Панчатантра (Древноиндийското петокнижие)

Предговор от преводача

Глупави били синовете на цар Амарашакти.

„Много скъпоценни камъни от диадемите на най-славни царе покривали с блясък нозете му и несравними достойнства достигнал той във всички изкуства.“ Но нито славата, нито „царството, спасено от враговете“, радвали сърцето му. А по това време глупостта била най-големият извор на човешка мъка. Тогава министрите го посъветвали: „Тук има един брахман Вишнушарман, когото славят като несравним познавач на много науки. Навярно бързо ще пробуди разума им.“ Опечаленият цар се съгласил. Скоро след това мъдрецът Вишнушарман съчинил пет книги: „Разединение на приятели“, „Печелене на приятели“, „За гарваните и кукумявките“, „Загуба на придобитото“ и „Безразсъдни постъпки“ — и дал да ги прочетат царските синове. Като се запознали с тях, глупците поумнели.

Такава е легендата за написването на „Панчатантра“, една от знаменитите книги на древноиндийската литература. На нея й било съдено да бъде след Библията най-разпространената книга в света! Повече от 200 превода на над 60 езика от IV век до наши дни съществуват по земята и много трудно може да се намери друго произведение, което да съперничи на този литературен паметник, вградил в себе си бисерите на много народи и творци. Но докато превеждането на Светото писание в повечето случаи е било организирано, превеждането на древноиндийското „Петокнижие“ винаги е било освободено от канона и без да бъде от никого препоръчвано и славославено, се четяло с еднаква радост от всички — вярващи и невярващи, будисти и християни, мюсюлмани и евреи. Никоя религия не е по-силна от гениалната литература. Малко са книгите в световната съкровищница с такава странна съдба.

Замислена като учебник от наставления и мъдрости за управници, „Панчатантра“ бързо преминала границите на своето първоначално предназначение. Всяка от петте книги носи основна идея, съответствуваща на заглавието. Тя би звучала дидактически или като пряк съвет, ако не беше изящното композиционно и художествено майсторство на безименния творец. Защото, колкото и красива да е легендата, тя и до днес не е доказана. Само с няколко стиха във вид на притча или афоризъм се поднася един от законите на Ману. Разказът от стих преминава в проза с развита фабула. Следват вълшебни приказки и битови новели. Понякога потокът на действието така се усложнява, „разказ в разказ“ позволява на героите най-добре да се разкрият. И всичко завършва с едно афористично двустишие, което наред с поуката вплита в себе си и намека за съдържанието на следващия разказ.

„Смесването на хора и животни — по думите на съветския индолог В. В. Иванов, — предания и битови разкази, повести за вълшебници и политически наставления създават неподражаема прелест на «Панчатантра».

На тази пъстрота на съдържанието на книгата сякаш най-добре отговаря нейната сложна и свободна композиция с редуване на основни разкази и вмъкнати епизоди, диалози и монолози на действуващите лица, авторски текст, стихотворни разсъждения и прозаически периоди… Редуването на стихове и проза в «Панчатантра» е свързано със сложния композиционен строеж на цялото произведение и със съчетаването на преки наставления и алегории. Стихотворенията, в които се формулират правилата на житейските мъдрости, служат заедно с това като повод за влагане в тъкънта на повествованието нови и нови вмъкнати епизоди, илюстриращи тези правила. Стихотворните фрагменти прикрепват вмъкнатите новели към основната нишка на произведението.“

Счита се, че „Панчатантра“ е написана през IV век от н.е. но зараждането на отделни нейни стихове и разкази се отнася към много по-ранно време. Става въпрос за повечето от басните за животните, които идват навярно от културното наследство на доарийското население, населявало бреговете на река Инд около три хиляди години преди новата ера. Неговата писменост още не е разчетена, но по скални рисунки и предмети са открити животни, много близки с описваните в по-късната древноиндийска литература. Тези басни преминават в будистките джатаки — нравоучителни разкази, във ведическите ригведи и в другото крупно произведение на древноиндийския епос „Махабхарата“. С една дума, времето за създаване на „Панчатантра“ е цяла епоха, събрала заедно най-хубавите сентенции от ведическата литература до „Махабхарата“, законите на Ману, будистките и джайнистките текстове. Това е епохата на Гуптите (около 350 — 450 г.) или наречена още „Златният век“, когато древноиндийската култура достига високи върхове. Разцъвтяването на литературата не е изолиран факт. През това време има голям подем на занаятчийството и търговията. Произведенията на индийските майстори тръгват по пътищата на Предна и Централна Азия, прехвърлят Хималаите към Китай. Индийските кораби се насочват към трите хиляди острова на Индонезия. И в този икономически разцвет населението рязко се разслоявало на производители и търговци, на управници и отшелници, на богослужители и царе, както забелязва тогава китайският пътешественик и будист Фа Сян.

Търговците търгували, занаятчиите произвеждали, царете налагали данъци и мита за превозваните стоки, а бедните мечтаели за пари, за пътешествия в други страни, където вярвали, че ще намерят по-добър живот.

Може би и затова повечето от героите в „Панчатантра“ са обхванати от непресъхваща жажда да спечелят средства, впускат се във всевъзможни приключения, водени от „безразсъдни постъпки“.

Много от сюжетите на „Панчатантра“ хиляда години по-късно се пренасят в западноевропейската литература. Предполага се че „Панчатантра“ е написана в Кашмир. Но както за мястото и времето на създаването, така и за автора не може да се каже нищо повече, защото никъде досега не е открит първоначалния текст на книгата. Всички предположения произхождат от по-късни варианти, всеки от които се различава много от първоизточника. Една от добре запазените версии е кашмирската, написана около V век. Има и втори кашмирски вариант, но и двете версии са далеч от оригинала.

Една древна редакция на „Панчатантра“ е южноиндийската. От нея има много преписи, един от които (незапазен, до днес) е дал основата вероятно на широко разпространения сборник „Хитопадеша“, преведен и извън пределите на Индия. През XI век неизвестен джайнистки монах прави свободна преработка на „Панчатантра“. Той, както изглежда, е разбирал от държавните работи, тъй като към науката за разумното поведение е прибавил и много нови епизоди от науката за ръководене на държавните работи. С ясен и прост стил монахът написва отново прозаическия текст. Последният, заедно с кашмирската версия, служи за втора джайнистка преработка. По нея е направено и това българско издание. Не е анонимен авторът на втората джайнистка версия. Това е монахът Пурнабхадра, който на 17 януари 1199 година завършил своя многогодишен труд, започнат по заповед на министъра Шри-Сома. От всички версии на „Панчатантра“, достигнали до него, той взел най-хубавата, като в повечето случаи, отнасяйки се критически в своя сравнителен метод, се връщал към стила и композицията на оригинала, доколкото го е откривал под перото на многото анонимни автори.

И започнала „Панчатантра“ своето необикновено пътуване по света. Скоро двете джайнистки версии били преведени на почти всички говорими езици по индийските народи. Един от вариантите станал широко известен, в Югоизточна Азия — Сиам, Индокитай и Индонезия. Друг вариант влязъл в монголската литература. Най-дълъг път обаче изминала версията, която тръгнала на запад. Легендарният персийски управник Хосрой Ануширван, щом чул, че в Индия съществува книга, полезна за царете и учебник за всички глупци, заповядал на своя придворен лекар да я преведе. Не е запазен за съжаление преводът на лекаря, но такъв е съществувал, тъй като чрез неговата книга на пехлевийски език (средноперсийски), наречена „Калила и Димна“, се прави превод на сирийски около 570 г. Абдаллах Ибн ал-Мукаффа, роден в Персия, но мюсюлманин по вяра, превел „Калила и Димна“ на арабски език. Изкусен писател, неговият авторизиран превод направил такова голямо впечатление, че скоро се появили нови арабски варианти, някои от които в стихотворна форма. С нищо не помогнал този успех на Абдаллах Ибн ал-Мукаффа. Той завършил трагично своя живот, наказан от халифа, макар че чрез неговия превод „Панчатантра“ прониква в Европа и векове оказва въздействие върху художественото й мислене. На гръцки език „Калила и Димна“ се явява в края на XI век, преведена от Симеон Сиф. Погрешно превеждайки собствените имена, той я прекръства на „Стефанит и Ихнилат“. В славянските езици „Панчатантра“ идва чрез гръцкия превод. През XIII век „Калила и Димна“ едновременно се превежда на староиспански и древноеврейски. От древноеврейски се прави превод на латински. От латински следват немски превод, втори испански, италиански и чешки. През XVI век се превежда на турски език под название „Хумайюннаме“ — „Царствена книга“, от турски — на френски език. И когато един от десетките преводи се превежда в Индия, индийците били възхитени от това чудесно и непознато за тях произведение. Няма друга книга в света, която да е оказала такова силно влияние върху художественото творчество на хората, започвайки от анонимните народни майстори до отделните автори. Повечето от сюжетите на „Панчатантра“ влизат във фолклора на всички народи, очевидно е влиянието върху „Декамерон“ на Бокачо, върху басните на Лафонтен и Крилов. Л. Н. Толстой включва отделни басни от „Панчатантра“ в своята „Азбука за деца“. Следи от „Панчатантра“ има и в нашето народно творчество, преди всичко в приказките. Тези „странствуващи“ сюжети, идващи от „Панчатантра“, като великолепен сборник на един по-ранен епос, говорят още един път за „миграция“ на културата между народите от голямата група на индоевропейските езици. Ако арабският превод на „Панчатантра“ оказва силно влияние върху художествения живот на Европа, откритието на индийския оригинал, много по-късно, обогатява в повечето случаи науката. Той е написан на санскритски език, владян по това време от брахманите. Този език е запазил много от граматическите особености на разговорните средноиндийски езици.

Но за какво са много думи — често се повтаря по страниците на „Панчатантра“. Преди години, когато превеждах стиховете на Омар Хайям и Хафез, попадах на следи от древно индийската литература и най-вече от удивителното „Петокнижие“. Тогава започнах да го чета, доколкото ме интересуваше отделен стих, бог или философска сентенция — и много скоро ме погълна атмосферата на необикновените басни и приказни мотиви, преплетени с реалистични и баладични новели. Жанрът изчезваше като форма и през неговите граници възникваше особен строй на повествованието, непознато поне за мен, когато в едно действие участвуват заедно хора, митологични същества и животни, надарени с всички черти на човешкия характер. Светът около мен се насели с брахмани и крадци, царе и сводници, тъкачи, бръснари, слуги и чакали, царски дъщери и развратници, управници и вълци, вълшебници, зли духове, змии, лъвове и магарета — с този необичаен свят от действуващи лица и герои по страниците на книгата.

Тогава живеех в Москва, и колкото по навлизах в книгата, все повече имах нужда от чудесното санскритско тълкуване на А. Я. Сиркин, без чиято помощ авторът на този превод нямаше да се осмели да накара чудните древноиндийски герои да заговорят на български.

Трябваше ми и умението на покойната А. Адалис, нейният дългогодишен опит от преводите й на източни стихове. Нещата така се изменяха, че започнах заедно със съветници и кукумявки, с управници и чакали да въздавам правосъдие на отшелници и крадци, да възненавиждам предателството, да славославя дружбата. Защото:

И още:

А също така:

В „Панчатантра“ стиховете играят особена роля. Ако обикновено повествованието се води в проза, стиховете идват да понесат поуката, мъдростта, философския резултат от житейския опит.

Кротко и с дълбок подтекст носят в себе си нравоучението, разкриват мъдростта и глупостта, определят богатството и бедността.

Клеймят, хвалят, определят доброто и злото — само малка част от тях имат разказвателен характер.

Това са бисери от огърлицата на мъдростта, събирани векове, включили в себе си всички науки и вери.

Много от характера на нашето поведение идва направо от тях:

При това:

Има голяма истина в следващия стих:

И още:

Освен това:

Следват стихове, взети свободно от книгата, които крият определена философска връзка с текста, но и като поетическа сентенция имат напълно завършен смисъл:

Богата е древноиндийската литература на произведения за общественото и нравственото поведение на хората, за любовта. Сред морето от легенди, приказки, епически поеми, религиозни трактати, химни, притчи, морализаторски закони особено място заема жанрът шастра, който на български означава „съвет“. Още преди да се появи „Панчатантра“, тези „съвети“ обхващали различни области на човешките знания — граматика, право, военно дело, медицина, астрономия, теология, философия. Известни били „Дхармашастра“ — „дхарма“ — закони за нравствеността или общо — „Съвет по законите на нравствеността“. Тази книга се приписва на легендарния законоучител на древността Ману. Друг такъв сборник — „Артхашастра“ от „артха“ — житейска полза — учи държавниците как да добият полза в държавните работи. Подобен сборник е бил „Нитишастра“ — „нити“ — поведение, което е наука за житейската мъдрост. Появата на „Панчатантра“ — от „панча“ — пет и „тантра“ — основно положение, а по-късно — раздел, излагащ едно от основните положения — е била предизвикана от необходимостта да се обединят в една книга петте основни положения на науката за правилното поведение житейската и държавната мъдрост, която да даде ум не само на глупавите царски синове, а да служи за възпитание на всички поколения. „Панчатантра“ може да се преведе още и като „пет наставнически книги“, но това съвсем не означава, че книгата се състои от празно морализаторство. Никакви канони на морала не сковават автора на това голямо произведение, когато със силата на художественото слово съветва управници, брахмани и монаси. Авторът винаги се придържа не толкова към законите на „дхарма“, а се ръководи преди всичко от непосредствената изгода, печалба и полза. Затова в някои от разказите не винаги умът е висшият съдник при разрешаването на конфликта. Добрите постъпки и лошите се разглеждат откъм страната на практическите им резултати. Приятелството се доказва в беда. Пред нас се изправя един цял свят — обикновен и безсмъртен, — еднакъв във всекидневните си грижи и противоречив в стремежите си. И ако човек поне в един разказ или стих види себе си като в огледало; ще разбере защо са поумнели царските синове.

В основата на българския превод на „Панчатантра“, с незначителни съкращения, лежи джайнистката версия на монаха Пурнабхадра от 1199 година, считана от специалистите за една от най-пълните и точни книги на произведението, критическо издание на И. Хертел (The Panchatantra. Text of Purnadhabra, eb. i. Hertel. Naruard Oriental Sries, vol. 11–12, Camdribqe, Mass, 1908 — 1912).

Доколкото санскритският език има друг метрически строй на поетическото слово — с редуване на къса и дълга гласна и особен ред на думите в изречението, при това, някои от които дълги цяла страница — взети са под внимание и изданието от серията „Литературние памятники“ на Академията на науките на СССР, Москва 1958 г., съкратеният вариант на „Госсударственное издательство художественой литератури“, Москва 1962 г. и словенското издание на Mjabinska kniqa — 1959, Ljubljana.

В своята практическа работа се стремях да постигна художествен еквивалент на оригинала, а не да правя научен подстрочник, като много от неясните места и обяснения възприех по тълкуването на известните изтоковеди и индолози И. Хертел, Ф. Еджертон, Р. О. Шор, А. А. Потебня, Б. Я. Владимирцев, С. Ф. Олденбург и др. Някои имена на животни и растения, които съответствуват на наши такива, преведох условно, на останалите запазих названията от оригинала. Що се отнася за поетическите форми и размери в санскритския език, те са двадесет и четири — за българския ямб, хорей, амфибрахий, дактил и анапест, заедно с александрийския стих и гръцкия хекзаметър се оказа непривично да предадат богатата звукова синонимика на оригинала: непрекъснат звукопис, логически и поетически цезури, игра на думи и тонове, асонанси, алитерации. Колкото и да съм се придържал поне формално, а понякога и звуково да бъдат близки до оригинала, основният ми стремеж е бил да предам смисловото богатство на стиховете, афористичния им заряд, дълбокия им философски подтекст. Ако съм постигнал нещо от това, тогава ненапразно се е трудил, къде-къде повече от мен, мъдрецът Вишнушарман.

Йордан Милев