Паднали ангели

Състояние на невинност

В понеделник вечерта мис София стоеше зад един подиум в предната част на най-просторната класна стая в сградата „Авгу-стин“, като се опитваше да разиграва театър на сенките с ръцете си. Беше свикала последно занятие за преговор за учениците от класа си по религия преди обичайния тест за средата на срока на другия ден, и тъй като Лус вече беше пропуснала занятията от цял един месец, предположи, че има много да наваксва.

Което обясняваше защо беше единствената, която изобщо се преструваше, че си води бележки. Никой от другите ученици дори не забелязваше, че вечерното слънце, което проникваше през тесните западни прозорци, проваля импровизираната постановка на мис София, напомняща за едновремешен фотоапарат с дървена кутия. А Лус не искаше да привлече вниманието към факта, че се опитва да внимава, като стане, за да дръпне прашните щори.

Когато слънцето докосна тила на Лус, тя изведнъж осъзна от колко отдавна седи в тази стая. Тази сутрин по време на часа по световна история беше гледала как утринното слънце проблясва като грива около оредяващата коса на господин Ко-ул. Беше изтърпяла задушаващата горещина в средата на следобеда по време на биологията при Албатроса. Сега беше почти вечер. Слънцето бе обиколило целия кампус, а Лус почти не бе ставала от чина. Усещаше тялото си толкова и твърдо като металния стол, на който седеше, а ума си - затъпял като молива, който се беше отказала да използва, за да си води бележки.

Каква беше тая работа с „театъра на сенките“? Да не би тя и останалите ученици да са на пет години?

Но после се почувства виновна. От цялото преподавателско тяло тук, мис София беше най-милата, дори онзи ден внимателно беше дръпнала Лус настрани да обсъдят колко е изостанала с писането на разработката за родословното дърво на семейството си. Наложи се Лус да се престори на зашеметена от благодарност, когато в продължение на един час мис София отново я „разходи“ през основните указания. Почувства се леко засрамена, но да се прави на тъпа беше далеч повече за предпочитане, отколкото да признае, че е била твърде заета да бленува за един определен съученик, за да посвети време на проучването си.

Сега мис София стоеше в дългата си рокля от черен креп, като сключи изискано палци и вдигна ръце във въздуха, подготвяйки се за следващото изпълнение. Отвън пред прозореца през слънцето премина облак. Лус отново насочи вниманието си към лекцията, когато забеляза, че на стената зад мис София внезапно се появи истинска сянка.

- Както всички помните от прочитането на „Изгубеният рай“ миналата година, когато Бог дал на ангелите свободно да изберат къде да останат - каза мис София, като си пое дъх в микрофона, закрепен на ревера й с цвят на слонова кост и разпери пръсти в съвършена имитация на ангелски криле - имало един, който пресякъл границата. - Мис София театрално сниши глас и Лус проследи как тя закриви показалците си нагоре, така че ангелските криле се преобразиха в дяволски рога.

Зад Лус някой промърмори: „Голяма работа, това е най-старият трик на света“.

От момента, в който мис София беше започнала лекцията си, изглеждаше, сякаш поне един човек в стаята апострофира-ше всяка дума, която излизаше от устата й. Може би защото Лус нямаше религиозно възпитание като останалите от тях, или може би защото съчувстваше на мис София, но изпитваше все по-силно желание да се обърне и да изшътка на заядливците.

Беше раздразнена. Уморена. Гладна. Вместо да тръгнат под строй на вечеря заедно с останалото училище, двайсетте ученици, записани в класа по религия на мис София, бяха уведомени, че ако ще присъстват на „избираемото занимание“ - печално погрешно название, уведоми я Пен - учебно занятие, храната ще им бъде сервирана в стаята, където се провеждаше занятието, за да се спести време.

Яденето - не вечеря, нито дори и обяд, просто късно следобедно похапване, което би могло да мине за всичко - беше стран-но преживяване за Лус, на която и без друго й беше доста труд-но да намери нещо, което би могла да яде, в наблягащата на месото столова. Ранди просто беше избутала в стаята една количка с потискащи сандвичи и няколко кани с хладка вода.

Сандвичите до един бяха със загадъчно студено месо, майонеза и сирене, и Лус завистливо беше гледала как Пен поглъща шумно един след друг, оставяйки корички със следи от зъби, докато ядеше. Лус беше на ръба да махне болонската наденич-ка от един сандвич, когато Кам си проправи път с блъскане и застанадо нея. Беше разтворил юмрук и в шепата му се показа купчинка пресни смокини. Наситено пурпурните им обвивки изглеждаха като скъпоценни камъни в ръката му.

- Какво е това? - беше попитала тя, като успя да се усмихне.

- Не можеш да живееш само на хляб, нали? - беше казал той.

- Не ги яж. - Габ се беше хвърлила към тях, като измъкна смокините от пръстите на Лус и ги метна в боклука. За пореден път беше прекъснала личния им разговор и беше сложила на мястото на смокините в празната длан на Лус шепа фъстъчени дражета „М&М“ от купено от автомата пакетче. Габ носеше пъстра лента за коса. Лус си представи как смъква рязко нещото от главата й и го хвърля в боклука.

- Тя е права, Лус. - Беше се появила Ариана, която гледаше гневно Кам. - Кой знае с каква дрога ги е наблъскал?

Лус се беше засмяла, защото, разбира се, Ариана се шегуваше, но когато никой друг не се усмихна, тя млъкна и пъхна дражетата „М&М“ в джоба си, точно когато мис София призова всички да сядат по местата си.

Сякаш часове по-късно, всички те още бяха хванати като в капан в класната стая, а мис София беше стигнала само от Зората на Сътворението до войната в Небесата. Още не бяха стигнали дори до Адам и Ева. Стомахът на Лус издаде къркорещ звук в знак на протест.

- А знаем ли всички кой е бил злият ангел, разбунтувал се срещу Бог? - попита мис София, сякаш четеше книжка с картинки на групичка деца в библиотеката. Лус очакваше всички в стаята да пропеят детински: „Да, мис София“.

- Някой знае ли? - повтори мис София.

- Роланд! - подметна полугласно Ариана.

- Точно така - каза мис София и главата й се люшна в невинно кимване. Тя просто недочуваше. - Сега го наричаме Сатана, но през годините той е действал под много прикрития -Мефистофел, или Белиал, дори Луцифер според някои.

Моли, която седеше пред Лус и през последния час люлееше гърба на стола си, така че той се удряше в чина на Лус, с ясната цел да я подлуди, бързо пусна през рамо листче хартия върху чина на Лус.

„Лус... Луцифер... нещо общо?“

Почеркът й бе тъмен и гневен, и трескав. Лус видя как високите й скули се повдигат в подигравателна усмивка. В миг на породена от глада слабост, Лус започна яростно да дращи отговор на гърба на бележката на Моли. Че е кръстена на Лусинда

Уилямс, най-великата жива певица и авторка на текстове за песни, на чийто концерт, който за малко щял да бъде отложен заради дъжда, се състояла първата среща на родителите й. Че след като майка й се подхлъзнала на пластмасова чаша, паднала по кално свлачище и се приземила в обятията на баща й, не беше напуснала тези обятия цели двайсет години. Че нейното име символизира нещо романтично - а какво можеше Моли с мръсната си уста да покаже за себе си? И че във всеки случай, ако в цялото това училище има някой, който може да се похвали с близка прилика със Сатаната, това не е получателката на бележката, а онази, която я изпращаше.

Очите й се забиха като свредели в тила на прясно боядисаната в алено коса на Моли - късо подстригана отстрани и отзад и малко по-дълга отгоре. Лус беше готова да запрати към нея сгънатия лист хартия и да рискува да си навлече гнева й, когато мис София насочи вниманието си към осветената кутия.

Беше вдигнала двете си ръце над главата, дланите й бяха извърнати нагоре и свити така, че да обхванат въздуха. Когато ги свали, сенките на пръстите й, очертани на стената, заприличаха чудодейно на размахани ръце и крака, като на човек, който скача от мост или изскача от сграда. Гледката беше толкова причудлива, толкова мрачна и въпреки това така добре пресъздадена, че изплаши Лус. Тя не можеше да извърне очи.

- В продължение на девет дни и девет нощи - каза мис София - Сатаната и неговите ангели падали все по-надолу и по-надолу от Рая.

Думите й раздвижиха нещо в паметта на Лус. Тя погледна през две редици към Даниел, който срещна погледа й за половин секунда, преди да зарови лице в тетрадката си. Но този втори поглед беше достатъчен, и изведнъж всичко възкръсна в паметта й: сънят, който й се беше явил предишната нощ.

Беше редактирана история на срещата й с Даниел при езерото. Но в съня й, когато Даниел се сбогува с нея и се гмурна отново във водата, Лус имаше смелостта да го последва. Водата беше топла, толкова уютна, че тя дори не се беше почувствала мокра, а навсякъде около нея кръжаха пасажи от виолетови риби. Тя плуваше толкова бързо, кожото можеше, и отначало й се стори, че рибите й помагат и я бутат към Даниел и към брега. Но скоро множествата риби започнаха да затъмняват и замъгляват зрението й, и тя вече не можеше да го вижда. Рибите заприличаха на сенки, зловещо изглеждащи, и се приближаваха все повече и повече, докато тя вече не виждаше нищо, почувства как потъва, как се изплъзва, надолу в тинестите дълбини на езерото. Въпросът не беше в това, че не може да диша: въпросът беше дали някога ще успее да се издигне отново на повърхността. Въпросът беше дали ще изгуби Даниел завинаги.

После, някъде отдолу, се беше появил Даниел, с разперени като корабни платна ръце. Те разпръснаха рибите-сенки и обгърнаха Лус, и двамата заедно се издигнаха обратно към повърхността. Те пореха водата високо и още по-високо, като отминаха скалата и магнолията, където бяха оставили обувките си. Миг по-късно бяха толкова високо, че Лус дори не виждаше земята.

- И те се приземили - каза мис София, като опря ръце на подиума, - в пламтящите бездни на Ада.

Лус затвори очи и издиша. Било е само сън. За нещастие, това беше нейната реалност.

Тя въздъхна и подпря брадичка на ръцете си, спомнила си забравения отговор на бележката от Моли. Лежеше сгънат в ръцете й. Сега й се струваше глупав и прибързан. По-добре да не отговаря, та Моли да не разбере, че изобщо я е засегнала.

Едно хартиено самолетче се приземи върху лявата й ръка над лакътя. Тя погледна към далечния ляв ъгъл на класната стая, където седеше Ариана, заела преувеличена дяволита поза.

Предполагам, че не си се унесла в блянове за Сатаната.

Къде изприпкахте двамата сДГ в събота следобед?

Лус цял ден не беше имала възможност да поговори с Ариана насаме. Но откъде знаеше Ариана, че Лус е тръгнала с Даниел? Докато мис София съсредоточено показваше с помощта на хартиените фигури деветте кръга на Ада, Лус проследи как

Ариана изпраща ново съвършено насочено хартиено самолет-че към чина й.

Също и Моли.

Тя посегна точно навреме, за да грабне самолетчето между боядисаните си с лъскав черен лак нокти, но този път Лус не смяташе да я остави да спечели. Тя грабна обратно самолетчето от хватката на Моли, при което шумно разкъса крилото му през средата. Лус имаше точно достатъчно време да пъхне в джоба си разкъсаната бележка, преди мис София рязко да се обърне.

- Лусинда и Моли - каза тя, като присви устни и подпря ръце на подиума. - Наистина се надявам, че това, което вие двете изпитвате нужда да обсъждате чрез неуважително предаване на бележки, каквото и да е то, може да бъде казано пред целия клас.

Умът на Лус препускаше бясно. Ако бързо не измислеше нещо, Моли щеше да го направи, и не се знаеше колко смущаващо щеше да бъде то.

- М-Моли просто казваше - заекна Лус, - че не е съгласна с вашето виждане за това как е разделен Адът. Тя има собствени представи.

- Е, Моли, ако имаш различна представа за подземния свят, определено бих искала да я чуя.

- Какво, по дяволите... - промърмори полугласно Моли. Тя прочие ги гърло и се изправи. - Ами, вие описахте пастта на Луцифер като най-ниското място в преизподнята, което е причината, поради която всички предатели накрая попадат там. Но колкото до мен - каза тя, сякаш беше репетирала репликите, -аз мисля, че най-ужасното място в Ада - тя отправи продължителен, проницателен поглед назад към Лус - трябва да бъде запазено не за предателите, а за страхливците. Най-слабите, най-безгръбначните неудачници. Защото ми се струва, че предателите най-малкото са направили някакъв избор. Но страхливците? Те просто търчат наоколо и си гризат ноктите, като се боят да направят каквото и да било. Което е безспорно по-лошо. - Тя изрече дрезгаво: „Лусинда“ и прочисти гърло. - Но това си е просто моето мнение. - Тя си седна.

- Благодаря ти, Моли - каза предпазливо мис София. - Си-гурна съм, че всички се чувстваме много просветени.

Не и Лус. Тя беше спряла да слуша към средата на тирадата на Моли, когато усети под лъжичката сгранно чувство, като от гадене.

Сенките. Усети ги, преди да ги види, надигащи се като бълбукащи мехурчета катран от земята. Пипало от тъмнина се сви около китката й и Лус погледна надолу, изпълнена с ужас. То се опитваше да се промъкне в джоба й. Мъчеше се да докопа книж-ното самолетче на Ариана. Та тя дори не го беше прочела още! Натика юмрук дълбоко в джоба си и използва два пръста и цялата сила на волята си, за да улови сянката и да я издърпа възможно най-силно.

Случи се нещо удивително. Сянката се сви, отдръпвайки се назад като наранено куче. Лус за пръв път успяваше да направи това.

В другия край на стаята тя срещна погледа на Ариана. Ариана беше наклонила глава на една страна и устата й висеше отворена.

Бележката - тя сигурно още чакаше Лус да прочете бележката.

Мис София изключи светлинната кутия:

- Мисля, че на артрита ми му стига толкова Ад за една вечер- Тя се засмя, насърчавайки изтощените ученици да се засмеят заедно с нея. - Ако всички препрочетете седемте критични есета върху „Изгубеният рай“, които ви дадох, мисля, че ще бъдете повече от подготвени за утрешния изпит.

Когато останалите ученици забързаха да си приберат нещата в чантите и да се измъкнат от стаята, Лус разгъна бележката на Ариана:

Кажи ми, че не ти е излязъл с онзи неубедителен номер „Парил съм се по-рано

Оу. Определено трябваше да поговори с Ариана и да открие какво точно знаеше тя за Даниел. Но първо...

Той стоеше пред нея. Сребристата тока на колана му блестеше точно пред очите й. Тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към лицето му.

Изпъстрените с виолетово сиви очи на Даниел изглеждаха спокойни. Не беше говорила с него от два дни, откакто я беше оставил при езерото. Времето, което беше прекарал далече от нея, сякаш го бе подмладило.

Лус осъзна, че още държи разгъната на чина пред себе си издайническата бележка на Ариана. Преглътна с усилие и я пъхна обратно в джоба си.

- Исках да се извиня, задето си тръгнах така внезапно онзи ден - каза Даниел: звучеше странно официално. Лус не знаеше дали от нея се очаква да приеме извинението му, но той не й даде време да реагира. - Предполагам, че си се върнала благо-получно на сушата?

Тя се опита да се усмихне. Мина й през ума да разкаже на Даниел за съня, който беше сънувала, но за щастие осъзна, че щеше да бъде ужасно странно.

- Как ти се стори занятието за преговор? - Даниел изглеждаше сдържан, скован, сякаш никога преди не бяха разговаряли. Може би се шегуваше.

- Беше истинско мъчение - отговори Лус. Винаги се беше дразнила, когато умни момичета се преструваха, че не схващат нещо, просто защото предполагаха, че едно момче би искало да чуе точно това. Лус обаче не се преструваше: наистина беше мъчение.

- Хубаво - рече Даниел: изглеждаше доволен.

- И на теб ли ти беше омразно?

- Не - каза той загадъчно, и сега на Лус й се прииска да беше излъгала, за да прозвучи по-заинтригувана, отколкото беше в действителност.

- Значи... ти е харесало - каза тя, като искаше да каже нещо, каквото и да е, за да го задържи до себе си, да го накара да продължи да говори. - Какво точно ти хареса в това?

- Може би „хареса ми“ не е точната дума. - След дълга пауза каза: - Изучаването на тези неща... е традиция в семейството ми. Предполагам, че няма как да не почувствам някаква връзка.

На Лус й трябваше известно време да осъзнае напълно думите му. Умът й се насочи към мухлясалия стар склад в приземния етаж, където беше зърнала състоящото се от един-единствен лист досие на Даниел. Досието, в което се твърдеше, че Даниел е прекарал по-голямата част от живота си в Окръжното сиропиталище на Лос Анжелис.

- Не знаех, че имаш някакви роднини - каза тя.

- Защо ти е да знаеш? - каза троснато Даниел.

- Не знам... Тоест, искам да кажа, значи имаш?

- Въпросът е защо изобщо си въобразяваш, че знаеш нещо за семейството ми - или за мен?

Лус почувства как стомахът й се присви. Видя как в разтревожените очи на Даниел проблясва предупреждението: „Внимание, преследвач“. И разбра, че отново беше оплескала нещата с него.

- Ей, Ди. - Роланд се появи иззад тях и сложи ръка на облеченото в тениска рамо на Даниел. - Искаш ли да останеш да видиш дали няма да има още една едногодишна лекция, или ще се чупим?

- Да - каза тихо Даниел, като хвърли към Лус последен кос поглед. - Да се махаме оттук.

Разбира се - очевидно - тя трябваше да хукне още преди няколко минути. Например, още при първото инстинктивно желание да разкрие някакви подробности от досието на Даниел. Един умен, нормален човек щеше да отклони разговора или да смени темата с нещо съвсем не толкова странно, или най-малкото да си държи затворена голямата уста.

Но... Ден след ден Лус доказваше, че - особено когато ставаше дума за Даниел - беше неспособна да направи каквото и да било, което влизаше в категорията „нормално“ или „умно“.

Наблюдаваше как Даниел се отдалечава заедно с Роланд. Даниел не погледна назад, и всяка стъпка, с която се отдалечаваше от нея, я караше да се чувства все по-странно и по-странно са-мотна.

Където има дим

- ГУакво чакаш? - попита Пен едва миг след като Даниел си беше тръгнал заедно с Роланд. - Да вървим. - Тя дръпна Лус за ръката.

- Къде да вървим? - попита Лус. Сърцето й още блъскаше в гърдите от разговора с Даниел - и от това, че го беше видяла да си тръгва. Очертанията на изваяните му рамене в коридора изглеждаха по-едри от самия Даниел.

Пен почука лекичко с кокалчетата на пръстите си по челото на Лус.

- Ехо? В библиотеката, както споменах в бележката си... -Тя обхвана с поглед неразбиращото изражение на Лус. - Нито една от бележките ми ли не получи? - Тя се плесна раздразнено по крака. - Но аз ги връчих на Тод, за да ги предаде на Кам, който пък да ги предаде на теб.

- „Пони Експрес“. - Кам се промъкна да застане пред Пен и връчи на Лус две сгънати късчета хартия, които държеше между показалеца и средния си пръст.

- Я стига. Да не би конят ти да е умрял от изтощение по пътя? - изпухтя Пен, като дръпна бележките. -- Дадох ти ги преди близо час. Какво те забави толкова? Не си ги прочел...

11. Паднали ангели

- Разбира се, че не. - Обиден, Кам притисна ръка към широките си гърди. Носеше плътен черен пръстен на средния си пръст. - Ако си спомняш, Лус загази, задето си предаваше бележки с Моли.

- Не съм си предавала бележки с Моли...

- Както и да е - каза Кам, като отново измъкна бележките от ръката на Пен и най-сетне ги предаде на Лус. - Само се грижех възможно най-добре за интересите ти. Чаках подходящата възможност.

- Е, благодаря ти. - Лус пъхна бележките в джоба си, погледна Пен и извинително сви рамене.

- Като говорим за изчакване на подходящия момент - каза той, - онзи ден бях навън и видях това. - Той извади червена кадифена кутийка за бижута и я отвори да я види Лус.

Пен се провря зад рамото на Лус, за да може да погледне.

Вътре върху тънка златна верижка имаше малка кръгла висулка с вдълбана линия в средата и малка змийска глава на върха.

Лус го погледна. Присмиваше ли й се?

Той докосна висулката:

- Помислих си, след онзи ден... исках да ти помогна да се изправиш пред страха си - каза той, като звучеше почти нервно, изплашен, че тя може да не приеме. Редно ли беше да приеме? - Само се шегувам. Просто ми хареса. Уникално е: напомни ми за теб.

Наистина беше уникално. И много красиво, и накара Лус да се почувства странно недостойна.

- Ходил си да пазаруваш? - улови се да пита, защото сега беше по-лесно да обсъжда как Кам е излязъл от кампуса, отколкото да попита: „Защо аз?“ - Мислех си, че идеята на поправителното училище е, че всички сме закотвени тук.

Кам леко повдигна брадичка и очите му се усмихнаха.

- Има начини - каза той тихо. - Ще ти покажа някой път. Бих могъл да ти покажа... тази вечер?

- Кам, скъпи - каза един глас зад гърба му. Беше Габ, която го потупваше по рамото. Един тъничък кичур от косата й отпред беше сплетен на френска плитка и прибран с шнола зад ухото й, като съвършена малка лента за коса. Лус се загледа завистливо в нея.

- Имам нужда от помощта ти за организирането - измърка Габ.

Лус се огледа и осъзна, че бяха единствените четирима души, останали в класната стая.

- По-късно организирам малко парти в стаята си - каза Габ, като притисна брадичка в рамото на Кам, за да се обърне към Лус и Пен. - Всички идвате, нали?

Габ, чиято уста винаги изглеждаше лепкава от гланц за устни, неизменно се появяваше с разлюлени руси коси в мига, щом някое момче заговореше Лус. Макар Даниел да беше казал, че между тях няма нищо, Лус знаеше, че никога няма да бъде приятелка с това момиче.

Но пък, не беше задължително да харесваш някого, за да отидеш на партито му, особено когато определени други хора, които наистина харесваш, вероятно щяха да са там...

Или пък може би трябваше да приеме предложението на Кам? Наистина ли й предлагаше да се измъкнат тайно? Едва вчера из класната стая бе плъзнал слух, след като Джулс и Филип, двойката с пиърсинги на езиците, не се появиха за часа на мис София. Очевидно се бяха опитали да излязат от кампуса посред нощ, някаква тайна уговорка беше пропаднала - и сега бяха в нещо като изолирана килия, чието местонахождение не беше известно дори и на Пен.

Най-странното от всичко беше, че мис София - която обикновено не търпеше шушукане - не беше наредила на ожесточено шепнещите ученици по време на часа й да млъкнат. Сякаш преподавателското тяло искаше учениците да си представят възможно най-тежкото наказание за нарушаване на някое от техните диктаторски правила.

Лус преглътна, вдигайки поглед към Кам. Той й предложи да я хване под ръка, като напълно пренебрегна Габ и Пен.

- Какво ще кажеш за това, хлапе? - попита той, като прозвуча толкова очарователно като в класическа холивудска сцена, че Лус напълно забрави за случилото се с Джулс и Филип.

- Съжалявам - намеси се Пен, като отговори от името и на двете и издърпа Лус, като я хвана за лакътя. - Но имаме други планове.

Кам погледна Пен, сякаш се опитваше да проумее откъде е изникнала така внезапно. Той умееше по някакъв начин да накара Лус да се почувства като по-добра, по-привлекателна версия на самата себе си. А тя умееше да му пресича пътя точно след като Даниел я беше накарал да се чувства точно по обратния начин. Но Габ още се въртеше до него, а Пен започваше да я тегли по-силно, затова накрая Лус просто помаха с ръката, в която все още стискаше подаръка на Кам.

- Ами, може би следващия път! Благодаря за колието!

Оставяйки Кам и Габ объркани в класната стая зад гърба

им, Пен и Лус изхвърчаха от сградата „Августин“. На Лус й се струваше злокобно да бъде сама в тъмната сграда толкова късно, и от забързаното шляпане на сандалите на Пен по стълбите пред нея се досещаше, че и тя изпитва същото.

Отвън беше ветровито. Една кукумявка бухаше тихичко в клоните на ниската палма, където бе кацнала. Когато минаха под дъбовете успоредно на сградата, безредно растящи филизи испански мъх се докоснаха леко до тях като оплетени кичури коса.

- „Може би следващия път?“ - имитира Пен гласа на Лус. -Това пък за какво беше?

- Нищо... не знам. - Лус искаше да смени темата. - Така правиш да звучим много изискано, Пен - каза тя, като се смееше, докато вървяха с усилие по зелените площи на училището. -Други планове... Мислех си, че си се забавлявала на партито миналата седмица.

- Ако беше успяла да прочетеш скорошните ми бележки, щеше да видиш защо имаме по-важни занимания.

Лус си изпразни джобовете, откри отново петте недоядени дражета „М&М“, и ги подели с Пен, която изрази съвсем ти-пичната за нея надежда, че идват от чисто място, но въпреки това ги изяде.

Лус разгъна първата бележка на Пен, която приличаше на преснимана страница от някоя от папките в подземния архив:

Габриел Гивънс Камерън Брийл Лусинда Пракс Тод Хамънд

Предишно местонахождение:

Всички — в Североизточната част на САЩ, с изключение на Т. Хамънд (Орландо, Флорида)

Ариана Алтер Даниел Григори Мери Маргарет Зейн Предишно местонахождение:

Лос Анжелис, Калифорния

За групата на Лусинда беше отбелязано, че е пристигнала в „Меч и Кръст“ на петнайсети септември тази година. Втората група беше пристигнала на петнайсети март, три години по-рано.

- Коя е Мери Маргарет Зейн? - попита Лус, като посочи.

- Само нашата изключително добродетелна Моли - каза Пен. Името на Моли беше Мери Маргарет?

- Нищо чудно, че е толкова бясна на целия свят - каза Лус. - Е, откъде взе всичко това?

- Изрових го от една от кутиите, които мис София свали онзи ден - каза Пен. - Това е нейният почерк.

Лус вдигна поглед към нея:

- Какво значи това? За какво й е да отбелязва това? Мислех, че имат отделно датите на пристигането на всички ни в досиетата ни.

- Така е. Аз също не мога да го проумея - каза Пен. - И искам да кажа, въпреки че ти се появи по същото време като останалите хлапета, не изглежда да имаш нещо общо с тях.

- Не бих могла да имам по-малко общо с тях- каза Лус, като си представи сдържаното изражение, което винаги беше сякаш залепено на лицето на Габ.

Пен се почеса по брадичката.

- Но когато Ариана, Моли и Даниел се появиха, те вече се познаваха. Мисля, че идват от същия разпределителен пункт в Ел Ей.

Някъде съществуваше ключ към историята на Даниел. Трябваше да има нещо повече, свързано с него, отколкото някакъв разпределителен пункт в Калифорния. Но като си спомни реакцията му - онзи ужас, от който лицето му пребледня при мисълта, че тя може да прояви интерес да узнае каквото и да е за него - е, това накара Лус да изпита чувството, че всичко, което тя и Пен правеха, беше напразно и незряло.

- Какъв е смисълът на всичко това? - попита Лус, внезапно подразнена.

- Не мога да проумея за какво й е на мис София да събира цялата тази информация. Макар че тя е пристигнала в „Меч и Кръст“ в същия ден като Ариана, Даниел и Моли... - Пен млъкна, без да си довърши изречението. - Кой знае? Може би това не значи нищо. Просто в архивите се споменава толкова малко за Даниел, че прецених, че е добре да ти покажа всичко, което открих. Оттук и експонат Б.

Тя посочи втората бележка в ръката на Лус.

Лус въздъхна. Част от нея искаше да се откаже от търсенето и да престане да изпитва смущение заради Даниел. По-напо-ристата част от нея още копнееше да го опознае по-добре... което по някакъв странен начин беше далеч по-лесно, когато той не присъстваше технически, за да й дава нови поводи да изпитва смущение.

Тя погледна надолу към бележката: фотокопие на старомод-но картонче от библиотечен каталог.

Григори, Д. “Пазителите: Митът в Средновековна Европа”. Серафим Прес, Рим, 1755.

Каталожен номер: Р999.318 ГРИ

- Звучи, сякаш някой от предците на Даниел е бил учен -каза Пен, като четеше през рамото на Лус.

- Сигурно това е имал предвид - каза полугласно Лус. Погледна Пен. - Той ми каза, че семейството му по традиция се занимавало с изучаване на религията. Това трябва да е имал предвид.

- Мислех, че е сирак...

- Не питай - каза Лус, като я прекъсна с махване на ръка. -Това му е болна тема. - Тя прокара пръст по заглавието на книгата. - Какви са тези Пазители?

- Има само един начин да открием - каза Пен. - Макар че може да се разкайваме за това. Защото това звучи като възмож-но най-скучната книга на света. И все пак - добави тя, като бършеше прашните кокалчета на ръцете си в ризата, - позволих си волността да проверя в каталога. Книгата би трябвало да е някъде из купчините. Можеш да ми благодариш по-късно.

- Бива си те - ухили се Лус. Нямаше търпение да се качи в библиотеката. Ако някой в семейството на Даниел беше написал книга, не беше възможно тя да е отегчителна. Или поне не и за Лус, във всеки случай. Но после тя сведе поглед към другото нещо, което още държеше в ръка. Кадифената кутийка за бижута от Кам.

- Какво мислиш, че означава това? - попита тя Пен, когато тръгнаха нагоре по настланите с мозайка стълби към библиотеката.

Пен сви рамене:

- Чувствата, които изпитваш към змиите, са...

- Омраза, агония, изключителна параноя, и отвращение -изброи Лус.

- Може би е като... ами, аз едно време се страхувах от кактуси. Не можех да се приближа до тях - не се смей, убождала ли си се някога на едно от тези неща? Остават в кожата ти с дни. Както и да е, една година, за рождения ми ден, татко ми донесе цели единайсет кактуса. Отначало ми идваше да ги метна по него. Но после, знаеш ли, свикнах с тях. Спрях да откачам всеки път, като се приближа до кактус. В крайна сметка, това определено свърши работа.

- Значи искаш да кажеш - рече Лус, - че подаръкът на Кам всъщност е много сладък.

- Предполагам - каза Пен. - Но ако знаех, че си е паднал по теб, нямаше да му поверя личната ни кореспонденция. Съжалявам за това.

- Той не си пада по мен - понечи да каже Лус, като опипваше златната верижка в кутийката, представяйки си как ще изглежда тя върху кожата й. Не беше казала на Пен нищо за пикника си с Кам, защото... ами, всъщност, не знаеше точно защо. Имаше нещо общо с Даниел и с това как Лус все още не можеше да определи в какви отношения е - или в какви отношения искаше да бъде - с всеки от двамата.

- Ха - изкиска се Пен. - Което значи, че ти доста го харесваш! И изменяш на Даниел. Вече ми стана трудно да следя какви ги вършиш и да съм в крак с бройката на мъжете ти.

- Все едно става нещо интересно с който и да е от двамата -каза мрачно Лус. - Мислиш ли, че Кам е прочел бележките?

- Ако го е направил, и въпреки това ти е подарил онова колие - каза Пен, - значи наистина е хлътнал по теб.

Влязоха в библиотеката и тежките двойни врати се затвориха зад тях с глух звук. Звукът отекна из стаята. Мис София вдигна очи от купищата книжа, покриващи осветеното й от на-столна лампа бюро.

- О, здравейте, момичета - каза тя, като им се усмихна толкова широко, че Лус отново се почувства виновна, задето така се беше унесла в бленуване по време на лекцията й. - Надявам се краткото ми упражнение за преговор да ви е харесало - почти пропя тя.

- Много. - Лус кимна, макар че в упражнението не беше имало нищо кратко. - Дойдохме тук да преговорим още няколко неща преди изпита.

- Точно така - обади се Пен. - Вие ни вдъхновихте.

- Колко прекрасно! - Мис София размести книжата си и те изшумоляха. - Някъде имам списък с допълнителни четива. С удоволствие ще ви направя копие.

- Страхотно - излъга Пен, като леко побутна Лус към купчините с книги. - Ще ви кажем, ако ни потрябва!

Зад бюрото на мис София, в библиотеката беше тихо. Лус и Пен оглеждаха каталожните номера, докато подминаваха рафт след рафт на път към книгите по религия. Енергоспестяващите електрически крушки имаха детектори за движение и се предполагаше, че се включват всеки път, когато момичетата пресичаха някоя от пътеките между рафтовете, но само около половината работеха. Лус осъзна, че Пен още се държеше за ръката й, а след това си даде сметка, че не й се искаше да я пусне.

Момичетата стигнаха до обикновено претъпкания отдел за учене, където светеше само една настолна лампа. Всички други сигурно бяха на партито на Габ. Всички, с изключение на Тод. Той беше вдигнал крака върху стола отсреща и си даваше вид, че чете някакъв световен атлас с размерите на масичка за кафе. Когато момичетата минаха край него, той вдигна очи с мрачно изражение, което се дължеше или на това, че бе много самотен, или на леко раздразнение, че го безпокоят.

- Доста късничко сте тук - каза той с безразличие.

- Ти също - отвърна рязко Пен, като му се изплези театрално.

След като оставиха няколко рафта разстояние между себе си и Тод, Лус повдигна вежда към Пен:

- Това пък какво беше?

- Кое? - Пен се нацупи. - Той флиртува с мен. - Тя скръсти ръце на гърдите си и духна къдрица кафява коса от очите си. -Така да се каже.

- Да не сте в четвърти клас? - подкачи я Лус.

Пен заби показалец в Лус така силно, че тя щеше да подскочи, ако не се кикотеше толкова силно:

- Да познаваш някой друг, който би се разровил из семейната история на Даниел Григори заедно с теб? Не? И аз така си мислех. Остави ме на мира.

Вече бяха стигнали далечния заден ъгъл на библиотеката, където всичките 999 книги бяха подредени по протежение на една-единствена оловносива книжна лавица. Пен приклекна и започна да проследява с пръст гръбчетата на книгите. Лус почувства тръпка, сякаш някой прокарваше пръст по врата й. Проточи глава покрай рамото на Пен и видя сиво облаче. Не черно, каквито обикновено бяха сенките, а по-светло, по-реха-во. Точно толкова неприятно.

Тя загледа, с широко отворени очи, как сянката се разтегна в дълга, къдрава нишка точно над главата на Пен. Спускаше се бавно, като игла с вдянат в нея конец, и на Лус не й се искаше да мисли какво можеше да се случи, ако сянката докоснеше приятелката й. Онзи ден в гимнастическия салон сенките за пръв път я бяха докоснали - и тя все още се чувстваше осквернена, почти мръсна от това. Не знаеше какво друго можеха да направят.

Нервна, нестабилна, Лус изпъна ръка като бейзболна бухалка. Пое си дълбоко дъх и замахна напред. Настръхна при леденостудения допир, когато отблъсна сянката - и фрасна Пен отгоре по главата.

Пен притисна ръце към черепа си и шокирано погледна назад към Лус:

- Какво ти става?

Лус се отпусна до нея и приглади косата на темето й:

- Много съжалявам. Имаше... стори ми се, че видях една пчела... да каца на главата ти. Паникьосах се. Не исках да те ужили.

Почувства колко напълно неубедително бе това оправдание и зачака приятелката й да й каже, че е луда - какво щеше да търси пчела в библиотеката? Зачака Пен да излезе.

Но кръглото лице на Пен омекна. Тя взе ръката на Лус в двете свои и я разтърси.

- И аз изпитвам ужас от пчели - каза тя. - Имам смъртонос-на алергия. Ти в общи линии току-що ми спаси живота.

Сякаш изживяваха огромен обвързващ момент - само дето не беше така, защото Лус беше изцяло погълната от сенките. Само да имаше как да ги изтика от ума си, да отърси и да прогони сенките и усещането, което будеха в нея, без да прогони Пен.

Тази светлосива сянка будеше в Лус силно, неловко усещане. Еднаквостта на сенките никога не й се беше струвала успокояваща, но тези последни най-нови разновидности я смущаваха по един нов начин. Означаваше ли това, че още видове сенки успяват да се доберат до нея? Или просто започваше да ги различава по-добре? Ами онзи странен момент по време на лекцията на мис София, когато всъщност беше отблъснала една сянка, преди тя да успее да влезе в джоба й? Беше го направила, без да мисли, и не беше имала причина да очаква, че двата й пръста изобщо ще могат да се преборят с една сянка, но те бяха успели - тя хвърли поглед зад купчините с книги - поне временно.

Запита се дали беше създала някакъв прецедент за общуване със сенките. Само че дори самата Лус знаеше, че да нарече онова, което беше сторила на сянката, кръжаща над главата на Пен „общуване“, бе просто евфемизъм. Чувство на студ и гадене се надигна в стомаха й, когато осъзна, че онова, което беше започнала да причинява на сенките, беше по-скоро все едно... им даваше отпор.

- Изключително странна работа. - Пен се обади от пода. -Трябваше да е точно тук между „Речник на ангелите“ и онази ужасна, бълваща огън и жупел книга на Били Греъм. - Тя вдигна поглед към Лус. - Но е изчезнала.

- Мислех, че каза...

- Казах. Компютърът посочи, че книгата е на рафтовете, когато проверих днес следобед, но не можем да влезем в интернет толкова късно, за да проверим отново.

- Иди да питаш супермена Тод ей там - предложи Лус. - Може би я използва да си крие списанията „Плейбой“, които чете.

- Супер. - Пен я плесна по бедрото.

Лус знаеше, че бе подхвърлила шегата само за да се опита да омаловажи разочарованието си. Просто беше толкова вбесяващо. Не можеше да открие нищо за Даниел, без да се натъкне на препятствие. Не знаеше какво ше намери в страниците на книгата на неговия пра-пра-не-знам-си-какъв, но то поне щеше да й разкрие нещо повече за Даниел. Което трябваше да е по-добре от нищо.

- Стой тук - каза Пен, като се изправи. - Ще отида да попитам мис София дали някой е взел книгата днес.

Лус я загледа как тръгва бавно отново по дългата пътека към предното гише. Засмя се, когато Пен ускори крачка, за да подмине мястото, където седеше Тод.

Сама в задния ъгъл, Лус започна да опипва някои ог другите книги по рафтовете. Бързо прехвърли на ум учениците в „Меч и Кръст“, но не успя да се сети за никакви вероятни кандидати за заемане на стара религиозна книга. Може би мис София я беше използвала като източник за упражнението за преговор по-рано. Лус се запита как ли се е чувствал Даниел, докато седеше там, заслушан как библиотекарката говори за неща. които вероятно се бяха обсъждали на масата за вечеря, докато е растял. На Лус й се искаше да узнае какво е било детството му. Какво беше станало със семейството му? Религиозно възпитание ли беше получил в сиропиталището? Или детството му бе приличало на нейното, в което единствените цели, преследвани с религиозна страст, бяха добрите оценки и академичните почести? Искаше да узнае дали Даниел някога беше чел тази книга на своя прародител и какво си беше помислил за нея, и дали самият той обичаше да пише. Искаше да знае какво пи правеше той точно сега на партито на Габ, и кога е рожденият му ден, и кой номер обувки носи, и дали някога бе пропилял дори секунда от времето си да си задава въпроси за нея.

Лус тръсна глава. Този „влак на мисълта“ отиваше право към Града на съжалението и тя искаше да слезе. Издърпа от

ПОтТП ГП ПППТО тптиго тг>т ппо ногтип чор^отл типп пл-ю'! п'>г\и

1 с1 А1и|ЛЗи.1с1 К11п1 а 1 и ирдч/ мспрнидспшслнпл пр V

плат „Речник на ангелите“ - и реши да се разсее е четене, докато Пен се върне.

Беше стигнала до падналия ангел Абадон, който се разкайваше, че се е съюзил със Сатаната и постоянно оплакваше зло-получното си решение - прозявка - когато над главата й отекна оглушителен шум. Лус вдигна очи и видя червеното пробляс-ване на противопожарната аларма.

- Тревога. Тревога - обяви монотонен глас като на робот по някакъв високоговорител. - Противопожарната аларма е задействана. Евакуирайте сградата.

Лус пъхна книгата обратно на рафта и с усилие се направи на крака. В ..Доувър** непрекъснато правеха такива неща. След известно време се беше стигнало до момента, в който дори учителите не обръщаха внимание па провежданите всеки месен учебни тревоги, така че пожарната наист ина беше започнала ла задейства алармата, само за да накара хората да реагират. Лус напълно си представяше как управата на „Меч и Кръст“ устройва подобна демонстрация. Но когато се отправи към изхода, с изненада откри, че кашля. В библиотеката наист ина имаше дим.

Пен? извика тя и чу собствения си глас да отеква в ушите й. Знаеше, че пронизителното нищене на алармата ще го заглуши.

Лютивият мирис на дим почти миг новено я върна към пожара онази нощ с Гревър. В ума и нахлуха образи и звуци, неща, които беше натикала гака дълбоко в паметта си, че все едно бяха заличени. Досега.

Очите на Тревър. разширени от ужас. така че се виждаше само бялото им, на фона на оранжевия блясък. Отделните пипала на пламъците, дока го огънят се разпростираше през всеки от пръстите му. Пронизителният. безкраен писък, който отекваше като сирена в главата й дълго след като Тревър се беше предал. И през цялото време зя сюсшс там и июдаше. не можеше да престане да гледа, застинала в тази огнена баня. Не можеше ла помръдне. Не можеше ла направи нищо. за да му помогне. Затова той беше умрял.

Почувства как една ръка стисна лявата й китка и се завъртя, като очакваше да види Пен. Беше Тод. Бялото ма очит е му беше огромно. и той също кашляше.

- Трябва да се махаме оттук каза той. като дишаше бързо. -Мисля, че в дъното има изход.

- Ами Пен и мис София? - попита Лус. Чувстваше се слаба и замаяна. Разтърка очи. - Бяха ей там. - Когато посочи пътеката към входа, видя колко по-гъст беше димът в гази посока.

За миг Тод имаше вид, сякаш се съмнява, но после кимна.

- Добре - каза. като продължаваше ла я държи за китката, когато се приведоха и затичаха към предните враги на библиотеката. Завиха надясно, когато една от пътеките им се стори особено изпълнена от дим, после се озоваха с лице към стена от книги, без никаква представа накъде да бягат. И двамата спряха и ахнаха. Димът, който само миг по-рано кръжеше точно над главите им, сега се спускаше ниско и притискаше раменете им.

Дори приклекнали под него, те се давеха и задъхваха. И виждаха само на няколко стъпки пред себе си. Като внимаваше да не пуска ръката на Тод, Лус се завъртя в кръг, внезапно несигурна от коя посока бяха дошли. Протегна ръка и опипа нагорещената метална лавица на един от стелажите с книги. Дори не различаваше буквите по гръбчетата на книгите. В кой раздел бяха - този на книгите, започващи с „Д“ или на онези с „О“?

Нямаше знаци, които да ги насочат към Пен и мис София, нито такива, които да ги упътят към изхода. Лус почувства как през тялото й преминава прилив на паника, от който й стана още по-трудно да диша.

- Сигурно вече са излезли през предните врати - извика Тод: не звучеше напълно убеден. - Трябва да се върнем!

Лус прехапа устна. Ако нещо се случеше на Пен...

Едва виждаше Тод, който стоеше точно пред нея. Беше прав, но кой беше обратният път? Тя кимна безмълвно и почувства как ръката му тегли нейната.

Дълго време тя се движеше, без да знае къде отиват, но докато тичаха, димът лека-полека се разнасяше, докато накрая тя видя червеното проблясване на табелата за аварийния изход. Лус въздъхна облекчено, докато Тод затърси опипом дръжката на вратата и накрая я отвори.

Намираха се в коридор, който Лус не беше виждала никога преди. Тод затръшна вратата зад тях. Ахнаха и напълниха дробовете си с чист въздух. Имаше толкова хубав вкус, че на Лус й се прииска да впие зъби в него, да изпие цял галон от него, да се окъпе в него. Двамата с Тод кашляха, за да прогонят дима от дробовете си, докато започнаха да се смеят - неловък, само наполовина изпълнен с облекчение смях. Смяха се, докато Лус заплака. Но дори когато свърши да плаче и да кашля, очите й продължаваха да сълзят.

Как можеше да вдишва този въздух, когато дори не знаеше какво е станало с Пен? Ако Пен не беше успяла да се измъкне -ако беше припаднала някъде вътре - тогава Лус отново беше предала някого, на когото държеше. Само че този път щеше да бъде безкрайно по-лошо.

Тя избърса очите си и загледа как изпод пролуката в основата на вратата излиза къдраво облаче дим. Още не бяха в безопасност. В края на коридора имаше друга врата. През стъклото на вратата Лус видя как клонът на някакво дърво се поклащаше в нощта. Издиша шумно. След няколко минути щяха да бъдат навън, далече от задушаващите изпарения.

Ако бяха достатъчно бързи, можеха да заобиколят до предния вход и да се уверят, че Пен и мис София са се измъкнали благополучно.

- Хайде - обърна се Лус към Тод, който се беше превил на две и хриптеше. - Трябва да продължаваме.

Той се изправи, но Лус видя, че наистина е изтощен. Лицето му беше зачервено, очите му бяха обезумели и мокри. Почти трябваше да го влачи към вратата.

Толкова се беше съсредоточила върху задачата да се измъкне, че й отне твърде дълго време да разгадае силния, свистящ шум, който бе надвиснал над тях, заглушавайки алармите.

Когато вдигна поглед, видя вихрушка от сенки. Безброй сенки в сиво и в най-наситеното черно. Би трябвало да може да вижда само до тавана над главата си, но сенките сякаш някак се простираха отвъд него. В някакво непознато и скрито небе. Бяха преплетени една в друга, и въпреки това бяха отделни и ясно различими.

Сред тях беше най-светлата, сивкавата, която беше видяла по-рано. Сега вече не беше с форма на игла, а изглеждаше почти като пламъче на кибритена клечка. Полюшваше се над тях в коридора. Нима наистина тя беше отблъснала тази безформена тъмнина, когато заплашваше да докосне главата на

Пен? От спомена я засърбяха дланите, а пръстите на краката й се присвиха.

Тод заблъска по стените, сякаш коридорът ги застигаше и ги притискаше. Лус знаеше, че са безкрайно далече от вратата. Тя затърси опипом ръката му, но потните им длани се плъзгаха една от друга. Обви здраво пръсти около китката му. Той беше бял като призрак, присвит близо до пода, почти разтреперан. Ужасен стон се откъсна от устните му.

Защото сега димът изпълваше коридора?

Или защото той също усещаше сенките?

Невъзможно.

И въпреки това лицето му беше измъчено и ужасено. Много по-измъчено и ужасено сега, когато сенките бяха над главите им.

- Лус? - Гласът му потрепери.

Ново пълчище сенки се издигна точно на пътя им. Плътна черна пелена от тъмнина се разстла по стените и Лус вече не можеше да вижда вратата. Тя погледна Тод - дали той я виждаше?

- Бягай! - изкрещя тя.

Можеше ли той изобщо да побегне? Лицето му беше пепеливо, а клепачите му висяха затворени. Беше на косъм от припадъка. Но после изведнъж й се стори, че я носи.

Или нещо носеше и двамата.

- Какво, по дяволите? - изкрещя Тод.

Краката им докоснаха пода само за миг. Чувството беше, сякаш се носеше върху гребена на океанска вълна, лек гребен от пяна, който я издигна по-високо, изпълвайки тялото й с въздух. Лус не знаеше накъде отива - дори не виждаше вратата, само зъбещи се мастиленочерни сенки навсякъде наоколо. Кръжаха, но не я докосваха. Би трябвало да е ужасена, но не беше. По някакъв начин се чувстваше защитена от сенките, сякаш нещо я пазеше като щит - нещо течно, но непроницаемо. Нещо странно познато. Нещо силно, но също и нежно. Нещо...

Невероятно бързо тя и Тод се озоваха на вратата. Краката й отново се допряха до пода и тя се блъсна в резето на вратата към аварийния изход.

После въздъхна. Задави се. Задъха се. Повдигна й се.

Дрънчеше друга аларма. Но нейният звук се чуваше някъде далече.

Вятърът шибаше врата й. Бяха навън! Застанали на малък перваз. Ред стълби водеше надолу към училищния двор, и макар че всичко в главата й сякаш беше замъглено и пълно с дим, на Лус й се стори, че чува гласове някъде наблизо.

Върна се назад, за да се опита да открие какво се беше случило току-що. Как тя и Тод бяха успели да се промъкнат през най-плътната, най-черната, непробиваема сянка? И какво бе онова, което ги беше спасило? Лус почувства отсъствието му.

Почти й се искаше да се върне и да го потърси.

Но коридорът беше тъмен, а очите й още сълзяха, и тя вече не различаваше гърчещите се сенки. Може би си бяха отишли.

После се появи назъбена светлина, нещо, което приличаше на дървесен ствол с клони - не, на торс с издължени, широки крайници. Пулсиращ, почти виолетов стълб светлина, който кръжеше над тях. Това, по някакъв абсурден начин, накара Лус да се сети за Даниел. Привиждаха й се разни неща. Пое си дълбоко дъх и се опита да примигне, за да прогони от очите си сълзите, предизвикани от дима. Но светлината още беше там. Тя по-скоро усети, тколкото чу как тя я вика, как я успокоява, като приспивна песен насред военна зона.

Затова не видя задаващата се сянка.

Сянката се блъсна с всичка сила в нея и Тод, като разкъса хватката, в която се държаха, и подхвърли Лус във въздуха.

Тя се приземи на купчинка в подножието на стълбите. Мъчителен стон се откъсна от устните й.

В продължение на един дълъг миг главата й пулсираше. Никога не беше усещала толкова дълбока и изгаряща болка. Тя извика в нощта, сред сблъсъка на сянка и светлина отгоре над главата й.

Но после всичко случило се й дойде в повече, и Лус се предаде и затвори очи.

12. Паднали ангели - У плашена ли си? - попита Даниел. Беше наклонил глава настрани, лек ветрец рошеше русата му коса. Прегръщаше я, и макар да беше обгърнал кръста й в здрава хватка, усещането от допира беше леко и гладко, като от копринен шал. Самата тя беше сплела пръсти зад голия му врат.

Беше ли уплашена? Разбира се, че не. Та тя беше с Даниел. Най-сетне в обятията му. По-истинският въпрос, който се таеше някъде в ума й, беше: Трябваше ли да е уплашена? Не можеше да е сигурна. Дори не знаеше къде се намира.

Усещаше мирис на дъжд във въздуха, някъде наблизо. Но и двамата с Даниел бяха сухи. Усещаше как дълга бяла рокля се дипли надолу до глезените й. Дневната светлина почти беше угаснала. Лус усети как я пробожда съжаление, задето беше пропиляла залеза, сякаш можеше да направи нещо, за да го спре. По някакъв начин знаеше, че тези последни лъчи светлина бяха скъпоценни като последните капки мед в буркан.

- Ще останеш ли с мен? - попита тя. Гласът й беше едва доловим шепот, почти заглушен от нисък гръмотевичен тътен. Силен порив на вятъра се завихри около тях и блъсна косата на Лус в очите й. Даниел я обгърна по-здраво с ръце, докато можеше да смеси дъха си с неговия, можеше да усети мириса на кожата му върху своята.

- Завинаги - прошепна той в отговор. Сладкият звук на гласа му я изпълни.

От лявата страна на челото му имаше малка драскотина, но тя забрави за нея, когато Даниел обгърна бузата й с длан и придърпа лицето й по-близо. Тя наклони глава назад и почувства как цялото й тяло се отпуска с очакване.

Най-после, най-сетне, устните му се спуснаха върху нейните с настойчивост, която я остави без дъх. Той я целуна, сякаш му принадлежеше, така естествено, сякаш тя беше някаква отдавна изгубена частица от него, която най-сетне можеше да си възвърне.

После заваля дъждът. Той накваси косите им, започна да се стича надолу по лицата им и в устите им. Дъждът бе топъл и опияняващ, като самите целувки.

Лус протегна ръка зад гърба му да го придърпа по-плътно, и ръцете й се плъзнаха по нещо меко като кадифе. Тя прокара по него едната си ръка, после другата, като търсеше къде започва и къде свършва то, а после надзърна отвъд сияещото лице на Даниел.

Нещо се вееше зад него.

Криле. Лъскави и преливащи във всички цветове на дъгата, размахващи се бавно, без усилие, блеснали в дъжда. Беше ги виждала преди, или може би беше виждала някъде нещо, по-добно на тях.

- Даниел - ахна тя. Крилете завладяха зрението и ума й. Те сякаш се вихреха в милион цветове и от тях я болеше главата. Опита се да гледа в друга посока, в която и да е друга посока, но от всички страни всичко, което виждаше освен Даниел, бяха безкрайните розови и сини отблясъци на небето, оцветено от залеза. Докато не сведе очи и не обхвана с поглед едно последно нещо.

Земята.

На хиляди километри под тях.

Когато отвори очи, светлината беше твърде ярка, кожата й беше твърде суха, а тилът й се цепеше от болка. Небето беше изчезнало, а също и Даниел.

Поредният сън.

Само че този я беше оставил почти омаломощена от желание.

Намираше се в стая с бели стени. Легнала на болнично легло. От лявата й страна през средата на стаята беше спусната тънка като хартия завеса, която я отделяше от нещо шумолящо от другата страна.

Лус предпазливо докосна чувствителното място в основата на врата си и изскимтя.

Опита се да се ориентира. Не знаеше къде се намира, но имаше отчетливото чувство, че вече не е в „Меч и Кръст“. Надиплената й бяла рокля всъщност беше - тя опипа бедрата си -торбест болничен халат. Усещаше как всяка частица от съня се изплъзва - всичко, освен онези криле. Те бяха толкова истински, а допирът им - толкова кадифен и плавен. Стомахът й се разбунтува. Сви юмруци и отново ги разпусна, давайки си остро сметка колко са празни.

Някой сграбчи и стисна дясната й ръка. Лус обърна бързо глава и трепна. Беше предолагала, че е сама. Габ се беше настанила на ръба на избелял син стол на колелца, който по някакъв раздразнителен начин сякаш подчертаваше цвета на очите й.

На Лус й се искаше да се отдръпне - или поне очакваше, че иска да се отдръпне, но после Габ й отправи невероятно топла усмивка, която накара Лус да се почувства някак защитена, и осъзна, че се радва, задето не е сама.

- Колко от това беше сън? - прмърмори тя.

Габ се засмя. На масата до нея имаше бурканче с крем за отстраняване на кожички от ноктите и тя започна да втрива бялото, ухаещо на лимон мазило във възглавничките на ноктите на Лус.

- Зависи - каза тя, като масажираше пръстите на Лус. - Но не обръщай внимание на сънищата. Знам, че всеки път, когато почувствам как светът ми се преобръща надолу с главата, нищо не ме успокоява така, както един маникюр.

Лус погледна надолу. Самата тя никога не си беше падала особено по лака за нокти, но думите на Габ й напомниха за майка й, която винаги предлагаше да отидат на маникюр, когато Лус бе имала лош ден. Докато ръцете на Габ бавно обработваха пръстите й, Лус се запита дали през всичките тези години не беше пропускала едно голямо удоволствие.

- Къде сме? - попита тя.

- Болницата „Лълуотър“.

Първото й излизане от кампуса и се беше озовала в болница на пет минути път от къщата на родителите си. Последното й идване тук беше, за да й направят три шева на лакътя, когато падна от колелото си. Баща й беше останал плътно до нея. Сега не се виждаше никъде.

- От колко време съм тук? - попита тя.

Габ погледна един бял часовник на стената и каза:

- Откриха, че си припаднала от вдишване на дим снощи около единайсет. Общоприето действаща процеудура е да викат спешна медицинска помощ, когато намерят в безсъзнание някое хлапе от поправителното училище, но не се безпокой. Ранди каза, че съвсем скоро ще те пуснат да излезеш оттук. Веднага щом родителите ти дадат съгласието си...

- Родителите ми са тук?

- И изпълнени със загриженост за дъщеря си, чак до сцепените цъфнали краища на изрусената коса на майка ти. В коридора са, затънали в попълване на книжа. Казах им, че ще те наглеждам.

Лус изпъшка и притисна лице във възглавницата, при което дълбоката болка в тила й отново се пробуди.

- Ако не искаш да ги виждаш...

Но Лус не пъшкаше заради родителите си. Умираше да ги види. В паметта й възкръсваше библиотеката и пожарът, и новият вид сенки, които ставаха все по-ужасяващи всеки път, когато я намереха. Те винаги бяха мрачни и противни, винаги я караха да се чувства нервна, но снощи почти й се беше сторило, сякаш сенките искаха нещо от нея. А после се беше появило и онова друго нещо, онази повдигаща сила, която я беше освободила.

- Какъв е този поглед? - попита Габ, като наклони глава и размаха ръка във въздуха пред лицето на Лус. - За какво мислиш?

Лус не знаеше как да възприеме внезапното мило отношение на Габ към нея. Помощничка на медицинската сестра не приличаше точно на роля, каквато Габ доброволно би приела, а не можеше да се каже, че наоколо има хора, чието внимание можеше да обсеби. Габ сякаш дори не харесваше Лус. Едва ли би се появила тук просто така, по собствено съгласие, нали?

Но колкото и мило да се държеше Габ, нямаше обяснение за случилото се снощи. Ужасното, отвратително сборище в коридора. Чудноватото усещане, че нещо я тласка напред през чернотата. Странната, завладяваща фигура от светлина.

- Къде е Тод? - попита Лус, спомнила си изпълнените със страх очи на момчето. Беше изпуснала ръката му, бе полетяла, и после...

Тънката като хартия завеса изведнъж беше отметната назад, и се появи Ариана, с ролери с един ред колелца и униформа на червени и бели райета, напомнящи захарна пръчка. Късата й черна коса беше вдигната нагоре и сплетена в поредица джуфки на темето. Тя влезе с пързаляне вътре, понесла поднос, върху който се мъдреха три половинки от кокосови орехи, увенчани с коктейлни чадърчета в неонови цветове.

- Сега, нека изясня това - каза тя с гърлен, носов глас. -Слагате зеления лимон в кокоса и изпивате и двете - а, я чакай малко, намусени физиономии. Какво прекъсвам?

Ариана се завъртя и спря в долната част на леглото на Лус. Протегна ръка и й подаде кокосов орех с полюшващо се розово чадърче.

Габ скочи и грабна кокосовия орех първа, като подуши съдържанието му:

- Ариана, тя току-що преживя травма - укори я тя. - И за твое сведение онова, което прекъсна, беше темата за Тод.

Ариана отметна рамене назад.

- Точно затова й трябва нещо по-силно - възрази тя, като вдигна собственически подноса над главата си, докато двете с Габ се гледаха настойчиво.

- Чудесно - каза Ариана, като извърна поглед от Габ. - Ще й дам твоето скучно старо питие. - Тя подаде на Лус кокосовия орех със синята сламка.

Лус сигурно беше изпаднала в някакъв посттравматичен унес. Откъде бяха взели всичко това? Кокосови черупки? Кок-тейлни чадърчета? Все едно беше припаднала в поправителното училище, а се беше свестила в „Клуб Мед“.¹

- Откъде взехте всичко това? - попита тя. - Искам да кажа, благодаря ви, но...

- Влагаме целия си капитал в общите начинания, когато се налага - каза Ариана. - Роланд ни помогна.

Известно време трите седяха и сърбаха през сламките ле-деностудените, вкусни напитки, докато накрая Лус не издържа:

- Е, да се върнем към Тод...?

Тод -- каза Габ, като прочисти гърло. - Работата е там... че

там ппаата очннп иипгп паорир пмм апгагигата тм р|ггпя

I \/11 I и !>/_■,« А 1X1 и ;«111Ч/1 % А А > (V ^_ЦГ • 1?« ^ V' А 1Ч\/^ Ь *\ \»/ 1 ***1 VI«

- Не е - изсъска Ариана. - Той си счупи врата.

Лус ахна, а Габ удари Ариана с чадърчето от напитката си.

- Какво? - каза Ариана. - Лус може да се справи с това. Щом в крайна сметка ще разбере, защо да го смекчаваме?

- Доказателствата все още не са окончателни - каза Габ, като натъртваше думите.

Ариана сви рамене:

-- Лус беше там, трябва да е видяла...

- Не видях какво стана с него - каза Лус. - Бяхме заедно, а после някак нещо ни отхвърли и ни раздели. Имах лошо предчувствие, но не знаех - прошепна тя. - Значи той...

- Напусна този свят - каза тихо Габ.

Лус затвори очи. През тялото й премина мразовита тръпка, която нямаше нищо общо с питието. Спомни си как Тод блъскаше като обезумял по стените, потната му ръка, стиснала нейната, когато сенките се спуснаха с рев върху тях, ужасния миг, когато двамата бяха разделени, а тя беше твърде изтощена, за да отиде при него.

Той беше видял сенките. Сега Лус беше сигурна в това. И беше умрял.

След като Тревър умря, не минаваше и седмица, без някое изпълнено с омраза писмо да стигне до Лус. Родителите й започнаха да се опитват да преглеждат внимателно пощата, преди тя да успее да прочете отровните писма, но въпреки това до нея стигаха твърде много такива. Някои писма бяха написани на ръка, други бяха напечатани, едно дори беше с изрязани от списание букви, като писмата за искане на откуп. Убийца. Вещица. Бяха я наричали с толкова много жестоки прозвища, че с тях можеше да се запълни цял албум с изрезки, бяха й причинили достатъчно страдания, че да я принудят да остане заключена вкъщи цяло лято.

Мислеше си, че е направила толкова много, за да се отдалечи от този кошмар: остави миналото зад гърба си, когато дойде в „Меч и Кръст“, съсредоточи се върху уроците си, създаде си приятелства... о, Господи. Пое си дъх през зъби.

- А Пен? - попита тя, като хапеше устната си.

- Пен е добре - каза Ариана. - Пишат за нея на първа страница, като свидетелка на пожара. И двете с мис София се измъкнаха, смърдящи като димна яма от Източна Джорджия, но иначе невредими.

Лус издиша шумно. Най-после една добра новина. Но под тънките като хартия болнични чаршафи цялото й тяло трепереше. Със сигурност скоро същите хора като онези, които бяха дошли при нея след смъртта на Тревър, щяха да я посетят отново. Не само онези, които бяха писали гневните писма. Д-р Сан-форд. Служителят, натоварен да отговаря за нея след условно-та й освобождаване. Полицията.

Точно както преди, щяха да очакват от нея да сглоби цялата история. Да си спомни всяка отделна подробност. Но, разбира се, точно както преди, тя нямаше да е в състояние. В един миг той беше до нея, бяха само двамата. А в следващия...

- Лус! - В стаята нахълта Пен, която държеше голям кафяв балон с хелий. Беше с форма на руло лейкопласт и отгоре със сини ръкописни букви пишеше „Дръж се!“ - Какво е това? -попита тя, като погледна критично другите три момичета. -Някакво „пижамено парти“?

Ариана беше отвързала кънките си и се покатери на малкото легло до Лус. Държеше по едно питие във всяка ръка и беше облегнала глава на рамото на Лус. Габ нанасяше безцветен лак върху свободната ръка на Лус.

- Да - изкикоти се Ариана. - Присъедини се към нас, Пени-лоуфър. Тъкмо се канехме да поиграем на „Истина или осмеля-ване“. Ще те оставим да започнеш първа.

Габ се опита да прикрие смеха си с изискано престорено кихане.

Пен сложи ръце на хълбоците си. Лус изпита съчувствие към нея, а освен това беше и малко уплашена. Пен изглеждаше доста разгневена.

- Един от съучениците ни умря снощи - внимателно произнесе Пен. - А Лус можеше да пострада наистина сериозно. - Тя поклати глава. - Как можете вие двете да се размотавате така в подобен момент?

- Оооо - каза Ариана, като погледна към Пен със сериозно лице. - Ти го харесваше, нали?

Пен вдигна една възглавница от стола зад гърба си и замери с нея Ариана. Въпросът беше в това, че Пен беше права. Наистина беше странно, че Ариана и Габ приемаха смъртта на Тод... почти лековато. Сякаш непрекъснато виждаха да се случват такива неща. Сякаш това не им се отразяваше така, както се отразяваше на Лус. Но те не можеха да знаят онова, което знаеше Лус за последните мигове на Тод. Не можеха да знаят защо тя се чувстваше толкова зле точно сега. Тя потупа долната част на леглото, за да подкани Пен да седне, и й подаде онова, което беше останало в леденостудения кокосов орех.

- Излязохме през задния изход и после... - Лус дори не можеше да изрече думите. - Какво стана с теб и мис София?

Пен хвърли мнителен поглед към Ариана и Габ, но никоя от двете не направи опит да подметне неприятна забележка. Пен се предаде и се настани на ръба на леглото.

- Тъкмо се качих там да я питам за... - Тя отново хвърли поглед към другите две момичета, после погледна многозначително Лус. - Да й задам онзи въпрос. Тя не знаеше отговора, но искаше да ми покаже една друга книга.

Лус съвсем беше забравила за издирването, което двете с Пен бяха предприели снощи. Струваше й се толкова далечно, и толкова неуместно, след онова, което се беше случило.

- Отдалечихме се на две крачки от бюрото на мис София -продължи Пен - и с ъгълчето на окото си видях мощна струя светлина. Искам да кажа, чела съм за спонтанно възпламеняване, но това беше...

Дотогава вече и трите момичета се навеждаха напред. Историята на Пен беше новина за първа страница.

- Нещо трябва да го е предизвикало - каза Лус, като се опитваше да си представи мислено бюрото на мис София. - Но не мисля, че в библиотеката имаше някой друг.

Пен поклати глава:

- Нямаше. Мис София каза, че някоя жица в една от лампите трябва да е дала на късо. Каквото и да е станало, този пожар разполагаше с много гориво. Всичките й документи изгоряха без следа. - Тя щракна с пръсти.

- Но тя е добре, нали? - попита Лус, като опипваше тънкия като хартия ръб на болничната си нощница.

- Разстроена, но невредима - каза Пен. - Пожарникарските пръскачки най-сетне се появиха, но предполагам, че е изгубила доста неща. Като й казаха какво е станало с Тод, тя като че ли беше прекалено зашеметена, та изобщо да разбере.

- Може би всички сме прекалено зашеметени, за да разберем - каза Лус. Този път Габ и Ариана кимнаха от двете й страни. - Те... родителите на Тод... знаят ли? - попита тя, като се питаше как, за бога, щеше да обясни на собствените си родители какво се е случило.

Представи си ги как попълват книжа във фоайето. Дали изобщо щяха да искат да я видят? Дали щяха да свържат смъртта на Тод с тази на Тревър... и проследявайки двете ужасни истории, да стигнат до нея?

- Подслушах Ранди, докато говореше по телефона с родителите на Тод - каза Пен. - Май ще подадат съдебен иск. По-късно днес ще върнат тялото му във Флорида.

Това ли беше всичко? Лус преглътна.

- В четвъртък „Меч и Кръст“ ще проведе възпоменателна служба за него - каза тихо Габ. - Даниел и аз ще помогнем за организирането й.

- Даниел ли? - повтори Лус, преди да е успяла да се овладее. Хвърли поглед към Габ, и въпреки че тя бе смазана от печал, Лус неволно си припомни образа, в който най-напред беше видяла това момиче: русокоса прелъстителка с розови устни.

- Именно той ви намери двете снощи - каза Габ. - Отнесе ви от библиотеката в канцеларията на Ранди.

Даниел я беше носил? Тоест... беше обгръщал тялото й с ръце? Споменът за съня нахлу в паметта й и усещането, че лети - не, че се носи плавно - я завладя. Почувства се твърде прикована към леглото. Закопня болезнено за същото онова небе, онзи дъжд, за устата на Даниел, за зъбите му, за това езикът му отново да се слее с нейния. Лицето й се сгорещи, първо от желание, после от мъчителната невъзможност нещо от това да се случи, докато е будна. Онези великолепни, ослепителни криле не бяха единственото нереално и удивително нещо в онзи сън.

Истинският Даниел щеше само да я занесе до стаята на учи-лищната сестра. Никога нямаше да я пожелае, никога нямаше да я вземе в обятията си, не и по този начин.

- Лус, добре ли си? - попита Пен. Тя развяваше около пламналите бузи на Лус чадърчето от питието й.

- Чудесно - каза Лус. Беше невъзможно да избие от ума си онези криле. Да забрави усещането от лицето му, наведено над нейното. - Предполагам, че просто още се съвземам.

Габ я потупа по главата:

- Когато чухме какво се е случило, със сладки приказки придумахме Ранди да ни позволи да ти дойдем на свиждане - каза тя, като завъртя очи. - Не искахме да се събудиш сама.

На вратата се почука. Лус очакваше да види нервните изражения на родителите си, но не влезе никой. Габ се изправи и погледна Ариана, която не понечи да стане.

- Вие стойте тук. Аз ще се оправя с това.

Лус още беше зашеметена от онова, което й бяха казали за Даниел. Въпреки че изобщо не звучеше логично, искаше й се отвън пред вратата да е той.

- Как е тя? - попита един глас шепнешком. Но Лус го чу. Беше той. Габ промърмори нещо в отговор.

- Каква е цялата тази сбирка? - изръмжа Ранди пред стаята. Лус разбра със свито сърце, че това означава край на посещенията. - Онзи, който успя да ме уговори да ви пусна тук всичките, хулигани такива, получава наказание. И, не, Григо-ри, няма да приема цветя или подкупи. Всички се качвайте в микробуса.

Щом чуха гласа на възпитателката, Ариана и Пен се свиха, после забързано се заловиха да натикат кокосовите черупки под леглото. Пен натъпка чадърчетата от напитките в кутията си за моливи, а Ариана пръсна във въздуха някакъв парфюм с аромат на ванилия и мускус. Пъхна на Лус късче ментова дъвка.

Пен се закашля, задавена от носещ се облак парфюм, после се наведе бързо към Лус и прошепна:

- Веднага щом се изправиш отново на крака, ще намерим книгата. Мисля, че и за двете ни ще е добре да сме постоянно заети, да съсредоточим мислите си върху разни неща.

Лус стисна ръката на Пен с благодарност и се усмихна на Ариана, която изглеждаше твърде заета да си връзва ролерите, за да ги е чула.

Точно в този миг Ранди нахълта през вратата:

- Още сбирки! - кресна тя. - Не е за вярване.

- Ние тъкмо... - понечи да каже Пен.

- Си тръгвахте - довърши вместо нея Ранди. Държеше в ръка букет диви бели божури. Странно. Бяха любимите на Лус. И беше толкова трудно да се намерят разцъфнали тук.

Ранди отвори един шкаф под мивката и затършува за минута, после измъкна малка, прашна ваза. Напълни я с мътна вода от крана, грубо пъхна божурите вътре, и ги остави на масата до Лус.

- Тези са от приятелите ти - каза тя, - които сега до един ще се сбогуват.

Вратата беше широко отворена и Лус виждаше Даниел, облегнат на рамката. Беше вдигнал брадичка, а сивите му очи бяха потъмнели от тревога. Срещна погледа на Лус и й се усмихна леко. Когато отметна косата от очите си, Лус видя на челото му малка, тъмночервена рана.

Ранди избута Пен, Ариана и Габ през вратата. Но Лус не можеше да откъсне очи от Даниел. Той вдигна ръка във въздуха и изрече с устни нещо, което тя предположи, че беше „Съжалявам“, точно преди Ранди да ги изблъска навън.

- Надявам се да не са те изтощили - каза Ранди, като се промъкна до вратата със сърдита гримаса.

- О, не! - Лус поклати глава, осъзнавайки колко много беше започнала да разчита на лоялността на Пен и странното умение на Ариана да разведрява и най-мрачното настроение. Габ също се държа мило с нея. А Даниел, макар че едва го беше видяла, беше направил повече за възстановяването на душевния й покой, отколкото изобщо би предположил. Беше се отбил да я види как е. Беше си мислил за нея.

- Хубаво - каза Ранди. - Защото часовете за свиждане още не са свършили.

Сърцето на Лус отново заби ускорено, докато очакваше да види родителите си. Но се чу само рязко потропване по лино-луема, и скоро Лус видя дребничката фигура на мис София. Слабите й рамене бяха наметнати с пъстър есенен индийски шал, а устните й бяха оцветени в наситеночервено в тон с него. Зад нея вървяха нисък, плешив мъж в костюм, и двама полицаи, единият - топчест, а другият - слаб, и двамата с оредяващи коси и скръстени ръце.

Топчестият полицай беше по-млад. Той седна на стола до Лус, после - когато забеляза, че никой друг не беше понечил да седне - отново се изправи и пак скръсти ръце.

Плешивият пристъпи напред и подаде ръка на Лус.

- Аз съм господин Шулц, юридическият съветник на училището. - Лус сковано се ръкува с него. - Тези полицаи просто ще ви зададат няколко въпроса. Нищо, което може да бъде използвано в съда, само опит да уточним подробностите от злополуката...

- А аз настоях да съм тук по време на разпита, Лусинда -добави мис София, като излезе напред и погали Лус по косата. - Как си, миличка? - прошепна тя. - В състояние на предизвикана от шока амнезия?

-Добре съм...

Лус млъкна рязко, когато зърна още две фигури в рамката на вратата. Едва не избухна в сълзи, когато видя тъмнокосата, къдрава глава на майка си и големите очила на баща си с рамки от черупка на костенурка.

- Мамо - прошепна тя, твърде ниско, за да я чуе някой друг. - Татко.

Те се втурнаха към леглото, като я прегърнаха силно и стиснаха ръцете й. Ужасно й се искаше да ги прегърне, но се чувстваше твърде слаба, за да направи нещо повече от това да остане неподвижна и да поеме познатата утеха от докосването им. Очите им бяха точно толкова изплашени, колкото се чувстваше тя.

- Какво се случи, милинка? - попита майка й.

Тя не можеше да изрече и дума.

- Казах им, че си невинна - каза мис София, като се обърна да напомни на полицаите: - Избягвайте изтъкването на зловещи прилики.

Разбира се, те разполагаха със сведения за злополуката с Тревър, и разбира се, че ченгетата щяха да намерят станалото за... заслужаващо отбелязване в светлината на смъртта на Тод. Лус имаше достатъчно опит с полицаи, за да знае, че в крайна сметка щеше само да ги вбеси и подразни.

Слабият полицай имаше дълги сивеещи бакенбарди. Изглежда, че отворената папка с досието й в ръката му изискваше пълното му внимание, защото той нито веднъж не вдигна поглед кЪхМ нея.

- Госпожице Прайс - каза той с бавен провлачен южняшки акцент. - Защо двамата с господин Хамънд сте били сами в библиотеката в такъв късен час, когато всички останали ученици са били на парти?

Лус хвърли поглед към родителите си. Майка й хапеше на-червените си устни. Лицето на баща й беше бяло като чаршафа на леглото.

- Не бях с Тод - каза тя, без да разбира накъде върви разпитът. - Бях с приятелката ми, Пен. И мис София също беше там. Тод четеше сам и когато започна пожарът, изгубих Пен, а Тод беше единственият, когото успях да немеря.

- Единственият, когото сте успели да намерите... за да направите какво?

- Почакайте една минутка. - Господин Шулц излезе напред и прекъсна полицая. - Ще позволите ли да ви напомня, че това е било злополука. Не разпитвате заподозрян.

- Не, искам да отговоря - каза Лус. В тази мъничка стая имаше толкова много хора, че тя не знаеше накъде да гледа. Погледна изпитателно полицая: - Какво имате предвид?

- Избухлив човек ли сте, госпожце Прайс? - Той стисна папката. - Бихте ли се нарекли „самотница“?

- Достатъчно - прекъсна го баща й.

- Да, Лусинда е сериозна ученичка - добави мис София. -Тя не хранеше лоши чувства към Тод Хамънд. Случилото се е злополука и нищо повече.

Полицаят хвърли поглед към отворената врата, сякаш му се искаше мис София да се премести от външната й страна.

- Да, мадам. Е, с тези случаи в поправителните училища, оправдаването по липса на доказтелства не винаги е най-отго-ворното...

- Ще ви кажа всичко, което знам - каза Лус, като смачка чаршафа на топка в юмрука си. - Нямам какво да крия.

Тя ги преведе през случилото се възможно най-добре, като говореше бавно и ясно, за да не кара родителите си да повдигат нови въпроси, и за да могат полицаите да си водят бележки. Не си позволи да се отдаде на емоциите, което май беше точно какво очакваха всички. И - след като пропусна появата на сенките - историята звучеше много смислено и логично.

Бяха хукнали към задната врата. Бяха намерили изхода в края на дълъг коридор. Стълбите се спускали бързо и стръмно от перваза, а те и двамата с Тод бягали толкова силно, че нямало как да спрат и се претърколили по стълбите. Тя изгубила следите му и си ударила главата достатъчно силно, че да се събуди тук дванайсет часа по-късно. Това беше всичко, което си спомняше.

Не им остави много материал за оспорване. Това беше само истинският й спомен за нощта, с който да се пребори - сама.

Когато всичко приключи, господин Шулц наклони въпросително глава към полицаите, сякаш питаше: „Е, доволни ли сте сега?“, а мис София се усмихна широко на Лус, сякаш двете заедно бяха успели в нещо невъзможно. Майката на Лус изпусна дълга въздишка.

- Ще обмислим това в полицейското управление - каза слабият полицай, като затвори досието на Лус с такова примирение, сякаш искаше да му благодарят за услугите му.

После четиримата излязоха от стаята и Лус остана сама с родителите си.

Тя им отправи най-сполучливото изражение в стил „заведете ме у дома“, което успя да докара. Устната на майка й потрепери, но баща й само преглътна.

- Ранди ще те върне в „Меч и Кръст“ днес следобед - каза той. - Не гледай така стреснато, миличка. Докторът каза, че си добре.

- Повече от добре - добави майка й, но звучеше неуверено.

Баща й я потупа по ръката.

- Ще се видим в събота. Само още няколко дни.

Събота. Тя затвори очи. „Денят на родителите“. Очакваше

го с нетърпение още от мига, в който бе пристигнала в „Меч и Кръст“, но сега смъртта на Тод бе опетнила всичко. Родителите й сякаш почти нямаха търпение да я оставят. По някакъв начин не искаха действително да се справят с реалността на факта, че имат дъщеря, която учи в поправително училище. Бяха толкова нормални. Не можеше наистина да ги обвинява.

- Почини си сега, Лус - каза баща й, като се наведе да я целуне по челото. - Прекара дълга, тежка нощ.

- Но...

Наистина беше изтощена. За кратко затвори очи, и когато ги отвори, родителите й вече махаха от прага.

Измъкна едно закръглено бяло цвете от вазата и го вдигна бавно към лицето си, като се възхищаваше на силно изпъкналите листа и крехките цветчета, с все още влажните капчици нектар в средата. Вдъхна мекия, наситен аромат на цветето.

Опита се да си ги представи как бяха изглеждали в ръцете на Даниел. Опита се да си представи откъде ли ги беше взел, и какво ли му се беше въртяло в ума.

Беше такъв странен избор на цветя. Дивите божури не растяха в мочурливите земи на Д жорджия. Не се прихващаха дори в почвата в градината на баща й в Тъндърболт. И нещо повече - не приличаха на никои божури, които Лус бе виждала преди. Цветовете бяха големи колкото присвити в шепа длани, а мирисът й напомняше за нещо, което не можеше да определи точно.

Съжалявам, беше казал Даниел. Само че Лус не можеше да проумее за какво.

13. Паднали ангели

В мъгливия здрач над гробището кръжеше лешояд. От смъртта на Тод бяха минали два дни и Лус не можеше нито да яде, нито да спи. Стоеше по черна рокля без ръкави в подобното на кръгла купа гробище, където цялото училище „Меч и Кръст“ се беше събрало да засвидетелства последна почит на Тод. Сякаш една бездушна едночасова церемония беше достатъчна. Особено след като единственият параклис в кампуса беше превърнат в басейн, а церемонията трябваше да се проведе в мрачното блатисто гробище.

От злополуката насам никой не се допускаше извън училището, а преподавателите бяха олицетворение на суровото мълчание. Лус беше прекарала последните два дни, избягвайки погледите на останалите ученици, които до един я наблюдаваха с различна степен на мнителност. Онези, които не познаваше много добре, сякаш я гледаха с лек страх. Други, като Роланд и Моли, я зяпаха по друг, много по-безсрамен начин, сякаш в оцеляването й имаше нещо мрачно завладяващо. Тя понасяше възможно най-търпеливо изпитателните погледи по време на учебните занятия и бе щастлива вечер, когато Пен се отбиваше да й донесе димяща чаша джинджифилов чай, или Ариана пъхнеше под вратата й мръсен лист с игра на думи, от онези истории,

в които трябваше да попълниш липсващите думи.

Отчаяно копнееше за нещо, каквото и да е, което да отклони ума й от неловкото чувство, като в онези вицове, в които чакаш „да падне другата обувка“. Защото знаеше, че то се задава. Във формата на второ посещение от полицията, или от сенките -или и двете.

Онази сутрин със съобщение по училищната радиоуредба ги бяха уведомили, че мероприятията за вечерта ще бъдат отменени от уважение към смъртта на Тод, и че занятията ще бъдат разпуснати един час по рано, за да имат учениците време да се преоблекат и да пристигнат на гробището в три часа. Сякаш цялото училище и без друго не беше облечено като за погребение през цялото време.

Лус никога не беше виждала толкова много хора, събрани на едно място в кампуса. Ранди се беше настанила в центъра на групата, в сива плисирана пола с дължина до средата на прасеца и плътни черни обувки с каучукови подметки. Просълзената мис София и въоръженият с носна кърпичка господин Коул стояха зад нея в траурни дрехи. Госпожица Трос и треньорката Даянте стояха, облечени в черно, скупчени заедно с група други преподаватели и хора от администрацията, които Лус не беше виждала никога преди.

Учениците бяха насядали в подредени по азбучен ред редици. Отпред Лус видя Джоел Бланд, момчето, което беше спечелило състезанието по плуване миналата седмица, да се секне в мръсна носна кърпа. Лус беше в затънтените задни редици на учениците с буквата „П“, но видя Даниел, дразнещо настанен в редицата на учениците с „Г“ до Габ, два реда напред. Беше облечен безупречно в прилепнал черен блейзър на тънко райе, но главата му сякаш беше по-ниско сведена от тези на всички наоколо. Дори в гръб, Даниел успяваше да изглежда съкрушително мрачен и сериозен.

Лус си помисли за белите божури, които й беше донесъл. Ранди не й позволи да вземе вазата със себе си, когато си тръгна от болницата, затова Лус беше занесла цветята горе в стаята си и беше проявила доста изобретателност, като отряза горната част на пластмасова бутилка за вода с чифт ножички за маникюр.

Цветовете бяха ароматни и успокояващи, но посланието, което предаваха, беше неясно. Обикновено когато някое момче ти купуваше цветя, не беше нужно да предполагаш какви са чувствата му. Но с Даниел подобни предположения винаги бяха лоша идея. Беше много по-безопасно да предполага, че й ги беше донесъл, защото така се правеше, когато някой преживее травма.

Но все пак: Той й беше донесъл цветя! Ако сега се наведеше напред в сгъваемия си стол и погледнеше към спалното помещение, през металните решетки на третия прозорец отляво надясно, почти можеше да ги различи.

- „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ - напевно редеше някъде отпред в тълпата наетият снещеник, който получаваше заплащането си на час. - „Докле се върнеш в земята, от която си взет, защото пръст си и в пръст ще се върнеш“.²

Той беше слаб мъж на около седемдесет години, загърнат в голямо черно сако, в което направо се губеше. Връзките на износените му черни обувки бяха разръфани; лицето му беше грубо и загоряло от слънцето. Говореше в микрофон, прикрепен към стара пластмасова преносима стереоуредба, която изглеждаше като от осемдесетте години. Звукът, който излизаше, беше наситен със статично електричество, пращящ и накъсан, и едва се носеше през тълпата.

Всичко в тази църковна служба беше неподходящо и напълно погрешно.

Никой не показваше каквато и да е почит към Тод с присъствието си тук. Цялата възпоменателна служба приличаше повече на опит да научат учениците колко нечестен може да бъде животът. Фактът, че тялото на Тод дори не беше там, говореше твърде много за отношенията на училището - или за пълната липса на такива - с починалото момче. Никой от тях не го беше познавал; никой нямаше да го опознае. Имаше нещо фалшиво в това, да стоят тук днес в тази тълпа, нещо, което се влошаваше още повече от неколцината души, които плачеха. Това накара Лус да изпита чувството, че Тод беше дори по-непознат за нея, отколкото в действителност.

Нека Тод почива в мир. Нека останалите просто продължат нататък.

Бял качулат бухал бухаше тихо във високия клон на дъба над главите им. Лус знаеше, че някъде наблизо има гнездо с люпило новородени бухалчета. Чуваше уплашеното бухане на майката всяка нощ през тази седмица, последвано от енерично-то размахване на крилете на бащата, който се завръщаше от нощния си лов.

И после всичко свърши. Лус се надигна от стола си, усещайки се отмаляла от несправедливостта на всичко това. Тод беше толкова невинен, колкото тя беше виновна, макар да не знаеше за какво.

Когато последва останалите ученици, които вървяха в индийска нишка към така наречения прием, една ръка се обви около кръста й и я дръпна назад.

Даниел?

Но не, беше Кам.

Зелените му очи потърсиха нейните и сякаш доловиха разочарованието й, което само я накара да се почувства по-зле. Прехапа устна, за да сдържи напиращото ридание. Това, че виждаше Кам, не биваше да я разплаква - просто беше толкова емоционално изцедена, люлееща се на ръба на припадък. Захапа устната си толкова силно, че усети вкус на кръв, после избърса устата си с ръка.

- Хей - каза Кам, като приглаждаше косата на тила й. Тя трепна. Все още имаше там цицина, след като си беше ударила главата на стълбите. - Искаш ли да отидем някъде и да поговорим?

Вървяха с останалите през тревата към приема, устроен под сянката на един от дъбовете. Многобройни столове бяха поставени почти един върху друг. Разположена наблизо сгъваема маса за карти беше осеяна с купчини бисквити със застоял вид, извадени от кутиите, в които се бяха намирали първоначално, но все още във вътрешните си пластмасови опаковки. Евтина пластмасова купа за пунш беше напълнена с подобна на сироп червена течност и беше привлякла няколко мухи, така, както би могъл да ги привлече някой труп. Приемът беше толква жалък, че малцина от останалите ученици изобщо си направиха труда да се приближат. Лус мярна Пен в черен костюм с пола, да се ръкува със свещеника. Даниел беше извърнал поглед от всички тях и шепнеше нещо на Габ.

Когато Лус се обърна отново към Кам, той леко прокара пръст по ключицата й, после поспря за миг в падинката на шията й. Тя вдиша дълбоко и почувства как кожата й настръхва.

- Ако не харесваш колието - каза той, като се наведе и доближи лице до нейното - мога да ти взема нещо друго.

Устните му бяха толкова близо до врата й, че Лус притисна ръка към рамото му и отстъпи назад.

- Наистина ми харесва - каза тя, като си мислеше за кутията, която лежеше на бюрото й. В крайна сметка кутията се бе озовала точно до цветята от Даниел, а тя беше прекарала половината предишна нощ, като местеше поглед напред-назад между тях и преценяваше подаръците и намеренията, които се криеха зад тях. Кам беше толкова по-ясен, по-лесен за разгадаване. Сякаш той беше алгебрата, а Даниел беше висшата математика. А тя винаги беше обичала висшата математика, начина, по който понякога й отнемаше цял час да пресметне едно просто доказателство.

- Мисля, че колието е страхотно - каза тя на Кам. - Просто все още не съм имала възможност да го нося.

- Съжалявам - рече той, като присви устни. - Не бива да те притискам.

Тъмната му коса беше пригладена назад с гел и разкриваше по-голяма част от лицето му от обикновено. Правеше го да изглежда по-възрастен, по-зрял. А начинът, по който я гледаше, беше толкова напрегнат, с изпитателно впити в нея зелени очи, сякаш одобряваше всичко, което се съдържаше в нея.

- През последните два дни мис София все повтаряше да те оставим на спокойствие. Знам, че е права, толкова много ти се струпа. Но е редно да знаеш колко много мислех за теб. През цялото време. Исках да те видя.

Той погали бузата й с опакото на ръката си и Лус почувства набъбващите сълзи. Наистина й се беше струпало толкова много. И се чувстваше ужасно заради това, че ето сега беше готова да се разплаче не заради Тод - чиято смърт наистина имаше значение, и би трябвало да има още по-голямо значение - а по егоистични причини. Защото последните два дни й припомниха твърде много от болката за Тревър и за живота й преди „Меч и Кръст“, неща, с които смяташе, че се е справила и които никога не можеше да обясни, на никого. Още сенки за отблъскване.

Кам сякаш усети това, или поне част от него, защото я взе в прегръдките си, притисна главата й към силните си, широки гърди, и я залюля на една страна, после на друга.

- Всичко е наред - каза той. - Всичко ще се оправи.

А може би не се налагаше да му обяснява нищо. Сякаш колкото по-объркана се чувстваше отвътре, толкова по-достъпен ставаше Кам. Ами ако беше достатъчно само да си стои тук в прегръдките на някой, който държеше на нея, да остави простата му привързаност да я успокои за малко?

Толкова хубаво беше просто да я прегръщат.

Лус не знаеше как да се отдръпне от Кам. Винаги се беше държал толкова мило. А тя наистина го харесваше, и все пак, по причини, които я караха да се чувства виновна, той някак започваше да я дразни. Беше толкова съвършен и услужлив, и точно това, от което тя би трябвало да има нужда точно сега. Просто... той не беше Даниел.

Едно кексче се появи над рамото й. Лус разпозна ръката с маникюр, която го държеше.

- Там има пунш, който трябва да се изпие - каза Габ, като подаде едно кексче и на Кам. Той погледна гневно покритата му с глазура горна част. - Добре ли си? - обърна се Габ към Лус.

Лус кимна. Габ за пръв път се беше появила точно когато Лус искаше някой да я спаси. Усмихнаха се една на друга и Лус вдигна кексчето си в знак на благодарност. Отхапа малка, сладка хапка.

- Пуншът звучи страхотно - каза Кам със стиснати зъби. -Защо не ни донесеш няколко чаши, Габ?

Габ завъртя очи към Лус.

- Направи услуга на някой мъж и той ще започне да те третира като робиня.

Лус се засмя. Кам беше малко объркан, но за нея беше очевидно какво се опитваше да направи.

- Аз ще отида да взема питиетата - каза Лус, готова да си отдъхне за малко. Тя се отправи към масата за карти и купата с пунш. Точно прогонваше една муха, кацнала върху пунша, когато някой прошепна в ухото й:

- Искаш ли да се махнем оттук?

Лус се обърна, готова да си измисли някакво извинение за пред Кам, че не, не може да се измъкне - не сега и не с него. Но този, който протегна ръка и докосна основата на китката й с палеца си, не беше Кам.

Беше Даниел.

Тя леко се поколеба. Времето й за телефонни разговори в сряда беше след десет минути и тя отчаяно искаше да чуе гласа на Кали или гласовете на родителите си. Да поговори за нещо, което ставаше извън тези порти от ковано желязо, нещо раз-лично от мрачните й преживявания през последните два дни.

Но да се махне оттук? С Даниел? Улови се, че кима.

Кам щеше да я намрази, ако я видеше да си тръгва, а той щеше да види. Сигурно я наблюдаваше. Тя почти усещаше зелените му очи върху тила си. Но, разбира се, трябваше да отиде. Тя пъхна длан в тази на Даниел:

- Моля те.

Всички техни докосвания бяха или случайни, или единият от тях - обикновено Даниел - се бе отдръпвал рязко, преди внезапната топлина, която Лус изпитваше, да може да се превърне в нарастваща горещина. Не и този път. Лус погледна надолу към ръката на Даниел, която здраво държеше нейната, и цялото й тяло закопня за още. Още топлина, още тръпки, още от самия Даниел. Беше почти - но не съвсем - толкова хубаво, колкото се беше чувствала в съня си. Почти не чувстваше как краката й се движат под нея, само усещаше как я завладява плав-ното му докосване.

Сякаш едва бе примигнала, а вече се бяха изкачили до портите на гробището. Под тях, някъде далече, останалата част от възпоменателната служба се разлюля и се изгуби от погледа им, докато двамата я оставяха зад гърба си.

Даниел спря внезапно и съвсем неочаквано пусна ръката й. Тя потрепери: отново й беше студено.

- Ти и Кам - каза той, като остави думите да увиснат във въздуха като въпрос. - Май прекарвате много време заедно?

- Звучи, сякаш тази идея не ти харесва особено - каза тя и на мига се почувства глупаво, задето се преструва на свенлива. Само искаше да го подкачи за това, че прозвуча малко ревниво, но лицето и тонът му бяха съвсем сериозни.

- Той не е... - подхвана Даниел. Загледа как един червено-опашат ястреб каца в клоните на дъба над главите им. - Не е достатъчно добър за теб.

Лус беше чувала хора да изричат тази реплика хиляди пъти преди. Всички все това казваха. Не е достатъчно добър. Но когато думите излязоха от устните на Даниел, прозвучаха важ-но, дори някак верни и уместни, не смътни и пренебрежителни, както винаги й бе звучала тази фраза в миналото.

- Е, добре тогава - каза тя тихо, - а кой е?

Даниел сложи ръце на хълбоците си. Дълго се усмихваше мълчаливо.

- Не знам - рече накрая. - Това е необичаен въпрос.

Лус не очакваше точно този отговор.

- Едва ли е чак толкова трудно - каза тя, като натъпка ръце в джобовете си, защото й се искаше да протегне ръка към него. - Да е достатъчно добър за мен.

Очите на Даниел сякаш помръкваха: цялото виолетово, което се виждаше в тях преди миг, се превърна в наситено, тъмно сиво.

- Да - каза той. - Да, трудно е.

Той разтърка челото си и когато го направи, косата му се отметна назад само за миг. Достатъчно дълго. Лус видя хваналата коричка рана на челото му. Зарастваше, но Лус можеше да определи, че е скорошна.

- Какво е станало с челото ти? - попита тя, като посегна към него.

- Не знам - троснато каза той, като отблъсна ръката й, достатъчно силно, че тя да залитне назад. - Не знам откъде се е взело.

Изглеждаше по-разстроен от това, отколкото самата Лус, и този факт я изненада. Беше просто дребно ожулване, а нямаше как той да знае за съня й.

По чакъла зад тях се чуха стъпки. И двамата се извъртяха рязко.

- Казах ти, не съм я виждала - казваше Моли, като отърсваше от себе си ръката на Кам, докато се изкачваха по хълма, където се намираше гробището.

- Да вървим - каза Даниел, усетил всичко, което чувстваше тя - беше почти сигурна, че е способен на това - още преди тя да го стрелне с нервен поглед.

Разбра къде отиват още щом го последва. Зад превърнатата в гимнастически салон църква и навътре в гората. Точно както беше очаквала стойката му за скачане на въже, още преди изобщо да го види как тренира. Точно както знаеше за онова порязване, преди да го види.

Вървяха със съвсем еднакво темпо, крачките им бяха със съвсем еднаква дължина. Краката им докосваха тревата в един и същи миг, всеки път, докато стигнаха гората.

- Ако дойдеш на едно място повече от веднъж с един и същи човек - каза Даниел, почти сякаш говореше на себе си, - предполагам, че то вече не е само твое.

Лус се усмихна, поласкана, когато осъзна какво казваше Даниел: че никога преди не беше водил на езерото никой друг. Само нея.

Докато вървяха през гората, тя чувстваше допира на про-хладната сянка под дърветата върху голите си рамене. Миришеше по същия начин, както винаги, както миришеха повечето гори по крайбрежието на Джорджия: напомнящ за дъбове мирис на тор, който Лус беше свикнала да свързва със сенките, но който сега свързваше с Даниел. Не биваше да се чувства в безопасност никъде след онова, което току-що се беше случило с Тод, но до Даниел имаше чувството, че диша спокойно за пръв път от дни.

Трябваше да вярва, че той я водеше обратно тук заради начина, по който беше побягнал от нея така внезапно последния път. Сякаш трябваше да опитат за втори път, за да поправят нещата. В края на онова, което в началото й се беше сторило почти като първа любовна среща, Лус се беше почувствала унизително измамена. Даниел сигурно беше разбрал това и се чувстваше виновен, задето така прибързано си беше тръгнал.

Стигнаха до магнолията, която бележеше наблюдателната точка на езерото. Слънцето оставяше златна диря по водата, докато бавно се придвижваше през гората на запад. Вечер всичко изглеждаше толкова различно. Целият свят сякаш сияеше.

Даниел се облегна на дървото и я загледа как наблюдава водата. Тя се премести и застана до него под восъчножълтите листа и цветята, които по това време на годината трябваше да са мъртви и изчезнали, но изглеждаха чисти и свежи като пролетни цветове. Лус вдъхна мускусния аромат и се почувства по-близка до Даниел, отколкото имаше причина - и беше очарована, че чувството сякаш се появи от нищото.

- Този път не сме облечени точно като за плуване - каза той, като посочи към черната рокля на Лус.

Тя опипа изящния подгъв на роклята с нанизани в него връзки, промушени през малки дупчици, спускащ се до коленете й, като си представи колко шокирана щеше да е майка й, ако тя съсипеше една хубава рокля, защото на двамата с някакво момче им се е приискало да се гмурнат в езеро.

- Може би може просто да си потопим краката?

Даниел посочи към стръмната пътека от червени камъни,

която водеше надолу към водата. Катереха се по гъсти, жълто-кафяви тръстики и пясъчна амофила и се държаха за извитите стволове на вечнозелените дъбове, за да пазят равновесие. Тук брегът на езерото ставаше чакълест. Водата изглеждаше толкова неподвижна, че тя почти изпита чувството, че може да върви по нея.

Лус изрита черните си балетни пантофки и опипа покритата с водни лилии повърхност с пръстите на краката си. Водата беше по-хладна, отколкото онзи ден. Даниел откъсна стрък пясъчна амофила и започна да извива дебелото й стъбло.

Погледна я.

- Мислиш ли си понякога да се махнеш оттук...?

- Непрекъснато - каза тя със стон, като предполагаше, че той изпитва същото желание. Разбира се, тя искаше да се махне колкото е възможно по-далече от „Меч и Кръст“. Всеки би искал. Но се опита поне да попречи на ума си да се развихри необуздано, насочвайки се към фантазии, в които тя и Даниел крояха планове за бягство.

- Не - каза Даниел, - имам предвид, дали наистина някога си обмисляла да отидеш някъде другаде? Да помолиш родителите ти да те прехвърлят? Просто... „Меч и Кръст“ май не е най-подходящото място за теб.

Лус седна на един камък срещу Даниел и обгърна коленете си с ръце. Ако той намекваше, че тя е отхвърлена сред едно ученическо тяло, пълно с отхвърлени хора, нямаше как да не се почувства леко обидена.

Тя прочисти гърло:

- Не мога да си позволя лукса сериозно да обмислям някое друго място. За мен „Меч и Кръст“ е - тя направи пауза - до голяма степен, последно отчаяно усилие за спасяване.

- Хайде де - каза Даниел.

- Ти не би разбрал...

- Бих. - Той въздъхна. - Винаги има още една спирка, Лус.

- Много пророчески думи, Даниел - каза тя. Почувства как повишава глас. - Но ако толкова много искаш да се отървеш от мен, какво правим? Никой не те е молил да ме влачиш тук със себе си.

- Не - каза той. - Имаш право. Исках да кажа, че не си като хората тук. Трябва да има по-добро място за теб.

Сърцето на Лус биеше бързо, както обикновено, когато беше близо до Даниел. Но това беше различно. Цялата тази сцена я караше да се облива в пот.

- Когато дойдох тук - каза тя, - си обещах, че няма да разказвам на никого за миналото си, или какво съм направила, за да попадна на това място.

Даниел отпусна глава в ръцете си.

- Онова, за което говоря, няма нищо общо със случилото се с онова момче...

- Знаеш за него? - Лицето на Лус се сгърчи. Не. Как можеше Даниел да знае? - Каквото и да ти е казала Моли...

Но знаеше, че е твърде късно. Именно Даниел я беше намерил заедно с Тод. Ако Моли му беше разказала всичко за това как Лус е е била замесена и в друга загадъчна смърт при пожар, то тя изобщо не можеше да си представи как ще го обясни.

- Слушай - каза той, като улови ръцете й. - Това, което казвам, няма нищо общо с тази част от миналото ти.

Трудно й беше да го повярва.

- Тогава с Тод ли има нещо общо?

Той поклати глава:

- Свързано е с това място. Свързано е с разни неща...

Докосването на Даниел раздвижи бурно нещо в ума й. Започна да мисли за буйните сенки, които беше видяла онази нощ. Как се бяха променили толкова много, откакто бе пристигнала в това училище - от потайно промъкваща се, обезпокоителна заплаха до вече почти вездесъщи, напълно оформени ужаси.

Беше луда - сигурно това усещаше Даниел за нея. Може би я мислеше за хубава, но дълбоко в себе си знаеше, че е сериозно увредена. Именно затова искаше тя да си тръгне, за да не се изкушава да се обвърже с някоя като нея. Ако това си мислеше Даниел, той не знаеше и половината от истината.

- Може би има нещо общо със странните черни сенки, които видях в нощта, когато Тод умря? - каза тя, с надеждата да го стресне. Но веднага щом изрече думите, разбра, че намерението й беше не да уплаши Даниел още повече... а най-сетне да каже на някого. И без друго вече нямаше кой знае какво за губене.

- Какво каза? - попита той бавно.

- О, знаеш - каза тя и сега сви рамене, като се опитваше да омаловажи онова, което беше казала току-що. - Веднъж на ден, или някъде там, ме навестяват онези странни неща, които наричам „сенките“.

- Не се прави на сладка и невинна - рече рязко Даниел. И макар че тонът му я жегна, тя знаеше, че е прав. Беше й неприятна мисълта колко престорено небрежно прозвуча, когато всъщност цялата беше като оголен нерв. Но дали бе редно да му каже? Можеше ли? Той й кимаше да продължава. Очите му сякаш се пресягаха и измъкваха думите от нея.

- Продължава през последните дванайсет години - призна тя накрая, като се разтресе от силна тръпка. - По-рано се случваше само нощем, когато бях близо до вода или дървета, но сега... - Ръцете й трепереха. - Сега е почти непрекъснато.

- Какво правят?

Би си помислила, че просто се държи снизходително с нея, или се опитва да я накара да продължи, за да си направи шега за нейна сметка, само че гласът му беше станал дрезгав, а руменината се беше отдръпнала от лицето му.

- В началото обикновено кръжат точно ето тук. - Тя протегна ръка към тила на Даниел и го погъделичка, за да му покаже. Поне веднъж не просто се опитваше да се приближи физически до него - това наистина беше единственият начин, по който можеше да обясни. Особено след като сенките бяха започнали да престъпват границите на тялото й по такъв осезаем, физически начин.

Даниел не трепна, затова тя продължи:

- После понякога те стават наистина дръзки - каза тя, като застана на колене и сложи ръце на гърдите му. - И се блъскат право в мен. - Сега го гледаше право в лицето. Устната й потрепери и тя не можеше да повярва, че наистина говори откровено пред някого - камо ли пък пред Даниел - за ужасните неща, които виждаше. Гласът й се сниши до шепот и тя каза: - Напоследък не изглеждат удовлетворени, докато не... - тя преглътна - отнемат живота на някого и ме сломят.

Тя побутна съвсем леко раменете му, без ни най-малко да има намерение да му навреди, но дори съвсем лекото докосване на връхчетата на пръстите й беше достатъчно да събори Даниел.

Падането му я изненада толкова много, че без да иска, самата тя изгуби равновесие и се приземи в оплетен куп върху него. Даниел беше проснат по гръб и я гледаше с широко отворени очи.

Не биваше да му казва това. Ето я сега, лежеше просната върху него, и току-що беше разкрила най-дълбоката си тайна, именно онова, което наистина я определяше като лунатичка.

Как можеше все още така отчаяно да иска да го целуне в момент като този?

Сърцето й блъскаше невъзможно бързо в гърдите. После осъзна: Усещаше сърцата и на двама им, които препускаха бяс-но, притиснати едно към друго. Някакъв отчаян разговор, разговор, какъвто не можеха да водят с думи.

- Наистина ли ги виждаш? - прошепна той.

- Да - прошепна тя, обзета от желание да се изправи и да си вземе всичко изречено обратно. И въпреки това не можеше да се отдръпне от гърдите на Даниел. Опита се да прочете мислите му - какво би си помислил всеки нормален човек за признание като нейното. - Нека да позная - каза мрачно. - Сега си сигурен, че трябва да ме прехвърлят. В психиатрично отделение.

Той се оттласна и се измъкна изпод нея, като я остави да лежи почти по лице на скалата. Очите й се придвижиха нагоре по стъпалата му, към краката му, после към торса, и към лицето му. Той се взираше към гората.

- Това не се е случвало никога преди - каза той.

Лус се изправи на крака. Беше унизително да лежи там сама. Освен това той сякаш дори не беше чул какво е казала.

- Какво не се е случвало никога? Преди какво?

Той се обърна към нея и обгърна бузите й в шепите си. Тя затаи дъх. Той беше толкова близо. Устните му бяха толкова близо до нейните. Лус се ощипа по бедрото да се увери, че този път не сънува. Беше напълно будна.

После той почти насила се отдръпна. Застана пред нея, като дишаше бързо, сковано отпуснал ръце отстрани до тялото си.

- Кажи ми отново какво си видяла.

Лус се извърна и застана с лице към езерото. Бистрата синя вода се плискаше леко в брега и тя си помисли дали да не се гмурне вътре. Точно това бе направил Даниел последния път, когато положението беше станало твърде напрегнато за него. Защо да не можеше и тя да го направи?

- Може би ще се изненадаш да узнаеш това - каза тя. - Но за мен не е особено приятно и вълнуващо да седя тук и да говоря за това колко напълно ненормална съм. - Особено с теб.

Даниел не отговори, но тя усещаше очите му върху себе си. Когато най-после събра смелост да го погледне, той я гледаше със странно, обезпокоително, скръбно изражение - изражение, в което ъгълчетата на очите му се свеждаха надолу, а особеният им сив цвят беше най-тъжного нещо, което Лус беше виждала. Почувства се, сякаш по някакъв начин го беше предала. Но това беше нейното ужасно признание. Защо трябваше Даниел да изглежда толкова покрусен?

Той пристъпи към нея и се наведе, докато очите му се втренчиха право в нейните. На Лус й беше почти непоносимо. Но не можеше и да се застави да помръдне. Каквото и да се случеше, за да прекъсне този транс, то трябваше да бъде направено от Даниел - който се приближаваше още по-плътно, като накланяше глава към нейната и затваряше очи. Устните му се разтвориха. Дъхът на Лус заседна в гърлото й.

Тя също затвори очи. Също наклони глава към него. Също разтвори устни.

И зачака.

Целувката, за която копнееше, не дойде. Тя отвори очи, защото не се случи нищо, освен прошумоляването на някакъв клон. Даниел беше изчезнал. Тя въздъхна, съкрушена, но не и изненадана.

Странното беше, че почти можеше да види пътеката, по която беше тръгнал да се връща през гората. Сякаш беше някакъв ловец, който можеше да проследи с точност въртенето на някой лист и да го остави да я отведе обратно при Даниел. Само дето тя не беше нищо подобно, а дирята, която Даниел беше оставил след себе си, беше някак по-голяма, па-ясна и в същото време - още по-неуловима. Сякаш някакъв виолетов про-блясък осветяваше пътя му обратно през гората.

Като виолетовия отблясък, който беше видяла по време на пожара в библиотеката. Привиждаха й се разни неща. Закрепи се на скалата и извърна поглед за миг, като разтриваше очи. Но когато погледна отново, беше съвсем същото: Само в една равнина на зрението й - сякаш гледаше през бифокални очила, предписани небрежно, всичко - вечнозелените дъбове и червената тор под тях, и дори песните на птиците в клоните - сякаш се люлееше нефокусирано. И не просто се люлееше, окъпано в онази съвсем лека виолетова светлина, но и сякаш издаваше едва доловимо ниско жужене.

14. Паднали ангели

Тя рязко се завъртя обратно, ужасена да застане лице в лице с него, ужасена от мисълта какво означаваше то. Нещо се случваше с нея и тя не можеше да каже на никого за това. Опита се да се съсредоточи върху езерото, но дори то притъмняваше и й ставаше трудно да го вижда.

Беше сама. Даниел я беше изоставил. А на негово място бе останала тази пътека, по която тя не знаеше как - или не искаше - да се промъкне. Когато слънцето потъна зад планините, а езерото доби цвета на сиви дървени въглища, Лус се осмели да хвърли още един поглед назад към гората. Пое си въздух през зъби не съвсем сигурна, разочарование ли трябва да изпитва, или облекчение. Това си беше гора като всяка друга, без потрепваща светлина или виолетово жужене. Без никакъв знак, че Даниел изобщо някога е бил там.

V -"-' ,

. /. ч •

пш

т

$

*•* <£*■' ⁴‘«Г,

Щ.А--

.чл. -та--л,;

&я%^*

<$Ш ЗДв

^ ,4$$Г

Л*

■Д,ъ

ф&

жъ

¹

Верига ваканционни селища. - Б. пр.

²

Бит. 2:17-19. - Б. пр.