3.

Щом Маги излезе от стаята, Рафи изпусна една дълга въздишка. Години наред бе пазил романтични спомени за девойката, която бе обичал и изгубил, като от време на време се питаше какво ли бе станало по-нататък с тях. И когато някогашната му любима застана пред него съвсем истинска, напълно жива, дръзка и обезсърчаващо компетентна, на носталгията бе нанесен силен удар.

Той довърши виното си и остави чашата на шкафа. Независимо от всички натрапчиви останки от предишната Марго Аштън, тази жена беше така чужда, закоравяла и непредсказуема, че не можеше да я разбере. Девойката, която бе обичал, вече я нямаше и изобщо не беше сигурен дали харесва тази Маги, такава студена и полирана отвън и толкова хаплива. Беше се държала така, сякаш той я бе предат преди дванайсет години, а не обратното.

Въздъхна и стана. Доста истини имат повече от едно лице; може би нейните спомени за случката са различни от неговите. Сега това нямаше значение. За да рискуваш невъобразимите ужаси на всеобемащата любов, е нужна младост, а Рафи знаеше, че вече не е способен на това.

Но грешеше в едно отношение; бе смятал, че никоя жена не може да бъде толкова желана, колкото онази Марго, която помнеше. А както излезе, тя беше дори още по-привлекателна, отколкото я бе запомнил. Трудно му беше да се въздържа дори когато сипеше насреща му обидни думи. Когато излезе в коридора, за да тръгне обратно към балната зала, си напомни, че е в Париж не за да я ухажва, да се отдава на спомени с нея или да си разменят детински подигравки, колкото и голямо да бе изкушението. Единственото важно нещо беше конференцията и животът на хората, които се опитваха да изградят траен мир.



Преди да се отправи към следващата си среща, Маги се скри за момент в един тъмен страничен коридор, за да се овладее. Облегна се на стената, затвори очи и прекара през ума си всички ругатни, с които свободно си служеше на пет езика.

По дяволите Робин, който настояваше тя да говори с дук Кандовър, по дяволите Рафи Уитбърн и заради непроницаемата му студенина, и тази разтърсваща целувка, която доказваше, че Марго не е толкова мъртва, колкото си мислеше Маги. И най-вече, по дяволите самата тя, проклинаше се заради тихото, непреодолимо очакване, което бе усетила при мисълта, че ще го види отново.

Припомни си с гняв, че целувката не значеше нищо за него. През годините навярно се е целувал стотици пъти. Може би дори не стотици, а хиляди.

Затова умееше толкова добре да целува…

Тази мисъл отново събуди яростта й. Още малко, и щеше да започне да сипе словашки ругатни, преди да успее отново да се успокои и да продължи. Беше се запътила към друга стая за срещи, подобна почти като две капки вода на тази, от която току-що бе излязла. Влезе, без да чука, и намери Робин изтегнат на дивана с чаша вино в ръка, досущ като любовник, очакващ дамата на сърцето си. Което в края на краищата си беше почти чистата истина.

Той понечи да се надигне, но тя му махна да не става.

— Няма нужда да ставаш.

Свали краката му от дивана, за да седне до него, защото чувстваше нужда от познатото му успокояващо присъствие.

Докато той изучаваше изражението на лицето й, маската на празноглаво тъпоумие, която си бе наложил, отстъпи място на едно развеселено разбиране.

— Мога ли да запитам как се разви битката ти с дука?

Тя въздъхна.

— Двамата с него спечелихте. Ще стоя тук до края на мирната конференция, без значение колко ще трае.

Робин подсвирна учудено.

— Как успя да го постигне Кандовър? Ако е изнамерил някакъв чудотворен начин да те убеди, ще го питам какъв е.

Маги се изкиска и потупа ръката му.

— Не си прави труда, скъпи. Методът му е такъв, че никой друг не може да го използва. — Кратката й веселост бързо я напусна. — Бил е във Франция, когато баща ми и Уилис са били убити, и е пренесъл телата в Англия. През всичките тези дванадесет години са лежали погребани в имението на чичо ми.

Робин я погледна отблизо. Добре беше, че остава, но този нов факт подсказваше милиони интересни въпроси. Колко близко е било познанството на дука с Маги, имаше ли последици, които биха могли да повлияят на собствения му план? Оставяйки тези мисли за себе си, той запита:

— Възможно ли е да те е излъгал за това, за да те убеди да останеш тук?

Въпросът накара Маги да трепне; не беше й хрумнало да се усъмни в думите на Рафи. Тя дори не се замисли, преди да поклати отрицателно глава.

— Не, той е истински английски джентълмен, няма достатъчно въображение, за да лъже.

Робин се ухили с неотразима момчешка усмивка.

— Не съм ли те убедил, че всички англичани са джентълмени?

— Ти, Робин, си нещо уникално, единствен по рода си. Съвсем случайно си се родил англичанин.

Маги му отправи топла усмивка. Въпреки че с всички сили се стремеше да изтъква противното, Робин беше съвършен джентълмен, по-голям джентълмен, отколкото Рафи Уитбърн някога се бе проявявал.

През годините тя често се бе питала за миналото на Робин. Подозираше, че е незаконна издънка на благородно семейство, израснал и възпитан сред джентълмени, но завинаги отстранен от редиците на висшето общество. Това обясняваше нежеланието му да се върне в родната си страна. Тя обаче никога не бе търсила потвърждение на предположението си, а и Робин не й бе предоставял такава възможност. Макар че в много отношения си приличаха, не говореха за някои неща.

— Впрочем предложението ти да изкушавам дука с неустоимия чар на тялото си напълно пропадна — добави тя кисело. — И да бях красива колкото Елена Троянска, или грозна като мадам дьо Стал, все едно. Благородният ум на дука стои над глупости като съблазънта, когато става дума за интересите на негово британско величество.

В крайна сметка я бе целунал единствено за да установи самоличността й.

— Той просто има свръхчовешки нерви. Като те гледам в тази рокля, се изкушавам да заключа вратата и аз самият да те преборя с целувки.

Маги погледна настрани, очевидно нежелаейки да се захваща с онова, което се криеше под закачливия му тон.

— Преди да се върна в Англия, ще си поръчам цял куп рокли, които да ми стигат до брадичката. Скучно е мъжете все да говорят за гърдите ти, вместо за лицето ти.

Робин отново стана сериозен и продължи:

— Защо Кандовър е направил такова необикновено нещо: да върне тялото на баща ти в Англия? Сигурно е било много трудно.

— Предполагам.

Маги се колебаеше дали да разкаже на Робин своята история с дука. Реши се да каже част от истината и отвърна:

— Той и баща ми бяха приятели.

И преди Робин да настои за повече подробности, продължи:

— Сега можеш вече да научиш за спешната работа, с която ни натовари Кандовър.

Тя му предаде в общи линии какво бе казал Рафи за възможния заговор в парижките дипломатически среди. Накрая му даде и листа, който лорд Стратмор бе изпратил до нея, и двамата с Робин го прочетоха.

— Ако Стратмор е прав, това е дяволски сериозна работа — каза строго Робин. — Имало е и други заговори, но винаги от незначителни хора, далеч от центъра на властта. Този заговор изглежда различно.

— Знам — рече тя замислена. — Вече се сещам за няколко имена, които мога да имам предвид като душа на този заговор.

— И аз се сещам, и то за хора, които не можем да обвиним без непоклатими доказателства, дори ние самите да сме сигурни.

— След като и двамата се посъветваме с информаторите си, това може да намали списъка с възможните заподозрени.

— Или да го разшири. Можем само да се захванем за работа и да се надяваме на най-доброто. — Той пак погледна писмото. — Нарушаваш заповедите, според написаното тук не бива да държиш връзка с никого от делегацията с изключение на Касълрий и Уелингтън. Ами ако аз съм слабото звено на Стратмор?

— Глупости — възпротиви се тя. — Той има предвид редовните членове на делегацията, не тебе. Ти си работил със Стратмор повече от мене.

Робин стана и поклати глава с предизвикателно съжаление.

— Виждам, че уроците ми са отишли напразно. Колко пъти съм ти казвал да не вярваш на никого, дори на мене?

— Ако на тебе не мога да вярвам, на кого тогава?

Той я целуна леко по бузата.

— На себе си, разбира се. Аз ще изляза пръв. Да дойда ли утре вечер да поговорим какво сме открили?

Тя кимна и го видя как отново надява маската си на дипломат от по-нисш ранг. Всяка делегация бъкаше от млади чиновници, чиито родствени връзки бяха на по-голяма висота от умствените им способности, и Робин изглеждаше като един от тях, безполезен и прекалено красив, за да е умен. В действителност обаче умът му беше като сарацински меч, силно наточен и остър като бръснач. Той я беше учил как да събира и да анализира фактите, които евентуално имаха стойност, както и да прикрива собствените си следи и да избягва подозренията.

Но в едно отношение се заблуждава, помисли си тя, докато се приготвяше да се върне в балната зала. В момента изобщо не беше сигурна дали може да вярва на себе си. Вече не можеше да контролира изцяло живота си, а това никак не й харесваше.



Долу в залата балът се вихреше все така, както го бе оставил Рафи, с изобилие от костюми, парфюми и езици, борещи се за надмощие. Като не видя нищо, което да го накара да остане, той започна да си пробива път през хората, за да стигне до вратата.

Заради гъстата навалица сблъскването му с Оливър Нортууд беше повече от ненадейно. Рафи побърза да прикрие неприятната си изненада. По дяволите, само това му липсваше!

Другият обаче не споделяше чувствата му.

— Кандовър! — възкликна радостно Нортууд. — Чудесно е, че те виждам. Нямах представа, че си в Париж, но наистина, половината ни добро общество се е изсипало тук. Прекалено дълго стоя затворено в капана на нашия остров, нали знаеш.

Той се разсмя от все сърце на собственото си остроумие и му подаде ръка, която Рафи пое без особен ентусиазъм.

Нортууд беше набит рус мъж, среден на ръст, по-малкият син на лорд Нортууд и почти карикатура на добродушен селски благородник. През първата година, когато Рафи беше в града, докато най-добрите му приятели бяха все още в Оксфорд, той се движеше в едни и същи среди с Нортууд. Макар да не бяха близки, отношенията им бяха добри преди катастрофалния принос на Нортууд за края на годежа на Рафи. Рафи съзнаваше, че е неразумно да го обвинява за случилото се, но оттогава нататък правеше всичко възможно, за да го избягва.

За нещастие сега нямаше как да го избегне.

— Добър вечер, Нортууд — каза Рафи с цялото търпение, което можа да изстиска от себе си. — Отдавна ли си в Париж?

— В британската делегация съм, дойдох още през юли. Баща ми смяташе, че трябва да натрупам известен опит в дипломацията. — Нортууд поклати тъжно глава. — Иска да се установя и да вляза в Парламента, да бъда полезен, нали разбираш.

Парижките дипломатически кръгове бяха тесни, така че пътищата им често щяха да се кръстосват. Рафи реши да се покаже учтив.

— Жена ти тук ли е?

Не беше подготвен за грозния проблясък в очите на Нортууд, който се оглеждаше из залата.

— О, Синтия е тук. Общителна жена като нея няма да пропусне възможността да… завърже някои нови познанства.

Рафи последва погледа му и зърна Синтия Нортууд в дъното на балната зала, която разговаряше оживено с един мургав, красив британски пехотен майор. Дори от това разстояние Рафи виждаше колко погълнати са двамата един от друг, все едно са съвсем сами, а не сред тълпа от хора.

Разбирайки, че е по-добре да не коментира, Рафи погледна отново към Оливър Нортууд и реши да започне със събирането на информацията.

— Как вървят преговорите?

Оливър сви рамене.

— Трудно е да се каже. Касълрий си крие картите плътно до гърдите си, нали знаеш, а на нас, помощниците, ни позволява най-много да преписваме документи. Но съм сигурен, че си чул, че първият проблем, какво да правим с Наполеон, вече си има разрешение. Мислеха да го заточат в Шотландия, но решиха, че е прекалено близо до Европа.

— Света Елена няма да е достатъчно далече, за да намали опасността от недоразумения. Но не преставам да си мисля, че щеше да е много по-просто, ако маршал Блюхер беше успял да плени Наполеон и да го разстреля веднага, както се заканваше.

Нортууд се разсмя.

— Сигурно щеше да е така, но щом императорът се предаде на британците, се затруднихме в коя кошара да го тикнем.

— Нахалството на този човек е за завиждане, да не говорим за лукавството му — съгласи се Рафи. — След като каза, че британците били най-силните, най-надеждните и най-великодушните сред враговете му, нямаше начин принц-регентът да го хвърли на вълците, макар че по-голямата част от британския народ би гледала на драго сърце как Бони отива в ада.

— А вместо това той се оттегля на британски разноски на остров, за чийто климат се предполага, че е един от най-хубавите в света. Но ако беше останал на Елба, сега нямаше да бъда тук, в Париж. — Нортууд се изкикоти поверително. — Сигурно е вярно това, което разправят за парижанките, а, Кандовър?

Рафи му отправи един от най-студените си погледи.

— Току-що пристигам и не съм си съставил мнение по въпроса.

Без да се засегне от упрека, Нортууд погледна към страничната врата, тъкмо навреме, за да види Маги, която се връщаше на бала, със златистата си коса, грейнала над предизвикателната зелена рокля. От глава до пети като куртизанка от високо потекло. Нортууд я зяпна с отворена уста.

— Гледай, какво ще кажеш за онова русото парче! Сигурно е била горе с някой късметлия. Мислиш ли, че ще ми откаже, ако я помоля за рандеву?

След миг Рафи осъзна, че Нортууд говори за Маги. Никога не я бе смятал за руса, за него тази дума се свързваше с бледи анемични момиченца. Сияйната сметанено-златиста жизненост на Маги бе твърде ярка за подобно блудкаво описание. Когато разбра за кого говори Нортууд, Рафи почувства силно желание да използва юмруците си, за да изтрие самодоволната усмивка от лицето на събеседника си.

Затаи дъх, докато импулсът му се отмине и каза:

— Съмнявам се. Познавам тази дама и вкусът й е изключително изтънчен.

Скритата в думите обида изби по непроницаемата кожа на Нортууд.

— Разкажи ми за нея. — Той се намръщи, когато Маги се скри сред тълпа австрийски офицери. — Знаеш ли, изглежда ми позната, но не мога да си спомня… — Той щракна с пръсти. — Точно така! Напомня ми на една англичанка, която познавах. Маргарет, не, Марго, нещо такова.

Стомахът на Рафи се преобърна.

— Да не би да имаш предвид госпожица Маргарет Аштън?

— Да, точно нея. И ти я ухажваше, нали? Беше ли толкова добра, колкото изглеждаше?

Грубият смях не оставяше съмнение за естеството на отношенията, които Нортууд предполагаше, че Рафи е имал с Марго.

Рафи отново си пое дълбоко дъх. Нортууд винаги ли си е бил толкова вулгарен, или с годините е станал още по-лош? Той изрече ледено:

— Не знам. Почти не си спомням госпожица Аштън. Тя не почина ли около година след дебюта си? — Правеше се, че разглежда Маги. — Предполагам, че има някаква прилика помежду им, но жената, на която се възхищаваш, е унгарка, Магда, графиня Янош.

— Унгарка ли? Никога не съм имал унгарка. Ще ме представиш ли?

Осъзнавайки, че ако остане с Нортууд още десет секунди, ще му нанесе сериозни телесни повреди, Рафи каза:

— За съжаление имам неотложен ангажимент, но съм сигурен, че ще намериш други общи познати. Ако ме извиниш…

Тъкмо щеше да си тръгне, когато някой увисна на десния му лакът. С чувство на уморена неизбежност той сведе поглед към големите кафяви очи на Синтия Нортууд.

— Рафи! — възкликна тя. — Колко прекрасно е да те видя тук. Нали ще останеш малко в Париж?

Синтия беше привлекателна млада жена с тъмни къдрици, сърцевидно лице и израз на подвеждаща невинност. Беше хванала Рафи здраво и той не можеше да се изплъзне. Преди време бяха имали любовна връзка и се бяха разделили като приятели, затова не можеше да я отблъсне.

— Да, наел съм апартамент и възнамерявам да остана до края на есента, може би и по-дълго. — Той освободи внимателно ръката си. — Моля те, помисли за камериера ми. Той така пази палтата ми, че се чудя как ме оставя да ги обличам.

— Съжалявам — каза тя с извинителен тон. — Това е защото съм в Париж, нали знаеш. Хората тук са много по-излиятелни. Страхувам се, че е заразително.

Това ли е извинението ти? — запита заядливо съпругът й.

Рафи почувства напрежение в погледите, които си размениха. Съзнавайки, че непременно трябва да си тръгне, преди двамата да направят сцена, нещо, което ненавиждаше, той се сбогува възможно най-лаконично и изчезна сред тълпата. Този път внимаваше никой да не срещне погледа му.

Навън, в топлия нощен въздух, той изпусна една дълбока въздишка на облекчение. Понеже беше още рано, реши да освободи екипажа си и да се прибере в хотела пеша. Интересно му беше да види какво е сторил Наполеон на града. И най-вече, трябваше му време да подреди разбърканите си мисли.

Първо Марго — все още му беше трудно да мисли за нея като за Маги, — чието присъствие само по себе си внасяше смут и напомняше за неща, които беше най-добре да остави в забрава. И като че ли това не му стигаше, а и двамата Нортууд. Дяволът навярно бе решил да превърне тази вечер във фарс.

Трудно му беше обаче да се забавлява с фарс, който го караше да се чувства, сякаш са го ритнали в стомаха. Докато вървеше, без да вижда, към Тюйлери, събитията се връщаха в главата му с такава яснота, сякаш бяха станали вчера, а не преди тринадесет години.

Бе обичал Марго Аштън с безкритично обожание, благоговение и благодарност, че тази девойка, която можеше да избира сред най-елитните мъже в Лондон, се бе спряла на него. Пред хората се държаха дискретно, тъй като още не бяха обявили годежа си, но той прекарваше с нея всяка минута, която можеше да отдели. Тя изглеждаше толкова щастлива с него, колкото и той беше с нея.

Тогава дойде онова съдбоносно ергенско събиране през юни. Помнеше имената на всички млади мъже, които присъстваха там тогава, можеше да си припомни с безмилостна точност как Оливър Нортууд в пристъп на пиянска откровеност разказваше как е освободил една девойка от нежеланата й девственост в градината по време на някакъв бал преди няколко дни. Рафи почти не му бе обърнал внимание до мига, в който Нортууд подхвърли името на девойката — Марго Аштън.

Повечето млади мъже ухажваха Марго и след миг на смаяно мълчание един от тях смъмри Нортууд с думите, че не подобава на джентълмен да говори така за една млада дама. Но ударът вече бе нанесен.

Никой от присъстващите там не знаеше за годежа, затова не казаха нищо, когато Рафи се извини и си тръгна след няколко минути. Зеленикавият оттенък на лицето му бе приписан на повечкото кларе, което бе изпил, и забравиха за него почти веднага, щом напусна стаята.

Навън Рафи стигна едва до следващата пресечка, падна на колене и започна да повръща. Усещайки как всеки момент може да си повърне и червата, той мислеше за тялото на Марго под оня пияница, как го целува с пухкавите си устни, как разтваря дългите си крака…

Видението изгаряше мозъка му с отвратителната си яснота. Нямаше представа колко време беше минало, когато някой го запита: „Добре ли си, приятел? Да ти повикам файтон?“ Добрякът му помогна да се изправи, но Рафи отказа друга помощ и тръгна слепешком по улицата, сякаш можеше да избяга от въображението си.

Прекара остатъка от нощта, бродейки по улиците на Лондон, без цел и без посока. На няколко пъти прикрити в тъмното джебчии оглеждаха богатите му дрехи, съпоставяха ги с израза на лицето му и решаваха да го оставят да си върви невредим. Младият джентълмен сигурно си струваше да бъде опипан, но студените му сиви очи вещаеха зла съдба на всеки глупав крадец, който се опиташе да го опипа.

Рано на следващата сутрин краката му го отведоха до дома на Марго точно преди тя да отиде на сутрешна езда. Не бяха планирали да се срещнат, но той отиде без предизвестие.

Беше го посрещнала възторжено независимо от омачканото му вечерно облекло. Воал с цвят на изумруд се развяваше над житено-златистата й коса, когато изтича през салона, за да го целуне за добре дошъл, променливите й очи изглеждаха зелени в ранната сутрин, усмихнатото й лице грееше жизнерадостно.

Рафи се бе дръпнал рязко назад, неспособен да понесе целувката й. След това й разказа какво е научил, изсипвайки обвинения върху златокосата й глава. Познаваше страстната й натура и само идеалистичното му желание да я отведе девствена в брачното легло го бе удържало да вземе това, което тя така небрежно бе отдала на друг.

Колко други е имало? Тя беше много ухажвана; да не би само той да е бил глупакът, който е пропуснал да опита от прелестната й плът? Беше ли приела предложението му само защото е наследник на дук? На тези сутрешни конни разходки той би могъл да язди нея вместо жребеца си — само ако беше имал смелостта да си го поиска.

Марго не се и опита да отрича. Ако само се бе постарала да се защити, той щеше да се хване за това с жадна благодарност. Ако се бе разплакала и ако го беше замолила за прошка, той щеше да й прости, дори да знаеше, че вече никога не ще й повярва.

Щеше да се откаже от най-голямата си гордост в живота, ако тя му бе дала и най-малкото основание да го направи.

Тя просто го бе изслушала, а сметановата й кожа бе станала мъртвешки бледа. Дори не попита за името на мъжа, който бе извадил наяве развратността й — може би мъжете бяха толкова много, че това нямаше значение. Вместо това тя каза само, че е чудесно, че те двамата са открили истинските си природи, преди да е станало твърде късно.

Реакцията й беше като погребален звън, защото Рафи не можеше да потисне отчаяната си надежда, че всичко това не е вярно. В този миг нещо се пропука в него и умря.

Макар че не бяха официално сгодени, той й бе дал наследствения пръстен на Уитбърн, който тя носеше на верижка на шията си. Когато каза тези думи, тя го бе издърпала от гърдите си, скъсвайки нетърпеливо верижката. После бе хвърлила пръстена в краката на Рафи така яростно, че големият опал се бе напукал.

Като подхвърли, че не иска да кара коня си да чака повече вън на студа, тя бе излязла с високо вдигната глава без следа от емоции. Повече не я видя. След броени дни тя и баща й, възползвайки се от току-що подписания Амиенски мир, бяха заминали за континента.

Докато месеците минаваха, яростта на Рафи и чувството, че е предаден, отстъпваха пред копнежа му по Марго. Улавяше се, че чака с надежда и болка завръщането на двамата Аштън в Англия. След почти година агонизиращо очакване бе отишъл във Франция, решен да я намери отново. Ако бе успял, щеше да я помоли да се омъжи за него.

Тогава в Париж научи, че вече е твърде късно. Единственото, което можеше да направи, за да се извини, бе да върне нейното тяло и това на баща й в Англия.

И докато времето минаваше, Рафи се убеждаваше, че е било цяло щастие тя да умре, преди той да се унизи пред нея. Мисълта, да се ожени за жена, пред която е бил така безпомощен, не беше никак приятна.

Светските сезони и красавици се сменяха едни след други и малцина си спомняха блестящата Марго Аштън, която за толкова кратко бе сияла като неоспорима звезда. Рафи се бе научил да търси удоволствията си при опитните и благосклонни омъжени жени от неговата класа, като завързваше неангажиращи връзки и ги разтрогваше с лекота. Не му се занимаваше да освобождава райските птички от любовното гнездо, когато не искаха да го правят; не виждаше защо мъжът трябва да плаща за любовница, когато има толкова много доброволки, готови само срещу няколко комплимента и евентуално някоя дрънкулка.

Особено му бе харесало да слага рога на Оливър Нортууд. Синтия Браун беше приятна, щастлива девойка, дъщеря на преуспяващ селски благородник. Смятаха, че по-младият син на някой лорд ще е идеална партия за нея. Оливър й се бе сторил привлекателен с безцеремонността си и с русата си коса и тя не бе разбрала за какъв човек се омъжва.

След като разбра за склонността на мъжа си да играе хазарт, да се напива и да скита с леки жени, тя огорчена реши да играе същата игра. Макар да не беше прелюбодейка по природа, започна да си намира любовници. Наистина това бе трагично; с един любящ съпруг тя щеше да бъде предана съпруга и майка. Но вместо това се отдаваше на всеки мъж, който я поискаше.

Рафи се отзова с голямо удоволствие. Не само че Синтия беше привлекателна, но и връзката с нея задоволяваше недостойното желание за отмъщение. Макар че Нортууд не разбра как недискретността му бе разтърсила живота на Рафи, все пак той намираше известно удовлетворение в това, да си го върне, като прелъсти жената на Нортууд.

Връзката им не трая дълго, защото отчаянието на Синтия бе накарало Рафи да се почувства неудобно. Беше се освободил леко от нея благодарение на голямата си опитност. В следващите години бе срещал Синтия в обществото и с радост виждаше как тя си възвръща равновесието и не пада по-ниско.

Наскоро бе чул слухове, които я свързваха с някакъв военен, може би майора, с когото говореше на бала. Рафи се питаше дали наистина го обича, или само го използва като поредното оръжие във войната срещу мъжа си.

Тактиката й като че ли даваше резултат. Оливър Нортууд явно беше мъж, който тича подир всяка фуста, но изпада в ярост, когато жена му си позволява същата свобода, за да се забавлява. В края на краищата единият от двамата щеше да убие другия.

Докато се качваше по стълбите в хотела си, Рафи се закле, че няма да се навира в кръстосания им огън. Париж обещаваше да бъде достатъчно неприятен и без това.

Загрузка...