Втора книгаВЪЗПИТАНИЕ НА ХАРАКТЕРА
1. ПЪРВИЯТ Й БАЛ
Време на действието — февруари. Място на действието — просторна, изискана спалня в къщата на семейство Конидж на Шейсет и осма улица, Ню Йорк. Очевидно това е стая на младо момиче: розови стени и пердета, розово покривало върху бяло-кремово легло. Цялата стая е издържана в розово и бяло-кремаво, но от мебелировката изпъква ясно в подробности само разкошната тоалетка със стъклена повърхност и с трикрило огледало. По стените — скъпа гравюра, няколко изящни кучета от Ландсиър и „Кралят на Черните острови“ от Максфийлд Париш29.
Огромен безпорядък, дължащ се на следното: 1) седем-осем празни картонени кутии, от които, същински изплезени лъхтящи езици, висят опаковъчни хартии; 2) купчина дневни рокли, размесени с вечерни свои посестрими — всички до една нахвърляни върху масата, всички до една очебийно нови; 3) един топ тюл, изгубил цялото си достойнство, раболепно се е усукал около всеки видим предмет и 4) върху две табуретки — богата сбирка от фино бельо, което не се поддава на никакво описание. Човек изпитва любопитство да хвърли поглед на сметката, платена за това великолепие, а още по-силно го обзема желанието да види принцесата, за която… Внимание! Някой приближава! Какво разочарование! Само камериерката, която търси нещо — вдига купчинката от единия стол: не е там; друга купчинка, оглежда тоалетката, претърсва чекмеджетата на скрина. Изважда няколко ефирни копринени нощници, и една изумителна пижама, но не е това, което й трябва — излиза.
От съседната стая долита неразбираемо мърморене. Ето, напрежението ни расте. Това е майката на Алек, мисис Конидж, закръглена, важна, напудрена и начервена като за парад и крайно напрегната. Устните й многозначително помръдват, докато и тя се впуска да ГО търси. Не така прилежно, както камериерката, но с напираща ярост, която напълно компенсира повърхностното ровене. Спъва се в тюла и изплъзналото се от устните й „по дяволите“ се чува съвсем ясно. Излиза с празни ръце. Отново бъбрене зад сцената и глас на момиче, много глезен глас, произнася:
„Най-безмозъчното същество…“
След кратка пауза влиза трета търсачка, не тази с глезения глас, а по-младо създание. Това е Сесилия Конидж, шестнайсетгодишна, хубавичка, отракана и по природа жизнерадостна. Облечена е в официална рокля, чиято търсена простота вероятно не й е по вкуса. Приближава до най-близката купчинка и измъква от нея малка розова дреха, издига я и я оглежда преценяващо.
СЕСИЛИЯ
Розова ли е?
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Да.
СЕСИЛИЯ
Супермодна ли?
РОЗАЛИНД
Да.
СЕСИЛИЯ
Намерих я. (Зърва се в огледалото на тоалетката и доволна раздвижва рамене в танцов ритъм.)
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Какво правиш, да не я пробваш?
Сесилия прекъсва танца си и излиза, преметнала дрехата на дясното си рамо.
От другата врата влиза Алек Конидж. Бързо се оглежда и гръмко изкрещява: „Мамо!“ От съседната стая еква хорово негодувание, окуражен, той прави крачка нататък, но бива отблъснат от втори хоров залп.
АЛЕК
Ето значи къде сте се укрили! Пристигна Еймъри Блейн.
СЕСИЛИЯ (живо)
Заведи го долу.
АЛЕК
Той си е долу.
МИСИС КОНИДЖ
Тогава му покажи коя стая е за него. Предай му, че съжалявам, но в момента не мога да го приема.
АЛЕК
Толкова много е слушал за всяка от вас. Побързайте. Татко го просвещава относно войната и него вече не го свърта на едно място. Темпераментен е.
Последните думи са достатъчни, за да доведат Сесилия в стаята.
СЕСИЛИЯ (сяда направо върху купчинка бельо)
В какъв смисъл темпераментен? Ти и в писмата си споменаваше подобни работи за него.
АЛЕК
Ами пише разни неща.
СЕСИЛИЯ
Свири ли на пиано?
АЛЕК
Струва ми се, не.
СЕСИЛИЯ (замислено)
А пие ли?
АЛЕК
Да, но не е пияница.
СЕСИЛИЯ
Богат?
АЛЕК
О, боже мой! Питай него, едно време доста разполагаше и сега не е без доходи.
Появява се мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ
Алекс, за нас естествено е удоволствие да приемем всеки твой приятел.
АЛЕК
Във всички случаи си струва да се запознаете с Еймъри.
МИСИС КОНИДЖ
Разбира се, приятно ще ми бъде. Но според мен е ужасно детинско от твоя страна да оставиш прекрасния си дом и да се изнесеш да живееш с две момчета в някакъв невъобразим апартамент. Надявам се, че не сте го измислили, за да можете да пиете, без никой да ви пречи.
Пауза.
Сега не ми е много до твоя приятел. Знаеш, че тази седмица изцяло принадлежи на Розалинд. Когато на едно момиче предстои първият му бал, който ще го въведе в обществото, то се нуждае от пълно внимание.
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Докажи го, като дойдеш и ме закопчееш.
Мисис Конидж излиза.
АЛЕК
Розалинд си е същата.
СЕСИЛИЯ (снижавайки глас)
Ужасно е глезена.
АЛЕК
Тази вечер ще се запознае с човек, който не й отстъпва.
СЕСИЛИЯ
Кой, мистър Еймъри Блейн ли?
Алек кима.
Не знам. Розалинд още не е срещнала мъжа, който ще я надмине. Честна дума, Алек, тя се държи ужасно с мъжете. Обижда ги, иронизира ги, не се появява на обещаните срещи и се прозява право в лицата им, а те продължават да я търсят, за да получат още.
АЛЕК
Харесва им.
СЕСИЛИЯ
Напротив. Тя… според мен тя е като вампир… и обикновено от момичетата също може да получи всичко, което поиска… само дето не търпи момичетата.
АЛЕК
Силни личности често се пръкват в нашия род.
СЕСИЛИЯ (примирено)
Навярно за мен нищо не е останало.
АЛЕК
Розалинд държи ли се все пак пристойно?
СЕСИЛИЯ
Не съвсем. О, нищо особено — пуши по малко, пийва пунш, често се целува… така де… като последици от войната, както знаеш.
Появява се мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ
Розалинд е почти готова, така че мога да сляза и да се запозная с приятеля ти.
Алек и майката излизат.
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Ах, мамо…
СЕСИЛИЯ
Мама отиде долу.
Най-после влиза Розалинд. Розалинд е Розалинд от главата до петите. Едно от ония момичета, на които никога не се налага да правят и най-дребно усилие, за да се влюбват в тях мъжете. Само два типа мъже рядко се поддават: бавномислещите се страхуват от острия й ум, а интелектуалните обикновено се боят от красотата й. Останалите й принадлежат по силата на естественото предимство. Ако природата на Розалинд се поддаваше на разглезване из основи, процесът щеше да е завършил много преди този момент, но истината е, че нейният характер не е такъв, какъвто можеше да бъде; вярно, тя иска това, което иска в момента, когато го иска, и умее да отрови живота на всички наоколо, ако не го получи, но в същината си не е глезена. Чистата й възторженост, желанието да се развива и учи, безграничната й вяра в неизчерпаемостта на романтичната любов, смелостта и дълбоката й честност — всичко това е непокътнато в нея.
За дълги промеждутъци от време тя бясно ненавижда цялото си семейство. Няма твърди принципи; житейската й философия се свежда до carpe diem30 за себе си и до laissez faire31 за другите. Обожава предизвикателните истории: притежава грубоватата жилка, свойствена обикновено на натурите, които са едновременно изтънчени и широки. Желае хората да я харесват, но ако това не стане, никога не се тревожи, нито й влияе. Тя не е образец за характер.
Образованието на всички красиви жени е познанието им за мъжете. Един след друг мъжете като отделни личности са разочаровали Розалинд, но тя храни свята вяра в мъжкия пол като цяло. Жените презира. Те въплъщават черти, които тя усеща в себе си и които я отвращават — изначална подлост, самомнителност, малодушие и нечестност на дребно. Веднъж в препълнения с приятелки на майка й салон тя заяви, че единственото извинение за съществуването на жената е необходимостта от възбуждаш елемент сред мъжете. Танцува възхитително, рисува с много мисъл, но небрежно и обладава поразяваща лекота на речта, която прилага само в любовните си писма.
Но всеки упрек към Розалинд умира пред нейната красота. Оттенъкът на нейната божествено руса коса подклажда онова желание за подражание, върху което процъфтява козметично-багрилната ни промишленост. Тази уста, ненаситно привличаща, малка, леко чувствена и безмерно вълнуваща. Тези сиви очи и безупречна кожа, по която грейва и чезне нежна руменина. Фигурата й е тъничка и спортна, но с добре развити форми и е истинска наслада да я гледаш как прекосява стаята, върви по улицата, размахва етика за голф или извърта „циганско колело“.
И едно последно определение — живата й непосредствена природа е освободена от онази осъзната театралност, която Еймъри бе открил в Изабел. Монсеньор Дарси би изпитал силно затруднение дали да я назове личност или характер. Може би тя е крехката неизразима сплав от двете, която се среща веднъж на столетие.
Вечерта на бала, даващ й официално път в живота, тя, при цялата си необикновена буйна мъдрост, е съвсем като щастливо момиченце. Камериерката на майка й току-що е фризирала косата й, но тя своенравно е решила, че сама може да се справи по-добре. Точно в този момент е твърде развълнувана, за да стои на едно място. На това дължим присъствието й в тази разхвърляна стая. Скоро тя ще заговори. Алтовият тембър на Изабел звучеше като цигулка, но когато чуете Розалинд, ще кажете че гласът й е напевен като ромона на водопад.
РОЗАЛИНД
Честно казано, само два тоалета на тоя свят нося с пълно удоволствие. (Разресва косата си пред огледалото.) Кринолин с дантелено бельо и бански костюм. Неотразима съм и с единия, и с другия.
СЕСИЛИЯ
Радваш ли се, че стартираш в живота?
РОЗАЛИНД
Да, а ти?
СЕСИЛИЯ (с жестока откровеност)
Сигурно се радваш, защото вече можеш да се омъжиш и да живееш в Лонг Айланд сред най-баровските млади двойки. Защото искаш животът ти да бъде върволица от флиртове, в която всяка брънка да е нов мъж.
РОЗАЛИНД
Искам животът ми да е такъв! По-скоро имаш предвид, че вече съм се примирила, задето е такъв.
СЕСИЛИЯ
Разправяй ги на…
РОЗАЛИНД
Сесилия, скъпа, ти не знаеш какво мъчение е да си… като мен. По улиците съм принудена да сдържам каменна физиономия, за да не допускам мъжете да ми намигат. Ако се разсмея на първия ред в театъра, до края на представлението комикът играе само за мен. Ако на танци снижа глас, сведа поглед или изпусна носната си кърпичка, цяла седмица партньорът ми звъни по телефона всеки ден.
СЕСИЛИЯ
Сигурно е ужасно тежко да понасяш подобно напрежение.
РОЗАЛИНД
Бедата е в това, че единствените мъже, които събуждат у мен някакъв интерес, са най-неуместните за брак. Ако бях бедна, щях да поема пътя към сцената.
СЕСИЛИЯ
Правилно, поне ще ти плащат за играта.
РОЗАЛИНД
Понякога, когато чувствам, че съм особено лъчезарна, се питам защо трябва да пилея всичко за един-единствен мъж.
СЕСИЛИЯ
Често, когато си особено кисела, се питам защо трябва да пилееш всичко за едно-единствено семейство. (Става.) Отивам да се запозная с мистър Еймъри Блейн. Обичам темпераментните мъже.
РОЗАЛИНД
Няма такива. Мъжете не знаят нито как да се разсърдят истински, нито как да са щастливи истински, а които знаят, бързо се разпадат.
СЕСИЛИЯ
Е, за щастие нямам твоите грижи. Сгодена съм.
РОЗАЛИНД (с презрителна усмивка)
Сгодена ли? Какво бърбори малката въртоглавка! Ако те чуе мама, ще те прати право в пансион, където ти е и мястото.
СЕСИЛИЯ
Надявам се все пак, че няма да й кажеш, защото и аз мога да изпусна туй-онуй, а ти си пазиш своето.
РОЗАЛИНД (леко раздразнена)
Тичай де, сукалче! И за кого си сгодена? За доставчика на лед? Или за сладкаря?
СЕСИЛИЯ
Евтини остроумия! Довиждане, скъпа. Ще се видим по-късно.
РОЗАЛИНД
О, да не забравиш, толкова разчитам на теб.
Сесилия излиза. Розалинд, довършила прическата си, става и си тананика. Приближава се до огледалото и започва да танцува върху мекия килим пред него. Разглежда не краката, а очите си, при това не бегло, а внимателно, макар да се усмихва. Вратата се отваря внезапно и се затваря с трясък зад гърба на Еймъри — както винаги много сдържан и красив. Той изпада в моментно объркване.
ТОЙ
Ах, прощавайте. Мислех…
ТЯ (с лъчезарна усмивка)
Вие като че ли сте Еймъри Блейн?
ТОЙ (гледа я право в очите)
А вие — Розалинд?
ТЯ
Ще ви наричам Еймъри… заповядайте… не се притеснявайте… мама ще дойде всеки момент… (с половин уста) за съжаление.
ТОЙ (оглежда се наоколо)
Тук е доста необичайно за мен.
ТЯ
Не е мъжко царство.
ТОЙ
Вие тук ли…
Пауза
ТЯ
Да, с помощта на всичко това. (Отива до тоалетката.) Ето, вижте, това е ружът ми, това са сенките.
ТОЙ
Не предполагах, че сте такава.
ТЯ
А какво очаквахте?
ТОЙ
Мислех, че сте… без сексапил, нали разбирате — плуване, голф.
ТЯ
О, занимавам се, но не в работно време.
ТОЙ
Работно време ли?
ТЯ
От шест следобед до два през нощта — стриктно.
ТОЙ
Бих искал да имам акции в тази корпорация.
ТЯ
Не е корпорация, просто фирма — „Розалинд, неограничени права“. Петдесет и един процента контролен пакет, име, благосклонност и всичко за двайсет и пет хиляди долара годишно.
ТОЙ (неодобрително)
Хладно пресметливо предложение.
ТЯ
Надявам се, не се засягаш, нали, Еймъри? Когато срещна мъжа, който няма да ми омръзне до смърт за две седмици, може да стана по-различна.
ТОЙ
Смешно, ти гледаш на мъжете от зрителната точка, която аз имам за жените.
ТЯ
Моето мислене не е типично женско.
ТОЙ (заинтригуван)
Продължавай.
ТЯ
Не, продължавай ти, вече ме накара да се разприказвам за себе си. А това не е по правилата.
ТОЙ
Правилата ли?
ТЯ
Моите правила… а ти… знаеш ли, Еймъри, чувала съм, че си бил изключителен. В моето семейство очакват много от теб.
ТОЙ
Звучи насърчително!
ТЯ
Алек казва, че ти си го научил да мисли. Така ли е? Не вярвах, че някой можеше да го направи.
ТОЙ
Не. Всъщност аз съм доста скучен.
Очевидно той не очаква думите му да бъдат възприети сериозно.
ТЯ
Лъжеш.
ТОЙ
Аз… аз съм религиозен… имам нещо общо с литературата. Даже съм писал стихове.
ТЯ
Свободен стих — прекрасно! (Декламира.)
Дърветата са зелени,
птици пеят по дърветата,
момичето пие отровата си,
птицата отлита и момичето умира.
ТОЙ (смее се)
Не, не такива.
ТЯ (неочаквано)
Харесваш ми.
ТОЙ
Не.
ТЯ
Пък и скромен.
ТОЙ
Страх ме е от теб. Винаги ме е страх от момичетата, преди да ги целуна.
ТЯ (като натъртва)
Скъпо мое момче, военното време свърши.
ТОЙ
Значи завинаги ще ме е страх от теб.
ТЯ (малко тъжно)
Изглежда.
Леко колебание и в двамата.
ТОЙ (след подобаващо обмисляне)
Слушай. Знам, че е безобразие от моя страна да искам.
ТЯ (предчувствайки какво ще последва)
Само след петминутно познанство.
ТОЙ
Но ще ме целунеш, нали? Или те е страх?
ТЯ
Никога не ме е страх, само че твоите доводи са жалки.
ТОЙ
Розалинд, наистина искам да те целуна.
ТЯ
И аз.
Целуват се — силно и увлечено.
ТОЙ (поема си дъх)
Е, задоволено ли е любопитството ти?
ТЯ
А твоето?
ТОЙ
Не, само е събудено.
Изражението му говори, че не лъже.
ТЯ (замечтано)
Целувала съм се с десетки мъже. И вероятно ще се целувам с десетки още.
ТОЙ (разсеяно)
Да, ти би могла — като сега.
ТЯ
На повечето им харесва как се целувам.
ТОЙ (окопитва се)
Господи, разбираме. Целуни ме още веднъж, Розалинд.
ТЯ
Не, обикновено задоволявам любопитството си от първия път.
ТОЙ (обезкуражен)
Това правило ли е?
ТЯ
Създавам правилата според случая.
ТОЙ
Ние с теб доста си приличаме, само че по опит аз съм с години по-голям от теб.
ТЯ
На колко си всъщност?
ТОЙ
Почти на двайсет и три. А ти?
ТЯ
На деветнайсет, току-що навършени.
ТОЙ
Предполагам, че си творение на някой моден колеж.
ТЯ
Не, аз съм доста суров материал. Изключиха ме от „Спенс“, не помня вече за какво.
ТОЙ
Каква си в общи линии?
ТЯ
Ами умна, извънредно себична, емоционална, когато съм приповдигната, обичам да ми се възхищават…
ТОЙ (неочаквано)
Не искам да се влюбя в теб.
ТЯ (повдига вежди)
Никой не те е канил.
ТОЙ (продължава невъзмутимо)
… но вероятно ще се влюбя. Привлича ме устата ти.
ТЯ
Шшш! Моля те, не се влюбвай в устата ми — може в косата ми, в очите, в раменете, в чехлите ми, само не в устата ми. Всички се влюбват в устата ми.
ТОЙ
Много е красива.
ТЯ
Малка е.
ТОЙ
Така ли? Я да видя.
Целува я отново със същото увлечение.
ТЯ (леко развълнувана)
Кажи ми нещо мило.
ТОЙ (уплашено)
Боже, помогни ми!
ТЯ (отдръпва се)
Е, недей, щом ти е толкоз трудно.
ТОЙ
Ще се преструваме ли? Тъй скоро?
ТЯ
Нашата мяра за времето не е като при другите хора.
ТОЙ
Ето ги вече и другите хора.
ТЯ
Хайде да се преструваме.
ТОЙ
Не, не мога, това са сантименти.
ТЯ
А ти не си сантиментален, така ли?
ТОЙ
Не, аз съм романтичен — сантименталният човек си въобразява, че любовта е вечна — романтикът се надява на чудото да не е така. Сантименталността е разчувстване.
ТЯ
А това не е твоят случай. (Свежда клепки.) И навярно се ласкаеш, че така превъзхождаш останалите.
ТОЙ
Всъщност… Розалинд, Розалинд, да не спорим — целуни ме отново.
ТЯ (вече съвсем хладно)
Не, не изпитвам желание да се целуваме.
ТОЙ (откровено засегнат)
Само преди малко искаше да ме целунеш.
ТЯ
Но вече е сега.
ТОЙ
Тогава да си тръгвам.
ТЯ
И аз така мисля.
Той се запътва към вратата.
ТЯ
Ето го!
Той се обръща.
(Тя се смее.)
Резултатът — сто на нула за домашния отбор.
Той прави крачка назад.
(Тя добавя бързо.)
Заваля — мачът свърши.
Той излиза.
Тя отива спокойно до скрина, изважда една табакера и я крие в крайното чекмедже на писалището. Майка й влиза с бележник в ръка.
МИСИС КОНИДЖ
Добре, че те намерих — исках да си поговорим, преди да слезем долу.
РОЗАЛИНД
Уф! Уплаши ме!
МИСИС КОНИДЖ
Розалинд, от известно време много скъпо ни излизаш.
РОЗАЛИНД (смирено)
Да.
МИСИС КОНИДЖ
А знаеш, че баща ти няма това, което имаше преди.
РОЗАЛИНД (прави гримаса)
О, моля те, не ми говори за пари.
МИСИС КОНИДЖ
Без тях нищо не можеш да направиш. В тази къща живеем за последна година и ако нещо коренно не се промени, Сесилия няма да разполага с възможностите, които дадохме на теб.
РОЗАЛИНД (раздразнено)
Кажи направо какво искаш от мен.
МИСИС КОНИДЖ
Бъди така добра и моля те, вслушай се в някои неща, които съм си записала в бележника. Първото е: не изчезвай по скрити ъгли с млади мъже. В някои моменти може и да има смисъл от такива работи, но днес те искам на дансинга през цялото време, за да си ми подръка, когато ми потрябваш. Искам да те запозная с някои от гостите и няма да ми бъде приятно, ако те открия притулена в зимната градина да бръщолевиш глупости на не знам си кой или пък да слушаш да ти бръщолевят.
РОЗАЛИНД (язвително)
Права си, слушането е по-добрият вариант.
МИСИС КОНИДЖ
И не си губи много време със студентите — момченца по на деветнайсет-двайсет години. Нямам нищо против университетските балове и мачове, но да изпускаш полезни увеселения, за да се черпиш в евтини кафенета из центъра с тоя и оня…
РОЗАЛИНД (противопоставяйки собствен кодекс, който по свой начин не пада по-долу от майчиния)
Мамо, това е минало — не можем вече да равняваме нещата по мярата на деветдесетте години.
МИСИС КОНИДЖ (не обръща внимание на думите й)
Ще дойдат няколко приятели на баща ти — ергени, не са възрастни, — с които искам да се запознаеш тази вечер.
РОЗАЛИНД (разбиращо)
На по четирийсет и пет?
МИСИС КОНИДЖ (остро)
Какво от това?
РОЗАЛИНД
О, нищо — те познават живота и са така обаятелно уморени (поклаща глава), но въпреки това са готови да танцуват.
МИСИС КОНИДЖ
Не успях да се запозная с мистър Еймъри Блейн, но не мисля, че ще те заинтересува. Не ми изглежда като мъж, който може да спечели състояние.
РОЗАЛИНД
Мамо, аз никога не мисля за пари.
МИСИС КОНИДЖ
Защото никога не се задържат при теб достатъчно дълго, та да се замислиш за тях.
РОЗАЛИНД (с въздишка)
Да, някой ден сигурно ще се омъжа за цяла планина пари — просто от скука.
МИСИС КОНИДЖ (след като поглежда в бележника си)
Получих телеграма от Хартфорд. Пристига Досън Райдър. Ето тоя младеж много ми харесва и освен това плува в пари. И тъй като ми се струва, че си се поотегчила е Хауард Гилеспи, можеш мъничко да насърчиш мистър Райдър. Той пристига за трети път през последния месец.
РОЗАЛИНД
Откъде знаеш, че Хауард Гилеспи ме отегчава?
МИСИС КОНИДЖ
Горкото момче изглежда тъй нещастно, когато идва тук.
РОЗАЛИНД
Той беше от романтичните идилии без нерв, които доникъде не водят.
МИСИС КОНИДЖ (не пада по гръб)
Все едно, направи така, че да се гордеем тази вечер с теб.
РОЗАЛИНД
Не мислиш ли, че съм красива?
МИСИС КОНИДЖ
Знаеш го и без да ти го казвам.
Отдолу долитат стонове на настройвана цигулка и боботене на барабани.
(Мисис Конидж припряно подканва дъщеря си.)
Хайде!
РОЗАЛИНД
След малко!
Майка й излиза. Розалинд се приближава до огледалото и се взира в себе си е голямо одобрение. Целува връхчетата на пръстите си и докосва отражението на своите устни в огледалото. След което изгасва осветлението и излиза от стаята. Известно време цари тишина. Няколко акорда от пианото, приглушено трополене на барабаните, шумолене на коприни — всички тези звуци се размесват навън и проникват през леко открехнатата врата. Силуети на фигури в манта се мяркат в осветения хол. Отдолу се понася смях, подхващат го други, разраства се във всеобща глъч. После някой влиза, затваря вратата и запалва лампите. Сесилия. Отива до скрина, поглежда в чекмеджетата, поколебава се — после се отправя към писалището, намира табакерата и вади цигара. Запалва я, дръпва дълбоко дима, издишва го, приближава се до огледалото.
СЕСИЛИЯ (с пресилено светски тон)
О, да, балът, който дава път в обществото, се е превърнал днес в истински фарс. Младежта така си отживява още преди седемнайсетте, че балът се явява по-скоро край, отколкото начало. (Подава ръката си на въображаем аристократ на средна възраст.) Да, ваша светлост, струва ми се, че моята сестра ми е говорила за вас. Желаете ли да запалите — цигарите са превъзходни. Марка „Корона“. Не пушите? Жалко! Навярно кралят не ви разрешава. Да, приемам поканата ви за танц.
И се впуска в танц из цялата стая под звуците на музиката, долитаща отдолу, ръцете й са протегнати около въображаемия партньор, цигарата кръжи с ръката й.
Няколко часа по-късно
Малък будоар на първия етаж, запълнен почти изцяло от удобна кожена кушетка. Над нея, от двете й страни, меко светят две малки лампи, а между тях е окачен портрет на много възрастен достолепен господин, облечен според модата на 1860 година. Зад сцената ехти фокстрот.
Розалинд седи на кушетката, а от лявата й страна е Хауард Гилеспи, невзрачен младеж на около двайсет и четири. Той явно страда, а тя силно се отегчава.
ГИЛЕСПИ (вяло)
В какъв смисъл съм се променил? Чувствата ми към теб са същите.
РОЗАЛИНД
На мен не ми изглеждаш същият.
ГИЛЕСПИ
Преди три седмици говореше, че ме харесваш, защото съм бил тъй преситен и безразличен — все още съм такъв.
РОЗАЛИНД
Но не по отношение на мен. Харесвах те заради кафявите ти очи и тънките ти крака.
ГИЛЕСПИ (безпомощно)
Те и сега са ми кафяви и тънки. Ти просто импровизираш по най-жесток начин.
РОЗАЛИНД
Позната ми е само импровизацията на пиано. Това, което обърква мъжете, е моята съвършена естественост. Мислех, че не си способен на ревност. А сега очите ти са върху мен, където и да мръдна.
ГИЛЕСПИ
Обичам те.
РОЗАЛИНД (хладно)
Знам.
ГИЛЕСПИ
И цели две седмици вече не ми даваш да те целуна. А аз живеех с представата, че след като едно момиче се остави да го целунат, то вече е… е… завоювано.
РОЗАЛИНД
Това време отмина. Мен трябва да ме завоюват отново всеки път, когато ме видят.
ГИЛЕСПИ
Ти сериозно ли говориш?
РОЗАЛИНД
Както винаги. Едно време имаше два вида целувки. Първият — когато момичето биваше целувано и изоставяно; вторият — когато след целувката се сгодяваха. Но сега има нова разновидност — когато мъжът е целунат и изоставен. Ако през деветдесетте години мистър Джоунс се похвалеше, че е целунал момиче, всички знаеха, че е приключил с нея. Ако през 1939 година мистър Джоунс се похвали със същото, всички знаят, че няма шанс да я целуне отново. В наше време всяко момиче, започне ли както трябва, винаги може да победи мъжа.
ГИЛЕСПИ
Защо тогава си играеш с мъжете?
РОЗАЛИНД (накланя се доверително към него)
Заради първия миг, когато пламва интересът му. Оня миг — о, малко преди първата целувка, прошепването на единствената дума, — заради който всичко си струва.
ГИЛЕСПИ
А после?
РОЗАЛИНД
После го караш да заговори за себе си. И съвсем скоро той мисли само как да остане насаме с теб — цупи се, не желае да се бори, не желае да играе — победа!
Влиза Досън Райдър, двайсет и шест годишен, красив, богат, знае си цената, може би е скучноват, но спокоен и уверен в успеха си.
РАЙДЪР
Струва ми се, че този танц е за мен, Розалинд.
РОЗАЛИНД
О, Досън, хубаво е, че ме позна. Значи не съм прекалила с грима. Мистър Райдър, запознайте се с мистър Гилеспи.
Двамата си стискат ръцете и Гилеспи излиза крайно унил.
РАЙДЪР
Празненството ти е много успешно.
РОЗАЛИНД
Така ли мислиш… последните часове ми се губят. Уморена съм… имаш ли нещо против, ако малко поседим?
РАЙДЪР
Напротив… с най-голямо удоволствие. Знаеш колко ми е противен ритуалът на ухажването. Да виждаш едно момиче вчера, днес, утре.
РОЗАЛИНД
Досън!
РАЙДЪР
Какво?
РОЗАЛИНД
Питам се дали си даваш сметка, че си влюбен в мен.
РАЙДЪР (смутен)
Какво… ъъ… ти си изключителна!
РОЗАЛИНД
Защото, проумей го, аз съм най-лошият избор. Оня, който се ожени за мен, бял ден няма да види. Аз съм зла, ужасно зла.
РАЙДЪР
Не бих казал.
РОЗАЛИНД
Точно такава съм, да — особено към най-близките си хора. (Става.) Хайде да вървим. Дойде ми друго настроение и сега искам да танцувам. Майка ми сигурно беснее.
Излизат. Влизат Алек и Сесилия.
СЕСИЛИЯ
Провървя ми да остана с родния си брат в паузата между танците.
АЛЕК (мрачно)
Мога и да те оставя, ако искаш.
СЕСИЛИЯ
В никакъв случай — да се окажа без партньор за следващия танц. (Въздиша.) Откакто си заминаха френските офицери, баловете загубиха блясъка си.
АЛЕК (замислено)
Не искам Еймъри да се влюби в Розалинд.
СЕСИЛИЯ
Така ли, аз пък бях останала с впечатление, че тъкмо това искаш.
АЛЕК
Минаваше ми такава идея, но откакто видях тия девойчета… взех да се съмнявам. Страшно съм привързан към Еймъри. Той е чувствителен и не искам да разбие сърцето си заради някоя, която е напълно безразлична.
СЕСИЛИЯ
Много е красив.
АЛЕК (все още замислено)
Тя няма да се омъжи за него, но не е нужно да се женят, за да разбие сърцето му.
СЕСИЛИЯ
Как го прави? Искам да науча тайната й.
АЛЕК
Виж го ти, хладнокръвното котенце! Хубаво е направил господ, като ти е дал чипо носле.
Влиза мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ
Къде, по дяволите, е Розалинд?
АЛЕК (остроумно)
Търсиш я сред най-желаната й компания. С кого ще е, ако не с нас.
МИСИС КОНИДЖ
Баща й е свикал осем неженени милионери, за да я представи.
АЛЕК
Защо не ги строите да дефилират с маршова стъпка през салоните?
МИСИС КОНИДЖ
Говоря сериозно — ако оставя на нея, ще хукне от първия си бал с някой ръгбист право към кафенето „Кокосова горичка“. Вие тръгнете да я търсите наляво, а аз…
АЛЕК (насмешливо)
Що не пратиш иконома да претърси избата?
МИСИС КОНИДЖ (напълно сериозно)
Допускаш ли, че може да е там?
СЕСИЛИЯ
Шегува се, мамо.
АЛЕК
Мама вече си я представи как с някой шампион по бягане с препятствия се наливат с бира направо от бъчвата.
МИСИС КОНИДЖ
Тръгвайте да я търсим.
Излизат. Влизат Розалинд и Гилеспи.
ГИЛЕСПИ
Розалинд, още веднъж те питам — държиш ли поне мъничко иа мен?
Влиза Еймъри забързан.
ЕЙМЪРИ
Моят танц е.
РОЗАЛИНД
Мистър Гилеспи, това е мистър Блейн, запознайте се.
ГИЛЕСПИ
Познаваме се с мистър Блейн. Вие сте от Лейк Джинива, нали?
ЕЙМЪРИ
Да.
ГИЛЕСПИ (в отчаяние)
Бил съм там. Това се намираше… в Средния Запад, струва ми се?
ЕЙМЪРИ (сприхаво)
Горе-долу. Винаги съм предпочитал да бъда провинциална подлютена яхния, отколкото блудкава супа.
ГИЛЕСПИ
Моля!
ЕЙМЪРИ
О, не го приемайте като обида.
Гилеспи се покланя и ги оставя.
РОЗАЛИНД
В него има нещо много простодушно.
ЕЙМЪРИ
Бил съм влюбен в момиче, в което имаше нещо много простодушно.
РОЗАЛИНД
Така ли?
ЕЙМЪРИ
Да, казваше се Изабел, нищо особено освен онова, което сам й бях приписал.
РОЗАЛИНД
И какво стана?
ЕЙМЪРИ
В края на краищата я убедих, че е много повече от мен, и тогава тя ми даде пътя. Каза ми, че съм придирчив, а на туй отгоре — непрактичен.
РОЗАЛИНД
В какъв смисъл непрактичен?
ЕЙМЪРИ
Ами например карам кола, а не мога да сменя една гума.
РОЗАЛИНД
Ти с какво смяташ да се занимаваш?
ЕЙМЪРИ
Откъде да знам, може да се кандидатирам за президент, да пиша.
РОЗАЛИНД
Гринич Вилидж ли?
ЕЙМЪРИ
Господи, не, казах да пиша, а не да пия.
РОЗАЛИНД
Харесвам деловите мъже. Умните мъже обикновено са непретенциозни.
ЕЙМЪРИ
Имам чувството, че те познавам от памтивека.
РОЗАЛИНД
О, само не започвай от пирамидите.
ЕЙМЪРИ
Няма, възнамерявах да подкарам от Франция. Аз съм Луи XIV, а ти една от моите… моите… (Сменя тона.) Представи си, че ние с теб се влюбим.
РОЗАЛИНД
Предлагах ти да се престорим на влюбени.
ЕЙМЪРИ
Ако го направим, ще стане голяма история.
РОЗАЛИНД
Защо?
ЕЙМЪРИ
Защото по един особен начин егоистите са страхотно надарени за велика любов.
РОЗАЛИНД (разтваря устни)
Престори се.
Целуват се бавно и дълго.
ЕЙМЪР И
Не мога да говоря нежности. Но ти си прекрасна.
РОЗАЛИНД
Само не това.
ЕЙМЪРИ
А какво?
РОЗАЛИНД (тъжно)
О, нищо, просто все търся чувството, истинското чувство, а все не го намирам.
ЕЙМЪРИ
Аз пък намирам само него на тоя свят, затова го ненавиждам.
РОЗАЛИНД
Толкова е трудно да попаднеш на мъж, който изцяло да задоволи артистичния ти вкус.
Някъде се отваря врата и в стаята нахлува валсова музика.
(Розалинд става.)
Чуй! Свирят „Още веднъж ме целуни!“.
Той я гледа.
ЕЙМЪРИ
Е?
РОЗАЛИНД
Е?
ЕЙМЪРИ (тихо, приема поражението)
Обичам те.
РОЗАЛИНД
Обичам те — сега.
Целуват се.
ЕЙМЪРИ
Боже мой, какво направих?
РОЗАЛИНД
Нищо. Не говори. Целувай ме още.
ЕЙМЪРИ
Не знам защо и как, но се влюбих в теб, щом те видях.
РОЗАЛИНД
И аз…, аз… аз… но за тази вечер,
Разхождайки се бавно и безцелно в стаята влиза брат й, трепва и произнася високо: „Ох, извинявайте!“, после излиза.
РОЗАЛИНД (едва помръдва устни)
Не ме пускай, не ме интересува кой ме е видял.
ЕЙМЪРИ
Повтори!
РОЗАЛИНД
Обичам те — сега.
(Откъсват се един от друг.)
Слава богу, аз съм много млада и, слава богу — изключително красива, и, слава богу — щастлива, слава богу… (Замълчава, а после, в миг на неочаквано пророческо озарение, добавя.) Горкият Еймъри!
Той я целува отново.
Участ
За две седмици Еймъри и Розалинд бяха дълбоко и страстно влюбени. Придирчивостта на техните характери, провалила и на двамата немалко любовни връзки, бе заглушена от мощната вълна на чувствата, която ги връхлетя.
— Тази любов може да е безразсъдна — каза тя на разтревожената си майка, — но не е безсмислена.
В началото на март мощната вълна запрати Еймъри в една рекламна агенция, където той редуваше приливите на удивителна работоспособност с необуздани мечти за мълниеносно забогатяване и пътешествия с Розалинд из Италия.
Бяха непрекъснато заедно — за закуска, за обед и почти всяка вечер, — бездиханно притихнали, сякаш се страхуваха, че всеки миг магията ще се разсее и ще ги прогони от техния рай от рози и огън. А магията от ден на ден растеше, превърна се в екстаз; започнаха да говорят, че ще се оженят през юли… не, през юни. Целият живот се подчини на повелите на любовта, опитът, желанията, амбициите им се стопиха — чувството им за хумор пропълзя до затънтените ъгли на съзнанията им и се унесе в сън; предишните им увлечения им се струваха смешновати детински прищевки, за които не си струва да се съжалява.
За втори път в живота си Еймъри изживяваше пълно потресение и презглава се втурна да заеме мястото си в редиците на своето поколение.
Кратка интерлюдия
Еймъри крачеше бавно по авенюто, обзет от мисълта, че великата нощ — карнавалът на живата мрачина и мержеливите улици — е неотменно негова… сякаш най-после бе затворил книгата на бледните напеви и бе пристъпил в чувствените тръпнещи алеи на живота. Навред блещукаха рояци светлини, обет за нощ на улици и песен, и той вървеше в полусън през потока от хора, сякаш очакваше иззад всеки ъгъл насреща му нетърпеливо да се затича Розалинд… незабравимите лица на здрача да се слеят в нейното, неизброимите стъпки, само хиляди предвестия, да се споят в нейните; и мекотата на погледа й, погълнат от очите му, да го опие по-силно от вино. Дори мечтите му вече се превърнаха в далечен шепот на цигулки — летни придихания на летния полъх.
Стаята беше тъмна, присветваше само огънчето от цигарата на Том, който се бе изтегнал до отворения прозорец. Еймъри затвори вратата след себе си и се помая, облегнат на нея.
— Здравей, Бенвенуто Блейн. Как мина рекламната ти дейност днес?
Еймъри се просна на дивана.
— Гнусно, както винаги! — Пред очите му пробяга кадър от клокочещия ден на агенцията, но бързо го измести друг образ. — Господи, божествена е!
Том въздъхна.
— Не мога да ти опиша колко изумителна е тя — повтори Еймъри. — А и не искам да знаеш. Не искам никой да знае.
Откъм прозореца долетя нова въздишка — съвсем примирена.
— Тя е животът, надеждата и щастието, целият ми свят сега.
Той усети набъбващо потрепване на сълзи под клепачите.
— Милостиви боже, о, Том!
Горчива сладост
— Седни по нашия начин — прошепна тя.
Той седна в дълбокото кресло и протегна ръце така, че тя да се сгуши в него.
— Знаех, че ще дойдеш тази вечер — промълви тя — като топло лято, точно когато си ми най-необходим… Любими… любими…
Устните му пребродиха лицето й.
— Божествен е вкусът ти — въздъхна той.
— Какъв по-точно, мили?
— Сладост, ефирна сладост… — Притисна я към себе си.
— Еймъри — прошепна тя, — когато бъдеш готов, ще се омъжа за теб.
— Отначало ще живеем скромно.
— Недей! — възкликна тя. — Изпитвам болка, когато се упрекваш за онова, което не можеш да ми дадеш. Имам най-безценното, тебе, и това ми стига.
— Кажи ми…
— Но ти го знаеш. Знаеш го, нали?
— Да, но искам да чуя как го казваш.
— Обичам те, Еймъри, с цялото си сърце.
— Завинаги, нали?
— За цял живот… Ох, Еймъри…
— Какво?
— Искам да ти принадлежа. Искам твоят род да бъде мой род. Искам деца от теб.
— Аз нямам род.
— Не ми се смей, Еймъри. Целуни ме.
— Ще направя всичко, което поискаш — отвърна той.
— Не. Аз ще направя което ти поискаш. Ние с теб това сме ти, а не аз. Ти дотолкова си част от мен, дотолкова аз цялата съм…
Той затвори очи.
— Аз съм тъй щастлив, че се страхувам. Ами ако… ужас!… Това е върховният ни миг?…
Тя го погледна замечтано.
— Красотата и любовта отминават, зная… и настъпва печал. Навярно във всяко голямо щастие има малко тъга. Красотата е мирис на роза, а розите увяхват…
— Красотата е агония на принасянето в жертва краят на тази агония…
— А ние сме красиви, Еймъри, в това поне не се лъжа. Сигурна съм, че бог ни обича…
— Обича теб. Ти си най-скъпоценното му богатство.
— Не съм негова, твоя съм, Еймъри, на тебе съм отдадена. За първи път съжалявам за всички предишни целувки; едва сега разбирам какво може да означава еди целувка.
После палеха цигари и той й разказваше всичко за работния си ден и за дома, в който може би щяха да живеят. Понякога, когато особено се разприказваше, тя заспиваше в прегръдката му, но той обичаше и тази Розалинд — обичаше всички Розалинди, както никога не бе обичал в този свят. Неуловими, отлитащи, безпаметни часове.
Плувен епизод
Един ден Еймъри и Хауард Гилеспи се срещнаха случайно някъде из центъра, отидоха да обядват заедно и Еймъри чу една история, която го развесели. След няколко аперитива езикът на Гилеспи се развърза; като начало той сподели с Еймъри, че според него Розалинд е малко странна.
Тръгнали двамата с една компания на плуване в околностите на Уестчестър и някой споменал, че веднъж, когато посетила мястото, Анет Келерман скочила от някаква паянтова беседка, издигната на девет метра над водата. Розалинд веднага настояла двамата с Хауард да се изкачат догоре, за да видят гледката оттам.
Минута по-късно, както си седял на ръба и клател крака от високото, край Гилеспи се стрелнала сянка; Розалинд, разгърнала ръце в прекрасно лястовиче спускане, прелетяла във въздуха и се гмурнала в прозрачната вода.
— Разбира се, след това трябваше и аз да скоча и аз и едва не се пребих. Заслужавах си похвалата дори само заради храбростта, че се реших. Никой от компанията не опита. А представи си, после Розалинд събра нахалството да ме попита защо съм се присвил при скока. „Това никак не те улесни — каза ми, — само развали впечатлението от смелостта ти.“ Питам те, какво може да прави един мъж с такова момиче? Излишно е да се занимава според мен.
Гилеспи недоумяваше защо от началото до края на този обед Еймъри така блажено се усмихваше. Взе го за един от телешките оптимисти.
Пет седмици по-късно
Отново библиотеката в дома на семейство Конидж. Розалинд е сама, седи на дивана, мрачно и нещастно гледа в празното пространство. Видимо е променена — преди всичко малко е отслабнала; блясъкът в очите й е помръкнал; като че ли е остаряла с цяла година. Влиза майка й, загърната във вечерна пелерина. С един тревожен поглед прозира какво става с Розалинд.
МИСИС КОНИДЖ
Кой ще ти дойде на гости тази вечер?
Розалинд не чува, поне не отговаря.
Алек ще мине да ме вземе, за да ме заведе на пиесата на Бари „И ти ли, Бруте“. (Вижда, че говори на себе си.) Розалинд! Попитах те, кой ще ти дойде на гости тази вечер?
РОЗАЛИНД (сепва се)
А? … Какво?… Ами… Еймъри…
МИСИС КОНИДЖ (язвително)
Толкова много са обожателите ти напоследък, че прост не можех да се досетя кой от тях.
Розалинд мълчи.
Досън Райдър се оказа много по-търпелив, отколкото си го представях. Тази седмица не си му отделила нито една вечер.
РОЗАЛИНД (с безкрайно уморено изражение, съвсем несвойствено за нейното лице)
Мамо, моля те…
МИСИС КОНИДЖ
О, не ти се меся. Ти пропиля повече от два месеца по един предполагаем гений без пукната пара в джоба си, но карай, пропилей с него и живота си. Няма да ти се бъркам.
РОЗАЛИНД (сякаш повтаря отегчителен урок)
Много добре знаеш, че не е съвсем без доходи, и много добре знаеш, че печели трийсет и пет долара на седмици от работа в рекламата…
МИСИС КОНИДЖ
Което няма да ти стигне даже за обличане. (Замълчава, но Розалинд не отговаря). На сърцето ми са само твоите интереси, когато ти говоря да не предприемаш стъпки, за които ще съжаляваш до края на дните си. А и на баща си не можеш да разчиташ за помощ. Напоследък работите му не вървят добре, пък и той вече остаря. И твоята единствена опора ще бъде някакъв мечтател, приятно момче от добро семейство, но мечтател — умен, нищо повече. (Дава да се разбере, че сама за себе си тази черта е твърде отрицателна.)
РОЗАЛИНД
Мамо, за бога.
Влиза прислужница и известява за пристигането на мистър Блейн, който се появява по петите й. От десет дена приятелите на Еймъри говорят, че изглеждал като въплъщение на „божия гняв“, и наистина е така. Впрочем от денонощие и половина той не е могъл да сложи залък в уста.
ЕЙМЪРИ
Добър вечер, мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ (не е нелюбезна)
Добър вечер, Еймъри.
Еймъри и Розалинд се споглеждат. Влиза и Алек. През цялото време отношението му към тяхната история е било неутрално. Дълбоко в себе си е убеден, че едии брак между тях ще направи Еймъри посредствен, а Розалинд — нещастна, но изпитва силно съчувствие и към двамата.
АЛЕК
Здравей, Еймъри.
ЕЙМЪРИ
Здравей, Алек. Том каза, че ще се срещнете в театъра.
АЛЕК
Зная, видях го току-що. Как ти мина рекламата днес? Съчини ли нещо блестящо?
ЕЙМЪРИ
Нищо особено. Повишиха ми заплатата
Всички го поглеждат с интерес.
… с два долара на седмица.
Всеобщо разочарование.
МИСИС КОНИДЖ
Хайде, Алек, чувам колата.
Пожелават си приятна вечер — някои доста хладно, След като мисис Конидж и Алек излизат, настъпва мълчание. Розалинд все още гледа мрачно към камината. Еймьри отива при нея и я прегръща.
ЕЙМЪРИ
Скъпото ми момиче.
Целуват се. Отново пауза, после тя сграбчва ръката му, обсипва я с целувки и я притиска към гърдите си.
РОЗАЛИНД (тъжно)
Обичам ръцете ти повече от всичко. Често са ми пред очите, когато не си с мен — такива уморени; познавам всяка линийка по тях. Скъпите ръце!
Погледите им за миг се срещат и тя избухва в плач — ридание без сълзи.
ЕЙМЪРИ
Розалинд!
РОЗАЛИНД
О, колко сме клети!
ЕЙМЪРИ
Розалинд!
РОЗАЛИНД
Искам да умра!
ЕЙМЪРИ
Розалинд, още една такава вечер и ще рухна. От четири дни си особена. Трябва поне малко да ме насърчаваш, защото не мога нито да работя, нито да ям, нито да спя. (Озърта се безпомощно, сякаш търси нови думи, за да облече стара, изтъркана мисъл.) Ние трябва да положим начало. Харесва ми, че заедно ще го направим. (Самоналожената му вяра отстъпва, като вижда неотзивчивоста й.) Какво има? (Рязко става и започва да крачи напред-назад из стаята.) Досън Райдър, сигурен съм. Той подлага на изпитание нервите ти. През цялата седмица ти си се виждала с него всеки следобед. Разни хора ми разправят, че ви срещат заедно, а аз трябва да се усмихвам, да кимам и да се правя, че за мен това няма никакво значение. А ти не смяташ за необходимо, да ми кажеш, че изобщо става нещо.
РОЗАЛИНД
Еймъри, ако не седнеш, ще се разпищя.
ЕЙМЪРИ (сяда изведнъж до нея)
Господи!
РОЗАЛИНД (нежно взема ръката му в своята)
Ти знаеш, че те обичам, нали така?
ЕЙМЪРИ
Да.
РОЗАЛИНД
И знаеш, че винаги ще те обичам…
ЕЙМЪРИ
Не ми говори така, плашиш ме. Като че ли ще се разделяме.
Тя проплаква, става от дивана и отива към креслото.
Цял следобед днес чувствах, че става нещо лошо. На работа едва не се побърках — не можах да напиша нито ред. Разкажи ми какво има.
РОЗАЛИНД
Няма нищо за разказване. Просто ми е нервно.
ЕЙМЪРИ
Розалинд, ти обмисляш дали да сключиш брак с Досън Райдър.
РОЗАЛИНД (след пауза)
Той ме убеждава цял ден днес.
ЕЙМЪРИ
Нахалник!
РОЗАЛИНД (отново след пауза)
Харесва ми.
ЕЙМЪРИ
Защо говориш така? Болно ми става.
РОЗАЛИНД
Не изглупявай. Прекрасно знаеш, че си единственият мъж, когото съм обичала и когото вечно ще обичам.
ЕЙМЪРИ
Розалинд, хайде да се оженим другата седмица.
РОЗАЛИНД
Не е възможно.
ЕЙМЪРИ
Защо?
РОЗАЛИНД
Не можем. Това би означавало да ти стана слугиня в някоя ужасна дупка.
ЕЙМЪРИ
Ще разполагаме с двеста седемдесет и пет долара на месец.
РОЗАЛИНД
Любими, обикновено аз дори прическата си не глася сама.
ЕЙМЪРИ
Аз ще ти я правя.
РОЗАЛИНД (между смях и плач)
Благодаря ти…
ЕЙМЪРИ
Розалинд, нима мислиш да сключиш брак с друг човек? Кажи ми! Криеш нещо от мен. Ако ми разкажеш, ще мога да ти помогна да се справиш с дилемата.
РОЗАЛИНД
Вината е в нас. Ние сме за ожалване, това е. Точно онези твои достойнства, заради които те обичам, винаги ще те провалят.
ЕЙМЪРИ (мрачно)
Продължавай.
РОЗАЛИНД
Да, Досън Райдър е причината. Той има такова чувство за дълг, че почти усещам как може да се превърне… в стабилна опора.
ЕЙМЪРИ
Ти не го обичаш.
РОЗАЛИНД
Така е, но го уважавам, той е добър и силен човек.
ЕЙМЪРИ (неохотно)
Да… не може да не му се признае.
РОЗАЛИНД
Ето, ще ти дам един малък пример. Във вторник следобед срещнахме в „Рай“ едно бедно момченце и знаеш ли, Досън го взе на коленете си и му поговори, и му обеща, че ще му подари индиански костюм… на другия ден не забрави, купи му го и… ох, беше толкова мило, че без да искам, си помислих колко добър ще бъде към… към нашите деца… как ще се грижи за тях, и аз няма да има за какво да се тревожа.
ЕЙМЪРИ (отчаян)
Розалинд! Розалинд!
РОЗАЛИНД (с леко ехидство)
Нес си придавай толкова многострадален вид.
ЕЙМЪРИ
С каква сила само си нанасяме удари!
РОЗАЛИНД (отново се разхълцва)
Ние с теб изживяхме съвършеното щастие. Като мечта, по която съм копняла, а не съм вярвала, че ще уловя. Първата истинска безкористност, която почувствах в живота си. Не мога да допусна да я видя как повяхва в унила обстановка!
ЕЙМЪРИ
Няма да увехне — няма!
РОЗАЛИНД
Предпочитам да я запазя като прекрасен спомен, дълбоко скътан в сърцето ми.
ЕЙМЪРИ
Да, жените могат да постигнат това, но мъжете — не. Аз ще запомня завинаги не красотата на всичко, докато е било, а само горчивината, безкрайната горчивина.
РОЗАЛИНД
Недей така!
ЕЙМЪРИ
И в годините оттук нататък никога да не те видя, никога да не те целуна, да оставам пред твоята затворена залостена врата — ти нямаш смелост да станеш моя жена.
РОЗАЛИНД
Не, не, аз поемам по най-тежкия, но верен път. Да се омъжа за теб, би означавало да се проваля, а аз никога не се провалям — ако не престанеш да шариш насам-натам, ще се разпищя.
Той отново се отпуска отчаян на дивана.
ЕЙМЪРИ
Ела и ме целуни.
РОЗАЛИНД
Не.
ЕЙМЪРИ
Не искаш ли да ме целунеш?
РОЗАЛИНД
Тази вечер искам да ме обичаш спокойно и сдържана.
ЕЙМЪРИ
Началото на края.
РОЗАЛИНД (в миг на интуитивно прозрение)
Еймъри, ти си млад. Аз съм млада. Засега хората ни прощават позьорството и суетата, пренебрежението ни към другите, за което все още ни се разминава. Днес са готови да ни извинят. Но върху теб ще се стоварват много удари…
ЕЙМЪРИ
И ти се страхуваш да ги посрещаш с мен.
РОЗАЛИНД
Не, не е това. Прочетох някъде едно стихотворение — ти ще кажеш, че ти напомня Ела Уилър Уилкокс32, и ще се смееш, но чуй го все пак:
Това е то мъдрост — живей и обичай,
каквото съдбата за тебе нарича,
вземи — без въпроси, молитви, сълзи —
устата целувай, докосвай коси,
страстта за да спреш — остави я да плиска,
задръж — и пусни, щом съдбата поиска.
ЕЙМЪРИ
Но ние дори не сме се доближили до страстта.
РОЗАЛИНД
Еймъри, аз съм твоя, знаеш го. През последния месец имаше моменти, когато щях да съм напълно твоя, ако бе поискал. Но не мога да се омъжа за теб и да съсипя и твоя, и моя живот.
ЕЙМЪРИ
Длъжни сме да поемем риска към щастието.
РОЗАЛИНД
Досън каза, че ще се науча да го обичам.
Заровил лице в ръцете си, Еймъри не помръдва. Сякаш животът внезапно е изтекъл от него.
Любими! Любими! С теб не мога, а не си представям живота без теб.
ЕЙМЪРИ
Розалинд, ние се дразним взаимно. Просто и двамата сме с изопнати нерви и тази седмица…
Гласът му е странно състарен. Тя се приближава до него, поема лицето му в длани и го целува.
РОЗАЛИНД
Не мога, Еймъри. Не мога да живея лишена от дървета и цветя, затворена в невзрачно апартаментче като в клетка, да те чакам по цял ден. Ти ще ме намразиш в спареното пространство. Аз ще стана причина да ме намразиш.
(Отново неудържимо бликнали сълзи заслепяват очите й.)
ЕЙМЪРИ
Розалинд.
РОЗАЛИНД
Любими, тръгни си… Не прави нещата по-болезнени! Не издържам…
ЕЙМЪРИ (лицето му изпито, гласът — напрегнат)
Разбираш ли какво казваш? Завинаги ли?
И двамата страдат, но по различен начин.
РОЗАЛИНД
Не можеш ли да проумееш…
ЕЙМЪРИ
Боя се, че не, ако ме обичаш. Страхуваш се да преживееш бедно две години с мен.
РОЗАЛИНД
Няма да съм тази Розалинд, която ти обичаш.
ЕЙМЪРИ (на ръба на истерията)
Не мога да се откажа от теб! Не мога, това е! Трябва да те имам!
РОЗАЛИНД (със стоманена нотка в гласа)
Държиш се като малко дете.
ЕЙМЪРИ (обезумял)
Все ми е едно! Разсипваш живота и на двама ни!
РОЗАЛИНД
Избирам разумното, единствената възможност.
ЕЙМЪРИ
И ще се омъжиш за Досън Райдър?
РОЗАЛИНД
О, не ме разпитвай. Знаеш, че в някои отношения съм зряла, в други съм… като момиченце. Обичам слънцето и красивите вещи, и веселието, и се ужасявам от отговорността. Не искам да мисля за тенджери, кухня и метли. Предпочитам да се тревожа гладък ли ще е загарът на краката ми през лятото по плажовете.
ЕЙМЪРИ
Но ти ме обичаш.
РОЗАЛИНД
Тъкмо затова трябва да приключим. Провлачването ще бъде прекалено болезнено. Не можем да издържаме повече сцени като днешната.
(Тя издърпва от пръста си неговия пръстен и му го подава.)
Очите им отново са заслепени от сълзи.
ЕЙМЪРИ (целува измокреното й лице)
Не ми го връщай! Запази го, моля те… о, не разкъсвай сърцето ми!
Тя нежно притиска пръстена в дланта му.
РОЗАЛИНД (сломено)
Най-добре е да си тръгнеш.
ЕЙМЪРИ
Сбогом…
Отива до вратата, опипва за дръжката, намира я — тя го вижда как отхвърля назад глава — и изчезва. Отишъл си е — тя се надига от дивана, после се захлупва по очи върху възглавниците.
РОЗАЛИНД
Господи, искам да умра!
(Не след дълго тя става и със затворени очи пипнешком се запътва към вратата. Пред прага се обръща и оглежда още веднъж стаята. Тук са седели и мечтали: в това подносче тъй често е поставяла за него кибрити; този лампион, който те дискретно бяха спуснали в един дълъг неделен следобед. Със замъглени очи тя стои и си спомня; после произнася на глас.)
Еймъри, какво направих с теб!
(И някъде по-дълбоко от болката на мъката, която ще затихне с времето, Розалинд чувства как нещо е изгубила, не знае какво, не знае защо.)
Време на действието — февруари. Място на действието — просторна, изискана спалня в къщата на семейство Конидж на Шейсет и осма улица, Ню Йорк. Очевидно това е стая на младо момиче: розови стени и пердета, розово покривало върху бяло-кремово легло. Цялата стая е издържана в розово и бяло-кремаво, но от мебелировката изпъква ясно в подробности само разкошната тоалетка със стъклена повърхност и с трикрило огледало. По стените — скъпа гравюра, няколко изящни кучета от Ландсиър и „Кралят на Черните острови“ от Максфийлд Париш29.
Огромен безпорядък, дължащ се на следното: 1) седем-осем празни картонени кутии, от които, същински изплезени лъхтящи езици, висят опаковъчни хартии; 2) купчина дневни рокли, размесени с вечерни свои посестрими — всички до една нахвърляни върху масата, всички до една очебийно нови; 3) един топ тюл, изгубил цялото си достойнство, раболепно се е усукал около всеки видим предмет и 4) върху две табуретки — богата сбирка от фино бельо, което не се поддава на никакво описание. Човек изпитва любопитство да хвърли поглед на сметката, платена за това великолепие, а още по-силно го обзема желанието да види принцесата, за която… Внимание! Някой приближава! Какво разочарование! Само камериерката, която търси нещо — вдига купчинката от единия стол: не е там; друга купчинка, оглежда тоалетката, претърсва чекмеджетата на скрина. Изважда няколко ефирни копринени нощници, и една изумителна пижама, но не е това, което й трябва — излиза.
От съседната стая долита неразбираемо мърморене. Ето, напрежението ни расте. Това е майката на Алек, мисис Конидж, закръглена, важна, напудрена и начервена като за парад и крайно напрегната. Устните й многозначително помръдват, докато и тя се впуска да ГО търси. Не така прилежно, както камериерката, но с напираща ярост, която напълно компенсира повърхностното ровене. Спъва се в тюла и изплъзналото се от устните й „по дяволите“ се чува съвсем ясно. Излиза с празни ръце. Отново бъбрене зад сцената и глас на момиче, много глезен глас, произнася:
„Най-безмозъчното същество…“
След кратка пауза влиза трета търсачка, не тази с глезения глас, а по-младо създание. Това е Сесилия Конидж, шестнайсетгодишна, хубавичка, отракана и по природа жизнерадостна. Облечена е в официална рокля, чиято търсена простота вероятно не й е по вкуса. Приближава до най-близката купчинка и измъква от нея малка розова дреха, издига я и я оглежда преценяващо.
СЕСИЛИЯ
Розова ли е?
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Да.
СЕСИЛИЯ
Супермодна ли?
РОЗАЛИНД
Да.
СЕСИЛИЯ
Намерих я. (Зърва се в огледалото на тоалетката и доволна раздвижва рамене в танцов ритъм.)
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Какво правиш, да не я пробваш?
Сесилия прекъсва танца си и излиза, преметнала дрехата на дясното си рамо.
От другата врата влиза Алек Конидж. Бързо се оглежда и гръмко изкрещява: „Мамо!“ От съседната стая еква хорово негодувание, окуражен, той прави крачка нататък, но бива отблъснат от втори хоров залп.
АЛЕК
Ето значи къде сте се укрили! Пристигна Еймъри Блейн.
СЕСИЛИЯ (живо)
Заведи го долу.
АЛЕК
Той си е долу.
МИСИС КОНИДЖ
Тогава му покажи коя стая е за него. Предай му, че съжалявам, но в момента не мога да го приема.
АЛЕК
Толкова много е слушал за всяка от вас. Побързайте. Татко го просвещава относно войната и него вече не го свърта на едно място. Темпераментен е.
Последните думи са достатъчни, за да доведат Сесилия в стаята.
СЕСИЛИЯ (сяда направо върху купчинка бельо)
В какъв смисъл темпераментен? Ти и в писмата си споменаваше подобни работи за него.
АЛЕК
Ами пише разни неща.
СЕСИЛИЯ
Свири ли на пиано?
АЛЕК
Струва ми се, не.
СЕСИЛИЯ (замислено)
А пие ли?
АЛЕК
Да, но не е пияница.
СЕСИЛИЯ
Богат?
АЛЕК
О, боже мой! Питай него, едно време доста разполагаше и сега не е без доходи.
Появява се мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ
Алекс, за нас естествено е удоволствие да приемем всеки твой приятел.
АЛЕК
Във всички случаи си струва да се запознаете с Еймъри.
МИСИС КОНИДЖ
Разбира се, приятно ще ми бъде. Но според мен е ужасно детинско от твоя страна да оставиш прекрасния си дом и да се изнесеш да живееш с две момчета в някакъв невъобразим апартамент. Надявам се, че не сте го измислили, за да можете да пиете, без никой да ви пречи.
Пауза.
Сега не ми е много до твоя приятел. Знаеш, че тази седмица изцяло принадлежи на Розалинд. Когато на едно момиче предстои първият му бал, който ще го въведе в обществото, то се нуждае от пълно внимание.
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Докажи го, като дойдеш и ме закопчееш.
Мисис Конидж излиза.
АЛЕК
Розалинд си е същата.
СЕСИЛИЯ (снижавайки глас)
Ужасно е глезена.
АЛЕК
Тази вечер ще се запознае с човек, който не й отстъпва.
СЕСИЛИЯ
Кой, мистър Еймъри Блейн ли?
Алек кима.
Не знам. Розалинд още не е срещнала мъжа, който ще я надмине. Честна дума, Алек, тя се държи ужасно с мъжете. Обижда ги, иронизира ги, не се появява на обещаните срещи и се прозява право в лицата им, а те продължават да я търсят, за да получат още.
АЛЕК
Харесва им.
СЕСИЛИЯ
Напротив. Тя… според мен тя е като вампир… и обикновено от момичетата също може да получи всичко, което поиска… само дето не търпи момичетата.
АЛЕК
Силни личности често се пръкват в нашия род.
СЕСИЛИЯ (примирено)
Навярно за мен нищо не е останало.
АЛЕК
Розалинд държи ли се все пак пристойно?
СЕСИЛИЯ
Не съвсем. О, нищо особено — пуши по малко, пийва пунш, често се целува… така де… като последици от войната, както знаеш.
Появява се мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ
Розалинд е почти готова, така че мога да сляза и да се запозная с приятеля ти.
Алек и майката излизат.
РОЗАЛИНД (иззад сцената)
Ах, мамо…
СЕСИЛИЯ
Мама отиде долу.
Най-после влиза Розалинд. Розалинд е Розалинд от главата до петите. Едно от ония момичета, на които никога не се налага да правят и най-дребно усилие, за да се влюбват в тях мъжете. Само два типа мъже рядко се поддават: бавномислещите се страхуват от острия й ум, а интелектуалните обикновено се боят от красотата й. Останалите й принадлежат по силата на естественото предимство. Ако природата на Розалинд се поддаваше на разглезване из основи, процесът щеше да е завършил много преди този момент, но истината е, че нейният характер не е такъв, какъвто можеше да бъде; вярно, тя иска това, което иска в момента, когато го иска, и умее да отрови живота на всички наоколо, ако не го получи, но в същината си не е глезена. Чистата й възторженост, желанието да се развива и учи, безграничната й вяра в неизчерпаемостта на романтичната любов, смелостта и дълбоката й честност — всичко това е непокътнато в нея.
За дълги промеждутъци от време тя бясно ненавижда цялото си семейство. Няма твърди принципи; житейската й философия се свежда до carpe diem30 за себе си и до laissez faire31 за другите. Обожава предизвикателните истории: притежава грубоватата жилка, свойствена обикновено на натурите, които са едновременно изтънчени и широки. Желае хората да я харесват, но ако това не стане, никога не се тревожи, нито й влияе. Тя не е образец за характер.
Образованието на всички красиви жени е познанието им за мъжете. Един след друг мъжете като отделни личности са разочаровали Розалинд, но тя храни свята вяра в мъжкия пол като цяло. Жените презира. Те въплъщават черти, които тя усеща в себе си и които я отвращават — изначална подлост, самомнителност, малодушие и нечестност на дребно. Веднъж в препълнения с приятелки на майка й салон тя заяви, че единственото извинение за съществуването на жената е необходимостта от възбуждаш елемент сред мъжете. Танцува възхитително, рисува с много мисъл, но небрежно и обладава поразяваща лекота на речта, която прилага само в любовните си писма.
Но всеки упрек към Розалинд умира пред нейната красота. Оттенъкът на нейната божествено руса коса подклажда онова желание за подражание, върху което процъфтява козметично-багрилната ни промишленост. Тази уста, ненаситно привличаща, малка, леко чувствена и безмерно вълнуваща. Тези сиви очи и безупречна кожа, по която грейва и чезне нежна руменина. Фигурата й е тъничка и спортна, но с добре развити форми и е истинска наслада да я гледаш как прекосява стаята, върви по улицата, размахва етика за голф или извърта „циганско колело“.
И едно последно определение — живата й непосредствена природа е освободена от онази осъзната театралност, която Еймъри бе открил в Изабел. Монсеньор Дарси би изпитал силно затруднение дали да я назове личност или характер. Може би тя е крехката неизразима сплав от двете, която се среща веднъж на столетие.
Вечерта на бала, даващ й официално път в живота, тя, при цялата си необикновена буйна мъдрост, е съвсем като щастливо момиченце. Камериерката на майка й току-що е фризирала косата й, но тя своенравно е решила, че сама може да се справи по-добре. Точно в този момент е твърде развълнувана, за да стои на едно място. На това дължим присъствието й в тази разхвърляна стая. Скоро тя ще заговори. Алтовият тембър на Изабел звучеше като цигулка, но когато чуете Розалинд, ще кажете че гласът й е напевен като ромона на водопад.
РОЗАЛИНД
Честно казано, само два тоалета на тоя свят нося с пълно удоволствие. (Разресва косата си пред огледалото.) Кринолин с дантелено бельо и бански костюм. Неотразима съм и с единия, и с другия.
СЕСИЛИЯ
Радваш ли се, че стартираш в живота?
РОЗАЛИНД
Да, а ти?
СЕСИЛИЯ (с жестока откровеност)
Сигурно се радваш, защото вече можеш да се омъжиш и да живееш в Лонг Айланд сред най-баровските млади двойки. Защото искаш животът ти да бъде върволица от флиртове, в която всяка брънка да е нов мъж.
РОЗАЛИНД
Искам животът ми да е такъв! По-скоро имаш предвид, че вече съм се примирила, задето е такъв.
СЕСИЛИЯ
Разправяй ги на…
РОЗАЛИНД
Сесилия, скъпа, ти не знаеш какво мъчение е да си… като мен. По улиците съм принудена да сдържам каменна физиономия, за да не допускам мъжете да ми намигат. Ако се разсмея на първия ред в театъра, до края на представлението комикът играе само за мен. Ако на танци снижа глас, сведа поглед или изпусна носната си кърпичка, цяла седмица партньорът ми звъни по телефона всеки ден.
СЕСИЛИЯ
Сигурно е ужасно тежко да понасяш подобно напрежение.
РОЗАЛИНД
Бедата е в това, че единствените мъже, които събуждат у мен някакъв интерес, са най-неуместните за брак. Ако бях бедна, щях да поема пътя към сцената.
СЕСИЛИЯ
Правилно, поне ще ти плащат за играта.
РОЗАЛИНД
Понякога, когато чувствам, че съм особено лъчезарна, се питам защо трябва да пилея всичко за един-единствен мъж.
СЕСИЛИЯ
Често, когато си особено кисела, се питам защо трябва да пилееш всичко за едно-единствено семейство. (Става.) Отивам да се запозная с мистър Еймъри Блейн. Обичам темпераментните мъже.
РОЗАЛИНД
Няма такива. Мъжете не знаят нито как да се разсърдят истински, нито как да са щастливи истински, а които знаят, бързо се разпадат.
СЕСИЛИЯ
Е, за щастие нямам твоите грижи. Сгодена съм.
РОЗАЛИНД (с презрителна усмивка)
Сгодена ли? Какво бърбори малката въртоглавка! Ако те чуе мама, ще те прати право в пансион, където ти е и мястото.
СЕСИЛИЯ
Надявам се все пак, че няма да й кажеш, защото и аз мога да изпусна туй-онуй, а ти си пазиш своето.
РОЗАЛИНД (леко раздразнена)
Тичай де, сукалче! И за кого си сгодена? За доставчика на лед? Или за сладкаря?
СЕСИЛИЯ
Евтини остроумия! Довиждане, скъпа. Ще се видим по-късно.
РОЗАЛИНД
О, да не забравиш, толкова разчитам на теб.
Сесилия излиза. Розалинд, довършила прическата си, става и си тананика. Приближава се до огледалото и започва да танцува върху мекия килим пред него. Разглежда не краката, а очите си, при това не бегло, а внимателно, макар да се усмихва. Вратата се отваря внезапно и се затваря с трясък зад гърба на Еймъри — както винаги много сдържан и красив. Той изпада в моментно объркване.
ТОЙ
Ах, прощавайте. Мислех…
ТЯ (с лъчезарна усмивка)
Вие като че ли сте Еймъри Блейн?
ТОЙ (гледа я право в очите)
А вие — Розалинд?
ТЯ
Ще ви наричам Еймъри… заповядайте… не се притеснявайте… мама ще дойде всеки момент… (с половин уста) за съжаление.
ТОЙ (оглежда се наоколо)
Тук е доста необичайно за мен.
ТЯ
Не е мъжко царство.
ТОЙ
Вие тук ли…
Пауза
ТЯ
Да, с помощта на всичко това. (Отива до тоалетката.) Ето, вижте, това е ружът ми, това са сенките.
ТОЙ
Не предполагах, че сте такава.
ТЯ
А какво очаквахте?
ТОЙ
Мислех, че сте… без сексапил, нали разбирате — плуване, голф.
ТЯ
О, занимавам се, но не в работно време.
ТОЙ
Работно време ли?
ТЯ
От шест следобед до два през нощта — стриктно.
ТОЙ
Бих искал да имам акции в тази корпорация.
ТЯ
Не е корпорация, просто фирма — „Розалинд, неограничени права“. Петдесет и един процента контролен пакет, име, благосклонност и всичко за двайсет и пет хиляди долара годишно.
ТОЙ (неодобрително)
Хладно пресметливо предложение.
ТЯ
Надявам се, не се засягаш, нали, Еймъри? Когато срещна мъжа, който няма да ми омръзне до смърт за две седмици, може да стана по-различна.
ТОЙ
Смешно, ти гледаш на мъжете от зрителната точка, която аз имам за жените.
ТЯ
Моето мислене не е типично женско.
ТОЙ (заинтригуван)
Продължавай.
ТЯ
Не, продължавай ти, вече ме накара да се разприказвам за себе си. А това не е по правилата.
ТОЙ
Правилата ли?
ТЯ
Моите правила… а ти… знаеш ли, Еймъри, чувала съм, че си бил изключителен. В моето семейство очакват много от теб.
ТОЙ
Звучи насърчително!
ТЯ
Алек казва, че ти си го научил да мисли. Така ли е? Не вярвах, че някой можеше да го направи.
ТОЙ
Не. Всъщност аз съм доста скучен.
Очевидно той не очаква думите му да бъдат възприети сериозно.
ТЯ
Лъжеш.
ТОЙ
Аз… аз съм религиозен… имам нещо общо с литературата. Даже съм писал стихове.
ТЯ
Свободен стих — прекрасно! (Декламира.)
Дърветата са зелени,
птици пеят по дърветата,
момичето пие отровата си,
птицата отлита и момичето умира.
ТОЙ (смее се)
Не, не такива.
ТЯ (неочаквано)
Харесваш ми.
ТОЙ
Не.
ТЯ
Пък и скромен.
ТОЙ
Страх ме е от теб. Винаги ме е страх от момичетата, преди да ги целуна.
ТЯ (като натъртва)
Скъпо мое момче, военното време свърши.
ТОЙ
Значи завинаги ще ме е страх от теб.
ТЯ (малко тъжно)
Изглежда.
Леко колебание и в двамата.
ТОЙ (след подобаващо обмисляне)
Слушай. Знам, че е безобразие от моя страна да искам.
ТЯ (предчувствайки какво ще последва)
Само след петминутно познанство.
ТОЙ
Но ще ме целунеш, нали? Или те е страх?
ТЯ
Никога не ме е страх, само че твоите доводи са жалки.
ТОЙ
Розалинд, наистина искам да те целуна.
ТЯ
И аз.
Целуват се — силно и увлечено.
ТОЙ (поема си дъх)
Е, задоволено ли е любопитството ти?
ТЯ
А твоето?
ТОЙ
Не, само е събудено.
Изражението му говори, че не лъже.
ТЯ (замечтано)
Целувала съм се с десетки мъже. И вероятно ще се целувам с десетки още.
ТОЙ (разсеяно)
Да, ти би могла — като сега.
ТЯ
На повечето им харесва как се целувам.
ТОЙ (окопитва се)
Господи, разбираме. Целуни ме още веднъж, Розалинд.
ТЯ
Не, обикновено задоволявам любопитството си от първия път.
ТОЙ (обезкуражен)
Това правило ли е?
ТЯ
Създавам правилата според случая.
ТОЙ
Ние с теб доста си приличаме, само че по опит аз съм с години по-голям от теб.
ТЯ
На колко си всъщност?
ТОЙ
Почти на двайсет и три. А ти?
ТЯ
На деветнайсет, току-що навършени.
ТОЙ
Предполагам, че си творение на някой моден колеж.
ТЯ
Не, аз съм доста суров материал. Изключиха ме от „Спенс“, не помня вече за какво.
ТОЙ
Каква си в общи линии?
ТЯ
Ами умна, извънредно себична, емоционална, когато съм приповдигната, обичам да ми се възхищават…
ТОЙ (неочаквано)
Не искам да се влюбя в теб.
ТЯ (повдига вежди)
Никой не те е канил.
ТОЙ (продължава невъзмутимо)
… но вероятно ще се влюбя. Привлича ме устата ти.
ТЯ
Шшш! Моля те, не се влюбвай в устата ми — може в косата ми, в очите, в раменете, в чехлите ми, само не в устата ми. Всички се влюбват в устата ми.
ТОЙ
Много е красива.
ТЯ
Малка е.
ТОЙ
Така ли? Я да видя.
Целува я отново със същото увлечение.
ТЯ (леко развълнувана)
Кажи ми нещо мило.
ТОЙ (уплашено)
Боже, помогни ми!
ТЯ (отдръпва се)
Е, недей, щом ти е толкоз трудно.
ТОЙ
Ще се преструваме ли? Тъй скоро?
ТЯ
Нашата мяра за времето не е като при другите хора.
ТОЙ
Ето ги вече и другите хора.
ТЯ
Хайде да се преструваме.
ТОЙ
Не, не мога, това са сантименти.
ТЯ
А ти не си сантиментален, така ли?
ТОЙ
Не, аз съм романтичен — сантименталният човек си въобразява, че любовта е вечна — романтикът се надява на чудото да не е така. Сантименталността е разчувстване.
ТЯ
А това не е твоят случай. (Свежда клепки.) И навярно се ласкаеш, че така превъзхождаш останалите.
ТОЙ
Всъщност… Розалинд, Розалинд, да не спорим — целуни ме отново.
ТЯ (вече съвсем хладно)
Не, не изпитвам желание да се целуваме.
ТОЙ (откровено засегнат)
Само преди малко искаше да ме целунеш.
ТЯ
Но вече е сега.
ТОЙ
Тогава да си тръгвам.
ТЯ
И аз така мисля.
Той се запътва към вратата.
ТЯ
Ето го!
Той се обръща.
(Тя се смее.)
Резултатът — сто на нула за домашния отбор.
Той прави крачка назад.
(Тя добавя бързо.)
Заваля — мачът свърши.
Той излиза.
Тя отива спокойно до скрина, изважда една табакера и я крие в крайното чекмедже на писалището. Майка й влиза с бележник в ръка.
МИСИС КОНИДЖ
Добре, че те намерих — исках да си поговорим, преди да слезем долу.
РОЗАЛИНД
Уф! Уплаши ме!
МИСИС КОНИДЖ
Розалинд, от известно време много скъпо ни излизаш.
РОЗАЛИНД (смирено)
Да.
МИСИС КОНИДЖ
А знаеш, че баща ти няма това, което имаше преди.
РОЗАЛИНД (прави гримаса)
О, моля те, не ми говори за пари.
МИСИС КОНИДЖ
Без тях нищо не можеш да направиш. В тази къща живеем за последна година и ако нещо коренно не се промени, Сесилия няма да разполага с възможностите, които дадохме на теб.
РОЗАЛИНД (раздразнено)
Кажи направо какво искаш от мен.
МИСИС КОНИДЖ
Бъди така добра и моля те, вслушай се в някои неща, които съм си записала в бележника. Първото е: не изчезвай по скрити ъгли с млади мъже. В някои моменти може и да има смисъл от такива работи, но днес те искам на дансинга през цялото време, за да си ми подръка, когато ми потрябваш. Искам да те запозная с някои от гостите и няма да ми бъде приятно, ако те открия притулена в зимната градина да бръщолевиш глупости на не знам си кой или пък да слушаш да ти бръщолевят.
РОЗАЛИНД (язвително)
Права си, слушането е по-добрият вариант.
МИСИС КОНИДЖ
И не си губи много време със студентите — момченца по на деветнайсет-двайсет години. Нямам нищо против университетските балове и мачове, но да изпускаш полезни увеселения, за да се черпиш в евтини кафенета из центъра с тоя и оня…
РОЗАЛИНД (противопоставяйки собствен кодекс, който по свой начин не пада по-долу от майчиния)
Мамо, това е минало — не можем вече да равняваме нещата по мярата на деветдесетте години.
МИСИС КОНИДЖ (не обръща внимание на думите й)
Ще дойдат няколко приятели на баща ти — ергени, не са възрастни, — с които искам да се запознаеш тази вечер.
РОЗАЛИНД (разбиращо)
На по четирийсет и пет?
МИСИС КОНИДЖ (остро)
Какво от това?
РОЗАЛИНД
О, нищо — те познават живота и са така обаятелно уморени (поклаща глава), но въпреки това са готови да танцуват.
МИСИС КОНИДЖ
Не успях да се запозная с мистър Еймъри Блейн, но не мисля, че ще те заинтересува. Не ми изглежда като мъж, който може да спечели състояние.
РОЗАЛИНД
Мамо, аз никога не мисля за пари.
МИСИС КОНИДЖ
Защото никога не се задържат при теб достатъчно дълго, та да се замислиш за тях.
РОЗАЛИНД (с въздишка)
Да, някой ден сигурно ще се омъжа за цяла планина пари — просто от скука.
МИСИС КОНИДЖ (след като поглежда в бележника си)
Получих телеграма от Хартфорд. Пристига Досън Райдър. Ето тоя младеж много ми харесва и освен това плува в пари. И тъй като ми се струва, че си се поотегчила е Хауард Гилеспи, можеш мъничко да насърчиш мистър Райдър. Той пристига за трети път през последния месец.
РОЗАЛИНД
Откъде знаеш, че Хауард Гилеспи ме отегчава?
МИСИС КОНИДЖ
Горкото момче изглежда тъй нещастно, когато идва тук.
РОЗАЛИНД
Той беше от романтичните идилии без нерв, които доникъде не водят.
МИСИС КОНИДЖ (не пада по гръб)
Все едно, направи така, че да се гордеем тази вечер с теб.
РОЗАЛИНД
Не мислиш ли, че съм красива?
МИСИС КОНИДЖ
Знаеш го и без да ти го казвам.
Отдолу долитат стонове на настройвана цигулка и боботене на барабани.
(Мисис Конидж припряно подканва дъщеря си.)
Хайде!
РОЗАЛИНД
След малко!
Майка й излиза. Розалинд се приближава до огледалото и се взира в себе си е голямо одобрение. Целува връхчетата на пръстите си и докосва отражението на своите устни в огледалото. След което изгасва осветлението и излиза от стаята. Известно време цари тишина. Няколко акорда от пианото, приглушено трополене на барабаните, шумолене на коприни — всички тези звуци се размесват навън и проникват през леко открехнатата врата. Силуети на фигури в манта се мяркат в осветения хол. Отдолу се понася смях, подхващат го други, разраства се във всеобща глъч. После някой влиза, затваря вратата и запалва лампите. Сесилия. Отива до скрина, поглежда в чекмеджетата, поколебава се — после се отправя към писалището, намира табакерата и вади цигара. Запалва я, дръпва дълбоко дима, издишва го, приближава се до огледалото.
СЕСИЛИЯ (с пресилено светски тон)
О, да, балът, който дава път в обществото, се е превърнал днес в истински фарс. Младежта така си отживява още преди седемнайсетте, че балът се явява по-скоро край, отколкото начало. (Подава ръката си на въображаем аристократ на средна възраст.) Да, ваша светлост, струва ми се, че моята сестра ми е говорила за вас. Желаете ли да запалите — цигарите са превъзходни. Марка „Корона“. Не пушите? Жалко! Навярно кралят не ви разрешава. Да, приемам поканата ви за танц.
И се впуска в танц из цялата стая под звуците на музиката, долитаща отдолу, ръцете й са протегнати около въображаемия партньор, цигарата кръжи с ръката й.
Няколко часа по-късно
Малък будоар на първия етаж, запълнен почти изцяло от удобна кожена кушетка. Над нея, от двете й страни, меко светят две малки лампи, а между тях е окачен портрет на много възрастен достолепен господин, облечен според модата на 1860 година. Зад сцената ехти фокстрот.
Розалинд седи на кушетката, а от лявата й страна е Хауард Гилеспи, невзрачен младеж на около двайсет и четири. Той явно страда, а тя силно се отегчава.
ГИЛЕСПИ (вяло)
В какъв смисъл съм се променил? Чувствата ми към теб са същите.
РОЗАЛИНД
На мен не ми изглеждаш същият.
ГИЛЕСПИ
Преди три седмици говореше, че ме харесваш, защото съм бил тъй преситен и безразличен — все още съм такъв.
РОЗАЛИНД
Но не по отношение на мен. Харесвах те заради кафявите ти очи и тънките ти крака.
ГИЛЕСПИ (безпомощно)
Те и сега са ми кафяви и тънки. Ти просто импровизираш по най-жесток начин.
РОЗАЛИНД
Позната ми е само импровизацията на пиано. Това, което обърква мъжете, е моята съвършена естественост. Мислех, че не си способен на ревност. А сега очите ти са върху мен, където и да мръдна.
ГИЛЕСПИ
Обичам те.
РОЗАЛИНД (хладно)
Знам.
ГИЛЕСПИ
И цели две седмици вече не ми даваш да те целуна. А аз живеех с представата, че след като едно момиче се остави да го целунат, то вече е… е… завоювано.
РОЗАЛИНД
Това време отмина. Мен трябва да ме завоюват отново всеки път, когато ме видят.
ГИЛЕСПИ
Ти сериозно ли говориш?
РОЗАЛИНД
Както винаги. Едно време имаше два вида целувки. Първият — когато момичето биваше целувано и изоставяно; вторият — когато след целувката се сгодяваха. Но сега има нова разновидност — когато мъжът е целунат и изоставен. Ако през деветдесетте години мистър Джоунс се похвалеше, че е целунал момиче, всички знаеха, че е приключил с нея. Ако през 1939 година мистър Джоунс се похвали със същото, всички знаят, че няма шанс да я целуне отново. В наше време всяко момиче, започне ли както трябва, винаги може да победи мъжа.
ГИЛЕСПИ
Защо тогава си играеш с мъжете?
РОЗАЛИНД (накланя се доверително към него)
Заради първия миг, когато пламва интересът му. Оня миг — о, малко преди първата целувка, прошепването на единствената дума, — заради който всичко си струва.
ГИЛЕСПИ
А после?
РОЗАЛИНД
После го караш да заговори за себе си. И съвсем скоро той мисли само как да остане насаме с теб — цупи се, не желае да се бори, не желае да играе — победа!
Влиза Досън Райдър, двайсет и шест годишен, красив, богат, знае си цената, може би е скучноват, но спокоен и уверен в успеха си.
РАЙДЪР
Струва ми се, че този танц е за мен, Розалинд.
РОЗАЛИНД
О, Досън, хубаво е, че ме позна. Значи не съм прекалила с грима. Мистър Райдър, запознайте се с мистър Гилеспи.
Двамата си стискат ръцете и Гилеспи излиза крайно унил.
РАЙДЪР
Празненството ти е много успешно.
РОЗАЛИНД
Така ли мислиш… последните часове ми се губят. Уморена съм… имаш ли нещо против, ако малко поседим?
РАЙДЪР
Напротив… с най-голямо удоволствие. Знаеш колко ми е противен ритуалът на ухажването. Да виждаш едно момиче вчера, днес, утре.
РОЗАЛИНД
Досън!
РАЙДЪР
Какво?
РОЗАЛИНД
Питам се дали си даваш сметка, че си влюбен в мен.
РАЙДЪР (смутен)
Какво… ъъ… ти си изключителна!
РОЗАЛИНД
Защото, проумей го, аз съм най-лошият избор. Оня, който се ожени за мен, бял ден няма да види. Аз съм зла, ужасно зла.
РАЙДЪР
Не бих казал.
РОЗАЛИНД
Точно такава съм, да — особено към най-близките си хора. (Става.) Хайде да вървим. Дойде ми друго настроение и сега искам да танцувам. Майка ми сигурно беснее.
Излизат. Влизат Алек и Сесилия.
СЕСИЛИЯ
Провървя ми да остана с родния си брат в паузата между танците.
АЛЕК (мрачно)
Мога и да те оставя, ако искаш.
СЕСИЛИЯ
В никакъв случай — да се окажа без партньор за следващия танц. (Въздиша.) Откакто си заминаха френските офицери, баловете загубиха блясъка си.
АЛЕК (замислено)
Не искам Еймъри да се влюби в Розалинд.
СЕСИЛИЯ
Така ли, аз пък бях останала с впечатление, че тъкмо това искаш.
АЛЕК
Минаваше ми такава идея, но откакто видях тия девойчета… взех да се съмнявам. Страшно съм привързан към Еймъри. Той е чувствителен и не искам да разбие сърцето си заради някоя, която е напълно безразлична.
СЕСИЛИЯ
Много е красив.
АЛЕК (все още замислено)
Тя няма да се омъжи за него, но не е нужно да се женят, за да разбие сърцето му.
СЕСИЛИЯ
Как го прави? Искам да науча тайната й.
АЛЕК
Виж го ти, хладнокръвното котенце! Хубаво е направил господ, като ти е дал чипо носле.
Влиза мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ
Къде, по дяволите, е Розалинд?
АЛЕК (остроумно)
Търсиш я сред най-желаната й компания. С кого ще е, ако не с нас.
МИСИС КОНИДЖ
Баща й е свикал осем неженени милионери, за да я представи.
АЛЕК
Защо не ги строите да дефилират с маршова стъпка през салоните?
МИСИС КОНИДЖ
Говоря сериозно — ако оставя на нея, ще хукне от първия си бал с някой ръгбист право към кафенето „Кокосова горичка“. Вие тръгнете да я търсите наляво, а аз…
АЛЕК (насмешливо)
Що не пратиш иконома да претърси избата?
МИСИС КОНИДЖ (напълно сериозно)
Допускаш ли, че може да е там?
СЕСИЛИЯ
Шегува се, мамо.
АЛЕК
Мама вече си я представи как с някой шампион по бягане с препятствия се наливат с бира направо от бъчвата.
МИСИС КОНИДЖ
Тръгвайте да я търсим.
Излизат. Влизат Розалинд и Гилеспи.
ГИЛЕСПИ
Розалинд, още веднъж те питам — държиш ли поне мъничко иа мен?
Влиза Еймъри забързан.
ЕЙМЪРИ
Моят танц е.
РОЗАЛИНД
Мистър Гилеспи, това е мистър Блейн, запознайте се.
ГИЛЕСПИ
Познаваме се с мистър Блейн. Вие сте от Лейк Джинива, нали?
ЕЙМЪРИ
Да.
ГИЛЕСПИ (в отчаяние)
Бил съм там. Това се намираше… в Средния Запад, струва ми се?
ЕЙМЪРИ (сприхаво)
Горе-долу. Винаги съм предпочитал да бъда провинциална подлютена яхния, отколкото блудкава супа.
ГИЛЕСПИ
Моля!
ЕЙМЪРИ
О, не го приемайте като обида.
Гилеспи се покланя и ги оставя.
РОЗАЛИНД
В него има нещо много простодушно.
ЕЙМЪРИ
Бил съм влюбен в момиче, в което имаше нещо много простодушно.
РОЗАЛИНД
Така ли?
ЕЙМЪРИ
Да, казваше се Изабел, нищо особено освен онова, което сам й бях приписал.
РОЗАЛИНД
И какво стана?
ЕЙМЪРИ
В края на краищата я убедих, че е много повече от мен, и тогава тя ми даде пътя. Каза ми, че съм придирчив, а на туй отгоре — непрактичен.
РОЗАЛИНД
В какъв смисъл непрактичен?
ЕЙМЪРИ
Ами например карам кола, а не мога да сменя една гума.
РОЗАЛИНД
Ти с какво смяташ да се занимаваш?
ЕЙМЪРИ
Откъде да знам, може да се кандидатирам за президент, да пиша.
РОЗАЛИНД
Гринич Вилидж ли?
ЕЙМЪРИ
Господи, не, казах да пиша, а не да пия.
РОЗАЛИНД
Харесвам деловите мъже. Умните мъже обикновено са непретенциозни.
ЕЙМЪРИ
Имам чувството, че те познавам от памтивека.
РОЗАЛИНД
О, само не започвай от пирамидите.
ЕЙМЪРИ
Няма, възнамерявах да подкарам от Франция. Аз съм Луи XIV, а ти една от моите… моите… (Сменя тона.) Представи си, че ние с теб се влюбим.
РОЗАЛИНД
Предлагах ти да се престорим на влюбени.
ЕЙМЪРИ
Ако го направим, ще стане голяма история.
РОЗАЛИНД
Защо?
ЕЙМЪРИ
Защото по един особен начин егоистите са страхотно надарени за велика любов.
РОЗАЛИНД (разтваря устни)
Престори се.
Целуват се бавно и дълго.
ЕЙМЪР И
Не мога да говоря нежности. Но ти си прекрасна.
РОЗАЛИНД
Само не това.
ЕЙМЪРИ
А какво?
РОЗАЛИНД (тъжно)
О, нищо, просто все търся чувството, истинското чувство, а все не го намирам.
ЕЙМЪРИ
Аз пък намирам само него на тоя свят, затова го ненавиждам.
РОЗАЛИНД
Толкова е трудно да попаднеш на мъж, който изцяло да задоволи артистичния ти вкус.
Някъде се отваря врата и в стаята нахлува валсова музика.
(Розалинд става.)
Чуй! Свирят „Още веднъж ме целуни!“.
Той я гледа.
ЕЙМЪРИ
Е?
РОЗАЛИНД
Е?
ЕЙМЪРИ (тихо, приема поражението)
Обичам те.
РОЗАЛИНД
Обичам те — сега.
Целуват се.
ЕЙМЪРИ
Боже мой, какво направих?
РОЗАЛИНД
Нищо. Не говори. Целувай ме още.
ЕЙМЪРИ
Не знам защо и как, но се влюбих в теб, щом те видях.
РОЗАЛИНД
И аз…, аз… аз… но за тази вечер,
Разхождайки се бавно и безцелно в стаята влиза брат й, трепва и произнася високо: „Ох, извинявайте!“, после излиза.
РОЗАЛИНД (едва помръдва устни)
Не ме пускай, не ме интересува кой ме е видял.
ЕЙМЪРИ
Повтори!
РОЗАЛИНД
Обичам те — сега.
(Откъсват се един от друг.)
Слава богу, аз съм много млада и, слава богу — изключително красива, и, слава богу — щастлива, слава богу… (Замълчава, а после, в миг на неочаквано пророческо озарение, добавя.) Горкият Еймъри!
Той я целува отново.
Участ
За две седмици Еймъри и Розалинд бяха дълбоко и страстно влюбени. Придирчивостта на техните характери, провалила и на двамата немалко любовни връзки, бе заглушена от мощната вълна на чувствата, която ги връхлетя.
— Тази любов може да е безразсъдна — каза тя на разтревожената си майка, — но не е безсмислена.
В началото на март мощната вълна запрати Еймъри в една рекламна агенция, където той редуваше приливите на удивителна работоспособност с необуздани мечти за мълниеносно забогатяване и пътешествия с Розалинд из Италия.
Бяха непрекъснато заедно — за закуска, за обед и почти всяка вечер, — бездиханно притихнали, сякаш се страхуваха, че всеки миг магията ще се разсее и ще ги прогони от техния рай от рози и огън. А магията от ден на ден растеше, превърна се в екстаз; започнаха да говорят, че ще се оженят през юли… не, през юни. Целият живот се подчини на повелите на любовта, опитът, желанията, амбициите им се стопиха — чувството им за хумор пропълзя до затънтените ъгли на съзнанията им и се унесе в сън; предишните им увлечения им се струваха смешновати детински прищевки, за които не си струва да се съжалява.
За втори път в живота си Еймъри изживяваше пълно потресение и презглава се втурна да заеме мястото си в редиците на своето поколение.
Кратка интерлюдия
Еймъри крачеше бавно по авенюто, обзет от мисълта, че великата нощ — карнавалът на живата мрачина и мержеливите улици — е неотменно негова… сякаш най-после бе затворил книгата на бледните напеви и бе пристъпил в чувствените тръпнещи алеи на живота. Навред блещукаха рояци светлини, обет за нощ на улици и песен, и той вървеше в полусън през потока от хора, сякаш очакваше иззад всеки ъгъл насреща му нетърпеливо да се затича Розалинд… незабравимите лица на здрача да се слеят в нейното, неизброимите стъпки, само хиляди предвестия, да се споят в нейните; и мекотата на погледа й, погълнат от очите му, да го опие по-силно от вино. Дори мечтите му вече се превърнаха в далечен шепот на цигулки — летни придихания на летния полъх.
Стаята беше тъмна, присветваше само огънчето от цигарата на Том, който се бе изтегнал до отворения прозорец. Еймъри затвори вратата след себе си и се помая, облегнат на нея.
— Здравей, Бенвенуто Блейн. Как мина рекламната ти дейност днес?
Еймъри се просна на дивана.
— Гнусно, както винаги! — Пред очите му пробяга кадър от клокочещия ден на агенцията, но бързо го измести друг образ. — Господи, божествена е!
Том въздъхна.
— Не мога да ти опиша колко изумителна е тя — повтори Еймъри. — А и не искам да знаеш. Не искам никой да знае.
Откъм прозореца долетя нова въздишка — съвсем примирена.
— Тя е животът, надеждата и щастието, целият ми свят сега.
Той усети набъбващо потрепване на сълзи под клепачите.
— Милостиви боже, о, Том!
Горчива сладост
— Седни по нашия начин — прошепна тя.
Той седна в дълбокото кресло и протегна ръце така, че тя да се сгуши в него.
— Знаех, че ще дойдеш тази вечер — промълви тя — като топло лято, точно когато си ми най-необходим… Любими… любими…
Устните му пребродиха лицето й.
— Божествен е вкусът ти — въздъхна той.
— Какъв по-точно, мили?
— Сладост, ефирна сладост… — Притисна я към себе си.
— Еймъри — прошепна тя, — когато бъдеш готов, ще се омъжа за теб.
— Отначало ще живеем скромно.
— Недей! — възкликна тя. — Изпитвам болка, когато се упрекваш за онова, което не можеш да ми дадеш. Имам най-безценното, тебе, и това ми стига.
— Кажи ми…
— Но ти го знаеш. Знаеш го, нали?
— Да, но искам да чуя как го казваш.
— Обичам те, Еймъри, с цялото си сърце.
— Завинаги, нали?
— За цял живот… Ох, Еймъри…
— Какво?
— Искам да ти принадлежа. Искам твоят род да бъде мой род. Искам деца от теб.
— Аз нямам род.
— Не ми се смей, Еймъри. Целуни ме.
— Ще направя всичко, което поискаш — отвърна той.
— Не. Аз ще направя което ти поискаш. Ние с теб това сме ти, а не аз. Ти дотолкова си част от мен, дотолкова аз цялата съм…
Той затвори очи.
— Аз съм тъй щастлив, че се страхувам. Ами ако… ужас!… Това е върховният ни миг?…
Тя го погледна замечтано.
— Красотата и любовта отминават, зная… и настъпва печал. Навярно във всяко голямо щастие има малко тъга. Красотата е мирис на роза, а розите увяхват…
— Красотата е агония на принасянето в жертва краят на тази агония…
— А ние сме красиви, Еймъри, в това поне не се лъжа. Сигурна съм, че бог ни обича…
— Обича теб. Ти си най-скъпоценното му богатство.
— Не съм негова, твоя съм, Еймъри, на тебе съм отдадена. За първи път съжалявам за всички предишни целувки; едва сега разбирам какво може да означава еди целувка.
После палеха цигари и той й разказваше всичко за работния си ден и за дома, в който може би щяха да живеят. Понякога, когато особено се разприказваше, тя заспиваше в прегръдката му, но той обичаше и тази Розалинд — обичаше всички Розалинди, както никога не бе обичал в този свят. Неуловими, отлитащи, безпаметни часове.
Плувен епизод
Един ден Еймъри и Хауард Гилеспи се срещнаха случайно някъде из центъра, отидоха да обядват заедно и Еймъри чу една история, която го развесели. След няколко аперитива езикът на Гилеспи се развърза; като начало той сподели с Еймъри, че според него Розалинд е малко странна.
Тръгнали двамата с една компания на плуване в околностите на Уестчестър и някой споменал, че веднъж, когато посетила мястото, Анет Келерман скочила от някаква паянтова беседка, издигната на девет метра над водата. Розалинд веднага настояла двамата с Хауард да се изкачат догоре, за да видят гледката оттам.
Минута по-късно, както си седял на ръба и клател крака от високото, край Гилеспи се стрелнала сянка; Розалинд, разгърнала ръце в прекрасно лястовиче спускане, прелетяла във въздуха и се гмурнала в прозрачната вода.
— Разбира се, след това трябваше и аз да скоча и аз и едва не се пребих. Заслужавах си похвалата дори само заради храбростта, че се реших. Никой от компанията не опита. А представи си, после Розалинд събра нахалството да ме попита защо съм се присвил при скока. „Това никак не те улесни — каза ми, — само развали впечатлението от смелостта ти.“ Питам те, какво може да прави един мъж с такова момиче? Излишно е да се занимава според мен.
Гилеспи недоумяваше защо от началото до края на този обед Еймъри така блажено се усмихваше. Взе го за един от телешките оптимисти.
Пет седмици по-късно
Отново библиотеката в дома на семейство Конидж. Розалинд е сама, седи на дивана, мрачно и нещастно гледа в празното пространство. Видимо е променена — преди всичко малко е отслабнала; блясъкът в очите й е помръкнал; като че ли е остаряла с цяла година. Влиза майка й, загърната във вечерна пелерина. С един тревожен поглед прозира какво става с Розалинд.
МИСИС КОНИДЖ
Кой ще ти дойде на гости тази вечер?
Розалинд не чува, поне не отговаря.
Алек ще мине да ме вземе, за да ме заведе на пиесата на Бари „И ти ли, Бруте“. (Вижда, че говори на себе си.) Розалинд! Попитах те, кой ще ти дойде на гости тази вечер?
РОЗАЛИНД (сепва се)
А? … Какво?… Ами… Еймъри…
МИСИС КОНИДЖ (язвително)
Толкова много са обожателите ти напоследък, че прост не можех да се досетя кой от тях.
Розалинд мълчи.
Досън Райдър се оказа много по-търпелив, отколкото си го представях. Тази седмица не си му отделила нито една вечер.
РОЗАЛИНД (с безкрайно уморено изражение, съвсем несвойствено за нейното лице)
Мамо, моля те…
МИСИС КОНИДЖ
О, не ти се меся. Ти пропиля повече от два месеца по един предполагаем гений без пукната пара в джоба си, но карай, пропилей с него и живота си. Няма да ти се бъркам.
РОЗАЛИНД (сякаш повтаря отегчителен урок)
Много добре знаеш, че не е съвсем без доходи, и много добре знаеш, че печели трийсет и пет долара на седмици от работа в рекламата…
МИСИС КОНИДЖ
Което няма да ти стигне даже за обличане. (Замълчава, но Розалинд не отговаря). На сърцето ми са само твоите интереси, когато ти говоря да не предприемаш стъпки, за които ще съжаляваш до края на дните си. А и на баща си не можеш да разчиташ за помощ. Напоследък работите му не вървят добре, пък и той вече остаря. И твоята единствена опора ще бъде някакъв мечтател, приятно момче от добро семейство, но мечтател — умен, нищо повече. (Дава да се разбере, че сама за себе си тази черта е твърде отрицателна.)
РОЗАЛИНД
Мамо, за бога.
Влиза прислужница и известява за пристигането на мистър Блейн, който се появява по петите й. От десет дена приятелите на Еймъри говорят, че изглеждал като въплъщение на „божия гняв“, и наистина е така. Впрочем от денонощие и половина той не е могъл да сложи залък в уста.
ЕЙМЪРИ
Добър вечер, мисис Конидж.
МИСИС КОНИДЖ (не е нелюбезна)
Добър вечер, Еймъри.
Еймъри и Розалинд се споглеждат. Влиза и Алек. През цялото време отношението му към тяхната история е било неутрално. Дълбоко в себе си е убеден, че едии брак между тях ще направи Еймъри посредствен, а Розалинд — нещастна, но изпитва силно съчувствие и към двамата.
АЛЕК
Здравей, Еймъри.
ЕЙМЪРИ
Здравей, Алек. Том каза, че ще се срещнете в театъра.
АЛЕК
Зная, видях го току-що. Как ти мина рекламата днес? Съчини ли нещо блестящо?
ЕЙМЪРИ
Нищо особено. Повишиха ми заплатата
Всички го поглеждат с интерес.
… с два долара на седмица.
Всеобщо разочарование.
МИСИС КОНИДЖ
Хайде, Алек, чувам колата.
Пожелават си приятна вечер — някои доста хладно, След като мисис Конидж и Алек излизат, настъпва мълчание. Розалинд все още гледа мрачно към камината. Еймьри отива при нея и я прегръща.
ЕЙМЪРИ
Скъпото ми момиче.
Целуват се. Отново пауза, после тя сграбчва ръката му, обсипва я с целувки и я притиска към гърдите си.
РОЗАЛИНД (тъжно)
Обичам ръцете ти повече от всичко. Често са ми пред очите, когато не си с мен — такива уморени; познавам всяка линийка по тях. Скъпите ръце!
Погледите им за миг се срещат и тя избухва в плач — ридание без сълзи.
ЕЙМЪРИ
Розалинд!
РОЗАЛИНД
О, колко сме клети!
ЕЙМЪРИ
Розалинд!
РОЗАЛИНД
Искам да умра!
ЕЙМЪРИ
Розалинд, още една такава вечер и ще рухна. От четири дни си особена. Трябва поне малко да ме насърчаваш, защото не мога нито да работя, нито да ям, нито да спя. (Озърта се безпомощно, сякаш търси нови думи, за да облече стара, изтъркана мисъл.) Ние трябва да положим начало. Харесва ми, че заедно ще го направим. (Самоналожената му вяра отстъпва, като вижда неотзивчивоста й.) Какво има? (Рязко става и започва да крачи напред-назад из стаята.) Досън Райдър, сигурен съм. Той подлага на изпитание нервите ти. През цялата седмица ти си се виждала с него всеки следобед. Разни хора ми разправят, че ви срещат заедно, а аз трябва да се усмихвам, да кимам и да се правя, че за мен това няма никакво значение. А ти не смяташ за необходимо, да ми кажеш, че изобщо става нещо.
РОЗАЛИНД
Еймъри, ако не седнеш, ще се разпищя.
ЕЙМЪРИ (сяда изведнъж до нея)
Господи!
РОЗАЛИНД (нежно взема ръката му в своята)
Ти знаеш, че те обичам, нали така?
ЕЙМЪРИ
Да.
РОЗАЛИНД
И знаеш, че винаги ще те обичам…
ЕЙМЪРИ
Не ми говори така, плашиш ме. Като че ли ще се разделяме.
Тя проплаква, става от дивана и отива към креслото.
Цял следобед днес чувствах, че става нещо лошо. На работа едва не се побърках — не можах да напиша нито ред. Разкажи ми какво има.
РОЗАЛИНД
Няма нищо за разказване. Просто ми е нервно.
ЕЙМЪРИ
Розалинд, ти обмисляш дали да сключиш брак с Досън Райдър.
РОЗАЛИНД (след пауза)
Той ме убеждава цял ден днес.
ЕЙМЪРИ
Нахалник!
РОЗАЛИНД (отново след пауза)
Харесва ми.
ЕЙМЪРИ
Защо говориш така? Болно ми става.
РОЗАЛИНД
Не изглупявай. Прекрасно знаеш, че си единственият мъж, когото съм обичала и когото вечно ще обичам.
ЕЙМЪРИ
Розалинд, хайде да се оженим другата седмица.
РОЗАЛИНД
Не е възможно.
ЕЙМЪРИ
Защо?
РОЗАЛИНД
Не можем. Това би означавало да ти стана слугиня в някоя ужасна дупка.
ЕЙМЪРИ
Ще разполагаме с двеста седемдесет и пет долара на месец.
РОЗАЛИНД
Любими, обикновено аз дори прическата си не глася сама.
ЕЙМЪРИ
Аз ще ти я правя.
РОЗАЛИНД (между смях и плач)
Благодаря ти…
ЕЙМЪРИ
Розалинд, нима мислиш да сключиш брак с друг човек? Кажи ми! Криеш нещо от мен. Ако ми разкажеш, ще мога да ти помогна да се справиш с дилемата.
РОЗАЛИНД
Вината е в нас. Ние сме за ожалване, това е. Точно онези твои достойнства, заради които те обичам, винаги ще те провалят.
ЕЙМЪРИ (мрачно)
Продължавай.
РОЗАЛИНД
Да, Досън Райдър е причината. Той има такова чувство за дълг, че почти усещам как може да се превърне… в стабилна опора.
ЕЙМЪРИ
Ти не го обичаш.
РОЗАЛИНД
Така е, но го уважавам, той е добър и силен човек.
ЕЙМЪРИ (неохотно)
Да… не може да не му се признае.
РОЗАЛИНД
Ето, ще ти дам един малък пример. Във вторник следобед срещнахме в „Рай“ едно бедно момченце и знаеш ли, Досън го взе на коленете си и му поговори, и му обеща, че ще му подари индиански костюм… на другия ден не забрави, купи му го и… ох, беше толкова мило, че без да искам, си помислих колко добър ще бъде към… към нашите деца… как ще се грижи за тях, и аз няма да има за какво да се тревожа.
ЕЙМЪРИ (отчаян)
Розалинд! Розалинд!
РОЗАЛИНД (с леко ехидство)
Нес си придавай толкова многострадален вид.
ЕЙМЪРИ
С каква сила само си нанасяме удари!
РОЗАЛИНД (отново се разхълцва)
Ние с теб изживяхме съвършеното щастие. Като мечта, по която съм копняла, а не съм вярвала, че ще уловя. Първата истинска безкористност, която почувствах в живота си. Не мога да допусна да я видя как повяхва в унила обстановка!
ЕЙМЪРИ
Няма да увехне — няма!
РОЗАЛИНД
Предпочитам да я запазя като прекрасен спомен, дълбоко скътан в сърцето ми.
ЕЙМЪРИ
Да, жените могат да постигнат това, но мъжете — не. Аз ще запомня завинаги не красотата на всичко, докато е било, а само горчивината, безкрайната горчивина.
РОЗАЛИНД
Недей така!
ЕЙМЪРИ
И в годините оттук нататък никога да не те видя, никога да не те целуна, да оставам пред твоята затворена залостена врата — ти нямаш смелост да станеш моя жена.
РОЗАЛИНД
Не, не, аз поемам по най-тежкия, но верен път. Да се омъжа за теб, би означавало да се проваля, а аз никога не се провалям — ако не престанеш да шариш насам-натам, ще се разпищя.
Той отново се отпуска отчаян на дивана.
ЕЙМЪРИ
Ела и ме целуни.
РОЗАЛИНД
Не.
ЕЙМЪРИ
Не искаш ли да ме целунеш?
РОЗАЛИНД
Тази вечер искам да ме обичаш спокойно и сдържана.
ЕЙМЪРИ
Началото на края.
РОЗАЛИНД (в миг на интуитивно прозрение)
Еймъри, ти си млад. Аз съм млада. Засега хората ни прощават позьорството и суетата, пренебрежението ни към другите, за което все още ни се разминава. Днес са готови да ни извинят. Но върху теб ще се стоварват много удари…
ЕЙМЪРИ
И ти се страхуваш да ги посрещаш с мен.
РОЗАЛИНД
Не, не е това. Прочетох някъде едно стихотворение — ти ще кажеш, че ти напомня Ела Уилър Уилкокс32, и ще се смееш, но чуй го все пак:
Това е то мъдрост — живей и обичай,
каквото съдбата за тебе нарича,
вземи — без въпроси, молитви, сълзи —
устата целувай, докосвай коси,
страстта за да спреш — остави я да плиска,
задръж — и пусни, щом съдбата поиска.
ЕЙМЪРИ
Но ние дори не сме се доближили до страстта.
РОЗАЛИНД
Еймъри, аз съм твоя, знаеш го. През последния месец имаше моменти, когато щях да съм напълно твоя, ако бе поискал. Но не мога да се омъжа за теб и да съсипя и твоя, и моя живот.
ЕЙМЪРИ
Длъжни сме да поемем риска към щастието.
РОЗАЛИНД
Досън каза, че ще се науча да го обичам.
Заровил лице в ръцете си, Еймъри не помръдва. Сякаш животът внезапно е изтекъл от него.
Любими! Любими! С теб не мога, а не си представям живота без теб.
ЕЙМЪРИ
Розалинд, ние се дразним взаимно. Просто и двамата сме с изопнати нерви и тази седмица…
Гласът му е странно състарен. Тя се приближава до него, поема лицето му в длани и го целува.
РОЗАЛИНД
Не мога, Еймъри. Не мога да живея лишена от дървета и цветя, затворена в невзрачно апартаментче като в клетка, да те чакам по цял ден. Ти ще ме намразиш в спареното пространство. Аз ще стана причина да ме намразиш.
(Отново неудържимо бликнали сълзи заслепяват очите й.)
ЕЙМЪРИ
Розалинд.
РОЗАЛИНД
Любими, тръгни си… Не прави нещата по-болезнени! Не издържам…
ЕЙМЪРИ (лицето му изпито, гласът — напрегнат)
Разбираш ли какво казваш? Завинаги ли?
И двамата страдат, но по различен начин.
РОЗАЛИНД
Не можеш ли да проумееш…
ЕЙМЪРИ
Боя се, че не, ако ме обичаш. Страхуваш се да преживееш бедно две години с мен.
РОЗАЛИНД
Няма да съм тази Розалинд, която ти обичаш.
ЕЙМЪРИ (на ръба на истерията)
Не мога да се откажа от теб! Не мога, това е! Трябва да те имам!
РОЗАЛИНД (със стоманена нотка в гласа)
Държиш се като малко дете.
ЕЙМЪРИ (обезумял)
Все ми е едно! Разсипваш живота и на двама ни!
РОЗАЛИНД
Избирам разумното, единствената възможност.
ЕЙМЪРИ
И ще се омъжиш за Досън Райдър?
РОЗАЛИНД
О, не ме разпитвай. Знаеш, че в някои отношения съм зряла, в други съм… като момиченце. Обичам слънцето и красивите вещи, и веселието, и се ужасявам от отговорността. Не искам да мисля за тенджери, кухня и метли. Предпочитам да се тревожа гладък ли ще е загарът на краката ми през лятото по плажовете.
ЕЙМЪРИ
Но ти ме обичаш.
РОЗАЛИНД
Тъкмо затова трябва да приключим. Провлачването ще бъде прекалено болезнено. Не можем да издържаме повече сцени като днешната.
(Тя издърпва от пръста си неговия пръстен и му го подава.)
Очите им отново са заслепени от сълзи.
ЕЙМЪРИ (целува измокреното й лице)
Не ми го връщай! Запази го, моля те… о, не разкъсвай сърцето ми!
Тя нежно притиска пръстена в дланта му.
РОЗАЛИНД (сломено)
Най-добре е да си тръгнеш.
ЕЙМЪРИ
Сбогом…
Отива до вратата, опипва за дръжката, намира я — тя го вижда как отхвърля назад глава — и изчезва. Отишъл си е — тя се надига от дивана, после се захлупва по очи върху възглавниците.
РОЗАЛИНД
Господи, искам да умра!
(Не след дълго тя става и със затворени очи пипнешком се запътва към вратата. Пред прага се обръща и оглежда още веднъж стаята. Тук са седели и мечтали: в това подносче тъй често е поставяла за него кибрити; този лампион, който те дискретно бяха спуснали в един дълъг неделен следобед. Със замъглени очи тя стои и си спомня; после произнася на глас.)
Еймъри, какво направих с теб!
(И някъде по-дълбоко от болката на мъката, която ще затихне с времето, Розалинд чувства как нещо е изгубила, не знае какво, не знае защо.)
2. ОПИТ ЗА ОЗДРАВЯВАНЕ
Барът „Никърбокър“, огрян от радостната пъстрота на паното „Оулд Кинг Коул“ от Максфийлд Париш, беше претъпкан. Еймъри спря на входа и погледна часовника си: трябваше да знае колко е часът, защото нещо в неговия ум, което се стремеше да подрежда и класифицира нещата, му повеляваше да ги разграничава ясно. По-нататък щеше да изпитва смътно удоволствие при мисълта: „Историята свърши в четвъртък, 10 юни 1919 година, точно в осем и двайсет вечерта.“ Включваше и времето на извървения път от дома й — път, за който впоследствие не му остана дори най-блед спомен.
Беше в страшно състояние: два дена тревоги и нервност, безсънни нощи, недокосната храна, които, с внезапното решение на Розалинд, се разразиха в емоционален срив — напрежението от всичко това милостиво упои будната част от съзнанието му до пълна притъпеност. Докато се бореше непохватно с маслините на масата с ястия по избор, някакъв мъж се приближи до него и го заговори, а треперещите му ръце изпуснаха маслините.
— Я, това е Еймъри…
Беше познат от Принстън; да го убиеха, не можеше да си припомни името му.
— Здравей, старче — чу гласа си да произнася.
— Аз съм Джим Уилсън — ти май си ме забравил.
— Как ще те забравя, Джим. Помня те…
— Ще дойдеш ли на нашата среща?
— Разбира се.
И в същото време му стана ясно, че няма да отиде на срещата.
— Беше ли зад океана?
Еймъри кимна, очите му — особено изцъклени. Отстъпвайки крачка назад, за да направи път на някого, той обърна чинията с маслините и тя се разтроши на пода.
— Жалко — промърмори. — Ще пием ли по нещо!
В несполучлив опит за тактичност Уилсън го потупа по гърба.
— Ти достатъчно си се почерпил, старче.
Еймъри се втренчи тъпо в него, докато Уилсън се притесни от погледа му.
— Ти чуваш ли се какво говориш? — продума най-после Еймъри. — Капка не съм слагал днес в уста.
Уилсън го изгледа недоверчиво.
— Ще пием или не? — грубо кресна Еймъри.
Запътиха се към бара.
— Уиски.
— На мене „Бронкс“.
Уилсън повтори, Еймъри си поръча още няколко. Решиха да седнат. В десет часа Уилсън бе сменен с Карлинг от випуска на 35-а година. Главата на Еймъри блажено се въртеше, пласт по пласт върху натъртената му душа се разстилаше благодоволство и той словоохотливо се разприказва за войната.
— Беше си чиста разсипия на духовни сили. — Думите му се давеха, но той настоятелно обясняваше с мъдростта на всезнайко: — Ддве години от живота ми — в интелектуален вакуум. Загубихс’ид’лизма и се превърнах в телесно ж’вотно — изразително се закани с юмрук на Оулд Кинг Коул, — станах пруссак в мноого отношения, особено с жените. Преди ттова бях тъй възпитан със ст’дент-ките. А сега пет пари не давам. — Като доказателство за своята безскрупулност запрати с широк жест бутилката със сода в гръмка гибел върху пода, но това никак не смути речта му. — Грабвай насладата, к’дето ти падне, нали утре ще умреш. Към тая фил’софия се ддържа оттогава.
Карлинг се прозина, но Еймъри, разпалил красноречието си, продължи:
— Едно време си блъсках главата за ред неща — защо хората се задоволяват с компромиси, откъде идва пол’ винчатото отношение към живота. Сега н’си блъскам гла-вата, н’си блъскам главата… — Така се стараеше да внуши на Карлингтън, че не си блъска главата, та изгуби нишката на разсъжденията си и заключи, заявявайки на всеослушание в бара, че е „телесно ж’вотно“.
— Какво празнуваш, Еймъри?
Еймъри поверително се наведе към него.
— Празнувам разперт’шинването на живота си. Велик момент е разперт’шинването на живота. Не мога да ти г’опиша…
Чу Карлинг да се обръща към бармана:
— Дай му една сода.
Еймъри възмутено тръсна глава.
— Дума да не става.
— Слушай, Еймъри, ще ти призлее. Пребледнял си като призрак.
Еймъри обмисли думите му. Направи опит да се види в огледалото, но дори след като примижа с едно око, успя да различи само предната редица бутилки зад бара.
— Трябва д’хапна нещо. Хайде да потърсим нещо… хран’телно.
Опита да намести на рамене сакото си леко и безгрижно, но откъсването от бара не бе по силите му и той се свлече обратно на столчето.
— Да отидем отсреща в „Шанли“ — предложи Карлинг и му подпъхна лакътя си.
С негова помощ Еймъри успя да задвижи някак краката си, та да го пренесат през Четирийсет и втора улица.
В „Шанли“ беше страшно задимено. Той съзнаваше, че говори високо, много стегнато и убедително, както си мислеше, за своето желание да тъпче хората с пета. Унищожи три грамадни сандвича, като ги изгълта наведнъж, сякаш бяха не по-големи от шоколадени блокчета. После в съзнанието му започна да се мярка Розалинд и се улови, че устните му беззвучно произнасят името й отново и отново. След което взе да му се доспива и през мъгляво равнодушие долови как някакви мъже във фракове, на-вярно келнери, наобикалят масата…
…Намираше се в стая и Карлинг му говореше нещо за възел във връзките на обувките му.
— Ккарай да ввърви — успя да изговори в дрямка. — Ще спя с тях.
Още алкохол
Събуди се със смях и очите му лениво обходиха помещението — очевидно стая с баня в добър хотел. Главата му бръмчеше и пред погледа му изплуваха, размазваха се и се разсейваха картина след картина, но освен желанието да се смее ни една от неговите реакции не бе ясно осъзната. Протегна ръка към телефона до леглото.
— Ало, кой хотел е тук?… „Никърбокър“? Отлично, донесете ми две уискита със сода…
Полежа известно време, гадаейки отпуснато дали ще му качат бутилка или две малки чаши. После се изтръгна с усилие от постелята и се потътри към банята.
Когато се появи отново, триейки се мързеливо с хавлиената кърпа, завари в стаята келнера с питието и изведнъж му се прииска да го избудалка. Но като се замисли, реши, че ще бъде под достойнството му, и просто му махна да се оттегли.
Хлътвайки в стомаха му, новият алкохол го сгря и разпокъсаните картини бавно започнаха да се подреждат в кинолентата на вчерашния ден. Той видя отново Розалинд, разплакана и свита сред възглавниците, отново почувства сълзите й върху лицето си. Думите й отзвъняха в ушите му: „Не ме забравяй, Еймъри, никога не ме забравяй…“
— Какъв ад! — преплете гласно езикът му, задави се и се строполи върху леглото, разтърсван от спазми на скръб. След малко отвори очи и устреми поглед към тавана. — Проклет глупак — възкликна отвратен и с могъща въздишка стана и посегна към бутилката. След още една чаша даде воля на всеоблекчаващите сълзи. Нарочно извика в паметта си дребни случки от отлетялата пролет, обличаше в думи чувства, които щяха да откликнат още по-силно на отчаянието. — Бяхме толкова щастливи — промълви, — толкова щастливи.
После отново не издържа и коленичи до леглото, заровил лице във възглавницата.
— Момичето ми… моето момиче… ох…
Стисна зъби тъй здраво, че от очите му рукнаха сълзи като потоци.
— …Момиченцето ми, единственото, което имах, единственото, което исках!… Върни се, върни се! Не мога без теб… не мога… колко сме клети… донесохме си един на друг само страдание… Ще я скрият от мен… няма да я виждам, няма да ми позволят да й бъда приятел. Така ни било съдено… така ни било съдено…
И после отново:
— А бяхме щастливи, безмерно щастливи…
Стана и в транс от чувства се хвърли на леглото, после лежа изтощен, докато бавно схващаше, че през изминалата нощ е бил безпаметно пиян и че в главата му отново се надига дива виелица. Изсмя се, изправи се и отново подири Лета…
По пладне налетя на една компания в бара на хотел „Билтмор“ и развалата започна отначало. По-късно смътно си спомняше, че бе спорил върху френската поезия с някакъв английски офицер, когото му представиха като „Капитан Мазола от пехотата на негово величество“, и помнеше, че на обяд се бе опитал да издекламира „Лунна светлина“; после бе проспал в дълбоко меко кресло почти до пет часа, когато друга компания го намери и го събуди; последва пиянско увещаване на несъвместими темпераменти за изпитанието на вечерта. Избраха си представление в кафе-театъра „Тайсън“, защото кувертът включваше четири питиета — пиесата бе за два монотонни гласа с объркани мрачни сцени и прекалени осветителни ефекти и се следеше трудно при твърде странното поведение на очите му. Впоследствие реши, че трябва да е гледал „Шегата“…
…След това дойде ред на „Кокосовата горичка“, където Еймъри отново си поспа на някакво балконче. А в „Шанли“ мисълта му почти си възвърна логичността и благодарение на грижливо водената сметка за броя на изпитите чаши се изля в съвсем ясна приказливост. Установи, че компанията се състои от петима мъже, двама от които са му бегло познати; разгорещено взе да отстоява правото си да плати своя дял от харча и гръмко упорстваше да уреди въпроса на момента за голямо веселие на масите наоколо…
Някой спомена, че на съседната маса седи известна кабаретна звезда, така че Еймъри се изправи, приближи се галантно и й се представи… което го въвлече в спор първо с кавалера й, а после и с оберкелнера, но понеже бе възприел позата на пресилено изискано благородство… склони да бъде отведен обратно на масата си, след като го отбиха с неопровержимо логични доводи.
— Решил съм да се самоубия — обяви неочаквано той.
— Кога? Догодина?
— Сега. Утре сутринта. Ще си взема стая в „Комодор“, ще се потопя в гореща вана и ще си срежа вените.
— Навлиза в зловещия стадий!
— Я му удари още едно.
— Ще обсъдим въпроса утре.
Но Еймъри не се поддаде на разубеждаване, поне не от доводите на останалите.
— На вас ставало ли ви е така? — попита ги с поверително снишен глас.
— Как иначе!
— Често ли?
— За мен е хронично състояние.
Това предизвика разисквания. Един каза, че понякога изпадал в такова отчаяние, че сериозно обмислял този изход. Друг се съгласи, че няма за какво да се живее. „Капитан Мазола“, който необяснимо как се бе присъединил отново към компанията, изрази мнението, че според него човек се чувства тъй предимно когато здравето му е влошено. Еймъри предложи всеки да си поръча по един коктейл, да размесят в него натрошени чаши и да го изпият. За негово облекчение никой не прегърна идеята, така че след като си допи чашата, той подпря брадичка на дланта си, а лакътя — на масата (най-изтънчената и незабележима поза за сън, както сам се уверяваше), и потъна в дълбоко вцепенение…
Събуди го притискането на жена о него, хубава жена с разпиляна кестенява коса и с наситеносини очи.
— Изпрати ме до къщи! — помоли го тя.
— Ей, здрасти! — премигна Еймъри.
— Харесвам те — съобщи му нежно тя.
— И аз те харесвам.
Забеляза в задния фон гръмогласен мъж, комуто някой от собствената му компания нещо разясняваше.
— Оня тип, с когото бях дошла, е отвратителен тъпак — поясни му синеоката жена. — Не го понасям. Искам да се прибера с теб.
— Ти пияна ли си? — усъмни се Еймъри с проникновена мъдрост.
Тя кимна свенливо.
— Прибери се с него — посъветва я той строго. — Нали с него си дошла.
В този момент гръмогласният мъж от фона се изтръгна от задържащите го ръце и се озова до тях.
— Ей! — викна свирепо. — Това момиче е с мен, къде се буташ!
Еймъри го изгледа хладно, а момичето се притисна по-силно в него.
— Пусни момичето — ревна гръмогласният. Еймъри направи опит очите му да изразят заплаха.
— Гледай си работата! — разпореди се той най-после и насочи вниманието си към момичето. — Любов от пръв поглед? — подсказа й той.
— Обичам те — нашепна тя и се сгуши в него. Очите й наистина бяха красиви.
Някой се наведе и произнесе в ухото на Еймъри:
— Това е Маргарет Даямънд. Пияна е, а е дошла тук е оня тип. Най-добре е да я оставиш на мира.
— Ами тогава той да си се грижи за нея! — кресна Еймъри вбесен. — Аз да не съм благотворително дружество, така де?
— Остави я на мира.
— Тя сама ми увисна на врата, по дяволите! Нека си виси!
Навалицата около масата се сгъсти. За миг като че ли скандалът беше неизбежен, но един мазен келнер започна да разтваря вкопчените пръсти на Маргарет Даямънд, докато освободи Еймъри от нея, при което тя гневно зашлеви келнера по лицето и пипна за гушата своя разбеснял се първоначален кавалер.
— Боже господи! — възкликна Еймъри.
— Да тръгваме!
— Побързай, такситата ще ни избягат!
— Келнер, сметката.
— Хайде, Еймъри. Край на любовта.
Еймъри се изсмя.
— Не можеш да си представиш колко истина има в думите ти. През ум не ти минава. Нали в това е бедата!
Еймъри по въпросите на труда
Два дена по-късно сутринта той почука на вратата на директора на рекламната агенция „Баскъм и Барлоу“.
— Влез.
Еймъри се вмъкна със съмнително несигурна стъпка.
— Добро утро, мистър Барлоу.
Мистър Барлоу намести очилата си за оглед и в напрежението да чува добре леко разтвори уста.
— Аа, мистър Блейн. Не сме ви виждали от няколко дни.
— Не сте — отвърна Еймъри, — защото напускам.
— Така значи… е… това е…
— Не ми харесва тук.
— Съжалявам. Смятах, че нашите отношения бяха съвсем… ъъ… колегиални. Вие правехте впечатление на старателен работник — може би малко склонен към екстравагантно писане…
— А на мен просто ми омръзна — грубо го прекъсна Еймъри. — И никак не ме вълнуваше дали брашното „Хеърбел“ е по-добро от другите. Всъщност дори не съм го опитвал. Така че ми омръзна да го хваля на хората… е, зная, че изпадам в запои…
Лицето на мистър Барлоу се втвърди с няколко степени от каляването на стоманата.
— Сам поискахте да работите при…
Еймъри не му позволи да продължи.
— Но мисля, че ми плащахте безобразно малко. Трийсет и пет долара на седмица — по-малко, отколкото печели един майстор дърводелец.
— Вие току-що започвахте. Не бяхте работили преди — хладно възрази мистър Барлоу.
— Обаче за моето образование са пропилени десет хиляди долара и за какво — за да пиша глупашките ви дивотии? А тъй като говорите за стажа на служителите си, ще ви припомня само, че държите стенографи, на които от пет години плащате все по петнайсет долара на седмица.
— Нямам намерение да споря с вас, сър — каза мистър Барлоу и стана.
— Нито пък аз. Само исках да ви осведомя, че напускам.
За миг останаха прави, невъзмутимо вперили очи един в друг, после Еймъри се обърна и напусна кабинета.
Кратко затишие
След още четири дена той най-сетне се прибра в квартирата си. Том работеше над рецензия за „Ню Демокраси“, където вече беше назначен на постоянна работа. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.
— Е?
— Е?
— Боже мой, Еймъри, къде успя да си докараш тия синини по окото и ченето?
Еймъри се разсмя.
— Това не е нищо.
Съблече сакото си и оголи рамене.
— Виж тук!
Том подсвирна.
— Кой те нападна?
Еймъри отново се изсмя.
— О, всякакви хора. Биха ме. Факт. — Бавно намести ризата си. — Рано или късно трябваше да ми се случи, за което никак не съжалявам.
— Кой беше?
— Как да ти кажа, няколко келнери и двама-трима моряци, и, ако не се лъжа, случайни минувачи. Невероятно усещане. Струва си да те набият само за да го изпиташ. В даден момент краката ти не те удържат и преди още да си се проснал на земята, всеки те разкървавява за последно, после те ритат.
Том запали цигара.
— Един ден те гоних от сутринта до вечерта по целия град, Еймъри. Но ти все за малко ми избягваше. Предполагам, че си се завъртял с някаква компания.
Еймъри се строполи в едно кресло и му поиска цигара.
— Сега трезвен ли си? — подигравателно попита Том.
— Горе-долу. Защо?
— Да ти кажа тогава, Алек напусна квартирата. От доста време Техните го бяха подгонили да се прибира вкъщи и той най-после…
Болка прониза Еймъри.
— Жалко.
— Да, жалко. Ако решим да останем тук, ще трябва да си намерим нов съквартирант. Вдигат наема.
— Добре. Вземи когото искаш. Оставям тая работа на тебе.
Еймъри влезе в спалнята си. Първото нещо, приковало погледа му, беше една снимка на Розалинд, която бе възнамерявал да монтира в рамка, а междувременно я бе подпрял на огледалото върху тоалетката си. Погледна я, без нищо да почувства. След ярките портрети, които паметта му съдбовно бе вградила в настоящите му дни, тази нейна снимка изглеждаше странно недействителна. Върна се в общата стая.
— Имаш ли някаква картонена кутия?
— Не — отвърна Том озадачен. — Откъде да имам? Чакай, може да се намери в стаята на Алек.
В края на краищата Еймъри откри каквото търсеше, върна се при тоалетката, отвори едно чекмедже, догоре пълно с писма, записки, част от верижка, две малки носни кърпички и няколко снимки. Докато грижливо ги прехвърляше в кутията, мисълта му се отнесе към някаква книга, чийто герой, след като съхранявал цяла година парченце от сапуна на своята изгубена любима, накрая си бе измил ръцете с него. Засмя се и си затананика „Когато си отиде“… Замлъкна изведнъж…
Канапът му се изплъзна два пъти, но той успя да го завърже, пусна пакета в дъното на куфара си, хлопна капака и се върна в голямата стая.
— Излизаш ли? — Гласът на Том издаде скрита тревога.
— Ъхъ.
— Къде?
— Не зная още, старче.
— Хайде да вечеряме заедно.
— Съжалявам. Обещах на Сюки Брет, че ще вечерям с него.
— Аа.
— До скоро.
Еймъри прекоси улицата и изпи едно уиски в заведението отсреща. После отиде пеш до Уошингтън Скуеър и се настани на втория етаж-на автобуса. Слезе на Четирийсет и трета улица и с бавна крачка влезе в бара на хотел „Билтмор“.
— Хей, Еймъри!
— Какво ще пиеш?
— Келнер, моля!
Нормална температура
Влизането в сила на закона за сухия режим рязко прекрати давенето на мъката и когато една сутрин Еймъри се събуди и установи, че времето на похожденията от бар на бар е отминало, не изпита нито разкаяние за последните три седмици, нито съжаление, че повторението им е невъзможно. Избрал бе най-жестокия, макар и най-слабохарактерния начин да се защити от копията на паметта и въпреки че на друг човек не би препоръчал този път, откри, че в края на краищата той си бе изпълнил ролята: първият наплив на болката бе вече зад него.
Не разбирайте погрешно! Еймъри бе обичал Розалинд, както никога повече нямаше да обича. Тя бе грабнала първото зарево на неговата младост и бе изтръгнала от неизследваните дълбини на душата му нежност, която порази самия него, доброта и самоотричане, с каквито никога не бе дарявал друго същество. След нея той имаше любовни връзки, но от различен вид: в тях се връщаше към старото и може би по-типично свое светоотношение, при което момичето е само огледало на някое от настроенията му. Розалинд бе разбудила у него нещо много повече от страстно обожание; към нея той запази дълбока, неумираща обич.
Но от драматичната трагичност в края на тяхната връзка, завършила с изстъпителния кошмар на триседмичното му пиянство, той остана емоционално опустошен. И като че ли заслон можеха да му дадат само хората и средите, които бе запомнил като сдържани и изтънчено възпитани.
Написа един циничен разказ, в който изобрази погребението на баща си, и го изпрати в списание, а в отговор получи чек за шейсет долара и покана да им изпрати още нещо в същия тон. Това погъделичка суетата му, но не го вдъхнови за по-нататъшни усилия.
Четеше с настървение. „Портрет на художника като млад“ го озадачи и угнети; неимоверен интерес събудиха у него „Джоун и Питър“ и „Неугасимият огън“ и благодарение на един критик на име Менкен33 откри с изненада няколко превъзходни американски романа: „Вандоувър и звярът“34, „Проклятието на Терън Уеър“35 и „Джени Герхард“36. Маккензи37, Честъртън, Голсуърди, Бенет се смъкнаха по неговата оценъчна скала от гениално мъдри животворци просто в забавни съвременници. Само сдържаната яснота и кристалната логика на Шоу, както и възхитителната опияняваща устременост на Х. Т. Уелс да открие ключа за вечно изплъзващия се катанец на симетричното единство между романтичното и истината приковаваха възторженото му внимание.
Изпитваше желание да се види с монсеньор Дарси, комуто бе писал при завръщането си, но не бе получил отговор от него. Съзнаваше обаче, че едно посещение при монсеньор ще доведе до изповед за Розалинд, а само мисълта за повторно преживяване чрез думите го смразяваше от ужас.
Търсейки близостта на сдържани хора, той си спомни за мисис Лорънс — интелигентна и достойна дама, приела католичеството и дълбоко предана на монсеньор.
Един ден й се обади по телефона. Да, тя прекрасно си го спомня; не, монсеньор не се намира в града, струва й се, че е в Бостън; обещал е, щом се върне, да отиде при нея на вечеря. А защо Еймъри не мине тия дни да обядват заедно?
— Реших, че трябва да наваксам пропуснатото, мисис Лорънс — каза той двусмислено, когато се появи у тях.
— Монсеньор беше тук миналата седмица — със съжаление отбеляза тя. — Искаше да ви види, нещо се тревожеше за вас, но беше забравил адреса ви вкъщи.
— Да не би да си е помислил, че съм нагазил в болшевизма? — попита Еймъри заинтригуван.
— В момента монсеньор е много потиснат.
— Защо?
— Заради Ирландската република. Смята, че не й достига чувство за собствено достойнство.
— Тоест?
— Когато пристигна ирландският президент, монсеньор замина за Бостън и страшно се разстрои, защото членовете на комитета по посрещането на президента през цялото време, докато пътували с него в колата, току го прегръщали.
— Разбирам го.
— Разкажете ми какво ви направи най-силно впечатление, докато бяхте в армията. Изглеждате малко състарен.
— Това е от друга, по-опустошителна битка — отвърна той и неволно се усмихна. — А що се отнася до армията, какво да ви кажа, открих, че физическата смелост зависи до голяма степен от физическата форма на мъжа. Установих, че не съм нито повече, нито по-малко храбър от всеки друг човек — а преди това се страхувах да не се окажа слаб.
— И какво още?
— Стигнах до извода, че човек може да издържи всичко, ако свикне с него, и се представих отлично на психологическия тест.
Мисис Лорънс се засмя. Еймъри изпитваше огромно успокоение в този дискретен дом на Ривърсайд Драйв, далеч от гъмжилото на Ню Йорк и от усещането, че в тясно пространство многолюдието издишва огромни количества въздух. Мисис Лорънс му напомняше Биатрис не с темперамента, а със съвършеното си изящество и с чувството за достойнство. Къщата, обстановката, сервирането на обеда ярко контрастираха с онова, което бе виждал в пищните палати из Лонг Айланд, където прислугата бе тъй натрапчива, че се налагаше буквално да бъде отстранявана, и дори с по-традиционните домове на семействата, приобщили се към „Юниън Клъб“. Той се запита дали този дух на сдържана уравновесеност, тази изисканост, в които усещаше нещо неамериканско, се бяха предали на мисис Лорънс от нейните предци — заселници в Нова Англия, или бяха придобити по време на дългите й пребивавания в Италия и Испания.
Две чаши вино „Сотерн“ му развързаха езика и се разприказва, както сам усети, със старата си обаятелна живост за религия, литература и за застрашителните явления в обществената система. Очевидно на мисис Лорънс й бе приятно и нейният интерес бе изцяло насочен към нагласата на неговия ум, а той горещо искаше умът му отново да привлича хората — след време можеше да се превърне в приветлива обител и за самия него.
— Монсеньор Дарси и до днес гледа на вас като на свое превъплъщение и смята, че в края на краищата вашата вяра ще се избистри.
— Може и да стане — съгласи се той. — Засега обаче съм по-скоро езичник. Просто за моята възраст религията като че ли няма никакво отношение към живота.
След като си тръгна от дома й, той закрачи по Ривърсайд Драйв удовлетворен. Интересно бе отново да обсъжда теми като младия поет Стивън Винсънт Бенет или Ирландската република. Заради злостните взаимни обвинения между Едуард Карсън и съдията Кохалан ирландският въпрос напоследък съвсем му бе опротивял, а едно време келтските черти в характера му бяха стълбовете на неговата лична философия.
Изведнъж почувства, че в живота има още много работи, стига само това съживяване на старите интереси да не означаваше ново отдръпване — отдръпване от самия живот.
Неспокойствие
— Аз съм безкрайно стар и безкрайно отегчен, Том — каза един ден Еймъри, изтягайки се непринудено в удобната прозоречна ниша. Той винаги се чувстваше най-естествено в излегнато положение. — Ти беше забавен, преди да започнеш да пишеш — продължи. — А сега си спестяваш всяка мисъл, ако смяташ, че става за печат.
Съществуването му се бе уталожило до нормалния градус на живот без стремежи. Бяха решили, че с известна пестеливост все още могат да си позволяват да живеят в същия апартамент, към който Том се бе привързал с уседналостта на стар котарак. Старинните английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, бяха собственост на Том, както и големият присвоен гоблен, реликва от упадъчни студентски буйства, и множеството осиротели свещници, и столът с дърворезби в стил Луи XV, от който само след минута преседяване те пронизваха остри болки в гърба (според Том това се дължеше на факта, че със самото сядане човек се озовава в скута на призрака на мадам Дьо Моптеспан38) — така или иначе, тъкмо имуществото на Том ги накара да останат в квартирата.
Излизаха рядко: на театър от дъжд на вятър или на вечеря в „Риц“, или в Принстън Клъб. Сухият режим нанесе смъртни рани на разкошните заведения; невъзможно беше вече да се отбиеш в бара на хотел „Билтмор“ — все едно в дванайсет или в пет часа — и да срещнеш сродни души, а както у Том, така и у Еймъри бе поугаснала страстта към танците с момичетата от изисканото общество на Средния запад или Ню Джързи в „Клуба на двайсетте“ (получил прозвището „Клуба на типовете“) или в Розовия салон на хотел „Плаза“, още повече, че едно подобно прекарване изискваше зареждане с няколко коктейла, „за да се смъкнем до интелектуалното равнище на тия женички“, както обясни веднъж Еймъри и хвърли в ужас някаква благопристойна дама.
В последно време Еймъри получи няколко обезпокоителни писма от мистър Бартън — къщата в Лейк Джинива се оказа твърде голяма, за да се намери лесно наемател; най-високият наем, който можеше да се изтръгне в момента, едва щеше да покрие данъците за годината и разходите по наложителните ремонти; всъщност, подсказваше адвокатът, имението просто щеше да бъде бреме на ръцете на Еймъри. При все че нямаше да спечели нито цент от него през следващите три години, поради неясна сантиментална привързаност Еймъри реши поне засега да не продава къщата.
Денят, в който обяви на Том, че е отегчен, бе съвсем типичен. Станал бе по пладне, обядвал бе с мисис Лорънс п разсеяно се бе прибрал вкъщи на горния етаж на един от любимите си автобуси.
— Нищо чудно, че си отегчен — прозина се Том. — Това е обичайното състояние на духа за младежа в твоята възраст и положение.
— Да — отвърна Еймъри замислено, — но не съм само отегчен, неспокоен съм.
— Войната и любовта ти видяха сметката.
— Не съм убеден — размисли Еймъри, — струва ми се, че войната като явление не оказа особено силно влияние нито на теб, нито на мен, тя обаче категорично помете старите отношения, сякаш заличи индивидуализма в нашето поколение.
Том вдигна глава изненадан.
— Да, така е — настоя Еймъри. — И дори си мисля, че го заличи в целия свят. Боже мой, колко прекрасно беше едно време да си мечтая, че може да стана истински велик диктатор или писател, религиозен или политически вожд — а днес дори имена като Леонардо да Винчи и Лоренцо де Медичи не могат да прогърмят в света по добрия стар начин. Животът стана прекалено необхватен и сложен. Светът така се разрасна, че не е в състояние да помръдне собствените си пръсти, а аз мислех, че ще стана важна фигура.
— Не съм съгласен с теб — прекъсна го Том. — Човек не е попадал в тъй самолюбиво положение от… о, от времето на Френската революция.
Еймъри бурно възрази:
— Ти грешно приемаш нашата епоха, в която всеки кретен е индивидуалист, за епоха на индивидуализма. Уилсън беше силна фигура само докато представяше някого, а оттогава непрекъснато му се налага да прави компромис след компромис. Дори Фош не е наполовина тъй значима фигура като Стоунуол Джексън39. Едно време войната е била най-индивидуалистичното начинание на мъжа, а прославените герои на войната днес нито притежават авторитет, нито носят отговорност: Гуинъмър и сержант Йорк40. На кой ученик ще му дойде наум да издигне Пършинг41 в герой? Великият човек в нашия век не разполага с време да направи каквото и да е, освен да си седи и да си бъде велик.
— Значи според теб отсега нататък изобщо няма да има световни герои с трайна слава?
— Ще има — в историята, но не и в живота. Днес Карлайл много би се затруднил да събере материал за нова глава на „Героят като велик човек“42.
— Продължавай. В настроение съм да слушам.
— Хората днес не жалят усилия да повярват във вождове, но тия усилия са жалки. Едва някой реформатор или политик, или войник, или писател, или философ си извоюва популярност — някой Рузвелт, Толстой, Уд, Шоу, Ницше, — и борещите се течения на унищожителната критичност го подкопават. Боже мой, никой човек в наше време не е в състояние да удържи славата. Тя е най-сигурният път към забвението. На хората им омръзна до смърт, когато започнат да им набиват в главата ден след ден едно и също име.
— Излиза, че хвърляш вината за всичко върху пресата?
— Естествено. Погледни само себе си; ти работиш в „Ню Демокраси“, смятан за най-меродавния седмичник в страната ни, който четат силните на деня и разни други. И в какво се състои твоята работа? Ами в това да изказваш възможно най-умните, интригуващи, блестящо язвителни мнения за всяка личност, доктрина, книга или политика, която ти поръчат. Колкото по-ярко разнищваш подробностите, колкото повече жлъчна скандалност впръскваш в темата си, толкова повече пари ти плащат и толкова повече хора грабят изданието. Ти, Том Д’Инвилиърс, елин погубен Шели, изменчив, повратлив, умен, безпринципен, представяш критичното съзнание на нацията… о, не възразявай, картината ми е позната. И зз пишех рецензии за книги в университета, за мен също беше рядко удоволствие да определям най-новото, честно, съвестно усилие за излагане на дадена теория или на средство за измъкване от положението като „навременна добавка към лекото ни лятно четиво“. Хайде, признай си, не е ли така?
Том се разсмя и Еймъри продължи тържествуващо:
— Ние искаме да вярваме. Младите учени се опитват да вярват в стари авторитети, избирателите се опитват да вярват в своите конгресмени, страните се опитват да вярват в своите държавници, но не могат. Твърде оглушително е многогласието, твърде щедро се сее нелогична, неаргументирана критика. А най-лош е случаят с вестниците. Всеки богат ретрограден дъртак с оня особено алчен користолюбив манталитет, който ние наричаме финансов гений, може да стане собственик на вестника, превърнал се в интелектуалния хляб и вода на хиляди уморени, забързани хора, хора, прекалено уплетени в мрежата на модерния начин на живот, за да преглъщат друго освен премляна храна. За два цента гласоподавателите си купуват политически възгледи, предразсъдъци н мироглед. След една година идва нова политическа банда или нов собственик на вестника и вследствие: още по-голямо объркване, повече противоречия, внезапно нахлуват нови идеи, размесват се със старите, откъсват се от тях и противниците вече са насреща…
Замлъкна само за да си поеме дъх.
— Затова се зарекох да не изпиша буква черно на бяло, докато идеите ми или не се прояснят, или окончателно не се простя с тях. Достатъчно грехове тежат на душата ми, та на туй отгоре да пускам в главите на хората опасни, плиткоумни словоблудства. Мога само да объркам някой нещастен безобиден капиталист да потърси съзаклятничество с бомбата или някой наивен неукрепнал болшевик да се забърка с картечната лепта…
Том взе да става все по-неспокоен под откосите на този пасквил, прицелващ се в сътрудничеството му с „Ню Демокраси“.
— Но каква е връзката на всичко това с твоето отегчение?
Еймъри смяташе, че е съществена.
— А къде е моето място във всичко това? — запита той. — Каква е ползата от мен? Да оплодявам нацията? Американските романи създават впечатлението, сякаш на нас ни внушават да вярваме, че „здравият американски младеж“ между деветнайсет и двайсет и пет е изцяло асексуален животински вид. А истината е, че колкото по-здрав е той, толкова по-невярно е това. Единственото спасение да не те смели машината е да си намериш всепоглъщащ интерес. Е, войната свърши. А твърде силно вярвам в отговорността на писателя, за да се разпиша точно сега. Що се отнася до деловия живот — той е ясен: няма отношение към нищо в този свят, което ме интересува, освен нездравата, чисто утилитарна връзка с икономиката. Ако прекарам предстоящото и най-хубаво десетилетие от живота си, загробен в някоя кантора, онова, което ще науча там, ще ме обогати интелектуално колкото един долнопробен филм.
— А литературата? — подсети го Том.
— Бедата е, че се раздвоявам — когато седна да пиша разказ, обзема ме страх, че пиша, вместо да живея, през цялото време си мисля, че може би животът ме чака и японската градина на „Риц“ или в Атлантик Сити, или в свърталищата на Ийст Сайд… А и изобщо — продължи той, — липсва ми съдбовният тласък. Исках да бъда обикновено човешко същество, но момичето, което си избрах, не можа да погледне от моя ъгъл.
— Ще си намериш друго.
— Боже мой! Как си го представяш ти? Остава само да ми кажеш, че „ако момичето е струвало да се бориш за вето, щяло е да те изчака“. Не, господине, момичето, за което наистина си струва да се бориш, няма да чака никого. Ако мислех, че ще дойде друга, щях да загубя последните отломки от вярата си в човешката природа. Може би ще се развличам, но Розалинд беше единственото момиче на света, което можеше да ме задържи.
— Хубаво — прозя се Том, — играх ролята на твой душеприказчик точно един час по часовник. Все пак се радвам да видя, че отново започваш да храниш яростни възгледи за нещо.
— Да — съгласи се неохотно Еймъри. — И въпреки това стомахът ми се свива, когато видя щастливо семейство…
— Щастливите семейства се стараят да предизвикат тъкмо такова усещане у хората — цинично го успокои Том.
Том като цензор
Имаше и дни, в които Еймъри бе слушателят. Това ставаше, когато Том, обгърнат в облаци дим, настървено съсичаше американската литература. Думи не му стигаха.
— Петдесет хиляди долара на година — крещеше топ. — Боже мой! Чуй ги само кои са, слушай: Една Фърбър, Гъвърнър Морис, Фани Хърст, Мери Робъртс Райнхарт — един от тях не е родил разказ или роман, който ще се помни след десет години. И тоя нещастник Коб — за мен той не е нито умен, нито забавен — пък едва ли е и за някой друг освен за издателите си. Рекламата направо го е ударила в главата. И… о, Харолд Бел Райт, а, и Зейн Грей…
— Правят каквото могат.
— Не, дори това не правят. Някои от тях умеят да пишат, но не си дават труда да седнат и да завършат един честен роман. Но съм съгласен с теб, че повечето не могат и да пишат. Струва ми се, че Рупърт Хюс полага усилия да обрисува правдива мащабна картина на американския живот, но неговият стил и зрителният му ъгъл са направо варварски. Ърнест Пул и Дороти Канфийлд също се опитват, но тях пък ги спъва пълната липса на чувство за хумор; те поне сгъстяват писанията си, а не ги разтеглят до прозирна тънкост. Всеки писател трябва да пише всяка своя книга така, като че ли в деня, в който ще я завърши, ще му отсекат главата.
— В буквален или в преносен смисъл?
— Не ме отвличай! Та, на някои от тях, изглежда, не им липсва културна подплата, известна интелигентност и немалка литературна сръчност, но те просто не желаят да пишат честно; оправдават се, че няма публика за добрата литература. А защо тогава, по дяволите, половината от тиражите на Уелс, Конрад, Голсуърди, Шоу, Бенет и останалите са разпродават в Америка?
— А харесва ли малкият Томи поетите?
Том се предаде. Отпусна ръце и те безсилно увиснаха отстрани на креслото, а той тихо изсумтя.
— В момента пиша сатира за тях, сложих й заглавие „Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“43.
— Я да чуем — нетърпеливо го подкани Еймъри.
— Написал съм само последните строфи.
— Нищо, модерно е така. Дай да чуем края, ако е смешен.
Том измъкна сгънат лист от джоба си и зачете на глас, подчертавайки паузите, за да стане ясно на Еймъри, че е в свободен стих:
И така,
Уолтър Арънсбърг,
Алфред Креймбърг,
Карл Сандбърг,
Луис Ънтърмвйър,
Юнис Тийтджънс,
Клара Шанафелт,
Джеймс Опенхайм,
Максуел Бодънхайм,
Ричард Глийнзър,
Шармъл Айрис,
Конрад Ейкин,
записвам тук имената ви,
за да живеете,
змиевидни морави имена
от моите ранни
събрани издания.
Еймъри се превиваше от смях.
— Печелиш железен медал. За наглостта на последните два стиха те каня на обед.
Еймъри не беше изцяло съгласен с унищожителното обругаване, на което Том подлагаше американските писатели и поети. Допадаха му и Вейчъл Линдси44, и Бут Таркингтън и се възхищаваше от добросъвестното, макар и колебливо художествено майсторство иа Едгар Ли Мастърс.
— Това, което не мога да понасям, е идиотското лигавене от рода на: „Аз съм бог — аз съм човек — яздя ветровете — виждам през мъглите — аз съм сетивото на живота.“
— Отвратително!
— И ми се иска американските прозаици да се откажат от опитите си да представят бизнеса в романтична светлина. На никого не му се четат подобни работи, освен ако бизнесът не е престъпен. Ако тази тема беше интересна, хората щяха да си купуват биографията на Джеймс Дж. Хил45, а не тия безкрайни канцеларски трагедии, дето все опяват за пораженията от дима.
— И тъгата! — вклини се Том. — Още един любим мотив, макар че, трябва да призная, монопола за него държат руснаците. Нашият специалитет са историите за момиченца, които си чупят гръбнаците, а после ги осиновяват навъсени еснафи, защото усмивките не слизали от лицата на момиченцата. Човек просто да си помисли че сме нация от жизнерадостни инвалиди и че обичайната кончина на руския селянин е самоубийството…
— Шест часът е — каза Еймъри, като погледна часовника си. — Гощавам те с богата изискана вечеря за твоите ранни избрани издания.
Поглед назад
Юли изнемогва с последната си жарка седмица и в нов пристъп на неспокойствие Еймъри осъзна, че са изминали едва пет месеца от запознанството му с Розалинд. А за него беше вече трудно да си представи онова момче с волно сърце, което бе слязло от военния транспорт, страстно жадно да се хвърли в авантюрата на живота. Една нощ, когато през прозорците на неговата стая прииждаше тегнещ обезсилващ зной, той се бори няколко часа в напразни усилия да увековечи сладката болка на ония дни.
Улиците на февруари, обветрени от тази нощ, довяват непонятни раздробени групи влага, трупат по измити тротоари мокър сняг — петната греят под фенерите подобно златна грес, излята от божествена машина там в часа на топенето и звездите.
Странни групи влага — в тях трептят очи на множество хора, в тях гъмжи живот, породен в полусън… О, аз бях млад тогава, аз веднага можех да се върна пак при теб, най-съвършена, най-красива, и да вкусвам сладки, нови незапомнени мечти от твоите устни.
…Звън преряза среднощния въздух — тишината бе вече мъртва, а звукът все още нероден — Животът като лед бе разложен! — един кристален тон, и ти изгряваш лъчезарна, бледа… и се пуква пролетта. (Висулки се смаляват по капчуците и променен градът замира.)
Мислите ни над стрехите бяха заскрежената мъгла, целуваха се двата наши призрака високо над слепени жици — ехо от злокобен смях отекна, отшумя — остана само празната въздишка по младежките желания; тъга и разкаяние остана от любимите неща, остана люспата, огромна и отронена от любовта.
Краят на още нещо
В средата на август пристигна писмо от монсеньор Дарси, пред очите на когото очевидно бе изникнал адресът на Еймъри.
Скъпо мое момче,
Твоето последно писмо ми бе достатъчно, за да се разтревожа за теб. Все едно, че не си го писал ти. Четейки между редовете, се досещам, че свързването ти с онова момиче те е направило нещастен, и виждам, че си изгубил романтичното си чувство към живота, което притежаваше преди войната. Правиш голяма грешка, ако мислиш, че човек може да е романтик, без да има религия. Понякога си мисля, че за нас с тебе тайната на успеха, когато го постигаме, се крие в мистичния елемент, който носим в себе си; в нас приижда нещо, което уголемява същността ни, а когато се отдръпне, същността ни се смалява. Последните ти две писма бих нарекъл посърнали. Внимавай да не се изгубиш в същността на друг човек, независимо мъж или жена.
В момента ми гостуват негово високопреосвещенство кардинал О’Нийл и епископът на Бостън, така че ми е трудно да откъсна време за писма, но много искам да дойдеш при мене по-нататък, макар и само за събота и неделя. Тази седмица трябва да отида във Вашингтон.
Въпросът кой път ще поеме бъдещето ми е поставен върху блюдата на везните. Само между нас да си остане, но не е изключено в близките осем месеца върху моята недостойна глава да кацне алената кардиналска шапчица. Така или иначе, имам желание да се сдобия със свой дом в Ню Йорк или Вашингтон, където ти ще можеш да идваш в почивните си дни.
Еймъри, щастлив съм, че и двамата сме живи. Тази война лесно можеше да сложи край на славния ни род. Но що се отнася до брака, ти сега преживяваш най-опасния период в живота си. Може да ти се случи да се ожениш бързо, а да съжаляваш дълго. От това, което ми пишеш за настоящото плачевно състояние на финансовите си работи, виждам, че желанието ти, естествено, е неосъществимо. Все пак, съдейки за теб с обичайната си мяра, бих казал, че в близката година ти предстои емоционална криза.
Непременно ми пиши. Чувствам, че съм обезпокоително неосведомен за теб.
Дълбоко и искрено твой
Само седмица след получаването на писмото тяхното мъничко домакинство стремително се разпадна. Непосредствената причина беше сериозното и вероятно неизлечимо заболяване на майката на Том. Така че те оставиха мебелите на склад, поръчаха да се даде квартирата под наем от тяхно име и тъжно си стиснаха ръцете на гара Пенсилвания. Еймъри и Том сякаш се сбогуваха навеки.
Почувствал се дълбоко самотен, Еймъри отстъпи на импулса си и пое на юг с намерението да се присъедини към монсеньор във Вашингтон. Разминаха се само за два часа и след като реши да прекара няколко дни с един полузабравен дядо, Еймъри прекоси тучните поля на Мериланд и спря в околията Рамили. Но вместо за два дена престоят му продължи от средата на август почти до края на септември, защото в Мериланд срещна Елинор.
Барът „Никърбокър“, огрян от радостната пъстрота на паното „Оулд Кинг Коул“ от Максфийлд Париш, беше претъпкан. Еймъри спря на входа и погледна часовника си: трябваше да знае колко е часът, защото нещо в неговия ум, което се стремеше да подрежда и класифицира нещата, му повеляваше да ги разграничава ясно. По-нататък щеше да изпитва смътно удоволствие при мисълта: „Историята свърши в четвъртък, 10 юни 1919 година, точно в осем и двайсет вечерта.“ Включваше и времето на извървения път от дома й — път, за който впоследствие не му остана дори най-блед спомен.
Беше в страшно състояние: два дена тревоги и нервност, безсънни нощи, недокосната храна, които, с внезапното решение на Розалинд, се разразиха в емоционален срив — напрежението от всичко това милостиво упои будната част от съзнанието му до пълна притъпеност. Докато се бореше непохватно с маслините на масата с ястия по избор, някакъв мъж се приближи до него и го заговори, а треперещите му ръце изпуснаха маслините.
— Я, това е Еймъри…
Беше познат от Принстън; да го убиеха, не можеше да си припомни името му.
— Здравей, старче — чу гласа си да произнася.
— Аз съм Джим Уилсън — ти май си ме забравил.
— Как ще те забравя, Джим. Помня те…
— Ще дойдеш ли на нашата среща?
— Разбира се.
И в същото време му стана ясно, че няма да отиде на срещата.
— Беше ли зад океана?
Еймъри кимна, очите му — особено изцъклени. Отстъпвайки крачка назад, за да направи път на някого, той обърна чинията с маслините и тя се разтроши на пода.
— Жалко — промърмори. — Ще пием ли по нещо!
В несполучлив опит за тактичност Уилсън го потупа по гърба.
— Ти достатъчно си се почерпил, старче.
Еймъри се втренчи тъпо в него, докато Уилсън се притесни от погледа му.
— Ти чуваш ли се какво говориш? — продума най-после Еймъри. — Капка не съм слагал днес в уста.
Уилсън го изгледа недоверчиво.
— Ще пием или не? — грубо кресна Еймъри.
Запътиха се към бара.
— Уиски.
— На мене „Бронкс“.
Уилсън повтори, Еймъри си поръча още няколко. Решиха да седнат. В десет часа Уилсън бе сменен с Карлинг от випуска на 35-а година. Главата на Еймъри блажено се въртеше, пласт по пласт върху натъртената му душа се разстилаше благодоволство и той словоохотливо се разприказва за войната.
— Беше си чиста разсипия на духовни сили. — Думите му се давеха, но той настоятелно обясняваше с мъдростта на всезнайко: — Ддве години от живота ми — в интелектуален вакуум. Загубихс’ид’лизма и се превърнах в телесно ж’вотно — изразително се закани с юмрук на Оулд Кинг Коул, — станах пруссак в мноого отношения, особено с жените. Преди ттова бях тъй възпитан със ст’дент-ките. А сега пет пари не давам. — Като доказателство за своята безскрупулност запрати с широк жест бутилката със сода в гръмка гибел върху пода, но това никак не смути речта му. — Грабвай насладата, к’дето ти падне, нали утре ще умреш. Към тая фил’софия се ддържа оттогава.
Карлинг се прозина, но Еймъри, разпалил красноречието си, продължи:
— Едно време си блъсках главата за ред неща — защо хората се задоволяват с компромиси, откъде идва пол’ винчатото отношение към живота. Сега н’си блъскам гла-вата, н’си блъскам главата… — Така се стараеше да внуши на Карлингтън, че не си блъска главата, та изгуби нишката на разсъжденията си и заключи, заявявайки на всеослушание в бара, че е „телесно ж’вотно“.
— Какво празнуваш, Еймъри?
Еймъри поверително се наведе към него.
— Празнувам разперт’шинването на живота си. Велик момент е разперт’шинването на живота. Не мога да ти г’опиша…
Чу Карлинг да се обръща към бармана:
— Дай му една сода.
Еймъри възмутено тръсна глава.
— Дума да не става.
— Слушай, Еймъри, ще ти призлее. Пребледнял си като призрак.
Еймъри обмисли думите му. Направи опит да се види в огледалото, но дори след като примижа с едно око, успя да различи само предната редица бутилки зад бара.
— Трябва д’хапна нещо. Хайде да потърсим нещо… хран’телно.
Опита да намести на рамене сакото си леко и безгрижно, но откъсването от бара не бе по силите му и той се свлече обратно на столчето.
— Да отидем отсреща в „Шанли“ — предложи Карлинг и му подпъхна лакътя си.
С негова помощ Еймъри успя да задвижи някак краката си, та да го пренесат през Четирийсет и втора улица.
В „Шанли“ беше страшно задимено. Той съзнаваше, че говори високо, много стегнато и убедително, както си мислеше, за своето желание да тъпче хората с пета. Унищожи три грамадни сандвича, като ги изгълта наведнъж, сякаш бяха не по-големи от шоколадени блокчета. После в съзнанието му започна да се мярка Розалинд и се улови, че устните му беззвучно произнасят името й отново и отново. След което взе да му се доспива и през мъгляво равнодушие долови как някакви мъже във фракове, на-вярно келнери, наобикалят масата…
…Намираше се в стая и Карлинг му говореше нещо за възел във връзките на обувките му.
— Ккарай да ввърви — успя да изговори в дрямка. — Ще спя с тях.
Още алкохол
Събуди се със смях и очите му лениво обходиха помещението — очевидно стая с баня в добър хотел. Главата му бръмчеше и пред погледа му изплуваха, размазваха се и се разсейваха картина след картина, но освен желанието да се смее ни една от неговите реакции не бе ясно осъзната. Протегна ръка към телефона до леглото.
— Ало, кой хотел е тук?… „Никърбокър“? Отлично, донесете ми две уискита със сода…
Полежа известно време, гадаейки отпуснато дали ще му качат бутилка или две малки чаши. После се изтръгна с усилие от постелята и се потътри към банята.
Когато се появи отново, триейки се мързеливо с хавлиената кърпа, завари в стаята келнера с питието и изведнъж му се прииска да го избудалка. Но като се замисли, реши, че ще бъде под достойнството му, и просто му махна да се оттегли.
Хлътвайки в стомаха му, новият алкохол го сгря и разпокъсаните картини бавно започнаха да се подреждат в кинолентата на вчерашния ден. Той видя отново Розалинд, разплакана и свита сред възглавниците, отново почувства сълзите й върху лицето си. Думите й отзвъняха в ушите му: „Не ме забравяй, Еймъри, никога не ме забравяй…“
— Какъв ад! — преплете гласно езикът му, задави се и се строполи върху леглото, разтърсван от спазми на скръб. След малко отвори очи и устреми поглед към тавана. — Проклет глупак — възкликна отвратен и с могъща въздишка стана и посегна към бутилката. След още една чаша даде воля на всеоблекчаващите сълзи. Нарочно извика в паметта си дребни случки от отлетялата пролет, обличаше в думи чувства, които щяха да откликнат още по-силно на отчаянието. — Бяхме толкова щастливи — промълви, — толкова щастливи.
После отново не издържа и коленичи до леглото, заровил лице във възглавницата.
— Момичето ми… моето момиче… ох…
Стисна зъби тъй здраво, че от очите му рукнаха сълзи като потоци.
— …Момиченцето ми, единственото, което имах, единственото, което исках!… Върни се, върни се! Не мога без теб… не мога… колко сме клети… донесохме си един на друг само страдание… Ще я скрият от мен… няма да я виждам, няма да ми позволят да й бъда приятел. Така ни било съдено… така ни било съдено…
И после отново:
— А бяхме щастливи, безмерно щастливи…
Стана и в транс от чувства се хвърли на леглото, после лежа изтощен, докато бавно схващаше, че през изминалата нощ е бил безпаметно пиян и че в главата му отново се надига дива виелица. Изсмя се, изправи се и отново подири Лета…
По пладне налетя на една компания в бара на хотел „Билтмор“ и развалата започна отначало. По-късно смътно си спомняше, че бе спорил върху френската поезия с някакъв английски офицер, когото му представиха като „Капитан Мазола от пехотата на негово величество“, и помнеше, че на обяд се бе опитал да издекламира „Лунна светлина“; после бе проспал в дълбоко меко кресло почти до пет часа, когато друга компания го намери и го събуди; последва пиянско увещаване на несъвместими темпераменти за изпитанието на вечерта. Избраха си представление в кафе-театъра „Тайсън“, защото кувертът включваше четири питиета — пиесата бе за два монотонни гласа с объркани мрачни сцени и прекалени осветителни ефекти и се следеше трудно при твърде странното поведение на очите му. Впоследствие реши, че трябва да е гледал „Шегата“…
…След това дойде ред на „Кокосовата горичка“, където Еймъри отново си поспа на някакво балконче. А в „Шанли“ мисълта му почти си възвърна логичността и благодарение на грижливо водената сметка за броя на изпитите чаши се изля в съвсем ясна приказливост. Установи, че компанията се състои от петима мъже, двама от които са му бегло познати; разгорещено взе да отстоява правото си да плати своя дял от харча и гръмко упорстваше да уреди въпроса на момента за голямо веселие на масите наоколо…
Някой спомена, че на съседната маса седи известна кабаретна звезда, така че Еймъри се изправи, приближи се галантно и й се представи… което го въвлече в спор първо с кавалера й, а после и с оберкелнера, но понеже бе възприел позата на пресилено изискано благородство… склони да бъде отведен обратно на масата си, след като го отбиха с неопровержимо логични доводи.
— Решил съм да се самоубия — обяви неочаквано той.
— Кога? Догодина?
— Сега. Утре сутринта. Ще си взема стая в „Комодор“, ще се потопя в гореща вана и ще си срежа вените.
— Навлиза в зловещия стадий!
— Я му удари още едно.
— Ще обсъдим въпроса утре.
Но Еймъри не се поддаде на разубеждаване, поне не от доводите на останалите.
— На вас ставало ли ви е така? — попита ги с поверително снишен глас.
— Как иначе!
— Често ли?
— За мен е хронично състояние.
Това предизвика разисквания. Един каза, че понякога изпадал в такова отчаяние, че сериозно обмислял този изход. Друг се съгласи, че няма за какво да се живее. „Капитан Мазола“, който необяснимо как се бе присъединил отново към компанията, изрази мнението, че според него човек се чувства тъй предимно когато здравето му е влошено. Еймъри предложи всеки да си поръча по един коктейл, да размесят в него натрошени чаши и да го изпият. За негово облекчение никой не прегърна идеята, така че след като си допи чашата, той подпря брадичка на дланта си, а лакътя — на масата (най-изтънчената и незабележима поза за сън, както сам се уверяваше), и потъна в дълбоко вцепенение…
Събуди го притискането на жена о него, хубава жена с разпиляна кестенява коса и с наситеносини очи.
— Изпрати ме до къщи! — помоли го тя.
— Ей, здрасти! — премигна Еймъри.
— Харесвам те — съобщи му нежно тя.
— И аз те харесвам.
Забеляза в задния фон гръмогласен мъж, комуто някой от собствената му компания нещо разясняваше.
— Оня тип, с когото бях дошла, е отвратителен тъпак — поясни му синеоката жена. — Не го понасям. Искам да се прибера с теб.
— Ти пияна ли си? — усъмни се Еймъри с проникновена мъдрост.
Тя кимна свенливо.
— Прибери се с него — посъветва я той строго. — Нали с него си дошла.
В този момент гръмогласният мъж от фона се изтръгна от задържащите го ръце и се озова до тях.
— Ей! — викна свирепо. — Това момиче е с мен, къде се буташ!
Еймъри го изгледа хладно, а момичето се притисна по-силно в него.
— Пусни момичето — ревна гръмогласният. Еймъри направи опит очите му да изразят заплаха.
— Гледай си работата! — разпореди се той най-после и насочи вниманието си към момичето. — Любов от пръв поглед? — подсказа й той.
— Обичам те — нашепна тя и се сгуши в него. Очите й наистина бяха красиви.
Някой се наведе и произнесе в ухото на Еймъри:
— Това е Маргарет Даямънд. Пияна е, а е дошла тук е оня тип. Най-добре е да я оставиш на мира.
— Ами тогава той да си се грижи за нея! — кресна Еймъри вбесен. — Аз да не съм благотворително дружество, така де?
— Остави я на мира.
— Тя сама ми увисна на врата, по дяволите! Нека си виси!
Навалицата около масата се сгъсти. За миг като че ли скандалът беше неизбежен, но един мазен келнер започна да разтваря вкопчените пръсти на Маргарет Даямънд, докато освободи Еймъри от нея, при което тя гневно зашлеви келнера по лицето и пипна за гушата своя разбеснял се първоначален кавалер.
— Боже господи! — възкликна Еймъри.
— Да тръгваме!
— Побързай, такситата ще ни избягат!
— Келнер, сметката.
— Хайде, Еймъри. Край на любовта.
Еймъри се изсмя.
— Не можеш да си представиш колко истина има в думите ти. През ум не ти минава. Нали в това е бедата!
Еймъри по въпросите на труда
Два дена по-късно сутринта той почука на вратата на директора на рекламната агенция „Баскъм и Барлоу“.
— Влез.
Еймъри се вмъкна със съмнително несигурна стъпка.
— Добро утро, мистър Барлоу.
Мистър Барлоу намести очилата си за оглед и в напрежението да чува добре леко разтвори уста.
— Аа, мистър Блейн. Не сме ви виждали от няколко дни.
— Не сте — отвърна Еймъри, — защото напускам.
— Така значи… е… това е…
— Не ми харесва тук.
— Съжалявам. Смятах, че нашите отношения бяха съвсем… ъъ… колегиални. Вие правехте впечатление на старателен работник — може би малко склонен към екстравагантно писане…
— А на мен просто ми омръзна — грубо го прекъсна Еймъри. — И никак не ме вълнуваше дали брашното „Хеърбел“ е по-добро от другите. Всъщност дори не съм го опитвал. Така че ми омръзна да го хваля на хората… е, зная, че изпадам в запои…
Лицето на мистър Барлоу се втвърди с няколко степени от каляването на стоманата.
— Сам поискахте да работите при…
Еймъри не му позволи да продължи.
— Но мисля, че ми плащахте безобразно малко. Трийсет и пет долара на седмица — по-малко, отколкото печели един майстор дърводелец.
— Вие току-що започвахте. Не бяхте работили преди — хладно възрази мистър Барлоу.
— Обаче за моето образование са пропилени десет хиляди долара и за какво — за да пиша глупашките ви дивотии? А тъй като говорите за стажа на служителите си, ще ви припомня само, че държите стенографи, на които от пет години плащате все по петнайсет долара на седмица.
— Нямам намерение да споря с вас, сър — каза мистър Барлоу и стана.
— Нито пък аз. Само исках да ви осведомя, че напускам.
За миг останаха прави, невъзмутимо вперили очи един в друг, после Еймъри се обърна и напусна кабинета.
Кратко затишие
След още четири дена той най-сетне се прибра в квартирата си. Том работеше над рецензия за „Ню Демокраси“, където вече беше назначен на постоянна работа. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.
— Е?
— Е?
— Боже мой, Еймъри, къде успя да си докараш тия синини по окото и ченето?
Еймъри се разсмя.
— Това не е нищо.
Съблече сакото си и оголи рамене.
— Виж тук!
Том подсвирна.
— Кой те нападна?
Еймъри отново се изсмя.
— О, всякакви хора. Биха ме. Факт. — Бавно намести ризата си. — Рано или късно трябваше да ми се случи, за което никак не съжалявам.
— Кой беше?
— Как да ти кажа, няколко келнери и двама-трима моряци, и, ако не се лъжа, случайни минувачи. Невероятно усещане. Струва си да те набият само за да го изпиташ. В даден момент краката ти не те удържат и преди още да си се проснал на земята, всеки те разкървавява за последно, после те ритат.
Том запали цигара.
— Един ден те гоних от сутринта до вечерта по целия град, Еймъри. Но ти все за малко ми избягваше. Предполагам, че си се завъртял с някаква компания.
Еймъри се строполи в едно кресло и му поиска цигара.
— Сега трезвен ли си? — подигравателно попита Том.
— Горе-долу. Защо?
— Да ти кажа тогава, Алек напусна квартирата. От доста време Техните го бяха подгонили да се прибира вкъщи и той най-после…
Болка прониза Еймъри.
— Жалко.
— Да, жалко. Ако решим да останем тук, ще трябва да си намерим нов съквартирант. Вдигат наема.
— Добре. Вземи когото искаш. Оставям тая работа на тебе.
Еймъри влезе в спалнята си. Първото нещо, приковало погледа му, беше една снимка на Розалинд, която бе възнамерявал да монтира в рамка, а междувременно я бе подпрял на огледалото върху тоалетката си. Погледна я, без нищо да почувства. След ярките портрети, които паметта му съдбовно бе вградила в настоящите му дни, тази нейна снимка изглеждаше странно недействителна. Върна се в общата стая.
— Имаш ли някаква картонена кутия?
— Не — отвърна Том озадачен. — Откъде да имам? Чакай, може да се намери в стаята на Алек.
В края на краищата Еймъри откри каквото търсеше, върна се при тоалетката, отвори едно чекмедже, догоре пълно с писма, записки, част от верижка, две малки носни кърпички и няколко снимки. Докато грижливо ги прехвърляше в кутията, мисълта му се отнесе към някаква книга, чийто герой, след като съхранявал цяла година парченце от сапуна на своята изгубена любима, накрая си бе измил ръцете с него. Засмя се и си затананика „Когато си отиде“… Замлъкна изведнъж…
Канапът му се изплъзна два пъти, но той успя да го завърже, пусна пакета в дъното на куфара си, хлопна капака и се върна в голямата стая.
— Излизаш ли? — Гласът на Том издаде скрита тревога.
— Ъхъ.
— Къде?
— Не зная още, старче.
— Хайде да вечеряме заедно.
— Съжалявам. Обещах на Сюки Брет, че ще вечерям с него.
— Аа.
— До скоро.
Еймъри прекоси улицата и изпи едно уиски в заведението отсреща. После отиде пеш до Уошингтън Скуеър и се настани на втория етаж-на автобуса. Слезе на Четирийсет и трета улица и с бавна крачка влезе в бара на хотел „Билтмор“.
— Хей, Еймъри!
— Какво ще пиеш?
— Келнер, моля!
Нормална температура
Влизането в сила на закона за сухия режим рязко прекрати давенето на мъката и когато една сутрин Еймъри се събуди и установи, че времето на похожденията от бар на бар е отминало, не изпита нито разкаяние за последните три седмици, нито съжаление, че повторението им е невъзможно. Избрал бе най-жестокия, макар и най-слабохарактерния начин да се защити от копията на паметта и въпреки че на друг човек не би препоръчал този път, откри, че в края на краищата той си бе изпълнил ролята: първият наплив на болката бе вече зад него.
Не разбирайте погрешно! Еймъри бе обичал Розалинд, както никога повече нямаше да обича. Тя бе грабнала първото зарево на неговата младост и бе изтръгнала от неизследваните дълбини на душата му нежност, която порази самия него, доброта и самоотричане, с каквито никога не бе дарявал друго същество. След нея той имаше любовни връзки, но от различен вид: в тях се връщаше към старото и може би по-типично свое светоотношение, при което момичето е само огледало на някое от настроенията му. Розалинд бе разбудила у него нещо много повече от страстно обожание; към нея той запази дълбока, неумираща обич.
Но от драматичната трагичност в края на тяхната връзка, завършила с изстъпителния кошмар на триседмичното му пиянство, той остана емоционално опустошен. И като че ли заслон можеха да му дадат само хората и средите, които бе запомнил като сдържани и изтънчено възпитани.
Написа един циничен разказ, в който изобрази погребението на баща си, и го изпрати в списание, а в отговор получи чек за шейсет долара и покана да им изпрати още нещо в същия тон. Това погъделичка суетата му, но не го вдъхнови за по-нататъшни усилия.
Четеше с настървение. „Портрет на художника като млад“ го озадачи и угнети; неимоверен интерес събудиха у него „Джоун и Питър“ и „Неугасимият огън“ и благодарение на един критик на име Менкен33 откри с изненада няколко превъзходни американски романа: „Вандоувър и звярът“34, „Проклятието на Терън Уеър“35 и „Джени Герхард“36. Маккензи37, Честъртън, Голсуърди, Бенет се смъкнаха по неговата оценъчна скала от гениално мъдри животворци просто в забавни съвременници. Само сдържаната яснота и кристалната логика на Шоу, както и възхитителната опияняваща устременост на Х. Т. Уелс да открие ключа за вечно изплъзващия се катанец на симетричното единство между романтичното и истината приковаваха възторженото му внимание.
Изпитваше желание да се види с монсеньор Дарси, комуто бе писал при завръщането си, но не бе получил отговор от него. Съзнаваше обаче, че едно посещение при монсеньор ще доведе до изповед за Розалинд, а само мисълта за повторно преживяване чрез думите го смразяваше от ужас.
Търсейки близостта на сдържани хора, той си спомни за мисис Лорънс — интелигентна и достойна дама, приела католичеството и дълбоко предана на монсеньор.
Един ден й се обади по телефона. Да, тя прекрасно си го спомня; не, монсеньор не се намира в града, струва й се, че е в Бостън; обещал е, щом се върне, да отиде при нея на вечеря. А защо Еймъри не мине тия дни да обядват заедно?
— Реших, че трябва да наваксам пропуснатото, мисис Лорънс — каза той двусмислено, когато се появи у тях.
— Монсеньор беше тук миналата седмица — със съжаление отбеляза тя. — Искаше да ви види, нещо се тревожеше за вас, но беше забравил адреса ви вкъщи.
— Да не би да си е помислил, че съм нагазил в болшевизма? — попита Еймъри заинтригуван.
— В момента монсеньор е много потиснат.
— Защо?
— Заради Ирландската република. Смята, че не й достига чувство за собствено достойнство.
— Тоест?
— Когато пристигна ирландският президент, монсеньор замина за Бостън и страшно се разстрои, защото членовете на комитета по посрещането на президента през цялото време, докато пътували с него в колата, току го прегръщали.
— Разбирам го.
— Разкажете ми какво ви направи най-силно впечатление, докато бяхте в армията. Изглеждате малко състарен.
— Това е от друга, по-опустошителна битка — отвърна той и неволно се усмихна. — А що се отнася до армията, какво да ви кажа, открих, че физическата смелост зависи до голяма степен от физическата форма на мъжа. Установих, че не съм нито повече, нито по-малко храбър от всеки друг човек — а преди това се страхувах да не се окажа слаб.
— И какво още?
— Стигнах до извода, че човек може да издържи всичко, ако свикне с него, и се представих отлично на психологическия тест.
Мисис Лорънс се засмя. Еймъри изпитваше огромно успокоение в този дискретен дом на Ривърсайд Драйв, далеч от гъмжилото на Ню Йорк и от усещането, че в тясно пространство многолюдието издишва огромни количества въздух. Мисис Лорънс му напомняше Биатрис не с темперамента, а със съвършеното си изящество и с чувството за достойнство. Къщата, обстановката, сервирането на обеда ярко контрастираха с онова, което бе виждал в пищните палати из Лонг Айланд, където прислугата бе тъй натрапчива, че се налагаше буквално да бъде отстранявана, и дори с по-традиционните домове на семействата, приобщили се към „Юниън Клъб“. Той се запита дали този дух на сдържана уравновесеност, тази изисканост, в които усещаше нещо неамериканско, се бяха предали на мисис Лорънс от нейните предци — заселници в Нова Англия, или бяха придобити по време на дългите й пребивавания в Италия и Испания.
Две чаши вино „Сотерн“ му развързаха езика и се разприказва, както сам усети, със старата си обаятелна живост за религия, литература и за застрашителните явления в обществената система. Очевидно на мисис Лорънс й бе приятно и нейният интерес бе изцяло насочен към нагласата на неговия ум, а той горещо искаше умът му отново да привлича хората — след време можеше да се превърне в приветлива обител и за самия него.
— Монсеньор Дарси и до днес гледа на вас като на свое превъплъщение и смята, че в края на краищата вашата вяра ще се избистри.
— Може и да стане — съгласи се той. — Засега обаче съм по-скоро езичник. Просто за моята възраст религията като че ли няма никакво отношение към живота.
След като си тръгна от дома й, той закрачи по Ривърсайд Драйв удовлетворен. Интересно бе отново да обсъжда теми като младия поет Стивън Винсънт Бенет или Ирландската република. Заради злостните взаимни обвинения между Едуард Карсън и съдията Кохалан ирландският въпрос напоследък съвсем му бе опротивял, а едно време келтските черти в характера му бяха стълбовете на неговата лична философия.
Изведнъж почувства, че в живота има още много работи, стига само това съживяване на старите интереси да не означаваше ново отдръпване — отдръпване от самия живот.
Неспокойствие
— Аз съм безкрайно стар и безкрайно отегчен, Том — каза един ден Еймъри, изтягайки се непринудено в удобната прозоречна ниша. Той винаги се чувстваше най-естествено в излегнато положение. — Ти беше забавен, преди да започнеш да пишеш — продължи. — А сега си спестяваш всяка мисъл, ако смяташ, че става за печат.
Съществуването му се бе уталожило до нормалния градус на живот без стремежи. Бяха решили, че с известна пестеливост все още могат да си позволяват да живеят в същия апартамент, към който Том се бе привързал с уседналостта на стар котарак. Старинните английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, бяха собственост на Том, както и големият присвоен гоблен, реликва от упадъчни студентски буйства, и множеството осиротели свещници, и столът с дърворезби в стил Луи XV, от който само след минута преседяване те пронизваха остри болки в гърба (според Том това се дължеше на факта, че със самото сядане човек се озовава в скута на призрака на мадам Дьо Моптеспан38) — така или иначе, тъкмо имуществото на Том ги накара да останат в квартирата.
Излизаха рядко: на театър от дъжд на вятър или на вечеря в „Риц“, или в Принстън Клъб. Сухият режим нанесе смъртни рани на разкошните заведения; невъзможно беше вече да се отбиеш в бара на хотел „Билтмор“ — все едно в дванайсет или в пет часа — и да срещнеш сродни души, а както у Том, така и у Еймъри бе поугаснала страстта към танците с момичетата от изисканото общество на Средния запад или Ню Джързи в „Клуба на двайсетте“ (получил прозвището „Клуба на типовете“) или в Розовия салон на хотел „Плаза“, още повече, че едно подобно прекарване изискваше зареждане с няколко коктейла, „за да се смъкнем до интелектуалното равнище на тия женички“, както обясни веднъж Еймъри и хвърли в ужас някаква благопристойна дама.
В последно време Еймъри получи няколко обезпокоителни писма от мистър Бартън — къщата в Лейк Джинива се оказа твърде голяма, за да се намери лесно наемател; най-високият наем, който можеше да се изтръгне в момента, едва щеше да покрие данъците за годината и разходите по наложителните ремонти; всъщност, подсказваше адвокатът, имението просто щеше да бъде бреме на ръцете на Еймъри. При все че нямаше да спечели нито цент от него през следващите три години, поради неясна сантиментална привързаност Еймъри реши поне засега да не продава къщата.
Денят, в който обяви на Том, че е отегчен, бе съвсем типичен. Станал бе по пладне, обядвал бе с мисис Лорънс п разсеяно се бе прибрал вкъщи на горния етаж на един от любимите си автобуси.
— Нищо чудно, че си отегчен — прозина се Том. — Това е обичайното състояние на духа за младежа в твоята възраст и положение.
— Да — отвърна Еймъри замислено, — но не съм само отегчен, неспокоен съм.
— Войната и любовта ти видяха сметката.
— Не съм убеден — размисли Еймъри, — струва ми се, че войната като явление не оказа особено силно влияние нито на теб, нито на мен, тя обаче категорично помете старите отношения, сякаш заличи индивидуализма в нашето поколение.
Том вдигна глава изненадан.
— Да, така е — настоя Еймъри. — И дори си мисля, че го заличи в целия свят. Боже мой, колко прекрасно беше едно време да си мечтая, че може да стана истински велик диктатор или писател, религиозен или политически вожд — а днес дори имена като Леонардо да Винчи и Лоренцо де Медичи не могат да прогърмят в света по добрия стар начин. Животът стана прекалено необхватен и сложен. Светът така се разрасна, че не е в състояние да помръдне собствените си пръсти, а аз мислех, че ще стана важна фигура.
— Не съм съгласен с теб — прекъсна го Том. — Човек не е попадал в тъй самолюбиво положение от… о, от времето на Френската революция.
Еймъри бурно възрази:
— Ти грешно приемаш нашата епоха, в която всеки кретен е индивидуалист, за епоха на индивидуализма. Уилсън беше силна фигура само докато представяше някого, а оттогава непрекъснато му се налага да прави компромис след компромис. Дори Фош не е наполовина тъй значима фигура като Стоунуол Джексън39. Едно време войната е била най-индивидуалистичното начинание на мъжа, а прославените герои на войната днес нито притежават авторитет, нито носят отговорност: Гуинъмър и сержант Йорк40. На кой ученик ще му дойде наум да издигне Пършинг41 в герой? Великият човек в нашия век не разполага с време да направи каквото и да е, освен да си седи и да си бъде велик.
— Значи според теб отсега нататък изобщо няма да има световни герои с трайна слава?
— Ще има — в историята, но не и в живота. Днес Карлайл много би се затруднил да събере материал за нова глава на „Героят като велик човек“42.
— Продължавай. В настроение съм да слушам.
— Хората днес не жалят усилия да повярват във вождове, но тия усилия са жалки. Едва някой реформатор или политик, или войник, или писател, или философ си извоюва популярност — някой Рузвелт, Толстой, Уд, Шоу, Ницше, — и борещите се течения на унищожителната критичност го подкопават. Боже мой, никой човек в наше време не е в състояние да удържи славата. Тя е най-сигурният път към забвението. На хората им омръзна до смърт, когато започнат да им набиват в главата ден след ден едно и също име.
— Излиза, че хвърляш вината за всичко върху пресата?
— Естествено. Погледни само себе си; ти работиш в „Ню Демокраси“, смятан за най-меродавния седмичник в страната ни, който четат силните на деня и разни други. И в какво се състои твоята работа? Ами в това да изказваш възможно най-умните, интригуващи, блестящо язвителни мнения за всяка личност, доктрина, книга или политика, която ти поръчат. Колкото по-ярко разнищваш подробностите, колкото повече жлъчна скандалност впръскваш в темата си, толкова повече пари ти плащат и толкова повече хора грабят изданието. Ти, Том Д’Инвилиърс, елин погубен Шели, изменчив, повратлив, умен, безпринципен, представяш критичното съзнание на нацията… о, не възразявай, картината ми е позната. И зз пишех рецензии за книги в университета, за мен също беше рядко удоволствие да определям най-новото, честно, съвестно усилие за излагане на дадена теория или на средство за измъкване от положението като „навременна добавка към лекото ни лятно четиво“. Хайде, признай си, не е ли така?
Том се разсмя и Еймъри продължи тържествуващо:
— Ние искаме да вярваме. Младите учени се опитват да вярват в стари авторитети, избирателите се опитват да вярват в своите конгресмени, страните се опитват да вярват в своите държавници, но не могат. Твърде оглушително е многогласието, твърде щедро се сее нелогична, неаргументирана критика. А най-лош е случаят с вестниците. Всеки богат ретрограден дъртак с оня особено алчен користолюбив манталитет, който ние наричаме финансов гений, може да стане собственик на вестника, превърнал се в интелектуалния хляб и вода на хиляди уморени, забързани хора, хора, прекалено уплетени в мрежата на модерния начин на живот, за да преглъщат друго освен премляна храна. За два цента гласоподавателите си купуват политически възгледи, предразсъдъци н мироглед. След една година идва нова политическа банда или нов собственик на вестника и вследствие: още по-голямо объркване, повече противоречия, внезапно нахлуват нови идеи, размесват се със старите, откъсват се от тях и противниците вече са насреща…
Замлъкна само за да си поеме дъх.
— Затова се зарекох да не изпиша буква черно на бяло, докато идеите ми или не се прояснят, или окончателно не се простя с тях. Достатъчно грехове тежат на душата ми, та на туй отгоре да пускам в главите на хората опасни, плиткоумни словоблудства. Мога само да объркам някой нещастен безобиден капиталист да потърси съзаклятничество с бомбата или някой наивен неукрепнал болшевик да се забърка с картечната лепта…
Том взе да става все по-неспокоен под откосите на този пасквил, прицелващ се в сътрудничеството му с „Ню Демокраси“.
— Но каква е връзката на всичко това с твоето отегчение?
Еймъри смяташе, че е съществена.
— А къде е моето място във всичко това? — запита той. — Каква е ползата от мен? Да оплодявам нацията? Американските романи създават впечатлението, сякаш на нас ни внушават да вярваме, че „здравият американски младеж“ между деветнайсет и двайсет и пет е изцяло асексуален животински вид. А истината е, че колкото по-здрав е той, толкова по-невярно е това. Единственото спасение да не те смели машината е да си намериш всепоглъщащ интерес. Е, войната свърши. А твърде силно вярвам в отговорността на писателя, за да се разпиша точно сега. Що се отнася до деловия живот — той е ясен: няма отношение към нищо в този свят, което ме интересува, освен нездравата, чисто утилитарна връзка с икономиката. Ако прекарам предстоящото и най-хубаво десетилетие от живота си, загробен в някоя кантора, онова, което ще науча там, ще ме обогати интелектуално колкото един долнопробен филм.
— А литературата? — подсети го Том.
— Бедата е, че се раздвоявам — когато седна да пиша разказ, обзема ме страх, че пиша, вместо да живея, през цялото време си мисля, че може би животът ме чака и японската градина на „Риц“ или в Атлантик Сити, или в свърталищата на Ийст Сайд… А и изобщо — продължи той, — липсва ми съдбовният тласък. Исках да бъда обикновено човешко същество, но момичето, което си избрах, не можа да погледне от моя ъгъл.
— Ще си намериш друго.
— Боже мой! Как си го представяш ти? Остава само да ми кажеш, че „ако момичето е струвало да се бориш за вето, щяло е да те изчака“. Не, господине, момичето, за което наистина си струва да се бориш, няма да чака никого. Ако мислех, че ще дойде друга, щях да загубя последните отломки от вярата си в човешката природа. Може би ще се развличам, но Розалинд беше единственото момиче на света, което можеше да ме задържи.
— Хубаво — прозя се Том, — играх ролята на твой душеприказчик точно един час по часовник. Все пак се радвам да видя, че отново започваш да храниш яростни възгледи за нещо.
— Да — съгласи се неохотно Еймъри. — И въпреки това стомахът ми се свива, когато видя щастливо семейство…
— Щастливите семейства се стараят да предизвикат тъкмо такова усещане у хората — цинично го успокои Том.
Том като цензор
Имаше и дни, в които Еймъри бе слушателят. Това ставаше, когато Том, обгърнат в облаци дим, настървено съсичаше американската литература. Думи не му стигаха.
— Петдесет хиляди долара на година — крещеше топ. — Боже мой! Чуй ги само кои са, слушай: Една Фърбър, Гъвърнър Морис, Фани Хърст, Мери Робъртс Райнхарт — един от тях не е родил разказ или роман, който ще се помни след десет години. И тоя нещастник Коб — за мен той не е нито умен, нито забавен — пък едва ли е и за някой друг освен за издателите си. Рекламата направо го е ударила в главата. И… о, Харолд Бел Райт, а, и Зейн Грей…
— Правят каквото могат.
— Не, дори това не правят. Някои от тях умеят да пишат, но не си дават труда да седнат и да завършат един честен роман. Но съм съгласен с теб, че повечето не могат и да пишат. Струва ми се, че Рупърт Хюс полага усилия да обрисува правдива мащабна картина на американския живот, но неговият стил и зрителният му ъгъл са направо варварски. Ърнест Пул и Дороти Канфийлд също се опитват, но тях пък ги спъва пълната липса на чувство за хумор; те поне сгъстяват писанията си, а не ги разтеглят до прозирна тънкост. Всеки писател трябва да пише всяка своя книга така, като че ли в деня, в който ще я завърши, ще му отсекат главата.
— В буквален или в преносен смисъл?
— Не ме отвличай! Та, на някои от тях, изглежда, не им липсва културна подплата, известна интелигентност и немалка литературна сръчност, но те просто не желаят да пишат честно; оправдават се, че няма публика за добрата литература. А защо тогава, по дяволите, половината от тиражите на Уелс, Конрад, Голсуърди, Шоу, Бенет и останалите са разпродават в Америка?
— А харесва ли малкият Томи поетите?
Том се предаде. Отпусна ръце и те безсилно увиснаха отстрани на креслото, а той тихо изсумтя.
— В момента пиша сатира за тях, сложих й заглавие „Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“43.
— Я да чуем — нетърпеливо го подкани Еймъри.
— Написал съм само последните строфи.
— Нищо, модерно е така. Дай да чуем края, ако е смешен.
Том измъкна сгънат лист от джоба си и зачете на глас, подчертавайки паузите, за да стане ясно на Еймъри, че е в свободен стих:
И така,
Уолтър Арънсбърг,
Алфред Креймбърг,
Карл Сандбърг,
Луис Ънтърмвйър,
Юнис Тийтджънс,
Клара Шанафелт,
Джеймс Опенхайм,
Максуел Бодънхайм,
Ричард Глийнзър,
Шармъл Айрис,
Конрад Ейкин,
записвам тук имената ви,
за да живеете,
змиевидни морави имена
от моите ранни
събрани издания.
Еймъри се превиваше от смях.
— Печелиш железен медал. За наглостта на последните два стиха те каня на обед.
Еймъри не беше изцяло съгласен с унищожителното обругаване, на което Том подлагаше американските писатели и поети. Допадаха му и Вейчъл Линдси44, и Бут Таркингтън и се възхищаваше от добросъвестното, макар и колебливо художествено майсторство иа Едгар Ли Мастърс.
— Това, което не мога да понасям, е идиотското лигавене от рода на: „Аз съм бог — аз съм човек — яздя ветровете — виждам през мъглите — аз съм сетивото на живота.“
— Отвратително!
— И ми се иска американските прозаици да се откажат от опитите си да представят бизнеса в романтична светлина. На никого не му се четат подобни работи, освен ако бизнесът не е престъпен. Ако тази тема беше интересна, хората щяха да си купуват биографията на Джеймс Дж. Хил45, а не тия безкрайни канцеларски трагедии, дето все опяват за пораженията от дима.
— И тъгата! — вклини се Том. — Още един любим мотив, макар че, трябва да призная, монопола за него държат руснаците. Нашият специалитет са историите за момиченца, които си чупят гръбнаците, а после ги осиновяват навъсени еснафи, защото усмивките не слизали от лицата на момиченцата. Човек просто да си помисли че сме нация от жизнерадостни инвалиди и че обичайната кончина на руския селянин е самоубийството…
— Шест часът е — каза Еймъри, като погледна часовника си. — Гощавам те с богата изискана вечеря за твоите ранни избрани издания.
Поглед назад
Юли изнемогва с последната си жарка седмица и в нов пристъп на неспокойствие Еймъри осъзна, че са изминали едва пет месеца от запознанството му с Розалинд. А за него беше вече трудно да си представи онова момче с волно сърце, което бе слязло от военния транспорт, страстно жадно да се хвърли в авантюрата на живота. Една нощ, когато през прозорците на неговата стая прииждаше тегнещ обезсилващ зной, той се бори няколко часа в напразни усилия да увековечи сладката болка на ония дни.
Улиците на февруари, обветрени от тази нощ, довяват непонятни раздробени групи влага, трупат по измити тротоари мокър сняг — петната греят под фенерите подобно златна грес, излята от божествена машина там в часа на топенето и звездите.
Странни групи влага — в тях трептят очи на множество хора, в тях гъмжи живот, породен в полусън… О, аз бях млад тогава, аз веднага можех да се върна пак при теб, най-съвършена, най-красива, и да вкусвам сладки, нови незапомнени мечти от твоите устни.
…Звън преряза среднощния въздух — тишината бе вече мъртва, а звукът все още нероден — Животът като лед бе разложен! — един кристален тон, и ти изгряваш лъчезарна, бледа… и се пуква пролетта. (Висулки се смаляват по капчуците и променен градът замира.)
Мислите ни над стрехите бяха заскрежената мъгла, целуваха се двата наши призрака високо над слепени жици — ехо от злокобен смях отекна, отшумя — остана само празната въздишка по младежките желания; тъга и разкаяние остана от любимите неща, остана люспата, огромна и отронена от любовта.
Краят на още нещо
В средата на август пристигна писмо от монсеньор Дарси, пред очите на когото очевидно бе изникнал адресът на Еймъри.
Скъпо мое момче,
Твоето последно писмо ми бе достатъчно, за да се разтревожа за теб. Все едно, че не си го писал ти. Четейки между редовете, се досещам, че свързването ти с онова момиче те е направило нещастен, и виждам, че си изгубил романтичното си чувство към живота, което притежаваше преди войната. Правиш голяма грешка, ако мислиш, че човек може да е романтик, без да има религия. Понякога си мисля, че за нас с тебе тайната на успеха, когато го постигаме, се крие в мистичния елемент, който носим в себе си; в нас приижда нещо, което уголемява същността ни, а когато се отдръпне, същността ни се смалява. Последните ти две писма бих нарекъл посърнали. Внимавай да не се изгубиш в същността на друг човек, независимо мъж или жена.
В момента ми гостуват негово високопреосвещенство кардинал О’Нийл и епископът на Бостън, така че ми е трудно да откъсна време за писма, но много искам да дойдеш при мене по-нататък, макар и само за събота и неделя. Тази седмица трябва да отида във Вашингтон.
Въпросът кой път ще поеме бъдещето ми е поставен върху блюдата на везните. Само между нас да си остане, но не е изключено в близките осем месеца върху моята недостойна глава да кацне алената кардиналска шапчица. Така или иначе, имам желание да се сдобия със свой дом в Ню Йорк или Вашингтон, където ти ще можеш да идваш в почивните си дни.
Еймъри, щастлив съм, че и двамата сме живи. Тази война лесно можеше да сложи край на славния ни род. Но що се отнася до брака, ти сега преживяваш най-опасния период в живота си. Може да ти се случи да се ожениш бързо, а да съжаляваш дълго. От това, което ми пишеш за настоящото плачевно състояние на финансовите си работи, виждам, че желанието ти, естествено, е неосъществимо. Все пак, съдейки за теб с обичайната си мяра, бих казал, че в близката година ти предстои емоционална криза.
Непременно ми пиши. Чувствам, че съм обезпокоително неосведомен за теб.
Дълбоко и искрено твой
Само седмица след получаването на писмото тяхното мъничко домакинство стремително се разпадна. Непосредствената причина беше сериозното и вероятно неизлечимо заболяване на майката на Том. Така че те оставиха мебелите на склад, поръчаха да се даде квартирата под наем от тяхно име и тъжно си стиснаха ръцете на гара Пенсилвания. Еймъри и Том сякаш се сбогуваха навеки.
Почувствал се дълбоко самотен, Еймъри отстъпи на импулса си и пое на юг с намерението да се присъедини към монсеньор във Вашингтон. Разминаха се само за два часа и след като реши да прекара няколко дни с един полузабравен дядо, Еймъри прекоси тучните поля на Мериланд и спря в околията Рамили. Но вместо за два дена престоят му продължи от средата на август почти до края на септември, защото в Мериланд срещна Елинор.
3. ИРОНИЯ НА МЛАДОСТТА
Години след това, помислеше ли за Елинор, Еймъри сякаш чуваше отново стон на вятър и усещаше ледени острия да се забиват през сърцето му чак до гърба. В нощта, когато отяздиха до върха на хълма и видяха студената луна да препуска през облаците, той невъзвратимо изгуби още една част от себе си, а когато я изгуби, изгуби и способността си да жали за нея. Може да се каже, че с Елинор злото за последен път припълзя до Еймъри под маската на красотата. Елинор бе последното неземно тайнство, което диво го омая и пръсна душата му на отломки.
С нея въображението му вилнееше и тъкмо затова се изкачиха на най-високия хълм и гледаха как злата луна върлува над тях, защото знаеха, че виждат един в друг дявола. Елинор! Присъни ли се тя на Еймъри? След като отмина всичко, техните призраци продължиха играта си, но вдън душа и двамата се надяваха, че повече няма да се срещнат. Дали го претегляше безмерната тъга в очите й или собственото му отражение във великолепната яснота на ума й? Друго преживяване като това с Еймъри тя няма да изпита в живота си и ако прочете тези редове, ще каже: „И Еймъри не ще изпита друго преживяване като това с мен.“
Но няма да въздъхне, както и той няма да въздъхне.
Веднъж Елинор се опита да изрази духа на случилото се върху хартия:
И вехненето на нещата
ще се забравя…
като нас…
Мечтите със снега се стапят…
Сънят създава
този час:
денят, от радост озарен,
реален, но и наш си — личен,
щом пак се срещнем — ще е ден
най-безразличен.
Сълза от нас не ще изплува
за светлината,
нито жал
за спомена, че те целувах —
ни в тишината
оживял
ще може призрак стар да скита,
да движи тъмното море…
Сред пяна образите скрити
не ще съзрем.
Скараха се страшно, защото Еймъри твърдеше, че „море“ и „съзрем“ не могат да се използуват като рима. А после Елинор измисли част от друго стихотворение, за което не можа да намери начало:
…Прехожда мъдростта… а дните влачат
вълни от нова мъдрост… Възрастта ни е
на път към старата — напразно плачем:
няма познание.
Елинор буйно ненавиждаше Мериланд. Тя принадлежеше към най-старото от старите семейства в околията Рамили и живееше с дядо си в грамадна мрачна къща. Родена бе и бе отраснала във Франция… Но аз сякаш ме започвам както трябва. И ще опитам друго начало.
Както обикновено, Еймъри се отегчаваше на село. Излизаше на дълги разходки сам — бродеше покрай царевични ниви, декламираше на глас „Улалюм“ и при-ветстваше Едгар По за пропиването му до смърт сред усмихнатото благополучие. Един следобед се зашля няколко мили навътре по непознат път, после се подведе по лошия съвет на някаква негърка, свърна през една гора… и окончателно се загуби. Тъкмо тогава прелитаща буря реши да се изсипе, за огромна негова досада небето почерня като смола и през дърветата, ненадейно преобразени в стаени привидения, заплющя дъжд. От далечината се затъркаля гръм, злокобно изтрещя в дефилето и се разпиля в заглъхващи откоси през гората. Той се препъваше като ослепял напред, душеше за излаз, докато накрая през мрежата от преплетени клонаци зърна процеп сред дърветата, където нескончаемите мълнии осветяваха открито пространство. Прибяга до окрайнината на гората и се подвоуми дали да прекоси полето, за да подири подслон в къщата, белязана от светещата точица в дъното му. Беше само пет и половина, но той виждаше едва на десет крачки пред себе си, освен когато светкавиците оголваха всичко наоколо в ярки и страшни очертания.
Внезапно странни звуци достигнаха слуха му. Песен на нисък дрезгав глас, момичешки глас, и който и да пееше, намираше се някъде съвсем наблизо. Година по-рано той навярно би се разсмял или би се разтреперал, но в неспокойствието на насъщния момент само спря и се заслуша, като остави думите да проникват в съзнанието му:
Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.
Нова мълния раздра небето, но пеенето продължи без трепване в гласа. Очевидно момичето бе някъде в полето и гласът като че ли неясно долиташе от купата сено на двайсетина крачки пред него.
После замлъкна. Замлъкна и отново подхвана странното песнопение, което се възнасяше нагоре, потрепваше във въздуха и падаше, преляло се с дъжда:
И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега си спомням с тъга
и плача…46
— Кой е тоя дявол в околията Рамили — възнегодува Еймъри, — дето му е скимнало да изпълнява Верлен по собствена мелодия на една прогизнала купа сено?
— Има ли някой? — обади се гласът, неразтревожен ни най-малко — Кой си ти? Манфред, свети Христофор или кралица Виктория?
— Аз съм Дон Жуан! — импулсивно изкрещя Еймъри, надвиквайки бученето на дъжда и вятъра.
От купата сено прозвуча възторжен писък.
— Зная кой си — ти си русокосото момче, което обича „Улалюм“, познах те по гласа.
— Как да се кача? — извика той от подножието на купата сено, където, мокър до кости, вече бе се озовал. Откъм върха се появи една глава — беше тъй тъмно, че Еймъри успя да различи само перчем влажна коса и две очи, светещи като на котка.
— Изтичай назад — долетя гласът. — Засили се и скочи, а аз ще ти подам ръка. … не, не оттук, от другата страна.
Той последва упътването и когато се разтегна нагоре, до колене нагазил в сеното, една малка бяла ръка се протегна, стисна неговата и му помогна да се добере до високото.
— Ето те и теб, Жуане — посрещна го, извисила глас, жената с мокрите коси. — Ще минем и без „дон“-а, нали?
— Палецът ти е също като моя! — възкликна той.
— А ти държиш ръката ми, което е опасно, преди да си видял лицето ми.
Той я пусна мигновено.
Сякаш в отговор на негова молитва блесна светкавица и той жадно впи очи в тази, която седеше до него в мокрото сено на десет стъпки от земята. Но тя бе прикрила лицето си и той зърна само едно тъничко телце, тъмни, влажни, късо подстригани коси и нежни бели ръце с палци, извити назад като неговите.
— Седни — учтиво му предложи тя, когато мракът отново ги обгърна. — Ако се наместиш в тази хралупа точно срещу мен, ще ти подам половината от мушамата си, която ми служеше за непромокаема палатка, преди така грубо да нарушиш уединението ми.
— Поканен бях — весело отби нападката й Еймъри. — Сама ме покани, знаеш го прекрасно.
— Дон Жуан винаги успява да обърне нещата в своя полза — отвърна тя през смях, — но аз няма да те наричам повече така, защото косата ти е русочервеникава. По-добре ми издекламирай „Улалюм“, а аз ще съм Психея, твоята душа.
Еймъри засия, щастливо невидим през пелената от вятър и дъжд. Седяха един срещу друг в неголяма кухина в сеното, отчасти покрити с мушамата, а за останалото грижа имаше дъждът. Еймъри правеше отчаяни усилия да огледа Психея, но за зла воля светкавицата не благоволяваше да се яви и той чакаше, изгарящ от нетърпение. Господи! А ако не е красива, ако е четирийсетгодишна и е най-обикновена, боже мой! А я си представи, представи си само, че е луда. Но нещо му подсказваше, че последното предположение е недостойно. Провидението му изпращаше момиче, за да се разтуши, както бе пращало на Бенвенуто Челини мъже, за да ги убива, а той седи и гадае дали момичето не е лудо само защото така изцяло съвпада с неговото настроение.
— Не съм — промълви тя.
— Какво не си?
— Луда. Аз не си помислих, че си луд, когато те видях за първи път, така че не е честно ти да си го мислиш за мен.
— Откъде, по дяволите…
От мига, в който се срещнаха, Елинор и Еймъри можеха да подхванат „тема“, да замълчат, продължавайки мислите си наум, да произнесат след десет минути нещо на глас и да открият, че разсъжденията им са следвали една и съща пътека и са ги довели до сходни заключения, които на други хора биха изглеждали съвсем несвързани с първата мисъл.
— Кажи ми — попита я разпалено, като се наведе напред, — откъде знаеш за „Улалюм“, откъде знаеш какъв е цветът на косата ми? Как се казваш? Какво правиш тук? Отговори ми веднага на всичко!
Тогава блесна светкавица и сиянието отскочи надалеч, а той видя Елинор и за пръв път се взря в тия нейни очи. О, тя бе великолепна — бледа кожа с цвят на мрамор в звезден зрак, тънки вежди и очи, искрящи като зелени изумруди в ослепителното лъчение. Вещица на около деветнайсет, отсъди, едновременно зорка и мечтателна, с бледо очертана горна устна, пленително издаваща женската й слабост. Дъхът му спря и той облегна гръб назад о стената от сено.
— Сега вече ме видя — спокойно рече тя — и сигурно ще кажеш, че зелените ми очи прегарят мозъка ти.
— Какъв е цветът на косата ти? — попита я напрегнато. — Подстригана е късо, нали така?
— Да, подстригана е. Не знам какъв е цветът й — отвърна, потънала в мислите си, — безброй мъже са ме питали същото. Вероятно цветът й е неопределен, никой не се заглежда в косата ми за дълго. Но виж, очите ми са красиви, нали? Каквото и да кажеш, зная, че очите ми са красиви.
— Отговори на въпросите ми, Магдалена.
— Не ги запомних всичките… и не се казвам Магдалена, името ми е Елинор.
— Трябваше да се досетя. Приличаш на Елеонора — външността ти е като на Елеонора. Разбираш какво имам предвид.
Смълчаха се и се заслушаха в дъжда.
— Водата се стича във врата ми, братко по безумство — съобщи след време тя.
— Отговори ми на въпросите.
— Добре — казвам се Елинор Савидж. Живея в голяма стара къща на миля оттук по пътя. Най-близкият ми родственик, за когото мога да уведомя, е дядо ми — Рамили Савидж. Височина пет фута и четири инча, номер на часовника — три хиляди и седемдесет и седем. Нос — деликатно орлов, нрав — бесен…
— А мен — прекъсна я Еймъри — къде си ме виждала?
— Охо, значи си от ония мъже — отвърна тя надменно, — които трябва да налагат себе си като тема за разговор. Заповядай тогава, момчето ми, миналата седмица, както се печах на слънце зад един жив плет, чувам, че по пътя се задава мъж, който говори следното с приятно самодоволен глас:
„И когато нощта бе съвсем състарена,
а часовникът звезден клонеше към ден,
появи се от мъглявината стопена един блясък,
на края на пътя роден.“
Така че аз се ококорих над плета, но неизвестно защо, ти вече бе хукнал да бягаш и видях само прелестния ти тил. „Аха — казах си, — ето един мъж, по когото много от нас биха въздишали“… и така нататък в най-добрия ми ирландски…
— Разбрах — прекъсна я Еймъри. — А сега се върни към себе си.
— Добре. Аз съм от тия хора, които вървят през живота и раздават на другите вълнение, но самата аз почти не получавам, освен ако сама не го припиша на мъжете и нощи като тая. Имам обществената смелост да изляза на сцената, но не ми достига енергия за това. Нямам търпение да пиша книги и още не съм срещнала мъжа, с когото бих сключила брак. Но няма значение, все още съм само на осемнайсет.
Постепенно бурята утихваше и само призрачните тласъци на вятъра огъваха купата най-напред в една посока, а после мрачно я връщаха в другата. Еймъри беше в транс. Осезаваше безценността на всеки миг. Никога преди не бе срещал момиче като нея и никога нямаше да я възприеме както в този час. Не се чувстваше като действащо лице от пиеса, което би било естествено в тъй необикновена ситуация — не, изпитваше усещане, че се е завърнал у дома.
— Току-що стигнах до съдбовно решение — каза Елинор след кратко мълчание — и тъкмо затова съм тук, което дава отговор на още един от твоите въпроси. Преди малко реших, че не вярвам в безсмъртието!
— Така ли? Колко банално!
— Ужасно банално — съгласи се тя, — но въпреки това гнетящо, изтъркано, противно гнетящо. Дойдох тук, за да се измокря — като мокра кокошка. Мокрите кокошки винаги се отличават със съвършена яснота на мисленето — заключи тя.
— Продължавай — любезно я подкани Еймъри.
— Ами… не се страхувам от тъмно, затова нахлузих мушамата и гумените си ботуши и излязох. Разбираш ли, по-рано много се страхувах да кажа, че не вярвам в бога — нали мълнията щеше да ме порази, — а ето сега съм тук и тя, разбира се, не ме е ударила, но главното е, че този път вече не се боях от нея за разлика от миналата година, когато бях поклонничка на християнската наука47. Така доказах сама на себе си, че съм материалистка, и се сродявах със сеното, когато ти излезе от гората и замръзна в края й, уплашен до смърт.
— От какво да съм уплашен, малка негоднице! — възмути се Еймъри.
— От себе си! — викна тъй високо тя, че той подскочи. Тя плесна с ръце и се разсмя. — Видя ли, видя ли! Гузното съзнание — убий го, както сторих аз! Елинор Савидж, материолог — няма да подскачаш, няма да се стряскаш, ще стигаш навреме…
— Но аз не мога без душата си — възрази той. — Не мога да бъда само рационален и не искам да бъда просто молекулярен.
Тя се наклони напред, впи в него пламналите си очи и прошепна с някаква особена романтична безвъзвратност:
— И аз така си мислех, Жуане, страхувах се, че е така — ти си сантиментален. Не си като мен. Аз съм една малка романтична материалистка.
— Не съм сантиментален — аз също съм не по-малко романтичен от теб. Не знам дали ти е известно, но сантименталният човек си въобразява, че мигът ще бъде вечен, а романтикът отчаяно вярва, че не е така.
(Това бе едно от старите разграничения на Еймъри.)
— Парадокси. Тръгвам си — каза тъжно тя. — Я да слезем от сеното и да повървим до кръстопътя заедно.
Смъкнаха се бавно от гнездото си. Тя не му позволи да й помогне, махна му да се отстрани, грациозно тупна в меката кал и се помая, клекнала за миг, като се надсмя над себе си. После скочи на крака, мушна ръката си в неговата и тръгнаха на пръсти през полето, прескачайки от една на друга сушина. От локвите сякаш искреше неземна отрада, защото луната бе изгряла, а бурята бе препуснала към западния край на Мериланд. Всеки път, когато рамото на Елинор докоснеше неговото, той усещаше как ръцете му изстиват от смъртен страх да не изпусне осенената четка, с която въображението му рисуваше от нея вълшебства. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, както правеше по-късно по време на техните разходки — тя беше пир и прокоба и той пожела съдбата да го бе обрекла да седи до края на дните си в купа сено и да гледа живота през нейните зелени очи. Тази вечер се извиси езическото в него и когато тя се разтопи, сиво-синкаво привидение в далечината на пътя, от глъбините на полята се надигна пеене и озвъни връщането му до къщя. Цяла нощ летни пеперуди прехвърчаха навътре и навън през прозореца на Еймъри. Цяла нощ могъща, усилваща се музика люля в мистичен блян сребревината, а той лежа буден в лъчистия мрак.
Септември
Еймъри си избра стрък трева и методично го задъвка.
— Никога не се влюбвам през август, нито през септември — започна той.
— Кога тогава?
— По Коледа или Великден. Аз съм литургически поклонник.
— Великден! — Тя смръщи нос. — Уф! Пролет в корсет!
— Няма как Великден да не е скучен на пролетта. Великден приглажда къдриците си и носи строги костюми.
О, ти най-пъргав, сандалите връзвай.
Над ходилата разкошни и бързи —
тихо издекламира Елинор, а после добави: — За есента Денят на вси свети сигурно е по-добър от Деня на благодарността.
— Много по-добър, а на зимата чудесно отговаря коледната вечер, но лятото…
— Лятото си няма празник — изпревари го тя. — И ние с теб не можем да изкараме една лятна любов. Толкова много хора са я опитвали, че изразът е станал нарицателен. Лятото е само неизпълненото обещание на пролетта, измамник, заел мястото на топлите уханни нощи, които бленувам през април. Тъжно годишно време от живота без растеж… Време без празник.
— А Четвърти юли? — закачливо я подсети Еймъри.
— Не ставай смешен! — смъмра го тя с унищожителен поглед.
— Добре, кой може да изпълни обещанието на пролетта?
Тя се замисли.
— О, навярно раят, ако го има — отвърна след време, — някакъв езически рай… Би следвало ти да си материалист — добави най-неподходящо.
— Защо?
— Защото много приличаш на портретите на Рупърт Брук.
В някаква степен от момента, в който се запозна с Елинор, Еймъри се опитваше да подражава на Рупърт Брук. Неговите думи, отношението му към живота, към нея, към себе си — всичко това бе отражение на литературните настроения на починалия англичанин. Елинор често сядаше в тревата, вятърът лениво си играеше с късо подстриганата й коса, а гласът й дрезгавееше, докато пробягваше целия цикъл от „Гранчестър“ до „Уайкики“48. В поетичното четене на глас Елинор влагаше дълбока страст. Близостта им, не само духовната, но и физическата, сякаш бе по-пълна, когато четяха, отколкото когато тя се намираше в обятията му, а това се случваше често, защото от пръв поглед те почти се влюбиха. Но беше ли способен Еймъри сега на обич? Както винаги той можеше за половин час да препусне през цялата скала на чувствата, но дори в миговете, когато се отдаваха без остатък на въображението си, знаеше, че никой от двамата не може да обича, както бе обичал той преди. И затова, струва ми се, се обърнаха към Брук, Суинбърн и Шели. Шансът им беше в това да придадат на всичко красота и завършеност, богатство и фантазия. Трябваше да пуснат нежни златисти ластари от неговото въображение към нейното, за да заменят голямата дълбока любов, която никога не е била тъй близо и никога тъй недостижима като сън.
Обичаха да четат и препрочитат стихотворението на Суинбърн „Тържеството на времето“ и едно четиристишие от него звънтеше после в паметта му всеки път, когато в топли нощи виждаше светулки да блуждаят сред смрачени дървета и чуваше монотонен хор на жаби. Тогава Елинор сякаш изгряваше от мрака, заставаше до него и нейният гърлен глас с тембър на приглушени барабани повтаряше:
Струва ли си да плачем, да летят часовете
само в скръб за нещата досега овехтели —
за безплодна черупка, за повехнало цвете,
за дела въздържани и мечти отлетели?
Официално те се запознаха два дена по-късно и неговата леля му разказа историята й. Семейство Рамили се състоеше от двама души: стария мистър Рамили и неговата внучка Елинор. Тя бе живяла във Франция с неспокойната си майка, която, представи си Еймъри, сигурно бе приличала на неговата Биатрис, а след смъртта й се бе завърнала в Америка и заживяла в Мериланд. Отначало се заселила в Болтимор при един свой чичо ерген и се наложила да даде първия си бал, откриващ пътя кьм светския живот, още на седемнайсет години. Изкарала една бясна зима, а през март дошла на село след жестока разправия с всички свои болтиморски роднини, у които разбунила люто недоволство. Около нея се завъртяла доста разпусната компания — наливали се с алкохол в лимузини и се държали недопустимо пренебрежително и отвисоко с по-възрастните люде, а Елинор, с дързост, силно напомняща за големите булеварди, повеждала не една невинна душа, още излъчваща мириса на колежанската скамейка, по пътеките на бохемската разюзданост. Когато работата стигнала до ушите на чичо й — позабравил миналото си разгулник от една по-лицемерна епоха, — се разразила семейна сцена, от която Елинор излязла победена, но непокорена и негодуваща, за да потърси пристан при дядо си, който бродеше из околността, достигнал границата на старческото слабоумие. Това е всичко, което научи за нейната история, останалото тя му разказа сама, но по-късно.
Често отиваха да плуват и докато мързеливо се отпускаше във водата, Еймъри изключваше всички мисли от съзнанието си и лелееше само образа на трепкащи в омара пъстробагрени земи под слънце, ручащо през пияни от вятър дървета. Може ли човек да мисли, да се измъчва, да прави каквото и да е, освен да се плиска, гмурка и люлее на ръба на времето, когато гаснат месеците на цветята. Нека дните се изнизват — тъгата, спомените, болката отново да се пръкват някъде навън, но тук, още веднъж преди да тръгне на срещата си с тях, той искаше да се остави на течението и да бъде мил.
Имаше дни, в които Еймъри недоволстваше, задето животът се бе преобразил от плавно придвижване по прав път, простиращ се през съзвучно преливащи пейзажи чак до хоризонта, във върволица от бързо сменящи се несвързани сцени — две години на пот и кръв, нелепият бащински инстинкт, внезапно пробуден в него от Розалинд; получувствената, полуневротична напрегнатост на тази есен с Елинор. Той усещаше, че ще му трябва дълго време, по-дълго, отколкото изобщо някога щеше да намери, за да подреди тези тягостни снимки в албума на своя живот. Сякаш за половин час от своята младост той бе приседнал до банкетна маса и се опитваше да се наслади на пищни епикурейски блюда.
Даде си мъгляво обещание, че някой ден единството ще се роди. Месеци наред живя с усещането, че ту го носи реката на любовта и запленението, ту го засмукват водовъртежи, а във водовъртежите нямаше сили да мисли, искаше само да го подхване гребенът на нова вълна и отново да го понесе надалеч.
— Как си схождат безнадеждно издъхващата есен и нашата любов! — каза тъжно Елинор един ден, когато лежаха на брега, а от тях се стичаше вода.
— Циганското лято на нашите сърца — вмъкна той.
— Кажи ми — попита го тя най-после, — светла ли беше или тъмна?
— Светла.
— По-красива ли беше от мен?
— Не знам — отсече Еймъри.
Късно една вечер, когато се разхождаха, луната изплува и заля със смазващо великолепие земната градина, превърна я в царство на феи, където Еймъри и Елинор, бледи ефирни същества, въплътиха вечната красота в причудлива самодивска любовна игра. От лунния купол те свърнаха в петнистия мрак на някаква беседка, оплетена в диви лози, която насищаха тъй скръбни ухания, сякаш прозвънваше музика.
— Запали клечка кибрит — прошепна тя. — Искам да те видя.
„Драс!“ Лумване!
Нощта и разпуканите стволове на дърветата бяха като театрален декор и това, че се намираше тук с Елинор, въздушна и недействителна, се стори на Еймъри необяснимо познато. Помисли си как само миналото ни изглежда странно и невероятно. Кибритената клечка угасна.
— Тъмно е като в рог.
— Сега сме само гласове — пошушна Елинор, — слаби самотни гласове. Запали друга.
— Беше ми последната.
Изведнъж той я грабна в прегръдката си.
— Ти си моя, знаеш, че си моя! — извика диво… Луната се прокрадна през лозовите вейки и заслуша… светулките се спряха в шепота им, сякаш да откъснат погледа му от великолепието, сплело техните очи.
Краят на лятото
— „В тревите вятърът не вие, не вие вятър… от своите тайни вирове водата пие с огледалата си луната — погребва златен знак в студена литургия“ — напевно издекламира Елинор на дърветата, образуващи скелета на нощното тяло. — Призрачно е тук, нали? Я да пресечем гората и да намерим тайните вирове, ако можеш да водиш коня си, без да се препъва.
— Минава един часът след полунощ и ще видиш сто дяволи, докато стигнеш там — възпротиви се той, — а и твърде малко разбирам от коне, та да разседлавам после моя в абсолютна тъмнина.
— Не дрънкай глупости — най-неочаквано прошепна тя, след което се наклони от седлото си и лениво го потупа с дръжката на камшика. — Можеш да оставиш дъртата си кранта в нашата конюшня, а утре аз ще ти я пратя.
— Но утре в седем сутринта чичо трябва да ме изпрати на гарата точно с тая дърта кранта.
— Хайде, не разваляй удоволствието… и запомни, че си склонен към нерешителност, която ти пречи да бъдеш светлината на моя живот.
Еймъри доближи коня си до нейния, наклони се и сграбчи ръката й.
— Кажи, че съм решителен, иначе те смъквам от коня ти и те слагам да яздиш зад мен.
Тя го погледна, усмихна се и възбудено поклати глава.
— Хайде де!… Впрочем недей! Защо най-вълнуващите неща винаги са свързани с разни неудобства като например борбата, търсенето и ските в Канада? Впрочем май не съм ти казала — предстои ни да изкачим Харпъровото възвишение. Струва ми се, че по нашата програма това ще стане около пет часа.
— Ти си истински малък дявол — изръмжа Еймъри. — Ще ме държиш буден цяла нощ, а утре ще трябва да дремя във влака като емигрантски черноработник по целия път до Ню Йорк.
— Шшшт! Някой идва по пътя… да тръгваме! Е-хеееей!
И с този вик, пораждащ вълна от тръпки по гърба на окъснелия пътник, тя насочи коня си към гората, а Еймъри бавно я последва, както я бе следвал ден след ден през последните три седмици.
Лятото си бе отишло, но той бе посветил тези дни на Елинор — наблюдаваше я как, същински лек и грациозен Манфред, гради свои кули от мисъл и фантазия и как пие до дъно наслада от престорената темпераментност на юношеството, а на масата по време на обед двамата заедно съчиняваха стихове.
Когато Суетата целуна Суетата, а оттогава има щастливи сто лета, той в размисъл за нея, пред всички на земята, очите й римува с живота и смъртта.
„Във времето ще трае спасена любовта ми!“ — той каза… но накрая с дъха му отлетя и Красотата вечна, че влюбените двама, когато си отидат — отива си и тя…
Умът му беше вечен, очите й не бяха. Изкуството бе вечно, но къдрите й — не.
„И който на куплета ще учи занаята, да спре, ако е мъдър, пред мъдрия сонет“… Тъй всички мои думи (най-истинските даже) теб могат да възпяват през хиляди лета, но кой ли ще узнае, че си била, да кажем, ти на един следобед самата Красота.
Еймъри написа това един ден, замислен за безразличието, с което се отнасяме към „Смуглата лейди от сонетите“, и за това, че я помним далеч не такава, каквато е искал да я обезсмърти великият бард. Защото след като е творил с такова божествено отчаяние, желанието на Шекспир трябва да е било тази жена да остане жива навеки… а днес за нас тя не представлява интерес… Иронията е в това, че ако за него поезията е била по-ценна от жената, сонетът щеше да е само очебийно подражателна реторика и след двайсет години никой нямаше да го чете…
Тази нощ Еймъри беше за последен път с Елинор. Тръгваше си заранта и се бяха уговорили да направят дълги прощална разходка с коне на хладна лунна светлина. Беше му казала, че иска да говорят, да разсъждава разумно (тя имаше предвид да позира на воля) може би за последен път в живота си. Така навлязоха в гората и яздиха половин час почти без дума да отронят, ако не се смятат нейните прошепнати „Дявол да те вземе!“, с които удостояваше нахалните драки — а шепнеше проклятията си, както никое друго момиче на света никога нямаша да ги прошепне. После започнаха да се изкачват по Харпъровото възвишение и пуснаха уморените коне кротко да вървят.
— Господи, колко е тихо тук! — промълви Елинор. — Много по-самотно, отколкото в гората.
— Мразя гората! — произнесе Еймъри и потрепера. — Мразя всякакви листа и храсталаци нощем. Виж колко е просторно тук и колко е леко на духа.
— Дълго изкачване по дълго нагорнище.
— Окъпано в студена лунна светлина.
— И най-важното — ти и аз.
Нощта бе тиха, правият път пред тях, който извеждаше до края на стръмнината, рядко познаваше стъпки независимо от часа. Случайна негърска колиба, сребристо сивееща в набразденото от скалните сенки лунно сияние, изръбваше тук-там дългата ивица гола земя. Отзад чернееше лентата на гората — тъмна глазура върху бяла торта, напред се обтягаше високият заострен хоризонт. Стана още по-студено — дотолкова, че в тях се вгнезди мраз и пропъди от паметта им всички топли нощи.
— Краят на лятото — каза тихо Елинор, — Чуй копитата на конете ни — чат-чат-ч-чат. Случвало ли ти се е да те сполети такава трескавост, че всички звуци да се раздробят на порои „чат-чат-чат“, докато си готов да се закълнеш, че цялата вечност се е пръснала на безброй початквания? Така се чувствам аз сега — звуци от копита на стари коне… Струва ми се, че конете и часовниците се отличават от нас само по това. Човек не може да живее „чат-чат-чат“, без да изгуби разсъдъка си.
Задуха леден вятър, Елинор се загърна в наметката си и потрепери.
— Много ли ти е студено? — попита я Еймъри.
— Не, мисля си за себе си, за старата си черна същност, истинската, чиято изначална честност ме предпазва от крайната проклетия, като ме принуждава да осъзнавам собствените си грехове.
Яздеха нагоре покрай ръба на скалата и Еймъри погледна встрани. На около трийсет метра долу в ниското, там, където урвата срещаше равнината, чернееше малка река, пробождана от искренето на бързата вода.
— Гаден, гаден овехтял свят! — неочаквано избухна Елинор. — И най-жалкото нещо в него съм аз. Ох, защо съм момиче? Защо не съм глупава?… Погледни себе си, ти си по-глупав от мен, не много, но все пак, а можеш на воля да лудуваш и когато ти омръзне, да отидеш на друго място и отново да лудуваш, да се развличаш с момичета, без да се уплиташ в мрежите на чувствата, и да правиш каквото си поискаш, и винаги да има извинение за теб, а ето ме мен с ум, надарен за всичко, и въпреки това съм прикована към потъващия кораб на непредотвратимия брак. Ако бях родена след сто години, по-друго щеше да е, но сега какво ме чака? Трябва да се омъжа, подразбира се от само себе си. И за кого? За повечето мъже съм прекалено умна, но за да привлека вниманието им, длъжна съм да сляза на тяхното равнище и да търпя покровителственото им отношение към интелектуалните ми способности. С всяка пропусната за женитба година шансовете ми за първокласен мъж намаляват. В най-добрия случай мога да избирам съпруг от един или два града и, естествено, да се омъжа в подобаваща среда. Разбираш ли — наклони се отново към него, — харесвам умните мъже, и красивите също, и едва ли някой държи повече от мен на индивидуалността. Ох, а само в един човек от петдесет мъждука някаква представа за това какво е сексът. Фройд и прочие са ми известни, но е гадно всяка истинска любов на тоя свят да бъде деветдесет и девет процента страст и капка ревност.
Млъкна тъй неочаквано, както и започна.
— Разбира се, права си — съгласи се Еймъри. — Това е една отблъскваща, но непреодолима сила и тя е част от скрития механизъм на цялото ни поведение. Все едно актьорите да разкрият техниката на сценичните ефекти! Почакай малко да проследя до края мисълта си…
Той замълча в потърси подходяща метафора. Бяха се изкачили върху скалистото плато и яздеха по пътя наляво.
— Разбираш ли, всеки се нуждае от мантия, с която да загръща тази сила. Посредствените умове, второразредните платоновци, прибягват до останките от рицарската романтика, разредена с викторианско умиление, а ние, които се смятаме за интелектуалци, я потуляме, преструвайки се, че е друга страна от нашата същност, която няма нищо общо с просветления ни разум. Мамим се с илюзията, че осъзнаването й напълно ни освобождава от нейното робство. А истината е, че сексът е стаен в сърцевината дори на нашите най-чисти абстрактни разсъждения, дотолкова пропити сме от него, че замъглява погледа ни… Сега мога и искам да те целуна… — Той се наведе от седлото към нея, но тя се отдръпна.
— Но аз не мога… не мога да се целувам с теб сега… аз съм по-чувствителна.
— Не си по-чувствителна, а по-глупава тогава — заяви той, силно подразнен. — Интелектът не е по-сигурна застраховка срещу секса от условното благоприличие…
— Кое тогава е? — избухна тя. — Католическата църква или максимите на Конфуций?
Еймъри я погледна, наистина слисан.
— Това ли е твоят чудодеен цяр? — извика тя. — О, значи и ти си стар лицемер. Като хилядите смръщени свещеници, които държат във вечно покаяние кретените италианци и неграмотните ирландци с бръщолевиците си за шестата и деветата заповед. Но това също е мантия, патос, духовен грим и панацеи. Аз ти казвам, няма бог, нито дори ограничено абстрактно добро, затова то трябва да бъде изнамерено от отделния човек за отделния човек, тук, зад високите бели чела като моето, но ти си твърде голям позьор, за да го признаеш. — Тя пусна поводите и се закани с малките си юмручета на звездите. — Ако има бог, нека сега ме порази, нека ме порази!
— Дрънкаш за бога като закоравял атеист — сряза я Еймъри. Неговият материализъм, който винаги е бил съвсем тъничка обвивка, се раздра по всички шевове от кощунствата на Елинор… Тя знаеше, че е така, и това че тя знаеше, го вбесяваше. — И както повечето интелектуалци, които не успяват да си намерят подходяща вяра — продължи той с леден той — като Наполеон, Оскар Уайлд и останалите от вашия тип, ти грозно ще виеш за свещеник на смъртния си одър.
Елинор дръпна тъй рязко поводите, че конят се изправи на задни крака и Еймъри закова до нея.
— Така ли мислиш? — В гласа й отекна безумие и той замръзна. — Така ли мислиш? Тогава гледай! Сега ще скоча от скалата!
И преди той да се опомни и да й попречи, тя обърна коня си и главоломно полетя към ръба на платото.
Той се завъртя и се спусна след нея, тялото му — леден блок, нервите — оглушително раздрънкани. Не можеше да я спре. Луната бе зад облак и конят сляпо щеше да скочи в пропастта. Тогава, на някакви си три-четири метра от края на скалата, тя нададе пронизителен писък и се хвърли настрани — откъсна се от коня, претърколи се два пъти и замря в гъстия храсталак почти на метър от бездната. С неистово цвилене конят полетя надолу. След миг Еймъри беше до Елинор и видя, че очите й са широко разтворени.
— Елинор! — изкрещя.
Тя не отговори, но устните й се размърдаха и изведнъж в очите й избиха сълзи.
— Елинор, ранена ли си?
— Не, мисля, че не съм — едва промълви тя и се разплака. — Конят ми загина ли?
— Боже мой, как иначе!
— Ох! — простена тя. — Мислех, че и аз съм полетяла. Не съм разбрала кога…
Той внимателно й помогна да се изправи на крака и я повдигна да се качи на неговото седло. Така си тръгнаха към къщи — Еймъри вървеше и водеше коня, а тя, отпусната напред върху шията му, горчиво ридаеше.
— В мен има жилка лудост — заекна тя, — два пътя досега съм правила подобни работи. Когато бях на единайсет години, майка ми… полудя… започна да буйства. Тогава живеехме във Виена…
По целия път на връщане, давейки се, тя разказва за себе си и заедно с луната любовта на Еймъри пое към бавен заник. Пред нейната врата по навик понечиха да се целунат за лека нощ, но тя не можа да се хвърли към прегръдката му, нито неговите ръце се протегнаха да я посрещнат, както в седмиците отпреди. Застинаха за миг, ненавиждащи се с горчива тъга. Но както бе обичал себе си в Елинор, така сега Еймъри мразеше само своето огледално отражение в нея. Техните измислени образи се пръснаха в бледото зазоряване като разтрошено стъкло. Звездите бяха угаснали отдавна, проплакваха само вихрите на вятъра и мълчанието между… но оголените души са най-клетото нещо на света и скоро той закрачи към къщи, разтворил духа си да поеме нова светлина с изгряващото слънце.
Стихотворение, което Елинор изпрати на Еймъри няколко години по-късно
Тук сме, смъртни, отвъд песента на водите,
шепнем, клокочим, понесли товар от лъчи —
сияйно дете е денят ни, притиснат в гърдите…
шепнем нечути, с безстрашни пред мрака очи.
Блуждаем сами… дали с блясъка бяхме сродени?
Дълбоко във времето Юни си пусна косата…
Обичахме сенки — неясни мистични гоблени,
през неподвижния въздух втъкани в тревата.
Това бе денят… а нощта друга приказка става,
бледен сън под сенки на светли дървета —
духове звездни, които са търсили слава,
шепнат за мир сред жалбите на ветровете,
шепнат за старите вери от дните разбити —
младостта е разменна монета за радости лунни:
това бе импулсът, езикът познат на душите,
това бе дългът ви платен на лихваря Юни.
Тук, в най-дълбокия сън, край води — няма случай
да се върнеш: не трябва да помниш, което изтича —
слънцето слънце да бе, да не пееше ручей,
ние сме заедно… сякаш… Така те обичах…
Но какво ни отне тази вечер, щом лятото мина
и ни върна пак вкъщи — ливадата бе подменена?
Какво се изсмя от безплътните в мрак детелини?
Боже!… Изплашен, ти трепна в съня си… простена…
Отминахме вече… пред ужаса днес сме архива.
Странен метал от звезда, изгряла над нас.
Неуморният смъртен лежи край водата, заспива,
тук, до това подменено объркано Аз…
Страхът ми е ехо: на Покоя аз бях дъщерята;
сега сме лица, гласове… а и те ще отекнат:
шепнем полулюбовта си отвъд песента на водата…
Младостта бе за лунната радост разменна монета.
Стихотворение, което Еймъри изпрати на Елинор и което той нарече „Лятна буря“
Плах вятър, вехнеща песен и листопади,
плах вятър и вехнещ смях отдалече…
и дъждове, над полетата — глас се обади…
Нашият облак сивокафяв се издига и бяга,
плъзга се в слънцето, пърха напред — повлече
своите братя. А сянка на гълъб пада
над гълъбарника; клоните — пълни с крила;
по долината, през викащите дървета,
по-тъмната буря полита — и въздушни тела,
носещи с новото дъх от потъналите морета,
и строен слаб гръм…
А аз се надявам…
чакам мъглите и дъждовете по-черни —
по-силния вятър, съдбовното було развяващ,
по-щастливия вятър в косите й…
Както вчера
той ме къса и учи, в задъхани струя ме блъсва —
буря — и вятърът, който познавам.
Имаше лято, когато ни капка не пръсва;
беше сезон от горещия вятър обвяван…
Сега отминаваш в мъглата… косата ти лъсва
в дъждовни вълни… с дива ирония в устни студени,
който отчаяна радост разкъсва —
от това беше сякаш по-зряла в началото с мене;
като двойник сега пред дъжда все напред се носиш,
над полето се носиш с цветята издухани, обезстъблени,
със стари надежди и с мъртви листа и любови все още —
като сън пребледняла, от старите дни изнурена.
(Шепоти ще пропълзяват сред мрака нарастващ…
вълна ще замре над горите.)
Нощта идва вече —
къса от нейните мокри гърди тази блуза плющяха
на дните, сълзиста по сънните хълми се свлече
върху зеления ужас коси да простре…
Любов към здрача… Любов към блестящото утро… Вечер…
ведри дървета… нетрепващи върхове…
Плах вятър и вехнещ смях отдалече…
Години след това, помислеше ли за Елинор, Еймъри сякаш чуваше отново стон на вятър и усещаше ледени острия да се забиват през сърцето му чак до гърба. В нощта, когато отяздиха до върха на хълма и видяха студената луна да препуска през облаците, той невъзвратимо изгуби още една част от себе си, а когато я изгуби, изгуби и способността си да жали за нея. Може да се каже, че с Елинор злото за последен път припълзя до Еймъри под маската на красотата. Елинор бе последното неземно тайнство, което диво го омая и пръсна душата му на отломки.
С нея въображението му вилнееше и тъкмо затова се изкачиха на най-високия хълм и гледаха как злата луна върлува над тях, защото знаеха, че виждат един в друг дявола. Елинор! Присъни ли се тя на Еймъри? След като отмина всичко, техните призраци продължиха играта си, но вдън душа и двамата се надяваха, че повече няма да се срещнат. Дали го претегляше безмерната тъга в очите й или собственото му отражение във великолепната яснота на ума й? Друго преживяване като това с Еймъри тя няма да изпита в живота си и ако прочете тези редове, ще каже: „И Еймъри не ще изпита друго преживяване като това с мен.“
Но няма да въздъхне, както и той няма да въздъхне.
Веднъж Елинор се опита да изрази духа на случилото се върху хартия:
И вехненето на нещата
ще се забравя…
като нас…
Мечтите със снега се стапят…
Сънят създава
този час:
денят, от радост озарен,
реален, но и наш си — личен,
щом пак се срещнем — ще е ден
най-безразличен.
Сълза от нас не ще изплува
за светлината,
нито жал
за спомена, че те целувах —
ни в тишината
оживял
ще може призрак стар да скита,
да движи тъмното море…
Сред пяна образите скрити
не ще съзрем.
Скараха се страшно, защото Еймъри твърдеше, че „море“ и „съзрем“ не могат да се използуват като рима. А после Елинор измисли част от друго стихотворение, за което не можа да намери начало:
…Прехожда мъдростта… а дните влачат
вълни от нова мъдрост… Възрастта ни е
на път към старата — напразно плачем:
няма познание.
Елинор буйно ненавиждаше Мериланд. Тя принадлежеше към най-старото от старите семейства в околията Рамили и живееше с дядо си в грамадна мрачна къща. Родена бе и бе отраснала във Франция… Но аз сякаш ме започвам както трябва. И ще опитам друго начало.
Както обикновено, Еймъри се отегчаваше на село. Излизаше на дълги разходки сам — бродеше покрай царевични ниви, декламираше на глас „Улалюм“ и при-ветстваше Едгар По за пропиването му до смърт сред усмихнатото благополучие. Един следобед се зашля няколко мили навътре по непознат път, после се подведе по лошия съвет на някаква негърка, свърна през една гора… и окончателно се загуби. Тъкмо тогава прелитаща буря реши да се изсипе, за огромна негова досада небето почерня като смола и през дърветата, ненадейно преобразени в стаени привидения, заплющя дъжд. От далечината се затъркаля гръм, злокобно изтрещя в дефилето и се разпиля в заглъхващи откоси през гората. Той се препъваше като ослепял напред, душеше за излаз, докато накрая през мрежата от преплетени клонаци зърна процеп сред дърветата, където нескончаемите мълнии осветяваха открито пространство. Прибяга до окрайнината на гората и се подвоуми дали да прекоси полето, за да подири подслон в къщата, белязана от светещата точица в дъното му. Беше само пет и половина, но той виждаше едва на десет крачки пред себе си, освен когато светкавиците оголваха всичко наоколо в ярки и страшни очертания.
Внезапно странни звуци достигнаха слуха му. Песен на нисък дрезгав глас, момичешки глас, и който и да пееше, намираше се някъде съвсем наблизо. Година по-рано той навярно би се разсмял или би се разтреперал, но в неспокойствието на насъщния момент само спря и се заслуша, като остави думите да проникват в съзнанието му:
Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.
Нова мълния раздра небето, но пеенето продължи без трепване в гласа. Очевидно момичето бе някъде в полето и гласът като че ли неясно долиташе от купата сено на двайсетина крачки пред него.
После замлъкна. Замлъкна и отново подхвана странното песнопение, което се възнасяше нагоре, потрепваше във въздуха и падаше, преляло се с дъжда:
И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега си спомням с тъга
и плача…46
— Кой е тоя дявол в околията Рамили — възнегодува Еймъри, — дето му е скимнало да изпълнява Верлен по собствена мелодия на една прогизнала купа сено?
— Има ли някой? — обади се гласът, неразтревожен ни най-малко — Кой си ти? Манфред, свети Христофор или кралица Виктория?
— Аз съм Дон Жуан! — импулсивно изкрещя Еймъри, надвиквайки бученето на дъжда и вятъра.
От купата сено прозвуча възторжен писък.
— Зная кой си — ти си русокосото момче, което обича „Улалюм“, познах те по гласа.
— Как да се кача? — извика той от подножието на купата сено, където, мокър до кости, вече бе се озовал. Откъм върха се появи една глава — беше тъй тъмно, че Еймъри успя да различи само перчем влажна коса и две очи, светещи като на котка.
— Изтичай назад — долетя гласът. — Засили се и скочи, а аз ще ти подам ръка. … не, не оттук, от другата страна.
Той последва упътването и когато се разтегна нагоре, до колене нагазил в сеното, една малка бяла ръка се протегна, стисна неговата и му помогна да се добере до високото.
— Ето те и теб, Жуане — посрещна го, извисила глас, жената с мокрите коси. — Ще минем и без „дон“-а, нали?
— Палецът ти е също като моя! — възкликна той.
— А ти държиш ръката ми, което е опасно, преди да си видял лицето ми.
Той я пусна мигновено.
Сякаш в отговор на негова молитва блесна светкавица и той жадно впи очи в тази, която седеше до него в мокрото сено на десет стъпки от земята. Но тя бе прикрила лицето си и той зърна само едно тъничко телце, тъмни, влажни, късо подстригани коси и нежни бели ръце с палци, извити назад като неговите.
— Седни — учтиво му предложи тя, когато мракът отново ги обгърна. — Ако се наместиш в тази хралупа точно срещу мен, ще ти подам половината от мушамата си, която ми служеше за непромокаема палатка, преди така грубо да нарушиш уединението ми.
— Поканен бях — весело отби нападката й Еймъри. — Сама ме покани, знаеш го прекрасно.
— Дон Жуан винаги успява да обърне нещата в своя полза — отвърна тя през смях, — но аз няма да те наричам повече така, защото косата ти е русочервеникава. По-добре ми издекламирай „Улалюм“, а аз ще съм Психея, твоята душа.
Еймъри засия, щастливо невидим през пелената от вятър и дъжд. Седяха един срещу друг в неголяма кухина в сеното, отчасти покрити с мушамата, а за останалото грижа имаше дъждът. Еймъри правеше отчаяни усилия да огледа Психея, но за зла воля светкавицата не благоволяваше да се яви и той чакаше, изгарящ от нетърпение. Господи! А ако не е красива, ако е четирийсетгодишна и е най-обикновена, боже мой! А я си представи, представи си само, че е луда. Но нещо му подсказваше, че последното предположение е недостойно. Провидението му изпращаше момиче, за да се разтуши, както бе пращало на Бенвенуто Челини мъже, за да ги убива, а той седи и гадае дали момичето не е лудо само защото така изцяло съвпада с неговото настроение.
— Не съм — промълви тя.
— Какво не си?
— Луда. Аз не си помислих, че си луд, когато те видях за първи път, така че не е честно ти да си го мислиш за мен.
— Откъде, по дяволите…
От мига, в който се срещнаха, Елинор и Еймъри можеха да подхванат „тема“, да замълчат, продължавайки мислите си наум, да произнесат след десет минути нещо на глас и да открият, че разсъжденията им са следвали една и съща пътека и са ги довели до сходни заключения, които на други хора биха изглеждали съвсем несвързани с първата мисъл.
— Кажи ми — попита я разпалено, като се наведе напред, — откъде знаеш за „Улалюм“, откъде знаеш какъв е цветът на косата ми? Как се казваш? Какво правиш тук? Отговори ми веднага на всичко!
Тогава блесна светкавица и сиянието отскочи надалеч, а той видя Елинор и за пръв път се взря в тия нейни очи. О, тя бе великолепна — бледа кожа с цвят на мрамор в звезден зрак, тънки вежди и очи, искрящи като зелени изумруди в ослепителното лъчение. Вещица на около деветнайсет, отсъди, едновременно зорка и мечтателна, с бледо очертана горна устна, пленително издаваща женската й слабост. Дъхът му спря и той облегна гръб назад о стената от сено.
— Сега вече ме видя — спокойно рече тя — и сигурно ще кажеш, че зелените ми очи прегарят мозъка ти.
— Какъв е цветът на косата ти? — попита я напрегнато. — Подстригана е късо, нали така?
— Да, подстригана е. Не знам какъв е цветът й — отвърна, потънала в мислите си, — безброй мъже са ме питали същото. Вероятно цветът й е неопределен, никой не се заглежда в косата ми за дълго. Но виж, очите ми са красиви, нали? Каквото и да кажеш, зная, че очите ми са красиви.
— Отговори на въпросите ми, Магдалена.
— Не ги запомних всичките… и не се казвам Магдалена, името ми е Елинор.
— Трябваше да се досетя. Приличаш на Елеонора — външността ти е като на Елеонора. Разбираш какво имам предвид.
Смълчаха се и се заслушаха в дъжда.
— Водата се стича във врата ми, братко по безумство — съобщи след време тя.
— Отговори ми на въпросите.
— Добре — казвам се Елинор Савидж. Живея в голяма стара къща на миля оттук по пътя. Най-близкият ми родственик, за когото мога да уведомя, е дядо ми — Рамили Савидж. Височина пет фута и четири инча, номер на часовника — три хиляди и седемдесет и седем. Нос — деликатно орлов, нрав — бесен…
— А мен — прекъсна я Еймъри — къде си ме виждала?
— Охо, значи си от ония мъже — отвърна тя надменно, — които трябва да налагат себе си като тема за разговор. Заповядай тогава, момчето ми, миналата седмица, както се печах на слънце зад един жив плет, чувам, че по пътя се задава мъж, който говори следното с приятно самодоволен глас:
„И когато нощта бе съвсем състарена,
а часовникът звезден клонеше към ден,
появи се от мъглявината стопена един блясък,
на края на пътя роден.“
Така че аз се ококорих над плета, но неизвестно защо, ти вече бе хукнал да бягаш и видях само прелестния ти тил. „Аха — казах си, — ето един мъж, по когото много от нас биха въздишали“… и така нататък в най-добрия ми ирландски…
— Разбрах — прекъсна я Еймъри. — А сега се върни към себе си.
— Добре. Аз съм от тия хора, които вървят през живота и раздават на другите вълнение, но самата аз почти не получавам, освен ако сама не го припиша на мъжете и нощи като тая. Имам обществената смелост да изляза на сцената, но не ми достига енергия за това. Нямам търпение да пиша книги и още не съм срещнала мъжа, с когото бих сключила брак. Но няма значение, все още съм само на осемнайсет.
Постепенно бурята утихваше и само призрачните тласъци на вятъра огъваха купата най-напред в една посока, а после мрачно я връщаха в другата. Еймъри беше в транс. Осезаваше безценността на всеки миг. Никога преди не бе срещал момиче като нея и никога нямаше да я възприеме както в този час. Не се чувстваше като действащо лице от пиеса, което би било естествено в тъй необикновена ситуация — не, изпитваше усещане, че се е завърнал у дома.
— Току-що стигнах до съдбовно решение — каза Елинор след кратко мълчание — и тъкмо затова съм тук, което дава отговор на още един от твоите въпроси. Преди малко реших, че не вярвам в безсмъртието!
— Така ли? Колко банално!
— Ужасно банално — съгласи се тя, — но въпреки това гнетящо, изтъркано, противно гнетящо. Дойдох тук, за да се измокря — като мокра кокошка. Мокрите кокошки винаги се отличават със съвършена яснота на мисленето — заключи тя.
— Продължавай — любезно я подкани Еймъри.
— Ами… не се страхувам от тъмно, затова нахлузих мушамата и гумените си ботуши и излязох. Разбираш ли, по-рано много се страхувах да кажа, че не вярвам в бога — нали мълнията щеше да ме порази, — а ето сега съм тук и тя, разбира се, не ме е ударила, но главното е, че този път вече не се боях от нея за разлика от миналата година, когато бях поклонничка на християнската наука47. Така доказах сама на себе си, че съм материалистка, и се сродявах със сеното, когато ти излезе от гората и замръзна в края й, уплашен до смърт.
— От какво да съм уплашен, малка негоднице! — възмути се Еймъри.
— От себе си! — викна тъй високо тя, че той подскочи. Тя плесна с ръце и се разсмя. — Видя ли, видя ли! Гузното съзнание — убий го, както сторих аз! Елинор Савидж, материолог — няма да подскачаш, няма да се стряскаш, ще стигаш навреме…
— Но аз не мога без душата си — възрази той. — Не мога да бъда само рационален и не искам да бъда просто молекулярен.
Тя се наклони напред, впи в него пламналите си очи и прошепна с някаква особена романтична безвъзвратност:
— И аз така си мислех, Жуане, страхувах се, че е така — ти си сантиментален. Не си като мен. Аз съм една малка романтична материалистка.
— Не съм сантиментален — аз също съм не по-малко романтичен от теб. Не знам дали ти е известно, но сантименталният човек си въобразява, че мигът ще бъде вечен, а романтикът отчаяно вярва, че не е така.
(Това бе едно от старите разграничения на Еймъри.)
— Парадокси. Тръгвам си — каза тъжно тя. — Я да слезем от сеното и да повървим до кръстопътя заедно.
Смъкнаха се бавно от гнездото си. Тя не му позволи да й помогне, махна му да се отстрани, грациозно тупна в меката кал и се помая, клекнала за миг, като се надсмя над себе си. После скочи на крака, мушна ръката си в неговата и тръгнаха на пръсти през полето, прескачайки от една на друга сушина. От локвите сякаш искреше неземна отрада, защото луната бе изгряла, а бурята бе препуснала към западния край на Мериланд. Всеки път, когато рамото на Елинор докоснеше неговото, той усещаше как ръцете му изстиват от смъртен страх да не изпусне осенената четка, с която въображението му рисуваше от нея вълшебства. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, както правеше по-късно по време на техните разходки — тя беше пир и прокоба и той пожела съдбата да го бе обрекла да седи до края на дните си в купа сено и да гледа живота през нейните зелени очи. Тази вечер се извиси езическото в него и когато тя се разтопи, сиво-синкаво привидение в далечината на пътя, от глъбините на полята се надигна пеене и озвъни връщането му до къщя. Цяла нощ летни пеперуди прехвърчаха навътре и навън през прозореца на Еймъри. Цяла нощ могъща, усилваща се музика люля в мистичен блян сребревината, а той лежа буден в лъчистия мрак.
Септември
Еймъри си избра стрък трева и методично го задъвка.
— Никога не се влюбвам през август, нито през септември — започна той.
— Кога тогава?
— По Коледа или Великден. Аз съм литургически поклонник.
— Великден! — Тя смръщи нос. — Уф! Пролет в корсет!
— Няма как Великден да не е скучен на пролетта. Великден приглажда къдриците си и носи строги костюми.
О, ти най-пъргав, сандалите връзвай.
Над ходилата разкошни и бързи —
тихо издекламира Елинор, а после добави: — За есента Денят на вси свети сигурно е по-добър от Деня на благодарността.
— Много по-добър, а на зимата чудесно отговаря коледната вечер, но лятото…
— Лятото си няма празник — изпревари го тя. — И ние с теб не можем да изкараме една лятна любов. Толкова много хора са я опитвали, че изразът е станал нарицателен. Лятото е само неизпълненото обещание на пролетта, измамник, заел мястото на топлите уханни нощи, които бленувам през април. Тъжно годишно време от живота без растеж… Време без празник.
— А Четвърти юли? — закачливо я подсети Еймъри.
— Не ставай смешен! — смъмра го тя с унищожителен поглед.
— Добре, кой може да изпълни обещанието на пролетта?
Тя се замисли.
— О, навярно раят, ако го има — отвърна след време, — някакъв езически рай… Би следвало ти да си материалист — добави най-неподходящо.
— Защо?
— Защото много приличаш на портретите на Рупърт Брук.
В някаква степен от момента, в който се запозна с Елинор, Еймъри се опитваше да подражава на Рупърт Брук. Неговите думи, отношението му към живота, към нея, към себе си — всичко това бе отражение на литературните настроения на починалия англичанин. Елинор често сядаше в тревата, вятърът лениво си играеше с късо подстриганата й коса, а гласът й дрезгавееше, докато пробягваше целия цикъл от „Гранчестър“ до „Уайкики“48. В поетичното четене на глас Елинор влагаше дълбока страст. Близостта им, не само духовната, но и физическата, сякаш бе по-пълна, когато четяха, отколкото когато тя се намираше в обятията му, а това се случваше често, защото от пръв поглед те почти се влюбиха. Но беше ли способен Еймъри сега на обич? Както винаги той можеше за половин час да препусне през цялата скала на чувствата, но дори в миговете, когато се отдаваха без остатък на въображението си, знаеше, че никой от двамата не може да обича, както бе обичал той преди. И затова, струва ми се, се обърнаха към Брук, Суинбърн и Шели. Шансът им беше в това да придадат на всичко красота и завършеност, богатство и фантазия. Трябваше да пуснат нежни златисти ластари от неговото въображение към нейното, за да заменят голямата дълбока любов, която никога не е била тъй близо и никога тъй недостижима като сън.
Обичаха да четат и препрочитат стихотворението на Суинбърн „Тържеството на времето“ и едно четиристишие от него звънтеше после в паметта му всеки път, когато в топли нощи виждаше светулки да блуждаят сред смрачени дървета и чуваше монотонен хор на жаби. Тогава Елинор сякаш изгряваше от мрака, заставаше до него и нейният гърлен глас с тембър на приглушени барабани повтаряше:
Струва ли си да плачем, да летят часовете
само в скръб за нещата досега овехтели —
за безплодна черупка, за повехнало цвете,
за дела въздържани и мечти отлетели?
Официално те се запознаха два дена по-късно и неговата леля му разказа историята й. Семейство Рамили се състоеше от двама души: стария мистър Рамили и неговата внучка Елинор. Тя бе живяла във Франция с неспокойната си майка, която, представи си Еймъри, сигурно бе приличала на неговата Биатрис, а след смъртта й се бе завърнала в Америка и заживяла в Мериланд. Отначало се заселила в Болтимор при един свой чичо ерген и се наложила да даде първия си бал, откриващ пътя кьм светския живот, още на седемнайсет години. Изкарала една бясна зима, а през март дошла на село след жестока разправия с всички свои болтиморски роднини, у които разбунила люто недоволство. Около нея се завъртяла доста разпусната компания — наливали се с алкохол в лимузини и се държали недопустимо пренебрежително и отвисоко с по-възрастните люде, а Елинор, с дързост, силно напомняща за големите булеварди, повеждала не една невинна душа, още излъчваща мириса на колежанската скамейка, по пътеките на бохемската разюзданост. Когато работата стигнала до ушите на чичо й — позабравил миналото си разгулник от една по-лицемерна епоха, — се разразила семейна сцена, от която Елинор излязла победена, но непокорена и негодуваща, за да потърси пристан при дядо си, който бродеше из околността, достигнал границата на старческото слабоумие. Това е всичко, което научи за нейната история, останалото тя му разказа сама, но по-късно.
Често отиваха да плуват и докато мързеливо се отпускаше във водата, Еймъри изключваше всички мисли от съзнанието си и лелееше само образа на трепкащи в омара пъстробагрени земи под слънце, ручащо през пияни от вятър дървета. Може ли човек да мисли, да се измъчва, да прави каквото и да е, освен да се плиска, гмурка и люлее на ръба на времето, когато гаснат месеците на цветята. Нека дните се изнизват — тъгата, спомените, болката отново да се пръкват някъде навън, но тук, още веднъж преди да тръгне на срещата си с тях, той искаше да се остави на течението и да бъде мил.
Имаше дни, в които Еймъри недоволстваше, задето животът се бе преобразил от плавно придвижване по прав път, простиращ се през съзвучно преливащи пейзажи чак до хоризонта, във върволица от бързо сменящи се несвързани сцени — две години на пот и кръв, нелепият бащински инстинкт, внезапно пробуден в него от Розалинд; получувствената, полуневротична напрегнатост на тази есен с Елинор. Той усещаше, че ще му трябва дълго време, по-дълго, отколкото изобщо някога щеше да намери, за да подреди тези тягостни снимки в албума на своя живот. Сякаш за половин час от своята младост той бе приседнал до банкетна маса и се опитваше да се наслади на пищни епикурейски блюда.
Даде си мъгляво обещание, че някой ден единството ще се роди. Месеци наред живя с усещането, че ту го носи реката на любовта и запленението, ту го засмукват водовъртежи, а във водовъртежите нямаше сили да мисли, искаше само да го подхване гребенът на нова вълна и отново да го понесе надалеч.
— Как си схождат безнадеждно издъхващата есен и нашата любов! — каза тъжно Елинор един ден, когато лежаха на брега, а от тях се стичаше вода.
— Циганското лято на нашите сърца — вмъкна той.
— Кажи ми — попита го тя най-после, — светла ли беше или тъмна?
— Светла.
— По-красива ли беше от мен?
— Не знам — отсече Еймъри.
Късно една вечер, когато се разхождаха, луната изплува и заля със смазващо великолепие земната градина, превърна я в царство на феи, където Еймъри и Елинор, бледи ефирни същества, въплътиха вечната красота в причудлива самодивска любовна игра. От лунния купол те свърнаха в петнистия мрак на някаква беседка, оплетена в диви лози, която насищаха тъй скръбни ухания, сякаш прозвънваше музика.
— Запали клечка кибрит — прошепна тя. — Искам да те видя.
„Драс!“ Лумване!
Нощта и разпуканите стволове на дърветата бяха като театрален декор и това, че се намираше тук с Елинор, въздушна и недействителна, се стори на Еймъри необяснимо познато. Помисли си как само миналото ни изглежда странно и невероятно. Кибритената клечка угасна.
— Тъмно е като в рог.
— Сега сме само гласове — пошушна Елинор, — слаби самотни гласове. Запали друга.
— Беше ми последната.
Изведнъж той я грабна в прегръдката си.
— Ти си моя, знаеш, че си моя! — извика диво… Луната се прокрадна през лозовите вейки и заслуша… светулките се спряха в шепота им, сякаш да откъснат погледа му от великолепието, сплело техните очи.
Краят на лятото
— „В тревите вятърът не вие, не вие вятър… от своите тайни вирове водата пие с огледалата си луната — погребва златен знак в студена литургия“ — напевно издекламира Елинор на дърветата, образуващи скелета на нощното тяло. — Призрачно е тук, нали? Я да пресечем гората и да намерим тайните вирове, ако можеш да водиш коня си, без да се препъва.
— Минава един часът след полунощ и ще видиш сто дяволи, докато стигнеш там — възпротиви се той, — а и твърде малко разбирам от коне, та да разседлавам после моя в абсолютна тъмнина.
— Не дрънкай глупости — най-неочаквано прошепна тя, след което се наклони от седлото си и лениво го потупа с дръжката на камшика. — Можеш да оставиш дъртата си кранта в нашата конюшня, а утре аз ще ти я пратя.
— Но утре в седем сутринта чичо трябва да ме изпрати на гарата точно с тая дърта кранта.
— Хайде, не разваляй удоволствието… и запомни, че си склонен към нерешителност, която ти пречи да бъдеш светлината на моя живот.
Еймъри доближи коня си до нейния, наклони се и сграбчи ръката й.
— Кажи, че съм решителен, иначе те смъквам от коня ти и те слагам да яздиш зад мен.
Тя го погледна, усмихна се и възбудено поклати глава.
— Хайде де!… Впрочем недей! Защо най-вълнуващите неща винаги са свързани с разни неудобства като например борбата, търсенето и ските в Канада? Впрочем май не съм ти казала — предстои ни да изкачим Харпъровото възвишение. Струва ми се, че по нашата програма това ще стане около пет часа.
— Ти си истински малък дявол — изръмжа Еймъри. — Ще ме държиш буден цяла нощ, а утре ще трябва да дремя във влака като емигрантски черноработник по целия път до Ню Йорк.
— Шшшт! Някой идва по пътя… да тръгваме! Е-хеееей!
И с този вик, пораждащ вълна от тръпки по гърба на окъснелия пътник, тя насочи коня си към гората, а Еймъри бавно я последва, както я бе следвал ден след ден през последните три седмици.
Лятото си бе отишло, но той бе посветил тези дни на Елинор — наблюдаваше я как, същински лек и грациозен Манфред, гради свои кули от мисъл и фантазия и как пие до дъно наслада от престорената темпераментност на юношеството, а на масата по време на обед двамата заедно съчиняваха стихове.
Когато Суетата целуна Суетата, а оттогава има щастливи сто лета, той в размисъл за нея, пред всички на земята, очите й римува с живота и смъртта.
„Във времето ще трае спасена любовта ми!“ — той каза… но накрая с дъха му отлетя и Красотата вечна, че влюбените двама, когато си отидат — отива си и тя…
Умът му беше вечен, очите й не бяха. Изкуството бе вечно, но къдрите й — не.
„И който на куплета ще учи занаята, да спре, ако е мъдър, пред мъдрия сонет“… Тъй всички мои думи (най-истинските даже) теб могат да възпяват през хиляди лета, но кой ли ще узнае, че си била, да кажем, ти на един следобед самата Красота.
Еймъри написа това един ден, замислен за безразличието, с което се отнасяме към „Смуглата лейди от сонетите“, и за това, че я помним далеч не такава, каквато е искал да я обезсмърти великият бард. Защото след като е творил с такова божествено отчаяние, желанието на Шекспир трябва да е било тази жена да остане жива навеки… а днес за нас тя не представлява интерес… Иронията е в това, че ако за него поезията е била по-ценна от жената, сонетът щеше да е само очебийно подражателна реторика и след двайсет години никой нямаше да го чете…
Тази нощ Еймъри беше за последен път с Елинор. Тръгваше си заранта и се бяха уговорили да направят дълги прощална разходка с коне на хладна лунна светлина. Беше му казала, че иска да говорят, да разсъждава разумно (тя имаше предвид да позира на воля) може би за последен път в живота си. Така навлязоха в гората и яздиха половин час почти без дума да отронят, ако не се смятат нейните прошепнати „Дявол да те вземе!“, с които удостояваше нахалните драки — а шепнеше проклятията си, както никое друго момиче на света никога нямаша да ги прошепне. После започнаха да се изкачват по Харпъровото възвишение и пуснаха уморените коне кротко да вървят.
— Господи, колко е тихо тук! — промълви Елинор. — Много по-самотно, отколкото в гората.
— Мразя гората! — произнесе Еймъри и потрепера. — Мразя всякакви листа и храсталаци нощем. Виж колко е просторно тук и колко е леко на духа.
— Дълго изкачване по дълго нагорнище.
— Окъпано в студена лунна светлина.
— И най-важното — ти и аз.
Нощта бе тиха, правият път пред тях, който извеждаше до края на стръмнината, рядко познаваше стъпки независимо от часа. Случайна негърска колиба, сребристо сивееща в набразденото от скалните сенки лунно сияние, изръбваше тук-там дългата ивица гола земя. Отзад чернееше лентата на гората — тъмна глазура върху бяла торта, напред се обтягаше високият заострен хоризонт. Стана още по-студено — дотолкова, че в тях се вгнезди мраз и пропъди от паметта им всички топли нощи.
— Краят на лятото — каза тихо Елинор, — Чуй копитата на конете ни — чат-чат-ч-чат. Случвало ли ти се е да те сполети такава трескавост, че всички звуци да се раздробят на порои „чат-чат-чат“, докато си готов да се закълнеш, че цялата вечност се е пръснала на безброй початквания? Така се чувствам аз сега — звуци от копита на стари коне… Струва ми се, че конете и часовниците се отличават от нас само по това. Човек не може да живее „чат-чат-чат“, без да изгуби разсъдъка си.
Задуха леден вятър, Елинор се загърна в наметката си и потрепери.
— Много ли ти е студено? — попита я Еймъри.
— Не, мисля си за себе си, за старата си черна същност, истинската, чиято изначална честност ме предпазва от крайната проклетия, като ме принуждава да осъзнавам собствените си грехове.
Яздеха нагоре покрай ръба на скалата и Еймъри погледна встрани. На около трийсет метра долу в ниското, там, където урвата срещаше равнината, чернееше малка река, пробождана от искренето на бързата вода.
— Гаден, гаден овехтял свят! — неочаквано избухна Елинор. — И най-жалкото нещо в него съм аз. Ох, защо съм момиче? Защо не съм глупава?… Погледни себе си, ти си по-глупав от мен, не много, но все пак, а можеш на воля да лудуваш и когато ти омръзне, да отидеш на друго място и отново да лудуваш, да се развличаш с момичета, без да се уплиташ в мрежите на чувствата, и да правиш каквото си поискаш, и винаги да има извинение за теб, а ето ме мен с ум, надарен за всичко, и въпреки това съм прикована към потъващия кораб на непредотвратимия брак. Ако бях родена след сто години, по-друго щеше да е, но сега какво ме чака? Трябва да се омъжа, подразбира се от само себе си. И за кого? За повечето мъже съм прекалено умна, но за да привлека вниманието им, длъжна съм да сляза на тяхното равнище и да търпя покровителственото им отношение към интелектуалните ми способности. С всяка пропусната за женитба година шансовете ми за първокласен мъж намаляват. В най-добрия случай мога да избирам съпруг от един или два града и, естествено, да се омъжа в подобаваща среда. Разбираш ли — наклони се отново към него, — харесвам умните мъже, и красивите също, и едва ли някой държи повече от мен на индивидуалността. Ох, а само в един човек от петдесет мъждука някаква представа за това какво е сексът. Фройд и прочие са ми известни, но е гадно всяка истинска любов на тоя свят да бъде деветдесет и девет процента страст и капка ревност.
Млъкна тъй неочаквано, както и започна.
— Разбира се, права си — съгласи се Еймъри. — Това е една отблъскваща, но непреодолима сила и тя е част от скрития механизъм на цялото ни поведение. Все едно актьорите да разкрият техниката на сценичните ефекти! Почакай малко да проследя до края мисълта си…
Той замълча в потърси подходяща метафора. Бяха се изкачили върху скалистото плато и яздеха по пътя наляво.
— Разбираш ли, всеки се нуждае от мантия, с която да загръща тази сила. Посредствените умове, второразредните платоновци, прибягват до останките от рицарската романтика, разредена с викторианско умиление, а ние, които се смятаме за интелектуалци, я потуляме, преструвайки се, че е друга страна от нашата същност, която няма нищо общо с просветления ни разум. Мамим се с илюзията, че осъзнаването й напълно ни освобождава от нейното робство. А истината е, че сексът е стаен в сърцевината дори на нашите най-чисти абстрактни разсъждения, дотолкова пропити сме от него, че замъглява погледа ни… Сега мога и искам да те целуна… — Той се наведе от седлото към нея, но тя се отдръпна.
— Но аз не мога… не мога да се целувам с теб сега… аз съм по-чувствителна.
— Не си по-чувствителна, а по-глупава тогава — заяви той, силно подразнен. — Интелектът не е по-сигурна застраховка срещу секса от условното благоприличие…
— Кое тогава е? — избухна тя. — Католическата църква или максимите на Конфуций?
Еймъри я погледна, наистина слисан.
— Това ли е твоят чудодеен цяр? — извика тя. — О, значи и ти си стар лицемер. Като хилядите смръщени свещеници, които държат във вечно покаяние кретените италианци и неграмотните ирландци с бръщолевиците си за шестата и деветата заповед. Но това също е мантия, патос, духовен грим и панацеи. Аз ти казвам, няма бог, нито дори ограничено абстрактно добро, затова то трябва да бъде изнамерено от отделния човек за отделния човек, тук, зад високите бели чела като моето, но ти си твърде голям позьор, за да го признаеш. — Тя пусна поводите и се закани с малките си юмручета на звездите. — Ако има бог, нека сега ме порази, нека ме порази!
— Дрънкаш за бога като закоравял атеист — сряза я Еймъри. Неговият материализъм, който винаги е бил съвсем тъничка обвивка, се раздра по всички шевове от кощунствата на Елинор… Тя знаеше, че е така, и това че тя знаеше, го вбесяваше. — И както повечето интелектуалци, които не успяват да си намерят подходяща вяра — продължи той с леден той — като Наполеон, Оскар Уайлд и останалите от вашия тип, ти грозно ще виеш за свещеник на смъртния си одър.
Елинор дръпна тъй рязко поводите, че конят се изправи на задни крака и Еймъри закова до нея.
— Така ли мислиш? — В гласа й отекна безумие и той замръзна. — Така ли мислиш? Тогава гледай! Сега ще скоча от скалата!
И преди той да се опомни и да й попречи, тя обърна коня си и главоломно полетя към ръба на платото.
Той се завъртя и се спусна след нея, тялото му — леден блок, нервите — оглушително раздрънкани. Не можеше да я спре. Луната бе зад облак и конят сляпо щеше да скочи в пропастта. Тогава, на някакви си три-четири метра от края на скалата, тя нададе пронизителен писък и се хвърли настрани — откъсна се от коня, претърколи се два пъти и замря в гъстия храсталак почти на метър от бездната. С неистово цвилене конят полетя надолу. След миг Еймъри беше до Елинор и видя, че очите й са широко разтворени.
— Елинор! — изкрещя.
Тя не отговори, но устните й се размърдаха и изведнъж в очите й избиха сълзи.
— Елинор, ранена ли си?
— Не, мисля, че не съм — едва промълви тя и се разплака. — Конят ми загина ли?
— Боже мой, как иначе!
— Ох! — простена тя. — Мислех, че и аз съм полетяла. Не съм разбрала кога…
Той внимателно й помогна да се изправи на крака и я повдигна да се качи на неговото седло. Така си тръгнаха към къщи — Еймъри вървеше и водеше коня, а тя, отпусната напред върху шията му, горчиво ридаеше.
— В мен има жилка лудост — заекна тя, — два пътя досега съм правила подобни работи. Когато бях на единайсет години, майка ми… полудя… започна да буйства. Тогава живеехме във Виена…
По целия път на връщане, давейки се, тя разказва за себе си и заедно с луната любовта на Еймъри пое към бавен заник. Пред нейната врата по навик понечиха да се целунат за лека нощ, но тя не можа да се хвърли към прегръдката му, нито неговите ръце се протегнаха да я посрещнат, както в седмиците отпреди. Застинаха за миг, ненавиждащи се с горчива тъга. Но както бе обичал себе си в Елинор, така сега Еймъри мразеше само своето огледално отражение в нея. Техните измислени образи се пръснаха в бледото зазоряване като разтрошено стъкло. Звездите бяха угаснали отдавна, проплакваха само вихрите на вятъра и мълчанието между… но оголените души са най-клетото нещо на света и скоро той закрачи към къщи, разтворил духа си да поеме нова светлина с изгряващото слънце.
Стихотворение, което Елинор изпрати на Еймъри няколко години по-късно
Тук сме, смъртни, отвъд песента на водите,
шепнем, клокочим, понесли товар от лъчи —
сияйно дете е денят ни, притиснат в гърдите…
шепнем нечути, с безстрашни пред мрака очи.
Блуждаем сами… дали с блясъка бяхме сродени?
Дълбоко във времето Юни си пусна косата…
Обичахме сенки — неясни мистични гоблени,
през неподвижния въздух втъкани в тревата.
Това бе денят… а нощта друга приказка става,
бледен сън под сенки на светли дървета —
духове звездни, които са търсили слава,
шепнат за мир сред жалбите на ветровете,
шепнат за старите вери от дните разбити —
младостта е разменна монета за радости лунни:
това бе импулсът, езикът познат на душите,
това бе дългът ви платен на лихваря Юни.
Тук, в най-дълбокия сън, край води — няма случай
да се върнеш: не трябва да помниш, което изтича —
слънцето слънце да бе, да не пееше ручей,
ние сме заедно… сякаш… Така те обичах…
Но какво ни отне тази вечер, щом лятото мина
и ни върна пак вкъщи — ливадата бе подменена?
Какво се изсмя от безплътните в мрак детелини?
Боже!… Изплашен, ти трепна в съня си… простена…
Отминахме вече… пред ужаса днес сме архива.
Странен метал от звезда, изгряла над нас.
Неуморният смъртен лежи край водата, заспива,
тук, до това подменено объркано Аз…
Страхът ми е ехо: на Покоя аз бях дъщерята;
сега сме лица, гласове… а и те ще отекнат:
шепнем полулюбовта си отвъд песента на водата…
Младостта бе за лунната радост разменна монета.
Стихотворение, което Еймъри изпрати на Елинор и което той нарече „Лятна буря“
Плах вятър, вехнеща песен и листопади,
плах вятър и вехнещ смях отдалече…
и дъждове, над полетата — глас се обади…
Нашият облак сивокафяв се издига и бяга,
плъзга се в слънцето, пърха напред — повлече
своите братя. А сянка на гълъб пада
над гълъбарника; клоните — пълни с крила;
по долината, през викащите дървета,
по-тъмната буря полита — и въздушни тела,
носещи с новото дъх от потъналите морета,
и строен слаб гръм…
А аз се надявам…
чакам мъглите и дъждовете по-черни —
по-силния вятър, съдбовното було развяващ,
по-щастливия вятър в косите й…
Както вчера
той ме къса и учи, в задъхани струя ме блъсва —
буря — и вятърът, който познавам.
Имаше лято, когато ни капка не пръсва;
беше сезон от горещия вятър обвяван…
Сега отминаваш в мъглата… косата ти лъсва
в дъждовни вълни… с дива ирония в устни студени,
който отчаяна радост разкъсва —
от това беше сякаш по-зряла в началото с мене;
като двойник сега пред дъжда все напред се носиш,
над полето се носиш с цветята издухани, обезстъблени,
със стари надежди и с мъртви листа и любови все още —
като сън пребледняла, от старите дни изнурена.
(Шепоти ще пропълзяват сред мрака нарастващ…
вълна ще замре над горите.)
Нощта идва вече —
къса от нейните мокри гърди тази блуза плющяха
на дните, сълзиста по сънните хълми се свлече
върху зеления ужас коси да простре…
Любов към здрача… Любов към блестящото утро… Вечер…
ведри дървета… нетрепващи върхове…
Плах вятър и вехнещ смях отдалече…
4. ГОРДЕЛИВОТО САМОПОЖЕРТВОВАНИЕ
Атлантик Сити. Към края на деня Еймъри се разхождаше по дървения кей, неспирното блъскане на застигащите се вълни го успокояваше, полускръбният мирис на соления вятър изпълваше ноздрите му. Морето, помисли си, съхранява своята памет по-дълбоко от невярната земя. То сякаш още нашепва за викингските лодки, браздили водния свят под гарванокрили флагове, за британските дреднаути, тези сиви бастиони на цивилизацията, които в един черен юли блъвнаха парата си в мъглата на Северно море.
— Това пък ако не е Еймъри Блейн!
Еймъри погледна от кея към улицата долу. Там бе спряла ниска спортна кола и едно познато засмяно лице се подаде от прозореца на шофьора.
— Слизай при нас, зяпльо! — изкрещя Алек.
Еймъри извика в отговор някакъв поздрав и изтичвайки по дървените стъпала, се озова до колата. Двамата с Алек се виждаха от дъжд на вятър, но през цялото време между тях оставаше преградата Розалинд. Което го огорчаваше. Той не искаше да губи Алек.
— Мистър Блейн, запознай се с мис Уотърсън, с мис Уейн и с мистър Тъли.
— Приятно ми е.
— Еймъри — приповдигнато забъбра Алек, — скачай в колата и ще те заведем в едно закътано гнезденце, където ще бъдеш изненадан с ободряваща глътка бърбън.
Еймъри обмисли предложението.
— Добра идея.
— Влизай тогава. Джил, отмести се малко и Еймъри ще ти се усмихне страшно мило.
Еймъри се намърда на задната седалка до една крещящо облечена руса красавица с алени устни.
— Здравейте, Дъг Феърбанкс — насмешливо го приветства тя. — От здравословни съображения ли се разхождате, или си търсите компания?
— Броях вълните — невъзмутимо отговори Еймъри. — Специалността ми е статистика.
— Шегаджия сте, Дъг.
Навлязоха в някаква безлюдна пресечка и Алек спря колата в най-дълбоката сянка.
— Какво правеше там в тоя студ, Еймъри? — попита той, докато вадеше изпод кожената постелка еднолитрова бутилка бърбън.
Еймъри се направи, че не чу въпроса. Наистина нямаше определена причина да отиде на брега на океана. Вместо да отговори, попита на свой ред:
— Помниш ли нашия излет до морето във втори курс?
— Как да не го помня? Когато спахме на верандата на павилиона в Асбъри Парк…
— Господи, Алек! Още не мога да повярвам, че и Джеси, и Дик, и Кери… и тримата са мъртви.
Алек потрепера.
— Не говори за това. Тия мрачни есенни дни достатъчно ме потискат.
Джил, изглежда, бе съгласна с него.
— Тоя твой Дъг нещо не е много весел — каза си тя мнението. — Я му дай да опъне една по-солидна глътка, добре ще му дойде, пък и не се намира всеки ден.
— От всичко, Еймъри, най-много ме интересува къде си сега…
— В Ню Йорк, повече или по-малко…
— Имам предвид тази вечер, защото ако не си запазил още стая, можеш да ми направиш услуга.
— С удоволствие.
— Ние с Тъли сме наели две стаи с междинна баня в „Рейниър“, а той трябва да се върне в Ню Йорк. На мен не ми се мести. Въпросът е: съгласен ли си да вземеш едната стая?
Еймъри беше съгласен при условие, че може да се настани веднага.
— Ключът е на администрацията. И двете стаи са на мое име.
Като отказа да се вози и налива по-нататък, Еймъри слезе от колата и без да бърза, се върна до хотела покрай дървения кей.
Отново го бе засмукал водовъртеж, дълбокият въртоп на безразличието, когато пресъхваше желанието му да работи, пише, обича или бохемства. За първи път в живота си той почти копнееше смъртта да прегази неговото поколение и да помете дребнавите му страсти, усилия и възторзи. Никога преди не бе виждал младостта си тъй безвъзвратно отлетяла, както в този ден, крещящо противопоставящ пределната самотност на това пътуване с буйната радост на излета отпреди четири години. Нещата, които в отминалия му живот бяха обикновено всекидневие — здравият сън, осезаването на красотата наоколо, силните желания, — се бяха изгубили и празнотата след тях запълваха само безмерно равнодушие и разочарование.
„За да държи един мъж, жената трябва да подклажда най-лошото в него.“ Около това изречение кръжаха повечето от безсънните му нощи, към които, предусещаше той, щеше да се присъедини и настъпващата. Съзнанието му вече разработваше вариации по темата. Неизтощима страст, свирепа ревност, стремеж да завладява и да смазва — това остана от голямата му любов към Розалинд; отплата за изчезването на младостта — горчив пясък под тънката захарна кора на любовния екстаз.
В стаята си той се съблече и след като се загърна в одеяло, за да се предпази от хладния октомврийски въздух, задряма в едно кресло до отворения прозорец.
Спомни си едно стихотворение, което бе чел преди много месеци:
О, вярно сърце, през годините било за мен!
Животът ми бе сред морето на път похабен…
Но нямаше съзнанието, че е изгубил нещо, не го сгряваше надеждата, която се ражда от загубата. Животът просто го бе отхвърлил.
— Розалинд! Розалинд! — Гласът му нежно вля името й в полумрака и стаята сякаш се изпълни с нейното присъствие. Влажният солен вятър просмука косата му, ръбче луна пропари небето, завесите изсветляха, призрачно замержеляха. Той се унесе.
Когато се събуди, беше много късно и тихо. Одеялото се бе плъзнало от рамото му и когато докосна кожата си, усети я овлажнена и студена.
После, на по-малко от десетина крачки от себе си, долови напрегнат шепот.
Вкамени се.
— Внимавай, нито звук! — беше гласът на Алек. — Джил, разбра ли?
— Да — промълви тя едва чуто, силно уплашена. Намираха се в банята.
После слухът му долови по-силен звук, идваше някъде от коридора вън. Неясни мъжки гласове и неколкократно приглушена чукане. Еймъри отхвърли одеялото и се приближи до вратата на банята.
— Боже господи! — Различи отново гласа на момичето. — Ще трябва да ги пуснеш.
— Шшшт!
Изведнъж някой зачука силно и настоятелно на вратата на Еймъри откъм коридора и в същия миг от вратата на банята излетя Алек, последван от момичето с алените устни. И двамата бяха по пижами.
— Еймъри! — тревожен шепот.
— Какво се е случило?
— Това са хотелските ченгета. Господи, Еймъри, правят проверка…
— Най-добре ги пусни.
Едва движейки крака, момичето се приближи след него — жалка разтреперана фигура в тъмнината.
Еймъри започна бързо да съобразява.
— Вдигни по-голям шум и ги пусни в твоята стая — напрегнато предложи той, — а аз ще я изведа оттук.
— Но те са и пред твоята врата. Няма начин да я изпуснат.
— Измисли си друго име.
— Няма да стане. Регистрирах се със собственото си име, а могат да ме открият и по номера на колата.
— Кажи, че сте женени.
— Джил казва, че едното от ченгетата я познавало.
Момичето се бе довлякло до леглото и се бе строполило върху него. Лежеше и злочесто слушаше чукането по вратата, което постепенно се превърна в блъскане. После се разнесе мъжки глас, сърдит и заповеднически:
— Отворете или ще избием вратата!
В тишината, последвала смълчаването на гласа, Еймъри почувства, че в стаята освен хората има и неща друго… Сияние окръжаваше скупчената фигура върху леглото, ефирно като лунен лъч с оттенък на застояло слаба вино, и някакъв ужас припълзя и надвисна над тримата… а там до прозореца, между разлюлените завеси, стоеше нещо друго, безлико и неразличимо, но особена познато… Две дълбоки прозрения едновременно добиха очертания в мислите на Еймъри. Всичко, което след това премина през съзнанието му, отне не повече от десет секунди по часовник.
Едната истина бе осенението, че всяка саможертва е безучастна — в смисъл, че онова, което наричаме любов и омраза, възнаграждение и наказание, не са по-необходими за принасянето й от датата в месеца. В паметта му пробяга с мълниеносна бързина историята на едно самопожертвувание, за което бе научил в университета: някакъв студент преписал на изпит; приятелят му по стая, в порив на привързаност, поел цялата вина върху себе си; под натиска на преживения позор цялото бъдеще на невинния сякаш притъмняло от разкаяние и поражение, а неблагодарността на действителния виновник препълнила чашата. Самопожертвувалият се сложил край на живота си — години по-късно фактите излезли наяве. Навремето тази история бе озадачила Еймъри и дълго не му бе давала покой. Сега истината му просветна: саможертвата не откупва свобода. Тя е като висока изборна длъжност, като унаследена власт — за някои хора в някои моменти тя е жизнено необходим разкош, носещ не залог, а отговорност, не увереност, а отчаян риск. Движещата сила на този акт може да доведе до гибел — самото преброждане на емоционалната вълна, която го е породила, може завинаги да захвърли апостола си на стръмния гол остров на безнадеждността.
…Еймъри прозря също, че сетне Алек скрито ще го ненавижда, задето щеше да направи толкова много за него…
…Всичко това се разкри пред взора му като върху ненадейно разгърнат свитък, докато недалеч от него го наблюдаваха онези две притаени и слухтящи сили: ефирното като лунен лъч сияние, обгръщащо момичето, и онова познато нещо до прозореца.
Самопожертвуванието е надменно и безучастно по природа. Во веки веков самопожертвуванието трябва да се върши горделиво.
Недейте плака за мене, но плачете за себе си и за чадата си.49
Ето, помисли си Еймъри, в какъв дух бог би разговарял с мен.
Той усети прилив на внезапна радост и като филмов образ сиянието над леглото се стопи. Подвижната сянка до прозореца — това бе най-ближното наименование, което съумя да му даде — се задържа още миг, а после вятърът сякаш я поде и с едно вдишване си я прибра от стаята. Той стисна юмруци в стремително ликуващо вълнение… Десетте секунди отлетяха…
— Прави каквото ти казвам, Алек, прави каквото ти казвам. Разбираш ли ме?
Алек го погледна тъпо, лицето му — жив образ на страданието.
— Ти имаш семейство — продължи бавно Еймъри. — Ти имаш семейство и за теб е важно да се измъкнеш чист от тази история. Чуваш ли ме? — Повтори ясно още един път: — Чуваш ли ме?
— Чувам те.
Гласът прозвуча странно напрегнат, погледът му не се откъсваше от очите на Еймъри.
— Алек, сега лягаш тук, в моето легло. Ако някой влезе, преструваш се на пиян. Прави каквото ти казвам — иначе сигурно ще те убия.
Още миг се гледаха в очите. После Еймъри отиде бързо до шкафа, взе оттам портфейла си и властно даде знак на момичето да го последва. Счуха му се думи от посоката на Алек, като че ли долови „изправителен лагер“, после двамата с Джил се озоваха в банята, а вратата зад тях се заключи.
— Ти си тук с мен — предупреди я строго той. — Била си с мен цяла вечер.
Тя кимна и изхлипа.
След секунда той отвори широко вратата на другата стая и вътре влязоха трима мъже. Моментално електрическа светлина заля цялата стая и Еймъри примигва.
— Опасна игричка сте започнали, млади момко!
Еймъри се изсмя.
— Е?
Водачът на триото даде заповеднически знак на плещестия мъж в кариран костюм.
— Действай, Олсън.
— Разбрано, мистър О’Мей — отговори Олсън и кимна.
Водачът и другият любопитно огледаха плячката си, след което се оттеглиха, сърдито хлопвайки вратата. Плещестият презрително измери Еймъри.
— Вие не сте ли чували за закона, на Ман? Да доведете нея — посочи момичето с дебелия си пръст — тук, в този хотел, а отгоре на това с кола с нюйоркска регистрация!
Поклати глава, давайки да се разбере, че е имал желание да влезе в положението на Еймъри, но че сега вече се отказва.
— Какво искате от нас? — раздразнено попита Еймъри.
— Облечете се бързо и кажете на вашата приятелка да не вдига такава олелия. — Джил шумно хлипаше върху леглото, но при тези думи кисело утихна и като събра дрехите си, се оттегли в банята. Докато нахлузваше панталоните на Алек, Еймъри отбеляза с удоволствие, че приема положението като комична случка. От обидената добродетелност на този плещест мъж го избиваше на смях.
— Има ли още някой тук? — попита Олсън, придавайки си вид на опитен копой.
— Приятелят ми, той запази стаите — небрежно съобщи Еймъри. — Пиян е като труп. Хърка от шест часа.
— Ще ида да му хвърля едно око.
— А как разбрахте за нас? — полюбопитства Еймъри.
— Нощният дежурен ви е видял на стълбите с тази жена.
Еймъри кимна. Джил излезе от банята напълно, макар и не съвсем изрядно облечена.
— Така — започна Олсън, като извади отнякъде бележник, — искам да ми кажете истинските си имена, да не чувам разни глупости като „Джон Смит“ или „Мери Браун“.
— Вижте какво — спокойно го прекъсна Еймъри. — Спестете си заплашителния тон. Голяма работа, че сте ни спипали.
Олсън го стрелна свирепо.
— Името! — сряза го той.
Еймъри каза името си и даде своя нюйоркски адрес.
— А дамата?
— Мис Джил…
— Я не ми излизайте с детски номера — възмути се Олсън. — Как се казвате? Сара Мърфи? Мини Джексън?
— Ох, господи! — изхлипа момичето и скри разплакано лице в шепите си. — Само майка ми да не научи. Само майка ми да не научи!
— Хайде, нямам време да ви чакам!
— Я се дръж прилично! — кресна Еймъри на Олсън.
Кратко-мълчание.
— Стела Робинс — заекна най-накрая тя. — До поискване, Ръгуей, Ню Хампшир.
Олсън захлупи бележника си и ги загледа дълбокомислено.
— Според правилника хотелът може да предаде тези сведения на полицията и не ви мърда изправителният лагер, задето сте докарали момичето от един щат в друг с безнравствена цел. — Той замълча, за да даде възможност върховната власт на думите му да проникне дълбоко в тях. — Но хотелската управа ще покаже снизходителност към вас.
— Хотелската управа не иска да попадне в пресата — свирепо се намеси Джил. — Ще покажат снизходителност! Ние да не пасем трева!
Огромна лекота изпълни Еймъри. Той разбра, че е извън всякаква опасност, и едва тогава осъзна цялата тежест на злощастието, което можеше да си навлече.
— Както и да е — продължи Олсън, — установили сме между хотелите един вид взаимопомощ. Напоследък безобразия като вашето много зачестиха и сме се споразумели с вестниците такива случаи да пускат нещо като малка безплатна реклама. Името на хотела не се споменава, а само ред-два за това, че сте имали малки неприятности в Атлантик Сити. Ясно ли е?
— Ясно е.
— Леко се отървахте, дяволите да ви вземат, прекалено леко, но…
— Добре — прекъсна го Еймъри, — да се измъкваме. Нямаме нужда от прощални речи.
Олсън мина през банята и хвърли бегъл поглед към неподвижното тяло на Алек. После изгаси осветлението и им даде знак да го последват. Докато влизаха в асансьора, Еймъри се изкуши да го постави на място и лесно се поддаде на желанието си. Той вдигна ръка и потупа Олсън по рамото.
— Имате ли нещо против да си свалите шапката? В асансьора има дама.
Шапката на Олсън бавно слезе от главата му. Изтърпяха две доста смущаващи минути в яркото осветление на фоайето, докато нощният дежурен и неколцина окъснели гости любопитно ги оглеждаха: крещящо облеченото момиче с наведена глава и красивия млад мъж с предизвикателно вирната брадичка. Изводът сам се натрапваше. После мразовитата улица, където с първото предвестие на утрото соленият въздух режеше още по-остро.
— Можете да вземете някое от ония таксита и се омитайте — каза Олсън, посочвайки смътните очертания на две коли, чиито шофьори вероятно спяха вътре. — Довиждане.
Той красноречиво бръкна в джоба си, но Еймъри изпръхтя, хвана момичето под ръка и се отдалечиха.
— Къде каза на шофьора да ни откара? — попита тя, когато се понесоха през уличната дрезгавина.
— На гарата.
— Ако тоя тип пише на майка ми…
— Няма да пише. Никой никога няма да узнае за това — освен нашите приятели и враговете ни.
Над морето се раждаше зората.
— Изсветлява — каза тя.
— Няма как — съгласи се раздразнено той, а после добави, за да заглади впечатлението: — Скоро ще е време за закуска, искаш ли да хапнеш нещо?
— Храна… — произнесе тя и безгрижно се разсмя. — От храната тръгна всичко. Бяхме поръчали да ни сервират голяма вечеря в стаята в два часа. Но Алек не даде бакшиш на келнера и аз съм сигурна, че тоя гад ни е издал.
Потиснатото настроение на Джил се разнесе по-бързо от разсейването на нощта.
— И от мен да знаеш — наблегна на думите си тя, — когато искаш да си устроиш весело прекарване, стой настрана от алкохола, а когато искаш хубаво да се насвяткаш, стой настрана от спалнята.
— Ще го запомня.
Той почука по стъклото и спряха пред вратата на един денонощен ресторант.
— Алек голям приятел ли ти е? — попита Джил, докато се наместваха на високите табуретки и облягаха лакти на мърлявия бар.
— Беше едно време. Вероятно няма да е вече, без сам да разбира защо.
— Малко откачена беше идеята ти да поемеш цялата вина върху себе си. Той да не е голям човек? По-голям ли е от теб?
Еймъри се изсмя.
— Тепърва ще се види — отговори той. — В това е въпросът.
Рухването на няколко стълба
Два дена след като се завърна в Ню Йорк, Еймъри откри в един вестник онова, което търсеше — десетина реда, които известяваха на интересуващите се, че мистър Еймъри Блейн, посочил „за свой адрес“ и т.н., е бил помолен да напусне хотела си в Атлантик Сити, защото забавлявал в стаята си една дама, която не му е съпруга.
След което се сепна и ръцете му се разтрепераха, защото точно над това съобщение забеляза друго, по-дълго, чиито начални редове гласяха:
„Мистър и мисис Леланд Конидж съобщават, че годежът на дъщеря им Розалинд с мистър Дж. Досън Райдър от Хартфорд, Кънетикът…“
Изтърва вестника и се свлече на леглото, прималял от уплаха. Тя бе напуснала живота му, окончателно и безвъзвратно беше го напуснала. До този момент почти несъзнателно бе таил дълбоко в сърцето си надеждата, че някой ден тя ще има нужда от него и ще го извика, ще поплаче, че е сгрешила и че сърцето й се къса заради болката, която му е нанесла. Никога вече нямаше да изпита дори печалното удоволствие да я пожелае — тази нова Розалинд, по-корава, съзряла, — нито щеше да поиска победената сломена жена, която въображението му водеше, към прага на неговото четирийсетилетие. Еймъри бе желал нейната младост, свежия блясък на ума и тялото й, всичко, което сега тя продаваше веднъж и завинаги. За него младата Розалинд беше мъртва.
След ден получи от Чикаго сухо сбито писмо, с което мистър Бартън го осведомяваше, че тъй като са фалирали още три трамвайни компании, в близко време Еймъри не може да разчита на парични преводи. И като връх на всичко в една зашеметена неделна вечер пристигна телеграма, известяваща за скоропостижната смърт на монсеньор Дарси във Филаделфия пет дена по-рано.
Тогава той разбра какво бе доловил между завесите иа хотелската стая в Атлантик Сити.
Атлантик Сити. Към края на деня Еймъри се разхождаше по дървения кей, неспирното блъскане на застигащите се вълни го успокояваше, полускръбният мирис на соления вятър изпълваше ноздрите му. Морето, помисли си, съхранява своята памет по-дълбоко от невярната земя. То сякаш още нашепва за викингските лодки, браздили водния свят под гарванокрили флагове, за британските дреднаути, тези сиви бастиони на цивилизацията, които в един черен юли блъвнаха парата си в мъглата на Северно море.
— Това пък ако не е Еймъри Блейн!
Еймъри погледна от кея към улицата долу. Там бе спряла ниска спортна кола и едно познато засмяно лице се подаде от прозореца на шофьора.
— Слизай при нас, зяпльо! — изкрещя Алек.
Еймъри извика в отговор някакъв поздрав и изтичвайки по дървените стъпала, се озова до колата. Двамата с Алек се виждаха от дъжд на вятър, но през цялото време между тях оставаше преградата Розалинд. Което го огорчаваше. Той не искаше да губи Алек.
— Мистър Блейн, запознай се с мис Уотърсън, с мис Уейн и с мистър Тъли.
— Приятно ми е.
— Еймъри — приповдигнато забъбра Алек, — скачай в колата и ще те заведем в едно закътано гнезденце, където ще бъдеш изненадан с ободряваща глътка бърбън.
Еймъри обмисли предложението.
— Добра идея.
— Влизай тогава. Джил, отмести се малко и Еймъри ще ти се усмихне страшно мило.
Еймъри се намърда на задната седалка до една крещящо облечена руса красавица с алени устни.
— Здравейте, Дъг Феърбанкс — насмешливо го приветства тя. — От здравословни съображения ли се разхождате, или си търсите компания?
— Броях вълните — невъзмутимо отговори Еймъри. — Специалността ми е статистика.
— Шегаджия сте, Дъг.
Навлязоха в някаква безлюдна пресечка и Алек спря колата в най-дълбоката сянка.
— Какво правеше там в тоя студ, Еймъри? — попита той, докато вадеше изпод кожената постелка еднолитрова бутилка бърбън.
Еймъри се направи, че не чу въпроса. Наистина нямаше определена причина да отиде на брега на океана. Вместо да отговори, попита на свой ред:
— Помниш ли нашия излет до морето във втори курс?
— Как да не го помня? Когато спахме на верандата на павилиона в Асбъри Парк…
— Господи, Алек! Още не мога да повярвам, че и Джеси, и Дик, и Кери… и тримата са мъртви.
Алек потрепера.
— Не говори за това. Тия мрачни есенни дни достатъчно ме потискат.
Джил, изглежда, бе съгласна с него.
— Тоя твой Дъг нещо не е много весел — каза си тя мнението. — Я му дай да опъне една по-солидна глътка, добре ще му дойде, пък и не се намира всеки ден.
— От всичко, Еймъри, най-много ме интересува къде си сега…
— В Ню Йорк, повече или по-малко…
— Имам предвид тази вечер, защото ако не си запазил още стая, можеш да ми направиш услуга.
— С удоволствие.
— Ние с Тъли сме наели две стаи с междинна баня в „Рейниър“, а той трябва да се върне в Ню Йорк. На мен не ми се мести. Въпросът е: съгласен ли си да вземеш едната стая?
Еймъри беше съгласен при условие, че може да се настани веднага.
— Ключът е на администрацията. И двете стаи са на мое име.
Като отказа да се вози и налива по-нататък, Еймъри слезе от колата и без да бърза, се върна до хотела покрай дървения кей.
Отново го бе засмукал водовъртеж, дълбокият въртоп на безразличието, когато пресъхваше желанието му да работи, пише, обича или бохемства. За първи път в живота си той почти копнееше смъртта да прегази неговото поколение и да помете дребнавите му страсти, усилия и възторзи. Никога преди не бе виждал младостта си тъй безвъзвратно отлетяла, както в този ден, крещящо противопоставящ пределната самотност на това пътуване с буйната радост на излета отпреди четири години. Нещата, които в отминалия му живот бяха обикновено всекидневие — здравият сън, осезаването на красотата наоколо, силните желания, — се бяха изгубили и празнотата след тях запълваха само безмерно равнодушие и разочарование.
„За да държи един мъж, жената трябва да подклажда най-лошото в него.“ Около това изречение кръжаха повечето от безсънните му нощи, към които, предусещаше той, щеше да се присъедини и настъпващата. Съзнанието му вече разработваше вариации по темата. Неизтощима страст, свирепа ревност, стремеж да завладява и да смазва — това остана от голямата му любов към Розалинд; отплата за изчезването на младостта — горчив пясък под тънката захарна кора на любовния екстаз.
В стаята си той се съблече и след като се загърна в одеяло, за да се предпази от хладния октомврийски въздух, задряма в едно кресло до отворения прозорец.
Спомни си едно стихотворение, което бе чел преди много месеци:
О, вярно сърце, през годините било за мен!
Животът ми бе сред морето на път похабен…
Но нямаше съзнанието, че е изгубил нещо, не го сгряваше надеждата, която се ражда от загубата. Животът просто го бе отхвърлил.
— Розалинд! Розалинд! — Гласът му нежно вля името й в полумрака и стаята сякаш се изпълни с нейното присъствие. Влажният солен вятър просмука косата му, ръбче луна пропари небето, завесите изсветляха, призрачно замержеляха. Той се унесе.
Когато се събуди, беше много късно и тихо. Одеялото се бе плъзнало от рамото му и когато докосна кожата си, усети я овлажнена и студена.
После, на по-малко от десетина крачки от себе си, долови напрегнат шепот.
Вкамени се.
— Внимавай, нито звук! — беше гласът на Алек. — Джил, разбра ли?
— Да — промълви тя едва чуто, силно уплашена. Намираха се в банята.
После слухът му долови по-силен звук, идваше някъде от коридора вън. Неясни мъжки гласове и неколкократно приглушена чукане. Еймъри отхвърли одеялото и се приближи до вратата на банята.
— Боже господи! — Различи отново гласа на момичето. — Ще трябва да ги пуснеш.
— Шшшт!
Изведнъж някой зачука силно и настоятелно на вратата на Еймъри откъм коридора и в същия миг от вратата на банята излетя Алек, последван от момичето с алените устни. И двамата бяха по пижами.
— Еймъри! — тревожен шепот.
— Какво се е случило?
— Това са хотелските ченгета. Господи, Еймъри, правят проверка…
— Най-добре ги пусни.
Едва движейки крака, момичето се приближи след него — жалка разтреперана фигура в тъмнината.
Еймъри започна бързо да съобразява.
— Вдигни по-голям шум и ги пусни в твоята стая — напрегнато предложи той, — а аз ще я изведа оттук.
— Но те са и пред твоята врата. Няма начин да я изпуснат.
— Измисли си друго име.
— Няма да стане. Регистрирах се със собственото си име, а могат да ме открият и по номера на колата.
— Кажи, че сте женени.
— Джил казва, че едното от ченгетата я познавало.
Момичето се бе довлякло до леглото и се бе строполило върху него. Лежеше и злочесто слушаше чукането по вратата, което постепенно се превърна в блъскане. После се разнесе мъжки глас, сърдит и заповеднически:
— Отворете или ще избием вратата!
В тишината, последвала смълчаването на гласа, Еймъри почувства, че в стаята освен хората има и неща друго… Сияние окръжаваше скупчената фигура върху леглото, ефирно като лунен лъч с оттенък на застояло слаба вино, и някакъв ужас припълзя и надвисна над тримата… а там до прозореца, между разлюлените завеси, стоеше нещо друго, безлико и неразличимо, но особена познато… Две дълбоки прозрения едновременно добиха очертания в мислите на Еймъри. Всичко, което след това премина през съзнанието му, отне не повече от десет секунди по часовник.
Едната истина бе осенението, че всяка саможертва е безучастна — в смисъл, че онова, което наричаме любов и омраза, възнаграждение и наказание, не са по-необходими за принасянето й от датата в месеца. В паметта му пробяга с мълниеносна бързина историята на едно самопожертвувание, за което бе научил в университета: някакъв студент преписал на изпит; приятелят му по стая, в порив на привързаност, поел цялата вина върху себе си; под натиска на преживения позор цялото бъдеще на невинния сякаш притъмняло от разкаяние и поражение, а неблагодарността на действителния виновник препълнила чашата. Самопожертвувалият се сложил край на живота си — години по-късно фактите излезли наяве. Навремето тази история бе озадачила Еймъри и дълго не му бе давала покой. Сега истината му просветна: саможертвата не откупва свобода. Тя е като висока изборна длъжност, като унаследена власт — за някои хора в някои моменти тя е жизнено необходим разкош, носещ не залог, а отговорност, не увереност, а отчаян риск. Движещата сила на този акт може да доведе до гибел — самото преброждане на емоционалната вълна, която го е породила, може завинаги да захвърли апостола си на стръмния гол остров на безнадеждността.
…Еймъри прозря също, че сетне Алек скрито ще го ненавижда, задето щеше да направи толкова много за него…
…Всичко това се разкри пред взора му като върху ненадейно разгърнат свитък, докато недалеч от него го наблюдаваха онези две притаени и слухтящи сили: ефирното като лунен лъч сияние, обгръщащо момичето, и онова познато нещо до прозореца.
Самопожертвуванието е надменно и безучастно по природа. Во веки веков самопожертвуванието трябва да се върши горделиво.
Недейте плака за мене, но плачете за себе си и за чадата си.49
Ето, помисли си Еймъри, в какъв дух бог би разговарял с мен.
Той усети прилив на внезапна радост и като филмов образ сиянието над леглото се стопи. Подвижната сянка до прозореца — това бе най-ближното наименование, което съумя да му даде — се задържа още миг, а после вятърът сякаш я поде и с едно вдишване си я прибра от стаята. Той стисна юмруци в стремително ликуващо вълнение… Десетте секунди отлетяха…
— Прави каквото ти казвам, Алек, прави каквото ти казвам. Разбираш ли ме?
Алек го погледна тъпо, лицето му — жив образ на страданието.
— Ти имаш семейство — продължи бавно Еймъри. — Ти имаш семейство и за теб е важно да се измъкнеш чист от тази история. Чуваш ли ме? — Повтори ясно още един път: — Чуваш ли ме?
— Чувам те.
Гласът прозвуча странно напрегнат, погледът му не се откъсваше от очите на Еймъри.
— Алек, сега лягаш тук, в моето легло. Ако някой влезе, преструваш се на пиян. Прави каквото ти казвам — иначе сигурно ще те убия.
Още миг се гледаха в очите. После Еймъри отиде бързо до шкафа, взе оттам портфейла си и властно даде знак на момичето да го последва. Счуха му се думи от посоката на Алек, като че ли долови „изправителен лагер“, после двамата с Джил се озоваха в банята, а вратата зад тях се заключи.
— Ти си тук с мен — предупреди я строго той. — Била си с мен цяла вечер.
Тя кимна и изхлипа.
След секунда той отвори широко вратата на другата стая и вътре влязоха трима мъже. Моментално електрическа светлина заля цялата стая и Еймъри примигва.
— Опасна игричка сте започнали, млади момко!
Еймъри се изсмя.
— Е?
Водачът на триото даде заповеднически знак на плещестия мъж в кариран костюм.
— Действай, Олсън.
— Разбрано, мистър О’Мей — отговори Олсън и кимна.
Водачът и другият любопитно огледаха плячката си, след което се оттеглиха, сърдито хлопвайки вратата. Плещестият презрително измери Еймъри.
— Вие не сте ли чували за закона, на Ман? Да доведете нея — посочи момичето с дебелия си пръст — тук, в този хотел, а отгоре на това с кола с нюйоркска регистрация!
Поклати глава, давайки да се разбере, че е имал желание да влезе в положението на Еймъри, но че сега вече се отказва.
— Какво искате от нас? — раздразнено попита Еймъри.
— Облечете се бързо и кажете на вашата приятелка да не вдига такава олелия. — Джил шумно хлипаше върху леглото, но при тези думи кисело утихна и като събра дрехите си, се оттегли в банята. Докато нахлузваше панталоните на Алек, Еймъри отбеляза с удоволствие, че приема положението като комична случка. От обидената добродетелност на този плещест мъж го избиваше на смях.
— Има ли още някой тук? — попита Олсън, придавайки си вид на опитен копой.
— Приятелят ми, той запази стаите — небрежно съобщи Еймъри. — Пиян е като труп. Хърка от шест часа.
— Ще ида да му хвърля едно око.
— А как разбрахте за нас? — полюбопитства Еймъри.
— Нощният дежурен ви е видял на стълбите с тази жена.
Еймъри кимна. Джил излезе от банята напълно, макар и не съвсем изрядно облечена.
— Така — започна Олсън, като извади отнякъде бележник, — искам да ми кажете истинските си имена, да не чувам разни глупости като „Джон Смит“ или „Мери Браун“.
— Вижте какво — спокойно го прекъсна Еймъри. — Спестете си заплашителния тон. Голяма работа, че сте ни спипали.
Олсън го стрелна свирепо.
— Името! — сряза го той.
Еймъри каза името си и даде своя нюйоркски адрес.
— А дамата?
— Мис Джил…
— Я не ми излизайте с детски номера — възмути се Олсън. — Как се казвате? Сара Мърфи? Мини Джексън?
— Ох, господи! — изхлипа момичето и скри разплакано лице в шепите си. — Само майка ми да не научи. Само майка ми да не научи!
— Хайде, нямам време да ви чакам!
— Я се дръж прилично! — кресна Еймъри на Олсън.
Кратко-мълчание.
— Стела Робинс — заекна най-накрая тя. — До поискване, Ръгуей, Ню Хампшир.
Олсън захлупи бележника си и ги загледа дълбокомислено.
— Според правилника хотелът може да предаде тези сведения на полицията и не ви мърда изправителният лагер, задето сте докарали момичето от един щат в друг с безнравствена цел. — Той замълча, за да даде възможност върховната власт на думите му да проникне дълбоко в тях. — Но хотелската управа ще покаже снизходителност към вас.
— Хотелската управа не иска да попадне в пресата — свирепо се намеси Джил. — Ще покажат снизходителност! Ние да не пасем трева!
Огромна лекота изпълни Еймъри. Той разбра, че е извън всякаква опасност, и едва тогава осъзна цялата тежест на злощастието, което можеше да си навлече.
— Както и да е — продължи Олсън, — установили сме между хотелите един вид взаимопомощ. Напоследък безобразия като вашето много зачестиха и сме се споразумели с вестниците такива случаи да пускат нещо като малка безплатна реклама. Името на хотела не се споменава, а само ред-два за това, че сте имали малки неприятности в Атлантик Сити. Ясно ли е?
— Ясно е.
— Леко се отървахте, дяволите да ви вземат, прекалено леко, но…
— Добре — прекъсна го Еймъри, — да се измъкваме. Нямаме нужда от прощални речи.
Олсън мина през банята и хвърли бегъл поглед към неподвижното тяло на Алек. После изгаси осветлението и им даде знак да го последват. Докато влизаха в асансьора, Еймъри се изкуши да го постави на място и лесно се поддаде на желанието си. Той вдигна ръка и потупа Олсън по рамото.
— Имате ли нещо против да си свалите шапката? В асансьора има дама.
Шапката на Олсън бавно слезе от главата му. Изтърпяха две доста смущаващи минути в яркото осветление на фоайето, докато нощният дежурен и неколцина окъснели гости любопитно ги оглеждаха: крещящо облеченото момиче с наведена глава и красивия млад мъж с предизвикателно вирната брадичка. Изводът сам се натрапваше. После мразовитата улица, където с първото предвестие на утрото соленият въздух режеше още по-остро.
— Можете да вземете някое от ония таксита и се омитайте — каза Олсън, посочвайки смътните очертания на две коли, чиито шофьори вероятно спяха вътре. — Довиждане.
Той красноречиво бръкна в джоба си, но Еймъри изпръхтя, хвана момичето под ръка и се отдалечиха.
— Къде каза на шофьора да ни откара? — попита тя, когато се понесоха през уличната дрезгавина.
— На гарата.
— Ако тоя тип пише на майка ми…
— Няма да пише. Никой никога няма да узнае за това — освен нашите приятели и враговете ни.
Над морето се раждаше зората.
— Изсветлява — каза тя.
— Няма как — съгласи се раздразнено той, а после добави, за да заглади впечатлението: — Скоро ще е време за закуска, искаш ли да хапнеш нещо?
— Храна… — произнесе тя и безгрижно се разсмя. — От храната тръгна всичко. Бяхме поръчали да ни сервират голяма вечеря в стаята в два часа. Но Алек не даде бакшиш на келнера и аз съм сигурна, че тоя гад ни е издал.
Потиснатото настроение на Джил се разнесе по-бързо от разсейването на нощта.
— И от мен да знаеш — наблегна на думите си тя, — когато искаш да си устроиш весело прекарване, стой настрана от алкохола, а когато искаш хубаво да се насвяткаш, стой настрана от спалнята.
— Ще го запомня.
Той почука по стъклото и спряха пред вратата на един денонощен ресторант.
— Алек голям приятел ли ти е? — попита Джил, докато се наместваха на високите табуретки и облягаха лакти на мърлявия бар.
— Беше едно време. Вероятно няма да е вече, без сам да разбира защо.
— Малко откачена беше идеята ти да поемеш цялата вина върху себе си. Той да не е голям човек? По-голям ли е от теб?
Еймъри се изсмя.
— Тепърва ще се види — отговори той. — В това е въпросът.
Рухването на няколко стълба
Два дена след като се завърна в Ню Йорк, Еймъри откри в един вестник онова, което търсеше — десетина реда, които известяваха на интересуващите се, че мистър Еймъри Блейн, посочил „за свой адрес“ и т.н., е бил помолен да напусне хотела си в Атлантик Сити, защото забавлявал в стаята си една дама, която не му е съпруга.
След което се сепна и ръцете му се разтрепераха, защото точно над това съобщение забеляза друго, по-дълго, чиито начални редове гласяха:
„Мистър и мисис Леланд Конидж съобщават, че годежът на дъщеря им Розалинд с мистър Дж. Досън Райдър от Хартфорд, Кънетикът…“
Изтърва вестника и се свлече на леглото, прималял от уплаха. Тя бе напуснала живота му, окончателно и безвъзвратно беше го напуснала. До този момент почти несъзнателно бе таил дълбоко в сърцето си надеждата, че някой ден тя ще има нужда от него и ще го извика, ще поплаче, че е сгрешила и че сърцето й се къса заради болката, която му е нанесла. Никога вече нямаше да изпита дори печалното удоволствие да я пожелае — тази нова Розалинд, по-корава, съзряла, — нито щеше да поиска победената сломена жена, която въображението му водеше, към прага на неговото четирийсетилетие. Еймъри бе желал нейната младост, свежия блясък на ума и тялото й, всичко, което сега тя продаваше веднъж и завинаги. За него младата Розалинд беше мъртва.
След ден получи от Чикаго сухо сбито писмо, с което мистър Бартън го осведомяваше, че тъй като са фалирали още три трамвайни компании, в близко време Еймъри не може да разчита на парични преводи. И като връх на всичко в една зашеметена неделна вечер пристигна телеграма, известяваща за скоропостижната смърт на монсеньор Дарси във Филаделфия пет дена по-рано.
Тогава той разбра какво бе доловил между завесите иа хотелската стая в Атлантик Сити.
5. ЕГОЦЕНТРИКЪТ СТАВА ХАРАКТЕР
В съня, потънал до ушите,
с мечти, въздържани до вчера,
навън, в живота с вой да влитат
като мухи от стая черна,
жадувам споделена вяра
и чакам ден за щурм отново…
Но вън е тази скука стара:
безкрайно авеню дъждовно.
Да можех пак да се събудя —
от старите вина избавен!
В небето утро ново, лудо
въздушни кули да възправя,
миража сред лазурна пара
да бъде знак, не сън отново…
Но вън е тази скука стара;
безкрайно авеню дъждовно.
Под стъклената колонада на някакъв театър Еймъри поспря и се загледа как първите едри капки на дъжда се разшляпват върху тротоара и се разстилат в тъмни петна.
Въздухът стана матово сив. Самотна светлина изведнъж очерта един прозорец на отсрещната страна, после втора, после стотици други затанцуваха и заблестяха наоколо. Гъстата, оловно тежка небесна светлина затлея в жълто под краката му. Фаровете на такситата из улиците прочертаваха ярки коридори по вече почернелия тротоар. Нежеланият ноемврийски дъжд подло открадна последния час на деня и го заложи при старата лихварка нощта.
Тишината в театъра зад гърба му се взриви със странен пукот, последван от глухия тътен на прииждаща тълпа, в който се вплете многогласна врява. Дневното представление бе свършило.
Той отстъпи встрани, дори леко се подаде под дъжда, за да стори път на навалицата. Едно момченце изтича отвътре, подуши влажния свеж въздух и вдигна яката на палтото си. Минаха три-четири забързани двойки. След това излязоха пръснати зрители и до един погледнаха най-напред мократа улица, после дъжда, изпълващ въздуха, и накрая — намръщеното небе. Последна се потътри гъста маса от народ и то задави с тежкия си мирис, в който се примесваха тютюневият дъх на мъжете и чувствената смрад от скашканата пудра на жените. След навалицата се изнизаха още няколко нестройни върволици, пет-шест самотници, един мъж с патерици, накрая трясъкът от вдигането на седалките вътре оповести, че разпоредителите са се хванали на работа.
Ню Йорк не да се пробуждаше, а сякаш се обръщаше в леглото си. Бледи мъже сновяха, стиснали под брадички вдигнатите си яки. Рояк уморени разбъбрени продавачки от някакъв универсален магазин се скупчиха с пронизително пискливи смехове на тройки под чадъри. Изтрополи отряд полицаи, успели сякаш с магическа пръчка вече да се скрият под мушамени пелерини.
Дъждът донесе на Еймъри будността и като застрашително шествие пред очите му се заточиха многобройните грозни лица на градската беднотия. Противната зловонна блъсканица в метрото — рекламите във вагоните ти се навират и се хилят в лицето ти като тъпоумни досадници, които не пускат ръкава ти, докато не разкажат още една история: дразнещото притеснение, че някой сякаш се притиска в теб; мъжът, решил да не отстъпи мястото си на жената, който я ненавижда тъкмо за това; жената пък го ненавижда, задето няма да го стори; в най-лошия случай отблъскваща фантасмагория от човешки дихания, парцали върху тела и миризми на храната, погълната от хората; в най-добрия — просто човеци, твърде разгорещени или твърде вледенени, уморени, тревожни.
Представи си жилищата, в които живееха тия хора — с подкожушени тапети, натрапчиво повтарящи мотива от слънчогледи на жълто-зелен фон, с цинкови вани и мрачни коридори, с неназовими задни парцели без стрък зеленини; там дори любовта се явяваше като подлъгване — подло убийство зад ъгъла, незаконно майчинство на горния етаж. И навред душна от пестеливост зима между четири стени и дълги лета в потни кошмари между лепнещи, стягащи зидове… мръсни кафенета, в които безжизнени изнурени хора си насипват захар с използваните си лъжички за кафе и оставят в захарниците твърди много бучки.
Там, където бяха събрани само мъже или само жени, още не бе тъй лошо; долното лъсваше, когато подло ги наблъскваха заедно като говеда. Жените издаваха някакъв срам, задето мъжете ги виждаха уморени и бедни — мъжете изпитваха отвращение, задето жените бяха уморени и бедни. Там имаше повече мръсотия от всички полесражения, които бе виждал, по-тягостно бе от всички същински страдания, замесени в кал, пот и опасности, в това обкръжение раждането, бракът и смъртта бяха омразни потулвани събития.
Спомни си как веднъж в метрото едно момче разносвач внесе грамаден погребален венец от свежи цветя и как тяхното ухание внезапно прочисти въздуха и за миг озари лицата на всички пътници във вагона.
„Не мога да понасям бедните — изведнъж помисли Еймъри. — Ненавиждам ги, защото са бедни. Някога бедността може и да е била красива, но днес отблъсква. Тя е най-грозното нещо на света. Много по-чисто е да си покварен и богат, отколкото да си невинен и беден.“ Пред очите му изникна като жив споменът за една многозначителна картина, която някога му бе направила силно впечатление — елегантно облечен млад мъж се вглежда в потока по Пето Авеню от прозореца на един клуб и казва нещо на човека до него с изражение на крайна погнуса. Вероятно, помислил си бе Еймъри, следното: „Господи, колко са противни хората!“
Никога преди Еймъри не се бе замислял за бедните. И сега цинично установи, че изцяло е лишен от човешко съчувствие. О’Хенри бе открил в тия хора романтика, пламенност, любов, омраза — Еймъри виждаше само грубост, физическа нечистоплътност и глупост. Не се обвини: никога повече той не се укори за чувства, които бяха естествени и откровени. Прие своите реакции като част от себе си, неизменни, извън категориите на нравствеността. Проблемът с бедността, преобразуван и в по-разгърнат мащаб, подчинен на по-широко, до-достойно осмисляне, можеше някой ден да стане и негов. Сега обаче будеше само най-дълбокото му отвращение.
Вървя по Пето Авеню, като се пазеше от сляпата черна заплаха на чадърите, застана пред „Делмонико“ и направи знак на един автобус да спре. Плътно закопчавайки палтото си, се изкачи на открития втори етаж и се отдаде на самотно пътуване в неспирния ръмеж, чиято хладна влага безкрайно се възраждаше върху страните му и вдъхваше в него будност. Някъде в съзнанието му начена разговор, по-точно отново предяви правото си към неговото внимание. Водеха го не два гласа, а един, който поставяше въпросите и сам им отговаряше:
В. Е, какво е положението?
О. Разполагам с около двайсет и четири собствени долара.
В. Но разполагаш и с имението в Лейк Джинива.
О. Възнамерявам да си го запазя.
В. Ще можеш ли да преживееш?
О. Не си представям, че няма да успея. В книгите хората винаги натрупват пари, а аз съм се убедил, че мога да правя всичко, което вършат хората в книгите. Впрочем това е единственото, което умея.
В. По-точно?
О. Не зная още с какво ще се захвана, а и не изгарям от любопитство да узная. Утре ще напусна Ню Йорк завинаги. Зъл град, освен ако не си на върха.
В. Много ли пари са ти необходима?
О. Не. Просто се страхувам от бедността.
В. Много ли се страхуваш?
О. Само пасивно.
В. Накъде се носиш?
О. Откъде да знам!
В. Не те ли засяга?
О. Засяга ме. Не искам да извърша нравствено самоубийство.
В. Запази ли към нещо интерес?
О. Нито един. Не ми останаха добродетели за губене. Както изстиващата тенджера отделя топлина, така през цялото си юношество и младост ние отделяме калориите на добродетелта. Това се нарича непосредственост.
В. Интересна идея.
О. Затова „кривването на почтения човек“ привлича толкоз хората. Те застават в кръг около него и буквално се разгряват от калориите на добродетелта, които той отделя. Сара казва нещо простодушно и всички лица престорено се трогват: „Колко е невинно бедното дете!“ Те се разгряват от нейната добродетелност. Но Сара улавя престореността и никога повече няма да повтори тия думи. Само дето след това й става студено.
В. Всички свои калории ли изразходва?
О. Всички. Сам започвам вече да се разгрявам от чуждата добродетел.
В. Покварен ли си?
О. Вероятно. Не съм сигурен. Не разграничавам вече уверено доброто от злото. В. Това лош признак ли е?
О. Не задължително.
В. Кое е доказателството за покварата?
О. Да стана напълно неискрен — да нарека себе си „съвсем не лош човек“, да си внушавам, че ми е жал за изгубената младост, след като ме блазни само сладостта на губенето. Младостта е като голяма чиния, догоре отрупана със сладкиши. Сантименталните хора твърдят, че искат да се върнат в чистото първично състояние преди изяждането на сладкишите. Но това не е вярно. Те просто копнеят за удоволствието от повторното изяждане. Омъжената жена не желае да си върне девичеството — привлича я да изживее отново своя меден месец. Аз не искам да повтарям своята невинност. Ламтя за наслаждението на новото изгубване.
В. Накъде се носиш?
Този диалог гротескно се претопяваше в обичайното състояние на неговото съзнание — гротескна смесица от желания, тревоги, впечатления отвън и физически реакции.
Сто двайсет и седма улица — или Сто трийсет и седма… Двойката и тройката си приличат… впрочем не съвсем. Седалката е мокра… Дали дрехите попиват влагата на седалката, или седалката попива сухотата на дрехите?… Заседяването върху влажно място възпалява апендикса, така казваше майката на Фроги Паркър. Е, изкарал го е вече… Ще дам под съд параходната компания, говореше Биатрис, а четвъртината от акциите притежава чичо ми. Биатрис, дали бе попаднала в рая?… Едва ли. Той беше безсмъртието на Биатрис, а следователно и на любовните й увлечения с много починали мъже, които, естествено, нито веднъж не са помислили за него… Ако не възпален апендикс, то настинка сигурно. Какво? Сто и двайсета улица? Значи оная преди трябва да е била сто и дванайсета — едно, нула, две вместо едно, две, седем. Розалинд не е като Биатрис, Елинор е като Биатрис, само че е по-дива и умът й е по-остър. Апартаментите под наем са скъпи — вероятно сто и петдесет на месец, може би и двеста. В Минеаполис чичо плащаше само по сто на месец за цяла огромна къща. Въпрос: стълбището за горния етаж отляво ли беше или отдясно? Във всеки случай на № 12 то тръгваше право нагоре, а после извиваше наляво. Каква мръсна река — защо — не отиде до брега да я огледа дали наистина е мръсна — всички реки във Франция са кафяви или черни, така е и у нас на Юг. Двайсет и четири долара са равни на четиристотин и осемдесет понички. Може да преживее три месеца с тях и да спи по парковете. Къде ли е Джил сега? Джил Бейн, Фейн, Сейн… О, по дяволите!… Вратът се е схванал, проклето неудобно място. Никакво желание да преспи с Джил, какво толкова намери Алек в нея? По отношение на жените вкусът на Алек е недодялан. Неговият вкус — без грешка. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — стопроцентови американки. На Елинор й подхожда да подава топката в бейзбола, вероятно с лявата ръка, на Розалинд — да бъде нападател — безпогрешен удар, на Клара — може би защитник. Как ли изглежда сега трупът на Хъмбърд? Ако той самият не бе станал инструктор по бой с щикове, като нищо можеха да го пратят на фронта три месеца по-рано и сега да беше убит. Къде е тоя идиотски звънец…
Номерата на сградите на Ривърсайд Драйв смътно се провиждаха за части от секундата през дъждовната завеса на шуртящите дървета, но най-после погледът на Еймъри улови един от тях — Сто двайсет и седма улица. Слезе и безделно пое по виещ се надолу тротоар, който го изведе на реката, по-точно на дълъг пристан с безразборно парцелирани стоянки за малки плавателни съдове: моторници, канута, гребни лодки, платноходки. Тръгна по брега на север, прескочи ниска телена ограда и се озова сред голям разхвърлян док, свързан с пристанището. Корпусите на множество параходи в различни стадии на ремонт го заобикаляха отвсякъде. Замириса му на стърготини, на боя и на едва доловимия леко блудкав дъх на реката Хъдсън. През тегнещата мрачина към него приближи някакъв човек.
— Здрасти — каза Еймъри.
— Имаш ли пропуск?
— Не. Да не би да е частно владение?
— Това е Хъдсънският спортен яхт-клуб.
— Аа! Не знаех. Просто си почивам.
— Ами… — започна колебливо мъжът.
— Ако кажеш, веднага си тръгвам.
Мъжът изпусна няколко неопределени гърлени звука и отмина. Еймъри седна върху една преобърната лодка и замислено се наклони напред, докато брадичката се срещна о ръката му и се опря на нея.
— Нещастието прави от мен ужасно лош човек — промълви той.
В унилите часове
Под неспирното ръмене на дъжда Еймъри сломено погледна назад към реката на своя живот, към искрящо бистрите и течения и към мръсните й плитчини. На първо място страхът още го държеше в лапите си — вече не физическият страх, а страхът от хора и предразсъдъци, от немотия и еднообразие. И въпреки това дълбоко в огорченото си сърце той се питаше нима в края на краищата е по-лош от тоя или оня човек. Знаеше, че със софистика лесно може да стигне до извинението за собствената слабост, обусловена от обстоятелствата и средата, че неведнъж, когато се бе бунтувал срещу себе си заради своята самовлюбеност, нещо му бе нашепвало подкупващо: „Не. Гений!“ Това бе една от проявите на страха, този глас, нашепващ, че не може да е едновременно велик и добър, че гениалността е онова неповторимо съчетание от необясними прави проходи и кривини в съзнанието, което всяка дисциплина би изравнила до посредственост. Но може би по-силно от всеки отделен свой порок или недостатък Еймъри презираше собствената си личност — ненавиждаше себе си, защото знаеше, че утре и в хилядите дни нататък неудържимо ще се надува на някой комплимент и ще се цупи на неодобрителната дума като третокласен музикант или като първоразреден актьор. Срамуваше се от факта, че крайно честните и простодушия хора обикновено изпитват недоверие към него, че се е държал жестоко с онези, които бяха разтворили личностите си в неговата — няколко момичета и по някой приятел от студентските години, че е оказвал лоши влияния, че е увличал хора в духовни похождения, от които само той се бе измъквал здрав и читав.
В нощи като тази — а напоследък ги имаше много — той обикновено успяваше да се избави от унищожителното самодълбаене, като обръщаше мислите си към децата и безграничните възможности, заложени в децата — учеше се, превръщаше се целият в слух и тогава чуваше събуждането на сепнатото пеленаче в къщата отсреща, чийто тъничък хленч озвъняваше застоялата нощ. И мълниеносно побягваше от умозренията си в панически ужас да не би бездънното му отчаяние да навее мрак в мъничката детска душа. Потрепера. А ако стане тъй, че някой ден махалото се люшне в другата посока и той се превърне в онова страшно нещо, което плаши децата и припълзява в стаите им в тъмното, което влиза в болно общение с призраци, нашепващи зли тайни на безумците от черните материци на луната…
Бледа усмивка раздвижи устните на Еймъри,
„Прекалено погълнат си от себе си — чу нечий глас. А след това: — Отърси се и свърши една истинска работа…“
„Престани да се измъчваш…“
Представи си, че ще настъпи време, когато може би щеше да отговори: „Да, вероятно в младостта си съм бил егоцентричен, но скоро разбрах, че неумереното мислене за себе си развива болезненост.“
Изведнъж изпита непреодолимо желание сам да се прати по дяволите — не да свърши със себе си, както подобава на един джентълмен, а да изчезне сластно и безвъзвратно далеч от хорските очи. Представи си, че се е излегнал върху покрит с черги нар в мексиканска къщурка и прихванал цигара между тънките си артистични пръсти, слуша как китари отзвъняват печалните полутонове на прастара кастилска жална песен, а момиче с маслиново мургава кожа и с карминени устни гали косата му. Там може да изживее живота си като чуден молебен, избавен от доброто и злото и от небесните цербери, и от всеки бог (освен от другоземния мексикански бог — нехаен и пристрастен към източните благовония), избавен от успеха, надеждата и бедността в полета на онова дълго спускане в доволството, което в края на краищата свършва в изкуственото езеро на смъртта.
Има толкова много места на света, където човек може блажено да се разложи: Порт Саид, Шанхай, някои кътчета на Туркестан, Константинопол, Южните морета — всички земни краища на тъжни напеви и гъсти ухания, там, където въжделението може да е начин и израз на живота, където отсевките на нощното небе и залезите отразяват сякаш само настроения и страсти: цветът на устни и на макове.
Прочистването продължава
Едно време той подушваше злото безпогрешно, както конят предугажда нощем срутения мост, но създанието с невъзможните крака от стаята на Фийби се бе смалило до ефирното сияние около Джил. С инстинкта си долавяше смрадния лъх на бедността, но престана да разравя дълбоките пластове на злото, притулено в гордостта и сенсуализма.
Не останаха мъдреци; не останаха герои; Бърн Холидей изчезна от погледа му, сякаш никога не бе съществувал; монсеньор бе мъртъв. Еймъри надрасна хиляди книги, хиляди лъжи; жадно бе поглъщал думите на хора, които си даваха вид, че знаят, а нищо не знаеха. Мистичните блянове на светците, които някога го изпълваха с благоговение в смълчания му нощен дом, сега необяснимо го отблъскваха. Вестителите като Байрон и Брук, предизвиквали живота от планински върхове, в края си се превръщаха в безделници и позьори, които в най-добрия случай бъркаха сянката на храбростта със същината на мъдростта. Величавото сгромолясване на неговите илюзии прие образа на старо като света шествие от пророци, философи, мъченици, светци, учени, донжуани, йезуити, пуритани, фаустовци, поети, пацифисти; като университетски възпитаници на събор в парадни мантии те се нижеха пред погледа му тъй, както някога техните мечти, личности и веруя на свой ред бяха озарявали е яркоцветни светлини душата му; всеки от тях се бе опитвал да прослави живота и колосалната значимост на човека; хвалил се бе, че със своите неустойчиви обобщения е издигнал мост между миналото и настоящето, а в края на краищата се бе подчинявал на мизансцена и театралната условност, защото в своя глад за вяра човек е готов да засити ума си с най-достъпната и най-удобна храна.
Жените, от които бе очаквал тъй много; чиято красота се бе надявал да превъплати във формите на изкуството, чиито непроницаеми инстинкти, удивително непоследователни и необясними, бе мечтал да увековечи в изживявания — просто се бяха оттеглили, за да се посветят на своето потомство. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — самата тяхна красота, привличаща ята мъже, им бе отнела шанса да го дарят с друго освен със сломено сърце и с някоя страница от объркани думи.
Еймъри си обясни изгубването на своята вяра в човешката помощ с няколко смели силогизма. Прие, че независимо от степента, в която тази викторианска война опустоши и покоси неговото поколение, то бе наследник на прогреса. Пренебрегна незначителните различия в изводите, защото — макар че някои от тях довеждаха до смъртта на милиони млади мъже — се поддаваха на обяснение (предполагайки, че Бърнард Шоу и Бернхарди50, Бонар Ло51 и Бетман-Холвег52 в края на краищата еднакво са наследници на прогреса дори само затова, че единодушно въстанаха срещу лова на вещици), пренебрегна и противопоставянето на изводите и подходи индивидуално към личностите, привидно израснали като водачи — тогава го отблъснаха несъответствията и противоречията във всяка от тях.
Ето напруимер Тортън Ханкок, уважаван от половината образовани люде в страната като авторитет по въпросите на живота, един човек, вярващ в кодекса, според който живееше, защото го бе изпитал в действителността; просветител на просветителите, съветник на президенти. И все пак Еймъри знаеше, че дълбоко в душата си този човек намираше опора в свещеник от друга религия.
Монсеньор, на когото се бе облягал самият кардинал, също бе изживял моменти на странни и ужасяващи колебания — необясними в една религия, която обясняваше дори неверието с формулировките на собствената си вяра; ако се съмняваш в съществуването на дявола, значи дяволът ти е внушил съмнение в съществуването си. Еймъри бе виждал с очите си как, за да се спаси от този ужас, монсеньор посещава домовете на безпросветни еснафи, как бясно поглъща евтини романчета, затъва в дребнавостта на всекидневието.
И този духовник, Еймъри ясно съзнаваше това, макар по-мъдър и по-чист, не бе съществено по-възрастен от него.
Еймъри бе останал сам — от малко оградено пространство той бе избягал в огромен лабиринт. Озовал се бе там, където е бил Гьоте, когато е започвал „Фауст“; там, където е бил Конрад, когато е създавал „Прищявката на Олмейър“53.
Еймъри си каза, че по силата на вродено ясномислие или на разочарование предимно две категории хора напускат ограденото пространство и се устремяват към лабиринта. Съществували са мъже като Уелс и Платон и те полусъзнателно са подхранвали една особена скрита правоверност, приемали са за себе си само онова, което е било приемливо за всички човеци — непоправими романтици, те, независимо от усилията, които са полагали, никога не са успявали да проникнат в лабиринта с абсолютната цялост на душите си; но от друга страна, е имало пионери-саблеборци, Самюъл Бътлър, Ренан, Волтер, които са напредвали по-бавно, а в някои случаи са стигали по-далеч, не в посоката на песимистичната умозрителна философия, а във всеотдайността си на вечното човешко усилие да се придаде положителна стойност на живота.
Еймъри сам се спря. За първи път в живота си той започна да се усъмнява силно във всички обобщения и афоризми. Бяха прекалено лесни, прекалено опасни за общественото съзнание. А обикновено в някаква подобна форма дълбоките идеи стигат до широкото съзнание след около трийсет години: Бенсън54 и Честъртън бяха популяризирали Юисманс и Нюман55; Шоу бе подсладил Ницше, Ибсен и Шопенхауер. Обикновеният човек научаваше за изводите на мъртвите гении от ловките парадокси и поучителните афоризми на някой посредник.
Животът беше дяволска неразбория… ръгби-мач, чийто рефер е отпратен, играчите до един са в засада, но всички настояват, че реферът е щял да бъде на негова страна…
Прогресът е лабиринт… хората се втурват сляпо в него, а после възбудено излизат и тръбят, че са го открили… невидимия крал — принципът на еволюцията… като пишат книги, започват войни… основават школи…
Дори да не бе егоцентричен, Еймъри би започнал всяко търсене от себе си. Той сам си беше най-добрият пример — ето го в дъжда, човешко същество с пол и гордост, възпряно от случая и от собствения си темперамент, от благото на любовта и бащинството, съхранено, за да даде своя дял в съграждането на живото съзнание на нацията.
Самовинящ се, самотен и обезверен, той застана пред входа на лабиринта.
Нова зора се сипна над реката, окъсняло такси изфуча по улицата, фаровете му още лъщяха като горящи очи на лице, побеляло от нощно пируване. Далеч, по реката проплака сирена.
Монсеньор
Еймъри все мислеше колко доволен би останал монсеньор от своето погребение. То бе великолепие на католичеството и обредността. Епископ О’Нийл отслужи тържествена меса и сам кардиналът даде последното опрощение. Присъстваха Тортън Ханкок, мисис Лорънс, британският и италианският посланик, пратеник на папата и множество приятели и духовници — но неумолими ножици бяха прерязали всички тези нишки, които монсеньор бе държал в ръцете си. За Еймъри бе непоносимо скръбно да го види легнал в ковчега със сключени ръце върху пурпурната одежда. Лицето му не бе променено и тъй като не бе очаквал смъртта, не изразяваше нито болка, нито страх. Беше скъпият стар приятел на Еймъри — негов и на другите присъстващи, защото църквата бе препълнена с втрещени втренчени лица и най-високопоставените сякаш бяха най-покрусени.
Като архангел кардиналът във филон и с митра поръси със светена вода. Гръмна органът. Хорът запя Requiem eternarm.
Всички тия хора скърбяха, защото в някаква степен бяха зависили приживе от монсеньор. Тяхната мъка бе нещо много повече от разчувстване по „дрезгавия му глас или олюляваща походка“, както е казал Уелс. Те намираха опора във вярата на монсеньор, в дарбата му да не пада духом, да вижда в религията и светлина, и сенки, да приема всяка светлина и сянка като лице на бога. Хората се чувстваха в безопасност, когато бе наблизо.
От опита на Еймъри да се пожертва се бе родила ясната представа за краха на неговите илюзии, а от погребението на монсеньор се роди романтичният елф, който щеше да влезе с него в лабиринта. Той откри нещо, което желаеше, което винаги бе желал и което винаги щеше да желае — не да буди възхищение, заради което се бе страхувал; не да буди любов, в което бе съумял да се убеди; а да бъде нужен на хората, да стане необходим. Спомни си какво чувство за сигурност му даваше Бърн.
Животът се разкри в един от своите удивителни взривове на лъчезарие и отведнъж и завинаги Еймъри отхвърли стария афоризъм, увъртял се вяло в ума му: „Твърде малко са нещата от значение, а нищо не е от голямо значение.“
Напротив, Еймъри изпита всеобхватно желание да вдъхва на хората чувство за сигурност.
Големият човек с цайсите
В деня, в който Еймъри пое към Принстън пеш, небето бе безцветен свод, хладен и висок, избавен от дъждовната заплаха. Денят бе сивкав, най-безплътното от всички времена, ден за мечти, за далечни надежди и ясни прозрения. Ден, в какъвто се раждат чисти и абстрактна истини, пресъхващи на слънце, стопяващи се присмехулно на лунна светлина. Дърветата и облаците бяха изсечени с класическа строгост. Природата звънтеше в хармонично еднозвучие, метално като тръбен зов, бездиханно като Гръцката ваза.
Денят го потопи в тъй вглъбено настроение, че Еймъри причини не малко главоболия на неколцина шофьори, които трябваше рязко да набиват спирачки, за да не го прегазят. Тъй погълнат бе от мислите си, че дори не се изненада от странното явление — сърдечност на петдесет мили от Манхатън, — което се изрази в това, че една попътна кола спря до него и някакъв глас му извика. Той вдигна глава и видя разкошен автомобил, в който седяха двама мъже на средна възраст, единият — дребен и неуверен, очевидно паразитен израстък върху другия, който беше грамаден, внушителен и с цайси.
— Искате ли да ви откараме? — попита паразитният израстък, като мярна с крайчеца на окото внушителния мъж, сякаш да получи от него по навик очаквана мълчалива подкрепа.
— Как да не искам. Благодаря.
Шофьорът отвори вратата, Еймъри влезе и се разположи в средата на задната седалка. Любопитно огледа спътниците си. Главната особеност на големия човек, изглежда, беше безграничната му самоувереност, която изпъкваше на фона на неговото смъртно отегчение от всичко наоколо. Онази част от лицето му, която се очертаваше под цайсите, беше от физиономиите, наричани най-общо „силни“; гънки на достолепна пълнота се бяха образували под брадичката му; малко над тях се открояваше широка уста с тънки устни и грубоват модел на римски нос, a по-надолу раменете му се предаваха без съпротива на могъщата маса на гърдите и стомаха. Беше облечен безукорно и строго. Еймъри забеляза, че има навика да се заглежда точно в тила на шофьора, сякаш упорито, но безнадеждно размишлява над заплетен фризьорски проблем.
Дребният човек беше забележителен единствено с пълното си разтваряне в личността на другия. Беше от нисшия секретарски тип, който към своята четирийсетгодишнина отпечатва върху визитните си картички „Помощник на президента“ и без въздишка се отдава до края на живота си на позьорство, купено от втора ръка.
— Далече ли отивате? — попита дребният с безразлично любезен тон.
— Доста.
— И вървите пеш заради физическата форма?
— Не — лаконично отговори Еймъри, — вървя пеш, защото нямам пари за влак.
— Аа! — И след кратка пауза: — Работа ли търсите? Работа има колкото искате — продължи той доста сухо. — Това, дето го говорят за безработицата, са празни приказки. Западът например особено се нуждае от работна ръка. — Той подчерта „Западът“ с широк жест на ръката встрани. Еймъри кимна учтиво. — Имате ли някаква специалност?
Не, Еймъри нямаше специалност.
— Чиновник ли сте?
Не, Еймъри не е чиновник.
— С каквото и да се занимавате — продължи дребният мъж, сякаш се съгласяваше с нещо, което Еймъри бе казал, — сега е времето на големите възможности и на деловите перспективи. — Той хвърли отново бърз поглед към големия човек, както неволно адвокатът, въртящ на шиш някой свидетел, поглежда крадешком към съдебните заседатели.
Еймъри реши, че трябва да отговори нещо, и да го убиеха, не можа да измисли друго освен онова, което изтърси:
— Разбира се, искам да имам много пари…
Дребният се изсмя кисело, но добросъвестно.
— Днес всички искат това, но никой не иска да си го изработи.
— Съвсем естествено и здравословно желание. Почти всички нормални хора искат да са богати без особено усилие — освен магнатите от сериозни пиеси, които са готови „през всичко да минат“. А вас не ви ли привличат лесните пари?
— Разбира се, че не — възмути се секретарят.
— И — продължи Еймъри, без да му обръща внимание — тъй като сега съм много беден, обмислям да приема социализма като своя твърдина.
Двамата мъже любопитно го стрелнаха с очи.
— Тия бомбохвъргачи… — Дребният млъкна, защото от гръдния кош на големия мъж тежко се надигна:
— Ако бях помислил, че сте от бомбохвъргачите, щях да ви закарам право в затвора в Нюарк. Такова е мнението ми за социалистите.
Еймъри се засмя.
— Какъв сте вие? — попита големият мъж. — Салонен болшевик, идеалист? Трябва да призная, че не виждам голяма разлика между тях. Идеалистите само хайлазуват и пишат небивалици, за да мътят главите на бедните имигранти.
— Какво пък — отвърна му Еймъри, — ако да си идеалист, е безопасно и изгодно, бих опитал.
— Какво е затруднението ви? Изгубили сте си работата?
— Не съвсем, но… може и така да се каже.
— Какво работехте?
— Пишех текстове за рекламна агенция.
— В рекламата се печелят много пари.
Еймъри се усмихна сдържано:
— Добре, съгласен съм, може да се печелят пари. Талантът вече не гладува. Днес дори изкуството печели достатъчно, та да е сито. Творци рисуват кориците на вашите списания, творци пишат вашите рекламни текстове, творци композират рагтайм за вашите театри. С голямото комерсиализиране на печатната дейност вие сте осигурили безвредно прилично занимание на всеки гений, който би могъл да си издълбае ниша в пантеона на човечеството. Но пазете се от оня творец, който е и интелектуалец. Творецът, който не може да бъде подравнен — оня, който е като Русо, Толстой, Самюъл Бътлър, Еймъри Блейн…
— Този пък кой е? — попита подозрително дребният.
— Как да ви кажа — отвърна Еймъри, — той е… интелектуалец, не много известен в момента.
Дребният пусна своя добросъвестен смях и изведнъж замлъкна под унищожителния поглед на Еймъри.
— На какво се смеете?
— Ох, тия интелектуалци…
— Знаете ли какво означава тази дума?
Очичките на дребния неспокойно трепнаха.
— Обикновено означава…
— Винаги означава умен и високообразован — прекъсна го Еймъри. — Означава човек, който борави с активно познание за опита на човечеството. — Еймъри си позволи да бъде крайно груб. Обърна се към големия човек. — Този младеж — посочи с пръст секретаря и наблегна на последната дума с тон, сякаш произнесе „пиколо“, като, естествено, нямаше предвид възрастта му — страда от повсеместната размътена представа за съдържанието на най-общоизвестни думи.
— Вие се обявявате против контрола на капитала над словопечатането? — попита го големият и впери в него цайсите си.
— Да, и отказвам да им подарявам умствения си труд. В мен се изгради впечатлението, че същността на бизнеса, в който попаднах, се състои в изстискването и обидно ниското заплащане на чета тъпаци, които го търпят.
— Хайде сега — възрази големият мъж, — не можете да отречете, че който работи, е платен много добре, при това за пет-шестчасов трудов ден, направо е смешно. А ако на туй отгоре е и профсъюзен член, не можеш си откупи от него и един ден честен труд.
— Сами сте си виновни — настоя Еймъри. — Вие никога не правите отстъпки, докато не ви ги изтръгнат със сила.
— Кои сме ние?
— Вашата класа, класата, към която и аз доскоро принадлежах. Онези, които по наследство или с упорство, или с пресметливост, или с нечестност са станали класата на парите.
— Да не би да си въобразявате, че ако оня работник там на пътя притежаваше парите, щеше по-охотно да се раздели с тях?
— Не, но какво общо има той с това, което казвам?
По-възрастният мъж се замисли.
— Добре, признавам, че няма. Но защо ми се струва, че все пак има!
— Всъщност — продължи Еймъри — той ще се държи още по-зле. Нисшите класи са по-ограничени, по-неприятни и като индивиди по-егоистични, а в края на краищата и по-тъпи. Но това няма нищо общо с нашия въпрос.
— Какъв точно е въпросът?
Тук се наложи Еймъри да замълчи, за да обмисли какъв е въпросът.
Еймъри изковава ново определение
— Когато умният и образован човек попадне в лапите на живота — започна бавно Еймъри, — с други думи, когато се ожени, в девет случая от десет отношението му към съществуващите обществени условия става консервативно. По свой начин той може да бъде всеотдаен, отзивчив, дори справедлив, но главната му работа е да обезпечава семейството си и да притежава. Жена му го пришпорва — от десет хиляди на година към двайсет хиляди, после още и още, каторга в оградено място без прозорци. Той е свършен! Животът го е спипал! Не можа да се измъкне! На този човек духът му е бракосъчетан.
Еймъри помълча и си помисли, че последната фраза никак не е лоша.
— Някои мъже — продължи той — успяват да се изплъзнат от хватката. Това са мъжете, чиито жени може би нямат социални амбиции, или онези, които може би са попаднали на едно-две изречения в някоя „опасна книга“ и са намерили в тях удовлетворение. Някои пък като мен може би са поели по пътя към каторгата, но са били повалени, преди да стигнат. Така или иначе, това са конгресмените, които не могат да бъдат подкупени, президентите, които не се занимават с политиканство, писателите, ораторите, учените, държавниците, които не са позволили да бъдат превърнати в брашнени чували от шепа жени и деца.
— Това ли е истинският радикал?
— Да — отвърна Еймъри. — В различни варианти, разбира се, като се почне от обезверените критици като Торнтън Ханкок. Та, искам да кажа, този духовно не-бракосъчетан човек не разполага с пряка власт, защото за нещастие мъжът, чийто дух е бракосъчетан, като вторична последица от гонитбата на пари, е успял да сложи ръка на големия вестник, на популярното списание, на влиятелния седмичник. И защо? Само за да може госпожа Вестник, госпожа Списание или госпожа Седмичник да има по-скъпа лимузина от онова семейство Нефт отсреща или от семейство Цимент зад ъгъла.
— Какво лошо има в това?
— Лошото е, че по този начин богатите стават блюстители на интелектуалното съзнание и съвсем естествено онзи, който притежава пари в дадена обществена система, няма да рискува щастието на собственото си семейство, като пусне във вестника си шумна пропаганда на друга система.
— И все пак тази пропаганда се появява — каза големият човек.
— Къде? В дискредитираната пиеса. В скапани седмични вестничета на евтина хартия.
— Няма да споря, продължавайте.
— Първият момент от моята теза е, че в резултат от стечението на няколко условия, главното между които е семейството, се очертават два вида умове. Единият приема човешката природа такава, каквато е, и използува нейната плахост, слабост и сила за свои цели. Противоположен на него е небракосъчетаният дух, който непрекъснато търси нови системи, способни да контролират и да противостоят на човешката природа. Неговата задача е по-трудна. Сложен е не животът, а борбата животът да бъде направляван и контролиран. Тази борба е негова. Той е частица от прогреса — а духовно бракосъчетаният не е.
Големият измъкна три тлъсти пури и ги предложи, наредени върху огромната му длан. Дребният взе едната, Еймъри поклати глава и посегна към цигарите си.
— Продължавайте — каза големият човек. — Отдавна исках да послушам някои от вашите хора.
Набиране на скорост
— Съвременният живот — поде Еймъри отново — вече се мени не от век на век, а от година на година, десет пъти по-бързо, откогато и да е — населението се удвоява, цивилизациите взаимно се проникват, икономическа обвързаност, расови проблеми, а ние се помайваме. Идеята ми е, че трябва да се движим много по-бързо.
Наблегна леко на последните думи и шофьорът несъзнателно повиши скорост. Еймъри и големият човек се разсмяха. Дребният също се усмихна, с малко закъснение.
— Всички деца — продължи Еймъри — трябва да имат равни шансове в началото. Ако бащата дари детето си с добра физика, а майката — с малко здрав разум в ранното му възпитание, това трябва да бъде неговото единствено наследство. Ако бащата не е в състояние да му завещае добра физика, а майката е пропиляла годините, отредени й да се подготвя за възпитанието на своето потомство в търчане по мъже, толкова по-зле за детето. То не трябва изкуствено да бъде подпирано с пари, да го пращат по тия отвратителни частни училища, да го прокарват през университети… Всички деца трябва да имат равни шансове в началото.
— Разбрах — каза големият човек, а цайсите му не изразяваха нито одобрение, нито несъгласие.
— След това бих предложил като опит държавната собственост над цялата промишленост.
— Това вече е опитвано и се провали.
— Не се е провалило, по-точно още не. Ако държавата бе собственик у нас, най-добрите аналитични и практични умове в управленческия апарат щяха да работят не само за себе си. Вместо Бърлсъновци щяхме да имаме Маккейци, в държавната хазна щяха да работят Моргановци, Хиловци щяха да направляват междущатската търговия. В нашия сенат щяха да заседават най-добрите юристи.
— Те няма да работят с пълна сила даром. Макаду…
— Не съм съгласен — възрази Еймъри, като поклати глава. — Парите не са единственият стимул, който извлича най-доброто от човека дори в Америка.
— Само преди малко вие твърдяхте точно това.
— Днес е така. Но ако частната собственост бъде ограничена със закон, най-добрите хора ще се надпреварват за единствената друга награда, която привлича човечеството — честта.
Големият човек издаде звук, който много приличаше на „ууу“.
— Това е най-глупавото нещо, което изрекохте дотук.
— Не е глупаво. Съвсем правдоподобно е. Ако някога сте учили в колеж, трябва да ви е направил впечатление фактът, че материално обезпечените студенти залягат над учението два пъти по-усилено заради някоя от безбройните дребни почести, отколкото другите, които сами се издържат.
— Хлапашка, детска игра! — присмя се противникът.
— Ни най-малко, по дяволите, освен ако всички не сме деца. Вие виждали ли сте някога напълно зрял човек, който се стреми да стане член на труднодостъпно общество, или новозабогатяло семейство, което се домогва до някой клуб? Те подскачат, щом чуят мечтаното име. Идеята, че за да накараш един човек да работи, трябва да държиш пред очите му злато, не е аксиома, тя ни е втълпена. Правили сме го толкова дълго време, че сме забравили, че съществува и друг начин. Ние сме създали такъв свят, в който тя е необходима. Но повярвайте ми — Еймъри ставаше все по-категоричен, — ако намерим десет души, застраховани както срещу богатството, така и срещу глада, и им предложим зелена лента за пет часа труд на ден, а синя — за десет часа на ден, девет от десетимата ще се надпреварват за синята лента. Инстинктът за състезаването чака само да му бъде предоставен символ. Ако символът е размерът на къщата, хората ще се скъсат от работа за него. Ако е само синя лента, аз, дявол да го вземе, съм почти убеден, че ще се трепят не по-малко. В други времена са го правили.
— Не съм съгласен с вас.
— Зная — промълви Еймъри и тъжно кимна. — Но вече не е и важно. Мисля, че в недалечно бъдеще тези хора ще се появят и ще си вземат каквото им е нужно.
Дребният човек свирепо изсъска:
— Картечници!
— Вие сте ги учили как да ги използуват.
Големият човек поклати глава.
— В тази страна има достатъчно собственици, за да не се допусне подобно нещо.
Еймъри съжали, че не знае съотношението между притежателите и непритежателите на имущество. Реши да промени темата.
Но големият човек бе вече предизвикан.
— Започнете ли да говорите за „вземане“, стъпвате на опасен терен.
— А как да го получат, ако не си го вземат? Години наред хората са били баламосвани с обещания. Социализмът може и да не е крачка напред, но заплахата от червеното знаме определено задейства всички реформи. За да привлечеш вниманието, трябва да си по-креслив.
— Предполагам, че вашият пример за благотворно насилие е Русия?
— Прав сте — призна Еймъри. — Разбира се, и там има увлечения, както е било по време на Френската революция, но не се съмнявам, че това е един наистина велик експеримент и напълно си струва да се направи.
— Изобщо ли не вярвате в умереността?
— Вие не желаете да слушате умерените, пък е и много късно вече. Истина е, че широката маса е извършила едно от ония сепващи и поразителни неща, които се случват веднъж на сто години. Възприела е една идея.
— И каква е тя?
— Че колкото и да са различни умовете и способностите на хората, стомасите им в общи линии са едни и същи.
Дребният човек си получава своето
— Ако съберем всички пари на тоя свят — произнесе дребничкият дълбокомислено — и ги поделим на рав…
— О, не дрънкайте! — енергично го прекъсна Еймъри и без да обръща внимание на възмутения му поглед, продължи мисълта си: — Човешкият стомах…
Но големият нетърпеливо го пресече:
— Аз ви слушам внимателно, сам виждате — каза той, — но ще ви помоля да избягвате темата за стомасите. Моят от сутринта ми играе номера. Иначе не съм съгласен дори с половината от това, което казахте. В основата на всички ваши разсъждения е държавната собственост, но държавният апарат е истински разбунен кошер на корупцията. Хората няма да се разработят заради сини ленти, това са просто глупости.
Когато свърши, дребничкият заговори с непоколебимо тръсване на главата, сякаш решен този път да каже думата си на всяка цена.
— Има неща, които са заложени в човешката природа — изтъкна мъдро той като дървен философ, — които винаги са съществували, винаги ще съществуват и никога няма да се променят.
Еймъри погледна безпомощно от дребния към големия човек.
— Чуйте го само! Как да не се отчаеш от прогреса! Чуйте го само! Та аз мога ей тъй, на един дъх, да изброя поне сто природни явления, изменени от човешката воля — стотици човешки инстинкти, които цивилизацията е изтръгнала от корен или потиска от сума време. Това, което току-що изрече този човек, е било хилядолетия наред последната крепост на овчите глави от целия свят. То отрича усилията на всички учени, държавници, моралисти, реформатори, лекари и философи, посвещавали живота си в служба на човечеството. То е безогледно признаване на всичка достойно в човешката природа. Всеки гражданин, навършил двайсет и пет години, който хладнокръвно направи подобна изявление, трябва да бъде лишен от право на глас.
С лице, поаленяло от ярост, дребния притисна гръб дълбоко в облегалката. Еймъри продължи, като се обръщаше само към големия човек.
— Изникне ли какъвто и да е въпрос, в полуграмотните мухлясали мозъци като на вашия приятел тук, които си мислят, че мислят, веднага откривате обичайната за главите им страхотна каша. Веднъж негодуват срещу „бруталността и безчовечието на прусаците“, a веднага след това заявяват: „Трябва да изтребим до крак целия германски народ.“ Винаги смятат, че „положението в момента е доста лошо“, но „нямат никаква вяра на тия идеалисти“. Днес Уилсън за тях е „просто мечтател, откъснат от действителността“, след година го ругаят, задето е превърнал мечтите си в действителност. Те не са способни на ясно логическо отношение към нито един въпрос, а само на тъпа упорита съпротива към всяка промяна. Смятат, че трудът на необразованите хора не трябва да се заплаща високо, а не могат да видят, че ако не плащат добре на необразованите хора, децата им също ще останат без образование и ще се въртим навеки в омагьосания кръг. Това е тя — великата среднобуржоазна класа!
Широко ухилен, големият човек се наведе към лицето на дребния.
— Яко те притиснаха, Гарвин. Как го понасяш?
Дребният направи усилие да се усмихне и да си даде вид, сякаш всички тия думи са пълна нелепост, недостойна да й се обръща внимание. Но Еймъри не беше свършил.
— Теорията, че народът е годен сам да се управлява, се опира на такива индивиди. Ако е възможно той да бъде научен да разсъждава ясно, сбито и логично, да се отърси от навика си да се крие зад баналности, предразсъдъци и сантименталности, тогава аз съм войнстващ социалист. Ако не е възможно — тогава мисля, че е без значение какво ще стане с човека и с неговото общество сега и когато и да е.
— Интересно и забавно ми е да ви слушам — каза големият човек. — Толкова сте млад.
— Което може да означава само, че съвременният опит още не ме е развратил, нито ме е сплашил. Аз съм овладял най-ценния опит, опита на нацията, защото, въпреки че съм учил в университет, съм успял да натрупам добро образование.
— Красноречив сте, но повърхностно убедителен.
— Не всичко е безсмислие! — страстно възкликна Еймъри. — Днес за първи път в живота си защитавам социализма. Не знам за друг универсален лек. Да, неспокоен съм. Цялото мое поколение е неспокойно. До дъно ми е опротивяла системата, в която най-богатият мъж слага ръце на най-красивото момиче, ако го поиска, в която един творец без лични доходи трябва да продава таланта си на фабрикант на копчета. Дори да бях без капчица талант, пак нямаше да се задоволя да работя десет години, обречен или на безбрачие, или на потайни наслади, за да може синът на някой си да има собствена кола.
— Но ако не сте сигурен…
— Това няма никакво значение — извика Еймъри. — Положението ми не може да бъде по-лошо. А една обществена революция би могла да ме изтласка на върха. Разбира се, себелюбив съм. Но живея с чувството, че в твърде много износени системи съм като риба на сухо. От целия ми випуск в университета аз като че ли съм един от двайсетината студенти, които извлякоха прилично образование. А в отбора по ръгби приемаха всеки тъпоумен зубрач, само не и мен, нямах право, защото някакъв склерозирал глупак бе постановил, че всички трябва да владеем коничните сечения. Ненавиждах армията. Ненавиждах бизнеса. Влюбен съм във всяка промяна и съм убил в себе си съвестта…
— Значи ще вървите и ще проповядвате, че трябва да се движим по-бързо.
— Това поне е безспорно — не се предаваше Еймъри. — Реформите няма да настигнат нуждите на цивилизацията, докато сами не ги подгоним. Политиката на самотека е като да глезиш дете, уверявайки го, че в края на краищата то ще стане порядъчен човек. То ще стане — но ако го принудиш.
— Но вие сам не вярвате във всички тия социалистически бръщолевици, които наговорихте.
— Не знам. До разговора с вас не се бях замислял сериозно. В половината от нещата, които казах, не съм сигурен.
— Озадачавате ме — каза големият човек, — но всички сякаш сте такива. Чувал съм, че независимо от всички свои доктрини Бърнард Шоу бил най-взискателният драматург по отношение на хонорарите си. До последния фардинг.
— Всъщност — каза Еймъри — аз просто установявам, че в мен говори търсещият ум на едно неспокойно поколение и ми дава всички основания да посветя ума и перото си на радикалите. Дори ако дълбоко в себе се мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново. В различни моменти от живота си съм мислил, че го разбирам правилно, но вярата е нещо трудно. В едно поне съм сигурен. Ако животът не е търсене на светия Граал, може да бъде страхотно забавна игра.
Известно време никой не проговори, после големият човек попита:
— В кой университет сте учили?
— В Принстън.
Големият изведнъж, се оживи. Изразът на цайсите му едва доловимо се промени.
— И аз изпратих сина си да учи в Принстън.
— Така ли?
— Може да сте се познавали. Казваше се Джеси Ферънби. Загина във Франция миналата година.
— Познавах го много добре. Всъщност беше един от най-близките ми приятели.
— Той беше… ъъ… много добро момче. Бяхме много привързани един към друг.
Еймъри започна да долавя сходство между бащата и загиналия син и си помисли, че през цялото време е изпитвал чувство за нещо далечно познато. Джеси Ферънби, приятелят от университета, извоювал короната, към която Еймъри се бе домогвал. Колко отдавна бе това!… Какви деца бяха тогава и как не жалеха сили за сините ленти…
Колата забави пред входа на огромно имение, опасано с гъст плет и висока желязна ограда.
— Защо не се отбиете да обядваме?
Еймъри поклати глава.
— Благодаря, мистър Ферънби, но трябва да продължавам.
Големият човек му подаде ръка. Еймъри прекрасно виждаше, че това, дето бе познавал Джеси, далеч натежаваше над неодобрението, което бе събудил с мненията си. Как въздействат призраците върху хората! Дора дребният човек поиска да му стисне ръката.
— Довиждане! — извика мистър Ферънби, докато колата завиваше и влизаше в алеята. — На вас желая успех, на теориите ви — неуспех.
— Благодаря, подобно, сър — извика Еймъри, усмихна се и махна с ръка.
„Далече от камината, далече от уютната стая“
На осем часа път пеша от Принстън Еймъри седна на банкета и се загледа в стегнатата от студа земя. Природата в по-грубия си вид, когато, взреш ли се отблизо, виждаш цветя, наядени от пеперуди, и мравки, неуморно пъплещи в тревата, носи винаги разочарование; природата, представена от небеса, води и далечни хоризонти, е много по-привлекателна. Мразът и предвещанието на зимата сега го изпълваха с вълнение, насочваха мислите му към дивата схватка между отборите на „Сейнт Риджисис“ с „Гротън“ отпреди памтивека, отпреди седем години — и към оня есенен ден във Франция преди дванайсет месеца, когато, залегнал с взвода си във високата трева, чакаше да затрака картечницата. Видя двете картини едновременно, и двете разпалваха в него някакъв първичен възторг — две игри, които бе играл, различни по тръпчивост, свързани по някакъв особен начин, отделящи се от Розалинд и от темата за лабиринта, до който в крайна сметка бе сведен животът му.
„Самолюбие съм — помисли той. — И тази моя черта не се променя, когато «видя човешко страдание», «изгубя родителите си» или «помагам на хората». Това самолюбие не е просто част от мен, то е най-живото в мен. И не като го избягвам, а като преминавам отвъд него, мога да постигна увереност и равновесие в моя живот. Няма безкористна добродетел, на която да не съм способен. Мога да се жертвам, да бъда великодушен, да помагам на ближния си, да търпя заради него, да дам живота си за приятеля — защото всички тия неща може да се окажат най-добрият начин на моята самоизява. Но в мен няма нито капка от сока на обикновената човешка добрина.“
Проблемът за злото кристализира у Еймъри в проблема за секса. Той започна да отъждествява злото с фалическия култ у Брук и в ранното творчество на Уелс. Неразривно свързана със злото се оказа красотата — красотата, вълнение, чиито балове все още се покачваха — древна нощна мелодия в мекия глас на Елинор, каскада от мощни водопади, пресичаща живота, полуритми, полумрак. Но Еймъри не бе забравил, че всеки път, когато жадно се бе устремявал към нея, тя му се бе изсмивала с изкривеното лице на злото. Красотата на голямото изкуство, красотата на радостта и преди всичко красотата на жените.
В крайна сметка тя имаше твърде много общо с разпуснатостта и угаждането. Слабостта често е красива, слабостта никога не е добра. И в тази нова самота, на която той се врече заради онова величие на духа, което може би щеше да постигне, красотата не трябваше да бъде господар, иначе, сама по себе си хармонична, тя щеше да внесе дисонанс.
В известен смисъл постепенният му отказ от красотата представляваше втората стъпка след окончателното рухване на неговите илюзии. Той почувства, че оставя зад гърба си своя шанс да стане определен тип творец. Много по-важно му изглеждаше сега да бъде определен вид човек.
Мисълта му направи внезапен остър завой и той се хвана, че размишлява за католическата църква. В него укрепна идеята, че на хората, които се нуждаят от ортодоксалната религия, не им достига нещо съществено важно, за Еймъри религията бе преди всичко римокатоличество. Напълно възможно беше то също да е празен ритуал, но очевидно бе единствената приемлива унаследена крепост срещу падението на нравствеността. Докато масата не бъде възпитана в нравствени ценности, някой трябва да повелява: „Не смей!“ И все пак да я приеме в този момент, бе все още невъзможно. Трябваше му време и избавление от външния натиск. Искаше да запази мирозданието без орнаменти, да осъзнае до дъно посоката и движещата мощ на това ново начало.
Следобедът замря от целителната добрина на три часа към златното великолепие на четири. А той продължи да върви през тръпнещата болка на залеза, в който и облаците сякаш кървяха, докато на здрачаване стигна до едно гробище. Тъмен сънен дъх на цветя прииждаше оттам, в небето — призракът на нова луна, а наоколо — стаени сенки. В него припламна внезапно желание да отвори вратата на ръждясал купол вграден в склона на един хълм; купол, умит от дъжда и покрит с късно разцъфнали разплакали воднистосини цветчета, поникнали може би от нечии мъртви очи, лепкави при докосване, зловонни на мирис.
Еймъри поиска да осезае „Уилям Дейфийлд, 1864“.
Запита се защо пред гроба хората си мислят, че всуе е животът. Ето той не вижда нищо безнадеждно в това, че е живял на този свят. Всички тия порутени колони, сплетени ръце, гълъби и ангели говорят за романтично минало. Представи си как душата му ще се възрадва, ако след сто години неколцина млади люде погадаят дали очите му са били кафяви или сини, и страстно се надяваше, че неговият гроб ще им изглежда много, много прежен. Странно му се стори, че от редицата на падналите в Гражданската война два-три гроба извикаха в него мисли за мъртва любов и мъртви възлюбени, макар че с нищичко не се отличаваха от другите, дори по жълтеникавия мъх.
Дълго след полунощ пред очите му се очертаха кулите и шпиловете на Принстън с тук-там късни горящи светлини — и изведнъж в прозрачния мрак екнаха камбани. Като в безбрежен сън звънът не спираше. Духът на миналото виснеше над новото поколение, избраната младеж на объркания, неопомнил се свят, все още романтично подхранван с грешките и полузабравените мечти на мъртви държавници и поети. Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от преклонението пред успеха; израснало, за да открие, че всички богове са мъртви, всички войни са отвоювани, всяка вяра в човека — подкопана…
Нажален за тях, Еймъри все още не ожалваше себе си — изкуство, политика, религия, каквото и поприще ла го очакваше, той знаеше, че е в безопасност, избавен от трескавостта. Имаше вече сили да приеме приемливото, да скита, да расте, да се бунтува, да спи дълбоко в нощите напред…
В сърцето му нямаше бог, не се лъжеше в това. Възгледите му все още размирно бушуваха. И още пареше болката на спомена, тъгата по изгубената младост — и все пак водите на разочарованието бяха оставили и плоден нанос в душата му, отговорност и любов към живота, едва доловима тръпка на стари устреми и несбъднати мечти. Но… О, Розалинд! Розалинд!…
— В най-добрия случай всичко е само бедна замяна — горчиво произнесе той.
И не би могъл да каже защо си струваше борбата защо твърдо бе решил докрай да се отдаде, себе си и наследството, получено от личностите, които бе надмогнал…
Протегна ръце към кристалното лъчеструйно небе.
— Познавам себе си — възкликна, това е всичко.
В съня, потънал до ушите,
с мечти, въздържани до вчера,
навън, в живота с вой да влитат
като мухи от стая черна,
жадувам споделена вяра
и чакам ден за щурм отново…
Но вън е тази скука стара:
безкрайно авеню дъждовно.
Да можех пак да се събудя —
от старите вина избавен!
В небето утро ново, лудо
въздушни кули да възправя,
миража сред лазурна пара
да бъде знак, не сън отново…
Но вън е тази скука стара;
безкрайно авеню дъждовно.
Под стъклената колонада на някакъв театър Еймъри поспря и се загледа как първите едри капки на дъжда се разшляпват върху тротоара и се разстилат в тъмни петна.
Въздухът стана матово сив. Самотна светлина изведнъж очерта един прозорец на отсрещната страна, после втора, после стотици други затанцуваха и заблестяха наоколо. Гъстата, оловно тежка небесна светлина затлея в жълто под краката му. Фаровете на такситата из улиците прочертаваха ярки коридори по вече почернелия тротоар. Нежеланият ноемврийски дъжд подло открадна последния час на деня и го заложи при старата лихварка нощта.
Тишината в театъра зад гърба му се взриви със странен пукот, последван от глухия тътен на прииждаща тълпа, в който се вплете многогласна врява. Дневното представление бе свършило.
Той отстъпи встрани, дори леко се подаде под дъжда, за да стори път на навалицата. Едно момченце изтича отвътре, подуши влажния свеж въздух и вдигна яката на палтото си. Минаха три-четири забързани двойки. След това излязоха пръснати зрители и до един погледнаха най-напред мократа улица, после дъжда, изпълващ въздуха, и накрая — намръщеното небе. Последна се потътри гъста маса от народ и то задави с тежкия си мирис, в който се примесваха тютюневият дъх на мъжете и чувствената смрад от скашканата пудра на жените. След навалицата се изнизаха още няколко нестройни върволици, пет-шест самотници, един мъж с патерици, накрая трясъкът от вдигането на седалките вътре оповести, че разпоредителите са се хванали на работа.
Ню Йорк не да се пробуждаше, а сякаш се обръщаше в леглото си. Бледи мъже сновяха, стиснали под брадички вдигнатите си яки. Рояк уморени разбъбрени продавачки от някакъв универсален магазин се скупчиха с пронизително пискливи смехове на тройки под чадъри. Изтрополи отряд полицаи, успели сякаш с магическа пръчка вече да се скрият под мушамени пелерини.
Дъждът донесе на Еймъри будността и като застрашително шествие пред очите му се заточиха многобройните грозни лица на градската беднотия. Противната зловонна блъсканица в метрото — рекламите във вагоните ти се навират и се хилят в лицето ти като тъпоумни досадници, които не пускат ръкава ти, докато не разкажат още една история: дразнещото притеснение, че някой сякаш се притиска в теб; мъжът, решил да не отстъпи мястото си на жената, който я ненавижда тъкмо за това; жената пък го ненавижда, задето няма да го стори; в най-лошия случай отблъскваща фантасмагория от човешки дихания, парцали върху тела и миризми на храната, погълната от хората; в най-добрия — просто човеци, твърде разгорещени или твърде вледенени, уморени, тревожни.
Представи си жилищата, в които живееха тия хора — с подкожушени тапети, натрапчиво повтарящи мотива от слънчогледи на жълто-зелен фон, с цинкови вани и мрачни коридори, с неназовими задни парцели без стрък зеленини; там дори любовта се явяваше като подлъгване — подло убийство зад ъгъла, незаконно майчинство на горния етаж. И навред душна от пестеливост зима между четири стени и дълги лета в потни кошмари между лепнещи, стягащи зидове… мръсни кафенета, в които безжизнени изнурени хора си насипват захар с използваните си лъжички за кафе и оставят в захарниците твърди много бучки.
Там, където бяха събрани само мъже или само жени, още не бе тъй лошо; долното лъсваше, когато подло ги наблъскваха заедно като говеда. Жените издаваха някакъв срам, задето мъжете ги виждаха уморени и бедни — мъжете изпитваха отвращение, задето жените бяха уморени и бедни. Там имаше повече мръсотия от всички полесражения, които бе виждал, по-тягостно бе от всички същински страдания, замесени в кал, пот и опасности, в това обкръжение раждането, бракът и смъртта бяха омразни потулвани събития.
Спомни си как веднъж в метрото едно момче разносвач внесе грамаден погребален венец от свежи цветя и как тяхното ухание внезапно прочисти въздуха и за миг озари лицата на всички пътници във вагона.
„Не мога да понасям бедните — изведнъж помисли Еймъри. — Ненавиждам ги, защото са бедни. Някога бедността може и да е била красива, но днес отблъсква. Тя е най-грозното нещо на света. Много по-чисто е да си покварен и богат, отколкото да си невинен и беден.“ Пред очите му изникна като жив споменът за една многозначителна картина, която някога му бе направила силно впечатление — елегантно облечен млад мъж се вглежда в потока по Пето Авеню от прозореца на един клуб и казва нещо на човека до него с изражение на крайна погнуса. Вероятно, помислил си бе Еймъри, следното: „Господи, колко са противни хората!“
Никога преди Еймъри не се бе замислял за бедните. И сега цинично установи, че изцяло е лишен от човешко съчувствие. О’Хенри бе открил в тия хора романтика, пламенност, любов, омраза — Еймъри виждаше само грубост, физическа нечистоплътност и глупост. Не се обвини: никога повече той не се укори за чувства, които бяха естествени и откровени. Прие своите реакции като част от себе си, неизменни, извън категориите на нравствеността. Проблемът с бедността, преобразуван и в по-разгърнат мащаб, подчинен на по-широко, до-достойно осмисляне, можеше някой ден да стане и негов. Сега обаче будеше само най-дълбокото му отвращение.
Вървя по Пето Авеню, като се пазеше от сляпата черна заплаха на чадърите, застана пред „Делмонико“ и направи знак на един автобус да спре. Плътно закопчавайки палтото си, се изкачи на открития втори етаж и се отдаде на самотно пътуване в неспирния ръмеж, чиято хладна влага безкрайно се възраждаше върху страните му и вдъхваше в него будност. Някъде в съзнанието му начена разговор, по-точно отново предяви правото си към неговото внимание. Водеха го не два гласа, а един, който поставяше въпросите и сам им отговаряше:
В. Е, какво е положението?
О. Разполагам с около двайсет и четири собствени долара.
В. Но разполагаш и с имението в Лейк Джинива.
О. Възнамерявам да си го запазя.
В. Ще можеш ли да преживееш?
О. Не си представям, че няма да успея. В книгите хората винаги натрупват пари, а аз съм се убедил, че мога да правя всичко, което вършат хората в книгите. Впрочем това е единственото, което умея.
В. По-точно?
О. Не зная още с какво ще се захвана, а и не изгарям от любопитство да узная. Утре ще напусна Ню Йорк завинаги. Зъл град, освен ако не си на върха.
В. Много ли пари са ти необходима?
О. Не. Просто се страхувам от бедността.
В. Много ли се страхуваш?
О. Само пасивно.
В. Накъде се носиш?
О. Откъде да знам!
В. Не те ли засяга?
О. Засяга ме. Не искам да извърша нравствено самоубийство.
В. Запази ли към нещо интерес?
О. Нито един. Не ми останаха добродетели за губене. Както изстиващата тенджера отделя топлина, така през цялото си юношество и младост ние отделяме калориите на добродетелта. Това се нарича непосредственост.
В. Интересна идея.
О. Затова „кривването на почтения човек“ привлича толкоз хората. Те застават в кръг около него и буквално се разгряват от калориите на добродетелта, които той отделя. Сара казва нещо простодушно и всички лица престорено се трогват: „Колко е невинно бедното дете!“ Те се разгряват от нейната добродетелност. Но Сара улавя престореността и никога повече няма да повтори тия думи. Само дето след това й става студено.
В. Всички свои калории ли изразходва?
О. Всички. Сам започвам вече да се разгрявам от чуждата добродетел.
В. Покварен ли си?
О. Вероятно. Не съм сигурен. Не разграничавам вече уверено доброто от злото. В. Това лош признак ли е?
О. Не задължително.
В. Кое е доказателството за покварата?
О. Да стана напълно неискрен — да нарека себе си „съвсем не лош човек“, да си внушавам, че ми е жал за изгубената младост, след като ме блазни само сладостта на губенето. Младостта е като голяма чиния, догоре отрупана със сладкиши. Сантименталните хора твърдят, че искат да се върнат в чистото първично състояние преди изяждането на сладкишите. Но това не е вярно. Те просто копнеят за удоволствието от повторното изяждане. Омъжената жена не желае да си върне девичеството — привлича я да изживее отново своя меден месец. Аз не искам да повтарям своята невинност. Ламтя за наслаждението на новото изгубване.
В. Накъде се носиш?
Този диалог гротескно се претопяваше в обичайното състояние на неговото съзнание — гротескна смесица от желания, тревоги, впечатления отвън и физически реакции.
Сто двайсет и седма улица — или Сто трийсет и седма… Двойката и тройката си приличат… впрочем не съвсем. Седалката е мокра… Дали дрехите попиват влагата на седалката, или седалката попива сухотата на дрехите?… Заседяването върху влажно място възпалява апендикса, така казваше майката на Фроги Паркър. Е, изкарал го е вече… Ще дам под съд параходната компания, говореше Биатрис, а четвъртината от акциите притежава чичо ми. Биатрис, дали бе попаднала в рая?… Едва ли. Той беше безсмъртието на Биатрис, а следователно и на любовните й увлечения с много починали мъже, които, естествено, нито веднъж не са помислили за него… Ако не възпален апендикс, то настинка сигурно. Какво? Сто и двайсета улица? Значи оная преди трябва да е била сто и дванайсета — едно, нула, две вместо едно, две, седем. Розалинд не е като Биатрис, Елинор е като Биатрис, само че е по-дива и умът й е по-остър. Апартаментите под наем са скъпи — вероятно сто и петдесет на месец, може би и двеста. В Минеаполис чичо плащаше само по сто на месец за цяла огромна къща. Въпрос: стълбището за горния етаж отляво ли беше или отдясно? Във всеки случай на № 12 то тръгваше право нагоре, а после извиваше наляво. Каква мръсна река — защо — не отиде до брега да я огледа дали наистина е мръсна — всички реки във Франция са кафяви или черни, така е и у нас на Юг. Двайсет и четири долара са равни на четиристотин и осемдесет понички. Може да преживее три месеца с тях и да спи по парковете. Къде ли е Джил сега? Джил Бейн, Фейн, Сейн… О, по дяволите!… Вратът се е схванал, проклето неудобно място. Никакво желание да преспи с Джил, какво толкова намери Алек в нея? По отношение на жените вкусът на Алек е недодялан. Неговият вкус — без грешка. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — стопроцентови американки. На Елинор й подхожда да подава топката в бейзбола, вероятно с лявата ръка, на Розалинд — да бъде нападател — безпогрешен удар, на Клара — може би защитник. Как ли изглежда сега трупът на Хъмбърд? Ако той самият не бе станал инструктор по бой с щикове, като нищо можеха да го пратят на фронта три месеца по-рано и сега да беше убит. Къде е тоя идиотски звънец…
Номерата на сградите на Ривърсайд Драйв смътно се провиждаха за части от секундата през дъждовната завеса на шуртящите дървета, но най-после погледът на Еймъри улови един от тях — Сто двайсет и седма улица. Слезе и безделно пое по виещ се надолу тротоар, който го изведе на реката, по-точно на дълъг пристан с безразборно парцелирани стоянки за малки плавателни съдове: моторници, канута, гребни лодки, платноходки. Тръгна по брега на север, прескочи ниска телена ограда и се озова сред голям разхвърлян док, свързан с пристанището. Корпусите на множество параходи в различни стадии на ремонт го заобикаляха отвсякъде. Замириса му на стърготини, на боя и на едва доловимия леко блудкав дъх на реката Хъдсън. През тегнещата мрачина към него приближи някакъв човек.
— Здрасти — каза Еймъри.
— Имаш ли пропуск?
— Не. Да не би да е частно владение?
— Това е Хъдсънският спортен яхт-клуб.
— Аа! Не знаех. Просто си почивам.
— Ами… — започна колебливо мъжът.
— Ако кажеш, веднага си тръгвам.
Мъжът изпусна няколко неопределени гърлени звука и отмина. Еймъри седна върху една преобърната лодка и замислено се наклони напред, докато брадичката се срещна о ръката му и се опря на нея.
— Нещастието прави от мен ужасно лош човек — промълви той.
В унилите часове
Под неспирното ръмене на дъжда Еймъри сломено погледна назад към реката на своя живот, към искрящо бистрите и течения и към мръсните й плитчини. На първо място страхът още го държеше в лапите си — вече не физическият страх, а страхът от хора и предразсъдъци, от немотия и еднообразие. И въпреки това дълбоко в огорченото си сърце той се питаше нима в края на краищата е по-лош от тоя или оня човек. Знаеше, че със софистика лесно може да стигне до извинението за собствената слабост, обусловена от обстоятелствата и средата, че неведнъж, когато се бе бунтувал срещу себе си заради своята самовлюбеност, нещо му бе нашепвало подкупващо: „Не. Гений!“ Това бе една от проявите на страха, този глас, нашепващ, че не може да е едновременно велик и добър, че гениалността е онова неповторимо съчетание от необясними прави проходи и кривини в съзнанието, което всяка дисциплина би изравнила до посредственост. Но може би по-силно от всеки отделен свой порок или недостатък Еймъри презираше собствената си личност — ненавиждаше себе си, защото знаеше, че утре и в хилядите дни нататък неудържимо ще се надува на някой комплимент и ще се цупи на неодобрителната дума като третокласен музикант или като първоразреден актьор. Срамуваше се от факта, че крайно честните и простодушия хора обикновено изпитват недоверие към него, че се е държал жестоко с онези, които бяха разтворили личностите си в неговата — няколко момичета и по някой приятел от студентските години, че е оказвал лоши влияния, че е увличал хора в духовни похождения, от които само той се бе измъквал здрав и читав.
В нощи като тази — а напоследък ги имаше много — той обикновено успяваше да се избави от унищожителното самодълбаене, като обръщаше мислите си към децата и безграничните възможности, заложени в децата — учеше се, превръщаше се целият в слух и тогава чуваше събуждането на сепнатото пеленаче в къщата отсреща, чийто тъничък хленч озвъняваше застоялата нощ. И мълниеносно побягваше от умозренията си в панически ужас да не би бездънното му отчаяние да навее мрак в мъничката детска душа. Потрепера. А ако стане тъй, че някой ден махалото се люшне в другата посока и той се превърне в онова страшно нещо, което плаши децата и припълзява в стаите им в тъмното, което влиза в болно общение с призраци, нашепващи зли тайни на безумците от черните материци на луната…
Бледа усмивка раздвижи устните на Еймъри,
„Прекалено погълнат си от себе си — чу нечий глас. А след това: — Отърси се и свърши една истинска работа…“
„Престани да се измъчваш…“
Представи си, че ще настъпи време, когато може би щеше да отговори: „Да, вероятно в младостта си съм бил егоцентричен, но скоро разбрах, че неумереното мислене за себе си развива болезненост.“
Изведнъж изпита непреодолимо желание сам да се прати по дяволите — не да свърши със себе си, както подобава на един джентълмен, а да изчезне сластно и безвъзвратно далеч от хорските очи. Представи си, че се е излегнал върху покрит с черги нар в мексиканска къщурка и прихванал цигара между тънките си артистични пръсти, слуша как китари отзвъняват печалните полутонове на прастара кастилска жална песен, а момиче с маслиново мургава кожа и с карминени устни гали косата му. Там може да изживее живота си като чуден молебен, избавен от доброто и злото и от небесните цербери, и от всеки бог (освен от другоземния мексикански бог — нехаен и пристрастен към източните благовония), избавен от успеха, надеждата и бедността в полета на онова дълго спускане в доволството, което в края на краищата свършва в изкуственото езеро на смъртта.
Има толкова много места на света, където човек може блажено да се разложи: Порт Саид, Шанхай, някои кътчета на Туркестан, Константинопол, Южните морета — всички земни краища на тъжни напеви и гъсти ухания, там, където въжделението може да е начин и израз на живота, където отсевките на нощното небе и залезите отразяват сякаш само настроения и страсти: цветът на устни и на макове.
Прочистването продължава
Едно време той подушваше злото безпогрешно, както конят предугажда нощем срутения мост, но създанието с невъзможните крака от стаята на Фийби се бе смалило до ефирното сияние около Джил. С инстинкта си долавяше смрадния лъх на бедността, но престана да разравя дълбоките пластове на злото, притулено в гордостта и сенсуализма.
Не останаха мъдреци; не останаха герои; Бърн Холидей изчезна от погледа му, сякаш никога не бе съществувал; монсеньор бе мъртъв. Еймъри надрасна хиляди книги, хиляди лъжи; жадно бе поглъщал думите на хора, които си даваха вид, че знаят, а нищо не знаеха. Мистичните блянове на светците, които някога го изпълваха с благоговение в смълчания му нощен дом, сега необяснимо го отблъскваха. Вестителите като Байрон и Брук, предизвиквали живота от планински върхове, в края си се превръщаха в безделници и позьори, които в най-добрия случай бъркаха сянката на храбростта със същината на мъдростта. Величавото сгромолясване на неговите илюзии прие образа на старо като света шествие от пророци, философи, мъченици, светци, учени, донжуани, йезуити, пуритани, фаустовци, поети, пацифисти; като университетски възпитаници на събор в парадни мантии те се нижеха пред погледа му тъй, както някога техните мечти, личности и веруя на свой ред бяха озарявали е яркоцветни светлини душата му; всеки от тях се бе опитвал да прослави живота и колосалната значимост на човека; хвалил се бе, че със своите неустойчиви обобщения е издигнал мост между миналото и настоящето, а в края на краищата се бе подчинявал на мизансцена и театралната условност, защото в своя глад за вяра човек е готов да засити ума си с най-достъпната и най-удобна храна.
Жените, от които бе очаквал тъй много; чиято красота се бе надявал да превъплати във формите на изкуството, чиито непроницаеми инстинкти, удивително непоследователни и необясними, бе мечтал да увековечи в изживявания — просто се бяха оттеглили, за да се посветят на своето потомство. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — самата тяхна красота, привличаща ята мъже, им бе отнела шанса да го дарят с друго освен със сломено сърце и с някоя страница от объркани думи.
Еймъри си обясни изгубването на своята вяра в човешката помощ с няколко смели силогизма. Прие, че независимо от степента, в която тази викторианска война опустоши и покоси неговото поколение, то бе наследник на прогреса. Пренебрегна незначителните различия в изводите, защото — макар че някои от тях довеждаха до смъртта на милиони млади мъже — се поддаваха на обяснение (предполагайки, че Бърнард Шоу и Бернхарди50, Бонар Ло51 и Бетман-Холвег52 в края на краищата еднакво са наследници на прогреса дори само затова, че единодушно въстанаха срещу лова на вещици), пренебрегна и противопоставянето на изводите и подходи индивидуално към личностите, привидно израснали като водачи — тогава го отблъснаха несъответствията и противоречията във всяка от тях.
Ето напруимер Тортън Ханкок, уважаван от половината образовани люде в страната като авторитет по въпросите на живота, един човек, вярващ в кодекса, според който живееше, защото го бе изпитал в действителността; просветител на просветителите, съветник на президенти. И все пак Еймъри знаеше, че дълбоко в душата си този човек намираше опора в свещеник от друга религия.
Монсеньор, на когото се бе облягал самият кардинал, също бе изживял моменти на странни и ужасяващи колебания — необясними в една религия, която обясняваше дори неверието с формулировките на собствената си вяра; ако се съмняваш в съществуването на дявола, значи дяволът ти е внушил съмнение в съществуването си. Еймъри бе виждал с очите си как, за да се спаси от този ужас, монсеньор посещава домовете на безпросветни еснафи, как бясно поглъща евтини романчета, затъва в дребнавостта на всекидневието.
И този духовник, Еймъри ясно съзнаваше това, макар по-мъдър и по-чист, не бе съществено по-възрастен от него.
Еймъри бе останал сам — от малко оградено пространство той бе избягал в огромен лабиринт. Озовал се бе там, където е бил Гьоте, когато е започвал „Фауст“; там, където е бил Конрад, когато е създавал „Прищявката на Олмейър“53.
Еймъри си каза, че по силата на вродено ясномислие или на разочарование предимно две категории хора напускат ограденото пространство и се устремяват към лабиринта. Съществували са мъже като Уелс и Платон и те полусъзнателно са подхранвали една особена скрита правоверност, приемали са за себе си само онова, което е било приемливо за всички човеци — непоправими романтици, те, независимо от усилията, които са полагали, никога не са успявали да проникнат в лабиринта с абсолютната цялост на душите си; но от друга страна, е имало пионери-саблеборци, Самюъл Бътлър, Ренан, Волтер, които са напредвали по-бавно, а в някои случаи са стигали по-далеч, не в посоката на песимистичната умозрителна философия, а във всеотдайността си на вечното човешко усилие да се придаде положителна стойност на живота.
Еймъри сам се спря. За първи път в живота си той започна да се усъмнява силно във всички обобщения и афоризми. Бяха прекалено лесни, прекалено опасни за общественото съзнание. А обикновено в някаква подобна форма дълбоките идеи стигат до широкото съзнание след около трийсет години: Бенсън54 и Честъртън бяха популяризирали Юисманс и Нюман55; Шоу бе подсладил Ницше, Ибсен и Шопенхауер. Обикновеният човек научаваше за изводите на мъртвите гении от ловките парадокси и поучителните афоризми на някой посредник.
Животът беше дяволска неразбория… ръгби-мач, чийто рефер е отпратен, играчите до един са в засада, но всички настояват, че реферът е щял да бъде на негова страна…
Прогресът е лабиринт… хората се втурват сляпо в него, а после възбудено излизат и тръбят, че са го открили… невидимия крал — принципът на еволюцията… като пишат книги, започват войни… основават школи…
Дори да не бе егоцентричен, Еймъри би започнал всяко търсене от себе си. Той сам си беше най-добрият пример — ето го в дъжда, човешко същество с пол и гордост, възпряно от случая и от собствения си темперамент, от благото на любовта и бащинството, съхранено, за да даде своя дял в съграждането на живото съзнание на нацията.
Самовинящ се, самотен и обезверен, той застана пред входа на лабиринта.
Нова зора се сипна над реката, окъсняло такси изфуча по улицата, фаровете му още лъщяха като горящи очи на лице, побеляло от нощно пируване. Далеч, по реката проплака сирена.
Монсеньор
Еймъри все мислеше колко доволен би останал монсеньор от своето погребение. То бе великолепие на католичеството и обредността. Епископ О’Нийл отслужи тържествена меса и сам кардиналът даде последното опрощение. Присъстваха Тортън Ханкок, мисис Лорънс, британският и италианският посланик, пратеник на папата и множество приятели и духовници — но неумолими ножици бяха прерязали всички тези нишки, които монсеньор бе държал в ръцете си. За Еймъри бе непоносимо скръбно да го види легнал в ковчега със сключени ръце върху пурпурната одежда. Лицето му не бе променено и тъй като не бе очаквал смъртта, не изразяваше нито болка, нито страх. Беше скъпият стар приятел на Еймъри — негов и на другите присъстващи, защото църквата бе препълнена с втрещени втренчени лица и най-високопоставените сякаш бяха най-покрусени.
Като архангел кардиналът във филон и с митра поръси със светена вода. Гръмна органът. Хорът запя Requiem eternarm.
Всички тия хора скърбяха, защото в някаква степен бяха зависили приживе от монсеньор. Тяхната мъка бе нещо много повече от разчувстване по „дрезгавия му глас или олюляваща походка“, както е казал Уелс. Те намираха опора във вярата на монсеньор, в дарбата му да не пада духом, да вижда в религията и светлина, и сенки, да приема всяка светлина и сянка като лице на бога. Хората се чувстваха в безопасност, когато бе наблизо.
От опита на Еймъри да се пожертва се бе родила ясната представа за краха на неговите илюзии, а от погребението на монсеньор се роди романтичният елф, който щеше да влезе с него в лабиринта. Той откри нещо, което желаеше, което винаги бе желал и което винаги щеше да желае — не да буди възхищение, заради което се бе страхувал; не да буди любов, в което бе съумял да се убеди; а да бъде нужен на хората, да стане необходим. Спомни си какво чувство за сигурност му даваше Бърн.
Животът се разкри в един от своите удивителни взривове на лъчезарие и отведнъж и завинаги Еймъри отхвърли стария афоризъм, увъртял се вяло в ума му: „Твърде малко са нещата от значение, а нищо не е от голямо значение.“
Напротив, Еймъри изпита всеобхватно желание да вдъхва на хората чувство за сигурност.
Големият човек с цайсите
В деня, в който Еймъри пое към Принстън пеш, небето бе безцветен свод, хладен и висок, избавен от дъждовната заплаха. Денят бе сивкав, най-безплътното от всички времена, ден за мечти, за далечни надежди и ясни прозрения. Ден, в какъвто се раждат чисти и абстрактна истини, пресъхващи на слънце, стопяващи се присмехулно на лунна светлина. Дърветата и облаците бяха изсечени с класическа строгост. Природата звънтеше в хармонично еднозвучие, метално като тръбен зов, бездиханно като Гръцката ваза.
Денят го потопи в тъй вглъбено настроение, че Еймъри причини не малко главоболия на неколцина шофьори, които трябваше рязко да набиват спирачки, за да не го прегазят. Тъй погълнат бе от мислите си, че дори не се изненада от странното явление — сърдечност на петдесет мили от Манхатън, — което се изрази в това, че една попътна кола спря до него и някакъв глас му извика. Той вдигна глава и видя разкошен автомобил, в който седяха двама мъже на средна възраст, единият — дребен и неуверен, очевидно паразитен израстък върху другия, който беше грамаден, внушителен и с цайси.
— Искате ли да ви откараме? — попита паразитният израстък, като мярна с крайчеца на окото внушителния мъж, сякаш да получи от него по навик очаквана мълчалива подкрепа.
— Как да не искам. Благодаря.
Шофьорът отвори вратата, Еймъри влезе и се разположи в средата на задната седалка. Любопитно огледа спътниците си. Главната особеност на големия човек, изглежда, беше безграничната му самоувереност, която изпъкваше на фона на неговото смъртно отегчение от всичко наоколо. Онази част от лицето му, която се очертаваше под цайсите, беше от физиономиите, наричани най-общо „силни“; гънки на достолепна пълнота се бяха образували под брадичката му; малко над тях се открояваше широка уста с тънки устни и грубоват модел на римски нос, a по-надолу раменете му се предаваха без съпротива на могъщата маса на гърдите и стомаха. Беше облечен безукорно и строго. Еймъри забеляза, че има навика да се заглежда точно в тила на шофьора, сякаш упорито, но безнадеждно размишлява над заплетен фризьорски проблем.
Дребният човек беше забележителен единствено с пълното си разтваряне в личността на другия. Беше от нисшия секретарски тип, който към своята четирийсетгодишнина отпечатва върху визитните си картички „Помощник на президента“ и без въздишка се отдава до края на живота си на позьорство, купено от втора ръка.
— Далече ли отивате? — попита дребният с безразлично любезен тон.
— Доста.
— И вървите пеш заради физическата форма?
— Не — лаконично отговори Еймъри, — вървя пеш, защото нямам пари за влак.
— Аа! — И след кратка пауза: — Работа ли търсите? Работа има колкото искате — продължи той доста сухо. — Това, дето го говорят за безработицата, са празни приказки. Западът например особено се нуждае от работна ръка. — Той подчерта „Западът“ с широк жест на ръката встрани. Еймъри кимна учтиво. — Имате ли някаква специалност?
Не, Еймъри нямаше специалност.
— Чиновник ли сте?
Не, Еймъри не е чиновник.
— С каквото и да се занимавате — продължи дребният мъж, сякаш се съгласяваше с нещо, което Еймъри бе казал, — сега е времето на големите възможности и на деловите перспективи. — Той хвърли отново бърз поглед към големия човек, както неволно адвокатът, въртящ на шиш някой свидетел, поглежда крадешком към съдебните заседатели.
Еймъри реши, че трябва да отговори нещо, и да го убиеха, не можа да измисли друго освен онова, което изтърси:
— Разбира се, искам да имам много пари…
Дребният се изсмя кисело, но добросъвестно.
— Днес всички искат това, но никой не иска да си го изработи.
— Съвсем естествено и здравословно желание. Почти всички нормални хора искат да са богати без особено усилие — освен магнатите от сериозни пиеси, които са готови „през всичко да минат“. А вас не ви ли привличат лесните пари?
— Разбира се, че не — възмути се секретарят.
— И — продължи Еймъри, без да му обръща внимание — тъй като сега съм много беден, обмислям да приема социализма като своя твърдина.
Двамата мъже любопитно го стрелнаха с очи.
— Тия бомбохвъргачи… — Дребният млъкна, защото от гръдния кош на големия мъж тежко се надигна:
— Ако бях помислил, че сте от бомбохвъргачите, щях да ви закарам право в затвора в Нюарк. Такова е мнението ми за социалистите.
Еймъри се засмя.
— Какъв сте вие? — попита големият мъж. — Салонен болшевик, идеалист? Трябва да призная, че не виждам голяма разлика между тях. Идеалистите само хайлазуват и пишат небивалици, за да мътят главите на бедните имигранти.
— Какво пък — отвърна му Еймъри, — ако да си идеалист, е безопасно и изгодно, бих опитал.
— Какво е затруднението ви? Изгубили сте си работата?
— Не съвсем, но… може и така да се каже.
— Какво работехте?
— Пишех текстове за рекламна агенция.
— В рекламата се печелят много пари.
Еймъри се усмихна сдържано:
— Добре, съгласен съм, може да се печелят пари. Талантът вече не гладува. Днес дори изкуството печели достатъчно, та да е сито. Творци рисуват кориците на вашите списания, творци пишат вашите рекламни текстове, творци композират рагтайм за вашите театри. С голямото комерсиализиране на печатната дейност вие сте осигурили безвредно прилично занимание на всеки гений, който би могъл да си издълбае ниша в пантеона на човечеството. Но пазете се от оня творец, който е и интелектуалец. Творецът, който не може да бъде подравнен — оня, който е като Русо, Толстой, Самюъл Бътлър, Еймъри Блейн…
— Този пък кой е? — попита подозрително дребният.
— Как да ви кажа — отвърна Еймъри, — той е… интелектуалец, не много известен в момента.
Дребният пусна своя добросъвестен смях и изведнъж замлъкна под унищожителния поглед на Еймъри.
— На какво се смеете?
— Ох, тия интелектуалци…
— Знаете ли какво означава тази дума?
Очичките на дребния неспокойно трепнаха.
— Обикновено означава…
— Винаги означава умен и високообразован — прекъсна го Еймъри. — Означава човек, който борави с активно познание за опита на човечеството. — Еймъри си позволи да бъде крайно груб. Обърна се към големия човек. — Този младеж — посочи с пръст секретаря и наблегна на последната дума с тон, сякаш произнесе „пиколо“, като, естествено, нямаше предвид възрастта му — страда от повсеместната размътена представа за съдържанието на най-общоизвестни думи.
— Вие се обявявате против контрола на капитала над словопечатането? — попита го големият и впери в него цайсите си.
— Да, и отказвам да им подарявам умствения си труд. В мен се изгради впечатлението, че същността на бизнеса, в който попаднах, се състои в изстискването и обидно ниското заплащане на чета тъпаци, които го търпят.
— Хайде сега — възрази големият мъж, — не можете да отречете, че който работи, е платен много добре, при това за пет-шестчасов трудов ден, направо е смешно. А ако на туй отгоре е и профсъюзен член, не можеш си откупи от него и един ден честен труд.
— Сами сте си виновни — настоя Еймъри. — Вие никога не правите отстъпки, докато не ви ги изтръгнат със сила.
— Кои сме ние?
— Вашата класа, класата, към която и аз доскоро принадлежах. Онези, които по наследство или с упорство, или с пресметливост, или с нечестност са станали класата на парите.
— Да не би да си въобразявате, че ако оня работник там на пътя притежаваше парите, щеше по-охотно да се раздели с тях?
— Не, но какво общо има той с това, което казвам?
По-възрастният мъж се замисли.
— Добре, признавам, че няма. Но защо ми се струва, че все пак има!
— Всъщност — продължи Еймъри — той ще се държи още по-зле. Нисшите класи са по-ограничени, по-неприятни и като индивиди по-егоистични, а в края на краищата и по-тъпи. Но това няма нищо общо с нашия въпрос.
— Какъв точно е въпросът?
Тук се наложи Еймъри да замълчи, за да обмисли какъв е въпросът.
Еймъри изковава ново определение
— Когато умният и образован човек попадне в лапите на живота — започна бавно Еймъри, — с други думи, когато се ожени, в девет случая от десет отношението му към съществуващите обществени условия става консервативно. По свой начин той може да бъде всеотдаен, отзивчив, дори справедлив, но главната му работа е да обезпечава семейството си и да притежава. Жена му го пришпорва — от десет хиляди на година към двайсет хиляди, после още и още, каторга в оградено място без прозорци. Той е свършен! Животът го е спипал! Не можа да се измъкне! На този човек духът му е бракосъчетан.
Еймъри помълча и си помисли, че последната фраза никак не е лоша.
— Някои мъже — продължи той — успяват да се изплъзнат от хватката. Това са мъжете, чиито жени може би нямат социални амбиции, или онези, които може би са попаднали на едно-две изречения в някоя „опасна книга“ и са намерили в тях удовлетворение. Някои пък като мен може би са поели по пътя към каторгата, но са били повалени, преди да стигнат. Така или иначе, това са конгресмените, които не могат да бъдат подкупени, президентите, които не се занимават с политиканство, писателите, ораторите, учените, държавниците, които не са позволили да бъдат превърнати в брашнени чували от шепа жени и деца.
— Това ли е истинският радикал?
— Да — отвърна Еймъри. — В различни варианти, разбира се, като се почне от обезверените критици като Торнтън Ханкок. Та, искам да кажа, този духовно не-бракосъчетан човек не разполага с пряка власт, защото за нещастие мъжът, чийто дух е бракосъчетан, като вторична последица от гонитбата на пари, е успял да сложи ръка на големия вестник, на популярното списание, на влиятелния седмичник. И защо? Само за да може госпожа Вестник, госпожа Списание или госпожа Седмичник да има по-скъпа лимузина от онова семейство Нефт отсреща или от семейство Цимент зад ъгъла.
— Какво лошо има в това?
— Лошото е, че по този начин богатите стават блюстители на интелектуалното съзнание и съвсем естествено онзи, който притежава пари в дадена обществена система, няма да рискува щастието на собственото си семейство, като пусне във вестника си шумна пропаганда на друга система.
— И все пак тази пропаганда се появява — каза големият човек.
— Къде? В дискредитираната пиеса. В скапани седмични вестничета на евтина хартия.
— Няма да споря, продължавайте.
— Първият момент от моята теза е, че в резултат от стечението на няколко условия, главното между които е семейството, се очертават два вида умове. Единият приема човешката природа такава, каквато е, и използува нейната плахост, слабост и сила за свои цели. Противоположен на него е небракосъчетаният дух, който непрекъснато търси нови системи, способни да контролират и да противостоят на човешката природа. Неговата задача е по-трудна. Сложен е не животът, а борбата животът да бъде направляван и контролиран. Тази борба е негова. Той е частица от прогреса — а духовно бракосъчетаният не е.
Големият измъкна три тлъсти пури и ги предложи, наредени върху огромната му длан. Дребният взе едната, Еймъри поклати глава и посегна към цигарите си.
— Продължавайте — каза големият човек. — Отдавна исках да послушам някои от вашите хора.
Набиране на скорост
— Съвременният живот — поде Еймъри отново — вече се мени не от век на век, а от година на година, десет пъти по-бързо, откогато и да е — населението се удвоява, цивилизациите взаимно се проникват, икономическа обвързаност, расови проблеми, а ние се помайваме. Идеята ми е, че трябва да се движим много по-бързо.
Наблегна леко на последните думи и шофьорът несъзнателно повиши скорост. Еймъри и големият човек се разсмяха. Дребният също се усмихна, с малко закъснение.
— Всички деца — продължи Еймъри — трябва да имат равни шансове в началото. Ако бащата дари детето си с добра физика, а майката — с малко здрав разум в ранното му възпитание, това трябва да бъде неговото единствено наследство. Ако бащата не е в състояние да му завещае добра физика, а майката е пропиляла годините, отредени й да се подготвя за възпитанието на своето потомство в търчане по мъже, толкова по-зле за детето. То не трябва изкуствено да бъде подпирано с пари, да го пращат по тия отвратителни частни училища, да го прокарват през университети… Всички деца трябва да имат равни шансове в началото.
— Разбрах — каза големият човек, а цайсите му не изразяваха нито одобрение, нито несъгласие.
— След това бих предложил като опит държавната собственост над цялата промишленост.
— Това вече е опитвано и се провали.
— Не се е провалило, по-точно още не. Ако държавата бе собственик у нас, най-добрите аналитични и практични умове в управленческия апарат щяха да работят не само за себе си. Вместо Бърлсъновци щяхме да имаме Маккейци, в държавната хазна щяха да работят Моргановци, Хиловци щяха да направляват междущатската търговия. В нашия сенат щяха да заседават най-добрите юристи.
— Те няма да работят с пълна сила даром. Макаду…
— Не съм съгласен — възрази Еймъри, като поклати глава. — Парите не са единственият стимул, който извлича най-доброто от човека дори в Америка.
— Само преди малко вие твърдяхте точно това.
— Днес е така. Но ако частната собственост бъде ограничена със закон, най-добрите хора ще се надпреварват за единствената друга награда, която привлича човечеството — честта.
Големият човек издаде звук, който много приличаше на „ууу“.
— Това е най-глупавото нещо, което изрекохте дотук.
— Не е глупаво. Съвсем правдоподобно е. Ако някога сте учили в колеж, трябва да ви е направил впечатление фактът, че материално обезпечените студенти залягат над учението два пъти по-усилено заради някоя от безбройните дребни почести, отколкото другите, които сами се издържат.
— Хлапашка, детска игра! — присмя се противникът.
— Ни най-малко, по дяволите, освен ако всички не сме деца. Вие виждали ли сте някога напълно зрял човек, който се стреми да стане член на труднодостъпно общество, или новозабогатяло семейство, което се домогва до някой клуб? Те подскачат, щом чуят мечтаното име. Идеята, че за да накараш един човек да работи, трябва да държиш пред очите му злато, не е аксиома, тя ни е втълпена. Правили сме го толкова дълго време, че сме забравили, че съществува и друг начин. Ние сме създали такъв свят, в който тя е необходима. Но повярвайте ми — Еймъри ставаше все по-категоричен, — ако намерим десет души, застраховани както срещу богатството, така и срещу глада, и им предложим зелена лента за пет часа труд на ден, а синя — за десет часа на ден, девет от десетимата ще се надпреварват за синята лента. Инстинктът за състезаването чака само да му бъде предоставен символ. Ако символът е размерът на къщата, хората ще се скъсат от работа за него. Ако е само синя лента, аз, дявол да го вземе, съм почти убеден, че ще се трепят не по-малко. В други времена са го правили.
— Не съм съгласен с вас.
— Зная — промълви Еймъри и тъжно кимна. — Но вече не е и важно. Мисля, че в недалечно бъдеще тези хора ще се появят и ще си вземат каквото им е нужно.
Дребният човек свирепо изсъска:
— Картечници!
— Вие сте ги учили как да ги използуват.
Големият човек поклати глава.
— В тази страна има достатъчно собственици, за да не се допусне подобно нещо.
Еймъри съжали, че не знае съотношението между притежателите и непритежателите на имущество. Реши да промени темата.
Но големият човек бе вече предизвикан.
— Започнете ли да говорите за „вземане“, стъпвате на опасен терен.
— А как да го получат, ако не си го вземат? Години наред хората са били баламосвани с обещания. Социализмът може и да не е крачка напред, но заплахата от червеното знаме определено задейства всички реформи. За да привлечеш вниманието, трябва да си по-креслив.
— Предполагам, че вашият пример за благотворно насилие е Русия?
— Прав сте — призна Еймъри. — Разбира се, и там има увлечения, както е било по време на Френската революция, но не се съмнявам, че това е един наистина велик експеримент и напълно си струва да се направи.
— Изобщо ли не вярвате в умереността?
— Вие не желаете да слушате умерените, пък е и много късно вече. Истина е, че широката маса е извършила едно от ония сепващи и поразителни неща, които се случват веднъж на сто години. Възприела е една идея.
— И каква е тя?
— Че колкото и да са различни умовете и способностите на хората, стомасите им в общи линии са едни и същи.
Дребният човек си получава своето
— Ако съберем всички пари на тоя свят — произнесе дребничкият дълбокомислено — и ги поделим на рав…
— О, не дрънкайте! — енергично го прекъсна Еймъри и без да обръща внимание на възмутения му поглед, продължи мисълта си: — Човешкият стомах…
Но големият нетърпеливо го пресече:
— Аз ви слушам внимателно, сам виждате — каза той, — но ще ви помоля да избягвате темата за стомасите. Моят от сутринта ми играе номера. Иначе не съм съгласен дори с половината от това, което казахте. В основата на всички ваши разсъждения е държавната собственост, но държавният апарат е истински разбунен кошер на корупцията. Хората няма да се разработят заради сини ленти, това са просто глупости.
Когато свърши, дребничкият заговори с непоколебимо тръсване на главата, сякаш решен този път да каже думата си на всяка цена.
— Има неща, които са заложени в човешката природа — изтъкна мъдро той като дървен философ, — които винаги са съществували, винаги ще съществуват и никога няма да се променят.
Еймъри погледна безпомощно от дребния към големия човек.
— Чуйте го само! Как да не се отчаеш от прогреса! Чуйте го само! Та аз мога ей тъй, на един дъх, да изброя поне сто природни явления, изменени от човешката воля — стотици човешки инстинкти, които цивилизацията е изтръгнала от корен или потиска от сума време. Това, което току-що изрече този човек, е било хилядолетия наред последната крепост на овчите глави от целия свят. То отрича усилията на всички учени, държавници, моралисти, реформатори, лекари и философи, посвещавали живота си в служба на човечеството. То е безогледно признаване на всичка достойно в човешката природа. Всеки гражданин, навършил двайсет и пет години, който хладнокръвно направи подобна изявление, трябва да бъде лишен от право на глас.
С лице, поаленяло от ярост, дребния притисна гръб дълбоко в облегалката. Еймъри продължи, като се обръщаше само към големия човек.
— Изникне ли какъвто и да е въпрос, в полуграмотните мухлясали мозъци като на вашия приятел тук, които си мислят, че мислят, веднага откривате обичайната за главите им страхотна каша. Веднъж негодуват срещу „бруталността и безчовечието на прусаците“, a веднага след това заявяват: „Трябва да изтребим до крак целия германски народ.“ Винаги смятат, че „положението в момента е доста лошо“, но „нямат никаква вяра на тия идеалисти“. Днес Уилсън за тях е „просто мечтател, откъснат от действителността“, след година го ругаят, задето е превърнал мечтите си в действителност. Те не са способни на ясно логическо отношение към нито един въпрос, а само на тъпа упорита съпротива към всяка промяна. Смятат, че трудът на необразованите хора не трябва да се заплаща високо, а не могат да видят, че ако не плащат добре на необразованите хора, децата им също ще останат без образование и ще се въртим навеки в омагьосания кръг. Това е тя — великата среднобуржоазна класа!
Широко ухилен, големият човек се наведе към лицето на дребния.
— Яко те притиснаха, Гарвин. Как го понасяш?
Дребният направи усилие да се усмихне и да си даде вид, сякаш всички тия думи са пълна нелепост, недостойна да й се обръща внимание. Но Еймъри не беше свършил.
— Теорията, че народът е годен сам да се управлява, се опира на такива индивиди. Ако е възможно той да бъде научен да разсъждава ясно, сбито и логично, да се отърси от навика си да се крие зад баналности, предразсъдъци и сантименталности, тогава аз съм войнстващ социалист. Ако не е възможно — тогава мисля, че е без значение какво ще стане с човека и с неговото общество сега и когато и да е.
— Интересно и забавно ми е да ви слушам — каза големият човек. — Толкова сте млад.
— Което може да означава само, че съвременният опит още не ме е развратил, нито ме е сплашил. Аз съм овладял най-ценния опит, опита на нацията, защото, въпреки че съм учил в университет, съм успял да натрупам добро образование.
— Красноречив сте, но повърхностно убедителен.
— Не всичко е безсмислие! — страстно възкликна Еймъри. — Днес за първи път в живота си защитавам социализма. Не знам за друг универсален лек. Да, неспокоен съм. Цялото мое поколение е неспокойно. До дъно ми е опротивяла системата, в която най-богатият мъж слага ръце на най-красивото момиче, ако го поиска, в която един творец без лични доходи трябва да продава таланта си на фабрикант на копчета. Дори да бях без капчица талант, пак нямаше да се задоволя да работя десет години, обречен или на безбрачие, или на потайни наслади, за да може синът на някой си да има собствена кола.
— Но ако не сте сигурен…
— Това няма никакво значение — извика Еймъри. — Положението ми не може да бъде по-лошо. А една обществена революция би могла да ме изтласка на върха. Разбира се, себелюбив съм. Но живея с чувството, че в твърде много износени системи съм като риба на сухо. От целия ми випуск в университета аз като че ли съм един от двайсетината студенти, които извлякоха прилично образование. А в отбора по ръгби приемаха всеки тъпоумен зубрач, само не и мен, нямах право, защото някакъв склерозирал глупак бе постановил, че всички трябва да владеем коничните сечения. Ненавиждах армията. Ненавиждах бизнеса. Влюбен съм във всяка промяна и съм убил в себе си съвестта…
— Значи ще вървите и ще проповядвате, че трябва да се движим по-бързо.
— Това поне е безспорно — не се предаваше Еймъри. — Реформите няма да настигнат нуждите на цивилизацията, докато сами не ги подгоним. Политиката на самотека е като да глезиш дете, уверявайки го, че в края на краищата то ще стане порядъчен човек. То ще стане — но ако го принудиш.
— Но вие сам не вярвате във всички тия социалистически бръщолевици, които наговорихте.
— Не знам. До разговора с вас не се бях замислял сериозно. В половината от нещата, които казах, не съм сигурен.
— Озадачавате ме — каза големият човек, — но всички сякаш сте такива. Чувал съм, че независимо от всички свои доктрини Бърнард Шоу бил най-взискателният драматург по отношение на хонорарите си. До последния фардинг.
— Всъщност — каза Еймъри — аз просто установявам, че в мен говори търсещият ум на едно неспокойно поколение и ми дава всички основания да посветя ума и перото си на радикалите. Дори ако дълбоко в себе се мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново. В различни моменти от живота си съм мислил, че го разбирам правилно, но вярата е нещо трудно. В едно поне съм сигурен. Ако животът не е търсене на светия Граал, може да бъде страхотно забавна игра.
Известно време никой не проговори, после големият човек попита:
— В кой университет сте учили?
— В Принстън.
Големият изведнъж, се оживи. Изразът на цайсите му едва доловимо се промени.
— И аз изпратих сина си да учи в Принстън.
— Така ли?
— Може да сте се познавали. Казваше се Джеси Ферънби. Загина във Франция миналата година.
— Познавах го много добре. Всъщност беше един от най-близките ми приятели.
— Той беше… ъъ… много добро момче. Бяхме много привързани един към друг.
Еймъри започна да долавя сходство между бащата и загиналия син и си помисли, че през цялото време е изпитвал чувство за нещо далечно познато. Джеси Ферънби, приятелят от университета, извоювал короната, към която Еймъри се бе домогвал. Колко отдавна бе това!… Какви деца бяха тогава и как не жалеха сили за сините ленти…
Колата забави пред входа на огромно имение, опасано с гъст плет и висока желязна ограда.
— Защо не се отбиете да обядваме?
Еймъри поклати глава.
— Благодаря, мистър Ферънби, но трябва да продължавам.
Големият човек му подаде ръка. Еймъри прекрасно виждаше, че това, дето бе познавал Джеси, далеч натежаваше над неодобрението, което бе събудил с мненията си. Как въздействат призраците върху хората! Дора дребният човек поиска да му стисне ръката.
— Довиждане! — извика мистър Ферънби, докато колата завиваше и влизаше в алеята. — На вас желая успех, на теориите ви — неуспех.
— Благодаря, подобно, сър — извика Еймъри, усмихна се и махна с ръка.
„Далече от камината, далече от уютната стая“
На осем часа път пеша от Принстън Еймъри седна на банкета и се загледа в стегнатата от студа земя. Природата в по-грубия си вид, когато, взреш ли се отблизо, виждаш цветя, наядени от пеперуди, и мравки, неуморно пъплещи в тревата, носи винаги разочарование; природата, представена от небеса, води и далечни хоризонти, е много по-привлекателна. Мразът и предвещанието на зимата сега го изпълваха с вълнение, насочваха мислите му към дивата схватка между отборите на „Сейнт Риджисис“ с „Гротън“ отпреди памтивека, отпреди седем години — и към оня есенен ден във Франция преди дванайсет месеца, когато, залегнал с взвода си във високата трева, чакаше да затрака картечницата. Видя двете картини едновременно, и двете разпалваха в него някакъв първичен възторг — две игри, които бе играл, различни по тръпчивост, свързани по някакъв особен начин, отделящи се от Розалинд и от темата за лабиринта, до който в крайна сметка бе сведен животът му.
„Самолюбие съм — помисли той. — И тази моя черта не се променя, когато «видя човешко страдание», «изгубя родителите си» или «помагам на хората». Това самолюбие не е просто част от мен, то е най-живото в мен. И не като го избягвам, а като преминавам отвъд него, мога да постигна увереност и равновесие в моя живот. Няма безкористна добродетел, на която да не съм способен. Мога да се жертвам, да бъда великодушен, да помагам на ближния си, да търпя заради него, да дам живота си за приятеля — защото всички тия неща може да се окажат най-добрият начин на моята самоизява. Но в мен няма нито капка от сока на обикновената човешка добрина.“
Проблемът за злото кристализира у Еймъри в проблема за секса. Той започна да отъждествява злото с фалическия култ у Брук и в ранното творчество на Уелс. Неразривно свързана със злото се оказа красотата — красотата, вълнение, чиито балове все още се покачваха — древна нощна мелодия в мекия глас на Елинор, каскада от мощни водопади, пресичаща живота, полуритми, полумрак. Но Еймъри не бе забравил, че всеки път, когато жадно се бе устремявал към нея, тя му се бе изсмивала с изкривеното лице на злото. Красотата на голямото изкуство, красотата на радостта и преди всичко красотата на жените.
В крайна сметка тя имаше твърде много общо с разпуснатостта и угаждането. Слабостта често е красива, слабостта никога не е добра. И в тази нова самота, на която той се врече заради онова величие на духа, което може би щеше да постигне, красотата не трябваше да бъде господар, иначе, сама по себе си хармонична, тя щеше да внесе дисонанс.
В известен смисъл постепенният му отказ от красотата представляваше втората стъпка след окончателното рухване на неговите илюзии. Той почувства, че оставя зад гърба си своя шанс да стане определен тип творец. Много по-важно му изглеждаше сега да бъде определен вид човек.
Мисълта му направи внезапен остър завой и той се хвана, че размишлява за католическата църква. В него укрепна идеята, че на хората, които се нуждаят от ортодоксалната религия, не им достига нещо съществено важно, за Еймъри религията бе преди всичко римокатоличество. Напълно възможно беше то също да е празен ритуал, но очевидно бе единствената приемлива унаследена крепост срещу падението на нравствеността. Докато масата не бъде възпитана в нравствени ценности, някой трябва да повелява: „Не смей!“ И все пак да я приеме в този момент, бе все още невъзможно. Трябваше му време и избавление от външния натиск. Искаше да запази мирозданието без орнаменти, да осъзнае до дъно посоката и движещата мощ на това ново начало.
Следобедът замря от целителната добрина на три часа към златното великолепие на четири. А той продължи да върви през тръпнещата болка на залеза, в който и облаците сякаш кървяха, докато на здрачаване стигна до едно гробище. Тъмен сънен дъх на цветя прииждаше оттам, в небето — призракът на нова луна, а наоколо — стаени сенки. В него припламна внезапно желание да отвори вратата на ръждясал купол вграден в склона на един хълм; купол, умит от дъжда и покрит с късно разцъфнали разплакали воднистосини цветчета, поникнали може би от нечии мъртви очи, лепкави при докосване, зловонни на мирис.
Еймъри поиска да осезае „Уилям Дейфийлд, 1864“.
Запита се защо пред гроба хората си мислят, че всуе е животът. Ето той не вижда нищо безнадеждно в това, че е живял на този свят. Всички тия порутени колони, сплетени ръце, гълъби и ангели говорят за романтично минало. Представи си как душата му ще се възрадва, ако след сто години неколцина млади люде погадаят дали очите му са били кафяви или сини, и страстно се надяваше, че неговият гроб ще им изглежда много, много прежен. Странно му се стори, че от редицата на падналите в Гражданската война два-три гроба извикаха в него мисли за мъртва любов и мъртви възлюбени, макар че с нищичко не се отличаваха от другите, дори по жълтеникавия мъх.
Дълго след полунощ пред очите му се очертаха кулите и шпиловете на Принстън с тук-там късни горящи светлини — и изведнъж в прозрачния мрак екнаха камбани. Като в безбрежен сън звънът не спираше. Духът на миналото виснеше над новото поколение, избраната младеж на объркания, неопомнил се свят, все още романтично подхранван с грешките и полузабравените мечти на мъртви държавници и поети. Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от преклонението пред успеха; израснало, за да открие, че всички богове са мъртви, всички войни са отвоювани, всяка вяра в човека — подкопана…
Нажален за тях, Еймъри все още не ожалваше себе си — изкуство, политика, религия, каквото и поприще ла го очакваше, той знаеше, че е в безопасност, избавен от трескавостта. Имаше вече сили да приеме приемливото, да скита, да расте, да се бунтува, да спи дълбоко в нощите напред…
В сърцето му нямаше бог, не се лъжеше в това. Възгледите му все още размирно бушуваха. И още пареше болката на спомена, тъгата по изгубената младост — и все пак водите на разочарованието бяха оставили и плоден нанос в душата му, отговорност и любов към живота, едва доловима тръпка на стари устреми и несбъднати мечти. Но… О, Розалинд! Розалинд!…
— В най-добрия случай всичко е само бедна замяна — горчиво произнесе той.
И не би могъл да каже защо си струваше борбата защо твърдо бе решил докрай да се отдаде, себе си и наследството, получено от личностите, които бе надмогнал…
Протегна ръце към кристалното лъчеструйно небе.
— Познавам себе си — възкликна, това е всичко.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги