Глава 12


Разисквания



Щом Лоркин излезе от тунела, шумът на подземната река го обгърна. Тивара седеше на същата пейка и гледаше замислено колелото на канализацията. Той се изкуши да я повика мисловно, но дори това щеше да разкрие, че се срещат тайно. Изменниците имаха по-строги правила за менталното общуване и от Гилдията, защото дори най-краткият зов можеше да привлече вниманието на други магьосници и да ги доведе в Убежището.

Затова той изчака тя да го забележи и ѝ махна с ръка.

— Лоркин — каза тя, щом магьосникът стъпи на перваза. — Не очаквах, че толкова скоро ще те видя. Нима ледената треска не е стигнала до втората си фаза?

Той кимна и седна до нея.

— Достигна я. Затова съм тук. Но първо искам да те попитам: как си?

Тя развеселено повдигна вежди.

— Вие, киралийците. Винаги толкова официални. Добре съм.

— Отегчена?

Тя се засмя.

— Разбира се. Но често ме посещават. И… — Тя свали един пръстен от ръката си и го задържа за миг, преди да го пусне в джоба си. — Хората ме информират за случващото се в града. Между другото, току-що ми съобщиха, че Калия е бясна заради това, че си напуснал лечебницата.

Той сви рамене.

— Не разполагам с достатъчно време, за да чакам нещата да утихнат.

Тивара се намръщи.

— Нали не пренебрегваш болните заради мен?

— И да, и не. — Лоркин се намръщи. Въпреки доброволците, които помагат в болницата, работата продължава да е много. Не може това да продължава така. Трябва да премина веднага към проблема.

— Имам нужда от съвета ти.

Тя го погледна предпазливо.

— Така ли?

— Неизбежно бе някой да се разболее или да се нарани толкова лошо, че единственият начин да оцелее е ако аз го изцеля — каза той. — Така или иначе смятах да им помогна.

Винаги съм знаел, че ще има последствия. Бих искал да те попитам според теб какви ще бъдат те и мога ли да ги избегна или поне да ги огранича?

Тя го погледна мълчаливо със сериозно изражение на лицето си и кимна.

— Това го обсъждахме — каза тя и по тона ѝ той се досети, че не става въпрос за тях двамата, а за фракцията ѝ.

— И?

— Савара смята, че ще откажеш да ги изцелиш. Зарала каза, че ще изчакаш да те помолят.

— _Трябва_ ли да изчакам? А дали Калия е толкова безскрупулна, че да остави едно момиче да умре?

— Възможно е. — Тивара се намръщи. — Извинението ѝ ще бъде, че ти си дал ясно да се разбере, че нямаш желание да споделяш лечителството и тя уважава решението ти. Хората ще трябва да решат кое е по-лошото — това, че тя не те е помолила, или че ти не си предложил — и сигурно ще изберат нейната страна. Досега не си използвал лечителските си сили и по никакъв начин не си показал, че ще няма да откажеш, ако те помолят.

— Значи не трябва да чакам. Ще приемат ли хората използването на лечителските ми способности като перчене, щом отказвам да ги науча?

— Може би. Не и ако ги използваш само в случай че пациентът не може да бъде спасен по друг начин.

— Ами онези, които изпитват болка?

— Ако им помогнеш, това ще покаже, че изпитваш съчувствие.

— От болен зъб боли. Както и от повечето ежедневни неразположения. В такива случаи нормално ли е да откажа да използвам лечителството? Или щом започна веднъж, те ще очакват от мен да го прилагам всеки път?

Тивара се намръщи, но после внезапно се усмихна.

— Може и да си заслужава, ако така Калия остане без работа. — Но след това тя отново стана сериозна и поклати глава. — Това би било глупаво. Калия има твърде много поддръжници. — Раменете ѝ се повдигнаха във въздишка, която той не можа да чуе заради шума на водата. — Ще има различни мнения дали си прав да откажеш изцеляване с магия и е възможно мненията да се променят, ако се окаже, че става въпрос за зъбобол. Според мен повечето хора ще се съгласят, че има моменти, в които имаш правото да откажеш, но е интересно да се види дали ще ти позволят ти да решиш кога.

Той кимна.

— Нещо друго?

— Погрижи се да получиш разрешението на пациента или родителите му, преди да предприемеш каквото и да било — додаде тя.

— Трябва ли да питам Калия?

Тя потрепна.

— Зарала се притесняваше най-много за това. Ако попиташ Калия, тя ще ти забрани да използваш магия, за да изцеляваш хората, и ще настоява да научиш нея. А ако някой пациент умре, вината пак ще е твоя, защото си отказал. Ако не я попиташ ще проявиш неуважение към нея като твой началник, и тъй като си мъж, това се приема особено зле. Но ако спасиш нечий живот, хората ще ги простят това неуважение. Колкото са поддръжниците на Калия, толкова други не я харесват. — Тя разпери ръце. — В своя защита можеш да посочиш, че никой тук не иска разрешение от Калия да лекува болните или ранени Изменници. Пациентите избират да отидат в лечебницата.

Лоркин въздъхна.

— Вие, Изменниците, трябва да вземете по-лесното решение — каза ѝ той. — Укриването на познанието за създаването на камъните не заплашва живота на никого.

— Ти се възползваш от камъните и без да си участвал в създаването им — посочи тя. — Защо в замяна и ние да не се възползваме от изцеляването?

Той се ухили.

— Казано по този начин, всичко изглежда често и почтено.

— Щеше да е така, ако не беше само един киралиецът, който се възползва от камъните и много, много Изменници, които биха могли да се възползват от лечителската магия.

Той срещна погледа ѝ и забеляза в него нещо, което накара сърцето му да се отпусне. «Тя разбира. И ми показва, че разбира — и може би одобрява — причината да остана тук».

Внезапно силно му се прииска да я целуне, но успя да устои на порива. Все пак тя не бе показала по никакъв начин, че приема и другата причина, поради която той бе решил да остане в Убежището: заради нея.

— Благодаря ти — каза той и се изправи.

— Успех — отвърна му тя.

Той неохотно се обърна и тръгна по коридора. Макар да знаеше, че решението, което беше взел, щеше да му създаде много неприятности, разговорът с Тивара го беше убедил, че може да се справи, без да влошава последствията.

Сега му оставаше само да реши кога да го направи.

Когато Денил се върна в Дома на Гилдията след посещението си в дома на Ачати, той завари Тайенд и Мерия да разговарят на по питие в Господарската стая. Той се спря и ги погледна. Ачати успя да организира пътуването им до земите на племето Дюна по-бързо от очакваното и Денил трябваше да съобщи новината на помощничката си и на Елийнския посланик по-скоро, отколкото бе възнамерявал.

«Няма смисъл да отлагам» — каза си той. После се приближи към столовете им и кимна към бутилката с вино.

— Дали е останало нещо?

Тайенд се ухили и махна с ръка на роба, който стоеше до стената.

— Донеси още една чаша — нареди той и потупа с ръка големия стол, предназначен за господаря на къщата. — Пазим го за теб.

Денил тихо изсумтя и седна. Макар да бе човекът с най-висок пост в Дома на Гилдията, той се съмняваше, че това е причината Тайенд да не избере креслото.

— С какво се занимавате напоследък? — попита той.

Тайенд махна презрително с ръка.

— Посещавам други важни хора, опитвам нови вкусни ястия. Такива неща.

— Наслаждавай се, докато ги има. — Денил погледна към Мерия. Тя сви рамене.

— Посетих новите си приятелки и им предадох посланието на Черната магьосница Сония. А вие?

Робът се върна и му подаде чашата за вино с наведена глава. Тайенд вдигна бутилката и я напълни. Денил отпи глътка и въздъхна доволно.

— Двамата с ашаки Ачати планираме пътуване до земите на племето Дюна. Изглежда, ще тръгнем по-рано, отколкото очаквах: след седмица, може би дори няколко дни.

Очите на Мерия проблеснаха от изненада.

— Проучвания или посланически задължения? — попита Тайенд с многозначително изражение на лицето.

— Предимно проучвания — призна Денил. — Макар че ще допринесе и от политическа гледна точка.

— Заради книгите от пазара е, нали? — Тайенд изглеждаше изпълнен със самодоволство.

— Предполагам, че откритото в тях донякъде допринесе за предложеното от Ачати пътуване. — Денил се почувства удовлетворен, когато самодоволното изражение изчезна.

— Кога тръгваме? — попита Мерия.

Денил повдигна вежда. — Ние?

Тя се оклюма.

— Няма ли да ме вземете с вас?

Той поклати глава.

— Не мога.

— Това му е навик — промърмори Тайенд. — Винаги изоставя хората.

Денил го погледна укорително. Очите на учения се разшириха в подигравателна невинност.

— Сигурно ще имате нужда от помощник по време на пътуването — продължи да настоява Мерия. — Във всеки случай повече, отколкото тук.

— Аз — Гилдията — имаме нужда от вас тук — каза ѝ Денил. — За да се погрижите, ако се случи нещо непредвидено. Не можем да оставим Дома на Гилдията без никакви магьосници вътре.

— Така е — съгласи се тихо Тайенд. — Веднага ще ме изритат оттук, защото трябва да си потърся собствено жилище.

— Но… — В гласа на Мерия се появиха панически нотки. — Ако се случи нещо важно, те няма да искат да си имат работа с жена.

— Ще се наложи или ще бъдат принудени да чакат завръщането ми. Ако е нещо спешно… — Той сви устни и се замисли. Трябваше да остави кръвния пръстен на Оусън, за да може Мерия да се консултира с Разпоредителя, ако възникне нещо важно. За да може да предава съобщения до Гилдията и Сония. «Само ако можех да направя мой собствен кръвен пръстен. Или нечий друг… но разбира се! Пръстенът на Сония е у мен! Може би ще се съгласи да го остава на Мерия». Той реши да се свърже с нея на сутринта.

— Ако възникне нещо спешно, ще се свържете с Оусън или Сония посредством кръвните им пръстени. Единият ще взема с мен, другия ще оставя тук. — Денил се изправи и постави ръка на рамото ѝ. — Всичко ще бъде наред, Мерия. Вие успяхте да се промъкнете в скрития свят на сачаканските жени и установихте връзки с Изменниците в невероятно кратък срок. Не се и съмнявам, че ако нещо изскочи — което едва ли ще стане — вие ще се справите добре.

— Аз също не се съмнявам — додаде Тайенд.

Измъчената ѝ усмивка приличаше повече на гримаса, но тя изглеждаше по-спокойна и по-уверена, макар и разочарована.

— Колко дълго ще отсъствате? — попита Мерия.

— Не знам със сигурност — каза Денил. — Няколко седмици, може и повече. Зависи от сезонните ветрове и климата въобще, както и дали туземците изобщо ще се съгласят да се срещнат с нас.

Мерия тихо изсумтя.

— Продължавайте да ме дразните. Толкова ми се иска да посетя племената.

— Може би двамата ще се върнем при тях някой ден — предложи той. — Стига да не се отнасят към жените си така, както сачаканците.

Погледът ѝ веднага светна.

— Мъжете на пазара се държаха приятелски.

— Да, но не можем да предполагаме, че всички са така. Търговците са готови на всичко, за да привлекат клиенти.

Тя се намръщи.

— Ами ако пристигне съобщение от Лоркин, докато ви няма?

— Ще го предадете на получателя му през кръвния пръстен.

Тя кимна.

— Може би Изменниците могат да изпратят някое до вас.

— Съмнява ме да имат връзки в племената — посочи той. — А може би е по-добре да не разчитаме твърде на Изменниците. Доколкото знаем, те не са ни врагове. Но не са и съюзници.

Кабинетът на Разпоредителя беше пълен с Висши машве. Както винаги, имаше повече магьосници, отколкото столове и Сония развеселено отбеляза кои стоят прави и кои са седнали. Традиционно Повелите на дисциплините бяха най-гласовитата група. Лейди Винара, лорд Пийкин и лорд Гарел седяха най-близо до бюрото на Оусън. Макар лорд Болкан да имаше по-висш пост, той бе избрал да се облегне на стената със скръстени ръце.

Деканите, лордовете Ротан, Ерейк и Телано, както и директорът на Университета Джерик също бяха седнали, но на по-прости столове, които обикновено стояха подредени около масата. Сония често се чудеше дали Оусън събира приятели за вечеря тук и ако да, колко често го прави. Нея никога не я бяха канили.

Лечителят и алхимикът, които Сония завари в стаята за гости в дома на Наки, също бяха тук, застанали в дъното на стаята. Встрани от групичките седеше един от съветниците на краля и Сония се зачуди, не за пръв път, дали те получават специално обучение как да не привличат вниманието — да могат да наблюдават, без да бъдат наблюдавани.

Както винаги, тя и Черният магьосник Калън стояха прави. Когато Сония пристигна, Калън вече се извисяваше над останалите. Макар да си каза, че ще е по-лесно, ако всички я виждат, докато им разказва за откритията си, тя трябваше да признае, че една малка, непокорна част от нея предпочиташе да стои права и да излъчва същия авторитет като него.

Вратата се отвори и всички се обърнаха към Директора на учениците Нарън, който влезе в стаята. Той бе по-млад от предшественика си Аринд, но бе също толкова строг и без чувство за хумор. След като Оусън го поздрави, той се огледа и кимна учтиво. Когато погледът му попадна върху нея и Калън, той се намръщи.

— Кой пази Лилия? — попита разтревожено директорът.

Сония погледна към Калън и забеляза, че на него също му е забавно.

— Лилия не е по-силна от обичайното — напомни му тя. — Двамата магьосници, които я пазят, няма да срещнат проблеми при удържането ѝ.

Той примигна и се изчерви.

— Ах, простете ми. Забравих.

— Значи Лилия не е взимала сила от никого? — попита Винара, поглеждайки към Сония.

— Не засякох никакви неестествени нива на сила в нея. Може да е почерпила енергия от някого, а след това да я е употребила, но не си спомня нищо такова, с изключение…

Оусън се прокашля и вдигна ръце, за да сложи край на разговорите им.

— Простете, че ви прекъсвам, но трябва да започнем от самото начало. — Той погледна към дъното на стаята. — Лордове Роа и Пари, моля, разкажете ни как научихте за убийството на лорд Лейдън.

Лечителят и алхимикът пристъпиха напред. Всички се обърнаха към тях, но пръв заговори алхимикът.

— Разговарях с лорд Роа, когато пристигна съобщение от лейди Наки, че баща ѝ е бил убит през нощта. Отидохме веднага в къщата ѝ, където тя ни показа тялото на лорд Лейдън и ни каза, че сигурно Лилия го е убила. Лорд Роа прегледа Лейдън и установи, че енергията му е източена, а аз разпитах Наки защо смята, че съученичката ѝ е виновна за това. — Той се поколеба и лицето му придоби разтревожено изражение. — Тя призна, че предишната вечер двете с Лилия са разглеждали книга за черната магия. И двете са експериментирали с инструкциите, като са смятали, че няма опасност да успеят, защото черната магия не може да се научи от книга. Тя не бе успяла и Лилия също заявила, че не е постигнала успех, но сега, след като баща ѝ е бил убит с черна магия, Наки не можела да се сети за някой друг, когото да обвини. — Той погледна към Калън. — Черният магьосник Калън пристигна и двамата отидохме в стаята за гости. Лилия спеше, но при пристигането ни се събуди. Изглеждаше изненадана и шокирана от новините, и обвиненията на Наки.

— Но по ръцете ѝ очевидно имаше засъхнала кръв — додаде лечителят и погледна към Сония. — Кръв ли беше?

Сония кимна.

— Да. Имаше ли много кръв по и около трупа на лорд Лейдън?

— Малко. Разрезът бе чист.

— Странно — каза лейди Винара. — Защо е почистила тялото, но не и ръцете си?

— Може би във вълнението си и в тъмнината не е забелязала, че са изцапани — предположи Гарел.

— Лилия не си спомня как се е изцапала — каза им Сония. Вниманието им отново се насочи към нея. Тя погледна към лорд Пари, който потвърди с кимване, че няма какво друго да добави. — Когато пристигнах в къщата, Лилия все още бе в леглото — обясни тя. — Калън отиде да потърси книгата, а аз огледах кръвта и разчетох съзнанието ѝ.

Тя имаше ужасно главоболие, в резултат от консумацията на роет и вино предишната нощ и аз предполагам, че това е причина и за загубата на част от спомените ѝ. Тя си припомни, че Наки е подела инициативата с книгата. Двете отишли в библиотеката, където Наки я извадила от мястото, където е била съхранявана — както е правила доста пъти и преди. Тя я отворила на една страница и накарала Лилия да я прочете. После двете една след друга се опитали да изпълнят описаните стъпки. Първо Лилия, после Наки.

Сония се поколеба и сдържа мръщенето си.

— Лилия ясно си спомня, че е постигнала нужното състояние на съзнанието и дори е успяла да изтегли малко сила от Наки. — В залата се разнесе колективно ахване. — Освен това си спомня как Наки е изтеглила сила от нея. След това двете се върнали в стаята за гости, пили малко вино и разговаряли, като по време на разговора Наки изказала желание Лилия да я отърве от баща ѝ, който бил ограничил достъпа ѝ до вино, роет и пари. След това Лилия не помни нищо до събуждането си тази сутрин.

Наки си спомня същите събития, но от съвсем различна перспектива. Тя помни, че Лилия я е убедила да вземат книгата и я е подтикнала да изпробват описаните уроци, а Наки се подчинила, защото искала да я впечатли — като не вярвала, че ще успее. Самата тя не успяла да разбере инструкциите и когато потърсих някакъв спомен за използването на черна магия, не открих нищо. Обаче Наки наистина изказала желание Лилия да я отърве от баща ѝ, за което сега съжалява.

— Как може да имат толкова различни спомени? — попита Пийкин.

— Всяка е имала големи очаквания за другата — каза му Сония. — Разбрали са погрешно мотивите и желанията си. Всяка е смятала, че другата я подтиква да опитат черната магия и че ако откаже, ще бъде приета като слаба и скучна. — Сония отново се поколеба дали да разкрие увлечението на Лилия по Наки. Още като младо момиче в копторите тя бе научила, че между жените, също както и между мъжете, възниква естествено привличане. В това тя не откриваше нищо по-различно от отношенията между мъж и жена. Но знаеше, че мнозина не са съгласни с това, а и не всяко увлечение, независимо от пола, влияеше добре на участващите в него. Макар в случая Лилия да бе увлечената, Наки очевидно я бе окуражавала. Това като че ли бе част от безразсъдната им игра на удоволствия.

Лейди Винара въздъхна.

— Ех, младите могат да бъдат толкова глупави.

«Самата истина — помисли си Сония. — Но това са лични отношения и не са свързани с извършените престъпления. Жестоко ще е от моя страна да ги разкрия».

— Ние им казваме, че не могат да научат черната магия от книгите — напомни им директорът Джерик. — Макар в същото време да им забраняваме да четат за нея. Това винаги прави забранените неща по-привлекателни за определен тип личности. А като им казваме, че черната магия не може да се научи само от четенето на книги, ние им подсказваме, че има безопасен начин да нарушават правилата.

— Бъркали сме — каза Гарел и като че ли дори съжаляваше за това, отбеляза Сония.

— Да, отчасти вината за това е наша — каза Оусън. — Което ще затрудни допълнително решението ни какво да правим с Наки и Лилия.

Сония видя как много глави закимаха в съгласие.

— Според мен никой няма да ни определи като небрежни, ако изберем по-меко наказание от стария критерий — каза Винара.

Този път всички кимнаха. «Да се екзекутират две ученички заради това, че са се заигравали с нещо, което според всички нас е безопасно, ще причини бунтове — помисли си Сония. — Колко много се е променило отношението към черната магия».

— Наки не е овладяла черната магия — каза Пийкин. — Тя не може да бъде обвинена за смъртта на баща си. Според мен трябва да получи по-леко наказание.

Последваха утвърдителни кимания. Сония усети смътна тревога. Според нея двете момичета бяха еднакво виновни. Нямаше никакво доказателство, че Лилия е убила лорд Лейдън. Единственото доказуемо престъпление бе, че и двете са се опитали да овладеят черната магия. Това, че само Лилия бе успяла, бе просто нещастно стечение на обстоятелствата, но тя не го бе направила умишлено.

Дали тук се усещаха някакви предразсъдъци? Наки принадлежеше на висшето съсловие; Лилия произхождаше от семейство на прислужници. Наки бе красива и популярна; Лилия беше тихичка и имаше малко приятели.

— Наказанието трябва да е достатъчно строго, за да откаже останалите ученици от овладяването на черната магия — додаде Винара.

— Предлагам да отложим завършването на Наки — каза директорът Джерик. — Тя е изгубила баща си. Това е достатъчно болезнено. Освен това трябва да се справи с неочакваната отговорност, която идва с наследството на семейното богатство. Сигурно така или иначе ще изостане в уроците си.

— Тя трябва да се извини публично — добави Гарет. — И завръщането ѝ в Университета да зависи от това да не извършва повече престъпления.

— С колко да отложим завършването ѝ? — попита Оусън.

— Една година? — предложи Джерик.

— Три — отсече решително Винара. — Наказанието трябва да действа като спирачка, а не да бъде ваканция.

— Някакви възражения или предложения? — попита Оусън. Никой не се обади. Той кимна. — А наказанието на Лилия?

— Зависи от това дали е убила лорд Лейдън — посочи Пийкин. — Какви доказателства имаме?

— Никакви — каза Калън. — Няма свидетели. Слугите не са видели и чули нищо. Разполагаме само със заключението на Наки, че Лилия е овладяла черната магия и единственият човек в къщата, който е разполагал с подобно познание, би трябвало да е извършителят.

— Погледнато от този ъгъл, е очевидно, че убиецът е Лилия — каза Винара. Тя се обърна към Сония и ъгълчетата на устните ѝ се извиха нагоре. — Ако не вземем предвид факта, че момичето не си спомня нищо за това. Изглежда ли като човек, готов да извърши нещо такова?

Сония поклати глава.

— Не. Тя е наистина ужасена и се страхува, че може да е направила нещо в съня си или под влиянието на роета.

— Възможно ли е да е действала в някакво опиянено състояние и да не си спомня? — попита Пийкин. — Все пак Наки ѝ го е подхвърлила.

Сония потрепери.

— Научих се да не се изненадвам от нищо, когато става въпрос за разрушителното действие на роета, но не съм чувала за нищо подобно досега. Но дори да е така. Лилия все пак не е убила умишлено и хладнокръвно лорд Лейдън. Случилото се може да се определи само като нещастен случай.

Всички в стаята се замислиха. Върховният повелител Болкан пристъпи напред.

— Едно нещо е сигурно: Лилия е овладяла черната магия. Кралят и хората ще очакват от нас да се погрижим момичето да не представлява опасност за никого, ако остане жива.

— Трябва да блокираме силата ѝ — каза Винара.

— Това може ли да стане? — попита Пийкин, поглеждайки към Калън и Сония.

— Досега никой не се е опитвал да блокира силата на черен магьосник — каза му тя.

— Няма как да разберем дали е възможно, докато не опитаме.

— Ако е възможно, какво ще правим с нея? — попита Гарел. — Тя няма повече да е магьосник, което означава, че няма да е член на Гилдията, но не можем просто да я изхвърлим на улицата.

— Трябва да бъде наблюдавана постоянно — каза Пийкин. — Кой ще се заеме с това?

Всички се спогледаха. Лицата им потъмняха. Сония усети ледени тръпки по гърба си.

— Не може да нямаме по-добър вариант от затварянето ѝ в Наблюдателницата — чу гласа си тя.

— Не виждам да имаме някакъв избор — отвърна Винара. Останалите кимнаха.

— Докато не бъде открита причината за смъртта на лорд Лейдън, няма как да знаем може ли да ѝ се вярва — добави Гарел. — Ако е убила човек в съня си… все пак не искаме да се случи отново.

Сония потисна потреперването си. Последните затворници бяха те двамата с Акарин, макар да не ги бяха задържали задълго.

— Нека се убедим, че е настанена удобно и за нея се грижат добре — каза Оусън. — Не ми се струва правилно нейното наказание да е по-строго от това на Лорандра, която, както знаем, е нарушила законите ни и е убила много хора. Съгласни ли сте?

Последва утвърдително мърморене. Оусън погледна към Сония.

— Изглеждате ми разтревожена, Черна магьоснице Сония.

Тя кимна.

— Съгласна съм, че е нужно строго наказание, но… тя не е лош човек и е толкова млада. Ще бъде жалко да остане затворена до края на живота си. Може би трябва да преразгледаме случая ѝ след няколко години, ако е показала добро поведение.

Той сви замислено устни.

— Колко години?

— Десет? — предложи някой. Сония потрепна докато останалите замърмориха одобрително, но кимна на Оусън, който я погледна. Съмняваше се, че ще успее да ги уговори за по-кратък срок.

— И така, кой ще блокира силата ѝ? — попита той, поглеждайки от Калън към Сония.

— Аз — отвърна тя. — Стига да не възразявате, бих искала отново да прегледам спомените ѝ.

Той се усмихна и кимна.

— Не възразявам. Ако намерите още нещо, което да обяснява случилото се онази нощ то ще е добре дошло. — Той погледна към останалите магьосници. — А сега трябва да разгледаме въпроса с убийството на лорд Лейдън. Знаем къде са се намирали Сония и Калън по това време. Ако Лилия не го е убила, който тогава го е направил?


Глава 13


Трудни решения



Скърцащ звук изтръгна Лилия от мислите ѝ и девойката се обърна към вратата на Купола. Тя се изтърколи встрани и мястото ѝ беше заето от кръг светлина, в който се очерта фигурата на магьосник. Той ѝ махна с ръка. Лилия се изправи и послушно тръгна към изхода.

Когато очите ѝ привикнаха със светлината, тя видя, че вече е късно следобед. «Стояла съм вътре по-малко от един ден — помисли си тя, — а ми се стори, че е цяла вечност. Макар че може да е ден и половина. Но тогава щях да съм огладняла. — Стомахът ѝ изкурка. — Е, по-гладна от това».

— Време е, Лилия.

Момичето осъзна, че това е Черната магьосница Сония и бързо ѝ се поклони. Сония я погледна съчувствено. Други двама магьосници чакаха няколко стъпки встрани. Лилия избегна погледите им и тръгна заедно със Сония към Университета.

— Ще ми се да можехме да избегнем това Изслушване — каза магьосницата. — Но се боя, че е неизбежно. Двете с Наки ще бъдете съдени пред Гилдията.

Лилия кимна.

— Разбирам.

— Двете не трябва да разговаряте една с друга — додаде тихо Сония. — Ще говорите само ако ви позволят или ви зададат въпрос.

Лилия кимна. С крайчеца на окото си можеше да види, че Сония я наблюдава внимателно, и осъзна, че трябва да покаже по-ясно какво е чула и разбрала, а не само да кима автоматично.

— Да — успя да произнесе тя. Гласът ѝ бе пресипнал от плача и продължителното неизползване. — Да не говоря с… освен ако не ми кажат. — Тя не успя да произнесе името на Наки, но Сония извърна глава, очевидно удовлетворена.

Двете вървяха към входа на Университета. Докато изчакваха стълбите, вцепенението, което бе обхванало Лилия слез пристигането в Гилдията и затварянето ѝ в Купола, започна да отминава и бе заменено от нарастващ ужас. Тя щеше да се изправи пред всички магьосници в Гилдията и да изтърпи осъдителните им погледи. Всички щяха да се чудят дали е убийца. Всички щяха да знаят, че е овладяла черната магия. Независимо дали го беше направила от глупост или от зли намерения, те щяха да я презират.

Тя се сети за разочарованието на семейството си, но бързо прогони тази мисъл. Най-добре беше сега да мисли за предстоящото унижение и срам, а после за останалото.

Двете прекосиха бързо впечатляващото фоайе и тръгнаха по коридора към Голямата зала. За нейно огромно облекчение пространството около древната сграда, която се намираше във вътрешността на огромното помещение, бе празно. Тя бе очаквала, че някои ученици ще се промъкнат дотук, за да видят каквото могат.

Вратата на Заседателната зала се отвори и кръвта ѝ изстина. Пространството между амфитеатрално разположените покрай стените кресла бе пълно със столове. На тях бяха насядали облечените в кафяви мантии ученици, които бързо се извърнаха, за да я видят като влиза.

Тя заби погледа си в пода. Сърцето ѝ биеше гръмотевично в ушите и тя се опита да накара треперещите ѝ крака да я понесат по пътеката. Дори някой от учениците да бе прошепнал — или извикал — нещо, тя не го чу. Кръвта шумеше в ушите ѝ, заглушавайки всички звуци. Тя се концентрира върху дишането си и движението на разтрепераните ѝ крака.

Двете стигнаха до предната площадка и свиха вдясно. Сония спря и постави нежно ръка на рамото на Лилия.

— Остани тук — промърмори тя, после бързо изкачи стълбите и се настани на мястото си сред Висшите машве. Докато я наблюдаваше, Лилия видя, че някои от Висшите машве се мръщеха. Един от тях каза нещо, но Сония махна с ръка с успокояващ презрителен жест. След това момичето улови погледа на един от Висшите магьосници и бързо наведе глава.

— Чухте показанията на неколцината свидетели на събитията — прогърмя мъжки глас. Лилия надигна глава и видя облечения в синьо Разпоредител, който стоеше в средата на площадката. Забила поглед в пода, тя не го беше забелязала досега. — Научихте какво е открила Черната магьосница Сония в умовете на двете млади жени, които стоят пред нас. Сега нека да чуем какво имат да ни кажат те. Лейди Наки.

Полазиха я тръпки. Лилия проследи погледа на Оусън и видя, че Наки стои само на няколко крачки от нея, в лявата част на стаята. Олекна ѝ на сърцето при вида на познатото красиво лице, но чувството веднага се изпари и бе заменено от болка, която я накара да се задъха.

— Да, Разпоредителю Оусън — отвърна Наки със спокоен, студен глас. Тя стоеше с високо вдигната глава. Тъмни кръгове заобикаляха зачервените ѝ очи. «Тя изглежда силна, но като че ли всеки момент ще рухне — помисли си Лилия. — А как ли изглеждам аз, изгърбена и неспособна да погледна към никого? Сигурно излъчвам вина, точно както си мисли тя».

Наки разказа своята версия. С всяка нейна дума Лилия усещаше как изстива, като накрая се смрази до кости. «Но тя бе онази, която поиска да прочетем книгата и да изпробваме черната магия! Идеята беше нейна!»

Когато Наки описа как е открила тялото на баща си, тя се обърна и погледна към Лилия.

— Тя го е убила. Кой друг би могъл да го направи? Сигурно го е научила от книгата. А може би вече го е знаела. — Лицето на Наки се сгърчи и тя го скри в шепите си. — Защо? Защо го направи?

Сърцето на Лилия се сви от съчувствие.

— Не съм, Наки. Аз… — започна Лилия, но Оусън я погледна намръщено и тя преглътна думите си.

След кратка пауза, за да може Наки да се съвземе, Върховните машве я разпитаха, но на Лилия ѝ се стори, че те не очакват да научат повече, отколкото вече знаят. Оусън се обърна към Лилия и тя си пое дълбоко дъх, с надеждата гласът ѝ да не затрепери.

— Лейди Лилия — започна той. — Разкажете ни какво се случи в нощта, когато останахте в дома на лейди Наки.

Тя се опита да обясни, но всеки път, когато описваше нещо по-различно от разказа на Наки, момичето издаваше тих звук на отвращение или протест и Лилия откри, че желае да приключи по-бързо. Едва след като разказа за епизода с книгата, тя се сети, че би трябвало да спомене, че Наки я е показвала и преди това, но реши, че не си заслужава да разказва такива подробности. Когато Оусън я попита за кръвта по ръцете ѝ, тя внезапно си спомни, че е почувствала как Наки тегли от силата ѝ, но когато се опита да го каже на Оусън, той го прие като опит да отклони вниманието му от темата за кръвта. Накрая въпросите му станаха по-конкретни.

— Опитахте ли се да овладеете черната магия?

— Да — отвърна тя и лицето ѝ пламна.

— Успяхте ли?

— Да — отговори с усилие тя. — Или поне Черната магьосница Сония твърди, че съм.

— Вие ли убихте лорд Лейдън?

— Не.

Той кимна и погледна към Висшите машве, а Лилия се подготви за техните въпроси. А те бяха повече, отколкото към Наки. Когато мъчението приключи и вниманието на Оусън се насочи към залата, тя изпита облекчение.

— Няма достатъчно доказателства, за да обвиним някого в убийството на лорд Лейдън — каза той. — Но разследването още не е приключило. Обаче тук бяха признати две престъпления: опит за научаване и овладяване на черната магия. Висшите машве се споразумяха за подходящи наказания за тези престъпления, като взеха предвид възрастта на обвинените и намеренията им. — Той замълча за миг. — Наказанието на лейди Наки, която призна, че се е опитала да научи черната магия, но не е успяла, е изключване за три години от Университета и блокиране на силата ѝ, след което поведението ѝ ще бъде преразгледано и ако бъде намерено за задоволително, ще може да продължи обучението си.

В залата се разнесе лека въздишка, последвана от тихо мърморене, когато магьосници и ученици започнаха да обсъждат присъдата, но всичко утихна отново, когато Оусън продължи.

— Наказанието на лейди Лилия, която признава, че се е опитала да овладее черната магия и е успяла, е изключване от Гилдията. Силата ѝ ще бъде блокирана и тя ще бъде затворена в охранявано място. Наказанието ѝ ще бъде преразгледано след десет години.

Този път не се чу никаква въздишка. Вместо това мърморенето започна веднага и постепенно се засили. Оусън се намръщи, долавяйки тон на недоволство. Стомахът на Лилия се сви.

«Те смятат, че не е достатъчно строго. Смятат, че трябва да бъда екзекутирана. Те…»

— Това е фаворизиране! — каза някой зад гърба ѝ на висок глас.

— Наки я е накарала да го направи! — обяви друг глас.

— Не! Вие, _селяците_, винаги сте имали лошо влияние — дойде възражението.

— Моля, ескортирайте лейди Наки и лейди Лилия извън Заседателната зала — каза Оусън и усиленият му чрез магия глас преряза споровете. Залата утихна, а двамата магьосници, които бяха придружавали Лилия и Сония, пристъпиха напред и ѝ показаха с жестове, че трябва да тръгне към близката странична врата.

— Ние сме на твоя страна, Лилия! — извика някой.

За миг тя изпита облекчение, но после някой друг извика:

— Убийца! — И сърцето ѝ отново се сви. «Сега ще ме затворят. За десет години. И повече, защото независимо колко ще съм послушна, аз все пак знам как да използвам черната магия, а това означава, че съм престъпничка. О, толкова ми се иска да можеха да блокират и спомените ми заедно със силата. Защо позволих на Наки да ме уговори?»

Защото я обичаше. Защото никоя от тях не вярваше, че ще се получи. Но резултатът бе налице, което обясняваше защо четенето на книги за черната магия бе забранено. Гилдията

не искаше да признае, че е възможно, защото някой със зли намерения можеше да се сдобие с книга и да се опита да овладее черната магия. «Трябваше да се досетя».

Тогава тя осъзна какво бяха направили двете с Наки.

«Сега вече всички знаят, че черната магия може да бъде научена от книгите. Ние разкрихме една тайна, която трябваше да остане погребана. И също като черната магия тази тайна не може да бъде забравена».

Денят бе ужасно дълъг за Лоркин. Не само защото Калия изкара върху него яда си за това, че бе напуснал лечебницата, а и защото бе наблюдавал влошаването на здравето на болното дете, чудейки се през цялото време как да я изцели, без Калия да го види и да го спре.

Все пак дилемата му се разреши по изненадващ начин. Късно вечерта родителите на момичето решиха, че не искат детето им да умре в шумната лечебница, а в къщи, при семейството си. Калия се опита да ги разубеди, но те не се пречупиха.

Това я обезпокои и през остатъка от деня беше много разсеяна. «Несъмнено е заета да обмисля дали може да спечели нещо от тази ситуация, без да се злепостави».

Още двама пациенти бяха заболели от ледена треска и състоянието им се влошаваше: една възрастна жена и младо момче, което вече имаше здравни проблеми. Калия не излезе от стаята, за да посети болното момиче, може би защото не я бяха повикали, а може би защото се страхуваше, че докато я няма, Лоркин може да изцели останалите тежко болни пациенти. Тя го задържа до късно през нощта и го освободи едва когато през лечебницата мина една от магьосниците с висш ранг, водейки болния си съпруг. Тя попита Калия дали постъпва разумно, изтощавайки се до крайност, когато много магьосници бяха предложили да наглеждат пациентите през нощта, за да може тя да отдъхне.

Когато Лоркин тръгна към вратата, тя го извика по име. Той се обърна.

— Можеш да си вървиш— каза тя. — Не посещавай Велила без мен.

Той потвърди с кимане. Докато вървеше към стаята на болното момиче, той се зачуди какво ли щеше да му коства неподчинението.

Така и не можа да стигне до нея.

От една странична стая излезе някаква жена и му махна. Той разпозна една от поддръжниците на Савара, но въпреки това се поколеба, преди да я последва вътре. Когато видя четиримата души, които го чакаха вътре, всичките му съмнения се изпариха.

Стаята представляваше голям, полупразен склад. На едно импровизирано легло в безсъзнание лежеше Велила. Родителите ѝ се бяха навели над нея. До тях стоеше Савара.

— Лоркин — усмихна се тя. — Помислих си, че никога няма да те освободи.

Той се намръщи.

— Мисля, че се надяваше… — Лоркин млъкна и погледна към родителите. «Надяваше се, че момичето ще умре, преди да успея да я изцеля. Не мога да го кажа пред тях». Той отиде до импровизираното легло и вдигна глава към тях. — Ще се опитам да я изцеля с магия, но не обещавам, че ще успея да я спася. Лечителството невинаги е успешно, макар че никога не съм чувал да нанася вреда. Ще направя опит само ако ми разрешите.

— Разрешаваме — каза бащата и съпругата му кимна.

— Аз ще бъда свидетел — додаде меко Савара.

Лоркин я погледна. Тивара сигурно ѝ бе разказала за плановете му. Савара бе убедила родителите да отнесат малката от лечебницата, за да не може Калия да попречи или да се намеси в изцеляването ѝ. Може би тя също се беше досетила, че Калия ще му забрани да я посещава сам, и бе уредила момичето да бъде донесено тук.

Савара се усмихна и в очите ѝ проблесна самодоволство и одобрение.

Лоркин се обърна към момичето, постави ръка на челото ѝ и проникна със сетивата си в тялото ѝ. Настръхна от онова, което видя вътре. Болестта бе навсякъде, атакуваше всичко. Дробовете ѝ бяха пълни с нея, а сърцето ѝ бе отслабнало.

Той започна с изпращането на енергия към тялото ѝ. Често това се оказваше достатъчно — тялото автоматично я използваше, за да се излекува. Болестта, която го бе завладяла, бе твърде опасна за защитата ѝ. Лоркин знаеше, че ако бе погледнал в Изменници, които не бяха толкова тежко засегнати, той щеше да види как телата им се борят с нея. Но Велила губеше тази битка.

Възможно бе защитата на тялото ѝ да е бавна и отслабнала, и да се нуждае единствено от достатъчно количество енергия, за да спечели битката. А можеше и никога да не я спечели, независимо от допълнителното време, което ѝ осигуряваше. «Ако не успея, Калия ще каже, че само съм удължил страданията ѝ. Но аз съм длъжен да опитам».

След това той прогони течността от дробовете ѝ — което не бе приятно за никого, но щеше да помогне на момичето да диша по-леко — и изцели колкото се може повече нанесени вреди. Тази последна стъпка изцеди по-голямата част от силата му, но той и без това не я използваше много по време на работата си в лечебницата, а един хубав сън щеше да я възстанови.

— Не спирайте да използвате лекарствата на Калия — каза той на родителите. — Те ще помогнат за прочистването на дробовете и за успокояването на гърлото. — Той погледна надолу, видя, че клепачите на момичето потрепват и бързо добави: — Направих всичко, което можеше да се постигне с магия. Дадох на тялото ѝ втори шанс да победи треската. Мога да го направя отново, ако състоянието ѝ се влоши, но ако тялото ѝ откаже да се бори… — Той не завърши изречението, а поклати глава.

Родителите кимнаха с мрачни лица.

— Благодаря ти — каза бащата. «Интересно, че всъщност той говори, когато жената се счита за глава на семейството» — помисли си Лоркин.

Той усети нечия ръка на рамото си и се обърна към Савара, която бе застанала до него.

— По-добре си почини. Подозирам, че за това е необходима повече сила, отколкото изглежда.

Той сви рамене, макар жената да бе права. Савара погледна към поддръжницата си, която го бе довела в стаята. Тя открехна вратата, огледа коридора, обърна се към тях и кимна.

— Ти върви пръв — промърмори Савара. — Ще си тръгнем поотделно, за да не възбудим подозрения, ако ни видят.

Лоркин се измъкна в коридора и тръгна към мъжките помещения. Като че ли Савара искаше да запази в тайна изцеляването на момичето. Ако Велила се възстановеше, това нямаше ли да изглежда подозрително? Но момичето все още бе болно и нямаше да изненада никого, ако на сутринта не заподскача весело по коридорите. Щеше да се нуждае от няколко дни, за да възстанови поне част от енергията си — ако се предположи, че изобщо се стигне дотам. Повечето хора нямаше да задават въпроси, но не и Калия, която знаеше колко зле бе детето.

«Предполагам, че скоро ще разбера».

Докато робите на Ачати отнасяха остатъците от храната, Денил понечи да отпие от виното, но размисли. То бе изключително силно, а храната бе доста пикантна. Главата му бе започнала да се върти и той не се чувстваше особено добре.

За магьосниците не бе препоръчително да се напиват. Всички те постоянно поддържаха определено равнище на контрол над силата си и под влияние на алкохола той можеше да им се изплъзне. Резултатите по принцип бяха повече смущаващи, отколкото опасни, но през годините се бе случвало неколцина магьосници случайно да изгорят къщите си, след като бяха попрекалили с чашката.

Някои опиати — известни повече като отрови — можеха да ги лишат изцяло от контрол, което водеше до фатални случаи. В ранната киралийска история имаше няколко такива инциденти, повечето отпреди откриването на Лечителството. За щастие опиатите имаха странични ефекти, които предупреждаваха жертвите за опасността и им даваха време да извлекат отровата от тялото си, ако знаеха как да го направят.

Денил погледна към Ачати, който го наблюдаваше замислено. В гърдите му се зароди леко безпокойство, но същевременно пулсът му се ускори. Той си спомни деня, в който Ачати му бе разкрил желанието си да бъдат нещо повече от колеги магьосници и дипломати.

Повече от приятели. Денил бе поласкан, но и предпазлив. Забелязвайки колебанието му, Ачати му предложи да остави идеята да отлежи известно време.

Колко дълго е «известно време»?

Денил трябваше да признае, че _беше_ размишлявал върху нея. Той харесваше много Ачати. Сачаканецът го привличаше по съвсем различен начин от Тайенд. Ачати беше интелигентен и интересна компания. Не че Тайенд не беше, но освен това бе и лекомислен, безразсъден и понякога небрежен. Ачати изобщо не беше такъв.

Но нещо караше Денил да се колебае и той знаеше доста добре какво е то: Ачати бе влиятелен мъж и в политическия, и в магическия смисъл. Това го привличаше, но Денил не забравяше, че Ачати е сачаканец и черен магьосник. Не можеше да забрави и за ичанското нашествие и как Киралия се бе оказала съвсем близо до опасността да бъде завладяна от изгнаниците на това могъщо общество.

«Той не е ичани — напомни си Денил. — Сачака не е пълна с амбициозни, смъртоносни черни магьосници, които копнеят да завладяват земи. Ачати е пълната противоположност на ичаните — цивилизован мъж, който копнее за мир между нашите държави. Но дори да е така, не бива да се смесват политиката и удоволствието… освен ако удоволствието е политика».

Съдейки по връзките и трагичните любовни истории на придворните в Обединените земи, нещата можеха наистина да се объркат и да завършат зле поне за едната от страните.

Но това не бе една от онези междурасови връзки, които включваха тайни сватби и скандални афери. Тук нямаше нищо, което да постави под въпрос лоялността му към Киралия. Той не можеше да си представи Ачати да има някакви безразсъдни очаквания и да дава нереални обещания…

— За какво си мислиш? — попита Ачати.

Денил погледна към събеседника си и сви рамене.

— За нищо.

Сачаканецът се усмихна.

— Кралийците имат странния навик да заявяват липсата на мисли, когато не искат да обсъждат онова, което се върти в главите им.

— Или пък мислите им са твърде объркани — най-вече от виното — за да бъдат обяснени — причина, за което най-вероятно също е виното — отвърна Денил.

Ачати се изкиска.

— Да, мисля, че разбирам. — Той погледна към Денил и се намръщи. — Трябва да ти кажа нещо и не знам дали ще останеш доволен или не.

Денил усети как го жегва леко разочарование. Почти се беше убедил да приеме

предложението на Ачати, а сега, когато приятелят му отново стана сериозен, съмненията му пуснаха корени.

«Как ще се отрази връзката ни, ако бъдем разкрити, на позициите ни в сачаканското общество? — Тогава той се сети, че двамата се канят да напуснат Арвис. — Далече от очите, далече от ума. Това пътуване ще бъде идеалната възможност…»

— Приех да взема още една личност с нас — каза Ачати. — Той бе особено убедителен, а аз не можах да пренебрегна аргументите му. Вече му бях обещал, че ако нещата тук станат твърде напрегнати, ще му помогна да се отърве от интереса на ашаките.

Денил почувства как сърцето му се свива. В този момент разочарованието му от думите на Ачати бе заменено от нарастващо подозрение.

— Кой?

Ачати се усмихна.

— Съгласих се да взема посланик Тайенд с нас.

Денил извърна глава, за да скрие изненаданата си.

— Аха — успя да каже само той.

— Ти не си доволен. — Гласът на Ачати звучеше притеснено. — Мислех, че двамата се разбирате добре.

Денил сви рамене.

— Така е. — «Предполагам, че мога да накарам Ачати да остави тук Тайенд, без да се стига до скандали и обиди». — Има един недостатък, обаче. Подозирам, че той е забравил да ти каже нещо много важно.

Ачати се намръщи.

— И какво е то?

Щом си спомни за това, Денил се разсмя от сърце.

— Тайенд страда от ужасна, почти смъртоносна морска болест.


Глава 14


Планове



Лилия се огледа, без да е сигурна дали е будна или сънува. Известно време лежа неподвижно, след което заключи, че сигурно е будна, защото в стаята нямаше усещане за надвиснала опасност, каквото бе имало в съня ѝ.

Нищо не помръдваше, нищо не се промени, нищо не издаде звук. «Аха. Сбърках. Усеща се някаква заплаха, но тя е по-прикрита и зловеща. Заплахата, че нищо няма да се случи. Заплахата от безкрайни, монотонни часове, които продължават в бъдещето».

Това бе заплахата от скуката и изгубените години. От това никога да не обича или да не бъде обичана от друг. Да бъде забравена.

И все пак можеше да е по-лошо. Когато огледа стаята, тя забеляза удобните, качествени мебели. Малко затвори изглеждаха така. Може би дори само този. Храната, която бе получила предишната вечер, беше същата, ако не и по-добра от онази, която получаваше в столовата на Университета. Пазачите бяха учтиви и поне изглеждаше като че ли я съжаляваха. Може би тя им напомняше за собствените им дъщери.

«Обзалагам се, че дъщерите им никога не се забъркват в такива проблеми».

Лилия потрепна, припомняйки си кратката среща с нейните родители, които бяха пристигнали в Гилдията, за да я видят, преди да бъде затворена в Наблюдателницата. Тя бе твърде замаяна, за да каже нещо повече. Помнеше, че не спираше да се извинява. Майка ѝ я беше попитала просто: «Защо?», а тя не можа да ѝ отговори. Как да каже на майка си, че е влюбена в друго момиче?

Имаше много сълзи. Споменът ѝ се струваше по-болезнен, отколкото бе самата среща. Тя стана и се облече, просто за да се поразсее. Дъхът ѝ излизаше на облачета в студения въздух. Някой беше решил, че тя трябва да се облича с обикновени панталони и туника, каквито носеха повечето прислужници, само че ушити от по-качествен плат. Бяха ѝ оставили и топла долна риза. Мантията, дори и да ѝ бяха позволили да я носи, не беше достатъчно дебела, за да я пази добре от студа. Тя потрепери и внезапно остро усети липсата на магията си.

В стаята бе инсталиран мангал с комин, който изнасяше дима извън стените на сградата. До него бе струпана купчина дърва и борина. Тя предположи, че тъй като Наблюдателницата бе построена за магьосници, в нея не бяха изграждани камини и димоотводи. Когато пазачите бяха заели местата си, те бяха решили, че мангалите са най-лесния немагически начин за поддържането на топлина в стаите.

Бяха ѝ осигурили запалителни клечки, така че тя се захвана да запали мангала. Не се опита да използва силата си, убедена, че блокадата, която Черната магьосница Сония бе поставила в съзнанието ѝ, е непробиваема, и опитът да я пробие няма да е особено приятен. Почти не помнеше как бе поставена. Мозъкът ѝ бе изтръпнал от сътресението.

«Сония ми зададе няколко въпроса — спомни си тя. — Не успях да ѝ помогна кой знае колко, но тя се опитваше да помогне. Или поне да разбере кой е убил бащата на Наки».

Дали Гилдията щеше да се откаже от разследването, след като вече я беше затворила? Лилия се надяваше, че не. Макар Наки да не харесваше пастрока си, тя очевидно бе разтърсена от смъртта му. Заслужаваше да разбере какво се бе случило наистина.

«И най-вече защото се намира в опасност. Този, който е убил баща ѝ, може да тръгне след нея».

Сърцето на Лилия затупка по-бързо, но тя вдиша дълбоко и си каза, че Наки може да се грижи за себе си. Ала всъщност не бе убедена в това. Как щеше да се защити, когато изпадне в омаята на роета?

«Е, аз поне няма да имам проблеми с това. Край с роета тук, в затвора».

При тази мисъл Лилия изпита силен копнеж. Тя поклати глава. Не че имаше нужда от роета. Нито го искаше толкова силно. Но той щеше да ѝ помогне да забрави всичко. Да не се тревожи за нещата, които не може да промени или направи. Да спре да се чувства толкова глупаво, че се е съгласила да опита инструкциите в книгата за черната магия. Да спре да се притеснява дали Наки е в опасност. Може би дори да угаси любовта, която изпитваше към нея. Нали поетите и песнопойците казват, че любовта носи само болка?

Ако не беше обичала Наки, тя щеше да изпитва ненавист към момичето, което ги беше забъркало в тази каша. «Проблемът е, че безразсъдството ѝ е част от онова, което обичам в нея. Макар че може би вече не го харесвам толкова».

Мангалът беше малък и кожата ѝ настръхна от студа. Лилия се изправи, уви раменете си с одеяло и закрачи напред-назад из стаята. Постоя край тесния прозорец, загледана в гората. Това бе същата гора, която стигаше до сградите на Гилдията. Никога не я беше изследвала. Тя бе израснала в града и перспективата да влезе сред дивата, пълна с животни маса от дървета ѝ се струваше странна и малко плашеща. От високата си позиция — намираше се на втория етаж в кула, построена върху хребета, надвиснал над гората — тя можеше да види, че пространствата между дърветата бяха пълни с мъртви стебла и растителност. Опита се да си представи как някой човек ще може да премине през гората, без да се препъне. «Сигурно много бавно».

Когато ѝ омръзна да гледа към гората, тя започна внимателно да оглежда предметите в стаята. Всички бяха много практични. Нямаше никакви книги, нито хартия или пособия за писане. Тя се зачуди, дали ако помоли пазачите, щяха да ѝ донесат?

Вратата към коридора бе направена от тежко, качествено дърво. Малкото стъклено квадратче очевидно бе монтирано допълнително, за да може пазачите да проверяват къде се намира затворникът, преди да отворят вратата. Между нейната стая и съседната имаше врата. Предишната нощ се бе опитала да я отвори с надеждата, че ще се озове във втора стая — може би по-уединена баня — но дръжката не помръдна. Сега отново се приближи до нея, чудейки се какво ли има от другата страна. С любопитство притисна ухо към дървото.

За нейна огромна изненада дочу глас. Женски глас. Не можеше да разбере какво казва жената, но звукът беше доста мелодичен. Може би тя пееше.

Почукване по вратата я сепна и тя подскочи. Досети се, че е била наблюдавана как подслушва на вратата на съседката си, и бързо се отдалечи от нея.

Входната врата се отвори и в стаята влезе един усмихнат пазач с поднос в ръцете си. Той беше млад — може би само няколко години по-млад от нея. В подноса се виждаше типичната киралийска закуска.

— Добро утро, Лилия — каза той и постави подноса върху малката маса. — Добре ли

спа?

Тя кимна.

— Топло ли е? Искаш ли още одеяла?

Тя кимна, но после поклати глава.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — Поведението му бе доста мило за човек с униформа, която обикновено се свързва с власт и сила.

Тя се замисли. «По-добре да се възползвам от предложението. Ще бъда тук още доста дълго време».

— Книги?

Усмивката му се разшири.

— Ще видя какво мога да намеря. Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Човек много лесно може да ти ушди. Онази в съседната стая иска конци от риберова вълна, за да си прави одеяла и шапки.

Лилия погледна към стената, която я разделяше от пеещата ѝ съседка.

— Кой…? — започна тя.

Усмивката на пазача внезапно се стопи и той се намръщи.

— Лорандра. Магьосницата-отстъпница, която Черната магьосница Сония залови. Странно изглеждаща жена, но учтива и послушна.

Лилия кимна. Тя беше чула за отстъпничката. Синът на жената също беше магьосник, но още не го бяха заловили. Работел за някой Крадец или нещо подобно.

— Името ми е Уелър — каза пазачът. — Ще се грижа да ти е удобно, докато си в Наблюдателницата. Ще ти донеса някои книги. Междувременно — той кимна към подноса — малко храна ще ти помогне да се стоплиш

— Благодаря — успя да промълви тя. Той скимна, отиде до вратата и преди да я затвори, отново ѝ се усмихна.

Въпреки приятелското и учтиво отношение, ключалката изщрака твърдо и решително.

Лилия въздъхна, седна и започна да се храни.

Когато на сутринта Лоркин се върна в лечебницата, Калия го посрещна в лошо настроение. С неутрален тон и безизразно лице му съобщи, че възрастната жена, болна от ледена треска, е починала през нощта.

Тя не каза нищо за Велила, но той скоро забрави за среднощното изцеляване, защото започна да се притеснява за това как ще реагират Изменниците на смъртта на възрастната жена. Приготви се да посрещне обвиненията и критиките.

Такива не последваха. Часовете минаваха, но единственото, което казваха пациентите и посетителите в лечебницата бе, че жената и без това е била много възрастна и макар наистина да е тъжно, че е починала, това е можело да се очаква. Никой не хвърляше обвинителни погледи към Лоркин. Дори Калия да се изкушаваше да намекне, че той би могъл да спаси възрастната жена, тя се въздържа да го направи.

Но момчето не се развиваше добре и когато с наближаването на вечерта Лоркин започна да чувства умора заради недостатъчния сън, родителите му пристигнаха и казаха, че ще си го приберат.

Калия го стрелна с присвити очи и Лоркин усети как по гърба му полазват тръпки. Той се опита да изглежда изненадан или поне уморен и неадекватен. Тя не каза нищо и настоя да придружи семейството.

«Дали ще попадна на засада по пътя към мъжкото отделение? — зачуди се той. — Колко ли време ще мине, преди Калия да разбере какво става? Ако вече не е разбрала, естествено».

Той изтегли малко магия, облекчи умората в тялото си и се върна към задачата, с която бе зает, преди да пристигне семейството. Не след дълго чу стъпки към входа и се обърна да види кой е новият пациент.

Ивар се усмихна, кимна на Лоркин, огледа стаята и се приближи до него. Носът му бе червен, а очите — подпухнали.

— Идваш тъкмо навреме — каза Лоркин.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ивар и примигна невинно. После се закашля. — Уф — рече той. — Мразя ледената треска.

— Ти имаш ледена треска?

— Имам възпалено гърло.

Лоркин се засмя, махна с ръка на Ивар да го последва и тръгна към лекарствата за деня, които Калия бе изнесла от склада.

— Къде е Калия? — попита той.

Ивар сви рамене.

— Тръгна нанякъде. Не видях къде точно. Видях, че излезе и веднага дойдох.

Лоркин подаде на приятеля си малко количество от чая.

— Знаеш ли как да го пиеш?

— Разбира се. Взимам го всяка зима откакто се помня.

— Но ти си магьосник — каза Лоркин. Не че магьосниците в Гилдията не се разболяваха, но се възстановяваха много бързо. Дори Ивар да имаше ледена треска, Лоркин нямаше да се изненада, ако на следващия ден магьосникът се събудеше напълно здрав.

Ивар се огледа.

— Как върви?

— Малко по-добре. Скоро пациентите ще започнат да намаляват, най-вече защото няма да останат незаразени хора.

— Бях започнал да си мисля, че тази година ми се е раз…

— Лоркин.

Двамата се обърнаха и видяха застаналата на прага Калия. Тя скръсти ръце и тръгна към него, а отсечените ѝ стъпки отекнаха в стаята. Очите ѝ бяха присвити, а устните свити в тънка линия.

— Ох— изпъшка Ивар. Когато Калия се приближи, той отстъпи назад. Тя се приближи малко по-близо от приетото до Лоркин и впери поглед в лицето му.

— Ти ли излекува Велила с магия? — попита жената бавно и с нисък глас, но достатъчно високо, за да я чуят всички в стаята.

Разнесе се шумолене на дрехи. Всички пациенти и гости се извърнаха, за да наблюдават сблъсъка им. После настъпи тишина.

— Да — отвърна Лоркин. — С разрешението на родителите ѝ — додаде той.

Очите на Калия се разшириха, после тя отново ги присви.

— Значи си отишъл в стаите им без мен, въпреки моята заповед…

— Не — прекъсна я той. — Не съм ходил в стаите им.

Бръчката между веждите ѝ стана още по-дълбока. Тя отвори уста, за да каже нещо, но я затвори, без да каже нито дума. Вирна брадичка и го изгледа надменно, преди да се завърти на токчетата си и отново да излети навън.

Щом излезе, в стаята се надигна мърморене. Лоркин погледна към Ивар, който му се усмихна в отговор.

— Тя е ядосана. Много, много ядосана. Но ти го очакваше, нали? Магическото изцеление получи ли се?

Лоркин се намръщи.

— Съдейки по реакцията ѝ, може би да.

— Нима не знаеш? — В гласа на Ивар се промъкна изненада.

— Не. Магическото изцеление не може да лекува всичко. Треска от този тип може да се окаже фатална, ако тялото на пациента е неспособно да се бори с нея. Магията може само да изцели нанесените щети и да възстанови част от силите му.

Ивар поклати глава.

— Ако поддръжниците на Калия знаеха това, те може би нямаше да са склонни да си играят тази игра на изчакване с теб.

— Ами надявам се, че им е харесала — отвърна рязко Лоркин. — Защото аз не обичам да си играя с живота на хората.

Ивар го погледна замислено и кимна.

— Ако момичето оживее, поне ще те накара да се почувстваш добре.

Лоркин въздъхна.

— Да. — Той погледна към приятеля си. — Предполагам, че няма да можеш да провериш как е?

Приятелят му се изправи.

— Мога. Ако случайно Калия вече се е върнала, ще ти намигна, ако всичко е наред, ще свия рамене, ако още не е сигурно и ще си събера погледа, ако нещата не вървят на добре. — Той се ухили. — Успех.

Ивар се обърна и тръгна към коридора. Лоркин го изпрати с поглед, но някой го повика по име и вниманието му отново се насочи към пациентите.

— Болницата в Западния квартал има малко местни пациенти — обясни Сония, докато двамата с Дориен вървяха по главния коридор. — Но тя е пригодена предимно за чужденци, тъй като се намира близо до Пристанището и пазара.

Дориен се засмя.

— Предполагам, че те нямат болници в своите държави.

— Всъщност някои от Обединените земи имат — каза му тя. — Вин и Лонмар са разкрили по няколко, а Лай е в процес на отваряне на първата. Уреждат ги или лечители, които са се вдъхновили да отварят болници навсякъде или местни лечители, които искат да помагат на съгражданите си по същия начин като Киралия.

— Но не и в Елийн?

Тя поклати глава.

— Не, че не са опитвали. Елийнският крал не им позволява. Страната има своя гилдия на лечители-немагьосници, която е основана много преди нашата Еилдия. Те не са особено доволни, че магьосниците ще им отнемат хляба. Така. Стаите за лечение тук са разположени по почти същия начин…

Сония отиде до вратата с нужния номер. Тя почука тихо. Скоро вратата се отвори и пред тях се появи ухиленото лице на една от лечителките от Северния квартал.

— Хайде, влизайте — каза Силия, махвайки им с ръка, след което затвори вратата зад гърбовете им.

Стаята приличаше на онази в Северния квартал. В средата бе разположена маса с два стола за пациента и придружителя му, и място за лечителя срещу тях.

Вместо лечител, там ги очакваше Сери. Той се усмихна, но позата му бе изгърбена и напрегната. Погледът му се отмести от Сония към Дориен.

— Значи това е новият ти помощник и телохранител? — попита той.

Сония тихо изсумтя.

— Помощник, да. Колкото до това кой на кого е телохранител… — Тя погледна към Дориен, който се усмихна накриво. — Ще видим как ще се развият нещата. Сери, това е Дориен. Дориен, това е Сери.

Двамата мъже си кимнаха учтиво.

— Отдавна ли ни чакате? — попита Дориен.

Сери сви рамене.

— От известно време. Дойдох по-рано.

— За да огледате мястото?

— Разбира се.

— Как вървят делата ти? — попита Сония.

Усмивката на Сери се стопи и той внезапно придоби изпит и изморен вид.

Не много успешно. Добре, че скътах доста средства, в случай че настъпят подобни

времена.

— Дълго ли ще продължи?

Той се намръщи.

— Поне година. Изкушавах се да оставя всичко на теб и да се махна от града, ако не беше… — Крадецът разпери ръце.

«Аний — помисли си тя. — Дано успее да се измъкне, без да предизвика подозрения». Сери беше получил съобщение, че Аний ще посети един от тукашните лечители. Можеха само да се надяват, че наистина го е изпратила дъщеря му, а не се опитват да му поставят капан. «И затова двамата с Дориен сме тук».

Те поговориха още няколко минути. Тя бе предупредила Дориен да не задава въпроси за делата на Сери и за щастие той послуша съвета ѝ. Колкото по-малко неща знаеше, толкова по-малка бе опасността да наруши някой закон.

Почукване по вратата накара и тримата да се обърнат. Сония отиде до вратата и я открехна. Тя въздъхна с облекчение, когато видя отвън Аний и Силия. Отвори вратата широко, благодари на Силия и пусна Аний вътре.

Сери стана и огледа покровителствено дъщеря си.

— Добре ли… всичко ли е… Това оток ли е?

— Добре съм — отвърна Аний. — Казах на Рек, че според мен съм си счупила китката по време на тренировките и няма да е зле да я прегледат. Един ранен телохранител не може да се справи добре с работата си.

— Какво ти е дал да охраняваш?

Тя се усмихна.

— Любовницата му. Тя, изглежда, си мисли, че «телохранител» означава «прислужник» и аз доста се забавлявам, докато се опитвам да я убедя в обратното.

Сери отново седна.

— Така. Какви новини ни носиш?

Аний огледа стаята и престорено се нацупи.

— Нима компанията ми не е достатъчна? Не ти ли липсвам?

— Нямаше да рискуваш да се срещаш с нас, ако нямаше някакви новини.

Тя завъртя очи и въздъхна.

— Можеше поне да се престориш че ти липсвам. — Тя скръсти ръце. — Добре, оказва

се, че наистина имам новини. Знам със сигурност, че Джеми дава на Рек задачи, с които прави услуга на Скелин.

— Джеми е Крадец — промърмори Сония на Дориен.

— Кое животно се нарича «джеми»? — попита я той шепнешком.

— Крадците вече не си избират животински псевдоними.

— Аха.

— Колко често? — попита Сери дъщеря си.

— Много. — Очите на Аний проблеснаха. — След няколко седмици има доставка на роет. Бих могла да се опитам да разбера къде. Но не знам дали Скелин ще бъде там.

— Но хората му ще бъдат, нали? — попита Дориен.

Аний кимна.

Магьосникът погледна към Сония и очите му проблеснаха от възбуда.

— Значи ще ги хванем, ти ще им прочетеш съзнанията и ще разберем къде е Скелин. — Той се намръщи. — Чакай… това означава, че ще нарушиш закона за черните магьосници, нали?

Тя поклати глава.

— Оусън разреши на мен и Калън да разчитаме съзнания, ако се наложи. Но истинският проблем е дали хората на Скелин знаят къде се намира той? Може да се окаже, че ще разкрием Аний за нищо.

— Хм — рече Сери и погледна към дъщеря си. — Макар да предпочитам да си те върна, по-добре да изчакаме, докато научим за някоя среща, на която Скелин със сигурност ще се появи.

Аний сви рамене.

— Ще се ослушвам. Не може да не се появи нещо подходящо.

Те продължиха да обсъждат стратегиите и начините за свръзка, докато на вратата не се почука.

Силия докладва, че някои са забелязали доста продължителната консултация. Аний се сбогува с баща си и излезе. Сери също тръгна към вратата, но въздъхна и се обърна към Сония.

— Някакви новини от Лоркин?

Тя потрепна, изпълнена с тревога, и поклати глава.

Но Денил съобщи, че Изменниците може би ще се съгласят да си разменяме

съобщения, затова аз му пратих едно за всеки случай.

— Все е нещо — каза той, усмихвайки се измъчено.

Тя кимна.

— Ще разведа Дориен наоколо. Радвам се, че те видях, Сери. Грижи се за себе си.

— Ти също — отвърна той.

След като двамата с Дориен излязоха от стаята, Силия се вмъкна вътре, за да изведе тайно Сери от болницата. Сония поведе Дориен по коридора към склада.

— Това беше един много притеснен мъж — каза той, оглеждайки се дали са сами.

— Да — съгласи се Сония.

— Като се замисля за дъщерите си, не знам дали бих могъл да изпратя, която и да е от тях да шпионира за мен.

— Да, но не може да се каже, че той я е изпратил. Тя сама го направи. Аний е една много решителна млада жена.

Дориен я погледна замислено.

— Тя е израснала в някой от бедните квартали на града, нали? И сигурно не ѝ е било лесно, като дъщеря на Крадец.

— Момичето не отрасна под негова защита. Когато майка ѝ го напусна, тя взе Аний със себе си. Тя беше горда жена и не прие помощта му дори когато бяха в особено окаяно положение. Аний порасна бързо, но поради съвсем различни причини.

— И все пак, когато си изгубил жена и деца, а после виждаш как дъщеря ти се излага на опасност… — Той поклати глава.

— Затова трябва да сме много внимателни. Трябва да сме сигурни, че когато открием Скелин, в никакъв случай няма да изложим Сери и Аний на опасност.

Дориен кимна утвърдително. «Добре — помисли си Сония. — Бях започнала да си мисля, че умира от нетърпение да се докаже и е готов да се вкопчи в първата появила се възможност. Сега ще обмисли рисковете, преди да действа».

Тя се надяваше, че с помощта на Аний скоро ще се появи по-добра възможност — и то не само защото трябваше да заловят Скелин. Сери изглеждаше така, сякаш не бе спал от месец.


Глава 15


Неканена компания



Сачака търгуваше предимно със земите на север и на изток, отвъд морето Адюна, и това особено силно си личеше на доковете. Денил се впечатли както от размерите на екзотичните кораби, закотвени там, така и от броя им. Мачтите се полюляваха като огромна безлистна гора, която покриваше широкия залив на Ар вие.

Робите от Дома на Гилдията развързаха пътническите сандъци от задницата на каретата и ги свалиха с помощта на двамата лични роби на Ачати. Денил забеляза, че сачаканецът внимателно наблюдава действията им. Един киралийски магьосник щеше да свали сандъците с магия, но сачаканците не се занимаваха със слугинските задължения. Робите използваха въжета и макара, прикрепени към задната част на каретата за тази цел, но съдейки по лекотата, с която се справяха, Денил заподозря, че все пак получават магическа помощ от господаря си.

За сандъка на Ачати бяха необходими двама мъже. Тайендовия имаше почти същите размери. Този на Денил бе значително по-малък. «Понякога задължението да носиш униформа през целия си живот има своите предимства» — помисли си той. Но освен това магьосникът бе взел един допълнителен сандък — по-скоро голяма кутия — където държеше принадлежностите за писане и тетрадките, и където смяташе да съхранява архивите или предметите, с които щеше да се сдобие.

Една въздишка привлече вниманието му. Той погледна към Мерия, чието намръщено лице се разведри съвсем леко, когато срещна погледа му. Помощничката му все още бе ядосана заради това, че я оставят в града. Откакто разбра, че Тайенд също тръгва с тях, тя почти не му беше проговаряла.

Той устоя на порива да погледне към Тайенд. Посланикът на Елийн стоеше до Денил и се полюляваше леко на токовете на украсените си, скъпи обувки. Денил почти не бе разговарял с него, след като се върна от дома на Ачати, но попита бившия си любовник защо е поискал да пътува с тях.

— О, като посланик наистина трябва да науча колкото се може повече за тази държава — бе отвърнал Тайенд. — Видях достатъчно от Арвис. Време е да надникна отвъд градските стени.

Мерия не бе разговаряла и с Тайенд. В Дома на Гилдията беше наистина много тихо.

Той обмисли извинението на Тайенд. Дали беше само това? «Едва ли идва, защото проявява интерес към проучването ми. Или пък се интересува? Ако знае за хранилищния камък, той може би е също толкова загрижен за възможността да съществува още някой такъв или да може да бъде създаден. Но как може да е научил за него? Аз не съм му казвал. И Ачати сигурно не е…»

Може би Тайенд бе пожелал да се присъедини към тях по съвсем различна причина.

Той вече бе показал, че знае за личния интерес на Ачати към Денил. Дали не искаше да попречи на двамата да станат любовници?

Денил се намръщи.

«Защо му е да го прави? От ревност? Не. Всъщност Тайенд пръв посочи, че двамата с него вече не сме двойка. По никакъв начин не е подсказвал, че иска това да се промени».

Стоящият до него Тайенд се прокашля. Той се поколеба, после си пое дълбоко дъх и

каза:

— Посланик?

Денил неохотно се обърна към него.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да дойда с вас?

— Разбира се, че не — отвърна Денил.

Той насочи отново вниманието си към робите. Мъжете на Ачати не бяха същите, които го бяха придружавали по време на търсенето на Лоркин. Денил се зачуди какво ли е станало с Варн. После мислите му се насочиха към спътниците му, когато усети, че Мерия го гледа. Той се обърна към нея и тя му се усмихна. Това му се стори странно. Усмивката ѝ беше весела и Денил не можеше да се отърве от усещането, че тя се забавлява за негова сметка.

— Ето го и капитанът — обяви Ачати. Той посочи кораба, към който робите носеха сандъците им. Той бе по-малък от екзотичните съдове; които го заобикаляха; беше предназначен за превоз единствено на пътници — на важни пътници. Върху корпуса му със златни букви, които проблясваха на слънцето, бе изписано името «Инава». Един сачаканец, облечен изискано като ашаки, стоеше на палубата му в очакване да преминат по тясното мостче, което свързваше кораба с брега. Робите понесоха сандъците към второ мостче, което се намираше малко по-нататък. — Време е да се сбогувате — додаде Ачати.

Денил и Тайенд се обърнаха към Мерия. Тя се усмихна весело.

— Приятно пътуване, посланици, ашаки — каза магьосницата, кимайки учтиво. После очите ѝ проблеснаха многозначително, с леко самодоволство. — Дано не си лазите твърде много по нервите.

«Значи това ѝ се струва толкова забавно» — помисли си Денил.

— Довиждане, лейди Мерия — отвърна той. — Знам, че оставям Дома на Гилдията в способни ръце.

Усмивката ѝ бе заменена от примирено изражение.

— Благодаря. — Тя отстъпи назад към каретата и махна с ръка. — Не карайте капитана да чака.

Денил се обърна и тръгна след Ачати по моста, стигайки до палубата. Капитанът ги приветства на своя морски съд.

— Готови ли сте за отплаване? — попита той Ачати.

— Готов съм — отвърна сачаканецът. — Има ли някаква причина за забавяне?

— Не — увери го капитанът После се отдалечи, издавайки заповеди на робите.

Ачати отведе Денил и Тайенд на безопасно място, откъдето можеха да наблюдават процедурите по отплаването.

— Пътуването ще бъде приятна промяна след живота в града — каза той, когато корабът започна да се отдалечава от кея.

Денил кимна.

— Измина доста време от последното ми пътуване с кораб.

— Да. Истинско приключение за всички нас — каза Тайенд с леко напрежение в гласа. Денил забеляза, че бившият му любовник вече е пребледнял.

Ачати се усмихна на елийнския посланик. Това бе мила усмивка. Почти нежна. Внезапно на Денил му хрумна, че Ачати е искал Тайенд да тръгне с тях. Той бе предположил, че сачаканецът е бил притиснат политически и дружески от Тайенд. Магьосникът се обърна към елийнеца.

— Кажи ми, ако имаш нужда от помощ— каза му той.

Тайенд му кимна с благодарност.

— Взех лекарствата, които ми препоръча Ачати.

— Като ваш водач съм задължен да облекча пътуването ви — каза му Ачати. — Но не забравяйте, че може да има странични ефекти.

Тайенд леко наведе глава.

— Не съм забравил. Аз… мисля, че ще поседна.

Той отиде до пейката, която се намираше на няколко крачки от тях. Денил потисна желанието си да погледне Ачати и да потърси признаци за… той не бе сигурен какво точно.

«Може би иска да бъде нещо повече от приятел и с Тайенд. Може би вече е. Може би предупреждението на Тайенд за Ачати наистина бе предизвикано от ревност… О, стига глупости!»

Докато корабът се отдалечаваше от брега, Денил усети, че се моли Ачати — или Тайенд — да подхванат някакъв разговор, за да разсеят мислите, които се въртяха в главата му.

Когато никой от тях не заговори, той се замисли каква тема да подбере. Знаеше за какво би искал да говори самият той, но в присъствието на Тайенд не можеше да спомене за хранилищния камък, в случай че елийнецът не бе запознат с него.

— Виждате ли онази сграда? Това е едно от именията, което е било построено преди

повече от двеста години, но не в сачакански стил. Построил го е…

Денил въздъхна с облекчение. «Благодаря ти, Ачати — помисли си той. — Макар да смятам, че през остатъка от пътуването ще бъдеш обречен да запълваш безмълвието с факти и история, това все пак е за предпочитане пред дни, изпълнени с неловко мълчание».

Лилия винаги бе смятала, че затворът, освен всичко останало, трябва да осигури време на човек да размишлява за престъплението си.

«Мисля, че при мен не се получава — помисли си тя. — О, аз прекарах доста време в покаяние, че съм научила черната магия, и в съжаляване за глупостта ми. Но повечето време мислех за Наки и това е много лошо».

Дори когато се опитваше да мисли за нещо друго, най-вече дали убиецът на лорд Лейдън вече е открит, тя знаеше, че всъщност се притеснява за Наки.

Тъй като Гилдията не бе намерила никакви доказателства, че тя е убила Лейдън, Лилия беше решила, че не го е направила. Надяваше се, заради Наки, че някой е открил кой го е извършил. «Ако са го намерили, сигурно някой ще дойде да ми каже. — Това нямаше да окаже никакво влияние на наказанието ѝ, което бе свързано с овладяването на черната магия, но поне Наки щеше да спре да я мрази. — Черната магьосница Сония ще ми каже — помисли си тя. — Или най-добре Наки да го направи. Може би дори ще ме посещава редовно… не, най-добре да не събуждам напразни надежди. Десет години са си доста време. Но ако тя ме обича така, както я обичам аз, със сигурност ще ме посети».

Тя се опита да мисли за нещо по-приятно, но нещо винаги я огорчаваше. Също както в казанджийницата, когато ѝ се беше сторило, че някой ги гледа. Умът ѝ винаги успяваше да насочи мислите ѝ към нещо мрачно и тъжно.

От време на време се опитваше да се разсее и обикаляше из стаята или опираше ухо на страничната врата. Понякога чуваше тананикането на жената.

Тя отиде отново до прозореца и се облегна на перваза. Поне гледката ѝ се променяше понякога, независимо дали беше заради някоя прелитаща птичка или заради сенките, които се променяха с минаването на часовете. Постепенно гледката на стаята започна да я отегчава до смърт.

Мислите ѝ бяха прекъснати от почукване. Тя се изправи и се обърна към вратата. Видя как някой наднича през прозорчето, но после изчезна. Ключалката изщрака. Вратата се отвори.

В стаята влезе Уелър с поднос в ръцете си. «Но аз не съм гладна…»

— Добър вечер, лейди Лилия — каза той и постави подноса на масата. — Храната ви. Освен това ви нося нещо, което ви обещах.

Той измъкна изпод мишницата си два твърди квадратни предмета. Сърцето ѝ подскочи, когато видя какво е това. Книги!

Лилия изтича до него. Младият мъж се усмихна, когато тя ги грабна от ръцете му.

— Взех ги от библиотеката на Стражата — каза ѝ той. — Може да не са толкова интересни като книгите за магията, но в тях има доста вълнуващи истории.

Тя прочете заглавията и леко оклюма. На корицата на едната с малки букви бе отпечатано «Битките на винската флота преди Алианса» а на другата, в сложно украсена рамка пишеше «Стратегии за ефективен контрол на тълпата по време на процесии и събития». Тя погледна към Уелър, видя, че той се взира очаквателно в нея, и въздъхна с надеждата, че разочарованието ѝ не е било толкова очевадно.

— Благодаря ти — отвърна тя.

— Само това ми е във възможностите да намеря — обясни той. — Докато не дойде почивният ми ден.

— Това е повече, отколкото очаквах — каза му тя, навеждайки поглед.

— Ами… от нас се очаква да ви накараме да се чувствате удобно. — Той сви рамене. — Ако ви харесат, мога да ви донеса още. Или може би… жена ми харесва романтични приключения. Не знам дали са ви по вкуса, но съм сигурен, че ще ми позволи да ви ги донеса.

Лилия се усмихна.

— Ще ги пробвам. Ако тя смята, че наистина са добри.

Уелър се ухили.

— Много ги харесва. — Той леко се изпъна. — Така. По-добре яжте, преди да е изстинало.

Младият мъж се поклони непохватно и излезе.

Тъй като нямаше да обиди никого, ако чете по време на вечеря, Лилия прегледа първата книга, докато ядеше. Въведението беше дълго и суховато, а първата глава не беше много по-добра. Тя не беше сигурна дали трябва да остане впечатлена, че Уелър е прочел и е харесал една толкова сложна книга. Не всички мъже, които биваха приемани в Стражата, можеха да четат, а онези, които можеха да си позволят образованието, но накрая се озоваваха в Стражата, обикновено не бяха достатъчно умни за някоя по-високоплатена работа.

«Може би Уелър е изключение. Може би му харесва в Стражата. — Тя замислено сви устни. — Но как така накрая се е принизил до пазач в затвор»?

Тя трябваше да открие отговора на тази загадка. А може би тук нямаше нищо загадъчно; може би просто затварянето ѝ в този ограничен свят правеше всички неща да изглеждат по-интересни.

Когато приключи с храната, тя взе книгите и се запъти към прозореца, но когато мина покрай страничната врата, чу три бързи почуквания.

Лилия замръзна, после се обърна и погледна към вратата. Сърцето ѝ удари четири… пет пъти и почукванията се чуха отново.

«Това не е нормално. И най-тихият звук отвън ме кара да подскачам» Тя се приближи до вратата, наведе се и долепи ухо до нея.

— Не позволявай онова, което казва за жена си, да те заблуди. Той те харесва.

Лилия отскочи назад и се втренчи във вратата. Почувства прилив на гняв и отново се приближи до нея.

— Смяташ, че лъже? Че няма жена?

От съседната стая се дочу тих шум, приглушен от вратата. Вероятно смях.

— Може и да няма. А може би я споменава, за да те накара да му се довериш.

— Сигурно ми каза за нея, за да не си правя погрешни изводи.

— За какво?

— За това, че ми прави услуги. Че се държи мило.

— Може би. Но внимавай. Ако започне да ти обяснява колко е самотен, не се изненадвай, ако ти поиска нещо в замяна на услугите.

Лилия се отдръпна леко от вратата. Какво можеше да спечели тази жена, ако Лилия започне да не се доверява на Уелър?

— Защо ми казваш всичко това?

— Просто се опитвам да помогна. Ти си млада. Досега не си била в затвор. Искаш да се чувстваш в безопасност, но не бива да позволяваш на това чувство да те заслепява за опасностите на положението, в което се намираш.

Лилия се замисли над думите ѝ. Макар да я караха да чувства безпокойство, в тях имаше смисъл. «И без това вече се чувствам удобно тук, а са минали само два дни!»

— Казвам се Лорандра — разнесе се гласът.

Лилия се наведе напред и облегна главата си на вратата.

— А аз — Лилия.

— Тук съм, защото чуждоземните магьосници трябва да се присъединят към Гилдията и да не използват магия — каза Лорандра. — Не виждам защо трябва да влизам в нея, ако не искам.

Макар Лилия да знаеше защо жената е затворена тук, внезапно това ѝ се стори

нечестно. «Защо чуждоземните магьосници трябва да се присъединяват към Гилдията?» Може би ако на тази жена не ѝ се е налагало да избира между Гилдията и укриването, тя нямаше да се забърка с Крадците.

— А _ти_ защо си тук? — попита Лорандра. — Ако нямаш нищо против да споделиш разбира се.

— Тук съм, защото научих черната магия — но ние просто се забавлявахме и аз не очаквах, че ще се получи.

Известно време жената не каза нищо.

— Това е магията, която използват облечените в черно?

— Да — Лилия се усети, че кима, макар да знаеше, че Лорандра не може да я види. — Черните магьосници Сония и Калън.

— И ти блокираха силата?

— Да.

— Ти каза, че не си очаквала да се получи. Нима си се опитвала да я научиш?

— Да. В Университета ни казват, че черната магия не може да се научи от книга, а само от черен магьосник, затова смятах, че онова, което правя, е безопасно.

— Значи са грешали. На мен това не ми звучи много правилно.

— Опитът да се научи черната магия също е забранен.

— Аха. Тогава ти защо опита?

Лилия изгледа замислено вратата. Сигурно не биваше да разговаря с тази жена. Но с кой друг би могла? И стига да не обясняваше как е научила черната магия — и запазеше скрит копнежа по Наки — тя нямаше да разкаже нищо опасно на Лорандра. Не че жената можеше да използва или разкрие на някого информацията, получена от Лилия.

Момичето си пое дълбоко дъх и започна да разказва.

Лоркин не бе съвсем сигурен защо просто не си беше тръгнал от лечебницата и не се бе прибрал да си легне или не беше пренебрегнал заповедта на Калия да дойде рано. Тя го задържаше до много късно и през последните две нощи той бе спал по-малко от четири часа.

Тя несъмнено го наказваше заради това, че бе успял да излекува момичето с магия, без да породи неприязън сред Изменниците към себе си, а към нея. Освен това тя сигурно се опитваше да му попречи да посети и изцели младия мъж, който беше болен от ледена треска.

Но тя не можеше да го държи на работа цялата нощ и накрая се наложи да го пусне. Той

не се изненада, когато отново бе пресрещнат по пътя към мъжките отделения и бе отведен да види болния младеж. Лоркин бе изтощен от липсата на сън и не бе успял да се възстанови от предишното изцеляване, затова едва не се строполи на земята от умора. Не му беше останала никаква енергия, за да я прогони.

«Утре няма да отида рано. Всъщност няма да имам кой знае какъв избор. Щом заспя, подозирам, че ще е нужна цяла армия, за да ме събудят».

Той зави зад ъгъла и с последни сили продължи напред. Мъжкото отделение не беше много далеч. Само още стотина крачки — или две…

Нещо кацна на бузата му. Той махна с ръка да го прогони и в същото време осъзна, че вече не вижда нищо, че във въздуха мирише на изсушени зеленчуци и че нещо пристяга раменете му.

«Чувал? Да. Чувал е». Той се опита да го измъкне през главата си, но нещо го удари по гърба и го събори на земята. Лоркин инстинктивно посегна към енергията си. «Ох, да, не ми е останала никаква». Нечии силни ръце сграбчиха неговите, извиха ги зад гърба му и той осъзна, че не може да направи нищо.

«Как са разбрали? Умишлено ли е това? Калия не ме е задържала до толкова късно само за да ме накаже, нали?»

За негова голяма изненада чувалът, който покриваше лицето му, се повдигна, макар и недостатъчно, за да види нещо повече от пода и два чифта крака. Той си пое дълбоко въздух. Но това беше грешка. Нещо бе притиснато към устата и носа му и познатата миризма изпълни ноздрите му. Макар да се закашля и да затаи дъх, достатъчно количество от опиата вече беше влязло в тялото му. Той изпъшка и започна да изпада в безсъзнание.

Последното нещо, което чу, бе нисък, дрезгав глас, изпълнен с отвращение и задоволство.

— Стана твърде лесно — каза гласът. — Вдигнете го и вървете след мен.


Загрузка...