Отмъщението на мъртвия инка

Преследването

Ей това сега най-малко бе очаквал Жоао…

Както се бе изправил зад тезгяха да разпитва кръчмаря за неверния си приятел, един опърпан, но иначе добре охранен скитник се изправи до него.

— Ти ли си Жоао?

Метисът го измери от главата до петите.

— Жоаовци колкото щеш… Защо съм ти?

Оня не отговори направо.

— Ела!

И го отведе в единия край на заведението, където се наливаха с кашаса десетина подобни на него нехранимайковци.

Там му подаде чаша ракия.

— Седни!

Имаше нещо властно в гласа му. И обещаващо. Въпреки дрипите.

После се приведе към ухото му.

— Двойно от това, което имаш да вземаш за преди… Само да отведеш тия юнаци… На същото място… Със същата задача…

Жоао се направи, че не разбира:

— Какви ги плещиш и ти?

Скитникът вдигна чашата си, чукна я о неговата.

— Вместо Леонардо… Сега само ти знаеш както трябва пътя. Затова…

Жоао премисляше бързо. Не беше за изпускане — двойно…

Но сви устни. Дори и тройно. Не е за него. Ония диваци не си поплюват… Макар че вина за неуспеха имаше сеньор Леонардо — много мекушав беше…

Въпреки всичко, ако не беше Алваро, ако не беше съкровището на Алваро, за което се шушукаха легенди по кръчмите, навярно би се съгласил.

Тоя път — не. Тоя път — без него…

Ала нямаше да им го каже направо. Босът не изпуска така никого, който знае нещо. Щом бе успял да го намери и тук… Откажеше ли, можеше да се събуди някоя нощ с кама в гръкляна…

— Дадено! — излъга Жоао.

И седна до тях.

А през нощта, когато пистолеросите хъркаха пияни по пейките, той се измъкна навън, метна се в лодката и отново се спусна по реката…

При доктор Павлов дойде един час след като Алваро беше отвлякъл Лемолемо.

Един час бе седял на земята ученият с вързани ръце и крака, с натикана в устата му кърпа. Затова не можа да отговори на почукването.

Щом не получи отговор, кабокло сам натисна вратата. Не беше заключена. Дали пък не беше някаква хитрост на Симпатягата? Или пък — на ония… Пистолеросите…

Жоао не беше човекът, който ще се остави да го сбарат неподготвен. Стиснал пистолета в ръка, той ритна вратата и влетя в стаята, готов за стрелба. Не беше забравил правилото си, нямаше да остави друг да стреля вместо него пръв.

И застана на средата изненадан. В краката му лежеше вързан човек. А от Симпатягата — ни помен.

Той огледа бързо помещението, надникна под леглата. Чак тогава, напълно убеден, че няма никой друг, се върна и отвърза учения, измъкна кърпата от устата му.

— Къде е Алваро? — изръмжа Жоао гневно.

Доктор Павлов раздвижи схванатите си стави.

— И аз бих искал да знам това, сеньоре.

Жоао все още се озърташе, не прибираше оръжието си.

— А ти кой си?

— Доктор Стефан Павлов.

— Охо! — кабокло прибра пистолета. — Значи тоя доктор, който купува човешки мозъци?

Дори и в това си положение докторът не можа да сдържи усмивката си.

— Тоя Алваро ме е наредил чудесно. Може да ме сложи и на електрическия стол.

— Алваро е негодник! — отсече Жоао.

Ученият вече се бе убедил в правотата на това твърдение. Само дето не му беше достатъчно ясно какъв негодник пък е освободителят му.

Пистолеросът го изгледа насмешливо:

— Той ли те нареди така?

Докторът кимна.

— Защо?

— За да ми открадне серума.

— Какво е пък това — серум? Нещо скъпо…

— За мен много скъпо.

Метисът премисляше бързо. Още по-бързо реши:

— Той и мен обра.

Павлов го изгледа озадачен. Щом е успял да ограби и тоя негодяй, то значи, че е голям мошеник. И рече:

— Значи братя по участ!

Жоао го хвана за ръката.

— Кажи ми само къде е! И аз ще го намеря. Ако ще би и в дън земя. Ще ти върна туй, серума де. Само ми кажи къде е!

Павлов вдигна рамене.

— Ако имах представа, сам щях да го диря.

— Сам няма да успееш. Ти си гринго. Не познаваш селвата. Трябва ти човек като мен.

Докторът се поколеба:

— А какво ще искаш за услугата?

Отговорът излетя като изстрелян:

— Да деля наравно с вас.

Ученият го изгледа недоволно:

— Какво да делим?

— Инкското съкровище! — отвърна Жоао.

Павлов остана поразен. Не отговори веднага. Слиса се. Кога Алваро бе успял да раздрънка приумиците си навсякъде?

Той разпери ръце.

— Съжалявам. Няма никакво съкровище. За толкова столетия опитните испанци, които са имали нюх към златото, са опоскали всичко. И са го препратили в Испания.

Жоао мълчеше. Не възразяваше. Само че не му вярваше. В Амазония, и не само тук, в цяла Южна Америка, всички само за това говорят, за това мечтаят — за индианското злато. Тоя доктор, дето се прави на смахнат, и той хитрува, и той иска да го преметне. Ама няма. Трудно се лъже Жоао. Много е лъган. Вече няма. Изтърва Алваро. Няма да изтърве съдружника му. Ще се прилепи към тоя доктор и няма да се отделя от него. С добро, със зло. И Жоао знаеше да хитрува:

— Без заплата да ме наемеш, сеньор доктор, пак ще дойда. Само да намеря оня непрокопсаник. И да се разплатя с него. Друг като мене няма да намериш.

Доктор Павлов само външно се колебаеше. Вътрешно беше решил. Макар и да допускаше, че пак постъпва неразумно. Винаги ставаше все така. Съзнаваше, че греши, а нямаше сила да се откаже от това, което си бе наумил. Бъдещият му спътник приличаше на истински бандит. Докато Алваро да Иса беше способен да подведе всекиго с външността, с обноските, с културата си, този метис не би могъл да излъже никого. Престъпникът у него личеше от пръв поглед. Но Павлов нямаше избор; мислеше, че няма избор. Разумът му, здравият му усет не само го предупреждаваше, напротив, крещеше за опасността, на която се излагаше в такова рисковано пътешествие с подобен подозрителен придружител, и то срещу толкова обигран измамник. Павлов знаеше. Ако все още се смяташе разумен човек, какъвто беше длъжен да бъде на тая възраст, той трябваше да подири помощ от властите. И с тяхно съдействие, на тяхна отговорност да поведе една добре организирана експедиция. А в същото време не вярваше много на властта, отдавна се бе убедил колко мудно се задвижва тукашната административна машина. Докато успееше да ги убеди, докато той сам се подготвеше както трябва, докато тръгнеше на път, след като е спазил изцяло закона — вече щеше да бъде твърде късно.

А за жалост не беше толкова разумен, колкото му се бе искало цял живот да бъде. Особено сега, когато ставаше дума за съдбата на откритието му; когато ставаше дума за живота на Лемолемо, за един невинен човек, върху когото престъпникът беше направил вместо него опита. Стефан Павлов нямаше право да се измъкне настрана, на завет. И да чака. Винаги, дори понякога малко донкихотовски, бе поемал отговорността. Тъй и тоя път той тръгна към неизвестността с пълното съзнание за юношеското си лековерие, с което се впускаше в новото приключение. Макар че добре знаеше — селвата не е кръчма, в която можеш да влезеш, за да пийнеш кашаса с всекиго. В селвата се влиза само със сигурна, изпитана дружина.

Той вирна глава.

— Да вървим!

Приготви се набързо, без да забележи тържествуващия изглед на бъдещия си спътник. Взе си дрехите, пушката с патроните, храна в консерви и кутия с лекарства: хинин, таблетки за дезинфекция на водата, противозмийски серум, антибиотици, ампули със сълзлив газ срещу ягуари и прекалено досадни хора.

Веднага отидоха на пристана, наеха една моторница, натовариха я с провизии за две седмици и излязоха в открита вода. Кабокло носач им бе посочил срещу няколко сентавоса накъде бе заминал Алваро с червенокожия си пленник.

Едва сега, седнал на носа, загледан в неприятното лице на метиса, който държеше здраво дръжката на мотора, Павлов наистина се поколеба в правилността на постъпката си. Но махна с ръка. Щом започнеше нещо, за добро или за лошо, не се връщаше назад.

— Имаш ли лекарства против магии? — запита неочаквано Жоао. За него лекар и магьосник не се различаваха съществено.

Павлов се усмихна насила:

— Не! Само срещу болести. Срещу змии…

— Ами срещу кураре?

— И срещу него нямам.

— Тогава какво имаш? Та нали най-страшното нещо на света са магиите и кураре?

Той замълча малко, преди да се доизкаже:

— Не знам как се правят магии, ама знам как се прави кураре.

Павлов го изгледа с любопитство. Това е тайна, с която индианците се разделят трудно. Беше чул поне двадесет рецепти за приготвянето на тая отрова. Защо да не изслушаше и двадесет и първата? Все можеше да му подскаже нещо.

— Как?

— В гърнето се варят зли корени, змийска отрова, мравешки глави и жила на скорпиони. Варят ги най-старите жени в племето. Ако някоя от тях умре, докато ври гърнето — това значи, че отровата е готова.

И се разсмя добродушно. Така доктор Павлов не успя да разбере — истинска рецепта ли беше това, или своеобразна амазонска шега.

Реката пред града наподобила морски залив, беше задръстена с плавателни съдове — от най-малките еднодръвки до океанския параход, който беше докарал цяло стадо богати безделници туристи. И те цял ден бяха щракали с фотоапаратите и кинокамерите си. Че какво ли нямаше тук: шхуни и дълги лодки игарипе, разпънали платната; сновящи навред обикновени гребни лодки; моторници; гайоли от всички типове и епохи, откак са ги докарали на Амазонка; балсови салове и плаващи къщи, тръгнали да променят местожителството си.

Измъкнаха се от Рио Негро. Навлязоха в жълтите простори на Амазонка. Точно при сливането им отбиха на брега. И от един рибар научиха, че и Алваро бе поел нагоре по реката. Последваха го нататък по невидимите му дири.

Понякога реката гъмжи от риба. Тъй и сега. Навред, додето стигнеше поглед, подскачаха риби, малки и големи. Безброй концентрични кръгове диплеха кафявата водна повърхност, като че ли валеше рядка градушка. Всъщност можеше ли да бъде другояче, щом като в Амазонка според биолозите се въдят две хиляди вида риби. Две хиляди! — повтори си наум Павлов. — Докато в Дунава те са само шестдесетина вида.

Макар и през сухия сезон, тук често се разразяваха неочаквани бури, проливни дъждове. Досега небето беше все чисто, без облак. Водата — тиха като езеро. Листата, отпуснати от безветрието, не трепваха. Такава жар, че им се струваше като че ли бяха попаднали в ада. В свещените книги не пише нищо дали в ада има пиуме, тези дневни заместници на москитите. Ако и там ги има, значи наистина адът е нетърпим. Вечер малко позахлаждаше, затова пък москитите доотравяха живота им. За да се предпазят малко поне от тях, слизаха рано-рано на брега и опъваха противокомарните мрежи върху хамаците още по светло, за да не се наврат вътре някои от тия досадни кръвопийци.

На третия ден се отбиха в едно индианско селище на десния бряг. Павлов ги позна веднага — професионални диваци. Денем позират срещу пари пред чужденците в цялото си диво великолепие, танцуват обредни танци и им продават самодейни сувенири: негодни за стрелба лъкове, умета и танцувални маски. Нощем изпиват закупената с тия пари кашаса. Индианците ги обградиха начаса. Отвред, от деца, жени и мъже, се чуваше само: „Ради бога, сеньоре!“ Жоао ги разбута нетърпеливо и се упъти към главатаря им. От него научи, че Алваро и Лемолемо бяха минали съвсем наскоро, без да спират. Метисът го тупна по рамото и изтича към лодката, последван от недоволното мърморене на просещите.

Отново продължиха пътя си. Жоао натисна газта до предела. Лодката се заподхвърля върху вълните. От едната страна се виждаше гористият бряг, обрасъл с огромни капокови дървета, с бразилски орехи и безброй палми: по-високи и по-ниски, с прави стъбла и с усукани, голи и с шипове. А отдолу, под всичко — непроходим подлес от диви банани, папрати и високи треви. От плътната зеленина при всеки полъх на вятъра долитаха виковете на маймуните, писукането на цикадите, чуруликането на безбройните птици, кресливите подвиквания на туканите. Другият бряг на реката, както е навред по тия места, не се забелязваше. Ако някъде случайно се видеха два бряга, то това означаваше, че поне единият е на някой остров. Ненапразно наричаха Амазонка „Южноамериканското Средиземно море“. И край тая река-море, безспорно най-внушителната в света, се разстилаше и най-внушителната от всички гори в света — една четвърт от цялата горска площ на земята, покрай която цивилизацията само преминава, без да проникне в нея.

— Ти откъде си, сеньор доктор? — запита внезапно Жоао, след като размисля дълго.

Павлов отговори с лека болка в гласа:

— От България.

Жоао помисли-помисли малко и отново запита:

— Че къде ли е тая България? Пред Белем или след него? На десния бряг на реката или на левия?

Макар и свикнал на всякакви изненади по тия места, Павлов занемя пред това невежество. Но бързо се опомни. И това бе чувал. В Амазония мнозина не знаят, че съществуват други страни в света. За тях целият свят е Амазонията. Освен нея няма нищо друго.

Не опита да му обяснява. Направи се, че не го е чул. Загледа се в срещнатите змиешийки, които плуваха с потопени тела, а само гъвкавите им вратове се подаваха над повърхността.

Така, улисани в преследването, не забелязаха, че сега и тях ги следяха. Всъщност неопитното око на доктор Павлов надали би могло да отличи малкото кану със самотния гребец, което се придвижваше покрай зашумения бряг, като не отстъпваше в скорост на мотора. А Жоао, направо казано, беше заслепен от страстта си да настигне беглеца с неговото приказно богатство. Той беше уверен, Алваро не би тръгнал така за нищо, само от любов към науката. При това не очакваше опасност по тия места, сред отдавна усмирени индиоси и поне с един ден преднина пред пистолеросите. Безпокоеше го само едно — да не изпусне бегълците. Не се тревожеше и от учения. Дори ако опиташе да му се възпротиви, Жоао знаеше милион начини, с които да се справи и с най-твърдоглавите нехранимайковци, та камо ли с такъв занесен доктор. Без да бъде съвсем наясно, той подозираше, че и от Павлов може да има някаква полза. Затова го влачеше със себе си. Ако ли пък се убедеше, че повече не му трябва, че почва да му пречи — нямаше много-много да му се церемони. Джунглата е скрила безброй тайни, щеше да скрие още една.

Жоао познаваше отлично селвата, та нали беше роден в нея? Още при първите облачета, които изплаваха на запад, той разбра, че идва страшна буря. И тозчас насочи моторницата към брега. Така успя да се предпази от връхлетялата стихия.

Едва наближили брега, и видяха нещо, каквото Павлов дори не бе подозирал. Нагазил до колене в плитчината, един гигантски щъркел ябиру опитваше да нагълта уловеното кайманче. В този миг из храстите изпълзя голям кайман, може би майката, която не бе успяла да опази рожбата си. Тя се хвърли насреща му. Ябиру дори не се отмести. Само я чукна с огромния си клюн някъде между очите и тя затрепера зашеметена в тинята. Щъркелът не я погледна повече, а отмина с едра крачка надолу, щом като забеляза приближаващата лодка.

На брега, скрита зад гъстото обрастване от папрати, диви банани, ананасови храсталаци и срамежливи мимози, се виждаше запустяла дървена колиба. Жоао я знаеше отдавна и понякога я използваше за своите си работи. Намериха я и сега празна. Пренесоха вътре товарите си, изтеглиха лодката на сухо и се запътиха към подслона. Облаците се струпваха заплашително върху небосвода. Засвяткаха мълнии. Джунглата замлъкна, сякаш целият свят оглуша. Притихнаха маймуните и папагалите, стаиха се цикадите, увиснаха неподвижно листата. Денят изведнъж потъмня, мракът изпълзя от храстите, легна върху реката. Мимозите бързо свиха листенцата си, приготвиха се за сън, излъгани от преждевременната нощ. Москитите, друг път тъй убийствено досадни, сега не посмяха да се измъкнат от дневните си укрития.

Посегнал към дръжката на вратата, Жоао рязко отдръпна ръката си, видял лазещата пъстра гъсеница. Убодеш ли се в нейните отровни власинки, ще получиш такива кръвоизливи на убоденото място, че два месеца след това ръката ти няма да върши работа, а ще тупа като загнояла. Той отхвърли гъсеницата с клечка и я смаза гнусливо с ботуш.

Когато влязоха в колибата, навън беше се стъмнило съвсем. Бурята връхлиташе с цялата си ярост. Дърветата почваха да скърцат мъчително, да се блъскат едно о друго. Посипаха се вейки и клони. Гръмотевиците затрещяха.

Преди да опънат хамаците си, двамата огледаха с фенерче новия си дом. Стреснати от блесналия сноп, се пръснаха презглава хлебарки, паяци и скорпиони. Пъргави гекони замръзнаха срещу светлината. Огромни паяци се разтърчаха по мрежите си.

Двамата се изтегнаха за сън. И в същия миг отгоре им връхлетя гладното население на хижата: дървеници, кърлежи и москити. На сушина, под покрива те не се бояха от заплющелия навън дъжд. Налетяха като облак, по-право като кълбо от памук. Двамата скочиха едновременно. Движеха се всред москити, дишаха москити. Отново запалиха фенера, за да опънат противомоскитните мрежи. Ала и след това пак не можаха да се отърват напълно от ненаситните кръвопийци.

А бурята навън не стихваше. Гората, целият свят трещеше, пламтеше. Сякаш се сриваше отгоре им. На завет под гигантските дървесни клони хижата все още устояваше на бесния напор.

Най-сетне, след час ли, след два ли, бурята отмина. Вятърът поутихна. Листата зашумоляха леко, отблясъците на мълниите неусетно угаснаха. Само прибоят на брега продължаваше да реве. Предупреждаваше пътниците за всички опасности, които ги очакваха, ако тръгнеха на път сега. Щат не щат, трябваше да прекарат и остатъка на нощта тук, в задушната хижа, сред пълчищата кръвожадни гадини.

Жоао уж случайно подхвърли:

— Докторе, защо ти са човешки мозъци?

Изглежда, отдавна го човъркаше този въпрос. Знаеше мнозина учени, които ловяха змии; други, които бодяха пеперуди с топлийки; трети, които събираха билки. Ама такъв, който търси мозъци, за пръв път срещаше. Знаеше някои, които купуваха тсантси, смалените и опушени на огън човешки глави. Дали и тоя беше като тях?

Павлов премисли, преди да му отвърне. За да го разбере събеседникът му, трябваше да му отговори просто.

— От мозъка на мъртъвците мога да науча това, което са знаели, преди да умрат. Дори преди векове.

Жоао отправи към него широко разкрити очи в непрогледния мрак. Смути се. Докторът принуждавал мъртвия мозък да му разказва послушно това, което знае! Не е ли истинска магия? Както е магия правенето на тсантсите, за да бъдат укротени душите им. Не е ли докторът всъщност магьосник, който може всичко? Дали няма да поиска и мозъка на Жоао? За да научи това, което знае Жоао. Дали пък вече не го е научил?

Друго не можеше да уплаши Жоао. Но магията — виж, магията беше нещо различно. Той неволно измъкна пистолета, постави пръст на спусъка. Жоао умееше да стреля пръв. Извади от джоба си дървената статуйка на Мадоната и я целуна. После се прекръсти няколко пъти.

С развиделяването и страхът му от необикновената мощ на доктора се поразсея. Обичайните горски шумове и видът на заспалия му спътник възвърнаха дързостта в сърцето му. Дори го досмеша и на себе си, и на снощните си тревоги. Нямаше съмнение, докторът се бе шегувал само да го уплаши. И малка недоволен от това, той го дръпна грубо.

— Хайде!

Павлов отметна мрежата, стъпи на земята. Когато са на път, хората не се събличат за сън. Спят с дрехи в хамаците. И сега само за минута бяха готови. Отвориха вратата.

Слънчевият блясък ги плисна в очите като водопад от жар, заслепи ги. Друг водопад — от шумове, ги оглуши. Джунглата се бе разбудила. Банда маймуни ревачи дереше гърлата си по клоните на огромната сейба. Кресливите папагали бързаха да наваксат пропуснатия си снощен концерт. Пищяха цикади, сякаш пробиваха ушите им с тънки свределчета. По гладките жълти стволове на гуявите пълзяха сини дърволазки, прехвъркаха едри зимородки, червеноглави танагри и смешни голямоклюнести тукани. Пърхаха пеперуди и искрящи като диаманти колибри. Наистина, нямаше москити. Вместо тях пък бяха долетели облаци тиуба, малките нежилещи пчели, които облепиха в миг телата им, запълзяха навред, взеха да се завират в устата и в носовете им. За да се отърват от тях, двамата припнаха към реката.

И там внезапно се заковаха на място. Забравиха пчелите, забравиха всичко друго. Насред пътеката стърчеше копие с връзка маймунски черепчета.

— Назад! — реши мигновено Жоао. — В хижата!

И хукна нататък. Но отново спря. Друго копие беше отсякло пътя им за отстъпление. Той се поколеба. Сега накъде?

Гората край него продължаваше да ехти от всекидневните си звуци. Непокътната, девствена природа. И ни помен от човек. Но Жоао знаеше. Индиосите, които бяха забили копията, дебнеха наоколо. Зад дънерите, зад храстите. Та нали само преди минута, когато излязоха от колибата, второто копие го нямаше?

Той реши. Не за пръв път се срещаше с горските хора. Тръгна дръзко към реката. А всичките му сетива, цялото му съзнание бяха нащрек. От тях сега зависеше животът му.

— Внимавай! — обърна се кабокло към доктора. — Стреляй пръв!

Ненаправил пет крачки отвъд копието, ето че в дънера на отсрещната сейба, оплетена с лиани като жилите върху старческа ръка и обрасла с отвратителни гъби и гнезда на термити, се заби със зловещо изсвистяване дълга като копие стрела.

В следния миг Жоао стреля. В този миг бе успял да чуе звънването на тетивата, да види посоката на забитата стрела. Чу стона на ранения стрелец, чу раздвижването на много хора в шумата. Без да прекъсва стрелбата, той се втурна по пътеката към изтеглената лодка, като извика през рамо:

— Докторе, какво чакаш? Стреляй!

Павлов дори не вдигна оръжието. Нищо лошо не бе сторил никому, за да се бои от отмъщение. И да го пленяха, щяха да го освободят, щом разберат грешката си.

Жоао, леко ранен в рамото, продължи да тича към реката. Тогава насреща му изскочи Аруява, решен да го спре на всяка цена.

— Родоотстъпнико! — изкрещя му той. — Предай се!

Без да спре, кабокло отправи един точен куршум в корема му. Каляуайха простена и се срина на пътеката. Беглецът го прескочи, след което продължи надолу. Страхът бе удесеторил силите му. Като тресчица изтика моторницата във водата, метна се в нея и дръпна връвта. Моторът като по чудо запали отведнъж. Лодката се хлъзна по водата, проточила подире си запенена опашка.

Индианците, не очаквали такава дързост, се разколебаха. Докато се опомнят, Жоао успя да се отдалечи на безопасно разстояние. Само след минута той се скри от погледите им зад близкото островче.

Макар и тежко ранен; проснат на земята, Аруява извика:

— След него!

Воините поклатиха глави. Познаваха възможностите си, познаваха и бързината на ръмжащото кану. Затова се върнаха назад. Превързаха ранените си другари и се струпаха край окървавения каляуайха, който бе успял да натика в раната си тампон от лековити билки. Един донесе огромна пура, дълга половин метър, запали я и тя почна да обикаля от уста на уста. И всеки, след като смукне от нея, изразяваше мнението си.

Така решиха. Сега нямаше да преследват беглеца. Най-първо щяха да отнесат към племето му ранения Аруява и белия пленник. Приготвиха се за път, поеха с ускорен ход през селвата.

Положен в носилката, Аруява опита да се надигне. Посочи с ръка учения.

— Другарят на убиеца е също убиец. Затова ще загине!

Павлов отвърна тихо:

— Какво зло съм сторил на меднокожите? Защо трябва да загивам? При това не съм убивал никого.

— Това ще обсъди Съветът на древните пазители! — пошепна с последни сили Аруява.

И загуби съзнание.