На Сигърни Фей
Изцяло тука, отсам Рая…
Там мъдрите покой не знаят.
Опит е думата, с която много хора назоват своите грешки.
Стиховете в тази книга са преведени от Владимир Левчев
Еймъри Блейн наследи от майка си всички нейни черти без няколкото случайни и неизразими, заради които си заслужаваше да се роди. Баща му, слабодушен неразговорлив човек, пристрастен към Байрон и към навика да придремва над „Енциклопедия Британика“, забогатя на трийсет години, след смъртта на двамата си по-големи братя, преуспяващи чикагски борсови посредници, и в първото опиянение от чувството, че светът е негов, замина за Бар Харбър, където се запозна с Биатрис О’Хара. Последствието от тази среща бе, че Стивън Блейн дари потомствата със своята почти шестфутова височина и със склонността си да се колебае в съдбоносни моменти — две особености, които предаде на сина си Еймъри. Години наред Стивън Блейн се мержелееше някъде във фона на своя семеен живот, ненатраплива фигура с лице, невзрачно от безжизнена изтъняла коса, вечно погълнат от „грижи“ по жена си, вечно измъчван от мисълта, че не я разбира и не може да я разбере.
Но Биатрис Блейн! Това се казва жена! Снимките от ранната й младост, направени в имението на нейния баща в Лейк Джинива, щата Уисконсин, или в римския манастир „Светото сърце“ — образователен каприз, достъпен в ония години само за дъщерите на изключително богатите, — показваха изящната крехкост на външността й, съвършеността и изтънчената простота на облеклото й. Бляскаво бе образованието, което тя получи — младостта й мина в ренесансово великолепие, натрупа знания за най-новите сплетни из старите римски родове, познаваха я като приказно богато американско момиче Кардинал Витори, кралица Маргерита и някои други по-дискретни знаменитости, за които само да бе чувал, човек трябваше да притежава значителна култура. В Англия Биатрис се научи да предпочита уиски със сода пред вино, а след една зима във Виена светските й разговори придобиха широтата на двусмислието. В края на краищата Биатрис О’Хара попи образование, каквото не е възможно някога да се повтори; знания, измерими с обилието от неща и хора, към които човек може да таи презрение, но да показва благоразположеност; култура, обогатена с всички изкуства и традиции, безплодна откъм идеи, в оня последен ден пред залеза, когато великият градинар подрязва несъвършените рози, за да отгледа една съвършена пъпка.
В някакъв не особено значителен момент от живота си тя се върна в Америка, запозна се със Стивън Блейн и се омъжи за него — направи го почти само затова, защото беше малко отегчена, малко тъжна. Единственото си дете износи в унил сезон на годината и го доведе на белия свят в един пролетен ден на деветдесет и шеста.
Когато Еймъри навърши пет години, той вече беше прелестна компания за нея. Момченце с кестенява коса, с огромни хубави очи, до красотата на които щеше да дорасне с времето, с волен ум, със силно въображение и с вкус към екстравагантното облекло. Между четвъртата и десетата си година, в колата на своя дядо, той кръстоса с майка си страната от Коронадо, където тя така се отегчи, че получи нервна криза в някакъв луксозен хотел, та чак до Мексико Сити, където пък прекара лека заразна туберкулоза. Това премеждие не й беше неприятно и по-късно Биатрис черпеше от него основните тонове на атмосферата, която създаваше около себе си — особено след няколко сразяващо силни питиета.
Така, докато богатските момченца с повече или по-малко късмет ядосваха гувернантките си по плажовете на Нюпорт или ядяха плесници, или ги наставляваха, или им четяха на глас поучителни книги, Еймъри хапеше безропотните пикола в хотел „Уолдорф“, преодоляваше вроденото си отвращение към камерната музика и към симфониите и получаваше високоспециализирано образование от своята майка.
— Еймъри.
— Да, Биатрис. (Доста странно обръщение към една майка, но тя го насърчаваше.)
— Скъпи, да не си посмял да станеш от леглото. Открай време подозирам, че ранното ставане в ранно детство изнервя човека. Клотилда ще ти донесе закуската в леглото.
— Добре.
— Днес се чувствам много стара, Еймъри — въздъхва тя, лицето й — въплъщение на патетичността върху рядка бисерна гравюра, гласът — изискано овладян, ръцете — грациозни като на Сара Бернар. — Нервите ми са изопнати до скъсване, до скъсване. Още утре трябва да напуснем това ужасно място и да потърсим слънчевата топлина.
Проницателните зелени очи на Еймъри надникват през чорлавата, разпиляна върху челото коса към майка му. Дори на тази възраст той не си прави илюзии за нея.
— Еймъри.
— Какво има?
— Искам да вземеш гореща вана, толкова гореща, колкото можеш да издържиш, за да си отпуснеш нервите. Ако желаеш, можеш да четеш във ваната.
Преди да бе навършил десет, тя го подхрани с откъси от „Галантни празници“ на Дебюси; на единайсет той вече умееше да разговаря свободно, макар и мъгляво, за Брамс, Моцарт и Бетховен. Един следобед в Хот Спрингс, останал сам в хотела, той опита кайсиевия ликьор на майка си и тъй като вкусът много му се услади, доста се омая. Отначало му беше забавно, но във въодушевлението си опита и една цигара и тогава го събори обичайната плебейска реакция на организма. Въпреки че тази случка ужаси Беатрис, донякъде и тайно я развесели и се превърна в част от нещо, което по-младото поколение би нарекло нейния „номер“.
— Моят син — чу я един ден Еймъри да разказва в стаята, препълнена с благоговеещи от възхита жени — е крайно изтънчен и обезоръжаващо пленителен, но е много крехък, всички в нашия род сме крехки; тук, нали разбирате.
Ръката й се открои блестящо бяла върху красивите гърди; после, снишавайки гласа си до шепот, тя им разправи за случая с кайсиевия ликьор. Те се разсмяха, защото Биатрис разказваше увлекателно, но същата вечер бяха заключени много долапи, за да бъдат предпазени от всевъзможни бели разните малки Бобита и Барбари…
Семейните странствания неизменно се осъществяваха с голям замах; две прислужнички, личната кола или самият мистър Блейн, ако се случеше на разположение, и много често лекар. Когато Еймъри се разболя от коклюш, четирима възмутени специалисти ядно се прострелваха с погледи, докато стояха надвесени над неговото легло; когато хвана скарлатина, броят на асистиращите заедно с лекарите и сестрите възлизаше на четиринайсет. И тъй като кръвта не е вода, те успяха някак да го вдигнат на крака.
Семейство Блейн не се установиха в никой град. Останаха си семейство Блейн от областта Лейк Джинива; радваха се на предостатъчно роднини, които им заместваха приятелите, и на завидна слава от Пасадина до Кейп Код. Но Биатрис развиваше все по-силно предпочитание към новите познанства, защото изпитваше властна необходимост да разказва отново и отново някои истории — като например тази за своето крехко телосложение и за многобройните му лечения или спомените си от годините в чужбина. Като фройдистки сънища те трябваше да бъдат изхвърляни навън, иначе щяха да заседнат в нея и да похитят нервите й. Само че Биатрис нямаше добро мнение за американските жени, а още по-лошо бе то за блуждаещите преселнички от Запада.
— Та те говорят на диалект, скъпи ми Еймъри — каза му тя, — не на южняшки или на бостънски, нито на какъвто и да е местен диалект, просто на диалект. — Мислите й отлетяха някъде далеч. — Вадят от нафталина стария лондонски изговор, дето толкоз е западнал, че никакъв го няма, та да не би случайно да остане неизползуван. Говорят като английски икономи, прекарали няколко години в трупата на Чикагската опера. — Думите й станаха почти несвързани. — Представи си…, идва един момент в живота на всяка западнячка… тя знае, че мъжът й достатъчно е преуспял, за да си позволява… даже диалект… опитват се на мен да правят впечатление, момчето ми…
Въпреки че възприемаше тялото си като съвкупност от слабости, тя смяташе душата си за не по-малко болна и затова й бе отредила особено важно място в живота си. Някога Биатрис беше католичка, но след като откри, че свещениците са безкрайно по-грижовни в моментите, когато губеше или възвръщаше вярата си в майката-църква, тя запази пленително колебливо отношение към нея. Често я възмущаваше буржоазната същност на американското католическо духовенство и бе напълно убедена, че ако живееше в сянката на големите европейски катедрали, нейният свят все пак щеше да е тънко пламъче върху мощния олтар на Рим. Въпреки всичко след лекарите свещениците бяха любимото й развлечение.
— Ах, епископ Уистън — ще рече тя, — не бих искала да ви занимавам със себе си. Мога да си представя навалицата от истерични жени, които се суетят пред вашата врата и умоляват да им съчувствате, да бъдете simpatico към тях — и след пауза, запълнена от свещеника, — обаче моята душа е по-особено и по-различно устроена.
Само пред епископи и пред по-висши сановници би разкрила тя нежните си чувства към духовенството. При своето първо завръщане в родината бе срещнала в Ашвил един езичник, младеж от Суинбърнов тип, по чиито страстни целувки и несантиментални разговори изживя силно увлечение — двамата обсъдиха с интелектуална влюбеност, но без сълзливост всички „за“ и „против“ на положението. В края на краищата тя реши да се омъжи в подходяща среда, а младият езичник от Ашвил преживя криза на духа, после влезе в лоното на католическата църква и сега беше монсеньор Дарси.
— Истина ви казвам, мисис Блейн, останал си е същият обаятелен събеседник, напълно достоен да бъде дясната ръка на кардинала.
— Един ден Еймъри ще отиде при него, сигурна съм в това — промълви красивата дама, — и монсеньор Дарси ще разбере и него, както разбираше мен.
Еймъри навърши тринайсет години, висок и строен, и повече от всякога приличаше на келтската си майка. От време на време образованието му поемаха частни учители — идеята бе да „поддържа равнището“, като на всяко ново място „подемаха уроците оттам, докъдето бе стигнал“, но тьй като никой учител не успя нито веднъж да установи докъде бе стигнал, умът му все още беше в доста добра форма. Неясно си остава какво биха направили от него още няколко години такъв живот. Но на път за Италия с Биатрис, на четири часа от сушата, апендиксът на Еймъри се спука, навярно от прекалено много закуски и обеди в леглото, и след порой от неистови телеграми до Европа и Америка, за изумление на всички пътници, големият параход бавно описа завой назад и се върна в Ню Йорк, за да разтовари Еймъри на кея. Съгласете се, че ако не бе живот, то поне бе величествен.
След операцията Биатрис получи нервна криза, който подозрително приличаше на делириум тременс, и оставиха Еймъри в Минеаполис, обречен да изкара следващите две години с леля си и чичо си. Там за първи път грубият просташки въздух на западняшката цивилизация го спипа, както се казва, по бели гащи.
Устните му презрително се свиха, когато я прочете.
Устройвам празненство с шейни (гласеше поканата) в четвъртък, седемнайсети декември, в пет часа и ще ми бъде много приятно, ако можеш да заповядаш.
Искрено твоя
Майра Сейнт Клеър
R.S.V.Р1
От два месеца живееше а Минеаполис и се бореше преди всичко да прикрива от „другите в училище“ силното си чувство за превъзходство над тях, но това негово убеждение почиваше върху подвижни пясъци. Един ден се бе самоизтъкнал в час по френски (беше в напредналия курс) за безкрайно смущение на мистър Риърдън, чието произношение Еймъри презрително осмя, и за всеобща радост на класа. Мистър Риърдън, който бе прекарал едва няколко седмици в Париж, и то преди десет години, започна да си отмъщава с глаголите, щом разтвореше учебника. Но друг път Еймъри се изфука в час по история и последствията бяха пагубни, защото в този клас момчетата бяха негови връстници и цяла седмица след това си подхвърляха резливи намеци:
— Ооо, как да ви кажа, за мен ам’риканската революция е до голяма степен дело на средните клааси…
Или пък:
— Вашингтон е потомък на чиста благородническа кръв… ооо, без никакви примеси, доколкото ми е известно.
Еймъри направи ловък опит за отбой, като нарочно взе да допуска груби грешки. Две години по-рано бе започнал да пише история на Съединените щати, която, макар да стигаше само до колониалните войни, бе провъзгласена от майка му за възхитителна.
Главната му непохватност беше в спорта, но щом откри, че тъкмо там е пробният камък за влиянието и популярността в училище, Еймъри започна да полага бесни, неизтощими усилия да блесне в зимните спортове и макар че старанието не му спестяваше болките и огъването в глезените, всеки следобед той храбро пореше леда по пързалката „Лорелай“ и се питаше след колко още време ще може да размахва хокейния стик, без, необяснимо как, да го заплита в кънките си.
Поканата за празненството с шейни на мис Майра Сейнт Клеър прекара сутринта в джоба на сакото му в плътен физически досег с късче фъстъчен карамел, цялото полепнало с власинки. Следобед той с въздишка я извади на светло и след известно премисляне и чернова върху гърба на латинската граматика за начинаещи съчини отговора:
Скъпа мис Сейнт Клеър,
Беше ми наистина приятно да получа тази сутрин твоята наистина любезна пукана за вечерта на идущия четвъртък вечер. Ще се радвам и действително ще бъде учарован да ти поднеса моите благопожелания вечерта на идущия четвъртък.
Твой верен
Така в четвъртък той закрачи умислен по хлъзгавите, разринати с лопати тротоари и къщата иа Майра изникна пред погледа му някъде към пет и половина — закъснение, което, както си въобрази, майка му щеше да одобри. Повъртя се пред прага, полупритворил равнодушно очи, и предвиди много точно влизането си. Щеше да прекоси стаята, без да бърза, щеше да се приближи към мисис Сейнт Клеър и да произнесе с най-подходящия тон:
„Скъпа мисис Сейнт Клеър, ужасно съжалявам, че закъснях, но прислужницата ми — тук се сепна, защото осъзна, че думите не са негови, — но ние с чичо ми трябваше се срещнем с един човек… Да, запознах се с вашата очарователна дъщеря в класа по танци.“
След това щеше да подава ръка, пускайки в употреба пред всички колосани женички лекия си получужбински поклон и бегло щеше да кимне на момчетата, вцепенени на сковани групички наоколо, в които намират взаимна закрила.
Икономът (един от тримата и Минеаполис) рязко разтвори вратата. Еймъри пристъпи вътре и свали шапката и палтото си. Изненада се леко, като не чу пронизителни врякащи разговори от съседната стая, и реши, че тук сигурно е много изискано. Одобри това, както одобри и иконома.
— Мис Майра — каза той.
За негово изумление икономът противно се ухили.
— Ъхъ — произнесе, — тука си е.
Той не съзнаваше, че неговото неумение да постигна лондонския диалект разваляше класата му. Еймъри го изгледа студено.
— Обаче — продължи икономът, ненужно повишавайки глас — само тя си остана тука. Компанията тръгна.
Еймъри изгуби дъх от ужаса, който внезапно го връхлетя.
— Какво?
— Чака Еймъри Блейн. Май сте вий, нъл тъй? Майка й заръча, ако додете до пет и половина, двамата да стигнете останалите с пакарда.
Отчаянието на Еймъри кристализира напълно с появата на самата Майра, опакована до ушите в палто с висока яка, лицето й — неприкрито нацупено, гласът — любезен, но принуден.
— Здрасти, Еймъри.
— Здрасти, Майра. — Той издаде напрежението си.
— Е, все пак дойде.
— Ъъ… ще ти обясня. Предполагам, че не си чула за произшествието с колата — измисли той.
Очите на Майра се разшириха.
— С кого?
— Ами — продължи той безразсъдно — с чичо, леля и мен.
— Загина ли някой?
Еймъри замълча, после кимна.
— Чичо ти? — тревожно.
— А, не, само един кон, един такъв сив.
При тези думи икономът ирландец се изкикоти.
— И сигурно е изкарал от строя мотора — подхвърли той. Еймьри беше готов да го разкъса без капка угризение.
— Да тръгваме — каза хладно Майра. — Вероятно разбираш, Еймъри, че след като шейните бяха поръчани за пет часа и всички бяха навреме, нямаше как да те чакаме…
— Е, не съм виновен аз!
— Затова мама каза да поостана до пет и половина. Ще настигнем шейните, преди да се появят в клуба „Минехаха“.
Раздраната самоувереност на Еймъри се свлече от него. Представи си как щастливата компания лети със звън през снежните улици, как лимузината приближава и собствения си ужас, когато пред очите на всички двамата с Майра излязат от нея, шейсетте укорителни погледа, своето извинение — този път истинско. И шумно въздъхна.
— Какво? — попита Майра.
— А нищо. Прозинах се. Ти сигурна ли си, че ще ги настигнем, преди да отидат там?
Започна да храни слаба надежда, че ще успеят да се вмъкнат в клуба „Минехаха“ и ще посрещнат останалите там, че компанията ще ги завари в претръпнало усамотение пред камината, и почти си възвърна изгубения фасон.
— Разбира се, ирландецо, ще ги настигнем, няма да ги изтървем, но трябва да побързаме.
Той усети как стомахът му се сви. Докато влизаха в колата, замаза надве-натри с боята на дипломатичността доста грубичкия план, който вече бе скалъпил. Планът се градеше някои сведения, че Майра го смята за „ужасно красив с нещо много английско в него“, които лукаво бе събирал па уроците по танци, ласкаейки останалите.
— Майра — промълви той, като сниши глас и внимателно подбираше думите си, — моля те за хиляди извинения. Можеш ли изобщо да ми простиш?
Тя се вгледа изпитателно в него, в нетрепкащите му зелени очи, и устата, която беше квинтесенция на романтичността за нейния тринайсетгодишен колежански вкус. Да, Майра много лесно можеше да му прости.
— Ами… да… разбира се.
Той отново впи очи в нейните, после сведе поглед. Миглите му бяха дълги.
— Ужасен съм — каза тъжно. — Не съм като другите. Не знам защо вечно правя не това, което трябва. Предполагам, защото всичко ми е безразлично. — А след това предизвикателно: — Препуших. Получих сърцебиене от пафкане.
Майра си представи целонощен тютюнев разгул и Еймъри бледен и сгърчен от последствията на никотинизираните дробове, и възкликна:
— О, Еймъри, не трябва да пушиш. Ще навредиш на растежа си!
— Все едно ми е — продължи мрачно той. — Няма как. Вече ми е навик. И без това съм извършил маса работи, за които, ако научат наш’те… — замълча колебливо, за да даде възможност на нейното въображение да обрисува черни ужаси — миналата седмица бях на стриптийз.
Майра беше победена. Той отново насочи зеления си поглед към нея.
— Ти си единственото момиче в града, което много ми харесва — възкликна в изблик на чувство. — Ти си simpatico.
Майра не остана много сигурна в значението на последното, но й прозвуча стилно, макар и смътно неприлично.
Гъст здрач се бе разстлал навън и при един остър завой лимузината я люшна към него; ръцете им се докоснаха.
— Не трябва да пушиш, Еймъри — прошепна тя. — Сам знаеш, че не трябва.
Той поклати глава.
— Никой не го интересува това.
Майра се поколеба.
— Мен ме интересува.
Нещо трепна в Еймъри.
— Ами, интересува те! Та ти си хлътнала по Фроги Паркър. Няма човек, който да не знае.
— Не, не съм… — много бавно.
Мълчание, в което Еймъри потръпна от вълнение. Както седеше в колата, уютно закътана от смрачения леден въздух навън, у Майра имаше нещо пленително. Майра — вързопче от дрехи с кичури руси къдрици, провиращи се изпод плетената й шапка.
— Аз пък съм хлътнал… — Замълча, понеже чу младежки смях да ехти в далечината, и като надникна през замръзналото стъкло нататък по осветената от стълбовете улица, различи тъмните силуети на пързалящата се компания. Трябваше да действа бързо. С отсечено поривисто движение той сграбчи ръката на Майра — палеца й, да бъдем по-точни.
— Нареди му да кара право в клуба — прошепна й той. — Искам да ти кажа нещо. Трябва да ти го кажа.
Майра забеляза компанията отпред, за миг се мярна майка й, а после, жалко за благовъзпитанието, погледна в очите до нейните.
— Завий по тази улица, Ричард, и карай право в клуба! — изкрещя тя в съобщителната тръба. С въздишка на облекчение Еймъри потъна назад в меката тапицерия на облегалката.
„Мога да я целуна — помисли си. — Бас държа, че мога. Бас!“
Небесният купол над тях ту кристализираше прозрачно бистър, ту тънеше в мъгла, а нощният мраз наоколо тръпнеше в богатство от вълнения. От стълбите на клуба се протягаха пътища до хоризонта — черни гънки върху бялото одеяло; огромни преспи сняг като следи от гигантски къртичини ги обточваха отстрани. Майра и Еймъри спряха на стълбите да погледат бялата празнична луна.
— Бледата лунна светлина като тази — Еймъри неопределено махна — прави хората тайнствени. Сега приличаш на малка вещица без шапка с разрошена коса. — Ръцете й посегнаха нагоре. — О, остави я, толкова е хубава!
Понесоха се по стълбите и Майра го въведе в мечтаната от него малка пещера с разгорян уютен огън в камината пред едно масивно меко канапе, в което се потъваше. Няколко години по-късно тази стая щеше да се превърне за Еймъри в голяма сцена, в люлка на не един от емоционалните му сривове. Сега обаче те се заприказваха за пързаляне с шейни.
— Забелязала ли си, че на всяка пързалка се оформя малка група срамежливци — подхвърли той, — които вечно се нареждат на опашката на шейната, все нещо се спотайват, шепнат и остават зад гърба на другите. И винаги има по едно шантаво кривогледо момиче — показа нагледно, ужасно разкривявайки лице, — което се сопва на достопочтените шаперони.
— Толкова си особен — дивеше му се Майра.
— Кво искаш да кажеш? — моментално съсредоточи вниманието си Еймъри, най-после на свой терен.
— Ами винаги говориш едни такива щури приказки. Защо не дойдеш утре на ски с мен и с Мерлин?
— Не ми харесват момичетата денем — отряза той, но като помисли, че е прекалил с безцеремонността, добави: — Но ти ми харесваш! — И след като прочисти гърлото си: — Харесвам те на първо, второ и на трето място.
Очите на Майра се премрежиха замечтано. Колко има да разказва на Мерлин! Тук на канапето с това възхитително момче… огъня в камината… чувството, че са сам-сами в огромната сграда…
Майра се предаде. Обстановката беше повече от подходяща.
— Аз те харесвам на първите двайсет и пет места — призна си тя с треперещ глас, — а Фроги Паркър чак на двайсет и шесто.
За един час Фроги беше паднал с двайсет и пет точки. И още не го знаеше.
А Еймъри, озовал на място, бързо се наведе и целуна Майра по бузата. Никога преди не бе целувал момиче и любопитно близна устните си, сякаш беше мляснал неизвестен плод. После, като диви цветя във вятъра, устните им се приплъзнаха за миг.
— Ние сме ужасни — тихо ликуваше Майра. Тя мушна ръката си в неговата, главата й се отпусна на рамото му. Внезапно всичко в Еймъри се преобърна, заля го отвращение, омраза към цялото приключение. Изпита неистово желание да се махне, да не вижда вече Майра, никога никого да не целува; изведнъж усети как лицата им са сведени едно към друго, как ръцете им са сплетени и пожела да изпълзи от тялото си и да се притули в сигурно скривалище от погледите в някое кътче на съзнанието си.
— Целуни ме пак — долетя гласът й от бездънна празнота.
— Не искам — чу се той да произнася. И ги притисна нова тишина.
— Не искам! — повтори той разпалено.
Майра скочи, страните й пламтящи от наранена суета, голямата панделка в косата й отзад съответно разтреперана.
— Мразя те! — изкрещя тя. — Да не си посмял да ми проговориш!
— Какво! — заекна Еймъри.
— Ще кажа на мама, че си ме целувал! Ще видиш! Ще видиш! Ще кажа на мама и тя ще забрани да си играя с тебе!
Еймъри стана и я зяпна безпомощно, сякаш гледаше непознато животно, за чието присъствие на земята дотогава не бе подозирал.
Вратата внезапно се отвори и на прага се появи майката на Майра, която въртеше из ръцете си лорнет.
— Е, деца — започна тя и грациозно намести лорнета, — портиерът ми каза, че сте вече тук… Приятно ми е да се запозная е тебе, Еймъри.
Еймъри, втренчен в Майра, очакваше катастрофата — но нищо подобно не се случи. Цупенето се стопи, яркорозовото избледня и когато отговори на майка си, гласът на Майра беше ведър като лятно езеро:
— Ами ние тръгнахме толкова късно, мамо, та си помислих, че е по-добре да…
Той чу екота на писъци и смехове отдолу и долови блудкавия мирис на горещо какао и сладкиши, докато мълчаливо следваше майката и дъщерята по стълбите. Звуците от грамофона се размесваха с пригласящите гласове на много момичета, в него се надигна мека топлина и се разля по цялото му тяло:
Кейси Джоунс се качи в локомотива
и разрешителното си взема.
Кейси Джоунс се качи в локомотива
прощален курс до райската земя.
Еймъри изкара почти две години в Минеаполис. През първата зима той носи мокасини, чиято рождена окраска беше жълта, но след многобройни наслоения от боя и нечистотии те придобиха цвета на зрелостта си — мръсно зеленикаво-кафяв; ходеше с късо палтенце от дебел кариран двулицев плат, скроено като военна куртка, и с дълга като чорап червена плетена шапка. Неговото куче, Граф Дел Монте, изяде червената му шапка, та чичото му подари друга, сива, която се нахлузваше през лицето. Бедата със сивата шапка беше, че дишаше в нея и дъхът му замръзваше. Един ден бузата му се вкочани под тая проклетия. И въпреки че здраво я разтри със сняг, тя пак си стана синьо-черна.
Веднъж Граф Дел Монте изяде цяла кутия синка, но нищо не му се случи. След време обаче се побърка и хукна бясно по улицата, като се блъскаше в оградите, търкаляше се из канавките, докато изчезна по своя смахнат път от живота ка Еймъри. Еймъри плака, прострян на леглото си.
— Горкичкият ми малък Граф — хълцаше той. — Ох, горкичкият ми малък Граф!
След няколко месеца той заподозря Графа в блестящо изиграна сцена на полудяване.
Еймъри и Фрог Паркър решиха, че най-великото изречение в литературата се съдържа в третото действие на „Арсен Люпен“.
Всяка седмина, в четвъртък и събота, те сядаха на първия ред на дневните представления. Изречението гласеше:
„Ако човек не може да бъде велик творец или велик войник, най-добре е да стане велик престъпник!“
Еймъри се влюби отново и написа стихотворение. Следното:
Мерлин и Сали
са за мен момичета.
Мерлин от Сали
по-добре обича.
Интересите му бяха: дали Макгъвърн от Минесота ще заеме първо или второ място в националното футболно първенство, как да прави фокуси с карти, как да прави фокуси с монети, шанжановите вратовръзки, как се раждат децата и дали Браун с трите си пръста наистина подава бейзболната топка по-добре от Кристи Матюсън.
Между другото той прочете: „За честта на училището“, „Малките жени“ (два пъти), „Общо законодателство“, „Сафо“, „Опасният Дан Макгру“, „Широкият път“ (три пъти), „Падението на рода Ъшър“, „Три седмици“, „Мери Уеър“, „Приятелят на малкия полковник“, „Гунга Дин“, „Вестник на полицията“ и Сборник с хумористични четиристишия.
Пристрастието му към историята се равняваше по Хенти2 и страшно обичаше веселите истории за убийства на Мери Робъртс Райнхарт3.
Училището развали изискания му френски и му внуши отвращение към признатите писатели. Неговите учители го смятаха за мързелив, безотговорен и повърхностно умен.
Събра къдрици от косите на много момичета. И носеше пръстените на някои от тях. В края на краищата се стигна дотам, че не можеше да приема повече пръстени поради нервния си навик да ги дъвче и обезобразява. Оказа се, че това почти винаги събуждаше ревнива подозрителност у следващия наемател.
Това лято Еймъри и Фрог Паркър ходеха на театър веднъж в седмицата. След представленията те се разхождаха бавно към къщи в уханието на августовските нощи мечтаеха, провирайки се през веселата блъсканица по авенютата Хенепин и Николет. Еймъри не проумяваше как може хората да не забелязват, че е момче, белязано за слава, и когато лица от тълпата се обръщаха към него и безразличните погледи пресрещаха очите му, той приемаше най-романтичното си изражение и пристъпваше по въздушните възглавници, застилащи асфалта, на четиринайсетгодишните.
А всеки път след лягане чуваше гласове — неясни, приглушени, омайващи — току под прозореца си и преди да потъне в сън, бленуваше някои от любимите си сънища наяве — онзи, в който става знаменит полузащитник или другия, за японското нашествие, когато го произвеждат генерал — кай-младия в света. Винаги сънуваше постигането и никога състоянието. Това също бе характерно за Еймъри.
Преди да го приберат обратно в Лейк Джинива, той се бе появил смутен, но вътрешно сияещ, в първите си дълги панталони, към които бе добавил виолетова плисирана вратовръзка около якичката „Белмонт“ с безупречно срещащи се на гръкляна ръбове, виолетови къси чорапи и носна кърпа с виолетов бордюр, която се подаваше от малкото му джобче. Но много по-важно от това — той бе формулирал своята първа философия, кодекс за живота си, който най-приблизително можем да определим като своеобразен аристократичен егоцентризъм.
Беше осъзнал, че онова, което е в най-добър негов интерес, е свързано с интересите на една друга променлива личност, чийто етикет, за да се отъждествява миналото му винаги с него, е Еймъри Блейн. Еймъри сам се охарактеризира като щастлив младеж със заложби за безкрайно развитие и към доброто, и към злото. Не се смяташе за „силен характер“, но разчиташе на способностите си (бързо схващам) и на умственото си превъзходство (чета купища дълбокоумни книги). Гордееше се с факта, че никога не можеше да стане гений на техниката или на точните науки. Но нямаше други висоти, към които пътят му да е препречен.
Физически: Еймъри се смяташе за изключително красив. И беше. Въобразяваше си, че притежава неразкрити спортни дарби и че е пластичен танцьор.
Светски: В това отношение положението му може би беше най-опасно. Удостоил се бе с личност, обаяние, привлекателност, самоувереност, със сила да властва над всички мъже на неговата възраст и с таланта да очарова всички жени.
Умствено: Завършено, неоспоримо превъзходство.
Налага се обаче да признаем нещо. Съвестта на Еймъри беше малко пуританска. Не че й се поддаваше — по-нататък в живота си той почти я задуши, — но на петнайсет години тази съвест го караше да се възприема за много по-лош от останалите момчета… безскрупулност… стремеж да влияе на хората почти във всичко, дори за лошо… известна студенина и неспособност да обича, достигащи на моменти до жестокост… непоследователно чувство за чест… отвратителен егоизъм… озадачаващ потаен интерес към всичко, свързано със секса.
Освен това една друга странна слабост дълбаеше пукнатина в маската му… всяка остра фраза от устата на по-голямо момче (а по-големите момчета най-често го презираха) можеше да го изтръгне от позата му и да го хвърли в кисела чувствителност или в притеснена тъпота… той беше роб на собствените си настроения и съзнаваше, че макар да бе способен на безразсъдство и дързост, не притежава нито смелост, нито постоянство, нито самоуважение.
Суета, смекчена ако не от самопознание, то поне от самомнителност, отношение към хората като към автомати на неговата воля, желание „да задмине“ колкото може повече момчета и да стигне мъглявия връх на света… с тази биография Еймъри навлезе в юношеството.
Със средлятна отмалялост влакът намали при Лейк Джинива и Еймъри зърна майка си, която го чакаше в своя автомобил на алеята от сгур пред гарата. Автомобилът беше цяла антика, от най-ранните модели, боядисан в сиво. Видът на стройните й рамене, както елегантно бе седнала в колата, и на лицето й, в което красотата и достойнството се съчетаваха, за да се слеят в нейната мечтателна, ненадейно припомнена усмивка, внезапно го изпълни с безмерна гордост. След сдържаната им целувка и на влизане в автомобила го прониза мълниеносен страх дали не е изгубил обаянието, необходимо, за да бъде достоен за нея.
— Скъпото ми момче… станал си толкова висок… я виж дали не се задава нещо отзад.
Тя се огледа наляво и надясно, предпазливо набра скорост до две мили в час и настояваше Еймъри да бди като на пост; на едно оживено кръстовище дори го накара да слезе от колата, да изтича напред и да й даде път като регулировчик. Биатрис беше, така да се каже, много внимателен шофьор.
— Станал си наистина висок, но въпреки това си много хубав… прескочил си непохватната възраст или тя беше на шестнайсет? По-скоро на четиринайсет или на петнайсет; не мога да си спомня; но ти си я прескочил.
— Караш ме да се смущавам — измърмори Еймъри.
— Само че, скъпо мое момче, какви са тия смешни дрехи! Приличат ми на комплект… така ли е? Да не би и бельото ти да е виолетово?
Еймъри неучтиво изсумтя.
— Трябва да отидеш в „Брукс“ и да си купиш няколко истински хубави костюма. Както и да е, ще поговорим за това довечера или може би утре вечер. По-напред искам да попитам за сърцето ти… Изглежда, си занемарил сърцето си… без да забележиш.
Еймъри помисли колко тъничък е слоят, нанесен в последно време върху него от общуването с връстниците му. Като изключим мимолетната стеснителност, той усети, че старото цинично родство с майка му с нищо не е накърнено, И все пак през първите няколко дни скита из градините и по брега на езерото безкрайно самотен и намираше вяло удоволствие само в пушенето на евтини цигари в гаража с един от шофьорите.
Шейсетте акра на имението бяха осеяни със стари и нови беседки, с множество фонтани и с бели пейки, които внезапно изникваха пред погледа сред уединени кътчета, потънали в зеленина; едно голямо и постоянно нарастващо семейство бели котки бродеше из цветните лехи и нощем върху тъмнеещия фон на дърветата ненадейно се мяркаха бели котешки силуети. На една от тези притаени в мрак пътеки Биатрис най-после пресрещна Еймъри, след като мистър Блейн се бе оттеглил според обичая си да прекара вечерта в своята лична библиотека. Укори го, задето я избягва, и го поведе за дълъг разговор насаме в лунната нощ. Той не можеше да се примири с нейната красота, майка и на неговата, с изящните й рамене и шия, с грациозността на тази охолна трийсетгодишна жена.
— Еймъри, скъпи — загука тя, — ако знаеш само колко невероятно съдбовно беше за мен времето, откакто се разделихме.
— Така ли, Биатрис?
— При последната ми нервна криза… — говореше за случилото се като за неустрашим прекрасен подвиг — лекарите ми казаха — гласът й запя в поверителната гама, — че при моето непрестанно пиене, момчето ми, всеки мъж отдавна да е разсипал организма си и вече да е в гроба, от дълго време да е в гроба.
Еймъри се намръщи и се запита как би прозвучало това на Фроги Паркър.
— Да — продължи трагично Биатрис, — сънувах много… явиха ми се чудни видения. — Тя притисна очите си с длани. — Виждах бронзови реки да плискат брегове от мрамор и огромни птици да излитат високо в небето, пъстри птици с пера, преливащи като дъгата. Чувах странна музика и вой на диви тромпети… какво?
Еймъри се бе изкискал.
— Какво каза, Еймъри?
— Казах да продължаваш, Биатрис.
— Това е… повтаряха се до безкрай… градини с тъй ярки цветя, че в сравнение с тях нашата тук е пепелява, и вихрено разлюлени луни, по-бледи от зимните, по-златни от жътварските…
— Сега добре ли си, Биатрис?
— Добре съм… доколкото мога да бъда. Никой не ме разбира, Еймъри. Знам, че не мога ясно да ти го обясня, но… мен никой не ме разбира.
Еймъри почти се трогна. Прегърна майка си и нежно отърка глава о рамото й.
— Горката Биатрис, горката Биатрис.
— Разкажи ми за себе си, Еймъри. Ужасни ли бяха тия две години?
Еймъри размисли дали да не излъже, после се отказа.
— Не, Биатрис. Добре ми беше. Приспособих се към буржоазията. Станах като другите.
Сам се изненада, че го каза, и си представи как щеше да зяпне Фроги.
— Биатрис — изведнъж, смени темата той, — искам да отида в колеж. Всички от Минеаполис отиват да учат в колежи.
Биатрис се разтревожи.
— Но ти си едва на петнайсет.
— Да, но на петнайсет всички отиват в колеж, аз също искам, Биатрис.
По нейно предложение оставиха въпроса за друг път, но седмица по-късно тя сама го зарадва:
— Еймъри, реших да те оставя да направиш, както си решил. Ако още държиш на това, можеш да отидеш в колеж.
— Наистина ли?
— В „Сейнт Риджисис“ в Кънетикът.
Силно вълнение се надигна у Еймъри.
— Уредено е вече — продължи Биатрис. — По-добре е да заминеш оттук. Бих предпочела да отидеш в Итън, а после в „Крайст Чърч“ в Оксфорд, но засега, струва ми се, това е неосъществимо… на първо време няма да обсъждаме проблема с университета, оставяме го да се разреши от само себе си.
— А ти какво ще правиш, Биатрис?
— Един господ знае. Изглежда, съдбата ми е мъчително да пропилявам годините си в тази страна. Нито за миг не съжалявам, че съм американка, истина ти казвам, мисля, че съжаленията от този род са типични за примитивните хора, и съм сигурна, че ние сме великата изгряваща нация… все пак — въздъхна тя — чувствам, че трябваше да проспя живота си в близост с някоя по-стара, по-зряла цивилизация, в земя на зелени и есенно-кафеникави багри…
Еймъри не отговори, затова майка му продължи:
— Мъчно ми е, че не си ходил в чужбина, но тъй като си мъж, все пак е по-добре да отраснеш тук, под крилата на хищния орел — така ли му викате?
Еймъри се съгласи с нея. Тя не би оценила едно японско нашествие.
— Кога ще тръгна за колежа?
— След месец. Ще отпътуваш на изток малко по-рано, за да си вземеш изпитите. После ще имаш една свободна седмица, през която настоявам да отскочиш до Хъдсън и да навестиш един човек.
— Кой е той?
— Монсеньор Дарси, Еймъри. Той иска да те види. Учил е в Хароу, после в Йейл… прие католическата вяра. Искам да си поговорите… чувствам колко много може да ти помогне… — И ласкаво погали кестенявата му коса. — Скъпи Еймъри, скъпи Еймъри…
— Скъпа Биатрис…
Така в началото на септември, екипиран с „шест чифта лятно бельо, шест чифта зимно бельо, един пуловер с дълги и друг без ръкави, поло, зимен балтон“ и т.н., Еймъри пое към Нова Англия, страната на колежите.
Там бяха „Андоувър“ и „Ексетър“, погълнати от спомена си за великите мъртви на Нова Англия — обширни демократични общности по университетски модел; „Сейнт Маркс“, „Тротън“, „Сейнт Риджисис“, които набираха студентите си от Бостън и от холандските кланове в Ню Йорк; „Сейнт Полс“ с големите пързалки; „Помфрет“ и „Сейнт Джорджис“, процъфтяващи и елегантни; „Тафт“ и „Хочкис“, които подготвяха подрастващото съкровище на Средния запад за обществени успехи в Йейл; „Полинг“, „Уестминстър“, „Чоут“, „Кент“ и още стотина други; година след година всеки от тези колежи бълваше свой добре обработен стандартен пробивен тип младежи; духовният стимул, който предлагаха, беше подготовка за приемни изпити в университетите; неясната си цел обясняваха в стотици рекламни брошури с фрази от рода на: „Да се даде на учащия цялостно интелектуално, нравствено и физическо възпитание, достойно за един джентълмен и християнин, да бъде подготвен младежът да посреща проблемите на своето време и поколение и да получи солидна основа в изкуствата и науките.“
Еймьри прекара три дни в „Сейнт Риджисис“ и взе изпитите си с високомерна самонадеяност, после измина обратно пътя до Ню Йорк, за да навести настойника си. Едва зърнат, огромният град не остави у него друго впечатление освен за чистота, предизвикано от високите бели здания, които погледът му бе обхванал в ранното утро от параходчето по Хъдсън. Всъщност умът му бе дотам обзет от мечти за спортни подвизи в колежа, че гледаше на посещението само като на досадно встъпление към голямото приключение. А се оказа, че не е така.
Къщата на монсеньор Дарси беше много стара, безразборно издигната постройка върху хълм над реката, и нейният собственик я обитаваше между пътешествията си до всички краища на римокатолическия свят, съвсем като крал от династията на Стюардите, очакващ в изгнание да бъде призован да управлява земите си. По това време монсеньор беше на четирийсет и четири години и кипеше от енергия — малко по-пълен, за да е съразмерен, с коса в цвят на разтопено злато и с достолепна властна външност. Когато влезе в стаята, обгърнат от глава до пети в пурпурната си регалия, той озари пространството като залез на Търнър и прикова едновременно вниманието и възхитата на Еймъри. Написал бе два романа: единият от тях, завършен малко преди да смени вярата си, беше яростно антикатолически, а пет години по-късно бе съчинил друг, в който се бе опитал да обърне всички свои остроумни подигравки срещу католиците в още по-остроумни намеци срещу епископалианците. Монсеньор беше ревностен поклонник на ритуалността, беше поразяващо театрален, достатъчно всеотдаден на идеята за бога, та да приеме безбрачието, и почти обичаше ближния си.
Децата го обожаваха, защото беше същинско дете; младежите даваха всичко за неговата компания, защото още бе младеж и нищо не можеше да го шокира. В подходящо време и страна той можеше да бъде Ришельо — в момента беше високо нравствен и силно религиозен (макар и не особено набожен) духовник, изкусен в тайнството да дърпа заплетени конци, който оценяваше живота по достойнство, без да му се радва в пълнота.
Двамата с Еймъри си допаднаха от пръв поглед — само след половинчасов разговор веселият внушителен прелат, който можеше да заслепи дори едно дипломатическо празненство, и зеленоокото напрегнато момче в първите си дълги панталони установиха безмълвно всеки в себе си връзка като между баща и син.
— Скъпо момче, от години чакам да те видя. Избери си удобно кресло и сядай да се набъбрим.
— Идвам право от колежа… „Сейнт Риджисис“, нали го знаете?
— Майка ти ми съобщи — забележителна жена; вземи си цигара, сигурно пушиш. Е, ако си като мен, няма как да не мразиш всички естествени науки и математиката.
Еймъри закима енергично.
— Ненавиждам ги всичките. Обичам английския и историята.
— Нормално. Ще мразиш известно време и колежа, но се радвам, че си се записал в „Сейнт Риджисис“.
— Защо?
— Защото това е колеж за джентълмени и демокрацията няма да те зарази прекалено рано. В университета ще имаш достатъчно възможност за това.
— Аз искам да постъпя в Принстън — каза Еймъри. — Не знам защо, но ми се струва, че в Харвард са мамини синчета, какъвто бях и аз по-рано, а пък в Йейл всички се мъкнат с широки сини пуловери и пушат лули.
Монсеньор се подсмихна:
— Аз съм учил там, ако не знаеш.
— Но вие сте различен — представям си Принстън като лениво, красиво и аристократично място, нали разбирате, като пролетен ден. А Харвард ми се струва някак затворен между стени…
— Йейл пък е ноември, хладен, енергичен — завърши монсеньор.
— Точно така.
И те се потопиха в задушевност, от която повече не се отърсиха.
— Аз бях за Бони Принс Чарли — заяви Еймъри.
— Естествено, сигурно и за Анибал…
— Да и за Южната конфедерация.
Той се отнасяше с голямо недоверие към ирландския патриотизъм: подозираше, че да си ирландец, е малко като да си прост… но монсеньор го убеди, че Ирландия е романтична обречена страна, а ирландският народ е много обаятелен и че те на всяка цена трябва да бъдат сред големите му страсти.
След един препълнен час, в който се вместиха още няколко цигари и монсеньор научи с изненада, но без ужас, че Еймъри не е възпитан в католическата вяра, той обяви, че очаква и друг гост. Оказа се достопочтения Тортън Ханкок от Бостън, бивш пастор на Хагската църква, автор на ерудирана история на средновековието и последна издънка на знатен, патриотичен и блестящ род.
— Идва тук да си почине — довери монсеньор на Еймъри като на равен. — Спасява се при мен от изнурението на агностицизма и струва ми се, аз съм единственият човек, който знае как неговият уравновесен препатил ум наистина се дави в океана на съмнението и как жадува за една здрава мачта като църквата, о която да се вкопчи.
Първият им обед заедно остана едно от паметните събития в ранната младост на Еймъри. Самият той сияеше и показа необикновена живост на ума и обаяние. С въпроси и насочвания монсеньор изтръгна най-интересното от мислите му и Еймъри разказа с духовита цветистост за хиляди свои пориви и желания, и омрази, и вери, и страхове. Двамата с монсеньор не изпускаха думата, а на възрастния гост с недотам възприемчив и откликващ, но определено не по-хладен дух от техните, изглежда, му стигаше да ги слуша и да се грее в меката слънчевина, която струеше между тях. Монсеньор въздействаше на много хора като слънчева светлина; Еймъри също я излъчваше в младостта си и донякъде в късните си години, но тази взаимна спонтанност не се повтори никога повече.
„Лъчезарно момче“ — помисли си Тортъи Ханкок, който бе видял величието на два континента и бе разговарял с Парнел и с Гладстон, и с Бисмарк, а по-късно добави пред монсеньор:
— Но възпитанието му не трябва да се поверява на колеж или университет.
През следващите четири години обаче най-ценното от умствените способности на Еймъри бе съсредоточено във воюване за популярност и в ориентиране из заплетеностите на учебния обществен живот, пък и на американското общество въобще, така както се проявяваше то на чайовете в Билтмор и на игрищата за голф в Хот Спрингс.
…Накратко, една забележителна седмица, през която духовният свят на Еймъри бе изцяло преобърнат, стотици негови теории се потвърдиха и радостта му от живота се избистри в хиляди амбициозни замисли. Не че разговорите, които водиха, бяха назидателни — боже опази! Еймъри имаше съвсем смътна представа кой е Бърнард Шоу, но монсеньор извлече достатъчно от „Обичаният скитник“ и „Сър Найджъл“, като особено внимаваше Еймъри нито веднъж да не се почувства в чужди води.
А тръбите вече възвестяваха встъпителната схватка на Еймьри със собственото му поколение.
— Ти, разбира се, не съжаляваш, че си тръгваш. За хора като нас с теб домът е там, където не сме — каза монсеньор.
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш. За теб или за мен никой на този свят не е необходим.
— Ами…
— Довиждане.
Макар понякога да бяха болезнени, друг път — победоносни, двете години на Еймъри в „Сейнт Риджисис“ се оказаха толкова незначителни за неговия живот, кол-кото изобщо са американските подготвителни колежи, притиснати под петата на университетите, за американския живот като цяло. Ние нямаме Итън, който да гради самосъзнанието на една управляваща класа; вместо това си имаме чистички, вяли и безобидни подготвителни колежи.
В началото Еймъри тръгна по съвсем погрешен път, смятаха го едновременно за самонадеян и високомерен и всички без изключение го ненавиждаха. Играеше усилено ръгби и показваше ту безразсъдна виртуозност, ту склонност да избягва опасностите, доколкото позволяваше приличието. Веднъж, обзет от див страх, той се оттегли от двубой с момче с неговия ръст и го сподири буря от освиркване, а само след седмица отчаяно се хвърли в схватка с друго момче, много по-едро от него, от която излезе жестоко пребит, но много горд от себе си.
Негодуваше срещу всички, които имаха власт над него, а това, съчетано с ленивото му безразличие към собствената работа, изкарваше от търпение всички преподаватели в колежа. Обезсърчи се и взе да гледа на себе си като на парий; доби навика да се свира нацупен из ъглите и да чете по цели нощи. От страх да не остане сам се сприятели с неколцина съученици, но тъй като не бяха от колежанския елит, те му служеха просто за огледала, в които да се вижда, за публика, пред която да утолява насъщната си потребност от позиране. Беше непоносимо самотен, отчайващо нещастен.
Сдоби се и с няколко трохи утеха. Когато го поглъщаха приливите на безнадеждността, последна изчезваше под повърхността неговата суета, така че Еймъри можеше все още да се наслаждава на успокояващата топлина в думите на Откачалката, глухата портиерка, че бил най-красивото момче, което са виждали очите й. Приятно му беше, че е най-бързият и най-младият играч в първия състав на отбора по ръгби; приятно му стана и когато след един разгорещен спор д-р Дугал му каза, че ако пожелае, може да изкара най-високите бележки в колежа. Но д-р Дугал бъркаше. За характера на Еймъри беше невъзможно да изкара най-високите бележки в колежа.
Злочест, ограничаван, необичан нито от преподавателите, нито от колежаните — такъв беше Еймъри през първия си семестър. Но за Коледа той се върна в Минеаполис стиснал устни и все пак тържествуващ по особен начин.
— Е, отначало бях по-нафукан, отколкото трябва — каза снизходително на Фроги Паркър, — но се оправих… най-бърз съм в отбора. Трябва да отидеш, Фроги, в колеж. Колежът е голяма работа.
В последната вечер на първия семестър старши преподавателят мистър Марготсън изпрати да съобщят на Еймъри в занималнята да се яви в девет часа в кабинета му. Еймъри заподозря, че му предстои да слуша съвети, но реши да се държи учтиво, защото същият този мистър Марготсън беше доброжелателен към него.
Преподавателят го посрещна сериозен и му направи знак да седне на стола. Изкашля се няколко пъти и лицето му прие принудено милото изражение на човек, който знае, че нагазва в деликатни води.
— Еймъри — започна той. — Извиках те по личен въпрос.
— Да, сър?
— Ти ми направи впечатление през тази година и аз съм… доволен от теб. Мисля, че в теб са заложени качества на… много добър човек.
— Така ли мислите, сър? — успя да издума Еймъри. Не понасяше да говорят за него като за признат неудачник.
— Но съм забелязал — продължи по-възрастният мъж без заобикалки, — че момчетата не те обичат много.
— Така е, сър. — Еймъри облиза устни.
— Ъь… та си помислих, че може и да не си съвсем наясно какво в теб не им… харесва. Аз ще ти кажа, защото вярвам… ъъ… че когато едно момче познава затрудненията си, по-лесно му е да се справи с тях, да се съобрази с онова, което очакват от него. — Изкашля се отново изискано-сдържано и продължи: — Те очевидно те мислят за… ъъ… доста нафукан.
Еймъри не можа да издържи повече. Стана от стола и едва овладяваше гласа си, когато проговори.
— Зная… нима допускате, че не зная! — И повиши глас. — Напълно ми е ясно какво си мислят, излишно е да ми го казвате! — Замълча. — Аз… аз трябва да тръгвам… надявам се, че не приемате държането ми като невъзпитано.
И припряно излезе от стаята, В хладния въздух навън, докато крачеше към общежитието си, той тържествуваше, задето бе отхвърлил предложената помощ.
— Проклет стар глупак! — извика злобно. — Като че ли не зная и без него!
Реши, че случилото се е достатъчно извинение да не се върне повече в занималнята, затова, удобно излегнат в стаята си, задъвка бонбони и дочете „Белият отряд“.
През февруари светна ярка звезда. На рождения ден на Вашингтон Ню Йорк го зашемети с блясъка на дългоочаквано събитие. Беглото му впечатление от града като искряща белота на фона на наситено синьо небе бе запазило в паметта му картина на великолепие, съперничещо на приказните градове, от „Хиляда и една нощ“; този път той видя Ню Йорк на електрическо осветление и от неоновата колесница на Бродуей, както и от очите на жените в „Астор“, където вечеряха заедно с младия Паскърт от „Сейнт Риджисис“, рукна на струи романтика. Когато минаха по пътеката в театъра, приветствани от нервното дисонантно скрибуцане на настройвани цигулки и от тежкия сластен аромат на гримове и пудри, той сякаш се гмурна под купола на епикурейските радости. Всичко го омагьосваше. Даваха пиесата „Малкият милионер“, в която играеше Джордж Коън, и докато гледаше танца на една зашеметяваща млада брюнетка, очите му преливаха от екстаз.
Ах ти, прекрасно момиче,
колко си прекрасно… —
пееше тенорът и безмълвно, но страстно Еймъри се съгласяваше с него.
Всяка от прекрасните ти думи
ме изпълва с вълнение…
Цигулките разгърнаха в трели последните тонове, момичето клюмна в поклон върху сцената като сразена пеперуда, взрив от аплодисменти разтърси залата. Ах, да се влюбиш под омайната премала на такава мелодия!
Последното действие се разиграваше в градина върху покрив и челите въздишаха под оперетната луна, докато лековати приключения и пенливи като газирана напитка комедийни обрати се стрелкаха напред-назад в бялата светлина на прожекторите. Еймъри пламна от желание да стане свой човек в градините на всички покриви, да се запознае с едно такова момиче или още по-добре — със самото момиче, чиято коса щеше да е вплела всичката златолунна светлина, а бръщолевещ келнер щеше да налива искрящо вино през неговото рамо. Когато завесата падна за последен път, той изпусна тъй дълга въздишка, че хората от предните редове се обърнаха, изгледаха го и възкликнаха достатъчно високо, та да ги чуе.
— Невероятно хубаво момче!
Това отклони мислите му от пиесата и той се запита дали наистина изглежда красив в очите на нюйоркчани.
Двамата с Паскърт закрачиха, потънали в мълчание, към хотела. Паскърт проговори пръв. Несигурният му петнайсетгодишен глас прекъсна с меланхолната си уплътненост размишленията на Еймъри:
— Готов съм още тази вечер да се оженя за това момиче.
Излишно бе да пита кое момиче има предвид.
— Ще се гордея да я заведа у нас и да я представя на наш’те — добави Паскърт.
Това направи наистина силно впечатление на Еймъри. Поиска му се да го беше казал той, а не Паскърт. Прозвуча тъй зряло.
— Питам се, дали всички актриси са напълно покварени?
— Не, сър, съвсем не, по дяволите — отхвърли категорично светският младеж, — сигурен съм, че това момиче е златно. Личи си.
Те поскитаха, смесвайки се с бродуейската тълпа, понесени в мечти от вихрената музика, която се изливаше от заведенията. Нови лица блясваха и гаснеха като милиарди светулки, лица бледи или напудрени, уморени, но поддържани от някаква изнемощяла възбуда. Еймъри ги гледаше омагьосан. Той градеше планове за своя живот. Щеше да живее в Ню Йорк и да го познават във всеки ресторант и кафене, от ранна вечер до ранна сутрин щеше да си носи фрака и щеше да проспива унилите часове на утрините.
— Да, сър, готов съм да се оженя за това момиче още тази вечер!
Октомври на неговата втора и последна година в „Сейнт Риджисис“ остана като върхов момент в паметта на Еймъри. Мачът с „Гротън“ започна точно в три часа на един свеж и тонизиращ следобед, който продължи до късния хлад на есенния здрач; Еймъри беше преден защитник — насърчаваше съотборниците си с отчаяна ярост, отнемаше невъзможни топки, подаваше сигнали с глас, спаднал до бясно грачещо хриптене, и въпреки това намираше време да се любува на просмуканата от кръв превръзка около главата си, на напрегнатия славен героизъм на телата, които връхлитаха и се вкопчваха едно в друго, и на пулсиращите от болка крайници. В тия дълги минути смелостта се лееше като вино от ноемврийската мрачина, а той бе вечният герой, слят в едно с морския скитник, изправен на носа на норвежка галера, с Ролан и Хораций, със сър Найджъл и Тед Кой, обрулен от стихиите до кости, после запратен във вълните по собствена воля, той отби напливите и долови далечния грохот на поздравленията… накрая, насинен и изтощен, но неуловим за противника, описа кръг, изплъзна се, засили се, нанесе фронтален удар с длан в лицето на изпречилия се съперник… вкарвайки единствения гол на мача, той се строполи пред вратата на „Гротън“ заедно с двама противници върху краката си.
От насмешливото превъзходство на шестия си семестър и на своя успех Еймъри гледаше с цинично учудване на положението си от предната година. Беше дотолкова из основи променен, доколкото въобще можеше да бъде променен Еймъри Блейн. Еймъри плюс Биатрис, плюс две години в Минеаполис — това бяха неговите съставни елементи, когато го приеха в „Сейнт Риджисис“. Но годините в Минеаполис не бяха наслоили достатъчно дебел пласт, за да прикрият „Еймъри плюс Биатрис“ от ровещите погледи в един колежански пансион, така че „Сейнт Риджисис“ много болезнено изтръгна Биатрис от него и започна да наслагва нови и много по-безинтересни ламперии върху фундаменталния Еймъри. А както „Сейнт Риджисис“, така и Еймъри не съзнаваха, че дълбоко в себе си този фундаментален Еймъри не бе се променил. Същите онези негови черти, поради които беше страдал — потиснатостта му, склонността да позира, ленивостта и това, че обичаше да се халосва, — сега се приемаха в реда на нещата, като признати чудатости на звездата полузащитник, на духовития актьор и издателя на „Сейнт Риджис Татлър“: озадачаваше се, когато виждаше как по-малките впечатлителни момчета подражават на същите тия суетности, които до неотдавна бяха презирани слабости.
След сезона на мачовете той се отпусна в замечтано доволство. Измъкна се рано от предваканционната вечеринка и си легна, за да се наслади на удоволствието да послуша как мелодията на цигулката прелита над поляната и вълните й прииждат в прозореца му. Нощи наред лежеше така и сънуваше наяве усамотени монмартърски кафенета, където жени, сякаш изваяни от слонова кост, се впускат презглава в романтични тайнства с дипломати и авантюристи под звуците на оркестри, изпълняващи унгарски валсове, където въздухът натежава, другоземен от непозволена любов, лунни лъчи и премеждия. През пролетта прочете по задължение „Алегро“4 и се вдъхнови за лирични излияния на тема Аркадия и свирките на Пан. Премести леглото си така, че слънцето да го буди в зори, та мигом да се облече и да се намери при допотопната люлка, вързана на ябълковото дърво до пансиона на абитуриентите. Сядаше на нея и започваше да се оттласква, високо, все по-високо, докато го завладее чувството, че се люлее в широкия простор, в приказно царство на свирещи сатири и на нимфи с лицата на русокосите момичета, които срещаше из улиците на Ийстчестър. Когато люлеенето стигнеше прага на размаха си, Аркадия наистина надзърташе току иззад билото на някой хълм, там, където кафявият път се разтапяше от погледа в златно средоточие.
Цяла пролет, началото на неговата осемнайсетгодишнина, чете пространно: „Джентълменът от Индиана“, „Новите хиляда и една нощ“, „Нравите на Маркъс Ордейн“, „Мъжът, който бе Четвъртък“ — хареса му, без да я разбира, „Стоувър в Йейл“ — превърна се в негова настолна книга, „Домби и син“ — защото смяташе, че наистина трябва да чете по-свястна литература; Робърт Чамбърс5, Дейвид Греъм Филипс6, всичко от Е. Филипс Опънхайм7 и по нещо от Тенисън и Киплинг. От целия учебен материал само „Алегро“ и нещо от строгата яснота на чистата геометрия размърдаха заспалия му интерес.
С приближаването на юни изпита необходимост от разговори, в които да формулира собствените си идеи, и за своя изненада откри съфилософ в лицето на Рейхил, председателя на абитуриентите. В не една и не две беседи — по главната алея или по корем в тревата до бейзболното игрище, или късно нощем със святкащи цигари в мрака — те овършаха проблемите на училището и изковаха термина „зализвач“.
— Имаш ли цигари? — прошепна една вечер Рейхил, подавайки глава през вратата пет минути след изгасване на осветлението.
— Естествено.
— Идвам при теб.
— Вземай възглавници и се разполагай на прозоречната ниша, какво се чудиш?
Еймъри седна в леглото си и запали цигара, докато Рейхил се намести удобно за разговор. Любимата тема на Рейхил беше бъдещето на всеки от абитуриентите, а Еймъри не се уморяваше да му го рисува.
— Тед Конвърс ли? Всичко е ясно. Ще го скъсат на изпитите, ще изкара цяло лято в Хармстръмс с частни учители, ще се набута в „Шеф“ поне с четири условни заверки и няма да вземе даже първия семестър. После ще се върне у дома на Запад и ще хойка като разпран поне година-две; накрая баща му ще го вкара в търговията с бои. Ще се ожени, ще народи четирима синове, до един тъпаци. До края на живота си ще мисли, че „Сейнт Риджисис“ го е провалил, затова ще прати синовете си в обикновено училище в Портланд. Ще умре на четирийсет и една от разстройство на двигателните центрове в мозъка и жена му ще подари на презвитерианската църква купел или както там му викат, върху който ще бъде гравирано името му…
— Стига, Еймъри. Идиотски мрачно стана. А за себе си какво ще кажеш?
— Аз съм от по-висша класа. Ти също. Ние сме философи.
— Аз не съм.
— Как да не си! Ти носиш на раменете си дяволски отлична глава.
Но Еймъри знаеше, че нищо абстрактно, никаква теория или обобщение никога не са успявали да развълнуват Рейхил, докато не опипа всички конкретни дреболии.
— Не нося — настоя Рейхил. — Позволявам на хората тук да ми се налагат, а от това нищо не печеля. Аз съм жертва на приятелите си, дявол да го вземе: правя им упражненията, измъквам ги от каши, всяка година прекарвам убийствени летни ваканции по къщите им и вечно забавлявам недораслите им сестрички; не избухвам, когато се държат себично, а после те си мислят, че ми се отблагодаряват, като ме избират за председател и ми викат, че съм бил „големият мъж“ на „Сейнт Риджисис“. Искам да отида някъде, където хората си гледат своята работа, и аз да мога да пращам идиотите, където им е мястото. До гуша ми дойде да бъда мил с всеки смотльо в колежа.
— Ти не си зализвач — каза неочаквано Еймъри.
— Какъв?
— Зализвач.
— Какво, по дяволите, е това?
— Ами нещо, което… което… абе има ги много. Но ти не си такъв, нито пък аз, макар че аз се приближавам повече от теб.
— Кой е тогава? И кое те прави такъв?
Еймъри се замисли.
— Ами… като че ли външният белег е, когато си залижеш косата назад.
— Като Карстеърс ли?
— Да… точно така. Той е зализвач.
Прекараха две вечери в извеждане на точно определение. Зализвачът се оказа с приятна или с чистоплътна външност; не беше глупав, поне в социално отношение, и използваше всички средства по широкия път на честността, за да напредне, да бъде известен, харесван и никога да не изпада в беда. Обличаше се добре, подчертано спретнато, и прякорът му идваше от това, че косата му бе неизменно подстригана късо и напоена с вода или лосион, с път в средата и пригладена назад, както налагаше модата на деня. Зализвачите в техния випуск бяха възприели очилата с рогови рамки като отличителни знаци на своето зализвачество и това ги правеше тъй лесно определими, че Еймъри и Рейхил нито веднъж не се припознаха. Зализвачите, изглежда, бяха пръснати из целия колеж, винаги мъничко по-умни и по-хитри от своите съученици, вечно манипулираха една или друга група, но внимателно прикриваха интелигентността си.
Еймьри намираше, че определянето на зализвача е много полезно, но това изтрая само до влизането му в университета, когато очертанията на образа така се размиха и станаха тъй неясни, че се наложи да бъде разделян многократно на подвидове, докато се превърна само в характерна черта. Тайният идеал на Еймъри притежаваше всички особености на зализвача, но с добавка още на смелост, могъщ ум и талант — освен това Еймъри му отпусна и жилка ексцентричност, което пък изцяло бе несъвместимо със същинския зализвач.
Това бе първото истинско отдръпване от лицемерието на колежанската традиция. Зализвачът несъмнено беше съставна част от успеха и се различаваше основно от „големия мъж“ на предуниверситетските училища.
„Зализвачът“ | „Големият мъж“ |
---|---|
1. Ясно съзнание за ценностите в обществото. | 1. Склонен към глупост и несъзнаващ ценностите в обществото. |
2. Облича се добре. Дава вид, че за него облеклото е маловажно, но знае, че не е така. | 2. Смята облеклото за маловажно и е склонен към нехайство в това отношение. |
3. Впуска се само в действия, в които може да блесне. | 3. Впуска се във всичко от чувство за дълг. |
4. Продължава да учи в университет и социално преуспява. | 4. Продължава да учи в университет, но бъдещето му е несигурно. Чувства се изгубен извън своя кръг и винаги говори, че в края на краищата най-щастливи са били колежанските му години. Връща се в колежа си и държи речи за това какви големи работи правели момчетата от „Сейнт Риджисис“. |
5. Косата е зализана. | 5. Косата не е зализана. |
Еймъри окончателно избра Принстънския университет, въпреки че щеше да бъде единственото момче от „Сейнт Риджисис“, което щеше да кандидатства там тази година, в неговите очи Йейл поемаше романтичен блясък от приказката за Минеаполис и от това, че там се стичаха възпитаниците на „Сейнт Риджисис“, отвоювали си правото да членуват в прословутия клуб „Череп и кости“, но Принстън го теглеше по-силно с пъстроцветния живот и със съблазнителната слава на най-привлекателния извънградски клуб в Америка. Омаловажени от застрашаващото приближаване на приемните изпити, колежанските дни на Еймъри бавно потънаха в миналото. Години по-късно, когато посети „Сейнт Риджисис“, той сякаш бе забравил за своите успехи от последния клас и успя да види себе си само като неприспособимо момче, забързано по коридорите и осмивано от озверелите си съученици, изгубили ум от благоразумие.
Еймъри забеляза само пищната слънчева светлина, която пълзеше през дългите зелени морави, танцуваше по ламаринените первази на прозорците и плуваше около върховете на шпилове, кули и назъбени стени. Постепенно осъзна, че наистина крачи по университетското градче, смутен, задето носи куфар, и развиващ непозната склонност да гледа напрегнато напред, когато минава покрай някого. Неведнъж бе готов да се закълне, че хората се обръщат да го огледат неодобрително. Разтревожи се смътно дали нещо не е в ред с дрехите му и съжали, че не се бе обръснал сутринта във влака. Усещаше се излишно вдървен и непохватен сред тези гологлави младежи в бели спортни панталони, вероятно от средните или горните курсове, съдейки по вещия вид, с който се разхождаха.
Откри, че № 12 на площад Университетски е голяма разнебитена сграда, в момента очевидно необитаема, макар да му бе известно, че в нея обикновено се подслоняват десетина първокурсници. След кратка схватка с управителката се запъти на изследователска обиколка, но едва отминал една пресечка, с ужас осъзна, че сигурно е единственият мъж в града, който носи шапка. Бързо се върна на № 12, остави бомбето си и се появи отново вън гологлав, зашля се по улица Насау, спря пред една витрина да разгледа изложените снимки на звездите на спорта, сред които имаше една голяма на Алънби, капитана на отбора по ръгби, после го привлече фирмата на някаква сладкарница. Това вече бе нещо познато, така че влезе бавно и си избра едно високо столче.
— Шоколадов сладолед — поръча той на един негър.
— Двоен шоколадов? Нещо друго?
— Ами… да.
— Палачинка с бекон?
— Ами… да.
Сдъвка четири и намери, че са много вкусни, после изяде още един двоен шоколадов сладолед и едва тогава се отпусна непринудено. След като огледа бегло меката тапицерия, кожената ламперия и рекламите с момичета, които покриваха стените, той си тръгна и продължи по улица Насау с ръце в джобовете. Постепенно се приучваше да отличава първокурсниците от завършващите, въпреки че фуражките на първокурсниците нямаше да се появят преди следващия понеделник. Онези, които се държаха подчертано очебийно и нервно свойски, бяха първокурсници, защото със самото си пристигане всеки нов контингент от поредния влак незабавно биваше погълнат от гологлавата тълпа в бели обувки, понесла купчини книги, чиято задача като че ли беше безкрай да се размотава по улицата, изпускайки големи кълбета дим от лъщящо-новите си лули. Докато дойде следобедът, Еймъри беше разбрал, че новопристигащите вече го вземат за завършващ, и добросъвестно се стараеше да изглежда едновременно приятно отегчен и небрежно осъдителен — изражение, най-близко до онова, което успя да определи като преобладаващо.
В пет часа вече чувстваше необходимост да чуе собствения си глас и се прибра в своето общежитие, за да разбере дали не е пристигнал още някой. Изкачи се по паянтовото стълбище, огледа примирено стаята си и заключи, че е безнадеждно да прави опити за по-възвишена украса от университетски знамена и снимки на бейзболисти. На вратата се почука.
— Влез.
Слабо лице със сиви очи и с весела усмивка се подаде в процепа.
— Имаш ли чукче?
— Не, съжалявам. Може би ще има мисис Дванайсет, как там й викаха.
Непознатият влезе в стаята.
— И ти ли си пациент на тая лудница?
Еймъри кимна.
— Отвратителна конюшня за наема, който плащаме.
Еймъри не можеше да не се съгласи.
— Мислех да се настаня в самото градче — каза той, — но разправят, че първокурсниците там били толкоз малко, че се чувствали съвсем изгубени. Май ще трябва да седнем и да помислим какво може да се направи.
Сивоокият реши да се представи.
— Казвам се Холидей.
— А аз — Блейн.
Подадоха си ръце бързо и ниско, както беше модно. Еймъри се ухили.
— Къде си карал колеж?
— В „Андоувър“, а ти?
— В „Сейнт Риджисис“.
— Така ли? Братовчед ми е учил там.
Обсъдиха основно братовчеда, а после Холидей съобщи, че в шест има среща с брат си за вечеря.
— Ела да хапнеш с нас.
— Добре.
В „Кенилуърт“ Еймъри се запозна с Бърн Холидей — сивоокият се казваше Кери — и по време на тънката вечеря от постна супа и бледи зеленчуци те зяпаха останалите първокурсници, насядали или на малки групички, които очевидно се чувстваха страшно неудобно, или на големи, които изглеждаха напълно като у дома си.
— Чувам, че столовата била доста лоша — каза Еймъри.
— Такива са слуховете, но сме задължени да се храним там или във всички случаи поне да плащаме.
— Престъпление!
— Наглост!
— Е, в Принстън се налага да преглъщаш какво ли не през първата година. Съвсем като в гаден колеж.
Еймъри се съгласи.
— Но затова пък е щуро — наблегна той. — Не бих отишъл в Йейл за милиони. — Нито пък аз.
— Заловил ли си се с нещо странично? — запита Еймъри по-големия брат.
— Аз не, Бърн ще сътрудничи на „Принс“ — искам да кажа „Дейли Принстониън“, знаеш ли го?
— Зная го.
— А ти?
— Ами… Ще си опитам късмета в отбора по ръгби на първокурсниците.
— Играл ли си в „Сейнт Риджисис“?
— Малко — призна Еймъри, подценявайки факта, — само че напоследък много почнах да слабея.
— Не си слаб.
— Какво да ви кажа, миналата есен бях набит.
— Така ли!
След вечеря отидоха на кино, където находчивите коментари на някакъв студент пред него, а също и дивият рев и виковете в залата докараха Еймъри до възторжено вцепенение.
— Охоо!
— Ах, какво си ми мъжле, колко си голям и силен, а пък — ооох, толкова си нежен!
— Завинтиха се!
— Ето ги, завинтиха се!
— Целувай, бързо целувай дамата!
Една група засвири с уста „Край морето“ и цялата зала поде шумно мелодията. Последва неразбираема песничка, която включваше продължително тропане с крака, а след нея друг безкраен несвързан жален куплет!
Оооо!
работи тя в завода за компоти
ясно, занаятът не е лош,
но ти май ме взе за идиот,
а аз отлично разбирам —
не прави тя компоти цяла нощ!
Оооо!
Докато си пробиваха път навън, стрелкащи и обстрелвани от хладно-любопитни погледи, Еймъри реши, че киното му допада и че иска да му се наслаждава, както му се бе наслаждавала с язвителните си келтски апострофи и с отношение, в което се смесваха критично остроумие и снизходително забавление, редицата пред него на старшите студенти, провесили ръце назад през облегалките.
— Искаш ли сладолед? — попита Кери.
— С удоволствие.
Вечеряха богато, а после, след като се поразходиха още малко, бавно се прибраха на № 12.
— Прекрасна нощ.
— Вълшебна.
— Вие двамата ще си разопаковате ли багажа?
— Като че ли да. Хайде, Бърн.
Еймъри реши да поостане на стълбите и им пожела лека нощ.
В далечината, обръбен от последната ивица дрезгавина, призрачно чернееше огромният дървесен гоблен. Подранилата луна къпеше сводовете в светлосиньо и през воалените лунни процепи като совалка заснова песен в нощта, разнесе се, натежала от тъга, безбрежно преходна, безбрежно скръбна.
Спомни си, че един възпитаник на университета от деветдесетте години му бе разказвал как се бил забавлявал Бут Таркингтън8: заставал насред студентското градче в малките часове на нощта и огласял с тенора си небосвода, като пробуждал смесени чувства у приютилите се в леглата студенти според моментното им настроение.
Сега, далеч откъм смрачения силует на университетския град, една бяла фаланга разкъса тъмнината и крачещи фигури в бели тениски и бели панталони, хванали се за ръце и отметнали глави назад, се залюшка равномерно по улицата:
На връщане — на връщане
към Насау Хол — назад,
на връщане към Най-доброто —
старо-място-в-този свят.
На връщане от този свят
на суета богат,
сияе пътя ни към вкъщи, както се завръщаме
към Насау Хол — назад!
Докато призрачната процесия наближаваше, Еймъри затвори очи. Песента полетя в тъй високи регистри, че отпаднаха всички освен тенорите, които победоносно преведоха мелодията отвъд опасната точка, а после я отстъпиха на приказния хор. Тогава Еймъри отвори очи, почти уплашен, че гледката ще развали богатата илюзия на хармонията.
Въздъхна жадно. Там, начело на белия взвод, вървеше Алънби, капитанът на отбора по ръгби, строен и предизвикателен, сякаш понесъл достойно тежестта на съзнанието, че тази година колежът е заложил надеждите си на него, че всички очакват неговото сухо спортно тяло да доведе до победата яркосините и червени линии.
Омагьосан, Еймъри гледаше как напредва рамо до рамо всяка редица от преплетени ръце, как се размиват лицата над тениските, а гласовете се спояват в победоносен пеан, после процесията прекоси тъмнеещия свод на „Камбъл Арч“ и гласовете стихнаха, завивайки към източния край на студентското градче.
Минутите минаваха, а Еймъри, притихнал, не помръдваше. Яд го беше на нареждането първокурсниците да се прибират след „вечерния час“, защото умираше от желание да скита из уханните призрачни пътеки, където зданието „Уидърспун“ закриляше като сурова майка своите атически деца „Уиг“ и „Клио“, където черната готическа змия на „Литъл“ пропълзяваше до „Кайлър“ и „Патън“, а те пък прехвърляха тайнството през ведрия склон, който се спускаше към езерото.
Бавно в съзнанието му проникна и днешния Принстън — „Уест“ и „Реюниън“, напомнящи за шейсетте години, „Севънти-найн Хол“, червенотухлен и надменен, „Ъпър Пайн“ и „Лоуър Пайн“ като две аристократични елизабетински дами, недоволни, задето съжителстват с магазинери, а над всички, извисени в светлосиния си устрем, внушителните замечтани шпилове на кулите „Холдър“ и „Кливланд“.
Влюби се в Принстън от пръв поглед — в ленивата му красота, в неговата предчуствана значимост, в дивите подлунни пирове на романтични излияния, в красивото му тузарско студентско население и в подмолния борбен дух, просмукал целия им курс. От деня, в който, ококорени и отмалели, първокурсниците насядаха в гимнастическия салон и избраха някой си от „Хил скул“ за свой председател, една знаменитост от „Лорънсвил“ за заместник-председател и бивша хокейна звезда от „Сейнт Полс“ за секретар, до края на втория курс нито за миг не секна тази задъхана борба за обществено надмощие, това неназовано и никога непризвано боготворене на побеждаващия „голям мъж“.
В началото се сближаваха по колежи и Еймъри, единствен от „Сейнт Риджисис“, наблюдаваше как групичките се оформят, разрастват се и отново се пренареждат, от „Сейнт Полс“, от „Хил“, от „Помфрет“, как се хранят на негласно запазени маси, как се обличат в свои ъгли на гимнастическия салон и как несъзнателно се ограждат с укрепителни бариери от не особено важни, но обществено амбициозни единаци, за да се опазят от дружеската и твърде хаотична университетска стихия. От момента, в който осъзна това, Еймъри намрази всички обществени бариери като изкуствени разграничения, налагани от силните, за да препречат пътя на слабите си васали и да държат настрани почти силните.
След като реши, че трябва да бъде един от боговете на випуска си, той се записа за тренировки по ръгби с групата на първокурсниците, на през втората седмица, вече полузащитник и споменат няколко пъти по ъгълчетата на „Принстониън“, си изкълчи коляното достатъчно сериозно, за да отпадне от игра до края на сезона. Това го накара да се оттегли и да обмисли положението.
Под покрива на № 12 се бяха подслонили десетина най-разнообразни въпросителни. Имаше три-четири незабележими и доста стреснати момчета от „Лорънсвил“, двама шантави загубеняци от частен нюйоркски колеж (Кери Холидей ги кръсти „закоравелите къркачи“), едно еврейче, също от Ню Йорк, и, за обезщетение на Еймъри, двамата братя Холидей, които грабнаха сърцето му от първия миг.
Носеше се слух, че двамата Холидей са близнаци, но всъщност тъмнокосия Кери беше по-голям с една година от русокосия Бърн. Кери беше висок, с весели сиви очи и с изненадваща очарователна усмивка, той стана едновременно и наставникът на общежитието, и дърпачът на бързо пораснали уши, и цензорът на самонадеяността, и раздавачът на рядък унищожителен хумор. Еймъри застла масата на тяхното бъдещо приятелство с всички свои идеи относно какво е и какво трябва да бъде за тях университетът. Кери, който все още не беше склонен да приема нещата сериозно, благо го сгълча за любопитното му нетърпение да разгадае заплетените отношения в университетския начин на живот, но хареса Еймъри, който му стана и интересен, и забавен.
Бърн, русокос, мълчалив и съсредоточен, се мяркаше из къщата като вглъбено привидение, шмугваше се тихо нощем и отново отлиташе рано сутрин да работи в библиотеката — станал бе сътрудник на „Принстониън“, където яростно се състезаваше срещу четирийсет други за въжделеното първо място. През декември се разболя от дифтерит и някой друг спечели конкурса за редакторския пост, но когато се върна през февруари, Бърн безстрашно се хвърли отново в преследване на наградата. По необходимост познанството на Еймъри с него се осъществяваше в триминутни беседи по пътя към и от лекции, така че той не успя да проникне през големия всепоглъщащ интерес на приятеля си, за да открие какво лежи под него.
Еймъри далеч не бе доволен. Липсваше му положението, извоювано в „Сейнт Риджисис“ — да бъде известен и обожаван, — и все пак Принстън го насърчаваше и предоставяше много неща, които може би щяха за разбудят у него латентния Макиавели, стига да успееше някъде да се вклини. Богаташките клубове, за които бе изпомпал сведения миналото лято от един неподатлив принстънски абсолвент, разпалваха любопитството му: „Айви“, надменен и стъписващ с аристократизма си, „Котидж“, поразяващо смешение на бляскави авантюристи с елегантни донжуани, „Тайгър Ин“, широкоплещест, спортен, оживотворяван от доразвиваните добродетели на подготвителните колежи, „Кап енд Гаун“, трезвеник, мъничко религиозен и политически влиятелен, пищния „Колониъл“, литературния „Куодрангъл“ и дузина други, разнообразни по възраст и положение.
Всяко нещо, което извеждаше в твърде ярка светлина някой първокурсник, получаваше заклеймяващия етикет „натягане“. Кинопрожекциите процъфтяваха върху язвителните коментари, но онези, които ги сипеха, общо взето, минаваха за натегачи; да говориш за клубовете, означаваше да се натягаш; да отстояваш гръмко каквото и да е, все едно дали ще е пиене или въздържание, беше натегачество; накратко, самоизтъкването не се понасяше и влиятелният мъж беше разкрепостен дух, докато на изборите за клубни членове в началото на втори курс всеки успешно биваше напъхан до края на следването си в някоя кастова торба.
Еймъри откри, че писането на материали за „Насау Литерари Магазин“ няма нищо да му донесе, но че от влизането в редакционната колегия на „Дейли Принстониън“ всеки много би спечелил. Смътното му желание да изиграе безсмъртни роли в Английския драматичен кръжок прецъфтя, когато отгатна, че най-способните умове и таланти се бяха събрали около „Траянгъл Клъб“ — трупа за музикални комедии, която предприемаше всяка година голямо коледно турне. Междувременно, потиснат от особена самота и неспокойствие в голямата университетска столова, с нови желания и амбиции, покълващи в съзнанието му, той остави първия семестър да се изниже между лъстта му по успехи и озадачените терзания с Кери защо те двамата не бяха моментално приобщени към елита на курса.
Пропиляха много следобеди на прозореца на № 12 и гледаха как състудентите им сноват към и от столовата, забелязаха как спътниците се завъртат около изявените, наблюдаваха забързаната стъпка и сведения поглед на самотния зубрач и завиждаха на щастливата увереност на големите колежански тайфи.
— Ние сме от проклетата средна класа, там е работата! — оплака се един ден Еймъри на Кери, както си лежеше на дивана и със замислена точност палеше цигарите една от друга.
— Какво лошо има в това? Приели са ни в Принстън, така че пречи ли ни нещо да се отнасяме със същото превъзходство към малките университети — бием ги по всички точки, по-уверени в себе си сме, обличаме се по-добре, слагаме ги в джоба си.
— О, съвсем не съм против бляскавата кастова система — призна си Еймъри. — Харесва ми най-отгоре да се разполага групичка тузари, но, ей богу, Кери, аз трябва да съм един от тях.
— Само че засега, Еймъри, ти си просто един потен буржоа.
Известно време Еймъри остана да лежи в мълчание.
— Но не за дълго — произнесе той накрая. — Лошото е, че мразя да постигам каквото и да е с труд. Това, нали разбираш, оставя белези.
— Почетни белези. — Внезапно Кери проточи врат към улицата. — Ето го Лангедък, ако искаш да видиш какво представлява… и Хъмбърд по петите му.
Еймъри скочи и се хвърли към прозореца.
— Я виж ти. — възкликна той, докато оглеждаше знаменитостите. — Хъмбърд изглежда финяга, но тоя Лангедък… май е доста грубоват, не мислиш ли? Нямам вяра аз на типове като него. Всички диаманти изглеждат големи, преди да ги обработят.
— Е — отвърна Кери, когато възбудата премина, — ти пък си литературен гений. От теб зависи да го докажеш.
— Питам се… — Еймъри замълча — дали мога. Честно казано, понякога си мисля — да. Знам, че звучи отвратително самонадеяно, но на никого освен на теб не бих го казал.
— Ами карай тогава. Пусни си дълга коса и напиши стихотворения като оня тип Д’Инвилиърс, дето ги печата в „Лит“.
Еймъри лениво посегна към купчината списания върху масата.
— Прочете ли последния му бисер?
— Не ги пропускам. Рядко нещо са.
Еймъри прелисти броя.
— Ей, ама той първокурсник ли е?
— Ъхъ.
— Я чуй това! Господи!
Една прислужница промълви:
Гънките си черен плюш върху деня разстели,
свещиците, в среброто оковани, бели,
тънки пламъци размахват, сякаш сенки във вятър,
Пия Помпиа, ела, ела навънка…
— Какво, дявол да го вземе, иска да каже?
— Килърска сцена.
Нозете й като на щъркел в полет са сковани,
в чаршафите си бели на кревата е положена,
ръцете — като на светица, до гръдта прибрани.
Бела Куниза, ела в светлината!
— Стига бе! Кери, ти схващаш ли идиотския му смисъл? Кълна ти се, нищо не разбирам, а нали и аз все пак минавам за литературна птица.
— Е, доста е засукано — отговори Кери. — Като го четеш, просто трябва да си мислиш за катафалки и прокиснало мляко. Има и по-свестни.
Еймъри хвърли списанието върху масата.
— Направо излизам от кожата си — въздъхна той. — Знам, че не съм съвсем като хората, а ненавиждам всеки друг, който също не е. Не мога да реша дали да усъвършенствам ума си и да стана велик драматург, или да прелистя надве-натри дебелите речници и да стана принстънски зализвач.
— Че защо трябва да решаваш? — подсказа му Кери. — Остави се на течението, като мен. Аз ще доплувам до дълбоките води на известността на буксир, стиснал за опашките фрака на брат ми Бърн.
— Не мога да се оставя на течението, искам да ми бъде интересно. Искам да дърпам конци, пък дори и заради някой друг, или да бъда главен редактор на „Принстониън“, или председател на „Траянгъл“. Искам да се възхищават от мен.
— Прекалено много мислиш за себе си.
Еймъри се сепна от тия думи.
— Не е така. Мисля също и за теб. Мигом трябва да излезем оттук и да се смесим с курса, докато още е забавно да си от висшето съсловие. Искам на юнската забава например да си доведа някоя разкошна нежна рибка, но само ако съм успял да стана страшно весел и непринуден, да я запозная с каймака на нашите салонни царе и с капитана на отбора по ръгби, и с всички останали простаци.
— Еймъри — Кери губеше търпение, — ти просто се въртиш в затворен кръг. Ако искаш да си знаменитост, излез и направи нещо; ако не искаш — не се впрягай. — Той се прозина. — Хайде да оставим стаята да се проветри от дима. Нека идем да погледаме тренировката на ръгбистите.
Постепенно Еймъри възприе тази гледна точка, реши, че неговия възход ще започне от другата есен, и се отдаде на удоволствието да наблюдава как Кери извлича радости от № 12.
Двамата напълниха леглото на еврейчето с лимонов крем, гасяха всяка вечер газовото отопление на цялата къща, като духаха в горелката от стаята на Еймъри за пълно изумление на госпожа Дванайсет и на местния газопроводчик; преместиха всички вещи — картини, книги и мебели — на закоравелите къркачи в банята и страшно ги объркаха, когато те се върнаха от запой в Трентън и като през мъгла установиха разместването; останаха разочаровани, когато закоравелите къркачи приеха всичко на шега; от вечеря до зори играеха на двайсет и едно и на няколко разновидности на покера, а веднъж, за рождения ден на един от пансионерите, успяха да убедят празнуващия да купи достатъчно шампанско за бурно тържество. Домакинът на веселието си остана трезвен, но Кери и Еймъри случайно го пуснаха от площадката на стълбите, та всеки ден от последвалата седмица посещаваха засрамени и разкаяни болницата.
— Я кажи, кои са всички тия жени? — попита го един ден Кери, възмутен от броя на писмата, които получаваше Еймъри. — Напоследък се заглеждам в пощенските печати, пристигат от Фармингтън и Добс, и Уестоувър, и Дана Хол, какво означава всичко това?
Еймъри се изхили.
— Всички са от градовете-близнаци Минеаполис и Сейнт Пол. — И назова имената им. — Ето това е от Мерлин де Уит, хубава е, има собствена кола, което е адски удобно; това от Сали Уедърби, тя обаче нещо много напълня; това пък е от Майра Сейнт Клеър, стара любов, лесна е на целувки, ако си падаш по такива работи…
— Какви въдици им пускаш? — попита го Кери. — Аз съм опитвал невероятни номера, но пустите въртиопашки никак не се боят от мен.
— Ти си от типа „доброто момче“ — подсказа му Еймъри.
— Точно така. Майките винаги са спокойни за дъщерите си с мен, имат ме за безопасен. Честна дума, обидно е. Ако хвана дамата си за ръката, тя ми се смее и ме оставя да я държа, като че ли не е част от тялото й. Щом й стисна ръката, все едно, че я откача от себе си.
— Тогава се мръщи — поучи го Еймъри. — Разправяй им, че си невъздържан, и ги оставяй да те превъзпитават, побеснявай и си тръгвай, а след половин час се връщай, стряскай ги.
Кери поклати глава.
— Няма да се получи. Миналата година изпратих на някакво момиче от „Сейнт Тимоти“ истинско любовно писмо. На едно място се бях поотпуснал и бях написал: „Дявол да го вземе, колко те обичам!“ А тя да изреже с ножичката си за нокти „Дявол да го вземе“ и да покаже останалата част на цялото училище. Не ми върви. Аз съм си просто „добрият стар Кери“, и точка.
Еймъри се усмихна и направи опит да си представи себе си като „добрия стар Еймъри“. Изобщо не успя.
Февруари довя сняг и дъжд, тайфунът на зимната изпитна сесия отмина и животът на № 12 продължи ако не смислено, то поне интересно. Веднъж на ден Еймъри се гощаваше в „При Джо“ с огромен сандвич, корнфлейкс и картофена супа, най-често заедно с Кери и с Алек Конидж. Последният беше мълчалив и доста надменен зализвач от „Хочкис“, който живееше в съседния пансион и споделяше същата принудителна самота като Еймъри, дължаща се на факта, че целият му клас бе постъпил в Йейл. Обстановката в „При Джо“ беше неестетична и дори леко нехигиенична, но там човек можеше да си открие неограничена кредитна сметка — удобство, което Еймъри ценеше. Стивън Блейн бе рискувал с акции в рудодобива и вследствие на това издръжката на сина му, макар и щедра, бе далеч под неговите очаквания.
„При Джо“ имаше и допълнителното преимущество, че беше закътано от любопитните погледи на класово по-издигнатите, така че всеки следобед в четири, в компанията на приятел или книга, Еймъри се запътваше да подлага на изпитание храносмилането си. В един мартенски ден, след като не намери свободна маса, той се настани на крайната срещу някакъв първокурсник, напрегнато забол нос в книгата си. Кимнаха си. Двайсетина минути Еймъри седя и поглъща кифлички с бекон, зачетен в „Професията на госпожа Уорън“ (открил бе Шоу съвсем случайно, ровейки из книгите в библиотеката по време на зимната сесия); другият първокурсник не вдигаше очи от своята книга, но междувременно унищожи три горещи млека с какао.
Постепенно очите на Еймъри любопитно се насочиха към книгата на неговия сътрапезник. Разчете в обратна посока името на автора и заглавието — „Марпеса“ от Стивън Филипс9. Това нищо не му говореше, неговите познания в поезията стигаха до христоматийната класика от рода на „Ела в градината, Мод“ на Тенисън и откъси от Шекспир и Милтън, насила натъпкани в главата му напоследък.
В желанието си да заприказва момчето, с което се бяха озовали лице в лице, той за момент се вглъби в своята книга, а после, уж неволно, възкликна високо:
— А! Първокласна работа!
Момчето вдигна поглед и Еймъри изрази престорено смущение.
— Кифлите ли имате предвид? — Благият дрезгав глас добре се съчетаваше с големите очила и с впечатлението за могъща проницателност, което оставяше младежът.
— Не — отвърна Еймъри. — Имах предвид Бърнард Шоу. — И обърна книгата, за да му посочи.
— Не съм чел нищо от Шоу. Но винаги съм имал намерение. — Момчето замълча, после добави: — Чел ли си нещо от Стивън Филипс и обичаш ли въобще поезия?
— И още как — пламенно потвърди Еймъри. — Но от Филипс не съм чел много. (Не беше и чувал за никакъв Филипс освен за покойния Дейвид Греъм.)
— Мисля, че е доста добър. Макар, разбира се, да е викторианец.
Впуснаха се в разговор за поезията, по време на който се представиха един на друг; тогава се оказа, че събеседникът на Еймъри е не друг, а „оня ужасно интелектуален Томас Парк Д’Инвилиърс“, който публикуваше страстните си любовни стихове в „Лит“. Беше на около деветнайсет години, попрегърбен, с бледосини очи и както преценяваше Еймъри по външния му вид, нямаше понятие от надпреварата за обществено положение и от други подобни крайно интересни явления. Но той обичаше книгите, а Еймъри имаше усещането, че от години не бе срещал такъв човек; ако само тайфата от „Сейнт Полс“ на съседната маса не сбъркаше да вземе и него за пернат, тази среща щеше да му донесе огромна радост. Компанията като че ли не им обръщаше внимание и Еймъри се отпусна и заговори за десетки книги — книги, които беше чел, книги, за които беше чел, и книги, за които изобщо не беше чувал, като сипеше списъци от заглавия с лекотата на служител от реномирана книжарница. Д’Инвилиърс отчасти бе преметнат и изцяло очарован. Добродушно той почти бе стигнал до извода, че половината от Принстън е населен с кръгли еснафи, а другата половина — с жестоки зубрачи, и да открие човек, който можеше да разговаря за Кийтс, без да заеква и в същото време очевидно навикнал да си мие ръцете, беше истински празник.
— Чел ли си Оскар Уайлд? — попита той.
— Не. От кого е?
— Той е авторът — не го ли знаеш?
— Ама разбира се. — Далечна струна звънна в паметта на Еймъри. — Нали за него беше оперетата „Търпение“.
— Да, за него. Току-що прочетох книгата му „Портретът на Дориан Грей“ и държа ти също непременно да я прочетеш. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да ти я дам.
— С удоволствие… благодаря ти.
— Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Имам и много други книги.
Еймъри се поколеба, стрелна с поглед тайфата от „Сейнт Полс“, сред която беше и великият неподражаем Хъмбърд, и взе да преценява колко фатално може да се окаже за него приобщаването на този нов приятел. Той така и не се добра до фазата, когато печелиш другите, а после ги отритваш — не му достигаше твърдост за такова нещо, затова постави на едното блюдо на везните безспорната привлекателност и стойността на Томас Парк Д’Инвилиърс, а на другото — заплахата на студените погледи над очилата с рогови рамки, които, въобразяваше си, свирепо святкаха към него от съседната маса.
— Ще дойда.
Така Еймъри откри „Дориан Грей“ и „Мистичната скръбна Долорес“10, и „La Belle Dame sans Merci“11; и цял месец живя само с тях. Светът придоби изтънчена бледнина и му стана интересен, а той особено се постара да погледне на Принстън през преситените очи на Оскар Уайлд и Суинбърн или на „Фингъл О’Флеърти“ и „Олджърнън Чарлс“, както ги назоваваше с маниерна шеговитост. Всяка нощ поглъщаше книга след книга — Шоу, Честъртън, Бари12, Пинеро13, Йейтс, Синг, Ърнест Досън14, Артър Саймънс15, Кийтс, Зудерман16, Робърт Хю Бенсън17, „Савойските опери“18 — безразборна смесица, защото изведнъж откри, че години наред нищо не бе чел.
Отначало Том Д’Инвилиърс беше по-скоро обстоятелство, отколкото приятел. Еймъри го виждаше горе-долу веднъж в седмицата и двамата заедно бронзираха тавана в стаята на Том и украсиха стените с имитации на старинни гоблени, купени от разпродажба, с високи свещници и щамповани завеси. Еймъри харесваше у Том това, че притежаваше ум и литературен вкус, без да е женствено превзет, нито пък приповдигнат. Всъщност от двамата Еймъри беше по-превзет и полагаше неимоверни усилия всяка негова забележка да звучи като епиграма, а колко много неща на тоя свят се постигат далеч по-трудно от показните епиграми. На № 12 се забавляваха, Кери прочете „Дориан Грей“ и започна да подражава на лорд Хенри, като ходеше по петите на Еймъри, викаше му „Дориан“ и си даваше вид, че подклажда в него порочно въображение и позабравена склонност към отегчението. Когато пренесе играта в столовата и смая другарите им по маса, Еймъри се вбеси от смущение и оттогава сипеше епиграмите си само пред Д’Инвилиърс или пред удобно за целта свое огледално отражение.
Един ден Том и Еймъри се опитаха да прочетат свои стихове и поезия от лорд Дънсани под съпровода на музика от грамофона на Кери.
— Пей! — извика му Том. — Не декламирай, а пей!
Еймъри, който бе напреднал с рецитирането, се раздразни и поиска плоча с не тъй силно изразено пиано. При което Кери се затъркаля по пода, давейки се от смях.
— Пусни „Сърца и цветя“! — изрева той. — Боже мой, ще ме скъсате!
— Спри проклетия грамофон — кресна Еймъри, а лицето му поаленя. — Няма да ти изнасям забава.
Между другото Еймъри деликатно се опитваше да разбуди у Д’Инвилиърс усет за социалната система, защото знаеше, че като поет Том всъщност беше по-традиционен от самия него и бе достатъчно само да си позамажа с вода косата, да стесни малко темите на разговорите си и да си сложи тъмнокафява шапка, за да стане съвсем обикновен. Но литургиите на тема модни якички и тъмни вратовръзки попадаха в нехайни уши; Д’Инвилиърс дори леко презираше усилията му; така че Еймъри разреди посещенията до едно на седмица, но започна да го води на № 12. Това предизвика безобидно хихикане сред първокурсниците, които ги нарекоха „Доктор Джонсън и Бозуъл“.19
Алек Конидж, друг чест гост, харесваше Д’Инвилиърс някак неопределено, но таеше страхопочитание пред неговата интелектуалност. Кери, който прозираше през поетичното дърдорене до здравите порядъчни основи в него, безкрайно се забавляваше и го караше да му рецитира поезия часове наред, а сам се издигаше със затворени очи върху дивана на Еймъри и слушаше.
Насън ли бе или наяве? Нейната красива
целуната шия носи сякаш белег от коприва,
кръвта болезнено потръпва и навън излиза —
от жегването нежно — свежо петънце избива.
— Това е хубаво — тихо казваше Кери. — Харесва му на големия Холидей. Тоя трябва да е голям поет.
Том, очарован, че е намерил публика, преповтаряше „Стихове и балади“, докато Кери и Еймъри ги научиха почти толкова добре, колкото и той самият.
В пролетните следобеди в градините на големите имения около Принстън, където лебеди сред изкуствени езера създаваха подобаващо настроение, а в съзвучие с тях бавни облаци витаеха плавно над върбите, Еймъри се отдаде писане на стихове. Май пристигна необикновено бързо и изведнъж, непонасящ стените, той започна да броди по университетското градче във всички часове на денонощието и под звездите, и в дъжда.
Спусна се влажна вечерна мъгла. Изтъркаля се откъм луната, наслои се около шпиловете и кулите и се слегна в полите им, като остави сънните върхове възвишено устремени към небето. Човешките фигури, осейващи деня като мравки, тази нощ се плъзгаха във и извън полезрението като сенчести привидения. Готическите здания и вътрешните дворове бяха неизмеримо по-загадъчни сега, когато внезапно изникваха от мрака, разчертавани от рояците мъждиви квадратчета жълта светлина. Незнайно откъде една камбана отби четвърт час след полунощ, Еймъри спря при слънчевия часовник и се излегна в цял ръст върху влажната трева. Прохладата окъпа очите му и забави полета на времето — времето, коварно препълнило ленивите априлски следобеди, изглеждаше тъй недосегаемо в дългите пролетни здрачевини. Вечер след вечер над студентското градче се понасяха тьжно-красиви песните на абсолвентите и пробили черупката на първокурсническото му съзнание, разбудиха дълбока благоговееща привързаност към сивите стени и готическите островърхи покриви и към всичко, което символизираха като хранилища на мъртви епохи.
Кулата в кръгозора на прозореца му, врязана във висините, изтъняваща в острие, обтегната в копнежа си нагоре, докато краят на върха й се стопи невидим в утринните небеса, зароди в него първото предчувствие за преходността и нищожността на университетските величия, освен като преносители на апостолска приемственост. Приятно му стана, когато откри, че с устрема си към височините готическата архитектура е особено подходяща за университетите, и прегърна идеята като своя вяра. Притихналите поляни, смълчаните сгради с тук-там окъснели схоластични светлини грабнаха въображението му и целомъдрието на шпиловете се превърна в символ на това негово усещане.
— Дявол да го вземе! — прошепна звучно той, навлажни ръце в мократа трева и ги прекара през косата си. — От догодина ще работя сериозно!
Но знаеше, че ако сега духът на пиките и кулите оживява у него мечтателна готовност, настъпи ли времето за изпълнение, ще надделее боязливостта. Докато сега осезава само собствената си разхвърляност, усилието ще го накара да прогледне в своето безсилие и непълноценност.
Градчето сънуваше — наяве. Той долови в себе си бавното туптене на нервна възбуда, която може и да беше пулсът на самото университетско сърце. Той ще хвърли своя камък в него като в река, но едва забележимите вълнички ще затихнат почти в мига, в който камъкът ще да се откъсне от ръката му. До този момент нищо не бе дал, нищо не бе взел.
По подгизналата пътека прошляпа закъснял първокурсник, а мушамата му остро изхрущя. Отнякъде, под някакъв невидим прозорец, един глас подвикна неизменната покана: „Покажи се!“ Стотиците приглушени звуци на блуждаенето в мъглата най-после проникнаха в съзнанието му.
— Господи — простена той внезапно и се стресна от звука на своя глас в тишината. Дъждът все тъй ръмеше. Полежа минута още минута още неподвижен, със стиснати юмруци. После скочи на крака и колебливо отупа дрехите си. — Прогизнах! — гласно обясни на слънчевия часовник.
Войната започна през лятото след края на първи курс. Освен дето събуди чисто спортния му интерес към германския щурм към Париж, световното събитие не успя да развълнува, нито пък да заинтригува Еймъри. С отношение, каквато би могъл да има към една забавна мелодрама, той се надяваше, че войната ще бъде дълга и кървава. Ако не бе продължила, щеше да изпита гнева на човек с билет за финален боксов мач, на който участниците отказват да се бият.
— Хайде, танцьорки!
— Размърдайте се!
— Ей, танцьорки… стига сте се мотали, ами размърдайте дръгливите си бедра.
— Хайде, танцьорки!
Режисьорът безпомощно беснееше, председателят на „Траянгъл Клъб“, с лице, сгърчено от притеснение, ту се разпореждаше свирепо, ту се оставяше да го блокира вродената му немощ и в един момент седна обезсърчен и си заблъска главата как, по дяволите, постановката ще поеме на турне през коледната ваканция.
— Така. Ще репетираме песента на пиратите.
Танцьорките дръпнаха за последен път от цигарите си и се натръшкаха по своите места; „примабалерината“ изтрополи до рампата и ръцете и краката му застинаха в поза на престорено вдъхновение; и под пляскането, тропането, ръкомахането и тактуването на режисьора скалъпиха един танц.
Клубът „Траянгъл“ представляваше огромен разбунен мравуняк. Всяка година поставяше по една музикална комедия и цялата трупа — актьори, хор, оркестър и декори — поемаше на турне през коледната ваканция. Текста и музиката пишеха студентите, а „Траянгъл“ беше най-влиятелният от всички клубове и веднъж в годината над триста младежи се състезаваха да влязат в него.
След една лесна победа в конкурса за редколегия на „Принстониън“, проведен сред второкурсниците, Еймъри получи място в трупата за ролята на Пирата-мичман, Огнената Фурия. Вече цяла седмица репетираха „Ха-ха-Хортензия!“ в казиното всеки ден от два часа следобед до осем сутринта, като се поддържаха с отровно силни кафета, а в интервалите между репетициите си поспиваха на лекции. Рядка сцена представляваше казиното: грамадна колкото хамбар зала, наблъскана с момчета като момичета, момчета като пирати, момчета като пеленачета; декорът се ковеше с гръм и трясък; осветителят се упражняваше, мятайки ослепяващи прожектори в нечии разярени очи, а над всичко се носеше несекващото настройване на оркестъра или веселото „тъм-тъ-тъм“ на песента на клуба. Авторът на стиховете, сврян в ъгъла, гризе молива си и разполага само с двайсет минути да измисли нов куплет; организаторът се кара със секретаря каква сума да отпуснат за „проклетите костюми на доячките“, а бившият абсолвент, председателят на клуба през 98-а, е кацнал е една ложа и си мисли колко по-прости са били нещата по негово време.
Как едно представление на „Траянгъл“ изобщо се подготвяше, бе загадка, но бравурна от всяко положение, независимо от това дали достатъчно си се потрудил, та да заслужиш малкия златен триъгълник за верижката на часовника си. „Ха-ха-Хортензия!“ бе преработвана повече от шест пъти, а в програмата, на мястото за автора, бяха изписани девет имена. Всеки спектакъл на „Траянгъл“ се започваше като „нещо по-различно от обикновена музикална комедия“, но след като неколцината автори, председателят на клуба, режисьорът и факултетната комисия привършеха работата си по него, оставаше просто старото представление в изпитания стил на „Траянгъл“ със старите изпитани смешки и с комедийна звезда, която или биваше изключена от университета, или се разболяваше, или нещо й се случваше точно в навечерието на турнето, и е тъмномустакатата „танцьорка“, дето „кучета ме яли, но няма да се бръсна по два пъти на ден!“
В „Ха-ха Хортензия!“ имаше един незабравим момент. Според стара принстънска традиция случеше ли се пред възпитаник на Йейл и член на прославения клуб „Череп и кости“ да бъде произнесено светото име на клуба, той трябваше да напусне помещението. Според друга традиция по-късно в живота си членовете на този клуб неизменно преуспяваха, натрупвайки богатства или избирателни гласове, или облигации, или каквото там решаваха да трупат. Затова при всяко представление на „Ха-ха-Хортензия!“ шест от местата не се продаваха, а се заемаха от шестима от най-отблъскващите скитници, които можеха да се подберат от улицата, при това доразкрасени от гримьора на „Траянгъл“. В оня момент от представлението, в който Лудоглавия, главатарят на пиратите, посочваше черното знаме и произнасяше „Аз съм завършил Йейл, вижте ми Черепа и Костите!“, шестимата предварително инструктирани скитници трябваше да станат демонстративно и да напуснат залата с изражения на дълбока печал и наранено достойнство. Говореше се, макар никога да не се доказа, че веднъж подставените йейлци се увеличили с един истински.
Преди ваканцията играха пред изисканата публика на осем града. Еймъри хареса най-много Луисвил и Мемфис: там знаеха как да посрещат гости, поднасяха изключителен пунш и гордо показваха поразителната си колекция от женски прелести. Одобри и Чикаго заради особената енергия, по-мощна от крещящия му диалект — но там все пак си бяха почитатели на Йейл и тъй като очакваха след седмица Йейлското певческо дружество, „Траянгъл“ бе почетен съвсем частично. Виж, в Болтимор принстънци си бяха у дома и влюбването бе взаимно. Употребата на концентрати беше повсеместна; на всяко представление някой от изпълнителите излизаше на сцената силно почерпен, като убеждаваше останалите, че го налага собственото му разбиране за неговата роля. Разполагаха с три фургона, но въпреки това никой не се оттегляше да подремне в тях, освен в третия, наречен „менажерията“, където се събираше стадото на очилатите духачи от оркестъра. Всичко се развиваше така светкавично, че не оставаше време за досада, но когато в края на ваканцията пристигнаха във Филаделфия и се отърваха от претрупаната атмосфера на цветя и гримове, въздъхвайки с облекчение, танцьорките свалиха корсетите от насинените си талии.
Щом ги разпуснаха, Еймъри мълниеносно се понесе към Минеаполис, защото братовчедката на Сали Уедърби, Изабел Борджи, щеше да прекара зимата в града, докато родителите й пътуват из чужбина. Той помнеше Изабел като малко момиченце, с което бе играл навремето в Минеаполис. По-късно семейството й се премести в Болтимор и оттогава тя си бе създала минало.
Еймъри бе набрал скорост, уверен беше в себе си, пълен бе с енергия и тържествуваше. Да препусне към Минеаполис, за да види момиче, което бе познавал в детството си, му изглеждаше вълнуващо и романтично начинание, така че без никакво угризение той телеграфира на майка си да не го очаква… седна във влака и трийсет и шест часа без прекъсване мисли за себе си.
По време на турнето с „Траянгъл“ Еймъри се сблъскваше на всяка крачка с голямото ново американско явление — забавите с целуване.
Никоя викторианска майка — а всички майки бяха с викторианско мислене — нямаше дори най-смътна представа с каква лекота дъщеря й свикваше да бъде целувана. „Тия нрави са слугински — обяснява мисис Хюстьн-Кармелайт на своята отворена дъщеря. — Слугините първо ги целуват, а после им правят предложение.“
Но във възрастта между шестнайсет и двайсет и две Отворената Дъщеря се сгодява по веднъж на всеки шест месеца, уреждайки брака си с младия Хамбел от „Камбел и Хамбел“, който тъпоумно смята, че е първата й любов, а в промеждутъците между годежите О. Д. (като същинско доказателство на теорията за естествения подбор, О. Д може да бъде определена по системата на най-отнеманата по танцовите забави дама) изживява с други момчета разнежени прощални целувки на лунна светлина или на светлината от камина, или в мрака навън.
Еймъри видя момичета да вършат неща, които дори в неговите очи бяха недопустими: да вечерят след танци по кафенета с недобро име в три часа през нощта, да говорят за всички страни на живота полусериозно, полуподигравателно, но с прикрита възбуда, което според Еймъри издаваше истинска нравствена разюзданост, И въпреки това той не осъзнаваше колко повсеместно е това явление, докато не съгледа градовете между Ню Йорк и Чикаго като една безконечна младежка любовна авантюра.
Следобед в хотел „Плаза“, зимен здрач навън и приглушен звук на барабани отдолу… младите мъже важничат и шумят из фоайето, поръчват си още по един коктейл, безупречно облечени, очакващи. После хвръкват крилете на летящата врата и три вързопа скъпи кожи пристъпват вътре ситно-ситно. След това театър и маса в „Среднощна веселба“ — разбира се, някоя от майките също е наоколо, но тя придава на нещата още по-наситена потайност и находчивост, докато седи самотна на напуснатата маса и си мисли, че тия забавления не са дори наполовина толкова ужасни, колкото й ги описват, само дето са малко уморителни. А О. Д. е влюбена отново… и не е ли странно, че макар да има колкото си искаш място в таксито, на студента от „Уилямс“ и на О. Д. им е някак тясно, та трябва да си вземат самостоятелна кола. Странно! Не забелязахте ли как горяха бузите на О. Д., когато пристигна само със седем минути закъснение? Но О. Д. излиза от неловкото положение.
„Прекрасната девойка“ се бе превърнала в „кокетка“, „кокетката“ — в „детето-вамп“. Всеки следобед в дома на „прекрасната девойка“ пет-шест почитатели засвидетелстваха възхищението си наведнъж. Но ако по някаква случайност при О. Д. се засечаха двама, ставаше доста неудобно за появилия се без предварително уговорена среща. В почивките между два танца „прекрасната девойка“ биваше наобиколена от дузина мъже. Ала опитайте се да намерите О. Д. в почивка между танците, само се опитайте да я намерите.
Момичето е същото… но е нагазило дълбоко в дебрите на дивашка музика и в съмнения относно нравствения кодекс. Мисълта, че всяко отворено момиче, с което се запознаеше преди осем, можеше да бъде целунато преди дванайсет, направо зашеметяваше Еймъри.
— Защо, по дяволите, сме тук? — попита той една нощ момичето със зелените гребенчета, както седяха в нечия лимузина пред извънградския клуб на Луивил.
— Не знам. Просто са ме погнали всички дяволи.
— Нека бъдем откровени — нали повече няма да се видим. Аз исках да дойда с тебе тук, защото смятам, че си най-красивото момиче тази вечер. А на теб май ти е все едно дали ще ме видиш някога отново, не е ли така?
— Да… това ли ти е номерът с момичетата? С какво съм го заслужила?
— И не си уморена от танците, нито ти се пуши, нито си искала разните неща, за които говореше? Просто си искала да те…
— О, я да се прибираме — прекъсна го тя, — щом толкова държиш да анализираш. Не ми се приказва на тая тема.
Когато излязоха на мода ръчно плетените блузи без ръкави, Еймъри, в изблик на вдъхновение, ги нарече „одеянията на целуващите“. От уста на уста салонните царе и О. Д. разнесоха това название през цялата страна, от единия до другия бряг.
Когато навърши осемнайсет, Еймъри беше почти шест фута висок и изключително, макар и не стандартно, красив. Лицето му бе като на младенец, но пронизващите зелени очи, обточени от дълги тъмни мигли, накърняваха чистосърдечния му израз. Все пак му липсваше онзи животински магнетизъм, тъй често съпътстващ красотата при мъжете и жените; излъчването му беше по-скоро духовно и не бе в негова власт да го пуска и спира като кран на чешма. Но хората запомняха лицето му завинаги.
Тя спря на горната площадка на стълбите. В нея клокочеха чувствата, приписвани на плувците преди скока от трамплина, на примадоните пред премиера и на неспокойните плещести играчи в деня на Големия Мач. Колко подходящо щеше да е слизането й по стълбите да бе съпроводено от гръмовен барабанен туш или от нестроен възглас на потпури от „Таис“ и „Кармен“. Никога преди външния й вид не беше я вълнувал тъй дълбоко и никога преди не беше я изпълвал с тъй цялостно доволство. Точно преди половин година тя бе навършила шестнайсет.
— Изабел! — извика я братовчедка й Сали от прага на гардеробната стая.
— Готова съм.
Тя усети в гърлото си малка нервна бучка.
— Наложи се да ми донесат друг чифт пантофки. Ще пристигнат всеки момент.
Изабел понечи да тръгне към гардеробната за последен поглед в огледалото, но нещо я застави да остане на мястото си и да се вгледа надолу по широкото стълбище на клуб „Минехаха“. Стълбището вероломно завиваше и очите й улавяха само два чифта мъжки крака в долното фоайе. В еднакви бални обувки от черен лак, те не издаваха дори намек за самоличност, но Изабел жадно се запита дали единият чифт не принадлежи на Еймъри Блейн. Макар все още да не бе го срещнала, този млад мъж все пак бе запълнил значителна част от нейния ден — първия от пристигането й в Минеаполис. Сред пороя от въпроси, коментари, признания и измислици в колата по пътя от гарата Сали бе съобщила:
— Ти сигурно си спомняш Еймъри Блейн. Той е просто луд да те види отново. Закъснява с цял ден от семестъра само за да дойде довечера. Толкова е слушал за тебе — казва, че помни очите ти.
Това зарадва Изабел. Поставяше ги на равни начала, въпреки че тя прекрасно умееше да режисира своите романтични увлечения със или без предварителна реклама. Но с трепетното предчувствие за щастие я прониза и прималяващ страх, който я накара да попита:
— Какво искаш да кажеш с това, че е слушал за мен? Какви неща са му говорили?
Сали се усмихна. Пред по-пищната си братовчедка тя се чувстваше в ролята на нещо като импресарио.
— Знае, че ти се носи слава на красавица и разни такива… — Поколеба се, после продължи: — И… предполагам, знае, че си падаш по целувките.
При тези думи Изабел изведнъж стисна юмруче под кожената си наметка. Свикнала бе навсякъде да бъде следвана от грешното си минало и въпреки това никога не съумяваше да не се поддаде на до болка познатото раздразнение при споменаването му; все пак в един чужд град подобна репутация носеше предимства. Значи я смятат за „бърза“, така ли? Добре тогава, нека го установят сами.
Изабел погледна през прозореца как в мразовитото утро бавно се стеле снегът. Тук винаги е било по-студено, отколкото в Болтимор; забравила бе, стъклото на страничната врата беше заледено, навяло бе по ъглите на прозорците. А умът й се въртеше все около същото. Дали и той се облича като момчето ей там, дето най-спокойно си върви по оживената търговска улица, с мокасини и зимен карнавален костюм? Колко типично западняшки! Но разбира се, той не се носи така: та нали учи в Принстън, във втори курс е или там някъде. Всъщност споменът й за него беше съвсем смътен. От една стара снимка, запазена в нейния албум, я бяха поразили огромните очи (до чиято изразителност навярно вече бе дорасъл). Както и да е, през последните месеци, след като взе решение да погостува през зимата на Сали, той се очерта в мислите й като достоен противник. Децата, най-лукавите сватовници, бързо замислят ходовете си и Сали майсторски бе изпълнила цяла писмовна соната, с която запали темпераментния дух на Изабел. От известно време Изабел показваше склонност към много силни, макар и твърде преходни чувства.
Те спряха пред широко разпростряна белокаменна сграда, застроена навътре от снежната улица. Мисис Уедърби я посрещна топло и започна да издърпва разните по-малки братовчеди от ъглите, където възпитано се бяха спотаили. Изабел ги поздрави много мило. Поискаше ли, тя можеше да спечели всеки срещнат човек — с изключение на по-големите от нея момичета и на някои жени. Впечатлението, което оставаше у другите, беше винаги пресметнато. Момичетата, с които поднови познанството си тази сутрин, останаха поразени както от откритото й поведение, така и от леко скандалната й слава. Любопитството обаче кръжеше около Еймъри Блейн. Явно твърде лекомислено влюбчив, той печелеше симпатиите, но не безусловно — в един или друг момент като че ли всяко момиче бе изживявало с него приключение, но ни едно от тях не пожела да даде истински полезни сведения. Само че по нея щеше да хлътне… Сали бе оповестила това на младежкия кръг около себе си и от мига, в който очите им видяха Изабел, те сами започнаха да й го нашепват. Изабел тайно реши, че ако трябва, ще си наложи да хареса Еймъри — дължеше го на Сали. Ами ако ужасно се разочарова? Сали й го бе обрисувала в невъзможно бляскави тонове — красив, „страшно изискан, когато поиска“, знае как да се държи и е непостоянен точно колкото да бъде интересно. В края на краищата той олицетворяваше цялата романтичност, която нейната възраст и обкръжение я тласкаха да желае. Затова Изабел се питаше дали ония бални обувки, които опитваха стъпката на фокстрота върху килима долу, не бяха негови.
Всички впечатления, а впрочем и всички мисли на Изабел бяха крайно калейдоскопични. Характерът й представляваше странна смесица от светски и артистичен темперамент, какъвто се среща в две категории жени — светските и артистките. Образованието й или по-точно изисканото й държане бе почерпано от момчетата, удостоявани с благосклонността й; нейната тактичност беше инстинктивна, а издръжливостта й на любовни приключения можеше да бъде ограничена само от броя на податливите в обсега на телефонната мрежа. Кокетството се смееше от големите й чернокафяви очи и струеше в неустоима чувствена привлекателност.
И ето че тази вечер тя стоеше на горната площадка на стълбите и чакаше да й донесат пантофките. Вече губеше търпение, когато Сали излезе от гардеробната, сияеща както винаги от добродушие и приповдигнато настроение, и двете заедно слязоха на долния етаж, а в това време търсещият прожектор в съзнанието на Изабел освети две мисли: доволна бе, че тъкмо сега не бе изгубила руменината си, и се запита дали той танцува добре.
Долу, в голямата зала на клуба, мигом я наобиколиха момичетата, с които бе прекарала следобеда, после чу часът на Сали да й изрежда цял списък от имена и усети, че се покланя на секстет от черно-бели, ужасно сковани, смътно познати очертания. Името Блейн се мярна между другите, но на първо време тя не можа да го отнесе към даден притежател. Настъпи объркан момент на тромаво младежко суетене и поблъскване, в който всеки откри, че разговаря с най-нежелания човек. Изабел хитро излавира да седне на канапето до стълбите с Фроги Паркър, първокурсник от Харвард, с когото бе играла на дама в детските години. На първо време се нуждаеше само от малко шеговито припомняне на миналото. Изабел притежаваше забележителната дарба да измъква светското от една-единствена простичка идея. Най-напред я изговаряше възторжено с прочувствен контраалт, в който се прокрадваше лек южняшки акцент; после се отдръпваше на разстояние от нея и й се усмихваше със своята прелестна усмивка, след което я поднасяше във варианти и я поставяше като мислена клопка, и всичко това в незначителната форма на диалога. Фроги беше запленен и съвсем не разбираше, че това се прави не заради него, а заради зелените очи, които святкаха изпод лъскавата, внимателно пригладена коса малко вляво от нея, защото Изабел най-после бе открила Еймъри. Като актриса, която дори в мощния прилив на своя съзнателен магнетизъм попива дълбоки впечатления от някои зрители на първия ред, Изабел скришно измери противника си. Първо й се наби в очи кестенявата му коса и от разочарованието, което изпита, тя разбра, че е очаквала да бъде тъмнокос и по-строен, като от реклама… Що се отнася до останалото, забеляза свежия му тен и правия романтичен профил. Ефекта от всичко това подчертаваха пристегнат фрак и копринена риза с жабо, от ония, които жените все още обожаваха да виждат на мъжете, а на мъжете вече им дотягаха.
Докато тя го оглеждаше, Еймъри стаено я наблюдаваше.
— Не мислиш ли и ти така? — внезапно извърна невинен поглед към него.
Настъпи раздвижване и Сали ги поведе към масата, определена за тях. Еймъри си проби път до Изабел и прошепна:
— Ще бъдеш моя дама на вечерята, да знаеш. Определили са ни да седим един до друг.
Изабел изгуби дъх — безпогрешна хватка. Но всъщност изпита чувството, сякаш някой отне на звездата най-хубавата реплика и я повери на второстепенно действащо лице… Не трябва да изпуска водещата роля дори на милиметър. Голямата маса заискри от смях в суматохата, докато заемаха местата си, а после, след като се настани близо до челото, много любопитни очи се обърнаха към нея. Блаженството й бе неизмеримо, а Фроги Паркър беше тъй погълнат от блясъка на допълнително прииждащата в лицето й руменина, че забрави да издърпа стола на Сали и това силно го смути. Еймъри седна от другата й страна, изпълнен със самоувереност и суета, и се вторачи в нея с открито възхищение. Заговори я на секундата едновременно с Фроги:
— Много съм слушал за теб, откак острига плитките си…
— Нали беше смешно днес следобед…
И двамата замълчаха. Изабел свенливо се обърна към Еймьри. Нейното лице винаги даваше достатъчно красноречив отговор на всеки, но сега реши да се подкрепи и с думи:
— Какво… от кого?
— От сума хора… през всичките години, откакто се преместихте.
Тя подобаващо се изчерви. От дясната й страна Фроги беше вече извън играта, въпреки че още не го разбираше напълно.
— Ще ти кажа как съм те помнил през тия години — продължи Еймъри.
Тя се наклони леко към него и скромно се загледа в целината пред себе си. Фроги въздъхна — познаваше Еймъри, както и ситуациите, от които той сякаш бе роден да се възползува. Обърна се към Сали и я попита смята ли да се записва догодина в колеж. А Еймъри започна като картечница.
— Измислил съм ти епитет, който страшно ти подхожда.
Това бе едно от любимите му въведения — рядко имаше предвид точно определена дума, но затова пък разпалваше любопитството, а поставеха ли го натясно, винаги успяваше да скалъпи нещо ласкателно.
— Така ли? И какъв? — Лицето на Изабел беше съвършен етюд на прехласнато любопитство.
Еймъри поклати глава.
— Не те познавам още достатъчно добре.
— Но… после ще ми кажеш ли? — едва чуто прошепна тя.
Той кимна.
— Ако останеш моя дама до края на вечерта.
Изабел кимна.
— Казвали ли са ти, че очите ти пронизват? — попита го тя.
Еймъри се постара да погледне още по-пронизващо. Стори му се, но не беше сигурен, че кракът й едва докосна неговия под масата. Възможно бе все пак да е само кракът на масата. Тъй трудно бе да каже. Независимо от това допирът го наелектризира. Бързо започна да съобразява дали ще срещне съпротива, ако предложи да се оттеглят горе в малкия кабинет.
Изабел и Еймъри определено не бяха невинни, но не бяха и особено обиграни. А в подетата игра, която вероятно щеше да съставлява основната грижа на Изабел години наред, любителството се котираше твърде ниско. При нея, както и при Еймъри, всичко бе започнало от красивата външност и лесно възбудимия нрав, а останалото бе дошло от подръчните популярни романи и от будоарните разговори, жадно попити от по-възрастните. Още на девет и половина години Изабел си бе изработила шлифована походка, а когато очите й, огромни и бляскави като звезди, възгласиха самата невинност, Еймъри съответно съвсем не се заблуди. Той чакаше да падне маската, но в същото време не поставяше под съмнение правото й да я носи. От своя страна, тя не остана поразена от неговите заучени обноски на опитна преситеност. Живяла бе в по-голям град и леко го превъзхождаше по широта на познанията. Но прие позата му — тя беше една от множеството малки условности на този род приключения. Еймъри съзнаваше, че получава особеното й благоволение сега, защото е била подготвена; Изабел знаеше, че в този момент той е най-хубавият дивеч на ловното поле и че трябва да подобри изгледите си, преди да е изгубила своите предимства. Така че и двамата продължиха с безкрайно лукавство, което би ужасило родителите им.
След вечерята започнаха танците… спокойно. Спокойно ли? Момчетата отнемаха Изабел от партньорите й на всеки две-три стъпки, а после се спречкваха по ъглите с реплики като: „Можеше да ме оставиш да изтанцувам още една педя!“ или „Не си мисли, че й беше приятно — призна ми, когато я поканих следващия път.“ Истина беше — тя казваше на всички едно и също с леко пристискване на ръката при раздяла, което сякаш означаваше: „Танцът с теб беше смисълът на вечерта ми.“
Но времето летеше, изнизаха се два часа, през които дори най-недосетливите кавалери проумяха, че другаде трябва да насочат престорено страстните си погледи, защото единайсет часът завари Изабел и Еймъри, настанени на дивана в малкия кабинет зад читалнята на горния етаж. Тя знаеше с пределна яснота, че са красива двойка и сякаш бяха предопределени за това уединение, а мястото на по-мъждивите светила бе да се щурат и да си бърборят долу.
Момчетата, минаващи покрай вратата, хвърляха навътре завистливи погледи, момичетата, минаващи покрай вратата, се изсмиваха, хвърляха навътре неодобрителни погледи и мълчаливо трупаха опит.
А Изабел и Еймъри бяха стигнали съвсем определен етап на отношенията. Бяха обменили сведения за успехите си, откакто се бяха видели за последен път, и тя изслуша маса работи, които вече беше чувала. Че той е във втори курс, че е в редколегията на „Принстониън“ и в последния курс се надява да стане председател на клуб. Той научи, че някои от момчетата, с които тя излизала в Болтимор, били „ужасно разхайтени“ и се появявали на танцовите забави в приповдигнато по изкуствен начин настроение; повечето били двайсетгодишни и карали превъзходни червени коли, марка „Стътс“. Поне половината от тях, изглежда, бяха отпаднали от разни колежи и университети поради слаб успех, но някои си бяха извоювали спортна слава, което го накара да я погледне с възхита. Всъщност близкото познанство на Изабел с университетските среди едва започваше. Тя имаше куп обожатели, които я смятаха за „хубаво дете, заслужаващо да не бъде изпускано от поглед“. И Изабел заниза имената им в такива весели измислици, та би зашеметила дори един виенски благородник. Такава е силата на младите контраалти, когато звучат от дълбините на меки дивани.
Той я попита дали го смята за самонадеян. Тя му обясни, че има разлика между самонадеян и самоуверен. Обожавала самоувереността в мъжете.
— Добри приятели ли сте с Фроги? — попита тя.
— Доста… защо?
— Много загубено танцува.
Еймъри се засмя:
— Танцува, като че ли е метнал дамата си на гръб, вместо да я води с ръце. Хареса й определението му.
— Страхотен си в преценките за хората.
Еймъри усърдно отрече. Все пак, заради нея, охарактеризира още няколко души. После разговорът се прехвърли на темата ръце.
— Имаш страхотно красиви ръце — каза тя, — Като на пианист. Свириш ли?
Споменах, че бяха стигнали съвсем определен етап на отношенията — не, повече — бяха стигнали критичен етап на отношенията. За да я види, Еймъри бе закъснял с цял ден от семестъра и влакът му тръгваше в дванайсет и осемнайсет тази нощ. Големият и малкият куфар го чакаха на гарата; часовникът в джоба му започваше да натежава.
— Изабел — прекъсна я неочаквано той, — искам да ти кажа нещо.
Бяха засегнали мимоходом „странната изразителност на нейните очи“ и Изабел схвана от промяната в тона му какво предстои — всъщност от известно време тя се питаше в кой момент ще настъпи. Еймъри протегна ръка над главите им и угаси лампиона, така че останаха в тъмнина, разсейвана само от червените отблясъци, които се процеждаха през вратата към библиотеката. След което той започна:
— Не знам дали знаеш, че си… как да ти го кажа. Господи, Изабел, сигурно ти звучи като реплика от пиеса, но не е.
— Знам — каза тихо Изабел.
— Може би никога вече няма да се видим насаме като сега; понякога съвсем не ми върви.
Той се отдръпна от нея и се настани на облегалката в далечния край на дивана, но тя ясно виждаше очите му в тъмнината.
— Ще се виждаме още… глупчо.
Наблегна съвсем леко на последната дума, така че прозвуча почти гальовно. Той продължи малко пресипнало:
— Много пъти съм хлътвал… по момичета… а сигурно и ти… по разни момчета, искам да кажа, честна дума, ти… — Внезапно замълча и се наведе напред, опирайки брадичка в шепи: — О, няма смисъл… ти ще си тръгнеш по своя път, а аз трябва да вървя по моя.
Известно време цареше мълчание. Изабел беше силно развълнувана; тя стисна носната си кърпичка на малка топка и в бледата светлина, която струеше върху нея, бавно я пусна на пода. За миг ръцете им се докоснаха, но никой не проговори. Мълчанията ставаха все по-чести и по-трепетни. Друга залутала се двойка влезе в съседната стая и задрънка на пианото. След встъпителната песничка „Китайски пръчици“ един глас започна „Деца, изгубени в гората“ и тенорът понесе към кабинета стиха:
Ръка ми подай
и така — обещай:
отплуваме в сънния край.
Изабел тихичко затананика и потръпна, като усети, че ръката на Еймъри обхвана нейната.
— Изабел — прошепна той, — знаеш, че съм луд по теб. Струвам ли поне мъничко за теб?
— Да.
— Колко държиш на мен… харесваш ли някой друг повече от мен?
— Не. — Той едва долови отговора й, въпреки че се бе навел тъй близо до нея, та усети дъха й върху лицето си.
— Изабел, аз се връщам в университета за шест безкрайни месеца и защо да не… ако само ми дадеш нещо, с което да те пазя в спомена си…
— Затвори вратата… — Промълви го така беззвучно, че той се запита дали наистина е проговорила. Докато затваряше безшумно вратата, музиката сякаш изпърха от другата страна.
През този светъл час подлунен
за лека нощ да се целунем!
Каква прекрасна песен, помисли тя, тази вечер всичко е прекрасно, а от всичко най-прекрасна е тази романтична сцена в кабинета, оплетените им ръце и неизбежността на идващото, тъй омайно близо. Бъдещето на нейния живот се разтвори пред очите й като безкраен низ от подобни сцени: на лунна светлина, на бледо-звездни отблясъци, върху задните седалки на топли лимузини и в удобни спортни коли, паркирани в сенките на приютяващи клони — само момчетата можеше да са различни, а това, с което е сега, е толкова приятно. Той нежно взе ръката й. После поривисто я обърна, поднесе я към устните си и целуна дланта й.
— Изабел? — Шепотът му се размеси с музиката и те като че ли политнаха един към друг. Дишането й се учести. — Даваш ли да те целуна, Изабел? Изабел?
С полуотворени устни тя обърна в мрака лицето си към него. И изведнъж ги връхлетя вълна от звънки гласове и тропот на тичащи стъпки. С бързината на мълния Еймъри стрелна ръка и запали лампиона и когато вратата отхвърча и нахълтаха три момчета, сред които гневният, изгарящ от желание за танци Фроги, той прелистваше списанията от масичката, а тя седеше неподвижна, спокойна, невъзмутима и дори ги поздрави с приветлива усмивка. Но сърцето й туптеше лудо и, кой знае защо, се почувства ограбена.
Очевидно всичко беше свършило. Роптаещо подканване за танци, споглеждане между двамата: в неговите очи — отчаяние, в нейните — съжаление, а после вечерта продължи с умиротворените обожатели и с безконечното отнемане на дамата.
В дванайсет без четвърт Еймъри мрачно се ръкува с нея сред групичка познати, наобиколили го да му пожелаят бързо завръщане. За миг той изгуби увереността си, а тя леко се обезпокои, когато от тълпата се обади ироничният глас на притулен сред навалицата остроумник:
— Защо не я изведеш навън, Еймъри!
Поемайки ръката й, той леко я притисна и тя отвърна на притискането, както тази вечер бе направила с двайсетина други ръце — това бе всичко.
В два часа, когато се прибраха в дома на Уедърби, Сали я попита дали „хубаво“ си е прекарала с Еймъри в кабинета. Изабел спокойно обърна лицето си към нея. В очите й гореше пламъкът на идеализма — неопетнена мечтателка на блянове, чисти като у Жана Д’Арк.
— Не — отвърна тя. — Не правя вече такива работи. Той искаше, но аз отказах.
Докато се вмъкваше в леглото, тя се опита да отгатне какво ще прочете в препоръчаното му писмо, което щеше да получи на другия ден. Толкова красиви устни има — дали някога?…
— „Четиринайсет ангели бдяха над тях“ — сънено пропя Сали от съседната стая.
— По дяволите! — възнегодува Изабел, ступа възглавницата в разкошно възвишение от пух и предпазливо се изтегна между студените чаршафи. — По дяволите!
Благодарение на „Принстониън“ Еймъри стана известен. С приближаването на клубните избори дребните сноби, тези чувствителни барометри на успеха, го засипаха с внимание и в стаята, която държаха с Том, заприиждаха на гости цели тумби от горните курсове, влизаха с почтително стеснение, присядаха по краищата на столовете и подхващаха всякакви теми освен онази, която изцяло бе погълнала интереса им. Напрегнатите погледи, отправени към Еймъри, го забавляваха и в случай че някой от гостите членуваше в безинтересен нему клуб, изпитваше голямо удоволствие да го стъписва с еретични подмятания.
— Я, я… — обърна се той една вечер към някаква сащисана делегация — в кой клуб казахте, че сте?
Пред гостите си от „Айви“, „Котидж“ и „Тайгър Ин“ обаче той разиграваше „доброто мъжко открито момче“, което нито се притеснява, нито се догажда за целта на посещението.
В началото на март, когато съмна знаменателното утро и университетското градче се превърна във въплъщение на истерията, двамата с Алек Конидж спокойно и незабелязано се вмъкнаха в клуба „Котидж“ и силно учудени, започнаха да наблюдават внезапно превъзбудените си съкурсници.
Сред тях имаше блуждаещи групи, които шареха от клуб в клуб; имаше еднодневни приятели, които, почти просълзени, буйно обявяваха, че ще членуват само в един и същи клуб и че няма сила на света, която да ги раздели; надигна се ръмжене на дълго прикривана злоба, когато Неочакваните Величия си спомниха някои подигравки от първи курс. Неизвестни мъже се издигнаха до завидни височини, след като спечелиха известен брой от жадуваните гласове; други, които минаваха за „в кърпа вързани“, откриваха, че са си създали неподозирани врагове, чувстваха се отритнати и изоставени и невъздържано известяваха, че ще напуснат университета.
В своето непосредствено обкръжение Еймъри види студенти, отстранени заради това, че носят зелени шапки, други — задето били префърцунени като „шивашки манекени“ или пък „прекалено райски са го давали“, или задето някоя си нощ се натряскали, „ама представете си, като най-долни каруцари“, или по неразгадаеми тайнствени причини, понятни само на асовете на черните гласоподаватели и топки.
Тази оргия на общителността достигна своя връх на празненството в ресторант „Насау“, където пуншът се лееше от огромни купи и целият партерен етаж се превърна в обезумяла главозамайваща въртележка от лица и гласове.
— Ей, Диби… честито!
— Цар си, Том, набра сума гласове за „Кап“.
— Кери, я кажи…
— Ей, Кери, чувам, че си влязъл в „Тайгър“ заедно с най-големите тежкари!
— Притрябвало ми е да съм в „Котидж“ — там е рай за салонните царе.
— Чухте ли, Оувъртън припаднал от радост, когато научил, че са го избрали в „Айви“…
— Не се ли записа още същия ден?
— Не! Отпрашил с велосипеда към Мърей-Додж да провери дали не е станала грешка.
— А ти, стари развратнико, как се намъкна в „Кап“?
— Честито!
— Честито и на теб. Разправят, събрал си много гласове.
Когато барът затвори, празненството се разпадна на групички, които плъзнаха с песни по заснежения университетски град с фаталната самозаблуда, че снобизмът и напрежението най-после са отминали и че през следващите две години могат да правят каквото си поискат.
Години наред след това събитие запролетяването на втората година от студентството му бе за Еймъри най-щастливото време в неговия живот. Духът му хармонираше с живота, който го обграждаше. В тези априлски следобеди той нямаше други желания, освен да се шляе, да мечтае и да се радва на куп нови приятелства.
Една сутрин в стаята му влезе Алек Конидж и го разтърси да отвори очи към слънчевата светлина и неповторимото величие на „Камбъл Хол“, които пламтяха в прозореца му.
— Събуди се, о, ти, Първороден Грях, и ела на себе си. След половин час да си пред „Ренуик“. Намерили сме кола. — Той вдигна подложката на бюрото с цялата камара вестникарски материали върху нея и внимателно я положи на леглото.
— И откъде сте намерили кола, ако мога да знам? — скептично попита Еймъри.
— Свещена хорска доверчивост, а ти не бъди придирчив глупак, защото няма да те вземем!
— Аз май ще поспя — отвърна спокойно Еймъри, намести се обратно на възглавницата и протегна ръка за цигара.
— Ще спиш!
— Защо не? Лекцията ми е в единайсет и половина.
— Нещастен меланхолик! Твоя работа, щом не ти се ходи до океана…
С един скок, разпилявайки купчината хартии върху пода, Еймъри беше на крак. Океанът!… Не бе го виждал от години, от времето, когато кръстосваше с майка си цялата страна.
— С кого тръгваме? — попита той, нахлузвайки панталоните си.
— Ами с Дик Хъмбърд, Кери Холидей, Джеси Ферънби и… абе още пет-шест души. По-живо, детето ми!
След десет минути Еймъри поглъщаше царевични ядки в „Ренуик“ и в девет и половина групата щастливо отфуча към пясъчните дюни на Дийл Бийч.
— Работата е съвсем проста — обясни му Кери, — колата е от ония места. Била открадната в Асбъри Парк от неизвестни лица, които я зарязали в Принстън, защото продължили на запад. А нашият коравосърдечен Хъмбърд получил разрешително от градския съвет да я достави където й е мястото.
— Някой има ли пари? — подсети ги Ферънби, като се извърна към седналите отзад.
Дружно гръмко отрицание.
— Става интересно.
— Пари ли — какво са парите? Можем да продадем колата.
— Можем и да поискаме възнаграждение за спасеното имущество или нещо подобно.
— А какво ще ядем? — попита Еймъри.
— Я честно си признай — отвърна му Кери с укорителен поглед, — ти да не би да се съмняваш в таланта на Кери да преживее три кратки дни? Та някои хора живеят от въздух години наред. Можеш да направиш справка в списание „Бой-скаут“.
— Три дни — замислено промълви Еймъри, — а моите лекции?
— Единият ден е Великден.
— Все тая, мога да направя още само шест отсъствия, а до края има повече от месец и половина.
— Изхвърли го!
— Ще трябва много дълго да бия пеш!
— Еймъри, пудриш се, ако ми позволиш да пусна нов израз в твоя чест.
— Я се стегни, Еймъри!
Еймъри примирено се смълча и се унесе в съзерцание на пейзажа. Суинбърн някак сам му се яви:
Валежа и метежа свърши, мина тази зима,
отминаха сезоните на грях и на сняг
и дните, разделили любим от любима,
светлината победена, побеждаващият мрак;
запомненото време е забравена несрета,
цвят след цвят пристига вече, става все по-зрима
пролетта сред раззеленен клонак.
Потоците се хранят с цъфтеж…
— Какво става с теб, Еймъри? Еймъри размишлява за поезия, за красиви птици и цветя. Познавам го по очите.
— Не — излъга Еймъри. — Мисля си за „Принстониън“. Тази вечер трябваше да вържа броя, но се надявам, че все отнякъде ще мога да им се обадя.
— О! — почтително възкликна Кери. — Тия важни мъже…
Еймъри се изчерви и му се стори, че Ферънби, победен съперник в конкурса, леко се намръщи. Разбира се, Кери просто се шегуваше, но той наистина не трябва да споменава повече „Принстониън“.
Приближавайки брега във ведрия ден, когато ги лъхна соленият вятър, той си представи океана с дългите равни пясъчни ивици и червените покриви, надвесени над синята шир. После се стрелнаха през градчето, в съзнанието му припламна искра и разпали в него мощен химн на чувствата…
— Господи! Погледнете го! — извика той.
— Кое?
— Искам да сляза, веднага… Не съм го виждал от осем години! О, благородни люде, спрете колата!
— Странно ни е детето! — отбеляза Алек.
— Винаги съм знаел, че не е съвсем редовно.
Колата спря послушно до бордюра и Еймъри се втурна към дървения кей. Порази го най-напред колко синя е водата, колко необятна е и как реве, реве — наистина всички банални неща за океана, които човек може да си помисли, но ако в този момент някой му кажеше, че това са само баналности, той би зяпнал от изумление.
— Сега ще обядваме — нареди Кери и се запъти с останалите в обратната посока. — Хайде, Еймъри, отлепи се и стъпи на земята. Първо ще опитаме в най-скъпия хотел — продължи той, — а после ще караме надолу.
Повървяха бавно по дървения кей до най-внушителния хотел, който се виждаше наоколо, и се настаниха в ресторанта около една маса.
— Осем коктейла „Бронкс“ — поръча Алек, — топъл сандвич и пържени картофи. Ще яде един човек. Ще пием всички.
Еймъри едва преглътна една хапка, беше издебнал стола, от който да наблюдава морето и да усеща люлеенето му. След като обядът приключи, те поседяха и изпушиха в мълчание по цигара.
— Колко излиза сметката?
Някой бързо я прегледа.
— Осем и двайсет и пет.
— Разбойници. Ще им дадем два долара и един за келнера. Кери, събери дребосъците.
Келнерът се приближи и Кери мрачно му връчи един долар, после подхвърли двата върху сметката и му обърна гръб. Спокойно, без да бързат, те се запътиха към вратата, но след миг подозрителният Ганимед ги догони.
— Има някаква грешка, сър.
Кери взе от него сметката и критично я изучи.
— Няма никаква грешка! — отговори той, строго тръсна глава, разкъса хартийката на четири и подаде парченцата на келнера, който така се втрещи, че остана вцепенен и безучастен, докато си излизаха.
— Дали няма да се обади да ни арестуват?
— Не — отвърна Кери, — първо ще си помисли, че сме синове на собственика или нещо подобно. После ще огледа отново сметката и ще отиде при управителя, а в това време…
Оставиха колата в Асбъри и отидоха с трамвай до Алънхърст, където се впуснаха из гъмжащите от народ павилиони за развлечение. В четири часа се подкрепиха на бюфета и този път платиха дори още по-малък процент от общата сметка: нещо във вида и маниера им правеше номерът да минава и никой не се опита да ги задържи.
— Виждаш ли, Еймъри, ние сме социалисти-марксисти — обясни му Кери. — Не вярваме в частната собственост и сега правим голямата проверка в живота.
— Задава се и нощ — подсети го Еймъри.
— Гледай Холидей в очите и му вярвай.
Към пет и половина много се развеселиха и хваната под ръка в редица, се разходиха нагоре-надолу по кея, пеейки монотонна мелодия за скръбните морски вълни. Тогава Кери зърна в тълпата лице, което го привлече, хукна и само след минута се появи с едно от най-грозните момичета, което Еймъри бе виждал някога. Бледите й устни сякаш се протягаха от ухо до ухо, зъбите й се издаваха внушително напред, разногледите й очички святкаха умилкващо от двете страни на скосения й нос. Кери ги запозна официално:
— Казва се Калука, хавайска принцеса! Позволете ми да ви представя господата Конидж, Слоун, Хъмбърд, Ферънби и Блейн.
Момичето направи реверанс на всеки от тях. Горкото същество. Еймъри предположи, че никой никога в нейния живот не я бе забелязвал, а вероятно не беше и съвсем наред. Докато остана с тях (Кери я бе поканил на вечеря), тя не произнесе нищо, което да разсее това впечатление.
— Дамата предпочита тяхната национална кухня — каза сериозно Алек на келнера, — но ще свърши работа и всяко по-сурово ястие.
По време на цялата вечеря той се обръщаше към нея с най-почтителни изрази, докато Кери идиотски я ухажваше от другата й страна, а тя се кикотеше и се хилеше. Еймъри бе доволен да седи и да наблюдава разиграването на комедията и си помисли с каква лекота Кери може да придаде дори на най-безличната случка плътност и контур. В по-малка или по-голяма степен всеки от компанията им, изглежда, обладаваше подобен дух и с тях наистина бе забавно. Обикновено Еймъри харесваше хората поотделно, но се боеше от тях, ако са накуп, освен в случаите, когато той бе центърът. Опита се да определи доколко всеки поотделно допринасяше за веселбата, защото даваха нещо като духовна лепта в групата. Алек и Кери бяха душата, но съвсем не центърът. Станало бе тъй, че центърът бяха тихият Хъмбърд и Слоун при цялото си сприхаво високомерие.
Още в първи курс Дик Хъмбърд направи впечатление на Еймъри като съвършения тип аристократ. Беше слаб, но добре сложен, е черна къдрава коса, с правилни черти на лицето и с доста смугла кожа. Всяка негова дума прозвучаваше неопровержимо на място. Притежаваше безкрайна смелост, средно добър ум, очарователно чувство за чест и дълг, които силно се отличаваха от поучителната праведност. Можеше да гуляе, без да се принизява, а дори и най-бохемските му приключения не ставаха повод за „перчене“. Околните му подражаваха в облеклото, опитваха се да имитират начина му на говорене… Еймъри заключи, че вероятно Дик Хъмбърд е от хората, които забавят развитието на света, но не изпитваше желание да променя приятеля си.
Отличаваше се от здравеняшкия тип, който в същността си беше дребнобуржоазен — той сякаш никога не се потеше. Има хора, които не успяват да се държат свойски с един шофьор, без да им отвърнат със същото; а Хъмбърд можеше да заведе негър на обяд в „Шери“ и въпреки това всички го приемаха някак за естествено. Не беше сноб, въпреки че се познаваше само с половината студенти в курса. Имаше приятели от най-висшите до най-нисшите съсловия, но беше немислимо другите да му налагат дружбата си. Слугите благоговееха пред него и се държаха като пред божество. Той, изглежда, беше всевечният образец на онова, което се опитва да бъде висшестоящата класа.
— Прилича досущ на снимка на загинал във войната английски офицер от „Илъстрейтед Лъндън Нюс“ — каза веднъж Еймъри на Алек.
— Е — отговори Алек, — щом държиш да научиш шокиращата истина, неговият баща е бил продавач в бакалница и е натрупал състояние в Такома от спекула с недвижими имоти, а в Ню Йорк се преместили едва преди десет години.
Еймъри почувства необичайно прималяване.
Пътуването, което предприеха, бе станало възможно благодарение на порива за сплотяване на курса след клубните избори — като последен отчаян опит за опознаване, за единение, за противостояние на закостеняващия дух на клубовете. То бе отхвърляне на традиционната недостъпност, тъй строго спазвана дотогава.
След вечеря изпратиха Калука до кея, а после се върнаха по плажа обратно до Асбъри. Нощното море оживи нови възприятия, защото наситеният цвят и наслоената му вечност се бяха разнесли и то се бе превърнало в студената пустош, довяла тъгата на северните саги. Еймъри си спомни стиха на Киплинг:
О, брегове на Люканън, преди да стъпят ловци на моржове по вас.
И все пак беше музика, макар безкрайно скръбна.
Десет часът ги завари без пукната пара. Вечеряли бяха пребогато с последните си единайсет цента, после бяха пели и се бяха шляли през казината под арките от ярки светлини на кея и бяха спирали пред всеки уличен оркестър, за да го послушат в захлас. На едно място Кери обяви събиране на волни пожертвувания за френските сираци от войната, което им донесе приходи, възлизащи на долар и двайсет цента, та си купиха бренди да не простинат през нощта. Деня приключиха в кино, на прожекция на стара комедия, където прилежно се заливаха в гръмък и тържествен смях за тревожно недоволство на останалите зрители. Проникването им в киносалона бе стратегически изпипано: на влизане всеки равнодушна посочваше човека отзад. Щом се убеди, че всички са се пръснали из залата, Слоун, който затваряше тила, отхвърли всякакво познанство и отговорност за останалите, а когато вбесеният контрольор се втурна вътре, той безгрижно го последва.
Намериха се отново по-късно пред казиното и се подготвиха за нощуване. Кери изкрънка от пазача разрешение да спят на верандата и след като събраха купчина постелки от плажните кабини, та да ги използуват за дюшек и и одеяла, те приказваха до полунощ, а после всички потънаха в сън без сънища, въпреки че Еймъри упорито се бори да остане буден, за да наблюдава как вълшебната луна замира над морето.
Така прекараха два щастливи дни — с трамвай или кола нагоре-надолу по брега или по подметки из навалицата на кея; понякога се хранеха на богатски трапези, но по-често хапваха скромно за сметка на някой нищо неподозиращ съдържател на закусвалня. Отидоха и да се снимат — осем пози — в ателие за бързи поръчки. Кери ги подреди първо като университетски отбор по ръгби, а после като банда гангстери от Изтока, обърнали саката си с подплатите навън, а сам той се настани в центъра на картонен полумесец. Фотографът вероятно още пази тия снимки — те дори не минаха да си ги приберат. Времето беше разкошно и отново спаха на открито, и отново Ейъри с неохота се предаде на съня.
Неделята осъмна вяла и благопристойна и дори морето сякаш мотолевеше и се оплакваше, така че се върнаха в Принстън с попътни коли на разни фермери и се разотидоха по квартирите си хремави, но без други последствия от скитането.
Еймъри запусна учението дори повече от предната година, не умишлено, а просто от мързел и поради това, че го поглъщаха безброй други интереси. Да съгласува геометрията с меланхолиите хекзаметри на Корней и Расин, никак не го съблазняваше и дори психологията, която бе очаквал с нетърпение, се оказа доста скучновато занимаване с мускулни реакции и биологични кръговрати, а не изследване на свойствата и влиянието на човешкото съзнание. Лекциите по този предмет бяха по обед и винаги го приспиваха. След като откри, че фразата „субективно и обективно, сър“ е верният отговор на повечето въпроси, той започна да я прилага по всякакъв повод и я превърна в любима смешка на курса: Ферънби и Слоун го сръчкваха от дрямка, за да я изстреля, когато му задаваха въпрос.
Най-често от всичко устройваха увеселителни набези — до Ориндж или до брега, по-рядко до Ню Йорк и Филаделфия, макар че една вечер тържествено изведоха от „Чайлдс“ четиринайсет келнерки и ги разходиха с автобус по Пето Авеню. Всички до един натрупаха повече от допустимите отсъствия от лекции, което означаваше допълнителни занятия през следващата година, но пролетта бе твърде рядко събитие, та да позволяват нещо си да осуетява живописните им скитаници. През май избраха Еймъри в комисията за бала на второкурсниците и една вечер, когато след дълъг спор двамата с Алек изготвиха пробен списък на най-вероятните кандидати от курса за Съвета на абсолвентите догодина, включиха себе си сред най-сигурните. По правило в Съвета влизаха осемнайсетте най-представителни студенти от горните курсове, а шефството на Алек в клуба на ръгбистите и възможността Еймъри да изтика Бърн Холидей от главното редакторство на „Принстониън“, изглежда, даваха достатъчно оправдани основания за предположението им. Странно е все пак, че и двамата поставиха Д’Инвилиърс сред възможните избраници, една догадка, пред която само година по-рано курсът би зяпнал от изумление.
През цялата пролет Еймъри бе поддържал на приливи и отливи кореспонденция с Изабел Борджи, замираща след яростни пререкания и съживявана главно от усилията на Еймъри да намира нови думи за любовта. Той откри, че в писмата си Изабел е отчайващо сдържана и нечувствителна, но се надяваше от все сърце цветето на неговата любов да не се окаже дотолкова екзотично, та цъфтенето му да не прилегне на огромните простори на пролетта, както бе станало в кабинета на клуба „Минехаха“. Почти всяка нощ на този месец май той изписваше трактати по трийсет страници и й ги пращаше в издути пликове, върху които отбелязваше „Първа част“ и „Втора част“.
— Ох, Алек, колежът ми дойде съвсем до гуша — каза тъжно веднъж, както се разхождаха по здрач.
— На мен също в известен смисъл.
— Нищо не ми трябва, стига ми една къщичка на село в някой топъл край, една жена и работа колкото да не се разложа.
— И на мен.
— Искам да се махна оттук.
— Какво казва момичето ти?
— О! — Еймъри изпъшка ужасен. — На нея през ум не й минава за женитба… имам предвид в тоя момент. Аз говоря занапред, нали разбираш.
— На моята пък й минава през ум. Сгоден съм.
— Наистина ли?
— Да. Не казвай на никого, моля те, сгоден съм. И догодина може да не се върна.
— Но ти си само на двайсет! Да напуснеш университета?
— Нали само преди една минута, Еймъри, ти сам каза…
— Да — прекъсна го Еймъри, — но аз просто си мечтаех. Не бих помислил дори да напусна университета. Просто ми е много тъжно в тия прекрасни нощи. Чувствам как никога в живота ми няма да се върнат, а аз не вземам от тях всичко, което мога. Ех, ако момичето ми живееше някъде наблизо! Но да се женя — в никакъв случай! Особено след като баща ми пише, че парите ни все повече ще намаляват.
— Жалко наистина за нощите! — съгласи се Алек.
Еймъри въздъхна, но съумя да използува пълноценно нощите си. Монтирал бе снимка на Изабел в един стар часовник и почти всяка вечер в осем часа изгасваше осветлението с изключение на настолната лампа, сядаше край отворения прозорец със снимката пред очите си и и пишеше вдъхновени писма.
… Ах, невероятно трудно ми е да ти предам с думи какво наистина чувствам, когато мисля тъй много за теб; тя се превърна в мой блян, който повече не мога да изразявам на хартия. Получих последното ти писмо, прекрасно беше! Прочетох го шест пъти, може би и повече, особено последната му част, но ако знаеш само как копнея понякога да си по-откровена и да ми казваш какво наистина мислиш за мен; и въпреки това писмото ти беше твърде хубаво, та чак не ми се вярва и не зная ще дочакам ли юни! Направи всичко възможно да дойдеш на нашия годишен бал. Мисля, ча ще се получи славно, искам в края на тази чудна година тъкмо теб да заведа. Често премислям думите ти от оная вечер и се питам каква частица истина има в тях. Ако беше всяка друга, а не ти… нали разбираш, когато те видях първия път, ми се стори, че си своенравна и непостоянна, та тебе толкова те ухажват, обсипват те с внимание и прочие и не можех да допусна, че наистина харесваш мен повече от всички.
Ах, Изабел, любима, нощта е прекрасна. Някъде далеч в градчето някой свири на мандолина „Влюбена луна“ и музиката сякаш те довежда на прозореца ми. А сега пък свири „Сбогом, момчета, стига ми на мен“ и как подхожда само песента на състоянието ми.
Защото на мен съвсем ми стига. Реших да не близвам вече алкохол и знам, че няма да се влюбя отново — няма да мога — ти изцяло завладя дните и нощите ми, за да ми останат мисли за други момичета. Срещам нови непрекъснато, а не ме интересуват. Не се преструвам на преситен, не в това е работата. Просто съм влюбен. Ах, прескъпа Изабел (не съумявам да те наричам просто Изабел и се боя да не изтърва през юни думата „прескъпа“ пред твоите родители), ти непременно трябва да бъдеш на нашия бал, а после аз ще дойда с теб у вас за един ден и ще изживеем божественото щастие…
И така нататък с нескончаеми повторения, които бяха безмерно омайни, безмерно нови и за него, и за нея.
Настъпи юни и дните станаха тъй ленни и горещи, та не се тревожеха дори за изпитите, а прекарваха замечтани свечерявания по кортовете на „Котидж“ в дълги разговори върху неизчерпаеми теми, докато полската шир чак до Стоун Брук се превърнеше в синя омара, а белотата на люляците засияеше около игрищата за тенис и безмълвни цигари заменяха думите… После се връщаха по опустялата улица Проспект и покрай „Маккош“, през ехото на песните, долитащо от всички посоки до нажеженото веселие на улица Насау в центъра.
В тия дни Том Д’Инвилиърс и Еймъри се разхождаха до късно. Хазартна треска затресе целия втори курс и в много душни нощи двамата превиваха гръб над чиповете до три сутринта. След един такъв сеанс те излязоха от стаята на Слоун, за да открият, че вън е паднала роса, а звездите в небето превалят.
— Хайде да намерим две колела и да покараме — предложи Еймъри.
— Готово. Никак не съм уморен, а може да се каже, че тази е последната нощ от учебната ни година, тъй като от понеделник започва тичането по годишния бал.
Пред „Хоулдър Корт“ налетяха на два незаключени велосипеда и до три и половина въртяха педалите по пътя за Лорънсвил.
— Какво ще правиш това лято, Еймъри?
— Не ме питай, вероятно както винаги. Месец-два в Лейк Джинива — нали знаеш, че разчитам на теб да дойдеш през юли, — после Минеаполис, което означава стотици летни танцови забави, флиртове, досада… Но, Том — добави той внезапно, — нали тази година беше славна?
— Не — без колебание отсече Том, един нов Том с костюм от „Брукс“ и с модни обувки. — Спечелих тази партия, но нямам никакво желание да играя втора. За теб не е лошо, ти си като гумена топка и някак ти приляга, но на мен ми се повръща вече да се приспособявам към местния снобизъм в туй крайче иа света. Искам да отида някъде, където не затварят вратите пред хората заради цвета на вратовръзките им или фасона на яките им.
— Няма да можеш, Том — възрази Еймъри, както се носеха в изсветляващата нощ, — където и да отидеш оттук нататък, винаги ще прилагаш несъзнателно нашите мерки „има това“ или „липсва му онова“. За добро или за зло, ние сме ти ударили печата: ти си вече Принстънския тип!
— Тогава — възнегодува Том и пресипналият му глас тъжно изтъня — какъв е смисълът изобщо да се връщам? Научил съм всичко, което може да предложи Принстън. Още две години чистопробна педантщина и киснене по клубовете няма да ми помогнат. Само ще ме разстроят и напълно ще ме подчинят на условностите. Аз вече съм станал тъй безгръбначен, че се чудя как ще се оправя.
— Но ти изпускаш основното, Том — прекъсна го Еймъри. — Ти току-що и съвсем внезапно си отворил очи за снобизма на света. Принстън неизбежно изгражда у мислещия човек обществено съзнание.
— Смяташ, че ти си ме научил на това, така ли? — попита той ехидно и изгледа Еймъри в здрачевината.
Еймъри тихо се изсмя.
— А не съм ли?
— Понякога си мисля — промълви бавно Том, — че ти си моят зъл ангел. Можех да стана съвсем не лош поет.
— Хайде, не си справедлив. Сам си избрал да дойдеш в източен университет. Или си отворил очите си за недостойното боричкане на хората нагоре, или си щял като слепец да минеш през студентството, а виж, това вече щеше да ти бъде много неприятно — да си като Марти Кей.
— Добре, прав си — съгласи се той. — Неприятно щеше да е. Но не е леко да направят от тебе циник на двайсет години.
— Аз съм такъв по рождение — измънка Еймъри. — Циничен идеалист.
Не продължи, защото се замисли дали това означава нещо.
Стигнаха до потъналия в сън колеж на Лорънсвил и обърнаха назад.
— Хубаво покарахме, нали? — каза Том след продължително мълчание.
— Да, хубав спринт, първа класа, всичко е хубаво тази нощ. Ех, още малко и ще дойдат горещото упоително лято с Изабел!
— Стига с твойта Изабел! Бас държа, че е някоя глупачка… я да минем на поезия.
И Еймъри издекламира на храстите, покрай които минаха, „Ода на славея“.
— Никога няма да стана поет — каза Еймъри, като свърши. — Не съм достатъчно чувствен. Нещата, които забелязвам като първично красиви, освен дето са очевидни, се броят на туй отгоре и на пръсти: жените, пролетта, вечерите, музиката в нощта, морето. Не долавям по-изтънчените работи като „сребърния стон на тромпети“. От мен може да излезе интелектуалец, но никога не ще напиша друга поезия освен посредствена.
Навлязоха в Принстън, когато слънцето разчертаваше цветна карта по небето зад пансиона на абсолвентите, и забързаха към освежителния душ, който трябваше да замести съня. Към обед бившите възпитаници на университета, в ярки маскарадни облекла, препълниха улиците със своите оркестри и хорове, под тентите наставаше великото единение със студентите, а над всичко се вееха и плющяха във вятъра черно-оранжевите знамена. Еймъри дълго гледа един навес, чийто надпис гласеше „Шейсет и девета“. Неколцина сивокоси мъже седяха там и тихо си приказваха, докато курсовете минаваха и заминаваха пред очите им като панорама на живота.
Тогава, от предела на юни, в Еймъри внезапно се втренчиха изумрудените очи на трагедията. В нощта след разходката е велосипеди до Лорънсвил една тайфа народ се понесоха към Ню Йорк да търсят приключения и около дванайсет поеха обратно към Принстън с две коли. Компанията беше весела и в нея се застъпваха доста пъстри окраски на трезвостта. Еймъри се намираше във втората кола. Бяха сбъркали пътя и се бяха изгубили, така че бързаха да настигнат другите.
Нощта беше ясна и опиянението от пътя нахлу в главата на Еймъри. Виденията на две строфи от стихотворение се мярнаха в съзнанието му…
Сивата кола пролази към нощта и не пробуди в мрака никакъв живот, когато мина… Сякаш тихи океански пътища подир акулата в бразди блестящо озвездени, в лунно було възвисени се разделяха дърветата, по двойки, докато плющящи нощни птици стенеха във въздуха…
Миг пред хана от лампи и сенки, жълтия хан под жълта луна… После тишина, кресчендо на смехове заглъхва… колата завива към юнския вятър, смекчава сенките в растящо разстояние, разбива жълтите сенки в сини…
Колата закова с рязко раздрусване и сепнат, Еймъри надникна навън. Край пътя стоеше жена и заговори Алек, който беше на волана. Много по-късно Еймъри си припомни старото й кимоно, придаващо й вид на харпия, и продраната глухота на гласа й, когато произнесе:
— Вий, момчета, от Принстън ли сте?
— Да.
— Ами ей там лежи един от вашите пребит и двама други са полуживи.
— Господи!
— Вижте! — посочи тя и смразени от ужас, те впериха погледи. В яркия кръг светлина под един крайпътен вит стълб, сред растяща локва кръв, бе простряно по очи човешко тяло.
Изхвърчаха от колата. „Тилът на тази глава, помисли Еймъри, тази коса… тази коса…“, и тогава някой обърна тялото.
— Дик… Дик Хъмбърд!
— Боже мой!
— Бързо да чуем дали бие сърцето му!
Но настойчивият глас на старата вещица изкряка злорадо:
— Мъртъв е, напълно! Колата се преобърна. Двамата, които не пострадаха, просто внесоха другите, но тоя нямаше смисъл.
Еймъри се хвърли към къщата и останалите го последваха, понесли безжизненото тяло, което положиха на дивана в мизерното холче. Слоун, със счупено рамо, лежеше на кушетка. Той не беше на себе си и само ломотеше нещо за някаква лекция по химия в осем и десет сутринта.
— Не знам как стана — продума Ферънби със задавен глас. — Дик караше и за нищо на света не отстъпваше кормилото. Обяснявахме му, че прекалено е пил… а после изскочи тоя проклет завой… ох, боже мой! — Хвърли се на пода по очи и се разтресе в ридания без сълзи.
Лекарят вече бе пристигнал и Еймъри се приближи до дивана, а някой му подаде чаршаф, за да покрие тялото. В прилив на внезапно хладнокръвие той вдигна едната ръка на Дик и я пусна да падне обратно безжизнена. Челото бе студено, но лицето не беше безизразно. Еймъри погледна връзките на обувките му — същата сутрин Дик ги бе връзвал. Сам ги бе вързал… а сега беше само тежка бяла маса плът. От обаянието и неповторимостта на оня Дик Хъмбърд, когото бе познавал, бе останало… ох, колко е отблъскващо, принизено, земно! Във всяка трагедия се прокрадва жилка от гротескното и долното — тъй нелепо, тъй безсмислено… както умират животните… Еймъри си припомни една котка, захвърлена жестоко обезобразена в някаква уличка от неговото детство.
— Някой трябва да отведе Ферънби в Принстън.
Еймъри излезе навън и леко потрепера от късния нощен вятър, вятър, който изтръгна от строшената броня в купчината смачкан метал скръбен тенекиен звук.
По милостива случайност следващият ден премина като вихър. В миговете, когато Еймъри оставаше сам, мислите му неминуемо кривваха към видението на червената, нелепо раззината уста върху бялото лице, но с волево усилие той затрупа спомена с нови вълнения и хладнокръвно го изключи от съзнанието си.
В четири часа Изабел и майка й пристигнаха с кола в града и минаха през веселите тълпи по разцъфтялото в усмивки авеню Проспект, за да изпият чая си в „Котидж“. Тази вечер клубовете даваха годишните си празнични вечери, така че в седем часа Еймъри повери Изабел на един първокурсник с уговорката да се срещнат в гимнастическия салон в единайсет, когато щяха да пуснат старшите студенти на танците на първокурсниците. Тя бе самото въплъщение на всички негови очаквания, а той, преизпълнен с щастие, изгаряше от нетърпение тази нощ да увенчае всички негови блянове. В девет часа старшите студенти наизлязоха от клубовете си, за да погледат метежното факелно шествие на първокурсниците, и Еймъри се запита дали неговите връстници във фракове, чиито силуети се открояваха в отблясъците на факлите върху фона на тъмните внушителни здания, придават онова величие на нощта в очите на зяпащите бодри първокурсници, което само година по-рано бе поразило него.
На другия ден ги завъртя друг вихър. С една весела компания от шест души обядваха в сепаре на клуба, където Изабел и Еймъри, нежно загледани един в друг над печеното пиле, разбраха, че любовта им ще е вечна. На бала танцуваха до пет сутринта и кавалерите си отнемаха един от друг Изабел с радостно увлечение, което ставаше все по-възторжено с напредването на часовете и бутилките алкохол, укрити по джобовете на саката в гардеробната, които отлагаха натрупаната досада за следващия ден. Свободните кавалери по студентските балове са най-хомогенната група мъже на света. Ни една душа не се дели от цялото. Прелети ли край тях в танц чернокоса красавица, през редицата им пробягва вълна от възпрени въздишки, докато най-лъскавият се стрелне напред и я отнеме от кавалера й. А когато някое почти двуметрово момиче (доведено сред курса ви от Кей, който цяла вечер се опитва да я запознае с всички) изгромоли в галоп наблизо, редицата се люшва назад, лицата отместват погледи встрани и съсредоточават вниманието си към ъглите на залата, защото Кей, притеснен и запотен, вече си пробива с лакти път през тълпата и търси познати физиономии.
— Искам да ти кажа, старче, че съм намерил страхотно важеща…
— Извинявай, Кей, но за този танц не мога. Трябва да поема дамата на един приятел.
— А за следващия?
— Ами… а… ъ… виж, наистина трябва да я поема… потърси ме, когато твоята позната остане свободна.
Еймъри засия, когато Изабел предложи да избягат за малко и да се повозят с колата. Цял прелестен час, който твърде бързо отлетя, те се носиха по притихналите пътища около Принстън и си говориха, открехвайки развълнувано срамежливи само повърхността на сърцата си. Еймъри бе завладян от необичайна чистосърдечност и не направи опит да я целуне.
На другия ден пропътуваха през щата Джързи, обядваха в Ню Йорк и следобед отидоха на драматично представление, през цялото второ действие на което Изабел плака за силно смущение на Еймъри, макар че, докато скришом поглеждаше към нея, го преизпълни нежност. Изкуши се да се наведе и да пресуши сълзите й с целувки, тя пък, под прикритието на тъмнината, мушна ръката си в неговата, за да може той да я стисне.
По-късно, към шест часа, пристигнаха във вилата на Борджесови в Лонг Айланд и Еймъри хукна нагоре по стълбите да се преоблече за вечеря. Докато втъкваше банелите в яката на ризата си, осъзна, че в този миг пие радостта на живота, както може би никога вече няма да му се случи. Всичко грееше в ореолното сияние на собствената му младост. Успял бе в Принстън наравно с най-добрите от своето поколение. Беше влюбен и му отвръщаха с взаимност. Запали всички лампи, изпитателно се вгледа в образа си в огледалото и се опита да открие в лицето си онези черти от своя характер, които му позволяваха да вижда по-ясно от хорската маса, да решава по-твърдо и да направлява и следва собствената си воля. В живота му сякаш не бе останало нищо, което би желал да промени… Е, може би Оксфорд щеше все пак да бъда по-величаво поле.
Той мълчаливо се любуваше на себе си. Колко е удобно да си красив и колко му отива вечерното сако! Излезе и коридора и изчака на горната площадка на стълбите, защото чу да приближават стъпки. Беше Изабел — от връхчетата на лъскавата й коса до малките златни пантофки никога не бе изглеждала по-красива.
— Изабел! — възкликна той почти неволно и протегна ръце. Както в приказките, тя се хвърли в прегръдката му и тази половин минута, докато устните им се докосваха за първи път, отбеляза върха на неговата суета, билото на младежкия му егоцентризъм.
— Уф! Пусни ме!
Ръцете на Еймъри увиснаха надолу.
— Какво има?
— Банелите ти, одраха ме, виж! — Тя свъси поглед към деколтето си, където едно синьо петънце, колкото грахово зърно, нарушаваше белотата.
— Ах, Изабел — укори се той. — Аз съм такъв хипопотам. Прости ми, извинявай — не трябваше да те прегръщам тъй диво.
Тя вдигна раздразнен поглед към него.
— Знам, разбира се, че не е нарочно, и не ме заболя много, но какво ще правим сега, Еймъри?
— Да правим ли? — изненада се той. — Аа, петното ли имаш предвид, ще изчезне за секунди.
— Няма да изчезне — отговори тя, след като внимателно го разгледа, — още е тук и личи като черен дявол — ох, Еймъри, какво ще правим! Освен това е точно на височината на твоите рамене.
— Ами разтъркай го — предложи й той, като потисна зараждащото се желание да се разсмее.
Тя го разтърка леко с върха на пръстите си, но в крайчетата на очите й набъбнаха сълзи и се търкулнаха по страните й.
— Еймъри! — простена тя отчаяна й вдигна към него силно разстроеното си лице. — Целият ми врат ще се възпали, ако го търкам още. Какво ще правя сега?
Един цитат изплува в мислите му и той не можа да устои да не го изкаже на глас:
— „И всичките балсами на Арабия не ще направят ръката ти по-бяла.“
Тя го погледна и сълзите в очите й светнаха като лед.
— Не ми съчувстваш много.
Еймъри не я разбра.
— Изабел, любима, мисля, че то ще…
— Не ме докосвай! — изпищя тя. — Значи не ми стига бедата, а на туй отгоре да стоиш насреща ми и да ми се смееш!
Той отново сбърка.
— Е, смешно е, Изабел, нали оня ден си говорихме, че чувството за хумор е най…
Тя го гледаше не с усмивка, а със смътно, безрадостно подобие на усмивка в ъгълчетата на устните.
— Я млъквай! — внезапно кресна и побягна по коридора към стаята си. Еймъри застина, стъписан от виновно объркване.
— По дяволите!
Когато се появи отново, Изабел бе наметнала върху раменете си лек шал и двамата слязоха по стълбата в мълчание, което продължи през цялата вечеря.
— Изабел — започна той доста раздразнено, когато се наместваха в колата, за да отидат на танци в Гринуичкия извънградски клуб, — ти ми се сърдиш и само след минута аз също ще се разсърдя. Хайде да се целунем и да се помирим.
Изабел кисело се замисли.
— Не обичам да ми се смеят — каза най-после тя.
— Няма да се смея повече, ето сега не се смея, нали?
— Но се смееше.
— О, не бъди тъй по женски проклета.
Устните й едва забележимо се извиха.
— Ще бъда каквато си искам.
Еймъри едва се удържа да не избухне. Осъзна, че не изпитва капчица истинска обич към Изабел, но нейната студенина засегна честолюбието му. Той искаше да я целуне, да я целува дълго, защото знаеше, че след това щеше да си тръгне на другата сутрин, без да помисли повече за нея. Обратно, не я ли целунеше, нямаше да намери покой… Неясно как, това щеше да накърни представата му за себе си като победител. Недостойно бе да се класира втори, да се моли на такъв сърцат войник като Изабел.
Може би тя усещаше това. Във всеки случай Еймъри видя как вечерта, която трябваше да бъде върхът на романтичното изживяване, се изнизва сред пърхането на мощни пеперуди и тежкия аромат от градините край пътя, но без сподавени думи, без неуловими въздишки…
Сетне, над шоколадовата торта и газирания сироп в кухнята, Еймъри обяви решението си:
— Тръгвам утре рано сутринта.
— Защо?
— А защо не? — опълчи се той.
— Не е спешно.
— Няма значение, тръгвам.
— Е, щом държиш да си смешен…
— Защо говориш така? — възмути се той.
— …само защото не ти позволявам да ме целуваш. Да не би да си представяш…
— Хайде, Изабел — прекъсна я той, — знаеш, че не това… пък дори да е така. Вече стигнахме до онзи етап на отношенията, когато или трябва да се целуваме… или… или… нищо. Сигурно не ми отказваш от нравствени задръжки.
Тя се поколеба.
— Наистина не знам какво да мисля за теб — започна тя някакъв слаб и неотстъпчив опит за помирение. — Толкова си смешен.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами мислех си, че си страшно самоуверен, и тъй нататък. Помниш ли, оня ден ми каза, че можеш да направиш всичко, което поискаш, или да получиш всичко, което поискаш?
Еймъри се изчерви. Наистина много работи бе наговорил пред нея.
— Да.
— Но тази вечер не ми изглеждаш толкова самоуверен. Може би просто имаш прекалено високо мнение за себе си.
— Не. — Поколеба се. — В Принстън…
— О, стига с твоя Принстън! Ако те слуша човек какво приказваш, ще си помисли, че Принстън е пъпът на света! Може и да си най-талантливият в твоя извехтял „Принстониън“, може първокурсниците да те смятат за знаменитост…
— Нищо не разбираш…
— Всичко разбирам — пресече го тя. — Разбирам, защото ти непрекъснато говориш за себе си и едно време това ми харесваше, но сега вече не.
— Да не би и тази вечер да съм говорил за себе си?
— Точно в туй е работата — не се предаваше Изабел. — Тази вечер ти напълно се разстрои. Седеше вцепенен и не изпускаше погледа ми. Освен това, когато говоря с теб, непрекъснато трябва да меря думите си, толкова си придирчив.
— Значи те карам да мериш думите си? — повтори след нея Еймъри, едва доловимо поласкан.
— Ти страшно ме напрягаш. — И продължи още по-категорично: — А започнеш ли да анализираш всяко мимолетно чувство или възприятие, аз просто ги изгубвам.
— Разбирам. — Еймъри прие нейната гледна точка и безпомощно поклати глава.
— Да ставаме — отсече тя и се изправи.
Той се надигна разсеяно и когато стигнаха до подножието на стълбата, попита:
— В колко часа има влак?
— Има един в девет и единайсет, ако наистина трябва да тръгнеш.
— Да, наистина трябва да тръгна. Лека нощ.
— Лека нощ.
Бяха стъпили вече върху горната площадка и когато Еймъри се отправи към стаята си, стори му се, че улови следа от облак на недоволство върху нейното лице. Той лежа буден в мрака и дълго мисли дали го засяга всичко това и каква част от внезапната му мъка се дължи на оскърбено самолюбие и дали в края на краищата не бе неспособен по темперамент на романтична любов.
Когато се събуди, усети радостен прилив на чувства. Утринният вятър повяваше кретонените пердета на прозорците и известно време той лежа отпуснато озадачен защо не се намира в стаята си в Принстън при снимката на отбора по ръгби над бюрото му и на „Траянгъл“ върху отсрещната стена. После големият стенен часовник в коридора отби осем и в съзнанието му изплува споменът за миналата нощ. Скочи от леглото и се облече с бързината на вятър: трябва да изчезне от къщата, преди да види Изабел. Онова, което вечерта му бе изглеждало като злочестина, сега му се струваше досадно разочарование. В осем и половина вече бе облечен, та приседна до прозореца. Усети, че сърцето му се свива по-силно, отколкото бе предполагал. И защо му се струва, че утрото иронично му се надсмива — ясно и слънчево, напоено с уханието на градината. Долавяйки гласа на мисис Борджи от остъклената веранда долу, той се запита къде ли е Изабел.
На вратата се почука.
— Колата ще дойде в девет без десет, сър.
Отново се остави да го унесе съзерцанието на гледката навън и започна да си повтаря машинално една строфа от Браунинг, която някога бе цитирал в писмо до Изабел:
Незавършен, животът на всеки виси,
разпокъсан и нееднороден изглежда;
не ликувал свободно и страдащ не си —
без гуляи, без глад, без тъга, без надежда.
Но неговият живот нямаше да остане незавършен. Изпита мрачно удоволствие, като си помисли, че през цялото време тя може и да е била нещо съвсем различно от онова, което е четял в нея; че с него е достигнала зенита си и че оттук нататък никой вече не ще я накара да мисли. И все пак тъкмо заради това тя бе възроптала срещу него и Еймъри изведнъж се умори да мисли, да мисли!
— Да върви по дяволите — процеди горчиво, — развали ми цялата година!
В един прашен септемврийски ден Еймъри се завърна в Принстън и се вля в изнемощялата от жегата тълпа от еднокалъпни мъже, която изпълваше улиците. Глупаво му се струваше да започва третата си година с четиричасови занимания всяка сутрин в душната стая за упражнения, където само щеше да се тъпче с бездънната скука на коничните сечения. Мистър Руни, който водеше упражненията, до оглупяване чертаеше диаграми и извеждаше уравнения от шест сутринта до полунощ, палейки цигарите една от друга.
— Кажи, Лангедък, ако приложа това правило, къде ще бъде точка А?
Лангедък мързеливо размърдва двуметрови мускулести телеса и се опитва да се съсредоточи:
— Ами… ъъ… дявол да ме вземе, мистър Руни, не виждам къде.
— Точно така, естествено, не можем да приложим това правило. Това именно исках да ми кажеш.
— Ъхъ, разбира се.
— И знаеш ли защо?
— Струва ми се…
— Ако не знаеш защо, кажи ми. Затова съм тук, да обяснявам.
— Ами ако нямате нищо против, мистър Руни, хубаво ще е да го минете още веднъж.
— С удоволствие. Значи А се намира тук…
Стаята беше лаборатория по затъпяване — две грамадни етажерки за чертежи, пред тях мистър Руни по риза и десетина мъже, нехайно свлечени по столовете наоколо: Фред Слоун, бейзболистът, който на всяка цена трябваше да вземе университетския минимум, за да остане в отбора; Гудата Лангедък, който щеше да смаже йейлчани наесен, стига само да минеше половината от изпитите си; Макдоуъл, второкурсник веселяк, който намираше за страхотно забавно това, дето го подготвяха за поправителен заедно с всички тия знаменити спортисти.
— Жал ми е за беднячетата без пукната пара за частни уроци, които трябва да зубрят през срока — заяви той един ден фамилиарно дружески през увисналата от бледите му устни цигара. — Сигурно е адска скука, след като могат да се правят толкоз много други работи през семестъра в Ню Йорк. Но те най-вероятно и не знаят какво пропускат.
В тона на мистър Макдоуъл пролази такова интимничене, че Еймъри само дето не го блъсна през отворения прозорец, когато думите изскочиха от устата му… Догодина през февруари майка му ще има да се чуди защо не е успял да влезе в никой клуб и ще се наложи да му увеличава издръжката… Жалко парвеню…
През цигарения дим и мъчително глупашката сериозност, изпълваща стаята, току се понасяше неизбежният безпомощен вик:
— Не го разбирам! Повторете, мистър Руни!
Повечето от събраните бяха тъй затъпели или разсеяни, че не питаха, когато не разбираха, и Еймъри беше от тях. Откри, че му е невъзможно да вникне в коничните сечения; нещо от тяхната спокойна подлъгваща порядъчност, предизвикателно издишвана през спарения догматизъм на мистър Руни, разкривяваше всяко уравнение в неразрешима анаграма. Еймъри не си спести напъна на последната нощ с пословичната мокра кърпа на челото, а после безметежно се яви на изпита, задавайки си печалния въпрос защо багрите и стремежите на отминалата пролет бяха помръкнали. Получи се някак тъй, че с отстъпничеството на Изабел амбицията за университетска кариера бе отслабила властта си над неговото съзнание, и той невъзмутимо допусна възможността да се провали, макар че това неизбежно щеше да повлече излизането му от редколегията на „Принстониън“ и щеше да съсече всичките му шансове да го изберат за член на Съвета на абсолвентите.
Оставаше му все пак късметът.
Той се прозина, надраска най-отгоре клетвата за честност и с провлечена стъпка излезе от стаята.
— Ако не вземеш тоя изпит — каза му току-що влезлият Алек, докато се настаняваха на перваза на прозореца в стаята на Еймъри, за да обсъдят как да разкрасят стените, — ти си последният идиот в света. Акциите ти в клуба и в университета ще се смъкнат като с асансьор.
— Добре де, зная. За какво ми го натриваш на носа?
— Защото заслужаваш. Всеки, който подхвърли на риск онова, което си постигнал ти, не трябва да бъде допускан до кандидатура за главен редактор на „Принстониън“.
— Я стига — раздразни се Еймъри. — Чакай, гледай и мълчи. Нямам никакво желание всички в клуба да ме емнат и да ме разпитват за това, аз да не съм ти картоф, дето го помпат за селскостопанска изложба!
Една вечер седмица по-късно, както се бе запътил към Ренуик, Еймъри мина под собствения си прозорец и като видя, че свети, спря и се провикна:
— Ей, Том, има ли поща?
В квадрата жълта светлина се появи главата на Алек:
— Да, пристигнаха резултатите.
Сърцето му мощно избумтя.
— Какъв е листът, розов или син?
— Не знам. Качи се.
Еймъри връхлетя от вратата право към масата и тогава изведнъж забеляза, че в стаята има и други хора.
— Здрасти, Кери. — Беше въплъщение на вежливостта. — Привет, принстънци!
Повечето май бяха приятели, така че Еймъри взе плика с печат „Канцелария“ и нервно го претегли на ръка.
— Тежи.
— Отваряй, Еймъри.
— За да подсиля драматизма, ще ви съобщя, че ако листовете са сини, името ми отпада от редколегията на „Принстониън“ и кратката ми кариера е приключена.
Той замълча и едва сега забеляза как гладно и нетърпеливо го следят очите на Ферънби. Еймъри отвърна многозначително на погледа му.
— Наблюдавайте примитивните чувства по лицето ми, господа.
Разкъса плика и го поднесе към светлината.
— Казвай!
— Розови или сини?
— Кажи какви са.
— Целите сме слух, Еймъри.
— Усмихни се или изругай, хайде де!
Мълчание… рояк секунди излетя… после той погледна още веднъж и друг рояк секунди се изниза в безкрайността.
— Сини като небето, господа…
Онова, което Еймъри прави през тази учебна година от началото на септември до късна пролет, бе тъй безцелно н непоследователно, че едва ли си заслужава да се разказва. Разбира се, той моментално съжали за всичко изгубено. Собствената му философия на успеха се сгромоляса върху него и той потърси причините.
— Мързелът ти — каза му Алек по-късно.
— Не, нещо по-дълбоко от това. Започвам да си мисля, че ми е било писано да изгубя този шанс.
— Доста са изстинали към теб в клуба, да знаеш, всеки, който се провали, нанася удар на цялата тайфа.
— Противна ми е тази гледна точка.
— Естествено, с малко усилие ти все още можеш да се върнеш на сцената.
— Не, приключил съм, що се отнася до това да бъда знаменитост в университета.
— Честно казано, Еймъри, мен не ме вбесява, че няма да си главен редактор на „Принс“ и член на Съвета, а че не седна да си вземеш изпита.
— Мен пък ме вбесява — отвърна бавно Еймъри — конкретният факт. Моят личен мързел си съответстваше напълно на моята система, просто късметът ми не проработи.
— Искаш да кажеш, системата ти не проработи.
— Може и така да е.
— И какво ще правиш сега? Ще си измислиш бързо нова или ще се подмяташ още две години като паднало величие?
— Още не знам.
— О, Еймъри, я се стегни!
— Ще видя.
Гледната точка на Еймъри, макар и опасна, не бе далеч от истинското положение на нещата. Ако неговите реакции спрямо окръжаващата го действителност можеха да се изразят чрез таблица, тя щеше да започва от най-ранните му години и щеше да изглежда по следния начин:
1. Изначалният Еймъри
2. Еймъри плюс Биатрис.
3. Еймъри плюс Биатрис, плюс Минеаполис.
След което колежът „Сейнт Риджисис“ го разпердушини из основи и започна да го изгражда отново.
4. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“.
5. Еймъри плюс „Сейнт Риджисис“ плюс Принстън.
Това бе най-плътното му доближаване до успеха чрез конформизма. Изначалният Еймъри, ленив, мечтателен, бунтовен, бе почти напълно затрупан под новите пластове. Бе се приспособил и бе успял, но тъй като въображението му не бе нито утешено, нито пък усмирено от собствения му успех, той равнодушно и полусъзнателно бе зарязал всичко и стана отново:
6. Изначалният Еймъри.
Баща му почина тихо и незабележимо в края на ноември. Несъответствието на смъртта както с живописността на Лейк Джинива, така и с достойно сдържаното поведение на майка му го отвлече от тежки мисли и Еймъри понесе погребението с разведрена търпимост. Реши, че в края на краищата погребението е за предпочитане пред кремирането, и се усмихна при спомена за своя отколешен момчешки избор — бавно отравяне с кислород на върха на дърво. В деня след траурната церемония той се забавлява в просторната библиотека, като се излягаше върху дивана в грациозни смъртни пози и се опитваше да вземе решение дали когато удари последният му час да го намерят с благочестиво скръстени ръце върху гърдите (навремето монсеньор Дарси бе изказал мнение, че тази поза е най-изискана), или със сключени под главата ръце — по-езически и по-байроновски вид.
Много повече от раздялата на баща му със светската суетня го заинтересува тристранният разговор между Биатрис, мистър Бартън от „Бартън и Крогман“ — техните адвокати — и самия него, който се състоя няколко дни след погребението. За първи път Еймъри се добра до неподправени сведения за семейните финансови дела и осъзна какво хубаво състояние е управлявал някога баща му. Взе една счетоводна книга с надпис „1906“ и я прегледа много внимателно. Общата сума на разходите за тази година възлизаше на малко повече от сто и десет хиляди долара. От тях четирийсет хиляди бяха лични средства на Биатрис и не бе направен даже опит да бъдат отчетени: всичко бе записано в графата „Ордери, чекове и кредитни сметки, преведени на Биатрис Блейн“. Разпиляването на останалото бе щателно изложено по точки: данъците и ремонтите на имението в Лейк Джинива възлизаха почти на девет хиляди долара; общите разходи но домакинството, включително електромобилът на Биатрис и купената пак за нея през същата година френска лека кола, надхвърляха трийсет и пет хиляди долара. Всичко останало бе подробно отбелязано и неизбежно имаше графи, чиито баланс в десния край на страницата не излизаше.
Книгата от 1912 година нанесе шок на Еймъри, след като установи рязкото намаляване на броя на ценните акции и чувствителния спад на приходите. В случая с парите на Биатрис нещата не бяха тъй силно изразени, но беше очевидно, че баща му бе посветил предходната година на няколко несполучливи спекулации в нефтодобива. Съвсем незначителна част от нефтения бизнес беше изгоряла, но Стивън Блейн се бе опърлил доста жестоко. Следващата и по-следващата, и по-следващата години показваха сходно снижаване и за първи път Биатрис бе започнала да харчи от собствените си пари за поддържане на къщата. И все пак през 1913 година сметката за нейния лекар достигаше девет хиляди долара.
Относно точното състояние на деловите работи мистър Бартън беше доста неясен и уклончив. В последно време били направени капиталовложения, за чийто резултат било все още рано да се съди, а освен това той се опасяваше, че са били извършени още спекулации и борсови сделки, за сключването на които не са се допитвали до него.
Едва след няколко месеца Биатрис писа на Еймъри какво е действителното им финансово положение. От цялото състояние на родовете Блейн и О’Хара бе останало само имението в Лейк Джинива и приблизително половин милион долара, вложени този път в традиционните шестпроцентови облигации. Всъщност, обясняваше му Биатрис, при първия сгоден случай тя щяла да обърне парите в акции на железопътните и трамвайните компании.
Уверена съм (писа тя на Еймъри), че ако изобщо има нещо, в което можем да сме сигурни, то е, че хората не желаят да стоят на едно място. Този човек Форд несъмнено е извлякъл максималното от същата идея. Така че давам указания на мистър Бартън да проучи Северната тихоокеанска железница и тия „Бьрзотранзитни компании“, както наричат трамвайните линии. Никога няма да си простя, че не купих акциите на „Витлеемска стомана“. Чувам поразителни неща за фирмата. Ти трябва да се заловиш с финансовото дело, Еймъри. Сигурна съм, че ще ти легне на душата. Започва се като куриер или може би касиер, а оттам се израства нагоре почти до безкрайност. Не се съмнявам, че ако бях мъж, само заниманието с парични операции щеше да ми доставя удоволствие; развила съм вече старческа страст към тях. Но преди да продължа, искам да обсъдя нещо с теб. Някоя си мисис Биспам, една изключително любезна дребничка дама, с която се запознах на чай преди няколко дена, ми каза, че синът й, който следва, в Йейл, й писал как в университета всички момчета носели през цялата зима лятното си бельо, а на туй отгоре излизали, с мокри коси и по леки обувки даже в най-студените дни. Послушай ме, Еймъри, не зная дали и в Принстън страдате от същата мания, но не искам да правиш подобни глупости. Те водят не само до пневмонии и детски паралич, но и до всякакви белодробни заболявания, към които ти си особено предразположен. Човек не може да си позволява шеги със здравето. Отдавна съм се убедила в това. Нямам намерение да ставам смешна, както несъмнено правят повечето майки, като настоявам да си слагаш шушоните, макар да помня как веднъж по Коледа ти ги носи през цялата ваканция напълно разкопчани, странно шляпаше с тях и отказваше да ги закопчаеш, защото всички деца ходели така. А на следващата Коледа не склони да обуеш дори галоши, колкото и да те молих. Ти, мили, си вече почти на двайсет години и аз не мога постоянно да съм до теб, за да следя постъпваш ли разумно.
Това писмо излезе съвсем делово. Предупредих те в предишното, че когато на човек не му стигат парите, за да прави онова, което поиска, той става доста прозаичен и къщовен, но ние все още имаме предостатъчно за всичко, стига да не сме прекалено екстравагантни. Пази се, скъпо мое момче, и гледай да ми пишеш поне веднъж в седмицата, защото си представям невероятни ужаси, ако не получа вест от теб,
Любеща твоя
Монсеньор Дарси покани Еймъри да му погостува една седмица по Коледа в палата „Стюарт“ на реката Хъдсън и двамата изкараха часове наред в дълги разговори пред камината. Монсеньор бе натежал, но дори това само бе добавило към неговото достолепие и Еймъри почувства успокоение и сигурност, когато потъна в ниското кресло и запалвайки пура, се приобщи към уравновесеността на средната възраст.
— Мисля да напусна университета, монсеньор.
— Защо?
— Кариерата ми се стопи като дим. Може да си мислите, че е дребнаво и така нататък, но…
— Съвсем не е дребнаво. Мисля, че е много важно. Разкажи ми отначало докрай. За всичко, което си правил, откак се в видяхме за последен път.
Еймъри разказа. Подробно проследи разсредоточаването на своите егоцентрични маршрути и за половин час равнодушието в гласа му изчезна.
— А какво ще правиш, ако напуснеш университета? — попита монсеньор.
— Не зная. Искам да пътувам, но естествено, тази досадна война ми пречи да осъществя намерението си. Освен това майка ми ще се възмути, ако не завърша. Просто не знам какво да правя. Кери Холидей ме убеждава да се запишем заедно в ескадрилата „Лафайет“.
— Сам знаеш, че не желаеш истински да напуснеш университета.
— На моменти желая — тази вечер например съм готов да го оставя на секундата.
— За да направи човек такова нещо, животът трябва да му е омръзнал доста повече, отколкото, струва ми се, на теб. Познавам те.
— Боя се, че сте прав — неохотно се съгласи Еймъри. — Просто ми изглежда лек изход от всичко. Само като си помисля, че ще се заточи още една безсмислена година.
— Разбирам те, но да ти кажа истината, не се безпокоя за теб. Мисля, че се развиваш съвсем естествено.
— Не — възрази Еймъри. — За една година изгубих половината от личността си.
— Нищо подобно! — засмя се монсеньор. — Изгубил си значителна част от суетата си, това е всичко.
— Боже мой! Защо тогава имам чувството, сякаш съм в „Сейнт Риджисис“!
— А не трябва. — Монсеньор поклати глава. — Онова тогава беше нещастие, сега е за добро. Всичко стойностно, което ще стигне до теб, няма да дойде по проходите, из които ти търси дявол знае какво миналата година.
— А може ли да има по-неблаготворно нещо от сегашното ми безразличие?
— Едва ли, ако го разглеждаш само за себе си… но ти се развиваш. То ти е освободило време да мислиш и сега отхвърляш нещо от твоя стар баласт от представи за успеха, за свръхчовека и тъй нататък. Хора като нас с теб не могат да приемат теориите в тяхната цялост, както бе сторил ти. Ако съумеем да направим следващата стъпка и отделяме по час на ден за размисъл, можем да постигнем чудеса, но стигне ли се до някоя монолитна идея, повеляваща сляпо подчинение, тогава просто ставаме за смях.
— Само че аз не мога да направя следващата стъпка, монсеньор.
— Еймъри, ще ти доверя нещо, което пред никого не съм признавал — самият аз съвсем наскоро се научих на това. В състояние съм да свърша сто други работи, които идват подир следващата стъпка, но точно в нея все още се препъвам, както ти в математиката тази есен.
— А какво ни задължава да правим следващата стъпка? На мен тя никога не ми изглежда необходима.
— Трябва да я правим, защото не сме личности, а характери.
— Добре звучи… но какво означава това?
— Личността е онова, което си си въобразил, че представляваш, онова, което твоите Кери и Слоун, както ми разказваш, очевидно са. Личността е почти изцяло физическа категория. Тя смалява хората, в които се подвизава — виждал съм я да се стопява след дълго боледуване например. Но докато действа, личността пренебрегва „следващата стъпка“. А характерът натрупва. Представата за него никога не се отделя от постъпките. Той е пилон, който може да бъде окичен с милион неща, дори и лъскави, както е в нашия случай, но с хладен разум извлича полза от тези неща.
— Само че някои от моите най-лъскави атрибути се отрониха от мен точно когато ми потрябваха — разпалено продължи сравнението Еймъри.
— Много добре, когато почувстваш, че натрупаният ти престиж и талантът ти, и всичко останало е отпаднало от теб, не обръщаш внимание на когото и да е, справяш се с всички без никакви затруднения.
— Но от друга страна, без моите атрибути аз съм безпомощен!
— Несъмнено.
— Идеята ви си я бива.
— Ето че стигаш вече до разчистено начало — начало, от което Кери и Слоун са лишени по природа. От теб отхвърчаха три-четири дрънкулки и в пристъп на засегнато самолюбие ти отръска от себе си всички останали. Сега трябва да натрупаш нови и колкото по-напред ги търси погледът ти, толкова по-добре. Само не забравяй — следващата стъпка!
— Как хубаво изяснявате нещата!
Разговаряха все в тоя дух — най-често за себе си, понякога за философия и религия и за живота, съответно като игра или тайнство. Свещеникът сякаш отгатваше мислите на Еймъри, преди още да се прояснят в главата му, тъй сродни бяха умовете им по устройство и насоченост.
— Защо според вас аз все съставям списъци? — попита го една вечер Еймъри. — Списъци на всякакви неща?
— Защото имаш средновековно съзнание — отговори му монсеньор. — И аз съм такъв. Това е страстта да класифицираш, за да откриеш типа.
— Желание да стигнеш до нещо определено.
— Това е сърцевината на схоластическата философии.
— Преди да дойда тук, бях започнал да си мисля, че ставам твърде ексцентричен. Сега ми се струва, че е било само поза.
— Не се безпокой за това. Да не позираш, за теб може да е най-голямата от всичките ти пози. Позирай, но…
— Да?
— Прави следващата стъпка.
След като се върна в университета, Еймъри получи няколко писма от монсеньор, които му дадоха обилна храна за егоцентрични размишления.
Боя се, че ти внуших твърде силно чувство за несъкрушима безопасност, трябва да знаеш, че го сторих, защото вярвам в неизчерпаемата ти способност да полагаш усилия и ни най-малко от глупавото убеждение, че ще постигаш нещата без борба. Някои черти на твоя характер ще се наложи да приемеш за даденост, макар че трябва да се пазиш да не споделяш за тях с други хора. Ти си нечувствителен, почти неспособен да обичаш, проницателен си, без да си лукав, и си суетен, без да си горд.
Не се поддавай на чувство за малоценност; в живота често ще ти се случва да проявяваш най-лошото от себе си, когато мислиш, че си показал най-доброто; и не се притеснявай, че изгубваш „личността“ си, както упорито се изразяваш; на петнайсет години ти разпръскваше лъчезарието на ранното утро, на двайсет ще заструи от теб тъжният блясък на луната, а когато станеш на моите години, ще излъчваш като мен меката златиста топлина на късния следобед.
Ако ми пишеш, моля те писмата ти да бъдат естествени. Последното, оная дисертация върху архитектурата, беше повече от ужасно — тъй „дълбокомислено“, та си представям, че живееш а интелектуален и емоционален вакуум; и се въздържай да разграничаваш твърде рязко хората на типове; ще разбереш, че докато са млади, те обезпокоително прескачат от една категория в друга, и ако ти високомерно прилепваш етикета на всеки, който пресече пътя ти, само набутваш пружиненото човече в кутийката му, но то ще изскача и ще ти се хили в лицето, когато започнеш да влизаш в истински враждебни отношения със света. Много по-полезен фар в момента може да ти бъде идеализирането на някой велик човек като Леонардо да Винчи.
Ти неминуемо ще имаш и полети, и падения, както беше с мен на младини, но непременно запази яснота на съзнанието и ако разни глупаци и мъдреци дръзнат да те съдят, не вини себе си прекалено.
Казваш, че само условностите те опазват в правия път с оная „женска история“, но нещата са по-сложни, Еймъри. Тук се намесва твоят страх, че веднъж започнеш ли, не можеш да се спреш; склонен си да се поддадеш на полудата, знам много добре за какво говоря; спасява те твоето получудотворно шесто чувство, благодарение на което предусещаш злото, спасява те полуосъзнатият ти страх от бога, който носиш в сърцето си.
На каквото и да се посветиш — религия, архитектура, литература, — уверен съм, че ще се чувстваш много по-защитен, ако се приобщиш към лоното на църквата, но нямам намерение да залагам на карта въздействието си над теб, като те убеждавам, защото дълбоко в себе си не се съмнявам, че „черната бездна“ на папизма зее под теб. Пиши ми скоро.
С обич и преданост
През този период дори четенето на Еймъри се обезцвети. Той заби още по-навътре в мъгливите глухи улички на литературата: Юнсманс, Уолтър Пейтьр, Теофил Готие и по-колоритните страници от Рабле, Бокачо, Петроний и Светоний. Една седмица, от най-общо любопитство, той прерови личните библиотеки на състудентите си и откри, че библиотеката на Слоун е типичен образец: съчинения на Киплинг, О’Хенри, Джон Фокс младши и Ричард Хардинг Дейвис; „Какво трябва да знае всяка жена на средна възраст“, „Зовът на Юкона“, луксозно издание на Джеймс Уитком Райли, богат избор от разпокъсани издраскани учебници и накрая, за негова изненада, едно от собствените му открития в последно време — томче със събраните стихотворения на Рупърт Брук.
Заедно с Том Д’Инвилиърс той се вглеждаше в принстънските светила, дано открие бъдещия основоположник на Великата традиция в американската поезия.
Корпусът на първокурсниците тази година се оказа много по-интересен от изцяло оеснафения Принстън отпреди две години. Животът изненадващо се одухотвори, макар че бе пожертвано нещо от спонтанното очарование на начинаещите. Старият Принстън никога не би забелязал Танадюк Уайли. Танадюк беше второкурсник с огромни уши и когато издекламираше „Вихър засмуква земята надолу през зловещите луни на обречени поколения!“ и думите му караха останалите смътно да се чудят защо не им звучат съвсем понятно, те все пак нито веднъж не се усъмниха, че са откровение на една свръхдуша. Така поне ги приемаха Том и Еймъри. Те казаха съвсем сериозно на Танадюк, че притежава Шелиев дух, и печатаха неговите ултрасвободни стихове и поетичната му проза в „Насау Литерачър Магазин“. Но геният на Танадяк жадно попиваше многобагрието на епохата и за тяхно най-голямо разочарование той скоро се пристрасти към бохемския живот. Така че вместо за „лунни вихри в пладнето“ взе да им говори за Гринич Вилидж и вместо с Шелиевите „деца-блянове“, с които бе угощавал очакващото им възхищение, започна да общува със съвсем неакадемични зимни музи в отшелничество между Четирийсет и втора улица и Бродуей. Затова отстъпиха Танадюк на футуристите, след като решиха, че и той, и крещящите му вратовръзки ще са по на място там. Том му даде прощален съвет две години да се въздържа от писане и да прочете четири пъти събраните съчинения на Алекзандър Поуп, но при намека на Еймъри, че Поуп би въздействал на Танадюк, колкото мазолек на разстройство, те се отдалечиха, прихнали в смях, и решиха, че въпросът дали този гений е прекалено голям или прекалено дребен за тях е ези-тура.
Еймъри отбягваше с презрение популярните преподаватели, които всяка вечер удостояваха свитите си от обожатели с плоски епиграми и с ликьор в чашки като напръстници. Разочарован беше също и от усещането за всеобща несигурност в материята на всеки предмет, която, изглежда, вървеше ръка за ръка с дребнава взискателност в преподаването; възгледите му се оформиха в кратка сатира със заглавие „На лекция“ и той убеди Том да я отпечата в „Насау Лит“:
Глупако, добър ден…
В три дни от седем
на твоите лекции сломени дремем.
Жадуващите ни души се дразнят
от твойто „даа“, по философски мазно.
Но — пей ни пак, свири, балсам изливай
пред нашто кротко стадо… то заспива.
Че ти си ученик — върви мълва:
наскоро ти геройски изкова
един конспект, съвсем по нашата представа
за древна тухла, тънеща в забрава.
Подуши мъдро мухъла вековен,
изпълни своите ноздри с прах отровен,
а след това достойно се изправи —
с изкихване могъщо го представи.
Но ето — този, който е до мен,
един зубрач, признат за просветлен —
след малко може с трепет натегачът,
с ръка нетърпелива, с вид най-мрачен,
да стане и пред теб да обясни
как се е ровил дълго — нощи, дни
— из твойта книга… Ще те изчервява.
За по-узрял от нас ще се представя.
Ще се похилите лицеприятно
— ох! ах! — и пак на работа обратно…
„Сър, беше месец всеки ден за мен —
почитайки ви, бях осведомен
(от най-разнообразните бележки
в полето), че до днес съм правил грешки —
че евтино-безгрижната словесност
с каноните критически съм смесвал…“
„Уверен ли сте, драги, че съм прав?“
„Да! Не е Шоу авторитетът здрав!“…
Ала зубрачът с туй, което каза,
в миг твойта същност разгроми и смаза.
Но пак те срещам — тук и там — навред…
За Шекспир имаш стол на първи ред…
Една звезда покорна, цяла в плесен,
за теб, педантът, вече пее песен.
И всеки радикал изпада в шок:
О, Боже! Атеист, а ортодокс?!
Самата трезвост вместо теб говори,
пред публиката щом уста отвориш.
Книжовниците даже съблазняваш,
търпим разсъдък, с твоята представа
за истина — сияйна, вездесъща
(включая Кант и генерал Бут също…)
Така до днес от шок на шок прелитал
живееш — празен, бледен утвърдител…
След проповед — с клепачи зачервени
се будят сто деца благословени —
с два лафа те залъгват, а с крачета
под чиновете бият по паркета…
Но забрави, че в свят ограничен
от вечната Прозявка си роден!
През април Кери Холидей напусна университета и отплава за Франция, за да се запише в ескадрила „Лафайет“. Завистта и възхищението, които изпита Еймъри пред тази постъпка, бяха удавени от едно негово преживяване, чиито значимост той така и не успя безпристрастно да оцени, но което въпреки това не му даде покой през следващите три години.
В полунощ излязоха от „Хийли“ и се пренесоха с такси в „Бистолари“. Бяха четирима — Аксия Марлоу и Фийби Колъм, професионални танцьорки от водевила „Лятна градина“, Фред Слоун и Еймъри. Вечерта сякаш едва започваше и те чувстваха тъй особен прилив от свръхенергия, че нахълтаха в заведението като сатири и вакханки.
— Четирима идем бара ви да видим — изкряска Фийби. — Кажи на келнера веднага масата да слага!
— Накарай ги да ни изсвирят „Преклонение“ — извика му Слоун. — Вие двамата поръчайте нещо, а ние с Фийби ще ги смаем с танцова класа.
И се изгубиха в опиянената тълпа. Аксия и Еймъри, познати едва от един час, си пробиха път след някакъв келнер до една чудесно разположена маса. Седнаха и се огледаха.
— Я виж, Финдъл Марготсъи от Ню Хейвън! — надвика тя врявата. — Здрасти, Финдъл! Ехо!
— О, Аксия! — гръмко я приветства той. — Ела на нашата маса.
— Не! — изсъска Еймъри.
— Не мога, Финдъл, не съм сама! Обади ми се утре към един!
Финдъл, безличен гуляйджия от редовната клиентела на „Бистолари“, й отговори нещо неразбираемо и се извърна към пищната блондинка, която се опитваше да води по претъпкания дансинг.
— Кръгъл глупак по рождение — определи го Еймъри.
— Ами, добре си е момчето. Ето го и нашия смотан келнер. Ако питаш какво искам — двойно дайкири.
— Четири да бъдат.
Тълпата кръжеше, разместваше се, сменяше посоките. Състоеше се предимно от студенти, омесили се с някоя и друга бродуейска отрепка от мъжки пол и с жени от два типа, по-добрият от които представляваха професионалните танцьорки. Общо взето, типична публика с типичен начин на веселие. Около три-четвърти от посетителите бохемстваха за показ, поради което забавлението беше безобидно и приключваше пред вратата на заведението достатъчно навреме, та да не бъде пропуснат влакът в пет часа за Йейл или за Принстън; около една четвърт обаче продължаваха и в по-дрезгавите часове, като обираха странна прах от странни свърталища. Прекарването на четиримата бе замислено като безобидно. Фред Слоун и Фийби Колъм бяха стари приятели; Аксия и Еймъри — нови. Но необяснимите неща се пръкват в нощна доба и невъзможното, което тъй рядко се вестява в заведенията — пристани на прозата и еднообразието, — дебнеше в готовност да доунищожи в очите на Еймъри избледняващата романтика на Бродуей. Начинът, по който стана, бе тъй неизразимо ужасяващ, тъй невъобразим, че впоследствие той нито веднъж не помисли за случилото се като за нещо преживяно, а като за елена от одиплена в мъгла трагедия, разразила се далеч отвъд воала на живота, която имаше безспорен смисъл и той трябваше да го долови.
Около един часа се преместиха в „Максим“, а два ги свари в „Девиниер“. Слоун се бе наливал методично и го люлееше променлива възбуда, но Еймъри бе досадно трезвен; не бяха попаднали на ни един от старите разпътници, вечно черпещи с шампанско, с които често ги събираха нюйоркските им набези.
Танцът свърши и докато се промъкваха към местата си, Еймъри усети, че някой го наблюдава от една съседна маса. Обърна се и хвърли разсеян поглед… мъж на средна възраст в свободен кафяв костюм седеше сам мъничко встрани от масата и напрегнато наблюдаваше компанията им. Когато очите му срещнаха погледа на Еймъри, той едва забележимо се усмихна. Еймъри се обърна към Фред, които тъкмо сядаше.
— Кой е тоя пребледнял глупак, дето ни е зяпнал? — възнегодува той.
— Къде? — провикна се Слоун. — Сега ще го изхвърлим! — Надигна се, заклати се и се вкопчи в стола си. — Къде е?
Аксия и Фийби изведнъж се наведоха през масата една към друга, нещо си пошепнаха и преди Еймъри да се опомни, четиримата се придвижваха към вратата.
— Сега накъде?
— У нас — предложи Фийби. — Имам коняк и газирана вода. Тази вечер тук е страшно заспало.
Еймъри започна бързо да съобразява. Почти не беше пил и реши, че ако удържи и по-нататък, няма нищо лошо да остане с компанията. Всъщност може би дори бе длъжен да постъпи така, за да държи под око Слоун, който не беше в състояние да разсъждава. Така че хвана Аксия под ръка и задушевно притиснати в таксито, се понесоха отвъд центъра, а после спряха пред висок белокаменен блок… За цял живот запомни тази улица… Широка, обточена от двете страни с еднакви високи белокаменни сгради, прободени от тъмни прозорци; простираха се, докъдето стига погледът, облени в остра лунна светлина, в която тлееха с тебеширена бледнина. Представи си таблото с ключовете във всяка от тях, негърчето портиер и мрачния асансьор; блоковете — осеметажни, апартаментите — тристайни-четиристайни. Почувства леко облекчение, когато влезе във веселата всекидневна на Фийби и се отпусна на канапето, докато момичетата отидоха да потършуват за закуски.
— Фийби е страхотна мадама — довери му тихо Слоун.
— Аз ще остана само половин час — каза твърдо Еймъри. И се обезпокои да не е прозвучало надуто.
— Дяволите да те вземат! — възмути се Слоун. — Още не сме влезли, какво си се разбързал.
— Не ми харесва това място — сопна се Еймъри — и не ми се яде.
Фийби се появи със сандвичи, бутилка коняк, сифон и четири чаши.
— Разливай, Еймъри — каза тя, — да пием за Фред Слоун, задето тъй чудесно и изискано носи на пиене.
— Да — включи се Аксия, влизайки в стаята, — и за Еймъри. Харесва ми Еймъри.
Тя седна до него и склони жълторусата си глава на рамото му.
— Аз ще налея — предложи Слоун, — а ти, Фийби, се заеми със сифона.
Напълниха чашите върху подноса.
— Готови, започваме!
Еймъри се поколеба, с ръка на чашата.
За миг изкушението плъпна в него като топъл вятър, въображението му пламна и той пое чашата от Фийби. И тук свърши всичко, защото в секундата, в която взе решението си, той вдигна поглед и на десет стъпки от себе си видя човека от заведението и при стъписаното му отскачане чашата се изплъзна от протегнатата му ръка. Човекът седеше на дивана в ъгъла, полуоблегнат на купчината възглавници. Лицето му имаше същия восъчно-жълтеникав цвят като в заведението; не беше матово пръстения тен на мъртвец (по-скоро мъжествена бледост), не можеше да се каже и че е нездравословен; а като на силен мъж, трудил се в мина или изнемогвал по нощни смени във влажно време. Еймъри го огледа внимателно и дълго време след това можеше да го нарисува с най-малките подробности. Устата му беше от онези, които наричат откровени, очите му, спокойно сиви, с оттенък на въпрос в тях, бавно обходиха всеки от групата. Ръцете му приканиха вниманието на Еймъри; не бяха красиви, но бяха гъвкави, обладаваха костелива сила… нервни ръце, небрежно положени върху възглавниците и в непрекъснато движение, защото пръстите им конвулсивно се разширяха и затваряха. Тогава изведнъж Еймъри забеляза краката и с нахлуването на кръвта в главата му разбра, че го впримчва страхът. Краката бяха съвсем сбъркани… с противоестественост, която по-скоро се чувства, отколкото се разбира… като скрит порок в порядъчна жена или кръв върху коприна; едно от ония смразяващи несъответствия, от които в малкия ти мозък нещо полазва. Носеше не обувки, а някакво подобие на полумокасини с изострени, завърнати нагоре върхове, като обувките от XIV век. Бяха тъмнокафяви, а пръстите му сякаш изпълваха до края носовете… Бяха неизразимо ужасяващи…
Сигурно бе произнесъл нещо или видът му бе проговорил, защото гласът на Аксия долетя от преизподнята странно благ:
— Какво става с Еймъри! Горкичкият, лошо му е. Главата ли ти се замая, Еймъри?
— Не виждате, ли оня човек! — изкрещя Еймъри, сочейки към дивана в ъгъла.
— Лилавата зебра ли! — изпищя Аксия закачливо. — Луууу! Лилавата зебра фиксира Еймъри!
Слоун тъпо се изсмя.
— Пипна ли те лилавата зебра, Еймъри?
Настъпи тишина… Мъжът присмехулно гледаше Еймъри… След време от далечината достигнаха до слуха му човешките гласове:
— Мислех, че не пиеш — язвително отбеляза Аксия, но гласът й го погали. Диванът, върху който седеше човекът, цял се раздвижи като жив; раздвижи се като нажежен въздух над асфалт, като гърчещи се червеи…
— Къде! Почакай! — Ръката на Аксия хвана неговата. — Еймъри, скъпи, не си тръгвай!
Той вече бе преполовил пътя до вратата.
— Еймъри, не ни оставяй!
— Лошо ли ти е?
— Поседни и ще ти мине!
— Пийни вода.
— Глътни един коняк.
Асансьорът се намираше на две крачки от вратата и негърчето бе побледняло в дрямката си до оттенъка на сивосинкав бронз. Краката… краката.
Докато плавно спираха на партера, краката се очертаха върху подовата настилка в болно-мъждивата светлина.
Над дългата улица пълзеше луната. Еймъри й обърна гръб и тръгна. На десет-петнайсет крачки зад него отекваха стъпките. Като бавни капки, леко, но настойчиво напомнящи за себе си при падането. Сянката на Еймъри бягаше на десет разкрача пред него, а меките обувки като че ли на също толкова отзад. С инстинкта на дете Еймъри потърси закрила в синята сянка на белите здания, за мъчителни секунди пресичаше лунните ивици, а веднъж не удържа и се понесе в тежък бяг с тромаво препъване. После внезапно се закова. Трябва да се стегне, помисли си. Устните му бяха пресъхнали и ги облиза.
Ако срещне някой добър човек… Останали ли са добри хора на земята, или сега всички вече живеят в бели блокове? И дали тях също ги преследват на лунна светлина? Но ако срещне някой добър човек, който ще го разбере и ще чуе тези зловещи бързи стъпки… Ненадейно черен облак зави луната и стъпките проехтяха по-близо. Когато бледият блясък отново плъзна по корнизите, чу ги досами гърба си и му се стори, че усеща тихо дишане. Тогава изведнъж осъзна, че стъпките не са зад него, че никога не са били отзад, че са отпред и че той не се спасява от тях, а ги следва… следва ги. Хукна ослепял, стиснал юмруци, сърцето му думкаше. В далечината напред изникна черна точка и бавно прие човешко очертание. Но за Еймъри това вече нямаше значение; той свърна от улицата и се стрелна в задънена пресечка, тясна и тъмна, воняща на застояла гнилоч. Заизвива през дълга криволичеща чернота, заключена за лунозарието, едва избило в тънки ивици и петънца… внезапно се строполи, запъхтян и на ръба на силите си, в някакъв ъгъл на оградата. Стъпките отпред пресекнаха, но той долавяше леко и непрестанно местене като плисък на вълни около кей.
Зарови лице в ръцете си, покри очите си, запуши ушите си колкото можа по-плътно. През цялото това време нито веднъж не му мина през ума, че бълнува или е пиян. Тъй изострено бе чувството му за реалност тази вечер, както никога материалното не бе го обладавало. Разумът му сякаш безводно се подчиняваше на това усещане и то прилягаше като ръкавица на всичко, преживяно някога от него. И не го объркваше. Беше като уравнение, чието решение знаеше, но бе неспособен да го изведе. Ужасът вече бе далеч зад него. Той бе пропаднал надолу през тънката му коричка и сега си пробиваше път през предели, в които ония крака и страхът от белите стени бяха истински живи същества, същества, които трябваше да приеме. Едва в най-затънтеното кътче на душата му припламваше искра и биеше тревога, че нещо го дърпа надолу и се кани да го отмъкне през врата, която да затръшне зад гърба му. А хлопнеше ли тя, щяха да му останат само стъпките и белите подлунни здания и може би самият той щеше да бъде една от тези стъпки.
През петте или десетте минути, докато чакаше в сянката на оградата, тази искра не угасна… не откри впоследствие по-точен израз да го назове. Помнеше, че бе извикал с пълен глас:
— Искам да бъда с някой глупак! О, прати ми някой! — изплака на черната ограда срещу него, в чиято сянка стъпките шушнеха… шушнеха. Изглежда, че „глупав“ и „добър“ се бяха смесили някак чрез стари асоциации. Това пожелание не бе израз на волята му, ни най-малко — волята го бе заставила да побегне от движещата се фигура на улицата; инстинктът в почти чисто състояние бе отправил зов, наслоявано пласт по пласт унаследено предание или дива молитва, покълнала отколе тази нощ. После нещо се преобрази, сякаш в далечината глухо звънна гонг, и пред очите му се мярна едно лице над двата крака, бледо лице, разкривено от безмерна злина, която го гърчеше като пламък във вятъра. В бягащия миг, в който гонгът прозвуча и отекна, той осъзна, че лицето бе на Дик Хъмбърд.
Скоро след това скочи на крака, смътно проумявайки, че няма вече звуци и че е сам в изсивяващия мрак на сляпата уличка. Беше студено и той отмерено затича към светлината, която вече къпеше булеварда в отворения й край.
Беше късна сутрин, когато го сепна бясното звънене на хотелския телефон до леглото му и той си спомни, че бе поръчал да го събудят в единайсет. Слоун звучно хъркаше, дрехите му бяха свлечени на купчина до кревата. Облякоха се и закусиха в мълчание, после тръгнаха навън да глътнат малко въздух. Умът на Еймъри работеше бавно, опитваше се да възприеме случилото се и да отдели в хаоса от образи, задръстил паметта му, парцаливите късчета истина. Ако тази утрин бе хладна и сива, той за миг щеше да улови юздите на миналото, но Ню Йорк бе споходен от един от тъй редките си майски дни, в които въздухът на Пето Авеню е пивко леко вино. Доколко и какво точно помнеше Слоун, изобщо не вълнуваше Еймъри; очевидно у Слоун нямаше и капчица от нервното напрежение, което бе спипало Еймъри и го режеше напред-назад като стържещ трион.
После над тях надвисна Бродуей и от вавилонската глъч и гримираните лица на Еймъри изведнъж му се повдигна.
— За бога, да се връщаме! Да се махаме от това… от това място!
Слоун го погледна удивен.
— Моля?
— Тази улица е чудовищна! Тръгвай, връщаме се на авенюто.
— Да не би да искаш да кажеш — произнесе равнодушно Слоун, — че заради неиздръжливия ти стомах, от който снощи се държа като побъркан, кракът ти няма да стъпи повече на Бродуей?
Еймъри моментално го причисли към тълпата и от щастливкото с непринудено чувство за хумор Слоун се превърна в една от злите муцуни, които се носеха в нечистия поток.
— Слушай, човек! — кресна тъй високо, че хората от ъгъла се обърнаха и ги изгледаха. — Това тук е кал и ако не я виждаш, значи самият ти си кал!
— Какво съм виновен аз! — заинати се Слоун. — На теб става ли ти нещо? Стари угризения ли са те сръфали? Сега щеше да си кукла, ако снощи бе останал с нашата малка компания до края.
— Тръгвам си, Фред — промълви бавно Еймъри. Коленете му трепереха и знаеше, че остане ли минута повече на тази улица, ще тупне на земята. — Ще обядвам във „Вандербилт“.
Закрачи бързо и сви към Пето Авеню. В хотела се почувства по-добре, но когато влезе в бръснарницата с намерението да му направят масаж на главата, миризмата на помади и одеколони извика в паметта му порочната извивка в усмивката на Аксия и той излезе припряно. На прага на стаята му го заля нечакана чернота, плисна покрай тялото му и се раздели като две течения на една река.
Когато дойде на себе си, знаеше, че са минали няколко часа. Добра се до леглото и се захлупи по лице, обзет от смъртен страх, че полудява. Имаше нужда от хора, хора, от някой нормален, глупав и добър човек. Не знаеше от колко време лежи неподвижно. Усещаше, че малките парещи вени на челото му са набъбнали, и ужасът го стегна като гипс. Почувства как отново пробива тънката коричка на паниката, този път нагоре, и едва сега успя да различи призрачния сумрак, от който се изтръгваше. Явно отново бе потънал в сън, защото, когато дойде на себе си следващия път, бе платил сметката в хотела и климаше в едно такси, спряло пред вратата. Лееше се дъжд като из ведро.
Във влака за Принстън не срещна ни едно познато лице, само тълпа изнурени от работа филаделфийци. Присъствието на една гримирана жена срещу него през пътеката предизвика нов пристъп на гадене и той смени вагона, след което направи опит да се съсредоточи върху една статия в популярно списание. Улови се, че препрочита отново и отново един и същ пасаж, затова се отказа, наведе се уморено и притисна горещото си чело о влажния прозорец. Във вагона (за пушачи) бе горещо и задушно от наслоените миризми на почти цялото разноплеменно население на щата. Отвори прозореца и потръпна от облака мъгла, който го връхлетя. Двучасовото пътуване му се стори като двудневно и той едва не изкрещя от радост, когато изплуваха кулите на Принстън и през синия дъжд заблещукаха жълтите квадратчета.
Том стоеше прав посред стаята и замислено разпалваше изгасналата си пура. Еймъри остана с впечатлението, че когато го видя, Том изпита облекчение.
— Снощи те сънувах в идиотски сън — прозвуча през дима от пурата дрезгавият му глас. — Имах чувството, че си в беда.
— Не ми го разказвай! — почти изпищя Еймъри. — Дума да не си издумал. Грохнал съм, изстискан съм.
Том го изгледа подозрително, после се отпусна в креслото и разтвори тетрадката си по италиански. Еймъри хвърли шапката и сакото си на пода, разхлаби вратовръзката си и взе напосоки от лавицата един роман на Уелс.
„Уелс е нормален — помисли си, — а ако не свърши работа, ще почета Рупърт Брук.“
Мина половин час. Навън се вдигна вятър и Еймъри подскочи, когато мокрите клони се разлюляха и ноктите им задраскаха по прозореца. Том се бе вдълбочил в работата си и само драсването на някоя клечка кибрит или проскърцването на кожената тапицерия, когато се размърдваха в креслата си, нарушаваха тишината в стаята.
И изневиделица, сякаш изсъска светкавица, всичко се преобърна. Еймъри изопна гръб в креслото и застина вледенен. Том бе втренчил поглед в него, а долната му устна смаяно висеше.
— Господи, помогни! — извика Еймъри.
— Боже милостиви! — изкрещя Том. — Погледни назад!
По-бърз от мълния, Еймъри се извъртя. Видя само тъмното стъкло на прозореца.
— Изчезна — обади се гласът на Том след няколко секунди в безмълвен ужас. — Нещо те гледаше.
Тресейки се неудържимо, Еймъри се отпусна назад в креслото.
— Трябва да ти разкажа — започна той. — Преживях истински ад. Мисля, че… видях дявола… или някакво негово подобие. Какво лице видя преди малко? Не, не — добави бързо, — не ми го описвай!
И разказа всичко на Том. Когато свърши, беше полунощ, а после, запалили всички лампи в стаята, двете сънени треперещи момчета си четоха един на друг на глас от „Новият Макиавели“20, докато зората се подаде иззад „Уидьрспун Хол“ и новият брой на „Принстониън“ тупна до вратата, а майските птички приветстваха слънцето след нощния дъжд.
В преходния период на Принстън, тоест през последните две години от следването на Еймъри, когато той стана свидетел на промените в университета, на разширяването на кръгозора му и извисяването до собствената му готическа красота чрез по-достойни начини от нощните шествия, изпъкнаха някои студенти, които разбуниха живота и внесоха в него пълнокръвие и дълбочина. Едни бяха изкарали първи курс, и то бесен първи курс, заедно с Еймъри; други бяха година по-млади, но тъкмо в началото на неговата последна година около малките масички в кафене „Насау“ те започнаха да оспорват на висок глас институциите, които Еймъри и безброй други преди него дълго бяха оспорвали тайно. Най-напред и сякаш случайно те приковаха вниманието върху някои книги, един определен тип романизирани биографии, които Еймъри нарече „романи-търсене“.
В „романите-търсене“ главният герой поема през живота, снабден с най-съвършените оръжия и по всяка вероятност с намерението да ги използува според обичайния им начин на приложение, а именно — да проправят сляпо и безогледно път на своя притежател, — само че в някакъв момент героят на „романа-търсене“ открива, че за тези оръжия може да се намери и по-благородна употреба. „Няма други богове“, „Зловещата улица“ и „Великото търсене“ бяха образци на този род книги; тъкмо последното от тези три произведения бе поразило въображението на Бърн Холидей и го бе изправило в началото на четвъртита му университетска година пред въпроса каква е стойността на това да бъде дипломатичен деспот в своя клуб на Проспект Авеню и да се къпе в ласкателната светлина на курсово величие. Пътят на Бърн до тази позиция определено бе минал по проходите, продълбани от аристократичния му произход. Чрез Кери Еймъри бе поддържал дремещо познанство с него, но тяхното приятелство започна едва през януари на последната година.
— Чу ли новината? — попита Том, прибирайки се късно в една дъждовна вечер с победоносното изражение, което винаги добиваше след успешен словесен турнир.
— Не. Да не са изключили някого? Или нова гемия е потънала?
— По-лошо. Горе-долу една трета от третокурсниците напускат клубовете си.
— Какво!
— Факт!
— Защо?
— Реформистки повеи, неща от тоя род. Бърн Холидей се крие зад тях. Тази вечер заседават президентите на клубовете, търсят начини за обединено противодействие.
— Каква е идеята зад тази акция?
— Ами клубовете вредели на принстънската демокрация, стрували скъпо, подчертавали социалните различия, губели време; познатите жалби, които често чуваш от разочаровани второкурсници. И Удро21 смятал, че трябва да бъдат премахнати клубовете и ред други работи.
— Няма шега, няма измама?
— Ни най-малко. Аз даже мисля, че ще успеят.
— Я бързо ми разкажи по-подробно.
— Е — започна Том, — изглежда, че идеята се е зародила едновременно в няколко глави. Неотдавна разговаряхме с Бърн и той твърдеше, че това е логическият извод, до който ще стигне всеки интелигентен човек, направи ли си труда достатъчно да се замисли над нашата обществена система. На някакво си „дискусионно стълпо-творение“ се намерил кой да подхвърли идеята за премахване на клубовете и всички мигом я подели, въртяла се, кажи-речи, във всички умове и трябвало само искра, за да я разпали.
— Браво! Режа си главата, театърът ще е голям! А как се чувстват в „Кап енд Гаун“?
— Бесни са, разбира се. Седят и се карат, и ругаят, и вилнеят, и се разнежват, и налитат на бой. Във всички клубове — едно и също. Обиколих ги. Заклещят който радикал им падне и го обстрелват с въпроси.
— А радикалите как се държат?
— Съвсем добре. Бърн е дяволски добър оратор и е така обезоръжаващо искрен, че не можеш да му противоречиш. Очевидно за него оттеглянето от клуба е сто пъти по-важно, отколкото за нас да го предпазим от тази стъпка, та се почувствах глупаво, докато спорихме. Накрая заех възхитителната неутрална позиция. А Бърн, изглежда, си помисли, че ме е спечелил за идеята си.
— Викаш, че почти една трета от третокурсниците ще напуснат клубовете си?
— Кажи една четвърт, за по-сигурно.
— Кой можеше да си помисли, че това е възможно?
На вратата се почука енергично и се появи самият Бърн.
— Здравей, Еймъри, здравей, Том.
Еймъри стана.
— Добър вечер, Бърн. Извинявай, ако ти се вижда, че съм се разбързал. Отивам към Ренуик.
Бърн поривисто се обърна към него.
— Сигурно знаеш за какво държа да поговоря с Том, нямаме никакви тайни. Приятно ще ми бъде да останеш. С удоволствие.
Еймъри седна отново и когато Бърн се настани върху масата и се впусна в спор с Том, той се вгледа в този революционер по-внимателно от досега. С широкото си чело и волева брадичка, с чистотата в честния поглед на сивите си очи, които приличаха на очите на Кери, Бърн оставяше силно впечатление за човек на замаха и надеждността — упорит, това личеше, но неговата упоритост не беше твърдоглава, и само пет минути, след като заговори, Еймъри разбра, че в страстния му ентусиазъм няма нищо дилетантско.
Огромната сила, която Еймъри долови по-късно у Бърн Холидей, се различаваше от онова, с което Хъмбърд му бе вдъхвал възхищение. В този случай всичко започна с чисто умствения интерес. Хората, които дотогава бе възприемал като безспорно превъзхождащи го, го привличаха най-напред с ярката си индивидуалност, докато у Бърн липсваше този непосредствен магнетизъм, на който Еймъри обикновено предано се вричаше. Но онази вечер го порази пределната сериозност на Бърн — свойство, което Еймъри имаше навика да свързва само с отчайващата глупост — и безграничен възторг раздвижи замрели струни в душата му. Някак смътно Бърн олицетвори онази далечна земя, към която Еймъри хранеше надеждата, че се носи, и на която й бе време да се появи на хоризонта. Том, Еймъри и Алек бяха стигнали до задънена улица. Като че ли не ги обединяваха вече нови общи преживявания, защото Том и Алек бяха също тъй сляпо заети с разни комитети и съвети, както сляпо безделничеше Еймъри, и темите, които оставаха за разнищване — университетът, характерът на съвременния човек и други подобни, — бяха дъвкани и предъвквани в безброй постни събеседвания.
Тази вечер те обсъждаха до полунощ темата за клубовете и в общи линии се съгласиха с Бърн. На двамата съквартиранти тя вече не изглеждаше тъй жизненоважна, както преди две години, но логиката, с която Бърн оборваше обществената система, се покриваше така изцяло с всичко, което бяха мислили, че те по-скоро питаха, отколкото спореха и завиждаха на здравомислието, което позволяваше на този човек да се опълчи срещу всички традиции.
След това Еймъри поведе разговора в неизследвани посоки и откри, че Бърн плува и в други дълбоки води. Отдавна се интересувал от икономика и клонеше към социализма. Пацифизмът също занимаваше съзнанието му и той прилежно четеше списание „Масите“22, както и Лев Толстой.
— А какво ще кажеш за религията? — попита го Еймъри.
— Не знам. Не съм наясно с куп неща… Едва наскоро открих, че ми е даден ум, и започнах да чета.
— Какво четеш?
— Всичко. Разбира се, принуден съм да отделям и избирам, но най-общо казано, книги, които ме карат да мисля. В момента съм се захванал с четирите евангелия и с „Разновидности на религиозния опит“.
— Кой събуди глада ти за четене?
— Може би Уелс и Толстой и един човек на име Едуард Карпентър23. Има повече от година, откакто започнах да чета усилено — по няколко линии едновременно, по линиите, които смятам за основни…
— А поезия?
— Честно казано, не онова, което вие наричате поезия, и не поради причини, близки до вашите — вие нали пишете и двамата, естествено е да гледате различно на нещата. Мен ме привлича Уитман.
— Уитман?
— Да, в него има подчертана етическа сила.
— За мой срам трябва да призная, че съм напълно бос по Уитман. А ти, Том? Том кимна смутено.
— Какво да ви кажа — продължи Бърн, — може да попаднете и на някои по-скучни стихотворения, но аз имам предвид творчеството му в цялост. Той е необятен, като Толстой. И двамата гледат света право в лицето и по свой начин, макар да са коренно различни, отстояват едни и същи ценности.
— Ти ще ме убиеш, Бърн — призна си Еймъри. — Чел сьм „Ана Каренина“ и „Кройцерова соната“, разбира се, но за мен Толстой е непроницаем като руския език.
— Той е най-великият човек от векове насам — възкликни Бърн възторжено. — Виждали ли сте на снимка каква древна рунтава глава има?
Говориха до три, от биологията до организираната религия, и когато Еймъри пропълзя разтреперан до леглото си, главата му гореше от мисли и от шока, че някой друг е открил пътеката, по която е могъл да тръгне той. Бърн Холидей така несъмнено се развиваше — а Еймъри си бе въобразявал, че сам прави същото. В действителност бе изпаднал до дълбок цинизъм спрямо всяко нещо, което пресечеше пътя му, ваеше образа на човешкото несъвършенство и добре, че четеше Шоу и Честъртън достатъчно обстойно, та да предпази съзнанието си от рифовете на декадентството — и ето че сега цялата умствена работа, извършена през последната година и половина, изведнъж му се видя безплодна и жалка, безсмислено изразходване на личността… а произшествието с него от миналата пролет създаваше мрачен фон на всичко, изпълваше половината от нощите му с непоносим ужас и му отнемаше способността да се моли. Той дори не беше католик и все пак, макар и призрачен, католицизмът бе единственият кодекс, който притежаваше — натруфения, пищно обреден, парадоксален католицизъм, чийто пророк бе Честъртън, а клакьори — разкаяли се литературни безпътници като Юисманс и Бурже, чийто американски опекун бе Ралф Адамс Крам24 с неговото нископоклонничество пред катедралите от XIII век; католицизъм, който Еймъри бе получил наготово, който му бе удобен, без свещеници, без тайнства и без жертвоприношения.
Не можеше да заспи, затова запали нощната си лампа и издърпвайки „Кройцерова соната“, я претърси най-внимателно за кълновете на възторга у Бърн. Да бъдеш Бърн, внезапно се оказа толкова по-истинско нещо, отколкото да бъдеш умен. Но въздъхна… ами ако се натъкне на други безформени крака!
Прехвърли се мислено две години назад и видя Бърн като вечно забързан напрегнат първокурсник, мъждеещ в сянката на индивидуалността на брат си. А после си спомни една случка от втори курс, в която всички подозираха, че Бърн бе изиграл главна роля.
Голяма група студенти бяха чули разгорещения спор на декана Холистър с един шофьор на такси, който го бе докарал от гарата. По време на препирнята деканът бе подхвърлил, че за „тия пари може да си купи цялото такси“. Платил и си тръгнал, но на другата сутрин, когато влязъл в кабинета си, на мястото на бюрото му се мъдрело същото такси с надпис, който гласял: „Собственост на декана Холистър. Откупена и изплатена“… Двама опитни механици се трудили половин ден, за да разглобят колата на части, та да я изнесат от стаята, което само доказва, с каква нечувана енергия може да се прояви чувството за хумор на второкурсниците под едно умело водачество.
По-късно, през есента на същата година, Бърн отново предизвика сензация. Някоя си Филис Стаил, която шареше като совалка по празниците и баловете на всички университети, тоя път не бе получила покана за годишния мач между Харвард и Принстън.
Джеси Ферънби я бе довел на по-маловажен мач няколко седмици преди големия и я бе натресъл на Бърн, за да го избави от неговото женомразство.
— Ще дойдете ли на мача с Харвард? — я бе попитал непредпазливо Бърн само за да поддържа разговор.
— Ако ме поканите — откликнала живо Филис.
— Разбира се — отвърнал Бърн.
Той нямал опит с хитрините на Филис и бил сигурен, че разговорът им е просто блудкава шегичка. Но преди да мине час, разбрал, че здраво е уплетен. Филис се вкопчила в думата му и му сервирала плана си, като го осведомила с кой влак ще пристигне, и така го хвърлила в пълно отчаяние. Освен дето не можеше да понася Филис, той особено държеше, на този мач да не е с дама, за да окаже внимание на някакви приятели от Харвард.
— Ще види тя! — обяви той пред внушителната делегация, пристигнала в стаята му специално за да го избудалка. — Това ще й бъде последният мач, за който е успяла да си изпроси покана от невинен младенец.
— Но, Бърн, защо я покани, след като не я искаш?
— Бърн, ти май тайничко си луд по нея, там е твоята истинска беда.
— Какво можеш да направиш, Бърн? Какво можеш да направиш ти, Бърн, срещу Филис?
Бърн само поклати глава и изсипа куп закани, състоящи се предимно от фразата: „Ще види тя, ще види!“
Безгрижната Филис весело изнесе от влака своите двайсет и пет лета, но на перона погледът й срещна отблъскваща гледка. Там стояха Бърн и Фред Слоун, из-докарани до последното копче като потресаващи карикатури от университетски афиш. Бяха си купили крещящо ярки костюми с огромни торбести панталони и с гигантски подплънки на раменете. На главите си бяха натъкнали студентски барети, прищипнати отпред и опасани със спортни ленти в оранжево и черно, а под целулоидните им якички цъфтяха огнено оранжеви вратовръзки. Носеха черни препаски около ръкавите с оранжево „П“ върху тях и бастуни, около които се развяваше Принстънският вимпел, а за да бъде ефектът пълен, бяха добавили чорапи и носни кърпички в горните си джобчета в същата цветова гама. На подрънкваща верига водеха огромен свиреп котарак, изрисуван като тигър.
Една солидна част от тълпата на гарата вече ги зяпаше, разкъсвана между жалостивия ужас и неудържимия смях, и когато Филис ги приближи, отпуснала от изумление нежната си челюст, двамината се поклониха и я приветстваха с оглушително кънтящо колежанско скандиране, съвестно добавяйки накрая името „Филис“. С гласовити ласкателства и въодушевление тя бе преведена през цялото студентско градче, сподирена поне от петдесетина селски момчетии, през сподавения кикот на стотици бивши принстънци и гости, повечето от които нямаха представа, че се разиграва номер, а си мислеха, че Бърн и Фред са запалени спортсмени, които показват на избраното момиче университетския живот.
Не е трудно да си представим чувствата на Филис, докато тържествено я превеждаха пред трибуните на Харвард и Принстън, където седяха десетки нейни бивши обожатели. Тя се опита мъничко да ги изпревари, опита се да поизостане — но те не се откъсваха от нея, та да няма никакво съмнение в чия компания е, и тъй шумно й разказваха за приятелите си в отбора по ръгби, че тя почти чуваше шушукането на своите познати: „Филис Стайлс трябва съвсем да е изпаднала, щом е тръгнала с тия двамата.“
Такъв беше Бърн — динамичен в хумора си, сериозен в същността си. От този корен бе разцъфнала енергията, която в момента той се опитваше да насочи в едно русло с напредъка…
Изминаха седмици и дойде март, а безформените крака, които Еймъри очакваше, не се появиха. Стотина студенти от трети и четвърти курс се оттеглиха от клубовете си в настървен изблик на крайна праведност и в своето безсилие клубовете насочиха към Бърн своето най-могъщо оръжие: присмеха. Всеки, който го познаваше, го обичаше, но онова, зад което заставаше Бърн (а с времето то се разрастваше), попадна под камшика на много езици, тъй злостни, че всяка натура, по-крехка от неговата, щеше да се съсипе.
— Не те ли засяга, че губиш престижа си? — попита го Еймъри една вечер.
Бяха започнали да се отбиват един при друг по няколко пъти в седмицата.
— Разбира се, че не. Какво е престижът в най-добрия случай?
— Някои казват, че в политиката си доста оригинален.
Той гръмко се изсмя.
— И Фред Слоун ми го каза днес. Може и да започвам да ставам.
Един следобед задълбаха в тема, която от дълго време интересуваше Еймъри — влиянието на физическите данни върху формирането на характера. Бърн се впусна в биологическата страна на въпроса и по едно време каза:
— Разбира се, здравето играе голяма роля — един здрав човек има двойно повече шансове да стане добър.
— Не съм съгласен, не вярвам в „мускулестото християнство“.
— Аз пък вярвам… Убеден съм, че Христос е обладавал огромна физическа издръжливост.
— Не — възрази Еймъри. — По-скоро си го е налагал. Мисля, че когато е умирал, е бил един разсипан човек, а и великите светци не са били силни.
— Половината са били.
— Дори да го допуснем, аз все пак не мисля, че здравето е свързано с добрината. Безспорно за един велик светец е много полезно, ако издържа гигантски физически натоварвания, но тая мания по евтините проповедници, които се повдигат на пръсти, за да се представят за по-мъжествени, и мучат, че гимнастиката ще спаси света — не, Бърн, това не мога да приема.
— Добре, да оставим тоя спор, и без това доникъде няма да стигнем, аз сам за себе си не съм си изяснил въпроса. Но в едно нещо съм напълно убеден — външността е от огромно значение.
— Цветът на очите и косите? — живо откликна Еймъри.
— Да.
— И ние с Том стигнахме до същия извод — съгласи се Еймъри. — Знаеш ли какво направихме: взехме годишниците от последните десет години и разгледахме снимките на членовете на Съвета на абсолвентите. Знам, че нямаш високо мнение за тази августейша организация, но в най-общ план тя все пак въплъщава успеха на това място. Та от всеки випуск тук приблизително едва трийсет и пет процента са русокоси, истински светли мъже, а във всеки Съвет русокосите са две трети. Не забравяй, че прегледахме албумите от десет години насам, а това означава, че на всеки петнайсет светли мъже от горните курсове един е член на Съвета, а от чернокосите — един на петдесет.
— Вярно е — съгласи се Бърн. — Светлият мъж е, общо името, от по-висш тип. Аз пък съм правил подобно проучване сред президентите на Съединените щати и открих, че доста повече от половината са светли, а като си помислиш само, че в нашата раса преобладават брюнетите!
— Хората приемат това подсъзнателно — каза Еймъри. — Забелязал ли си, че от русия човек всички очакват да говори? Ако една блондинка не умее да разговаря, веднага я кръщаваме „кукла“, ако един светъл мъж мълчи, смятаме го за глупак. А светът е пълен с „тъмнооки мълчаливи мъже“ и със „затворени брюнетки“ без капка мозък в главите си, но все тъй става, че никой не ги вини за тяхното безмълвие.
— И голямата уста, и квадратната брадичка, и подчертаният нос несъмнено са черти от лицето на висшия тип.
— Не съм много сигурен.
Еймъри беше за класическите пропорции.
— Така е, сега ще ти покажа. — И Бърн извади от бюрото си цяла колекция от снимки на брадати рунтави знаменитости — Толстой, Уитман, Карпентър и други. — Нали са прекрасни?
От учтивост Еймъри направи опит да се съгласи, но не издържа и се разсмя.
— Бърн, мисля, че това е най-уродливата компания, на която съм попадал. Като от приют за старци са.
— О, Еймъри, погледни само какво чело има Емерсън… и виж очите на Толстой.
В гласа му имаше укор. Еймъри поклати глава.
— Не! Можеш да кажеш, че са хора с внушителна външност или нещо подобно, но че са грозни, грозни са.
Без да се сконфузи, Бърн погали с любов широките чела, събра снимките и ги прибра в бюрото си.
Нощните разходки бяха едно от любимите му занимания и веднъж убеди Еймъри да тръгне с него.
— Мразя тъмнината — възпротиви се Еймъри. — Преди не беше така, освен когато фантазията ми особено се разлудуваше, но сега наистина я мразя, дотолкова, че даже изглупявам.
— Но това е безсмислено.
— Вероятно.
— Ще тръгнем на изток — предложи Бърн, — а после по оная плетеница от алеи през гората.
— Не ме привлича много — неохотно си призна Еймъри, — но да вървим, като си рекъл.
Тръгнаха с бърза стъпка и около час напредваха равномерно, погълнати от оживен разговор, докато светлините на Принстън останаха далеч зад тях, смалени в искрящи бели точки, равномерно, погълнати от оживен разговор, докато светлините на Принстън останаха далеч зад тях, смалени в искрящи бели точки.
— Всеки човек е въображение изпитва страх — каза сериозно Бърн. — И нощните разходки са едно от нещата, които ме плашеха в миналото. Сега ще ти разкажа защо мога вече да отида където си поискам, без да се боя.
— Разкажи ми — нетърпеливо го подкани Еймъри.
Наближаваха гората и нервният възторжен глас на Бърн се разпали с разказа.
— Започнах да идвам тук нощем сам някъде преди около три месеца и винаги спирах на оня кръстопът, дето току-що го минахме. Отпред чернееше гората, също както и сега, сенките се движеха, кучета виеха и никакъв човешки звук. Естествено, аз населявах гората с какви ли не ужаси, както сигурно и ти правиш в момента, нали?
— Да — потвърди Еймъри.
— Тогава започнах да правя разбор: въображението ми упорито забучваше страхотии в мрака, затова аз пък реших да забуча въображението си в мрака и да го накарам то да погледне мен; оставих го да се преобрази в скитащо куче, избягал каторжник или призрак, а после погледнах себе си как се задавам по пътя. И това подреди нещата — както винаги се подреждат, когато се поставиш цял-целеничък на чуждо място. Разбрах, че ако съм куче или каторжник, или призрак, няма да бъда по-голяма заплаха за Бърн Холидей, отколкото той за мен. После си помислих за часовника си. Може би е по-добре да се върна, да го оставя вкъщи и тогава да се престраша в гората. Не, прецених, че в крайна сметка е по-добре да изгубя един часовник, отколкото да се обърна назад и влязох, — не само минах по алеята, която я пресичаше, а се отклонявах и в шубраците, докато ужасът ми изчезна. Повтарях го всяка вечер, а една нощ седнах на земята и поспах. Тогава се убедих, че не ме е страх от тъмното.
— Божичко — изпъшка Еймъри, — не бих могъл да го направя. Щях да се върна при първото минаване на кола, когато след изчезването на фаровете мракът става още по-гъст.
— Я виж — забеляза Бърн след кратко мълчание, — извървели сме половината от пътя, хайде да се връщаме.
Завивайки обратно, той сс впусна в разговор за волята.
— В нея е всичко — уверяваше. — Тя е единствената разделителна линия между доброто и злото… Никога не съм срещал човек, който да живее скверно, а да не е слабоволев.
— А знаменитите престъпници?
— По правило те са душевноболни. Ако не са, тогава са малодушни. Явлението нормален волеви престъпник не съществува.
— Бърн, съвсем не съм съгласен с теб. Ами свръхчовекът?
— Какво свръхчовекът?
— Той носи злото, мисля, а е със силна воля и е нормален.
— Никога не съм го срещал. Все пак хващам се на бас, че или е глупак, или е ненормален.
— Аз пък съм го срещал безброй пъти и не е нито едното, нито другото. Затова мисля, че грешиш.
— Сигурен съм, че съм прав, затова и не приемам затвора, освен за душевноболните.
По този въпрос Еймъри не можеше да се съгласи. Струваше му се, че животът и историята гъмжат от силни престъпници, разсъдливи, но често заслепени от самоизмама; срещаха се в политиката и в деловите кръгове както и сред държавниците, кралете и пълноводните; но не можа да убеди Бърн и от тази точка пътищата им започнаха да се разминават.
Бърн се отдалечаваше все повече от заобикалящия го свят. Оттегли се от заместник-президентството на горния курс и се отдаде на четенето и разходките като на единствени цели в живота си. Факултативно взе да посещава следдипломните курсове по философия и биология и присъстваше на всички лекции с прочувствено напрегнат блясък в погледа, сякаш очакваше да чуе оня извод, до който лекторът никога нямаше да се добере. Понякога Еймъри го виждаше да се върти на мястото си и лицето му да пламва, когато в него лумнеше желанието да оспори дадена теза.
Появяваше се из улиците все по-разсеян и дори го обвиниха, че е станал сноб, но Еймъри знаеше, че такова нещо няма, макар че веднъж Бърн мина на четири крачки от него, без изобщо да го забележи, тъй като съзнанието му витаеше на хиляди мили разстояние, а Еймъри почти се задави от възторга, бликнал в него, докато го наблюдаваше отстрани. Бърн като че ли се изкачваше във висини, където кракът на другите никога не би могъл да стъпи.
— Казвам ти — заяви Еймъри на Том, — той е единственият човек сред познатите ми връстници, за когото съм готов да призная, че ме превъзхожда по умствени способности.
— Признаваш го в неудобен момент — хората вече го мислят за доста особен.
— Той просто стои глави над тях. Много добре знаеш, че и ти мислиш същото, когато разговаряш с него. Господи, Том, едно време ти успяваше да противостоиш на „хората“. Успехът съвсем те е обезличил.
Том силно се подразни.
— Какво чак толкоз се опитва да направи Бърн? Да стане първоразреден светец ли?
— Не, различен е от всички, които познаваш. Той не влиза в мистични братства. Не вярва в такива боклуци. Не си въобразява, че повече обществени басейни и добра дума в подходящ момент ще оправят злините на света. Ако искаш да знаеш, той дори не се отказва от чашката, когато му се допие.
— Само че определено завива в грешна посока.
— Разговаряли ли сте напоследък?
— Не.
— Значи нямаш никаква представа за него.
Спорът завърши в задънена улица, но Еймъри забеляза по-ясно от всякога колко се е променило отношението към Бърн в университета.
— Странно — каза Еймъри на Том една вечер, след като разговорите им по този повод бяха станали по-дружески, — че срещу радикализма на Бърн се опълчват най-яростно хората от категорията на фарисеите, тоест най-образованите в университета — редакторите на изданията ни, като теб и Ферънби, младите преподаватели… На неграмотните спортисти като Лангедък им се вижда ексцентричен, но се задоволяват просто със забележки от рода на „В главата на добрия стар Бърн са се увъртели странни идеи“ и минават на друга тема, фарисеите обаче… виж, те най-безпощадно му се подиграват.
На другата сутрин той срещна в една алея Бърн, забързан нанякъде след лекция. — В каква посока сте, царю?
— Към редакцията, за да видя Ферънби. — И размаха под носа на Еймъри сутрешния брой на „Принстониън“. — Написал е тая уводна.
— Жив ли ще го дереш?
— Не… но той добре ме е окарикатурил. Или аз съм го преценил неправилно, или той внезапно е станал най-презреният от радикалите на тоя свят.
Бърн забързано се отдалечи и едва след няколко дена Еймъри научи как е протекъл последвалият разговор. Бърн влязъл в редакционното светилище, весело размахвайки вестника.
— Здрасти, Джеси.
— Здравей, Савонарола.
— Току-що прочетох уводната ти.
— Колко си мил… не съм очаквал тази чест.
— Джеси, изкара ми ума.
— С какво по-точно?
— Не те ли е страх, че факултетната управа ще те подгони за богохулство?
— Какво?!
— Ами заради тая работа.
— Какво приказваш бе, уводната е за часовете по изпитна подготовка.
— Да, но този цитат…
— Какъв цитат?
— Ами този: „Който не е с мен, е против мен.“
— Какво му има?
Джеси бил озадачен, но не и разтревожен.
— На това място ти казваш… чакай да го намеря. — Бърн разтворил вестника и прочел: — „Който не е с мен, е против мен“, както е казал джентълменът, прословут само с умението си да дава недодялани определения и да прави наивни обобщения.
— Е, и какво? — По лицето на Ферънби пробягало безпокойство. — Казал го е Оливър Кромуел, струва ми се! А дали не беше Вашингтон или някой от светците? Ох, забравил съм.
Бърн гръмко се разсмял.
— Ех, Джеси, добрият ми мил Джеси.
— Кой го е казал, дявол да те вземе?
— Ами… — Бърн овладял гласа си — свети Матей приписва тези думи на Христос.
— Господи! — простенал Джеси и отстъпвайки в изненадата си назад, се строполил в кошчето за смет.
Седмиците летяха една след друга. От време на време Еймъри отскачаше до Ню Йорк, за да подири щастливата случайност, която да го качи в нов-новеничък искрящо зелен автобус, та дано захаросаното му великолепие повдигне неговото настроение. Един ден се реши да влезе на представлението на възобновена постановка, чието заглавие му се стори смътно познато. Завесата се вдигна — той гледаше разсеяно към сцената, където се появи едно момиче. Няколкото реплики отзвънтяха в него и докоснаха далечна струна в паметта му. Къде?… Кога?…
Тогава един глас сякаш му пошепна, много нежен, звучен глас: „О, аз съм малка глупачка, казвай ми, когато сбъркам.“
Разгадаването го осени като светкавица и тутакси се яви ласкавият спомен за Изабел.
Върху празното поле на програмата той бързо изписа:
Ето пак сега се втренчвам в мрака украсен,
хайде със завесата махни встрани годините;
две години… имаше за нас бездеен ден,
когато не досаждаха щастливите кончини
на непрекипялата душа; и неизстинал
обичах твоите пламенни очи,
развеселен от смешния репертоар… пиесата за мен
е немощна сега — вълничка за крайбрежна глина.
Прозявайки се, в тази вечер втренчен, аз се скитам
сам… разбира се — бърборенето вече разврати
единствената сцена с чар за мене и наслада;
поплака малко ти, аз малко жал към теб изпитах…
тук, където мистър Хикс развода защити,
а Как-й-беше Името в ръцете му припада.
— Призраците са глупави твари — заяви Алек, — просто бавно загряват. Винаги мога да надхитря един призрак.
— Как? — попита Том.
— Зависи от това къде е. Да вземем за пример спалнята. Ако си поне малко предпазлив, призракът никога не може да те спипа в спалнята ти.
— Я виж ти, да допуснем тогава, че прибирайки се късно вечер, подозираш, че в спалнята ти се е намъкнал призрак — какви мерки ще вземеш? — заинтересува се Еймъри.
— Вземаш една пръчка — отговори Алек с наставническа почтителност, — дълга горе-долу колкото дръжка на метла. Първото нещо, което трябва да направиш, е да прочистиш стаята — затова нахлуваш вътре със затворени очи и запалваш всички лампи, после приближаваш дрешника и внимателно ръгваш с пръчката летящата врата навътре три или четири пъти. Ако нищо не се случи, можеш да отвориш очи. Но винаги, винаги най-напред яростно разръчкваш вътре с пръчката — никога не трябва първо да поглеждаш!
— Личи си старата келтска закалка — каза Том, без да се усмихне.
— Да, само че келтите първо се молят. Както и да е, използвай този метод да прочистиш дрешниците и изобщо зад всички врати…
— И под леглото — подсказа Еймъри.
— В никакъв случай, Еймъри! — извика Алек ужасен. — За леглото не важи, то иска друга тактика — държиш ли на разума си, оставяш леглото на мира… ако в стаята има призрак, а това е само в един от три случая, той почти винаги е под леглото.
— Значи… — започна Еймъри.
С махване на ръката Алек го накара да замълчи.
— Разбира се, за нищо на света не бива да поглеждаш. Заставаш насред стаята и преди той да разбере какво ще правиш, с внезапен скок се хвърлящ на леглото, но в никакъв случай не стъпвай близо до него — най-уязвимата ти част за призрака е твоят глезен, — добереш ли се обаче в леглото, ти си в безопасност. Той може да си лежи отдолу цяла нощ, но ти си на сигурно като посред бял ден. Ако и тогава се съмняваш, завий се през глава с одеялото.
— Том, не е ли страшно интересно туй, което чуваме!
— Нали? — грейна гордо Алек. — И сам съм го измислил. Аз съм сър Оливър Лодж25 на Новия свят.
Еймъри отново се радваше с пълна душа на университетския живот. Възвърнало се бе чувството му, че върви напред по прав и ясен път; младостта клокочеше в него, набождаха му нови пера. Дори бе натрупал достатъчно запаси от енергия, та да опита нова поза.
— Еймъри, какво си мислиш, че постигаш, като се правиш на отнесен? — попита го един ден Алек и тъй като Еймъри се престори, че до вцепеняване е омаян от книгата, която чете, добави: — О, на мен поне не ми излизай с мистическите номера на Бърн.
Еймъри вдигна невинен поглед към него.
— Какво?
— Какво? — повтори като подигравателно ехо Алек. — Май се опитваш да оглупееш от възторг с помощта на… дай да видя книгата ти.
Грабна я, иронично я огледа.
— Доволен ли си? — обади се Еймъри, леко наежен.
— „Житието на света Тереза“ — прочете Алек на глас. — Уф, тъпотия!
— Слушай, Алек.
— Какво?
— Пречи ли ти?
— Кое да ми пречи?
— Дето се правя на отнесен и прочие.
— Откъде-накъде, разбира се, че не ми пречи.
— Тогава не ми разваляй удоволствието. Щом ми харесва да разправям на хората най-чистосърдечно, че се мисля за гений, остави ме на мира.
— Само че започват да те смятат за маниак — изсмя се Алек, — ако целиш това.
В края на краищата Еймъри надделя и Алек се съгласи в присъствието на други да приема играта за чиста монета, но при условие, че Еймъри ще му дава почивки, когато са на четири очи. И Еймъри „се развихри“ с голям замах: на вечерите в „Котидж“ мъкнеше невъобразими типове — аспиранти с налудничави погледи, преподаватели с шантави теории за бога и правителството — за невярващо изумление на високомерното клубно общество.
Когато камшиците на слънцето заплющяха по февруари и той весело преля в март, Еймъри прекара няколко неделни дни с монсеньор. Веднъж взе със себе си и Бърн, получи се отлично, защото еднакво се гордееше и наслаждаваше да ги покаже един на друг. Монсеньор го заведе един-два пъти на гости у Тортън Ханкок и също толкова в дома на някоя си мисис Лорънс — лудо влюбена в Рим американка, която допадна на Еймъри от пръв поглед.
По-късно той получи писмо от монсеньор с интересен послепис:
Знаеш ли (гласеше то), че твоята трета братовчедка Клара Пейдж, вдовица от шест месеца и много бедна, живее във Филаделфия? Доколкото ми е известно, ти не я познаваш, но имам желание, като услуга към мен, да я посетиш. По мое мнение тя е забележителна жена и е точно на твоите години.
Еймъри въздъхна и реши да отиде, да направи услугата…
Тя бе невиждана… Еймъри не бе достоен за Клара, златокосата Клара, но и не съществуваше достоен мъж за нея. Нейната добрина беше над лъжеморала на ловджийките на съпрузи, извън скучното мерило на женските добродетели.
Скръбта витаеше около нея със светла лекота и когато я откри във Филаделфия, Еймъри си помисли, че нейните очи с цвят на синкава стомана таят само щастие; някаква скрита сила, някаква трезвост бяха израснали до завършеност в сблъсъка с нещастията, които бе принудена да срещне лице в лице. Тя бе сама на този свят с две дечица, почти без пари и — най-лошото от всичко — с орда от приятели. Тази зима във Филаделфия той я видя да посреща радушно тълпи от гости вечер след вечер, а както много добре знаеше, тя нямаше никаква прислуга освен малката негърка бавачка, която наглеждаше децата на горния етаж. Видя как един от най-големите развратници в града, вечно пиян мъж, чиято скандална слава се носеше надалеч, преседява цяла вечер срещу нея и обсъжда с невинна разпаленост проблемите на девическите пансиони. С какъв особен ум бе надарена Клара! Тя можеше да изтъче пленителен и незабравим разговор от най-тънкото мисловно влакънце, потрепнало в една гостна.
Мисълта, че бедността бе поразила това момиче, допадаше на неговия вкус към сложни ситуации. Той пристигна във Филаделфия с очакването да му обяснят, че Арк Стрийт № 921 се намира на окаяна уличка сред коптори. И дори изпита разочарование, когато се оказа, че съвсем не е така. Къщата беше старинна, от дълги години собственост на рода на нейния мъж. Една от по-възрастните лели, която се бе възпротивила срещу продажбата, бе предплатила на адвокат данъците за десет години напред и бе изчезнала към Хонолулу, оставяйки на Клара да се справя с отоплението както може. Така че жената, която го поздрави на прага, съвсем не беше с разчорлени коси и с гладно бебе на гърдите, съвсем не беше тъжна Пепеляшка. Обратно, от начина, по който го посрещна, Еймъри би могъл да предположи, че тя изобщо няма грижи в тоя живот.
Спокойно мъжество и ненатрапчив хумор контрапунктираха нейното здравомислие — и тя се уединяваше понякога в тях като в убежище. Умееше да върши най-прозаични работи (но бе достатъчно мъдра да не се поставя в смешно положение с „домашни изкуства“ като плетивото и бродерията), а после да вземе книга и да пусне въображението си да се носи на воля като променлив облак във вятъра. Златното сияние, което излъчваше, струеше от самите дълбини на нейното същество. Както камината, разпалена в тъмна стая, разпръсква отблясъци на романтична възвишеност по спокойните лица, наредили се наоколо, така тя хвърляше свои светлини и сенки из стаите, които обитаваше, и превръщаше скучния си чичо на преклонна възраст в мъж с отнесен старинен чар, преобразяваше случайно миналото пощальонче в обаятелен вълшебен Пук26. Отначало тази нейна способност някак дразнеше Еймъри. Той приемаше своята неповторимост за напълно достатъчна и силно го смущаваха опитите й да го надари с нови възхитителни черти заради удоволствието на останалите свои почитатели, събрали се около нея. Почувства се така, сякаш някой мил, но настойчив режисьор се опитва да му наложи ново тълкуване на ролята, която той играеше от години.
Но да слуша Клара да говори, Клара да разказва незначителна история за себе си, за карфицата на шапката си и за пийналия мъж… Мнозина се опитваха по-късно да преповторят анекдотите й, а при цялото им старание те прозвучаваха плоско. Хората я отрупваха с някакво целомъдрено внимание и с най-широките си, отдавна недарявани усмивки; Клара не затайваше сълзи, но когато хората й се усмихваха, очите им се навлажняваха.
В много редки случаи Еймъри оставаше за някой друг прелестен половин час, след като свитата се оттегляше, и ако беше късен следобед, се гощаваха с чай и филийки с конфитюр, а ако беше късна вечер, се „подкрепяха с кленов сок“, както обичаше да се изразява тя.
— Ти си изключителна! — поде баналната си тема Еймъри една привечер към шест часа, както се бе настанил на централния стол край масата със закуски.
— Ни най-малко — отвърна Клара. Тя търсеше салфетки в бюфета. — Аз съм съвсем скучна и обикновена. Една от ония жени, които не се интересуват от нищо освен от своите деца.
— Разправяй ги на други — подсмихна се Еймъри. — Знаеш, че си съвършено слънчева.
И я помоли за единственото нещо, което знаеше, че ще я смути. Обърна се към нея с думите, с които първият дотегливец се обърнал към Адам:
— Разкажи ми за себе си.
А тя му отвърна със словата, които навярно е изрекъл Адам:
— Няма нищо за разказване.
Но в края на краищата Адам вероятно е разкрил пред дотегливеца мислите си за нещата, над които е умувал нощем, когато в сухата трева цвъртели скакалците и когато снизходително трябва да е отбелязал колко различен е той от Ева, забравяйки колко различна е тя от него… Както и да е, тази вечер Клара разказа на Еймъри много неща за себе си. От шестнайсетата си година имала мъчен живот и образованието й рязко приключило заедно с волното време. Ровейки из библиотеката й, Еймъри попадна на похабена книга, от която се изплъзна жълт лист, и той безцеремонно го разгърна. Беше нейно стихотворение, написано в училище, в което се говореше за сива манастирска стена в сив ден, а отгоре й седи момиче с пелерина, развявана от вятъра, и си мисли за пъстрия свят. По правило подобни сантименталности го отегчаваха, но тези стихове бяха написани с такава искреност и настроение, че той просто видя Клара, Клара в хладен сив ден, отправила в далечината проницателен син взор, опитвайки се да съгледа трагедиите, прииждащи към нея през градините отвъд. Завидя й за това стихотворение. Колко силно искаше да бе дошъл при нея в такъв миг, да я види на стената, сякаш кацнала във въздуха над него, и да й говори романтични безразсъдства. И започна жестоко да ревнува от всичко, свързано с Клара: от миналото, от децата й, от мъжете и жените, които се тълпяха около нея, за да пият до дъно от прохладната й благост и да разтоварват уморените си съзнания като във всепоглъщаща игра.
— На теб никой не ти е скучен — възмути се той.
— Горе-долу половината от хората около мен са ми скучни — призна тя, — но мисля, че това не е тъй много, нали?
И се обърна да потърси в томчето на Браунинг нещо по въпроса. От всички негови познати тя бе единствената, която съумяваше да прекъсне разговора по средата, за да покаже пасаж или цитат от книга, без да го раздразни до умопомрачение. Правеше го често и с такова дълбоко увлечение, че той обикна да се любува на златната й коса, сведена над страницата, на едва смръщеното чело, докато дири изречението си.
В началото на март той вече прекарваше във Филаделфия всяка събота и неделя. Почти винаги при нея имаше и някой друг и тя като че ли не се стремеше да останат насаме, защото отлетяха премного възможности, в които само една нейна дума би му донесла пленителен половин час на обожание насаме. И все пак той се влюби неусетно и започна неудържимо да мисли за брак. Въпреки че неговото намерение не само кръжеше из ума му, а даже стигаше до устните, той скоро разбра, че желанието му няма дълбок корен. Веднъж сънува, че се е сбъдвало, и се събуди вледенен от страх, защото в съня му Клара беше глупава, златото в косата й се беше изпарило и тя бе заприличала на избеляла слама, а от езика й, сякаш подменен, се сипеха тягостни безсмислици. Но тя бе първата изтънчена жена, която срещаше в живота си, и един от малкото добри човеци, които някога бяха поглъщали вниманието му. Тя превръщаше добродушието си в достойнство. Еймъри си бе изградил мнението, че благородните най-често или влачат добрината си като задължение, или я изопачават в пресилена сърдечност, без, разбира се, да се броят неизменните позьори и фарисеи (но тях Еймъри никога не включваше сред спасените души).
Над рокля кадифено сива,
под къдри ляти и ковани,
цвят на роза в мнимо страдание
пламва, повяхва — тя е красива;
от нея до него светът се насища
с отмала и блясък, и тихи въздишки,
с неуловимото той е обвят…
Смях, светкавица, розов цвят.
— Харесваш ли ме?
— Естествено — отвърна сериозно Клара.
— Защо?
— Преди всичко ние с теб имаме много общо. Някои неща, които идват спонтанно и в двама ни — или поне са идвали.
— Искаш да кажеш, че не съм развил заложбите си, както се полага?
Клара се поколеба.
— Е, не мога да отсъдя. Мъжът, разбира се, е принуден да преодолява много повече неща, а аз съм била заслонена.
— О, Клара, моля те, не го увъртай — прекъсна я Еймъри, — просто кажи какво мислиш за мен, ако нямаш нищо против!
— Добре, с най-голямо удоволствие.
Тя не се усмихна.
— Страшно си мила. Най-напред отговори ми на няколко въпроса. Болезнено самомнителен ли съм?
— Ами… не, суетата ти е безгранична, но за хората, които забелязват превеса й в теб, това може да бъде само забавно.
— Така значи.
— Но дълбоко в себе си ти наистина не си самолюбив. Можеш да попаднеш в третия ад на угнетението само ако помислиш, че са те обидили. Всъщност на теб ти липсва самоуважение.
— Два пъти в центъра на мишената. Как го правиш Клара? Ти просто не ми оставяш възможност дума да издумам.
— Така е по-добре, защото никога не мога да отсъдя за един човек какъв е, докато говори. Но аз още не съм свършила. Причината за тъй силната ти неувереност в себе си, макар най-сериозно да убеждаваш еснафите, случайно седнали до теб, че се смяташ за гений, е в това, че сам си си приписал какви ли не отблъскващи недостатъци и се опитваш да живееш според тях. Например ти все твърдиш, че си роб на уискито.
— Аз съм, потенциално.
— И разправяш, че си слаб характер, че ти липсва воля.
— Нямам капка воля — роб съм на чувствата, вкусовете, омразата си към скуката, на повечето от желанията си…
— Не е вярно! — Тя удари едно в друго две стиснати юмручета. — Ти си роб, окован, безпомощен роб на едно-единствено нещо в този свят — твоето въображение.
— Много интересно. Ако не си се отегчила, продължавай.
— Забелязала съм, че ако ти се иска да прескочиш за ден-два лекциите си, няма начин да не го направиш. Само че никога не вземаш решението си отведнъж, докато доводите да тръгнеш или да останеш са горе-долу ясни в съзнанието ти. Оставяш няколко часа въображението си да си поиграе е желанието и тогава избираш. Естествено, след малко свобода твоето въображение ти подсказва милион оправдания да останеш, така че когато решението ти се оформи, то вече не е истинско. Подправено е.
— Добре — възрази Еймъри, — но нима не е липса на воля да оставяш въображението си да се разиграва в нередното поле?
— Мило мое момче, тук е голямата ти грешка. Това няма нищо общо със силата на волята — безсмислена и безполезна фраза впрочем. Ти нямаш мнение — мнението, необходимо, за да решиш отведнъж, след като знаеш, че дадеш ли най-мъничка възможност на въображението си, то ще те подведе.
— Дяволите да ме вземат — възкликна удивено Еймъри, — ако съм очаквал да чуя подобно нещо!
Клара не възтържествува скрито. Незабавно смени темата. Но тя го накара да мисли и той стигна до извода, че е отчасти права. Почувства се като фабрикант, който, след като е обвинил в измама своя счетоводител, открива, че собственият му син, назначен на работа в същия отдел, подправя сметките веднъж в седмицата. Неговата бедна и наклеветена воля, която сам бе подхвърлял на собственото и приятелското обругаване, се изправи пред погледа му невинна, а способността му да отсъжда се потътри към затвора заедно с неуправляемото пакостно въображение, припкащо около нея с подигравателно доволство. Клара бе единственият човек, у когото той търсеше съвет, без да диктува отговора — освен може би в разговорите си с монсеньор Дарси.
Как обичаше всичко да прави с Клара! Да я придружава на покупки, беше рядък епикурейски блян. Във всеки магазин, където бе влизала, шушукаха за „красивата мисис Пейдж“.
— Хващам се на бас, че няма дълго да стои вдовица.
— Не е нужно да крещиш. Едва ли се интересува какво мислиш ти.
— Ама колко е красива само!
(Влиза етажният началник — мълчание, докато отмине, пресилено усмихнат.)
— От висшето общество е, нали?
— Да, но изглежда, че е обедняла, така поне говорят.
— Ох, момичета! Нали е прекрасна!
А Клара бе към всички еднакво лъчезарна. Еймъри подозираше, че търговците й правят отстъпки, понякога с нейно знание, друг път — без. Виждаше, че отлично се облича, че всяко нещо в къщата й е от най-добро качество и винаги я обслужва поне етажният началник.
Понякога в неделя отиваха заедно на църква — той крачеше до нея и се опиваше от капчиците мека влага, която оставаше върху страните й свежият въздух. Тя беше много набожна, от ранното си детство, и само бог знаеше какви висини достига и каква сила черпи оттам, когато се отпуснеше на колене и сведеше златистата си коса в светлината през стъклописите.
— Света Цецилия! — възкликна той съвсем неволно един ден и хората наоколо се обърнаха и ги изгледаха, свещеникът замлъкна насред проповедта си, а Клара и Еймъри поаленяха.
Беше последната им неделя, защото същата вечер той сам развали всичко. Не можа да превъзмогне себе си.
Вървяха в мартенския здрач, а беше топло като през юни и щастието на младостта изпълваше душата му, така че трябваше да заговори.
— Мисля си — подхвана той, — че ако изгубя вярата си в теб, ще изгубя вярата си в бога.
Погледна го тъй сепнато, че я попита какво й е.
— Нищо — отговори бавно тя, — само че петима мъже вече са ми казвали съвсем същото и това ме плаши.
— Клара, значи то ти е съдба!
Тя мълчеше.
— Изглежда, любовта за теб е… — започна той.
Тя рязко се обърна.
— Никога не съм изпитала любов.
Продължиха да вървят и той бавно осъзна колко много му е казала… никога не е изпитала любов… Изведнъж я видя само като дъщеря на светлината. Неговото същество отпадна от нейната висина и с прозрение почти като това на Йосиф, когато му се е разкрила безсмъртната святост на Мария, той почувства един-единствен копнеж — да докосне роклята й. А чу собствения си глас да произнася машинално:
— Обичам те, всичко благородно, което е заложено в мен, е… о, не мога да говоря, но, Клара, ако се върна след две години, когато ще мога да ти направя предложение да се оженим…
Тя поклати глава.
— Не — отвърна. — Никога повече няма да се омъжвам. Имам двете си деца и искам да съм изцяло тяхна. Харесвам те, харесвам умните мъже, а теб повече от всички, но ти ме познаваш достатъчно, за да знаеш, че никога няма да стана съпруга на умен мъж…
И внезапно млъкна.
— Еймъри.
— Какво?
— Ти не си влюбен в мен. И всъщност не си искал да се ожениш за мен, не е ли така?
— Виновна е здрачината — произнесе той недоумяващо. — Не усещах, че говоря на глас. Но те обичам… обожавам те… боготворя те…
— Ето, пак започваш — за пет секунди пробягваш целия си каталог от чувства.
Той се усмихна против волята си.
— Не ме изкарвай чак толкоз лека кавалерия, Клара, понякога наистина потискаш.
— От всички възможни неща ти най-малко си лека кавалерия — каза тя, наблягайки на всяка дума, хвана го под ръка и го погледна с широко отворени очи, а той зърна добрината им в гаснещата привечер. — Лекият кавалерист е вечен отрицател.
— Така ухае въздухът на пролет днес, такава топла сладост се таи в сърцето ти!
Тя пусна ръката му.
— Сега вече си добре и аз се чувствам великолепно. Дай ми една цигара. Не си ме виждал да пуша, нали? Е, запалвам си веднъж в месеца.
А после тази изумителна жена и Еймъри се надбягваха до ъгъла като две лудо палави деца, възбудени от бледо-синия сумрак.
— Утре ще избягам извън града — съобщи тя задъхано, спирайки в надеждния заслон извън светлината на електрическия стълб от ъгъла. — Грехота е да изпускам такива чудни дни, макар че аз май ги усещам по-силно в града.
— Клара, Клара! — възкликна Еймъри. — Какъв дявол-изкусител можеше да бъдеш ти, ако бог само малко бе наклонил душата ти в другата посока!
— Възможно е — отвърна тя, — но не мисля. Аз никога не си изгубвам разума, никога не ми се е случвало. Този малък изблик бе дан на пролетта.
— Като теб самата — каза той.
Продължиха да вървят.
— Не, отново бъркаш и как е възможно човек като теб, който сам високо цени отличния си ум, непрекъснато да греши по отношение на мен? Аз съм противоположното на всичко, което носи пролетта. Нещастна случайност е, че чертите ми напомнят идеала на някой сантиментален старогръцки скулптор, но те уверявам, ако имах друго лице, щях да бъда смирена монахиня в манастир, без… — Тя внезапно затича напред и дирята на извисения й глас го облъхна, докато я настигаше — моите безценни деца, при които веднага трябва да се върна.
Само с нея съумяваше той да разбере, че едно момиче може да предпочете друг мъж. Неведнъж Еймъри бе срещал омъжени жени, които бе познавал като девойки, навлизащи в живота, и вглеждайки се в тях, си бе представял, че открива нещо в лицата им, което му казва: „Как не успях да впримча теб!“
О, безграничната самонадеяност на този мъж!
Но тази вечер, вечер на звезди и музика, и светлата душа на Клара все още озаряваха пътищата, извървени заедно.
Златен, златен вятър… Златен тон от златни мандолини, златен рой от златни виолини, дави, уморява красотата… Кошница струящ разкош — не може смъртен да я удържи… О, какъв бог, млад и плодовит! Кой би предположил? Кой такова злато би дарил?
Докато Еймъри говореше и мечтаеше, бавно и непредотвратимо, но с внезапен взлом накрая, войната заля целия бряг и отнесе пясъка, върху който се веселеше Принстън. Вечер гимнастическият салон ехтеше от строевната крачка на взвод след взвод, заличаващи очертанията на баскетболното игрище. Когато в края на следващата седмица Еймъри отиде във Вашингтон, нещо от духа на кризата се всели и в него и в спалния вагон на връщане се превърна в отвращение, тъй като на леглата срещу него се настаниха вмирисани преселници — най-вероятно гърци. Помисли си колко по-постижим е патриотизмът на еднородните нации, колко по-лесно се воюва, както бяха воювали колониите или Южняшката конфедерация. Тази нощ не можа да заспи, а слуша кикотенето и хъркането на чужденците, изпълващи вагона с тежката миризма на най-нова Америка.
В Принстън всички шумно се шегуваха пред хората, а тайно в себе си се утешаваха, че смъртта им поне ще бъде героична. Запалените литератори страстно четяха Рупърт Брук; салонните царе се вълнуваха ще позволи ли правителството на офицерите да носят униформи с английска кройка; неколцина от закоравелите безделници подадоха молби до най-закътаните разклонения на Военното министерство, за да получат лека служба и топло местенце.
Седмица по-късно Еймъри срещна Бърн и веднага разбра, че е безполезно да спори с него — Бьрн бе станал пацифист. Списанията на социалистите, повърхностният прочит на Толстой и собственият му изгарящ стремеж кьм кауза, която да мобилизира цялата душевна сила, заложена в него, бяха обусловили решението му да проповядва мира като личен идеал за всеки човек.
— Ако гражданите на Белгия — започна той — бяха продължили мирно да си вършат работите, когато германските войски стъпиха в страната им, армията щеше да се дезорганизира само за…
— Знам — прекъсна го Еймъри. — Всичко това съм го чувал и нямам никакво намерение да те агитирам. Може и да си прав, но дори да е така, ще минат стотици години, преди да дойде времето, когато несъпротивлението ще започне да става действителност.
— Но, Еймъри, разбери…
— На вятъра ще спорим…
— Добре.
— Само едно нещо ще ти кажа — не те карам да помислиш за семейството или приятелите си, защото знам, че за тях не даваш пукнат грош, ако не броим чувството ти за дълг, но, Бърн, не ти ли е минавало през ума, че списанията, които четеш, и обществата, в които влизаш, изобщо всички тия идеалисти, с които се запознаваш, може да са чисти германци?
— Естествено е някои от тях да са.
— А знаеш ли дали всички до един не са про-германци, само че от по-слабия вид — с германско-еврейски имена?
— Има и такава възможност, разбира се — отвърна бавно той. — Не мога да кажа със сигурност до каква степен заставането ми на тази позиция се дължи на пропагандата, на която съм се наслушал. Естествено, аз си мисля, че това се дължи на мое дълбоко вътрешно убеждение — в този момент сякаш виждам пред мен пътека, която трябва да извървя.
Сърцето на Еймъри се сви.
— Но помисли си само колко евтино е това — никой няма да те въздигне в мъченик, задето си пацифист, но ти сам ще се хвърлиш сред най-долните…
— Не мисля — прекъсна го Бърн.
— На мен пък ми намирисва на нюйоркско бохемство.
— Разбирам какво искаш да ми кажеш и тъкмо за това не смятам да те агитирам.
— Сам си, Бърн — ще говориш на хора, които не искат да те слушат, а колко много само господ ти е дал.
— Сигурно преди много години така е разсъждавал и светият великомъченик Стефан. Но е произнесъл проповедта си и е бил убит. Възможно е, издъхвайки, да си е мислил как всичко е било напразно. Но разбери, аз винаги съм чувствал, че по пътя към Дамаск Павел си е спомнил тъкмо за смъртта на Стефан и това го е накарало да проповядва словото Христово из целия свят.
— Продължавай.
— Това е — такъв е моят личен дълг. Дори ако в момента съм просто пионка, дори ако ме принесат в жертва. Боже мой, Еймъри, да не мислиш, че аз обичам германците!
— Е, нямам какво повече да кажа — стигам до края на всички логически разсъждения за несъпротивата, а там, като в изместен център, се възправя великанският призрак на човека, такъв, какъвто е и какъвто винаги ще бъде. И този великански призрак стои точно между едната логическа необходимост от Толстой и другата логическа необходимост от Ницше… — Еймъри ненадейно замлъкна. — Кога тръгваш?
— Другата седмица.
— Значи ще се видим.
Докато се отдалечаваше, на Еймъри се стори, че изражението му силно напомня лицето на Кери при сбогуването им под арката Блеър преди две години. И тъжно се запита защо не е способен да пристъпи към каквото и да е с изконната честност на някой от двамата.
— Бърн е фанатик — каза той на Том — и основно греши, но съм склонен да мисля, че е просто сляпо оръдие в ръцете на издатели анархисти и на подкупени от немците вестникоплетци, и все пак той е заседнал в мислите ми и просто е зачеркнал всичко, което има стойност…
Една седмица по-късно Бърн си тръгна някак тихо драматично. Разпродаде всички свои вещи и дойде да се сбогува на разнебитен стар велосипед, с който възнамеряваше да се добере до дома си в Пенсилвания.
— Петър отшелникът се прощава с кардинал Ришельо — подхвърли Алек, излегнал се на прозоречната ниша, докато Бърн и Еймъри си стискаха ръцете.
Но на Еймъри не му беше до шеги и докато изпращаше с поглед Бърн и гледаше как дългите му крака въртят педалите на нелепия велосипед и го отнасят извън кръгозора зад „Алекзандър Хол“, го прониза предчувствието, че му предстои тъжна седмица. Относно войната не изживяваше съмнения: в неговите очи Германия олицетворяваше всичко възмутително — грубия материализъм и чудовищния смазващ произвол. Но лицето на Бърн се вдълба в съзнанието му и му се повдигна от истерията, която се разразяваше наоколо.
— Каква, дявол да го вземе, е ползата от това изведнъж да развенчаем Гьоте — обърна се той към Алек и Том. — Защо трябва да се пишат книги, които доказват, че той е разпалил войната или пък че оня досаден свръхпрехвален Шилер е предрешен демон?
— Чел ли си нещо от кой да е от двамата? — попита го коварно Том.
— Не — призна си Еймъри.
— И аз не съм — засмя се той.
— Хората си лаят — намеси се спокойно Алек, — но Гьоте си стои на старата лавица в библиотеката, за да отегчи всеки, който поиска да го прочете!
Еймъри притихна и разговорът се измести.
— Ти къде ще се запишеш, Еймъри?
— В пехотата или в авиацията, не мога още да реша. Ненавиждам техниката, но какво да правя — авиацията страшно ми допада…
— И аз се колебая като Еймъри — каза Том. — Пехота или авиация… За мен, разбира се, авиацията представя романтичната страна на войната, както кавалерията едно време, нали разбирате. Но и аз като Еймъри не различавам буталния лост от конската сила.
Недоволството на Еймъри от това, че не изпитва патриотичен захлас, кулминира в опита му да хвърли вината за войната върху предходното поколение… върху хората, които в 1870 година бяха приветствали Германия… върху войнстващите материалисти и възхвалителите на немската наука и деловитост. Така че един ден, на лекция по английска литература, докато слушаше преподавателя да цитира „Локсли Хол“, той мрачно и презрително се вдълбочи в Тенисън и във всичко, което той олицетворяваше, защото го приемаше за съвършен представител на викторианците.
Викторианци, вие как се плаче не узнахте,
но жътва най-горчива за децата си засяхте.
— дращеше Еймъри в тетрадката си. Преподавателят говореше нещо за мъдростта на Тенисън и петдесет глави се бяха свели, за да си го запишат. Еймъри обърна нова страница и отново взе да драска:
Потръпнаха, разбрали Дарвин път какъв посочи,
потръпнаха, щом валсът влезе, Нюман щом изскочи
Но валсът се бе появил много по-рано. Зачеркна строфата.
— … и озаглавено „Песен в епохата на реда“ — достигна отдалеч равният глас на професора. „Епоха на реда“ — господи! Всичко скрито-покрито в сандък, а викторианците, седнали върху капака, безметежно се усмихват… И от италианската си вила Браунинг се провиква доблестно: „Всичко е за добро.“ Еймъри продължи да пише:
Вий в храма коленичихте, чу Той, щом се наведе —
след упрек — за „Китай“, хвала — за вашите победи.
Защо никога не може да съчини повече от едно двустишие наведнъж? Сега му трябваше рима за:
Ще Го поправите с наука, тръгнал бе на зле…
Карай, не се получава.
И е възглас „Уредих го!“ в своя дом децата видяхте,
и петдесет години взели от Европа, чисти умряхте.
— Тази мисъл в известна степен принадлежи на Тенисън — долетя гласът на лектора. — Заглавието на Суинбърн „Песен в епохата на реда“ могат да носят редица стихотворения на Тенисън. Той идеализира реда, противопоставяйки го на хаоса, на разпиляването.
Най-после вдъхновението споходи Еймъри. Той обърна нова страница и през останалите двайсет минути, до края на лекцията писа настървено. После отиде до катедрата и остави откъснатия от тетрадката си лист.
— Ето едно стихотворение, посветено на викторианците, сър — произнесе хладно.
Преподавателят любопитно посегна към листа, докато Еймъри бързо се измъкна към вратата.
Ето какво бе написал:
В епоха на ред завеща ни
песни — да пеем ние,
куп доказателства — без същина
отговор в рими — да знаем,
ключа — за пазач на зандани,
древна камбана — да бие,
времето край бе на неяснотата,
ние — на времето края…
Шумяха морета семейни,
небеса — достижими леко,
артилерия, пазеща граници,
ръкавици — но не да се бием,
могъщи старинни вълнения
и блудкавина за всеки,
в епоха на ред завещани,
и езици — да пеем ние.
Началото на април се изниза в омара — омара в дълги вечери на верандата на клуба под звуците на „Бедна пеперуда“, долитащи от грамофона вътре… защото „Бедна пеперуда“ бе песента на отминалата година. Войната като че ли не ги докосваше и ако не бяха следобедните упражнения през ден по военна подготовка, щеше да е като пролетта на всеки абсолвентски випуск дотогава, но все пак Еймъри изпитваше острото усещане, че изживяват последната пролет на стария ред.
— Това е световният протест срещу свръхчовека — каза Еймъри.
— Навярно — съгласи се Алек.
— Свръхчовекът е несъвместим с която и да е утопия. Докато той се появява, винаги ще има бедствия и винаги думите му ще подклаждат дремещото зло, което люшка и тласка тълпата.
— А той, разбира се, е надарен човек, но без нравствена основа.
— Точно така. Струва ми се, че най-лошото, над което трябва да се замислим, е следното — всичко това вече се е случвало в миналото, въпросът: е колко скоро отново ще се повтори? Петдесет години след Ватерло Наполеон е станал за английските ученици такъв герой, какъвто е и Уелингтън. Знаем ли дали нашите внуни няма да издигат на пиедестал по същия начин Хинденбург?
— Коя е причината, за да се стигне дотам?
— Времето, по дяволите, и историците. Как не можем да се научим да гледаме на злото като на зло, независимо от това дали е оваляно в кал, в скука или във великолепие.
— Нима от четири години не се занимаваме само с това да хулим целия свят!
Дойде и последната им вечер. Том и Еймъри, на които предстоеше сутринта да се отправят към различни военно-тренировъчни лагери, избродиха по стар обичай потъмнелите алеи и сякаш виждаха наоколо лицата на изчезналите приятели.
— Тая вечер май и тревата гъмжи от призраци.
— Вилнеят из цялото градче.
Поспряха край „Литъл“ и погледаха възкачването на луната, която посребри плочестия покрив на „Дод“ и обля в синьо разшумелите дървета.
— Знаеш ли — пошепна Том, — сега в нас се слива преживяното от цялата разкошна младеж, буйствала тук двеста години.
От арката Блеър се затъркаля последната вълна от песни — сломени гласове пред дълга раздяла.
— И това, което оставяме тук, е много повече от курс състуденти. То е наследството на цялата ни младост. Отсега нататък сме просто едно поколение — прекъсваме всички нишки, които ни свързваха тук с поколенията от времето на високите ботуши и пластроните. През половината от нашите тъмносини нощи бродихме ръка за ръка с Бър27 и с лекоумния Хари Лий28…
— Точно такива са нощите — отплесна се Том, — най-лекият оттенък от друг цвят би ги развалил, би привнесъл в тях дошла екзотичност. Шпилове на фона на небе, обещаващо зора и синьо сияние по плочестите покриви — това събужда… по-скоро… болка…
— Сбогом, Аарон Бър! — провикна се Еймъри към пустия „Насау Хол“. — Ние с теб опознахме странни тайници на живота.
Гласът му олекна в тишината.
— Факлите угаснаха — прошепна Том. — О, Месалина, дългите сенки разчертават минарета по арената…
Наблизо отекнаха за миг гласовете на състудентите им и те се спогледаха с навлажнени очи.
— По дяволите!
— По дяволите!
Последна светлина замира и се разстила над земята — земята ниска и обширна — слънчевата земя на острията; вечерните духове настройват вече своите лири и блуждаят с песен — хор печален в коридорите и залите под дървесата; бледен пламък се мярка в нощта и отеква над кули — от замък на замък: О, виждащ сън и видение неуморно, изстискай листата на лотоса и запази аромата на краткия час.
Няма повече да чакаш сумрака на луната в усамотената долина на звездите и острията — вечното утро на желанията отмина във времето към земната привечер. Тук, Хераклите, намери ли в огъня и промените пророчеството, разпиляно в мъртвите години там, назад. Тази нощ желанието ми ще види в сенките на жаравата, в пламъци обвято, великолепието и тъгата на този свят.
Писмо с дата януари 1918 от монсеньор Дарси до Еймъри, младши лейтенант в 171-ви пехотен полк, разположен в лагера Милс, остров Лъндън.
Скъпо мое момче,
Достатъчно е да ми пишеш само едно: че си жив. За останалото ми стига да се поровя из неспокойната си памет — този термометър, отбелязващ само трескавите състояния — и да те съпоставя с онова, което съм бил на твоите години. Хората обичат да бръщолевят и ние с теб ще продължим да си разменяме на висок глас нелепици през сцената, докато не падне последната безогледна завеса — шляп! — върху нашите глави, сведени в поклон. Но ти едва сега разпалваш вълшебната искрометна прожекция на живота със същия комплект от кадри, с които започнах и аз, така че трябва да ти пиша, макар и само за да надам вопъл за безмерната човешка глупост…
Това е краят на един твой етап: за добро или лошо ти никога повече няма да бъдеш оня Еймъри Блейн, когото познавах, никога вече няма да се срещаме, както се срещахме преди, защото твоето поколение става коравосърдечно, много по-коравосърдечно от моето, което бе захранено със соковете на двайсетте години.
Еймъри, напоследък препрочетох Есхил и в божествената ирония на „Агамемнон“ намирам единственото обяснение на нашето жестоко време — целият свят около нас се руши и най-ближното му съответствие е безнадеждното отдръпване в себе си на онова древно минало. На моменти мисля за нашите момчета там като за римски легионери, запратени през девет земи в десета от порочния град, за да отблъскват дивите орди… орди, по-страшни все пак от порочния град… още един сляп удар върху нацията, фурии, които преди години възхвалявахме, над чиито трупове тържествуващо блеехме до края на викторианската епоха…
А после — съвършено материалистичен свят — и католическата църква. Питам се как ще си намериш място. В едно поне съм сигурен — живота си ще изживееш като келт и ще умреш като келт, затова ако не използваш небето като вечно мерило на твоите идеи, земята непрестанно ще осуетява амбициите ти.
Еймъри, открих изведнъж, че съм вече стар. И като всички старци понякога си фантазирам, та за тия неща искам да ти разкажа. Доставяло ми е удоволствие да си представям, че си ми син, че може би на младини съм изпаднал в шемет и съм те заченал и че когато съм дошъл на себе си, не съм си спомнял за стореното… Това е бащинският инстинкт, Еймъри, безбрачието жигосва по-дълбоко от плътта…
Понякога си мисля, че обяснението за нашата дълбока прилика се крие в някой общ праотец, и установих, че единствената кръв, свързваща родовете Дарси и О’Хара, е тази на рода О’Донахю… като че ли Стивън беше името му…
Когато мълнията пада върху единия от нас, поразява двама ни: ти едва бе пристигнал във военноморския отправен пункт, а аз получих документи за пътуване до Рим и очаквам всеки миг да ми изпратят указания откъде да взема кораба. Преди още да получиш това писмо, аз ще бъда в открито море. После ще дойде и твоят ред. Ти тръгна на война като истински джентълмен, така както влезе и в колежа, и в университета, защото това бе твоят дълг. Нека самохвалството и кресливият героизъм останат за средната класа; отлично й прилягат.
Спомняш ли си оная мартенска неделя от миналата година, когато доведе Бърн Холидей, за да ни запознаеш? Прекрасен младеж! А после, когато ми писа, че е запленен от мен, изживях силен шок. Как е могъл така да се излъже? Пленителен е последното, което може да се каже за мен или за теб. Ние сме какво ли не — изключителни, умни, дори, струва ми се, блестящи. Умеем да привличаме хората, да създаваме атмосфера, докрай да разтворим своите келтски души в келтска нежност, можем почти винаги да наложим своето; но пленителни — това определено не сме!
Потеглям за Рим с великолепна характеристика и с препоръчителни писма за всички европейски столици и когато се появя там, няма как „да не се вдигне шум“. Колко искам само и ти да си с мен! Тия последни редове звучат доста нагло и съвсем не подхождат за обръщение на солиден свещеник към младеж, тръгващ на война. Единственото оправдание е, че солидният свещеник говори сам на себе си. В нас с теб някои неща са скрити много на дълбоко и ти знаеш кои са те не по-зле от мен. Ние храним силна вяра, макар че твоята още не е избистрена; и притежаваме чудовищна честност, която всичката ни софистика не е в състояние да унищожи, а най-главното — радваме се на детско простодушие, което цял живот ще ни предпазва от истинско озлобение.
Написал съм ридание за теб, което прилагам. Съжалявам, че твоите страни не отговарят на описанието, което съм им дал, но имаш цяла нощ пред себе си да пушиш и четеш.
Така че ето го:
Той е далеч от мен синът на моя дух
Той, който е в златна младост като Ангус Ог
Ангус от светлите птици
А духът му е силен и здрав като духът на Кухулин от Мюртим.
Челото му е бяло като млякото на кравите от Мейв
А страните му приличат на череши от дървото
което се навежда към Дева Мария, а тя кърми Божия син.
Косата му е като златната огърлица на кралете от Тара
А очите му са като сивите четири морета на Ерин
А те са облени от дъждовните мъгли.
Той да е сред радостната и червена битка
Между главатарите, които вършат велики и доблестни дела
животът му да го напусне значи
Вървите на моята собствена душа да се развържат.
Моето сърце е в сърцето на сина ми
И моят живот е в неговия изцяло
Човек може два пъти да има младост
Чрез живота на синовете си само.
Нека Божият син да бъде над него и под него, пред него и зад него
Нека Кралят на стихиите да хвърли мъгла над очите на Чуждия крал
Нека Кралицата на милостта го води за ръка, така че да минава
между
враговете, без те да го виждат
Нека Патрик Гейл и Свети Колумб и петте хиляди Светии на Ерин
да бъдат по-добри от щит за него
И да влезе в боя.
Ох Охон
Еймъри, момчето ми, имам предчувствие, че това е краят. Един от нас, или пък и двамата, не ще изкара войната… От дълго време се опитвам да ти разкрия колко много означаваше за мен през последните години превъплъщението ми в теб… поразително си приличаме… поразително сме различни.
Сбогом, скъпо момче, и да те пази бог.
Еймъри се придвижи по палубата към носа, докато намери пейка под една електрическа крушка. Изрови от джоба си бележник и молив и започна да пише бавно, усърдно:
Нощес ще заминем…
Безмълвна тълпа сме, вървим през площада безлюден —
мъртвешка колона — смутен
от глухия тропот, рой призрачни сенки се буди
по пътя безлунен, студен;
ехтят над заводи и пристани стъпките луди,
загърбили нощ и ден.
Блуждаем в безветрие, корабът не е заминал,
брегът се смрачава — виж
там, сенки на хиляди дни, сиворебри руини…
Тогава защо да тъжиш
сред бялата шир
за онези безплодни години!
В раздрани мъгли горе пламва небето — разгръща
павирани с пясъчни блясъци пътища сини,
ревът на вълните отдолу кърмата обгръща,
в ноктюрно морето сега се издига, могъщо…
… Нощес ще заминем.
Писмо на Еймъри, изпратено от Брест на 11 март 1919 г. до лейтенант Т. П. Д’Инвилиърс, лагера Гордън, Джорджия.
Скъпи Бодлер,
Среща в Манхатън на 30-и т.м., след което наемаме някой шик апартамент, ти, аз и Алек, който е до рамото ми в този момент. Още не зная с какво ще се захвана, но неопределено мечтая да се отдам на политиката. Защо става така, че в Англия каймакът на младежта от Оксфорд и Кеймбридж навлиза в полицията, а ние в САЩ я оставяме в ръцете на мошеници? Хора, израсли сред местно интригантство, получили образование в политиканството и изпратени в Конгреса, тлъстогуши развратни обирджии, „без идеи и идеали“, както казвахме по време на нашите разпалени спорове. Само преди четирийсет години сред политиците ни все още имаше и свестни мъже, но ние, ние сме възпитавани в едно — да натрупваме милиони, за да покажем „от какво тесто сме замесени“. Има моменти, когато ми се иска да съм англичанин; американският живот е тъй отчайващо скучен, безсмислен и здравословен.
Тъй като бедната Биатрис почина, вероятно ще наследя малко пари, но дявол да го вземе, съвсем малко. Мога да простя на майка си почти всичко освен това, че във внезапен порив на религиозност към края на живота си е завещала половината от онова, което й е оставало, за черковни стъклописи и дарения на духовни семинарии. Адвокатът ми мистър Бартън ми писа, че моите хилядарки били вложени предимно в трамвайни акции, а въпросните трамвайни компании непрестанно губели от петцентовите билетни тарифи. Представяш ли си да плащаш месечна заплата от 350 долара на един неграмотен човек! И все пак му вярвам, макар да видях със собствените си очи как едно съвсем прилично някога състояние се стопи от спекулации, прахосничество, либерално управление и данъци — съвременен човек от главата до петите, това съм аз, малкият ми.
Както и да е, нашият апартамент ще бъде смайващ — ти ще можеш да си намериш работа в някой моден журнал, а Алек да си се занимава с цинкодобивната компания или какво беше предприятието на родителите му — в момента той чете през рамото ми и ме поправя, че компанията била медодобивна, но аз мисля, че е все едно, а ти? Дали парите са натрупани от цинк или от мед, сигурно еднакво са нечестни. Що се отнася до изтъкнатия Еймъри, той ще издава безсмъртна литература, само че е дотам несигурен в себе си, та не смее да рискува и да го огласи пред всички. Няма по-опасен дар за потомството от няколко умно скалъпени баналности.
Том, защо не станеш католик? Разбира се, за да станеш добър католик, ще трябва да се откажеш от всички ония внезапни маневри, за които ми говореше едно време, а определено ще пишеш по-хубави стихове, ако духовно си свързан с високи златни свещници и с дълги спокойни песнопения и дори американското духовенство да е съвсем обуржоазено, както казваше Биатрис, достатъчно е само да посещаваш внушителните катедрали, а пък аз ще те запозная с монсеньор Дарси, който е истинско чудо.
Смъртта на Кери бе страшен удар, смъртта на Джеси също, но недотам. И съм страшно любопитен да науча в каква съмнителна дупка на тоя свят е пропаднал Бърн. Предполагаш ли, че може да се е нахакал в затвор под измислено име? Изповядвам ти, че войната, вместо да ме направи правоверен, което би било закономерната реакция, ме накара да стана встрастен агностик. Напоследък на католическата църква тъй често й подрязваха крилата, че ролята й във войната бе свенливо незначителна, а и не й остана ни един добър писател. От Честъртън ми се повдига вече.
Досега съм попаднал само на един войник, който е преживял гръмко разтръбявания духовен прелом, подобно на оня приятел Доналд Ханки, тоя, с когото се запознах, и бездруго се готвеше за свещенически сан, така че си беше съзрял за прелома. Честно казано, на мен това ми се струва голям боклук, но то, изглежда, носи сантиментална утеха на ония, които си останаха у дома; и може да накара родителите да оценят по достойнство децата си. Този фанатичен захлас по духовния прелом е напълно без стойност и в най-добрия случай ще е краткотраен. Мисля, че на четирима войници, открили за себе си Париж, само един е открил бог.
Но ние — ти, аз и Алек, — о, ние ще си вземем японец за слуга и ще се обличаме официално за вечеря и на масата ни винаги ще има вино, и ще водим съзерцателен безстрастен живот до момента, в който вземем решение или да затракаме картечници с едрите собственици, или да хвърляме бомби с болшевиките. Господи! Том, така се надявам да се случи нещо. Не си намирам място от неспокойствие и ме тресе ужас, че може да натлъстея, да се влюбя и да се оеснафя.
Имението в Лейк Джинива е обявено за даване под наем, та като се върна, ще отпътувам право на Запад да се срещна с мистър Бартън и ще науча от него подробности. Пиши ми до „Блакстоун“ Чикаго.
Винаги твой, скъпи Бозуъл,