Отмъстителят

1

Англия, 1298 година

Нослето на зайчето трепереше само на няколко стъпки пред нейното. Ако някой се окажеше толкова близо до Ровена, колкото тя беше до зайчето в този момент, със сигурност щеше да заяви, че и нейното носле, обсипано с лунички, трепери. Тя лежеше в сладко ухаещата трева на мочурището, опряла брадичка на скръстените си ръце. Внезапно широкото кепе се смъкна над сините й очи, лекото движение стресна заека и той избяга. Ровена изруга тихо и се изправи, намествайки кепето си. После се зае да почиства бодлите от наметката си. Часове наред беше лежала във високата трева, опитвайки се да спечели доверието на животинчето, което вече подскачаше весело в розовото утро, без да иска и да знае за къркорещия й стомах.

Тя размаха заплашително юмрук, после разкаяно се засмя. Дългият нож, който стискаше в десницата си, бе станал ненужен и тя го прибра в калъфа му на колана. После се запъти обратно към Ревълууд, където я чакаха осем гладни гърла. Явно братята й щяха да останат гладни и днес.

Като единствена дъщеря на семейство със седем сина, един братовчед и баща, който непрекъснато блестеше с отсъствието си, Ровена с много търпение и оригинални хрумвания бе успяла да убеди близките си, че изобщо не се притеснява от паяжините, които лека-полека завладяваха жалките остатъци от Ревълууд. Още в ранна детска възраст тя бе разбрала, че единственият й шанс да избяга от очакващия я живот на непосилен робски труд е да стане превъзходна готвачка или умел ловец. Тя стана и двете. Посвети се с въодушевление на новите си задачи и предостави на братята си да работят на полето и да се грижат за замъка. Това й осигури така желаното свободно време да броди из блатата и горите, които заобикаляха бащиния й имот.

Ровена разпери ръце и заподскача от камък на камък, за да прекоси плитката рекичка. Пак не бе убила нищо. Малкият Фреди сигурно вече беше приготвил шиша за печеното, а тя не носеше дори една птичка. Най-малкият й брат спаси застрашеното от гладна смърт семейство от перспективата да се хранят единствено с червено зеле още с първите си несигурни крачки, когато отиде до прашния котел на печката. Естествено веднага падна в котела и пронизителните му викове огласиха залата, докато големият Фреди, първородният син на семейството, не дойде да го извади.

Мъртвопиян след раждането на най-малкия си син и смъртта на майката, баща им бе дал на пищящото новородено името Фредерик, както беше кръстил и най-големия си син. През следващите години той често твърдеше, гордо изпъчил гърди, че в чест на най-големия си син бил кръстил бебето Родерик. Баща им много се гордееше с първия плод на слабините си. При всяка нова грешка Ровена сърдито го смушкваше в ребрата и шепнеше в ухото му, че брат им се казва Фредерик, но таткото само вдигаше рамене и отново посягаше към чашата с вино.

Под стъпките на Ровена шумолеше суха трева. Меката светлина на лятната вечер забулваше местността в лавандулова мъгла — спомен за безкрайните часове, през които беше тичала по ливадите. Как свиркаше на чучулигите и дебнеше плахите сърни в гората… връщането й вкъщи с празни ръце щеше да издаде на братята й с какво се бе занимавала цял ден, освен това означаваше, че днес отново щяха да ядат само варено цвекло.

Вирнала решително брадичка, тя извади ножа от колана си и закрачи към гората. В този миг пронизителните звуци на тромпет огласиха тишината и тя се стресна.

Татко! Баща й се бе върнал! Ровена се обърна рязко и хукна към рушащия се замък, който наричаше свой дом, за да види чаровния скитник, когото наричаше свой баща.

Бяха минали цели осем месеца, откакто той бе тръгнал да търси щастието си по широкия свят, без да се сбогува с децата си. Някога, в далечното минало, се връщаше от „пътешествията“ си с пълна кесия златни монети и ги изсипваше върху момчетата като предвестник на по-щастливи времена. Ровена се смееше и събираше монетите от пода, макар да знаеше, че много скоро ще се наложи да ги даде за следващото пътуване на баща си. Нерядко обаче той се връщаше с празни ръце, оплакваше се, че главата му бучи непоносимо, и риташе кучетата, налягали пред камината. Ала никога не вдигаше ръка срещу децата си, защото дори Ровена беше по-висока от него с десетина сантиметра.

Колкото и безплодно да беше пътуването му, той никога не се връщаше без малко подаръче за единствената си дъщеря.

Преди й носеше дантели и кадифени панделки, обаче миналия път й бе донесъл парче щавена кожа и кама с формата на сърп. Ровена изказваше желанията си с откровеност, която със сигурност не беше наследила от баща си.

В пристъп на проницателност, която наистина споделяше с баща си, тя се сети, че завръщането му щеше да отклони вниманието на братята й от факта, че се връща с празни ръце. Особено ако баща й не носеше на седлото убито животно, както често се случваше, когато скитанията му се увенчаваха с успех.

Обрулените от вятъра зидове на Ревълууд се появиха в полезрението й, когато се изкачи на хълма. Тя спря и разтърка гърдите си, защото бодежи затрудняваха дишането й. Родната къща на майка й се гушеше в края на мочурището, изпопадалите външни стени вече не предлагаха зашита срещу острия вятър, който влизаше свободно през големите цепнатини. Но под бързо изчезващата светлина на лятното слънце старият замък сияеше като болезнено отражение на старото си великолепие.

Ровена изведнъж бе обзета от бурна радост и нададе силен вик, докато тичаше надолу по склона. Ала като видя скопения жребец на баща си, вързан за гредата до вратата с празен чувал под муцуната си, гърлото й моментално пресъхна и трябваше да преглътне. Помилва потната шия на жребеца и с гримаса на отвращение изтри ръцете си в панталона. Животното, което бе пъхнало глава във ведрото с вода, изпъхтя уморено. Опитвайки се да се отърси от лошото предчувствие, Ровена мина по дебелите, полуизгнили дървени греди на временния мост над тъмния ров, който обграждаше замъка.

Бойниците, избити в дебелите стени за стрелците с лъкове, пропускаха известно количество светлина. Ровена примигна, за да привикне с полумрака, и огледа подобното на пещера помещение. Огънят, който изглеждаше съвсем мъничък в огромната камина, напразно издигаше пламъците си към сводовете и пръскаше по-скоро трепкащи сенки, отколкото светлина и топлина. Ровена се намръщи още повече, като видя как малкият Фреди бъркаше с дървената лъжица в железния котел, от който се носеше сладникавата миризма на цвекло.

Тя се отдалечи от вратата, предупредена от шумните стъпки на братята си, които се втурнаха в залата, нарамили коси и мотики, и се заоглеждаха търсещо.

— Къде е татко? — попита големият Фреди.

Петимата мъже след него бяха с гладки коси и тесни рамене и изглеждаха като негови дребни и бледи близнаци. Фреди захвърли косата си на пода, другите си размениха изпълнени със съмнение погледи, но побързаха да последват примера му. На стълбата се показа Ъруин, братовчедът на Ровена. Кръглото му лице изглеждаше необичайно мрачно, в ръцете си въртеше ръждясалия тромпет, с който беше дал сигнала.

— Баща ви е горе — оповести той. — Иска да се съберете. Каза, че нямал много време.

Още докато Ъруин говореше, от горния етаж се чу оглушителен шум, последван от грозен рев и поток най-разнообразни проклятия. Всички вдигнаха глави и се загледаха в тавана, сякаш заедно със сипещия се от гредите прах щяха да получат обяснение за тайнственото съобщение на Ъруин. Големият Фреди потърка очи.

— Татко пиян ли е или е в лошо настроение, Ъруин? Ъруин се почеса с тромпета по главата.

— Не ми се вярва да е пиян. Точно обратното — изглежда напълно трезвен.

Братята на Ровена си закимаха. Новината ги смая и им вдъхна страхопочитание. Само Ровена изпухтя недоверчиво.

— Глупости! Някога виждал ли си татко напълно трезвен, Ъруин?

Братовчед й се обърна към нея, неспособен да скрие възхищението, което блесна в кравешките му очи.

— Не. Но и никога не съм го виждал такъв, какъвто е днес.

Ровена го щипна по носа с обич и презрение.

— Щом ти казваш, че е трезвен, аз ще ти кажа, че сигурно си пийнал повечко ейл.

Ъруин се насили да се усмихне, докато братята й избухнаха в луд смях при представата как немощният им братовчед тайно излива канче бира в гърлото си.

— Татко сигурно е ужасно гладен — предположи Ровена, убедена в правотата си.

Погледът, с който я удостои малкият Фреди, беше абсолютно лишен от укор и тя се засрами ужасно от празните си ръце. Защо си бе позволила да се наслаждава на хубавия летен ден, вместо да хване нещо за ядене? При мисълта за храна всички присъстващи се огледаха гладно. Черните крайчета хляб, натопени в мас, които бяха получили за закуска, бяха хубав, но съвсем слаб спомен. Ровена решително се запъти към стената, където висяха лъкове и колчани със стрели, но гласът на брат й я спря.

— Ябълки, Ровена. Ще му опечем малко ябълки. Ще ги сложа в жаравата. Знаеш, че татко много ги обича.

Ровена пое с благодарна усмивка чувалчето, което й подаде Фреди. Малкият беше умен колкото всичките й братя, взети заедно. Тя нахлупи шапката над ушите си и избяга навън в падащата нощ.

Едва вратата се бе затворила зад нея, когато на стълбата се появи баща им и с препъване заслиза към залата.

Майчице, помисли си малкият Фреди, Ъруин е прав. Когато е пиян, татко никога не се препъва.

Изчезнала бе гордата походка, нямаше го замаяно доволния израз на лицето, стъпките бяха тромави, сякаш краката му стъпваха в разтопено олово, в погледа блещукаха неизплакани сълзи. Линдзи Фордис, барон Ревълууд, застана на последното стъпало и огледа смълчалите се младежи, сякаш ги виждаше за първи път.

— Велики боже, не знаех, че сте толкова много! — Той разтърка очи, сякаш се надяваше да намали броя им.

— Девет сме, чичо Линдзи, като смятаме и Ровена — отговори Ъруин, който както винаги се стараеше да се хареса.

Баронът се огледа отново.

— А къде е Ровена? Не я виждам.

Малкият Фреди излезе напред.

— Отиде да донесе ябълки, татко.

— Може би така е по-добре. — Докато вървеше към синовете си, Линдзи Фордис влачеше десния си крак — иначе лекото му накуцване днес беше болезнено видимо. Той се отпусна тежко на стария си стол и дървото изскърца под тежестта му.

— Вода, Фреди — изграчи той. Облегна се назад и затвори очи, без да обръща внимание на големия и малкия Фреди, които се скараха за стомната с вода и я разплискаха по босите си крака. С тихо проклятие големият Фреди изтръгна съда от ръцете на момчето и наля вода в ръждиво канче. След това предостави на братчето си честта да поднесе напитката на баща си с елегантен поклон.

Линдзи пое канчето с треперещи ръце и го изпразни на един дъх, сякаш съдържаше нещо много по-приятно от мръсна вода и един заблуден комар.

— Елате при мен, момчета. Имам добри новини — оповести той. Разпери ръце, сякаш искаше да ги притисне наведнъж до гърдите си, и се ухили. Младите мъже направиха няколко колебливи крачки към него, само Ъруин се отдръпна назад.

— Ела и ти, Ъруин. Никога не бих те изключил от едно прекрасно приключение само защото си имал нещастието да се пръкнеш от слабините на друг мъж.

Ъруин се изчерви и също пристъпи напред.

— За какво приключение говориш, чичо Линдзи?

Братята си размениха неразбиращи погледи, неспособни да си представят, че може да има и друг живот освен онзи, който познаваха. Нима не беше истинско приключение да садят зеле и цвекло по каменистите ниви, които упорито отказваха да дадат плод!

Баща им се наведе напред и намигна съзаклятнически.

— Вижте, синове мои, при това пътуване имах истински късмет. Тъкмо когато се бях запътил към дома, за да споделя новото си богатство с високо ценените си наследници… — Той се изсмя, но смехът не стигна до очите му — Кесията ми беше толкова натежала от златни монети, че старият жребец едва ме носеше.

Малкият Фреди скръсти ръце под гърдите и присви очи с ясно изразено недоверие.

— Тогава реших да отседна за една нощ в замъка на един приятел.

Ъруин се запита какво ли означаваше да имаш приятел. Досега не беше срещнал нито един човек, с когото не беше роднина.

— И в замъка се играеше на зарове, нали, татко? — прекъсна го остро малкият Фреди.

Създателят му разроши с обич сребърно-русите му къдрици.

— О, Роди, ти никога не пропускаш да ме учудиш.

— Фреди — поправи го механично момчето, мушна се под ръката на баща си и се върна до камината, където се зае отново с котела.

— И така — продължи невъзмутимо баронът, — след като се освободих от тежкия си товар, разбира се, само за да облекча живота на верния си жребец, продължих да играя на зарове с моя стар познат, син на ърл, чийто васал съм бил преди много години. Момчето винаги ме е обичало. Сега е могъщ и изискан рицар.

Нещо в начина, по който бащата подчерта последните думи, накара малкия Фреди да застане нащрек. Той се изправи, забравил за яденето, и се обърна към баща си.

— Първо залагах онова, което имах. После заложих и онова, каквото нямах. Може би бях пийнал малко повечко ейл. — Той вдигна ръка и в знак на обяснение раздалечи палеца и показалеца.

При този жест малкият Фреди разпери ръце, колкото можеше, за да поправи грешното заявление. Ъруин се изкиска и бързо вдигна ръка към устата си. Когато Линдзи се обърна към тях, Фреди се направи, че се протяга.

Баронът вдигна рамене.

— Така загубих цялото си богатство. Когато узна, че ме е лишил от всички средства, старият ми приятел загуби самообладание. Със злощастната си памет на победител той се досети, че се бях похвалил с прекрасните си синове, които се грижат достойно за замъка в мое отсъствие. Накратко, уговорихме се, че един от вас, щастливци, ще служи на моя приятел в продължение на година. — Той засия, сякаш очакваше изблик на въодушевление. Отговори му само мълчание.

— Ти си проиграл на зарове едно от децата си? — Малкият Фреди се мушна между братята си и се изстъпи пред баща си.

Усмивката на Линдзи Фордис угасна. Той потърка главата си, зарови пръсти в косата си и разкри голото теме, които иначе грижливо криеше.

— Не е точно така. Нямах друг избор. — Той измери синовете си с недоволен поглед и захвърли принудената си веселост. — Моят приятел каза, че лично ще дойде в Ревълууд, за да избере едно от момчетата ми. Ако не се съглася, щял да дойде да ви посети с главата ми, набучена на копието му.

— О, чичо… — пошепна Ъруин и лицето му позеленя.

— Имаш късмет, че не е твой враг. Този благороден рицар има ли си име? — попита Фреди и отново присви очи.

Фордис изтри потта от челото си с ръкав. Въпреки скромния огън му бе станало непоносимо горещо. В този миг на двора изгърмяха копита и той се вцепени. След кратка тишина вратата се отвори с трясък и се удари толкова силно в стената, че едва не се изтръгна от пантите.

Ровена нахлу в залата като слънчев лъч, който пробива застоялия пушек. Дивият, сладък аромат на мочурището беше полепнал по косите й, по кожата и по грубо изтъканата туника, бузите й бяха зачервени от свежия въздух, очите й светеха възбудено. Тя се насочи право към баща си и захвърли чувалчето с ябълки, което носеше. Думите се затъркаляха от устата й по-бързо от падналите ябълки.

— О, татко, толкова се радвам, че се върна вкъщи! Къде беше скрил белия жребец, та не го видях преди? Това е най-красивият кон, който съм виждала през живота си! Нима този път наистина си намерил късмета, който толкова пъти ти убягваше?

Тя падна на колене пред стола му и сложи в скута му букетче ерика, без да му даде време да отговори.

— Донесох ти любимите ти цветя, а малкият Фреди обеща да ти опече ябълки. Горещи, сладки и сочни, точно както ги обичаш. Те са сто пъти по-вкусни от някой стар заек, опечен на шиш. О, татко, колко е хубаво, че си отново вкъщи! Вече си мислехме, че никога няма да се върнеш.

Тя го прегърна устремно и при този бурен изблик на привързаност шапката падна от главата й. По гърба й се разпиля водопад от руси къдрици.

Фордис не вдигна ръце да я прегърне и остана скован в прегръдката, й. Ровена вдигна лице и изведнъж осъзна, че в залата цареше тишина, нарушавана само от пращенето на цепениците в камината. Баща й избегна въпросителния й поглед и в продължение на един дълъг, страшен миг тя повярва, че бе видяла долната му устна да трепери.

Проследи погледа му и замръзна. Братята й бяха подредени в толкова права редица, каквато никога не беше виждала. В средата стоеше сияещият Ъруин.

Тогава от трепкащите сенки на огъня излезе непознат мъж и Ровена потрепери. От мястото, където седеше, имаше усещането, че е погледнала от дъното на дълбок кладенец право в очите на истински великан. Неразгадаемият му поглед я уплаши, прикова я към мястото й и тя повярва, че е погледнала в лицето на смъртта. Мина доста време, преди да събере сили да отмести очи.

— Татко? — пошепна глухо тя и помилва хладната, трепереща ръка на Линдзи. Той зарови пръсти в косата й, устремил поглед в далечината.

— Ровена, смятам, че е редно да почакаш отвън, докато уредим случая по мъжки.

— Вие изобщо не споменахте, че имате дъщеря, Фордис. — Погледът на чужденеца се премести от бащата към дъщерята и обратно.

Линдзи обгърна раменете на девойката, сякаш трябваше да я защити. Подигравателният смях на непознатия изпълни залата. Само Ровена чу глухото проклятие на баща си, когато разбра, че сам беше издал отношението си към нея.

— Вие проявихте интерес към синовете ми — обясни задъхано баронът и на слепоочието му запулсира тънка вена.

— Но вашият интерес не е такъв. Всеки го вижда.

Мъжът се приближи и Ровена стана бързо — инстинктът й подсказа, че не бива да остава на колене пред този непознат. Без да трепне, тя впи поглед в тежката ризница на гърдите му. От широките рамене до обутите в ботуши крака облеклото му беше черно — черно като очите, които я измерваха с безсрамен поглед. Тя му отговори с леко кимване и скръсти ръцете си под гърдите.

Когато се вгледа по-внимателно в лицето му, Ровена откри, че очите му не бяха черни, а дълбоко, кадифено кафяви. Тъмният им цвят не й позволяваше да чете в зениците, но със сигурност бяха умни и будни. Извитите гъсти вежди придаваха на лицето му израз на лека подигравка и Ровена изпита чувството, че той тайно в себе си й се надсмиваше, макар че лицето му не помръдваше. Черната коса беше грижливо подрязана, но на няколко места стърчеше, което според нея беше знак за необузданост. Само едрият ръст и грубата мъжественост, която излъчваше, предпазваха добре оформените черти от определението „красиви“. През главата й мина мисълта, че ако лицето му не изразяваше такава безогледност, щеше да изглежда наистина красив.

Той протегна ръка и попипа косата й, сякаш беше възхитен от светлия й цвят. Меката къдрица се нави от само себе си около пръста му.

Ръката на Ровена се стрелна под туниката, но преди да вдигна ножа си за удар, мъжът сграбчи грубо китката й и оръжието падна със звън на каменния под. Тя прехапа устни, за да не извика. Мъжът разхлаби хватката си.

— Момичето има повече огън от всички останали, взети заедно — каза той и се оттегли към камината. — Ще взема него.

Братята се развикаха негодуващо. Баронът падна тежко на стола си и закри лицето си с ръце.

— Няма да ви дам сестра си! — Звънкият детски глас на малкия Фреди се издигна сред виковете на братята му.

Рицарят се облегна на камината и в погледа му блесна подигравка.

— Не го вземай толкова навътре, момче. Не е завинаги. Ще ми служи само една година.

Ровена се извърна към баща си. Устните му се движеха, но не издаваше нито звук. Братята й изричаха грозни заплахи, но не мръдваха от местата си, сякаш се бяха сраснали с пода. Ровена неволно се запита дали пък не си бяха загубили ума. Блещукащите очи на чужденеца не обещаваха утеха. Той следеше ставащото и очевидно се наслаждаваше на хаоса, който беше сътворил. Около очите му се образуваха фини бръчици, а когато й намигна, създадената от самия него интимност между двамата я уплаши до смърт. Стресната, Ровена забрави въпросите, които напираха на устата й.

Шепотът на баща й беше точно толкова висок, колкото непознатият да го разбере.

— Казахме син, нали?

— Не, Фордис. — Заплашителният отговор на рицаря накара всички да млъкнат. — Казахме деца. Позволихте ми да взема едно от вашите деца, за да ми служи в продължение на година.

Коленете на Ровена омекнаха. Трябваше да положи огромни усилия, за да се задържи изправена.

— Не можете да вземете единствената ми дъщеря — пошепна баща й и молбата в гласа му беше очевидна. — Проявете малко милост.

Рицарят изпухтя пренебрежително.

— Милост? Какво знаете вие за милостта, Фордис? Аз дойдох да ви науча на справедливост.

Бащата на Ровена събра цялата си смелост и удари с юмрук по облегалката на стола.

— Няма да позволя!

Чужденецът спокойно сложи ръка върху дръжката на меча, който висеше на колана му. Мускулите под бронзовата кожа се раздвижиха.

— Двубой ли искате? — осведоми се любезно той.

Линдзи Фордис се поколеба само миг. После се обърна към дъщеря си.

— Ровена, ще трябва да придружиш този мил господин.

Девойката примигна смаяно. Не можеше да разбере защо баща й неочаквано се беше предал.

Малкият Фреди се втурна напред, размахал над главата си големия черпак като оръжие. Рицарят се обърна с изваден меч. Ровена хвана ръката му, но баронът беше по-бърз и от двамата. Бруталният юмручен удар свали момчето на пода. Фреди се сгърчи, от устата и носа му потече кръв. Очите му светнаха гневно.

— Не ставай глупак — изсъска баронът. — Той ще те убие, а после ще убие и мен.

Без да свали меча си, непознатият се обърна към редицата мрачно мълчащи момчета.

— Ако някой от вас желае да оспори правото ми да отведа сестра ви, с удоволствие ще се бия с него.

Широкото острие блестеше в сиянието на огъня. Големият Фреди отговори на погледа на мъжа в продължение на един миг, стиснал ръце в юмруци, после се обърна и опря чело о топлите камъни на камината.

Рицарят проследи с разширени от изненада очи как Ъруин излезе напред, все още с тромпета в ръка. Баронът направи крачка към него, но Ъруин тромаво падна на дебелия си задник пред камината и се загледа в тромпета, сякаш го виждаше за първи път. Рицарят прибра меча си в ножницата.

— Облогът си е облог. — Фордис подръпна нервно разръфаните краища на овехтелия си жакет. — Както знаете, аз също съм барон, човек на честта.

Той въздъхна, сякаш честта му тежеше като товар, и непознатият се изсмя студено. Смехът беше толкова неприятен, че всички потръпнаха.

Линдзи обхвана лицето на Ровена с ръце и заговори нежно:

— Трябва да тръгнеш с него, скъпа. — Той преглътна мъчително. — Няма да ти стори нищо лошо.

Непознатият проследи сцената, потънал в загадъчно мълчание, ръцете му бяха скръстени под гърдите.

Ровена се вгледа търсещо в лицето на баща си, с отчаяната надежда да чуе смях, който да обясни присъствието на рицаря като груба шега. Надеждата пламна само за миг и угасна, задушена от празнотата в метличино-сините очи, които бяха само бледо, кръвясало отражение на нейните.

— Добре, татко, щом така искаш, ще отида с него.

Мъжът направи крачка към нея и разви въжето, което бе окачил на колана си. Баща й се отдръпна бързо, за да е на сигурно разстояние от тежкия меч и страшния мъж, който го носеше.

Ровена сложи ръцете си на гърба.

— Не е нужно да ме връзвате.

Без да каже дума, рицарят издърпа ръцете й отпред. Ровена се опита да не трепери, когато стегна въжето около китките й. Само тихият глас издаде гнева, който бушуваше в гърдите й.

— Щом татко каза, че трябва да тръгна с вас, ще го направя и без да ме връзвате.

Тъмната му глава остана наведена над ръцете й, докато правеше възела. След като нави другия край около китката си, той я поведе към вратата, все така мълчаливо. На прага Ровена спря, за да вдигне шапката си. Усетил опъването на въжето, мъжът го дръпна, но Ровена устоя на натиска, отказа да го последва. Очите им се срещнаха в безмълвен двубой. Без предупреждение той дръпна въжето и Ровена политна напред. Изправи се и за миг в очите й блеснаха гневни сълзи. Много бързо обаче наситената синева се изясни и тя го забърза навън след него с шапката във вързаните ръце.

Момчетата последваха сестра си като мрачна траурна процесия. Баща им вървеше последен. Малкият Фреди беше между двамата си най-големи братя, челото му бе грозно смръщено.

Навън беше нощ. През клоните на старите дървета падаше светлината на пълната луна и потапяше местността в призрачно сияние. Големият Фреди изохка възхитено, когато от бялата мъгла, скриваща обора, се отдели бял жребец. При звука на стъпките им животното затанцува неспокойно.

Погледът на Ровена бе привлечен като с магия от златната юзда на огромния жребец, украсена със скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. Защо този богат и пребогат мъж беше изминал целия дълъг път до Ревълууд, за да вземе детето на един бедняк? Враждебно стегнатите рамене на рицаря, когато се метна на гърба на коня и завърза въжето за седлото, не я окуражаваха да задава въпроси. Подкованите с желязо копита на коня риеха в земята и тя неволно се запита на какво разстояние трябваше да ги следва, за да не я стъпчат.

Ъруин излезе пред коня, сякаш беше свикнал да препречва пътя на жребци, носещи въоръжени рицари. Мъжът въздъхна и се облегна на седлото.

— Уважаеми господарю? — Ъруин усети колко пискливо прозвуча гласът му, покашля се и започна наново: — Уважаеми господарю, държа да ви напомня, че ни лишавате от единствения слънчев лъч в нашия мрачен живот, като го отвеждате със себе си. Откъсвате единственото цвете в нашата градина на отчаянието. Разбира се, говоря от името на всички ни.

Братовчедите на Ъруин се спогледаха и се почесаха по главите. Ровена направо си пожела рицарят да пришпори коня и да стъпче жалкия хлапак, за да сложи край на смущението й.

— Умееш да поднасяш молбите си доста цветисто, момче — отвърна чужденецът и всички се изненадаха от мекия му глас. — Учудвам се защо не си влоши красноречието си, за да убедиш баща й да бъде по-предпазлив със залозите, когато играе на зарове.

Скрит зад големия Фреди, баронът се осмели да хвърли към рицаря поглед, изпълнен с омраза.

— Значи няма да се откажете? — попита Ъруин.

— Не.

— Тогава ви моля да не се отказвате и от тежкия товар на рицарството. Моля ви да се отнасяте към моята скъпа братовчедка с почитанието, което оказвате на останалите същества от слабия пол.

Ровена усети как пръстите я засърбяха. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да му удари плесница. За да се успокои, си припомни колко пъти го беше мятала на пода и го беше гъделичкала, докато започне да моли за милост.

От гърлото на непознатия отново се изтръгна къс, неприятен смях.

— Не се притеснявай, момче. Ще й окажа уважението, което оказвам на всяка красива жена. Хайде, махни се, за да не те смачка конят ми.

Ъруин отскочи настрана и рицарят изплющя с юздите. Ровена се затича още преди жребецът да е тръгнал. Не искаше конят да я повлече. Хвърли бърз поглед през рамо към семейството си, след миг чу приглушен удар на юмрук, улучил човешка плът, а след него и добре познат звук: заслепен от ярост, малкият Фреди се бе нахвърлил върху Ъруин.

Когато близките й се скриха от погледа й, тя съсредоточи цялото си внимание върху каменистата земя под ходилата й и съществуването й се ограничи в това да движи краката си, без да се спъне и да попадне под копитата на коня.

2

Не знаеше колко време бе минало, когато краката я заболяха непоносимо, земята се разми пред очите й и започна все по-често да се спъва. Ако паднеше, с нея беше свършено. Скоро оставиха зад себе си меката трева на мочурището и влязоха в гората. Гъстите клони на дърветата превръщаха ярката лунна светлина в измамна мрежа от шарки и сенки. Ровена не забеляза един стърчащ корен и се удари болезнено в коляното, после се спъна в един камък, който беше само мътно петно сред хлъзгавите листа. След известно време вече й се струваше, че е прекарала целия си живот да тича след развяващата се опашка на огромния жребец и непоклатимия гръб на сатанинския му ездач.

Парещите й стъпала все по-често излизаха от такта и само защото се държеше с последни сили за въжето, което стягаше китките й, тя успяваше да предотврати падането. Шапката й беше ужасно смачкана, но тя не я изпускаше от ръцете си.

— Извинявайте… — изпъшка глухо тя. Широките рамене не се помръднаха.

— Прощавайте… сър?

Отново нищо. Ровена имаше само един начин да привлече вниманието му. Седна и уви краката си около въжето, за да не се влачи по корем. Беше предвидила, че мекият слой борови иглици по земята ще я предпази. За съжаление обаче не бе помислила, че рицарят ще продължи невъзмутимо напред, докато дупето й плесна в плиткото поточе, което трябваше да прекосят.

Най-сетне мъжът спря и обърна коня си, за да може да я види. В този момент Ровена не беше сигурна кого мразеше повече — наглия жребец или още по-наглия му ездач, който вдигна въпросително едната си вежда. Тя се отпусна в меката трева на брега на поточето и затвори очи. Рицарят слезе от коня и въжето поддаде. Ровена въздъхна доволно и се протегна, вдигна вързаните си ръце над главата и бавно отвори очи. Мъжът бе коленичил на няколко стъпки от нея и пълнеше кожен мях с вода, без нито за миг да откъсва поглед от крехката фигурка край потока.

Панталонът й беше мокър и това неприятно усещане обагри бузите й с червенина.

— Какво беше намерението ви, милорд — да ме удавите като излишно котенце, или в сърцето ви все пак има искрица милост към мен?

— Защо просто не ме помоли да спра?

— А вие щяхте ли да ме чуете? — Ровена напразно се стараеше да успокои дишането си.

— Разбира се.

Ровена извъртя очи и бързо се извърна, за да скрие очевидното си недоверие.

— Как ли напереният паун, който се пише за ваш баща, е успял да отгледа толкова глупави деца? — поинтересува се той, когато стана и окачи кожения мях на седлото.

— Не сме глупави — възрази обидено Ровена. — Нямате право да ни се подигравате.

Той прекоси потока с една крачка и клекна пред нея.

— Някога баща ви беше рицар. Не ми се вярва, че не може да си служи с меч.

Очите на Ровена блеснаха гордо.

— Татко е бил принуден да сложи оръжие не по своя вина. В една битка срещу уелските дяволи бил тежко ранен и оттогава куца.

Гарет изпухтя презрително.

— А какво ще кажеш за шестимата големи мъже, които нарича свои синове? Пуснаха те да тръгнеш с мен, сякаш това е най-естественото нещо на света. И ти ми забраняваш да ги наричам глупави овчици!

— Вие сте в състояние да убиете всеки от тях, нали?

Гарет вдигна рамене.

— Може би.

— Значи не са нито глупави, нито страхливи, а умни.

Лицето на рицаря се изкриви и той избухна в смях. За момент чертите на лицето му станаха момчешки и почти меки.

— Боя се, че онова, което им липсва дори по-болезнено от смелост, е ум. Кое беше онова дебело хлапе? Вече се бях уплашил, че ще ме прасне с тромпета.

— Това е Ъруин. Не е млад. Колкото мене е.

— Нима това го прави мъж?

Ровена отчаяно затърси отговор, който да прогони подигравката от лицето му, но още щом си отвори устата, й стана ясно, че е избрала грешните думи.

— Ъруин е моят годеник.

Когато рицарят отново избухна в смях, тя се намръщи обидено.

— Той ми е братовчед. Татко го избра за мой годеник и го взе в дома ни, когато беше още малко момче — побърза да обясни тя. — Тъй като знаеше, че не може да ми даде зестра, татко ме сгоди за Ъруин, за да ми спести обидата да остана неомъжена.

— Доколкото виждам, тази перспектива не те притеснява особено.

Ровена въздъхна. Изобщо не помисляше колко абсурдно беше да седи на брега на потока с един непознат и да обсъждат сърдечните й проблеми.

— Обичаш ли този Ъруин?

— Изпитвам известна привързаност към него. Той е част от семейството.

— Като вярно куче? — засмя се мъжът.

Ровена кимна кратко и призна:

— По-скоро бих обикнала костенурка.

— Този изблик на чувства беше трогателен. Нима сърцето ти не се разтопи от силните му думи?

Ровена поклати глава.

— Вие не познавате Ъруин. Той отдавна чака случай да издрънка поетичните си глупости пред някой благородник.

На устните му отново заигра усмивка. Той повдигна брадичката й с един пръст и огледа лицето й под лунната светлина. Ровена примигна, обзета от внезапна умора.

— Аз щях да се бия до смърт, за да предпазя годеницата си от участта да падне в ръцете на мъж като мен — промърмори той и очерта с върха на пръста си линията на долната й устна.

Сърцето на Ровена заби силно. Никога не беше чувала подобни думи. Опита се да се усмихне, макар че казаното от него не й носеше утеха. Той я гледаше отвисоко и тъмните му очи бяха скрити в сенките на гората. Последните следи от веселие изчезнаха от лицето му. Ровена премести тежестта си, изведнъж осъзнала колко ранима беше в тази поза: тя лежеше наполовина във, наполовина вън от потока, с вързани ръце и този загадъчен непознат пред нея. Мокрият панталон беше залепнал за бедрата й, кожата й проблясваше сред изпаренията на водата.

Мъжът изтръгна смачканата шапка от ръцете й, наложи я на главата й и грижливо напъха косите й под нея.

— Щом трябва да се показваш пред хората в този вид и да се къпеш в потоците като полудяла от любов нимфа, носи поне тази глупава шапка, за да обезкуражаваш натрапниците.

Той я вдигна на крака и отвърза китките й. От панталона й капеше вода. Без да каже дума, Гарет се качи на седлото. Ровена се усмихна с надежда.

— Сигурна съм, че татко вече е научил урока си. Смятам, че оттук ще намеря пътя към къщи.

— Ще седнеш ли най-сетне пред мен или трябва пак да те вържа? — Рицарят я гледаше безизразно.

Тя се приближи предпазливо към грамадния жребец. Имаше чувството, че е като джудже в сравнение с ездача, който седеше така спокойно на гърба му. Преглътна и попита:

— Значи все още искате да дойда с вас?

Внезапно една силна ръка я вдигна и я сложи пред него на седлото. Мокрият панталон залепна за дупето й, но неприятното усещане бързо изчезна, когато конят препусна в буен галоп. Ровена разбра, че заради нейната гордост бяха изгубили много време.

Жребецът летеше по горския път, но тропотът на копитата му почти не се чуваше, приглушен от дебелия пласт борови иглици. Ровена се наведе напред, за да е на сигурно разстояние от широкия гръден кош на рицаря, но той рязко я дръпна отново към себе си и я намести удобно в свивката на мускулестата си ръка.

— Не мърдай. Може да уплашиш жребеца — заповяда той. Ровена се предаде. Имаше чувството, че е в прегръдката на някой великан. Много скоро конят излезе от пътя и продължи между дърветата, сякаш следваше непозната карта, известна само на горските обитатели. Гърдите на непознатия бяха като пристанище, което я предпазваше от ниско висящите клони.

Когато разбра, че ръката под гърдите й беше главно за да й попречи да падне от коня, тя се облегна назад и се отдаде на необичайното чувство за сигурност, което й вдъхваше топлата мъжка гръд. Много скоро заспа безметежен сън.

Ровена се събуди тъкмо навреме, преди да падне на колене, когато рицарят без особена грижовност я хвърли на земята. Тя се прозя и разтърка очи. Между дърветата проникваше светлина на факли. Нощта се огласяше от свирене на лютня и многогласна глъчка, примесена с пияни смехове. Ровена примигна учудено и вдигна глава към строгия си придружител.

— Сега трябва да тичаш след мен като послушен паж — обясни той. — Скрий хубаво косата си и не сваляй шапката. Надявам се да е достатъчно късно и онези да са много пияни, за да повярват, че си момче.

— Това не е ли вашият дом?

— Не. Но за нощувка е достатъчен.

Конят потегли в лек тръс. Замаяна от съня, Ровена се запрепъва зад него, без да има ни най-малка представа как би трябвало да се държи пажът на един благороден рицар.

Без да се обърне, Гарет обясни кратко:

— Когато се оттегля за нощувка, ти си свободна да правиш, каквото си щеш. Но те съветвам да помислиш добре, преди да хукнеш да бягаш. Ако избягаш, ще се върна в замъка на баща ти и ще избия цялото ти семейство. А ако те намеря, което е много вероятно, ще си пожелаеш и ти да си между мъртвите.

Ровена стисна зъби и продължи напред. От думите му косъмчетата на тила й настръхнаха. Представи си безжизненото тяло на малкия Фреди със зейнала рана на гърдите и потрепери. В сърцето й пламна гняв, но много бързо се уталожи, когато мъжът се обърна и я погледна пронизващо. Кимна му и отвори широко очите си, за да им придаде невинно изражение.

В двора на чуждия замък цареше оживление. Навсякъде горяха факли. Тъкмо когато стигнаха до подвижиш мост над широкия и дълбок ров, се появиха няколко двойки, излезли на нощна разходка. Един от мъжете спря пред коня на рицаря.

— Добре дошъл! Празникът едва започва — заяви той с леко дрезгав глас. После извъртя очи и се стовари по лице на коравата земя, разперил ръце като за поздрав.

Жената, която бе повел със себе си, се върна с танцуваща стъпка в двора, докато другите двойки изчезнаха в тъмнината като кискащи се призраци.

Рицарят заобиколи неподвижната фигура с коня си, без да удостои падналия дори с поглед. Ровена го последва, като се стараеше да не се докосва до пияния мъж.

Гарет скочи от гърба на коня и подаде юздите на дребно хлапе, което изникна внезапно от сянката. Лицето му беше надупчено с белези от едра шарка. Преди да направят и три крачки, жената се появи отново, този път подръка с друг мъж, който също се клатушкаше застрашително. Ровена се дръпна, за да не я блъснат. Пронизителният смях на жената разкъса нощния въздух. Ровена проследи с отворена уста как лапите на мъжа обхванаха хълбоците на жената и извиха тялото й назад. Тя вдигна крака и сключи стъпала на гърба му. Ръмжейки доволно, мъжът я притисна към стената.

Ровена бе забравила напълно рицаря, докато не усети силната хватка, с която той я издърпа да не гледа грозната сцена. Докато подтичваше след него, тя непрекъснато се извръщаше, за да види зачервеното лице на жената, по което се смесваха болка и екстаз. Затова не видя мъжа, който им препречи пътя, и се удари в плетената му ризница с такава сила, че халките издрънчаха оглушително.

— Кой е тук? Гарет, човече, ти ли си наистина? — прозвуча дълбок глас.

— Не — отвърна тя, без да помисли, — аз съм Ров…

Рицарят бързо затвори устата й с ръка.

— Да, Блейн, аз съм. Боя се, че при сблъсъка пажът ми загуби и малкото мозък, който имаше в главата си. Ще се наложи да го напляскам хубаво, за да го вразумя. — Той свали ръката си от устата на Ровена и я цапна по тила.

Стройният мъж, който ги бе посрещнал, я потупа сърдечно по гърба. Взря се в лицето й с помътнелите си очи и на тънките му устни се появи усмивка. Ровена изохка сърдито. Отдавна беше отминало времето, когато се отнасяха към нея като към дете.

— Кой е нещастникът, осмелил се да довери детето си на твоите безмилостни ръце? — попита Блейн и макар че беше обърнат към рицаря, погледът му се плъзна изпитателно по тялото й чак до увитите й в кожи стъпала.

— Трябва ли да ти напомня колко пъти тези „безмилостни ръце“ са те вдигали на седлото по време на турнирите? — отвърна Гарет, ала Блейн не му обърна внимание и продължи да оглежда Ровена. Даже я обиколи, за да я види по-добре.

— Малко е дребничък според мен…

— И ти някога беше дребен, Блейн. — Гарет сложи ръка на рамото му и насочи несигурните му стъпки към подвижния мост. — Забрави ли как те хвърлих с една ръка от прозореца, когато бяхме още момчета?

— Как бих могъл да забравя? Нали паднах в един къпинов храст и прекарах остатъка от нощта в бъчва със сапунена вода, за да размекна задните си части. — Когато минаха покрай горяща факла, Блейн сложи ръка пред очите си, за да ги защити от светлината, а с другата прегърна приятеля си. — Въпреки това си добре дошъл в Ардендон! Господи, какъв глупак съм! По-добре да те бях хвърлил на рибите в рова около замъка. Нали знаеш, че ядат месо?

Гарет извъртя очи.

— След като камилите избягаха, мислех, че си загубил интерес към екзотични животни.

— Когато престолонаследникът се изфука с най-новото си домашно животинче — един глупав лъв, реших, че трябва да измисля нещо наистина оригинално, за да го надмина. — Блейн мрачно поклати глава. — Всеки ден губя двама-трима гости. Едно обикновено падане и хоп! — човека вече го няма. Остават само оглозгани кости. Всяка сутрин след изгрев слънце пращам слугите да ги съберат от брега. Но какво да се прави?

Той се олюля и за малко да се строполи в рова с месоядните риби, но Гарет го задържа и го потегли със себе си. Ровена вървеше след тях, устремила поглед в гърба на рицаря, защото се страхуваше, че наистина може да види оглозгани човешки кости в мазно блещукащата вода под тях.

Двамата мъже прекосиха двора и влязоха в рицарската зала. Преди да седне със сър Блейн на масата, Гарет й хвърли поглед, в който светеха хиляда предупреждения, и тя кимна.

Когато остана сама, без могъщия си придружител, Ровена се почувства странно изгубена. Скри ръцете си в ръкавите и започна да си подсвирква, правейки се, че непознатите наоколо изобщо не я интересуват. Мъжете и жените в залата се намираха в най-различни стадии на пиянството и повечето бяха съвсем оскъдно облечени. Когато обходи с поглед голямото помещение, Ровена видя нещо, от което устата й се напълни със слюнка и я направи сляпа за всичко останало.

Тя си проби път през буйно танцуващите двойки и се приближи до голямата маса, ала не посмя да посегне. Едър мъж в червена кадифена наметка се ухили и окуражително я бутна към масата.

— Побързай, момче. Тези лакомници ядат като невидели, но се надявам, че все ще откриеш няколко сочни късчета месо.

Ровена не знаеше да се смее ли или да плаче. Мъжът погледна в святкащите й очи и поклати глава. Сигурно я бе помислил за луда, защото побърза да се отдалечи. На масата, дълга почти двадесет стъпки, бяха остатъците от празничната вечеря в Ардендон. В Ревълууд не виждаха толкова ядене за цяла година.

Коремът на Ровена къркореше оглушително и тя се разкрачи, за да не падне. Наполовина изядена глиганска глава я зяпаше от средата на масата със стъклени очи. След като се огледа скритом, тя грабна ябълката, сложена за украса в муцуната, и я скри в джоба си. Треперещите й пръсти се потопиха в една сребърна купа и когато се появиха отново, по тях беше полепнала златножълта маса, сладка като топлото утринно слънце в пролетен ден. Тя се осмели да я оближе и вкусът на подправени ябълки замая сетивата й. Ровена премлясна и затвори за миг очи.

Откакто се помнеше, водеше полугладно съществование и сега дълго трупаният глад се отприщи изведнъж. Тя обиколи масата няколко пъти, опита от всяка чиния и купа, огледа замаяно грамадната табла, на която бяха струпани остатъците от цяла крава, но се уплаши от едно едро куче, което я измерваше със злобен поглед. Задните му лапи бяха потопени в някакъв мазен сос. Ровена светкавично измъкна изпод носа му едно сочно пилешко бутче и грабна стомничката с ейл, която стоеше забравена между сливите с мед.

Щом се наяде, тя се отпусна на стъпканата тръстика по пода и въздъхна доволно. Никога не беше усещала стомаха си толкова пълен. Залата се завъртя около нея. Копринените шалове на танцуващите жени минаваха пред очите й като цветни петна. Повечето мъже бяха в светлочервени и сини жакети. Ровена изтри запотеното си чело и се замисли що за хора са тези, които хабят дървата си за буен огън посред лято.

— Виждаш ли как й завъртя главата с очарованието си? — изсъска наблизо злобен женски глас.

Ровена вдигна глава и видя синя копринена рокля, изпъстрена цялата с петна. До масата стоеше жена със злобна усмивка на кръглото лице.

— Да знаеш, че Алис ще вдигне полите си, преди да дойде утрото — изрече едрата, костелива жена до нея. — Сър Гарет рядко получава отказ.

Ровена проследи погледите на двете жени и очите й се разшириха от учудване. Строгите черни дрехи на нейния похитител рязко се отличаваха сред червените, зелени и сини петна наоколо. Той стоеше, вдигнал единия си крак на столче и свел тъмната си глава към засмяна жена. С всяка пошепната дума ръката на жената се плъзгаше нагоре по бедрото му. Около устата му играеше скована усмивка, която нямаше нищо общо с онази, която Ровена бе видяла край потока. Той помилва стройната шия на жената с небрежна нежност, извърна глава и претърси залата с поглед. Ровена се скри в сянката под масата, защото не искаше да срещне тъмните му очи.

— Накара краля да го посвети в рицарство, макар че едва бе навършил седемнайсет!

— И правилно! Обзалагам се, че ако и ти беше застанала между уелския меч и стария Лонгшанкс на бойното поле, напоено с английска кръв, и теб щеше да посвети в рицарство. — По-едрата от двете жени зад Ровена си взе нещо от масата и го пъхна в устата си. — Дали да ида да пусна една муха в пудинга на Алис?

— По-добре се дръж настрана. Тази нощ тъмният рицар ще пусне в пудинга на Алис много повече от една муха — отговори с дрезгав смях тънката.

— Алис ще се справи с Дьо Креси, повярвай. Все пак е надживяла двама съпрузи, нали?

— Въпреки това се обзалагам, че няма да преживее днешната нощ с Дьо Креси. — Двете жени се изсмяха коварно.

— Виждаш ли как Мортимър ги наблюдава ревниво? Струва ми се, че самият той има слабост към Гарет. Я да видим дали е достатъчно пиян да извърши една глупост!

— Или е достатъчно глупав, за да позволи да го убият. — Мършавата жена се засмя злобно, дръпна приятелката си от масата и няколко пъти я настъпи по шлейфа, докато тя го грабна и го метна на ръката си. При това движение закачи няколко танцьори и предизвика опасни подхлъзвания.

Жените спряха пред висок, тънък мъж с бледо лице и застанаха от двете му страни. Елегантните му дълги пръсти продължиха да дърпат струните на лютнята. Жените му заговориха настойчиво, като често-често хвърляха многозначителни погледи към Гарет и дамата до него. Музикантът поклати глава, но дебелата жена се притисна до него и опря огромните си гърди о неговите. Той вдигна рамене и кимна. Жените се отдръпнаха и си зашепнаха оживено. Потънала в мислите си, Ровена извади изпод шапката си един кичур и го пъхна в устата си.

Веселата мелодия спря изведнъж и танцьорите се развикаха разочаровано. Само един мъж недалеч от Ровена не разбра, че музиката е замлъкнала, и продължи да танцува, въртейки невидимата си партньорка. Изпълнителят извади от джоба на жакета си глинена бутилка и отпи дълга глътка. Няколко капки вино опръскаха ризата му.

— Продължавайте да свирите, Мортимър! — извика сърдито един олюляваш се рицар. — И по-късно можете да утолите дяволската си жажда!

— Свирете, а аз ви обещавам да ви изпратя пажа си, за да утоли и другата ви жажда — подкрепи го гръмогласно сър Блейн.

Под виковете и ревовете на множеството Мортимър вдигна ръка с чисто женски жест на благодарност. Блейн се прекръсти бързо, сякаш бе видял дявола, и гостите избухнаха в смях. Ровена се усмихна, без да разбере за какво се говореше. Сър Гарет беше все така наведен над жената в яркожълта одежда и очевидно не забелязваше липсата на музика. Докато Ровена го наблюдаваше, той мушна ръка под бонето на жената и помилва лебедовата й шия. Как ли тази крехка шия носи тежкото брокатено боне на главата, запита се неволно Ровена и попипа собствената си шия, успокоена от здравината й. Колкото и несигурна да беше в момента главата й, можеше да разчита, че няма да падне.

Пръстите на Мортимър се плъзнаха гальовно по струните и подеха горчиво-сладка мелодия. Множеството замлъкна. Певецът и музикантът, когото всички познаваха, се оказа учудващо сръчен.

— Слушайте внимателно, уважаеми дами и господа, имам нова песен за вас — обяви тихо той.

Мъчително сладката мелодия изтръгна сълзи от очите на Ровена. Обзеха я копнеж по познатото и силна носталгия и тя бързо изтри сълзите си с кичура, който беше дъвкала. Жените и мъжете заобиколиха Мортимър, въпреки общото пиянство жадни за свежи стихове и нови мелодии. Музикантът наведе глава, дългата коса напада по лицето му и слушателите се приближиха, за да разберат тихите му думи.

— Чух тази балада само преди два месеца в един замък в Тур, от другата страна на Ла манша.

Сър Гарет смръщи чело и се изправи. Недобро предчувствие се промъкна в сърцето на Ровена и я разтрепери. Гарет втренчи поглед в сведената глава на певеца и лицето му помрачня.

Мортимър запя с дълбок, обработен глас.

С нервно мърморене и покашляне тълпата се отдръпна крачка назад.

Ровена тъкмо затананика сладката мелодия, когато гласът на Мортимър изведнъж заглъхна в грозно хъркане. Лютнята падна със звън на камъните, трубадурът се свлече след нея. Гарет стъпи на гърлото му с тежкия си ботуш и опря меча си в гърдите му. Множеството образува полукръг около двамата. Ровена видя как жените, които бяха насъскали Мортимър да изпълни песента, се измъкнаха бързешком навън. Тя стана и бързо напъха косата си отново под кепето.

Очите на Гарет святкаха като черни диаманти. Широките му гърди се вдигаха и спускаха неравномерно.

— Ако искаш и занапред да чуруликаш весело, птичко, сега ще ми кажеш кой е написал тази песен — изръмжа той. Бледите ръце на Мортимър се вдигнаха в няма молба. Гарет повдигна леко черния си ботуш, но острието на меча му хлътна по-дълбоко в гънките на жакета. — Хайде, говори, или ще замлъкнеш завинаги.

Мортимър се изкашля мъчително.

— Нали казах — чух тази песен в Тур, в един замък.

— Какъв замък? На кого принадлежи?

— Вече не си спомням.

— Лъжеш. — Гарет отново го настъпи по гърлото.

Множеството се раздели, за да пропусне сър Блейн. Господарят на замъка сложи ръка на рамото на приятеля си и го обърна към себе си. Гарет изфуча и в продължение на един дълъг миг Ровена повярва, че ще отсече с един замах главата на своя домакин.

— Укроти гнева си, братко по оръжие. Талантливи певци се намират много рядко. Ще ми струва много усилия да си намеря нов, затова те призовавам да не убиваш този нещастник. Прости му безсрамието, само този път. Може би наистина е било само недоразумение. — Усмивката на сър Блейн беше изкуствена.

Гарет погледна втренчено приятеля си. Безизразното му лице се изкриви в грозна маска. След няколко безкрайно дълги секунди той кимна и прибра меча си в ножницата, но не махна крака си от гърлото на певеца.

Приведе се и тихите му думи отекнаха ясно и разбираемо в цялата зала:

— Ако още веднъж чуя тези думи от устата ти, те ще ти бъдат последните.

Гарет напусна залата с дълги крачки и гостите страхливо отстъпиха от пътя му. Ровена тръгна след него, без да знае дали трябваше да го последва, но спря, когато той стигна при жената с очи на сърна. Посегна безмълвно към ръката й, тя стана и се запъти с него към стълбата, като хвърли тържествуващ поглед към гостите в залата. На първата площадка Гарет спря и претърси помещението с поглед, докато откри Ровена, готова да го последва, ако й дадеше знак.

Той й кимна, но тя не разбра дали това беше предупреждение или одобрение. После изчезна с дамата на горния етаж.

Един кискащ се паж си проби път между гостите, помогна на Мортимър да стане и с дръзки жестове изтупа прахта от дрехите му. Присъстващите се разотидоха, като описваха дъга около счупената лютня. Без музика нямаше танци и празникът приключи. Онези, които още можеха да се държат на краката си, се прибраха в квартирите си в замъка или излязоха навън в нощта. Другите се увиха в наметките си и налягаха по пейките, масите или направо на пода. Едно дребно русо хлапе избута чиниите и купите от един ъгъл на голямата маса и се сви на кълбо на освободеното място. Ровена се вгледа в сладкото му лице и с копнеж се запита какво ли правеше сега малкият Фреди. Помилва препълнения си корем и се сви в ъгъла, като събра малко тръстика, за да й послужи за възглавница.

Неволно си припомни мъжа и жената, които беше видяла на влизане. Представата, че в този момент прелестното личице на лейди Алис се кривеше по същия начин, извика усмивка на устните й. Още по-трудно й беше да си представи как Гарет грубо набучва жената на копието си като уловен бръмбар. Даже свинете в Ревълууд, когато семейството й още притежаваше свине, показваха повече финес в размножаването си. Отново я заля вълна на носталгия. Когато едно жълто куче се настани до нея и я близна по нослето, тя го прегърна и потъна в дълбок сън.

Докато се изкачваше по стълбата, Гарет усещаше ръката на Алис в своята — студена и недействителна. Песента на Мортимър още звучеше в ушите му, рефренът го подиграваше. В очите на Алис светеше любопитство. Сигурно и тя чуваше песента. Той пусна ръката й без предупреждение, но тя нямаше време да го укори, защото вратата на стаята беше точно пред тях.

Когато влязоха, пажът с детско лице и зачервената слугиня, които бяха заели стаята в отсъствие на господарите, побързаха да се оттеглят, хихикайки смутено. Смехът им огласи коридора и Гарет бързо затръшна вратата. После смъкна смачкания чаршаф от матрака. При този акт на трудно потискано насилие по гърба на Алис пробягаха студени тръпки, които задълбочиха радостното й очакване. Гарет изпита лошо предчувствие.

Тя се плъзна към него като листо, отронено от вятъра. Той я хвана здраво за ръката и я привлече към себе си. Устните й се разделиха жадно и го всмукаха в езеро от пламтяща лава. Даже когато тялото му реагира, той се запита колко от жените, които влизаха в леглото му, го правеха, защото бяха любопитни дали слуховете, които се носеха за него, отговарят на истината.

Внезапно Алис се отдръпна, очите й потъмняха, в зениците им светна подкана. Пръстите й се вкопчиха като нокти на птица в кожените му ръкавици и ги свалиха от ръцете му.

В паметта му се събуди неприятен спомен. След като погреба Илейн, месеци наред страдаше от кошмари. Много пъти сънува как гниещото й тяло влиза в залата и костеливите пръсти драскат по вратата му. Будеше се окъпан в пот, с вик на уста, треперещ от страх.

Отново привлече Алис към себе си и зарови лице в меката й шия, за да прогони спомена. Силните му пръсти милваха горната част на тялото й под плътния брокат.

Очите му внезапно се отвориха — изведнъж, без да го иска, си бе припомнил нещо друго в ръцете си, също така топло. Спящото момиче на път към замъка. Тялото й, крехко и топло, се гушеше в неговото. Главата й почиваше на ръката му и мекият й дъх проникваше през халките на ризницата му като лек пролетен вятър. Тя беше толкова млада, че той се почувства стар, пленник в прегръдките на една жена, която почти не познаваше. Отново видя пред себе си момичето, което стоеше в средата на залата, скрило под шапката тежките си златни коси. Тя изглеждаше по-достойна и по-изискана от пияните гости, само очите издаваха, че й липсва самоувереност. Те бяха устремени към него, сякаш волята му можеше да предугади мислите й. Споменът за момичето предизвика неловкост. Дали Ровена щеше да избяга или бе решила да се вслуша в предупреждението му? Случайната му среща с баща й беше предопределена от съдбата. Твърде дълго я беше търсил, за да я изгуби сега.

Алис простена под устните му, пръстите й се плъзнаха към слабините му и със сръчност, която издаваше дългогодишен опит, започнаха да го милват. Гарет издаде дълбок стон и се посвети на удоволствието. Смъкна шапчицата от главата й и дългата й коса го обгърна като златен облак.

Ровена се събуди изведнъж, когато твърда ръка затисна устата й. Тя не се уплаши и светкавично посегна към ножа си. Ръката й остана празна, затова пък нападателят бръкна грубо под одеждата й.

— Ако ти си момче, сладък пажо, значи аз съм благородна девица или весталка — прошепна плътен глас до ухото й. Догарящият огън не й позволи да види лицето на непознатия. Ръката му се спусна по гърдите й, слезе надолу към панталона и изведнъж я сграбчи грубо между краката. Паниката прогони сънливостта й и Ровена започна да се отбранява сериозно. Триумфалният вик на мъжа заглъхна изведнъж, когато юмрукът й улучи гладко избръснатата му брадичка. Той хвана китката й и я изви болезнено.

— Проклятие, момиче, може да се биеш като момче, но се кълна, че преди да е свършила нощта, ще бъдеш много щастлива, че не си се родила момче.

Горещият му дъх, вонящ на ейл, я удари в лицето. Мокри, жадни устни затвориха устата й. Тя стегна коляно с намерение да го изрита в слабините, но срещна само въздух, защото в същия момент над тях се надвеси тъмна сянка и тежестта на мъжа внезапно изчезна. Тя седна и шумно пое дъх. Шапката й падна и златните къдрици се разпиляха по гърба. Приглади кичурите, паднали над очите й, и видя как Гарет е притиснал към стената домакина сър Блейн и е опрял нож в гърлото му.

В това неудобно положение Блейн изобщо не се опита да се отбранява.

— А ти какво очакваше, приятелю? Нима повярва, че съм толкова пиян, та да я сметна за момче? Тази прекрасна уста наистина е създадена да служи на някой рицар, но не като паж, в никакъв случай.

Ровена предпазливо докосна устните си и се учуди колко горещи и подути бяха.

Гарет беше захвърлил обкованите с желязо кожени ръкавици. Мускулите на ръката му се открояваха като възли под къдравите черни косъмчета.

— Няма да досаждаш на дамата. — Камата в ръката му не се отдръпна нито на сантиметър.

Блейн присви очи.

— Щом не си предложил на тази… тази дама по-добра защита, а си я оставил да спи сама в залата ми, как смееш да ме обвиняваш, че й предлагам закрилата си?

— Ти й предлагаш много повече от закрилата си. Ако твърдиш, че не се грижа достатъчно за своя паж, това означава ли, че ме предизвикваш на двубой, приятелю?

Блейн извърна поглед. На бузата му затрепка мускулче. Усмивката на Гарет беше безрадостна.

— Така си и мислех. — Той пусна Блейн и прибра камата си. — Хайде, бъди добър и си потърси удобно легло. Така постъпват всички почтени пияници. Страхувам се, че разочаровах Алис. Може би тя ще прояви готовност да излекува наранената ти гордост.

Блейн се насили да се усмихне разкаяно и потърка брадичката си.

— Предлагам да се въоръжиш по-добре, преди да отведеш момичето горе. Малката е много войнствена.

— Знам. Видях всичко.

Гарет хвана Ровена за ръцете и я изтегли да стане. Тя нямаше друг избор, освен да го последва. Когато стигнаха до изхода на залата, Ровена се обърна. Блейн гледаше след тях. Усмивката беше изчезнала от лицето му и в очите му светеше чувство, което многократно надвишаваше пиянския гняв.

3

Стълбата беше твърде къса. Преди да осъзнае какво я чака, Ровена стоеше в средата на скромна спалня и нервно мачкаше шапката си. Вратата се затвори с трясък. Тази нощ никога ли нямаше да свърши? Тя се опита да не трепери, когато Гарет помилва бузата й с два пръста.

— Причини ли ти болка?

Тя поклати глава.

— За какво ме доведохте тук, за да се възползвате от мен ли? — Беше толкова изтощена, че допусна да изрече истинските си чувства. Мъжът се изсмя презрително и й обърна гръб.

— Велики боже, не! Нямам никакво желание да се забавлявам с мръсни хлапачки от блатата.

Ровена отвори уста да му обясни, че точно този следобед се беше окъпала в бистрия поток, но бързо я затвори. Ако сладката, чиста земя на блатото щеше да я спаси от вниманието на високопоставения сър Гарет и приятелите му, тя беше готова да се откаже завинаги от къпането.

Без да я погледне, Гарет свали туниката си през главата. Широките му рамене бяха покрити с плетеница от бледи белези. Ровена неволно се запита кой ли белег е бил предназначен за краля.

— Не е чудно, че изглеждате така — изрече като на себе си тя. — Тази вечер предизвикахте на двубой всички с изключение на мен.

Гарет се обърна с блеснали очи. Къдрави тъмни косъмчета покриваха гърдите му. Ъглите на устата му се повдигнаха и образуваха нещо, което при не толкова добре владеещ се мъж би било развеселена усмивка. Едва сега Ровена разбра, че бе изрекла мисълта си гласно. Бързо се отпусна на стария килим пред камината и започна да плете косите си с неспокойни движения.

Гарет се изтегна на леглото и матракът падна почти до пода. Тъмната му глава се появи над дървената табла.

— Но никой не прие предизвикателството ми, нали?

— Толкова ли сте добър?

Той се изтегна по гръб на леглото и изръмжа нещо, което Ровена прие като съгласие. Като забеляза, че само разваляше косата си, се отказа от безнадеждното начинание. Колко й липсваха сръчните ръце на малкия Фреди! Тя въздъхна, легна на килима и се уви хубаво в наметката си. Липсваше й и топлата козина на кучето от залата. Замаяна от случилото се през деня, тя затвори очи. В следващия миг върху й падна тъмна сянка.

Гарет стърчеше над нея и Ровена спря да диша. Ей сега щеше да затвори устата й със силната си ръка, да притисне твърдите си устни в свивката на шията й… Ала нищо такова не се случи. Той й хвърли едно одеяло и й подаде камата си.

— Ако някой се опита да ти досажда — включително и аз, — използвай я.

Без да мигне, Ровена се взря в тъмните очи. След секунди леглото изскърца отново и Гарет изчезна от полезрението й. Тя зачака мълчаливо да чуе равномерното му дишане — сигурен знак, че е заспал, — но дълго време не чу нищо. Накрая заспа, стиснала в десницата си дръжката на малката кама.

Когато се събуди, Ровена беше сама в обляното от утринното слънце помещение. Тя стана, протегна скованите си крайници, разтърка очи. Пухената завивка се свлече в краката й. Смачканите чаршафи на празното легло бяха единственият знак, че някой го е използвал. Тя се огледа виновно, после с доволна въздишка се отпусна на мекия дюшек. Не помнеше преди колко години бяха продали и последното легло в Ревълууд. Сега всички спяха на стари сламеници в голямата зала. Претърколи се по корем и зарови лице в меката възглавница. С лекота се намести в отпечатъка на едрия мъж, който беше спал в леглото преди нея. Вдъхна дълбоко миризмата на кожа и гъши пух, претърколи се отново по гръб и се залюля, като се смееше от радост. Дървената рамка изохка протестиращо, но Ровена изобщо не й обърна внимание и продължи да се люлее, докато вратата се отвори.

Гарет застана на прага с чифт мокри панталони, преметнати на ръката му. Ровена моментално спря, но дюшекът под нея продължи да се люлее още цяла минута. Изражението на Гарет не издаде какво мисли, но Ровена за първи път в живота си се запита как ли изглежда в този момент. Опипа смутено главата си и откри полусплетена коса, още повече разрошена от съня.

Тя се опита да се усмихне.

— Добро утро, сър. Очаквам да чуя какво трябва да направя за вас.

Той вдигна вежди и затвори вратата. Ровена прехапа устни.

— Искам да кажа, като ваш паж, милостиви господарю. — Тя се плъзна от леглото, стараейки се да изглежда непринудено. — Седя тук и ви чакам, за да ви обслужа като паж. Разбира се, трябва да ми кажете какво да направя. — Ровена смутено изкриви лице и за миг се замисли дали не беше по-добре да даде обет за мълчание. Запъти се да вдигне одеялото от килима, но той й препречи пътя.

— Камата ми, моля. — И й протегна ръка.

— Тъкмо щях да я взема.

— Точно от това се опасявах.

Гарет отстъпи настрана и на минаване тя се докосна до него. Наведе се и затърси камата в гънките на завивката. Бутна я в ръката му и бързо се отдръпна назад. Гарет я мушна в ботуша си и се наведе да вземе останалите си вещи.

— В последната стая в края на коридора ще намериш ведро с топла вода. Вярно е, че е от вчера, но въпреки това можеш да я използваш.

Ровена равнодушно поклати глава.

— Не, господарю, нямам нужда. Къпах се миналия месец.

Гарет рязко вдигна глава и тя трябваше здраво да стисне зъби, за да не сведе очи пред заплашителния му поглед. Наистина ли едва вчера се беше окъпала в хладната, шумяща вода на потока, а после дълго лежа под топлото слънце, за да изсъхне? Този тиран никога нямаше да узнае това.

Гарет промърмори нещо неразбираемо и сръчно завърза кожените си ръкавици, после очаквателно й протегна ръце. Ровена моментално отстъпи назад, докато коленете й се удариха в ръба на леглото.

Гарет се покашля. От лъскавите ръкавици висяха кожени ремъци.

— Би ли била така добра да ги завържеш? — помоли той, олицетворение на измъчено търпение.

Ровена се приближи бавно. Истинският паж помагаше на господаря си да се облече, нали? Но какво трябваше да направи сега? Езичето й се подаде между устните, докато се опитваше да върже твърдите ремъци на здрав възел. Два пъти завърза палеца си, а третия път — малкия си пръст и кичур коса, заплела се между ремъците. Гарет изръмжа нещо неразбрано и издърпа ръката си.

— Тъй като не искам да загубиш всичките си пръсти и разкошната си коса, ще си намеря друг да свърши тази работа.

Ровена скри ръце зад гърба си и преплете пръсти. Гарет нетърпеливо навлече плетената ризница.

— Остани тук и ме чакай. Ще ида да намеря Блейн, за да му благодаря за гостоприемството. После потегляме.

Ровена си припомни тежката ръка между бедрата си и веднага си представи няколко начина, по които можеше да благодари на Блейн за гостоприемството — в повечето основна роля играеше грамадният боздуган на баща й. Тя се опита да скрие злобните си мисли, като си даде вид, че е заета да прибира разбърканите коси под шапката си. Когато Гарет излезе, тя вече седеше на леглото, скръстила ръце в скута си.

Чакането бързо я изнерви. Освен това мъничката искра в стомаха й много бързо се превърна в истински пожар. След като снощи се беше нахранила до насита, тя веднага разбра, че искрата беше глад. Толкова дълго беше живяла с това усещане, че то беше станало нормално за нея.

Кръстоса крака, след малко скочи и се заразхожда из стаята. Пи малко вода, изхвърли останалата през прозореца и пак седна. Парещата дупка в стомаха й се уголемяваше с всяка минута и заплашваше да я погълне.

Ровена отвори вратата и огледа коридора, после се измъкна навън. Беше по-рано, отколкото бе предположила. По стълбите лежаха неподвижни фигури в най-различни стадии на съня или пиянството. Ровена с мъка си проправи път между тях и слезе в рицарската зала. Един мъж се опита да я хване за глезена, но тя му се изплъзна сръчно, след което той изръмжа, уви се в наметката си и продължи да хърка.

Най-сетне Ровена се добра до масата, която под ярката светлина на утрото изглеждаше не по-малко изкусителна, отколкото под мътната светлина на факлите.

Когато след малко Гарет слезе шумно по стълбата, Ровена се обърна уплашено. Той спря изведнъж и се облегна на стената. Ровена разбра по изражението му, че е бил в празната им спалня. Като си представи колко се е стреснал от отсъствието й, в очите й светна злобно задоволство, но изчезна още преди Гарет да прекоси морето от налягали по пода мъже и жени. Тя се възползва от отклоненото му внимание, мушна ръце под масата и размаза малко мръсотия по бузите си.

Гарет отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Плъзна поглед по тялото й, от върха на главата до пръстите на краката, сякаш тайно се учудваше дали пък през последния час не са се появили магьосници, които са заменили хубавия му паж с това мръсно джудже.

Ровена го дари със сияеща усмивка.

— Омръзна ми да чакам, милорд. Надявам се, че не ми се сърдите.

— Естествено, че не.

По гневно издадената брадичка Ровена заключи съвсем правилно, че той я излъга. Усмивката й стана още по-широка. За съжаление не беше имала достатъчно време да намаже със сажди перленобелите си зъби.

— За в бъдеще настоявам да ми се подчиняваш — каза Гарет. — Освен ако не предпочиташ да паднеш в ръцете на някой нов сър Блейн.

Ударът улучи. Ровена скри чувствата си зад няколко цветисти думички, с които неволно се подигра на свръхточния му френски.

— А къде пребивава нашият благороден домакин? Няма ли да ни изпрати с добри пожелания на дългия път?

На устните на Гарет заигра лека усмивка.

— Боя се, че тази сутрин сър Блейн е малко… объркан. Все пак ни пожела лек път и каза да предам на новия си паж сърдечните му благопожелания. Даже възложи на главния си коняр да ти даде кон, с който да стигнеш до Карлеон.

Ровена улови ръката, която той й подаде, и си представи колко щеше да ревнува Мортимър, ако беше видял сър Гарет за ръка с новия му паж. Досега беше смятала пръстите си за лишени от всякаква грация, едри и груби, но те просто изчезнаха в голямата ръка на Гарет. В този миг чу шум и погледна надолу. Пред нея стоеше жълтото куче и тя го помилва с отсъстващ вид по главата. Това беше единственият начин, по който можеше да се сбогува с този верен приятел.

Кон? Това беше твърде преувеличено название за крантата, която й бе предоставил сър Блейн. Увисналият й гръб беше достатъчно широк за три момичета като нея. Ако при приближаването си не бе чула риене на копито, Ровена щеше да заключи, че животното е мъртво. Чу зад себе си шум, който прозвуча доста по-живо, и се обърна сърдито. Лицето на Гарет беше подозрително сериозно.

— Блейн винаги е можел да преценява по-добре жените, отколкото конете — отбеляза той.

Жена с повече опит сигурно щеше да възприеме думите на Гарет като комплимент, но Ровена не разбра намека. Топла муцуна се мушна под лакътя й. Жълтото куче я бе последвало на двора. Към него се бяха присъединили стар сив пес и грамаден дог, който й стигаше до хълбока. Догът я подуши любопитно и заби муцуната си в ръкава на туниката й.

— Махни се, моля те — изсъска тя.

Гарет смръщи чело. Жребецът му затропа неспокойно, уплашен от лая и виенето на кучетата. Ровена се опита да изгони кучето, но то продължи да дърпа ръкава й. Откъм подвижния мост се зададоха три дребни кученца и се присъединиха към събратята си с оглушителен лай. Каишките им, обсипани със скъпоценни камъни, блестяха под утринното слънце. Кучетата обкръжиха Ровена от всички страни и тя реши, че няма друг изход, освен да пренебрегне дяволското чувство за хумор на сър Блейн и да се настани на гърба на коня. Вдигна единия си крак, но в същия миг догът заби зъби в панталона й. Ровена стисна устни и напразно се опита да се освободи от озъбения звяр.

Накрая успя да възседне жалката кранта, но свободният й крак се люлееше безполезен от другата страна, без да може да й даде опора. Гарет поглади късата си брадичка. Позата му издаваше пълно спокойствие.

— Простете забавянето — изпъшка Ровена. — Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми помогнете да възседна това нещастно животно. Очевидно не мога да се справя сама.

Гарет плесна с камшика си и кучетата се оттеглиха. Даже жълтото се отдалечи, след като хвърли обвинителен поглед към приятелката си. Гарет сложи ръце на кръста й, спря и подуши облеклото й.

Да усети отново земя под краката си беше прекрасно, но когато Гарет рязко я обърна към себе си, радостта й се изпари в миг.

— Обикновено не съм неучтив, но трябва да настоя да се измиеш. Щом кучетата започнат да тичат след някого, това е знак, че мирише, и…

Той замлъкна. Ноздрите му потрепнаха. Погледът му се плъзна по тялото й и спря на печеното пилешко бутче, което висеше от скъсания й ръкав. Хвана го с два пръста и го хвърли на глутницата кучета, които ги наблюдаваха отдалеч. Животните нададоха радостен лай и се нахвърлиха върху пилето.

Гарет се обърна отново към Ровена и я подкани с поглед. Тя кимна безмълвно и вдигна ръце. Той бръкна под туниката й и извади питка хляб, две парчета свинско филе, буца задушени сливи със стафиди, три глави лук и полуизгнилата ябълка, която вчера беше извадила от устата на глигана. Когато я освободи от всички хранителни припаси, той отново протегна подканващо ръка. Ровена послушно свали туниката си и му я подаде. Скъсаната дреха също отиде сред кучетата.

Ровена едва успя да скрие мъката си, когато съкровищата, които беше събрала с толкова мъка, изчезнаха в жадните кучешки усти. Малкият Фреди толкова щеше да се зарадва на сливите със стафиди! Ровена потрепери в тънката си риза. Рицарят беше жесток… повече от жесток — той беше чудовище!

Гарет отвърза кошницата, която висеше на седлото му, и я пусна пред краката на Ровена. Вдигна с един пръст брадичката й и я погледна въпросително. Очите й бяха сухи, устните ожесточено стиснати.

— Нима си помисли, че ще те оставя да гладуваш?

Мълчанието й беше достатъчен отговор. Чернилката от лицето й полепна по пръстите му. Той вдигна капака на кошницата и й показа два пресни хляба, малко гърненце с жълто масло и три парчета салам. Чу къркоренето на стомаха й още преди тя да го е усетила.

Ровена затвори капака с крак и седна върху кошницата. Улови с две ръце крака му и го погледна умолително с очи, сериозни и сини като небето.

— Нали няма да я хвърлите на кучетата? Не бива да го правите! Кажете ми, че няма да го направите!

Гарет не можа да си обясни реакцията й. Клекна пред нея, убеден, че ако искаше да хвърли храната на кучетата, трябваше да хвърли и нея. Ръцете й бяха гладки и меки — и без мръсотията, която загрозяваше лицето.

— Помолих прислужниците в кухнята да ни сложат прясна храна за закуска — заговори той бавно и търпеливо. — Реших, че е по-приятно да закусим на открито, отколкото сред отвратителните остатъци от снощното празненство.

Ровена стана толкова внезапно, колкото беше седнала. Подаде кошницата на Гарет и кимна, зарадвана от тежестта й.

— Естествено. Това е отлична идея. Да сложим край на нощния пост. В някои дни в Ревълууд нощният пост траеше до следващата вечер. Имахме много работа, а чакането увеличаваше радостта от предстоящата вечеря и възбуждаше апетита. — Ровена бъбреше, без да мисли, защото знаеше, че ако даде воля на апетита си, можеше да погълне и Гарет заедно с кошницата. Той я завърза отново на седлото и попита тихо:

— Много ли си гладна?

Ровена заби пети в пръстта и вдигна рамене, Проследи изпод полуспуснатите си мигли как той отвори капака и отчупи парче хляб, толкова пресен, че едва не й стана лошо от сладкия му аромат. Не смеейки дори да диша, тя зачака той да започне да яде и да й хвърли коричката. За малко да не протегне ръце, когато той й хвърли цялото парче. Без да каже дума, Гарет възседна коня си. Ровена притисна към гърдите си чудото от брашно и мая, намести се на гърба на своята кранта и го последва към тесния мост над езерото, което се синееше недалеч от замъка.

Както бе обещал Гарет, двамата направиха почивка на една слънчева полянка. Той яде малко, очевидно доволен да лежи на няколко стъпки от нея в тревата и да я гледа как яде. Без да бърза, Ровена изяде двете парчета салам и едно голямо парче мазно жълто сирене. Ардендон, замъкът на сър Блейн, се издигаше в далечината на висок хълм и разкриваше пред очите на Ровена величието и разкоша си, които снощи не бе успяла да види. Слънчевите лъчи се пречупваха в сивите плочи, с които беше покрит замъкът, и хвърляха сенки зад кръглата кула. Ровена въздъхна, трогната от толкова красота, и със замечтано изражение облиза пръстите си.

Вдигна глава и видя, че Гарет се взираше в устните й с хипнотична настойчивост. Когато погледът му се плъзна към очите й, тя видя в тях чувство за вина — внезапно той скочи и сърдито й заповяда да побърза.

Скоро навлязоха в гъста гора. Земята под дърветата беше обрасла с папрати. Пълният стомах на Ровена разпространяваше в тялото й приятна топлина. Замаяна от ситите си сетива и меланхоличния ритъм на жалката кранта, тя затананика. Припомни си баладата, която бе изпълнил снощи Мортимър, и запя с топъл алт:

Гарет се раздвижи с такава бързина, че старият кон едва бе направил една крачка, когато рицарят сграбчи Ровена за яката и я издърпа от гърба му. Повлече я напред, докато я опря в кората на едно дърво. Без да иска, тя си припомни мъжа, който беше блъснал жената в стената на крепостта.

Ноздрите на Гарет трепереха неудържимо.

— Не пей тази песен! Нито сега, нито когато и да било. Никога.

Мрак, по-дълбок от всяка нощ, чернееше в очите му. Дори когато я пусна, тя едва намери сили да кимне, лишена от глас от странно нежното докосване на ръката му в метална ръкавица по бузата й.

Той се запъти обратно към коня си, без да чуе слабото й „Както желаете, милорд“.

Коленете й трепереха. Гарет се метна на гърба на коня и го подкара напред. Нима я бе забравил? Ровена се опита да прецени дали имаше шанс да обърне крантата към Ардендон и там да попита къде е пътят за Ревълууд. В този миг Гарет обърна едрия жребец. Животното затанцува и блещукащата му копринена козина образува великолепен контраст с черно облечения мъж на гърба му. Гарет и конят изглеждаха като едно същество, толкова прецизни и добре съгласувани бяха общите им движения. Двамата спряха и зачакаха. Само развяващата се от лекия бриз конска грива показа на Ровена, че това бяха живи същества, а не продукт на гладните й фантазии от Ревълууд.

Без да каже дума, тя възседна старата кранта и зарови пръсти в оскъдната й грива, за да скрие треперенето им.

Късно следобед слънцето изчезна зад непроницаема стена от облаци. Денят се предаде без съпротива на здрача, когато Гарет и Ровена напуснаха римския път и се скриха в гора от стари дървета. Ровена се взираше замислено в короните на шумящите дъбове. В скърцащите клони вятърът шепнеше за дъжд. Дърветата бяха толкова големи, че тя изобщо не би могла да обгърне някое стъбло с ръце. Когато изведнъж започна да различава лица в прастарата кора, тя устреми поглед право напред и се приближи по-плътно до Гарет.

Широките му рамене загубиха заплашителността си и започнаха да й вдъхват утеха също както ритмичното плющене на юздите. Някъде наблизо зави вълк и по гърба на Ровена пробягаха страхливи тръпки. Гарет се обърна и я погледна, но тя не можа да разбере какво изразяваше погледът му в слабата светлина на гората.

С дългата коса и блещукащите в мрака бели зъби той приличаше досущ на вълк единак. Веднъж Ъруин им беше разказал за някакво чудовище от ада, наполовина човек, наполовина вълк, който примамвал красиви девици в гората, за да се наслади на крехкото им месце. Ровена се опита да си подсвирква, но скоро се отказа. Явно не беше в настроение за такива неща. Затова забави коня си и изостана на сигурно разстояние от Гарет.

Изведнъж, без никакво предупреждение, от едно дърво излетя сребърно-сив прилеп и падна върху Гарет с оглушителен вик. Ударът беше толкова силен, че го хвърли от седлото. В тихата гора отекна вик. Крантата на Ровена му отговори с първия признак на живот за този ден — вдигна се на предните си крака и диво заудря с копита. Неподготвена за този изблик, Ровена се озова на влажната земя. Шапката падна, косата й се разпиля и закри гледката пред очите й. Само чу приглушеното проклятие на сър Гарет.

Когато приглади косата си назад, тя видя господаря си да лежи по гръб на земята. Над него се бе навела въоръжена фигура. Цветистите му проклятия извикаха червенина на бузите й и тя скочи, но не можа да реши дали да се намеси.

— Предай се! — изкрещя дребното същество с огромен шлем на главата и го заудря по гърдите.

Ровена нервно пристъпваше от крак на крак. Защо Гарет просто не отхвърлеше противника си? Да не би да се беше наранил при падането? От друга страна пък, очевидно имаше достатъчно разум и глас, за да ругае като каруцар.

Най-накрая Ровена реши, че познатият дявол е по-добър от непознатия. Наведе се, грабна една пръчка и удари фигурата по главата.

Странното същество простена и падна настрана. Гарет се претърколи и удари с юмрук по земята. Като чу смеха му, Ровена стреснато отстъпи крачка назад. Погледна го намръщено, защото не откри нищо развеселяващо във факта, че го беше спасила от нахалния нападател.

Дребната фигурка в тежка ризница простена отново и се изправи. Ровена бързо вдигна тоягата, готова да се сбие и с двамата, ако абсолютно неуместният смях на Гарет не секне веднага. Все още смеейки се, той вдигна ръка да я спре.

Когато нападателят свали шлема, под излъскания метал се показа гладка тъмна коса. Тъмните очи, които святкаха под косата, бяха странно познати. Ровена премести поглед от странното същество към Гарет и пак се запита дали не другите двама, а тя бе загубила ума си.

Гарет се надигна пъшкайки.

— Позволи ми да ти представя сестра си Марлис.

Марлис разтърка главата си и огледа мрачно Ровена.

— Новата ти курва има здрав удар.

— И беше съвсем заслужен, ако ми позволиш да добавя. — Гарет протегна дългите си крака, пъхна едно клонче между зъбите си и небрежно обясни на Ровена, без да откъсва поглед от сестра си: — Марлис умира от удоволствие да ме издебне при завръщането ми в Карлеон. Смята, че съм длъжен да бъда винаги нащрек. Колко време си висяла на дървото, скъпа? Два дни? Или една седмица?

Марлис направи крачка към него и ръждивите й наколенници изскърцаха.

— Не си въобразявай, че ще си губя времето с теб, скъпи братко. Очевидно успехът пред жените ти е замаял главата и вече не си в състояние да преценяваш правилно.

Ровена беше твърде разтревожена от грозната дума, с която Марлис я бе нарекла, и от бъдещите им отношения, че изобщо не забеляза кога младата жена застана пред нея. Марлис се разкрачи и опря ръце на хълбоците. Ровена примигна, опитвайки се да разбере дали и лицето беше така плашещо като косата. Вместо да приглади назад тъмната маса, Марлис разтърси глава, за да нападат косите по лицето й, и Ровена не беше в състояние да прецени възрастта й.

Когато Марлис протегна ръка и нави на пръстите си един пшеничено-рус кичур, Ровена с мъка се пребори с желанието да отметне глава назад. Златният кичур не можа да прикрие факта, че под ноктите на момичето имаше кал. Марлис се взря като хипнотизирана в косата, после внимателно плъзна пръст под носа на Ровена и тя едва се сдържа да не се разкиха.

— Хубава — установи Марлис и презрително изкриви устни: Гарет се изправи и застана зад Ровена.

— Махни си ръцете, скъпа сестричке. Тя е моя, не твоя. — Не докосна Ровена, но не беше и нужно.

— Откъде намери това нещо?

— Спечелих я на зарове.

Марлис вдигна едната си вежда, която личеше под гъстата грива.

— Колко оригинално. Винаги ли се облича като момче или по време на пътуването си променил вкуса си?

— Не е нужно да отговоря на този въпрос, нали?

Марлис обиколи Ровена, като я оглеждаше внимателно.

— Тя… говори ли или само удря?

Ровена изведнъж се почувства като християнка между два лъва.

— Разбира се, че мога да говоря — изсъска гневно тя, ала Марлис не й обърна внимание.

— Има ли си име?

Отдавна забравената гордост накара Ровена да отговори:

— Казвам се лейди Ровена Фордис.

Марлис и Гарет се спогледаха, толкова бързо, че Ровена го помисли за плод на въображението си. Въпреки това фините косъмчета на тила й настръхнаха.

Марлис изпухтя презрително и най-сетне я удостои с учтивостта да й заговори направо.

— Изглеждаш доста различна от дамите, които съм виждала досега.

— Тя би могла да каже съвсем същото за теб — вметна Гарет. Марлис направи гримаса и изведнъж заприлича на упорито хлапе. После пъхна два пръста в устата си и изсвири. Между дърветата се появи петниста кобила, рошава и тромава като господарката си. Без да помоли брат си за помощ, Марлис се метна на гърба на кобилата и ризницата й издрънча заплашително. Тя посочи с глава жалката кранта на Ровена и попита:

— И това ли спечели или трябваше да го вземеш за наказание, че си изгубил?

Гарет също възседна жребеца си.

— Животното е свидетелство за странното чувство за хумор на Блейн. Трябва да яздим бавно, за да не го изтощим до смърт. — Пренебрежителният му поглед сякаш включи и Ровена.

— Жалко, че не си го направил досега. — Марлис подкара коня си с лек натиск на бедрата.

В сърцето на Ровена пламна съчувствие към бедната кранта. Тя я помилва по главата, възседна я и последва брата и сестрата в непрогледния мрак.

Когато пристигнаха в Карлеон, започна да вали. Капките падаха от небето като камъчета и удряха немилостиво. Ровена забеляза бегло тесен подвижен мост, сенчест двор и високи черни кули. Гарет сложи силните си ръце на кръста й, вдигна я от гърба на коня и я въведе през отворената врата във вътрешността на замъка.

Задъхана и мокра до кости, тя се озова в черен мрак. Вдигна глава, но не различи нито таван, нито покрив, които биха означавали край на мрака над нея. Едва когато дишането й се успокои, забеляза, че е толкова тъмно, защото на всяка стена светеха само мънички точки. Восъчни свещи. Восъчни свещи в зала, която дори факлите не можеха да осветят както трябва. Когато Гарет се отдалечи, тя изведнъж затрепери от студ в мокрите си дрехи.

Шумно звънтене и скърцане, подплатено с проклятия, възвести влизането на Марлис.

— Дунла! — изкрещя тя и влезе навътре в помещението. Блесна светлина и се задвижи към тях. Ровена беше готова да повярва, че някоя свещ е паднала от стената, но като се вгледа по-внимателно, видя сбръчкана старица, която излезе от коридора в другия край на залата. Държеше в ръка факла и почти я влачеше по пода. В мътната светлина Ровена видя, че каменният под на залата не беше посипан с трева, а покрит с ориенталски килими. Скъпоценни ориенталски килими. Цяло море от лукс…

Жената се заклатушка право към Ровена. Спря пред нея, дари я с беззъба усмивка и вдигна един изкривен от артрита пръст. Ровена се наведе към лицето й. Жената излъчваше миризма на чай от салвия. Тя приближи устата си към ухото на Ровена и извика с все сила:

— Добре дошла!

Ровена отскочи назад и се удари болезнено в близкия стол. Гарет почти коленичи, за да целуне старицата по сбръчканата буза. Тя го прие със сияещо лице.

— Дунла е почти глуха — обясни той — и смята, че ние също сме глухи.

— И това не е далеч от истината, защото ни крещи от най-ранните ни детски години.

Гласът на Марлис събуди ехото във високото помещение. Някъде над главите им явно имаше таван. Ровена бързо се отдръпна назад, когато Дунла се обърна рязко и за малко не подпали панталона й с факлата си.

Гарет успя да улови старицата за крайчето на шала, но също трябваше да се спаси със скок от опасната зона. Ровена се закиска, но веднага спря, когато рицарят я посочи с пръст.

Тя наклони глава и проследи с нарастващо учудване как Гарет задвижи ръцете си, сякаш изпълняваше някакъв странен танц. Дунла се полюляваше и факлата в ръката й хвърляше странни сенки по лицето на господаря й. Някъде в мрака Марлис дишаше шумно. Накрая Дунла направи нещо като реверанс и бутна Гарет настрана. Той хвърли неразгадаем поглед към Ровена и прекоси мрачната зала, без да спре никъде и без да вдига шум.

Ровена се загледа след него, докато усети, че някой я дърпа за панталона. Дунла се запъти към коридора в дъното на залата, като я теглеше за панталона, без да я е грижа, че остатъкът от момичето не я следваше.

— Какво иска тя? — пошепна Ровена. — Какво й каза той?

Гласът на Марлис прозвуча от мрака.

— Нареди й да ти даде да ядеш, а после да те отведе в стаята му.

Старицата неумолимо я теглеше към коридора и износеният й панталон всеки момент щеше да се скъса. Кънтящ смях подчерта последните думи на Марлис.

— Каза й още, че непременно трябва да се изкъпеш.

Ровена последва неохотно старицата. На излизане хвърли поглед назад, но видя само блестящи бели зъби, оголени сякаш в гладна усмивка. В главата й отново отекна ревът на вълка от гората.

4

Даже таблата със студено агнешко печено, толкова прясно, че мазнината се събираше на капки върху кожицата, не беше в състояние да повдигне духа на Ровена. Думата, с която Марлис я бе нарекла в гората, събуждаше в сърцето й неприятно ехо, което се засилваше с всяка минута, в която Гарет не възразяваше на сестра си. Сцената отново и отново се разиграваше във въображението й, всеки път с друг край.

„Курва ли?“ — крещеше гръмогласно Гарет. — „Глупости! Доведох я, за да ни помогне да насадим ечемика през пролетта.“ Или: „Глупачка! Нима ти прилича на уличница? Спечелих я на зарове, за да помага на Дунла в кухнята.“ Или още по-Добре: „Да не съм чул повече такива думи, сестричке. Това красиво дете е дама. Как смееш да я обиждаш с такива думи?“ В мислите на Ровена тези достойни отговори винаги биваха увенчани с разкаянието на Марлис и искрените извинения на Гарет — за предпочитане коленичил пред нея и почтително целуващ ръката й.

Картината на смелия рицар, коленичил в краката й, я върна рязко в действителността. Все още ровеше в месото с вилицата си, когато Дунла се върна в кухнята, теглейки след себе си голямо ведро за къпане, поне двойно по-голямо от нея. Ровена проследи потиснато как старицата напълни ведрото с гореща вода. Без да се церемони, Дунла я съблече и със смях хвърли дрехите й в огъня. Ровена можеше само да се моли Гарет да не влезе в кухнята точно в този момент, за да пита за вечерята си. Старите й дрехи скоро изгоряха в камината и сякаш заличиха целия и досегашен живот в Ревълууд.

Ровена се потопи до брадичката в топлата вода и косата й заплува по повърхността на водата като златно було. Топлата вода разтвори буцата, която се беше образувала в гърлото й. Ако Гарет наистина смяташе цяла година да я използва за свое удоволствие, защо не бе започнал още миналата нощ? Даже й даде камата си, за да се защитава. Или се беше отвратил от мръсната й външност? Затова сега беше наредил на Дунла да я изкъпе и да я прати в стаята му. Когато старицата изтърка лицето й с ароматен сапун, Ровена отново си припомни горещите, жадни устни на сър Блейн върху своите и в сърцето й отново отекна думата, с която я бе посрещнала Марлис.

Когато Дунла вдигна кофата, за да изплакне сапуна от косите й, и извика „Достатъчно!“, Ровена повярва, че старата е казала същата дума, и избухна в плач. Кухнята се разми пред очите й. Цъкайки съчувствено с език, Дунла я извади от ведрото, изтърка я енергично с меко платно, за да я подсуши, и й облече чиста бяла роба, дълга и права, без колан на талията. Финият лен беше лек като перце и Ровена се чувстваше гола.

Преди да осъзнае какво я очакваше, тя вече стоеше боса пред масивна, обкована с желязо дъбова врата. Косата й падаше на влажни вълни по раменете. Дунла я потупа по рамото и се отдалечи. Ровена докосна вратата, но се отдръпна като опарена. Можеше да избяга, но къде? С лабиринта от мрачни коридори замъкът криеше също толкова опасности, колкото гората от другата страна на подвижния мост.

От мрака прозвуча тих глас, който уплаши Ровена до смърт. Незнайно защо, реши, че Марлис се е скрила зад някоя греда в пълно бойно снаряжение и ей сега ще се нахвърли върху нея.

— Какво се колебаеш? Страх ли те е?

Тя се взря в сянката. Марлис седеше недалеч от нея на пода, облегнала гръб на стената, със свити колене.

— Не — отговори твърдо Ровена, макар че това изобщо не отговаряше на истината.

Марлис отпи голяма глътка от мръсния мях за вино, който висеше на колана й, и обърса уста с опакото на ръката.

— Брат ми поглъща с дузини малки момиченца като теб за закуска. — Ровена приглади роклята си, за да скрие треперенето на ръцете си. Марлис сложи тапата на мяха и го остави до себе си на пода. — Още не те е докоснал, нали?

Ровена събра сили и отговори откровено:

— Сутринта ме притисна до едно дърво, защото запях песен, която не му хареса.

Марлис стана и отиде до нея, олюлявайки се. Преди да е успяла да се отдръпне, Ровена се озова притисната до вратата. Очевидно и братът, и сестрата обичат да плашат хората, каза си горчиво тя.

— Каква песен? Кажи ми текста — заповяда с внезапно подрезгавял глас Марлис.

Като се стараеше да не трепери, Ровена повтори думите, доколкото ги беше запомнила. Устата на Марлис се разкриви в грозна усмивка. Тя се наведе още напред, докато почти докосна лицето на Ровена.

— Върви при него. И се опитай да скриеш добре страха си. Още не е убил нито една от жените си, поне през последните месеци.

Тя отметна глава назад и се изсмя диво, посегна покрай Ровена и блъсна вратата. Блъсна я вътре, както беше гърбом, и затръшна вратата под носа й.

Ровена опря глава в хладното дърво, не смеейки да се помръдне. После пое дълбоко въздух и се огледа. Отначало не видя никого. В камината гореше буен огън и гонеше влагата от дъжда, който продължаваше да трополи по прозорците. Десетина свещи горяха в железните си поставки, восъкът се стичаше по мазилката и рисуваше причудливи шарки. До стената имаше широко легло, без украшения, но от скъпо полирано дърво. Ровена се приближи на пръсти.

Гарет лежеше по гръб, единият му крак подвит под тялото. Очевидно беше заспал от изтощение. Тъмните мигли почиваха спокойно върху бузите. Ровена пристъпи предпазливо към леглото и без да усети, захапа долната си устна.

Сънят не намаляваше нито ръста, нито силата му. Ръката, протегната настрана от тялото, можеше да я смачка без усилие, сякаш беше досадна муха. Устата му беше затворена, сякаш дори в съня криеше мислите и пазеше тайните си. Тъмни косми покриваха мускулестите гърди и се стесняваха до тънка линия към хълбоците под тънкия чаршаф. За разлика от гърба, предната част на тялото му беше без белези и резки. Мъжете, успели да ранят сър Гарет от Карлеон, явно са успели да се доберат до него само изотзад, каза си мрачно Ровена. Когато мъжът се размърда, тя се отдръпна бързо, уплашена, че чаршафът ще падне и ще открие от тялото му повече, отколкото й се искаше да види.

Под краката й беше божествено меко. Тя погледна надолу и видя до леглото купчина кожи. Гарет явно ги е захвърлил, защото му е станало твърде горещо, каза си доволно тя. Мъжът се размърда отново, простена дрезгаво и утихна. Ровена хвърли бърз поглед към леглото, после отново сведе глава към пода. Краката я боляха ужасно от дългата езда без седло. Въздъхна тихо, отпусна се на колене и се сви на кълбо в гнездото от кожи.

След доста време Гарет стана уморено от леглото си, протегна се и се настани в резбования стол пред камината. Опря брадичката си на едната ръка и се вгледа в спящото в краката му момиче. Косата, чийто цвят беше угаснал под слоя прах по време на дългия път, сега блестеше като зряла пшеница. Топлината на огъня беше зарозовила кожата й. Едната й ръка беше мушната под бузата и й придаваше съвсем детски вид. Всъщност тя е още почти дете, каза си развеселено той.

При тази мисъл в паметта му изникнаха неприятни спомени. Някога Линдзи Фордис имаше същите гъсти руси коси, същите бездънни сини очи. Само дни след като бащата на Гарет доведе в дома си жизнерадостната си нова съпруга, Фордис дойде в замъка, закле се да му служи вярно и се повлече като златна опашка след пламтящата комета, която бе нахлула в живота им, за да остави след себе си само прах и разрушение. Годините не бяха милостиви към Фордис. Сега ръцете му трепереха, пиянството беше белязало лицето му, под кръвясалите очи висяха тъмни торбички. Нищо чудно, че беше търсил този мъж години наред, без да го открие. Гарет търсеше богат барон с могъщ замък, а не безделник с бедно, занемарено владение. Ниската, пълна фигура на Фордис нямаше нищо общо с напетия, вечно засмян рицар, който беше посветил Гарет в тънкостите на играта на зарове, докато безгрижно се хвалеше, че скоро ще се върне в замъка си на север, за да направи ново дете на жена си.

Сякаш привлечен от магнит, погледът на Гарет се плъзна по бялата одежда, която очертаваше примамливо фигурата на Ровена. „Какво ли ще направи, ако я събудя с целувка?“ — запита се неволно той. На устните му заигра усмивка. Сигурно и той като Блейн щеше да усети юмрука й в брадичката си. Естествено това не беше в състояние да го спре. Сигурно и Блейн нямаше да се спре, ако той не се бе появил навреме. Можеше да я държи с едната си ръка, а с другата да изследва тялото й. Тя беше плячка, печалба от играта на зарове с Линдзи Фордис, барон Ревълууд.

Ала Гарет не се помръдна от стола си. Беше наясно, че не можеше да направи нищо друго, освен да седи и да чака, за да разбере дали беше хвърлил стръвта както трябва, за да събуди последните остатъци от чувство за чест у Фордис. Сигурно дори най-равнодушният баща не би изпуснал от ръцете си роза като Ровена. Когато и последната цепеница в огъня догоря, Гарет продължи да седи в стола си, загледан в спящата си заложница, питайки се дали пък не е направил огромна грешка.

5

Добре познатата светлина на ранното утро събуди Ровена от дълбокия сън. Тя се сгуши в меките кожи, без да отвори очи. Пред затворените й клепачи танцуваха ухилени зайци и тя подскочи — за момент повярва, че трябва да препасва ножа си и да отиде на лов в мочурището. Когато чу скърцане на капак, отвори очи. През отворения прозорец нахлу светлина и остави сребърни следи по тъмните коси на Гарет. Ровена седна и бързо вдигна една кожа до брадичката си, забравила добродетелната си рокля.

Гарет очевидно чу движенията й, защото веднага се обърна. Ровена изпита облекчение, като видя, че носеше поне панталон. Гърдите му бяха голи.

— Ако искаш, можеш да поспиш още — каза той. — Вчера си легна доста по-късно от мен.

— Когато влязох в стаята, вие вече спяхте. Реших, че няма да ви е приятно, ако ви събудя.

— Колко си деликатна. — Безизразното му лице казваше противното.

Ровена отмести поглед, за да не вижда подигравката в очите му. Стените, бяха украсени със скъпи стенни килими. Издържани предимно във виненочервени и кафяви тонове, те придаваха на стаята измамно усещане за уют. Точно над главата й, от една изрисувана с всички подробности картина на стената, блестящите тъмни очи на змията мамеха библейската Ева, която въпреки голотата си изглеждаше добродетелна.

Стресна я шум от стъпки. Гарет застана само на няколко стъпки от нея с полуизядена ябълка в ръка.

— Искаш ли плод? — осведоми се любезно той.

Тъй като никога не отказваше нещо за ядене, Ровена взе ябълката и я захапа жадно. Докато очите й се плъзгаха между Гарет и змията на картината, тя му подаде ябълката. Той се усмихна и си отхапа малко. После й протегна ръка.

— Ела.

Ровена пребледня. Дали беше останала пощадена от вниманието му през нощта само за да го получи в пълна мяра на сутринта? Тя попипа косите си с надеждата, че след дългия сън изглежда мръсна и разрошена, но ако се съдеше по святкащите очи на Гарет, не беше достатъчно грозна. Сложи ръката си в неговата и изведнъж спря да диша — той я вдигна бавно към устните си. Спря за миг, за да огледа мазолите, които загрозяваха дланта, челото му се набръчка и Ровена се уплаши, че с нещо го е разсърдила. Сигурно беше свикнал с меки, слаби женски ръце, на истински дами. Не й бяха нужни нито мръсотия, нито неподредена коса, за да го отблъсне. Необяснимо защо това я засрами и тя се опита да отдръпне ръката си, но той отказа да я пусне. Сложи я внимателно върху своята ръка и я отведе до прозореца. Тя го последва с ясното съзнание колко топла беше кожата, върху която почиваха пръстите й.

Гарет се опря на рамката на прозореца и хвърли ябълката в пропастта под тях.

— Добре дошла в Карлеон. Дядото на дядо ми го кръстил на замъка на Утър Пендрагон. Боя се, че е бил романтична душа. По-точно, не е бил съвсем наред с главата. Много обичал легендата за Пендрагон.

— Ъруин ми е разказвал истории за Пендрагон и двора му. Вашият Карлеон сигурно е също така красив.

Крепостта, която се простираше пред погледа й, не беше построена от черен обсидиан, както снощи си беше въобразила под леещия се дъжд, а от тъмносив камък, който с годините беше изсветлял. Зъберите бяха още влажни. Косите лъчи на утринното слънце пробиваха мъглата, изгаряха я и постепенно пред очите им изникна гора, толкова гъста, че от прозореца изглеждаше черна. Далече зад блещукащата мъгла се носеше във въздуха друг замък, червени и жълти знамена се вееха приятелски на хоризонта.

— Ардендон — обясни Гарет, като видя въпросителния й поглед. — Очаквам някое от знамената на Блейн всеки миг да долети с вятъра. Любопитството му е неутолимо, особено когато става въпрос за красиво младо момиче, отблъснало ухажването му.

Погледът му се плъзна от устните към очите й. Ровена се облегна на перваза и се зае да сплита косите си, но живите кичури постоянно се изплъзваха от ръцете й.

— Дай аз да го направя — предложи Гарет и посегна към косата й. — За съжаление не се сетих, че ще ти трябва камериерка.

Ровена не смееше дори да диша, когато силните му пръсти разделиха косите й и ги сплетоха със сръчност, която почти се равняваше на умението на малкия Фреди. Сигурно има голям опит с женските коси, каза си тя, но си забрани да мисли повече за това. Подобна небрежна грация в движенията на мъж с неговия ръст й се струваше неуместна. Ровена вдигна глава. Косата на Гарет беше доста разбъркана от съня.

— Ъруин винаги казваше, че съм твърде мързелива, за да се погрижа за собствената си коса.

— Но не си мързелива, когато трябва да станеш на разсъмване и да наловиш дивеч, за да напълниш издутия му корем.

Ровена кимна, но веднага сведе глава, защото й се стори непочтено.

— Малкият Фреди ми плетеше плитките всяка сутрин.

— Хм — отбеляза безизразно Гарет. — Вероятно малкият Фреди е сивоокият млад господин, който искаше да ми строши главата с котела за супа?

Споменът накара Ровена да стисне зъби.

— Точно той.

Гарет сплете едната плитка и се зае с другата.

— Ровена… много искам да знам дали скъпият ти годеник някога се е опитвал да те докосва… интимно…

Ровена се обърна рязко и плитката се изплъзна от ръката му.

— Разбира се, че не! Ако се бе опитал, щеше да получи хубав шамар.

Гарет разтегна пълните си устни в доволна усмивка.

— Моля те, не се сърди, че попитах. Но ти си на възраст за женене и въпросът ми е напълно оправдан. — Той хвана отново плитката и продължи да я сплита.

Ровена смръщи носле и му предостави косите си, сякаш не бяха нейни.

— Въпросът ви е оправдан. Може би моите роднини имат морални качества, които липсват на вашите приятели.

— Ще ти кажа нещо, скъпа: твоето семейство изобщо не знае какво означава морал.

— Тогава вашето сигурно знае? Първо хазартните игри, после склонността да скачат от дърветата по нищо неподозиращи хора, на трето място отвличанията… — Тя се загледа мрачно към гората, очаквайки, че той ще я изхвърли през прозореца за безсрамието й. Подкрепена от гнева си, тя пое дълбоко въздух и продължи: — Все още нямам представа каква е целта на пребиваването ми в Карлеон.

Гарет изплете плитката докрай и я пусна. Когато заговори, подигравателният му тон не остави съмнение — той се забавляваше с гнева й.

— Не мога да те оставя в неведение, нали? Предполагам, че в Ревълууд всеки има своя задача и цел, която трябва да изпълни.

— Естествено — отговори тя, защото не можеше да си представи, че братята й ще безделничат. — Аз ходя на лов. Малкият Фреди готви и тъче. Големият Фреди и другите момчета се грижат за нивите. А татко… — Тя млъкна и смръщи чело.

Гарет се изсмя горчиво.

— Татко ти проигра единствената си дъщеря на зарове. Тикна я в ръцете на първия срещнат похотлив благородник.

— Което ни връща към въпроса каква ще бъде задачата ми, докато съм в Карлеон. — Ровена впи сините си очи в лицето му. — Наистина ли трябва да бъда ваша любовница, милорд?

Гарет се покашля. Беше свикнал да разменя с жените хиляди очарователни и нищо незначещи думи, докато стигне до целта. Откровеността на Ровена беше обезоръжаваща.

Той отиде до масата, където беше оставил тежките си ръкавици и се зае да развързва една от кожените подплати.

Ровена продължи бързо:

— Искам само да ви кажа, че разбирам повече от лов, отколкото от любов. Боя се, че ще ви разочаровам.

Гарет прегриза връвта със заби и се ухапа по езика. Изруга полугласно, върна се при нея и с бързи движения стегна плитките й с кожената връв.

— Може би това ще те учуди, скъпа моя, но в нашата страна има безброй безполезни благородни дами — и благородни мъже.

Това не беше утеха, нито отговора, който тя очакваше, но беше всичко, което той можеше да й даде. Ровена сведе поглед, защото не искаше той да види съмненията, които я изпълваха. За момент пръстите му се сключиха по-здраво около една от плитките.

Все още държеше копринената коса, когато вратата се отвори с трясък и в спалнята нахлу Марлис.

— Не чух нито ръмжене, нито стонове и охкания, затова реших, че е безопасно да вляза. — Гарет веднага пусна плитката на Ровена и Марлис регистрира движението с горчив смях. — Колко мило! Значи ти помогна да се облечеш? А пък аз си мислех, че като негов паж ти си длъжна да го обличаш. Или той предпочита да го събличаш?

— Добро утро, Марлис. — Гарет се отдели от прозореца.

Днес Марлис не носеше ризница и беше невъоръжена с изключение на камата, затъкната в колана й. Черният жакет и панталоните висяха измачкани по тялото й, сякаш беше спала с тях. Ровена забеляза едва сега, че дрехите бяха неумело закърпени — очевидно някога бяха принадлежали на Гарет. Кожени ръкавици, доста нацепени, покриваха ръцете й до лактите и изглеждаха абсолютно неподходящи за топлия летен ден. Мъглата се бе вдигнала и слънчевата светлина вече нахлуваше с пълна сила в стаята. Косата й висеше покрай лицето на мазни кичури.

Тя обиколи стаята като гладна мечка, вдигна камата на Гарет и замахна два пъти във въздуха, после я захвърли. Изрита кожите, захвърлени пред леглото, и те се разлетяха по цялата стая.

— Това ли ще е легълцето за новото ти домашно кученце, братле? Топли кожи и остатъците от вечерята ти — обзалагам се, че малката ще се увие около краката ти като разгонена кучка и ще те моли да те оближе…

— Марлис — прекъсна я предупредително Гарет. Сестра му се ухили и застана пред Ровена. Под буйната черна грива блесна нахална усмивка.

— Ще позволиш ли да помилвам красивата й малка главичка?

Ала преди Марлис да изпълни намерението си, Ровена светкавично протегна ръка и я сграбчи за китката. В единственото видимо око на Марлис блесна съмнение. Ровена изви ръката й болезнено и я пусна. Марлис разтърка китката си и изписа на лицето си обидено изражение.

— Внимавай, братко, кученцето ти има остри зъби.

Гарет вдигна едната си вежда.

— Мислех, че си достатъчно предупредена, след като вчера получи хубав удар по главата.

— Може би именно този удар е заличил паметта ми.

— Надявам се, че не е. Имам за теб една задача, за която е необходима добра памет. — Той отвори една от раклите и набързо облече подплатен жакет, над който се слагаше ризницата. Бръкна по-дълбоко и извади мъничка сребърна флейта. — Какви интереси имаш, Ровена? Музика? Бродиране? Танци?

Ровена го погледна объркано. Нямаше други интереси, освен да слага ядене на масата. Гарет й показа парче лен, избродирано с танцуващи фазани.

— Рагу от фазан — отговори най-сетне тя. — Много се интересувам от рагу от фазан.

Гарет пусна парчето лен в раклата, сви вежди и се извърна настрана.

— Веднъж ми каза, че Ъруин обичал да ви разказва истории. Харесваш ли песните на трубадурите?

Ровена вдигна рамене. Обичаше истории за чудовища и герои, но не знаеше дали трябва да му го каже. Гарет изпухтя сърдито.

— Харесваш ли изобщо нещо, което не се яде?

Марлис промърмори нещо неразбрано, но брат й отново я погледна предупредително и тя не посмя да се обади. Гарет извади от раклата един пергамент, гъше перо и рог от крава.

— Ето с какво можеш да ми бъдеш полезна, сестричке. Ще научиш Ровена да пише.

Марлис се изкиска злобно.

— Мразя да пиша. Мразя и да се грижа за твоите уличници. Като си решил да водиш в леглото си необразовани селянки, защо не намериш някой свещеник да се грижи за възпитанието им? Мисля, че тя знае всичко необходимо, за да ти доставя радост в леглото — това е, което искаш от нея, нали? Според мен някои неща се учат от само себе си. Щом знае да лежи по гръб и да си отваря краката, значи трябва да знае и…

— Ровена не е селско момиче, а благородна госпожица. Тя е дъщеря на барон — прекъсна я рязко Гарет, взрян в лицето на Ровена, което стана бяло като платно, после порозовя и накрая стана виолетово. — Тя не е виновна, че са занемарили образованието й.

Марлис скръсти ръце под гърдите си.

— Заповядай на селския свещеник да дойде и да я учи. Стига е мързелувал.

— Знаеш, че това е невъзможно. — Гарет застана зад сестра си, наведе се и докосна с устни мястото, където трябваше да се намира ухото й. Тихите му думи отекнаха в стаята високо и ясно. — Предлагам да изпълниш желанието ми. В противен случай следващия път, когато ме нападнеш, ще се направя на разсеян, ще забравя, че си любимата ми малка сестра, и ще те пронижа с меча си.

Ровена с учудване видя как ръцете на Марлис затрепериха. Гарет препаса сребърния си колан и закопча тежката тока. Засвири весела мелодия и се запъти към вратата.

— Ако си въобразяваш, че брат ми е добър — изфуча разярено Марлис, обърната към Ровена, — значи се лъжеш. Накрая ще те убие с добротата си.

Гарет застана в рамката на вратата и изпълни отвора с раменете си. Понечи да каже нещо, но се отказа и излезе, сподирен от тихия смях на Марлис.

Ровена се приближи до момичето и се опита да разбере какво криеше под косата си: може би сцепена устна или затворено око?

Марлис изкриви глава и косата падна като завеса върху гневното й лице.

— Я по-добре иди да закусиш — заповяда тя, — иначе Дунла ще хвърли овесената ти каша на свинете.

Споменът за ръмжащите кучета, които жадно поглъщаха остатъците от празничната вечеря в Ардендон, уплаши Ровена и тя се запъти бързо към вратата, забравила загадката около лицето на Марлис. На вратата се обърна, но Марлис изпревари въпроса й.

— Наляво, надясно, надолу, на север, наляво и на изток. И внимавай да не се заблудиш. Още не сме намерили костите на нещастната глупачка, която се обърка в замъка.

Очите на Ровена се разшириха от страх. Тя излезе в коридора и се обърна надясно, сподирена от гневния смях на Марлис.

Ровена не знаеше колко време е минало, откакто блуждаеше в лабиринта на замъка. Не спираше нито за миг, вървеше ли, вървеше, задъхана, уморена, ала не смееше да седне и да си почине, защото я беше страх, че след месеци ще намерят в някой ъгъл само жалката купчинка кости, останала от нея. Мина два пъти покрай стаята на Гарет, докато най-сетне намери стълбата, която се виеше надолу, към сърцето на замъка.

Впечатлението от последната нощ за високи сводове и големи помещения се потвърди от слънчевите лъчи, които падаха през тесните бойници в стените. Рицарската зала на Карлеон се намираше под четириъгълна кула, три пъти по-голяма от целия Ревълууд. На върха на кулата се вееше знаме с фамилния герб, а могъщите дъбови греди бяха толкова дебели, че Ровена не можа да си представи от какви дървета са били отсечени. Между гредите се стрелкаха лястовици. В сравнение с тази залата на Ардендон изглеждаше като жалка селска колиба, а Ревълууд — като колиба за свине или кучета. През отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Навсякъде се виждаха резбовани столове и маси, сякаш разхвърляни безредно.

Ровена мина внимателно между масите и столовете. Не се удари, но пък кракът й се залови в ресните на един ориенталски килим. Когато най-сетне влезе в кухнята, Марлис тъкмо дояждаше последната овесена каша.

— Закъсня, скъпа — изсмя се тя, като видя разочарованото лице на Ровена. — Ужасно съжалявам. — И се ухили злобно под завесата на косата си.

Ровена седна на пейката и сложи ръце върху празната маса. В този миг в кухнята влезе приведен стар мъж, който беше най-малко седем стъпки висок, и хвърли на масата наръч насечени дърва. Ровена се отдръпна уплашено.

— Това е Гридмор — обясни мрачно Марлис. — Съпругът на Дунла. Той е толкова сляп, колкото тя е глуха. Ако бях на твое място, щях да се скрия. Очевидно е решил, че огънят се намира точно там. Сигурно след нощта с Гарет си още в пламъци.

Гридмор се запъти право към Ровена с машата в ръка, тя се наведе и се дръпна колкото можеше по-назад. След като няколко пъти намушка въздуха, старецът най-после намери печката.

Марлис облиза дървената си купичка.

— Не мога да си представя какво правят в брачното легло. Сигурно Дунла всяка вечер го сгъва и го прибира в шкафа.

В този миг се появи Дунла и извика обвинително:

— Пак ли ядете, лейди Марлис? Както виждам, изяли сте овесената каша от вчера. Сър Гарет ми нареди да направя прясна за лейди Ровена.

С тези думи Дунла сложи пред Ровена голяма дървена купа, от която се издигаше пара. Видимото око на Марлис проследи мрачно как Ровена потопи лъжицата в топлата каша и започна да яде, без да я е грижа, че ще си изгори езика. След като хапна няколко лъжици, Ровена облиза устни и погледна с усмивка сестрата на Гарет. Марлис хвърли лъжицата на масата и стана.

През следващите дни Ровена имаше предостатъчно случаи да се разкайва за всяка лъжица овесена каша, която беше погълнала. Марлис имаше отлична памет.

Часовете по писане се състояха в това, че Марлис ходеше напред-назад по стаята, докато Ровена се мъчеше да напише буквите на името си на парче пергамент. Марлис често спираше, за да издърпа ухото й, или да я бодне с перото и да се развика, че Ровена била невероятна глупачка. След няколко дни Ровена беше абсолютно убедена в тъпотата си. Пръстите й бяха омазани с мастило, ушите я боляха непоносимо. Отново се опита да погледне под завесата от коси и Марлис я цапна болезнено по носа. Всеки път, когато Марлис изваждаше камата си, за да отреже ново парче пергамент, Ровена подскачаше ужасено. Ами ако капризната сестра на лорда сбърка перото с камата и я убоде със стоманеното острие?

Един следобед, когато Ровена за трети път написа името си като „Венрона“, Марлис й удари плесница и с един замах измете хартията от масата.

— Писна ми да се занимавам със слабоумно същество като теб. Ясно е, че никога няма да се научиш да пишеш. Дойде време да те науча на нещо полезно.

Изпълнена с тревога, защото не знаеше какво Марлис нарича полезно, Ровена я последва по стълбата към един страничен двор. Марлис вдигна капака на един огромен сандък, вкопан в крепостния зид, и се наведе да разгледа съдържанието му. Зарови с две ръце, като ругаеше тихо под носа си. След минута в посока към Ровена полетя ръждив шлем и тя едва успя да избегне удара. Вдигна го от пясъка и прокара пръсти по мръсния наличник.

Най-сетне Марлис се изправи с тържествуващ вид. Стискаше в ръцете си две дълги копия със затъпени краища, вероятно от някой отдавна забравен турнир.

— Вече не можем да ги използваме за почтен турнир, но за теб са достатъчни. Мисля, че е по-добре да отидем в гората. Ако Гарет ме хване, че те уча да се биеш, вместо да ти преподавам писане, и двете ще получим хубава порция бой. — Тя хвърли дързък поглед към Ровена, доколкото това беше възможно под завесата от коси.

— Много ми се иска да видя как ще те напляска.

Марлис я хвана за яката и приближи лицето й към косата си.

— Сигурно си мислиш, че ще ми се отрази много добре, нали?

Ровена се покашля многозначително.

— Според мен вече е доста късно Гарет да започне да ви възпитава. Трябвало е да го направи баща ви, докато сте били още дете.

— Баща ми нямаше време да ме бие, защото беше зает да се възхищава от прекрасния си син. — Марлис се обърна рязко към четириъгълната кула. — Тръгвай, неблагодарнице! Трябва да отблъснем армията на Саладин и да пролеем езическа кръв, преди денят да отиде към края си.

Заразена от въодушевлението на Марлис, Ровена забърза напред, като внимаваше да не се убоде в някой от подострените колове на палисадите, издигнати около замъка.

Дъждът, който бе завалял при пристигането им в Карлеон, носеше миризмата на отиващото си лято. Сега ясният въздух беше подправен с аромата на идващата есен. Ръбовете на листата се оцветяваха в червено и жълто и постепенно изсъхваха. Марлис я отведе до обрасла с папрати падина, където миришеше разкошно на прясна пръст.

Ровена вдигна полата си и я върза на талията си. Марлис наложи стария шлем на главата й. Миризмата на стара пот и метал беше отвратителна и Ровена едва не повърна. Ала преди да е вдигнала наличника, получи силен удар по главата и ушите й забучаха. Сякаш зазвъняха камбани. Тя се отпусна на земята и с треперещи ръце свали шлема от главата си.

Марлис стоеше на няколко крачки, насочила копието право към гърдите й. Смехът й беше дълбок и дрезгав.

— И аз ли изглеждах така глупаво, когато ме нападна изотзад? Ровена разтърка ушите си и я изгледа мрачно с присвити очи.

— Не. Изглеждаше много, много по-глупаво.

Марлис се ухили развеселено и нахлупи шлема си. Хвърли копието на Ровена, която го улови ловко. После удари няколко пъти шлема си в един камък, докато наличникът се разхлаби. Едва успя да го наложи на главата си и да вдигне копието, когато Марлис я нападна устремно и я свали на земята. Ровена се претърколи настрана и клекна, така че следващото нападение на Марлис мина покрай нея, без да я закачи. Копието й посрещна оръжието на противничката и умело отрази удара. Преди да е успяла да си поеме дъх, Марлис предприе нова атака.

Цял следобед Ровена отскачаше настрана или се търкаляше по тревата. Всеки път, когато успееше да отрази атаката на Марлис с копието, изпитваше сладък триумф. По заповед на Марлис смъкна наличника и погледна през тесните цепки за очите, които разделиха света на зелената гора от едната страна и тъмната фигура на Марлис от другата. Тъкмо когато се надигна мъчително, с треперещи колене, видя как Марлис трепна уплашено и се вгледа в гората зад нея.

— Добър ден, скъпи братко — поздрави учтиво Марлис и смъкна шлема от главата си. — Мислехме, че си отишъл да тормозиш селяните.

Ровена се обърна рязко и направи реверанс пред най-близкото дърво, което в уплахата си бе помислила за сър Гарет. Ала гласът му прозвуча някъде отляво.

— Бях принуден да потисна склонността си към грабежи и сбивания, защото чух за сблъсъка на два силни дракона в гората. Какви ги вършиш пак, Марлис? Не вярвам да си довела бедната Дунла.

С тези думи той смъкна шлема от главата на Ровена и златните коси нападаха по лицето й. Тя направи още един реверанс.

— Добър ден, сър Гарет. Надявам се, че не сме ви разсърдили.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Марлис.

Гарет откри лицето на Ровена и тя можа да види блестящите му очи.

— Ранена ли си? — Ровена поклати глава. — Тогава не си ме разсърдила.

Марлис простена под шлема си.

Гарет мушна пръсти под ръкава на Ровена и напипа прясна синина. Смръщи чело и посочи с пръст Марлис.

— Ти, от другата страна, ме разсърди много.

Марлис се престори, че припада.

— Моля ви, милорд, простете ми. Дори само мисълта за недоволството ви ме разтреперва.

Ровена се изкиска, но когато Гарет се обърна към нея, се закашля смутено.

— И двете заслужавате да ви пратя в леглата без вечеря заради тази опасна игра.

Ровена помръкна. Марлис обаче се запъти небрежно към Гарет и застана съвсем близо до него.

— Не смяташ ли, че вече съм твърде голяма, за да ме пращаш в леглото без вечеря? Изпрати Ровена, тя поне ще си хапне нещо от теб. — Помилва брадичката му с мръсната си ръка и попита коварно: — Защо се изчерви, скъпи братко? Нима не ти харесва, че се опитвам да науча сладката ножница за твоя меч да те напада в гръб?

Гарет стисна тънката й китка в юмрука си. Пръстите й се протегнаха като нокти на хищна птица, но бързо се отпуснаха.

— Върви по дяволите, Гарет. — Тихият отговор на Марлис предизвика студени тръпки по гърба на Ровена. — Дяволът да ви вземе и двамата. — Тя се наведе, вдигна копието си, размаха го гневно и избяга в гората.

Ровена разтърси глава, за да се овладее.

— Боя се, че сестра ви не храни особено добри чувства към мен.

Гарет изпухтя пренебрежително.

— Марлис не обича никого освен мен. — Като срещна неразбиращия поглед на Ровена, той добави: — Нима още не си забелязала, че сестра ми храни към мен нежна привързаност?

И двамата избухнаха в смях и напрежението изчезна. Смехът на Гарет отстъпи място на разкаяна усмивка.

— Марлис ме обича и ме мрази с еднаква пламенност. На шестия си рожден ден си отряза цялата коса, за да прилича на мен. Баща ми изобщо не я забеляза. Помилва я по главата и й поръча нова рокличка. Тя беше толкова бясна, че я разряза на парчета, направи от тях хвърчило и го пусна от най-високата кула на замъка. — Споменът го накара да се потърси. — Ела, ще се върнем заедно в Карлеон. С този шлем под мишницата ще те сметнат за грабещ рицар и ще те довлекат пред господаря на замъка.

Ровена тръгна след него по тясната пътека, по която беше дошла, неспособна да крие радостта си от прекрасния есенен ден.

— А господарят на замъка… милостив ли е?

— Напротив, напротив! — извика Гарет. — Чувал съм, че е ужасен, вълк в човешки образ. Предпочитал да пече грабещите рицари на бавен огън, вместо да ги беси.

— Ами ако хване някоя грабеща рицарка?

Гласът на Гарет се понижи до дрезгаво ръмжене.

— Мисля, че просто ще я погълне.

— О, точно така каза Марлис… — Ровена се обърна към него и видя как той виновно вдигна поглед от крака й към лицето. Напълно бе забравила, че полата й все още беше вдигната и вързана на талията. Бузите й пламнаха. Трябваше да отвърже полата си незабелязано и да се моли сър Гарет да не я види.

— Стой мирно. — Той сложи ръка върху нейната и тя спря. Гарет се отпусна на едно коляно пред нея и сръчно развърза възела. — Крайно време е да заприличаш отново на добродетелна дама.

Ако откритата му усмивка беше опит да я успокои, той постигна точно обратното. Мускулите й се стегнаха, защото пръстите му случайно закачиха корема й. На бузите й затанцуваха пламъци. Тя погледна сведената му глава и откри два бели косъма в тъмните къдрици.

— На колко сте години? — попита тихо тя.

— А ти как мислиш, на колко съм? — Той се отдръпна и вдигна глава да я погледне.

— Според мен сте по-голям от големия Фреди.

Гарет се ухили и от външната страна на очите му се образуваха ветрила от ситни бръчици.

— А на колко години е големият Фреди?

Ровена се замисли дълбоко и веждите й се събраха над носа. Гарет остана търпеливо в краката й, докато тя броеше на пръсти. Накрая отговори:

— Той е по-стар от всички нас. Колко стар ви прави това?

Гарет най-сетне развърза възела и приглади полите й.

— Боя се, че ме прави прекалено стар. Трийсет и три годишен.

Ровена се засмя и продължи напред. Гарет сложи ръка под брадичката си и я проследи с поглед. През короната на един стар дъб проникваха слънчеви лъчи и превръщаха косите й в поток течно злато. Тя подскачаше като момиченце, по едно време протегна ръка и нежно помилва грапавата кора на един орех. Смачка между пръстите си един сух лист, после изведнъж се обърна към него и приглади полите си в пристъп на момински свян. Хладният бриз му донесе въпроса й.

— А много ли са тридесет и три години, сър Гарет?

Рицарят бързо сведе очи, защото те искаше тя да види изражението им.

— Понякога са твърде много, Ровена.

Тя го изчака да стане и продължи напред с танцуващи стъпки. Гарет я следваше и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи, които топлеха главата му и гонеха сенките на миналото.

През следващите дни, когато уроците по писане и турнирните битки се прекратиха, Гарет и Марлис престанаха да търсят компанията на Ровена и тя бе осъдена на безделие. Въпреки първоначалното си въодушевление, скоро й стана скучно. Един ден излезе сама на разходка в гората и се върна след няколко часа, цялата опръскана с кал и с щастлива усмивка на лицето. Със смутено изражение сложи на кухненската маса едър заек, вече одран и почистен. Дунла я погледна, но не каза нищо. На вечеря Гарет смаяно вдигна вежди, когато му поднесоха пресен дивеч, макар че не беше ходил на лов, и заяви, че горите му били пълни с бракониери. Дунла се усмихна, кимна и се направи, че е не само глуха, но и сляпа, докато момичетата, които прислужваха на масата, се закискаха развеселено. Ровена свикна да върви след Гридмор, който беше или твърде сляп, или твърде учтив, за да й се скара.

Тя не знаеше почти нищо за живота на изисканите хора. Баща й бе разпилял наследството на майка й доста преди нейното раждане. Въпреки това не можеше да не почувства неестествената изолация на Карлеон. Дворът трябваше да е пълен с рицари и пажове, със слуги, които се грижеха да удовлетворят потребностите на господарите. Вместо това Гарет се обличаше сам, въоръжаваше се сам и се задоволяваше с десетина слуги, макар че замъкът можеше да подслони стотици.

Когато самотата й стана непоносима, тя започна все по-често да мисли за Ревълууд. Една вечер седна пред огъня в стаята на Гарет, вдигна колене към лицето си и ги обгърна с ръце, готова да заплаче. Малкият Фреди със сигурност щеше да хареса горещия бадемов пудинг, който Дунла им беше поднесла за десерт. Само една малка част от яденето, което остана след вечерята им, щеше да й стигне да храни братчето си цяла седмица. Очите й се напълниха с гневни сълзи. В Карлеон тя беше само едно допълнително гладно гърло, което трябваше да получи храна. При толкова малко внимание от страна на обитателите му можеше спокойно да избяга. Сигурно нямаше да я потърсят дни наред.

Тя вдигна глава и изобщо не се опита да скрие бунтовните искри в сините си очи. Сър Гарет стоеше на прага, небрежно облегнал масивната си фигура на рамката на вратата. Огледа я хладно и остави у нея чувството, че може да чете мислите й. Току-що се беше върнал от полето. Носеше безупречно чистия жакет на рамо и беше само по риза и панталон, покрит със слама, изпотен като селянин. От цялото му същество се излъчваше приятно изтощение след дълъг ден на усилен труд. Очите му искряха в сиянието на огъня. Ровена сведе глава и се опита да приведе образа на рицаря, заплашил да изтреби цялото й семейство, в съзвучие с образа на мъжа, който миналата нощ й подхвърляше натопени в мед стафиди и се смееше весело, когато тя ги ловеше с устата си. Сигурно беше за него само едно домашно кученце, и то, ако се вярваше на Марлис, не особено умно.

Искаше да скочи, да го раздруса, да потърси отговор на въпросите, които не се осмеляваше да зададе, да смъкне маската, зад която се криеше истинската му същност.

Ала нещо й подсказваше, че отговорите щяха да бъдат по-страшни от въпросите, че истинският мъж щеше да бъде по-опасен от маската. Тя се изправи и мина безмълвно покрай него, като отговори на поздрава му със сковано кимване. Беше обещала на баща си да остане в Карлеон една година и щеше да удържи на думата си. Тъмните очи на Гарет се впиха в гърба й, докато слизаше с лека стъпка по извитата стълба.

С напредването на есента дните захладняха. Всеки час водеше Ровена към падането на нощта и тя имаше чувството, че прекарва все повече време в своята постеля от кожи до леглото на Гарет. Сега знаеше, че кожите не са били захвърлени небрежно там, а специално подредени, за да й предложат удобна постеля през първата нощ. Напразно чакаше рицарят да й предложи да се пренесе в стаята на Марлис или да нощува долу в залата. Случилото се първата нощ не се повтори повече. Когато Гарет си лягаше, тя вече спеше дълбоко и спокойно. Понякога той въобще не идваше. Веднъж мина цяла седмица, без да го види в Карлеон — или поне в спалнята му.

Едно нощ Ровена се събуди от дълбок сън. Сърцето й преливаше от безименен копнеж. Зарови лице в меките кожи, но не намери утехата, която търсеше.

Захвърли кожите и отиде боса до прозореца. Капакът се отвори и в стаята нахлу бледата светлина на луната. Вятърът беше студен и тя потрепери. Много скоро този вятър щеше да завее и в Ревълууд и братята й пак щяха да мръзнат. Сребърният диск на луната придаваше на настлания с плочи двор цвета на косата на малкия Фреди. Тя въздъхна и опря буза на рамката на прозореца.

Гласът на Гарет прозвуча от мрака топъл и нежен като милувка.

— Тъжна ли си, Ровена?

Девойката вдигна глава.

— Не знаех, че сте тук, милорд.

— Защо въздъхна? На топло си, не гладуваш, не си принудена да работиш от зори до мрак.

— Да, но го няма Ъруин да ми разказва истории, нито малкия Фреди да сплита косите ми. — Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото беше възнамерявала. Гарет сигурно щеше да я нарече неблагодарница, но тази нощ й беше все едно.

Рицарят се надигна от леглото и навлече панталона си. Ровена обърна глава към нощта зад прозореца. Той протегна ръка към гребена, който чакаше на масичката, но изведнъж спря. Втренчи поглед в ръцете си, покрити с мазоли, в белезите по пръстите. Внезапно се почувства груб и непохватен — недостоен да среши златната й коса. Но въпреки това зарови ръце в копринения водопад, грабна гребена и внимателно започна да реши тънките кичури.

— През последните две седмици отслабна и побледня. Да не би да копнееш за годеника си? — Шеговитият тон трябваше да прикрие дрезгавия му глас. Той посегна и сложи ръка на бузата й. Фината кожа беше влажна.

Гарет се разтрепери. Преди да е успял да се сдържи, сложи ръце на кръста на Ровена и я привлече към себе си.

Тя стоеше в прегръдката му и не смееше да диша. Хладният вятър, който проникваше в стаята, изчезна, прогонен от горещината на тялото му в гърба й. Той сведе глава и устните му помилваха тила й.

— Не бива да си самотна, Ровена — пошепна той.

Тя се притисна до него, остави се на топлината му. Устните му се плъзнаха към ухото й. Тя потрепери, възприе ласките му като изкусително предложение.

„Виж само как я замайва с очарованието си.“

Думите дойдоха от нищото — коварен, обвинителен шепот. Ровена се взря в ръцете на кръста си, фините тъмни косъмчета, които ги покриваха, бяха в ярък контраст с бялата й риза.

В гърлото й заседна горчива буца. Споменът я скова. Тя не беше лейди Алис, за да прекарва по една нощ с всеки благородник, който я поиска.

Когато заговори, гласът й беше по-дълбок от обикновено.

— И каква е цената за вашата компания, милорд?

Гарет отпусна ръце. Когато направи крачка назад, в стаята отново стана студено. Ровена сведе глава.

— Не можете ли да ме върнете у дома?

— Да, бих могъл. Но няма да го направя.

Ровена се обърна като ужилена.

— Тогава поне изпратете вест на баща ми, че съм добре. Че не страдам от глад и… — тя сведе поглед към пода — … че не злоупотребяват с мен. Сигурно няма да ми откажете тази малка молба.

Гарет й обърна гръб. Не беше способен да устои на молбите й. Много по-лесно беше да й откаже, ако тя беше затропала сърдито с краче като разглезена хлапачка, каквато се надяваше да намери. Тя не можеше да знае, че целият му живот през тези дълги седмици беше съсредоточен върху изпращането на косвени вести до баща й. Злобни приказки по селата, небрежни забележки в разговор със съседите благородници, дръзки, многозначителни усмивки тук и там. Новината за пленничеството на Ровена и жестокото му отношение към нея се разпространяваше в Англия като огън. Сигурно щеше да си навлече гнева на крал Едуард, преди Линдзи Фордис да събере смелост да му поиска сметка. Една част от него се плашеше от историите, които разпространяваше, но друга, по-голяма част ги признаваше, каквито бяха — продукт на собствените му мрачни фантазии. Ровена докосна умолително голата му ръка.

— Милорд, умолявам ви…

Той се дръпна, сякаш го беше убола. Удари с юмрук по масата и гребенът падна на земята.

— Не! Ако баща ти иска да разбере как живееш, трябва да дойде при мен.

Гневните думи спряха в гърлото на Ровена — в очите на Гарет пламтеше адски огън. Тя не беше в състояние да отговори на погледа му и сведе глава. Вратата се затвори с трясък и отново я остави сама.

Гарет се удари в глезена и изрева ядно проклятие, което отекна в стените.

— Божичко — разнесе се от мрака подигравателният глас на Марлис. — Как смееш да ругаеш така в присъствието на дама!

Очите на Гарет постепенно свикнаха със слабата светлина на догарящия огън и той видя Марлис да лежи по корем на една от пейките до вратата. Опряла брадичка на ръцете си, тя размахваше крака във въздуха.

— Покажи ми къде е дамата и веднага ще я помоля за извинение — отвърна той и се запъти към нея, като дърпаше ръкавиците си. Очевидно смяташе да излезе навън. Марлис моментално скочи и седна на земята пред вратата, за да му препречи пътя. Облегна рамене на рамката и попита провлечено:

— Не ти ли харесва новото момиче?

Гарет спря пред нея и я удостои с мрачен поглед, който караше, повечето възрастни мъже да се разтреперват.

— Отвори вратата.

Марлис оглеждаше внимателно изпочупените си нокти.

— Убедена съм, че в действителност малката ти харесва. Само че не ти доставя удоволствие.

Гарет я сграбчи за яката и я вдигна, докато лицата им почти се докоснаха.

— Мисля, че не знаеш толкова, колкото си въобразяваш, сестричке. — Пусна я, като че беше чувал с картофи, и отвори вратата с крак.

— Може да си въобразявам, но ти не би излязъл посред нощ от замъка, ако апетитната хлапачка в спалнята топлеше леглото ти.

Гарет спря като закован.

В гласа на Марлис вече нямаше подигравка, думите отекваха глухо в залата.

— Защо, Гарет? Тя е само една малка пешка в твоята игра. Баща й със сигурност вече е чул за златокосия ангел, който е затворен в спалнята ти. Даже селяните навън си шепнат за момичето. Нали ти искаш точно това? Защо просто не сложиш край и не я изпратиш обратно вкъщи?

Гарет се обърна рязко и очите му засвяткаха като среднощното небе.

— Ако я изнасиля и я пратя обратно с дете в корема, какво ще съм постигнал?

— Отмъщение.

— Отмъщение ли? И на кого ще отмъстя? На нея? На мен самия? Не, Марлис. Аз не искам отмъщение, искам истината. И съм готов да чакам.

Марлис посегна към ръката му, но той беше вече навън, за да се опълчи срещу студения вятър.

Розовата светлина на утрото се промъкна колебливо през капаците на прозорците. Ровена се мяташе неспокойно върху меките кожи. Беше й горещо, чувстваше се зле. Тя полежа още малко, после се зави до брадичката, нададе тих стон и се претърколи настрана. Под леглото на Гарет имаше вълма прах. Когато се обърна отново по гръб, чу шум по коридора и бързо стисна очи. Вратата се отвори тихо.

Гарет стъпваше тежко, по едно време даже се спъна. Ровена чу как удари стъпалото си в крака на леглото и изруга задавено. Последва тишина. Тя не посмя да отвори очи. Усети миризмата му — пот, ейл и напълно неподходящ люляк, както и някакъв аромат на земя, който й беше непознат. Скоро стъпките му се отдалечиха и той падна на леглото, без да си направи труда да се съблече. Едва когато дишането му стана равномерно, Ровена отвори парещите си очи. Облече се безшумно й излезе от спалнята.

Марлис седеше на последното стъпало на витата стълба. Тъмните й очи святкаха под разрешената грива. Без да каже дума, тя взе шлема и копието и ги хвърли на Ровена, която сръчно ги улови. Двете излязоха в хладното утро и спряха само за малко на двора, за да си разделят топлия ечемичен хляб, който Марлис беше натъпкала в джоба си.

6

Марлис нахлу през отворената врата в стаята на Гарет и се разкрещя така силно, че Ровена едва не падна от стола.

— Той идва! Най-после идва! Видях флаговете му от северната кула! Моля те, Гарет, умолявам те! Искам да нанеса един малък удар на гордостта му!

За да покаже какъв удар имаше предвид, Марлис тресна бойния си боздуган на масата. Пергаментът, който Ровена се опитваше да прочете, се скъса по средата и двете половини се навиха на руло. Ровена посегна към парчетата, но скъпоценната хартия се издигна във въздуха и излетя от прозореца с внезапното течение, което Гарет бе предизвикал с отварянето на капаците.

Той изруга тихо. Марлис бързо отиде до него пред прозореца.

— О, небеса, той идва! Моля те, позволи ми да го издебна. Знам най-доброто дърво за целта.

— Остави ни на спокойствие по-дълго, отколкото си мислех — отбеляза Гарет. — Любопитството го е измъчило до смърт.

Ровена застана зад тях и се надигна на пръсти, но не видя нищо. Затова се промуши покрай Марлис и застана между брата и сестрата. Марлис се извърна рязко и залепи лицето й за стъклото.

— Само виж свитата му! Води със себе си половината Англия!

Гарет въздъхна тежко.

— Негодникът явно е решил да ни цивилизова. Още не ми е простил, че отпратих татковите рицари. Оттогава не крие презрението си към нашата провинциална въздържаност.

Ровена се отпусна на колене. Гарет я изгледа с въпросително вдигнати вежди как се промъкна между краката му и застана пред него. С отсъстващ вид тя облегна глава на ръката му и съсредоточи цялото си внимание върху шествието, което се точеше между хълмовете към Карлеон.

Празничното шествие идваше от Ардендон и насищаше местността с червени и сини цветни точки. Бойни коли и разкошни носилки придаваха на сивия ден пъстър оттенък. Коне, покрити със скъпи одеяла в яркожълто и смарагдовозелено, вървяха гордо начело на шествието. Ровена въздъхна страхопочтително и отвори още по-широко очи, за да поеме гледката в себе си. Чу плющенето на знамената, развявани от вятъра, чу дори звънкия смях на благородните дами, които седяха в носилките, и потръпна от пръхтенето на великолепните бойни коне, чиито ноздри изпускаха кълба дим в хладния въздух.

— Само един-единствен удар — продължи да се моли Марлис. — Това е всичко, което искам да му направя.

— Не. — Гарет остана непоколебим.

— След първия вик ще го пусна. Кълна ти се, ще го пусна!

— Не — повтори Гарет.

Упорито вирнатата брадичка на Марлис пролича дори под масата от коси и Гарет вдигна заплашително пръст.

— Забранявам ти. Блейн не е толкова привързан към теб, както съм аз. Ще се радва, ако му дадеш повод да прониже малкото ти черно сърце с копието си.

Марлис се намръщи грозно.

— Блейн открай време се опитва да забие копието си в мен — по един или друг начин. Още откакто отхвърлих предложението му.

— Убеден съм, че с времето щеше да ти прости отхвърлянето на предложението му. Но ти си навлече омразата му, когато го хвърли от коня пред очите на баща му. Сър Брайън най-сетне го бе посветил в рицарство и той беше много горд със себе си.

— Той беше пълен глупак! Защо се опита да ме целуне?

Ровена трепереше от вълнение. Гарет се взираше като замаян в златните коси на ръката му. Очите й бяха замъглени, полуотворените устни пламтяха. Очевидно беше пленена от гледката на пътя, който се виеше през долината, изведнъж толкова пъстър и оживен. Гарет стисна по-здраво рамката на прозореца, докато се питаше как ли би реагирал, ако тя го погледне по този начин.

Ровена усети почти незабележимото движение. Твърдите косъмчета на ръката му убодоха меката й буза. Тя промени позата си, изведнъж осъзнала мекия натиск на бедрата му върху гърба си. Обърна се и погледна нагоре по обшития със сребро жакет, докато стигна до тъмните очи. С уж небрежен жест той помилва бузата й. Фините косъмчета на тила й настръхнаха, връхлетя я гореща вълна.

Марлис ги следеше с подигравателен поглед. Гарет изведнъж се скова и се опита да изобрази бащински жест.

— Отивам в селото. Трябва да назначим повече прислужници. Щом пристигат неканени гости, нека да ги посрещнем с целия подобаващ разкош. Познавам добре Блейн и знам, че той се надява зимните студове да го затворят тук и да го принудят да се радва на гостоприемството ни, докато пътищата отново станат проходими.

— Не само ще яде и ще пие, но и ще обръща специално внимание на прислужничките ни — допълни Марлис и замисленият й поглед спря върху Ровена.

Само след минута Ровена, опряла на ръка брадичката си и напълно забравила пристигането на сър Блейн, следеше от прозореца как Гарет възседна жребеца си с интересно име Фолио. Животното танцуваше неспокойно по калдъръма, докато господарят му вдигна ръка към шлема си и махна на дамите на прозореца. После изпъна рамене и насочи коня към портата на замъка.

— Ти изобщо не го мразиш толкова силно, колкото ти се иска, нали?

При тихия въпрос на Марлис Ровена се обърна стреснато. Марлис отмахна къдриците от устата си. Появи се невероятно сладка усмивка. Тя подаде ръка на Ровена.

— Ела с мен, скъпа. Щом Гарет не ми разрешава да устроя на Блейн една малка засада, ще имам достатъчно време да ти намеря подходящи дрехи за довечера. Ако слезеш долу с този стар парцал, никой няма да те забележи между разкошно облечените дами. А ти не искаш това, нали?

Ровена улови колебливо подадената ръка. Неочакваната приветливост на Марлис беше повече от изненадваща.

При отварянето на вратата тежките железни панти изскърцаха тревожно. Ровена стисна по-здраво ръката на Марлис и се надигна на пръсти, за да погледне над рамото й. Марлис влезе колебливо в сенчестото помещение. Обичайните й енергични стъпки сега бяха почти тромави.

Следобедното слънце огряваше кадифените завеси пред прозорците и потапяше стаята с увити в платно мебели в приглушена синя светлина. Миришеше на розмарин и на гнило и Ровена усети как миризмата раздразни сетивата й. Марлис пусна ръката й и тя веднага затисна носа си, за да не кихне.

— Всичко си е, както някога — пошепна Марлис. Огромни паяжини висяха като сиви и бели дантели по канделабрите. Легло с балдахин, по-голямо дори от леглото на Гарет, стоеше в средата на помещението, закрито с бял лен. Ровена беше готова да повярва, че безформената буца под покривката ще се раздвижи и ще се понесе към тях.

Марлис разтърси глава, сякаш за да проясни ума си, и се запъти към дъбовия гардероб в ъгъла.

— Мисля, че тук ще намерим рокля за теб.

Деловият й тон беше утешителен, но и напълно лишен от респект. Ровена потръпна, когато вратата на гардероба се удари в стената. Докато Марлис почти се напъха вътре в търсене на нещо подходящо, тя отиде до леглото. Протегна колебливо ръка и мушна с един пръст буцата под лененото платно. Сламеният матрак се размърда и зашумоля и тя бързо отдръпна ръката си.

— Мишки — обясни Марлис, без да се обърне. — Не е чудно, защото котките не влизат тук. Внимавай да не те ухапе някой едър плъх.

Ровена се огледа любопитно, учудена от големината на стаята. Отпусна се предпазливо в един ъгъл на леглото и опипа с пръстите на краката си голямото тъмно петно на каменната плоча.

Под леглото се чуваше шумолене и стържене на нокти по дървото. Ровена бързо вдигна крака и ги подви под тялото си. Марлис не й обръщаше внимание. Вече беше изцяло скрита в гардероба, виждаха се само токовете на обувките й. Гласът й прозвуча глухо:

— Някога, когато бях малка, обичах да се крия в този шкаф. Заема цялата стена. Достатъчно голям за десетчленно семейство.

Ровена се облегна на дървената табла и внимателно повдигна платното над съседната мебел. В призрачната светлина успя да различи очертанията на бебешка люлка. Помилва красиво резбованото дърво и пръстите й почерняха от праха.

Почувства се виновна и бързо пусна платното. В този миг Марлис излезе от гардероба с доволно ръмжене и вдигна високо в двете си ръце роба от пауновосиня коприна, обточена с хермелинови кожички. В меката светлина измачканото кадифе се понесе като живо над пода. Марлис й показа и долната рокля с дълги разперени ръкави.

— Е? Какво ще кажеш? Тъкмо за теб, не мислиш ли? Синьото ще подхожда на очите ти.

Наситеното синьо нямаше нищо общо с очите й, но Ровена не възрази.

— Роклята е прекрасна — каза тихо тя, — но не мога да си представя, че ще облека нещо, което е принадлежало на друга жена, без нейното разрешение.

Марлис изпухтя презрително.

— Дамата, която би се засегнала, че носиш нейната рокля, отдавна вече я няма. Мащехата ми умря преди почти двайсет години. Имаш моето разрешение. Това е всичко, което ти трябва.

Тя тикна роклята в ръцете на Ровена и се върна към шкафа, за да донесе колан и нагръдник. Докато ровеше, Ровена чуваше недоволното й мърморене.

— Стой изправена, Марлис. Среши си косите, Марлис. Не спи, докато вървиш, Марлис. Онази глупава вещица си мислеше, че може да направи от мен дама.

— Наистина е била глупава — съгласи се с усмивка Ровена. Нежен воал прелетя през стаята и падна на главата й. Ровена бързо го свали от косите си. — А хубава ли беше?

Марлис кимна утвърдително.

— Господи, колко беше хубава! С гарваново-черни къдрици, които падаха до бедрата й, и с блестящи сини очи.

Ровена побутна люлката с крак.

— Вероятно е имала дете с баща ви?

— Не, дойде в замъка с бебето си. Само че никога нямаше време за малката. Постоянно я увиваше в дебели кърпи, за да не мърда. Скривах се в шкафа и когато тя излизаше, се измъквах и развързвах детето. Това я подлудяваше. Не можеше да разбере как толкова малко момиченце се развива само. Да, мащехата ни беше невероятно красива, но нямаше ум в главата си. — Марлис тикна в ръката й гребен от слонова кост. — Също като теб.

Тя прекоси помещението с бързи, сигурни крачки и отметна черното платно, което покриваше масата. При това преобърна малко ковчеже от борово дърво и Ровена се наведе да го вдигне. На капачето беше резбовано извито крило на някаква птица. Тя вдигна предпазливо капачето, но Марлис изтръгна ковчежето от ръцете й.

— Когато татко ни изпрати вест, че ще ни доведе нова майка, Гарет започна да прави такива неща за нея.

— От какво умря мащехата ви?

Марлис вдигна глава от ковчежето. Устните й се изкривиха в странна усмивка.

— Имаше лошо сърце.

Тя остави ковчежето на масата и погледна пронизващо Ровена.

— Не стой така и не ме зяпай с отворена уста, Ровена. Имаме много работа.

Ровена се усмихна зарадвано — толкова приятно беше да я наричат по име, вместо глупаче или тям подобни. Но какво искаше да постигне Марлис с тази внезапна любезност?

Сър Блейн от Ардендон завзе Карлеон, без дори да извади меча си. При настъпването на нощта замъкът сияеше в светлината на безброй свещи, а музиката, веселата глъчка и звънките смехове на дамите отекваха надалеч. Лястовиците под покрива избягаха в нощта, за да не чуват шума от празненството. Едри селяни с навити ръкави мъкнеха пейките и масите към стените, за да освободят място за танци. Дунла сновеше между залата и кухнята и грубите й, високо изречени забележки предизвикаха припадък у не една изискана дама. Гридмор следваше заповедите й, като слагаше плата със студено сърнешко в печката и изсипваше в скутовете на дамите подпалки за огъня. Опрял ръце на хълбоците си, Блейн наблюдаваше хаоса с многозначителна усмивка на устните си. Едва успя да спаси едно пищящо джудже от ръцете на Гридмор, който го бе помислил за набучен на кол глиган и щеше да го хвърли в пещта.

В една отдалечена стаичка на замъка Ровена чуваше слаб звън на камбани, но шумът, който долиташе до нея, беше като от няколко стада свине. Замаяна, тя се взираше в огледалото от ковано сребро и не можеше да повярва на очите си. От сребърната повърхност я гледаше чужда жена. Гърдите й се вдигаха и спускаха в неравномерен ритъм. Докосна с пръсти бузите си. Кожата й беше студена като блестящата повърхност на огледалото.

На бузите й бяха нарисувани две яркочервени кръгчета, устните бяха оцветени в същия тон. Очите бяха обградени с линия от черен въглен. При всяко мигване ресниците и се слепваха и тя се боеше, че след известно време вече няма да може да ги отвори. Силно почернени с пепел и дървено масло, миглите й бяха силно извити към изписаните вежди. Косата й беше прибрана в златна мрежичка. Върху нея беше закрепена синя шапчица, от която се спускаше кадифено було и скриваше къдриците й под тежките си гънки.

Преброй до сто, после слез и вземи участие в празненството.

Като си спомни нареждането на Марлис, Ровена започна да брои на глас. Стигна до осем, но забрави кое беше следващото число и започна пак отначало. Пръстите й нервно се заровиха в сандъчето с пепел от сушени плодчета.

— Четиринайсет — пошепна тя, — шестнайсет, четиридесет и четири, шейсет и осем, дванайсет, сто.

Скочи облекчено и за малко не се спъна в шлейфа, закачен за десния й ръкав. Протегна двете си ръце право напред, за да избегне второ спъване, и се запъти към вратата. След няколко опита успя да я отвори, но златната верижка на колана се закачи за бравата и тя не можа да се измъкне през тесния отвор. Ровена се освободи с тиха ругатня, която беше научила от Гарет и усъвършенствала с помощта на Марлис. Ако продължаваше по този начин, Гарет скоро щеше да я разкрие. Тя щеше да е единствената жена в залата, която се спъва и може да се просне в цялата си дължина на излъскания под.

Сладък тенор достигна до слуха на Ровена, последван от шумни смехове. Тя забави крачка, когато стигна до откритата галерия, водеща към стълбището. Ослепена от ярките цветове и светлината в залата, падна на колене и се вкопчи в парапета с овлажнели от вълнение пръсти.

Свещите по стените бяха заменени от факли. В огромната камина гореше огън и гонеше студеното течение към най-далечните ъгли. Дамите танцуваха в редица, движеха се с леки стъпки към кавалерите, които протягаха ръце към тях. Парфюмираните ръкави и воали образуваха невероятно пъстра върволица от блещукащи коприни. Гарет не се виждаше никъде. Няколко пажа бяха наклякали в един ъгъл и хвърляха зарове на каменния под. Възбудените им викове се извисяваха над общата глъчка. Ровена не се изненада, като видя между тях Марлис, която беше заменила износените си ръкавици с чифт съвсем нови от блестяща черна кожа, вероятно откраднати от стаята на Гарет. Тя заобиколи групата и ръждивата ножница на камата й се удари със звън в камината.

Тъмните й очи се отправиха към галерията и Ровена светкавично се скри зад една дървена колона.

— Имате обичая да се появявате на най-неочакваните места.

Ровена се обърна стреснато. Чий беше този мазен глас? Скръстил ръце, сър Блейн се бе облегнал на отсрещната стена. Устата му се изкриви в усмивка.

— В моя замък ви открих да спите с едно куче в залата, тук се криете в галерията. Странна дама сте вие. Цяла вечер питам Гарет къде сте, а той отговаря с дразнещо безразличие: „Тук някъде“. Склонността му към нищо незначещи отговори е един от дяволските му навици. — Той й подаде ръка да стане.

Тя го погледна с присвити очи и му позволи да й помогне.

— Ах, значи не сте ме забравили — произнесе той с лека усмивка, с която сигурно беше разтапял сърцата на бавачките си. — Кълна се, че нямам намерение да се нахвърля върху вас тук, в галерията. В Ардендон ви сбърках с друга дама. Ето, готово. И моля ви, престанете да ми крещите. Виждам, че по време на пребиваването ви тук Гарет ви е заразил с приказливостта си.

Ровена отвори уста, но веднага я затвори, без да е казала дума.

— Това е достатъчно — продължи весело той. — Няма да търпя подобни неприлични приказки от устата на една толкова очарователна млада дама. Би трябвало да се засрамите.

Най-сетне Ровена си възвърна дар слово.

— Вие би трябвало да се засрамите, уважаеми господине. Все едно с коя дама сте ме сбъркали, нямахте никакво право да ми натрапвате вниманието си. Рицарите се отличават с добро и благородно държание. Нима не бихте дали на дама от нисък произход правото да каже не? Нямате ли уважение към рицарските добродетели?

Блейн изръкопляска въодушевено.

— О, как блестят очите ви, докато ме укорявате! Още, още! Не млъквайте, моля ви!

— Искам да кажа… — Ровена млъкна, разбрала, че той нарочно я изкушава да продължи. Мрачното й изражение отстъпи място на колеблива усмивка, като видя веселите искри в очите му.

— Виждате ли, прекрасна лейди, онази нощ аз бях пиян не само от вашата красота, ами и от прекалено много ейл. На сутринта се събудих с туптящи слепоочия, на брадичката ми имаше огромно синьо петно, а съвестта ме измъчваше неудържимо, че съм се държал с вас като негодник. Затова най-покорно ви моля за прошка.

Преди да е успяла да отговори, той я хвана за ръката и я отведе до парапета на галерията. Точно под тях трубадурът Мортимър се беше навел над лютнята си и дългите руси коси закриваха лицето му. Непозната дама, облечена изцяло в яркочервено — от шапчицата на главата до върховете на обувките, седна в скута му. Той я бутна с лютнята си и пръстите му удариха няколко фалшиви акорда. После в скута му седна засмян паж и лютнята поде весела песен. Залата се залюля от смях.

— Гарет винаги ми е казвал, че Карлеон е толкова мой дом, колкото и негов — промълви замислено Блейн.

— И вие вярвате в думите му, нали?

— Не колкото във вашите. На какво ви напомня това празненство, прекрасна госпожице?

Ровена опря с ръка брадичката си, за да намали тежестта на накитите по главата си.

— На недостойна обсада.

— Каква очарователна представа! Обсада без проливане на кръв и жестоки битки. Обсада с музика, смях, остроумия и забавления. Нима кръвта ви не пее?

Ровена вдигна рамене и се направи, че не е забелязана как потръпваше гласът му. Той се опря с лакти на парапета и се приближи плътно до нея, сякаш бяха най-добрите приятели.

— Какво ще направите, ако под мантията на гостуването започне истинска обсада? Може би аз съм изкачил тази стълба само за да отвлека господарката на замъка, докато рицарят се занимава с други неща?

— Господарката на Карлеон се казва Марлис.

Блейн изкриви уста в горчива усмивка.

— Марлис не е дама и не може да бъде господарка. Ровена се отдалечи от него и огледа търсещо залата.

— Къде е господарят на замъка?

— Вероятно на двора, за да обсъди със скучните си гости някои още по-скучни аспекти на рицарството като турнири и коне.

— Значи това не са темите, които вие предпочитате?

— Аз предпочитам дамите пред кобилите, ако ме разбирате правилно.

— Без съмнение само дами, които се хвърлят в краката ви и просят поне малък знак на внимание.

— О, не! Предпочитам дами, които забиват юмручето си в брадичката ми. Този начин на общуване ме привлича неустоимо. — Той потърка гладката си брадичка, сякаш отново бе изпитан болка.

Ровена едва не се изсмя. Беше й трудно да устои на очарователната му усмивка.

— Аз няма да ви помоля за извинение — ако това е, което очаквате от мен.

— Готов съм да чакам цяла вечност, за да чуя молба от устата ви.

Наистина щеше да почака, защото в този миг в залата се появи Гарет. Не беше сред група засмени рицари, както беше очаквала Ровена, а сам. Беше по-висок от повечето мъже в залата и изобщо не се държеше като гостоприемен домакин, а по-скоро като чужденец. Скованите му рамене отблъскваха всеки опит за близост. Изглеждаше почти арогантен. Дали Ровена си въобразяваше, или смеховете наистина станаха по-пронизителни, а паузите — по-дълги? Мортимър задърпа усърдно струните на лютнята, сякаш искаше да запълни празнотата с музика. Гарет взе чашата, която му подаде една дама, и подигравателно вдигна тост за трубадура.

След като отпи голяма глътка, той поднесе ръката на дамата към устните си. Целуна меката длан и тя направи реверанс. Под украсената със скъпоценни камъни шапчица се подаваха бледо руси коси. Ровена позна лейди Алис.

Тъмната глава на Гарет се разми пред очите й. Непозната жажда образува в корема й кълбо от нерви. В сърцето й се забиха стотици мънички ками. Блейн наблюдаваше изражението й с равнодушни светлокафяви очи.

Гарет вдигна глава и отправи поглед към галерията. Ровена светкавично се скри зад колоната, притисна гръб към хладното дърво, сякаш искаше да се слее с него и да изчезне. Затвори очи и си каза, че е полудяла. Как можа да позволи на Марлис да я нагизди като кукла за театрално представление, за да привлече вниманието на Гарет? Вниманието му беше последното, от което се нуждаеше.

Тя вдигна полите си, за да избяга, но Блейн я хвана за китката и вдигна ръката й към устните си.

— Искате ли да танцуваме, госпожице паж? — Вдигна предизвикателно едната си вежда и притисна топлите си устни към ускорения пулс от вътрешната страна на ръката.

Ровена изтръгна ръката си и за момент повярва, че той ще я остави на мира. Но вместо това Блейн направи подигравателен поклон и я завъртя със замах, за да я поведе към стълбата.

Мортимър пееше баладата с висок, звънък глас, който прикриваше лекото гъгнене. Няколко дами толкова се трогнаха, че проляха немалко сълзи над съдбата на нещастното селско момиче, прелъстено и изоставено от безчестния рицар. Вече никой не обръщаше внимание на агнешкото и свинското печено по масите, затова пък всички оказваха нужното внимание на бъчвичките с топъл ейл до камината. Когато Мортимър свърши, множеството замлъкна за малко, обзето от топла меланхолия.

Гарет изтри сълзите по бузките на лейди Алис с крайчеца на воала й. Когато последните тонове заглъхнаха сред аплодисментите и одобрителните викове на публиката, на стълбата се появи Ровена с развяващи се ръкави. Блейн я водеше към залата с грижливо изработено изражение, смесица от радост и чувство за вина.

По залата се понесе любопитен шепот. Марлис направи две крачки към слизащите, после спря и скри ръце зад гърба си. Щом слязоха в залата, Блейн се обърна към Ровена и се поклони дълбоко. Тя направи грациозен реверанс.

Гарет се извърна от лейди Алис и погледът му бе прикован от прекрасната фигура, загърната в облак от синьо кадифе, в краката на Блейн. Пауновото синьо на роклята убоде очите му. Без да усети, изпусна чашата и червеното вино оцвети лавандуловия шлейф на лейди Алис. Гарет се надигна, сякаш замаян от дрога, без да забелязва, че всички погледи в залата се устремиха към него.

Ръката му се вкопчи в широкия ръкав на Ровена, обточен с хермелин. Пръстите му се впиха в меката й плът като стоманени куки. Погледнаха го две меки сини очи, натежали от дебелата очна линия.

— Какво правиш тук, за бога? — попита той и гласът му отекна във внезапната тишина.

Пленница на жестоката му хватка, Ровена прехапа устни, за да скрие треперенето им.

— Исках и аз да празнувам, милорд. Не сте ми забранили да участвам.

Той я раздруса грубо. Гневът заплашваше да го надвие.

— Откъде имаш тези неща?

— Аз… ние… — Погледът на Ровена намери Марлис, която се бе облегнала на стената и виновно се взираше във върховете на обувките си. В гърлото на Ровена се надигна горчивата жлъчка на предателството. Тя погледна в очите на Гарет и реши да си замълчи.

Гарет внезапно пусна ръката й. Блейн побърза да я подкрепи, защото тя се олюля и щеше да падне. Лицето на Гарет пламтеше.

— Изглеждаш смешна. — Свали с един замах скъпоценната шапчица и златната мрежа от главата й и ги хвърли на пода.

Ровена пребледня, сякаш я беше ударил. Косите се разсипаха по раменете й, загубили блясъка си под тежестта на украсата за глава. Тя се огледа и откри, че повечето присъстващи дами бяха с негримирани очи, бузи и устни. Неволно попипа бузата си и по пръстите й полепна червило като кървави петна. Нервно кискане прониза напрегнатата тишина. Последва го още едно.

Ровена гордо изправи гръб, сведе очи и направи реверанс пред господаря на замъка.

— Простете, милорд. Отдавна живея уединено и нямам представа за новата мода. Няма да ви досаждам повече.

Събра полите си, макар че изведнъж бяха натежали като желязо. Множеството се раздели, за да й направи път. Подигравателният смях заглъхна. Гарет се изправи срещу мрачно гледащия Блейн. Без да бърза, гостът взе една чаша от таблата на минаващия слуга и я сложи в ръката му.

— Пий, приятелю. Все пак това е твоят празник.

Топлината на чашата съживи ръката на Гарет. Той разклати чашата, за да се порадва на искрящата течност, изпразни я на един дъх и поиска да му сипят още.

7

Ровена се затича, без да обръща внимание на любопитните погледи, с които я проследиха малкото останали в двора гости. Когато мина през подвижния мост, тя чу как Мортимър отново засвири на лютнята, ритмично и бързо, сякаш я призоваваше да ускори крачка. Избухналият смях я подгони през двора. По бузите й се стичаха сълзи и оставяха тъмни петна по коприненото кадифе. Шлейфът й се закачи за един кол и тя се откъсна, изгонвайки перверзно удоволствие, че бе разкъсала скъпоценния плат.

— Ровена! — прозвуча зад нея вик, дрезгав и задъхан. Пъшкайки, тя спря до външната крепостна стена, окъпана от лунната светлина. Викът прозвуча отново, този път по-близо. Ровена побягна отново, краката й се движеха от само себе си, пренесоха я през четириъгълните сенки, които кулите хвърляха върху неравния калдъръм. Най-сетне излезе във външния двор. Още три крачки, и щеше да стигне до гората.

— Ровена!

Умолителният тон, толкова необичаен за Марлис, я накара да забави крачка. Накрая се спъна и спря, изохка и шумно пое въздух.

Пустият двор беше облян от лунна светлина. По изсъхналата трева заскърцаха стъпки и това беше единственият шум в нощта освен приглушеното цвилене на конете в близкия обор. На портата застана Марлис. Когато се запъти към Ровена, очите й все така бяха скрити под масата от черна коса. Ровена се отдръпна, по-близо до тъмната гора, като сърна, готова за бягство.

Марлис вдигна ръка.

— Моля те, не бягай. Аз не исках…

Гласът на Ровена прозвуча абсолютно безизразно.

— Какво тогава искахте?

Марлис поклати глава.

— Честно казано, не знам. Във всеки случай не това. — Падна тежко на сандъка до зида и зарови ръка в косата си. — Исках да е безобидна шега… весел номер…

— Обаче брат ви не разбира от вашия хумор.

— Гарет много отдавна е загубил чувството си за хумор. — Марлис зарита с двата си крака копията, нахвърляни в тревата пред сандъка.

— Защо ме гледаше така? Сигурно е мразел мащехата ви. Марлис отметна глава назад и се изсмя безрадостно.

— Напротив, напротив. Обичаше я. Даже прекалено много.

Ровена предпазливо пристъпи по-близо.

— Тогава сигурно съм му причинила болка, като ме е видял в нейните дрехи?

— Когато новата ни майка се появи в Карлеон, Гарет беше на дванайсет години. Тя беше много по-млада от баща ни, винаги засмяна и весела. Истински ангел, изпратен от небето да подслади мрачния ни живот.

Марлис изрита копията толкова силно, че те се разлетяха на всички страни. Ровена беше толкова съсредоточена в историята, че изобщо не усети как едно от тях я удари в глезена.

Марлис понижи глас.

— Сладостта й беше пълна с отрова. Гарет беше още момче, но тя харесваше гладката му кожа, невинността му. Когато баща ми бе повикан да подкрепи крал Едуард във войната срещу уелсците, тя го помоли да не изпраща Гарет на обучение при бащата на Блейн, макар че времето беше дошло. Каза, че тя лично ще се погрижи да обучи момчето на всички умения, необходими за един паж. — Марлис отговори съвсем открито на погледа на Ровена. — Тя научи Блейн на дворцови маниери. А Гарет научи на всичко друго.

Ровена вдигна отбранително ръка, сякаш искаше да спре следващите думи на Марлис, но вече беше много късно.

— Брат ми беше само на четиринадесет години, когато позна тежкото чувство за вина, че е влюбен в жената на баща си. Когато бащата на Блейн донесе вестта за смъртта на баща ни — починал от отровена стрела, — Гарет отиде при нея, за да й каже, че се е изповядал на свещеника и го е призовал да измоли божията прошка за двете изгубени души — неговата и нейната. Намери я в беседката в обятията на един от младите рицари на татко. Докато баща ни е лежал безжизнен в калта на бойното поле в Уелс и бавно е изстивал, мащехата ни… — Марлис грабна едно от копията и го размаха във въздуха. После се заразхожда покрай високата стена като вълк в клетка.

Ровена се отпусна в сухата трева и несъзнателно стисна копието, което лежеше до нея.

— Какво направи тогава Гарет? — попита тихо тя.

Марлис се обърна рязко към нея. Окото, което се виждаше под косата, засвятка тържествуващо.

— Това е въпросът. Виждаш ли, никой не е в състояние да каже какво точно е станало. Намериха я на следващата сутрин и мечът на Гарет беше забит в сърцето й. Пръстите й почиваха в локвичка кръв, с която беше написала на белия чаршаф името на Гарет.

Ровена отново чу песента на Мортимър:

Илейн. Ровена опря чело на ръцете си. Кожата й беше хладна и грапава. Потънала в мислите си, тя задърпа края на роклята си. След малко вдигна глава.

— Значи това е една от нейните рокли. — Гласът й прозвуча учудващо спокойно.

Марлис стоеше под лунната светлина с копие в ръка.

— Нямах намерение да…

— Вие ме облякохте в една от нейните рокли — повтори Ровена, този път по-високо. Стана с едно единствено гъвкаво движение и вдигна копието.

— Ровена, аз никога не бих…

— Направихте го, за да погледне мен и да види нея. Как ли ме мрази сега…

Самата тя остана много учудена от прозрението, че презрението на Гарет й причинява такава болка. Обхвана я гняв. Булото падна от очите й. Марлис едва успя да протегне копието, за да се защити, когато Ровена се хвърли върху нея. Двете копия се удариха и в пустия двор отекна оглушителен трясък. Марлис се запрепъва назад и едва успя да запази равновесие. Ровена не спря, не се запита откъде иде тази ужасна болка в сърцето й. Нададе вик и се хвърли напред, вложила цялата си тежест в нападението. Копието на Марлис се счупи под нейното с оглушителен трясък. Марлис падна назад и Ровена се хвърли върху нея. Краят на копието се опря в гърлото и спря дъха й. При падането косата й отлетя назад и безмилостната лунна светлина огря лицето й.

Ровена не беше престанала да се чуди защо Марлис толкова се старае да скрие лицето си, фантазията й рисуваше все нови и нови картини, една от друга по-страшни: грозни изгаряния и белези, пълно обезобразяване… Но истината беше много по-страшна.

Марлис беше красива.

Неравните, не толкова съвършени черти на Гарет бяха загладени и изтънени. С равна брадичка и високи скули, с очи, които блестяха като обсидиан под лунната светлина, с пълни устни, опънати в горда линия, Марлис беше истинска красавица. Зад буйната грива се криеше лице, в сравнение с което лейди Алис изглеждаше като сплескана с ютия. Това беше идеалът за женска красота. Ровена беше толкова изненадана, че разхлаби хватката си.

— Защо? — пошепна задъхано тя, макар да не беше сигурна какво точно иска да узнае.

Марлис я бутна настрана и Ровена се надигна без възражения. Марлис седна в тревата и й обърна гръб. Косата отново падна на лицето й. Ала когато отново беше в състояние да говори, без гласът й да се пречупи, Ровена беше изчезнала.

Докато тичаше, Ровена скъса полата си и я захвърли настрана. Остави зад себе си един кадифен парцал, напоен и омърсен с предателството на Марлис. После задърпа фино украсения корсаж, докато поддаде под треперещите й пръсти. Долната рокля от мека вълна увисна на един гол храст. Захвърли далече златния колан, после и копринения воал. Останала само по тънка ленена риза, тя побягна през гората, като заобикаляше дебелите стъбла със сръчност и грация, родени на крилете на свободата. Тази нощ беше свободна. Толкова свободна, колкото беше, преди Гарет да дойде в Ревълууд. Нищо не можеше да я спре. Нито Гарет, нито даже баща й. Никакви заплахи, никакви обещания.

Без да усеща клоните, които я удряха в лицето, тя се скри дълбоко в гората, докато стигна до няколко стари ели. През клоните, отрупани с иглици, почти не проникваше лунна светлина. Ровена спря и за първи път усети хладината на ноемврийската нощ върху сгорещената си кожа. Дърветата около нея заскърцаха тревожно и тя потрепери. Вятърът засвири в клоните и дърветата се залюляха ритмично под призрачната светлина на луната.

С нетърпеливи движения Ровена свали от краката си копринените обувки и отново побягна. Боровите иглици се забиваха болезнено в босите й стъпала. Тя спря едва в края на гората и прегърна грапавото стъбло на един бор. Чу шум, който беше по-дълбок от свиренето на вятъра. Излезе на полянката и видя бистър извор. Водата му се събираше в блещукащо езерце.

Без да се колебае, Ровена хукна надолу по склона и влезе в студената вода. Потопи се дълбоко, после излезе на повърхността, изтърси капките от косите си като сребърен дъжд и се засмя доволно. Точно от това имаше нужда — да се изчисти от тъмното петно на Карлеон.

Марлис следеше под булото на косите си, които правеха света наоколо още по-тъмен, как Гарет върви към нея. Той прекоси външния двор и движенията му бяха толкова точно премерени, че тя веднага разбра: брат й беше пиян. Надигна се на лакът и мушна между зъбите си тънка куха сламка. Духна предпазливо в отвора и в нощта отекна мъчително висок тон. Гарет спря пред нея и се разкрачи, за да запази равновесие.

— Видя ли я? — попита той, разчленявайки всяка дума. Марлис отново духна в сламката.

— Тя си отиде.

— Защо? Сигурно се чувства обидена.

Марлис се изплю в тревата пред краката му.

— Ровена никога не се цупи, ако досега не си го забелязал.

— Къде е? Не я намерих нито в кухнята, нито в стаята си.

— Защото не си направил нищо, за да я задържиш там.

Гарет я погледна безизразно.

— Знаеш ли къде е тя или не?

— Нали ти казах! Избяга.

Гарет клекна до нея, мушна ръце под косата й и внимателно я повдигна. За втори път тази нощ лунната светлина обля съвършените й черти.

— И къде избяга? — попита тихо той.

Тъмните им очи се срещнаха. Марлис посочи с глава към гората.

— Отиде си. Завинаги. Защо просто не я оставиш на мира? Защо дебелата ти глава не иска да проумее, че баща й няма да дойде? Или вече ти е все едно?

Гарет се надигна, смръщил чело. Марлис отново спусна косата над лицето си.

— Ровена не познава гората. Може да се обърка. Може да я нападнат вълци или мечки.

— И да я изядат? — предположи Марлис със злобен смях. Бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Той се обърна рязко и се запъти към обора. Трябваше да свърши нещо важно и това го отрезви. Вървейки, затегна ръкавиците си.

Без да го изпуска от поглед, Марлис положи буза върху коляното си. Когато Блейн излезе от сянката и хвана Гарет за ръката, в очите й блесна пресметливост.

— Гарет, аз чух всичко. Позволи ми да свикам рицарите и да организирам търсенето.

Гарет се изтръгна гневно от слабата хватка.

— Ровена вече е безпомощна жертва на дивите животни в гората. Не мога да си позволя да я изложа и на опасността да бъде намерена от хора като теб.

Без да каже дума повече, той се скри в обора и след малко излезе, като водеше Фолио за юздата. Когато го възседна, Блейн трябваше да отскочи настрана, за да не попадне под копитата на могъщия жребец.

— Гарет, само преди няколко минути ти показа на всички достатъчно ясно, че не те е грижа за момичето. Гостите ти знаят, че си я спечелил на зарове. Искаш ли двамата да играем за нея? Защо не ми дадеш шанс да я спечеля?

Гарет нави юздата на ръката си и без усилие обузда нервно потрепващия жребец. Устата му се изкриви в хладна усмивка.

— Каква форма на състезание предпочиташ? Зарове? Шах? Двубой?

Блейн направи крачка назад и разпери ръце в знак, че се предава. Гарет мина покрай него. Гръмките удари на конските копита изпълниха външния двор и постепенно заглъхнаха в нощта.

Блейн се огледа. На мястото, където доскоро седеше Марлис, сега се виждаше само изсъхнала трева. От зида се посипаха ситни камъчета. Когато Блейн вдигна глава, на близката бойница се появи крехка фигура с шлем на главата и счупено копие в ръка. Фигурата падна тежко върху него, улучи го в рамото и го хвърли на земята, надавайки диви победни викове.

Замъкът, облян от светлина и изпълнен с весели смехове, сякаш премина в друг свят, когато Гарет навлезе в затихналата тъмна гора. Шумовете на нощта бяха единственото, което долиташе до ушите му: трепкането на невидими за него крила в короните на дърветата, възмутеното квакане на жаба, тихото шумолене на лист, който се откъсна от клона и на път към земята докосна бузата му. Там, където умиращите листа все още висяха безсилно по клоните и препречваха пътя на лунните лъчи, той обърна коня си, следвайки повече инстинкта си, отколкото пътеката.

Когато навлезе дълбоко в гората, без да е открил нито един знак от Ровена, той спря и извика името й. Собственият му глас се върна при него като ехо, чиято дрезгавост го разгневи. Усети как Фолио потрепери между коленете му. Самотният вик на нощна птица проряза тишината. Гарет подкара коня към гъстия храсталак от ниски дървета и увивни растения, Фолио се уплаши и отметна глава назад, когато копривата опари ноздрите му.

Гарет слезе от коня, извади меча си и разсече виещите се клони, за да разчисти път на Фолио. Животното изцвили тихо и погали тила му с топлия си дъх. Гарет спря, когато пръстите му случайно хванаха парче кадифе, увиснало на един нисък клон. Погледна го втренчено, после го вдигна към лицето си, потърка меката материя о бузата си. Вдигна глава към ярката светлина, която падаше през храстите, и раздели клоните. Лунната светлина се изля като сребро върху боровите иглици.

Той продължи напред като лунатик, мечът лежеше забравен в ръката му. Сенките се отдръпнаха, за да му проправят пътя, гърдите му се напълниха със свежата миризма на зеленика.

В подножието на един гол склон лежеше бяла фигура. Наблизо извираше поточе. В първия момент Гарет я помисли за мъртва. Кожата й беше съвсем бяла, гърдите й почти не се повдигаха. Ала когато се приближи с тежки стъпки, разбра, че се е заблудил. В нея имаше живот. Той оцветяваше бузите й в розово и разделяше устните й за живителния дъх. Тя лежеше по гръб, несъзнателно разтворила бедра.

Ризата, която суха изглеждаше безформена, сега се увиваше около влажната й кожа. Погледът на Гарет се плъзна по тялото й, потърси примамливите сенки и светлите места под тънкия лен. Слабините му натежаха и той изруга тихо, но думите бяха като милувка.

Сигурно беше замръзнала. Стори му се странно, че лежи изложена на хладния вятър, а не трепери. Изведнъж си спомни разпадащия се замък в Ревълууд и си представи колко ли студени зими беше преживяла. Сигурно есенният вятър беше за нея като мек бриз.

И той не усещаше студа. Точно обратното, кожата му беше гореща и тръпнеше, сякаш изведнъж беше заболял от треска. Отвори уста да я събуди, но реши друго и се извърна, Фолио го наблюдаваше любопитно от горния край на склона.

Ровена притисна буза към влажните коси, които лежаха около главата й като разтворено ветрило. При тази гледка Гарет едва потисна стона си. Тя му принадлежеше. Дългът от игра беше дълг на честта. Тя беше негова за една година. Можеше да я прати да работи на полето или в кухнята, можеше да я затвори в спалнята си, ако така искаше. Никой нямаше да го нарече негодник за това, което правеше с нея. Никой нямаше да го спре, ако точно сега коленичеше между разтворените й бедра и я направеше своя. Ровена се размърда, изплака тихо и между веждите й се вдълба тънка бръчка.

Той стоеше над нея и не смееше да диша. Една част от него продължаваше да я мрази, копнееше да я намери като разглезена хлапачка, обожавана от баща си, родена да омагьосва и да мами като Илейн. Така щеше да му е по-лесно да я прекърши, за да накаже Фордис. Да я изпрати обратно опозорена и засрамена, лишена от гордостта и най-вече от суетата си. Но в това момиче нямаше нищо от Илейн. Израснала в бедността, в която Фордис беше изпаднал от нощта, когато позорно избяга от меча му, тя притежаваше дух, напълно свободен от лъжа, ясен и светъл като слънцето. Какво право имаше той да я омърси с мрака на миналото си?

Не беше в състояние да прояви жестокост. Искаше да направи живота й в Карлеон приятен — нали беше само за една година. Можеше да й предложи удобства и лукс, за каквито в Ревълууд не беше смяла и да мечтае. А в края на годината да й намери достоен съпруг и да я изпроводи с прилична сума пари към бъдеще, свободно от бедност и глад.

Бъдеще с мъж като Блейн, който жадно чака да вземе онова, което е останало от теб…

Гласът в главата му беше на Марлис и той я прокле безмълвно. Заби меча си във влажната земя и отново изруга. Откопча колана си с треперещи ръце. Когато сянката му я покри, Ровена простена тихо.

Слънцето пареше безмилостно кожата й и удряше главата й като с чук. Високата трева се полюляваше под напора на топлия вятър като симфония от зелено и златно. На хоризонта се появи точка и бързо се приближи, ставайки все по-голяма. Сърцето на Ровена преля от радост. Косата му блестеше на слънчевата светлина като сребро. Обзет от бурна радост, малкият Фреди се хвърли към нея и я прегърна. Кръвта зашумя в ушите й. Тя затича по-бързо, за да се наслади на сладкия ритъм на бягането.

Ала крачките й се забавиха, когато зад брат й изведнъж изникна тъмна сянка. Тя се спусна върху момчето със сляпата сигурност на сокол, видял мишка. Ровена изкрещя предупредително, но малкият Фреди продължи да тича към нея, без да подозира, че над главата му е надвиснала смъртоносна заплаха. Рицар в черно снаряжение препусна през блатото, копринената бяла грива на коня му се вееше на вятъра. Шлем със спуснат наличник скриваше лицето му. Рицарят препускаше право към брат й, дългото му копие щеше да прониже гърба на момчето само след секунди. Тропотът на конските копита заглуши предупредителния вик на Ровена и тя падна на колене, затиснала ушите си с две ръце. Когато отново отвори очи, блатото беше пусто и тихо, чуваше само воя на вятъра.

Тя бе коленичила на брега на пауново-синьо езеро, ръцете й бяха вдигнати умолително към небето. Пред нея с вдигнат меч стоеше Гарет. По бузите й се стичаха сълзи, молбите й се сблъскваха с неумолимото му мълчание. Не биваше да бяга. За миг бе забравила заплахата му. Баща й я бе проиграл на зарове. Изпълни я срам. Погледът й се плъзна по скъпата рокля, в която беше облечена, но не можа да си припомни защо се срамува. Гарет я гледаше неотстъпно с тъмните си очи. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Тъкмо когато тя вдигна ръце, за да измоли прошката му, острието разсече въздуха като сребърна мълния.

Ровена извърна глава, отвори очи и вкуси солта на сълзите от бузата си. В първия момент видя само голия меч със сребърно острие, огряно от луната. Вгледа се замаяно в острието и зачака кошмарът от съня й да стане истина. Топли устни помилваха шията й, замаяха още повече сетивата й с миризмата на ейл. Тя лежеше неподвижна, докато мъжката уста се плъзгаше по шията й. Остри зъби захапаха нежно крайчето на ухото. Може би това беше вълк, може би ей сега щеше да й прегризе гърлото? Бавен, изкусителен вълк с отлични маниери. Сега пък захапа нежната плът на рамото й. Едва когато устата му издърпа ризата й, за да завладее твърдите й гърди, Ровена се обърна. Вълкът вдигна глава и тя погледна в две очи, тъмни и опасни като нощта. Очите на Гарет.

Погледът й се отмести към меча, после отново се върна на лицето му. Той се опря на ръцете си, за да я освободи от тежестта на тялото си, но въпреки това тя си остана негова пленница. Тялото му беше много по-силен аргумент от меча, който беше забит в земята до тях. Гарет я докосваше единствено с устните си. Една борова иглица я убоде по бедрото и тя разбра, че не сънува. Спомни си какво беше сънувала и устните й се отвориха. Затрепери вътрешно, но лицето й остана напълно неподвижно. Бързо се извърна настрана, но беше вече късно. Гарет бе разбрал, че тя се страхува.

Той обхвана брадичката й с палец и показалец и хватката не беше особено нежна. Ровена се принуди да отговори на тъмния му поглед. Той я пусна, но натискът на пръстите му върху брадичката й остана. Гарет се изправи и се отдалечи на няколко крачки. Застана с гръб към нея и сложи ръце на хълбоците.

— Марлис ти е разказала всичко. — Гласът му беше глух и далечен.

Ровена се надигна и се опря на лакти.

— Откъде знаете?

— И преди съм виждал този израз в очите на жените. Страх. Съмнение. Перверзно любопитство.

Ровена сведе глава, надявайки се, че се е излъгал.

— Тогава… осъдиха ли ви?

Гарет се обърна като ужилен.

— И как да стане това? След смъртта на баща си аз бях съдия и съдебен заседател. Предпочетоха да ме осъждат със скрит шепот, с полугласно изказани подозрения, с тайнствени погледи. Никога нямаше да стана рицар, ако бащата на Блейн не ме бе приел в дома си.

— И ако кралят не ви беше посветил в рицарство — допълни тихо Ровена и вдигна глава. — Селяните са ви предани и ви обичат.

В кимването му нямаше подигравка.

— Това е вярно. Аз съм им господар. Земите са мои. Те бяха първите, с примитивното си чувство за справедливост, които започнаха да говорят, че господарката на замъка е заслужавала да бъде убита. Че си е получила, каквото заслужава. Само свещеникът упорито отказва да служи в църквата на Карлеон.

— Но вие можете да го принудите, нали?

— Защо да го принуждавам? Независимо дали съм убиец или не, аз съм бил любовник на жената на баща си. Всеки от изисканите гости, които ядат и пият в моята зала, ще се радва да ти разкаже за това.

— Как успявате да накарате шепота зад гърба ви да замлъкне, милорд?

Той се върна при нея, коленичи до главата й и посегна към един влажен кичур. Докосването беше невероятно нежно, но гласът му прозвуча все така рязко:

— Призовавам мъжете на двубой и водя жените в леглото си.

Ровена сведе поглед. Като видя колана с ножницата на меча и обкованите с желязо ръкавици на Гарет да лежат в тревата до нея, в стомаха й заседна студена буца.

— Крайно неприлично е да се напада противник, който спи.

— Досега не знаех, че си ми противник.

— Прав сте. Аз съм ваше притежание — като меча или коня ви.

Той нави златния кичур на пръста си.

— Правилно.

— Но аз създавам много повече ядове от меча или коня ви. Принуждавам ви да напуснете празничната трапеза и гостите, предлагам ви нощно преследване, хубава плячка…

Ръката му се плъзна под косата и обхвана тила й.

— Човек трябва да се научи да си служи с меча и да обязди коня си.

Преди Ровена да е намери думи за отговор, устните му опариха нейните. В следващия миг Гарет се отдръпна и я погледна в очите. В дълбините им светеше любопитство.

— И мен ли искате да обяздите, милорд? — попита тихо тя. Гарет не видя в очите й обвинение. Стана, сложи два пръста в устата си и изсвири, Фолио се спусна по склона и потърка муцуна о бузата му. Гарет го хвана за гривата и леко я дръпна, Фолио наклони глава и се отпусна на колене в красив поклон. Ровена изръкопляска въодушевено.

Гарет отговори на погледа й над главата на коня и се засмя развеселено. Зъбите му блеснаха в мрака.

— Преди да обяздя Фолио, трябваше да спечеля доверието му.

Ровена затърка едно петно на ризата, за да скрие смущението си. В усмивката му нямаше подигравка. Гарет събра нещата си и пъхна меча обратно в ножницата. Възседна коня си и я погледна въпросително. Ровена се изправи, не знаейки какво да мисли. Дали пък не възнамеряваше да я остави сама в гората, за да я накаже за глупавото бягство?

Фолио направи няколко крачки покрай езерцето, невидимо направляван от господаря си. Ровена не се помръдна от мястото си, дори не трепна.

— Гарет?

Тя вдигна глава към него и изобщо не забеляза, че за първи път го наричаше по име, без „сър“ или „милорд“. Собственото му име прозвуча като музика в ушите му.

Мускулите на бедрата му се стегнаха, Фолио заклати неспокойно глава и изпръхтя.

— Какво има? — осведоми се рязко той, за да скрие какво въздействие му бяха оказали думите й.

— Бог не е на страната на виновните. Ако досега сте печелили всеки двубой в защита на своята чест, това не означава ли, че сте невинен?

Гарет я погледна втренчено. Изведнъж мълчанието помежду им стана опасно.

След минута той й подаде ръка. Ровена я улови и след секунди се настани удобно зад него на гърба на коня.

Топлината на тялото му беше като поздрав за добре дошла, но в думите му прозвуча опасна острота:

— Не ме оневинявай толкова бързо, Ровена. Убивал съм мъже, които нямаха никаква вина, освен че ме бяха нарекли убиец.

— А после водехте вдовиците в леглото си?

Гарет не отговори. Вместо това подкара коня нагоре по склона и не се издаде с нищо, когато Ровена се залови здраво за кръста му и се притисна до гърба му.

Блейн седеше на двора, опрял гръб на стената, когато Фолио мина през портата. Веселото празненство в замъка отдавна беше приключило, чуваше се само приглушено хъркане. Блейн махна парцалчето от спуканата си устна и примигна с окото, което не беше подуто. Главата на Ровена почиваше на гърба на Гарет, очите й бяха затворени. Тя промърмори нещо насън, когато Гарет внимателно се смъкна на земята, подпирайки я с едната си ръка, за да не падне. После я улови под мишниците и я вдигна от гърба на коня.

Когато босите й стъпала докоснаха земята, Ровена отвори очи. Неприкритите чувства в сините им дълбини пронизаха като сладостна стрела тялото на Блейн. Той стана, забравил болката в коляното, измъчван от много по-силни болки в слабините. Очите на Ровена отново се затвориха и тя падна в прегръдката на Гарет. Блейн направи крачка към тях, но недоверчивият поглед на Гарет бързо го прогони в сянката. Ровена не усети как устните на Гарет нежно докоснаха слепоочието й. Той я вдигна на ръце и я понесе към замъка. Блейн отново се облегна на стената, извъртя очи и простена. След известно време в кулата от другата страна на двора блесна жълта светлина. Блейн присви очи и се втренчи в отворения прозорец, в чиито очертания се появи тъмна глава. След минута капакът бе затворен с трясък. Блейн отметна глава назад и избухна в луд смях. Смя се, докато от напуканата му устна потече кръв и намокри брадичката му.

8

От оловносивото небе падаха първите снежинки. Леденият вятър ги носеше във всички посоки, те се удряха в зидовете на замъка и се стелеха по калдъръма в двора. Вратите на Карлеон се отвориха и в двора се изсипаха елегантни дами и рицари с дебели наметки, подплатени с кожи. Звънки смехове отекнаха в хладния въздух, когато всички лица се обърнаха към небето. Снежинките се топяха по сгорещените бузи, някои отвориха уста, за да хванат бялото великолепие с езиците си.

Когато снегът покри кафявата трева с тънък, прозрачен слой скреж, а по-късно и с плътна бяла пелена, мъжете започнаха да се промъкват изотзад към приятелите си и да хвърлят сняг в яките им. Някой откри сандъка с копия във външния двор и скоро се разигра истински турнир, при който дори най-сръчните се подхлъзваха по снежната покривка и се търкаляха по склона.

Ровена излезе от замъка последна. Притисната до стената, проследи забавленията на изисканите дами и кавалерите им, питайки се дали са наред с главите. За нея снегът не означаваше нито радост, нито забавления. Снегът беше само знак, последен, окончателен знак, че много скоро щяха да започнат дните и седмиците, когато тя и братята й оставаха затворени в Ревълууд — пътят навън беше препречен от огромни снежни маси и това продължаваше от декември до март. Снегът означаваше една-единствена окъсана завивка за девет мръзнещи тела, само цвекло за храна и историите на Ъруин, които запълваха късите дни и безкрайните нощи. Снегът означаваше и каша, в която имаше много повече вода, отколкото ечемик.

Както беше предсказал Гарет, Блейн и свитата му останаха в Карлеон и се заеха да изядат и изпият всички запаси в замъка. Дунла командваше десетки млади селянки и селяни, назначени на временна работа, и ги плашеше до смърт с крясъците си. Гридмор водеше обезпокояващ брой пажове срещу стените и первазите на прозорците и едва успяваха да ги спасят. Блейн прекарваше дните си в рицарската зала и изглеждаше като доволна котка, винаги в търсене на ново развлечение.

Пътуващи артисти, чули за щедростта му, идваха на тълпи в замъка. Кукловоди, акробати и въжеиграчи, трубадури и гълтачи на мечове бяха винаги добре дошли в Карлеон.

Снегът донесе промяна и скоро забавленията се пренесоха на двора. Ровена уви ръце около кръста си и потрепери. Не носеше наметка, само безформена горна рокля от бяла вълна. През първата нощ след пристигането на гостите беше оценила стойността на скромните дрехи. Вече нямаше никакво желание да дава храна за шепота на жените зад, гърба й. Всички знаеха, че споделяше спалнята на Гарет, но никой не можеше да каже дали е негова любовница или доверена прислужница. Пред гостите Гарет се отнасяше към нея с хладна учтивост. Впрочем, когато оставаха сами, беше същото.

Единствено когато се появяваше Блейн, Гарет проявяваше интерес към нея. Тогава се появяваше изведнъж, незнайно откъде, осведомяваше се за напредъка й по четене и писане, питаше я дали овесената каша сутринта е била вкусна. Това я объркваше, а Блейн се вбесяваше и ставаше още по-учтив от обикновено. Ровена се смущаваше толкова силно, че измънкваше някакъв отговор, който би засрамил дори най-простото селско момиче, и се спъваше в собствените си крака, докато се опитваше да избяга от двамата мъже.

Сега снегът падаше като непрозрачна бяла пелена и скоро покри кулите и зъберите на замъка с дебела покривка от седеф. В другия край на двора Марлис се бореше с един червенобуз паж и на всички страни хвърчеше сняг. Молбите на момчето за милост извикаха усмивка на лицето на Ровена. Снежинки се топяха по миглите й и се стичаха по бузите като сълзи. От няколко минути тя наблюдаваше Гарет с нарастваща тревога.

Лейди Алис беше коленичила в краката му. Ръцете й бяха скрити в копринени ръкавици, обточената с хермелин наметка падаше на елегантни гънки около крехката й фигура. Тя направи голяма снежна топка, вдигна глава към Гарет и фините черти на лицето й засияха. Той й предложи ръката си и тя прие с готовност. Когато скочи на крака, тя духна сняг в лицето му и той се наведе. Лейди Алис изписка превзето, събра полите си и се скри зад една масивна дама. Гарет изръмжа и се втурна да я преследва. Точно в този момент очите му срещнаха погледа на Ровена.

Той се изправи и вдигна за поздрав ръката си в черна ръкавица. Ровена направи усилие да се усмихне и побърза да се скрие в сянката на кулата. Краката сами я отнесоха в кухнята, където се отпусна изтощено на една пейка.

— Много е студено, нали? — изкрещя в ухото й Дунла. Ровена изобщо не се изненада, когато старата жена сложи на масата пред нея голяма купа с леща. Тя вдъхна дълбоко сладката миризма, но въпреки това отмести купата настрана. Нали видя как усмивката на Гарет угасна, когато срещна погледа й? Защо продължаваше да я държи в замъка си, щом не може да я понася? Сложи ръце на масата и положи глава върху тях. Не видя как Гарет застана на прага, нито как Дунла го заплаши с дървената лъжица. Когато вдигна глава, вратата беше празна, а Дунла пееше или по-скоро ревеше песента за ужасния край на един похотлив рицар.

Ровена седеше на най-долното стъпало на стълбата, която водеше към залата, вдигнала колене към гърдите си, увита в някаква стара кожа. Поривите на ледения вятър раздрусваха прозорците. Те издържаха на ожесточените атаки, но вятърът не спираше. Снежна вихрушка се носеше над валовете на крепостта. Призрачното виене премина в гневен рев и Ровена бързо се прекръсти под кожата. Най-сетне бурята поутихна, но леденият вятър продължи да гони снега около бойниците. Даже богатството на Гарет не беше в състояние да спре настъплението на зимата в Англия.

Преди една седмица над Карлеон бе завалял нов сняг. Ровена се качи при гостите в покритата галерия, за да се възхита на големината и красотата на снежните маси. Само след минути кулите се окичиха с бели калпаци, замъкът първо се покри със захарна глазура, а накрая се превърна в снежна крепост. Ала режещият вятър бързо ги прогони обратно в залата. Мъжете внимателно водеха жените надолу по витата стълба, но шегите им звучаха принудено. Зад усмивките дебнеше тревога. Ровена неколкократно чу думите „снежна буря“.

Само след седем дни, от който и прозорец да погледнеше, Ровена не можеше да види на повече от педя разстояние. Светът се стъмни, превърна се в снежна вихрушка, а безмилостното небе продължаваше да изсипва върху замъка нови снежни маси. Снежни преспи се трупаха пред валовете, снегът се трупаше по стените. Гостите на Гарет се бяха събрали в рицарската зала, без да са били поканени, и се опитваха да не забелязват гневните жестове и да не чуват повишените гласове на Гарет и Блейн пред камината. Най-сетне Блейн вдигна ръка, за да привлече вниманието на гостите, и се усмихна сладко.

— Нашият домакин дълго мисли какво развлечение да предложи на гостите си в това ужасно време, за да сложи край на скуката и да ни позабавлява. Накрая решихме да организираме лов. Всеки мъж трябва да участва и до донесе дивеч за тазвечерната трапеза.

Мъжете заръкопляскаха унило. Лейди Алис вдигна кърпичката към треперещите си устни. Лицето на Гарет беше прорязано от дълбоки бръчки.

По знак на Блейн слугите започнаха да носят вълнени навуща за краката и кожени жакети. Мъжете чакаха нетърпеливо, докато жените ги загръщаха в наметки и увиваха на главите им дебели шалове като шапки. Някои си разменяха обидни забележки, хвалеха се колко дивеч ще убият, но явно го правеха само за да предотвратят разпространението на потискащата тишина. Накрая жените започнаха да раздават целувки за късмет и всички се засмяха. Една дебела дама ободрително плесна съпруга си по задника, когато той се сбогува. Младо момиче с луничаво лице, едва ли по-възрастно от Ровена, срамежливо подаде на своя рицар кърпичката от гърдите си.

— Няма ли да ми дадете нещо, което да ми донесе късмет, сладка Ровена? — попита тихо Блейн. Беше се промъкнал зад нея безшумно като котка. Кожената шапка беше нахлупена над едното му око.

— За какво ви е талисман?

Блейн сложи ръка на сърцето си и запримигва.

— Това е като клетва за вечна любов от дамата, която обожавам.

Ровена огледа дрехата си. Простата ленена рокля нямаше никакви украшения, не носеше нито колан, нито кърпичка на гърдите.

— Боя се, че нямам какво да ви дам.

— Умолявам ви! Може би една целувка, за да запомня вкуса на меките ви устни. Не ме пращайте в ледения гроб без тази малка утеха.

Бузите на Ровена поруменяха. Тя се отдръпна назад, но той я последва.

— Махай се оттук, Блейн, или ще забия копието си в челото ти като талисман. — Същество, което приличаше на мечка, слезе по стълбата и застана между тях.

Блейн отскочи настрана, за да направи място на рошавото чудовище. Една жена изпищя и устреми поглед към стълбата. Увита от главата до петите в кожи, така че се виждаше само носът й, Марлис прекоси залата, без да се притеснява от вниманието, което й оказваха. Беше вързала на стъпалата си две гладки дъски, за да върви по-лесно в снега.

Гарет я настигна с големи крачки и я хвана за рамото. Последва тих, но много разгорещен разговор. Марлис сложи край на спора, като метна копието си към залата. За малко не улучи един паж, който успя да се наведе в последния момент. Копието се заби в една дъбова греда, чу се силен трясък. Ровена се разтрепери от ужас, когато Марлис високо и подробно обясни на Гарет какво можел да направи с тъпия лов, който бил измислил. Накрая грабна една кана бира и закрачи гневно нагоре по стълбата. Проклятията й постепенно заглъхнаха.

Блейн вдигна рамене и намести кожите на гърдите си.

— Какво очаква той? Оставил я е да расте тук като дивачка. Един хубав бой ще сложи край на капризите й.

— Или един хубав… — Застаналият наблизо паж се закиска. Ровена се покашля. Пажът улови укорителния й поглед и побърза да изчезне. Ровена се почувства длъжна да защити Марлис, макар че нямаше причини за това. От друга страна обаче, в момента Марлис и Гарет й бяха нещо като семейство.

По знак на Гарет двама мъже отвориха широко голямата врата. Потискащата тишина, която всички искаха да избегнат, се възцари в залата.

Пътят им бе препречен от непроходима бяла стена. Приглушеният вой на вятъра заглуши възбуденото биене на стотина сърца. Мъжете не смееха да се помръднат, докато гласът на Гарет не ги раздвижи.

— Копия! Донесете всички копия, които можете да намерите.

Изведнъж се появиха стотици копия. Жените се отдръпнаха към стените и загледаха, кършейки ръце, как мъжете отново и отново забиваха копията си в снежното чудовище. Накрая снежната пряспа поддаде и рухна. Мъжете нададоха ликуващи викове, леденият вятър веднага навя пресен сняг в бързо изстиналата зала. Двойките размениха последни прегръдки. Водени от Гарет, мъжете се прехвърлиха през снежната пряспа пред вратата и изчезнаха в бялото море.

Ровена се обърна рязко и хукна нагоре по стълбата. Прекоси дълги коридори, мина през непознато просторно помещение, изкачи една вита стълба, която сякаш нямаше край. Шумното й дишане образуваше бели облачета около нея.

Най-сетне се изкачи на северната кула и коленичи пред едно малко прозорче в стената. С треперещи пръсти задърпа вледененото резе, но то не се поддаде. Беше ужасно студено, тя не усещаше пръстите си и не разбра кога беше ожулила кокалчетата в грубото дърво. Накрая заудря с две ръце резето и успя да отвори тежкия капак.

Нахлулият леден въздух и погледът от замайващата височина на кулата я отхвърлиха назад. Снегът я заслепи, полепилите се по лицето й снежинки се разтопиха и се превърнаха в сълзи. Тя ги изтри нетърпеливо. Хвана се с две ръце за ледения перваз и се издаде навън въпреки снежната буря. Беше присвила очи и непрекъснато мигаше, за да гони снега и вятъра. Въпреки това успя да различи тъмните фигури, които едва бяха достигнали подвижния мост. Цялото й внимание се съсредоточи върху мъжа, който водеше ловната дружина. Вятърът идваше от север и за един мъчителен миг го скри от погледа й. Когато върволицата от мъже отново се появи, Ровена въздъхна облекчено. Издаде се още навън, жадните й очи проследиха Гарет, докато косата й се вледени и последната тъмна сянка изчезна в гората.

Трепереща, тя затвори капака, но когато излезе от стаята, силен порив на вятъра го отвори отново. Платнените й обувки не вдигаха шум по стълбата и тя слезе незабелязано в спалнята, която споделяше с Гарет. Огънят, запален сутринта, догаряше. Ровена протегна ръце към жаравата с надеждата да се стопли. Ледът в косите й се разтопи и закапа по роклята и обувките.

Тя грабна една кожа от купчината върху леглото на Гарет и скри лице в нея. Затвори очи и се остави на мъжката миризма, която струеше от нея. Сетивата й се замаяха. Устните й се раздвижиха, но не се чу нито дума. Не знаеше колко време бе минало, когато се наметна с кожата и слезе в залата, за да чака заедно с другите жени завръщането на мъжете.

Когато следобедът отмина и навън се стъмни, гласовете на жените станаха по-пронизителни. С всяка минута, която минаваше, към вратата се стрелкаха все повече погледи. Кискащите се слугини бяха измели снега навън и вратата отново бе затворена. Само голямо тъмно петно напомняше за снежната пряспа.

Минаха часове. Мълчанията между разговорите се удължаваха, смеховете заглъхнаха. Дамите наведоха глави над гергефите и се опитаха да се съсредоточат в бродирането, но подскачаха при всеки шум. Дунла постоянно обикаляше около тях, предлагаше пастетчета и медовина, но таблата й оставаше пълна.

В тишината, нарушавана само от воя на вятъра, Мортимър донесе лютнята си и предпазливо прокара пръсти по струните. Освен голобрадите пажове, той беше единственият мъж, който не отиде на лов. Засвири една песен, после друга, повече за да отклони собственото си внимание, отколкото да забавлява дамите. Ровена рязко вдигна глава, когато зазвучаха тоновете на една балада, която не беше очаквала да чуе точно тук. Текстът незабавно изникна в главата й, но в следващия миг Мортимър поде друга песен. Ровена заби носле в кожата на Гарет и потърси утеха срещу нарастващото отчаяние.

Когато отново вдигна глава, тя срещна студения поглед на лейди Алис, която я наблюдаваше любопитно. Ровена отговори на погледа, без да трепне, и принуди другата жена отново да се наведе над ръкоделието си.

Марлис обикаляше залата като вълк в клетка. Другите жени се отдръпваха стреснато, когато минаваше покрай тях, и се опитваха да не показват страха си.

Ниска дебела жена, която приличаше на салам, увит във вълнена рокля с цвят на охра, огледа приятелките си със сияеща, но фалшива усмивка.

— Сър Гарет и сър Блейн постъпиха много умно, като организираха зимен лов, нали? Мъжете мразят да остават дълго затворени.

Марлис се обърна рязко и се запъти с енергични крачки към жената. Наведе се и опря ръце върху страничните облегалки на стола й, приближи лице до нейното и заговори с коприненогладък глас, който отекна в цялата зала:

— Ти си една глупава крава. Можеш да ми вярваш: да измръзнеш в някоя снежна пряспа е много по-лоша съдба, отколкото да си затворен в една стая с тъпачка като теб. Сигурно тлъстият ти корем копнее за дивечово месо, нали? Не можа ли да почакаш, докато бурята отмине? Брат ми заведе мъжете ви на лов, защото иначе през пролетта, щом замъкът се размрази, селяните щяха да намерят пълна зала с изискани кокали.

Жената сведе глава, устните й затрепериха. Заби иглата си в лененото платно, опънато на гергефа, и острието стигна чак до нежната кожа на палеца. Дебеланата избухна в сълзи. Марлис изпухтя презрително и я остави на мира.

Мортимър засвири пресеклива мелодия. Вече никой не смееше да води празни разговори с надеждата да прикрие тревогата и страха. Марлис отиде до стълбата, където седеше Ровена, и седна до нея, разтривайки скованите си от студа пръсти. Ровена разви топлата кожа, с която се беше загърнала, и метна единия край върху раменете на Марлис. Беше достатъчно голяма за двете.

Без да каже дума, Марлис се сгуши до топлото тяло на Ровена. Двете седяха дълго така, докато Ровена задряма и положи глава на рамото на Марлис.

Ровена се събуди в тишина, толкова дълбока, та повярва, че още сънуваше. Отвори очи и срещна въпросителния поглед на Марлис. Нито една прошепната дума, нито дори шумолене на дреха не нарушаваше тишината. Това беше по-страшно от нормалното мълчание. То беше ужасяваща липса на всякакъв шум, сякаш дори сърцата им бяха престанали да бият. Марлис отметна кожата и вдигна глава към тавана. Ала сенките под дебелите греди не бяха в състояние да й дадат отговор.

— Вятърът — прошепна задавено една от жените. — Вятърът спря.

— Наистина ли? — извика зарадвано луничавото момиче, което беше дало кърпичката си на младия рицар. — Наистина ли е спрял или ние сме оглушали? — В гласа на момичето звънна истерия. — Може би сме живи погребани и не чуваме нищо. Може би мъжете са от другата страна на вратата, затънали в снега, и умоляват да ги пуснем, но ние не ги чуваме. Може би точно в този миг телата им се сковават и те умират, докато ние тук седим и бродираме. Може би…

— Млъкни! — Марлис се озова с два скока пред момичето. Плесницата отекна в залата като трошащ се лед. Момичето избухна в плач и падна в скута на една възрастна дама.

Дамата вдигна глава и погледна обвинително Марлис.

— Казах на съпруга си, че не бива да идваме тук. Цяла Англия знае, че брат ви е луд. Върна всички подаръци на краля, всички земи. Живее като отшелник, заобиколен от изроди и селяни, които го обслужват. Оставя ви да скитате из горите като дивачка, вместо да ви прати в манастир, както е редно. Карлеон е прокълнато място. Прокълнато заради грозните дела на господаря си.

По шията на Марлис се разпространи дълбока червенина. Лейди Алис неспокойно смачка кърпичката в стройните си пръсти. Ровена скочи и застана между Марлис и възрастната дама. Останалите, които никога не я бяха чували да говори, затаиха дъх, за да чуят спокойно произнесените думи.

— Нямате право да говорите така.

Отровният поглед на жената се впи в лицето й.

— А вие коя сте, та го защитавате? Всички знаем къде нощувате. Връзва ви с вериги за леглото си и сте принудена да задоволявате тъмните му, противоестествени желания. Би трябвало да желаете смъртта му. — Докато говореше, тя милваше с отсъстващ вид косите на плачещото момиче в скута й.

Ровена едва се пребори с абсурдното желание да се изсмее. В следващия миг осъзна какви бяха истинските й чувства и жестоките думи на жената я улучиха като мълния. Желанието да се смее се изпари. Даже за собствените й уши гласът й прозвуча слабо и някъде много отдалеч.

— Когато сър Гарет се върне у дома, ще го помолите за извинение.

— Ако се върне — поправи я горчиво Марлис.

Думите й бяха последвани от тих шум — като далечен рев на морски вълни. Ровена се намръщи и вдигна глава. Лейди Алис скочи. Гласове. Мъжки гласове пееха песен, гръмко, живо. Всеки куплет завършваше със звън, сякаш някой удряше гонг под водата.

Момичето с луничките също скочи.

— Света майко божия, защити ни! Те са мъртви! Чувам ангелския хор…

Мортимър хвърли лютнята си и стана.

— Ангели, които пеят такава песен, не са на небето.

Призрачната песен се чу съвсем ясно:

Устните на Ровена се опънаха в усмивка. Масивната врата затрепери в дебелата рамка, когато няколко копия пробиха леда и се забиха в дървото.

— Защо благородните дами не ни пускат да влезем? — извика отвън неподражаемият глас на сър Блейн. Мортимър изтича да отвори тежката врата.

— Дамите може би, но аз никога!

Дамите се втурнаха да поздравят съпрузите и любимите си, облени в радостни сълзи, и едва не стъпкаха бедния музикант. Мъжете се изсипаха в залата като снежен облак. Целите бяха в сняг и лед, по косите им висяха ледени висулки и приличаха на снежни планини. Носеха на прътове десетина глигана, кръвта беше замръзнала по безжизнените им тела. Посрещачките нададоха ликуващи викове.

Ровена остана сама на стълбата. Без да крие сълзите си, Марлис се хвърли в прегръдките на белия великан, който влезе последен. Той се освободи внимателно, сложи я на пода и отърси снега от косите си. Зъбите му блеснаха ослепително в замръзналата брада и устните му се опънаха в усмивка, в която нямаше и следа от горчивина. Той прие с очевидно удоволствие прегръдките и поздравленията на дамите, а когато дойде ред на лейди Алис, очите му засвяткаха възбудено.

Ровена усети как в стомаха й заседна ледена буца. Току-що осъзнала истинската природа на чувствата си към Гарет, сега те я връхлетяха като снежна буря. Като смяташе, че никой няма да я забележи във веселата бъркотия, тя се изкачи по стълбата, влачейки след себе си кожата от леглото на Гарет.

Дунла дойде два пъти, за да почука на вратата й, след час се появи отново. Ровена всеки път й отговаряше с едни и същи думи:

— Оставете ме. Не ми е добре.

Как така Дунла беше забелязала отсъствието й от празничния пир? От залата се чуваха ликуващи викове, примесени с музика. Ровена се зави презглава с кожите и се взря с невиждащ поглед в мрака. Снегът беше престанал, но вятърът продължаваше да блъска с рев затворените капаци.

Наистина й беше зле. Изпитваше презрение към самата себе си и то се бе свило в сърцето й като юмрук. Защо беше такава глупачка? Защо бе допуснала да попадне под властта на две тъмни очи и едно силно, мускулесто тяло? С нищо не беше по-добра от лейди Алис. Няколко пъти задряма и всеки път се будеше трепереща като болна от треска. Бузите й бяха мокри от сълзи. Трябваше й много време, докато уязвената й гордост се възстанови. Гарет без съмнение щеше да празнува до късна нощ, първо в залата, после в спалнята на лейди Алис.

Когато вратата се отвори със скърцане, тя не се обърна.

— Моля те, Дунла, върви си. — В гласа й звучеше гняв. — Не ми е добре и не съм гладна.

— Не е чудно да се разболееш, ако продължаваш да стоиш тук без огън в камината. От устата ми излизат бели облачета.

Ровена се претърколи настрана и седна. Косите й се разпиляха по кожата, която бе вдигнала до брадичката си. Гарет затвори вратата зад гърба си и се облегна на рамката. Подаде й нещо, увито в бяла кърпа.

— Донесох ти няколко горещи пастетчета. С ябълки. Знам, че ги обичаш.

Ровена смръщи носле.

— Не. Не ги искам. — Обърна му гръб и отново се сгуши в кожите.

За момент в стаята се възцари учудено мълчание. След това се чу трополене: Гарет нахвърля цепеници и съчки в камината и запали огън. Веселото пращене на пламъците звучеше многообещаващо, но щеше да мине доста време, докато прогони студа от стаята. Ровена нетърпеливо чакаше да чуе затварянето на вратата, но нищо такова не се случи.

Когато й омръзна да се крие, подаде лице изпод кожите. Гарет седеше пред огъня и разтриваше ръцете си.

— Имам чувството, че никога няма да се стопля.

Тя проследи изненадано как той свали дебелия си жакет. Смеховете и песните в залата не преставаха.

— Не е ли признак на лоши маниери, когато домакинът напуска рано-рано собствения си празник?

Гарет вдигна рамене.

— Омръзна ми да слушам наздравиците им. Жалка сбирщина, нали? Щом им напълних шкембетата с прясно глиганско печено, забравиха подозрителните погледи и започнаха да пият за мое здраве. Качих се в спалнята си с надеждата да намеря топло легло, но явно не съм попаднал на правилното място.

Думите му бяха избрани много лошо. Ровена ядно стисна устни и отново се зави презглава. Гарет сложи още две цепеници в огъня, изяде едно от пастетчетата, които беше донесъл за Ровена, легна си и се зави с няколко кожи.

Огънят гореше буйно, но в стаята беше все така студено. Навън вятърът свиреше, зарадван от падащите температури. Капаците на прозорците скърцаха жално под непрестанния напор, през тесните процепи проникваше леден въздух. Ровена много скоро усети студенината на камъните под дебелите кожи. Разтрепери се неудържимо и макар че обгърна с ръце тялото си, не намери утеха в собствената си телесна топлина. Купчината кожи не можеше да се сравни с девет топли тела под една-единствена скъсана завивка. Къде беше малкият Фреди да се сгуши в нея?

Тя пропълзя към огъня, влачейки кожите, направи си постеля пред камината и си легна, треперейки. Сенките, които танцуваха по стените, създаваха впечатление за уют и топлина, но то беше лъжливо. Скоро Ровена замръзна до кости и зъбите й затракаха. Уви се по-плътно в кожите, седна на пейката пред камината и опря буза в топлите камъни.

Силен порив на вятъра отвори един капак и Ровена се стресна. В стаята нахлу леден вятър, завъртя снега в ослепителна вихрушка. Гарет скочи, ругаейки, и затвори капака. Когато се обърна към камината и започна, да изтупва снега от дрехата си, откри Ровена на пейката. Единствено очите и буйната руса грива се виждаха над тъмната кожа.

Без да каже дума, Гарет си легна отново.

— Как искаш да заспя, като зъбите ти не престават да тракат? — попита почти грубо той след малко.

— Най-смирено моля за извинение, милорд — отговори Ровена през здраво стиснати зъби. — Ако толкова ви преча, изгонете ме в стаята на Марлис. Не съм свикнала да спя сама през зимата.

— Аз пък съм. Но не с половината от завивките си. Това е смешно. И за двама ни няма полза да замръзнем на разстояние само няколко стъпки един от друг. — Той отметна кожите и й махна. Това беше недвусмислена покана.

Ровена отвори широко очи. Зачервеното връхче на нослето й се подаде над кожите, но тя само се уви по-плътно в тях. Гарет сърдито извъртя очи.

— Колебанието ти е ласкателно, но аз мога да те уверя, че онази част от мен, която е склонна да ти досажда, в момента е абсолютно замръзнала.

Ровена го огледа крадешком, все още несигурна. Той издиша шумно, тя стисна за миг очи, скочи, изтича до леглото и се хвърли до него на дюшека. Леглото се залюля и тя се сгуши под завивката, обърната с гръб към него.

Гарет се вгледа в съвършената извивка на гърба й под простата риза и се запита дали не беше дал обещание, което не можеше да изпълни. Нахвърля отгоре й кожите, обърна се на другата страна и затвори очи. Скоро се чу шумолене и леглото се залюля. Гарет отвори очи и се обърна. Стройното тяло на Ровена се разтърсваше от силни тръпки.

— Велики боже, жено! Явно не зъбите ти вдигат този адски шум, а кокалите!

Ровена скочи от леглото и светкавично се уви в една пухкава кожа.

— Моля за прошка, милорд. — Талантът за подигравателни забележки и този път й помогна да намери точните думи. — Може би все пак ще предпочетете да ме вържете с верига за леглото и да ме принудите да удовлетворя най-тъмните и противоестествени желания на тялото ви.

Гарет зарови пръсти в разбърканата си коса. Думите, които Ровена хвърли в лицето му, бяха неговите собствени: беше ги казал на един похотлив стар граф от Лондон и на една дама, за която можеше да бъде сигурен, че ще ги разпространи до най-далечното кътче на Англия.

Разумът се опита да го предупреди, но ръцете не го послушаха: сграбчи Ровена за раменете и я дръпна към себе си. Тя опря ръце на гърдите му, за да запази известно разстояние между телата им.

— Това е много изкусителна покана, милейди, но и двамата знаем, че не са нужни вериги.

Ровена сведе глава, смутена от дяволските искри в тъмните очи, и трескаво се запита какво я бе изкушило да го подразни. Извън леглото той беше много по-висок от нея, а в леглото все още беше неин господар и повелител. Омразната Илейн го беше обучила добре. Ровена сведе поглед. Ръцете й върху гърдите му изглеждаха тромави, без никаква елегантност.

Пръстите на Гарет упражняваха доста по-силен натиск. Смиреното й отдаване го ядоса много повече от откритата съпротива. За него то беше още едно доказателство, че тя цял живот беше приемала на доверие недостоверните обяснения на баща си. Дощя му се да я раздруса. Да й заповяда да се защитава, да му каже открито мнението си или дори да го нападне. Искаше да събуди духа й за нов живот. Знаеше, че тя притежава този дух, беше го видял преди малко в уж безучастния й поглед. Ръцете го засърбяха да я притисне върху кожите и бавно и търпеливо да разпали новата искра в нея, докато лумне буен огън. Притисна устни в меката й коса и се опита да потисне могъщото желание, което го изпепеляваше.

Без да вдига глава, изрече високо и ясно — и с най-голямата възможна рязкост:

— Единственото, което желая в този момент, е спокоен сън. Нима това ти се струва противоестествено? Трябва ли да те окова във вериги, за да спя спокойно?

— Не, милорд.

— Тогава се обърни.

Ровена се подчини, очаквайки да получи плесник по дупето за непокорството си. Ала Гарет само простена тихо и уви ръце около талията й. Без да протестира, тя се сгуши в топлата му прегръдка.

Дълго след като престана да трепери, Ровена лежа будна, наслаждавайки се на близостта му. Не смееше да заспи, защото се боеше, че ще се издаде с някоя прошепната забележка или неволна милувка. Най-сетне изтощението надделя и тя задиша равномерно.

Гарет се взираше мрачно в трепкащите сенки, които огънят хвърляше по стената. Главата му почиваше в меките й коси и той не смееше да се помръдне, защото не искаше тя да забележи, че съвсем не е толкова замръзнал, колкото твърдеше. Ако Линдзи Фордис не дойдеше по-скоро, той щеше да бъде човекът, който трябваше да бъде спасен от копринения капан на прегръдката и.

9

Някъде дълбоко в студеното си сърце зимата откри следа от милосърдие и даде кратка почивка на обитателите на Карлеон. Под топящия се сняг земята чакаше, тиха и спяща. Голи черни клони се издигаха умолително към сивото небе. Зимата без сняг беше грозно нещо, но поне се живееше по-лесно. Много от гостите на Карлеон се сбогуваха учтиво, между тях и жената, която беше нарекла замъка прокълнат. Други споделиха упорството на Блейн и останаха, като запълваха дните си с шах и шумни разговори, а нощите — с неизчерпаемите запаси на Гарет от ейл.

Още първия ден, когато външният двор поизсъхна и вече не приличаше на море от кал, Ровена и Марлис излязоха да се упражняват с копията си. Този път се целеха в една стара мишена. Марлис първа скочи на гърба на петнистата си кобила и препусна в див галоп към целта.

Копието й улучи дървения щит и той се завъртя с жално скърцане. Ровена подскачаше развълнувано и ръкопляскаше въодушевено. Марлис обиколи щита с коня си и сръчно се отдръпна, когато той се завъртя и щеше да я удари. От мястото си край портата Блейн изръкопляска уморено, но очите му следяха не Марлис, а Ровена.

Русата коса на девойката се изливаше като водопад върху старите черни одежди, някога принадлежали на Марлис, а още по-отдавна — на Гарет. Жакетът висеше до коленете й, целият в кръпки. Щеше да изглежда смешна, но стройната фигура се движеше грациозно. Блейн неволно я оприличи на кралски шут, който иска да изглежда колкото смешен, толкова и затрогващ. Всеки път, когато подскачаше, Блейн успяваше да види млечнобелите колене под скъсания панталон. В слабините му пламна буен огън и това го принуди да промени позата си и да кръстоса крака.

Още преди Марлис да е слязла от гърба на кобилата, Ровена се хвана за сплъстената й грива и я възседна.

— Моля, заповядайте, лейди Красавица. — Марлис й помогна да се настани удобно и издърпа жакета й. — Внимавай дрехите да не ти избягат. Блейн вече е изплезил език от вълнение.

Думите бяха произнесени достатъчно високо, за да ги чуе този, за когото бяха предназначени. Блейн изчака Ровена да се обърне към щита, който трябваше да уцели, и удостои Марлис с любезна усмивка и нелюбезен жест. Марлис подаде копието на Ровена, тя сведе глава и се съсредоточи върху целта. Краката й, обути в тежки ботуши, притиснаха бедрата на кобилата. Конят полетя напред. Целта се приближаваше с такава скорост, сякаш се движеше насреща й, а тя беше неподвижна. Копието се заби с глух удар право в изрисуваното в средата червено сърце.

Ровена размаха копието в триумфален поздрав и пусна коня в лек галоп около щита. Тъкмо когато щеше да излезе от опасната зона на въртящия се щит, видя, че зад Блейн стоеше черна фигура. Коленете й неволно се стегнаха и кобилата се закова на място. Щитът я удари по гърба с цялата сила на завъртането и я хвърли от коня.

Блейн прескочи оградата, но Гарет пръв стигна до нея. Зарови пръсти в косата й и опипа подутината на тила. Ровена се опита да поеме въздух, но без успех. Дробовете й бяха изпразнени. Погледна в очите на Гарет и примигна, неспособна да каже нещо. Още две двойки очи се появиха зад него и я измериха със загрижени погледи.

— Ударът е изкарал въздуха от дробовете — обясни Марлис. — Няма причина да викаме свещеника за последно помазване. Още не. Той и без това няма да се съгласи да дойде в Карлеон. Това проклето копеле ме е хвърляло вече няколко пъти.

Ровена имаше нужда от няколко секунди, за да разбере, че Марлис имаше предвид щита, а не свещеника. Сякаш за да му отмъсти, Марлис го удари няколко пъти с копието. Блейн се обърна възмутено към Гарет.

— Твоя е вината, защото й позволяваш да се упражнява с дивата ти сестра.

— Много по-добре е да общува с Марлис, отколкото с теб. Така поне е по-сигурна — отговори спокойно Гарет, хвана ръката на Ровена и я издърпа да стане. Междувременно дробовете й се бяха напълнили отново с въздух и тя можеше да говори, но беше толкова смутена от случилото се, че й се искаше изобщо да не си е възвръщала дар слово.

— Добре съм — проговори съвсем тихо тя. Главата я болеше, на езика си усещаше вкус на кръв, но никога нямаше да го признае. Освободи ръката си и тромаво изтупа праха от дрехите си.

Гарет смръщи чело. Блейн се ухили и вдигна ръка, за да скрие лицето си.

— Всъщност слязох само за да ви кажа, че за утре съм планирал празненство — обясни рязко Гарет.

Блейн изпухтя недоверчиво.

— Ти ли си планирал празник?

— Да, мой благородни приятелю. Тъй като някои гости, чиито имена няма да спомена, очевидно нямат намерение да напуснат замъка ми, реших да поканя още гости, с които се общува по-приятно. Очаквам всички ви утре сутринта в моята зала.

Гарет се обърна към Ровена и понечи да каже още нещо, но в последния миг се отказа. Тя се обърна към кобилата и я потупа по хълбоците, за да скрие изчервяването си. Гарет се обърна рязко и си тръгна. Ровена отведе кобилата в обора, като й говореше тихо.

Марлис се загледа в сивото небе.

— Двамата си лягат по-рано от всеки друг в Карлеон. Не мога да разбера защо всяка сутрин слизат в залата в лошо настроение и имат тъмни кръгове под очите!

Блейн промърмори нещо неразбрано в брадата си. Марлис се изкиска почти по момичешки и ловко се изплъзна от ръцете му.

Късно вечерта на вратата на спалнята се почука и Ровена стреснато изпусна плитката, която се мъчеше да сплете. Представи си ръката, която чукаше, и дишането й се ускори. Силни стави, покрити с мрежа от бледи белези и къдрави тъмни косъмчета. Чукането се повтори.

— Влез — извика тя.

Когато тъмната фигура на Гарет изпълни отвора, тя се надигна. Очите им се срещнаха и Ровена усети как бузите й пламнаха. Тази вечер погледът му беше различен. Хладната сдържаност беше изчезнала, заменена от нещо пресметливо, да, дори хищническо. Усмивката му изобщо не я успокои. Той вдигна ръка и й показа нещо блестящо.

— Донесох ти украшение за роклята.

Ровена беше неспособна да се помръдне, пленница на погледа му. Гарет застана зад нея. Странната му възбуда беше ясно доловима. Миглите й се сведоха, когато той обхвана талията й, без да я докосне. Дъхът й спря — коланът, който Гарет й бе донесъл, беше изтъкан от златни нишки и украсен с аметисти и смарагди. Ала когато понечи да го закопчее на хълбоците й, тя хвана ръката му.

— Не мога да приема толкова разкошен накит, милорд. Вярно е, че не притежавам свои накити, но нямам никакво желание да нося чужди.

Гарет спря. Устните му помилваха тила й и милувката беше несъзнателна като чувството, което я бе предизвикало. Ровена потрепери.

— Този колан не е принадлежал на друга жена. Ти си първата, която ще го носи. — Без да обръща внимание на протестите й, той закрепи тежкия златен колан на хълбоците й. Когато ключалката щракна, пръстите му се плъзнаха по гърба й. Ровена не го погледна, неспособна да прецени дали казваше истината.

Топлите му ръце обхванаха раменете й и той я обърна към себе си. Тя се взря в лицето му, скрито в сенките, и откри в погледа му обезпокояващи пламъци, а в брадичката — напрежение. Без да каже дума, той издърпа панделките от плитките й и умело ги разплете, докато косата й обгърна раменете като златна наметка.

— Искам тази нощ косата ти да е разпусната. — Думите бяха произнесени тихо, но тонът не допускаше противоречие. На вратата Гарет се обърна и я погледна със смръщено чело, после тихо излезе в коридора. Ровена неволно се запита дали онова, което беше видяла за миг в очите му, не беше съжаление.

Ровена за малко не се спъна в сребърната верига, която беше опъната над долното стъпало. Проследи я и уплашено вдигна ръка към устата си, като видя животното, вързано в другия й край. До стълбата седеше беззъба мечка, разтворила рунтавите си лапи като дете, което играе на топка. Рошавата й глава беше украсена с висока шапчица, от която висеше воал. При втория поглед мечката вече не й изглеждаше толкова заплашителна, само мръсна, със сплъстена козина и някак си смутена. От другата страна на стълбата стоеше джудже и пускаше шеги към публиката. То вдигна веригата и подкани дамите да минат под нея, после изведнъж се мушна под полата на най-близката дама. Пискайки развеселено, дамите се разбягаха на всички страни. През това време Мортимър свиреше невъзмутимо на лютнята си и пронизителните тонове заглушаваха смеха.

На минаване покрай масата, натежала от най-разнообразни неща за ядене, Ровена извади от купата с мед една малка питка и я хвърли на мечката. Никога нямаше да забрави какво е да попаднеш сам и гладен на празненство като това. Животното хвана питката между предните си лапи и с удоволствие започна да облизва меда.

Ровена също пъхна пръсти в устата си и ги облиза. Плъзна поглед през шумната зала и веднага улови погледа на Гарет. Сякаш я удари мълния, ослепителна и внезапна. Тялото й се скова и в същото време във вътрешността й се разля топлина. Думата, която до преди малко беше търсила, за да опише промяната, настъпила у него, дойде от само себе си.

Той се държеше като собственик.

Това беше изписано в очите му, във всяка от чертите на лицето му, в цялото му същество. Незнайно по каква причина сър Гарет от Карлеон беше решил тази вечер да играе ролята на господар.

Гарет седеше в другия край на залата в огромен, красиво резбован стол, който Ровена не беше виждала досега. Столът приличаше на трон. Повечето мъже биха се загубили в него, но за Гарет той беше наистина подходяща рамка на опасната му мъжественост. Господарят беше облечен от главата до петите в черно, обшито със сребърни конци. Дори кралят на подземния свят нямаше да изглежда толкова величествен и впечатляващ. Когато й кимна, тя се запъти към него като Персефона, сякаш вързана с невидима верига.

Ровена усещаше, че присъстващите в залата я следят с погледи, докато вървеше между танцуващите. Тя направи реверанс пред Гарет и усети тежестта на блестящия водопад от руси коси върху раменете си. Той вдигна ръката й към устните си, но вместо да целуне меката кожа под китката, плъзна език между пръстите й и внимателно облиза последната капка мед.

— Каква сладост — пошепна той. Ровена дръпна ръката си, толкова уплашена, сякаш я бе ухапал. Последните нощи минаваха, без той да я удостои дори с една дума.

В краката на Гарет беше поставена висока кожена възглавница. Той я посочи с подигравателно кимване и Ровена седна послушно. Изведнъж откри нова причина да се страхува от него. Силното биене на сърцето й показа, че нямаше никакъв шанс, ако той сериозно се опиташе да я прелъсти.

От страх, че ако се обърне, ще срещне пламтящия му поглед, Ровена се опита да разгледа лицата наоколо, но не разпозна нито едно. Макар че точно пред тях танцуваха двама добри познати. Блейн се поклони и лейди Алис се вкопчи в ръката му, сякаш се боеше, че ще й избяга.

— Тази вечер си надминал себе си, Гарет — каза Блейн и огледа с възхищение празнично украсената зала.

— Глупости. Надминах теб. Това е, което в действителност те ядосва — отвърна с насмешка Гарет.

Блейн кимна снизходително.

— Я виж какво става там! Сър Марциян, ърл Глочестър, флиртува с Марлис. А пък барон Медфорд обикаля около пудинга като мечка. Почти очаквам вратата да се отвори и да се появи кралят.

— Много добре знаеш, че Едуард е във Франция. Изпрати ми писмо, за да изрази съжаленията си, че не може да присъства. — Гарет взе чаша с вино от таблата на минаващия слуга. — Затова пък можеш да видиш престолонаследника. Ей там, играе на сляпа баба.

Блейн побледня от завист, когато погледът му проследи движението на главата на Гарет и откри строен млад мъж, скрил глава в скута на една дама. Очите му бяха вързани в кърпа, русите къдрици стърчаха на всички страни. Беше облечен в черно и бяло каре и очите на Ровена, която го наблюдаваше със зяпнала уста, се замъглиха.

— Момчето прилича на шахматна дъска — отбеляза лейди Алис. — Кажете, престолонаследникът ли е тайнственият почетен гост, който сте ни обещали за днес? — Носът й беше вирнат толкова високо, че Ровена не виждаше нищо освен издутите ноздри.

Гарет вдигна рамене.

— Може би мечката Бартоломеус ще заеме почетното място.

— Бартоломеус е чудесен, напи? — включи се в разговора Ровена. — Когато слязох в залата, го помислих за Марлис, но меланхоличните му очи веднага ми показаха, че съм се заблудила. Като го гледам, сърцето ми се къса от болка. Сигурно се чувства ужасно с тази смешна украса на главата. — Тя се засмя тихо. — Аз бих се скрила под стълбата, ако трябва да се покажа с такава глупава украса.

Възцари се неловко мълчание. Ровена чак сега забеляза, че шапчицата на главата на лейди Алис беше със същата форма като тази на мечката. Ноздрите на Алис се издуха още повече.

Блейн се покашля.

Гарет помилва косата й и кичурите се плъзнаха по пръстите му като течно злато.

— Много добро наблюдение, скъпа моя. Бартоломеус е много мил. Да не говорим, че не яде гости като рибите на Блейн.

Ровена сведе глава и изведнъж изпита желание мечката да дойде и да я погълне наведнъж. Мъж със зачервено лице, размахващ украсена с перо шапка, спря да размени няколко любезни думи с Гарет. Докато нищо незначещият разговор се разиграваше над главата й, Ровена се умори да зяпа копринените обувки на лейди Алис и се зае да подрежда диплите на дрехата си. Тъкмо беше разпростряла меката вълна като ветрило около възглавницата, когато вратата се отвори и в залата влезе редица от безцветни фигури. Сърцето й направи огромен скок и излезе от ритъм.

— Как е възможно това? — промърмори като на себе си Блейн. — Да не е избухнало селско въстание?

— Но това е отвратително! — възмути се Алис. Новодошлите останаха в края на залата — очевадно се надяваха окъсаните им дрехи да се слеят със сенките по стените. Ала в края на редицата вървеше стройна фигура, чиито изправени рамене и сребърно-руса коса не й позволяваха да изчезне в навалицата.

Ровена се надигна от мястото си, но Гарет мушна ръка под косата й и я сложи на тила й, за да я задържи. Тя го погледна измъчено. Погледът му не издаваше нищо, ала натискът на пръстите му я принуди да седне отново.

Линдзи Фордис, барон на Ревълууд, влезе в залата след синовете и племенника си. Наконтен с тъмносини панталони и жълт жакет, той приличаше на самонадеян паун, който преследва ято безлични сиви врабчета. Очите му претърсиха неспокойно залата, ръцете му бяха в непрестанно движение. Когато Мортимър завърши песента за велик древен рицар с шумен акорд, Линдзи подскочи стреснато. Малкият Фреди също претърсваше събраните по масите гости с будния поглед на сивите си очи и по-бързо от баща си откри Ровена в краката на Гарет. Блъсна стоящия пред него, той предаде новината на следващият брат, докато стигна до големия Фреди, който на свой ред цапна баща си по главата.

Очите на Фордис светнаха зарадвано. Преди Ровена да вдигне треперещата си ръка за поздрав, Гарет улови брадичката й между палеца и показалеца си и я принуди да го погледне. Наведе се над нея и покри устата й със своята. Брадичката му я погъделичка, устните му се плъзнаха нежно по очертанията на нейните. Твърде смаяна, за да се отбранява, тя отвори устните си за него. Езикът му се плъзна навътре, съвсем леко, отново и отново, докато тя усети как зъбите й се разтвориха сами, за да го пропуснат в сладката, мека вътрешност на устата й. Стомахът на Гарет се сви на топка. Опита се да се отдръпне от нея, но могъщият копнеж го задържа. Когато най-сетне намери сили да освободи устата й, беше толкова смутен, че трябваше да отмести поглед. Облегна се назад в стола си, взе една чаша от таблата, която му поднесе Дунла, и я изпи на един дъх. Остави я и веднага взе втора.

Ровена взе последната чаша от таблата, за да има нещо, което да държи в треперещите си ръце. Изля малко ейл на полата си, но изобщо не го забеляза. Блейн отведе лейди Алис настрана — на лицето му беше изписана презрителна усмивка. Бащата на Ровена не смееше да мръдне от вратата. Ровена очакваше, че той ще прекоси тичешком залата, за да поздрави единствената си дъщеря, но нищо такова не се случи. Линдзи я поглеждаше недоверчиво през рамо, после се обръщаше нагоре към бойниците. Да не би да очакваше стрела в гърба? Ровена проследи с нарастващо учудване как баща й подгони синовете си към претоварените с ядене маси и се поклони пред една пълна дама, която стоеше сама до стената. Двамата отидоха да танцуват и много скоро бузите на дамата запламтяха от цветистите му комплименти.

Само след половин час братята на Ровена бяха опразнили три маси. В чиниите останаха само кокали. Дунла мина покрай тях, поклати смаяно глава и забърза към кухнята, за да заповяда на слугите да донесат още храна. Гарет оглеждаше мрачно навалицата и непрестанно поглаждаше брадата си. Отдавна загубилите цвета си коси на бащата бяха само бледо отражение на прекрасната руса коса до коляното му.

Линдзи Фордис имаше нужда от шест канички ейл, шест танца с дебелата дама и добро похапване, за да събере смелост и да подгони трима от синовете си към масата на Гарет.

Ровена следеше с поглед малкия Фреди, който се отличаваше със сребърно-русите си къдрици. Щеше да се надигне, ако Гарет не беше избрал точно този момент, за да помилва бузата й със собственически жест, който неприятно й напомни за начина, по който се отнасяше към Фолио.

Тълпата се раздели пред барона. Кракът, който влачеше, сякаш правеше крачките му още по-пърхащи. Дамите наоколо бяха запленени от великана, който вървеше след него.

Зад Фреди вървеше Ъруин и непрестанно се извиняваше:

— Простете, прекрасна лейди… моля за извинение, мадам. Не ви настъпих нарочно… моля да ме извините… — Продължи така, докато се удари в гърба на големия Фреди и малкият Фреди го изрита по пищяла.

Фордис удостои Гарет с изящен поклон. Ъруин погледна Ровена отвисоко и това я учуди безкрайно. От мястото, на което седеше, краката му не изглеждаха толкова безформени. В погледа му все така се четеше безкрайно възхищение и стомахът й се преобърна.

Баща й изобщо не й обърна внимание.

— Уважаеми сър Гарет — започна той и гласът му се пречупи. Изкашля се, изплю се на пода и започна отново: — Нямам думи да изразя колко ни зарадвахте с любезната си покана. Вече се бяхме уплашили, че снегът ще ни спре, но небесният отец се смили над нас и ни позволи да дойдем в Карлеон.

— Винаги съм казвал, че небесният творец има злобно чувство за хумор — отбеляза Гарет и помилва бузата на Ровена с наслаждението на дяволски музикант. Сърцето й спря да бие.

Баща й се изсмя нервно и изтри влажните си устни с опакото на ръката.

— Не толкова, колкото е вашето, уважаеми сър.

Ровена внимателно подаде краче изпод полата си и побутна малкия Фреди с върха на обувката си. Обувката от козя кожа беше бяла като сняг в сравнение с мръсните парцали, с които момчето беше увило стъпалата си. Един бърз поглед й показа, че братчето й бе усетило докосването й.

— Все още ли ви харесва Карлеон, Фордис? — Гарет изпразни чашата си и небрежно я хвърли на пода.

Бащата на Ровена се огледа, сякаш се готвеше да купи замъка.

— Малко е голям за моя вкус. Предпочитам момчетата ми да живеят в по-скромни условия. Както винаги съм казвал, децата трябва да се учат на скромност.

Големият Фреди тропна нервно с крак, сякаш се съмняваше в ползата от скромността.

— Смятате ли, че Карлеон не се е променил, откакто сте били за последен път тук? — продължи с въпросите Гарет.

Фордис се покашля.

— Минаха много години, откакто имах честта да служа на баща ви, ако не ме лъже паметта…

Ровена го погледна смаяно.

— Ти си служил при бащата на Гарет?

Пръстите на Гарет стиснаха бузата й малко по-силно, после се плъзнаха към шията й. Предизвикателното движение накара баща й да сведе поглед. Ровена сведе глава към скута си. Малкият Фреди преглътна шумно.

Гарет се наведе напред и прониза баща й с тъмен поглед. Дясната му ръка се плъзна като милувка по сребърната дръжка на меча. Ъруин неволно направи крачка назад.

— Може би трябва да опресня спомените ви — промълви Гарет. Баща й се огледа страхливо, сякаш от тълпата гости щяха да изскочат десетина въоръжени рицари и да го пронижат с мечовете си. Лютнята на Мортимър замлъкна за първи път тази вечер. Трубадурът се престори, че я настройва, но Ровена видя как поглеждаше крадешком към тях.

Фордис се почеса по главата и оредялата му коса щръкна на всички страни.

— Преди да преживея онази злощастна битка, предлагах услугите си на много господари. Вашият баща беше един от тях. Не можете да очаквате от мен да помня всичко, нали? Карлеон е само сянка в спомените ми. Какво значение има това сега? О, споменах ли вече нашия подарък? Ние ви носим подарък, уважаеми сър Гарет. — Той плесна с ръце. — Фреди, донеси подаръка!

Големият и малкият Фреди се втурнаха към грубо изтъкания чувал, оставен в един ъгъл. Баща й смушка Ъруин, който зяпаше с отворена уста, и взе чувала от ръцете на синовете си. Ръждивата чаша от перваза на камината в Ревълууд се търкулна в полите на Ровена. В смущението си тя забрави дори чувствата си към Гарет. Понечи да скрие чашата в диплите на роклята си, но Гарет я изпревари.

— Великолепно — изрече сухо той и побутна реликвата с върха на ботуша си. — Но не е и наполовина толкова хубаво, колкото другия подарък, който ми направихте.

Преди Ровена да е успяла да реагира, Гарет плъзна ръка в деколтето й. Тя се вцепени от ужас, когато пръстите му обхванаха едната й гърда и я опипаха с обидна интимност. Очите на баща й се разшириха от изненада. Лицето на Ъруин стана синьо като панталоните на чичо му. Но най-страшното за Ровена бяха ръцете на малкия Фреди, които се свиха в юмруци и отново се отпуснаха.

Ровена пламна от срам. В следващия миг ръката й замахна от само себе си. Искаше да удари Гарет, но забрави, че чашата с ейл все още беше в ръката й. Когато я видя, беше вече твърде късно и съдържанието й се изля в лицето на Гарет. Той примигна слисано. По челото и бузите му потече ейл, закапа от брадата му. В следващия миг устните му се опънаха в тънка линия, той я вдигна за косите и я стисна между коленете си. Ровена не виждаше нищо друго освен очите му, пламтящи от гняв, черни като въглен. Ала не се уплаши. Даже вирна предизвикателно брадичка. Гневът й по нищо не отстъпваше на неговия.

Някой се покашля. Едва сега Гарет забеляза, че в залата цареше пълна тишина. Откъсна поглед от Ровена и видя десетки, стотици хора, в чиито очи светеше задоволство. Те бяха чакали този миг почти двадесет години. Бяха чакали желязното му самообладание да рухне. Бяха чакали да видят в него момчето, убило Илейн от Тур в леглото й. И Ровена им беше дала тази възможност.

Стиснал зъби до болка, той освободи косите й от желязната си хватка.

— Върви си в стаята.

Тя стоеше гордо изправена между коленете му, нищо не издаваше вътрешното й треперене. За момент Гарет помисли, че ще му се противопостави, но Ровена само леко наклони глава и отговори кратко:

— Както желаете, милорд.

Жените и мъжете в залата жадно протегнаха шии, за да проследят пътя й до стълбището. Главата й беше добродетелно сведена, но раменете издаваха непоколебима решителност.

Марлис беше тази, която сложи край на напрегнатата тишина, като плесна с ръце.

— Какво става, Мортимър? Ще можеш ли да ни предложиш нещо не толкова забавно?

— Не ми се вярва. Защо по-добре не се обърнете към мечката Бартоломеус? Той е повече мъж от мен.

— Марлис е повече мъж от теб — извика някой от залата и гостите го възнаградиха с въодушевени викове и шумни смехове.

Никой не смееше да погледне Гарет, който изтриваше последните следи от лицето си с ръкав. Линдзи Фордис се скри между другите гости и отведе със себе си Ъруин и малкия Фреди. Когато джуджето изведе мечката в средата на залата, Гарет пое чашата, която му подаде Блейн, и я изпразни на един дъх. Съзнаваше, че трябва да последва Фордис, да довърши започнатото, но парещият му поглед отново и отново се връщаше към горния край на стълбата.

10

Гарет мина, препъвайки се, покрай вратата на стаята, която обитаваше от детските си години. След малко се върна и затърси опипом бравата. Забрави да се наведе, когато мина под рамката, и си удари главата. Простена, затвори вратата с ритник и направи няколко крачки, свел глава като бик, готов за атака. Беше изпил несметни количества бира, за да удави гнева си, но все едно, че беше пил вода. При гледката, която се разкри пред очите му, целият насъбрал се в сърцето му гняв заплаши да избие навън.

Ровена не се разхождаше пред камината, нервно кършейки ръце. Не беше и сгушена на пейката под прозореца, трепереща от тревога. Вместо това спеше дълбоко в средата на голямото легло, завита с дебелите завивки, като ангел върху облак от кожи. Златно-русата коса беше разпиляна по възглавницата. Челото й беше гладко и невинно, непомрачено от тревожни сънища. Тази невероятна наглост изтръгна от гърдите му дълбоко ръмжене.

Той протегна ръка, улови една от кожите и я дръпна рязко. Ровена се изтърколи и падна на пода.

— Ха! — извика Гарет и вдигна кожите от пода като завладяно знаме.

Ровена седна, примигна и разтри пулсиращия си лакът. Видът на Гарет би вцепенил и най-смелия противник. Той стоеше пред нея широко разкрачен, винаги безупречните му дрехи бяха смачкани и покрити с петна. Косите му стърчаха на всички страни и никакъв гребен не беше в състояние да ги укроти. От него се носеше миризма на опасност и на ейл.

— Леглото е мое — процеди той през здраво стиснати зъби.

Хвърли кожите на леглото и измъкна през главата си жакета и ризата. Тръшна се на леглото, без да свали панталона си, и дъските изскърцаха под тежестта му.

За момент Ровена остана неподвижна, с широко отворени очи, питайки се къде ли е бил толкова време. После вдигна рамене и легна направо на плочите, без да вземе нито една завивка, нито една кожа. Треперейки, се обърна по гръб. Досега не беше забелязала колко неравни бяха плочите, колко остри бяха ръбовете им. Точно под гръбнака й имаше крайно неудобна издатина. Въпреки неудобната си поза изпитваше странно спокойствие.

— Вие нямахте право — заяви тихо тя.

Изобщо не бе забелязала, че е изрекла мисълта си на глас, докато невярващото лице на Гарет не се появи над ръба на леглото.

— Какво каза току-що?

Тя отговори на погледа му съвсем спокойно.

— Казах, че нямате право да ме докосвате по този начин пред очите на баща ми.

— Нямам право? Нямам право? — Гарет се надигна заплашително. Ровена се дръпна назад, но той улови края на роклята й, сграбчи я под мишниците и я метна на дюшека. — Как така да нямам право? Ей сега ще те запозная с няколко факта относно правата си, скъпа лейди Ровена Фордис!

Очите му бяха точно пред нейните. Слава богу, че се бе подпрял на лакти, иначе щеше да я задуши под тежестта си.

— Аз те спечелих в честна игра. Онова копеле, баща ти, те заложи, както почтеният мъж залага крава или парче земя. Сега си моя. Имам право да правя с теб, каквото ми харесва. Имам това право от деня, когато те видях за пръв път. Мога да те завлека долу в залата и да разтворя бедрата ти пред очите на скъпоценния ти баща и никой няма да ми попречи, защото ти си моя. Нито един от мъжете в залата няма да се осмели да ме осъди.

Наранената гордост я направи лекомислена.

— Те ви осъждат за други неща, нали?

Очите на Гарет се присвиха в тесни цепки. Изведнъж й стана чужд. Ровена се опита да извърне лице, но той хвана брадичката й с една ръка и я принуди да го погледне.

— Дръж си езика зад зъбите, момиче. Тази нощ съм изпил толкова ейл, че до зазоряване мога да отнема девствеността на пет като теб — без никакви угризения на съвестта.

— Ако наистина сте изпили толкова много, значи не сте в състояние да направите нищо — отвърна тя.

— Искаш ли да опитаме?

Той отпусна стройното си тяло на воин върху нея и Ровена усети как по корема й се плъзна нещо твърдо. Отвори широко очи и го погледна ужасено. Може би беше жестоко, но Гарет никога не започваше битка, без да покаже оръжията си. Грубата милувка я накара да настръхне. Вълната и ленът между тях вече не осигуряваха защита.

Ровена прехапа устни и се опита да преглътне сълзите си.

— Защо искате да ме направите ваша любовница, след като баща ми и без това е повярвал, че съм такава?

Сълзите й му подействаха като кофа с ледена вода. Гарет простена и зарови лице в косата й, за да скрие какво въздействие му бе оказала.

— Знам каква си. Познавал съм и други като теб. Мека и сладка, но смъртоносна като отровен мед. Ако баща ти знае колко пъти съм стискал зъби, за да се овладея… — Горещите му устни помилваха слепоочието й.

— Не ми се подигравайте — пошепна тъжно тя. — Аз съм ощетената в случая, никой друг. Поканихте баща ми в замъка си, за да се включим в грозната ви игра. Доведохте семейството ми тук посред зима, умиращи от глад и замръзнали, макар да знаехте, че може да ги изненада снежна буря по пътя.

— Защо защитаваш баща си? — попита той, без да отделя устни от косата й.

— А вие защо го мразите?

Гарет не отговори. Устата му се плъзна към слепоочието и оттам към ъгълчето на устните й.

— Сигурно сте настанили семейството ми в съседната стая? — Тя искаше да го спре с всички средства, преди да вкуси изпития ейл от езика му. — За да чуват по-добре молбите и писъците ми? Не, Гарет, ако искате да ме направите курва, трябва да пазите тишина, защото аз се заклевам, че няма да извикам нито веднъж.

Той сграбчи ръцете й и ги вдигна от двете страни на главата.

— Ако си мислиш, че не мога да те накарам да закрещиш, много се лъжеш. — Изразът в очите му й показа, че не говореше за викове от болка.

Ровена едва успя да си поеме дъх, когато устата му завладя нейната. Опита се да се затвори вътрешно за целувката му, очаквайки, че той иска да я накаже и да й причини болка. Беше напълно неподготвена за нежността на атаката му. Когато устните й докоснаха неговите, в тялото му не остана нито капчица гняв и желание за отмъщение. На тяхно място дойде мекота, колкото обезоръжаваща, толкова и изкусителна. Езикът му мина по очертанията на устните й, после се потопи навътре и започна бавно и нежно да изследва устата й. Когато сплете пръсти с нейните, Ровена отговори на натиска, вкопчи се в едничката опора, която я предпазваше да не потъне в морето от скъпоценни кожи и сладостни чувства.

Тялото му се опря в нейното, бедро до бедро, корем до корем, като грижливо балансираше тежестта си, за да не я смачка. Тъмната му глава се плъзна надолу, смъкна ризата й, докато устните му нежно се сключиха около връхчето на едната гърда в милувка, която нямаше нищо общо с грубото докосване в залата преди малко. Гръдта й потрепери, нежната кожа се сви и настръхна под езика му. Тя простена тихо, насладата и срамът ускориха пулса й.

При тихия звук Гарет вдигна глава. Очите на Ровена бяха здраво стиснати. Той пусна ръцете й и обхвана брадичката й, за да я принуди да ги отвори. Сините зеници засияха, в тях нямаше сълзи. В дълбините им още светеше доверието, с което бе отговорила на целувката му в залата. Тя беше ранена, но не победена. Веднъж вече беше виждат този израз в пълни със сълзи сини очи. Доверието й беше противник, който не биваше да подценява. С негова помощ тя бе преодоляла бедността и предателството и бе показала достойнство, което беше неразбираемо за него. Сега това доверие щеше да го победи. Ако можеше да проси, сега, в този момент щеше да умолява Ровена да се отвори за него и да му позволи да удави огорчението и омразата в целителната й топлина. Тя подсмръкна тихо.

Той се отдели безмълвно от нея и седна на ръба на леглото. На местата, където тялото му беше докосвало нейното, Ровена усети хапещ студ. Седна в леглото, вдигна ризата си до брадичката и уви с ръце талията си. Несъзнателно прокара език по устните си, подути и наранени.

Върхът на показалеца й се плъзна нежно по един от белезите на гърба му.

— Гарет, моля те…

Той се сгърчи, сякаш докосването й го беше опарило. Тя да го моли — това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Махни се! Остави ме на мира.

Ако можеше да заподозре за какво искаше да го помоли Ровена, Гарет със сигурност щеше да отговори другояче. Тя искаше да го помоли поне за една малка любезност, за кратка усмивка, за проява на кавалерство, която да размаха пред лицето й като бучка захар. Беше готова да плати всякаква цена, защото не можеше да понесе, че той й бе обърнал гръб. При грубите му думи ръката й се отпусна като увехнал есенен лист.

След дълго мълчание Гарет чу тихите стъпки на босите й крака по плочките. Вратата се отвори със скърцане.

Макар че не се обърна, Гарет беше убеден — Ровена вървеше с изправена глава, с изпънати рамене. Наранената й гордост пролича съвсем ясно в тихия глас:

— Аз може би не съм в състояние да напиша името си, но не съм чак толкова глупава, за да не разбера истината. В Англия има само един човек, когото мразите така дълбоко като баща ми, и това е рицарят, когото сте изненадали в леглото с вашата скъпоценна Илейн.

Гарет много искаше да се обърне и да изкрещи истината в лицето й. Да отиде до вратата и да я раздруса, докато очите й се отворят и види баща си такъв, какъвто бе в действителност. Но остана неподвижен, взрян в ръцете си.

— Въпреки омразата си към баща ми вие се държахте много мило с мен, откакто живея при вас в Карлеон. Не знам защо искате той да си помисли нещо друго. Не мога да проумея какво съм направила, та ме мразите толкова много. — Вратата се затвори и щракането на бравата прозвуча ужасяващо окончателно.

— Аз не те мразя — проговори Гарет в празната стая. Думите, които последваха, бяха само шепот на духа му, докато притискаше между ръцете си болезнено пулсиращата си глава.

Ровена вървеше по безкрайните коридори, глуха за всичко друго освен за съскането на угасващите факли. Хъркането и стоновете, които се чуваха иззад вратите, звучаха недействително като най-тъмните часове на утринния здрач, като ехо от отдавна отминало време. Мрачните коридори растяха, ставаха все по-дълги и по-дълги.

— Света майко божия! — изплака стреснато Ровена, когато Марлис внезапно изникна пред нея в най-тъмния коридор. — Спести ми възмутените си погледи, Марлис. Никога ли не ти е хрумвало, че ужасно ми е омръзнало да се промъкваш към мен като онази с косата? Вече не мога да те понасям.

Марлис й препречи пътя, но Ровена спокойно я бутна настрана.

— Остави ме на мира. — Без да забележи, бе повторила думите на Гарет.

— Чакай! — Марлис я хвана за ръката. — Тук има някой, когото трябва да видиш.

Ровена погледна над рамото на Марлис. Вратата зад нея беше притворена. Блъсна ръката й и попита горчиво:

— Това сигурно е поредната ти извратена шега, нали? Да не би да си скрила в стаята Блейн, който ме чака, за да ме опозори? Или може би духа на лейди Илейн, сгушен в леглото с меч в гърдите?

Под тъмната грива Марлис побледня като платно.

— Ровена, моля те!

Молбата беше нещо необичайно за Марлис. Ровена мушна ръка под разбърканите къдрици и отметна косата й назад. Марлис потрепери, сякаш я беше ударила. Ровена не откри по лицето й никакви признаци на подигравка или злобно задоволство. Изненадана от собствената си жестокост, тя подреди отново косите на Марлис, кимна и отпусна ръце. Марлис бързо улови ръката й и я повлече след себе си.

Миризма на розмарин и гнило я удари в носа и тя кихна. Сините воали на дневната светлина бяха изчезнали от стаята на Илейн. На тяхно място танцуваха черни сенки — правеше ги дебелата свещ, поставена в лампа от рог. Ровена напрегна очи да различи нещо в полумрака. Вратата се затвори с трясък, вратите на големия гардероб се отвориха, влажни устни се впиха в бузата й. За момент повярва, че Марлис е успяла да я измами. Но даже в най-грубите си моменти Блейн не би могъл да я целува по такъв начин — той беше твърде изискан за подобна атака.

Ровена стисна ръка в юмрук и цапна главата, към която принадлежаха устните на бузата й.

— Олеле! — Ъруин отстъпи няколко крачки назад и се хвана за челото. — Божичко, Ровена, една целувка още не е причина да ме убиеш. Надявах се, че си се отучила да се държиш като селянка и си овладяла маниери на дама.

— Сцената в залата трябваше да те е научила на нещо по-добро — обади се момчешки глас, в който звънеше смях. — Щом има сили да хвърли чашата в лицето на Дьо Креси, просто не се осмелявам да си представя какво ще стори с теб.

Ровена се огледа търсещо. Бледото сияние, което се надяваше да види, се появи в полезрението й. Малкият Фреди се хвърли в прегръдките й.

— Няма нищо, няма нищо — изрече той, докато непохватно милваше гърба й. — Нямаш причини да плачеш. Ние сме тук и ще оправим нещата.

Сълзите на Ровена намокриха рамото му. За разлика от него тя знаеше, че времето, когато само оптимизмът им помагаше да се справят, е безвъзвратно отминало. Ъруин също се опита да я утеши, като помилва рамото й, но бързо дръпна ръката си, когато срещна мрачния поглед на зачервените й очи. В този момент се появи и големият Фреди. Сведената му глава беше украсена с дълги паяжини.

Ровена приседна на ръба на старото легло, изтри сълзите си и избърса носа си с крайчето на ръкава на големия си брат. Марлис остана до вратата, кръстила ръце под гърдите.

— Трябва да кажа, че съм силно затрогната от тази проява на семейна привързаност — изрече провлечено тя, — но искам да ви напомня, че сега най-важното е бързината. Гарет се е напил здраво, но опиянението му обикновено не трае дълго, а когато се събуди, настроението му никога не е добро.

Ровена изобщо не можеше да си представи, че настроението на Гарет би могло да бъде по-лошо от онова, в което го бе оставила. Ъруин се отпусна на колене пред нея. Откакто го бе видяла за последен път, изглеждаше пораснал. Над устните му личаха първите тъмни косъмчета.

Когато се обърна към нея, лицето му сияеше.

— Ние дойдохме, за да те спасим.

— Значи татко съжалява, че ме е проиграл на зарове? Наистина ли е дошъл да ме отведе у дома?

Ъруин се покашля смутено. Големият Фреди се взираше упорито в краката си. Затова пък малкият Фреди излезе напред. Твърде много обичаше Ровена, за да я лъже.

— Баща ни лежи под една маса в рицарската зала и хърка. Той не иска да има нищо общо с плана ни.

— Но като му кажете… — започна Ровена.

— Вече му казахме — прекъсна я спокойно малкият Фреди.

— Разбирам. — Ровена се опита да издърпа ръката си, но Ъруин я задържа с изненадваща сила. Очите му бяха впити в лицето й.

— Не съм сигурен, че си разбрала. Аз все още съм твоят годеник, Ровена. Ние сме обещани един на друг още когато бяхме деца. Аз ще удържа на клетвата си и ще пазя честта ти. За мен няма значение какво ти е сторило онова чудовище. Обещавам ти, че в брачното легло няма да ти напомням за твоето опозоряване и за загубата на невинността ти.

Кашлицата на Марлис прозвуча като смях. В този момент Ровена беше готова да я намрази. Едва успя да удържи на напора да изрита Ъруин в гърдите. Сведе глава и видя, че той беше коленичил точно върху тъмното петно на плочките пред леглото — последната следа от един живот, угаснал преди много години.

— Много мило — произнесе глухо тя.

Надигна се, изплъзна се от ръката му като призрак и мина покрай големия Фреди. Ръцете й инстинктивно намериха тежките кадифени завеси пред прозореца. Дръпна ги назад и се опита да отвори капаците. След няколко неуспешни опита това й се удаде. В стаята повя свеж, хладен вятър, тежките дипли затанцуваха див танц. Още преди гласът да проникне изкусително в главата й, тя знаеше на кого принадлежи.

— Говореше ли ти любовно? Шепнеше ли ти за женитба? Обещаваше ли да те отведе пред олтара?

Картината, която рисуваше Марлис, беше толкова далечна от действителността, че Ровена измъчено затвори очи. Гласът продължи:

— Ако останеш, той ще те използва. Зимните месеци са дълги и студени. Даже за монах ще е трудно да устои на прелестно момиче като теб в леглото си. Той се държи мило с теб, това е истина. Но като му омръзнеш, ще ти даде някоя дрешка и ще те прати при баща ти с братска целувка за сбогом.

Гласът на Марлис, който се бе превърнал в съскане, изведнъж омекна.

— Аз крия лицето си, защото нямам никакво желание да принадлежа на мъж. Всеки път, когато ме поглеждаше, баща ми говореше само за бъдещото си съюзяване с бащата на Блейн. Но все едно курва или съпруга, в нашата страна жената винаги е собственост на мъжа — негова играчка. Това ли е, което искаш от живота, скъпа Ровена?

Ровена отвори очи. Дворът под нея се виждаше във всички подробности. Под голите клони на един стар дъб бяха вързани четири коня. Всичко, което желаеше в този момент, беше отминалият ден никога да не е съществувал. До вчера крехката връзка между нея и Гарет още не беше напоена с отмъщение.

Марлис протегна ръка и попипа корема й.

— Какво ще стане, ако ти направи дете? Гарет не обича деца. Хлапето на Илейн го отвращаваше.

Дворът се разми пред очите й. Ровена хвана един кичур от косата си и го пъхна между устните си. Опита се да говори спокойно — никой не биваше да разбере какво й струваше да зададе въпроса, който я занимаваше от седмици.

— Какво стана с детето след смъртта на Илейн? Марлис внимателно измъкна кичура от устата й.

— Никой не знае. Детето изчезна в нощта, когато Илейн бе убита. Някои казват, че Гарет го удушил и го заровил в градината на замъка.

Ровена се вкопчи в перваза, за да не падне. Кестенявата кобила под дъба вдигна глава и тихо изцвили. Ровена сграбчи ръката на Марлис.

— Ще ни помогнеш ли?

Марлис кимна.

— Татко… — започна Ровена.

— Аз ще го изхвърля от Карлеон, преди Гарет да го убие. Не заслужава повече.

— Ами ти?

Марлис разтегна уста в хищническа усмивка и белите й зъби блеснаха.

— Гарет няма да ми стори зло. Той ме обича.

Малкият Фреди стоеше съвсем близо до тях. Ровена знаеше, че е чул всяка дума. Той й протегна ръка.

— Хайде да си отидем у дома.

— У дома — повтори тихо Ровена. — В Ревълууд.

— Не минавайте по големите пътища — нареди строго Марлис. — Скрийте се някъде и изчакайте една седмица, преди да се приберете в Ревълууд. Хлябът ще ви стигне, ако го разпределяте внимателно. Яжте само когато сте гладни.

Ъруин я погледна изненадано. В Ревълууд винаги ядяха само когато бяха много гладни.

— Трябва ли да откраднем конете? — попита със съмнение Ровена, макар че вече беше възседнала кестенявата кобила.

— Да не искаш Фолио да те настигне? — Марлис вдигна сърдито едната си вежда. — Или вълчите кучета на Гарет да те подгонят? Повечето от тях са обучени да убиват, не знаеш ли? — Ровена не знаеше това и би предпочела никога да не го узнае. Защо й трябваше да пита? — Както и да е — добави Марлис с горчива гримаса, — никога не бих позволила да откраднете наши коне. Тези животни са на Блейн. Даже ако те залови, ти ще му се усмихнеш с премрежен поглед и той няма да ви прати на палача.

Тя хвана Ровена за яката на вълнената наметка и я дръпна към себе си. Очите й неспокойно претърсваха хоризонта. Черното небе между голите клони на дърветата бързо изсветляваше.

— Никога не забравяй какво ти казах. Не му позволявай да те намери. Гарет мрази да загуби нещо, което му принадлежи.

Ровена се изправи на селото.

— Опитай се да намалиш удара, моля те. Кажи му, че никога не съм му принадлежала истински.

Марлис кимна с одобрителна усмивка. Ровена стисна юздите с две ръце, когато сестрата на Гарет нададе дрезгав вик и плесна кобилата по задницата. Стреснато, животното се втурна към изхода. Другите коне последваха кобилата, зарадвани, че най-после ще се раздвижат. Галопът водеше към свободата. Студен, влажен въздух нахлу в дробовете на Ровена, но не можа да прогони потискащата тежест от гърдите й. Тази нощ щеше да остави Карлеон и господаря му завинаги.