Отмъщението на Червените бизони

Глава I Недоразумение

Пътешественикът европеец, който след продължителен престой на остров Куба се озове най-сетне в пристанището Вера Крус през триъгълника, образуван от форта Сан Хуан д’Улуа и островите Сакрифисиус и Зелени нос, с приближаването си до брега на американския материк в първия момент бива обзет от неизразима тъга при вида на този град, построен сред пясъци, заобиколени от блатисти тресавища и пясъчни дюни, лишен от всякаква растителност.

После, когато погледът му обходи къщите — ниски, черни, издигнати надве-натри от греди и дъски, без никаква претенция за архитектурен стил и ред, и тесните, криви улици, потънали във всевъзможни боклуци, той добива ясна представа за ужасните опустошения, които жълтата треска е причинила на злочестия град.

След като се излезе от града и се извървят около пет мили по блатиста почва и под палещите лъчи на слънцето, започва местност, където тропическата растителност встъпва във владение. Там сред великолепните гори, под зеления листак се е сгушило като зиморничава птица китното селце Меделен, основано от дон Гонсало де Сандовал, един от героичните спътници на Кортес, което служело за убежище на богатите търговци от града и на едрите собственици на Тиера Калиенте по време на яростното върлуване на жълтата треска във Вера Крус.

Очарователен оазис сред коварната пустиня, Меделен приканвало хората да си отдъхнат и повеселят там, а гостоприемната горска сянка възвръщала жизнеността на всички, на които дългото пребиваване в пристанищния град влошавало здравето им.

В един петъчен ден през втората половина на юни 1860 година, между два и три часа следобед в една кръчма на Меделен седяха един срещу друг двама души с подозрителна външност, пушеха тънки царевични цигари и бавно отпиваха от чашите си ананасово пиво — освежаващо питие, запазило напълно вкуса на този ароматен плод. Междувременно двамата подозрителни събеседници водеха шепнешком някакъв таен разговор и току се оглеждаха наоколо, макар да виждаха, че са сами в кръчмата.

Меделен спеше в този час, изнемогващ от жегата на следобедното слънце. Във въздуха не се чувствуваше никакво движение; вратите на всички къщи, с изключение на кръчмата, бяха затворени. Тук-там, изтегнати до стените, спяха безделници, скрили глави под сянката, изложили крака на слънцето.

Единствено два оседлани коня, завързани за един кол, нарушаваха господствуващата над селото тишина, потропвайки с копита по земята и размахвайки опашки, за да прогонят мухите, които ги хапеха безмилостно.

Застанал зад тезгяха, откъдето можеше да наблюдава всичко, което става в заведението, кръчмарят се преборваше със съня.

Двамата души, за които вече стана дума, бяха млади — единият от тях изглеждаше на не повече от двайсет и осем трийсет години; по бронзовия цвят на кожата и по ъгловатите черти на лицата им, едновременно хищни и лукави, можеше да се предположи, че са чистокръвни индианци.

И двамата бяха с широкополи сламени шапки, с повдигната челна периферия и с платно, което се спускаше изпод шапката и на гънки падаше върху раменете, предпазвайки ги по този начин от слънчевите лъчи; ризите им бяха памучни, с много копчета и връзки, пристягащи шията със златна аграфа; носеха широки панталони от зелен бархет, дълги до средата на прасеца, с цепки при коленете, а вместо пояс имаха колан от черен крепдешин. На желязна халка, закрепена за колана, висеше без ножница по едно мачете — голям нож с бляскаво острие и крива дръжка. И двамата мъже бяха боси. Пред тях на масата лежаха техните наметала в ярки цветове. Колкото до огнестрелно оръжие, всеки един от тях имаше карабина, която държеше между краката си.

По времето, когато се развива действието на нашия разказ, Хуарес все още не бе владетел на Мексико. Под негова власт беше само централната част на Вера Крус, където и живееше той, докато околностите й, заемани от негови войски, непрекъснато биваха опустошавани от банди грабители и мародери, които се числяха към партизанските отряди на Карваял, Куеляр и други подобни предводители. Мирното население на тази област еднакво ги ненавиждаше заради свирепата им жестокост и страст към грабежи.

Войниците на Хуарес бяха преди всичко разбойници, които вършеха главно убийства и грабежи.

Самият Хуарес прекрасно познаваше нравствените качества на войски от този род, затова забраняваше на хората си да влизат във Вера Крус. За сметка на това им бе предоставил пълна свобода да се движат в околностите й. Трябва да се отбележи, че герилеросите му ни най-малко не се оплакваха от тази забрана и се задоволиха да ограбват пътници и кервани, а понякога, ако надушеха голяма плячка, нападаха и някоя асиенда, която се намираше на десет или дори на двайсет мили от бивака им.

В тази част на Централна Америка, гдето герилеросите бяха пълноправни господари, единственият закон беше силата и тук тържествуваше терорът.

Не беше трудно да се предположи, че двамата мъже, въпреки ексцентричните си облекла, принадлежат към някоя от разбойническите банди, подвизаващи се в околностите на Вера Крус.

— По дяволите и тази среща, и оня, дето ни я определи тук! — извика в един момент единият от непознатите и тъй силно удари карабината си в пода, че кръчмарят вдигна глава и зашари с изплашен поглед наоколо.

— Потърпи още малко, драги приятелю — опита се да го успокои другият. — Сигурно нещо е попречило на човека.

— Учудвам се как можеш да си толкова равнодушен! — продължи събеседникът му. — По дяволите! До смърт ми е скучно да седя със скръстени ръце. Поне да се занимаваме с нещо…

— С какво?… Дори една партия монте не можем да изиграем — отвърна Карнеро усмихнат, — почти еднакво силни сме.

— Тъй е — съгласи се Педросо. — Вече ми се повдига от това пиво, а в същото време не смея да пийна нито мескал, нито рефино, щото трябва да запазим хладнокръвие, в случай че…

— Шшшт! — прекъсна го Карнеро и сложи напреки пръст на устните си. — Тук и стените имат уши.

— Вярно е, друже. Но тогава предложи… измисли нещо…

— Чакай, сетих се с какво можем да запълним времето си.

— С какво? Хайде, казвай, де!

— Щом не можем да играем само двамата, какво ни пречи да поканим нашия домакин да се включи в играта? Той, изглежда, скучае не по-малко от нас… Дори спи от скука, горкият, и една партия монте би го разсънила.

— Ха! — усмихна се Педросо. — Това е чудесна идея!.. Само че на какво ще играем? За всяка игра трябва стръв.

— Я чакай — прекъсна го пак другият, хващайки го за ръката. — Чувам стъпки навън. Май идва още един партньор.

Пред вратата спря конник. Той скочи на земята, завърза коня за стълба отпред и влезе в кръчмата.

Новодошлият тръгна към двамата индианци, кимна им небрежно и се настани на масата срещу тях; след това заудря с юмрук по масата, за да повика съдържателя.

Кръчмарят отвори очи и намусен, че трябва да стане от мястото си, запита непознатия какво желае.

— Ананасово пиво — отвърна му онзи. — Само че веднага, защото бързам.

— Всяко нещо си иска време — замърмори съдържателят.

Той най-сетне стана и без да спира да си мърмори, остави на масата поръчаното питие и побърза да си седне на мястото.

Непознатият, правейки се, че не забелязва грубото отношение на кръчмаря, изпи на един дъх две поредни чаши пиво, после извади от джоба си цигара и палило, направи огън, запали цигарата си и изпусна голям облак сив ароматичен дим.

През цялото време индианците крадешком следяха всяко негово движение.

Непознатият нямаше повече от трийсет години. Беше висок на ръст, строен, с бързи и изящни движения; имаше красиво и мъжествено лице, което говореше, че е храбър и изключително честен човек.

Беше облечен във великолепен селски костюм от северните провинции. Елекът му, обшит със златни галони, не беше закопчан и откриваше риза от фина батиста и жълта копринена връзка, чиито краища бяха събрани в халка, украсена със скъп брилянт. Панталоните му бяха стегнати в кръста с крепдешинов колан със златни ресни. Носеше високи ботуши от телешка кожа, завързана под коляното с изтъкан от сребро шнур; от токовете им стърчаха големи мексикански шпори. Плащът му бе обшит със златни кантове и седеше небрежно метнат на плещите му, а на главата си носеше разкошна сламена шапка. Дълга шпага със златна гравирана дръжка висеше на лявото му бедро, а в пояса му бяха втъкнати два шестцевни револвера; от десния му ботуш се подаваше дръжка на нож.

Така въоръжен, непознатият можеше да влезе в бой с няколко противника едновременно.

Седлото на коня му, вързан пред вратата, бе цялото покрито със сребърни украшения; от едната му страна висеше връзка въжета, а от другата — карабина с богата златна резба.

— Хм! — прошепна Педросо. — Този е чужденец.

— Да, струва ми се, че е от централните провинции — отвърна също тъй тихо приятелят му.

— Трябва да е някой богат чифликчия от вътрешността, пристигнал за Меделенските празненства.

— Да се опитаме ли да узнаем това?

— Как?

— По дяволите! Чисто и просто ще го попитаме!

— По-добре да почакаме — предложи Педросо. — Все по някое време той ще си тръгне от кръчмата и тогава ще видим. Ако знаеш колко ми харесва елекът му.

— Да не ти разправям пък на мен колко ми хареса… Затова чуй ме, драги ми приятелю, готов съм да се закълна, че този човек е от отряда на предателя Мирамон, което ще рече, че е враг на отечеството и следователно ние сме длъжни да го арестуваме.

Докато се водеше този разговор, новодошлият, който привидно не обръщаше никакво внимание на двамата мъже, се облегна назад, опря гръб о стената, наведе глава и затвори очи; изглежда, дрямка го унесе.

Индианците се умълчаха и започнаха внимателно да го оглеждат.

След малко Педросо стана тихичко от мястото си, прокрадна се безшумно в противоположния край на заведението и след като направи заплашителен знак на кръчмаря да не се намесва в това, което предстоеше да става, с предпазливи крачки се упъти към спящия.

Карнеро също се бе изправил заедно с него, ала вместо да последва приятеля си, тръгна към вратата.

Двамата бандити се бяха разбрали само с един поглед и за не повече от минута бяха готови да действуват. Единият имаше за цел да ограби непознатия, а другият — да открадне коня му. Това двойно нападение бе смело и добре замислено.

Карнеро стигна до вратата и хвана поводите на коня, готов да ги среже.

Педросо, приведен над спящия, внимателно пъхаше лявата си ръка в джоба на елека му, като в същото време бе вдигнал над главата му дясната си ръка, въоръжена с дълъг нож, който неминуемо щеше да бъде пуснат в ход при най-малкото движение на човека.

Опитните пръсти на разбойника скоро напипаха копринените краища на добре напълнената кесия и той с невероятна ловкост започна да я тегли навън.

В този момент се случи нещо като в театрална сцена. Педросо се намери проснат на пода, полузадушен, а край ушите на Карнеро изсвири куршум, който го накара да падне ничком на земята от страх.

Непознатият стоеше заплашително насред стаята с револвер във всяка ръка.

При тази непредвидена развръзка, която размени ролите на действуващите лица, кръчмарят не можа да удържи възторга си и приветствува победителя:

— Отлично ги изиграхте — заръкопляска той.

В това време Педросо се надигна от пода.

— За Бога! — рече той, сякаш изобщо не беше изненадан от случилото се. — Вие, изглежда, бяхте припаднал. Иначе щяхте ли да се държите тъй с един кабалеро?

— Сигурно тази е била причината — побърза да го подкрепи Карнеро — и сте сънували нещо лошо, драги сеньор. И все пак би трябвало да предупреждавате, когато смятате да вършите подобни работи. Замалко щях да съм мъртъв.

— А пък аз — покъртително продължи Педросо — исках да ви събудя колкото се може по-леко, без да ви стряскам.

Чужденецът се усмихна подигравателно.

— Искате да кажете, че е станало недоразумение ли, сеньори? — попита той.

— Точно така, господине — потвърди от името на двамата Педросо. — Сега ще узнаете колко се лъжете относно нашите намерения.

— За мен вашата дума е напълно достатъчна — отвърна чужденецът безкрайно любезно.

— Не, не, позволете да ви обясним — настояваше Педросо.

— Няма смисъл. Признавам, че постъпих несправедливо, сеньори, и ви моля да ме извините. И слава Богу, добре, че не се случи нещо неприятно.

— Хм. Вие тъй ме бяхте стиснали за гърлото, че още не мога да си поема дъх — рече Педросо.

— Милиметри по-долу, и щях да съм мъртъв — добави приятелят му.

— Много съжалявам, сеньори, за грубата си постъпка — продължи непознатият, — но съм сигурен, че ще ми простите, като ви кажа, че много често пребивавам на индианската граница и това ме кара да бъда по-предпазлив, та дори и по-подозрителен.

— Убедихме се в това, сеньор — отвърна Педросо, — и щом е така, не е нужно да говорим повече по този въпрос.

— Благодаря ви, кабалеро, а сега, след като се споразумяхме, позволете ми да ви предложа да изпиете с мен бутилка «Рефино де Каталина».

— С радост приемаме поканата ви, кабалеро — рече Педросо, — само че не защото толкова ни се пие рефино, което тъй любезно ни предлагате, а за да ви докажем, че в сърцата ни не е останала нито капка неприязън към вас.

И двамата бандити седнаха при непознатия, който вместо отговор се ограничи само с една иронична усмивка и поръча на кръчмаря да донесе бутилка рефино.

На един страничен наблюдател би му се сторило странно, разбира се, че след всичко тримата седяха на една маса, чукаха се с чаши и разговаряха приятелски.

Каква ли цел преследваше чужденецът, като се правеше, че приема за чиста монета безочливото обяснение на двамата негодници?

Отговорът на този въпрос ще се изясни сам по себе си много скоро.

Глава II Договорът

След като чашите бяха напълнени и пресушени три-четири пъти, алкохолът не се забави да окаже въздействието си и езиците на тримата съвсем се развързаха.

Както обаче се случва в подобни ситуации, вместо индианците да разпитват чужденеца, каквито им бяха първоначалните намерения, стана тъкмо обратното — те започнаха да отговарят на неговите въпроси, които той им подхвърляше небрежно, сякаш не им отдаваше никакво значение. Благодарение на ловкия му номер индианците не можаха да разберат кой е човекът, когото тъй несполучливо се бяха опитали да ограбят. Затова пък те самите твърде лесно му разкриха всичките си тайни и само след минути той вече беше наясно как трябва да се отнася със събеседниците си.

Ярохоси, родени в Манансиала, те били принудени, задето често вадели нож, да напуснат селото си и да се препитават чрез най-различни начини, или по-точно, поясниха те, с разбойничество по пътищата. Било им ясно, че не можели да разчитат вечно на такъв живот и някой прекрасен ден щели да увиснат на въжето или да ги стигне куршум. За тяхно щастие обаче между Мирамон и Хуарес избухнала война. Двамата бандити веднага взели участие в нея и се присъединили към Карваял, комуто преди това помагали да ограбва кервани, а понякога и дилижанси, които се движели между Мексико и Вера Крус. Карваял бил много доволен от тях и като награда ги приел в своята команда. Оттогава те не преставали да се подвизават на попрището на разбойничеството, но тъй да се каже, вече на законно основание — ограбвали враговете на своята команда.

Непознатият ги слушаше с неприкрит интерес.

Педросо бе пуснал в ход целия си ораторски талант и с присъщото на мексиканците красноречие описваше подробно живота на двамата бандити, изпълнен с невероятни приключения.

След като напълни отново чашите, непознатият пръв наруши мълчанието, настъпило след изповедта на събеседниците му.

— Кълна се в Бога, сеньори — рече той. — Макар животът ви да е бил пълен с превратности, все пак има какво да си спомняте от миналото и сега, въпреки че сте престанали с този род дейност, вече сте придобили известност.

— Да, да — потвърди Карнеро, — и то, трябва да признаем, съвсем нелоша.

— Но както често става — продължи непознатият, — понякога случаят ни кара да се разкайваме.

— Да се разкайваме?

— Боже мой, да! Мисля, че сега, когато имате честта да служите на негово превъзходителство дон Бенито Хуарес, отговорните задължения, с които сте натоварени, ще поглъщат цялото ви време и естествено не ще имате възможност да се занимавате и с друга дейност, както е било досега.

— Забележката е изключително вярна, кабалеро — отвърна Педросо високомерно, — още повече че ние се ползуваме с пълното доверие на нашия знаменит началник полковник Карваял.

— Той е велик човек — потвърди непознатият.

— Да, и отлично познава службата на герилероса — продължи Педросо, — но нашите задължения не ни обвързват в такава степен, че да не ни остава време за личните ни работи.

— Ние сме предани на родината от цялото си сърце — добави тържествено Карнеро, — но нямаме никакво намерение да пренебрегваме личните си интереси.

— Истината ли говорите, сеньори? — възкликна непознатият с неприкрита радост.

— Давам ви честната си дума на кабалеро, сеньор — отвърна Педросо. — Като доказателство можем да ви кажем, че сега ние чакаме…

— Мълчете, приятелю! — прекъсна го Карнеро. — Това едва ли интересува господина.

— Още една бутилка рефино — нареди непознатият.

Когато чашите бяха отново напълнени, непознатият се подпря на лакти, наведе се ниско над масата и като се озърна подозрително, каза:

— Е, а сега да поприказваме.

— Да поприказваме — съгласиха се индианците.

— Разговорът изостря ума — дълбокомислено произнесе Педросо.

Непознатият се усмихна.

— Обичате ли парите? — запита той.

— Предпочитаме чистото злато — отвърнаха те в един глас.

— Добре, значи ще можем да се разберем.

— Твърде вероятно е — отвърнаха двамата, споглеждайки се.

— Ако ви се представи случай да спечелите лесно и за кратко време много злато, бихте ли се наели с една работа?

— Разбира се — отговори Карнеро.

— Извинете, че ви прекъсвам — намеси се Педросо, — но за да се избягнат нови недоразумения, трябва предварително да бъдем наясно за всичко. Какво разбирате под много злато?

— Кръгличка сума.

— Например? Десет, сто, петстотин пиастъра? Все са добри пари, но смятам, че сумата трябва точно да се определи.

— Харесва ми, че така сериозно се отнасяте към работата си, кабалеро.

— Винаги изпълняваме почтено задълженията, които поемаме, но затова трябва да се запознаем предварително и с най-дребните подробности.

— Голямо удоволствие е да се работи със сериозни хора като вас, сеньори, и аз ще удовлетворя вашето напълно справедливо любопитство. Под кръгла сума разбирам хиляда унции злато, или седемнадесет пиастъра.

— О! О! — възкликнаха те, видимо силно заинтересувани. — Хиляда унции за двама ни!

— Съвсем не, сеньори. По хиляда унции за всекиго!

Зашеметени от това, което чуха, бандитите хвърлиха недоверчив поглед към чужденеца. Той ги гледаше спокойно усмихнат.

— Е тогава — изрече Педросо, като забърсваше с ръка изпотеното си чело — нека да поговорим. Нали не се шегувате?

— Говоря съвсем сериозно.

— Наистина ли обещавате да дадете на всекиго от нас по хиляда унции злато?

— Наистина.

— Тогава пръв ще ви дам пример за откровеност.

— Слушам ви.

— Вие, разбира се, не повярвахте, че случилото се преди час е било недоразумение, кабалеро. Знаете много добре, че искахме да ви ограбим.

— Разбрах, естествено, и трябва да призная, че съм във възторг от вашата ловкост.

— Ласкаете ме, кабалеро — скромно рече Педросо. — Но нека поговорим сега за работата.

— Добре, говорете.

— И така, от опита ни да ви ограбим и от това, което разказахме за себе си, навярно вече имате ясна представа що за хора сме.

— Да.

— Вече знаете, че сме готови да накълцаме първия срещнат за сто пиастъра, а при нужда и за по-малко.

— Не се съмнявам, сеньори.

— Тогава как да си обясним, че ни предлагате такава огромна сума?

— Това е моя тайна, сеньори. Приемете, че правя това, за да съм спокоен, че винаги ще мога да разчитам на вашите услуги без уговорки и колебания. А сега нека видим дали приемате моите условия.

— Не ще и дума, съгласни сме на всичко, каквото пожелаете… Само едно нещо ни смущава…

— Какво е то?

— Как ще получим парите, кабалеро? Моля, не ни разбирайте погрешно, но нямаме честта да ви познаваме и не знаем кой сте… Работата преди всичко… За да се хвърлят две хиляди унции за някакъв каприз или за отмъщение, човек трябва да е ужасно богат… Срещата ни е съвсем случайна, а щом сключваме такава сериозна сделка, наложително е да се запознаем и с всички подробности, за да сме уверени, че ще ни се заплати според уговорката.

— Сеньор Педросо, разсъждавате превъзходно и аз приемам всяка ваша дума. Ще добавя само, че след няколко минути ще получите увереността, която желаете, но преди това ми разрешете да ви запозная с условията, които смятам да ви предложа. Естествено, вие имате право да не ги приемете, ако не ви допаднат.

— Говорете, кабалеро, слушаме ви.

— Ето условията ми: безпрекословно да изпълнявате всяка моя заповед, каквато и да е тя. Заповедите ще ви се предават устно от доверен човек, когото можете да познаете по халката на вратовръзката му. Ако случаят ни срещне някъде, ще се правите, че не се познаваме и няма да ме заговаряте, ако сам не ви разреша това. При всяка изпълнена от вас задача ще получавате по двадесет и пет унции, без да се смятат обещаните две хиляди, които ще ви изплатя, когато няма да имам повече нужда от вас. Съгласни ли сте?…

— Съгласни сме, кабалеро — отвърнаха двамата индианци. — Ще бъдете ли така добър да ни покажете халката.

— Ето я! — Непознатият посочи халката, която стягаше неговата вратовръзка.

— Добре. Бъдете спокоен, сеньор, ще го познаем — каза Педросо.

Непознатият бръкна в джоба на куртката си, извади същата оная кесия, която преди час Педросо се бе опитал да отмъкне, и хвърли на масата шепа монети.

Бандитите следяха движенията му с разширени от алчност очи.

Като разпредели златото на две купчини, непознатият каза:

— Вземете ги, давам ви по двайсет и пет унции предплата.

Индианците скочиха, грабнаха златото и го скриха с такава бързина и ловкост, че накараха непознатия да се усмихне. Той извади от окачената на врата си със стоманена верижка торбичка половинката от френска златна монета. Отрязаната част на монетата имаше особени очертания. Непознатият им я подаде:

— Сега трябва да отидете във Вера Крус и да предадете тази монета на богатия английски банкер Лисарди.

— О, познаваме го много добре — извика Педросо.

— Чудесно! Ще поискате разрешение да говорите с него. Когато вземе тази половинка, той ще ви увери, че щом получи и другата част, ще ви брои уговорената сума. Достатъчно ли ви е това доказателство?

— Разбира се, кабалеро — отговориха бандитите, като се поклониха вежливо.

— Както виждате, втората половина е у мен, но искам да сме наясно, сеньори — посмеете ли да ме издадете, няма да ви се размине.

— Как може да допуснете подобно нещо, сеньор! — засегнаха се бандитите. — Нима не приехме всичките ви условия, та ни заплашвате?

— Не ви заплашвам, само ви предупреждавам. Мисля, вече се убедихте в силата и ловкостта ми — не забравяйте това.

— По дяволите! Никога не ще го забравим.

— Извинете, сеньор — каза Карнеро, — още една дума, моля ви.

— Кажете.

— Има нещо, което, струва ми се, пропуснахте.

— Какво?

— Ами, ваша милост, вие не поискахте от нас никаква гаранция.

Непознатият се засмя и като сви презрително рамене, каза:

— Вярвам на дадената от вас дума. Нали сте кабалерос? Впрочем откровеност за откровеност: никакъв случай не ме е довел тук. Дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Вие може да не знаете кой съм, но затова пък аз отдавна ви познавам. И ако ви разпитвах, то беше само за да разбера дали ще кажете истината, или ще се опитате да ме измамите. Приятно ми беше да се уверя, че подобно нещо и през ум не ви е минало. А сега запомнете добре: ако ми измените, не ще намерите сигурно убежище, където да не ви стигне моето отмъщение. И сред двайсет хиляди души да се укриете, няма да избегнете наказанието, което ви се полага.

След тези думи повика кръчмаря и му подаде няколко пиастъра.

— Сеньори — добави той, — време е да се разделим. Не забравяйте договора, който сключихме, и разчитайте на мен, както аз разчитам на вас. Сбогом.

И като допря ръка до шапката си, непознатият излезе от кръчмата.

Индианците с отворени уста гледаха след него.

Той отвърза коня си, метна се на седлото и полетя в галоп.

Когато завиваше край ъгъла, насреща му се зададе конник, който препускаше с всичка сила.

Непознатият бързо спусна периферията на шапката върху очите си и като впи шпорите в хълбоците на коня, прошепна:

— Дявол да го вземе! За малко да ме познаят!

Двамата герилероси отново седнаха на предишната си маса.

— Е, приятелю — попита Карнеро своя другар, — какво мислиш за всичко това?

— Нищичко не разбирам, приятелю — жаловито отвърна Педросо. — Ако този човек не е самият дявол, то навярно е негов най-близък роднина. Страхувам се, че той много добре ни познава.

— Да познаваш някого както трябва, е трудна работа, приятелю. Доказателство за това е, че току-що сключихме една много изгодна сделка, която дължим на изключително лошата си репутация.

— Така е, но да си призная, тази работа, макар и твърде съблазнителна, силно ме безпокои. Явно с нея се преследва някаква тъмна цел…

— Не е нужно да си врачка, за да се досетиш. Но какво ни засяга това? Ние сме само едно сляпо оръдие… Каквото и да се случи, нашата чест ще остане ненакърнена, а съвестта ни — спокойна.

— Това е утешително, приятелю. Но как мислиш, да кажем ли на дон Ремиго?

— В никакъв случай! Нима си забравил какво ни каза на тръгване? Пази Боже! За такава бъбривост може да заплатим с живота си!

Педросо угрижено поклати глава и изпразни на един дъх чашата си.

— Е, нали все пак имам двадесет и пет унции! — каза той, като оставяше празната чаша на масата. — Пък какво ще стане по-нататък, ще видим.

В тази минута пред кръчмата отново спря конник.

— Ето го и дон Ремиго — възкликна Карнеро.

— Най-после! — рече Педросо и стана.

Без да слиза на земята, конникът се приведе над шията на коня си.

— Хей, Педросо, Карнеро — извика той.

— Тук сме, ваша милост — отговориха и двамата.

— Качвайте се по-бързо на конете! Времето не чака!

Герилеросите бързо напуснаха кръчмата, като забравиха да платят сметката.

Кръчмарят дори не посмя да продума за плащане — той добре знаеше кои са двамата индианци, удостоили с посещението си неговата кръчма.

— Добър път и дано дяволът да ви пречупи вратовете! — благослови ги той, когато гостите вече не можеха да го чуят. — Добре поне, че непознатият плати щедро — утеши се сам. — Пък и нищо да не бях получил, пак не бих се заловил да се разправям с такива негодници.

Мърморейки, кръчмарят се отправи към тезгяха си.

Глава III Вуйчо и племенник

Непознатият бавно се отдалечаваше от кръчмата, потънал в размисъл. Случайната среща с конника, когото герилеросите нарекоха дон Ремиго, явно му бе направила силно впечатление. Лицето му бе тъжно.

А външността на дон Ремиго (това бе истинското му име) с нищо не можеше да обясни неприятното впечатление, което предизвика у непознатия. Беше млад човек — на двадесет и шест години, строен. Резките черти на лицето, черните очи и гордо повдигнатите мустаци му придаваха израз на безгрижна храброст и весело разположение на духа. Костюмът му, наполовина военен, наполовина цивилен, с нищо не би могъл да предизвика чувство на антипатия, особено в тази епоха на междуособна война, която царуваше тогава в Мексико.

По погледа, който непознатият хвърли към конника, с увереност можеше да се каже, че двамата мъже са непримирими врагове и изпитват взаимна ненавист — нещо твърде обичайно тук, където слънцето разпалва кръвта и тя тече като лава по жилите.

Но нека оставим на времето да изясни тези подробности. Ще кажем само, че след срещата с дон Ремиго подигравателната усмивка, която го озаряваше допреди минута, изчезна от лицето на непознатия и погледът му бе замъглен от тъга.

Без да обръща внимание на любопитните погледи на безделниците, той спокойно продължаваше своя път. След като навлезе в гората, пое по тясна пътека, лъкатушеща под зеления свод от стиракси и рицини. Тя водеше до криволичещия бряг на една река, на не повече от сто крачки от нея. Като напусна селото, непознатият продължи напред вече много по-бавно, докато накрая конят му едвам пристъпваше.

На четвърт миля от Меделен конникът забеляза между дърветата прелестна къщичка, скрита сред благоухаеща горичка и окръжена с жива ограда от тропически кактуси.

Почти до самата ограда той спря и с любопитство се наведе, за да надзърне през нея, но веднага се отдръпна назад и застана неподвижно. Свежите гласове на две млади момичета пееха старинен испански романс, като си акомпанираха на харабе[1]. Той се заслуша в песента:

Девойките замълчаха, после едната от тях весело се разсмя.

— Защо се смееш, Хесусита — запита я другарката й и спря да свири.

— Погледни, скъпа Сакрамента — отвърна дяволито Хесусита и посочи към оградата, където бе спрял конникът. С наивността на всеки влюбен във всички страни и времена той си въобразяваше, че никой не е забелязал присъствието му. — Ето го славея от твоя романс, но не лети към прозорците ти, а въздиша около оградата на твоята къща.

Сакрамента се изчерви и бързо извърна глава.

Конникът, чието присъствие бе открито по такъв неочакван за него начин, толкова се смути, че двете закачливи девойки отново прихнаха да се смеят.

— Хей, момичета — чу се мъжки глас откъм къщата, — кажете какво така ви развесели, та да се посмея и аз заедно с вас.

Смехът им в миг секна и те се умълчаха.

Доня Сакрамента допря пръст до устните си, сякаш да предупреди непознатия да мълчи, а доня Хесусита му каза полушепнешком:

— Вървете си по-бързо, дон Мигел! Баща ни иде.

Конникът се отдалечи от оградата, а след минута отново се чу конският тропот. Един пеон побърза да отвори вратата и дон Мигел влезе от противоположната страна.

— О! — рече пеонът. — Дон Мигел де Сетина! Колко ще се зарадва моят господар! Преди два дни си мислеше за вас. «Моят племенник навярно никога не ще дойде!» — казваше той с огорчение на сеньоритите.

— Е, Хосе, ето че аз пристигнах. Доложи на вуйчо за мен, докато отведа коня в конюшнята. Надявам се, че дон Гутиерес е здрав.

— Съвсем здрав, милостиви господарю. О, той ще бъде много доволен от посещението ви.

— В такъв случай трябва по-бързо да го зарадваш. Върви и му доложи за мен.

— Тичам, милостиви господарю, тичам.

Дон Мигел де Сетина — вече можем смело да назовем така непознатия, щом пеонът каза името му — се залови с разседлаването на коня и настаняването му в конюшнята. Той вършеше това тъй бавно и неохотно, че за всекиго би станало очевидно — по някакви непонятни причини се стараеше да забави появяването си пред момичетата, които тъй весело се бяха пошегували с него преди няколко минути.

Тъй измина четвърт час, в който той повече обмисляше нещо, вместо да разседлава коня си, когато пеонът отново се появи, вървейки пред своя господар.

Дон Гутиерес бе около петдесетгодишен, твърде добре запазен, въпреки че косите му бяха почнали да посивяват около слепоочията. Чертите на лицето му бяха красиви, макар и малко строги. Очите му изпитателно проникваха в душата на събеседника, а върху устните му трепкаше усмивка. Държеше се с достойнство, говореше отривисто, понякога като че ли малко грубо. Въобще той бе добър и любезен човек, предан на приятелите си и трябва да подчертаем, безукорно честен.

Дон Гутиерес де Леон и Планилас — такава беше пълната му титла — произхождаше от старинна галска фамилия. Съвсем млад напуснал Испания и се заселил в Мексико, където в продължение на много години се занимаваше с експлоатацията на рудници. Дон Мигел де Сетина беше син на неговата по-голяма сестра, пристигнала в Америка със своя мъж почти едновременно с дон Гутиерес.

Още преди да стигне до племенника си, старецът грубовато, но сърдечно се развика:

— Какъв дявол търсите тук, на двора, дон Мигел? Защо не влезете вкъщи? Или мислите, че нямам прислуга, която да се погрижи за коня ви? Да не би да сте станал коняр след последния път, когато имах удоволствието да ви видя?

Дон Мигел, както читателят вече има възможност да се увери, съвсем не беше страхлив и не беше лесно да бъде уплашен. Но по някаква странна причина, откакто влезе в двора, стана просто неузнаваем: бледнееше, червеше се, мърмореше някакви безсмислици и въобще приличаше на човек, който не умее да се държи.

— Извинете ме, вуйчо — каза най-после той, — но пътуването беше твърде дълго, а аз съм много привързан към Негро и не смея да поверя на другиго грижата за него. Трябваше да го изтрия със слама, но вече привърших Хосе, можете да заведете коня ми в конюшнята.

— Е, добре — рече дон Гутиерес и като се обърна към пеона, го предупреди: — А ти, лапнимуха, внимавай, да не вземеш да дадеш на Негро мокра люцерна. Помни, че такъв кон е рядкост.

После отново се обърна към дон Мигел:

— Кога пристигнахте?

— Едва днес, вуйчо.

— И дойдохте право тук? Това е много хубаво, племеннико.

— Извинете, вуйчо, но не знаех, че вече сте в Меделен, и най-напред минах през Вера Крус.

— Ех, сега вече сте тук и ще останете няколко дни — решено е.

— Но, вуйчо…

— Никакви възражения, дон Мигел. Аз съм ви вуйчо и сте длъжен да ме слушате… Освен това трябва да уредим някои работи… После тук ще има празници — с една дума, оставате.

— Добре, вуйчо, щом настоявате, ще остана.

— Ето такъв ви обичам. Апропо, не говорете за нашите работи пред децата, те не трябва да знаят… А сега идете да поздравите братовчедките си — почти година не сте се виждали.

Дон Гутиерес хвана племенника си под ръка и отидоха заедно в градината.

И най-майсторското перо не би могло да предаде особената прелест на мексиканската градина. Там растат всички ония дървета, които у нас въпреки старанието ни само вехнат в парниците и се превръщат в недорасли храсти и уродливи дръвчета. Мексиканската градина представлява гора от рицини, ликвидамбри, стиракси, банани, лимонови и портокалови дървета, всички видове и сортове кактуси. Плодовете и цветовете им стигат височина от двадесет до тридесет фута и образуват непроницаеми за парещите слънчеви лъчи зелени сводове — убежище за хиляди всевъзможни птици, които прехвръкват от дърво на дърво, преливайки във всички цветове на дъгата.

В дъното на гъстата беседка от портокали и олеандри две прекрасни около шестнадесетгодишни момичета бродираха с такъв сериозно съсредоточен вид, който от пръв поглед предизвикваше подозрението на по-внимателен наблюдател.

Тия млади особи бяха двете дъщери на дон Гутиерес — по-голямата доня Сакрамента, и по-малката доня Хесусита.

Давайки си вид, че са напълно погълнати от заниманието си, те внимателно следяха приближаващите към тях, разменяха си закачливи усмивки и шепнешком разговаряха.

Доня Сакрамента беше висока и стройна брюнетка. В нейната красота имаше нещо внушително и респектиращо. Доня Хесусита беше руса, миниатюрна и много грациозна. По странна прищявка на природата брюнетката Сакрамента имаше сини очи, а русата Хесусита матовочерни, което придаваше на двете девойки особен чар.

Едва когато дон Гутиерес и племенникът му бяха на няколко крачки от беседката, момичетата се престориха, че са ги забелязали. Възкликнаха учудено, скочиха от местата си и се приближиха към двамата мъже.

— Момичета — каза дон Гутиерес, — водя ви вашия братовчед… Той ще прекара тук няколко дни. Посмъмрете го хубавичко, че толкова дълго не е идвал у нас.

— С удоволствие ще направим това, татко — каза Сакрамента. После се обърна към младия човек: — Ех, сеньор, непростимо е от ваша страна да забравяте близките си роднини.

— Бедният дон Мигел — натъжено вметна Хесусита, — навярно важни дела са му попречили и не е негова вината.

— Сеньорити — каза дон Мигел, като им се поклони почтително, — готов съм безропотно да приема вашата присъда, но ми позволете да се надявам, че първо ще изслушате моите оправдания.

— О, не! В никакъв случай не му позволявайте това — каза шеговито дон Гутиерес. — Той така умело ще се защити, че непременно ще го оправдаете.

— Много сте жесток към мен, вуйчо — отвърна младият човек, като се усмихна. — Осланям се само на безпристрастната справедливост на своите братовчедки и спокойно предавам съдбата си в ръцете им.

— Не разчитайте много, братовчеде, че вашите комплименти ще ни направят по-снизходителни. Предупреждавам ви, ще бъдем строги — заплаши го с пръст Сакрамента.

— Аз ще ви защитавам — намеси се Хесусита.

— Ах, сестричке, нима ще ме изоставиш? Няма да се справя сама.

— Трябва да ми простите, братовчедки. Колкото и голяма да е вината ми, моето почитание и възхищение пред вас многократно я надвишават.

— Е, да — проговори Сакрамента усмихната, — ето че съм обезоръжена още в началото. Мълчете, сеньор, не искам да ви слушам. Аз съм много сърдита.

— Помогнете ми, вуйчо. Нима не виждате, че съм изпаднал в немилост?

— Не, не, оправяйте се сам както можете, това не ме засяга.

— Тогава, братовчеде, аз няма да ви изоставя — каза Хесусита, — още повече че сестра ми гори от желание да ви прости.

— Истина ли е това? — извика младият човек, неволно издавайки радостта си.

Сакрамента му хвърли загадъчен поглед и като се изчерви, наведе глава и каза с едва доловим трепет в гласа:

— Това беше само шега. Знаете, братовчеде, колко сме щастливи да ви видим.

— Благодаря ви, братовчедке! — каза развълнуван младият човек. — Не можете да си представите колко се радвам да чуя тези думи от вас!

— Ее! — рече дон Гутиерес. — Щом мирът е вече сключен, нямаме работа повече тук… Нека сеньоритите продължат своите занимания, а ние да отидем да поговорим за нашите работи… Ще има достатъчно време за бърборене.

На младите им се искаше още да си поговорят, но трябваше да се подчинят. Девойките се заловиха с ръкоделието си, а дон Мигел им се поклони почтително и последва дон Гутиерес.

Влязоха в работния кабинет на дон Гутиерес с изглед към градината. Старият човек се отпусна в креслото люлка и посочи подобно на дон Мигел. Предложи му да се освежи с лимонада или тераче, поставена върху масата. После подхвана със съвсем различен от досегашния тон:

— Е, племеннико, какви новини ми носите? Знаете колко необходимо е да се предприеме нещо… Какво направихте?

— Както вече ви казах, драги вуйчо, пристигнах едва тази сутрин и ми бе невъзможно да събера сведения за това, което става тук… — Младият човек взе от масата цигара и я запали.

— Работите вървят все по-зле — прекъсна го дон Гутиерес. — Сега вече никой не може да се чувствува в безопасност. Всички ние сме в ръцете на бандитите, които искат пари по повод и без повод… Честта и животът на нашите семейства са застрашени. Най-тежко е положението на испанците, дошли от Европа. Повечето от нас са трудолюбиви и следователно богати. Това кара негодниците, които управляват във Вера Крус, да насъскват срещу нас населението на страната. Въоръжават враговете ни. Епитетът гачупинес[2] е най-нежният от всички, с които ни удостояват. Не се задоволяват само да ни грабят и разоряват! Не, те почнаха и да ни избиват посред бял ден пред очите на възторжената тълпа. Складовете и магазините ми във Вера Крус са разграбени и разрушени, асиендата в Серо Прието е изгорена до основи… Живея в постоянен страх и очаквам всяка минута да ме арестуват и разстрелят без повод и без съд. Ето в какво време живеем сега, племеннико. Как ви се струва?

— Картината, която ми обрисувахте, е ужасна, вуйчо!

— При това ви разказах само малка част от беззаконията, които се вършат, повярвайте ми.

— За нещастие, вуйчо, не по-добро е положението и в централните провинции. Само щатите край Тихия океан поради отдалечеността си се радват на относително спокойствие. Въпреки усилията на президента Мирамон да обуздае хидрата на анархията, Орисаба, Пуебла и даже Мексико пъшкат под гнета на междуособиците. Всички издънки на обществото като пяна изплаваха на повърхността. Това е война на диваци, борба на варварството с цивилизацията. Ако така продължи, ще погине и последната искра, осветяваща тази нещастна страна. Навсякъде се говори само за грабежи и убийства и никой не се учудва на това. Представителите на чуждестранните държави не са в състояние да защитят от насилията живеещите в Мексико чужди поданици, а испанският посланик, който е в Мексико едва от няколко дни, вече е изпаднал в отчаяние…

— Значи по цялата територия на държавата цари същата анархия?

— Да, вуйчо, навсякъде.

— Кажете ми, какво мислите да правите?

— Знаете, че голяма част от имотите на баща ми са на територията на Колима и в щата Сонора. Той ми поръча да ви предупредя в никакъв случай да не отпътувате с някой кораб от крайбрежието на Атлантическия океан: твърде много очи ви следят.

— Зная това. Но как да рискувам да премина през цялата територия на републиката с тези беззащитни млади момичета? На всяка крачка ще ни дебне опасността да срещнем разбойнически банди.

— Вярно е, вуйчо, но това е единственият начин да се измъкнете. Впрочем най-опасен е пътят от Меделен до Мексико. Това са приблизително осемдесет мили, за чието изминаване са необходими около десет дни… В Мексико ще ви посрещнат двадесет пеони, предани на моя баща. Те ще ви съпроводят до Ермосильо. Оттам ще отидете в Гуаямас, където един френски кораб, нает специално за това, ще ви чака, за да ви отведе при нас. Цялото състояние на баща ми и парите, предадени му от вас, са вече в безопасност на този кораб.

— Помислете, племеннико, не е лесна работа да се изминат осемдесет мили. Ние, мъжете, макар и трудно, все някак ще се справим, но момичетата…

— Драги вуйчо, но нали именно за тях най-много се тревожим. Всеки час, всяка минута сега е скъпа. Може би опасността вече приближава. Колкото и да обмисляхме, не можахме да намерим по-добър изход. Предполагам, че и вие сте премисляли възможността за бягство…

— Разбира се. Имам мулета, коне, оръжие. Наех и десет души, на които, струва ми се, мога да разчитам.

— Добре. Аз също съм взел някои предпазни мерки. Имам и надежден водач, един французин, който вече двадесет години живее в Америка и я е кръстосал нашир и надлъж. Обеща, че ще ни преведе по такива пътеки, които са известни само на него.

— Осемдесет мили! — прошепна дон Гутиерес.

— Обмислете всичко и постъпете както решите, вуйчо. Аз ще чакам вашите нареждания, за да почна да действувам. Но не отлагайте дълго заради очарователните си дъщери. Знае ли някой, че сте пристигнали тук?

— Деголадо, на когото няколко пъти съм правил големи услуги, ме посъветва да се заселя в Меделен. Обеща да ме предупреди, ако ме заплашва някаква опасност.

— Деголадо! — повтори младият човек, като поклати замислено глава. — Та той е предан телом и духом на Хуарес.

— Това е вярно, но ми се струва, че мога да се осланям на думата му.

— Да не дава Бог да се разкайвате за това, вуйчо.

В тази минута се почука на вратата.

— Кой е? — запита дон Гутиерес.

— Гост, милостиви господарю — отговори един от пеоните.

— Гост! — продума с безпокойство дон Гутиерес. — Племеннико, нито дума за нашия разговор пред момичетата. Не искам отсега да се тревожат. Скоро ще получите моя отговор… Вървете в градината, докато разговарям с този посетител…

Глава IV Дон Ремиго Диас

Щом дон Мигел излезе от кабинета, дон Гутиерес нареди на пеона да покани посетителя.

Той се появи веднага.

Дон Гутиерес пристъпи към него и като си размениха обичайните поклони, запита:

— С кого имам честта да говоря?

— Аз съм капитан от кавалерията — отговори непознатият — и съм на служба при негово превъзходителство Бенито Хуарес, президента на републиката. Наричам се дон Ремиго Диас.

— Радвам се да се запозная с вас, сеньор — отвърна дон Гутиерес с известно вълнение. — За мен е удоволствие да ви приема в скромното си жилище. Желаете ли цигари, пури, разхладителни напитки… Седнете, моля ви, и ми позволете да се обръщам към вас като със стар приятел.

— Много сте любезен, сеньор дон Гутиерес — вежливо отвърна младият човек.

После седна и запали пура.

Настъпи продължително мълчание. Домакинът чакаше посетителя да му обясни целта на визитата си, а той от своя страна чакаше да го попитат за какво е дошъл. Като разбра, че дон Гутиерес не бърза да стори това, гостът се реши да заговори.

— Позволете ми, кабалеро, преди всичко да заявя, че моето посещение в никакъв случай не трябва да ви безпокои.

— Съвсем не ме безпокои, кабалеро — отвърна дон Гутиерес. — Слава Богу, нямам от какво да се боя. Аз съм мирен човек, чужденец и не се занимавам с политика. Президентът не може да има каквито и да било причини да ме подозира в нещо.

— Прав сте, сеньор, но за нещастие всеки от нас има врагове и твърде често и за най-невинни хора постъпват донесения, и то анонимни.

— Нима и за мен е постъпило някакво донесение? — запита дон Гутиерес, изтръпнал вътрешно.

— Не съм казал такова нещо — спокойно продължи капитанът, — но хората, които стоят начело на управлението, не могат сами да контролират всичко, затова често се случва някой да злоупотреби с тяхното доверие и да оклевети напълно невинни и честни хора.

— Нима някой е забъркал и моето име в нередни дела?

— А нима съм казал това? — невъзмутимо отвърна капитанът. — Бога ми, кабалеро, живеем в тежко време. Великият човек, застанал начело на страната, си е поставил за цел да я преобрази, а предателите я тласкат към гибел. Затова често е принуден да наказва сурово ония, които използват своето положение и авторитет, за да подкопават основите на неговото дело.

— И допускате, че аз съм един от тези хора? — извика дон Гутиерес все по-обезпокоен.

— Струва ми се, че дори не съм намекнал за такова нещо, кабалеро — отговори невъзмутимо капитанът, — но враговете на републиката са многобройни. Най-опасни сред тях са чужденците, особено европейците. Испанското правителство и досега съжалява за великолепните американски колонии, които загуби поради своето безгрижие, и не се примирява с мисълта, че трябва окончателно да се откаже от тях. Затова поддържа голям брой агенти, които да го осведомяват за положението в републиката, и изчаква удобен момент, за да си възвърне лакомата плячка. Нашето правителство е длъжно строго да следи тези шпиони.

— И вие възнамерявате, сеньор — избухна дон Гутиерес, почервенял от негодувание, — да ми внушите, че съм един от тези негодници?

— Нямам подобно намерение, сеньор — отвърна хладно капитанът, — но…

— Извинете — прекъсна го бързо дон Гутиерес, — позволете ми, сеньор капитан, да забележа, че говорим повече от половин час, без да сме стигнали до истинската цел на вашето посещение…

— Нима не ви я казах, кабалеро? — произнесе капитанът с превъзходно изиграно учудване.

— Това е единственото, което забравихте да сторите, сеньор — с подчертано твърд тон изрече испанецът.

— Много странно. Аз доста се поувлякох в някои обяснения, които…

— Твърде е възможно — прекъсна го дон Гутиерес. — Простете, но колкото повече ви гледам, толкова повече ми се струва, че съм ви виждал някъде.

— Нищо чудно, кабалеро.

— Казахте, че се наричате дон Ремиго Диас?

— Точно така.

— Да, сега си спомних! Вие сте синът на дон Естебан Диас, шивача. Вие сте онова хубаво дете, което често виждах в шивачницата и на което винаги давах по някоя песета.

— Наистина това съм аз, кабалеро — отвърна гостът, като се поклони леко.

— Много се радвам, че ви виждам отново, сеньор. Но ми позволете да ви попитам нещо.

— Ако зависи от мен, ще бъда щастлив да ви отговоря задоволително.

— Ако не се лъжа, вие заедно с баща си, достойния дон Естебан, се занимавахте с търговия. Впрочем здравето му все тъй ли е добро?

— Превъзходно, кабалеро, благодаря. А аз действително се занимавах с търговия заедно с него.

— Тогава как стигнахте до такъв висок военен чин?

— Да, висок е, но аз няма да се задоволя само с това.

— Надявам се.

— Благодаря. Сега ми позволете да ви разкажа как постъпих на тази служба. Стана много просто, както сам ще се убедите. Знаете, че нашата къща работеше главно за военните, нали?

— Да, спомням си.

— Е! Понеже постоянно произвеждахме мундири, веднъж ми хрумна да премеря един от тях. Спомних си, че генерал Комонфор, който също работел като шивач, станал по-късно президент на републиката. Само че аз постъпих по-скромно — вместо мундир на полковник облякох мундир на капитан, който според мен ми стоеше по-хубаво. С него се представих на полковник Карваял, който, между нас казано, дължеше на баща ми една доста крупна сума. Предложих му да ме приеме като капитан в групите си и така да погаси дълга си. Той веднага се съгласи и желанието ми бе изпълнено.

— Искрено ви поздравявам, сеньор. След време можете да разчитате на още по-голямо повишение.

Капитанът се поклони със съзнание за собственото си достойнство.

— Ах! — каза внезапно дон Гутиерес. — Вашият разказ ми припомни нещо, което съвсем бе изчезнало от главата ми.

— Какво, сеньор?

— Боже мой, спомних си, че аз също съм ви длъжник.

— Наистина ли, кабалеро? — не скри задоволството си капитанът.

— Уверен съм! Мога да ви кажа дори сумата на дълга — сто унции.

— Толкова много! — извика радостно капитанът.

— За Бога, да!.. Надявам се, ще ме извините, че досега не съм ви се издължил, кабалеро, но в последно време имах толкова работа, че ми излезе от ума.

— О, сеньор Гутиерес, Бог ми е свидетел, вашата репутация е вън от всякакво подозрение. Зная, че сте честен човек и при вас нищо не се губи.

— Благодаря ви за високото мнение, сеньор, но щом случаят ви е довел при мен, ще се възползвам от това, за да изплатя дълга си.

— Ще ви призная честно, кабалеро — отговори капитанът с ненадмината наглост, — че вашето решение много ме зарадва. В момента ми са нужни пари и дойдох за това, но не знаех как да заговоря с вас по този въпрос.

— Известна ми е вашата деликатност по паричните въпроси и затова реших да ви избавя от неловкото положение. Бъдете добър да почакате няколко минути.

Като остана сам, капитанът стана, огледа се и щом се увери, че не го наблюдават, извади парче восък от джоба си. С ловкост и бързина, които свидетелствуваха за голям опит, сне отпечатъци от ключалките на вратите и седна.

— Готово! — изрече със задоволство той. — Вече имам отпечатъци от всички ключалки. — Нищо не се знае, може и да ми потрябват. Колко приятно е да имаш работа с хора като дон Гутиерес, които те разбират от половин дума. Тези сто унции ще ми свършат добра работа. До гуша съм затънал… Жалко — добави той с иронична усмивка, — че този мил човек е враг на моята родина!

— Заповядайте, кабалеро — каза испанецът, като влезе в кабинета. — Вземете стоте унции, които ви дължа, и ме извинете, че ви накарах толкова дълго да чакате.

— О, кабалеро — отговори капитанът и пъхна златните монети в джоба си, треперещ от радост. — Напротив, аз съм ви задължен.

Капитанът стана. Бе постигнал целта си и вече нямаше работа в тая къща. Вежливо се сбогува с домакина, когото тъй смело бе обрал, и си тръгна.

Дон Гутиерес го съпроводи до вратата, може би да се убеди, че действително си отива.

После заръча на пеона да повика дон Мигел и да го прати в кабинета му.

— Дон Мигел излезе, милостиви господарю — отговори пеонът.

— Как така излязъл! Кога?

— Да, милостиви господарю… Забеляза случайно през оградата, че двама души обикалят пред къщата, и излезе да поговори с тях. После тръгна нанякъде и ми извика, че скоро ще се върне.

— Странно! — прошепна дон Гутиерес и се отправи към кабинета си.

Пеонът беше прав. Дон Мигел действително беше забелязал двама души, чието поведение му се стори подозрително. Като се вгледа по-внимателно, ги позна — това бяха новите му познайници Педросо и Карнеро. Без да се колебае, отиде при тях, поговориха няколко минути, а на тръгване им даде пари, за което пеонът не можеше да знае, тъй като не бе видял това.

Междувременно дон Ремиго, весел и ликуващ, излезе навън.

— Виж ти — промърмори недоволно, като се огледа наоколо, — нито конят ми, нито войниците! Къде ли са се дянали?

Направи няколко крачки напред и изведнъж на главата му бе надянато едно наметало. Без да успее да окаже най-малка съпротива, той се намери на земята със завързани ръце и крака.

Разбрал, че е безсмислено да протестира, той не продума нито дума.

Нападателите пребъркаха джобовете му и извадиха всичко от тях, като не забравиха да вземат и стоте унции. После спокойно си тръгнаха, оставяйки го на произвола на съдбата.

Те се отдалечиха така предпазливо, че колкото и внимателно да се ослушваше, капитанът не можа да разбере в каква посока отиват.

Изминаха няколко минути, през които в главата му витаеха не особено розови мисли. Опита се да разкъса въжетата и да се освободи от наметалото, което буквално го задушаваше, но възлите бяха завързани майсторски и усилията му останаха безрезултатни.

Най-сетне се чу галопирането на коне, които приближаваха към мястото, където лежеше проснат. Конете спряха и той чу почти в ухото си добре познатия глас на Педросо:

— Дявол да го вземе! Но това е капитанът!.. Убит е!

— О не, безделнико! — изрева дон Ремиго. — Не съм умрял и не възнамерявам да умирам, макар целият да съм разнебитен. В името на дявола, развържете ме!

Педросо и Карнеро усърдно се спуснаха да развързват своя капитан и да го освободят от дрехата.

— Ах! — с облекчение въздъхна дон Ремиго. — Къде бяхте изчезнали, негодници? Трябваше да се появите малко по-рано!

— Тичахме след коня ви, капитане — безочливо излъга Карнеро.

— Какво? Тичали сте след моя кон?

— Да. Току-що бяхте влезли в къщата, когато из храсталака изскочи непознат човек, отряза поводите и избяга с коня. Бяхме доста надалеч и не успяхме да го спрем. Спуснахме се подире му, но той след половинчасово препускане скочи, остави коня насред път и се изгуби в гъсталака. Отказахме се да го преследваме, защото знаехме, че ще ни търсите, и веднага се върнахме обратно.

— Какви измислици ми дрънкате, негодници? — извика гневно офицерът.

— Това е самата истина, капитане — невъзмутимо рече Педросо. — Сега си обяснявам поведението на този човек.

— Е, казвай, какво ти е станало ясно?

— По дяволите! Много просто — този човек е искал да отвлече вниманието ни и докато ние го гоним, неговите съучастници, скрити в гъстака, да ви нападнат, като излезете от къщата.

Това обяснение наистина изглеждаше съвсем правдоподобно. През последните дни няколко пъти бе чувал за подобни случаи. Той повярва на разказаното му от Педросо, още повече че и Карнеро го потвърди. Подозрението, че това може да е работа на дон Гутиерес, се изпари. Посещението бе неочаквано за него и той не би могъл да подготви предварително тази засада.

— Ако ви се случи пак да срещнете този човек, ще го познаете ли? — запита капитанът Педросо.

— Разбира се, капитане. Успяхме да го разгледаме достатъчно внимателно.

— Тогава още не е изгубено всичко.

— Само че не видяхме лицето му — добродушно забеляза Карнеро.

— Какво означава това, негоднико?

— Ами, капитане! Това означава, че той през цялото време ни показваше само гърба си.

— Вървете по дяволите! И двамата сте глупаци!

Герилеросите си размениха подигравателни погледи и помогнаха на пострадалия капитан да се качи на коня си.

— Дявол да я вземе цялата тази глупава история! — промърмори дон Ремиго. — Така леко ми се удаде да се сдобия с тези сто унции… Проклети да са мошениците, които ми ги отмъкнаха!

И като хвърли изпълнен със съжаление поглед към имението на дон Гутиерес, обърна коня си към пътя.

Дон Ремиго имаше сериозни причини да бъде натъжен. Затова пък неговите войници бяха весели като никога. Смееха се и разговаряха така оживено, че изкарваха от кожата му разстроения офицер, но той не смееше да ги смъмри.

Когато доближиха селото, дон Ремиго не се сдържа и се обърна към Педросо:

— Много сте весели днес.

— Да! — отговори смело негодникът. — Ние, слава Богу, нямаме причини да тъжим.

— Прави сте — забеляза капитанът, като въздъхна. — От вас никой не е откраднал сто унции.

— Нима сте носили със себе си такава крупна сума? Твърде непредпазливо е от ваша страна в такова размирно време, капитане…

— Току-що я бях получил — сломено продума той.

— Е, това е друго нещо… Аз например никога не държа в себе си повече от четири унции.

Дон Ремиго се наежи.

— Е, четири унции! — рече той. — Това не е чак толкова лошо… У вас ли са тези пари?

— Да, капитане.

— А вие, Карнеро, също ли имате в себе си толкова пари?

— Аз съм още по-богат, капитане. Имам цели шест унции.

— Сега разбирам защо сте така весели — каза с дълбока въздишка офицерът. — Слушайте — добави той след малко, — искам да ми направите една услуга.

— Е! — каза Карнеро.

— Хм! — промърмори Педросо.

— Какво, не искате ли, приятели? — каза с укорителен тон капитанът.

— О, не! — бързо възрази Карнеро.

— На добър час! — продължи капитанът.

— Ние се отказваме — грубо отвърна по-прямият Педросо.

— Какво? Отказвате се?

— Да, капитане. Но ако нямате нищо против, можем да ви предложим една малка сделка.

— Приемам. Това ще ме избави от необходимостта да се чувствувам задължен към вас.

— Това е твърде остаряло, капитане — каза с презрителна гримаса Педросо.

— Е, и каква сделка ми предлагате?

— Да ни дадете отпуск един месец да се позабавляваме както намерим за добре.

— Имате предвид някаква работа, негодници.

— Не съм казал не.

— А добра ли е тази работа?

— Не е лоша, капитане.

— А не може ли да включите и мен в нея?

— Само за двама е. Третият ще отнеме цялата ни изгода.

— Тогава да не говорим повече за това. Значи, искате отпуск един месец?

— Да, капитане.

— А аз какво ще получа срещу това?

— Сто пиастъра — тържествено обяви Педросо.

— Твърде малко е… Вие сте добри войници и аз пресмятам вашите услуги по четири пиастъра дневно.

— О, не струваме толкова, капитане!

— Твърде скромни сте… Сто и двадесет пиастъра или няма да получите отпуск. По шейсет пиастъра на човек — просто без пари… Кой знае колко ще спечелите! Какво ще кажете?

— Нека бъдат сто и двадесет, капитане.

— Хм! Трябваше да ви поискам повече! Ама нали съм добър… Дайте парите!

— Извинете, ами документът за отпуск?

— Ще го напиша за една минута.

— Нали знаете, капитане — пари срещу стока. Така няма да стане никаква грешка.

Дон Ремиго се усмихна с разбиране. След няколко минути разписа бележката и доволно пъхна в джоба си седемте унции, които получи от войниците.

Дон Мигел и вуйчо му разговаряха дълго след полунощ.

Когато всички легнаха да спят и къщата потъна в мрак, младежът се отправи към конюшнята, съпроводен от дон Гутиерес. Оседла коня и излезе от двора.

Дон Гутиерес затвори вратата след него. Вместо да се прибере, той се загърна с наметалото, тъй като нощта беше прохладна, легна на земята под оградата и зачака.

Малко преди изгрев-слънце, около три часа сутринта, се чу конски тропот, който постепенно приближаваше. Най-сетне конят спря пред вратата, след това някой тихо почука.

Дон Гутиерес се надигна и тръгна към вратата. Дон Мигел се беше завърнал.

Когато старецът затвори след него, младежът скочи на земята и отведе коня, побелял от пяна и облян в пот. Разседла го, изтри го грижливо със слама и двамата мъже се прибраха в къщата.

До този момент не бяха продумали и едва като влязоха в кабинета, дон Гутиерес запита с приглушен глас:

— Е?

— Всичко е готово — отвърна младежът.

— Видяхте ли се с този човек?

— Да, срещнахме се и се уговорихме. Той е съгласен с мен, че щом там знаят за пребиваването ви в Меделен, не трябва да се криете. Ако днес присъствате на бала и на празника, никому не ще мине наум да ви подозира в нещо. Освен това дон Луис Морен смята, че е по-удобно да поговорите сред множеството хора. Това по-малко би привлякло вниманието, отколкото ако дойде сам тук.

— И трябва да отида още днес?

— Да. Той сам ще ви обясни защо държи да стане така.

— Добре, племеннико. А после?

Дон Мигел отвори портфейла си, извади голяма пачка банкноти и му я даде.

— Видях се и със сеньор Лисарди, който въпреки късния час още работеше в кабинета си. Той ми връчи според уговорката ви полици за един милион и петстотин хиляди пиастъра на името на най-добрите банкерски къщи в Испания, Англия и Франция. По такъв начин каквото и да се случи, по-голямата част от състоянието ви е спасена. Освен това сеньор Лисарди каза, че ви дължи още седемстотин хиляди пиастъра, които ще изплати на вас или на вашия пълномощник при поискване, където и както пожелаете. Струва ми се, това бяха всичките ви поръчки, вуйчо.

— Да, племеннико, благодаря ви за точното им и бързо изпълнение. А сега се приберете в стаята си. До разсъмване остава малко време. Никой не трябва да разбере, че тази нощ сте излизали от дома. Освен това се нуждаете от почивка. Лека нощ…

— А вие какво ще правите, вуйчо?

— Същото като вас — ще се постарая да поспя няколко часа… Искам да бъда бодър и свеж на празника — усмихна се той.

— Наистина — отвърна младежът в същия тон.

Сеньор Гутиерес му протегна ръка, но дон Мигел продължаваше да стои замислен.

— Какво ви е? — запита го старецът обезпокоен.

Младежът трепна и бързо вдигна глава.

— Нищо, което да ме засяга лично — отвърна той натъртено, — но кой знае защо този празник ме тревожи…

— Боите се от някакъв капан?

— Сред такава тълпа? Не, това е невъзможно, но кой знае… Нашите врагове са много хитри.

— Слушайте — прекъсна го дон Гутиерес, — ние сме мъже… Защо да се боим от някакви въображаеми опасности? Нима ще отидем на този празник за удоволствие? Съвсем не, и вие го знаете по-добре от мен. Отиваме на среща… Само там, както казахте и вие преди малко, можем да се видим и да разговаряме с дон Луис Морен. Не съм ли прав?

— Аз, изглежда, почвам да губя ума си, вуйчо, извинете ме — рече младежът, стараейки се да прикрие безпокойството си. — Наистина трябва да отидем на празника, с каквито и последствия да е съпроводено това.

— Дон Мигел, кажете ми от какво се страхувате?

— Нищо определено, вуйчо… Преследва ме някакво предчувствие, че може да се случи нещо непредвидено… Кажете, ще успеете ли да се измъкнете оттук, ако го наложат обстоятелствата?

— Разбира се. Нали говорихме за това? Всичко е отдавна приготвено.

— Е, да става каквото ще! Лека нощ, вуйчо.

— Лека нощ, дон Мигел!

Стиснаха си ръцете и се разделиха.

След малко двамата заспаха пиерна суелта, както казват испанците, което ще рече като заклани.

Глава V Пред празника

Меделенските празници напълно заслужено се славят по цялата Гореща земя и привличат голям брой посетители от всички краища на щата Вера Крус.

От ранна утрин се разнасяше камбанният звън и се чуваше пукотът на ракетите и снарядите.

В старите испански колонии нито един голям празник не минава без топовни гърмежи или пушечни стрелби, при което се изгаря колосално количество барут.

По този повод човек неволно се сеща за един анекдот, характеризиращ лицето, което играе главна роля в него.

През време на войната между Мексико и метрополията, когато испанците били окончателно изгонени, крал Фернандо VII запитал веднъж един благороден мексиканец, останал верен на Испания и намиращ се в кралския двор:

— Сеньор дон Кристобал де Касерес, какво ли правят в тази минута вашите съотечественици?

— Господарю — сериозно отвърнал дон Кристобал, като се поклонил на краля, — пускат ракети.

— А! — изрекъл кралят и се отдалечил.

В два часа следобед кралят отново се приближил до него и пак го запитал:

— А сега с какво се занимават?

— Господарю — отговорил мексиканецът не по-малко сериозно от първия път, — те продължават да пускат ракети.

Кралят се усмихнал и не казал нищо.

Най-сетне вечерта, забелязвайки случайно дон Кристобал де Касерес сред придворните, събрани в кръг около него, кралят за трети път му задал същия въпрос.

— Не го казвам, за да ви ядосам, ваше величество — отвърнал с невъзмутимо хладнокръвие мексиканецът, — но те все още продължават да пускат ракети.

Този път кралят не бил в състояние да се сдържи и избухнал в неудържим смях. Това било още по-забележително поради обстоятелството, че този владетел не се отличавал с особено весел нрав.

Да се пускат ракети и да се гърми с барут — това е най-висшето наслаждение за южноамериканските испанци.

Всички мексикански празненства могат да се опишат по следния начин: ракети, игра на монте, обзалагане при бой на петли и особено танци. Танцуват всички и навсякъде: в дворците, по домовете, на улиците и по площадите под пискливите звуци на цигулки и китари, на които яростно скрибуцат индианците, опиянени от мескала. Едновременно с това тези артисти извиват песни, които импровизират, и имат привилегията да се харесват много на публиката, която ги аплодира до оглупяване с викове, смях и бесни кълчения.

От изгрев-слънце Меделен доби необичаен вид: вратите на къщите бяха широко разтворени. От тях непрекъснато излизаха празнично облечени хора. На площадите бяха издигнати естради за танцьорките, тъй като на такива празници танцуват само жени. Венторийос — подвижните бараки за продажба на алкохолни напитки — се виждаха буквално на всеки ъгъл. Палатки с прясна вода, лимонада и други напитки стърчаха тук-там между масите за монте, върху които вече звънтеше златото. По-настрани в платнени палатки се устройваха борбите между петли.

Пъстроцветна тълпа се движеше във всички посоки, смеейки се, крещейки, жестикулирайки. Всяка минута пристигаха нови и нови групи. Конници бързо привързваха запотените си коне, където завърнат и без да се грижат повече за тях, весело се смесваха с тълпата, сякаш се бояха да не изпуснат дори минута.

Поради непоносимо палещата горещина по пладне празникът, или фанданго, достига своя апогей едва когато слънцето залезе и започне да се спуска здрачът, и морският вятър, полъхващ по това време, започне да освежава нажежения въздух.

На утринната закуска дон Гутиерес съобщи на дъщерите си, че иска да ги заведе вечерта на фанданго.

Тази новина изпълни с радост сърцата на девойките. Сакрамента и Хесусита, нека бъдем справедливи, се смятаха за най-добрите танцьорки в целия щат Вера Крус.

Следобеда момичетата побързаха да се приберат в стаите си, за да подготвят вечерния си тоалет. За тях това беше твърде важна работа, която щеше да погълне цялото им време до вечерта.

Дон Мигел се зарадва не по-малко от тях, когато вуйчо му обяви, че е решил да заведе и дъщерите си на празника. Той преследваше свои цели и искаше да се възползва от случая и да опита щастието си в това, което смяташе, че ще реши неговата съдба.

Младите момичета излязоха от стаите си няколко минути преди вечерята. Появиха се в целия си блясък.

Дон Мигел не можа да сдържи възторженото си възклицание — и двете бяха очарователни.

А всъщност и двете сестри бяха облечени твърде скромно: в рокли от тъмен муселин, силно пристегнати в талията със светлосини копринени пояси. Върху батистените блузи, широките ръкави на които бяха обшити с дантели, бяха наметнали триъгълни платнени кърпи, които леко прикриваха техните бели рамене.

Дългите коси, събрани на тила, бяха прикрепени с мидени гребени, украсени с масивно злато. Сноп цветя образуваше нещо като венче върху косите на Сакрамента. Подобно венче, но от флориподио красеше Хесусита.

Носеха ажурни копринени чорапи със златни стрели и светлосини обувки, обшити със сребро и злато.

Това, което придаваше неизразима прелест на девойките, бяха купчинките от кукуйос[3], обсипали техните венчета. Синьото им сияние окръжаваше лицата им с трепкащ ореол. Ивица от кукуйос бе прикрепена и върху полите им и като че ли ги обвиваше в магически кръг, който им придаваше нещо тайнствено и фантастично.

Те вървяха срещу дон Мигел усмихнати и величествени. Като ги видя, той скръсти благоговейно ръце и прошепна с прекъсван от вълнение глас:

— Господи, колко са прекрасни!

Младият човек беше еднакво възхитен и от двете момичета, но погледът му по-често се спираше върху доня Сакрамента. Жените с вътрешното си чувство улавят какво въздействие оказват върху своите поклонници.

Възхищението на дон Мигел изпълни сърцата им с радост.

— Как ме намирате, братовчеде? — запита го доня Сакрамента и кокетно се наведе към него.

— Много красива — глухо прошепна младежът.

— Жената не трябва да бъде твърде красива за този, който я обича — възрази лукаво младото момиче. — Днес не сте много любезен, братовчеде.

— Защото се страхувам — промълви тъжно той.

— Страхувате се? А от какво? Кажете, моля ви — запита кокетно тя.

— От вашата красота, която изгаря сърцата, братовчедке.

Тя леко сви рамене:

— Боже мой, толкова сте скучен и нелюбезен — изрече с презрение Сакрамента.

— Защо го измъчваш така? — намеси се Хесусита. — Ще го подлудиш с измислиците си.

— Не зная какво му е днес — той просто е непоносим — отвърна Сакрамента с раздразнение в гласа.

Младежът пребледня и докосна с ръка гърдите си, сякаш внезапно бе почувствувал болка в сърцето.

— Вие сте жестока, Сакрамента — извика той. — Добре, няма повече да ви дотягам с моето присъствие. Идете на празника без мен. Там ще намерите достатъчно кавалери. А аз се отказвам от надеждата да спечеля вашето разположение.

— Както ви е угодно, братовчеде — отвърна девойката, като се усмихваше. — Нали сам казахте, че там ще има достатъчно кавалери? Надявам се те да бъдат по-вежливи от вас.

— Да, да — прекъсна я гневно дон Мигел, — уверен съм, че ще намерите немалко почитатели. Навярно в тяхното число ще бъде и дон Ремиго Диас, който естествено ще се радва на най-голям успех.

— И така да е — възрази младото момиче, — нима смятате, че имате право да се противопоставите на това?

— Няма да се противопоставям, Сакрамента — отговори той с необичайно груб глас, — аз просто ще го убия!

— Ще го убиете? — извика момичето.

— Да, ще го убия, защото го обичате и защото вашето дяволско кокетство ме влудява.

При тия думи Сакрамента пребледня.

— О — прошепна тя, — неблагодарни безумецо! Какви основания имате да ме обвинявате в това?

— Малко ли са?… Вие жестоко си играете с мен. Хрумне ли ви да се позабавлявате, подхранвате надеждата ми, а после…

— Е? — проговори тя.

— После внезапно променяте отношението си и изпитвате някакво жестоко удоволствие безпощадно да я разбиете и да ме накарате да се почувствам най-нещастният сред хората… Но не — напразно съм се залъгвал, превръзката най-сетне падна от очите ми и сега ясно виждам, че съм се заблуждавал…

Девойката го слушаше замислено, привела глава и машинално си играеше с цветчето, което държеше в ръка.

— Това е истина — прошепна тя. — Аз излъгах надеждите ви, макар че не съм ви поощрявала с нищо. Аз, как да ви кажа… като че ли не забелязвах…

— Най-после признавате! Значи признавате, Сакрамента, че съм ви безразличен! Уверен съм, че ако ви помоля, не бихте ми дали за спомен дори цветчето, което така нехайно късате с пръсти… Нали така?

Сакрамента се извърна леко и като хвърли изпод вежди продължителен поглед към младежа, с усмивка на ангелска доброта му каза:

— Да, бих отказала да изпълня молбата ви, дон Мигел.

И в същата минута цветето се изплъзна от ръката й и падна в краката на младия човек.

Докато той се навеждаше да го вземе, момичетата избягаха като подплашени гълъбици, заливайки се от смях.

— Ах — извика младежът, грейнал от радост, и обсипа цветето с целувки. — Тя ме обича! Боже мой! Тя ме обича! Цветето е знак — добави той. — Да дадеш или да позволиш да го вземат — това е признание, че обичаш! О, колко съм ти благодарен, малко диво цветенце!.. Ти ми вдъхваш надежда и ме връщаш към живота!..

В тази минута се чуха тихи стъпки и той бързо целуна цветето, преди да го скрие в пазвата си.

Един от пеоните на вуйчо му съобщи, че ястието е сложено, и дон Мигел отиде в столовата, където вече всички се бяха събрали.

Вечерята мина весело. Дон Мигел бръщолевеше с неизчерпаемо остроумие — радостта, която изпълваше сърцето му, преливаше неудържимо.

Сакрамента и Хесусита го поглеждаха крадешком и се усмихваха хитро. Що се отнася до дон Гутиерес, той бе твърде учуден и не можеше да си обясни това радостно настроение на своя племенник, който обикновено беше сдържан и сериозен.

Когато станаха от масата, беше се стъмнило съвсем.

— Отиваме на фанданго, момичета — напомни дон Гутиерес. — Забавлявайте се, танцувайте, с една дума — постарайте се да получите толкова удоволствие, колкото е възможно. Човек трябва да умее да се забавлява, когато му се предостави възможност за това… Никой не знае какво ще му поднесе бъдещето… даже утрешният ден — преднамерено добави той, като хвърли поглед към дон Мигел, смисъла на който разбра само младият човек.

Глава VI Танцът пентера

Оседланите коне отдавна чакаха на двора.

Докато дамите се качваха на тях, дон Гутиерес отведе настрана пеона Хосе, стар и предан слуга, на когото напълно се доверяваше, и шепнешком размени с него няколко думи. После се върна при другите и с юношеска лекота се метна на седлото.

Цялата група се състоеше от десетина конници: четирима господари и шестима слуги, от дълги години на служба при дон Гутиерес, на чиято вярност можеше да се осланя.

Конниците тръгнаха по пътя за Меделен. Щом пристигнаха, слязоха от конете и ги предадоха на пеоните. Те ги отведоха настрани и останаха при тях, като държаха поводите в ръце.

Празникът вече беше в пълния си разгар.

Оживената тълпа се движеше по улиците. Навсякъде се чуваха смехове и провиквания. Цигулки и китари безмилостно пронизваха слуха — започваха танците.

Дон Гутиерес, съпровождан от дъщерите и племенника си, стигна до главния площад, където се издигаше естрадата, предназначена за младите момичета, които пожелаят да вземат участие в танците.

Там вече танцуваха няколко красавици, които очароваха зрителите с умението и грацията си. Всяка имаше на главата си чаша, пълна с вода, но на земята не се проля нито капка.

Изкуството на танцьорките беше възнаградено с бурни аплодисменти, а това насърчи други девойки, които веднага започнаха да танцуват бамба, странен и характерен танц, чиято особеност бе в това, че без да прибягват до помощта на ръцете, танцьорките с необикновена ловкост развързват копринените пояси, омотани около краката им.

Веселието все повече се усилваше. Виковете и смеховете ехтяха по-високо, залповете от ракети и бомбички се превърнаха в истинска канонада. Предприемчивите търговци сновяха из тълпата и предлагаха всевъзможни напитки и ликьори.

Само незапознатият с нравите на страната чужденец не би забелязал, че всички тия танци представляваха всъщност един вид въведение към други, по-интересни за зрителите танци.

Музиката, по-точно китарите замлъкнаха за минута, после по даден сигнал отново зазвънтяха, но музикантите свиреха вече нещо съвсем различно.

Като чу добре познатите звуци, тълпата ги приветства с гръмки викове.

— Пентера! Пентера! — чуваше се от всички страни.

Пентерата е най-любимият андалуски танц в Централна Америка и същевременно триумфът на кокетните Костенас.

Сакрамента и Хесусита се славеха като най-добрите изпълнителки на пентера. По цялото крайбрежие на щата Вера Крус — както в Манансиал, така и в Меделен — те нямаха съпернички в този танц. Целият интерес към фандангото се изгубваше, ако станеше известно, че очарователните млади момичета не ще участвуват в празника.

Многобройните им поклонници приветстваха появяването на девойките на мястото, определено за танците, с възторжени викове «ура» и «браво».

В Мексико, където не съществува никакво разграничение между низшите и висшите класи на обществото поради простата причина, че беднякът лесно може утре да стане богаташ, цари и властвува жената. Но тази жена трябва да бъде и красива, и с безупречно поведение. Всеки мъж, независимо от общественото си положение може открито да ухажва която и да е девойка. Никой не намира в това нищо осъдително, тъй като това ухажване има характер на почтително рицарско преклонение и поклонникът, чието ухажване младата девойка приема благосклонно, ще срещне любезен прием и в семейството й, към каквато и прослойка да принадлежи той.

Леките нрави, които са позор за нашата стара Европа, съвсем не са на мода в Испанска Америка. Там, независимо от свободата, с която се ползуват, младите момичета, колкото кокетни и жадни за ухажване да са, никога не ще дадат повод да бъде накърнена с нещо безупречната им репутация.

Когато музикантите засвириха ла пентера, всички очи се обърнаха към Сакрамента и Хесусита, но те продължаваха да стоят спокойни и не показваха с нищо, че смятат да вземат участие в танца. Така изминаха няколко минути. Дон Гутиерес разговаряше шепнешком с дъщерите си и ги съветваше да не изпускат случая да се повеселят.

Сакрамента нерешително отправи поглед към дон Мигел.

В тази минута млад елегантен мъж излезе от тълпата и се отправи към дон Гутиерес, като го поздрави с вежлив поклон. Той беше на не повече от двадесет и пет, двадесет и осем години. Чертите на лицето му бяха благородни и правилни, а изражението високомерно и малко презрително. Черните му очи блестяха с мрачен огън и хвърляха надменен поглед към тълпата, която го наблюдаваше.

— Сеньор дон Гутиерес де Леон — каза той с мелодичен глас, като се стараеше да съблюдава всички правила на учтивостта, — нима няма да бъдем удостоени с щастието да видим сред танцуващите сеньорити и вашите дъщери?

— Сеньор дон Рамон Армеро — отговори със същия вежлив тон дон Гутиерес, — всичките ми увещания останаха напразни, може би вие ще успеете да ги убедите.

— Чувате ли какво казва баща ви, сеньорити? — обърна се младият човек към девойките, като се поклони. — Нима фандангото на Малибран и Манансиал[4] ще затъмнят фандангото на Меделен! Не забравяйте, че единствено вие можете да ни спечелите победата.

Дон Мигел трепна, като видя дон Рамон. Веждите му се навъсиха. Погледите на двамата мъже се кръстосаха и мълчаливо си казаха, че са врагове.

Дон Рамон се извърна с презрителна усмивка. Дон Мигел сведе очи, за да не се забележи святкащият в тях гняв…

— Защо наистина не желаете да изпълните една толкова справедлива молба? — тъжно проговори той. — Смилете се най-сетне, сеньорити, и потанцувайте, щом толкова ви молят за това.

Сакрамента леко побледня и погледна дон Мигел с израз на тъжен упрек. След това размени шепнешком няколко думи със сестра си и каза:

— Добре, аз ще танцувам. Вашата ръка, дон Мигел!

— А вие, сеньорита? — запита дон Рамон, като се обърна към Хесусита и й предложи ръката си.

— Аз ще гледам — сухо отговори тя.

Младият човек с досада прехапа устни, поклони се почтително на девойката и се отдалечи.

Дон Мигел взе ръката на Сакрамента, леко трепереща в неговата, и я заведе до естрадата. Тя се качи, съпроводена от гръмогласните възторжени викове и ръкопляскания на тълпата, която се притискаше все по-близо до мястото за танцуване.

Цигулките и китарите гърмяха с все по-голяма сила и подканваха танцьорките да не се бавят.

При първите стъпки на младото момиче, сякаш по някаква мълчалива уговорка, от всяка страна на естрадата се образуваха две групи зрители: начело на първата стоеше дон Рамон, а на втората — дон Мигел.

Испанските танци съществено се различават от нашите — подобно на древните танци, те имат символичен характер, запазен, изглежда, само от иберийската раса. Тази особеност се изплъзва от повърхностния наблюдател и само внимателното око може да вникне в неговата същност.

Сакрамента бе танцувала вече няколко минути, когато дон Рамон сне шапката си и като се поклони учтиво на девойката, й я подаде.

Почти веднага дон Ремиго пристъпи напред и също подаде шапката си, която тя взе, продължавайки да танцува, като държеше по една шапка във всяка ръка и се усмихваше.

Аплодисментите се удвоиха.

Тогава дон Мигел направи крачка напред и като сне своята шапка, деликатно я сложи на главата на братовчедка си.

Дон Рамон хвърли на съперника си предизвикателен поглед, развърза своя копринен пояс и го наметна върху рамото на девойката, която продължаваше неуморимо да танцува.

На предизвикателния поглед на дон Рамон дон Мигел отвърна с презрителна усмивка, развърза ремъка на шпагата си и препаса през рамото на Сакрамента оръжието с пояса.

Странно зрелище представляваше тази девойка, танцуваща, без да изпуска от ръцете си подадените й неща.

Изведнъж дон Рамон извика с пронизителен глас:

— Внимание!

Музикантите в миг замлъкнаха.

Тогава дон Рамон започна да пее, но не с думите на романса, а импровизация, в която възхваляваше красотата на очарователната танцьорка.

Когато привърши, на естрадата се качи дон Мигел.

— А сега чуйте мен! — извика той с не по-малко повелителен глас и също започна да пее.

По такъв начин младите мъже се замерваха с куплети в продължение на няколко минути.

Най-после Сакрамента, победена от вътрешното вълнение и твърде уморена от продължителния танц, спря и отиде при баща си, който следеше с жив интерес тази сцена.

Изведнъж настъпи тишина. Предстоеше откупуването на залозите, с които бе украсена девойката.

Според обичая за всеки залог трябваше да се заплати по едно медио.

Мъжете побързаха да изпълнят тази последна част от програмата и откупиха от Сакрамента своите вещи.

— За бога, дон Мигел! — с ирония изрече дон Рамон. — Каква великолепна шпага имате! С удоволствие бих я заменил за моя нож.

— Сеньор — отвърна дон Мигел с очарователна усмивка. — Няма нищо по-лесно от това — ще трябва само да ми я отнемете.

— Извинете, сеньор — намеси се едно трето лице, което до този момент не се забелязваше сред тълпата. — Позволете ми аз да разреша спора. Вие сте чужденец, докато аз живея в Меделен вече близо две години и — за бога — искам фандангото да завърши добре.

Непознатият измъкна своето мачете и го забоде в земята между двамата.

— Ура! Дон Луис Морен! Да живее Франция! — завикаха зрителите.

Неочаквано появилият се дон Луис Морен, по-точно Лун Морен, знаменит горски скитник, бе на около четиридесет години, висок, сух, с ъгловати черти на лицето, с енергично и приветливо изражение.

Той, изглежда, беше добре известен на всички и се ползваше с всеобщи симпатии.

— Ще ме извините, сеньори — продължи горският скитник, — че си позволявам да се бъркам във вашите работи, но ще се осмеля да се позова на всички присъствуващи и съм убеден, че те също ще ми признаят изключителното право аз да завършва караницата.

Тълпата, така неочаквано призована за свидетел, отговори с оглушителни викове и нестихващи аплодисменти.

Дон Рамон вежливо се поклони на французина:

— Макар да сте чужденец, сеньор, като постоянен жител на Меделен вие имате преимуществото да се биете с мен и аз от сърце приемам вашето предизвикателство.

Въпреки горещото желание на дон Мигел да премери силите си със своя съперник зрителите не се съгласиха и той по неволя трябваше да отстъпи.

— Сеньор дон Мигел — със странна настойчивост му каза французинът, — знаете, че според установения обичай именно така трябва да завърши фандангото, за да докажем на танцьорките уважението, което те напълно заслужават. Аз представлявам жителите на Меделен, които не могат да не се чувствуват оскърбени от грубото поведение на този кабалеро. Позволете ми да му дам един напълно заслужен урок. Бъдете спокоен, ще се видите с него отново — давам ви думата си, че сам ще ви срещна лице в лице.

Докато французинът говореше, дон Рамон почервеня, хапеше устни от яд и правеше неимоверни усилия да обуздае гнева си.

— Да свършваме по-скоро с това, сеньор — извика той, — и внимавайте да не получите вие урока, който така самоуверено обещавате да ми дадете!

— Съмнявам се, сеньор — възрази спокойно французинът. — Вие влагате гняв в това, което би трябвало да бъде само борба на вежливост. Твърде сте възбуден. Жал ми е за вас, но ще бъдете победен. Е, какви са условията на двубоя?

— До първа капка кръв! — закрещя едновременно тълпата.

— Добре! До първа капка кръв! Бъдете по-внимателен, дон Рамон — продължи французинът насмешливо, — защото, ако ви раня, вашето мачете ще премине у мен.

— Все още не е в ръцете ви! — гневно възрази испанецът.

— Работа за две-три минути, сеньор — с усмивка отвърна французинът.

Дон Гутиерес и дъщерите му според обичая не можеха да напуснат естрадата.

Двамата противници заеха стойка и си размениха церемониалните поклони.

Дуелът с мачете съвсем не е шега. Това оръжие няма дръжка за защита на ръката и ако не се внимава, един ловко нанесен удар може да й отреже пръстите.

За щастие мексиканците, макар и твърде храбри, имат доста смътна представа за фехтовката и по време на дуелиране, което се случва твърде рядко, разчитат повече на ловкостта, отколкото на познанията си по фехтовка.

Тук трябва да отбележим, че във вътрешните провинции на Мексико дуелът е забранен и се наказва строго. Ако се скарат двама души, в двубоя се използва само нож, не особено опасен поради ловкостта на съперниците и умението им да се предпазват.

Както бе предсказал дон Луис, борбата не продължи дълго. Още при първото нападение дон Рамон бе наранен сериозно в ръката. Двамата отпуснаха своите мачете под аплодисментите на зрителите, които бяха във възторг, че победата оставаше за Меделен и честта на техния празник бе достойно защитена.

— Ето ви моя нож, сеньор — каза дон Рамон, пребледнял повече от гняв, отколкото от раната. — Можете да се хвалите с него. Но, за бога, кълна се в гуаделупската Света Богородица, че няма да е задълго и скоро ще ви го отнема.

— Когато ви е угодно, сеньор — каза през смях французинът. — По всяко време съм готов да ви го връча — с острия край, разбира се.

— Именно по този начин разчитам и аз да си го взема обратно — каза дон Рамон с тон, който за всеки друг, но не и за мексиканеца, би прозвучал като хвалба. После се обърна към двете момичета, поклони се сдържано и рече: — Сега съм победен, сеньорити, но щастието е капризно и ако днес е против мен, надявам се друг път да бъде по-благосклонно.

Дон Гутиерес мълчаливо се поклони. Девойките сториха същото.

— Готов съм да ви дам удовлетворение когато пожелаете, кабалеро — каза дон Мигел.

— Няма да забравя обещанието ви, сеньор. Бъдете уверен, че един прекрасен ден ще ви го припомня — отговори той, като се усмихваше. После се обърна към дон Луис: — Ако обичате, само една дума, сеньор.

— Може и две, ако това ще ви достави удоволствие. Аз съм на вашите услуги.

Двамата се отстраниха.

Танците се подновиха с ново увлечение.

Когато двамата мъже се измъкнаха от тълпата, дон Рамон се спря.

— Дон Луис — каза той, — искам да играя с вас открито.

— Добре, макар да не виждам какъв е смисълът на всичко това. Слушам ви, сеньор.

— Не зная какви са вашите намерения — продължи младият мъж, — но знам достатъчно, за да ви намеря когато пожелая. Аз обичам доня Сакрамента. Известно ми е, че тя ме ненавижда, но това съвсем не ме безпокои. Решил съм да се оженя за нея и пред нищо няма да се спра, за да получа ръката й. Както виждате, играя открито. Аз съм богат, а със злато се постига всичко. Чуйте ме добре, дон Луис: давам ви възможност да си помислите до утре вечер. Възползвайте се както трябва от този срок и не забравяйте предупреждението ми, защото, ако се срещнем отново, ще се срещнем вече като врагове.

— Това много ме огорчава, сеньор. За мен би било истинско удоволствие да продължим приятелските си отношения, завързали се при такива благоприятни обстоятелства — с язвителна усмивка отговори дон Луис.

— Прощавайте — каза дон Рамон и се извърна грубо, тъй като усещаше как отново се пробужда у него гневът.

— До нови срещи! — отвърна дон Луис, покланяйки се ниско.

Французинът постоя замислен около минута, после се присъедини към дон Гутиерес и дон Мигел, които се разхождаха с девойките.

— Вървете след мен — каза той полугласно на дон Гутиерес мимоходом, — но се старайте да правите това незабелязано: следят ни.

После спокойно продължи да се промъква през тълпата. Обръщаше глава ту на една, ту на друга страна като човек, изпълнен с любопитство към всичко, което го заобикаля, но същевременно се придвижваше напред, докато стигна мястото, където пеоните с конете чакаха завръщането на дон Гутиерес.

Конят на дон Луис бе завързан наблизо. Той се метна на седлото и тръгна в галоп.

Дон Гутиерес и дон Мигел последваха приятелския съвет на французина, промъкнаха се заедно с дамите си до конете и се отправиха към асиендата.

Когато се загубиха в далечината и последните светлини на Меделен, конниците пришпориха конете и се понесоха в галоп.

Дон Гутиерес реши, че е дошъл вече моментът да запознае дъщерите си с онази част от своите намерения, която непосредствено ги засягаше.

Както можеше и да се очаква, Сакрамента и Хесусита приеха новината с радост. Макар и твърде млади, те бяха истински мексиканки. От детството си бяха привикнали с всички опасности, които породи междуособната война, затова без страх приеха необходимостта от неочакваното пътуване, още повече че щяха да са съпроводени от баща си, дон Мигел и всичките им предани слуги.

На завоя на една пътека ги посрещна конник, който се провикна, за да привлече вниманието им.

Това бе дон Луис.

— На двадесет мили от тук ни чакат нови, коне — каза той. — До изгрев-слънце трябва да изминете това разстояние дори ако се наложи да изморите всичките си коне!.. Вярвам, разбирате колко е важно да не изгубим нито минута!.. Напред!..

Тонът, с който изрече тези думи, не допускаше възражение. Двамата мъже разбираха, че ги заплашва сериозна опасност, и без всякакво колебание, застанали от двете страни на девойките, за да ги охраняват, пришпориха конете, следвайки французина, който летеше с бясна скорост напред.

Глава VII Пътуването

От Мексико извеждат два повече или по-малко удобни пътя — единият за Ялапу, а другият за Орисабу.

Естествено обикновените пътници предпочитат да извършват пътуванията си именно по тях.

Обаче контрабандистите и други типове, които имат причини да избягват честните хора и въобще порядъчното общество, са открили и трети път, но той е толкова труден, че се смята за непроходим.

А всъщност това е пътят, по който преминава голяма част от богатствата на Мексико.

Два дни след събитията, описани от нас в предната глава, около четири часа сутринта малък отряд от петнадесетина души се бе разположил на лагер върху един хълм. Той представляваше една от най-високите точки на използвания от контрабандистите път. Беше отчасти окръжен от гора и се издигаше над опасващата го пътека.

Трудно би могло да се избере по-подходящо място за лагеруване. От върха на хълма с поглед се обхващаше голямо пространство и всяко неочаквано нападение можеше да бъде избягнато.

Наблизо се намираше ранчо, нещо като полусрутена колиба, което имаше вид, като че ще рухне при първия порив на вятъра. Пред него се беше разположил лагерът на пътниците.

Денковете бяха наредени един върху друг така, че образуваха нещо като ограда. В средата, завързани за колове, конете и мулетата спокойно дъвчеха люцерна. На няколко крачки от животните около три тлеещи огнища спяха пътниците, протегнали крака към огъня и завити със своите наметала. Един часовой, облакътен на карабината си, охраняваше общата безопасност.

Започваше да се развиделява. Гъста пара, подобна на белезникав дим, бавно се надигаше откъм долините. Слънцето беше още ниско на хоризонта, но небето започваше видимо да светлее и предвещаваше скорошното настъпване на деня.

В тази минута откъм гъсталака, окръжаващ лагера, се дочу лек шум и над купчината от денкове се появи главата на човек, хвърлящ неспокойни погледи наоколо. Вместо да вдигне тревога, часовоят се наведе през оградата и протегна ръка на новодошлия, за да му помогне да се прехвърли.

— По дяволите! — шепнешком проговори часовоят, щом приятелят му се озова вътре. — Откъде се появи, приятелю? Помислих си, че няма да се върнеш и бях започнал да изпадам в отчаяние.

— Хм! — отговори нощният посетител. — Извърших продължително пътуване, драги ми Карнеро, и то по много тежък път.

— Вярвам ти, приятелю Педросо, но нямаме време за приказки. Лягай по-бързо на земята и се прави на заспал. Ако този проклет французин се събуди сега, непременно ще разбере, че си се разхождал на лунната светлина.

— Имаш право, приятелю — отвърна Педросо, като легна на земята и се загърна със своето наметало, — предпазливостта никога не е излишна.

— Е какво, там всичко наред ли е?

— Не би и могло по-добре да се нареди.

— Тъй е то — което е добре, си е добре — каза Карнеро, като потриваше ръце. — Струва ми се, че двамата ще свършим добра работа. Хайде, стига сме приказвали. Добре знаеш колко вредно е да се бъбри повече, отколкото трябва.

След тези изпълнени с мъдрост думи достойният сеньор Карнеро отново встъпи в длъжността си на часовой.

Почти в същата минута се изправи един човек и разкършвайки се, приближи към него. Той беше дон Луис Морен, или Луи Морен, както предпочете читателят.

Карнеро с видим страх гледаше приближаващия се.

Французинът изглеждаше съвсем спокоен. Нищо в изражението на лицето му не издаваше съмнение във верността на герилероса.

— Е, Карнеро — попита той часовоя, — как прекарахте нощта?

— Не съм затворил очи нито за секунда, милостиви господарю.

— Беше ли всичко спокойно?

— Да, милостиви господарю, всичко.

Дон Луи внимателно огледа наоколо, а после потъна в не особено весели размишления.

Бегълците — това название най-добре подхожда на спътниците на смелия французин — бяха достигнали първите проходи Лас Кумбрес от непрекъсната верига скали, струпани едни върху други. По техните склонове се виеше широк път, прокаран в скалистия масив още от испанците, но беше съвършено изоставен от мексиканците, макар че по него ежедневно преминават дилижансите от Мексико.

Французинът много искаше да избегне това място, твърде благоприятно за нападения от засада, но нямаше друг избор: пътеката, по която бяха вървели досега, тук се сливаше с големия път и отново се отбиваше от него едва на половината път от Пуебла.

Дон Луис познаваше много добре опасностите, които дебнат по този път, затова имаше сериозни причини да се безпокои.

Наред с двете враждуващи партии, които се опитваха да се унищожат взаимно, в Мексико съществува и трета, която живее за сметка на първите две и води непримирима война с обществото, ограбвайки от него средства за своето обогатяване.

Водачите на тази партия, която обхваща част от изметта на обществото и разорени от войната хора, се наричат салтеадори — обирджии по големите пътища.

Тези обирджии не трябва да се смесват с разбойниците, които грабят по големите пътища в стария свят.

Сред салтеадорите попадат хора от всички прослойки на обществото, хора с добри маниери, във висша степен вежливи, наричащи се взаимно салтеадори. След приключване на акцията те смело се завръщат в дома си и се появяват в обществото, сред което минават за едни от най-достойните му представители. С чиста съвест си отпочиват и се развличат, докато им се представи отново случай да вземат участие в някоя доходна работа.

Сред тях попадат офицери с всякакви чинове; служители в градската управа, търговци и дори литератори. Трябва да отбележим, че всички те са напълно уверени в безнаказаността на своите похождения, затова действуват почти явно. Това, че когато отиват на работа, налагат маската на почтеността, е резултат по-скоро на усвоения навик, отколкото на необходимост.

Пътниците от своя страна също не се отнасят враждебно към тези рицари на лесното препитание. Разбирайки отлично, че всеки трябва да живее, те никога не тръгват на път, без да вземат със себе си необходимата за салтеадорите сума.

Всичко се извършва по домашному, без излишни спорове и неприятни стълкновения. Случва се обаче рицарите на големите пътища да срещнат чужденци, които обикновено не се отличават с толкова миролюбив характер и винаги избухват, когато започнат да ги ограбват открито. Смъртно оскърбени от поведението на обречените жертви, в такива случаи салтеадорите безмилостно им ограбват всичко, а ако се наложи, дори убиват пътниците.

С надежда да измамят алчните бандити, някои пътници носели със себе си твърде малко пари, ала салтеадорите приемали това като незачитане на правата им и незабавно взимали съответните мерки, за да урегулират правилното постъпление на доходите. Един ден в Мексико, Пуебло и Вера Крус бе разлепено обявление, което предаваме, без да променяме нито една буква:

«Генералът на салтеадорите, узнавайки, че пътниците кой знае защо се въздържат да вземат на път повече или по-малко прилични суми пари, ги предупреждава, че онези, които не носят със себе си дванадесет пиастъра, ще бъдат подложени на телесно наказание.»

В заключение остава да се прибави, че това обявление беше редовно подписано, наистина с псевдоним, но затова пък добре известен на всекиго.

Ето при какви условия се пътува в Мексико, така че опасенията на дон Луис бяха основателни, защото бегълците трябваше да преминат именно през тази местност, където салтеадори поддържаха постоянна засада.

Докато французинът обмисляше всичко това, дон Гутиерес излезе от ранчото, където бе прекарал нощта, и се запъти към него.

— Вече сте станал? — каза той. — Последен лягате и пръв се събуждате… Просто не зная как да ви благодаря.

— Не се тревожете за това, сеньор, моля ви — весело отвърна французинът. — Аз съм много задължен на дон Мигел.

— Но аз не съм дон Мигел.

— Не е ли все едно, кабалеро? Вие сте негов близък роднина… Освен това за всекиго би било удоволствие да помогне на вашите прелестни дъщери, които са тъй любезни и смели.

— За жалост те са крайно уморени и се боя, че едва ли ще бъдат в състояние да продължат пътуването…

— Днес, а навярно и утре ще се придвижваме твърде бавно — прекъсна го водачът, — а претоварените мулета едва ли ще ни позволят да вървим бързо даже и да искаме.

— Съвсем бях забравил за това… Е, още по-добре, моите бедни момичета ще могат да си отпочинат малко.

По време на този разговор едни от пеоните почистваха конете, които апетитно унищожаваха обичайната утринна порция царевица, пръсната по разстланите одеяла, а други палеха огньовете и приготвяха закуската.

Девойките излязоха от ранчото. Вместо в изящни дамски тоалети, сега те бяха облечени в полумъжки костюми на амазонки, по-подходящи и удобни за пътуване.

Докато пеоните оседлаваха конете и товареха мулетата, дон Гутиерес нареди да поднесат закуската.

— Далеч ли сме от Мексико, сеньор? — запита Сакрамента.

— Вече не сме далеч, сеньорита.

— А кога ще пристигнем? — полюбопитствува Хесусита.

— Ако не се случи нещо непредвидено, ще бъдем там след три дни, сеньорита.

— Толкова дълго! Но, моля ви, кажете, сеньор, смятате ли, че тук ни заплашва някаква опасност?

— Абсолютно никаква, сеньорита, още повече че сме достатъчно много — отвърна той, като се усмихна.

— Ами салтеадорите? — попита Сакрамента, като че ли предчувствуваше дебнещата ги опасност.

— Салтеадорите са твърде достойни хора, сеньорита, и аз съм убеден, че те ще се постараят да не ни причинят и най-малкото зло.

— Уверен ли сте в това, сеньор? — запитаха едновременно и двете.

— Давам ви честната си дума… Освен това салтеадорите, за които толкова много се говори, съвсем не са толкова страшни, колкото ги представят. Разчитайте на мене, сеньорити, и не се страхувайте от нищо. Дори и да се осмелят да ни нападнат, повярвайте, ще съумея да ги поставя на мястото им.

Успокоени, младите момичета се развеселиха, разговорът премина на други теми и закуската продължи.

Но за пътниците закуската никога не продължава дълго. И сега тя отне само около десет минути.

Сутринта бе великолепна. Полегатите лъчи на слънцето осветяваха планините, покрити със зеленеещи се гори. Над тях се извисяваше снежният връх на Орисаби, очертан сред синеещата далечина на хоризонта.

Групата вървеше по тясна пътека, виеща се край дълбоки пропасти, откъдето се надигаха гъсти пари. Тук започваха знаменитите клисури Лас Кумбрес.

Дон Луис, дон Гутиерес и неговият племенник вървяха начело на групата.

Младите момичета бяха на тридесет крачки зад тях и не можеха да чуят разговора им.

Дон Луис подозрително се огледа наоколо, като че ли искаше да се убеди, че са само тримата, и започна с тон, който ясно показваше колко сериозен ще бъде разговорът.

— Ето това е Лас Кумбрес, сеньори — започна французинът. — След два-три часа най-много ще бъдем обкръжени от салтеадорите.

— Какво говорите, дон Луис — възкликна с безпокойство дон Гутиерес.

— Казвам истината, сеньор. Ето, погледнете в тази посока — протегна ръка французинът, — виждате ли онзи издаващ се напред нос, целия покрит с гора?

— Да, виждам го добре. Намираме се на не повече от три мили от него.

— За нас, поне засега, това няма никакво значение… Исках само да ви кажа, че в тази гора в момента има засада от около тридесет салтеадори, които ни причакват.

— По дяволите! Нима е истина?

— В това съм напълно убеден.

— Да, да — проговори дон Мигел, като поклати угрижено глава. — Зная това място. Именно тук те винаги устройват засади.

— Този нос, по-точно казано този указател, прелива в съседните скали и усои и образува едно твърде голямо, гъсто обраснало пространство, което приютява и добре прикрива салтеадорите.

— Но ние сме петнадесет смели, ловки мъже и ми се струва, че ще съумеем да се справим — каза дон Гутиерес.

— Изслушайте ме внимателно, сеньор. Истина е, че сме петнадесет души, но не сме чак толкова смели. А като се изключат от тях и предателите…

— Предатели? — извика дон Мигел.

— Аз зная кои са — спокойно отговори дон Луис.

— И още никого не сте простреляли в главата?

— Това няма да им се размине. Имам си планове за тях. А сега да продължа… След като извадим предателите, ще трябва да извадим и страхливците.

— О! — промълви дон Гутиерес.

— За Бога, сеньор — каза французинът, смеейки се, — позволете ми да забележа, че се учудвам на вашата наивност… Взели сте със себе си петнадесет слуги и си въобразявате, че те са ви безусловно предани и охотно ще се оставят да ги убият заради вас… А защо? Това би било прекалено глупаво от тяхна страна. Предаността в тази страна, пък и навсякъде, не е нищо друго освен капитал, вложен с голяма лихва. Каква изгода ще имат вашите пеони, ако се оставят да ги избият заради вас? Не разчитайте прекалено много на тях. Може би около шестима не ще побегнат и ще изпълнят своя дълг… Добре! Шестима и ние тримата — това прави всичко девет души… Нима сериозно мислите, че девет души ще успеят да надвият тридесет опитни салтеадори? Не допускам да сте забравили, че с нас пътуват две жени, които трябва да бъдат спасени на всяка цена. При такива условия би било безумие да се мисли за съпротива, а аз ви смятам за достатъчно разумен.

— В такъв случай какво трябва да направим, за Бога?

— Ето това е въпросът. Аз самият вече няколко часа си блъскам главата да измисля нещо, но не ми се удава. Час по-бързо трябва да намерим изход, защото твърде скоро ще се озовем в устата на вълка…

— Какво трябва да се направи? — едновременно запитаха двамата мъже, силно разтревожени.

— Засега още не зная… Нека поразсъдим по-спокойно… Но още сега искам да ви попитам: бихте ли ме упълномощили да действувам от ваше име?

— Разбира се — бързо отвърна дон Гутиерес.

— Тоест — продължи французинът, — вие ми предоставяте пълна свобода да действувам за общите интереси и предварително ще приемете да постъпвам така, както аз преценя за необходимо?

— Да.

— Това вече ме улеснява. И ще потвърдите всички задължения, които бих поел от ваше име?

— Кълна ви се!

— Само преценете какво ще обещаете, дон Луис — каза с глух глас дон Мигел. — Ще трябва да избавите моите братовчедки от всякакво оскърбление.

— Ще се постарая, макар човек да няма право да обещава повече от това, което знае, че може да изпълни. Но кълна ви се, дон Мигел, че съм готов да умра, но да не допусна който и да е салтеадор да докосне с върха на пръстите си вашите братовчедки.

— Благодаря ви, дон Луис — с развълнуван глас изрече дон Мигел, като му протегна ръка. — Зная вашето благородно сърце и ви се доверявам.

— Ето какво трябва да направите според мен, сеньори: постепенно забавете хода на кервана, така че между вас и мен да има поне сто крачки; дръжте оръжието си готово, в случай че се наложи да се сражаваме, но не предприемайте нищо, преди аз да ви наредя. Иначе ще загинем… Веднъж започне ли бой, нищо няма да ни спаси. Решено, нали?

— Във всичко ще ви се подчиняваме.

— Добре. А сега разчитайте на Божията милост! Не забравяйте какво ви казах и ме оставете да вляза право в капана.

След това той махна с ръка, запали пура и като пришпори коня си, бързо се озова доста далеч от испанците, които възпираха своите коне, за да дадат на кервана време да ги доближи.

Глава VIII Салтеадорите

Дон Луис продължаваше да язди бързо напред и с всяка минута все повече и повече се приближаваше до мястото, където салтеадорите бяха устроили засадата.

Лицето му бе спокойно и безгрижно. Никому не би хрумнало в главата, че този човек, който с такова блаженство пушеше пурата си, знаеше отлично каква опасност го дебне напред и даже би могъл да покаже къде точно ще се появи.

Французинът, забравихме да споменем това, беше въоръжен от главата до петите: дръжките на два шестцевни револвера се подаваха от кобурите на седлата; два също такива револвера бяха затъкнати в пояса му; на портупея му висеше дълга шпага, а в ботуша му бе пъхнат нож; към седлото бе прикрепена двуцевна карабина със забоден на нея щик като сабя — с една дума, почти в един миг би могъл да даде двадесет и шест изстрела, без да смятаме хладното оръжие.

Испанците тревожно следяха приближаването на французина, който вече се намираше на незначително разстояние от засадата.

Щом дон Луи стигна до указателя, на няколко крачки пред него изведнъж се появи елегантно облечен конник върху прекрасен породист кон. Лицето му бе закрито от черна кадифена полумаска.

— Извинете, кабалеро — вежливо проговори непознатият, — ще бъдете ли така добър да ми дадете огън?

— С най-голямо удоволствие, кабалеро — отвърна французинът, без да се смущава. И като спря коня си, подаде пурата на непознатия.

Той я взе и запали своята.

В това време дон Луис се любуваше като познавач на коня на непознатия.

— Какъв прекрасен кон имате, кабалеро! — рече той. — Искрено ви поздравявам, че го притежавате.

— Да, не е лош — отговори непознатият, докато връщаше пурата, покланяйки се.

— Точно такъв кон съм мечтал да имам — продължи дон Луис.

— Вярвам ви, кабалеро, но преди това, извинете, бих желал да ви задам един въпрос, ако ми позволите.

— На вашите услуги, кабалеро — каза французинът, като се поклони учтиво.

— Вие навярно сте от групата пътници, която приближава насам?

— Да, сеньор, пътувам с тях.

— Така и предполагах. Но защо тогава сте се отдалечили толкова от другарите си?

— За това има много причини, кабалеро — усмихнато отговори дон Луис.

— Ще бъдете ли така добър да ми ги съобщите, сеньор?

— Защо не? — каза французинът все така усмихнат. — Първо, исках да се срещна и да преговарям с вас, сеньор.

— Да преговаряте с мен? — учуди се непознатият. — Навярно се шегувате?

— Ни най-малко, уверявам ви.

— Нима сте знаели, че ще ме срещнете тук?

— Да, сеньор — отговори французинът натъртено, — и не само вас, но и съпровождащите ви конници, които кой знае защо така упорито се прикриват, вместо да се появят.

Непознатият го изгледа внимателно.

— Очевидно сте твърде смел човек, сеньор.

— Всякога са ми го казвали, кабалеро.

— Е, щом сте знаели, че ще ме срещнете, и щом желаете да говорите с мен, аз ви слушам, сеньор.

Дон Луис вдигна дясната си ръка.

Пътниците спряха.

— Какво правите, сеньор? — запита непознатият.

— Давам знак на моите приятели да спрат, за да можем да поговорим свободно.

— Е, ами ако аз бях заповядал на моите спътници да се появят? — запита той след това.

— По всяка вероятност биха изпълнили заповедта ви, но каква полза ще имате от това? — безгрижно отвърна дон Луис.

— Чакам да ми обясните — каза непознатият.

— Разбира се, сеньор. Но преди това позволете ми да ви попитам нещо. Нали не греша, като ви смятам за водач на тези достойни кабалерос, които се крият в гъсталака?

— Предположете, че е така — отвърна непознатият.

— Простете, но бих желал да съм сигурен в това.

— Е, добре, аз съм водачът на тези кабалерос.

— Вие сте четиридесет души, нали?

— Ние сме точно двадесет и пет… Може би ви се струва, че сме твърде малко?

— Може би… Вярно, ние сме само петнадесет, но затова пък отлично въоръжени, както виждате.

— Това не е зле.

— Така е, нали? Но въпреки това бих желал, ако е възможно, да избегнем стълкновението.

— Всеки припечелва хляба си, както умее, сеньор. Лоши времена настанаха.

— Да, търговията върви зле… Именно заради това искам да ви направя едно предложение.

— Предложение?

— Кълна се в честта си, да. Надявам се, че не държите непременно да се сражавате с нас.

— Ако това може да се избегне…

— Разбира се. Ето как стоят нещата: ние сме петнадесет души…

— Това вече го казахте.

— Точно така. Ще ви дам по унция и половина за всеки пеон, което прави осемнадесет унции.

— А за господата?

— По пет унции за всекиго.

— Значи всичко двадесет и три унции?

— Да. Това е доста солидна сума.

— Смятам, че е малко.

— Чух отлично думите ви, но признавам си, не разбирам как може да намирате такава сума за недостатъчна.

— Защото не включихте откупа за дамите.

— Наистина, съвсем бях забравил за тях. Ще получите още двадесет унции за двете дами.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Натоварените мулета.

— Хм. Събрали сте доста подробни сведения.

— Прав сте, сеньор.

— Това е съвсем очевидно… Готов съм да прибавя още седем унции за мулетата и с това целият откуп става петдесет унции. Това вече е доста значителна сума.

— И все пак недостатъчна.

— Какво? И петдесет унции ли ви са малко?

— На мен са ми нужни сто унции — невъзмутимо заяви непознатият.

— Знаете ли какво ще ви кажа? Проявявате прекалено големи претенции.

— Така ли мислите?

— Да.

— Позволявате си да мислите така, защото забравяте най-главното: че ако поискам, мога да завладея цялото ви имущество.

— Такава стъпка ми се вижда твърде рискована, сеньор — студено забеляза французинът, — но за да ви докажа желанието си да свършим цялата работа мирно, ще изпълня искането ви. Ще получите сто унции.

— Кога?

— След десетина минути. Или ви се виждат твърде много?

— Не, съгласен съм. Но преди да приема окончателно предложението ви, трябва да се посъветвам със своите другари.

— Защо не, посъветвайте се, сеньор.

— Не се ли боите от тях?

— Забравяте, сеньор — каза французинът, свивайки презрително рамене, — че разполагам с двадесет и шест изстрела, а вие сте всичко двадесет и пет души.

Тази дързост беше напълно в мексикански дух и се поправи на непознатия.

— Добре — каза той, — вие сте истински мъж.

Дон Луис мълчаливо се поклони.

Салтеадорът плесна два пъти с ръце и почти за миг група мъже, маскирани и добре въоръжени, възседнали хубави коне, излязоха от гората и заобиколиха своя предводител.

Французинът се отдръпна настрана, за да не пречи на съвещанието.

Водачът им предаде предложението на дон Луис.

Доколкото французинът можеше да съди по жестовете и изражението на лицата им, салтеадорите отказваха да приемат тези условия. Той вече се готвеше да даде знак за нападение и същевременно проверяваше дали оръжието му е в изправност, ако се наложи да действува.

Междувременно препирните, изглежда, започваха да стихват. По-голямата част от салтеадорите се присъединиха към водача си.

Само двама упорствуваха и продължаваха да държат на своето.

Началникът ги накара да замълчат, после се приближи към дон Луис.

— Съгласни сме — каза той. — Къде са парите?

— Сега ще ги донеса.

— Вървете и се върнете колкото може по-бързо, в противен случай не отговарям за нищо.

— А аз отговарям за всичко — отвърна французинът с подигравателен тон.

После обърна коня си и в галоп се отправи към пътниците, които с тревога очакваха резултата от преговорите.

— Е, какво направихте? — запитаха го дон Гутиерес и дон Мигел, когато стигна до тях.

— Всичко е уредено — отвърна французинът, — но за съжаление ще ви струва скъпо.

— Глупости! — извика дон Гутиерес. — Само да се отървем от тях.

— Съгласен съм с вас.

— Значи те приемат да вземат откуп? — попита дон Мигел.

— Да, но е твърде голям — сто унции.

— Бих дал четворно повече, само да се измъкнем невредими — каза весело дон Мигел.

— Давайте ги по-бързо. Те с нетърпение чакат парите.

Двамата мъже забъркаха в джобовете си и му дадоха исканата сума. Отрядът тръгна. Дон Луис вървеше напред.

Салтеадорите се бяха наредили в полукръг около своя предводител.

— Ето уговорената сума — каза французинът и връчи пълната със злато кесия. — Направете си труда, сеньор, да ги преброите.

Непознатият взе кесията и започна да брои.

Докато бе зает с това, няколко души от окръжаващите го шепнешком разговаряха помежду си, после изведнъж се нахвърлиха върху пътниците със саби и пистолети.

— Измамени сме! — извика дон Луис и стреля с револверите си срещу нападателите.

Пътниците се стараеха да се държат твърдо и се приготвиха за защита.

Стълкновението ставаше неизбежно. За щастие в този момент се намеси водачът. Той застана смело между двата отряда и като се обърна към другарите си, извика със строг глас:

— Какво означава това, войници? Нима искате да опетните своята чест, като погазите дадената дума? Назад! Заповядвам ви! Ще убия като куче всеки, който се осмели да не се подчини!

Бандитите отстъпиха.

Един от тях лежеше на земята. Той не беше ранен. Дон Луис стреля в коня му и благородното животно повлече конника със себе си, стоварвайки го почти в краката на французина.

При падането връзките, които прикрепяха маската му, се скъсаха и тя се смъкна от лицето му.

— Ооо! Сеньор дон Рамон Армеро! — каза французинът, като се усмихна подигравателно. — Бог ми е свидетел, за мен е голямо удоволствие да ви видя пак. Бях уверен, че това сте именно вие. На вас обаче пак не ви провървя. Вторият опит, сеньор, излезе също така неудачен, както първият. Съгласен ли сте с мене?

Дон Рамон — това бе действително той — нададе яростен вик и като скочи мигновено, като тигър се хвърли с нож в ръка върху дон Луис.

Французинът обаче явно знаеше какъв човек има насреща си и беше нащрек. Тозчас освободи крака си от стремето и с един удар на ботуша си събори злодея на земята. Той се свлече и притихна като мъртъв.

В това време водачът на салтеадорите се приближи до французина.

— Сумата е точна, сеньор — каза той. — Можете да продължите пътуването си, но ви предупреждавам, не предприемайте ново нападение — това ще ви струва скъпо.

— Сеньор, не аз нападнах. Само се защитих. Но и вие, повярвайте ми, не се опитвайте да ме заплашвате — не ще ви се размине леко.

Измежду редовете на салтеадорите се чу ропот.

— Смятате ли — прокънтя гласът на французина, — че ако бях сам, щях така безропотно да си платя откуп? Кълна се в Бога, никога не бих сторил това и със сила щях да си пробия път, за да продължа.

— Престанете да се хвалите, кабалеро. Сбогом! — сухо отвърна салтеадорът.

Дон Луис презрително сви рамене и не отговори.

— Напред! — извика той на пеоните.

Те подкараха мулетата.

Французинът гледаше как се източиха пред него. Когато всички изчезнаха зад завоя и той остана сам сред салтеадорите, струпали се на няколко крачки от него, извади револверите си и извика силно:

— Е, време е да си вървя, разбойници! Няма ли някой да се опита да ме спре?

Никой не отговори.

По даден от водача им знак те обърнаха конете си и в галоп потеглиха към гората, сякаш потънаха в нея.

Дон Луис се разсмя.

— Колко жалко, че с нас имаше жени! Така ми се искаше да дам урок на тези негодяи!

След това пъхна револверите в кобурите и се отдалечи, поглеждайки от време на време назад, сякаш да се убеди, че салтеадорите наистина повече няма да ги безпокоят.

Когато и той на свой ред изчезна от погледа на разбойниците, откъм гората излезе крадешком един човек и оглеждайки се предпазливо, приближи към дон Рамон, когото салтеадорите бяха изоставили прострян на земята. Мъжът го повдигна, метна го на гърба си, постави го под едно дърво и грижливо започна да го свестява.

Това беше капитан дон Ремиго Диас.

Не мина много време и дон Рамон отвори очи.

— О, вие ли сте, дон Ремиго? — попита с неуверен глас. — Благодаря ви за грижите.

— Не си струва да се говори за това, сеньор. Приятелството ме задължава.

— А къде са останалите?

— Кой ги знае! Щом си разделиха получения откуп, се пръснаха в различни посоки.

— И ме изоставиха?

— Да! Но аз се сетих за вас и се върнах.

— Още веднъж ви благодаря, дон Ремиго. Няма да забравя помощта, която ми оказахте сега. Какво стана с проклетия французин?

— Отиде си спокойно, като че ли е тръгнал на разходка, надсмивайки се над нас.

— Ах, дяволът! Ще му отмъстя дори ако трябва да го преследвам до самия ад!

— Не забравяйте, че е твърде опасен противник и ще ни причини немалко неприятности.

— Да, да, той е смел — отвърна дон Рамон със зловеща усмивка, но нали знаете, че малката коралова змия убива ягуара? Аз ще убия дон Луис Морен.

— Значи няма да се върнем във Вера Крус?

— Не, хиляди пъти не, във всеки случай не преди да си отмъстим.

— Ще ви напомня, че сега дон Луис отива в Мексико, а къде смята да отиде оттам, не е известно.

— Затова пък аз зная. Но се надявам, че не ще му се удаде да напусне Мексико.

— Дано ви чуе небето, драги сеньор. Бих отстъпил мястото си в рая, което, надявам се, ми се полага, само и само да успеем да осъществим това, което сме замислили. Но в Мексико ще се озовем сред привържениците на изменника Мирамон и трябва да приложим цялата си хитрост, за да не ни открият.

— Бъдете спокоен за това. Аз съм достатъчно богат и имам много приятели там.

— Уви! — въздъхна дон Ремиго. — Аз нямам нито едното, нито другото.

Дон Рамон злобно се усмихна.

Капитанът продължи:

— Какво ще правим сега? Още сме далеч от Пуебла.

— Е, струва ли си да говорим за това? Все някак ще стигнем.

— Така е, но вашият кон е убит, а моят твърде изморен и много бавно ще се придвижваме… Освен това сте ранен… А да, вие ще се качите на моя кон.

— Благодаря. Чувствувам се съвършено разбит. Този негодник ме рани в гърдите.

Дон Ремиго стана, навлезе в гората и след малко се върна, водейки коня си за юздите. После помогна на приятеля си, по-точно на съучастника си, да се качи на коня и бавно поеха в посока към Пуебла.

Глава IX Мексико

Със започването на мексиканската война и особено след превземането на Пуебла Мексико привлече вниманието на журналистите и те един през друг се надпреварваха да поднасят на публиката сведения и описания на този град.

За жалост или поставилите си тази цел журналисти нямаха възможност да събират точни сведения, или пък, което е по-вероятно, не се бяха погрижили достатъчно да ги потърсят, но повечето от данните и описанията са съвсем непълни и съдържат неверни твърдения.

Ето какво разказват старите хроники за този град.

В началото на 1140 година, по времето, когато крал на Гуетсина бил Тецкуко, мексиканците проникнали в тази страна и стигнали до мястото, където е сега Мексико. То съставлявало част от владенията на Акулгуа, владетеля на Атцкапутцалко.

Макар че мексиканците се появили по тези места не в 1140, а едва в 1142 година, американската Венеция започнала в действителност да се заражда от лоното на водата.

Нарочно подчертахме последните думи. В повечето описания се твърди, че градът Мексико е основан близо до езерото Тецкуко, докато по-точно е да се каже сред езерото — това далеч не е едно и също.

Подобно на своята европейска сестра Венеция, с името Мексико се наричало на първо време едно голямо село, съставено от порутени колиби, които служели за временно убежище на бедните рибари. Постоянните нападения на диваците обаче принудили мексиканците, заселили се първоначално разпръснати на многобройните малки островчета, да осъзнаят потребността да се обединят, за да могат да оказват съпротива срещу враговете. Благодарение на храбростта и търпението си успели да си построят наколни къщи и да създадат онези плуващи градини, забележителни по своята неповторимост. В тях те отглеждали зеленчуци, индийски пипер, царевица, от които, заедно с лова на водни патици, се прехранвали.

Смятаме за необходимо също да поправим и грешката, направена от един съвременен писател, който приписва основаването на този град на ацтеките и го нарича Теноктилан вместо Темикститлан, което всъщност е и сегашното название на града.

По време на първите боеве между мексиканци и испанци градът Мексико бил почти напълно разрушен. Четири години след окончателното му завоюване бил наново изцяло построен от Фернандо Кортес. Макар изграждането му да ставало по стария план, новият град се различавал много от предишния. По-голямата част от каналите били засипани и заменени с павирани улици. Великолепни дворци и богати манастири се извисили като по чудо. Градът добил напълно испански облик.

Оттогава водите на езерото все повече и повече снижавали нивото си. Те се отдръпнали и само в най-старите квартали са останали няколко кални блата — последни следи от древните канали.

Мексико се намира на еднакво разстояние от двата океана и е с надморска височина 2280 метра, тоест на едно равнище с планината Сан Бернар. Има чудесен умерен климат. От едната му страна се издига планината Попакатепетъл с димящия си кратер, а от другата — Ицтацигуалт, или Бялата жена. Покритите с вечен сняг върхове на тези планини се губят в облаците.

Мавританската архитектура на сградите, къщите, боядисани в светли цветове, многобройните кубета на черквите и манастирите, чиито жълти, сини или червени цветове, позлатени от залязващото слънце, багрят цялата столица, и топлият благоуханен ветрец, играещ си сякаш с гъстите клони на дърветата — всичко това придава на града източен характер и поразява погледа със своето великолепие.

Казахме вече, че град Мексико е бил възстановен по стария план. Както и по времето на Монтекуцома, той е разделен на четири главни квартала. Всички улици се пресичат под прав ъгъл и извеждат на Пласа Майор — по пет главни артерии, а именно: улиците «Такуба», «Монтериля», «Сан Доминго», «Монеда» и «Сан Франциско».

Всички испански градове в Новия свят са изградени по един шаблон и всеки има по един Пласа Майор, подобен на другите.

В Мексико от едната страна на площада се намират катедрата и олтарът, а от другата — дворецът на председателя на републиката, където са и канцелариите на четирите министерства, казармите, затворът и други обществени институции. На третата страна е общината, а четвъртата представлява пазарът Портал де Лас Флорес, който единствен е оцелял от времето на бялата древност.

Откъм пазара площадът е украсен с портали или манастирски сводове. До стълбовете им са подслонени евангелистки пастори, търговки на питки от царевично брашно и продавачи на разхладителни напитки.

Французинът посъветва дон Гутиерес да заобиколи Пуебла и да продължи направо за Мексико.

Дон Луис, върху когото все още лежеше грижата за безопасността на кервана, го преведе през глухи неизвестни пътеки до самия град. Стигнаха там три дни след срещата си със салтеадорите, без да им се случат никакви премеждия даже при преминаването на известната със зловещата си слава гора Дел Пинал.

Когато пътниците излязоха на гигантското шосе, завършващо при бариерата Такуба, се разнесе вечерният черковен звън.

В мексиканската столица е забранено да се яздят коне по улиците от залез до изгрев-слънце.

Щом стигнаха до бариерата, пътниците спряха в хана, където решиха да оставят товарните животни, конете и съпровождащите ги слуги.

Мексиканските ханове по нищо не приличат на европейските. Грижите на съдържателите се ограничават единствено с това да дадат на пътниците вода и прибори за хранене. Всичко останало те сами трябва да си набавят. Ако имат провизии, толкова по-добре, ако нямат — лягат си гладни. Но и удобното нощуване си е тяхна работа — стопанинът на хана е длъжен да им даде само креват с обтегната на рамка волска кожа вместо дюшек или пух.

Затова повечето притежатели на ханища са хора крадливи и дръзки. Те одират кожата на пътника с цени, каквито им хрумне, и приемат само оня, който им се понрави.

По щастлива случайност дон Луис отдавна познаваше стопанина на хана, в който доведе дон Гутиерес и спътниците му в този късен час. Винаги бе поддържал с него добри отношения и неведнъж му бе правил услуги.

Заради приятелството си с французина ханджията се показа сговорчив и вежлив дотам, че даже се съгласи, разбира се, срещу заплащане, да осигури на пътниците всичко, от което се нуждаят.

Девойките изнемогваха от умора. Не можеше и да се мисли да изминат пеша целия град, за да стигнат до улица «Примера Монтериля», където се намираше къщата на дон Гутиерес.

Като свърши с необходимите приготовления за нощуването, дон Гутиерес нареди да донесат вечерята. След като се нахраниха, Сакрамента и Хесусита се оттеглиха да спят, а тримата мъже запалиха цигари и останаха да поприказват.

— Ето ни най-после в Мексико! — изрече с облекчение дон Гутиерес. — Слава Богу!

— Сигурно не възнамерявате да останете дълго тук? — попита дон Луис.

— Колкото е възможно по-малко, сеньор. Знаете колко е важно за мен да отпътувам, преди да е настъпила катастрофата. Отрядите на Хуарес вече обкръжават града от всички страни и скоро Мексико ще бъде обсаден, а аз не искам да прекарам тук обсадата. Нима имаше смисъл да бягам от Вера Крус, излагайки се на толкова опасности, за да се оставя да ме заловят в Мексико?

— Да допуснем, че ще останете тук около осем дни.

— Най-много, макар че ми се иска да заминем по-скоро, ако това е възможно.

— Много добре. В такъв случай смятам за ненужно да влачим багажа ви в града. Най-добре е да го изпратим още утре в Гуадалахара. Пътят в тази посока все още е свободен и пеоните ви ще бъдат вън от всякаква опасност. Когато решите да заминете и вие, ще ви бъде значително по-лесно да се измъкнете от града, ако ви заплашва опасност или арест.

— Не бях се сетил за това. Хрумването ви е чудесно, дон Луис. Още утре моите пеони ще тръгнат за Гуадалахара. Те няма да изминават дневно големи разстояния и ще успеем да ги стигнем след няколко дни.

— Добре, този въпрос е вече решен! Да, искам да ви кажа още нещо… Съветвам ви да оставите при себе си двама от пеоните си: онези, които дон Мигел нае преди заминаването ви.

— Карнеро и Педросо? — проговори дон Мигел.

— Да.

— Признавам, твърде малко ги познавам, но и малкото, което знам за тях, не ми вдъхва доверие.

— Затова пък аз ги познавам достатъчно добре: тези двама негодници, в някои случаи, признавам, твърде полезни, са достойни за обесване. Трябва да ги държите постоянно под око. Послушайте ме, дон Гутиерес, оставете ги с вас.

— Ще постъпя така, както ме съветвате, сеньор.

— Е, след като обсъдихме всички въпроси, време е да ви пожелаем лека нощ, дон Гутиерес — каза французинът и стана. След него стана и дон Мигел.

— До утре, сеньори — отвърна дон Гутиерес, като ги изпращаше до вратата. — Надявам се да получа от вас добри новини.

— Ще се постараем, сеньор.

Двамата мъже се сбогуваха и напуснаха стаята.

Беше вече девет часът. Нощта изглеждаше прекрасна — една от онези светли и прозрачни нощи, съвсем непознати за нашия климат. Тъмносиньото небе сияеше с неизброимо множество ярки звезди. Лек ветрец поклащаше тръстиката в езерото и тя се люлееше с тайнствен шепот.

Известно време мъжете повървяха смълчани един до друг.

— Какво ви е, дон Мигел? — запита най-сетне французинът. — Изглеждате някак особено потиснат.

— Наистина ми тежи нещо на душата, дон Луис — отвърна унило младият човек.

— Не разбирам какво би могло да помрачи настроението ви така внезапно.

— Защото нищо не знаете, сеньор — отвърна дон Мигел, като се опитваше да сподави въздишката си.

— Ще зная, ако ми кажете — възрази французинът.

— Защо да скривам от вас това, което твърде скоро може би ще научите от другиго?

Но какво има, приятелю. За Бога, кажете ми. Вие просто ме плашите!

Бяха стигнали почти на ъгъла на Пласа Майор. Той сияеше в многоцветни светлини. Прекарали деня затворени в домовете си поради горещината, хората се тълпяха на площада и вдишваха блажено свежия нощен въздух.

— Искате ли да влезем в това кафене? — предложи дон Мигел. — Там можем да поговорим по-спокойно, отколкото сред това множество.

— Както желаете.

Влязоха в заведението, където се продаваха и разхладителни напитки, и седнаха на една, масичка до вратата. Дон Мигел поръча за двамата ликьор от тамаринди[5] и като изчака сервитьорът да се отдалечи, каза:

— Приятелю, време е да споделя това, което ме измъчва така силно: аз излъгах вуйчо си.

— Вие сте излъгали? Вие? — извика дон Луис. — Не сте способен на такова нещо!

— Благодаря ви — отвърна младежът с горчива усмивка. — Но за жалост е истина. Излъгах го, но не съм виновен за това — побърза да прибави той.

— Признавам, че не ви разбирам добре и чакам да хвърлите малко светлина в този хаос — каза дон Луис.

— Моят баща не е в Мексико и няма да дойде тук… Той не може да дойде.

— Какво говорите?! — извика учудено французинът.

— По заповед на губернатора на Сонора баща ми е задържан в асиендата Агуас Фрескас[6]. Той е под наблюдение и не само не може да помогне на вуйчо ми да избяга, но сам се нуждае от неговата помощ. А сега ме посъветвайте какво да направя?

— Хм! Признавам, дон Мигел, случаят е сериозен.

— Боже мой, това и аз го зная! — извика младежът.

— Сериозен е, но не виждам нищо, което би могло да ви доведе до отчаяние. Ще се опитам и надявам се с Божията помощ да успея да ви избавя от това положение.

— О, приятелю, цял живот ще ви благославям!

— Това също не е толкова необходимо — отвърна усмихнат французинът. — Вие също ми помогнахте в беда, дон Мигел. Сега е мой ред и Бог ми е свидетел, че ще направя всичко, което е по силите ми. А сега нека изясним как стоят нещата… Ако не се лъжа, асиендата Агуас Фрескас се намира в околностите на Рио Гила?

— Да, приятелю, на самата територия на команчите. Както знаете, там именно се намират най-богатите златни залежи, които са владение на баща ми.

— Странно е, че господин Де Сетина си е избрал точно това убежище!

— Нямаше друг избор. Губернаторът на Сонора го принуди чрез измама и хитрост набързо да напусне къщата си и да избяга от Питика посред нощ. По това време в града открито се говореше, че щели да го разстрелят.

— Да, да — продума французинът с гневни проблясъци в очите. — Добре познавам генерал Алварес. Но какви са мотивите му за всичко това?

— Никакви. Просто баща ми е испанец — това е всичко.

— Да, за него е достатъчно, че е чужденец. Той постъпва еднакво както с французите, така и с кастилците… Уверен съм, че би могъл да разстреля без всякакви основания и баща ви, както уби, прикривайки се зад закона, моя нещастен съотечественик Гастон де Раусе.

— Напълно възможно е… Баща ми се уплаши и избяга. Само едно убежище му се струваше сравнително надеждно — Агуас Фрескас, — защото се намира на индианска територия…

— Да, да, Алварес няма да рискува да иде да го търси там. Но вие ще трябва да се промъкнете до асиендата, а това е много трудно. Да не говорим, че ще се наложи да преминем цялата индианска територия, за да стигнем до Гуаямас, и то така, че шпионите на Алварес да не попаднат по следите ни. Но това, кълна се в спасението на душата си, е много трудна задача. Не трябва да забравяме, че с нас има и две жени.

— Не може ли да ги оставим в някой пограничен град?

— Много умно го измислихте, дон Мигел!.. Алварес ще открие сеньоритите и ще ги задържи като заложници.

Младежът отчаяно наведе глава.

— Как да постъпим? — прошепна той.

— Главното е да не се отчайваме и добре да премислим всички възможности. Или сте забравили старата кастилска поговорка «Има изход от всичко, освен от смъртта»? Ако не се лъжа, ние сме живи и здрави — значи нищо не е изгубено. Вашият вуйчо познава ли крайбрежието на Тихия океан?

— Никога не е ходил по-далече от Мексико.

— Прекрасно. Нещата се опростяват. Ще го поведем накъдето поискаме. Преди това обаче трябва да наемем хора, познаващи добре територията на индианците и достатъчно храбри, за да не отстъпят пред страха да бъдат скалпирани.

— Къде ще намерите тук такива хора?

— В Мексико с пари може да се намери всичко.

— О, пари имаме.

— Тогава ще имаме и хора… Сега е полунощ — най-подходящото време. Ако не бързате, елате с мен. Ще ви заведа на такова място, където ще имам честта да ви представя пълна колекция от най-изпечени мошеници… Наетите от вас герилероси са същински агънца в сравнение с тези субекти.

— Дявол да го вземе! Ненадминат сте в сравненията! — усмихна се обнадежден младежът.

— Вървете с мен и сам ще се убедите.

Те станаха от масата и напуснаха кръчмата.

Глава Х Вертепът

Във всички столици и на Стария, и на Новия свят не са малко такива домове, които като че ли напук на всичко, което става, са отворени нощем и затворени денем. Тия вертепи са свърталище на цялата измет на цивилизацията. Тук се събира утайката на обществото, чиито представители пият, танцуват, прахосват злато, сребро и всякакъв род ценности, в по-голямата си част добити чрез грабежи и убийства.

В Европа подобни домове се намират под особено строгия контрол на полицията, което й дава възможност да хвърля понякога мрежите си и да се добере до някои дълго търсени престъпници, които никога не биха попаднали в ръцете на закона, ако не съществуваха тези вертепи.

В Мексико е съвсем различно. Тези вертепи, тъй наречените велорийос, внушават такъв ужас на затворническите надзиратели и низшите служители на градската полиция, че се боят да влизат в такива домове. Нещо повече, те не се осмеляват дори да обикалят из улиците, където се намират тези дворци на престъпния свят.

Единствено мексиканските вертепи се славят обаче с това, че сред тях има представители от различни слоеве и класи на обществото. Там намират приют със стоическо равнодушие и победените от всички партии, които последователно завладяват властта.

Към един от тези вертепи дон Луис поведе дон Мигел.

Градските улици все повече опустяваха. Двамата мъже нарядко вече срещаха закъснели граждани, които бързаха към домовете си и се озъртаха, страхувайки се да не ги срещнат крадци.

Така вървяха около половин час, като се промъкваха по пустите и тъмни улици.

Най-сетне дон Луис зави в мрачна уличка близо до един от каналите и спря пред някаква къща с доста подозрителна външност. Над проядената от червеи врата зад един транспарант се виждаше бледа светлина.

Прозорците бяха осветени, а на двора се чуваше жалният вой на пазещите кучета.

— Тук — каза дон Луис на своя спътник. — Не се учудвайте на нищо. Старайте се незабелязано от другите постоянно да държите с едната си ръка кесията, а с другата револвера, за да сте готов да действувате, ако се наложи.

— Къде сте ме довел?

— В главния вертеп на столицата — прелестно местенце за изучаване на местните нрави — рече иронично той. — Сам ще се убедите.

После по особен начин почука три пъти с дръжката на ножа си върху дървената врата.

Изминаха няколко минути.

Виковете и пеенето, които се чуваха отвътре, внезапно спряха. Настъпи пълна тишина.

Чуха се тежки стъпки, приближаващи бавно. После вратата едва се открехна. Това бе съпроводено с тракането на железа и кънтящия звън на ключове, който можеше да засрами дори един затвор. Това е така, защото в Мексико нощните нападения са толкова чести, че за да не бъдат изненадани, гражданите прикрепват към крилото на вратата желязна верига, която не дава възможност на крадците да проникнат в къщата.

Една глава, омотана с дрипава и омазана шарена кърпа, нерешително се подаде от образувалия се отвор и пиянски глас грубо запита:

— Кои сте вие, дявол да ви вземе?

— Приятели — отговори бързо дон Луис.

— Защо сте се довлекли по това време и безпокоите честните хора, които мирно разговарят с приятелите си? — продължи да мърмори човекът с омотаната глава. — Вървете по дяволите! — И той направи движение, като че иска да затвори вратата.

— Почакай, говедо! — извика сърдито дон Луис. — Нима не можа да познаеш Пантерата?

— А! — проговори човекът, като показа отново изплашеното си лице. — Кой говори тук за Пантерата?

— Аз, глупчо!.. Или вече си се напил дотолкова, че ти е изветряла паметта?

Без да отговори, човекът вдигна фенера и отправи светлината право към лицето на французина.

— Виж ме хубавичко — рече дон Луис. — Надявам се, че най-после ще ме познаеш!

— Дявол да го вземе! Разбира се, сега ви познах, милостиви господарю — отвърна непознатият, като внезапно смени грубия си тон. — Ах! Как ще се изненадат горе!

— Хайде, отваряй бързо и не бъбри толкова! Да не мислиш, че ми е много приятно да разговарям през вратата.

— Веднага, милостиви господарю, веднага… Почакайте малко… Ето, готово — разтвори той широко вратата. — Моля, заповядайте.

— Този кабалеро е с мен — посочи дон Луис младежа и му направи знак да го последва.

— Нека заповяда и той, милостиви господарю, вашите приятели са също добре дошли — поклони се почтително непознатият.

Двамата мъже влязоха вътре и вратата отново бе затворена бързо с железните ключалки.

Намериха се в слабо осветен от догарящото кандило двор. То едва припламваше от време на време, но това ни най-малко не смущаваше дон Луис, който, изглежда, добре познаваше тази къща. Той хвана под ръка дон Мигел и го поведе със себе си.

Като преминаха двора, навлязоха в друг, вътрешен двор.

Тук като в мъгла едва се забелязваше прикрепена към стената стълба, която водеше към горния етаж. Едно мазно въженце, придържано с железни скоби, забити в стената, заменяше перилата.

Голяма лампада, казано по-точно, голяма нощна лампа, поставена под статуетката на гуаделупската Света Богородица, покровителката на Мексико, заместваше фара и изглежда, трябваше да осветява двора и стълбата.

Добре че беше пълнолуние и слабо сияещата луна разливаше обилна светлина, за да може човек да се ориентира, без да рискува да си счупи врата.

Дон Луис пръв започна да се изкачва, за да показва пътя. Той внимателно се държеше за перилата, тъй като стъпалата бяха хлъзгави от покрилия ги зеленикав мъх и изкачването беше опасно даже за привикналия.

Като стигнаха догоре, спряха пред плътно затворена врата, над която висеше табела с ироничен надпис, изрисуван с грамадни букви: «Филантропично общество на приятелите на мира».

Дон Луис спря и като се обърна към приятеля си, прошепна:

— Бъдете внимателен и не се учудвайте на нищо!

— Не се безпокойте за мен — просто отвърна младежът.

«Приятелите на мира» по най-невъздържан начин буйствуваха зад вратата. На площадката ясно се чуваха гръмки песни и проклятия, премесени със звуците на писклива музика, която въпреки старанието на музикантите не успяваше да заглуши глъчката.

Французинът блъсна вратата и влезе, съпроводен от дон Мигел.

Пред очите им се разкри рядко зрелище.

В дъното на голяма зала се намираше естрадата. Десетина музиканти безмилостно измъчваха ушите на присъствуващите, като свиреха на всевъзможни инструменти. Около осемдесет посетители изпълваха останалото пространство. Една част от тях играеха, други пиеха.

Средата на залата бе заета от грамадна овална маса, покрита със зелено сукно. Върху шест завинтени на нея железни свещници горяха свещи. На тая маса се играеше на монте.

Отляво и отдясно на залата имаше още две стаи, много по-малки, предназначени за привилегировани посетители. В първата играеха на лото, а във втората четяха вестници или обсъждаха работата си.

Неочакваното появяване на новите посетители произведе истинска суматоха в залата, където се подвизаваха приятелите на мира. Дълбока тишина мигновено замени предишната врява.

— Надявам се, че нашето присъствие няма да ви притеснява, сеньори — вежливо произнесе дон Луис, като свали шапка и се поклони на всички страни.

— Молим ви, заповядайте при нас, сеньор Франсес — каза един висок черно мустакат негодяй с мрачна външност, облечен в дрипав мундир, с висяща на бедрото му страшна рапира. — Не желаете ли да изиграете едно монте?

— Моля да ме извините, капитане — отговори дон Луис, — но днес за съжаление няма да мога да играя.

— Колко жалко, кълна се в честта си, съвсем съм загазил и разчитах на вашето приятелство, за да се впусна отново в плаване.

— За това не си струва да говорим, драги дон Блас — каза любезно французинът. — Макар и да не съм богат, мисля, че мога да ви отделя един пиастър.

— Вие сте незаменим приятел, дон Луис — извика капитанът с възхищение, — с удоволствие го приемам.

Французинът му подаде пиастъра, раздаде още няколко дребни монети наляво и надясно и като разговаряше приятелски ту с един, ту с друг, неусетно прекоси цялата зала и стигна до читалнята, където побърза да влезе.

В нея имаше само шестима души. Като ги видя, дон Луис направи жест на доволство и прошепна на ухото на приятеля си:

— Работата ни ще се уреди. Познавам отдавна тези хора — те са ловци от пустинята, напуснали равния път на цивилизованата земя… Храбри са като демони, държат твърдо на думата си и не я хвърлят на вятъра.

Като видяха влезлите, ловците ги поздравиха с мълчалив поклон и продължиха… не да четат, защото навярно никой от тях не умееше да чете, а да разговарят.

— А, дон Луис! — каза един от канадците. Той беше висок, строен и силен млад човек с умно лице, характерни черти и добродушно изражение. — Какъв вятър ви довя тук? Бог знае колко години не съм ви виждал.

— Пътувах по крайбрежието, мили ми Безразсъдни — отвърна той, подавайки му ръка.

— Как ви завиждам! — въздъхна тъжно канадецът.

— Нима вие скучаете?

— Аз? — извика той. — Ако продължи така още две седмици, с мен навярно ще се случи някакво нещастие… А за всичко е виновен този скот Сан Армандо!

— Е, стига си мърморил — каза Сан Армандо, като приближи към дон Луис и се поклони. — Скоро ще заминем оттук.

— О, да — заговори третият събеседник, скроен почти по същата мярка като другите двама, — до смърт ми омръзнаха тези мексиканци! Те са много глупави!

— Ето какво, господа — заговори отново дон Луис, — забелязвам, че тук не ви е твърде весело… Сан Армандо, Мечето, Безразсъдни — та вие сте трима смели мъже, а вместо да действува те, оплаквате съдбата си като жени. Какво ви принуждава да седите тук?

— Боже мой, какво! Парите! Тия проклети мексиканци ни ограбиха до дъно… Нямаме нито коне, нито оръжие!

— Това е лошо — поклати сериозно глава дон Луис. — Позволете ми да ви предложа по чаша френско вино… А после ще поговорим. Кой знае, може би ще мога да ви дам някакъв полезен съвет.

— Няма да ви оскърбим с отказ, господин Морен — отговориха с поклон тримата приятели.

След като изпразни няколко чаши, дон Луис отново започна прекъснатия разговор:

— И така, сеньори, доколкото успях да разбера, не бихте имали нищо против да напуснете Мексико?

— По-точно е да се каже, че ще бъдем щастливи да сторим това, сеньор — отвърна Мечето.

— Разбира се, за да се върнете в родината си?

— Готови сме да тръгнем веднага! — отзоваха се всички в един глас.

— Отлично!.. А сега да ви запозная с условията: двадесет и пет унции за набавяне на всичко, необходимо за пътуването, тоест за купуване на коне, оръжие, барут… Още по петдесет унции, от които двадесет и пет веднага и двадесет и пет след приключването на експедицията. С една дума, всеки ще получи по петдесет унции… Приемате ли тези условия? Както виждате, говоря ви съвсем открито.

— Условията са приемливи — отговори Сан Армандо от името и на тримата. — Трудна ли ще бъде работата?

— Твърде трудна.

— Толкова по-добре — поне ще имаме и малко развлечения. Да си призная, не обичам да скучая.

— Колкото за това, не се безпокойте — не ще ви остане време да скучаете. Обещавам ви повече приключения, отколкото можете да си представите. И така, съгласни ли сте?

— Съгласни.

В това време към тях се приближи млад мъж и се намеси в разговора.

— Извинете, сеньор — каза той с известно неудобство. — Неволно чух за вашето предложение и искам да ви попитам няма ли да се намери едно местенце и за мен в тази работа?

Дон Луис бързо се обърна и с любопитство го огледа от краката до главата. Той бе около тридесетгодишен, с тънки и изящни черти на лицето и изискани маниери.

— Кой сте вие, сеньор? — запита той непознатия.

— Той е наш другар, славно момче — обясни Сан Армандо. — Дълги години вече ловуваме заедно. Принадлежи към богато семейство от Квебек. Напуснал го, за да води изпълнения с приключения живот на ловеца. Нарича се Марсо… Ние гарантираме за него.

— Щом е тъй — любезно каза дон Луис, — ако нашите условия ви задоволяват, можете и вие да се включите.

След малко французинът заедно с дон Мигел и канадците незабелязано се измъкнаха от вертепа.