Отмъщението на Червените бизони

Глава I Срещата

Къщата, която притежаваше дон Гутиерес, се намираше на главната улица Монтериля, почти на ъгъла с Пласа Майор.

Тъй като на дон Гутиерес му се налагаше да идва в Мексико по няколко пъти в годината — поради естеството на работите му, — той бе решил да си купи къща в този град, която да е обзаведена така, че когато и да пристигнеше, денем или нощем, винаги всичко да бъде готово за посрещането му. На тръгване от Пуебло той бе изпратил пеон да съобщи на домоуправителя за пристигането си.

Така дон Мигел намери вкъщи всичко в пълен ред и както за него, така и за дон Луис бяха приготвени отделни апартаменти.

Младият човек поръча на слугите да дадат нещо за пиене на спътниците му, а след това освободи прислугата и пристъпи към завършване на започнатата в казиното работа.

Няколко дни преди това, отправяйки се за Вера Крус при вуйчо си, дон Мигел се бе спрял за два-три часа, в Мексико, за да скрие на безопасно място една доста крупна сума, която той носеше със себе си и бе предназначена при нужда да послужи за бягството на дон Гутиерес и семейството му. Така той изпълни даденото от дон Луис обещание и брои на всеки от канадците уговорената сума.

— Сега, господа — каза дон Луис, — нека се разберем добре: от утре се залавяте с привършването на вашите работи, като се снабдите и с всичко необходимо за нейното изпълнение… Всички вие знаете, че политическите работи се заплитат все повече и повече и че катастрофата е неизбежна… Може би най-много след месец войските на Хуарес ще бъдат вече пред Мексико и навярно ще се опитат да го обсадят… След няколко дни разузнавачите на неприятелската армия ще кръстосват по всички посоки и ще прекъснат съобщенията.

— Да — отговори Безразсъдни, — положението е твърде сериозно.

— И тъй, вие непременно ще трябва да направите това — продължи дон Луис. — Според мене ще ви бъдат достатъчни два дни, за да се приготвите за експедицията… На третия ден с изгрева на слънцето незабелязано ще напуснете града. Имайте предвид, че не е нужно в града са се разбира за вашето заминаване — добави той, умишлено натъртвайки на последните си думи.

— Добре, добре, знаем това отлично — каза Мечето, — няма да изпуснем нито една излишна думичка.

— Това именно желая. Ще тръгнете колкото е възможно по-бързо по пътя за Гуадалахара и там ще ни чакате, но не в самия град, а в ранчото Крус.

— Което се намира на самия път за Питик ли? Зная го — вметна Сан Армандо.

— Да — отговори дои Луис. — Както и тук, а там дори още повече, ще държите езика си зад зъбите… Помнете, че имам сериозни причини да настоявам за това… Особено се погрижете за конете.

— Ще купим мустанги. Това са най-издръжливите коне, подходящи за пустинята.

— Аз свърших, сеньори — рече дон Луис, като стана, показвайки с това на ловците, че е време да си тръгват. — Сега остава само да ви пожелая лека нощ и да ви благодаря, че така любезно се съгласихте да ми окажете помощ в тази трудна работа. И тъй, довиждане, сеньори… Ще се видим в Гуадалахара!

— Довиждане в Гуадалахара! — отвърнаха канадците.

— С тези четиримата — каза дон Луис на своя приятел, след като изпрати ловците и остана насаме с него — бих се наел да премина цяла Америка, от нос Хорн до Беринговия проток… Трябва да се радваме и да благодарим на Бога, че ги срещнахме…

— Каква подозрителна външност имат тези хора и както изглежда, добре ви познават…

— Да, подозрително изглеждат, съгласен съм; а що се отнася до това, че ме познавали добре, то е, защото често ми се е случвало да си имам работа с тях… но и вие като че ли не сте им съвсем непознат, ако не за всички, то поне за някои.

— О, това едва ли е така, защото поне аз, уверявам ви, не познавам никого от тях.

— Да, но вие сте ги виждали, и то много скоро — смеейки се го прекъсна дон Луис. — Имайте предвид, че повечето от тях са взимали участие в четата на салтеадорите, с които се срещнахме по пътя.

— Вие се шегувате!

— Не, напротив, говоря съвършено сериозно и за доказателство мога да ви съобщя, че капитан дон Блас е същият човек, на когото дадох един пиастър и който тъй ловко прескочи през прозореца… Помните го, нали?

— Помия. Е?

— Е, той ги командваше тогава, когато се срещнахме с тях.

— И вие се отнасяте така дружелюбно към този негодник?

— Защо не? Дон Блас, ако не се гледа на това, че води малко ексцентричен живот, с което съм съгласен, се ползва в Мексико с известността на един от най-достойните джентълмени. Освен това за нас дори е необходимо да бъдем с него в добри отношения, защото може би пак ще го срещнем на пътя си, преди да стигнем до Гуаямас… Но да не говорим повече за това — вече е доста късно и струва ми се не би било зле да дремнем поне малко…

— Още един въпрос…

— Само говорете по-кратко, защото аз вече спя прав, вярвайте ми.

— В колко часа ще тръгнем?

— В седем или осем, или когато ви е угодно — за мене е все едно.

— Добре! Е, а сега вървете да спите, щом от вас не може нищо повече да се научи.

— Прощавайте, приятелю мой.

— Прощавайте!

С тези думи дон Луис стисна здраво ръката на дон Мигел и се отправи към спалнята си.

Когато на сутринта дон Мигел излезе на двора, дои Луис бе вече на крак, конете бяха оседлани и наетата карета чакаше пред къщата.

Младите мъже се качиха на конете и като дадоха необходимите нареждания на коларя на каретата, в галоп потеглиха към хана, където ги очакваше дои Гутиерес.

Часът бе едва седем и половина сутринта, тъй че освен няколко индианци, които бавно крачеха към пазара, не срещнаха по пътя никого и преминаха целия град, без някой друг да ги види; а те именно това желаеха. Макар дон Гутиерес да не се криеше в истинския смисъл на думата, а и нямаше сериозни причини да постъпва така, той се стараеше престоите му с Мексико да остават колкото се може по-незабелязани. Правеше го не само защото се боеше от заплахите на дон Рамон Армеро, но и защото не искаше да възбужда подозрение нито в агентите на Мирамон, нито в агентите на Хуарес. На същото основание той съветваше и своя племенник да действа колкото е възможно по-предпазливо и по-внимателно.

Като изминаха краткото разстояние по улиците, те спряха конете си, а дои Луис се обърна усмихнат към дон Мигел и го заговори:

— Слушайте, приятелю мой — рече той. Вие сте още свеж и бодър, тъй че можем да използваме случая и да си поговорим.

— Да, признавам, драги дои Луис, че и аз исках да говоря с вас без свидетели… Просто не мога да си представя какво трябва да се прави и какво ни чака… Искам, не искам, ще трябва всичко да призная на вуйчо…

— Вие сте същинско дете! — прекъсна го дон Луис.

— Как да постъпя тогава?

— Ами много просто!.. Изслушайте ме внимателно. Когато сте пристигнал в Мексико, сте получил писмо от вашия баща, който ви съобщава, че твърде строго са го следили правителствените агенти и само търсели случай да го ограбят, но и през ум не им минавало, че можел да избяга. Затова той още не възнамерявал да напуска Агуас Фрескас, където бил принуден да се уедини.

— Свята истина! Много ми харесва вашата идея и непременно бих постъпил така, ако не ме смущаваше едно обстоятелство, и то доста сериозно.

— Какво?

— Писмото, по дяволите!

— Какво ви безпокои тук писмото, не разбирам… Ако вашият вуйчо изрази желание да прочете писмото, вие ще го отклоните, като първо ще започнете да го търсите по всички джобове, а после ще му заявите, че за нещастие сте го забравили в Мексико. След това, уверявам ви, приятелю, щом вуйчо ви пристигне тук, той ще има толкова много работа, че за писмото няма и да си спомни. Затова не се измъчвайте с такива предположения… Много скоро ще видите вашите прелестни братовчедки, на които едва ли ще направи удоволствие една такава кисела физиономия… Хайде, развеселете се!

Разговаряйки така, те стигнаха до хана.

Дон Гутиерес вече ги чакаше. Първите му думи бяха за шурея му.

Всичко стана именно така, както бе предсказал дон Луис Морен. Дон Гутиерес нямаше никакво основание да подозира племенника си в лъжа и след като прие обясненията на дон Мигел за чиста монета, се съгласи да продължи пътуването и без баща му.

Багажът изпратиха напред под охраната на пеоните, а при себе си дон Гутиерес остави само двамата герилероси, което на тях явно не им се хареса много.

Дон Мигел и дон Луис биха тръгнали отново на път, но за жалост за това и дума не можеше да става: Сакрамента и нейната сестра бяха извънредно много изтощени и преди да продължат пътуването, им беше необходима почивка от четири до пет дни, за да съберат отново сили за борба с препятствията, които щяха да срещнат по пътя.

Дон Гутиерес временно се бе настанил с дъщерите си в своята къща и се стараеше колкото е възможно по-рядко да излиза на улицата, за да не прави впечатление на любопитните и да не привлича шпионите.

Дон Мигел предостави на своя приятел пълна свобода да се занимава със сметките и приготовленията за продължителното пътуване, особено из територията на индианците, а самият той през свободните си часове прекарваше в обществото на дамите. Изцяло се отдаде на завладялото го чувство на любов към Сакрамента и тъй като неволното затваряне между четири стени му позволяваше да прекарва с нея по цели дни, благодареше на съдбата, че му дава възможност да се сближи с това чудно момиче.

Хесусита постоянно присъствуваше при разговорите на сестра си с братовчед си и тъжно се усмихваше, чиста и наивна, за да разбере или да завиди на щастието на Сакрамента, която нямаше тайни от нея; тя всъщност изпитваше не завист, а по-скоро скрита тъга, като сравняваше обръщенията на братовчед си към нея и към сестра й. В такива моменти тя се питаше на какво се дължи тази разлика и защо дон Мигел тъй весело се смееше и шегуваше с нея, а ставаше изведнъж замислен и печален, когато се обръщаше към сестра й.

Така изминаха цели десет дни, без нищо да наруши спокойствието, на което се наслаждаваха действащите лица в този разказ. Политическият хоризонт все повече и повече се затъмняваше, затова всеки мислеше повече за себе си и тъй да се каже, неволно забравяше съседите си.

Дон Гутиерес и дон Мигел добре знаеха, че колкото по-дълго стоят в Мексико, толкова повече щяха да си имат неприятности по време на предстоящото пътуване.

Мирамон бе загубил битката при Силао и вследствие на това Гуадалахара, последният важен град, който все още държеше неговата страна, бе принуден да отвори вратите си на войските на Хуарес.

Почти цялата страна вече се намираше в пълната власт на неприятеля; конните разезди започваха да опустошават платото Анагуак, а предните им отряди нямаше да се забавят да се появят, за да обкръжат града от всички страни и да го отрежат от останалия свят.

В Мексико цареше пълна анархия; войниците на Мирамон, които в продължение на няколко месеца не бяха получавали заплата, нападаха гражданите посред бял ден и по най-шумните улици и ги ограбваха с все по-голяма дързост, благодарение на това, че правителството бе изгубило всякаква власт.

Да се живее при такива условия в града, можеше да принуди само неволята. Хора, дори и с по-малки средства, бързаха да напуснат града, който освен това бе заплашен скоро да попадне в обсада.

Няколко пъти на дон Луис се стори, че подозрителни личности се навъртат около къщата на дон Гутиерес, а веднъж разпозна сред тези подозрителни лица дон Ремиго и дон Рамон, макар и да бяха преоблечени.

После в едно казино, където се бе промъкнал, и той преоблечен, видя Педросо и Карнеро; бяха седнали на маса и със загрижени лица водеха разговор с двама типа, в които той отново разпозна дон Ремиго и дон Рамон.

С една дума, положението все повече се усложняваше и с всеки изминал ден все по-голяма опасност грозеше дон Гутиерес, когато неочаквано случаят даде възможност на Луис Морен да се убеди, че неговите подозрения са били напълно основателни.

Един път французинът се връщаше у дома след продължителна разходка из околностите на Мексико, предприета с цел да се убеди доколко са основателни разпространените в града слухове и да събере някакви сведения за движението на отрядите на Хуарес, за чието скорошно приближаване вече бе започнало да се говори сред народа. Вдълбочен в мисли, французинът влезе в града, безкрайно недоволен от онова, което бе успял да узнае. Тъкмо да завие в една пуста пряка, наречена Ел Пасо де лас Видас, чу някой да извиква името му.

Французинът се спря и обърна глава. Стоящият на вратата на едно занемарено ранчо човек, край когото бе минал само преди минути, му правеше знаци и същевременно продължаваше да го вика по име. Луис Морен, учуден, че името му се произнася от човек, когото, както му се стори, той не само че не познаваше, но даже никога не бе виждал, се спря, колебаейки се дали да се приближи към непознатия, който така настоятелно го викаше. Но колебанието му не трая дълго — трябваше да разбере какво иска този тип, и обръщайки коня, той се отправи към самотното ранчо, където стоеше непознатият.

Последният, убедил се, че Луис Морен бе чул неговите викове и се връща, се отдели от вратата и направи няколко крачки към него.

Двамата мъже вежливо се поклониха.

Непознатият изглеждаше на около тридесет и пет четиридесет години. Беше висок, строен и силен мъж с отсечени маниери и хитра лисича физиономия, с две малки, хитри, сиви очички.

Облеклото на непознатия, чиято външност далеч не беше от привлекателните и не внушаваше доверие, се състоеше от дрипи — но това можеше да се прецени само от другите, а самият техен притежател като че ли даже се гордееше с този си костюм.

— Извинете, кабалеро — вежливо му каза дон Луис, — но колкото и да ви гледам, никак не мога да си спомня къде съм ви срещал.

Непознатият се усмихна, намигайки лукаво с очи.

— Да помни е длъжен не този, който е направил услугата — отговори той, — а онзи, на когото е направена.

— Вие наистина ме учудвате, кабалеро… Кога съм имал удоволствието да ви направя услуга?

— О, и то каква! Та вие ми спасихте живота… Но, извинете, не намирате ли, че мястото, където стоим сега, не е твърде подходящо за подобен разговор?

— Да, разбира се, ако възнамеряваме да говорим за нещо сериозно.

— Кабалеро — прекъсна го непознатият, изправяйки се гордо, — аз не съм такъв човек, да губя скъпоценното ви време за празно бръщолевене — можете да бъдете уверен в това… тъкмо ми бе потръгнало на моите, когато сутринта ви видях да минавате край тази къща… Но аз захвърлих всичко и ви последвах… Ето вече цели два часа ви чакам при това ранчо.

— Охо, кабалеро!.. Но как сте могли да знаете, че аз ще се върна именно по този път, още повече че и аз самият не знаех това и тръгнах по тази пътека ей така, случайно?

— Бях почти уверен, че ще се върнете именно по този път, съдейки по посоката, по която тръгнахте да излизате от града, и както виждате, сеньор, не съм се излъгал. Е, а сега ще ви бъде ли угодно да заповядате в това ранчо, където ще можем да поговорим по работата, без да се страхуваме, че разговорът ни ще бъде подслушван от ушите на някой любопитен шпионин?

— Добре — отговори дон Луис, неволно заинтересуван от голямата настойчивост на събеседника си, желаещ да му съобщи навярно някаква важна тайна. — Вървете напред, кабалеро, а аз ще вървя след вас.

След няколко минути Луи Морен бе слязъл вече от седлото, завърза коня за стълбата при вратата на ранчото и влезе в общата зала, воден от непознатия, който ГО приемаше в този вертеп, като че бе пълен господар на ранчото. Всъщност ранчото не бе по-голямо от най-долнопробната пивница — тъмно, мрачно, с грамадни пукнатини в полусрутените стени.

Двамата влязоха в ниската и одимена зала, осветена от два тесни прозореца, оплетени в паяжина, която едва пропускаше светлината.

Първобитната мебелировка на залата се състоеше предимно от няколко маси, наредени до стената, и скамейки със счупени крака, покрити с дебел слой кал, донесена от краката на посетителите.

Дъното на залата се заемаше от тезгях, на който се намираха няколко шишета, повечето почти празни; тук на най-видно място стоеше неголяма гипсова статуйка на гуаделупската Майка Божия, покровителката на Мексико; няколко жълтеникави свещи, втикнати в железни свещници, горяха, или по-право, димяха в подножието на статуята.

Луис Морен от пръв поглед безпогрешно можа да определи къде го бяха завели и макар лицето му да оставаше невъзмутимо, в душата си бе твърдо решил да стои нащрек и да бъде готов за всяка случайност.

По искане на французина някакъв индианец с физиономия на идиот постави на кривокраката маса две чаши ракия от тамаринди, а след това се отдалечи и повече не се показа; него, изглежда, ни най-малко не го интересуваха случайните посетители.

Останали сами, французинът и непознатият седнаха до масата един срещу друг.

— Е — започна дон Луис, — преди всичко моля да ми кажете с кого имам честта да говоря в този момент? Ако ми кажете името си, може би ще си припомня къде и кога именно сме се срещали с вас.

— Няма нищо по-лесно от това, сеньор. Мен ме наричат дон Антонио Искиердо.

— Така нареченият Гардуня? — прекъсна го французинът. — Бога ми, сега си спомних и дори ви познах… Да, наистина, веднъж имах щастието да ви се притека на помощ: тогава ви помогнах не само с моята шпага, но и с кесията си.

— Точно така, кабалеро. Това именно обстоятелство, или, по-добре да кажа, за тази двойна услуга си спомних днес, тъй като се считах ваш длъжник. Тази е причината, поради която ви последвах тази сутрин и ви пресрещнах преди няколко минути.

— Бога ми — смеейки се, заговори Луи Морен, — светът, изглежда, не е глупав, както си мислех досега, и това, разбира се, само ме радва. Нима наистина съществува благодарност по света?

— Кабалеро — с достойнство възрази сеньор Гардуня, — аз веднага ще имам честта да ви представя доказателството за това, ако имате възможност да ми отделите десет минути и да изслушате това, което искам да ви съобщя.

— Та и аз не желая нищо друго, освен да се убедя в това, макар и само от любопитство.

— И така, сеньор, повярвайте, у вас няма да остане нито сянка от съмнение по този въпрос.

Глава II Заговорът

Дон Луис пиеше на малки глътки тамариндовата ракия, като същевременно не сваляше очи от своя събеседник. После изведнъж остави чашата и като удари сеньор Гардуня по рамото, му каза:

— За Бога, приятелю, вашата шега излезе чудесна, само че напразно не желаете да говорите с мене откровено и да пристъпите направо към целта. Вие знаете, че у мен винаги се намират в запас някой и друг пиастър за приятели. Не би ли било по-добре да поискате няколко монети, отколкото да си блъскате главата да измисляте някаква си чудновата история и да ме карате да слушам цялата тази измислица. Затова нека свършим, моля ви, по-скоро с този въпрос, защото много бързам. Сега е два часа след пладне, а аз най-късно в пет трябва да съм в Мексико.

— Да, да — заговори Гардуня, поклащайки глава, — вие тази вечер ще водите сеньоритите Гутиерес на италианската опера.

— Вие знаете дори и това?! — запита учуден французинът.

— Аз зная не само това, а и още много други неща, но вие не искате да ме слушате — с ирония каза той правейки движение, като че иска да става, — но си мисля, че няма смисъл да ви карам да губите от скъпоценното си време… Тръгвайте си със сбогом за Мексико.

— Е, е — каза французинът, задържайки своя събеседник, — колко сте обидчив, дявол да го вземе! Съвсем не исках да ви засегна… Само че не обичам напразно да си губя времето в бърборене и ако вие действително искате да ми съобщите нещо важно, говорете моля ви, но само колкото е възможно по-бързо.

— Похищение с помощта на въоръжени хора винаги е сериозна работа — поне така мисля.

— И аз така мисля!.. Нима някому е хрумнало мен да отвлече? — смеейки се, запита французинът.

— Вас, разбира се, едва ли ще поискат да похитят, но навярно ония, които вие ще съпровождате.

— И само вашето приятелство към мене ви е накарало да ми откриете тази тайна?

— Но, сеньор — проговори авантюристът малко забъркано, — какво друго би могло да ме накара?

— Тогава, кълна се в честта си — с едва доловима ирония в гласа каза французинът, — веднага ще ви докажа, че вашата добра постъпка не ще остане ненаградена и ще ви дам петстотин пиастъра. Услуга за услуга. Впрочем нашите врагове по всяка вероятност едва ли са ви предлагали толкова.

— О!! — възкликна бандитът. — Дон Ремиго Диас е голям скъперник и ми обеща само сто и петдесет пиастъра.

— А! Е, знаете ли какво ще би кажа: това е почти нищо.

— Освен това, макар и да ни уверява, че действува по нареждане на друго лице, много се страхувам, че за тази работа не ще ни платят нищо.

— От мене няма какво да се страхувате за това, приятелю, и ето ви доказателството.

С тези думи французинът извади от наметалото си дълга копринена кесия, през дупките на която се виждаше блясъкът на доста голямо количество златни унции, изсипа в ръката си куп златни монети и тържествено ги подаде на сеньор Гардуня, чиито малки сиви очи, оживени от алчност, горяха като въглени.

— Сега говорете, приятелю — каза французинът, — аз ви слушам. Надявам се, не е нужно да прибавям, че ако помислите да ме излъжете — познавате ме добре, — тази работа ще ви струва скъпо.

— Добре — отвърна бандитът, бързо скривайки в широките си джобове току-що полученото злато. — Можете да бъдете спокоен: с вас във всеки случай няма да хитрувам.

— Е, всички предварителни преговори са завършени за удоволствие и на двама ни. Сега ми разкажете каквото знаете.

— Това няма да отнеме много време, сеньор. Снощи както обикновено бях в казиното на филхармоничното общество, което вие, разбира се, също знаете.

— Да, зная го — отговори с усмивка дон Луис. — Продължавайте.

— Дяволски не ми вървеше и в дванадесет и половина бях проиграл вече всичко, каквото имах — до последния грош… Нямаше повече какво да правя в казиното и огорчен от несполуката си, с тъга се канех да си отивам вкъщи, когато изведнъж някой ме удари по рамото. Обърнах се и с учудване видях дон Ремиго Диас…

— Извинете — прекъсна го французинът, — вие разказвате твърде хубаво, драги сеньор, но ако продължим по този начин, разказът ви ще отнеме много повече време, отколкото обещахте, а аз много бързам. Затова говорете по-кратко, моля ви.

— Защо не — още по-добре. Ще ви разказа всичко с няколко думи. Дон Ремиго Диас работи по нареждане на друго лице.

— А вие не можахте ли да узнаете името на това лице?

— За съжаление, не.

— Продължавайте.

— Цялата работа се състои в това да се отвлекат, ако е възможно, без да се причини никаква вреда, двете дъщери на дон Гутиерес на връщане от италианската опера, колкото до участниците в похищението, никаква опасност не ги заплашва, защото в днешно време в града цари пълна анархия и за преследване на похитителите не може и дума да става… Но това, разбира се, не пречи да се вземат за всеки случай предпазни мерки, тъй като младите момичета по всяка вероятност ще бъдат съпроводени от двама смели кабалерос, които вие, естествено, познавате — добави бандитът с насмешка.

— Да, зная ги — усмихвайки се, отговори дон Луис. — И после?

— Дон Ремиго Диас бе дошъл в казиното с цел да наеме шестима смелчаци, готови да се изложат на всяка опасност, и разбира се, веднага ги намери. На неговите условия се съгласиха Ел Асустадо, Кучилеро, Ел Торо, Ел Ниньо, Самбуйо и вашият покорен слуга.

— Аз съм напълно с гласен с вас — дон Ремиго Диас умее да избира хората си, още повече че това му се случва вече не за първи път.

— След отвличането, ако е успешно, младите момичета ще трябва веднага да бъдат отведени в Шапултепек и едва тогава ние ще получим пълна свобода на действие.

— Значи младите момичета трябва да бъдат похитени тази вечер и в тяхното отвличане ще вземат участие шестимата, които вие току-що назовахте?

— Не, общо ще работят осем души.

— Как така? Вие ми изброихте само шестима.

— Наистина, но дон Ремиго Диас и неговият неизвестен приятел също имат намерение да вземат участие в тази работа, ако стане нужда.

— Дявол да го вземе! Това съвсем не ми харесва. Е, ние ще се постараем да се измъкнем от тази беда… Можете ли да ми кажете къде точно ще бъде устроена засадата за нападението на екипажа?

— На улица Монтериля.

— Мястото е избрано прекрасно, защото дон Гутиерес живее тъкмо на тази улица… Значи решено е, кабалеро, че каквото и да се случи, вие не ще вземете участие в похищението на младите момичета?…

— Разбира се — смеейки се, отговори бандитът. — Дон Ремиго досега все обещаваше да ми заплати, а не ми е дал нито грош.

— А ето че аз веднага ви платих!

— Освен това — с патос добави бандитът — аз съм ви задължен с благодарността си.

— Това само по себе си се разбира — е усмивка отговори младият човек, като стана и хвърли на масата един пиастър за заплащане на изпитото. — Довиждане, сеньор Гардуня. Благодаря ви за съобщението и нека Бог ви пази — прибави той, като нарочно подчерта последните думи, което бандитът разбра много добре.

Луи Морен излезе от ранчото, възседна коня си и дълбоко замислен, се отправи по пътя за Мексико, който не бе по-далеч от един километър разстояние.

Да, случаят наистина беше твърде сериозен и при това, както остроумно бе отбелязал сеньор Гардуня, на никаква помощ от страна на полицията не можеше да се разчита — тя вече от няколко дни се намираше в пълно бездействие, дори нейните агенти бяха изчезнали някъде. Да се заведат младите момичета на театър, би значело едва ли не да се желае тяхното отвличане, тъй като двамата души, колкото силни и храбри да бяха, не можеха, разбира се, да разчитат, че ще се справят с осемте бандити. От друга страна, не можеше също така да се иска от младите момичета да се откажат от посещението си в театъра този ден, тъй като те го очакваха като празник.

През целия път французинът си блъскаше главата да измисли как да избави момичетата от устроения им капан и едновременно да накаже авторите на замисленото похищение. Но колкото и да мислеше, не можа нищо да измисли.

Той стигна до Пласа Майор и тъкмо щеше да тръгне през него, за да завие по улица Монтериля, изведнъж гъста тълпа народ му прегради пътя и той бе принуден да спре точно на ъгъла на площада. Събралата се тълпа, както се оказа, следваше един свещеник, който вървеше с дарове за причастие на умиращ. Дон Луис спря коня и според мексиканския обичай свали шапка, прекръсти се и зачака да премине тълпата.

Стоейки на едно място, той машинално се оглеждаше на всички страни. Изведнъж неволно извика от радост, тъй като съвсем случайно забеляза в тълпата един човек, който трябваше да се намира сега много далеч от Мексико.

— Ах, дявол да го вземе! — прошепна французинът.

Но тъй като се страхуваше, че случаят, който така неочаквано му бе помогнал да срещне необходимия му човек, можеше също така лесно да го скрие от очите му в тази разноцветна тълпа, французинът, без да разсъждава много и да се интересува за последствията, пришпори коня си и тръгна към човека.

Жителите на Мексико в едно отношение напълно си приличат с жителите на всички градове по света — не обичат да ги тъпчат, без да ги предупредят и да им извикат «Пази се!», особено ако народът е събран от някакво необикновено събитие. Затова, когато французинът дръпна юздите на коня си, към него от всички страни се посипаха викове и заплахи, въпреки че той се движеше бавно и с голяма предпазливост. Луи Морен даде вид, като че ли нищо не чува, и невъзмутимо продължаваше пътя си, задоволявайки се с това, че когато виковете станаха особено силни, а заплахите твърде сериозни, той хвърли накриво поглед към викащите, какъвто поглед може моментално да укроти даже и най-упоритите кресльовци.

Ала врявата имаше и своята добра страна. Виковете на раздразнената тълпа, разбира се, чуваше и онзи, когото французинът се страхуваше да не изгуби от очи, и той, повдигайки глава, започна с поглед да търси виновника за безредицата, и веднага забеляза яздещия конник Луи Морен. Това откритие, изглежда, бе твърде приятно и за непознатия, защото той веднага започна енергично да се промъква към конника, а понеже непознатият беше човек с твърде висок ръст и съдейки по неговите мускули, трябваше да притежава херкулесова сила, не му бе трудно да си пробива път с лакти надясно и наляво, и даже по-скоро, отколкото би се удало това на конника, той вече се приближаваше към Луи Морен.

След това за тях вече беше сравнително лесно с общи усилия да се отделят от притискащите ги от всички страни викачи и за няколко минути те се измъкнаха от тълпата, която през това време, както между другото винаги става, особено щедро започна да заплашва и ругае по техен адрес, въобразявайки се, че конникът и пешеходецът не се отделят доброволно, а се спасяват с бягство от гнева на раздразнения народ.

Най-после те стигнаха до съседната улица, където почти нямаше хора. Тук французинът спря коня и протягайки ръка на непознатия, с нескривана радост го поздрави.

— За Бога! — извика той. — Нима това сте вие, драги ми Сан Армандо!.. Ако знаете как се зарадвах, виждайки ви тук в такава минута, когато, по моите пресмятания, вие трябваше да бъдете на бивак някъде в околностите на Гуадалахара…

Сан Армандо смутено наведе глава.

— Вие навярно ми се сърдите, господин Луи? — каза той.

— Напротив — весело отговори французинът. — Едва преди миг аз с най-голямо удоволствие бих заплатил сто пиастъра, за да ми каже някой къде мога да ви намеря.

— Нима това е истина, господин Луи?

— За Бога, да сте ме хванали някога в лъжа?

— Никога. Приятно или не за вашия събеседник, вие винаги говорите това, което мислите… Значи аз съм ви нужен за нещо?

— Може би ще ми трябвате, но преди всичко кажете ми сам ли сте тук или не?

— Е, виждам, че от вас не може да се скрие нищо и иска, не иска, човек трябва да ви каже самата истина.

— Да, аз също мисля, че това ще бъде по-добре — с усмивка — рече французинът.

— Но тогава по дяволите всички извъртания!.. Слушайте, ще ви кажа самата истина. Ние тръгнахме в същия ден, когато вие заповядахте, и даже стигнахме до Гуадалахара… Но там е такава скука, че едва не умряхме от тъга, а тъй като знаехме, че непременно ще ви срещнем, драги, помислихме и решихме да се върнем в Мексико, където пристигнахме тази сутрин.

— Какво? Значи вие и четиримата сте тук?

— Уви, да! — жално отвърна запитаният. — Аз даже идвах право при вас, за да ви съобщя за нашето пристигане, когато тази процесия ме спря по пътя. Много ли ми се сърдите за това, господин Луи?

— Аз? Че защо? Напротив, вие не можете да си представите колко се радвам… Сега цялата работа се нареди от само себе си.

— Почти нищо не мога да разбера.

— Вярвам — отговори французинът със смях, — но достатъчно е това, че аз всичко разбирам.

— Наистина.

— А ето ви и доказателство, че ни най-малко не ви се сърдя, че сте дошли тук… Вървете при вашите приятели и елате и четиримата при мене след не по-късно от един час.

— Защо?

— Преди всичко, за да получи всеки от вас по двадесет и пет пиастъра възнаграждение.

— Награда за непослушанието?

— Може и тъй да е — отговори французинът, усмихвайки се.

— Добре, това ми харесва! А после? — весело запита канадецът.

— Още и за да узнаете защо сте ми нужни.

— Добре, сега започвам да разбирам каква е работата… Значи има нещо нагорещено?

— Как да ви кажа… Твърде е възможно да стане и нещо подобно.

— Много е добре, че поне можем да бъдем в помощ и няма да скучаем в този проклет град. Довиждане, господин Луи!

— Довиждане, Сан Армандо!

Те се обърнаха с гръб и тръгнаха в противоположни посоки. Канадецът отиваше при своите другари, а французинът в галоп тръгна към къщата на улица Монтериля.

Часовникът на кулата Карпапио удари четири часа, когато Луи Морен премина Пласа Майор.

— Хм! — промърмори той, потривайки ръце с доволен вид. — Положително е, че небето е с нас и не зная защо, ми се струва, че днес на дело ще потвърдим испанската пословица и бедният дон Рамон Армеро, вместо да донесе вкъщи вълна, сам той ще се окаже остриган.

След няколко минути дои Луис, предавайки коня си в ръцете на слугата, вече влизаше в стаята, където намери дон Мигел спокойно да лежи на софата и да си тананика тъжна песничка под акомпанимента на китара.

Французинът се изсмя направо в лицето на приятеля си. Последният бе дотолкова учуден от тази неприлична постъпка, че разгневено скочи от леглото, при което изпусна от ръце китарата.

— Какво ви е разсмяло толкова? — попита младият човек с известно раздразнение в гласа. — Кажете ми какво ви е развеселило тъй, че да се посмеем заедно, стига то да е действително смешно.

— Простете ми, моля — отговори французинът, — но това, право да си кажа, е извън моите сили и не мога да си удържа смеха… Разсмива ме странното съвпадение на вашето сантиментално настроение, когато в този миг може би се решава въпросът как да се разруши щастието ви.

— Какво има? — развълнувано извика младият човек. — Вие навярно се шегувате, дон Луис?

— Аз? — отговори французинът със своето обичайно хладнокръвие. — Напротив, говоря много сериозно.

— Какво се е случило? Говорете, за Бога! — продължаваше да се вълнува младият човек.

— Поне, слава Богу, още нищо не се е случило, но по всяка вероятност ще се случи тази вечер, ако не вземем някакви мерки.

— Изобщо не ви разбирам… Да не би правителството да е решило да арестува вуйчо?

— Не, генерал Мирамон не е такъв човек, който да действува по такъв начин. Освен това в този момент той трябва да се занимава с много по-сериозни работи, отколкото с ареста на един безвреден гражданин. Не, не говоря за това.

— А за какво тогава? Но кажете ми, моля ви! Да не би работата да се отнася до моите братовчедки?

— Да, драги дон Мигел, не искат да ги арестуват, а да ги похитят тази вечер на връщане от театъра.

— Искат тази вечер да отвлекат моите братовчедки?

— Да, и според мене в това няма нищо необикновено.

— Кой иска да ги похити?

— О, Боже! Преди всичко, драги ми Мигел, позволете ми да ви кажа, че вашата неинформираност ме учудва. Вие знаете, че имате съперник, когото наричат дон Рамон Армеро; знаете, че този съперник досега е правил всичко, за да ви премахне, и даже се бе решил на убийство, което, впрочем, не му се удаде, и вие ме питате кой иска да похити вашите братовчедки… Разбира се, че той — на кого другиму би дошло на ума да отвлича девойката, която вие обичате!.. Не, не, повярвайте ми, той за никакви блага не ще се откаже от отмъщение, то му е нужно и той се надява да успее още тази вечер.

— Вие ме поразихте, дон Луис! Сега ми кажете, моля ви, кой ви е съобщил подробностите за този ужасен план?

— Това всъщност не е важно, приятелю мой; най-важното е, че аз зная тази тайна…

— Но не можете ли поне да ми съобщите някакви подробности? Не ме измъчвайте… Не можете и да си представите какво става с мене!..

— Очаквам пристигането на някои хора, чието присъствие е необходимо.

В тази минута вратата се отвори и се яви един пеон.

— Какво искате? — попита дон Мигел слугата със сърдит тон.

— Кабалеро — почтително доложи пеонът, — дошли са четирима канадски ловци, които искат да говорят с дон Луис Морен. Те казват, че негова милост им е определил тук среща.

— Да, това е истина — отговори дон Луис. — Повикайте ги.

Пеонът се поклони и излезе.

— Какво значи това? — проговори дон Мигел.

— Мълчете, приятелю — отговори французинът, — тия хора са ни необходими, защото само в тяхно присъствие аз мога да ви разкажа всичко. Почакайте само една минутка и ще ви стане ясно.

Вратата се отвори и нашите стари познати Сан Армандо, Безразсъдни, Мечето и Марсо, предшествувани от пеона, влязоха в спалнята, кланяйки се неловко наляво и надясно. След това, когато по знак на дон Мигел пеонът излезе, затваряйки след себе си вратата, те се събраха вкупом и мълчаливо зачакаха да се поведе разговорът.

Глава III След представлението на «Норма»

Испано-американските креоли са страстни любители на музиката; особено обичат италианската опера. Трупите се формират обикновено в Хавана и се състоят в повечето случаи от отлични артисти, от които мнозина с голям успех биха гастролирали и на нашите европейски сцени. Тези трупи периодически тръгват от Хавана на турне и обикаляйки крайбрежието, дават в големите градове на американските републики по няколко спектакъла, които публиката твърде охотно посещава.

С особен успех се ползваха по това време в бившите испански колонии две певици, славещи се както с красотата, така и с таланта си. Едната от тези певици бе сеньора Пантанели, а другата — Тереса Роси. Особен успех те имаха в две опери: «Семирамида» и «Норма».

Въпреки облаците, надвиснали над политическия хоризонт, и настъпилата анархия, която правителството на Мирамон не беше в състояние да победи, представленията на италианската опера се посещаваха от публиката толкова масово, че билетите никога не стигаха.

Вечерта, за която говорим, в театъра се даваше «Норма». Сеньора Тереса Роси трябваше да играе ролята на Норма.

В седем часа вечерта публиката започна да пристига. Театърът, осветен като ден, искреше с ярки светлини. Наскоро не само ложите, по и галерията сияеше от блясъка на брилянтите, с които кокетните сеньорити в изобилие бяха украсили тоалетите си.

В една от ложите на първия ред седяха доня Хесусита и доня Сакрамента. И двете привличаха погледите на всички не само с чудната си красота, но и с изящната простота на прелестните си тоалети. Зад тях, в дъното на ложата, стоеше дон Гутиерес, а още по-назад, наполовина скрити зад завесите — дон Мигел и Луи Морен.

Представлението започна и спектакълът премина бляскаво. Сеньора Тереса Роси бе надминала себе си. Аплодисментите не замлъкнаха през цялата вечер, а след свършването на театъра нейните поклонници дълго не се разотиваха и многократно я извикваха на сцената.

Най-после завесата падна. Тълпата спокойно тръгна по широките коридори на театъра, излезе на улицата и полека-лека се пръсна в различни посоки.

Нощта бе тъмна. Нямаше луна. Една наемна карета, влачейки се тежко по каменния паваж, пресече Пласа Майор, съвършено пуст в този час на нощта, и се отправи към улица Монтериля.

Ако нощта не бе толкова тъмна и ако наблизо се намираше някои любопитен, той навярно би обърнал внимание, че щом каретата започна да завива в улицата, от стената на къщата, намираща се на самия ъгъл на площада, се отдели човек, завит с широк плащ, който направи две крачки напред, после предпазливо се върна към мястото, служещо му за убежище, и каза шепнешком на намиращите се в него хора:

— Стига сте зяпали! Това са те!

При тези думи сякаш се чу дрънкане на оръжие, а след това всичко отново замлъкна.

Каретата продължаваше да се движи по улицата. Седящите в нея, изглежда, не подозираха, че им се готви нападение. Запрегнатият екипаж коне се влачеше с онзи тежък, монотонен ход, които сякаш представлява привилегия на файтонджийските коне по целия свят. Коларят, безгрижно дремейки на капрата или може би преструвайки се, че му се спи, седеше отпуснал ниско глава и без да обръща внимание на нищо наоколо се клатеше ту на една, ту на друга страна.

Каретата се приближаваше все повече и повече; най-после тя скъси разстоянието до няколко крачки от стената, където се криеха в засада човекът и неговата дружина, и тъкмо се готвеше да завие по улица Монтериля, когато изведнъж се разнесе рязко изсвирване. При този сигнал няколко души скочиха в каретата и първо започнаха да гасят фенерите. Някои от тях скочиха на вратичките на каретата, а останалите двама започнаха да се качват на капрата, за да свалят коларя.

Но тук изведнъж настъпи странна промяна. Коларят, който наглед сънено клатеше глава, изведнъж се изправи и с два удара на бича, нанесени с рядка сила и ловкост, плесна по лицето нападателите и ги накара да отскочат на десет крачки с викове от болка и гняв.

Докато всичко това ставаше на капрата на каретата, вратичките й изведнъж се отвориха и петима души, въоръжени от главата до краката, изскочиха с пистолети в ръце на улицата и на свой ред нападнаха разбойниците.

Каретата, която отстрани изглеждаше мирна и спокойна, се оказа нещо като легендарния троянски кон; в нея се намираха няколко души, решили скъпо да заложат живота си, но да не допуснат да бъдат оскърбявани безнаказано.

Коларят, отървал се от двамата негодници, които искаха да го свалят така безцеремонно от капрата, бързо се залови да пали факлите, които стояха готови до него, явно неслучайно, и ги закрепи на покрива на каретата, за да освети мястото на боя и да лиши нападателите от възможността да се укрият в тъмнината. Като свърши тази работа, той скочи от капрата, преряза ремъците на конете, които, зарадвани от това рядко внимание към тях, веднага полетяха в галоп. След това той храбро застана редом с петимата, защитаващи вратите на каретата.

Нападателите, учудени от такава неочаквана среща, се поколебаха и отстъпиха няколко крачки.

Но дон Луис и неговите спътници смело се нахвърлиха върху тях, обграждайки ги едновременно от всички страни.

— Проклятие! — извика един от бандитите. Предадоха ни! По-смело, приятели!.. Удряйте тези негодници!

— Разбира се, че са ви предали, сеньор дон Рамон — отговори дои Луис с подигравателен глас, — и вие скъпо ще ни заплатите за този дързък опит, кълна ви се!

— Подъл авантюрист! — извика бясно дон Рамон. И той с всичката си ярост се хвърли върху французина.

За нещастие мексиканците щяха да си имат работа с твърде опасни врагове. Трябваше да се сражават с хора, калени в едва ли не ежедневни боеве; освен това владееха майсторски оръжието, с което съвършено хладнокръвно отбиваха ударите на разярените противници. Да, опасно ставаше за мексиканците, и почти с увереност можеше да се каже, че те няма да се справят с такива опасни противници.

Трима от нападателите вече се гърчеха в предсмъртни мъки на земята, а нито един от техните удари не бе попаднал в целта — Луи Морен и неговите другари се оказаха неуязвими.

При това не щадяха себе си и плътно притиснати един до друг, се движеха бавно напред, крачка по крачка. Най-после успяха да обкръжат нещастните мексиканци в тесен железен обръч.

Дон Рамон и неговите съучастници се сражаваха отлично; те знаеха, че не могат да очакват пощада от своите смъртни врагове и разбраха, че бягството също бе невъзможно. Отчаянието удесеторяваше техните сили, а бесът, възбуден от така неочакваното разрушаване на плана им, в чийто успех не бяха се съмнявали нито за минута, удвояваше тяхната енергия и те се биеха като безумни.

Неведнъж дон Мигел се хващаше за пистолета, за да стреля в упор срещу нападателите, но французинът постоянно го възпираше с онази своя ехидна насмешка, която съставляваше основна черта на характера му:

— Не, не, дон Мигел, ние имаме работа с най-дръзките, животни… срещу които не се стреля както срещу ягуари. Пускайте им кръв! Пускайте им кръв!

И той нагледно показваше как трябва да се пуска кръв, издавайки силен вик на радост всеки път, когато краят на дългата му шпага се забождаше в човешко тяло.

Битката, или по-точно, кървавата схватка, продължи доста дълго. От осемте мексиканци, нападнали каретата, само трима се държаха още на крака; останалите бяха убити или доста сериозно ранени и не можеха вече да се сражават. Гибелта на останалите още живи мексиканци бе въпрос на време. Изведнъж дон Луис направи крачка назад и вдигайки шпагата си, извика:

— Стойте! Така не може повече да продължава; ние убиваме, а не се сражаваме… Сан Армандо, и вие, приятели, следете само никой от тези негодници да не избяга и оставете на мене и дон Мигел да свършим с тази работа.

Канадците не възразиха и покорно се оттеглиха на няколко крачки, готови при нужда да се притекат на помощ на приятелите си.

Тримата мексиканци, които все още продължаваха да се сражават, бяха дон Рамон, дон Ремиго Диас и Гардуня. Те се възползуваха от даденото им от Луи Морен тъй неочаквано минутно примирие, за да си поемат дъх, но когато боят отново се разпали, този път решителен, сеньор Гардуня, вместо да застане в отбранително положение, хвърли своето мачете на земята и като скръсти ръце на гърдите си, каза с патетичен тон:

— Надявам се, че никой не може да ни упрекне, че сме по-малко великодушни от нашите противници.

— Как да се разбират вашите думи, дон Антонио? — гневно го запита дон Рамон.

— Ами струва ми се, че това се разбира от само себе си, сеньор — невъзмутимо отговори бандитът. — Тези кабалерос не желаят да злоупотребяват с правата на силния и искат да се сражават с нас като на дуел; затова и ние сме длъжни да последваме техния пример… да изравним страните… що се отнася до мене, струва ми се, че аз до този момент с чест изпълнявах своето задължение, а тъй като тази разпра се отнася до мене само косвено и моята чест изобщо не е застрашена, заявявам, че се считам за победен от деликатното обръщение на дон Луис Морен, доброволно се отказвам от участие в двубоя и хвърлям оръжието. Това е всичко. Сега правете каквото знаете, но не разчитайте вече на мене.

Дон Рамон слушаше тази дълга реч с нарастващ гняв, а когато Гардуня спря най-после да говори, той му извика, пламнал от ярост:

— Ах, куче! Сега всичко разбирам!.. Значи, ти си ни изменил и си ни предал!.. Само че скъпо ще заплатиш за постъпката си!

При тези думи той като мълния се хвърли към бандита и преди онзи да се приготви за отбрана, два пъти прободе изменника със своето мачете в гърдите.

— Умри, негоднико! — извика той, скърцайки със зъби. — Нека аз да свърша тук, но преди да умра, поне ще си отмъстя на тебе!

Бандитът даже не извика и рухна мъртъв на земята. Дон Рамон ненапразно се славеше с умението да владее мачете; ударите бяха тъй ловко нанесени от опитната му ръка, че по-добре не можеше и да се иска — така нападат само професионалните убийци.

След това той се обърна и като смъртно ранен тигър се нахвърли срещу дон Мигел с вик:

— Удряй! Удряй!

Боят започна отново. В продължение на няколко минути се чуваше само звънтенето на стоманата и тежкото дишане на сражаващите се.

Тази борба между четиримата, чиято мисъл се съсредоточаваше в това да прережат гърлото на своя противник, труповете на убитите, които се търкаляха в краката на сражаващите се, свидетелите на двубоя, полудиви ловци с навъсени лица, които мълчаливо и спокойно гледаха как пред очите им се пролива човешка кръв, и най-после факлите, хвърлящи фантастични сенки върху стените на съседните къщи — всичко това представляваше ужасна картина, възможна само в Мексико.

Въпреки еднаквата численост на противниците както от едната, така и от другата страна, дуелът не продължи дълго. Дон Рамон и останалият жив негов съучастник, силно притиснати от своите страшни противници, все повече и повече отстъпваха назад и накрая, облегнати с гърбовете на стената, се ограничиха само с това да парират ударите; но и това правеха някак вяло: те самите бяха уморени до такава степен, че съдбоносната развръзка ставаше неизбежна. Студена пот се появи на слепите им очи, пресъхналото гърло конвулсивно се свиваше, а в очите им се виждаше вече не дръзка храброст, а по-скоро страх — страх от смъртта.

Изведнъж дон Рамон падна на едното си коляно; в същата минута дон Мигел с ловък удар изби шпагата от ръката му, а след това се хвърли върху него и със сила го накара да застане на колене.

— Предайте се! — извика дон Мигел.

— Не! — отвърна дон Рамон. — Убий ме, щом веднъж съдбата ме е предала в твоите ръце!

След това, събрал всичките си сили, скочи на крака и на свой ред се хвърли срещу противника си. Всичко това стана тъй бързо, и неочаквано, че дон Мигел почти неволно отскочи назад, при което се спъна в трупа на убития бандит и падна настрана.

— А! — извика дон Рамон със сатанински смях. — Така! Значи не ти мене ще убиеш, а аз тебе!

И вземайки от земята нечий изпуснат нож с дълго острие, той се приготви да пререже гърлото на своя смъртен враг.

Но дон Мигел бе млад и силен и оказа отчаяна съпротива срещу своя враг, като го хвана за ръката, въоръжена с ножа, и започна да се търкаля с него по земята, държейки го за крака, за да парализира движенията му.

Все пак, въпреки всичките усилия на дон Мигел, борбата щеше да завърши не в негова полза, ако той изведнъж не бе почувствувал, че ръката на противника се разтвори, изпусна своята жертва и дон Рамон, охкайки, падна върху него с цялата си тежест и остана неподвижен.

Младият човек избута от себе си тялото на поразения враг и с един скок се изправи на крака.

— Ранен ли сте? — съчувствено го попита французинът.

— Слава Богу, не! — отговори той, горещо стискайки ръката на приятеля си.

— Сега — продължи Луи Морен — със спокойно сърце можем, да си отидем у дома и да изпратим пеоните да вдигнат телата на дон Рамон и неговите приятели.

По какъв начин дон Мигел бе успял така щастливо да се избави от грозящата го опасност и кой накрая бе убил неговия противник? Дон Луис се сражаваше с дон Ремиго. Бившият шивач, парирайки ударите, мислеше само за едно — да спаси своя скъп живот, и на това бе построил цялата си защита. Неговата шпага все по-слабо и по-слабо отблъскваше ударите на противника; накрая той даже не можа да отклони един удар и шпагата на дон Луис щеше да го прободе, но дон Ремиго с едно незабелязано движение ловко избегна удара. Въпреки това той силно извика, вдигна ръце и захвърли настрана шпагата си; после направи две крачки, олюлявайки се като пиян, безжизнено се строполи на земята и повече не помръдна.

Дон Луис помисли, че противникът му е убит.

— Бедният! — прошепна той. — А всъщност не беше толкова виновен.

И се извърна.

Едва сега забеляза в какво критично положение се намираше неговият приятел и действувайки с шпагата като с пръчка, удари с дръжката по главата дон Рамон с такава сила, че и него можеше да счита за убит.

Хвърляйки последен поглед на мястото, където погинаха техните врагове — поне така мислеха те, — дон Мигел и французинът, съпроводени от канадците, които им бяха оказали такава голяма помощ, се отправиха към дома на дон Гутиерес.

След половин час, когато пеоните, изпратени от дон Луис и съпроводени от самия него, отидоха да вдигнат телата на дон Рамон и дон Ремиго, не намериха нито единия, нито другия: двамата мъртъвци бяха изчезнали, макар всички останали убити да лежаха там, където ги бе стигнала смъртта.

— Какво значи това? — прошепна французинът, мръщейки вежди. — Нима тези негодници са останали живи?

Глава IV Заминаването

Дон Луис стана, щом започна да се разсъмва. Все още го безпокоеше тайнственото изчезване на дон Рамон и дон Ремиго. Ако е вярно, че двамата не бяха убити, то значи, още нищо не е направено и те ще трябва да са готови за нови засади, за нови нападения. Ето защо благоразумието изискваше да се вземат веднага всички необходими мерки, за да не бъдат изненадани втори път. Но от кого можеше да се узнае за новите проекти на злодеите? Гардуня беше убит. Всичко това тревожеше французина и не беше чудно, че на сутринта той стана от леглото в не съвсем добро настроение.

Преди всичко той заповяда да извикат четиримата ловци канадци, които побързаха да се явят на повикването му.

— Приятели мои — каза Луи Морен, — аз съм твърде доволен от вашата храброст и вашето хладнокръвие. Сега съм напълно убеден, че мога да разчитам на вас при всякакви случаи, макар да считам за мой дълг да ви предупредя, че нещо подобно на това, което се случи тази нощ, ни очаква и през време на нашето пътуване в пустинята… За нещастие, нашите врагове по някакво чудо са оцелели.

— О, не се страхувайте от това, господин Луи!.. Можете смело да се осланяте на нас — отговори Сан Армандо както от свое име, така и от името на останалите си другари.

— И аз тъй мисля, приятели мои — рече французинът. — Исках само да ви обърна внимание, за да бъде ясно всичко между нас, та после да няма никакви недоразумения. Сега изслушайте ме добре. Вашето присъствие в Мексико повече не е нужно, защото и аз самият мисля да замина най-късно след два дни. За мен е важно вие да поемете за Гуадалахара не по-късно от един час… Надявам се, че ме разбирате, нали?

— Да, да — отговори, смеейки се, Сан Армандо, — не се бойте, господин Луи — ние ще изпълним вашата заповед и нека бъдем наказани, ако ни види някой в града след един час.

— Добре! Много се радвам, че ме разбирате, и нека да не говорим повече за това… Вчера ви дадох обещание и тъй като държа на думата си, ще го изпълня. Ето, вземете, Сан Армандо — каза той на канадеца, подавайки му една кесия, — тук са точно сто пиастъра. Разделете ги по равно с вашите приятели — вие сте ги спечелили честно и ненапразно. А сега довиждане, приятели мои! Желая ви успех!

— Довиждане, господин Луи! Надяваме се скоро да ви видим…

— Да, да, бъдете спокойни — вие скоро ще чуете за мене.

След това канадците си излязоха, а французинът остана сам, но не за дълго, защото почти веднага се появи дон Мигел.

Младият човек беше бледен, разтреперан и уморен. След обичайните поздрави той с разочарован вид се настани в креслото.

— Е, какво се е случило с вас, драги приятелю? — запита го с усмивка Луи Морен.

— И още питате какво се е случило с мене! — извика младият човек. — Ето какво… Аз съм в пълно отчаяние!.. Стига ли ви това?…

— Ха! Но за какво е това отчаяние, ако мога да зная? Ни най-малко не намирам положението ви толкова да се е влошило от вчера, а напротив, то сега се изясни повече от всякога.

— Именно, изясни се — прекъсна го дон Мигел с горчива ирония. — Слушайте, дон Луис, вие ще ме докарате до лудост с вашите насмешки. Нищо не ви трогва, нищо не ви вълнува и каквото и да се случи, все сте спокоен!

— Колко сте странен! — отговори французинът, усмихвайки се. — Нима ще ви е приятно да ме видите умърлушен? Или мислите, че тази глупава комедия, която, впрочем, не успяха да ни изиграят ония негодници, може да ме развълнува?

— Ние наричате глупава комедия една гнусна примамка, жертви на която можеха да станат моите братовчедки и струваща живота на шест или осем души.

— Но ето че вашите братовчедки не попаднаха в тази примка, нали? Значи вас ви е трогнала до такава степен смъртта на тези седем-осем негодници? За Бога, съгласете се с мене, дон Мигел, че това доказва само колко чувствително е сърцето ви.

— Не, приятелю мой, съвсем не е това… Вярвам, че не ще оспорвате колко е сериозен този случай. Ето, ако можехме да се отървем и от дон Рамон, тогава работата би била съвсем друга. Но не забравяйте, че той остана жив.

— Както и неговият приятел дон Ремиго… Е и? Какво следва от това?

— Това доказва, че те пак ще се заловят за работа.

— Боже мой! Ами аз на това разчитам!

Как! Какво говорите, дон Луис? Вие разчитате на това?

— Разбира се, и ето защо!.. Сега ние през цялото време ще бъдем нащрек и можете да бъдете спокоен — те от нас вече не ще се изплъзнат, макар и да стане нужда да ги нарежа и двамата на парчета, за да се убедя, че наистина са мъртви…

— Така да бъде!.. А сега позволете ми да задам един въпрос, който повече от всичко ме интересува… Какво мислите да правите?

— А вие?

— Аз ли? Ще върша това, което и вие. Можете да бъдете уверен, че нищо не ще направя сам, без вашия съвет.

— Добре! Но все пак вие навярно сте си съставили някакъв план за действие.

— Разбира се. Желаете ли да го знаете?

— За Бога, щом ви питам за това!

— Добре, слушайте. Аз мисля, че ще е най-добре да заминем оттук колкото е възможно по-скоро, защото според мене, каквото и да ни чака напред, в откритото поле много по-лесно ще се разправим с бандитите, отколкото ако трябва да си имаме работа с тях из тесните градски улици.

— Вие разсъждавате съвсем правилно, приятелю мой, и аз напълно споделям вашето мнение… Необходимо е само да съумеем да накараме и дон Гутиерес да мисли същото. Видяхте ли братовчедките си тази сутрин?

— Да, срещнах ги в градината, където се разхождаха.

— Как ви се видяха?

— Стори ми се, че те са твърде поразени от случилото се снощи. Те и до сега не могат да си обяснят защо, вместо да тръгнат заедно с всички, баща им заповяда да излязат от театъра през актьорския вход и да се върнат у дома по околните улици, и то пеша, съпроводени от двама въоръжени пеони.

— А вие какво им отговорихте?

— Аз… Нищо. Побягнах.

— Впрочем това е единственото средство да се излезе от трудното положение. Ами дон Гутиерес?

— О, с моя вуйчо работата бе много по-проста. Когато му казах вчера, че братовчедките ми или не трябва да присъствуват на спектакъла, или да обещае, че те ще върнат у дома по посочения от мене начин и че това е безусловното ваше искане, той разбра от една дума всичко и познавайки дълбоката ви преданост към нашето семейство, не пожела да му дам никакви обяснения и веднага се съгласи да изпълни всичко, каквото му бях поискал.

— Значи всичко е на добро, приятелю мой. Облечете се — ще излезем из града да научим какво ново има, а после, на закуската, ще дадем на дон Гутиерес да разбере, че трябва незабавно да напуснем Мексико.

Те се облякоха и след няколко минути излязоха от къщи.

На ъгъла на Пласа Майор те видяха голяма тълпа народ на същото онова място, където през нощта стана сбиването с бандитите. Както обикновено става, всеки по свое му обясняваше причините за кървавия бой и всички с любопитство разглеждаха труповете, които още се търкаляха на улицата.

Като стигнаха до центъра на града, те забелязаха, че там цареше някакво странно вълнение. Повечето от дюкяните и магазините бяха затворени, многочислени групи се събираха на места, жестикулираха силно и разговаряха с трескаво възбудени лица.

От време на време вратата на двореца на президента се отваряше, за да пропусне куриера, който се отдалечаваше в галоп. Полкове пехота и ескадрони кавалерия минаваха по улиците. Войниците вървяха мълчаливо, с начумерени лица, като хора, които поставят живота си на карта за последен път и предварително знаят, че няма да спечелят. Някакъв страх тегнеше над целия град.

Луи Морен спря първия попаднал му минувач и предпазливо започна да го разпитва какви са новините.

Минувачът удовлетвори любопитството му и ето какво разбра той:

— Правителството, и по-точно, Мирамон се намирал в пълно униние; градът бил обкръжен от всички страни от ордите на Хуарес, предните им колони се приближавали и вече били само на няколко мили, щяло да бъде обявено извънредно положение тази вечер или най-късно на следващия ден.

Това бяха новини, които подтикваха да се действа неотложно, ако бегълците искаха цели и невредими да се измъкнат от туй гнездо на осите.

— Драги приятелю — рече дон Луис, — вървете при дон Гутиерес, но не му казвайте още нищо за това, което научихме. Пригответе всичко за незабавното заминаване. Най-много след два часа ще бъда вкъщи и тогава ще ви кажа как вървят нещата.

Те се разделиха.

Дон Мигел се върна у дома, където завари всички в голяма тревога; лошите вести се разпространяват с главоломна бързина. Дон Гутиерес и неговите дъщери вече бяха узнали ако не точно, то поне приблизително за онова, което ставаше в града. Дон Мигел се опитваше да успокои както вуйчо си, така и братовчедките си и ги уверяваше, че дон Луис е заминал в околностите, за да си разясни окончателно доколко са верни всички тия слухове, и след няколко часа навярно ще им донесе добри новини.

Въпреки това той за всеки случай посъветва братовчедките си да се приготвят за път, ако дон Луис каже, че ще трябва да бягат веднага.

Дон Гутиерес даде последните нареждания на пеоните, но въпреки доста напредналото време не пожела да седне на закуската до завръщането на дон Луис, когото очакваха с голямо безпокойство.

Изминаха повече от три часа. Дон Луис не се връщаше и това увеличаваше притеснението на очакващите го.

Изведнъж се чу бърз галоп на кон и в двора влезе конник.

— Това е дон Луис! — извикаха всички в един глас, тичайки насреща му.

И наистина това бе той, все такъв спокоен, невъзмутим и все с онази насмешлива усмивка на устата.

— Кълна се в Бога — извика той влизайки, — прелестна разходка си направих! И ако не бе гладът, сигурно още нямаше да съм се прибрал. Времето е отлично и полето е цяла прелест…

Тези думи бяха казани така весело, така непринудено, че възпроизведоха ефекта, който той очакваше, и като по вълшебен начин върнаха спокойствието на Заобиколилите го хора.

— Ние ви очаквахме за закуска, драги дон Луис — каза дон Гутиерес.

— О, ако знаех това! — отговори той със съжаление.

Сложиха закуската.

Но любопитството беше възбудено доста силно, за да може французинът да се отърве така лесно. Той се ограничаваше с уклончиви отговори и в същото време гълташе закуската като човекоядец. Най-после дон Гутиерес разбра, че неговият гост, по известни нему причини, не желае да говори веднага, и поведе разговора в друга посока.

Когато донесоха сладкото, дон Гутиерес направи знак на младите момичета да се отдалечат. Те се подчиниха и излязоха от столовата.

— Е? — запита дон Гутиерес, обръщайки се към дон Луис. — Сега, надявам се, няма да отклонявате въпросите и ще ни кажете всичко.

— С удоволствие — отговори французинът. — Ето с две думи положението. Армията на Хуарес настъпателно се движи към града и го обгражда в огромен обръч, който с всеки ден все повече и повече се стяга. Но тя още не е тъй близо, както се мисли. Нейните конни разезди в момента се намират на четиридесет мили от Мексико. Забелязаните конници съставляват част от гвардията на Карваял, която върви далеч пред армията, ограбва и опожарява всичко, каквото срещне на пътя си. Пътят за Гуадалахара засега е още свободен, но не задълго, защото не ще изминат и три дена, и Мексико ще бъде окончателно обкръжен. Ето всичко, което узнах. Това е самата истина. А сега кажете ми как мислите да постъпите?

— За Бога! — извика дон Гутиерес, удряйки с юмрук по масата. — Да се бяга, и то колкото е възможно по-скоро.

— Отлично! Аз съм на същото мнение и сега ни остава само да решим как по-добре да приведем в изпълнение нашия план.

След като обсъдиха всички подробности, французинът, за да измами бдителността на шпионите, се зае с всички приготовления по заминаването, което трябваше да стане на разсъмване.

Двамата герилероси, които французинът зорко следеше и не ги освобождаваше от страх, че те веднага ще съобщят проектите му на враговете, напуснаха града заедно с него същата вечер и се установиха в един хан, разположен по пътя за Гуадалахара, където трябваше да ги посрещнат пеоните с багажа и четиримата ловци, наети от Луи Морен.

Вечерта се установиха на десет мили от Мексико в едно напуснато ранчо. Дон Луис искаше първия ден да измине по-дълго разстояние, с надеждата да остави по-назад враговете, които можеха да се впуснат по следите им.

В този момент, когато двамата герилероси се занимаваха със своите наметала, приготвяйки се да спят, французинът се приближи до тях, удари единия по рамото и им каза без заобикалки:

— Слушайте негодници, прекрасно зная, че вие се стараете да водите двойна игра… Пазете се от мене — това е опасно!.. Дон Мигел ви е обещал такава сума, която ще ви направи достатъчно богати, но аз при първия опит да измените ви обещавам да ви убия като кучета… Надявам се, че ме разбирате, нали?

Двамата герилероси започнаха да се оправдават.

— Мълчете! — с повелителен тон им извика французинът. — Аз не споря с вас, а само ви предупреждавам!.. Още веднъж ви повтарям: пазете се!.. Не забравяйте, че винаги удържам на думата си, а сега — лека нощ!

Той се обърна и легна до приятеля си! На следващия ден двамата герилероси изчезнаха, взимайки със себе си едно муле, натоварено с багаж.

— Щастлив път! — каза дон Луис. — Сега поне няма защо да се съмнявам и при първата среща ще си разчистя сметките с тях.

Глава V Пустинята

Великата американска пустиня, този грамаден океан от зеленина, където туземците, притиснати от завоеванията на цивилизацията, търсят убежище като в непревземаема крепост, се открива пред погледа на пътешественика еднакво величествена във всички часове на деня и нощта.

Пред очите се разкриват ту безкрайни плоски савани, голи и пустинни, където изсъхналите кости на хора и животни посочват техния път, осейван при всяко минаване на проточилите се кервани с все нови и нови жертви; вместо савани се виждат ту зеленеещи прерии, прерязани с криволичещи реки, ту непроходими гори с пищна растителност, където в храсталаците се крият кръвожадните хищници, обитатели на тези грамадни горски пространства, където човек с брадва в ръка си пробива път; навсякъде очите виждат само едни планини, натрупани в безпорядък една върху друга, белите върхове на които се крият в облаците и по гранитните им страни се извива тясна пътечка над неизмерими бездни. Като за оживяване на пейзажа тук се скитат стада бизони, диви коне, антилопи, които сякаш съвсем не се страхуват от опасното съседство с ягуарите, с полските червени вълци и сивите мечки, за които отиват на лов индианците, също тъй свирепи и кръвожадни, както и хищните обитатели на пустинята.

И ето, в тази пустиня, която се простира от Пасо дел Корта до Горна Калифорния и Орегон, ние намираме бегълците от Мексико след тридесет дни от излизането им от този град.

Беше вечер. Керванът с мъка се движеше по тясната пътека нагоре по зеленеещия се стръмен бряг на Рио Гранде Браво дел Норте. Слънцето изчезваше в пурпурно златистите вълни на реката точно в момента, когато изморените пътници стигнаха до най-високата точка, която беше тяхната цел.

Тук дон Луис като началник на кервана нареди да се отсекат дървета, чиито дънери, преплетени с клони, да изградят нещо като препятствие, което трябваше да защитава лагера от неочаквани нападения.

Французинът остави и достатъчно дървета, растящи точно в средата на лагера, които в случай на нападение, можеха да служат като надеждно убежище и наблюдателница за защитниците на лагера.

В самата среда, между дърветата, набързо построиха навес, а под него опънаха палатка; след това запалиха бивачните огньове и всички се заловиха с подготовката за нощната почивка.

Не малко опасности трябваше да преодолеят, не малко и приключения имаха те по време на тези тридесет и три дни, които изминаха, откакто напуснаха Мексико.

Пеоните, багажът и ловците се срещнаха, както бе уговорено, в Гуадалахара. В този град пътниците прекараха цели два дена и употребиха това време, за да се снабдят със здрави фургони за преминаването на пустинята и с една доста удобна карета, в която младите момичета можеха да си почиват, когато се почувствуват изморени. След това попълниха запасите от хранителни продукти и се отправиха по-нататък.

Цялата група се състоеше от тридесет и четири души; от тях тридесет и двама бяха изпитани и смели хора, с които можеше без страх да се премине пустинята, особено в такова смутно време, когато мексиканските войски, изцяло погълнати от междуособната война, естествено нямаха нито възможност, нито охота да обуздават кръвожадните инстинкти на диваците, грабещи и убиващи под знамето ту на едната, ту на другата страна.

Докато керванът се намираше още в пределите на територията, принадлежаща на републиката, всичко вървеше доста добре. Бдителната охрана на лагера и добре въоръженият конвой действуваха по внушителен начин на мародерите, с които трябваше да се срещнат по пътя.

Дон Луис отлично познаваше Мексико и благодарение на това имаше възможност да преведе кервана по малко известни пустинни пътеки ида избегне срещата с доста многочислените отряди редовни войски, отправящи се към Мексико, който Хуарес искаше да обкръжи от всички страни.

Всичко вървеше толкова успешно, че французинът бе започнал да се счита вече почти вън от всякаква опасност от нападенията на салтеадорите, когато една вечер, готвейки се да се установи на лагер, той бе обкръжен от един многоброен конен отряд.

Неизвестните конници така стремително се хвърлиха в атака, че в първата минута пеоните се объркаха и изплашиха до такава степен, та имаше опасност да изоставят пътниците и да побегнат. Това не се случи само благодарение на досетливостта на Луи Морен, на хладнокръвието на дон Гутиерес и храбростта на дон Мигел и канадците, които бързо успяха да възстановят реда в редовете на пеоните… След като измина първата минута, пеоните, сякаш засрамени от своето малодушие, мъжествено посрещнаха врага и прикрити зад фургоните, го обсипаха с град от куршуми.

Но пътниците имаха работа не със страхливи противници, които, виждайки, че атаката не постигна желания ефект, ни най-малко не помислиха да бягат, а храбро влязоха в боя и започнаха престрелка с пеоните. Най-после на дон Мигел и Луи Морен им омръзна тази безкрайна стрелба и те излязоха от гъсталака, където се криеха всички, и смело се нахвърлиха с пистолети в ръце върху конника, когото смятаха за началник на бандитите. Последният храбро издържа този двоен удар и се защитаваше, не мислейки за бягство.

Приятелите на бандита се притекоха на помощ; пеоните под командата на дон Гутиерес също притичаха на помощ на двамата смелчаци.

В продължение на няколко минути се води ужасна борба с хладно оръжие; и двете страни се биеха с настървение.

Изведнъж се раздаде пронизителен вик и салтеадорите, обръщайки конете си, се хвърлиха в безредно бягство, очиствайки полето на сражението и изоставиха на произвола на съдбата не само своите убити, но и ранените.

Дон Луис, не знаейки с какво да си обясни това внезапно бягство на нападателите, заповяда на пеоните да останат с оръжието, а Мечето и Безразсъдни отидоха да разузнават.

Пеоните се възползваха от това, за да установят своите загуби, които, трябва да се признае, не бяха малки: девет човека убити и пет опасно ранени. С други думи, от строя бяха излезли половината хора — положение повече от сериозно.

Салтеадорите бяха понесли още по-големи загуби — те се бяха лишили след битката от двадесет и пет души съучастници, в това число и водача на бандата.

Луи Морен с онази неумолима жестокост, която изискваха обстоятелствата, заповяда да се доубият ранените, което пеоните извършиха веднага и даже доста охотно.

След това пеоните изкопаха трап, в който нахвърляха труповете на убитите и ги заровиха.

Само водачът не бе удостоен с погребение. Неумолимият французин заповяда да го обесят за краката на едно дърво като пример, който трябваше да послужи за назидание на рицарите по големите пътища. Но преди пеоните да пристъпят към това посмъртно наказание, дон Луис свали черния воал, с който бе овързано лицето на покойника.

— Капитан Блас! — каза французинът, показвайки го на дон Мигел. — Аз бях уверен в това! Сега вече зная кой именно ни е нападнал.

— Дон Рамон, нали? — запита младият човек.

— Само той единствен ползва такива средства, за да подкупи капитан Блас и го застави да напусне в такова време Мексико — продължи Луи Морен. — Ето и краят на похожденията на достойния капитан — прости, Господи, прегрешенията му! Е, а сега го обесете! — добави той в заключение.

Заповедта бе изпълнена веднага. След това дон Луис отведе приятеля си настрана.

— Дон Рамон ненапразно ни заплаши — каза той на младия човек. — Тази нова несполука няма да го спре. Напротив, ще освирепее още повече, ще пусне в ход цялата си хитрост и изобретателност и ще се мъчи да ни отмъсти каквото и да стане.

— Съжалявам, но не съм съгласен с вас, дон Луис — отговори младият човек. — Дон Рамон по всяка вероятност отдавна върви по следите ни и като е видял, че се приближаваме към индианската територия, е решил да опита щастието си и да ни нападне… Но аз не мисля, че би се осмелил да ни последва в пустинята… Неговата сегашна несполука трябва да доказва невъзможността му да ни победи и освен ако не е луд, той ще се откаже от всеки нов опит и повече няма, да чуем нищо за него.

— Уви! За съжаление трябва да ви разочаровам, дон Мигел!.. Аз отдавна познавам дон Рамон: в неговите жили тече индианска кръв… Той ме ненавижда и освен това се е заклел, че каквото и да стане, ще притежава вашите братовчедки. Той няма да се спре пред нищо — само смъртта може да му попречи да удържи клетвата си. Но не казвайте на вуйчо си нито дума за това, което узнахме. Само ще го разтревожите. По-добре да мисли, че сме имали работа със салтеадори, ръководени от единственото желание да ни ограбят.

— Да, прав сте. Ще си мълча.

Точно тогава двамата канадци се върнаха от разузнаването. Салтеадорите бяха отстъпили и пътниците, поне за известно време, можеха да не се страхуват от нападение.

В това време дон Гутиерес и младите момичета наглеждаха ранените пеони, които лежаха превързани във фургоните. След това керванът потегли напред и след като изминаха две мили, разположиха бивака си за нощуване.

В продължение на няколко дни керванът спокойно следваше пътя си, необезпокояван нито от бандити, нито от червенокожи. Пътниците бяха много предпазливи и ако им се случеше да спрат на лагер в открито поле, винаги построяваха ново укрепление, сякаш се намираха в неприятелска страна, и поставяха часовои.

За ранените пеони внимателно се грижеха Сакрамента и нейната сестра.

Най-после керванът напусна последната крепост, служеща за граница на цивилизованата територия. Тук той трябваше да премине Рио Гранде Браво дел Норте и да навлезе в пустинята.

Бяха изминали вече тридесет и един ден, откакто пътниците бяха излезли от Мексико, и деветнадесет дни от сражението им със салтеадорите.

Около три часа следобед те стигнаха бреговете на реката. Като намери брод, Луи Морен огледа двата бряга.

Наклонът към реката, където се намираха пътниците, бе полегат; затова пък отсрещният бряг бе стръмен и там, където изглеждаше най-достъпен, се виждаше голям проход, обраснал с гъста гора — с една дума, това беше единственото удобно място за преминаване и в същото време най-доброто за устройване на засада.

Това откритие разтревожи французина и той замислено отпусна глава и отиде при кервана.

Пътниците бяха устроили бивака си под сянката на една доста голяма гора, която закриваше изгледа към реката и заедно с това отлично ги скриваше от любопитни очи.

— Е? — запитаха французина едновременно дон Гутиерес и неговият племенник. — Намерихте ли брод?

— Да — отговори Луи Морен. — Освен това, струва ми се, че намерих и нещо друго.

— Какво? Говорете! — извика дон Мигел, хвърляйки тревожен поглед към младите момичета. Нова опасност ли ни заплашва?

Французинът сбърчи вежди.

— Нищо не видях — отвърна той отсечено, — а не зная защо, нещо не съм спокоен… Тези горички и тези гъсталаци ми се виждат подозрителни…

— И това ви тревожи? — запита дон Гутиерес.

— Разбира се — отговори французинът, замислено клатейки глава.

— Не ви разбирам.

— Ето какво. Вероятно забелязахте, че откакто сме в пустинята, ту отдясно, ту отляво, ту пред нас изскачаха сърни и даже бизони и антилопи. Те душеха въздуха, а щом се приближавахме към тях на един изстрел, побягваха, изплашени от нашето появяване. След това птици от всевъзможни породи излитаха във въздуха и бързаха да се скрият от нас.

— И това ли било? — казаха двамата мексиканци. — Но в пустинята това е съвършено нормално явление, няма защо да се учудваме.

— Да, то именно ме кара да се замисля… Днес от самото изгряване на слънцето не видяхме нито птици, нито животни — цялата пустиня наоколо сякаш бе замряла.

— Така е, но какво доказва това? — запита дон Мигел.

— Това доказва, драги приятелю — каза французинът със свойствения му насмешлив глас, — че други пътници са минавали по същия този път само няколко часа по-рано… И тяхното появяване е накарало същинските стопани на тази местност да бягат, и кой знае, може би нашествениците да са се настанали някъде в околностите. Разбирате ли ме сега?

— Да. И какво мислите да правите?

— Ха! — отвърна французинът, усмихвайки се. — Ще видите, само почакайте.

След това той извика четиримата канадци, каза им няколко думи шепнешком, те се метнаха на конете си и в галоп полетяха в противоположна на реката посока.

Когато канадците изчезнаха, Луи Морен се приближи до приятелите си.

— Изслушайте ме — каза той, — няма никакво съмнение, че в ония усои, от другата страна на реката, ни очакват враговете… Те навярно смятат да ни нападнат, докато преминаваме реката, и да се разправят с нас, без да изгубят нито един убит или ранен… Ето какво искам сега да ви предложа. Вие, дон Гутиерес заедно със сеньоритите останете тук до моето завръщане; с вас ще останат и ранените пеони, които ще ви помогнат да се защитавате, в случай че бъдете нападнати, което обаче аз не предвиждам… А ние с дон Мигел и останалите пеони ще минем през реката и ще вземем с нас фургоните и празната карета на сеньоритите, на която ще спуснем завесите… Ако моето предположение излезе вярно и ни бъде устроена засада, нашите врагове ще започнат да стрелят, щом видят, че сме навлезли във водата… Оставете всичко на мене… Е, а сега всички на работа! Времето не чака!

— Извинете — възрази дон Гутиерес, — искам да отбележа, че вашият план е много добре съставен, обаче ми се струва, че нещо в него куца.

— Кое, сеньор?

— Искате да ме оставите назад… Но тук аз ще бъда съвсем безполезен, докато с вас бих могъл да бъда от полза, даже само с това, да докажем на салтеадорите, че пътуваме в пълния си състав. Разбирате ли ме?

— Напълно, сеньор. Вашата забележка е напълно справедлива, но аз мислех…

— И твърде грешите — бързо го прекъсна дон Гутиерес — Позволете и на мене, моля ви, да взема възможното участие в тази опасна работа. Не само ви моля, но настоявам за това.

— Добре, кабалеро. Щом толкова много искате, съгласен съм…

Французинът даде последните си наставления на младите момичета, а след това заповяда на кервана да се нареди в определения ред и малката група се отправи към брода.

Дон Луис и дон Мигел вървяха начело на кервана, зад тях се движеха фургоните. После вървеше каретата със спуснати завеси, конвоирана от дон Гутиерес и останалите пеони.

— Сега си отваряйте очите — каза дон Луис. — Дръжте оръжието готово и внимателно наблюдавайте какво става на отсрещния бряг.

Французинът пришпори коня си и навлезе в реката. Останалите го последваха. Стигнаха до половината на реката. Но щом започнаха да приближават отсрещния бряг, оттам се раздадоха изстрели и цял град от куршуми се посипаха във водата около тях.

— Напред! — извика дон Луис, забивайки шпорите в коня си.

Всички бързо се втурнаха към брега, където бяха залегнали невидимите врагове.

Последните продължаваха да стрелят, без да се показват.

Почти в същото време се раздадоха изстрели и от другата страна и няколко трупа паднаха от стръмнината.

— Аха! — весело извика Луи Морен. — Сега са взели участие и пушките на канадците… Смело, момчета!

Престрелката продължаваше, макар и не така енергично. Неочакваната атака бе парализирала силите на нападателите. От пътниците бяха убити двама пеони, а останалите, предвождани от Луи Морен, дон Мигел и дон Гутиерес, стигнаха най-после плитчината и минаха през търкалящите се на земята трупове на бандитите.

Изведнъж се чу страшен вик. Престрелката моментално спря и грохотът от битката като с вълшебна пръчица се смени с гробна тишина.

— Спрете! — каза дон Луис. — Всичко свърши.

И наистина, всичко бе свършило. Нападателите, изненадани в момент, когато сами мислеха да изненадат другите, и изплашени от точните изстрели в тила, се пръснаха, обзети от паника, решавайки, че противникът е много по-многоброен, отколкото предполагаха.

Дамите преминаха реката и пътниците устроиха лагера си на върха на същата стръмнина, където преди малко бяха залегнали в засада бандитите.

Но този нов успех струваше скъпо на пътниците: числото им бе намалено с още двама души, а освен това те едва бяха достигнали границата на пустинята, която им предстоеше да преминат.

Ние ги срещаме отново, но вече два дни след сражението на брега на реката.

Глава VI Началото на кампанията

Щом наредиха лагера и поставиха часовоите, Луи Морен заповяда на въоръжените пеони да заведат конете и мулетата на водопой при реката. Когато свършиха това, пеоните се заловиха с приготвянето на обяда, а французинът най-после отиде при своите приятели, събрани в опънатата за тях палатка…

Обядът беше отдавна готов и в палатката чакаха само идването на Луи Морен, за да започнат да се хранят.

— Извинете ме, че ви накарах да чакате — каза французинът, сядайки на един пън, заменящ креслото. — Сега ние вече не се намираме в населени места, а в пустинята, затова трябва строго да се спазват всички необходими в такива случаи предпазни мерки, иначе или ще ни избият, или ще ни изядат хищните зверове.

Угнетеното настроение по лицата на събралите се в палатката, разбира се, не можа да убегне от наблюдателните очи на Луи Морен и той веднага реши, че единственото средство да им възвърне енергията и храбростта е да говори откровено и грубо по интересуващия ги въпрос.

— Вашите думи не са особено успокоителни, дон Луис — каза Сакрамента, мъчейки се да се усмихне.

— Сеньорита — непринудено й отговори французинът, — затова ви казах истината… Ако пред мене седяха страхливи млади момичета, по всяка вероятност бих скрил от тях истината или, в краен случай, бих се старал да ги убедя, че няма от какво да се боят и че минаването през пустинята ще бъде не повече от една приятна разходка, макар и доста продължителна. Но с вас, толкова храбри, колкото и красиви, трябва да бъда откровен и вие ще имате право да ми се сърдите, ако постъпя по друг начин. Досега ние трябваше да се защитаваме само от бандитите, които, дори да ни бяха пленили, пак можехме да очакваме някаква пощада — в това съм уверен; но сега съвсем не е така… Ние всеки миг можем да попаднем в капан, устроен от червенокожите… И то какви червенокожи! — добави той. — Команчи, павиани, апачи, венги — всички непримирими врагове на бялата раса, особено апачите! Ако попаднем в плен на тези индианци, нас ни очаква не само смърт, но и най-ужасните изтезания, най-страшните мъчения!

— Значи сме загубени! — извика доня Сакрамента с ужасен вид.

— И да, и не. Зависи от самите нас — отговори невъзмутимо французинът. — Сигурно ще загинем, ако скръстим ръце пред всички тия ужаси, и обратно, ще излезем победители, ако се борим мъжки с обкръжаващите ни опасности.

След това разговорът взе по-весела посока. Луи Морен разказа с присъщото си остроумие няколко ловджийски истории, и когато излезе от палатката, дон Гутиерес и дъщерите му съвсем бяха забравили своята умърлушеност, а надеждата за успех отново бе изпълнила техните сърца.

Французинът постигна целта си. Той искаше да повдигне у тях отпадналия им дух и да им върне необходимата енергия, за да издържат последната борба с непримиримите им врагове.

Нощта беше мрачна. На небето не се виждаше нито една звездица. Тежки оловни облаци, гонени от вятъра, бавно се носеха над земята, и от време на време се чуваха глухи отдалечени гръмотевици.

В лагера спяха всички с изключение на часовоите. Луи Морен стоеше облегнат на фургона и с изпитателен поглед оглеждаше саваната, която все повече и повече тънеше в мрак. Изведнъж той трепна. Стори му се, че недалеч сред високата трева на саваната блесна огън.

Какво можеше да означава тази светлина? Може би недалеч от тях се бяха установили на лагер някакви други пътници? А може би този огън бе запален в лагера на червенокожите?

Луи Морен се приближи до часовоя, стоящ само на няколко крачки от него.

— Сан Армандо — каза му французинът, — погледнете в тази посока!.. Струва ми се, че там свети огън от клада, или се лъжа…

Канадецът се взря внимателно в показаната посока.

— Не се лъжете, господин Луи — каза той най-после. — Това действително е светлина, или по-точно, отражение от клада.

— Да, да — заговори французинът, — така си и мислех. Погледнете, огънят се усилва… Това е лагер на червенокожи, но как може да не са ни забелязали?

— Нашите огньове не могат да бъдат видени от тях заради дърветата, които вече наредихте да се запазят…

Французинът със съмнение поклати глава.

— А може би — продължи той — индианците знаят колко сме и понеже няма от какво да се страхуват, не намират за нужно да крият своето присъствие.

— Какво се е случило? — запита дон Мигел, който бе излязъл в това време от палатката и се приближи към тях.

— Погледнете — отговори му французинът, протягайки ръка по посока на светлината.

— Дявол да го вземе! — продума младият човек. — Ето ти нова неприятност!.. Какво решихте?

— Да разузная кой се е установил на лагер така близо до нас — отговори Луи.

— Ако желаете, господин Морен — намеси се Сан Армандо, — аз ще отида да видя какво е това.

— Не, приятелю мой, вие не можете да напуснете своя пост сега… Това ще направя аз.

— Вие? — извика дон Мигел.

— А защо не? Нали аз съм водачът на кервана.

— Нима ще отидете там, в лагера?

— Още сега.

— Помислете си на каква опасност се излагате!

— Опасността е много по-малка, отколкото вие предполагате, приятелю мой. Намиращите се там хора по неизвестни за мене причини, които скоро ще науча, не се крият; иначе не биха ни дали възможност така лесно да забележим техния огън. Твърде е възможно даже те да не караулят лагера си и тогава незабелязано ще мога да се приближа съвсем близо до тях.

— Добре — каза дон Мигел, — но знайте, че ако до разсъмване не се върнете в лагера, аз непременно ще тръгна да ви търся.

— Добре, драги дон Мигел, съгласен съм. До скоро! Не зная защо, но някакво тайно предчувствие ми казва, че ще ви донеса добри новини.

— Дай Боже! Постарайте се само колкото може по-скоро да се върнете…

Мъжете си подадоха ръце. Дон Луис метна на рамото си пушката и след минута се скри във високата трева.

Луи Морен бе стар горски скитник; той вече цели десет години бе прекарал в пустинята и отлично познаваше всички индиански хитрости. Той говореше съвсем свободно повечето индиански наречия; освен това бе придобил голяма известност сред команчите и апачите, с които често му се бе случвало да се сражава. Замисленият в този момент опит представляваше страшна опасност за всеки незапознат така добре с живота на пустинята; за него обаче това беше до известна степен дори забавление и той нито за минута не се замисли как ще завърши неговият смел опит. Действаше с индианската тактика, т. е. правейки грамадна обиколка, щеше да се яви в индианския лагер от точно противоположната точка на тази, от която бе тръгнал.

Мъжът вървя около един час с ускорени крачки, свойствени за хора, свикнали с ходенето по пустинята, и най-после стигна в подножието на една доста стръмна височина, на върха на която светеше през дърветата онзи огън, който бе забелязал от лагера.

Французинът се спря за минута. След това легна на земята и запълзя като змия между високата трева. Наоколо всичко бе спокойно — в саваната продължаваше да цари мъртва тишина.

След половин час ловецът, удвоявайки с приближаването си към лагера своята предпазливост, стигна до място, откъдето свободно можеше да вижда всичко, каквото ставаше на върха на хълма.

Не се бе излъгал. Това действително беше светлина от караулен огън в индиански лагер.

Около двеста воини команчи, които можеха да се различат по орловото перо, втикнато в косата над лявото ухо, лежаха в безредие из тревата и спяха, завити с плащове от бизонови кожи, недалеч от конете, привързани за колове.

Пред огъня, намиращ се точно в средата на лагера, седяха вождовете, които с важен вид пушеха лулите си.

Тези прочути воини, чиито тела бяха украсени с многобройни вълчи опашки, отличителен знак на великите храбреци, не бяха боядисани по военному, което доказваше, че команчите се бяха събрали не за война, а както предполагаше Луи Морен, за лов.

Малко вдясно бе привързана на дълъг прът емблемата на племето, изобразяваща червен бизон.

— Добре — прошепна Луи, — това са воини от племето на Червените бизони. Те някога бяха мои приятели… Може би ме помнят и досега.

Вождовете продължаваха важно да пушат, без да разменят нито една дума и без да гледат нито вдясно, нито вляво.

Това безгрижие на индианците разтревожи ловеца; то му се видя съвсем неестествено.

— Аз съм разкрит — прошепна той.

В тази минута се чу пеене на птица.

Вождовете не помръднаха.

— Хм! — продължи ловецът. — Тази птица днес пее някак твърде късно. Какво ли значи?

Той постоя около минута, без да шавне, а след това изведнъж се изправи, преметна пушката през рамо и излизайки от шубрака, в който се бе скрил досега, смело се упъти към стражевия огън, протегнал ръка напред с дланта навън и съединявайки четири пръста.

Индианските вождове като че ли не го забелязаха и продължаваха важно да пушат.

На няколко крачки от огъня французинът се спря.

— Да изпрати Ваконда успех в лова на моите братя Червените бизони — каза той със спокоен и тих глас. — Приятелят им желае да седне до техния огън и да изпуши с тях лулата на мира.

— Добро ти желаем, Пантера — важно отговори един от вождовете. — Защо моят брат, белоликият воин, се промъква като страхлив заек, за да се доближи до лагера на неговите приятели, Червените бизони? Вождовете го чакат да дойде и да седне при тях.

— Не постъпих добре, вожде — каза французинът, — но скоро разбрах това и смело влязох в лагера на моите братя.

— Добре е направил Пантерата.

Луи Морен хвърли пушката си на земята, седна пред огъня и взимайки предложената му лула, започна да пуши, като подражаваше на своите гостоприемни домакини.

Глава VII Червените бизони

Непознатият, търсещ гостоприемство при вождовете на някое индианско племе, седне ли до огъня на съвета, веднага става свещен за всички воини на това племе. Никой няма право да го разпитва и ако не желае да каже защо е дошъл, той има пълно право да не направи това.

Луи Морен изпуши лулата си, а след това, като изтърси от нея пепелта, я предаде на индианеца и тогава реши да заговори.

— Много луни изминаха, откакто аз се разделих с моите братя в тяхното зимно убежище, но Червените бизони не са ме забравили и това много ме радва.

— Червените бизони нищо не забравят — загадъчно отговори един от вождовете. — Пантерата е ходил на лов с моите млади хора, дълго е спал до тях в пустинята по време на големия лов, сражавал се е с нашите храбреци против враговете ни, апачите… Ние обичаме Пантерата.

— Благодаря ви, главатарю. Значи не се излъгах, когато в мене се появи желанието да се приближа до огъня на съвета на Бизоните.

Едва доловима усмивка заигра по тънките устни на вожда.

— Пантерата говори в този момент не така, както би трябвало да говори честният ловец — каза той. — Опосум не е баба, която могат да измамят с лъжливи разкази… Опосум е мъдър и велик вожд на своето племе; бледоликият ловец проникна в лагера на Бизоните като алигатор… Той съвсем не е мислил да изпуши лулата на мира при огъня на съвета, а е дошъл да узнае кой е запалил огъня, който свети нощем като звезда… Моят брат се реши да се яви едва тогава, когато пеенето на птицата му доказа, че неговото присъствие е известно на вожда… Добре ли го казах? Какво ще отговори Пантерата?

Французинът, съвсем учуден, че хитрият индианец така лесно го разкри, почувствува отначало смущение, но веднага се съвзе.

— Добре го казахте, вожде — рече той. — Кой може да излъже такъв мъдър вожд като Опосум? Аз действително дойдох в качеството на разузнавач, но щом познах Червените бизони, реших веднага да се покажа и да седна заедно с тях при огъня на съвета, защото нямаше вече от какво да се страхувам.

Вождовете се поклониха мълчаливо.

Луи Морен продължи:

— Зная, че вече настъпва времето, когато индианските племена обикновено започват лова.

— Вече пет пъти изгрява слънцето, откакто Червените бизони са напуснали зимното си убежище — отговори Опосум.

— Аз зная колко са мъдри и предпазливи моите братя и видът на техния огън не може да не ме учуди.

— Секирата на войната е заровена между команчите, павианите и апачите… Техните воини ще бъдат на лов заедно.

— Тази новина изпълва с радост моето сърце, вожде, и ми дава смелост да се обърна към теб с една молба.

— Ушите на вожда са отворени, гласът на Пантерата им е приятен, бледоликият ловец може да говори.

— Аз служа като водач на хора от моя цвят — продължи французинът.

— Те са общо двадесет и един човека, в това число и двете млади момичета с очи на газела, прекрасни като девата на първата любов… Опосум ги е видял.

— Моят брат знае всичко — каза французинът.

— Червените бизони са пълни господари на саваната; никой не може да се скрие от техните очи.

— Тези пътници отиват за Сонора и искат само да преминат пустинята, без да се спират никъде за дълго… Опосум сам каза преди малко, че племето на Червените бизони ме счита за свой приятел.

— Пантерата всякога е бил добър приятел и верен съюзник на команчите. Какво му е нужно сега от Червените бизони? Те всичко ще направят за него.

— Благодаря, вожде — каза французинът, зарадван от тези думи. — Макар и да бях уверен, че именно този отговор ще чуя от моите братя команчи.

— Неблагодарността е порок на бледоликите — многозначително каза вождът. — Благодарността е добродетел на червенокожите.

— Това е истина, главатарю, но кълна се в Бога, че ако някога имаш нужда от помощта на моята карабина, аз не ще ти изменя.

— Карабината на моя брат бие далеч и вярно — с усмивка каза вождът. — Такава помощ не трябва да се пренебрегва и ако ни е нужен Пантерата, ние ще го извикаме… Пантерата иска томахавката на войната между Бизоните и неговите бели приятели да бъде заровена. Добре… Щом моите млади воини ми съобщиха, че Пантерата пътува с кервана, аз захвърлих томахавката така далеч, че никой не ще може да я намери… Моят брат желае ли още нещо?

— Да, главатарю, бих желал също така дружелюбно да се отнасят с нас и другите индиански племена.

— Те вече са предупредени; пътят е свободен; моят брат не ще срещне никакви врагове, освен бледоликите.

— Как! Ти и това знаеш? — извика Луи, вдървен от учудване.

— Нима сме деца? — възрази вождът. — Гледахме скрити как минахте реката. Моят брат и неговите приятели храбро се сражаваха.

— Да — каза французинът, — само че сега бледоликите, за които говори моят брат, не са вече страшни за нас. Те като зайци избягаха в големите селища на бледоликите и по всяка вероятност вече не ще дръзнат да проникнат в пустинята.

Индианският главатар сериозно поклати глава няколко пъти.

— Младият воин винаги е длъжен да бъде готов да се сражава — отговори той, — ако знае, че мокасините на войната вървят по една и съща пътека с него и вървят по неговите следи… Пантерата е мъдър и опитен воин и той ще обмисли както трябва думите на Опосум.

Луи Морен знаеше, че когато индианците започнат да говорят със загадки, никаква сила на света не е в състояние да ги накара да открият картите си и затова не се и опита да разпитва. Думите на вожда обаче му даваха да разбере, че неговите врагове все още не считаха играта за загубена и поради това той трябва да удвои своята бдителност.

— Добре — каза французинът, — думите на моя брат проникнаха в ушите ми; няма да ги забравя.

След това той стана, взе пушката си и се приготви да тръгва.

— Моят брат вече си отива? — запита Опосум.

— Да, време е, главатарю. Отдавна излязох от лагера и сега трябва да побързам.

— Гостът го изпраща Ваконда; той има право да остане или да си отиде, както му е угодно… Нека моят брат се върне в своя лагер… Червените бизони пак ще се видят с Пантерата, преди той да напусне саваната. Прощавай!

— Прощавай! — отвърна французинът и като се поклони на индианските вождове, метна пушката на рамо и тръгна.

Французинът излезе от лагера на червенокожите около два часа през нощта и тъй като вече нямаше защо да бъде предпазлив, тръгна по права линия към лагера.

Дон Мигел не бе лягал и очакваше неговото завръщане. Продължителното отсъствие на французина бе започнало много да го безпокои и беше разбираемо, че като го видя, той се забърза насреща му.

— Е? — запита младият човек французина. — Какво ново, приятелю мой?

— Твърде много — отговори французинът.

И той разказа на дон Мигел всичко, което се бе случило.

— Тогава ние сме спасени — каза дон Мигел, като изслуша разказа на Луи Морен.

— Още не съвсем — отговори французинът замислено. — Ние имаме и други врагове.

— От тези врагове няма защо да се страхуваме повече — възрази младият човек. — Убеден съм, че дон Рамон е много предпазлив и за нищо на света не би рискувал да тръгне след нас в пустинята.

— А аз пък мисля, че дон Рамон е тук и скоро ще ни се обади… Двусмислените намеци на Опосум ме накараха да се замисля. По всяка вероятност индианският началник знае нещо по този повод, само че той, кой знае защо, не иска да ми го каже.

— Коя ли ще е причината?

— Да. Тъкмо това е характерната черта на всички индианци — те обичат да обгръщат в мъгла своите думи, даже най-искрените…

— Странен характер наистина! — проговори дон Мигел с недоволен тон. — Но къде тръгвате пак? — прекъсна думите си младият човек, виждайки, че Луи Морен се отдалечава.

— Щом сме в саваната — отговори французинът, — трябва засега да забравим навиците на цивилизованите хора и да следваме обичаите на траперите и горските скитници… Искам да се възползувам от съня на вашия вуйчо и братовчедките ви и да устроя съвет с моите канадски ловци по индиански маниер… Съветът на четирима такива опитни хора струва във всеки случай повече от мнението на един човек.

— Ще ми позволите ли да присъствувам на този съвет?

— Бъдете добър и останете тук; скоро ще се върна.

На французина му трябваха само няколко минути, за да събуди канадците. Те веднага скочиха на крака и се приближиха до кладата, където седеше дон Мигел.

— Приятели — каза Луи Морен, като запуши с лулата си, и всички останали последваха примера му, — аз ви събудих, за да се посъветвам с вас какво ще трябва да направим, за да се доберем до целта на нашето пътуване невредими.

— Говорете, господин Луи — отговориха ловците, — ние ви слушаме.

Отначало французинът им съобщи защо именно дон Гутиерес трябваше да напусне Вера Крус с дъщерите си; напомни им за всичко, което се бе случило по време на дългия път от Меделен до Рио дел Норте и за нападението на дон Рамон и дон Ремиго. После им разказа за посещението си в лагера на Червените бизони и за онова, което той можа да узнае от разговора си с вождовете на племето.

— Признавам ви — добави той в заключение, — че всичко това ме кара сериозно да се замисля… Опосум е мъдър и опитен воин; неговите двусмислени намеци ми дават пълно основание да се боя от някой капан, но не от страна на индианците, а от страна на белите; на мен ми се струва, че въпреки голямата загуба, причинена от нас на враговете ни, те още веднъж ще се опитат да ни вкарат в примка, което ние, разбира се, трябва да се опитаме на всяка цена да избегнем.

Канадците мълчаливо изслушаха разказа на французина. След това си размениха погледи, като че ли се съветваха и Сан Армандо, изваждайки лулата от устата си, отговори със сериозен тон:

— Господин Луи, това, което ни казахте, е много сериозно. Напълно съм съгласен с вас и мисля, че дон Рамон не ще се откаже от замисления си план да ни плени… Ако в лагера бяхме само мъже, то би могло и да не се обръща внимание на това, но с нас има дами и затова нашето положение се променя и става сериозно. И аз както от мое име, така и от името на моите другари ви заявявам, че вие можете напълно да разчитате на нас; ние ще ги защитаваме до последна капка кръв! Сега постарайте се да ни съобщите вашия план.

— Благодаря ви, приятели мои — каза французинът с вълнение, — вашите думи никак не ме учудват — аз знаех това и по-рано. Мисля, че преди всичко, ще трябва добре да изследваме саваната и да се помъчим да узнаем дали наблизо няма шпиони, а после, ако се окаже, че враговете все още продължават да ни преследват, ще изменим тактиката: ще ги нападнем ненадейно и ще ги избием, ако това се окаже възможно…

— А младите момичета? — прекъсна дон Мигел французина.

— Младите момичета — отговори Луи Морен — ще оставим в лагера под охраната на половината пеони.

— Този план би бил добър, ако ни предстоеше да си, имаме работа с червенокожите — възрази Сан Армандо, — но ние ще се сражаваме с най-отчаяните бандити, които са много повече от нас, и те ще ни направят на пух и прах.

— Ако можехме да имаме съюзници, тогава работата би била друга — каза Мечето.

— Да се намерят съюзници тук, е твърде трудно — отговори Луи Морен.

— Ха! — възрази Мечето. — А според мене съвсем не е така трудно, господин Морен… Какво ще стане, ако някой от нас отиде в асиендата на шурея на дон Гутиерес и доведе оттам помощ?

— Предложението действително е много добро, само че за това ще трябва доста време.

— Най-много осем дена, за да се стигне до там и обратно.

— Помощ може да се намери много по-близо — неочаквано се обади един нежен и приятен глас.

Ловците изненадани се обърнаха. До тях стоеше Сакрамента, спокойна и усмихната.

— Извинете ме, сеньори — с кротък глас каза тя, — че по такъв начин се намесвам във вашия сериозен разговор; но тъй като вас най-много ви притеснява моята участ и тази на сестра ми, струва ми се, че имам право да се намеся, и се надявам да не сметнете това за нескромност от моя страна.

— О, сеньорита, защо дойдохте? — каза й французинът тъжно.

— Дойдох — отговори тя, — защото вие сте храбри и честни ловци, рискувате заради нас живота си и затова съм задължена да ви кажа, че ценя вашата преданост.

Глава VIII Сакрамента

Младото момиче с усмивка на уста влезе в кръга и сядайки на тревата между французина и дон Мигел, каза:

— Продължете, моля ви, сеньори; аз повече от всички съм заинтересувана от успеха на вашите проекти и е напълно справедливо да ги узная. Освен това, макар и слаба жена, аз все пак може и да ви бъда от полза.

— В това съм уверен, сеньорита — отговори Луи Морен, — но все пак ми се струва, че щеше да е много по-добре, ако не бяхте взели участие в нашия съвет, даже и не трябваше да знаете за него.

— Не ми се сърдете, дон Луи — каза Сакрамента, протягайки му с усмивка малката си ръка, — случаят нареди всичко.

— Именно това ме огорчава, сеньорита!.. Вие сте чули всичко и сте си съставили преувеличена представа за всички тези опасности…

— Но защо, дон Луи?

— Кълна се в честта си — намеси се в разговора Сан Армандо, — но според мене даже би било срамно да се скрива всичко това от вас, прелестна госпожице!.. Вие имате пълно право да седнете при огъня на съвета… Даже команчите, най-мъдрите от всички индианци, и те в особено сериозни ситуации винаги охотно изслушват съветите на жените. Защо и ние да не последваме техния пример? Освен това аз съм убеден, че вашето участие ще ни донесе полза и вие ще ни дадете добър съвет.

— Благодаря ви, сеньор — отговори младото момиче, усмихвайки се. — Аз съвсем не претендирам за нещо подобно, но ако ми позволите да взема участие в съвещанието ви, ще се постарая да имате полза от това.

— Вие ни казахте, братовчедке — забеляза дон Мигел, — че бихме могли да намерим помощ недалеч оттук.

Младото момиче се усмихна и заплашвайки братовчед си с пръст, каза:

— Вие ме карате да говоря само за да ме накажете за моето самохвалство… Приятелите или съюзниците, на помощта на които аз разчитам, това са команчите, при които дон Луи е ходил тази нощ.

Французинът поклати глава в знак на съмнение.

— Вие се увличате в неосъществима мечта, сеньорита — възрази той. — Червените бизони няма да ни помогнат… Техните уклончиви отговори на моите въпроси не оставят в мене никакво съмнение и не дават никакви надежди.

— Напълно ли сте убеден в това, дон Луис?

— Толкова съм убеден, сеньорита, че даже не бих рискувал отново да се покажа в техния лагер, тъй като сигурно ще получа отказ.

— А те са се отнесли с вас твърде дружелюбно, когато сте били при тях.

— Това е истина, но това са такъв вид приятелски отношения, които никога не отиват по-далеч от обикновена размяна на думи.

— При всичкото ми уважение към вашия опит и познания за пустинята и нейните обитатели аз ще ви кажа, че според мене се лъжете… Според вашите думи вие някога сте оказали големи услуги на тези индианци и аз не искам да вярвам, че те не са ви признателни за това.

— Индианци и признателност! — вметна французинът, клатейки глава.

— Да, те са много по-признателни, отколкото са белокожите — бързо го прекъсна Сакрамента. — Аз много бих желала да се убедя в това.

— Какво искате да кажете?

— Нищо особено. Казах това, защото искам да отида и да им поискам помощ, от което вие, не зная защо, така решително се отказвате.

— Нима искате това, сеньорита? — запита французинът с учудване.

— А защо не? Ще отида при тях в лагера, дон Луис, ако вие бъдете така любезен не да ме изпратите до там, не, а само да ми покажете пътя.

— Но това е безумие, братовчедке! — проговори дон Мигел. — Те ще ви убият!

Луи Морен сложи ръка на рамото му.

— Не, от това няма защо да се боим. Индианците не убиват жени; те се отнасят към тях с уважение, а освен това гостоприемството у тях се счита за свещен дълг… А после, кой знае, може пък този опит на Сакрамента и да сполучи…

— Мислите ли? — промълви младото момиче.

Сакрамента като че ли се замисли за минута, а след това, обръщайки се към французина, с развълнуван глас му каза:

— Дон Луис, аз искам да отида в лагера на индианците.

— Нима сериозно сте намислили да идете при тях, сеньорита? — запита французинът, поразен от тази настойчивост на младото момиче.

— Да, да! — отговори тя. — Те и само те, ако поискат, могат да ни спасят!.. Аз трябва да отида при тях.

— Не го правете, сеньорита!.. Това е чисто безумие!

— Кое наричате вие безумие, дон Луис? — запита младото момиче, гордо вдигайки глава.

— Това, което сте намислили — отговори французинът.

Сакрамента презрително сви рамене.

— Нима вие се боите даже да ме изпратите? — с иронична усмивка запита тя.

— Аз не заслужавам подобни упреци, сеньорита! Говоря ви така само затова, защото сте си съставили лъжлива представа за нашето положение… То е лошо, даже твърде лошо, с това съм съгласен, но все още не е отчаяно. Недостигът от хора при нас се заменя от храбростта, опитността и хитростта. Ако тези три средства не сполучат, тогава, сеньорита, аз пръв ще ви напомня за вашето желание да опитате щастието при индианците. Сега това би било даже и ненавременно, защото индианците могат да сметнат подобна мисъл за проява на позорна страхливост от наша страна, а след няколко дни същото това в техните очи би било напълно естествено и те ще се отнесат към нашата молба благосклонно. До тогава, сеньорита, ви моля да предоставите на нас, мъжете, изключителната грижа да охраняваме вашата безопасност, която ни е тъй скъпа и която ние, повярвайте, ще съумеем да ви гарантираме, без да ви подхвърляме на подигравките и кой знае, може би и оскърбленията на хора, характерът и нравите на които са ви съвсем неизвестни.

— Добре — отговори Сакрамента. — Нека бъде така, щом искате, но имайте предвид, че аз няма да се откажа от моето намерение, а само ще го отложа за известно време.

— Това е всичко, което желая, сеньорита.

— Е, а сега ми кажете поне какво мислите да правите? — каза младото момиче.

— Нищо не е по-просто от това. На разсъмване ще вдигнем лагера и ще продължим пътуването. Мечето ще отиде напред и ще съобщи на вашия чичо в какво положение се намираме. След това ще поръчам на Марсо да служи като водач на кервана, който ще тръгне под командата на дон Мигел, а аз заедно със Сан Армандо ще ви напусна и ще отида на разузнаване и наблюдение.

— Но вие току-що казахте, че ние сме съвсем малко.

— Да, казах, сеньорита, но имах предвид, че сме твърде малко, ако стане нужда да встъпим в ръкопашен бой с гвардията на дон Рамон, състояща се от бандити, готови на всичко, само и само да завладеят такава завидна плячка… Но това може и да не се случи и аз се надявам да победя този човек с неговото собствено оръжие — с хитрост.

— Тъй като нямате вече нужда, сеньори, от моето присъствие, аз си отивам. Но си тръгвам с убеждението, че като обсъдите както трябва моето предложение, скоро ще застанете на моя страна.

Луи и неговите другари почтително се поклониха на младото момиче. След това то грациозно и с бавни крачки се отдалечи.

Сега французинът каза:

— Приятели, нека ползваме два-три часа почивка. Щом изгрее слънцето, ще потеглим на път. Вие, Мече, както вече решихме, ще се постараете по най-късия път да стигнете до асиендата Агуас Фрескас и ще ни доведете от там помощ. Драги, старайте се да не попаднете на индианци или други скитници, които можете да срещнете по пътя.

— Кълна се в честта си — отговори канадецът с гръмовит смях, — би било забавно, ако такъв човек като мене, свикнал с пустинята, изведнъж биха го откраднали като детенце! Бъдете спокоен, господин Луи — скоро ще получите от мене известие.

След това всички станаха и отидоха да си почиват.

Минаваше вече три часа след полунощ. След два часа щеше да изгрее слънцето. Но времето на деня или нощта нямаше никакво значение за канадците, свикнали отдавна на този живот, пълен с опасности.

Казахме вече, че доня Сакрамента, като видя, че нейното предложение, ако не съвсем отхвърлено, бе отложено за неопределено време, доста леко се примири с този отказ.

Гордото младо момиче, храбро и решително като същинска испанка, се чувствуваше силно оскърбено. Тя бе чула всичко, което се бе говорило на съвещанието, и това й доказваше, че положението на кервана, ако не напълно отчаяно, във всеки случай беше твърде критично, и на това основание тя реши да действува сама, на свой личен риск.

Възраженията на Луи Морен, въпреки тяхната справедливост, не само не разколебаха намерението й, а напротив, само засилиха в нея желанието да опита щастието си в своето рисковано начинание. Ако никой не желае да я съпроводи до лагера на червенокожите, тя ще тръгне сама.

Какво рискуваше тя? Лагерът, чиито светлини ясно се виждаха, не беше далеч. Вървейки по права посока към светлината, най-много след час — така поне й се струваше — ще бъде в лагера на Червените бизони. А на разсъмване ще се върне, съпроводена от индианските вождове, и по този начин ще докаже на спътниците си колко много са се лъгали, че не са обърнали внимание на предложението й.

Доня Сакрамента беше испанка от глава до пети — кротка, даже слаба и боязлива обикновено, при дадени условия тя ставаше неузнаваема. Можеше да се каже, че сама не познаваше себе си. Нужен й беше само един силен нравствен тласък, за да се реши срещу волята си на тази безумна постъпка.

Като се прибра под навеса, вместо да легне до сестра си и да заспи, Сакрамента се приближи до тънката ограда от преплетени клони и внимателно започна да наблюдава какво става навън.

Видя, че след като свърши съветът на ловците, те станаха и се събраха около огъня.

Тя стоя неподвижна като мраморна статуя почти цял час; после, убедена, че всички спят, се загърна с плаща си, взе за всеки случай кинжала, който скри в пазвата си, целуна по челото спящата си сестра и излезе с лекотата на сърна изпод навеса, промъкна се край братовчед си и Луи Морен, без да ги разбуди, и премина през лагера с бързи и предпазливи крачки.

След няколко минути бе извън лагера. Проправяйки си път през голямата трева, която скоро изчезна, доня Сакрамента бързо се спусна по стръмната височина и излезе в полето.

Тук тя се спря за миг не само за да се огледа, но и за да си поеме дъх. Сърцето й силно биеше. Въпреки храбростта си, тя със страх осъзнаваше, че е сама нощем сред пустинята, далеч от хората, които можеха да я защитят в случай на опасност.

Но това състояние не продължи дълго. След малко тя вдигна гордо глава и се спусна почти тичешком към лагера на команчите.

Повече от половин час тичаше тя сред високата трева. Светлината, към която отиваше, й се струваше като маяк на върха на хълма. Още малко й оставаше да стигне до него — най-много след половин час, когато изведнъж в шубраците отляво и отдясно, се чу пращене и двама души изскочиха оттам и преградиха пътя й.

Виждайки непознатите, младото момиче силно извика и се спря, треперейки от страх.

Гласа IX Неочаквана среща

Изскочилите от храсталака хора имаха толкова странен и зловещ вид, че самото им появяване напълно оправдаваше уплахата на доня Сакрамента.

На пръв поглед те бяха червенокожи и за страничния наблюдател имаха всички външни белези на индианците. Но вглеждайки се в тях отблизо, не бе трудно да се забележи, че лицата им бяха боядисани, и то твърде неумело, а индианското облекло, което бяха нахвърляли върху себе си за постигане на ефекта, правеше походката им тежка, несигурна и им седеше като чувал.

Доня Сакрамента, разбира се, не можа да забележи всички това; тя бе в такова състояние, че нищо не виждаше и на нищо не обръщаше внимание. Тя даже бе уверена, че вижда пред себе си същински индианци и затова, като надви неволната си уплаха и учудване и си спомни причината, която я бе накарала да напусне лагера, се насили да заговори.

— Моите братя по всяка вероятност са воини команчи? — каза тя.

Двамата мними индианци си размениха насмешливи погледи и след това онзи от тях, който имаше по-висок ръст, реши да отговори:

— Да, ние сме воини команчи.

— Радвам се, че срещнах моите братя — продължи младото момиче. — Желая да отида в лагера на Червените бизони; искам да поговоря с техния вожд по важна работа; моите братя ще ме заведат при Опосум.

Негодниците отново си размениха погледи, още по-насмешливи от първите.

— Какво иска да каже моята сестра на великия вожд на нашето племе? — запита този, който бе говорил по-рано.

— Искам да му кажа нещо, което може да чуе само ухото на вожда — твърдо отговори младото момиче.

— Опосум е могъщ вожд — надуто отговори индианецът, или по-точно, човекът, преоблечен като индианец — всички в племето на Червените бизони го уважават и жени не могат да проникнат по такъв начин в лагера на индианските воини.

— Моите братя не говорят добре — възрази младото момиче, — нима те не знаят, че воините команчи винаги с уважение се отнасят към жените?

Мъжете поговориха няколко минути помежду си шепнешком, като че ли се съвещаваха как да постъпят, а след това същият индианец, който говореше досега, отговори отсечено:

— Добре, ние ще заведем нашата сестра в лагера на храбрите воини команчи, при Опосум. Нека нашата сестра ни последва.

Младото момиче хвърли подозрителен поглед на своите спътници. Доня Сакрамента чувстваше едно неволно, непобедимо отвращение към тези хора с неловки маниери и несигурни думи. Те й се сториха подозрителни.

— Лагерът на Червените бизони е твърде далеч — с колебание каза тя — и аз не бих желала да затруднявам моите братя. За мене е достатъчно те да ми покажат пътя и аз сама ще отида в лагера.

— Да се върви по този път е трудно — отговори единият от индианците. — В полето всички пътеки са проправени от дивите зверове. Моята сестра не ще направи и десет крачки и ще обърка пътя. Затова ще бъде по-добре, ако ние съпроводим младото бледолико момиче до лагера на нашите братя Червените бизони. Опосум ще накаже своите деца, ако те не изпълнят този свещен дълг.

Въпреки отвращението, което изпитваше младото момиче, желаещо да се махне от тези хора, които й ставаха всяка минута все по-подозрителни, в края на краищата трябваше да се съгласи, че те са прави и че да настоява да върви само в пустинята, би било голяма непредпазливост, която би имала печални последствия, като попречи за сполучливото изпълнение на замисления план. Тя повече не възрази и реши да тръгне заедно с тях.

Индианците бързо се движеха напред, като разделяха с пушките си клоните и тревата, която им пречеше, озъртайки се наоколо с безпокойство и спирайки се от време на време, за да си разменят няколко думи така тихо, че младото момиче не можеше да чуе нищо.

Така те вървяха около два часа; вървяха направо, без да обръщат внимание на пътеките, явяващи им се по пътя, и с видимо желание навлизаха все повече и повече в най-малко изследваната част на саваната.

Мракът започваше да намалява; хоризонтът се осветяваше от първите проблясъци на деня, птиците в гората се събуждаха.

Въпреки твърдостта на характера си и храбростта, с която се бе въоръжила, доня Сакрамента, почти без да иска, се поддаваше на обхващащия я ужас. Това продължително странствуване към лагера на индианците, който, според думите на Луи Морен, се намираше най-много на две мили от кервана, й се видя повече от странно; освен това тя започна да усеща силна умора; краката отказваха да й служат и тя въпреки всичките си усилия с мъка успяваше да настига своите спътници.

Мъжете продължаваха да вървят със същите бързи крачки, без да забелязват състоянието й; най-после младото момиче, победено от умората и страданието, се спря и безсилно се отпусна на земята под едно самотно дърво, стърчащо сред прерията.

— Вие ме измамихте! — с твърд глас заяви тя. — Аз не ще продължа да вървя дотогава, докато не ми кажете къде ме водите.

Индианците бяха видимо учудени от това упорство. Те се спряха и с нескривано безпокойство започнаха да се оглеждат наоколо.

— Какво значи това? — запита най-после единият от индианците. — Защо не искате да вървите по-нататък?

— Затова — отговори младото момиче, — защото съм страшно уморена и освен това съм убедена, че вие ме лъжете и искате да ме вкарате в капан.

— Вие сте си изгубила ума — продължи индианецът. — Иска ли моята сестра да отиде с нас в лагера на Червените бизони или не?

— Да, искам. Само че съм убедена, че вие съвсем нямате намерение да ме заведете, иначе ние много отдавна трябваше да сме там.

— Така могат да говорят само бледоликите… Те си въобразяват, че в пустинята се ходи лесно и бързо, както по градски улици.

Младото момиче вдигна глава и като устреми проницателен поглед към своя събеседник, му каза:

— Вие не сте индианец! Вие даже не говорите така, както говорят индианците… Сега вече ми е ясно всичко.

— Не съм индианец? — запита неизвестният, ядовито хапейки устните си. — Какъв съм в такъв случай?

— Това не зная, но едва сега окончателно се убедих, че вие не сте индианец, а само преоблечен като индианец… Повече не можете да ме излъжете.

— Вие се шегувате, нали? — възрази непознатият.

Тогава другият тип, който досега пазеше мълчание, сложи ръка на рамото на приятеля си и му каза:

— Достатъчно! От това няма нужда повече.

— А! — проговори младото момиче. — Значи най-после си признахте!

— За Бога! — отговори насмешливо вторият бандит. — Защо ли да хитруваме. Вие и без това сте в ръцете ни.

— Моята съдба е в ръцете на Всевишния, който ни гледа и чува и не ще ме остави беззащитна.

Бандитите весело се разсмяха.

— Бог не вижда това, което става в пустинята — казаха те. — Пречат му шубраците и високата трева.

Младото момиче мълчаливо отпусна глава и две сълзи бавно се плъзнаха по бузите му.

Непознатите, продължавайки да се смеят, се приближиха до него.

— Наистина — каза единият от тях — защо да вървим нататък? Можем и тук да се разберем… Говорете, приятелю Карнеро, обяснете на сеньоритата какво искате от нея.

— О, това е тъй просто и тъй леко, драги Педросо — усмихвайки се, отговори Карнеро, — просто се чудя как тъй младата сеньорита още не го е разбрала.

— Боже мой! — прошепна младото момиче с тих и треперещ от страх глас. — Господи, прости ми, че не послушах и направих своето, спаси ме от тия разбойници!.. О, как се разкайвам, че не повярвах на моите приятели и исках да бъде по-умна от тях!

Герилеросите — преоблечени като индианци с цел по-лесно да постигнат преследваната си цел — явно съвсем не бързаха да обяснят на момичето своите по-нататъшни намерения.

Доня Сакрамента първа наруши мълчанието.

— Говорете, за Бога! — извика тя, скръствайки ръце на гърдите като за молитва. — Не ме оставяйте повече в тази неизвестност… Кажете ми, какво мислите да правите с мене?

— Сеньорита — отговори Педросо, — преди всичко успокойте се — вас не ви заплашва ни най-малка опасност… Вашата участ зависи само от вас. За нещастие злата съдба ни е поставила в твърде трудно положение — ние сме бедни…

— Защо не ми казахте това по-рано? — прекъсна го младото момиче. — Върнете ме здрава и невредима на моя баща и моите приятели и аз ви давам дума щедро да ви наградя. Ще притежавате такова богатство, за което никога даже не сте и мечтали!

— Вашето желание съвсем не е трудно да се изпълни, сеньорита — продължи Педросо, — но като истински кабалерос, ние сме длъжни първо да ви заведем при нашия началник, който е истински кабалеро от твърде знатна фамилия… Но и вие сама прекрасно го познавате.

— Аз? — извика Сакрамента с учудване, смесено със страх.

— Да, повече от сигурен съм, защото той отдавна упорито ви преследва.

— Как се нарича вашият началник?

— Дон Рамон Армеро.

— Дон Рамон Армеро? — извика тя изплашена. — О, по-добре смърт, отколкото да падна в ръцете на този негодник! Пожалете ме, за Бога!.. Ако вие ме освободите, никой няма да узнае за това.

— А нашата чест, която не може да бъде опетнена с гнусна измяна? — с патос отвърна Карнеро, скръствайки ръце на гърдите си.

— Съжалете се над мене! — със сълзи продължаваше да се моли младото момиче. — Вие сте бедни; аз ще ви направя богати!

— Да, всичко това е така, аз зная — с насмешка възрази Педросо. — Но един въпрос: по какъв начин вие ще изпълните своето обещание, ако предположим, че се окажем такива безумци и се съгласим да изпълним молбата ви?

— Е — добави Карнеро, — по-добре да имаме птичката в ръцете си, отколкото да чакаме ястреба, както казва нашата пословица. Щом се намерите в безопасност във вашия лагер, вие веднага ще забравите за нас, а ако решим да дойдем заедно с вас, ще заповядате да ни разстрелят като кучета.

— Ето, вземете! — извика младото момиче, сваляйки бързо от себе си огърлицата и гривните, които бяха на нея. — Вземете тези скъпоценности, разделете си ги и ме пуснете да се върна!.. Кълна се в гуаделупската Света Богородица, че вие ще получите всичко, което съм ви обещала.

Бандитите бързо грабнаха скъпоценните неща и веднага ги скриха в дълбоките си джобове.

— Но всички тия дреболии, които вие тъй щедро ни предлагате, сеньорита — отбеляза Педросо с подигравателна усмивка, — ни принадлежат според закона на войната… Това не може да намали размера на откупа за вас, защото не ни е възможно да ви заведем обратно в лагера.

— Защо? Нима самите сте се заблудили?

— Но защо да не ви кажем самата истина? — отбеляза Педросо. — Работата е там, че ние при всичкото си желание не можем да ви върнем в лагера, защото и двамата, моят приятел и аз, вече бяхме на служба при вашия братовчед дон Мигел, но не ни хареса да служим при него и решихме да го напуснем, тайно, естествено… Сега разбирате ли?

— О, не се страхувайте от това! — извика младото момиче. — Вие можете да ме изпратите само до лагера. Там ще ме оставите и аз ще се върна сама.

— И това ще бъде съвършено достатъчно. Дон Луис ще усети нашето присъствие и тогава сме изгубени… После, кой би ни гарантирал, че вие, като се върнете в лагера на своите приятели, няма да разкажете какво ви се е случило и няма да ни предадете? О, предпазливостта е майка на безопасността…

— Но, за Бога — извика тя в пълно отчаяние, — кажете ми какво искате от мене?

Бандитите шепнешком се съветваха няколко минути.

— Всичко това са глупости, сеньорита — каза накрая Карнеро. — О, ние сме хора предпазливи!.. Бог ни е свидетел, че не ви желаем никакво зло, но би било твърде глупаво, съгласете се сама, ако не се възползвахме от представилия ни се случай да забогатеем. Ето ви един лист от ликвидамбър и парче заострено дърво; напишете на листа, че вие сте наша пленница и че сте ни обещали двадесет хиляди пиастъра откуп, които трябва веднага да ни се връчат. Тогава ще отида в лагера, макар и да зная, че ме заплашва голяма опасност, но аз съм готов да направя това за вас. А вие ще останете тук под охраната на Педросо и щом получа уговорената сума, ще съобщя за това на моя приятел със сигнал, а вие ще получите пълна свобода. Сега кажете ни вашето мнение. Съгласна ли сте с моето предложение или не?

— Аз нищо повече и не искам — отговори тя със зле сдържана радост. — Дайте по-скоро листа и пръчицата, за да напиша каквото трябва.

Педросо отряза със своя нож за скалпиране един лист от ликвидамбър и го подаде на младото момиче.

Тя го взе и започна да пише, а бандитите, наведени над рамото й, внимателно следяха онова, което пишеше.

Изведнъж се раздаде двоен изстрел и герилеросите се строполиха на земята в предсмъртни гърчове.

Глава X По следите

Слънцето още не бе се появило на хоризонта, когато Луи Морен, отърсил от себе си вцепенението, което сковаваше ставите му, стана от своето тясно легло на влажната земя и започна да разбужда пеоните и ловците, като им казваше да се готвят за път.

Скоро в лагера всичко вече бе в движение; пеоните даваха храна на конете и мулетата, водеха ги на водопой на реката, готвеха закуската, товареха товарните животни и запрягаха фургоните.

Когато ловецът се убеди със собствените си очи, че всичко е наред, той събуди дон Мигел и го помоли да съобщи на вуйчо си и братовчедките си, че всичко е готово за път.

Изведнъж от навеса се чу тревожен вик и се появи доня Хесусита, обляна в сълзи, чупейки ръце в отчаяние.

Дон Гутиерес, дон Мигел и французинът се затичаха към нея.

— Какво се е случило, за Бога? — извикаха и тримата изведнъж.

— Сестра ми! Къде е сестра ми? Къде е Сакрамента? — объркано каза най-после доня Хесусита.

— Сакрамента? — тревожно запитаха мъжете.

— Да — продължи младото момиче. — Къде е Сакрамента? Какво е станало с нея?

— Но нима не е с вас под навеса? — запита Луи.

— Не!.. Тя или е умряла, или е отвлечена — отвърна Хесусита и избухна в ридания.

— О, това е невъзможно! — извика дон Гутиерес, затичвайки се към навеса.

Луи Морен, единствен запазил досега външното си спокойствие и стоящ мълчаливо, замислено отпусна глава, направи няколко крачки напред и слагайки ръка на рамото на дон Гутиерес, му каза:

— Кураж, бедни ми татко. Бог ще се съжали над вас… Вашето дете ще бъде намерено и върнато — кълна ви се за това!

Дон Гутиерес бавно се извърна към ловеца, устреми към неговото спокойно и енергично лице поглед, пълен с отчаяние, и стискайки силно ръката на Луи, каза:

— Вие сте храбър и предан човек… Ако моята дъщеря може да бъде спасена, единствен вие сте в състояние да извършите това чудо и аз вярвам във вас като в Бога.

— Не богохулствайте, дон Гутиерес. Пригответе се да напуснете лагера — време е да тръгваме.

— А дъщеря ми? Моята нещастна дъщеря?

— Оставете ме да действувам. Молете се на Бога и се надявайте на неговата милост и правосъдие.

Дон Гутиерес мълчаливо наведе глава и се отдалечи, придружавайки доня Хесусита, обезумяла от скръб. Луи бе останал сам с дон Мигел.

— По какъв начин е могла да бъде отвлечена от лагера Сакрамента? — запита дон Мигел. — Аз не мога да си представя това.

Горският скитник иронично се усмихна и гледайки вторачено младия човек, отговори:

— Тя съвсем не е била отвлечена.

— Щом е така, значи, че сама е излязла от лагера… Нощес… Не, мили приятелю, това е невъзможно!

— А е точно така — продължи французинът, свивайки леко рамене, — нима не помните какво беше нощес, когато се съвещавахме… Не помните ли как неочаквано се появи доня Сакрамента при нас и как ни предлагаше да отидем в лагера на Червените бизони, за да им искаме помощ?

— Но нали тя в края на краищата се отказа от своето желание и отиде да си легне?

— А аз съм убеден — отговори уверено французинът, — че тя е тръгнала за лагера на Червените бизони. Но въпросът е какво е станало след това? Защо тя не се е върнала в лагера? Това засега аз не зная, но скоро ще узная…

— Вие ме карате да треперя от страх за нея!

— Не трябва да губим нито минута… Всичко е готово за тръгване. Възседнете коня си и тръгнете с останалите. Безразсъдни ще ви служи за водач — той е опитен горски скитник.

— Е, а вие какво ще правите?

— Аз ще тръгна по друг път…

След това Луи Морен повика Сан Армандо и останалите ловци. Нямаше го само Мечето, който бе заминал преди разсъмване за асиендата Агуас Фрескас.

Французинът даде подробни указания на Безразсъдни и Марсо в коя посока да водят кервана, като даже им посочи мястото, където да установят бивака при настъпването на нощта. В заключение той още веднъж ги посъветва да бъдат бдителни и предпазливи.

Като свърши тази работа, Луи Морен се сбогува с дон Мигел и дон Гутиерес, почтително се поклони на доня Хесусита и мълчаливо започна да наблюдава как керванът слизаше надолу.

Сан Армандо бе седнал на височината, видимо, безгрижен, и едва когато един пеон отведе оседланите им коне, той със спокоен тон запита французина:

— Ами нашите коне?

— Ще ги видим довечера в бивака, а сега да тръгнем по следите — отговори му Луи.

— Добре! Значи ние ще тръгнем пеша?

Луи Морен направи утвърдителен знак.

Скоро двамата ловци останаха сами; керванът изчезна далеч в безбройните завои на пътя, по който вървеше.

Французинът едва сега съобщи на приятеля си, че той отива по следите на младото момиче, и му разказа как ще достигне желания резултат.

— Ще отидем в лагера на Бизоните — каза той. — Те навярно няма да откажат да ми предадат младото момиче, ако по някакво недоразумение са го задържали като пленница.

Канадецът печално поклати глава.

— Кой знае дали бедното дете е успяло да стигне до лагера на червенокожите! — каза той. — Ние сме обкръжени от врагове, шпиони, които не свалят от нас очи нито денем, нито нощем… Може да са я заловили някои бандити от тия, които скитат около нас.

— О, това би било ужасно! — извика французинът.

— Нека се надяваме, че това не й се е случило — продължаваше канадецът, — но каквото и да е станало, господин Морен, ние преди всичко ще трябва да отидем при диваците, защото доня Сакрамента без съмнение също е отишла в техния лагер; значи в тази посока ще можем да получим за нея някакво известие или да открием следите й.

— Да, имате право — отговори Луи, — ще трябва да отидем там, но все пак нека добре да разглеждаме всички следи, на които попаднем по пътя.

Ловците се спуснаха от хълма и се отправиха в равнината по пътеката, която водеше към лагера на индианците.

Денят вече бе настъпил; слънцето светеше от безоблачното небе и неговите лъчи като стотици брилянти блестяха по покритата още с роса трева и влажните листа на шубраците. Птиците весело пееха, а утринният ветрец освежаваше въздуха, който вече започваше постепенно да се нагрява.

Да се върви по следите на младото момиче беше твърде лесно за опитните очи на ловците, защото младото момиче, разбира се, нямаше основание да ги заличава.

— Както виждате, господин Луи — каза канадецът, — доня Сакрамента е отишла, както и предполагахме, в лагера на Бизоните.

— Засега можем да кажем само, че е тръгнала към техния лагер — отговори французинът. — Сега остава да се узнае още дали е успяла да стигне до него, или е попаднала в ръцете на бандитите.

— Ха! Избийте си от главата това страшно предположение. И аз не зная защо тогава ми дойде наум тази безумна мисъл… Нашите врагове са твърде предпазливи и страхливи, за да се осмелят на подобен опит почти до самия ни лагер, и после, има още и друга причина, която трябва да ви успокои — те не са знаели, че тя ще тръгне.

— Това е истина, но все пак, даже и да не е попаднала в ръцете на бандитите, аз съм убеден, че не е стигнала до лагера на червенокожите.

Канадецът не отговори и мълчаливо продължи да върви напред.

Измина още половин час, откак те напуснаха бивака на хълма и стигнаха най-после до едно място, където тревата бе повалена и изпотъпкана.

Младото момиче, изглежда, се бе спирало тук, защото по-нататък не се виждаха никакви следи от нейните стъпки.

Луи внимателно огледа цялото пространство наоколо, търсейки изчезналите следи, и след няколко минути вече знаеше почти всичко, което му бе нужно.

— Сега зная какво е станало — каза той на канадеца: — Девойката като страхлива газела бързо е тичала по пътеката към лагера на Червените бизони, когато изведнъж от високата трева пред нея са се появили двама души и са й преградили пътя.

— Да, съдейки по всичко, така трябва да е било — съгласи се с него канадецът. — Сега да решим какво ще правим по-нататък: дали да вървим към индианския лагер, или да разгледаме околността, за да се убедим, че следите не са се отклонили някъде встрани.

— Доня Сакрамента не е продължила по посока към лагера и затова няма защо да отиваме там да я търсим… Ето, вижте: на пътеката по-нататък се виждат само следите на мъжки крака — тези следи оставих аз, когато ходих през нощта в лагера на червенокожите.

— Да потърсим тогава следите.

— А! — извика французинът, правейки заплашителен жест. — Зле ще си изпати онзи, който се е осмелил да похити бедното момиче!

И те веднага започнаха да търсят следите с цялата ловкост и хитрост на опитни ловци.

Търсенията не продължиха много и те скоро откриха следите на герилеросите, които, макар и да се представяха за червенокожи, изглежда, съвсем не бяха запознати с науката да скриват дирите си.

По тревата се виждаха следи, толкова големи и отчетливи, че това обстоятелство отново накара ловците да се замислят: те не вярваха, че тези следи са сегашни. Ако младото момиче бе заловено от червенокожите, те непременно щяха да вземат необходимите предпазни мерки, а това по всяка вероятност беше лъжлива следа с цел да измами преследвачите и да ги накара да загубят скъпото си време в безплодни търсения.

Обаче ловците скоро забелязаха следите на младото момиче, слабо отпечатани на пясъка между по-дългите и много по-силно отпечатани стъпки на заловилите я мъже.

— Сега вече не може да има никакво съмнение — каза Луи Морен, — всичко е съвсем ясно. Двамата мъже, седящи в засада в тези шубраци, са хванали доня Сакрамента й са я отвели в плен; ето пътят, по който са тръгнали — това е истинска следа. И аз съм убеден, че доня Сакрамента е била заловена не от индианци.

— От кои тогава?

— От кои? — повтори Луи Морен. — Заловена е от същите ония хора, които вие заподозряхте от самото начало, някои от шайката на дон Рамон, а може би и самият дон Рамон; само белите, непознаващи обичаите в прерията могат да оставят след себе си такива следи.

— Значи младото момиче е загинало — каза канадецът с тъга.

— Кой знае!.. Не трябва още да се отчайваме… Бог е справедлив и не ще допусне да се извърши такова престъпление… Да вървим по-скоро — може би ще стигнем навреме, за да спасим нещастното момиче.

И двамата смели ловци отново тръгнаха.

Изминаха няколко часа. Ловците вървяха все напред, без да продумат нито дума. Всеки от тях започваше да чувствува как в душата му се загнездва отчаянието и те бяха почти готови да се откажат от по-нататъшните търсения, когато изведнъж до ушите им достигнаха отдалечени викове — викове на скръб. И те като понесени върху криле бързо се спуснаха напред.

Пълзешком, като змии, те стигнаха до края на една доста голяма гора и тук видяха доня Сакрамента, седнала на земята притеснена и отчаяна, а до нея двамата бандити, които с нещо я заплашваха — поне така им се бе сторило. Тогава, без да си кажат нито дума, а разменяйки си само по един поглед, те свалиха пушките си и гръмнаха.

Бандитите паднаха смъртно ранени.

Глава XI Лагерът

Голяма бе радостта на младото момиче, освободено така неочаквано от плена.

— Да бягаме! Да бягаме! — завика тя, обляна в сълзи. Но вместо да бяга, падна в безсъзнание в ръцете на Луи.

— Бедното дете! — прошепна французинът. — Изпитанията се оказаха не по силите му.

И той я вдигна със силните си ръце и леко я сложи на тревата.

— Това е припадък — продължи французинът, — но радостта не убива и тя скоро ще дойде на себе си… А сега да видим кои са тия негодници.

— Изглежда, са червенокожи — презрително проговори канадецът.

— Не вярвам — възрази французинът. — Във всеки случай трябва да ги видим.

При тия думи той се приближи до негодниците, гърчещи се в предсмъртни конвулсии, и ги ритна с крак.

— Бях съвсем уверен в това — проговори той след минута. — Това са разузнавачите на дон Рамон, нашите стари познати… Погледнете ги, Сан Армандо, това са същите негодници, които така подло избягаха от нас и искаха да ни предадат на враговете.

— Кълна се в Бога, това наистина са те! — каза канадецът. — Да, това са герилеросите, наети от дон Мигел. Такива гадове трябва да се убиват без милост.

И преди Луи Морен да успее да каже поне една дума, неумолимият канадец вдигна пушката си и с два удара с приклада доуби злодеите.

— Какво направихте, Сан Армандо? — каза французинът с упрек.

— Това, което трябваше — грубо отговори ловецът. — Тези негодници знаеха нашите тайни и ги предаваха на дон Рамон. Те са главните виновници за всички нещастия, които се случиха с нас от самото ни тръгване от Гуадалахара…

— Впрочем защо ли питам — каза французинът, свивайки рамене. — Все едно, това не може да се поправи… Замъкнете ги в храстите, за да не ги види доня Сакрамента.

Сан Армандо хвана двата трупа, всеки за единия крак, и ги хвърли в една близка яма.

— Сега — каза французинът, — да се заловим с нашата работа. Беше ми дошло наум да се опитаме да стигнем до лагера на Червените бизони, защото зная къде ще се установят тази вечер. Но съдейки по слънцето, остават ни още цели осем часа, а това е повече, отколкото ни е нужно да стигнем кервана, даже и да вървим съвсем бавно, затова няма защо да отиваме и да искаме гостоприемство у червенокожите.

— Но според мене младото момиче не е в състояние да върви.

— Тя няма да върви — ще я носим на носилка.

— Да, разбира се, това е много добре! — зарадва се канадецът. — Подобно нещо, кой знае защо, не ми дойде на ума.

При тези думи ловецът усърдно се залови да нареже с ножа си клони, от които майсторски оплете една истинска носилка.

Луи се приближи до младото момиче, което в същата минута отвори очи. Първият й поглед падна върху ловеца и тя му протегна ръка с тъжна усмивка.

— Как се чувствате, сеньорита? — запита я Луи Морен.

— По-добре, много по-добре — отговори му младото момиче с глас, треперещ от вълнение. — Като че ли отново оживявам. Бях жестоко наказана за моето непослушание и ако не бяхте се явили на помощ, навярно бих загинала.

— За това няма защо да се говори вече, сеньорита. Важното е, че сега сте в пълна безопасност… Но трябва да побързаме да стигнем кервана и да успокоим баща ви и вашите приятели, които нищо не знаят за вас и се измъчват от страх за вашата участ.

Ловецът я вдигна на ръце и я сложи в носилката, която канадецът бе покрил с листа, трева и мъх. След това двамата мъже вдигнаха носилката и с бързи крачки тръгнаха из саваната, сякаш съвсем не чувствуваха тежестта, която носеха.

Дълго вървяха. Но колкото и да бързаха, едва преди залез-слънце стигнаха до полите на хълма, където пътниците бяха устроили своя лагер.

Като стигнаха до това място, доня Сакрамента, чиито сили бяха напълно възстановени, настоя да слезе от носилката и да измине тези няколко крачки, които й оставаха, за да се намери в обятията на баща си и сестра си.

Луи се съгласи да изпълни желанието й.

Няма нужда да описваме как се зарадваха всички, когато видяха младото усмихващо се момиче.

Французинът и канадецът просто не знаеха къде да се дянат от сипещите се от всички страни похвали и благодарности… В края на краищата французинът успя да прекрати по-нататъшните разговори на тази тема и ги накара да я променят.

— И тъй — каза дон Мигел, — вие нямате известие за нашите индиански приятели?

— Никакви — отговори французинът, — при това ние през цялото време вървяхме по посока, съвършено противоположна на онази, която трябваше да държим, за да попаднем в техния лагер.

— Това е твърде неприятно, защото много си мислех колко щеше да е добре да ги имаме като съюзници в случай на крайна опасност.

— Напълно съм съгласен с вас, освен това съм убеден, че в минутата на опасност те непременно ще ни се явят на помощ.

— Да, но как да ги намерим сега?

— Не се безпокойте за това, драги дон Мигел — аз зная къде са те. Техният лагер е много по-близко до нашия, отколкото вие мислите.

— Дай Боже!

След това двамата постлаха плащовете си на земята и скоро заспаха дълбок сън.

Нощта беше към края си. Небето постепенно започваше да светлее; на най-далечния край на хоризонта опаловите отблясъци на зората обагряха краищата на облаците; студът ставаше по-чувствителен; росата ставаше по-обилна; утринният ветрец леко се носеше над върховете на дърветата.

Сан Армандо, канадецът ловец, стоящ на пост, внимателно се вглеждаше в саваната, за да се убеди, че всичко наоколо е спокойно.

Изведнъж той трепна, наведе се над окопа и започна внимателно да се вглежда надолу в равнината — бе забелязал странно явление.

По високата трева на саваната прибягваха дълги вълни, като че ли над нея се носеше силен вятър, но, което е по-забележително от всичко, това бе вълнение, което ставаше в обратна на вятъра посока и все повече и повече се приближаваше до хълма, на върха на който бе разположен лагерът.

Сан Армандо, макар и да бе уверен, че не спи, няколко пъти си потърка очите. Съмнението бе невъзможно: той добре виждаше — движението на вълните се приближаваше все повече и при това се забелязваше само в известна част от равнината.

Канадецът веднага реши, че по всяка вероятност ги заплашва някаква нова опасност и напускайки за минута поста си, побърза да събуди Луи Морен.

— Какво се е случило? — запита последният съвсем спокойно, докато ставаше от леглото.

— Не зная, господин Луи — отговори канадецът, — но в саваната става нещо необикновено. Вие знаете — аз съм горски скитник, който не се плаши така лесно, но сега, честна дума, хвана ме страх.

— О-о! — проговори французинът. — Значи работата е сериозна. Да отидем да видим!

Като отидоха до окопа, Сан Армандо му посочи странното вълнение на тревата, като му обърна внимание на коя страна отиваха вълните.

— Хм! — произнесе Луи замислено. — Това наистина е лошо.

— Нали?

— По дяволите! Тук се крои нещо от червенокожите — това е някоя индианска хитрост. Върху нас ще има нападение, и то не по-късно от половин час.

— Какво да правим господин Луи?

— Тихичко, без да губим нито минута, да разбудим нашите приятели. Постарайте се да не вдигате шум; за нас най-важното е негодниците, които са там, да не разберат, че се готвим да ги посрещнем с оръжие в ръка.

Сан Армандо отиде да изпълни нареждането на водача си. Той обиколи от един пеон на друг и след няколко минути всички вече бяха по местата си в окопите.

По заповед на Луи още не бяха събудили дон Гутиерес и дон Мигел.

След това французинът обходи целия бивак и като се убеди, че всичко е наред и всички са по местата си, извика един от канадците.

— Безразсъдни! — повика го той.

— Какво желаете, господин Луи? — отговори последният приближавайки се.

— Вземете пушката и се спуснете в равнината на разузнаване: искам да зная какво става във високата трева.

— Това ще узнаете не по-късно от половин час, господин Луи.

След това канадецът прескочи окопа и се скри в шубраците.

Разузнавачът се завърна, както бе обещал, след около половин час.

— Е, елате по-скоро и разкажете какво узнахте?

— Всичко, каквото е нужно, господин Луи.

— Тогава говорете по-живо!

— Това са червенокожи.

— Червенокожи? — учудено повтори Луи Морен, тъй като след разговора с Опосум бе уверен, че вече няма защо да се опасява от нападение от тяхна страна.

— Да, господин Луи, червенокожи, това зная положително — минаха край мене така близко, че едва не ме докоснаха с лактите си.

— Дявол да го вземе! А много ли са?

— Доколкото можах да сметна, около сто души.

— Толкова много! — прошепна французинът.

— Да — безгрижно проговори канадецът. — Ние неведнъж сме имали работа с цели племена.

— Това е така — отвърна Луи мрачно, — но тогава всички бяхме ловци, свикнали с пустинята. Видяхте ли ги как са боядисани?

— Не можах да разгледам към кое племе принадлежат, но са боядисани така, както са боядисани индианците, отправяйки се на война.

— Имат ли огнестрелно оръжие?

— На това мога да ви отговоря с увереност — имат пушки.

— Всички?

— Да, господин Луи, всички. Изглежда, че това са големи храбреци… Не видях нито едно копие.

— Това е странно! — прошепна французинът, мърморейки сам на себе си. — Толкова много пушки в един индиански отряд.

В тази минута долу, в подножието на хълма, шубраците се раздвижиха и се появи един индианец, размахващ бизонова кожа в знак на мир.

— Аха! — каза Луи. — Парламентьор! Да видим какво иска този мерзавец. Странно! Този индианец ми се вижда подозрителен… Отваряйте си очите добре, приятели, и ви моля да не стреляте без моя заповед. Безразсъдни — каза той след това, обръщайки се към канадеца, — покажете му се и поговорете с този воин.

Безразсъдни се покачи на окопа и обръщайки се към червенокожия, му каза:

— Какво желаеш, войне? Защо не си вървиш спокойно по пътя, а ни разбуждаш в такъв ранен час?

Глава XII Пристъп

— Ти вожд ли си? — запита индианецът, вместо отговор на зададения му въпрос.

— А ти? — подигравателно го запита на свой ред канадецът.

— Аз съм вожд!

— Толкова по-добре за вас — тогава значи и аз съм вожд… Е, какво желаете от нас?

— Да седна при огъня на съвета на моя брат и да запуша с него лулата на мира.

— А твоите другари какво ще правят през това време?

— Аз съм сам — с уверен тон отговори индианецът.

В тази минута цяла тълпа червенокожи излезе от гъсталака и се хвърли към окопа, надавайки ужасни викове наред с гърмежите от пушки.

Безразсъдни падна, сериозно ранен. Боят започна, но благодарение на предпазните мерки, взети от мексиканците, червенокожите въпреки стремителното си нападение бяха посрещнати от убийствен огън и се видяха принудени да отстъпят.

Всичко това стана почти мигновено.

Нападението, а после бягството и изчезването на червенокожите бяха толкова бързи, че внезапно дълбоко безмълвие замени шума на битката и ако пътниците не бяха видели пред себе си трима от своите приятели, търкалящи се в предсмъртни гърчове на земята, можеше да им се стори, че всичко това е било сън.

Виковете и гърмежите на индианците събудиха дон Мигел и дон Гутиерес, а след това изпод навеса се показаха и младите момичета, треперещи от страх.

Странно подозрение се бе появило в главата на французина и той много искаше да си го изясни.

— Каквото и да казваме, тук не е минало без участието на дон Рамон — каза той накрая и обръщайки се към дон Мигел, добави: — Слушайте, аз ще изляза от лагера… Това е необходимо… Няма да се бавя много. През това време вие се отбранявайте и по никакъв начин не рискувайте да напускате лагера! Враговете, които ни нападнаха, са много по-страшни, отколкото мислите… Аз сам ще отида на разузнаване. — А Когато дон Гутиерес и дон Мигел започнаха да му възразяват, той сурово им каза: — Нито дума повече!.. Сега е скъпа всяка минута!.. Прощавайте!.. Сан Армандо, вървете с мен!

Ловецът прескочи окопа и се скри заедно с канадеца.

Измина половин час — цяла вечност. Изведнъж се раздадоха няколко изстрела, а след това пак настъпи мъртва тишина.

— Те са го убили! — извика дон Мигел. — О, аз ще отмъстя за него!

И под влиянието на гнева младият човек за няколко минути успя да организира защитата и въодушеви малобройните защитници на бивака, видимо силно изплашени от неочакваното нападение на червенокожите.

Индианците съвсем не мислеха да се отказват от намерението да завладеят лагера и сега действуваха по строго обмислен план, твърдо решени да успеят този път. От лагера добре се виждаше как индианците кършат клони от дърветата, макар испанците да не разбираха, за какво правят това.

— Почакайте малко, сеньор — каза Марсо на дон Мигел, — и ще узнаете, ще видите със собствените си очи. От тези клони те ще направят големи купчини вместо щитове за защита от нашите куршуми и ще започнат да се приближават към лагера, а после, като стигнат до окопа, ще ги запалят и ще ги хвърлят в лагера…

— Боже мой! Защо дон Луис в такъв случай ни напусна? — проговори дон Мигел.

— Потърпете малко, сеньор — повтори канадецът своя любим израз. — Господин Луи си е съставил съвсем друга представа за тези индианци.

— Каква представа? — запита дон Гутиерес.

— Е — продължи канадецът насмешливо, — на него му се струва, че тези червенокожи съвсем не са червенокожи, а също такива бели, както сме и ние с вас.

— Нима? — изтръгна се възклицание у испанците.

— Това се случва, и то доста често. Според мене няма нищо чудно, ако и сега бъде същото… За мене е подозрително, че индианците ни нападат нощем. Червенокожите обичат да спят и се сражават само при светлината на слънцето.

Тези разсъждения на канадеца не можеха, разбира се, да успокоят дон Гутиерес и неговия племенник, но те замълчаха и с това прекратиха разговорите.

— Пригответе се! — извика изведнъж ловецът. — Или много се лъжа, или върху нас отново ще бъде извършено нападение.

— По места! — извика дон Мигел.

Всички се хвърлиха към окопа с твърдото намерение по-скоро да бъдат убити, отколкото живи да попаднат в плен на индианците.

Канадецът не бе излъгал: червенокожите се приближаваха към окопа, но този път вървяха бавно, в строг ред, укривайки се старателно зад огромните клони, които държаха пред себе си.

Те се придвижваха скупчени по няколко души по такъв начин, че зад тях можеха да се укрият другите индианци, които непрекъснато стреляха към лагера.

По заповед на дон Мигел пеоните; прикрити зад фургоните и дънерите на дърветата, още не бяха отговорили с нито един изстрел на неприятелския огън.

Неприятелите, макар и бавно, се приближаваха до окопа и скоро щяха да се намерят на върха на хълма.

Така изминаха няколко минути, в продължение на които двете страни замлъкнаха и се готвеха за последната борба.

Изведнъж индианците хвърлиха защитаващите ги клони и се затичаха към окопа, издавайки страшни викове.

Започна се ръкопашен бой; от едната и от другата страна на земята падаха ранени и убити.

Боят продължи доста дълго, без да се забележи надмощие нито от едната, нито от другата страна; индианците, сражаващи се на открито, понасяха много по-големи загуби; пеоните се защитаваха с непобедима енергия, създавайки си оръжие от всичко, каквото им попаднеше подръка.

Дон Гутиерес бе ранен с куршум в ръката, но продължаваше да се сражава. Дон Мигел се носеше като вихър из бивака — той биваше навсякъде по едно и също време, подбуждайки едни, бранейки други и безпощадно избивайки враговете, изпречили му се на пътя.

Лагерът гореше — индианците хвърляха запалените клони върху фургоните, които веднага пламваха.

Изведнъж дон Мигел падна от куршум, който бе прострелял гърдите му.

Пеоните, като видяха водача си на земята, убит или ранен, в ужас се отдръпнаха назад… Още миг, всичко щеше да бъде загубено.

Но тук на сцената се появи доня Сакрамента, която с вик на отчаяние, като ранена лъвица, се хвърли сред сражаващите се.

— Подли страхливци! — извика тя. — Вие искате да бягате! Значи една жена ще трябва да ви покаже как се изпълнява дългът.

След това, повдигайки от земята мачете, което бе изхвърлено от дон Мигел при падането му, тя се спусна към окопа, върху който се изкачваха вече червенокожите. Кратката й реч, мъжественият й пример наелектризираха пеоните и те полетяха след младото момиче и отблъснаха враговете, които и този път не успяха да удържат победа.

В тази минута начело на диваците се появиха двама души, облечени по европейски, които досега, изглежда, бяха наблюдавали отзад.

Тия двама бяха дон Рамон и дон Ремиго.

— Напред! Напред! — ревеше дон Ремиго. — Заловете само момичетата… По хиляда унции злато за всяка от тях!

След това започна ужасна схватка, още по-ужасна, защото от нея зависеше целият успех на атаката.

Пеоните и останалите живи канадци се събраха около младите момичета, за да ги защитават с телата си. Всички тия хора благородно жертваха себе си само за да спасят двете нещастни момичета.

Въпреки героичната съпротива на останалите живи защитници скоро щеше да настъпи момент, когато те щяха да бъдат удавени от многобройните врагове и да загинат със съзнанието, че тяхната саможертва не е постигнала целта си.

Паднали на колене до своя ранен баща, заобиколени от своите последни защитници, младите момичета без страх очакваха смъртта, която щеше да ги избави от позорния плен.

Изведнъж се разнесе ужасен вик и в същия миг блеснаха хиляди мълнии!.. Вятърът на смъртта се понесе над нападателите, чиито редове се олюляха като снопове, подрязани със сърп, и след това тълпа демони се изкачи на хълма, размахвайки всевъзможни оръжия. Начело на тях защитниците на лагера видяха Луи Морен, който, размахвайки пушката си като тояга, безпощадно избиваше попадналите на пътя му врагове и си пробиваше по този начин кървава бразда към онова място, където се намираха момичетата.

— По-смело! — викаше той с цялата сила на своите гърди. — По-смело! Аз съм тук!

Нападателите, изплашени от внезапното появяване на враговете, чието пристигане те не очакваха, отстъпиха в безредие до склона на хълма, където продължаваха още да се сражават като смъртно ранени птици.

— Тук! Тук! — извика дон Мигел, повдигайки се на едно коляно. — Луи, спасете моите братовчедки, спасете вуйчо!

— Аз съм тук! — отговори ловецът. — Аз съм тук!

Всичко, което се случи, ще стане напълно ясно само ако се вземе предвид какъв човек беше Луи Морен. За него бе достатъчен само един поглед, за да се убеди, че ги нападаха не истински червенокожи, а преправени на индианци мексиканци, бандити от най-долно качество. Той без особен труд си проби път и забърза към лагера на команчите, които под водачеството на Опосум и другите вождове бяха тръгнали да му се притекат на помощ.

Освен приятелството, което изпитваха към ловеца, команчите се чувствуваха и дълбоко оскърбени, че салтеадорите се бяха преоблекли във военния костюм на тяхното племе, за да извършват грабежи и убийства, имайки възможност да хвърлят вината на червенокожите. Индианците решиха заслужено да накажат бандитите за това.

Битката продължаваше. Знаейки, че не могат да очакват никаква пощада от Червените бизони, бандитите се защитаваха с отчаяна ярост. Но те правеха това не за да спасят живота си — те знаеха, че тяхната участ е решена, — а за да ги убият и по този начин да избегнат мъченията, на които щяха да ги подложат неумолимите победители, ако живи попаднат в ръцете им.

Забелязвайки Луи Морен, дон Рамон нададе рев като тигър. Французинът се бе явил да му отнеме жертвата, която той вече считаше за своя. Дон Ремиго и двама бандити, стоящи до него, се присъединиха и четиримата заедно се нахвърлиха върху французина, смятайки да свършат с този ненавистен враг.

Но Опосум навреме забеляза опасността, на която се излагаше неговият приятел, и побърза да му се притече на помощ заедно с най-отбраните си воини.

Луи Морен с пушка в ръка смело очакваше приближаването на враговете.

— Е? — каза той подигравателно. — Ние пак се срещнахме, дон Рамон! Надявам се, че това ще бъде вече последната ни среща.

— И аз също се надявам на това, проклети французино! — извика мексиканецът с треперещ от гняв глас. — Умри, негоднико! — добави той, стреляйки в Луи Морен с пистолета си.

Французинът направи скок встрани, уби с приклада си един от бандитите, който падна като бик в скотобойна, а след това разби черепа и на втория злодей.

По този начин Луи Морен имаше пред себе си вече само двама противници.

— Оставете тези негодници на мене! — извика той на Опосум. — По-добре идете при ония, дето са още живи.

При тия думи той захвърли пушката си като съвършено безполезна вече вещ и държейки в едната ръка дългата си шпага, а в другата револвер, смело нападна стоящите пред него двама мексиканци.

В това време дон Мигел, без да обръща внимание на сериозната си рана, зърна съюзниците, които бе довел неговият приятел и поддържан от опияняващата треска на битката, се повдигна, опря се на взетата от земята шпага и полека се домъкна до мястото, където в тази минута се водеше двубоят на смъртта. Тук дон Мигел не бе вече в състояние да овладее яростта си и политайки към дон Ремиго, го прониза с шпагата.

Мексиканецът с вик на ярост улови врага си през кръста и се търкулна с него на земята, където, преплетени един в друг като две змии, двамата започнаха да се душат.

Мъчно беше да се предвиди какъв би бил изходът от тази страшна борба, ако не бе се намесил Опосум. Той улови дон Ремиго за косата, извърна със сила главата му назад и заби ножа си в гърлото му.

Мексиканецът направи ужасен скок и рухна на земята. Той бе мъртъв.

Що се отнася до дон Рамон, неговата участ бе още по-ужасна: Луи Морен го бе обезоръжил и въпреки енергичната съпротива, успя да го хване и вземе в плен.

Битката свърши.

От целия отряд бандити, нападнали лагера, жив бе останал само един — дон Рамон.

С обичайното си великодушие дон Луи Морен поиска да пощади живота му, но Опосум се възпротиви.

— Отровните змии трябва да се убиват — каза той. — Този човек е змия и той ще умре… Той принадлежи на Червените бизони; воините команчи ще го привържат към стълба на мъченията.

Французинът се опита да накара неумолимия главатар да разбере, че даже и към най-заклетите си врагове трябва да се отнасяме милосърдно, но Опосум не искаше нищо повече да слуша и заповяда на индианците да отведат дон Рамон.

Същата вечер негодникът беше привързан към стълба на мъченията. Неговото наказание бе ужасно. Той викаше смъртта цели седем дълги часа, преди тя да сложи край на страданията му.

Пътниците, чиято численост бе намаляла, бяха повече или по-малко ранени и не можеха да продължат пътуването. Принудиха се да приемат предложението на Червените бизони да си починат при тях и да възобновят силите си.

Единствен французинът сякаш не знаеше ни умора, ни почивка. Като съпроводи групата до лагера на команчите, той самият, при все че бе изпратил вече Мечето в асиендата Агуас Фрескас, веднага се сбогува с всички и замина да ускори пристигането на подкрепата, фургоните и каретите — всичко това беше крайно необходимо предвид бедствието, сполетяло кервана.

Неговото отсъствие обаче продължи само един ден. Той срещна Мечето на няколко мили от лагера начело на един многочислен отряд пеони, които бяха взели със себе си всичко, каквото беше нужно за нещастните пътници.

Състоянието на младите момичета внушаваше сериозно безпокойство. Вследствие на силните вълнения, преживени от тях в борбата с опасностите, на които така дълго бяха подхвърлени, особено по време на последната битка, те заболяха от нервно разстройство. Болестта се изразяваше в силна отпадналост и симптомите ставаха от ден на ден все по-тревожни.

Но пристигането на помощта и заедно с това съобщението, че всичко е готово за продължаване на пътуването и че вече не ги заплашва никаква опасност, се оказаха най-доброто лекарство и момичетата започнаха бързо да се възстановяват.

Команчите пожелаха да придружат гостите си до най-крайните граници на прерията. Те ги напуснаха едва тогава, когато керванът вече наближаваше асиендата.

След две седмици дон Гутиерес, дъщерите му, неговият шурей и племенникът му с напълно заздравяла рана вече се качваха на готовия за отплаване към Европа френски кораб, нает от дон Мигел, който вече цели два месеца ги очакваше в пристанището Геймас.

На брега Луи Морен се сбогува със своите приятели.

Последните настоятелно го уговаряха да тръгне заедно с тях за Европа, обаче французинът не искаше и да чуе за това.

— Но какво ще правите тук? — запита го дон Мигел.

— Ще се върна в пустинята — отговори французинът. — Само там, лице в лице с великите Божии творения човек живее напълно свободен и става по-добър.

Каква велика и необятна истина!

Природата!

Божията мощ!

Луи Морен, надарен с дълбоки умствени заложби, обхващаше с най-голяма точност великите тайни на Твореца. Животът на цивилизования свят с всичките съблазни и разкоши, даващи на обикновения човек желаните радости и удобства, му бе познат добре. Ала този живот се движеше рамо до рамо с безбройните подлости, коварства и безчестия, продукт на същата тази цивилизация.

А тук, в необятните прерии и джунгли, сред непокварените още Божии създания човек се чувствува обграден от истинска чистота наред с неописуемата жестокост и отмъщение на хищните зверове и дивите племена. Но тези жестокост и отмъщение, ръководени от неписаните закони на света, крият в дълбочината си истинската чистота на душата. Отмъщението на цивилизования човек е вулгарно и гнусно, докато отмъщението на хищника е искрено, непресторено, без умисъл да напакости някому безпричинно. Човекоядецът е по-жесток от цивилизования месояд, но затова пък жестокостта на цивилизования човек е по-низка и подла.

Той остана, на брега, докато корабът с приятелите му не се скри от погледа му.

Тогава въздъхна дълбоко, избърса една сълза, потекла по загорялата му буза, после се метна на коня си и пое пътя към прерията.

— Това бе сън! — прошепна той на себе си, като хвърли последен поглед към морето.

Дон Гутиерес и шуреят му се заселиха в Кордова. Дон Мигел се ожени за Сакрамента. Краят на дългите страдания най-сетне дойде и дългоочакваното щастие озари двамата влюбени. Сега, след преживените трудности и опасности, те още по-силно оценяваха щастието си. Всяка радост бе предварително претегляна на везните и заедно със спомените от миналото бе осенявана от златния ореол на истинското щастие.

Хесусита, която бе отхвърлила предложенията за женитба на няколко момъка, въпреки че бяха блестящи партии, само месеци преди това постъпи в манастир и пожела да й обръснат главата.

Човешката душа е необяснима и непрогледна като бездънна пропаст. Вечното търсене на истината, щастието често изморяват човека, изхвърлят го от общия водовъртеж на фалшивите земни блага и го отнасят в света на душевния покой, за да го обгърне там Божията милост и любов.

Всички, които познаваха Хесусита, напразно се опитваха да си обяснят какво ли е накарало девойката да вземе подобно решение, след като освен че беше красива и богата, изглеждаше, поне в техните очи, толкова щастлива.