди храбро из полето, когато по всичко личи, че се кани да вали.

Сафи закрачи по-бързо, почти заприпка, мъчейки се да не обръща внимание на мириса на стръковете лук, който сякаш се засилваше, колкото повече ускоряваше ход тя. Едно беше сигурно: след края на войната Сафи завинаги щеше да се раздели с живота в провинцията. Пърси още не го знаеше — трябваше да избере подходящ момент да й съобщи новината, — обаче Сафи беше решила да замине за Лондон. Смяташе там да си намери малък апартамент, само за един човек. Не притежаваше мебели, но това не беше съществено затруднение — за такива неща Сафи се оставяше в ръцете на съдбата. Със сигурност обаче нямаше да вземе със себе си нищо от Милдърхърст. Щеше да си купи нови дрехи, щеше да започне наново почти две десетилетия по-късно, отколкото възнамеряваше първоначално, но какво да се прави. Вече беше по-възрастна, по-силна и този път нищо нямаше да я спре, колкото и силна да беше съпротивата.

Намеренията й бяха тайна, но Сафи си създаде навика редовно да чете обявите за наеми в „Таймс“ всяка събота, за да е готова, когато се появи сгоден случай. Обмисляше възможността за Челси и Кенсингтън, но накрая се спря на един от площадите от времето на крал Джордж в Блумсбъри, който беше съвсем близо пеша до Британския музей и до магазините на „Оксфорд Стрийт“. Надяваше се Джунипър също да остане в Лондон и да се установи някъде близо до нея, а Пърси щеше да им идва на гости, разбира се. Надали щеше да остава повече от една нощ обаче, понеже много държеше да спи в собственото си легло и да е там, за да крепи замъка — дори със собственото си тяло при нужда, — ако той започне да се руши.

В уединението на собствените си мисли Сафи често посещаваше малкия си апартамент, особено когато Пърси обикаляше нагоре-надолу по коридорите на замъка, вбесяваше се заради олющената боя и изкривените греди и оплакваше всяка нова пукнатина по стените. Тогава Сафи затваряше очи и отваряше вратата на собствения си дом. Щеше да е малък и непретенциозен, и много чист — лично щеше да се погрижи, — и навсякъде щеше да мирише на полир от пчелен восък. Сафи стисна стръковете лук и закрачи още по-бързо.

Бюро до прозореца, пишещата й машина „Оливети“ върху него и миниатюрна стъклена ваза — някоя стара и красива бутилка също би свършила работа — в ъгъла с едно-единствено разцъфнало цвете, което се сменя всеки ден. Радиото ще е единствената й компания, а през деня ще престава да пише и ще напуска света, който създава върху страниците, за да чуе прогнозата за времето и за кратко да зарее поглед през прозореца към чистото небе над Лондон. Слънцето ще близне ръката й, ще огрее малкия й дом и полираните мебели ще заблестят. Вечерта ще чете книгите, които си е взела от библиотеката, ще поработи още малко над собствената си творба и ще послуша Грейси Фийлдс5 по радиото, без от съседното кресло някой да мърмори, че това са сантиментални глупости.

Сафи спря, притисна длани към пламналите си бузи и въздъхна доволно. Мечтите за Лондон, за бъдещето я бяха отвели чак до задната част на замъка — и освен това беше изпреварила дъжда.

Хвърли поглед към курника и съжаление пресече удоволствието й. Не знаеше как ще живее без своите момичета, дали щеше да е възможно да ги вземе със себе си? Може би в градинката на сградата й щеше да има малко местенце — трябваше да добави това изискване към списъка си.

Сафи отвори портата и протегна ръце.

— Здравейте, милички. Как сте днес следобед?

Хелън-Мелън разроши пера, но не се помръдна от мястото си, а Мадам дори не вдигна поглед от пръстта.

— Горе главата, момичета. Още никъде не съм тръгнала. Най-напред трябва да спечелим войната.

Този призив обаче не оказа ободряващото въздействие, на което се бе надявала Сафи, и усмивката й позастина на устните. Вече трети ден Хелън беше потисната, а Мадам, обикновено изключително бъбрива, се бе смълчала. По-младите кокошки вземаха пример от двете по-възрастни, затова настроението в курника беше доста мрачно. Сафи беше свикнала с това по време на въздушните нападения — пилетата бяха не по-малко чувствителни от хората, също като тях страдаха от мъчително безпокойство, а бомбардировките наистина бяха безмилостни. В крайна сметка тя взе и осемте пилета със себе си в бомбоубежището. Да, понамирисваше, обаче всички засегнати страни бяха доволни: кокошките отново започнаха да снасят, Пърси я нямаше през повечето нощи, а Сафи се радваше, че има компания.

— Хайде — изгука тя и гушна Мадам. — Не се цупи, прекрасна моя. Просто се задава буря, нищо повече. — Топлото перушинесто тяло се отпусна, но само за кратко, после кокошката размаха криле и избяга тромаво в пръстта, където ровеше преди малко.

Сафи изтупа длани и ги вдигна на хълбоците си.

— Толкова ли е лошо положението? В такъв случай може да се направи само едно.

Вечеря. Единственото средство от арсенала й, което със сигурност щеше да им повдигне духа. Момичетата й бяха лакоми и това не беше лошо. Ако можеше всички световни проблеми да се разрешат с едно вкусно ядене! Беше по-рано от обикновено, но моментът беше критичен: масата в салона още не беше подредена, лъжицата за сервиране беше изчезнала някъде, Джунипър и гостът й щяха да пристигнат всеки момент, а понеже щеше да се наложи да се оправя и с настроението на Пърси, последното, от което Сафи имаше нужда, бяха някакви капризни кокошки. Така. Решението да им оправи настроението беше, чисто и просто, практично и изобщо не се дължеше на факта, че Сафи е безнадеждно мекушава.

Напрежението от деня, прекаран в умуване каква вечеря да спретне от наличните продукти в килера или от изпросеното от съседните ферми, се беше натрупало в кухнята и Сафи подръпна блузата си, за да се поохлади.

— Така, докъде бях стигнала? — объркано се зачуди тя.

Вдигна капака на тенджерата, за да се увери, че яйченият крем не е отишъл никъде в нейно отсъствие, по пухтенето на фурната отсъди, че паят все още се пече, после забеляза стара дървена щайга, която вече не ставаше за първоначалното си предназначение, но щеше прекрасно да се справи с новото.

Сафи я издърпа в най-далечния ъгъл на килера, покатери се върху нея и се вдигна на пръсти. Плъзна пръсти по лавицата и в най-тъмното ъгълче пръстите й напипаха една консерва. Сафи стисна консервата, усмихна се и слезе от щайгата. По кутията се беше се натрупала прах от много месеци, мръсотията и изпаренията се бяха превърнали в лепкав слой, затова Сафи изтърка с палец горната част и прочете надписа — сардини. Идеално! Стисна здраво консервата, наслаждавайки се на тръпката от забраненото действие.

— Не се тревожи, татко — пропя Сафи, докато вадеше отварачката за консерви от пълно с кухненски прибори чекмедже и после отново го затвори с тласък на хълбока си. — Не са за мен.

Преди време баща й беше наложил неизменно правило: консервираната храна е дело на заговор и семейство Блайд по-скоро съзнателно биха се изложили на гладна смърт, отколкото да хапнат дори лъжица от такова нещо. Какъв заговор и с каква цел, Сафи не претендираше да знае, но баща й беше категоричен по въпроса и това беше предостатъчно. Той не търпеше някой да му се противопоставя и Сафи отдавна вече не изпитваше желание да го прави. Докато беше малка, той беше слънцето и луната на Сафи, мисълта, че татко може някога да я разочарова, беше част от едно антицарство на кошмари и таласъми.

Сафи намачка сардините в порцеланова купа, но забеляза тънката като косъм пукнатина отстрани едва след като рибата вече беше променена до неузнаваемост. Нямаше значение за кокошките, но заедно с обеления тапет, който беше забелязала до комина в хубавия салон, това беше вторият признак за разруха в рамките на последните два часа. Мислено си отбеляза да провери чиниите, които бяха отделили за довечера, и да прибере онези, които може да имат пукнатини — точно такива неща караха Пърси да избухва и макар Сафи да се възхищаваше на всеотдайността, с която близначката й поддържаше замъка, лошото й настроение нямаше да допринесе за празничната атмосфера, на която Сафи се надяваше.

Няколко неща се случиха едновременно. Вратата се открехна, Сафи се стресна и парченце гръбнак на сардина тупна от върха на вилицата върху плочите.

— Госпожице Сафи!

— О, Люси, слава богу! — притисна Сафи вилицата към препускащото стакато на сърцето си. — Съкрати живота ми с десет години!

— Извинявайте. Мислех, че сте навън и берете цветя за салона… Исках само… Дойдох да проверя… — Думите на икономката се накъсаха, когато тя се приближи, забеляза рибната смес и отворената консерва, а щом срещна погледа на Сафи, мисълта й напълно секна. Прелестните й виолетови очи се ококориха. — Госпожице Сафи, не съм допускала…

— О, не, не! — размаха ръка Сафи, за да я накара да замълчи, и усмихнато вдигна пръст към устните си. — Шшшт, скъпа Люси. Не са за мен, съвсем не. Пазех ги за момичетата.

— О! — възкликна Люси с видимо облекчение. — Е, това е друга работа. Не ми се иска той — завъртя тя благоговейно очи към тавана — да се разстройва дори сега!

— Последното, от което имаме нужда тази вечер, е татко да се обърне в гроба — съгласи се Сафи и кимна към аптечката за първа помощ. — Подай ми два аспирина, моля те.

Люси сбърчи притеснено вежди.

— Зле ли ви е?

— За момичетата е. Неспокойни са, горкичките, а няма нищо по-хубаво за тревожния дух от един аспирин, освен може би голяма глътка джин, но това би било доста безотговорно. — Сафи намачка аспирините с обратната страна на лъжичката. — Знаеш ли, не са били толкова зле от нападението на 10 май.

Люси пребледня.

— Да не искате да кажете, че усещат нови бомбардировки?

— Съмнявам се. Господин Хитлер е твърде зает да си търси белята през зимата другаде, за да се занимава с нас. Поне така твърди Пърси. Според нея ще ни остави на спокойствие поне до Коледа, което е огромно разочарование за нея. — Сафи продължаваше да бърка рибната смес и тъкмо си пое въздух, за да продължи да говори, когато забеляза, че Люси се е отдалечила от печката. От позата й личеше, че вече е престанала да слуша, и изведнъж Сафи се почувства глупаво, като кокошките си, когато са в настроение да кудкудякат и портата на градината им е предостатъчна компания. Изкашля се смутено и каза: — Както и да е, дрънкам глупости. Не си дошла в кухнята да слушаш за момичетата и аз сигурно ти преча да си вършиш работата.

— Ни най-малко. — Люси затвори вратичката на печката и се изправи, но бузите й се бяха зачервили много — надали се дължеше само на топлината от фурната. Сафи разбра, че смущението, което беше доловила преди малко, е било съвсем истинско — нещо в думите или постъпките на Сафи беше развалило доброто настроение на Люси и Сафи се почувства ужасно. — Просто идвах да нагледам пая със заешко — продължи Люси, — което и сторих, и да ви кажа, че не намерих сребърната лъжица за сервиране, която поискахте, но сложих на масата друга, която също ще свърши работа. Освен това свалих долу някои от плочите, които госпожица Джунипър изпрати от Лондон.

— В синия салон ли?

— Разбира се.

— Чудесно.

Това беше хубавият салон, така че щяха да посрещнат господин Кавил там. Пърси не беше съгласна, но това можеше да се очаква. Беше в лошо настроение от седмици, крачеше троснато по коридорите, предричаше скръб и печал през наближаващата зима, мърмореше заради недостига на гориво, заради разточителното затопляне на още една стая, при положение че жълтият салон се отоплява всекидневно. Пърси обаче щеше да се съгласи — все така ставаше. Сафи решително почука с вилицата по ръба на купата.

— Справили сте се прекрасно с яйчения крем. Чудесен е, плътен дори без мляко — каза Люси, надничайки под капака на тенджерата.

— О, Люси, много си мила. В крайна сметка го приготвих с вода и малко мед за сладост, за да запазя захарта за мармалада. Не ми е хрумвало да благодаря на войната за нищо, обаче как ли щях да изживея живота си без удоволствието да направя идеален яйчен крем без мляко!

— Много хора в Лондон ще са ви признателни за рецептата. Братовчедка ми пише, че всяка седмица получават по един литър. Представяте ли си? Трябва да опишете как сте приготвили крема и да изпратите писмото на „Дейли Телеграф“. Там публикуват такива неща.

— Не знаех — замислено призна Сафи.

Това щеше да е поредната публикация в малката й колекция. Не особено здравословно допълнение, но въпреки това изрезка от вестник. Всичко щеше да бъде от полза, когато дойдеше моментът да изпрати ръкописа си, пък и кой знае какво още можеше да се получи? На Сафи много й допадаше идеята за редовна малка рубрика, „Шийте със Сафи — съвети за дами“ или нещо подобно с малка шарена емблема в ъгъла: нейната машина „Зингер 201-К“ или дори някоя от кокошките й! Усмихна се, толкова доволна и развеселена от фантазията си, все едно вече бе свършен факт.

А в това време Люси продължаваше да говори за братовчедка си в Пимлико и за единственото яйце, което според порциона им се полагаше на всеки две седмици.

— Нейното често се оказва развалено, представяте ли си? А отказват да й го сменят.

— Но това е толкова злонамерено! — слиса се Сафи. Подозираше, че „Шийте със Сафи“ ще има какво да каже по подобни въпроси и няма да се бои да прави великодушни жестове като компенсация. — Изпрати й няколко от моите яйца. И вземи половин дузина за себе си.

Изражението на Люси нямаше да бъде толкова доволно, ако Сафи беше започнала да раздава кюлчета злато, а Сафи пък изведнъж се смути и принуди призрака на своята двойничка от вестника да изчезне. После леко извинително каза:

— Имаме повече яйца, отколкото можем да изядем, а ми се иска да изкажа някак признателността си — ти толкова пъти ми се притичваш на помощ от началото на войната.

— О, госпожице Сафи!

— Да не забравяме, че щях да продължавам да пера с пудра захар, ако не беше ти.

Люси се засмя и каза:

— Много ви благодаря. Приемам предложението ви с благодарност.

Заеха се да увиват яйцата, като късаха парчета от натрупаните до печката стари вестници, а Сафи за стотен път този ден си каза колко й е приятна компанията на тяхната предишна икономка и колко е жалко, че са я изгубили. Сафи реши, когато се премести в апартаментчето си, да даде адреса на Люси и да я насърчи да се отбива на чай, когато е в Лондон. Пърси несъмнено щеше да се изкаже по въпроса — тя имаше доста традиционни виждания относно класите и тяхното смесване, — обаче Сафи знаеше прекрасно, че човек трябва да цени добрата компания, независимо къде я намира.

Отвън заплашително изръмжа гръмотевица, Люси показа глава и надзърна над мръсната рамка на прозорчето над малката мивка. Огледа притъмнялото небе и се намръщи.

— Ако няма друго, госпожице Сафи, ще приключа в салона и ще тръгвам. Май времето се променя, а аз имам събрание довечера.

— Женската доброволческа служба, нали?

— Довечера сме столова. Трябва да храним добре смелите войници.

— Точно така — съгласи се Сафи. — Като стана дума, уших няколко кукли за вашия благотворителен търг. Вземи ги със себе си още днес, ако можеш: те са на горния етаж — кратка пауза за подсилване на ефекта, — а също и Роклята…

Люси ахна и зашептя, макар че двете бяха съвсем самички.

— Привършили сте я?

— Тъкмо навреме, та Джунипър да я облече довечера. Закачила съм я в таванската мансарда, за да бъде първото, което тя ще види.

— В такъв случай със сигурност ще се отбия горе, преди да си тръгна. Кажете ми, красива ли е?

— Божествена.

— Много се радвам. — След миг колебание Люси се пресегна да стисне ръцете на Сафи лекичко със своите. — Всичко ще бъде прекрасно, ще видите. Такава специална вечер — госпожица Джунипър най-сетне се прибира от Лондон.

— Само се надявам влаковете да не закъсняват твърде много заради лошото време.

Люси се усмихна.

— Ще си отдъхнете, когато тя се прибере жива и здрава.

— Не съм спала непробудно нито една вечер, откакто тя замина.

— Тревожите се — поклати глава Люси състрадателно. — Вие сте й като майка, а майката не може да спи, ако се притеснява за рожбата си.

— О, Люси — навлажниха се очите на Сафи, — наистина се тревожех. Много се тревожех. Имам чувството, че от месеци съм притаила дъх.

— Но не е имало никакви кризи, нали?

— За щастие, не, а съм сигурна, че тя би ни казала, ако е имало. Дори Джунипър не би излъгала за нещо толкова сериозно…

Вратата рязко се отвори и двете изопнаха тела. Люси изскимтя, Сафи почти го стори, но този път избута консервата и я скри зад гърба си. Беше само вятърът, който напираше отвън, но прекъсването беше достатъчно, за да прогони приятната атмосфера и да открадне усмивката на Люси. Тогава Сафи разбра какво държи Люси на тръни.

Реши да не казва нищо, понеже денят почти беше свършил, а понякога колкото по-малко се говори, толкова по-бързо отминава болката. Обаче двете бяха прекарали приятен следобед, работейки рамо до рамо в кухнята и в салона, и Сафи много искаше да оправи нещата. Имаше право на свои приятели — нуждаеше се от приятели — независимо от разбиранията на Пърси. Тя тихо се прокашля.

— На колко години беше, когато започна работа тук, Люси?

— На шестнайсет — долетя тихият отговор, сякаш Люси бе очаквала въпроса.

— Преди двайсет и две години, нали?

— Двайсет и четири. Беше през хиляда деветстотин и седемнайсета.

— Винаги си била една от любимките на татко, така да знаеш.

Във фурната пълнежът на пая започваше да се задушава в своята тестена обвивка. Бившата икономка изпъна гръб и въздъхна бавно и замислено.

— Той винаги е бил добър е мен.

— Трябва да знаеш, че двете с Пърси също много те харесваме.

Яйцата бяха увити, така че Люси нямаше какво повече да прави край далечната маса. Скръсти ръце и тихо каза:

— Много мило, че го казвате, госпожице Сафи, но няма нужда.

— Ако промениш намерението си, когато нещата се пооправят, ако решиш, че искаш да се върнеш официално…

— Не — прекъсна я Люси. — Не, благодаря ви.

— Накарах те да се почувстваш неловко — сепна се Сафи. — Извини ме, скъпа Люси. Нямаше и дума да продумам, но не искам да ме разбираш погрешно. Пърси нямаше предвид нищо тогава, тя просто си е такава. Така се държи.

— Наистина, няма нужда…

— Тя не обича промените. Никога не ги е обичала. За малко да умре от мъка, когато я приеха в болницата със скарлатина като мъничка. — Сафи направи слаб опит да разведри обстановката. — Понякога ми се струва, че тя ще е най-щастлива, ако трите сестри останем в Милдърхърст завинаги. Представяш ли си? Три стари дами с толкова дълга побеляла коса, че да можем да седнем върху нея.

— Опасявам се, че госпожица Джунипър ще е на друго мнение.

— Съвсем друго. — Както и самата Сафи. Изведнъж й се прииска да разкаже на Люси за апартаментчето в Лондон, за бюрото до прозореца, за радиото на полицата, но овладя порива. Моментът не беше подходящ. Вместо това каза: — Както и да е, и на двете ни е мъчно, че ни напускаш след толкова много години.

— Заради войната е, госпожице Сафи, трябва да правя нещо полезно, а и мама почина, пък и Хари…

Сафи махна с ръка.

— Няма нужда да ми обясняваш, напълно те разбирам. Сърдечни дела. Всеки от нас трябва да живее своя живот, Люси, особено в такива времена. Войната помага на човек да отсее важното, нали?

— Трябва да тръгвам.

— Да, добре. Скоро пак ще се видим. Може би следващата седмица, за да направим малко люта туршия за търга? Тиквичките ми…

— Не — прекъсна я Люси и в гласа й прозвуча нова категорична нотка. — Не, повече не. И днес не трябваше да идвам, но ми се стори, че не сте на себе си.

— Но, Люси…

— Моля ви, не ме молете повече, госпожице Сафи. Не е редно.

Сафи не знаеше какво да каже. След поредния порив на гневния вятър отекна далечен тътен на гръмотевица. Люси взе бохчата с яйцата.

— Тръгвам — каза тя по-внимателно този път, което пък въздейства по-тежко на Сафи и тя едва не се разплака. — Ще взема куклите, ще погледна роклята на Джунипър и потеглям.

И си тръгна.

Вратата се затвори и Сафи отново остана сама в пълната с пара кухня, стиснала купа с намачкана риба и напрягайки мозъка си да разбере какво се бе случило, за да прогони приятелката й.

3.

Пърси се спусна по инерция надолу по Тентърдън Роуд, по тракащите камъни в основата на алеята и скочи от колелото си.

— Пак съм у дома, пак съм у дома, нани-на6 — изрецитира тя съвсем тихичко, докато чакълът хрущеше под обувките й. Бавачката ги беше научила на песента, когато бяха съвсем мънички, преди десетилетия, но Пърси винаги се сещаше за нея, когато се отклоняваше от пътя по алеята към къщата. Така става с някои мелодии, с някои поредици от думи — набиват ти се в главата и не изчезват, колкото и да ти се иска. Не че Пърси се беше опитвала да избие думите на песничката от главата си. Скъпата бавачка с мъничките си розови ръце, толкова уверена за всичко, потракването на шишовете й, докато плетеше пред камината и ги приспиваше. Колко плакаха, когато на деветдесетия си рожден ден тя се оттегли да живее при племенницата си в Корнуол. Сафи заплаши, че ще скочи от прозореца на мансардата в знак на протест, но и друг път го беше правила, така че бавачката им посрещна заплахата невъзмутимо.

Макар че вече бе закъсняла, Пърси предпочете да ходи, вместо да кара колелото си по алеята, за да може познатите полета да я посрещнат у дома, ширнали се от двете й страни. Фермата и пещите за сушене на хмел отляво, мелницата отвъд тях, горите далече вдясно. Спомените за хиляди следобеди от детството, задрямали по клоните на дърветата в гората Кардейкър, сега примигваха срещу нея от прохладните сенки. Вълнуващият страх, докато се криеха от белите робовладелци, как търсеха кости от дракони, как обикаляха с татко, за да намерят стари римски пътища…

Алеята към къщата не беше много стръмна и Пърси предпочете да върви пеша не защото не беше способна да я измине с колелото, а понеже обичаше да ходи. Баща им беше страхотен пешеходец, особено след Първата световна война. Преди да издаде книгата си и преди да ги остави и да замине за Лондон, преди да се запознае с Одет, да се ожени повторно и никога повече да не бъде наистина техен. Лекарят го беше посъветвал да се разхожда всеки ден, за да излекува крака си, и той беше тръгнал да обикаля полетата с бастуна, който господин Морис беше забравил в замъка след един от уикендите, организирани от баба.

— Виждаш ли как краят изхвърча пред мен на всяка стъпка? — попита той, докато двамата с Пърси крачеха покрай потока Роувинг един есенен следобед. — Така трябва да бъде. Здрав и стабилен бастун. Той е напомняне.

— За какво, татко?

Той се загледа смръщено в хлъзгавия бряг на потока, като че ли правилните думи се криеха там, между тръстиките.

— Ами… че и аз съм стабилен, струва ми се.

Тогава тя не разбра какво иска да й каже татко, просто допусна, че той харесва тежкия бастун. Със сигурност не продължи да разпитва: положението на Пърси като спътник в разходките беше несигурно, а правилата, които го определяха, бяха строги. Според учението на Реймънд Блайд ходенето беше време за размисъл, а в редките случаи, когато и двете страни са склонни, може да се говори за поезия или за природата. Бъбривците със сигурност не бяха добре дошли, а нарекат ли те така, никога не се отърсваш от клеймото — за голямо прискърбие на горката Сафи. Пърси неведнъж беше поглеждала назад към замъка, когато двамата с баща й потегляха на някоя от разходките си, и беше виждала намръщеното личице на Сафи на прозореца в детската. Сърцето на Пърси винаги се свиваше от състрадание към сестра й, но никога достатъчно, за да остане в замъка. Представяше си, че е предпочетена за разходките като награда за неизброимите пъти, когато Сафи беше привличала вниманието на татко и го беше карала да се усмихва развеселено, докато чете на глас умните кратки историйки, които е написала; а напоследък — вероятно заради месеците, които двамата бяха прекарали заедно веднага след завръщането му от войната, докато скарлатината изпрати Пърси в болницата.

Пърси стигна до първия мост, спря и облегна велосипеда си на перилата. От тук замъкът не се виждаше, още не, беше скрит сред горите и щеше да се покаже целият едва на втория, по-малък мост. Тя се облегна на парапета и погледна плиткия поток долу. Водата се въртеше и шепнеше там, където бреговете се разширяваха, а после след кратко колебание течението продължаваше към горите. Отражението на Пърси тъмнееше на фона на отразеното бяло небе и трептеше в по-гладката и по-дълбока средна част на потока.

Оттатък се намираше нивата с хмел, където тя беше изпушила първата си цигара. Двете със Сафи заедно, кискайки се над откраднатата кутия от един надут приятел на татко, докато той приличаше смешните си глезени край езерото в един горещ летен ден.

Една цигара…

Пърси опипа предния джоб на униформата си и усети твърдия цилиндър под пръстите си. След като е свила проклетата цигара, поне да я изпуши, нали така? Имаше усещането, че пристъпи ли прага на замъка, възможността спокойно да попуши ще се превърне в далечна мечта.

Обърна се, облегна се на парапета, драсна клечката и вдиша. После задържа дима за кратко и едва тогава издиша. Боже, обожаваше тютюна. Пърси понякога подозираше, че с радост би живяла самичка, без да й се налага да продума нито дума на друго живо същества, при условие че е тук, в Милдърхърст и има достатъчно цигари до края на живота си.

Пърси невинаги беше толкова печално саможива. И дори сега знаеше, че фантазията — макар и нелишена от своите предимства — е само това, фантазия. Не би понесла да живее без Сафи, не и за дълго. Нито без Джунипър. Бяха минали четири месеца, откакто малката им сестра замина за Лондон, а двете останаха у дома и се държаха като разнежени бабички: чудеха се дали тя има достатъчно топли чорапи, изпращаха пресни яйца до Лондон по всеки, който пътуваше натам, четяха писмата й на глас по време на закуска, за да отгатнат в какво настроение е, здрава ли е, какви мисли се въртят в главата й. Писма, между другото, в които изобщо не се споменаваше — нито завоалирано, нито директно — възможността за женитба, ако искате да знаете, госпожо Потс! Това предположение беше смехотворно за всеки, който познаваше Джунипър. Някои жени са създадени за брак и за бебешки колички в коридора, а други определено не са. Татко го знаеше и точно затова беше организирал нещата по този начин — за да има кой да се грижи за Джунипър след смъртта му.

Пърси изсумтя недоволно и стъпка изпушената цигара с обувката си. Мисълта за съпругата на пощальона й напомни за нещата, които беше взела от нея, извади ги от чантата си и реши да ги използва като извинение да се позабави навън самичка още малко.

Бяха общо три писма, точно както й беше казала госпожа Потс: пакетче от Мередит за Джунипър, плик, адресиран до Сафи на пишеща машина, и още едно писмо с името на Пърси, изписано ръкописно отпред. Почеркът с шеметните заврънкулки не можеше да е на друг, освен на братовчедката Емили, затова Пърси нетърпеливо отвори плика, извади горния лист, за да улови останалата светлина и да различава думите.

С изключение на онзи път, когато боядиса косата на Сафи синя, Емили носеше почетната титла „любима братовчедка“ през цялото детство на близначките Блайд. Фактът, че единственото предизвикателство към нея идваше от надутите братовчеди от Кеймбридж, странните слабички братовчеди от север и от собствената й по-малка сестра Пипа, чиято склонност да ревва за всяка дреболия незабавно я дисквалифицираше, изобщо не намаляваше искреността, с която й бе връчена титлата. Всяко посещение на Емили предизвикваше огромно въодушевление в Милдърхърст. Без нея детството на близначките щеше да бъде доста мудна работа. Пърси и Сафи бяха много близки — бяха близначки, как иначе, — но връзката помежду им не изключваше всички останали. Всъщност включването на трети човек в приятелството им само го задълбочи. Докато бяха малки, селото беше пълно с деца, с които можеха да си играят, ако баща им не беше толкова подозрителен към външни хора. Скъпият татко, посвоему беше ужасен сноб, но адски се шокираше, ако го нарекат така. Той ценеше не парите и общественото положение, а ума. Талантът беше качеството, с което той се стараеше да се заобикаля.

Емили, надарена и с двете, беше получила одобрението на Реймънд Блайд и затова беше канена да пребивава в Милдърхърст всяко лято. Беше си спечелила шанса да участва в семейните вечери на семейство Блайд — нещо като почти редовен турнир, основан от баба, когато татко бил още момче. Някоя щастлива сутрин се разнасяше призивът — „Семейна вечер Блайд!“ — и къщата цял ден грееше в радостно очакване. Вадеха се речници, подостряха се моливи и остроумия, а накрая, след като се навечеряха, всички се събираха в хубавия салон. Състезателите се настаняваха край масата или в любимото си кресло и най-накрая тържествено влизаше татко. Той винаги се оттегляше от дейностите в къщата в деня на турнира, уединяваше се в кулата, за да състави списъка с предизвикателствата, а оповестяването им беше нещо като ритуал. Конкретните особености на играта бяха различни, но най-често се оповестяваше име, вид герой или дума, после обръщаха най-големия пясъчен часовник и започваше състезанието за написване на най-интересно литературно произведение.

Пърси, която беше умна, но не беше остроумна, която обичаше да слуша, но не и да разказва, която пишеше бавно и педантично, когато беше неспокойна, и караше всичко да звучи невероятно колосано, се ужасяваше от тези вечери и ги ненавиждаше, докато съвсем случайно, когато беше на дванайсет, не откри амнистията, полагаща се на човека, който официално води резултатите от играта. Докато Емили и Сафи — чиято всеотдайност една към друга наливаше допълнително масло в огъня на съревнованието — се потяха над историите си, сбърчили чела, хапейки устни и препускайки с моливите по страниците, стремейки се разгорещено да спечелят хвалбите на татко, Пърси си седеше преспокойно и очакваше да бъде забавлявана. Умението им да се изразяват писмено беше еднакво добро, Сафи имаше може би малко по-добър речник, обаче палавият хумор на Емили й осигуряваше съществено предимство и известно време татко подозираше, че типичната за семейството дарба се е изляла изцяло в нея. Това беше преди раждането на Джунипър, разбира се, понеже тя притежаваше невероятен талант, който помиташе всички останали.

Ако Емили се беше смразила, когато вниманието на татко промени орбитата си, то със сигурност се съвзе много бързо. Продължи да ги посещава радостно и редовно много години, дълго след като вече не бяха деца, до онова последно лято през 1925 година, преди да се омъжи и всичко това да приключи. Пърси винаги бе смятала, че въпреки дарбите на Емили, в неин огромен интерес беше фактът, че тя не притежаваше артистичен темперамент. Беше твърде уравновесена, твърде добра във всичко, твърде весела и харесвана, за да тръгне по пътя на писателя. У нея нямаше абсолютно нищо невротично. За Емили беше много по-удачна съдбата, която я сполетя, след като татко насочи вниманието си другаде: омъжи се за свестен човек, роди няколко синове с луничави нослета, живееше във великолепна къща с изглед към морето, а напоследък, както ставаше ясно от писмото й, и с две влюбени прасета. Цялото писмо беше пълно с анекдоти от селото на Емили в Девъншър: новини за съпруга и за синовете й, за приключенията на местните офицери от противовъздушната отбрана, за маниакалното отношение на по-възрастните й съседи към ръчната й помпа за вода, а Пърси се смя, докато го чете. Все още се усмихваше, когато стигна края, сгъна писмото прилежно и го пъхна обратно в плика му.

После го скъса на две и още на две и го натъпка дълбоко в джоба си, когато продължи надолу по алеята. Мислено си отбеляза да изхвърли парчетата в кошчето в стаята си, преди униформата й да се озове сред купчината дрехи за пране. Още по-добре щеше да е дори да изгори парченцата още същия следобед, та Сафи нищо да не разбере.

4.

Фактът, че Джунипър, единствената Блайд, която не беше живяла в детската стая като мъничка, се събуди сутринта на тринайсетия си рожден ден, хвърли няколко свои ценни вещи в една калъфка за възглавници и се запъти нагоре по стълбите, за да предяви претенциите си да спи в мансардата, не учуди никого. Безспорната противоречивост на събитието беше дотолкова в унисон с нрава на Джунипър, която познаваха и обичаха, че когато през следващите години някой споменеше случилото се, прогресията изглеждаше напълно естествена и хората започваха да спорят дали цялата тази работа не е била планирана предварително. Джунипър от своя страна не казваше почти нищо по въпроса, нито тогава, нито впоследствие — просто днес спяла в малката си пристроена стаичка на втория етаж, а на следващия ден вече се разположила в мансардата. Какво повече да каже човек?

Според Сафи по-показателен от преместването на Джунипър в детската стая беше начинът, по който тя влачеше след себе си невидима наметка от любопитно обаяние. Мансардата, преден пост на целия замък, мястото, където обикновено изолираха децата, докато по възраст или по качества не ги сметнеха достойни за вниманието на възрастните, стая с нисък таван и с мишки, мразовити зими и жарки лета, изходът за всички комини по пътя им към свободата, изведнъж се оживи. Хора, които нямаха никаква причина да предприемат стръмното изкачване, започнаха да се навъртат край детската стая. „Само се отбивам“, казваха и изчезваха нагоре по стълбите, но се връщаха стеснително едва след час и дори повече. Сафи и Пърси се споглеждаха развеселено и си разменяха догадки какво ли е правил там, горе, горкият нищо неподозиращ гостенин, след като едно поне беше сигурно: Джунипър надали се е представила като добра домакиня. Не че малката им сестра беше груба, просто не беше и особено сговорчива, а най-любимата й компания беше нейната собствена. Което беше хубаво, предвид факта, че тя нямаше почти никаква възможност да се среща с когото и да било. Нямаше братовчеди на своята възраст, нямаше семейни приятели, а баща им настояваше момичето да получи образованието си у дома. Най-доброто, което хрумваше на Пърси и на Сафи, беше, че Джунипър не обръща никакво внимание на гостите си, оставя ги да се разтакават необезпокоявани из оживения хаос на стаята й, докато най-сетне не се изморят достатъчно и не си тръгнат сами. Това беше една от най-странните и най-трудноопределими дарби на Джунипър: тя притежаваше толкова силен магнетизъм, че си струваше да бъде изучен и категоризиран от медицинска гледна точка. Дори хора, които не харесваха Джунипър, искаха да бъдат като нея.

Последното нещо обаче, което би хрумнало на Сафи, докато преодоляваше най-горната част на стълбището за втори път този ден, беше да разгадава тайните на обаянието на сестра си. Бурята щеше да се развихри по-бързо от доброволческите отряди на господин Потс, а прозорците на мансардата бяха широко отворени. Забеляза ги, докато седеше в курника, галеше перата на Хелън-Мелън и се измъчваше от внезапната рязкост на Люси. Светкавица привлече вниманието й, тя вдигна поглед и видя как Люси взема куклите от стаята за шев. Беше проследила с поглед движението на икономката — сянка, която мина покрай прозореца на втория етаж, плисването на слънчевата светлина, когато тя отвори вратата на коридора, после след около минутка светлинка проблесна на горното стълбище, което водеше към мансардата. И тогава Сафи си спомни за прозорците. Беше ги отворила сутринта с надеждата чистият въздух да прогони месеците застоялост. Надеждата й беше лековерна, макар Сафи да се съмняваше, че ще се осъществи, но със сигурност беше по-добре да опита и да се провали, отколкото просто да вдигне ръце. Сега обаче, когато въздухът вече миришеше на дъжд, трябваше да отиде да ги затвори. Видя как светлината на стълбището угасна, изчака още пет минути и после реши, че може да поеме по стълбите, без да се страхува, че ще срещне Люси, затова се запъти към къщата.

Стараейки се да избегне третото стъпало от горе надолу — последното, от което имаше нужда Сафи тази вечер, бяха пакостите на малкия чичко, — Сафи отвори вратата на детската и включи осветлението. Крушката светна мъжделиво, както всички крушки в Милдърхърст, и тя за миг поспря на прага. Освен че не беше достатъчно светло, тя винаги правеше така, преди да нахлуе във владенията на Джунипър. Сафи си помисли, че са малко стаите по света, в които, преди да влезеш, е благоразумно да планираш стратегия. Мизерия е може би малко пресилена дума, но съвсем малко.

Забеляза, че миризмата си е останала — смес от застоял мирис на тютюн и на мастило, на мокро куче и мишки, твърде упорита миризма, за да я прогониш с еднодневно проветряване. Кучешката миризма имаше лесно обяснение — песът По на Джунипър крееше в нейно отсъствие и тъжеше или в края на алеята, или в крайчеца на леглото й. Що се отнася до мишките, Сафи не беше сигурна дали Джунипър ги хранеше нарочно, или дребничките опортюнисти просто се възползваха от нейното мърляво пребиваване в мансардата. И двете неща бяха възможни. И макар да не беше готова да го признае на всеослушание, на Сафи миризмата на мишки много й харесваше, напомняше й на Клементина, която донесе от зоомагазина в „Хародс“ на осмия си рожден ден. Тина й беше скъп приятел чак до нещастното си спречкване със змията на Пърси, Сайръс. Плъховете бяха един очернен вид, всъщност бяха много по-чисти, отколкото бяха готови да признаят хората, и бяха наистина дружелюбни, благородниците от света на гризачите.

След като забеляза един що-годе чист проход към далечния прозорец — останал от предишна нейна експедиция в стаята, — Сафи пое колебливо през бъркотията. Само ако можеше бавачката им да види това място сега! Нямаше ги вече ясните и чисти дни на нейното господство, здравословните млечни вечери, малката метличка за трохи, която се вадеше нощем, двете бюрца до стената, уханието на сапун и на полир от пчелен восък. Не, епохата на любимата им бавачка беше приключила изцяло и наистина, а според Сафи на нейно място се бе възцарила анархия. Хартия, навсякъде имаше хартия, надраскана със странни инструкции, илюстрации, въпроси, които Джунипър беше писала към самата себе си; кълбета прах се бяха събрали доволно покрай первазите на пода като възрастни компаньонки на танци. По стените бяха окачени неща, снимки на хора и на места, а също и странна сбирка от думи, които по някаква необяснима причина бяха омагьосали въображението на Джунипър, подът пък беше същинско море от книги, статии за дрехи, съмнително мръсни чаши, импровизирани пепелници, любимите й кукли с мигащи очи, стари билети за автобус с драсканици по краищата. От всичко това на Сафи й се зави свят и определено й се доповръща. Онова под завивката коричка от хляб ли беше? Ако е така, вече се беше втвърдила като музеен експонат.

Да чистиш след Джунипър, беше ужасен навик, срещу който Сафи водеше война отдавна и я беше спечелила, но сега просто не се сдържа. Едно е да е разхвърляно, но да гние храна, е съвсем друга работа. Тя потръпна от погнуса, пресегна се, уви твърдата като гранит коричка в юргана и бързо я отнесе до най-близкия прозорец, откъдето я пусна и я чу как тупна глухо в тревата на мястото на някогашния ров. Потръпна отново, докато изтупваше юргана, после затвори прозореца и дръпна плътните пердета.

Раздърпаният юрган се нуждаеше от пране и кърпене, но това щеше да остане за друг път, засега Сафи се задоволи само да го сгъне внимателно. Не прекалено, разбира се — макар че Джунипър най-вероятно нито щеше да забележи, нито щеше да й пука, — само колкото да възстанови донякъде порядъка. Юрганът, помисли си нежно Сафи, придърпвайки връхчетата на една ръка разстояние, заслужаваше нещо по-добро от четиримесечно въргаляне на пода и ролята на покривало над коричка стар хляб. Юрганът беше подарък, съпругата на един от фермерите на имението го беше ушила за Джунипър много отдавна, защото Джунипър неволно открай време предизвикваше такава обич. Повечето хора биха се трогнали от подобен жест, биха се почувствали длъжни да се погрижат по специален начин за подаръка, но Джунипър не беше повечето хора. Тя не придаваше по-голямо значение на творенията на другите, отколкото на своите. Това беше една от страните на характера на по-малката й сестра, която Сафи проумяваше много трудно, затова просто въздъхна и огледа разхвърляните по пода вестници.

Озърна се къде да остави сгънатия юрган и се спря на съседния стол. Една книга лежеше отворена върху купчина други и Сафи, патологичен читател, не се сдържа и отгърна на титулната страница: „Книга за практичните котки на стария опосум“, надписана от Т. С. Елиът, когато беше дошъл на гости на татко и той му беше показал стихотворения на Джунипър. Сафи не беше сигурна какво е отношението й към Томас Елиът — разбира се, възхищаваше му се като на майстор на думите, но в душата му имаше песимизъм, в светогледа му — чернота, които винаги я караха да усеща грапавините по-отчетливо от преди. Не толкова по отношение на котките, чудати сами по себе си, колкото по отношение на другите му стихове. Манията му във връзка с тиктакащите часовници и отминаващото време според Сафи беше рецепта за депресия, а тя преспокойно би могла да мине и без нея.

Не беше ясно какво смята Джунипър по въпроса. И в това нямаше нищо чудно. Сафи често си мислеше, че ако Джунипър беше героиня от книга, щеше да е човек, чието пресъздаване беше най-добре да оставиш на реакциите на другите, чиято гледна точка не можеш да проумееш без опасността да превърнеш двойствеността в абсолютна величина. Думи като „обезоръжаваща“, „ефирна“ и „измамна“ биха били безценни за автора, а също „пламенна“ и „дръзка“, а понякога дори — макар Сафи да съзнаваше, че никога няма да го изрече на глас, — „яростна“. В ръцете на Елиът тя щеше да бъде Джунипър, Котката au Contraire. Сафи се усмихна, доволна от хрумването, и избърса пръсти в коленете си. Джунипър наистина много приличаше на котка: с раздалечените си очи и техният втренчен поглед, с леката си стъпка, със съпротивата срещу внимание, което не е търсила.

Сафи нагази в морето от хартия към другите прозорци, като си позволи кратко отклонение към шкафа, където висеше роклята. Днес сутринта я беше качила горе, веднага щом Пърси излезе от къщата. Сега я извади от скривалището й и я преметна през ръката си, все едно е спяща принцеса от приказка. Наложи се да огъне една закачалка, за да може коприната да се увие около външната страна на гардероба, но беше наистина необходимо. Роклята трябваше да бъде първото нещо, което Джунипър ще види, когато отвори вратата довечера и включи осветлението.

Сега за роклята: тя беше идеален пример за непознаваемата Джунипър. Когато писмото пристигна от Лондон, беше такава изненада, че ако Сафи не беше наблюдавала цял живот внезапните промени на настроенията на сестра си, щеше да повярва, че това е някакъв номер. Ако имаше нещо, свързано със сестра й, на което тя беше готова да заложи пари, то беше следното: Джунипър Блайд не даваше пет пари с какво е облечена. Беше прекарала детството си в обикновен бял муселин и босонога и имаше любопитната способност да превръща след броени часове всяка нова дреха, независимо колко е елегантна, в безформен чувал. Сафи таеше надежда, че зрелостта ще промени Джунипър, но не стана така. Другите момичета на седемнайсет мечтаеха да отидат в Лондон за първия си сезон в светското общество, а Джунипър дори не го споменаваше и стрелкаше Сафи с толкова гневен поглед, когато тя се осмеляваше само да го намекне, че после я болеше седмици наред, все едно се е изгорила. И толкова по-добре, понеже баща им никога не би го допуснал. Джунипър беше неговото „същество на замъка“, така й казваше, тя не биваше никога да го напуска. Какво изобщо можеше да търси момиче като нея на баловете за дебютантки?

А и смайващият набързо надраскан послепис на писмото от Джунипър, която молеше Сафи да й ушие някаква рокля, нещо, с което би могла да отиде на танци — нямало ли някъде стара рокля на майка й, която е носила в Лондон преди смъртта си, и която може да се преправи? Джунипър беше адресирала писмото само до Сафи, така че макар двете близначки да се грижеха за Джунипър заедно, Сафи да обмисли молбата й самичка. Тя дълго размишлява и стигна до извода, че градът явно е променил малката й сестра. Запита се дали у Джунипър няма да има и други промени, дали ще поиска да се премести в Лондон за постоянно след войната. Да се махне от Милдърхърст, независимо от желанията и плановете на баща им.

Каквито и да бяха причините за молбата на Джунипър, Сафи я изпълни с удоволствие. Освен пишещата машина, другата гордост на Сафи беше шевната й машина „Зингер 201-К“ — несъмнено най-хубавият модел, произвеждан някога. От началото на войната тя шиеше извънредно много, но все практични неща. Въодушеви я възможността да избута настрани купчините одеяла и болнични пижами поне за известно време и да ушие нещо модерно, особено по предложение на Джунипър. Сафи веднага се сети коя рокля има предвид сестра й — възхищаваше й се още навремето, в онази незабравима нощ през 1924 година, когато мащехата й беше облякла роклята за лондонската премиера на пиесата на баща им. Оттогава я съхраняваха в архивната стая, която се затваряше херметически и поради това беше единственото място в замъка, където дрехата нямаше да пострада от молци и плесен.

Сафи нежно плъзна пръсти по копринените поли на роклята. Цветът наистина беше изключителен. Сияен, почти розов като долната част на дивите гъби, които растяха край мелницата, цвят, който небрежният поглед може да обърка с кремаво, но който би възнаградил по-внимателно вглеждане. Сафи преправя роклята седмици наред, винаги тайно, но двойствеността на начинанието си струваше. Вдигна подгъва, огледа прецизния си шев и доволна, го поглади. Направи мъничка крачка назад, за да се възхити по-добре на въздействието на дрехата. Да, беше прекрасна. Сафи беше взела една красива, но остаряла дреха и въоръжена с любимите си броеве на списание „Вог“, я беше превърнала в произведение на изкуството. Може и да звучеше нескромно, но какво пък. Сафи съзнаваше, че това може и да е последната й възможност да се наслади на роклята в цялата й прелест (тъжната истина бе, че не се знаеше каква съдба очаква роклята, след като попадне в ръцете на Джунипър), затова нямаше да съсипе мига, като се придържа към ужасните ограничения на престорената скромност.

Хвърли поглед назад, свали роклята от закачалката и почувства приятната й тежест в ръцете си. Пъхна по един пръст под двете презрамки и провеси роклята пред себе си, дъвчейки долната си устна, докато се оглеждаше в огледалото. Стоеше, наклонила глава на една страна — детински навик, от който така и не се отърси, — и от това разстояние в сумрака изглеждаше, сякаш времето е спряло. Ако присвиеше очи още малко и се усмихнеше по-широко, можеше пак да стане момичето на осемнайсет години, застанало до мащехата си на лондонската премиера на пиесата на татко, копнеещо да притежава бледорозовата копринена рокля и обещало си някой ден и то да облече такова прелестно нещо, може би дори на собствената си сватба.

Сафи върна роклята на закачалката, като междувременно се спъна на една захвърлена долу стъклена чаша — от сервиза, който семейство Аскуит подарили на родителите й като сватбен подарък. Въздъхна — непочтителността на Джунипър наистина нямаше граници. За самата Джунипър това не беше проблем, обаче след като беше видяла чашата на пода, Сафи просто не можеше да си затвори очите. Наведе се да я вдигне, но малко преди да се изправи, мярна чаена чаша от лиможки порцелан под един стар вестник и неусетно наруши собственото си златно правило — коленичи и се зае да почиства. Купчината съдове, които събра след минута, с нищо не намали хаоса. Толкова много хартия, толкова много надраскани думи.

Бъркотията, невъзможността да въведе някакъв ред, да си върне някоя стара мисъл причиняваше почти физическа болка на Сафи. Известно време и двете с Джунипър пишеха, но методите им бяха съвсем различни. Сафи имаше навика всеки ден да си отделя по няколко скъпоценни часа, за да седи мълчаливо само с бележника си, с писалката, подарък от татко за шестнайсетия й рожден ден, и с кана току-що сварен силен чай. Разположила се с тези неща, тя старателно и бавничко нижеше думите в приятна последователност, пишеше и пренаписваше, редактираше и усъвършенстваше, четеше на глас и се наслаждаваше на удоволствието, че вдъхна живот в историята на своята героиня Адел. Едва след като останеше напълно доволна от написаното през деня, вадеше пишещата си машина „Оливети“ и печаташе новия абзац.

Джунипър обаче работеше като човек, който се мъчи да се отърси от нещо объркващо. Пишеше, когато я сполети вдъхновението, бързешком, пръскаше подире си своите стихове, фрагментираните образи, неуместните, но някак по-изразителни наречия — бяха из целия замък, нападали като трохи, показващи пътя към детската стая на последния етаж. Сафи ги намираше понякога, докато чистеше — накапани с мастило страници по пода, зад канапето, под килима — и потъваше в изградения на тях образ на древна римска трирема с вдигнати и издути от вятъра платна, със заповедта, изкрещяна на палубата, и скритите под носа любовници, които всеки момент можеха да бъдат заловени… А после историята се оказваше изоставена, станала жертва на мимолетния интерес на Джунипър, вече насочил се другаде.

Друг път целите истории започваха и приключваха на неистови композиционни тласъци, мании, казваше си понякога Сафи, макар че никой от семейство Блайд не използваше тази дума лековато, категорично не и по отношение на Джунипър. Най-малката им сестра понякога не се появяваше на масата за вечеря, а по дъските в детската стая навън се процеждаше ивица топла светлина. Татко им нареждаше да не я притесняват, понеже нуждите на тялото били второстепенни по отношение на нуждите на гениалния ум, но Сафи винаги тайно отнасяше горе по някоя пълна чиния, без да я види той. Не че храната не оставаше недокосната — Джунипър просто пишеше ли, пишеше по цели нощи. Пламваше внезапно като болна от тропическа треска, от каквато понякога боледуват хората, но при нея траеше кратко и на следващия ден вече цареше спокойствие. Тя се появяваше от таванската стая: изморена, зашеметена и празна. Прозяваше се и пристъпваше лениво като котка, а връхлетелите я демони бяха прогонени и напълно забравени.

И точно това беше най-странно за Сафи, която старателно съхраняваше своите произведения — черновите и завършените варианти — в еднакви кутии с капаци, подредени спретнато в архивната стая за идните поколения, и която винаги се стремеше към вълнуващата тръпка да подвърже произведенията си като книга и да ги предаде в ръцете на някой читател. Джунипър обаче изобщо не се интересуваше дали някой чете написаното от нея. Не показваше произведенията си на другите не от фалшива скромност — Джунипър просто не даваше пет пари. Напишеше ли нещо, то преставаше да я интересува. Когато Сафи спомена за това пред Пърси, тя изобщо не се озадачи, което можеше да се очаква. Горката Пърси, толкова неспособна да твори…

Я виж ти! Сафи спря, все още с ръце върху коленете — какво друго да се появи изпод шубрака от вестници, ако не сребърната лъжица за сервиране на баба им! Точно нея търсеше вече половин ден! Приклекна, притисна длани към бедрата си и изпъна кръста си. Само като си помисли, че през цялото време, докато двете с Люси преравяха чекмеджетата, лъжицата е била под боклуците в стаята на Джунипър! Сафи тъкмо щеше да я измъкне от там — на дръжката имаше петно, за което трябваше да се погрижи, — когато установи, че лъжицата е служила за нещо като отбелязалка. Отвори бележника — поредните драсканици на Джунипър, обаче на страницата имаше дата. Очите на Сафи, тренирани от ненаситното четене, откакто се помни, изпревариха добрите й обноски и за част от секундата тя успя да установи, че бележникът е дневник, а написаното на тази страница е отскоро. Май 1941 година, точно преди Джунипър да замине за Лондон.

Ужасно е да четеш дневника на друг човек и Сафи щеше да се почувства страшно унизена, ако някой наруши така собственото й лично пространство, обаче Джунипър не даваше пет пари за правилата на добрия тон по някакъв начин, който Сафи разбираше, но не можеше да облече в думи, точно затова нямаше нищо нередно тя да надникне в дневника й. Всъщност навикът на Джунипър да оставя лични документи пред очите на всички беше покана към по-голямата й сестра, която майчински се грижеше за нея, да се увери, че всичко е наред. Джунипър беше почти на деветнайсет, но беше специална: не се държеше отговорно към себе си като повечето зрели хора. Какво друго можеха да сторят Пърси и Сафи като настойнички на Джунипър, освен да се осведомят за делата й? Бавачката изобщо не би се поколебала дали да разлиства дневниците и писмата на поверениците си, попаднали пред погледа й, и точно затова двете близначки много се стараеха да сменят скривалищата. Фактът, че Джунипър не си правеше труда, за Сафи беше достатъчно свидетелство, че сестричката й нямаше нищо против малко майчински интерес към делата й. И ето че Сафи се оказа тук, а дневникът на Джунипър лежеше пред очите й, отворен на относително скорошна страница. Защо да не надникне — направо щеше да е проява на безучастие, ако не го стори!

5.

На предното стълбище имаше облегнат някакъв велосипед — точно където обикновено Пърси оставяше своя, когато беше прекалено изморена, мързеше я или бързаше, за да го прибира в обора. Което се случваше често. Странно — Сафи не беше споменала за други гости, освен Джунипър и онази личност Томас Кавил, а те двамата щяха да пристигнат с автобус, със сигурност не на колело.

Пърси изкачи стълбите и зарови в чантата си за ключовете. Откакто беше започнала войната, Сафи много държеше да заключват вратите, убедена, че Милдърхърст ще бъде ограден в червено на картата на Хитлер, а сестрите Блайд ще бъдат набелязани за арест. Пърси нямаше нищо против да заключва, обаче ключът й сякаш винаги нарочно се криеше от нея.

В езерото зад нея патиците размахаха криле и се разхвърчаха пръски, тъмният силует на гората Кардейкър потръпна, отекна гръмотевица, вече по-близо, и времето сякаш се разтегли като ластик. Пърси тъкмо щеше да се откаже и да заблъска по вратата, когато тя се отвори и на прага се появи Люси Мидълтън с кърпа на главата и със слаб фенер за велосипед в ръка.

— О, боже! — отскочи към сърцето ръката на бившата им икономка. — Стреснахте ме.

Пърси понечи да каже нещо, но не намери думи и затвори уста. Спря да рови из чантата си и я преметна през рамо. Още не намираше думите.

— Аз… аз помагах в кухнята — обясни Люси с пламнало лице. — Госпожица Сафи ми звънна. По телефона, по-рано. Никоя от прислужниците не била свободна.

Пърси се прокашля и тутакси съжали за това действие. Дрезгавото й грачене издаваше нервност, а Люси Мидълтън беше последният човек, пред когото тя би искала да изглежда несигурна.

— Значи, всичко е готово, нали? За довечера?

— Паят е във фурната и съм оставила на госпожица Сафи напътствия.

— Разбирам.

— Вечерята ще стане бавно. Допускам, че госпожица Сафи ще прегрее преди това.

Шегата не беше лоша, но Пърси твърде дълго се забави да се засмее. Мъчеше се да намери какво да каже, но все й се струваше неподходящо, а Люси Мидълтън, която стоеше и чакаше разговорът да продължи, явно беше разбрала, че няма да се случи, понеже неловко се опита да заобиколи Пърси и да отиде при велосипеда си.

Не, вече не беше Мидълтън. Люси Роджърс. Двамата с Хари се бяха оженили преди повече от година. Осемнайсет месеца.

— Приятен ден, госпожице Блайд — пожела й Люси и се качи на велосипеда си.

— Съпругът ти… — бързо изстреля Пърси, презирайки сама себе си. — Как е той?

— Добре е — отговори Люси, без да я поглежда в очите.

— Ти също, нали?

— Да.

— И бебето.

— Да — отговори младата жена почти шепнешком.

Позата на Люси беше като на дете, което очаква да му се скарат и дори по-лошо, да го набият, и Пърси усети как я обзема внезапно силно желание да удовлетвори това желание. Не го направи, разбира се, а с обичайния си нехаен тон и по-бавно от преди, почти лековато подметна:

— Може да споменеш пред съпруга си, че стоящият часовник в коридора още избързва. Бие точен час десет минути по-рано.

— Добре, госпожо.

— Нали не си въобразявам, че той изпитва по-специални чувства към стария ни часовник?

Без да я поглежда в очите, Люси изломоти нещо неясно в отговор, качи се на велосипеда си и го забута по алеята, а фенерът изписваше несигурно послание на земята пред нея.

Когато входната врата долу се затръшна, Сафи рязко затвори дневника. Кръвта й пулсираше гореща под слепоочията и бузите й, кожата на гърдите й се беше обтегнала. Сърцето й биеше по-бързо от сърцето на птиченце. Така. Оттласна се с ръка от пода и се изправи несигурно. Информацията й помогна да престане да прави догадки: за загадъчната вечер, която предстоеше, за преправянето на роклята, за младия им гост. Не беше никакъв галантен непознат. Не. Изобщо не беше непознат.

— Сафи? — отекна през пластовете на дюшемето сърдитият и остър глас на Пърси.

Сафи притисна ръка към челото си и се подготви за предстоящата задача. Знаеше какво трябва да направи: трябваше да се облече и да слезе долу, трябваше да прецени с колко ласкателства ще успее да придума Пърси, а после трябваше да се погрижи вечерта да пожъне огромен успех. А часовникът тъкмо удари шест, така че най-добре да се захваща веднага. Джунипър и нейният млад мъж — чието име, Сафи беше сигурна, че е запомнила правилно, беше същото като онова, което беше мярнала в дневника — щяха да пристигнат след час, а съдейки колко силно Пърси затръшна вратата, явно беше в лошо настроение, пък и самата Сафи още беше облечена така, все едно цял ден е копала на полето.

Забравила за купчината освободена от хаоса посуда, тя забързано прегази морето от хартия, за да затвори и останалите прозорци и да дръпне завесите за затъмнение. Погледа й привлече движение по алеята — Люси прекосяваше първия мост с колелото си, — но Сафи отмести поглед. В далечината, далече над полето с хмел, по небето прелетяха ято птици, и тя проследи с поглед как се отдалечават. „Волна като птичка“, така гласеше фразата, обаче птиците изобщо не бяха свободни, поне според Сафи: бяха обвързани по силата на навиците си, на сезонните си нужди, на биологията си, на природата си, на своето раждане. Птиците не бяха по-свободни от другите същества. Но все пак познаваха бодростта на полета. Какво ли не би дала Сафи понякога, за да разпери криле и да полети… веднага, да се понесе през прозореца, над нивите, над върхарите на гората, да последва самолетите към Лондон.

Беше опитала веднъж, като малка. Беше се качила на прозореца на таванската стая, беше тръгнала по перваза на покрива и някак се беше спуснала до ръба под кулата на татко. Първо си беше направила две криле — превъзходни копринени криле, привързани с връв за две тънички пръчки, които беше донесла от гората. Дори си беше сложила ластични клупове, за да може да ги надене. Бяха толкова красиви — нито розови, нито червени, а алени — искряха като слънцето, като перушината на птиците — и през първите няколко секунди във въздуха Сафи наистина летеше. Вятърът я поде отдолу, втурна се през долината, изтласка ръцете й назад и всичко се забави, забави, забави за един кратък, но прекрасен миг и тя усети блаженството на полета. После всичко започна да се ускорява, тя полетя стремглаво надолу и когато се стовари на земята, крилете и ръцете й бяха счупени.

— Сафи? — отново долетя викът, — Да не се криеш от мен?

Птиците изчезнаха в набъбналото небе, Сафи затвори прозореца и дръпна тъмните завеси, за да не позволи никаква светлина да се процеди през тях. Навън буреносните облаци къркореха като преял корем, като стомаха на лакомник, успял да избегне пестеливостта на купонната система. Сафи се усмихна и си отбеляза мислено да запише това описание в бележника си.

Вътре беше тихо, прекалено тихо и Пърси стисна устни с познато тревожно предчувствие — Сафи винаги се криеше, когато се задаваше сблъсък. Пърси цял живот водеше битките и на близначката си: в това също много я биваше и й беше много приятно, пък и се справяше чудесно, стига спорът да не е между тях двете, понеже Сафи, изгубила всякакъв тренинг, се оказваше напълно неспособна да се справи. И понеже не можеше да се бори, й оставаха две възможности: да бяга или да отрича унизително. В конкретния случай, съдейки по недвусмислената тишина, която посрещаше опитите на Пърси да я намери, Сафи очевидно беше избрала първото. Което беше дразнещо и ставаше все по-дразнещо, защото у Пърси се надигаше горещо и бодливо кълбо, което напираше да се търкулне навън. И понеже нямаше кого да сгълчи или да нахока, гневът на Пърси просто кипеше и огненото бодливо кълбо отказваше да се свие от само себе си. Нямаше къде да го метне, затова се налагаше тя да потърси удовлетворение в нещо друго. Може би уискито щеше да помогне — със сигурност нямаше да навреди.

Всеки следобед слънцето се спускаше до едно ниско място на хоризонта и светлината във вътрешността на замъка изчезваше незабавно и рязко. Този момент бе отминал, докато Пърси вървеше по коридора от входния вестибюл. Когато влезе в жълтия салон, вече беше почти тъмно и тя не виждаше до другия край на стаята, което би било опасно, ако Пърси не беше способна да се ориентира в замъка дори със затворени очи. Тя заобиколи канапето до еркерния прозорец, дръпна плътните завеси и включи настолната лампа. Както обикновено, тази светлина не разсея убедително сумрака. Пърси извади кибрит, за да запали фитила на парафиновата лампа, обаче установи с лека изненада и огромна досада, че след срещата с Люси ръката й трепери твърде силно.

Часовникът върху полицата над камината както винаги улучи подходящия момент да затиктака по-бързо. Пърси никога не беше харесвала проклетия часовник. Но той беше на майка им и татко настояваше, че му е много скъп, затова никой не можеше да го помръдне. Обаче в тиктакането на часовника имаше нещо, от което Пърси настръхваше, някакъв зловещ намек, че на часовника му е много по-приятно да отмерва отминаващите секунди, отколкото бе редно за обикновен порцеланов предмет. Този следобед Пърси не просто не го харесваше, а направо го мразеше.

— О, я млъквай, глупав проклет часовник! — възкликна тя.

Забрави за лампата и хвърли незапалената кибритена клечка в кошчето.

Наля си питие, сви си цигара и се запъти навън, преди да завали, за да се увери, че има достатъчно нацепени дърва и междувременно да се помъчи да се отърве от бодливото кълбо в корема си.

6.

Въпреки вълненията от деня Сафи остави малка част от мозъка си свободна, за да се посвети на ровичкането в гардероба, премисляше различните възможности, за да може вечерта да не я обземе нерешителност и да се окаже принудена да направи нехаен избор. Всъщност това бе едно от любимите й развлечения, дори когато не беше домакиня на специална вечеря: представяше си първо една рокля с едни обувки и огърлица, после започваше отначало и блажено превърташе в главата си безкрайните варианти. Днес си представяше съчетание след съчетание, но накрая отхвърляше всичко, понеже все не отговаряше на окончателния и най-важен критерий. И може би точно оттук трябваше да започне, само че вариантите й щяха да са крайно ограничени. Печелившата рокля винаги беше онази, която се съчетаваше най-добре с най-фините й найлонови чорапи: единствения чифт с шест замрежени дупки, които можеха да бъдат скрити благодарение на внимателно подбрани обувки и от рокля с нужната дължина и кройка. Например светлозелена копринена рокля от „Либърти“7.

В чистата си и подредена спалня Сафи се зае да сваля престилката си и поведе сражение с бельото си, доволна, че вече е взела трудното решение. Нито имаше време, нито беше достатъчно съсредоточена да го прави сега. И като че ли не й стигаше да разгадава какво означава написаното в дневника на Джунипър, та и Пърси беше долу, при това ядосана. Както винаги, цялата къща се гневеше заедно с нея: затръшването на входната врата беше плъзнало по вените на замъка, четири етажа по-нагоре и по тялото на Сафи. Дори осветлението — и бездруго мъжделиво — сякаш се беше начумерило още повече и всички кухини на замъка бяха затъмнени от сенки. Сафи бръкна най-отзад в горното чекмедже и извади най-хубавите си чорапи. Бяха в хартиената си опаковка, увити в парче салфетка, и тя ги разви внимателно и леко плъзна палец по най-новото замрежено местенце.

Според Сафи проблемът се криеше във факта, че нюансите на човешката обич бяха непознати на Пърси, която откликваше с много повече готовност на нуждите на стените и на подовете на Милдърхърст, отколкото на тези на хората, с които живееше. В крайна сметка и двете съжаляваха, че Люси си е отишла, а Сафи усещаше отсъствието й много по-силно, понеже по цял ден беше вкъщи сама, миеше, търкаше и се опитваше да скалъпи някакво ядене в компанията само на Клара или на почти малоумната Мили. Но ако Сафи разбираше, че има ли избор, една жена винаги би предпочела сърцето си пред работата, Пърси отказваше да приеме благосклонно промяната в домакинството. Беше приела брака на Люси като лично оскърбление, а никой не умееше да се сърди по-добре от Пърси. И точно затова написаното в дневника на Джунипър и евентуалните последици от него бяха толкова обезпокоителни.

Сафи позабави инспектирането на чорапите. Не беше наивна и не беше викториански възпитана, беше чела „Трето действие във Венеция“8, „Неуютна ферма“9 и „Мислеща тръстика“10, знаеше за секса. Обаче нищо от прочетеното досега не я беше подготвило за разсъжденията на Джунипър по въпроса. С присъщата й прямота, интуитивност и лиричност, красиво, неподправено и плашещо. Очите на Сафи препускаха по страницата, поглъщаха всичко наведнъж и сякаш някой заля лицето й с огромна чаша студена вода. Може би объркването й от срещата с толкова живи чувства не беше чудно, предполагаше тя, като се има предвид колко бързо беше чела, вероятно затова сега не можеше да си спомни нито ред, а само откъслечни усещания, нежелани образи, по някоя забранена дума и палещото сътресение, че изобщо се бе натъкнала на тях.

Може би не самите думи бяха удивили толкова Сафи, колкото, че бяха изречени точно от Джунипър. Тя не само беше по-малката й сестра, но и човек, който винаги й се беше струвал напълно безполов. Сякаш опустошителният й талант, въздържанието й от всякакви женски неща, привидната й семплост въздигаха Джунипър над основните човешки желания. Нещо повече, и вероятно точно това я беше жегнало най-силно, Джунипър дори не беше намеквала пред Сафи, че има любовна връзка. Дали гостът им тази вечер беше въпросният мъж? Написаното в дневника беше отпреди шест месеца, преди Джун да замине за Лондон, обаче се споменаваше името Томас. Възможно ли бе Джунипър да го беше срещнала по-рано, в Милдърхърст? Възможно ли бе причината за заминаването й да не беше очевидната? И ако е така, дали двамата все още бяха влюбени? Толкова вълнуващо и ярко събитие в живота на сестра й, а да не сподели нищичко. Разбира се, Сафи знаеше причината: ако татко беше жив, щеше да е извън себе си от гняв — честият секс водеше до появата на деца, а не беше тайна неговата теория за несъвместимостта между изкуството и отглеждането на деца. Ето защо в ролята си на негов самопровъзгласил се емисар Пърси не биваше да узнава нищо, Джунипър имаше право за това. Обаче да не каже на Сафи? Защо не, двете бяха близки, а колкото и да беше потайна, Джунипър винаги беше споделяла с нея. Независимо от различията помежду им. И сега не би следвало да е по-различно. Сафи пусна чорапа да се развие и реши да оправи нещата веднага щом Джунипър пристигне и двете успеят да откраднат няколко минути насаме. Сафи се усмихна — вечерята беше не само за да я приветстват отново у дома, не беше само от признателност. Джунипър си имаше специален приятел.

Доволна, че чорапите са в добро състояние, Сафи ги преметна през пръчката на леглото и се приготви да нападне гардероба. Мили боже! Тя застина, завъртя се по бельо наляво-надясно и хвърли поглед през рамо, за да се види отзад. Или и двете огледала отразяваха някак неправилно, или беше понаддала няколко килограма. Ама наистина, трябваше да дари тялото си на науката: да напълнееш въпреки отчайващо празните кухненски килери в Англия? Сафи не можеше да реши дали е откровено небританско, или е умна победа над Хитлеровите подводници. Може би не беше достойно за Чърчиловия медал за съхранение на красотата на Англия, но въпреки това си беше триумф. Сафи се намръщи, пристегна корема си и отвори вратата на гардероба.

Зад безличните престилки и жилетки, окачени отпред, се разкриваше прекрасен свят на ярки пренебрегнати коприни. Сафи притисна длани към бузите си — все едно гостуваше на стари приятели. Гардеробът беше нейната гордост и радост, всяка рокля беше член на уважаван клуб. Дрехите бяха и своеобразен каталог на миналото й, както си бе казала веднъж, обзета от сълзливо самосъжаление: роклите, които беше обличала като дебютантка, копринената рокля, която беше носила на летния бал в Милдърхърст през 1923 година, дори синята рокля, която си уши за премиерата на татко на следващата година. Татко държеше дъщерите му да бъдат красиви и да продължат да обличат рокли за вечеря, докато беше жив. Дори когато вече не ставаше от стола си в кулата, те пак се стараеха да му доставят удоволствие. След смъртта му обаче вече нямаше голямо значение, пък и войната започна. Сафи продължи традицията известно време, но когато Пърси започна работа в спешната служба и даваше нощни дежурства, двете се споразумяха да оставят традицията да отмре.

Сафи отметна роклите настрани една по една, докато най-сетне се показа светлозелената коприна. Тя задържа останалите рокли за малко и огледа пищната зелена предница: мънистата на деколтето, широката панделка на колана, веревно скроената пола. Не беше носила роклята от години, дори не можеше да си спомни последния повод да я облече, но помнеше, че Люси й беше помогнала да я преправи. Заради Пърси, която заради цигарите и небрежното пушене се беше превърнала в заплаха за всички тъкани в замъка. Обаче Люси беше закърпила роклята прекрасно — Сафи трябваше специално да оглежда корсета, за да намери следата от изгорено. Да, щеше да свърши работа, трябваше да свърши. Сафи извади роклята от гардероба, метна я върху леглото и взе чорапите си.

Докато пръстите й пропълзяваха в чорапа, тя си мислеше, че най-голямата загадка е как човек като Люси се влюбва в някой като часовникаря Хари. Толкова невзрачен дребничък мъж, който няма нищо общо с романтичен герой, а обикаля коридорите с прегърбени рамене и косата му винаги е малко по-дълга, малко по-рядка и малко по-рошава, отколкото трябва…

— О, боже, не! — Палецът на Сафи се закачи и тя залитна настрани. За част от секундата си помисли, че ще успее да се изправи, но нокътят й се беше закачил за чорапа и ако стъпеше на земята, рискуваше да образува нова бримка. Затова тя посрещна падането смело и болезнено удари бедрото си в ъгъла на тоалетката. — О, майчице, майчице! — изохка.

Седна на тапицираната табуретка и трескаво се зае да оглежда безценния чорап. Защо, защо не се беше съсредоточила по-добре над това, което върши? Скъсаше ли непоправимо тези чорапи, нови нямаше да има. С треперещи пръсти оглеждаше чорапите и прокарваше лекичко връхчетата на пръстите си по тях.

Изглежда, всичко беше наред. Разминало се беше на косъм. Сафи въздъхна, но не съвсем облекчено. Спря поглед на розовобузестото си отражение в огледалото: залогът беше по-голям от последния й здрав чифт чорапи. Когато двете с Пърси бяха малки, имаха премного възможности да наблюдават възрастните отблизо и онова, което съзираха, ги озадачаваше. В повечето случаи тези стари чудати същества се държаха така, все едно изобщо не подозират, че са стари. Този факт смайваше близначките, които бяха единодушни, че няма нищо по-непристойно от това, човек да отказва да приеме наложените му от възрастта ограничения, затова двете се договориха да не допуснат същото да се случи с тях. Обещаха си, когато остареят, да се държат като стари жени.

— Но как ще разберем? — попитала беше Сафи, смаяна от екзистенциалния проблем в същината на въпроса. — Може би е като слънчевото изгаряне, което усещаш едва когато е твърде късно, за да предприемеш нещо.

Пърси се бе съгласила, че проблемът е труден, започна да размишлява над него, седнала смълчана и обгърнала коленете си с ръце. Прагматична както винаги, тя първа стигна до заключение и бавно каза:

— Може би трябва да направим списък на нещата, които вършат старите хора — три е достатъчно. И ако усетим, че ги правим, значи, сме остарели.

Лесно събраха навиците — цял живот бяха наблюдавали баща си, а можеха и да се допитат до бавачката си, — обаче по-трудно се оказа да ги сведат до три. След много спорове оставиха онези, които даваха най-малки възможности за увъртане: първо, открито и често изреждане на предимствата на Англия по време на управлението на кралица Виктория; второ, разговори за здравето пред компания, която не включва лекар; трето, невъзможност да наденеш бельото си прав.

Сафи изстена, когато си спомни, че онази сутрин, докато оправяше леглото в стаята за гости, се улови, че се оплаква на Люси от болки в кръста. Темата на разговора изискваше това описание и тя беше склонна да не обърне внимание на случилото се, но това сега — да падне, докато си обува чорапа? Изгледите наистина бяха мрачни.

Пърси почти беше успяла да се добере до задната врата, когато Сафи най-сетне се появи. Носеше се по стълбите, все едно не дължеше никакви обяснения за нищо.

— Здравей, сестричке — поздрави я тя. — Спаси ли нечий живот днес?

Пърси си пое въздух. Нуждаеше се от време, от пространство и от нещо остро, с което да замахне, за да си прочисти главата и да се освободи от гнева си. Иначе нямаше да се справи.

— Четири котенца от канавката и едно парченце сладкиш.

— О, браво! Повсеместни победи! Чудесна работа! Чаша чай?

— Ще нацепя дърва.

— Скъпа — пристъпи по-наблизо Сафи, — мисля, че това е напълно ненужно.

— По-добре да го направя сега. Ще завали.

— Разбирам — поде Сафи твърде спокойно, — но съм сигурна, че имаме достатъчно дърва. Всъщност благодарение на усилията ти този месец според мен ще имаме нацепени дърва поне до 1960 година. Защо не се качиш горе и не се преоблечеш за вечеря… — Сафи замълча, понеже силен шум се разля от единия край на покрива до другия. — Ето, дъждът те спаси!

Има дни, когато можеш да разчиташ дори на времето да вземе отсрещната страна. Пърси извади тютюна си и започна да си свива цигара.

— Защо я покани тук? — попита тя, без да вдига поглед.

— Кого?

Строг поглед.

— А, това ли! — махна нехайно с ръка Сафи. — Майката на Клара се разболяла, а Мили е толкова глупава, както знаеш… ти си страшно заета, а аз просто нямаше да се справя сама. Освен това никой друг не може да омае печката със сладки приказки както Люси.

— Преди ти се справяше.

— Мило е, че го казваш, скъпа Пърси, но нали знаеш каква е печката? Изобщо няма да се учудя, ако довечера се развали само за да ме ядосва. Откакто оставих млякото да изкипи върху нея, ми е много сърдита.

— Тя… това… е фурна, Серафин.

— И аз това казвам! Как да допусне човек, че ще се държи толкова отвратително!

Пърси усещаше, че я манипулират. Престорената лекота в тона на сестра й, фактът, че тя успя да прекъсне бягството й към задната врата, а после я изпрати горе, където да си избере рокля — нещо ужасно модерно… Вече й се изясняваше: като че ли Сафи се опасяваше, че на Пърси не може да се има доверие да се държи прилично в компания. Направо й идеше да се разфучи от това предположение, но такава реакция само щеше да затвърди тревогата на сестра й, затова не го стори. Преглътна импулса си, навлажни хартийката и угаси цигарата си.

— Както и да е — продължи Сафи, — Люси е страшно мила и понеже нямаме прилично печено, реших, че се нуждаем от всякаква възможна помощ.

— Нямаме прилично печено ли? — безгрижно подметна Пърси. — Доколкото ми е известно, осем претенденти за хубаво печено месо затлъстяват в курника.

— Не би посмяла… — ахна Сафи.

— Мечтая си за пилешко бутче.

В гласа на Сафи се промъкна услаждащ трепет, който се спусна чак до върха на изпънатия й показалец.

— Моите момичета ни снабдяват с храна, те не са храна. Да не си посмяла да си представяш как ги заливаш със сос! Това е… истинско варварство!

На Пърси й се искаше да каже много неща, но докато стоеше в усойния коридор и дъждът се стичаше от другата страна на каменната стена, близначката й неловко се размърда на стълбите пред нея, бедрата и коремът й изпънаха старата й зелена рокля съвсем не където трябва и Пърси си даде сметка за отлетялото време и за многобройните разочарования, които бяха преживели. Това прозрение блокира обзелото я раздразнение, зазвуча под него. Тя беше по-властната близначка, открай време беше така, и колкото и да я ядосваше Сафи, караниците помежду им бяха нарушение на основен вселенски принцип.

— Пърси? — попита Сафи все още с треперещ глас. — Налага ли се да пазя момичетата си?

— Трябваше да ми кажеш — отговори Пърси с кратка въздишка и извади кибрита от джоба си. — Нищо повече. Трябваше да ми кажеш за Люси.

— Иска ми се да загърбиш всичко това, Пърси. За твое добро. Слугите причиняват и по-големи злини на работодателите си, не просто ги напускат. Не сме я спипали да краде сребърните прибори.

— Трябваше да ме предупредиш.

Гърлото на Пърси я болеше, докато говори. Извади една клечка от кутийката.

— Няма голямо значение, няма да я каня да се върне. Изобщо не допускам, че ще възрази, стори ми се, че на всяка цена иска да избегне компанията ти. Мисля, че ти я плашиш.

Клечката се счупи шумно между пръстите на Пърси.

— О, Пърс, погледни, кървиш…

— Дреболия — избърса се тя в панталона.

— Не с панталона, кръвта не може да се изпере. — Сафи вдигна някаква смачкана дреха, която носеше от горния етаж. — Ако не си забелязала, перачките ни напуснаха преди време. Вече сама трябва да се оправям с прането, търкането и жуленето.

Пърси разтърка кървавото петно на крачола си и само го размаза още повече.

Сафи въздъхна.

— Остави ми панталоните си, ще се погрижа. Върви горе, скъпа, и се оправи.

— Добре.

Пърси гледаше пръста си леко изненадана.

— Иди си облечи хубава официална рокля, а аз ще сложа чайника. Ще запаря по чаша чай. Дали пък няма да е по-добре да приготвя по един коктейл? В крайна сметка нали празнуваме?

Чак да празнуват, не, но Пърси просто нямаше сили да се съпротивлява повече.

— Добре — повтори тя. — Хубава идея.

— Донеси си панталоните долу в кухнята, когато си готова. Веднага ще ги накисна.

Пърси стисна юмрук, отново отпусна ръка и бавно тръгна нагоре по стълбите, но после спря и се обърна.

— Почти забравих — каза тя и извади плик с напечатан адрес. — Имаш писмо.

7.

Сафи се скри в кухненския килер, за да прочете писмото. Веднага се досети от кого е и трябваше здравата да се постарае, за да скрие вълнението си от Пърси. Грабна плика, после проследи Пърси с поглед от основата на стълбите, за да се увери, че сестра й няма да промени намерението си в последния момент и да отиде да цепи дърва. Отдъхна си едва когато чу вратата на спалнята на Пърси да се затваря. Почти беше изгубила надежда да получи отговор и сега, когато писмото беше дошло, й се искаше едва ли не да не бе пристигало. Очакването, мъчителната неизвестност й идваха повече.

Долу в кухнята Сафи бързо се шмугна в килерчето без прозорци, което някога се издуваше от непоколебимото присъствие на господин Брод, но сега от страховитото му царуване тук бе останало само едно бюро и дървен бюфет със стари и невероятно отегчителни ежедневни записки. Сафи дръпна шнура, с който се включваше крушката, и се облегна на бюрото. Пръстите й несръчно и сковано се помъчиха да отворят плика.

Без ножчето си за писма, което стоеше на стойката си върху бюрото й горе, Сафи се оказа принудена да разкъса плика. Което никак не й допадна, затова го направи възможно най-старателно и почти се наслади на удължената агония от прекомерното старание. Измъкна отвътре сгънатия лист — много фина хартия, както установи, с памучна нишка, топло бяла — пое си дълбоко дъх и го разгърна. Очите й бързо се плъзгаха по листа, тя попи на един дъх съдържанието на писмото, после се върна отначало и се принуди да чете по-бавно и да повярва на очите си, докато дълбоко в тялото й се разливаше невероятна радостна лекота и превръщаше дори връхчетата на пръстите й в звезден прашец.

Забеляза обявата в „Таймс“, докато разлистваше рубриката за наеми. Търси се компаньонка и гувернантка, която да придружи лейди Дартингтън и трите й деца в Америка, докато трае войната — гласеше обявата. — Образована, неомъжена, културна и опитна във възпитанието на деца. Обявата все едно беше написана специално за Сафи. Тя нямаше деца, но това със сигурност не се дължеше на липсата на желание. По едно време мислите й за бъдещето бяха изпълнени — като на всяка жена — с бебета. Явно обаче нямаше да ражда бебета, понеже нямаше съпруг — това беше пречката. Що се отнася до другите изисквания, Сафи беше почти сигурна, че може без излишна скромност да претендира, че е и образована, и културна. Затова веднага се зае да кандидатства за поста, представи се с писмо, добави няколко великолепни препоръки и състави заявление, което демонстрираше, че Серафин Блайд е идеалният кандидат. После зачака и се постара, доколкото е възможно, да запази мечтите си за Ню Йорк за себе си. Отдавна беше установила, че няма смисъл ненужно да роши перата на Пърси, затова не спомена за работата на близначката си и позволи на съзнанието си тайничко да се изпълни с ярки възможности. Представяше си пътуването с доста смущаващи подробности, себе си — като съвременна Моли Браун11, която повдига духа на децата на лейди Дартингтън, докато те храбро се справят с опасните подводници на път за великото пристанище на Америка…

Най-трудното от всичко беше как да съобщи на Пърси — тя изобщо нямаше да е доволна, а Сафи не искаше дори да се замисля какво щеше да стане с нея, докато обикаля сама коридорите, оправя стените, цепи дърва, забравя да се изкъпе, да изпере или да изпече хляб. Писмото обаче, предложението за работа, което Сафи стискаше в ръка, беше нейният шанс и тя нямаше да допусне лошият й сантиментален навик да й попречи да го приеме. Подобно на Адел, героинята от романа си, Сафи възнамеряваше да „стисне живота за гърлото и да го принуди да я погледне в очите“. Толкова се гордееше с тази фраза!

Тихо затвори вратата на килера зад гърба си и веднага забеляза, че от фурната излиза пара. С цялото това вълнение беше забравила пая! Ама че работа! Щеше да е чист късмет, ако тестото не е станало на въглен.

Сафи надяна кухненските ръкавици, надникна вътре и въздъхна облекчено, когато установи, че коричката на пая е златиста, но още не е покафеняла. Премести го най-долу във фурната, където температурата беше по-ниска и паят нямаше да загори, после се накани да си тръгне.

В този момент забеляза, че изцапаните панталони от униформата на Пърси са се присъединили към собствената й престилка върху кухненската маса. Явно бе станало, докато Сафи е била в килера. Добре, че Пърси не я беше заварила да чете писмото.

Сафи тръсна панталоните. Понеделник беше денят за пране, но по-добре да остави дрехите да се понакиснат, особено униформата на Пърси, която съумяваше да събере толкова много и различни петна, че постижението й би било впечатляващо, ако отстраняването на петната не беше толкова трудно. Въпреки това предизвикателството радваше Сафи. Тя бръкна първо в единия джоб, после в другия, за да провери да няма нещо забравено, което да повреди прането. И добре, че го направи.

Измъкна парченца хартия — божичко, колко бяха много! — и ги изсипа върху масата. Поклати глава уморено: вече не помнеше колко пъти бе молила Пърси да изпразва джобовете си, преди да оставя дрехите си за пране.

Странно обаче — Сафи побутна късчетата с пръст и попадна на едно с марка. Явно беше накъсано на парченца писмо.

Защо обаче Пърси ще прави подобно нещо? И от кого беше писмото?

Горе се затръшна врата и погледът на Сафи се стрелна към тавана. Стъпки, после отново затръшване.

Входната врата! Джунипър беше пристигнала. Или беше той, мъжът от Лондон?

Сафи отново погледна към накъсаните парченца хартия, дъвчейки вътрешността на бузата си. Беше изправена пред загадка, която трябваше да разплете. Но не сега, просто нямаше време. Трябваше да се качи горе и да посрещне Джунипър и госта й. Един бог знае в какво състояние беше Пърси! Може би скъсаното писмо щеше да хвърли светлина върху причината за лошото настроение на Пърси напоследък.

Сафи кимна решително, скри собственото си тайно писмо под корсета, а парченцата, които беше извадила от джоба на Пърси, пъхна под капака на една тенджера. По-късно щеше да разследва случая подобаващо.

Провери за последен път пая със заешко, изпъна роклята си на гърдите, за да не се изпъва толкова на кръста й, и тръгна нагоре по стълбите.

Дали Пърси не си въобразяваше, че усеща мирис на гнило? Напоследък неприятният призрак я съпътстваше често — оказва се, че веднъж помиришеш ли някои неща, никога не забравяш усещането. Не бяха влизали в хубавия салон шест месеца, от погребението на татко, но въпреки старанията на сестра й, вътре още се усещаше мирис на мухъл. Масата беше издърпана в средата на стаята, точно върху бесарабския килим, отгоре беше подреден най-хубавият сервиз на баба им, на всяко място имаше по четири чаши и старателно напечатано меню. Пърси взе едното, за да го огледа по-отблизо, забеляза, че са предвидени салонни игри, и върна обратно листчето.

Споменът я върна към бомбоубежището, където се беше озовала през първите седмици на блицкрига, когато планираното посещение на адвоката на татко във Фолкстоун беше осуетено от бомбардировачите на Хитлер. Пресиленото весело настроение, песните, отблъскващата възкисела миризма на страха…

Тогава Пърси бе затворила очи и го бе видяла. Облечен в черно силует, появил се насред бомбардировката — беше се облегнал незабелязан на стената, без да продума на никого. Навел ниско глава с тъмната си шапка. Пърси го наблюдаваше, омагьосана от начина, по който той стоеше извън групата на всички останали. Той вдигна поглед само веднъж, преди да се загърне с палтото си и да излезе навън сред пламъците на нощта. Очите му за кратко бяха срещнали нейните и тя не бе съзряла в тях нищо. Никакво състрадание, никакъв страх, никаква решителност, само студена празнота. Проумя, че той е смъртта, и оттогава често мислеше за него. Докато беше на смяна, докато слизаше в бомбените кратери и измъкваше телата от тях, помнеше зловещото неестествено спокойствие, което го бе обгърнало, докато излизаше от бомбоубежището сред хаоса навън. Малко след срещата с него тя започна работа на линейката, но не тласкана от смелост, съвсем не: просто й беше по-лесно да се изложи на смъртна опасност на огнената повърхност, отколкото да остане в капан под тресящата се и стенеща земя, където единствената й компания бяха отчаянието и безпомощният страх…

На дъното на гарафата бяха останали около два сантиметра от кехлибарената течност и Пърси се запита смътно кога ли е била сипана. Със сигурност преди години — напоследък сами пиеха шишетата в жълтия салон, — но надали имаше значение, понеже алкохолът беше полезен за старостта. Пърси хвърли поглед през рамо, сипа си малко в една чаша, после доля още толкова. Кристалната запушалка издрънча, когато я върна на мястото й, и отпи от чашата. После още една глътка. Нещо в гърдите й пламна и тя посрещна охотно болката. Беше ярка и истинска, а Пърси стоеше тук в момента и я усещаше.

Стъпки. На високи токчета. Далечни, но потропваха бързо по камъните към нея. Сафи.

Трупаната с месеци тревога се събра на кълбо като оловна тежест в корема на Пърси. Трябваше да се стегне. Нищо нямаше да спечели, ако провали вечерта на Сафи — Бог им беше свидетел, че близначката й наистина нямаше почти никаква възможност да се отдава на удоволствието да посреща гости и да се забавлява. Свят й се зави, като си представи колко лесно всъщност би могла да я лиши от тази радост. Усещането приличаше на шемета, когато си застанал високо на ръба на пропаст и толкова ясно съзнаваш, че не бива да скачаш, че те обзема странна принуда, която ти нашепва, че всъщност трябва на всяка цена да скочиш.

Божичко, беше безнадежден случай. Имаше нещо из основи объркано в сърцето на Пърси Блайд, нещо странно, деформирано и безусловно отблъскващо. Как изобщо беше способна дори за секунда да размишлява колко лесно би могла да лиши от щастие сестра си, своята вбесяваща и обична близначка! От кога я петнеше такава извратеност? Пърси въздъхна дълбоко. Очевидно беше болна, и то не отскоро. Така беше, откакто се помнеха: колкото повече се въодушевяваше Сафи по някой човек, предмет или хрумване, толкова по-малко беше способна да даде от себе си Пърси. Сякаш бяха едно същество, разделено на две, и имаше предел на общата сила на чувствата, които можеха да изразяват в даден момент. По някаква причина Пърси се бе провъзгласила за пазителка на равновесието: ако Сафи страдаше, Пърси избираше повърхностната веселост, ако Сафи беше превъзбудена, Пърси правеше всичко по силите си да я попари със сарказъм. Беше отвратително потискаща.

Грамофонът беше отворен и почистен, а до него беше подредена купчина плочи. Пърси взе една — нов албум, изпратен от Джунипър от Лондон. Кой знае откъде и как се беше сдобила с него, но можеше да се допусне, че Джунипър си има начини. Музиката със сигурност щеше да й помогне. Нагласи игличката и Били Холидей запя тихичко. Пърси въздъхна с топъл от уискито дъх. Така беше по-добре: съвременна музика без предишни асоциации. Преди много години, преди десетилетия, по време на една от семейните вечери на Блайд татко им беше дал думата „носталгия“ като предизвикателство. Беше им прочел определението: „остра болка по миналото“, и с типичната за младите нетактична увереност Пърси си беше помислила, че това е наистина странно нещо. Не можеше да си представи защо някой ще иска да се връща в миналото, когато всички загадки се крият в бъдещето.

Пърси пресуши чашата, наведе я разсеяно наляво–надясно, наблюдавайки как останалите капчици се сливат в едно. Срещата с Люси беше изопнала нервите й, съзнаваше го, но върху всички събития от днешния ден се бе разстлало някакво покривало и мислите на Пърси отново се насочиха към госпожа Потс в пощата. Към нейните натрапчиви подозрения, че Джунипър се е сгодила. Около Джунипър винаги кръжаха клюки, но Пърси знаеше от опит, че в слуховете винаги има зрънце истина. Обаче със сигурност не и в конкретния случай.

Зад нея вратата се отвори с въздишка и от коридора нахлу по-хладен порив.

— Е? — попита задъханият глас на сестра й. — Къде е тя? Чух вратата.

Ако Джунипър би обсъждала с някого личните си дела, щеше да го направи със Сафи. Пърси замислено потупа с пръст по ръба на чашата си.

— Горе ли е вече? — Сафи снижи глас до шепот и попита: — Или беше той? Как изглежда? Къде е?

Пърси изпъна рамене. Ако искаше Сафи да й съдейства, трябваше да я удостои с безрезервното си разкаяние.

— Още ги няма — отговори и се обърна към близначката си, надяваше се, с невинна усмивка.

— Закъсняват.

— Съвсем мъничко.

Сафи беше придобила онова изражение — прозирна и нервна физиономия, както когато като деца разиграваха пиеси пред приятелите на татко, но още нито един зрител не се бе настанил на столовете за публиката.

— Сигурна ли си? Мога да се закълна, че чух вратата…

— Надникни под столовете, ако искаш — нехайно подметна Пърси. — Сама съм, няма друг. Чула си да се захлопва капака на ей онзи прозорец. Разхлабил се е от бурята, но аз го оправих — кимна тя към гаечния ключ върху рамката.

Сафи се ококори, докато оглеждаше мокрите следи по предницата на роклята на Пърси.

— Това е специална вечеря, Пърси. Джунипър…

— … нито ще забележи, нито дава пет пари — довърши изречението й Пърси. — Стига де, остави роклята ми. Ти изглеждаш достатъчно добре и за двете ни. Седни, седни. Ще приготвя по едно питие, докато чакаме.

8.

Понеже не пристигаше нито Джунипър, нито нейният приятел, на Сафи страшно й се искаше да отърчи отново долу, да сглоби парченцата хартия и да узнае тайната на Пърси. Помирителната нагласа на сестра й обаче се оказа неочакван подарък, който Пърси не искаше да отива на вятъра. Не и тази вечер, не и при положение че Джунипър и специалният й гост щяха да пристигнат всеки момент. В този дух по-добре щеше да е да стои възможно най-близо до входната врата, за да хване Джунипър насаме, когато най-сетне пристигне.

— Благодаря — каза тя, пое предложената й чаша и отпи голяма глътка в знак на добра воля.

— Е, как мина денят ти? — попита Пърси, върна се и приседна в края на масичката с грамофона.

„Стъранно, колоко стъранно“12, както би казала Алиса. Пърси по правило не си падаше по празните приказки. Сафи се скри зад поредната глътка от питието си и реши да процедира изключително предпазливо. Махна с ръка и отговори:

— А, добре. Обаче паднах, докато си обувах бельото.

— Не може да бъде — искрено избухна в смях Пърси.

— О, паднах. Имам и синина за доказателство. Ще премине през всички цветове на дъгата, преди да изчезне. — Сафи лекичко бодна с пръст дупето си и намести тежестта на тялото си, докато се разполагаше в шезлонга. — Май остарявам.

— Не може да бъде.

— Нима? — пооживи се Сафи неволно. — Как така?

— Много просто. Аз съм родена първа, така че на практика винаги ще съм по-стара от теб.

— Да, така е, обаче не разбирам…

— А те уверявам, че изобщо не залитам, когато се обличам.

Дори по време на въздушни нападения.

— Хмм… — намръщи се замислено Сафи. — Разбирам какво искаш да кажеш. В такъв случай да отдадем злополуката ми на временна нестабилност, която не е свързана с възрастта?

— Май точно така трябва да постъпим, иначе пишем сценария на собствената си кончина. — Това беше един от любимите изрази на татко, когато се оказваше изправен пред множество най-различни пречки, затова и двете се усмихнаха. — Извинявай за преди малко на стълбите — продължи Пърси. Драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Не исках да се караме.

— Да кажем, че е заради войната — предложи Сафи и се извърна, за да избегне литналия към нея пушек. — Всички го правят. Кажи ми какво ново по света?

— Немного. Лорд Бийвърбрук говори за танкове за руснаците, в селото не можеш да намериш риба и май дъщерята на госпожа Карауей чака бебе.

Сафи вдъхна жадно.

— Не!

— Да.

— Но тя е на колко… на петнайсет?

— На четиринайсет.

Сафи се приведе по-наблизо и попита:

— От войник ли?

— Пилот.

— Виж ти — поклати тя глава замаяно. — А госпожа Карауей е такъв стожер на обществото. Ужас!

От вниманието на Сафи не убягна фактът, че Пърси се подхилква зад цигарата си, сякаш беше очаквала, че близначката й ще се наслаждава на нещастието на госпожа Карауей. И тя точно това правеше, мъничко, но само понеже тази жена командореше и намираше недостатък на всеки и на всичко, включително на шивашките умения на Сафи, както бяха дочули в замъка.

— Какво? Наистина е ужасно — изчерви се Сафи.

— Но не е учудващо — отбеляза Пърси и изтърси пепелта от цигарата си. — В наше време момичетата са доста безпътни.

— Всичко се промени, откакто започна войната — съгласи се Сафи. — Личи си по писмата до редакциите. Момичетата лудуват, докато съпрузите им ги няма, раждат незаконни деца. Почти не познават човека, а тръгват да се женят.

— Не и нашата Джунипър.

Сафи изстина. Ето точно такава лукава забележка очакваше — Пърси знаеше. По някакъв начин беше научила за любовната история на Джунипър. Това обясняваше внезапното разведряване на настроението й — беше се заела да опипва почвата и Сафи се беше хванала на въдицата, където за стръв беше окачена сочна клюка от селото. Ама че унижение.

— Не, разбира се — каза тя възможно най-гладко. — Джунипър не е такава.

— Не е, естествено.

Двете се измерваха с поглед известно време, с еднакви усмивки на еднаквите лица, и отпиваха от питиетата си. Сърцето на Сафи биеше по-силно, отколкото тиктакаше любимият часовник на татко, и тя се чудеше дали Пърси го чува. Чувстваше се като насекомо, уловено в мрежа, което чака паякът да се приближи.

— Макар че в селото чух нещо много смешно — додаде Пърси и тръсна пепел в кристалния пепелник.

— Така ли?

— Да.

Помежду им се настани неловко мълчание, докато Пърси продължаваше да пуши, а Сафи съсредоточено хапеше език. Беше влудяващо и много коварно: собствената й близначка да използва пристрастието й към местните клюки с надеждата да я подмами да издаде тайните си. Е, Сафи отказваше да се поддаде — за какво изобщо са й потрябвали селските клюки на Пърси? Вече знаеше истината: в крайна сметка нали тя прочете дневника на Джунипър, но нямаше да се излъже да сподели съдържанието му с Пърси.

Сафи се изправи колкото може по-спокойно, изпъна роклята си и се зае да проверява как е подредена масата, да подравнява ножовете и вилиците с огромно старание. Съумяваше дори нехайно да си тананика тихичко и да издокара тъничка невинна усмивка. Което си беше някаква утеха, когато съмнението пропълзяваше от тъмното.

Несъмнено беше учудващо, че Джунипър има любовник, и Сафи се чувстваше засегната, задето сестра й не е споделила с нея, но този факт не променяше нищо, нали така? Не и нещата, които бяха важни за Пърси, не и важните неща. Нищо лошо нямаше, че Сафи иска да запази новината за себе си. Джунипър имаше любовник и толкова. Тя беше млада жена и това бе естествено, просто временна дреболия. Подобно на всички най-различни увлечения на Джунипър, и този млад мъж щеше да избледнее в съзнанието й и да бъде отнесен от вятъра, който ще доведе следващата й страст.

Навън беше излязъл вятър и ноктите на черешата дращеха по разхлабилия се капак. Сафи потрепери, макар да не й беше студено, огледалото над камината улови лекичкото й помръдване и тя погледна отражението си. Огледалото беше голямо, с позлатена рамка и висеше високо на верига от една кука. Затова беше наклонено под ъгъл от стената, към пода, затова, когато Сафи вдигна поглед, стъклото я погледна с гневно око, притисна я под палеца си и я скъси до ниско набито джудже. Тя въздъхна тихичко и неволно, внезапно почувствала се самотна и изморена от цялото объркване. Тъкмо щеше да отмести поглед и отново да насочи вниманието си към масата, когато на ръба на огледалното стъкло забеляза Пърси, прегърбена, пушеше и наблюдаваше зеленото джудже в средата. Не просто наблюдаваше, правеше го изпитателно. Търсеше доказателства, потвърждение на нещо, което вече подозираше.

Пулсът на Сафи се ускори, когато си даде сметка, че я изучават като под лупа, и внезапно я обзе желанието да говори, да изпълни стаята с разговор, с шум. Пое си малка спокойна глътка въздух и поде:

— Разбира се, Джунипър закъснява, но това не би трябвало да ме учудва. Със сигурност е заради времето, нещо ги бави по пътя. Очаквах я да пристигне в шест без петнайсет и дори като добавим автобуса от селото, вече би трябвало да е тук… Дано да си е взела чадър, ама нали я знаеш каква е…

— Джунипър е сгодена — рязко я прекъсна Пърси. — Така говорят. Че е сгодена.

Ножът за предястието дрънна силно и метално в съседния. Сафи зяпна и примигна.

— Какво каза, скъпа?

— Ще се жени. Джунипър е сгодена и ще се жени.

— Но това е нелепо. Разбира се, че не е сгодена. — Сафи беше искрено изумена. — Джунипър? — изкиска се тихичко тя. — Да се жени? Къде си чула подобно нещо?

Струя издишан дим.

— Е? Кой говори такива глупости?

Пърси се опитваше да махне парченце тютюн от долната си устна и известно време не отговори, а намръщено оглеждаше частичката на върха на пръста си. Накрая леко я перна с пръст, поднасяйки ръка към пепелника.

— Може би не е вярно. Чух го в пощата и…

— Ха! — възкликна Сафи много по-триумфално, отколкото вероятно беше уместно. И с облекчение, че клюката на Пърси наистина не е нищо повече от клюка: селски приказки без капка истина. — Трябваше да се сетя. Тази Потс! Ама тя наистина е голямо зло. Да се благодарим, че още не се е захванала да дъвче и държавните дела с нехайната си уста.

— Значи, не го вярваш? — попита Пърси равно, без никакви извивки.

— Разбира се, че не го вярвам.

— Джунипър нищо ли не ти е казала?

— Нито думичка. — Сафи се приближи до Пърси, пресегна се и докосна ръката на сестра си. — Наистина, Пърси, скъпа, представяш ли си Джунипър булка? Да обещава, издокарана в бяла дантела, да обича и да се подчинява на някого, докато смъртта ги раздели?

Цигарата вече лежеше смачкана и безжизнена в пепелника и Пърси сключи върховете на пръстите си под брадичката. После се подсмихна, вдигна рамене, отново ги отпусна и прогони мисълта.

— Имаш право — каза. — Глупави клюки, нищо повече. Просто се чудех…

Но Пърси не довърши и остави Сафи сама да си направи извода.

Не свиреше музика, но игличката на грамофона усърдно продължаваше да обикаля средата на плочата и Сафи я избави от страданието й, като вдигна лостчето. Тъкмо да се извини, че ще отиде да нагледа пая със заешко, когато Пърси каза:

— Джунипър щеше да ни каже. Ако е истина, тя щеше да ни каже.

Бузите на Сафи пламнаха, когато тя си спомни за дневника на горния етаж, за шокиращото нещо, което неотдавна бе написано там, за болката, че не е било споделено с нея.

— Сафи?

— Разбира се — побърза да се съгласи тя. — Хората така правят, нали? Споделят си такива неща.

— Да.

И беше истина. Едно е да пазиш в тайна любовна история, а друго — годеж. Сафи беше сигурна, че дори Джунипър не е толкова сляпа за чувствата на другите, за усложненията от подобно решение.

— Все пак — каза Пърси — трябва да поговорим с нея. Да й напомним, че татко…

— Вече го няма — довърши изречението й благо Сафи. — Него го няма, Пърси. Вече всички сме свободни да постъпваме според желанията си.

Можеха да напуснат Милдърхърст и да отплават към бляскавия и вълнуващ Ню Йорк, без да поглеждат назад.

— Не — рязко възрази Пърси и за момент Сафи се притесни, че е изрекла намеренията си гласно. — Не сме свободни, не напълно. Всяка от нас има задължения към другите. Джунипър го разбира, тя знае, че бракът…

— Пърси…

— Това беше желанието на татко. Това бяха условията му.

Очите на Пърси се взираха в нейните и Сафи осъзна, че за пръв път от месеци има възможност да изучава отблизо лицето на близначката си. Забеляза, че по него са се появили нови бръчки. Тя пушеше и се тревожеше много, а войната несъмнено вземаше своето, но каквато и да беше причината, жената, която седеше пред нея, вече не беше млада. Не беше и стара и Пърси внезапно осъзна — но това си го знаеше и преди, нали така?, — че има нещо друго, че съществува междинно състояние. Че и двете са в него. Вече не са млади, но и още не са старици.

— Татко знаеше какво прави.

— Разбира се, скъпа — нежно каза Сафи.

Защо не ги беше забелязвала преди, всички онези жени в сивкавата междина? Определено не бяха невидими, просто се занимаваха със своите неща, без да се набиват на очи, вършеха онова, което вършат жените, когато не са вече млади, но и още не са остарели. Поддържат дома спретнат, бършат сълзите от бузите на децата си, кърпят чорапите на съпрузите си. Изведнъж Сафи осъзна защо Пърси се държи така — сякаш завиждаше на вероятността Джунипър, която бе само на осемнайсет, да се омъжи някой ден. Завиждаше, че пред нея е целият й живот на зряла жена. Разбираше защо точно тази вечер Пърси е потънала в сантиментални мисли. Макар движена от загрижеността си към Джунипър и мотивирана от клюките в селото, всъщност срещата й с Люси беше причината да се държи така. В този миг вълна от безусловна обич към нейната храбра близначка заля Сафи, толкова мощна вълна, че я остави без дъх.

— Нямахме късмет, нали, Пърси?

Пърси вдигна поглед от цигарата, която свиваше.

— Моля?

— Ние двете. Нямахме късмет в сърдечните дела, нали?

Пърси я измери с поглед.

— Не мисля, че късметът има нещо общо. Чисто и просто математика.

Сафи се усмихна — точно както им беше казала втората им гувернантка точно преди да замине, да се върне в Норвегия и да се ожени за овдовелия си братовчед. Беше ги завела за урока на брега на езерото — както правеше, когато не й се преподаваше, но искаше да избяга от строгия поглед на господин Брод. Вдигна очи, както се приличаше на слънце, и каза с ленивия си акцент и с блеснали от жестоко удоволствие очи, че двете най-добре да се откажат от всякакви мисли за брак, че войната, в която е бил ранен баща им, е отнела всички шансове и на тях двете. Тринайсетгодишните близначки само я гледаха с празен поглед — обичаха да го правят, понеже знаеха, че това притеснява възрастните. Какво ги интересуваше? Бракът и ухажорите бяха последната мисъл в главите им по онова време.

— Е, малко е тъжно, нали? Всичките ти евентуални съпрузи да загинат по бойните полета във Франция.

— Ти колко смяташе да имаш?

— Моля?

— Колко съпрузи? Каза: „Всичките ти евентуални съпрузи…“ — Пърси запали цигарата и махна с ръка. — Няма значение…

— Само един. — На Сафи изведнъж й олекна. — Исках да имам само един.

Последва мъчително мълчание и поне Пърси имаше благоприличието да се почувства видимо неловко. Не каза нищо обаче, не изрече утешителни думи, не направи мил жест, просто стисна върха на цигарата си, приспа я и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

— Заболя ме главата. Изведнъж.

— Тогава седни, ще ти донеса два аспирина.

— Не, не… — възрази Пърси, без да поглежда Сафи в очите, — сама ще си взема от кутията с лекарствата. Добре ще ми се отрази да походя.

9.

Пърси забързано тръгна по коридора, недоумявайки как може да е толкова глупава. Смяташе незабавно да изгори парченцата от писмото на Емили, но вместо това беше допуснала срещата й с Люси да я смути до такава степен, че да забрави накъсаното писмо в джоба си. Още по-лошото беше, че го тикна право в ръцете на Сафи, а тъкмо от нея трябваше да крие кореспонденцията. Пърси изтопурка надолу по стълбите и влетя през вратата на пълната с пара кухня. Кога ли щеше сама да си спомни за писмото, ако Сафи преди малко не беше намекнала за съпруга на Емили, Матю? Дали беше твърде прибързано да оплаква загубата на благонадеждния си ум и да се чуди какви дяволски сделки ще се наложи да сключи, за да си върне писмото?

Пърси рязко се закова на място пред масата. Панталоните вече не бяха там, където ги беше оставила. Сърцето й подскочи и заблъска като чук по ребрата, но тя го принуди да се върне обратно в гръдния кош, където му е мястото. Паниката нямаше да й помогне, освен това нищо ужасно не се беше случило само по себе си. Пърси беше почти сигурна, че Сафи още не е прочела писмото: поведението й горе беше твърде премерено, твърде спокойно, за да бъде иначе. Понеже, боже мили, ако Сафи знаеше, че Пърси все още поддържа връзка с братовчедка им, нямаше да може да овладее гневния си изблик. Следователно все още не всичко беше изгубено. Трябваше да намери панталоните, да вземе доказателството и всичко щеше да се оправи.

Спомни си, че на масата имаше и една рокля, следователно някъде се намираше купчина пране. Колко трудно беше да я намери? Със сигурност по-трудно, отколкото ако имаше и най-бегла представа как се процедира с прането, обаче за жалост, Пърси не обръщаше голямо внимание на домакинската работа на Сафи — пропуск, който тя безмълвно си обеща да поправи веднага щом писмото отново се озове на сигурно място при нея. Започна от кошовете на лавицата под масата, разрови сред кърпите, тавите, тенджерите и точилките, ослушвайки се с едно ухо към стълбите, да не би Сафи да дойде да я търси. Но надали. Джунипър закъсняваше и Сафи едва ли би искала да се отдалечава от входната врата. Пърси също искаше да се върне там — веднага щом Джунипър пристигнеше, тя смяташе направо да я попита дали слухът, разпространяван от госпожа Потс, е истина.

Защото, макар Пърси да се беше съгласила с увереността на близначката си, че ако Джунипър е сгодена, е щяла да им съобщи новината, всъщност не беше толкова убедена. Да, хората си споделят такива неща, обаче Джунипър не беше като другите: тя беше обичана, но безспорно и много особена. Не само заради периодите на изгубено време, заради пристъпите. Това беше момиченцето, което се успокояваше, като търка разни предмети в очната си ябълка — гладки камъчета, върха на точилка или любимата писалка на татко, момиченцето, прогонило безброй бавачки със своето неизлечимо упорство и с отказа си да изостави въображаемите си приятелчета, момиченцето, което в редките случаи, когато се оставяше да го убедят да обуе обувки, държеше да ги обува на обратните крака.

Не странностите сами по себе си тревожеха Пърси: както казваха в семейството, кой ценен човек не е мъничко особняк? Татко имаше своите привидения, Сафи — пристъпите си на паника, Пърси също не беше никак банална. Не, странностите не бяха проблем, Пърси искаше само да изпълни дълга си — да защити Джунипър от самата нея. Татко й беше възложил тази задача. Беше казал, че Джунипър е специална и че всички трябва да се грижат тя да бъде в безопасност. И досега успяваха. Бяха се научили да разпознават случаите, когато имаше опасност същите неща, които подхранваха таланта й, да я накарат да изпадне в неистова ярост. Докато беше жив, татко я оставяше да беснее без никакви ограничения: „Това е проява на страст — казваше той с възхищение, — спонтанна и необуздана страст“. Обаче въпреки това се посъветва с адвокатите си. Пърси се учуди, когато научи какво е направил. Първата й реакция беше, че се почувства мъчително предадена, и заповтаря типичната за братя и сестри фраза: „Не е честно!“, обаче скоро след това подви опашка. Разбра, че татко има право, че решението, което предлагаше, е най-добро за всички. Пърси наистина обожаваше Джунипър, всички я обожаваха. Пърси беше готова на всичко за малката си сестричка.

Отгоре се чу шум и Пърси застина и впери поглед в тавана. Замъкът преливаше от най-различни шумове, така че трябваше просто да пресее обичайните заподозрени. Беше твърде силен шум, за да са пазителите, нали? Ето пак. Стъпки, реши тя, но дали приближаваха? Дали Сафи слизаше долу? Дълъг миг със спотаен дъх, по време на който Пърси остана напълно неподвижна, докато най-сетне не се увери, че стъпките се отдалечават.

Тогава се изправи внимателно и огледа кухнята много по-отчаяно от преди — още нямаше и следа от проклетото пране. В ъгъла бяха метлите и парцалът, гумените ботуши бяха до задната врата, в мивката имаше няколко накиснати купи, а върху печката се мъдреше една тенджера и един леген…

Ама, разбира се! Нали преди малко Сафи говореше за легени и за пране, точно преди разговорът да се насочи към незаличимите петна и към лекцията за немарливостта на Пърси. Забързано се приближи до печката, надникна в големия стоманен съд и ето! Какво облекчение — панталонът беше вътре!

С широка усмивка извади мократа униформа, завъртя я насам-натам, за да намери свилите се джобове, и пъхна ръка първо в единия, после в другия…

Кръвта тутакси се смъкна от лицето й: джобовете бяха празни. Писмото го нямаше.

Отгоре отново се чу шум: пак стъпки. Сафи крачеше. Пърси изруга тихо, отново се нахока за глупостта си и после млъкна, за да проследи къде се намира сестра й.

Стъпките приближаваха. И после се чу някакъв тропот. Стъпките промениха посоката си. Пърси наостри уши. Някой беше пристигнал ли?

Тишина. И по-специално — никакъв настоятелен повик от Сафи. Което означава, че никой не беше потропал на вратата, понеже едно беше сигурно — Сафи нямаше да се примири с отсъствието на Пърси след пристигането на гостите.

Може би отново беше капакът на прозореца — беше го закрепила с един мъничък гаечен ключ — не можеше да направи повече без набора от инструменти, — а навън продължаваше да духа силно. Трябваше да добави и капака към списъка с нещата, които да поправи утре.

Пърси си пое дълбоко въздух и въздъхна обезкуражено. Проследи с поглед как панталоните отново потъват в легена. Минаваше осем, Джунипър вече закъсняваше, а писмото можеше да бъде навсякъде. Може би — оживи се тя при тази мисъл — Сафи беше помислила, че е нещо за изхвърляне? В крайна сметка листът беше скъсан, може би писмото дори вече беше изгорено и се беше превърнало в пепел в печката.

Пърси беше на крачка да претърси цялата къща или направо да попита Сафи какво е станало с писмото — свъси се само като си представи такъв разговор, — просто не виждаше какво повече може да направи. Което пък означава, че можеше да се качи горе и да чака Джунипър.

В този момент отекна мощна гръмотевица — толкова силна, че дори недрата на замъка потрепнаха. След нея се разнесе друг шум, по-тих и по-наблизо. Може би навън, сякаш някой дращеше по стената, почукваше от време на време и търсеше задната врата.

Гостът на Джунипър трябваше да пристигне всеки момент.

Пърси предполагаше, че е възможно човек, който не познава замъка и пристига нощем по време на затъмнението заради бомбардировките, а и посред проливен дъжд, да потърси входа другаде, не точно където се намираше вратата. Колкото и малка да беше тази вероятност, след като се замисли за нея, Пърси осъзна, че трябва да отиде да провери. Не можеше да зареже госта да се щура навън.

Стисна здраво устни и за последен път обходи с поглед кухнята: сухи продукти, готови за употреба върху плота, една смачкана кърпа, капак на тенджера — нищо, което дори смътно да напомня на парченца хартия, — после извади фенерчето от комплекта за спешни случаи, наметна си дъждобран и отвори задната врата.

Джунипър закъсняваше с почти два часа и Сафи вече сериозно се притесни. Знаеше, че влаковете най-вероятно ще се движат със закъснение, че автобусът може да е спукал гума, че може да има пътна блокада — все обичайни неща. Знаеше и че със сигурност в такава дъждовна нощ няма да има вражески самолети, които да усложняват обстановката, но въпреки това разумните разсъждения трудно намират място сред тревогите на една по-голяма сестра. Докато Джунипър не се появеше невредима в замъка, съществена част от съзнанието на Сафи щеше да остане сковано от страх.

А и какви ли новини, задъвка тя долната си устна, щеше да донесе сестричката й, когато най-накрая прекрачеше през прага? Сафи наистина убедено уверяваше Пърси, че Джунипър не е сгодена, искрено го вярваше, но откакто Пърси изчезна толкова внезапно и я остави сама в салона, увереността й се топеше. Въпреки че Пърси беше кимнала в знак на съгласие, къдравият образ, който беше преминал през съзнанието на Сафи, вече се преобразяваше — като отражение във вълниста водна повърхност — в друго, по-малко вероятно видение. Видение, което Сафи наистина къташе във въображението си, и то още откакто беше започнала да прекроява роклята горе.

После парченцата бързо се подредиха по местата си. Защо иначе Джунипър ще я моли да преправя роклята? Не може да е за нещо толкова обикновено като една вечеря, а за сватба. За собствената й сватба с Томас Кавил, който тази вечер пристигаше да се запознае с тях. Мъж, за когото до този момент не знаеха нищичко. Всъщност в момента знаеха само онова, което пишеше в писмото на Джунипър — че го е поканила на вечеря. Запознали се по време на едно въздушно нападение, имали общ приятел, той бил учител и писател. Сафи напрягаше мозъка си да си спомни останалото, точните думи, които беше използвала Джунипър, формулировката на фразата, оставила ги с впечатлението, че въпросният господин по някакъв начин е спасил живота й. Дали не си бяха въобразили тази подробност, запита се Сафи. Или това беше една от творческите измислици на Джунипър, разкрасената действителност, целяща да ги предразположи?

В дневника за него пишеше съвсем малко повече, но сведенията не бяха биографични. Там бяха описани чувствата, желанията, копнежите на една вече зряла жена. Жена, която Сафи не познаваше, от която се стесняваше, една вече светска жена. А щом Сафи трудно успяваше да се примири с промяната, колко ли време щеше да се налага да убеждават Пърси? В очите на близначката й Джунипър открай време беше малката сестричка, появила се на този свят, когато двете вече бяха пораснали, момиченцето, което трябваше да глезят и да закрилят. Момиченцето, което трябваше да окуражават, чието доверие трябваше да спечелят чисто и просто с кутия бонбони.

Сафи се усмихна тъжно заради своята твърдоглава близначка, която несъмнено дори в този момент се готвеше да се бори желанието на баща им да бъде изпълнено. Горкичката скъпа Пърси: беше толкова интелигентна, храбра и мила, беше по-корава от камък, но и напълно неспособна да се отърси от неизпълнимите очаквания на татко. Сафи беше по-съобразителна — тя отдавна се беше отказала да угажда на Негова светлост.

Потръпна, изведнъж усетила, че й е студено, и потри ръце. После ги скръсти, решена да почерпи от тях сила. Сафи трябваше да бъде силна заради Джунипър, неин ред беше да го направи. Понеже тя разбираше нещо, което Пърси не проумяваше — бремето на романтичната страст.

Вратата рязко се отвори и на прага застана Пърси. Течението затръшна вратата зад нея.

— Навън вали като из ведро — избърса тя водата от носа и брадичката си и разтърси мократа си коса. — Чух някакъв шум горе. Преди малко.

Сафи примигна, адски озадачена. И заговори сякаш механично:

— Бил е капакът. Мислех, че съм го оправила, но нали не съм много сръчна с инструментите… Пърси, къде си ходила, за бога? — И какво беше правила? Сафи се ококори, когато забеляза мократа и кална рокля на близначката си и… листа ли бяха това?… в косата й. — Главоболието ти мина, така ли?

— Моля?

Пърси беше взела чашите им и вече наливаше по още едно уиски до масичката с питиетата.

— Питах за главоболието ти. Намери ли аспирина?

— О, да, благодаря ти.

— Нямаше те доста време.

— Така ли? — Пърси подаде чашата на Сафи. — Може би. Стори ми се, че чух някакъв шум навън. Може да е бил По, уплашен от бурята. Отначало си помислих, че е приятелят на Джунипър. Как се казваше?

— Томас. — Сафи отпи. — Томас Кавил. — Въобразяваше ли си, или Пърси наистина избягваше погледа й? — Пърси, надявам се, че…

— Не се притеснявай. Ще се държа мило с него, когато пристигне — завъртя тя течността в чашата си. — Ако изобщо дойде.

— Не бързай да го съдиш, че закъснява, Пърси.

— Защо не?

— Заради войната е. Вече нищо не се движи навреме. И Джунипър още я няма.

Пърси взе цигарата, която беше оставила преди малко, облегната на ръба на пепелника.

— И нищо чудно.

— Той ще се появи.

— Ако изобщо съществува.

Ама че странни приказки! Сафи прибра една немирна къдрица зад ухото си, объркана и загрижена, чудейки се дали Пърси просто се шегува — една от типичните за нея иронични забележки, които Сафи обикновено приемаше буквално. Коремът й беше започнал да се бунтува, но Сафи не му обърна внимание и предпочете да приеме забележката от хумористичната й страна.

— Надявам се. Би било жалко да се окаже само плод на въображението й. Няма да има равновесие на масата, ако едното място остане празно.

Тя приседна в крайчеца на шезлонга, но колкото и да се стараеше да запази спокойствие, някаква особена нервност сякаш се беше прехвърлила от Пърси на нея.

— Изглеждаш изморена — каза Пърси.

— Така ли? — опита се да прозвучи приветливо Сафи. — Може би наистина съм. Сигурно ще се ободря, ако свърша нещо. Трябва да сляза до кухнята и да…

— Не.

Сафи изпусна чашата. Уискито се разля по килима и върху синьо-червената повърхност капките се нанизаха като мъниста.

Пърси вдигна чашата.

— Извинявай. Просто исках да кажа…

— Ама че съм глупава — засуети се Сафи с едно измокрено местенце на роклята си. — Глупава, глупава…

В този момент на вратата се почука.

Двете се изправиха едновременно.

— Джунипър — каза Пърси.

Сафи преглътна в отговор на предположението.

— Или е Томас Кавил.

— Да. Или е Томас Кавил.

— Е — поде Сафи със скована усмивка, — който и да е, най-добре да му отворим.