Отровата на Алкория

Глава II

В течение на един период, равен на четири земни денонощия, Сигнус-X-I изучи най-щателно звездната система, в която попадна, след като се отклони от пътя си. Четири денонощия, през които екипите, натоварени да следят локаторите и анализиращите устройства, спяха съвсем малко. И въпреки това резултатът бе разочароващ. Единствената планета, на която се спря изборът на Крис Холдън, за да извършат ремонта, беше огрявана от две ослепително блестящи слънца и уредите отбелязваха на нейната повърхност една сравнително постоянна температура, но все пак много висока, за да има условия за нормален живот без специална екипировка. Във всеки случай наситената с въглерод атмосфера щеше да наложи задължителното и постоянно носене на скафандър, което би затруднило задачата на ремонтните групи.

— Трябва да намерим друго място — реши Крис Холдън, сбърчил чело.

— В такъв случай налага се да действуваме бързо — измърмори уморено Викърс. — Корабът няма да издържи дълго в това състояние. А и обезопасяването…

— Струва ми се, че имам какво да предложа — подхвърли професор Ян Никълс, който проверяваше данните, сравнявайки ги с някои от тези на детекционните уреди в командната зала. — В тази галактика трябва да съществува система, идентична на нашата Слънчева система, ако съдя по събраните сведения от последните дни. По мои наблюдения с мегаскопа, изглежда, че една или повече планети от нея са имали сходна еволюция с тази на Земята. Ето космическите координати… В този им вид може да ги подадете директно в контурите на електронноизчислителните машини, командире.

Холдън взе данните, които му поднесе Никълс, хвърли им бегъл поглед, след което ги подаде на своя помощник.

— Програмирай веднага прехвърляне по тези координати — заповяда той. — Ще видим какво ще излезе. — Сетне отново погледна стария професор, който вече се бе заловил за работа: — Колко време определихте за прехода, професоре?

— Около два дни, ако поддържаме сегашната скорост.

Викърс направи гримаса, но потвърди:

— Ще поддържаме скоростта, Крис. Но това ще е последният ни шанс. Енергийните запаси са на изчерпване, а Пейвъл все още не е успял да включи единия от регенераторите.

— Хайде, да не губим време — реши Холдън. — Ще говоря с хората… Трябва да издържат още малко.

— Изтощени са — каза дежурният офицер.

— Всички сме така — отвърна сухо Холдън и натисна цяла поредица от превключватели. — Чуйте всички — обяви той с ясен глас, когато всички лампички на интеркома светнаха на контролното табло. — Тук е командирът Холдън. Няма да кацнем на планетата, чиито данни току-що анализирахме. Те са неблагоприятни, като се има предвид работата, която ни предстои. Професор Никълс счита, че е открил друга, по-гостоприемна звездна система, на около два дни път оттук. Ние ще се отправим към нея, като съблюдаваме същите условия за безопасност. Знам, че всички сте уморени, но трябва да издържим. Няма да позволя никакво нарушение на дисциплината, никакво отпускане, дори и временно. Не забравяйте, че се борим за живота си. С помощта на всички вас аз ще върна Сигнус-X-I на Земята. Край.

— Доста лаконично — обади се Хуана Сантос, която току-що бе влязла в командната зала. — Винаги ли сте така твърд с хората си, командире?

Холдън прекъсна интеркома и се обърна с лице към младата жена:

— Те са войници преди всичко, госпожице Сантос — каза той. — И знаят много добре, че единственият им шанс е да се подчиняват на заповедите без всякакви коментари. По този повод бих искал да ви направя една забележка, понеже говорим за дисциплина. Намирам, че от няколко дни доста ги глезите.

— Опитвам се само да облекча страданието им, командире — отвърна Хуана. — Те почти изнемогват от изтощение. На някои нервите им не издържат и…

— Знам, госпожице — сухо отсече Холдън. — Знам какво ще ми кажете, но при сегашните обстоятелства аз имам нужда от всички момчета. Така че ще ми доставите удоволствието да изкарате от стационара двамата мъже, които настанихте там без мое разрешение. Искам да бъдат по местата си след десет минути! Можете да предадете тази заповед от мое име на главния лекар Лестър. Нека им предпише някакъв допинг, ако трябва, но да са в състояние да си вършат работата. Това е.

Хуана Сантос стисна юмруци, но Холдън не й обърна повече внимание — той следеше цифрите по един от екраните на изчислителните машини. Програмата на прехода бе въведена в паметта на компютъра.

— Смяна на посоката след седем минути — извести изкуственият глас на главния компютър.

Гневна и разочарована едновременно, Хуана Сантос се обърна и тръгна към помещението, което служеше за лечебница. Доктор Лестър наведе глава, когато тя му разказа за разговора си с Холдън.

— Има право — каза той тихо. — Той е превъзходен офицер, госпожице Сантос, дори да ви се е сторил нечовечен днес.

Лестър посочи двамата мъже, които спяха на кушетките.

— Ще се опитаме да ги пооправим малко — въздъхна той. — Но Холдън залага последната си карта. Ако този път не успее, хората ще рухнат един след друг.

— А той? — избухна Хуана. — Той никога ли не се изморява?

Лестър не отговори. Знаеше, че Крис Холдън фактически не е мигнал, откакто бродеха из този непознат свят. Сутринта дори бе отказал да го преслуша…

— Помогнете ми, госпожице Сантос. Ще им направя инжекция…

Лицето на Крис Холдън се бе изопнало от умората и истинско чудо беше, че още можеше да се държи на крака. Той изпиваше цели литри силно кафе и почти не напускаше командната зала.

С поглед, прикован в планетата, чийто оранжев диск бързо нарастваше на екраните, Холдън попита: — Е, какви са данните?

— Обработват се, командире — промърмори операторът, който наблюдаваше един от терминалите.

— Докладвайте съобразно разшифровката.

— Слушам, командире.

Операторът започна да изброява дълга поредица от цифри. Атмосферно налягане на повърхността… Плътност… Състав на атмосферата… Температура… Радиация…

Крис Холдън наблюдаваше стария професор, който най-накрая се бе отпуснал върху купа хартии, затрупали работната му маса. Той спеше, опрял глава на сгънатите си ръце. За първи път от дни насам бегла усмивка пробяга по устните на Крис Холдън, докато гледаше учения. В същото време някаква притъпена възбуда се надигаше у него и потискаше умората, която подкосяваше мускулите му.

— Професоре — повика го той тихо, докосвайки рамото му с ръка.

— Оставете ме на мира, Холдън — измърмори недоволно ученият. — Оставете ме да спя…

Холдън го разтърси по-силно.

— Чуйте какво ще ви кажа, професоре! Струва си да бъде чуто — настоя той. — За миг ми се стори, че наближаваме Земята! Имахте право! Бога ми! Хванахме рядката птица!… Вижте!

Три малки сателита се появиха около планетата, която запълваше почти целия видеоекран. Отразената светлина на едно огромно ослепително слънце образуваше нещо като блестящ кръст в левия ъгъл на екрана.

— Най-хубавата гледка, която някога съм виждал! — подхвърли Холдън.

Ян Никълс се опита да стане, почервенелите му от безсъние очи се втренчиха в екрана.

— Бях сигурен, че тя съществува някъде, млади човече — каза той с мъка. — Математиката не лъже никога… А сега ме оставете да спя. Повече нямате нужда от мен… Ако не сметнете, че прекалявам, бих желал да кажете на вашите хора също да си починат. Наистина го заслужиха.

Холдън поклати глава и погледна Джеф Викърс, който залиташе в своя ъгъл, без да съзнава какво става в командната зала. Те бяха издържали. До един. Внезапно го обзе желание да включи всички високоговорители, за да каже на всички тези хора, които сам бе избрал, колко много ги обича.

Натисна всички превключватели и гласът му отекна из целия кораб. Глас, който се силеше да изглежда монотонен колкото може повече въпреки надигащото се вълнение.

— Тук е командирът Холдън — каза той. — Планетата, към която се приближаваме, отговаря на всички необходими за нас условия. Ще минем в ниска орбита, за да извършим последните наблюдения, преди да кацнем. Искам от вас още едно малко усилие за маневрите по приближаването. После ще можете да си починете.

Той щеше да спре дотук, но срещна погледа на своя помощник, който идваше на себе си с цената на огромно усилие. Поглед суров, отправен ненадейно, и Холдън побърза да добави:

— Гордея се с вас, момчета… Свършихте превъзходна работа.

— Това намери само да кажеш — подхвърли Викърс, когато връзката прекъсна. — Знаеш ли, Крис, понякога се питам дали нямаш паве на мястото на сърцето си.

И допълни с насмешка:

— Най-добрият офицер от цялата земна космическа флота! Ако не те познавах, щях да се изкуша да добавя: и най-безчовечният. Но аз те познавам, Крис Холдън! Май се дразниш, че те познавам така добре, а?

— Затваряй си устата — извика Холдън, облягайки се с ръце на един от пултовете, сякаш несъгласен с направената му характеристика. — Имам задача, която трябва да изпълня: да спася тези момчета и да ги върна живи и здрави. Останалото е четиво за сантиментални девици. По-добре се заеми с влизането в орбита.

Само двайсетина часа по-късно Сигнус-X-I меко кацна на непознатата планета, след като извърши поредица от кръгови движения в ниска орбита, което даде възможност на изтощения екипаж да събере сили преди самите маневри за кацане.

Крис Холдън най-грижливо бе подбрал мястото за кацане на брега на един от големите океани на планетата, недалеч от екваториалната зона. Земният космически кораб стоеше неподвижно сред нещо като горска полянка, само на стотина метра от покрития с фин пясък плаж, до който замираха леките вълни, които меко диплеха спокойната вода. Необикновени палми с дълги листа, прозирни като дантела, растяха край брега. По-нататък се простираше местност, обрасла с буйна растителност, сред която се открояваха ярките, украсени с разнообразни багри цветя, като пламъчета от запалени огньове. Нежнозелени гроздове с неестествена големина, силно наподобяващи огромни чепки грозде, висяха тук-там по дърветата. Изобилната природа напомняше много на тази в тропическите области на планетата-майка, но климатът беше по-умерен все пак. Освен това растенията изглеждаха болни от гигантизъм. От наблюдателния си пост, където се върна, след като си позволи няколко часа възстановителен сън, Крис Холдън забеляза някакви странни папрати, високи около десетина метра, едва поклащащи се от лекия бриз, който духаше от океана.

— Бихме могли да се поразтъпчем малко — предложи Джеф Викърс. — Всичко изглежда тихо и спокойно.

Холдън се реши най-после:

— Два часа почивка за всички — обяви той. — Изрично забранявам да се отдалечавате на повече от двеста метра от кораба. Трябват ми доброволци за разузнаване. Това място прилича на райско кътче, но ми се иска детекторите да го потвърдят. Мерки за сигурност — както винаги. Заповедите се отнасят и за пътниците.

Той се обърна към доктор Лестър, който очакваше неговите нареждания:

— Джон… Можете да свалите от кораба вашите измервателни уреди. Добре би било да разполагаме по възможно най-бърз начин с първоначалните сведения относно естествените ресурси на тази планета.

Лекарят на Сигнус-X-I поклати глава:

— Ако тези гроздови чепки могат да се ядат, няма да ни липсват витамини! — засмя се той. — Ще изследвам веднага водата на потока, който тече край полянката, и морската вода също.

Половин час по-късно един от централните люкове се отвори, оттам автоматично се спусна бордова стълба, за да позволи на хората от кораба да стъпят на земята, покрита с жълта, гъста трева. Хуана Сантос има честта първа да стъпи на непознатата земя. Тя пое дълбоко свежия, изпълнен с приятни благоухания въздух, протегна се срещу слънцето, в чиято светлина на фона на синьото небе странно блестеше един от сателитите на планетата, после се отправи към гората, очарована от толкова много красота.

Малко след това Холдън отиде при нея. Тя се бе загледала в тихата вода на едно ручейче, което лъкатушеше през поляната, преди да се влее в морето.

— Струва ми се, че бях груб с вас — започна Холдън, без да й даде време да отговори. — Но се надявам, че вече не ми се сърдите?

Тя отправи към него теменужения поглед на леко изтеглените си встрани очи и едва доловимо се усмихна.

— Тогава бих ви удушила. Сега не знам… Трябва да призная, че постигнахте смайващ резултат с вашите хора, но сигурен ли сте, че не са ви намразили от дъното на душата си за всичко това, което ги накарахте да изтърпят през последните дни?

— Аз не искам от тях да ме обичат — въздъхна Холдън, сядайки на тревата. — Само да ми се подчиняват. Космическият полет съвсем не е неделна разходка. А когато се превърне в произшествие, какъвто беше нашият случай, всичко, което може да наподоби отблизо или далеч някакво чувство, се превръща в слабост…

Хуана се приближи до него, седна, откъсна една тревичка и започна разсеяно да си играе с нея:

— Може би сте прав, командире…

— Командир… — въздъхна отново Холдън — ако знаехте, има моменти, в които този чин се превръща в истинско бреме. Направете ми удоволствието, госпожице Сантос, наричайте ме Крис. Вие не сте подчинена на военната йерархия. Това ще ме облекчи малко!

— Дадено, но само ако и вие ме наричате с малкото ми име… — усмихна се младата жена.

— Добре, Хуана — съгласи се Холдън, като се изправи и й подаде ръка. — Елате, бих желал да хвърля един поглед на…

Той не довърши изречението си, очите му се разшириха от изненада. От другата страна на потока някакво съвсем младо момиче с руси, та чак бели коси ги гледаше усмихнато. То носеше къса бяла рокля, която разкриваше до над коленете изящните нозе, а едно голямо оранжево цвете украсяваше косите му отляво. Лицето й излъчваше особена прелест, а усмивката откриваше малки, ослепително бели зъби.

— По дяволите! — изруга тихо Холдън. — Хуана, кажете ми, че не сънувам! Този рай е обитаван… На тази планета има живот!

— И то какъв живот! — допълни Хуана Сантос. — Това момиче е толкова хубаво, че дъхът ти секва!

Холдън направи една крачка към грациозното видение. Момичето не изглеждаше уплашено. То изрече няколко думи на непознат, особено мелодичен език и избухна в звънък смях, след което побягна, подскачайки в тревата с босите си нозе и докато Холдън и неговата спътничка се обърнат, то беше вече изчезнало сред високите дървета, които ограждаха поляната.

— Викърс имаше право — промълви замислен Холдън. — Когато приближавахме към планетата, детекторите регистрираха някакви скупчвания, които в крайна сметка биха могли да се приемат за малки поселища. Но при наличието на тази растителност той не можеше да бъде сигурен. Сега…

— Изглежда, че тази констатация не ви радва особено много — учуди се Хуана.

Холдън поклати глава.

— Винаги съм много развълнуван, когато открия планета, на която животът е приел материални форми, Хуана — отговори той. — Но в положението, в което се намираме сега, бих предпочел да попаднем в необитаван свят… Не сме достатъчно технически подготвени за контакт с интелигентни същества. А имаме и друго да вършим освен обичайните мерки, които вземаме, щото контактът да не се превърне в катастрофа. Трябва веднага да се върнем на кораба. Нищо не знаем за умственото развитие на обитателите на този непознат свят, в който дойдохме без предупреждение. Не сме засекли нито радиосигнали, нито каквото и да е друго излъчване по време на маневрите в орбита, което може да означава, че се намираме пред една доста изостанала форма на живот, ако изхождаме от нашите концепции. Появата на космически кораб може сериозно да обърка тези същества, зле подготвени за такава среща… Налага се да вземем всички предпазни мерки.

— Мисля, че всъщност това е едно разумно решение — одобри Хуана. — Толкова грешки са били правени в миналото… Интересното е, че това момиче видя много добре кораба сред поляната…

— Какво имате предвид по-точно?

— Казвате, че не сте открили никаква следа от развита цивилизация на тази планета, нали? — продължи Хуана.

— Точно така.

— Как ще обясните тогава, че гледката, която се разкри пред тази млада особа, не й направи ни най-малко впечатление, Крис? Тя не беше нито учудена, нито изплашена…

— Това озадачи и мен — замислено изрече Крис Холдън. — Изглеждаше напълно безгрижна…