Панчатантра (Древноиндийското петокнижие)

Ето първия и стих:

Доброто който от ръцете си изпусне поласкан, като делфина от маймуната ще бъде изигран.

Царските синове попитали: „Как?“ Вишнушарман разказал:

Растяло край морето голямо дърво джамбу, отрупано винаги с плодове. На него живеела маймуната Рактамукха. И веднъж делфинът Викараламукха се измъкнал от водата и легнал под това дърво на края на брега, покрит със ситен пясък. Тогава Рактамукха казала: „Ти си мой гост и аз ще те нагостя с плодовете на джамбуто, сладки като нектар. Опитай ги. Нали е казано:

Който своя морен гост приюти с душа открита и не го смути с въпрос — висша радост ще изпита.

И освен това:

Гостът щом усети скръб, върнат, със очи смутени,

боговете разгневени в миг ще ти обърнат гръб.“

Като казала това, тя му дала от плодовете. А онзи, щом ги изял и се насладил достатъчно от приятния разговор с маймуната, се отправил към дома си. И така маймуната и делфинът заживели щастливо, прекарвайки времето под сянката на дървото в постоянни почтени беседи за различни неща. А плодовете от дървото, които оставали неизядени, делфинът занасял в къщи и ги давал на жена си. И ето че веднъж жена му го попитала: „Откъде намираш тези плодове, подобни на нектар?“ Делфинът отговорил: „Скъпа! Аз имам една добра приятелка — маймуната Рактамукха. Тя ми дава тези плодове като на приятел.“ Тогава жена му казала: „Който се храни постоянно с такива нектарни плодове, навярно и сърцето му трябва да бъде като нектар. Затова, ако ти е скъпа съпругата, донеси ми сърцето на маймуната — ще го изям и като се отърва от старостта и от другите беди, ще се наслаждавам с теб.“ Той казал: „Скъпа! Първо, тази маймуна е наша сестра. Второ, тя ни дава плодове. Затова не трябва да я убиваме. Откажи се от това неизпълнимо желание.“

Жената казала: „Ти никога досега не си ми противоречил. Навярно тази маймуна… И от любов към нея прекарвате заедно по цял ден и сега не искаш да изпълниш желанието ми. Може би затова, когато се съединяваш с мен през нощта, винаги изпускаш въздишки, горещи като пламтящ огън, и ми изглеждаш посърнал, когато ме притискаш в обятията си и ме целуваш. Несъмнено сърцето ти е завладяно от друга жена.“ Тогава много обезпокоен, делфинът казал на жена си:

„Пред твоите нозе се сведох,

сърце на роб у мен трепти, като живота си те любя.

Защо си недоволна ти?“

А тя, като чула тези думи, му отговорила, заливайки се със сълзи:

„От друга ти си съблазнен изкусно и твоето сърце единствено тя взе. В гърдите ти за мен е вече пусто. Защо лежиш, лъжецо, в моите нозе?

Освен това, ако ти не обичаш тази маймуна, защо не искаш да я убиеш, въпреки че така те моля за това? Ако тя е мъж, що за дружба имаш с него? Но за какво са много думи? Ако аз не изям сърцето на маймуната, ще престана да приемам храна и ще загина по твоя вина.“

А той, като чул думите й, обхванат от неспокойни мисли, казал: „Уви! Нали добре е казано:

Цимент, глупак, жена и рак, пияница, индиго, риба — прилепнат ли се — няма как да се спасиш от тях навеки.

Какво да правя? Как да извърша това убийство?“ Размишлявайки така, той отишел при маймуната. А тя, като видяла, че делфинът идва късно и е много обезпокоен, казала разтревожена: „О, приятелю! Защо закъсня така много днес? Защо не си радостен и не кажеш някои хубави мисли?“ Онзи отговорил:

„Приятелко, днес жената на твоя брат ми каза със строг глас: «О, неблагодарни! Не показвай пред мен лицето си. Всеки ден прекарваш с приятелката си, а сам не й даваш дори да погледне вратата на твоя дом. Затова за теб няма избавление. Нали е казано:

Лъжец, пияница, убиец,

клетвопрестъпник и евнух греха си може да изкупи,

а непризнателният — не.

Ето защо в знак на благодарност доведи я в къщи.

Иначе ще се срещнем с теб на онзи свят.» Като я изслушах, дойдох при теб. Затова мина толкова време, докато се карахме с нея заради теб. Ела в моя дом! Жената на твоя брат е приготвила почетно място за госта, облякла е подходяща за този случай дреха, скъпоценности, рубини и други украшения, накичила е вратата с почетни венци и те чака с нетърпение.“ Маймуната казала: „О, приятелю. Хубаво е казала съпругата на моя брат. Нали:

Шест признака за дружба има:

да вземаш, след това да даваш, да се разкриваш и да питаш,

да вкусваш и да угощаваш.

Но аз съм горски жител, а твоят дом е във водата. Как мога да отида там? Затова доведи тук съпругата на моя брат, а аз ще й се поклоня и ще изслушам нейните любезни думи.“ Делфинът отговорил: „Приятелко! Нашият дом е на края на морето край прекрасния бряг. Ти можеш лесно да се качиш на гърба ми и да тръгнеш без страх.“ А маймуната, като чула това, казала с радост: „Скъпи! Щом като е така, побързай. Защо да се бавим? Ето, аз съм вече върху твоя гръб.“

И когато те се отправили на път, маймуната, като видяла, че делфинът плува в бездънното море, казала с уплашено сърце: „Братко! Плувай по-бавно. Морските вълни мокрят тялото ми.“

Щом чул думите на маймуната, делфинът помислил: „Ако тя престане да се държи за гърба ми, няма да преплува и педя в дълбокото море. И така, щом като е в моята власт, ще й разкрия намерението си — нека си спомни за бога-пазител.“ И той казал: „Приятелко! Като породих в теб доверие, аз те понесох насам, за да те убия по заповед на жена ми. Спомни си за бога-пазител.“ Маймуната казала: „Братко! С какво съм се провинила пред нея или пред теб, та сте намислили да ме погубвате?“ Делфинът отговорил:

„О, тя жадува да изяде твоето сърце, станало толкова сладко от плодовете, пълни с нектарен сок. Затова постъпих така.“ Тогава маймуната, като запазила присъствие на духа, казала: „Скъпи! Щом като е така, защо ти още на брега не ме помоли да взема със себе си толкова сладкото сърце — нали то лежи в корубата на дървото джамбу. Напразно ме доведе дотук, щом като не е с мен сладкото сърце, а вместо него е пустота!“ След тези думи делфинът казал с радост: „Приятелко! Ако е така, дай ми това сърце, та моята глупава жена да го изяде и да престане да пости. Аз ще те отведа до дървото джамбу.“ ,

Щом казал така, той се обърнал и доплувал до дървото. А маймуната, шепнейки стотици молитви на различни божества, стигнала някак до морския бряг, с големи големи скокове се покатерила на дървото и помислила: „Да! Спасен е животът ми. Днес все едно, че съм се родила за втори път.“ Тогава делфинът казал: „О, приятелко! Дай ми сърцето си, та жената на твоя брат да го изяде и да престане да пости.“ Смеейки се и ругаейки го, маймуната казала: „Тфу, глупак! Предател! Мигар някой има второ сърце? Отивай в жилището си и не идвай повече под дървото джамбу. Нали е казано:

С подлец дружиш ли — ще загинеш

и няма повече живот, тъй както мулето умряло

от тежестта на своя плод.“

Когато чул това, делфинът засрамено помислил „Уви! Защо, аз, глупакът, й открих намеренията си? Но ако тя отново се вслуша в думите ми, ще успея още веднъж да спечеля доверието й.“ Като помислил така, той казал: „Приятелко! На нея не й трябва никакво сърце. Аз казах това на шега, за да разбера какви мисли лежат в сърцето ти. Ела като гост в нашия дом. Съпругата на твоя брат те чака с нетърпение.“ Маймуната отговорила: „О, негодник! Махай се сега оттук. Никъде няма да отида. Нали:

Какви ли грехове не прави гладния? Безжалостни сме всички във бедата. Кажи на Приядаршана, че в кладенеца не ще се върне вече Гангадата.“

Делфинът попитал: „Как?“ Тя разказала:

ПЪРВИ РАЗКАЗ

"Живял в един кладенец царят на жабите Гангадата. Веднъж, когато родствениците му започнали да го притесняват, той се измъкнал от кладенеца с кофата, закачена на вретеното. Тогава помислил: „Как да отмъстя на тези роднини?“ И както си мислел така, той видял злата змия Приядаршана, която се вмъкнала в дупката. Гангадата отново помислил: ."Ако заведа тази зла змия там, в кладенеца, ще погубя всички роднини. Нали е казано:

Със помощта на врагове громете враговете. Така уболия ви трън с друг трън вадете."

Щом размислил така, той се приближил до входа на дупката и викнал: „Ела тук, Приядаршана, ела!“ Змията го чула и Си казала: „Този, който ме вика, не е от моя род. Този глас не е змийски. А в света на смъртните аз не общувам с никой друг. Затова ще остана тук и ще разбера какъв е той. Нали е казано:

Не се сдружавай с този, който

за теб съвсем е непознат по род и сила. Тъй е казал

Брихаспати на тоя свят.

Какво ще стане, ако е някакъв магьосник или познавач на вълшебни корени, който иска да ме извика и да ме окове? А може би някакъв човек вика някого за съюзник против враговете си?“ И тя попитала:

„Кой си ти?“ Царят отговорил: „Аз съм господарят на жабите Гангадата и дойдох при теб, за да се сдружим.“ Като чула това, змията казала: „О! Това не може да бъде — тревата да се сдружи с огъня. Нали е казано:

Ако е съдено да паднеш

убит от своя смъртен враг — дори от неговата сянка

в съня си ще трепереш пак!“

Гангадата възкликнал: „Да! Това е вярно. По природа ти си наш враг. Но аз дойдох при теб, защото ме притесняват. Нали е казано:

Когато всичко в теб загива

и си отива твоят ден, от своя враг да чакаш може

спасението изумен.“

Змията попитала: „Кой те притеснява?“ Гангадата отговорил: „Роднините!“ Змията попитала:

„Къде е твоето жилище, в езеро, кладенец, вир, басейн?“ Той отговорил: „Моето жилище е в кладенец.“ Змията казала: „Тогава аз не мога да вляза там. Дори и да се промъкна, няма да остане място, където да убивам твоите роднини. Затова върви си! Нали е казано:

Туй трябва да ядем, което

в стомаха ще се побере, ще ни изпълни с нови сили

и ще се смели най-добре.“

Гангадата казал: „Да вървим! Аз ще направя така, че ти лесно да влезеш там. На края на водата в стената на кладенеца има просторна вдлъбнатина. Вмъкни се там и шегувайки се, ще можеш да ловиш моите родственици.“ След тези думи змията помислила:

„Аз съм стара и трудно мога да уловя дори една мишка, и то не винаги. Нали хубаво се казва:

Щом твоят ден се приближава към края и се видиш сам, за своята храна най-първо се погрижи без страх и срам.“

Като размислила така, змията му казала: „О, Гангадата! Щом е така, води ме към онова място.“ Гангадата се съгласил: „О, Приядаршана! Аз бързо ще те заведа там и ще ти покажа това място. Но ти трябва да щадиш моите слуги. Ще ядеш само тези, които аз ти кажа.“ Змията отговорила: „Скъпи! Отсега ти си мой приятел. Затова не се страхувай. Каквото поискаш, това ще направя.“ С тези думи тя изпълзяла от дупката, прегърнала Гангадата и тръгнала заедно с него. И когато стигнали до кладенеца, змията с помощта на кофата и вретеното заедно с Гангадата се спуснала до неговото жилище. Тогава Гангадата настанил злата змия във вдлъбнатината и й показал роднините си. И малко по малко змията изяла всичките. Когато от тях никой не останал, тя скришом унищожила и някои от доверилите й се привърженици на Гангадата. Тогава змията казала: „Скъпи! Твоите врагове са унищожени. Намери ми някаква храна. Нали ти ме доведе тук!“ Гангадата отговорил: „Скъпа! Ти изпълни дружеския си дълг. Върни се сега по същия път с помощта на кофата.“ Змията казала:

„О, Гангадата! Не е хубаво това, което говориш. Как да се върна? Дупката, която беше моята крепост, е заета от друг. Сега ще живея тук, а ти ми давай по една жаба, макар и от редовете на своите слуги. Иначе ще изям всичките.“ Гангадата се разтревожил от тези думи и помислил: „Уви! Какво направих аз! Защо я доведох? Нали ако й откажа, тя ще изяде всичките. Затова ще й давам всеки ден по една жаба, па макар и от редовете на моите приятели. Нали е казано:

Щом иска всичко да заграби

врагът, когато те напада, ти ласкаво го вразуми,

както морето — пламъка на ала.

А също така:

Как може зарад малкото да хвърлиш

всичко във калта? От малко много да направиш —

в това е само мъдростта.“

И като решил така, той започнал всеки ден да показва на змията по една жаба, а тя, след като я изяждала, унищожавала зад гърба му още една. И нали хубаво се казва:

Който носи мръсни дрехи,

сяда с мисъл безразлична. а пък гладният дояжда

своя залък до коричка.

И ето че веднъж, поглъщайки жабите, тя изяла и сина на Гангадата, жабчето Сунадата. Щом забелязал това, Гангадата започнал силно да роптае. Тогава жена му казала:

„Защо ли плачеш безполезно,

когато си виновен сам? Приют къде ли ще намериш,

когато всичко гине там?

Сега помисли как да се махнем оттук или как да убием змията!“

След време всички жаби били унищожени. Останал само Гангадата. Тогава Приядаршана казала: „Скъпи Гангадата! Аз съм гладна, а всички жаби са унищожени. Дай ми някаква храна.

Нали ти ме доведе тук.“ Той отговорил: „О, приятелко! Не се тревожи за това, докато съм жив. Изпрати ме, и аз ще ти доведа от други кладенци всички жаби, които ми се доверят.“ Змията отговорила: „Тебе не мога да изям, защото си ми като брат. Ако направиш това, което обещаваш, ще ми бъдеш като баща.“ Така Гангадата с хитрост се измъкнал от кладенеца, а Приядаршана, която останала там, с нетърпение очаквала завръщането му.

И като минало доста време, Приядаршана казала на гущера, който живеел в друга вдлъбнатина на същия кладенец: „Скъпи! Направи ми една малка услуга. Нали познаваш Гангадата отдавна. Намери го в един от вировете и му предай от мен следното:

«Ела по-бързо, макар и сам, ако другите жаби не искат да дойдат. Не мога да живея тук без теб. Ако съм ти причинила зло, добрите дела на моя живот са твои.» И щом изслушал това, гущерът бързо намерил Гангадата и му казал: «Скъпи! Твоята приятелка Приядаршана те чака с нетърпение. По-скоро се върни. Освен това, като изкупление за причиненото ти зло, тя ти дава като залог добрите дела на своя живот. Върни се със спокойно сърце!» Като изслушал гущера, Гангадата казал:

«Какви ли грехове не прави гладния? Безжалостни сме всички във бедата. Кажи на Приядаршана, че в кладенеца не ще се върне вече Гангадата.»

И като казал така, той го изпратил обратно.

Затова, зли обитателю на водата, и аз като Гангадата за нищо няма да отида там.“ Щом чул това, делфинът казал: „О, приятелко! Не трябва да постъпваш така. Тъй или иначе, освободи ме от греха на неблагодарността и ела в моя дом. Иначе заради теб ще престана да приемам храна.“ Маймуната казала:

„Глупако! Мигар аз, виждайки опасността, сама ще отида там, за да погубя себе си, подобно на Ламбакарна.“ Делфинът попитал: „Кой е този Ламбакарна? Как е загинал той, макар да е видял опасността? Разкажи ми за това!“ Маймуната разказала:

ВТОРИ РАЗКАЗ

"Живял в околностите на една гора лъвът Каралакесара. Имал той слуга, който винаги вървял след него — чакалът Дхусарака. И веднъж, както се борел с един слон, лъвът получил много тежка рана. Не можел да помръдне дори лапата си. А от това отслабнал и Дхусарака, шията му изтъняла от глад и веднъж той казал на лъва: „Господарю, така ме измъчва гладът, че не съм в състояние дори да отдръпна едната си лапа от другата. Как ще мога да ти служа?“ На това лъвът отговорил: „О, Дхусарака! Потърси някакво същество и колкото и да е лошо, ще го убия.“

Като чул това, чакалът тръгнал да дири и щом приближил до едно близко село, видял магарето Ламбакарна, което с мъка отщипвало от брега на езерото редки израстъци от бодлите. Щом се приближил, той казал: „Чичо! Приеми моите почитания. Отдавна не съм те виждал. Защо си отслабнал така?“ Ламбакарна отговорил: „О, племеннико! Какво да правя? Безмилостен бояджия ме изтощава с непосилен товар и не ми дава дори шепа храна. И ето, аз ям тук само израстъци от бодли, покрити с прах, и хич не мога да се наситя.“ Чакалът казал: „Чичо! Щом като е така, аз знам чудесно място, където тече река и в изобилие расте млада трева, подобна на смарагд. Върви и остани там — радостно ще прекарваме времето заедно, наслаждавайки се на хубави мисли.“ Ламбакарна отговорил: „О, племеннико! Добре говориш. Но горските жители убиват селския добитък. Каква полза ще имам от това прекрасно място?“ Чакалът казал: „Не говори така. Това място го защищава оградата на моите лапи и никой друг не може да проникне там. Освен това там живеят три магарици, и те като теб измъчени от един бояджия и лишени от съпруг. Те се охраниха и като стигнаха разцвета на младостта си, ми казаха: «О, чичко! Иди в някое село и ни доведи подходящ съпруг. И ето, аз дойдох да те заведа.» Тогава, след тези думи на чакала, Ламбакарна, чието тяло било измъчено за любов, му казал:

«Скъпи! Щом като е така, води ме. По-скоро да отидем там. Хубаво е казано по този повод:

Отрова и нектар са нищо

пред нежнобедрената плът. Тя е живота, а без нея

потъваме в самата смърт.»

И той дошъл при лъва заедно с чакала. А лъвът, щом видял, че магарето от прекомерна глупост се приближило до него на разстояние един скок, толкова се зарадвал, че прескочил магарето и паднал далече зад него. Магарето, като ударено от гръм, помислило:

«Какво? Какво е това?» — едва се изплъзнало от лъва и по волята на съдбата останало невредимо. Когато се огледало назад, видяло непознато за него същество с налети от кръв очи, свирепо и внушаващо голям страх. Обхванато от ужас, магарето бързо избягало. Тогава чакалът казал на лъва: «Е, как е? Видях силата ти.» Учуденият лъв отговорил: «Изглежда, не бях подготвен за скока. Какво да правя? Дори и слонът, върху който ще скоча, няма да може да избяга.» Чакалът казал: «Остани тук и се приготви за скок, а аз отново ще ти доведа магарето.» Лъвът казал:

«Скъпи! Как може отново да дойде тук онзи, който ме видя и избяга? Доведи някое друго същество!» Чакалът отговорил: «Защо трябва да се грижиш за това, когато аз проявявам усърдие?» Като казал така, чакалът тръгнал по следите на магарето и видял как блуждае на старото място. А магарето, щом видяло чакала, казало: «Хей, племеннико! На онова прекрасно място, където ме заведе, аз едва не загинах по волята на съдбата. Кажи, що за ужасно същество е това, от гръмотевичния удар на което избягах?» След тези думи чакалът се засмял: «О, чичо! Та нали тази магарица, обхваната от неудържима любов, се надигна, за да те прегърне страстно. А ти се изплаши и избяга. Тогава, като се опита да ти попречи, тя вдигна копито. Няма друга причина. Заради тебе тя реши да се въздържа от храната и каза: „Ако Ламбакарна не стане мой съпруг, ще се хвърля в огъня или ще се удавя, или ще взема отрова. Не мога да понеса раздялата с него.“ Бъди милостив и върви там, ако не искаш да бъдеш виновен за смъртта на жена и да разгневиш Манматха. Нали е казано:

Глупците, устремени към небето,

са властни да се отрекат за миг от стяга с макара, от знака, който

победи носи и живот велик. Но затова безумство се заплаща.

Тоз тръгва с череп, друг пък гол се скита. Наметва трети мълчаливо плаща

червен, а друг си плитка сплита.»

И тогава, като повярвало на думите му, то отново тръгнало заедно с чакала. Добре е казано:

Та кой на този свят ще каже думи в защита на ненужната борба? Но всички ние ставаме безумни,

щом е враждебна нашата съдба.

Така, измамено от стотици лъжливи думи, магарето отново се приближило до лъва, който отрано бил подготвен за скок, и в същия миг било убито. Щом го убил, лъвът оставил чакала да пази, а сам отишъл на реката, за да се измие. Тогава чакалът със своята безпределна лакомия изял ушите и сърцето на магарето. Когато лъвът, измит и извършил установените церемонии, се върнал, видял, че магарето няма уши и сърце, и като се разгневил, казал на чакала: «Хей, негоднико! Защо направи това неприлично нещо, като изяде ушите и сърцето на магарето и го превърна в огризка?» Чакалът смирено отговорил: «Господарю! Не трябва да говориш така. Та то нямаше нито уши, нито сърце. А иначе мигар щеше да дойде отново тук, след като те видя и избяга от страх? Затова казват:

Който, зърнал те, избяга

и за миг се престраши да се върне, значи, той е

без сърце и без уши.»

И като повярвал в думите на чакала, лъвът със спокойно сърце разделил с него месото от магарето.

Затова аз казвам: «Аз не съм магарето Ламбакарна…» И така, глупако, замислената от теб лъжа се провали, както при Юдхищхира, благодарение на правдивите думи. Нали хубаво се казва:

Когато чуеш от лъжеца

за истината да говори, той всичко свое ще изгуби

като глупака Юдхищхира.“

Делфинът попитал: „Как?“ Маймуната разказала:

ТРЕТИ РАЗКАЗ

„Живял в едно селище грънчар. Веднъж, пиян, той се затичал много бързо и паднал върху острия край на един чиреп от гърне. Чирепът му наранил челото и той се надигнал с мъка, целият залян с кръв. Ала не съумял да се излекува и раната от чирепа станала безобразна. През това време в страната настанал глад и този грънчар, отслабнал от недояждане, отишел с няколко царски слуги в друга страна и станал слуга на тамошния цар. А царят, щом видял на челото му белега, помислил: «Този трябва да е някой храбър човек. Раната му е отпред на челото.» След тези мисли той започнал да му оказва особена милост, да го награждава с дарове и други почести. А останалите наемници, виждайки тази прекалена милост към чужденеца, много му завиждали, но от страх пред царя нищо не казали. И ето че веднъж, когато героите били събрани, слоновете приготвени, конете впрегнати и започнали изпитанията на воините, господарят попитал грънчаря: «Хей, войнико! Как се казваш? Какъв си? В каква битка си получил тази рана на челото?» Грънчарят отговорил: «Божествени! Аз съм грънчар и ме наричат Юдхищхира. А тази рана не е от меч. В моя двор на едно място имаше много чирепи и веднъж, изтощен от алкохола, се спънах и паднах върху тях. И след това раната стана безобразна.» Тогава царят казал:

«Уви! Излъгал ме е грънчар, приел образ на воин. Нека го прогонят с ритници.» Тогава грънчарят казал:

«Божествени! Не прави така. Погледни колко е ловка ръката ми в сраженията.» Царят възразил: «Дори да си надарен с всички достойнства, все едно — махай се! Нали е казано:

Да, смел си ти — от мен откърмен,

достоен си за лъвски трон, но твоите роднини, сине,

не могат да убият слон.»

Грънчарят попитал: «Как?» Царят разказал:

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ

«Живеели в една местност двойка лъвове. И ето че лъвицата родила две лъвчета. А лъвът постоянно убивал газели и други животни и ги донасял на лъвицата. Веднъж, лутайки се из гората, той не убил нищо. През това време блаженото слънце се скрило зад върховете на Аста. Тогава лъвът си тръгнал за в къщи и по пътя срещнал малко чакалче. „То е още мъничко“ — помислил лъвът, съжалил го и като го взел внимателно със зъбите си, го занесъл живо на лъвицата. Тогава тя казала: „О, любими! Донесе ли нещо за ядене?“ Лъвът казал: „Скъпа! Днес не улових нищо друго освен това чакалче. Аз помислих: «Та нали и то е от нашия род, при това е още съвсем малко» — и не го убих. Нали е казано:

На жрец, аскет, дете, жена —

не причинявайте злина, а още повече, когато

към вас са пълни с добрина.

Ако искаш, изяж го, ще се заситиш. А утре ще донеса нещо друго.“ Лъвицата казала: „Любими! Нали при мисълта: «То е още съвсем малко» ти не си го убил. Как мога да го погубя, за да напълня своя стомах? Нали е казано:

Бъди добър и прям, макар че

привършва твоята пътека, . и следвай своя дълг докрая —

това е заповед отвеки.

Затова той ще ми бъде третият син.“ И като казала така, тя започнала грижливо да го кърми. Така тези три дечица, без да знаят, че са от различен произход, прекарвали детството си в еднакви занимания и забави. И веднъж в тази гора дошъл скитащ див слон. Щом видели слона, двете лъвчета, разярени и жадуващи за кръв, се спуснали срещу него. Тогава синът на чакала казал: „Хей, стойте! Този слон е враг на нашия род. Не трябва да го нападате.“ И като казал така, побягнал към дома си. А онези, като видели как се изплашил по-големият им брат, също паднали духом. Нали добре е казано:

Храбрецът сам у всички може

в миг мъжество да възроди, тъй както плахият лишава

от сила мъжките гърди.

И след това двамата братя се върнали в къщи и със смях разказали на родителите си за това, как се изплашил по-големият им брат: „Едва видя слона отдалече, и веднага се скри.“ Когато чакалът чул това, сърцето му се изпълнило с гняв. долната му устна, подобна на млад филиз, затреперала, очите му станали тъмночервени, веждите му се набръчкали в три гънки и той започнал дръзко да ги заплашва. Тогава лъвицата го отвела на едно усамотено място и започнала да го уговаря: „Дете! Никога не говори така. Нали те са твои братя.“ А той, още по-разгневен от нейните наставления, казал: „Мигар им отстъпвам по безстрашие, красота, познания или ловкост, та ми се надсмиват? Ето защо трябва непременно да ги убия.“ Като чула това и желаейки да запази живота му, лъвицата, смеейки се на себе си, казала:

„Да, смел си ти — от мен откърмен, достоен си за лъвски трон.

но твоите роднини, сине,

не могат да убият слон.

Дете, слушай ме внимателно: изпълнена с жалост, аз откърмих теб, син на чакалка, от своята гръд. Затова върви си по-скоро и живей сред своите едноплеменници, докато синовете ми са още млади и не знаят, че ти си чакал. Иначе ще те убият и ти ще отидеш по пътя на смъртта.“ И като чул това, чакалът с изплашено сърце тихичко се махнал оттам и се присъединил към своите едноплеменници.

[Край на третия разказ]

Затова и ти се махай по-скоро, докато тези храбри воини не са разбрали, че си грънчар. Иначе ще се изложиш на угризения и ще умреш.» И щом чул това, грънчарят бързо избягал.

Ето защо аз казвам: «Когато чуеш от лъжеца…» Тфу! Глупак си ти, щом като заради жена си си се наел с тази работа. Нали на жените в никакъв случай не трябва да им се доверява. И наистина, хубав разказ разказват:

Аз половин живот й дадох,

забравих всички в тоя свят, но все пак тя ме изостави;

Не вярвай на жените, брат!“

Делфинът попитал: „Как?“ Маймуната разказала;

ПЕТИ РАЗКАЗ

"Живял в едно село някакъв брахман. Имал жена, която обичал повече от живота си. Всеки ден тя без умора се карала с роднините му и брахманът, като не можал да понесе кавгите, от любов към жена си изоставил своите роднини и тръгнал с брахманката към друга далечна страна. И когато минавали през голяма гора, брахманката казала: „Сине на благороден! Измъчва ме жажда. Донеси ми отнякъде вода!“ Като я послушал, той намерил вода и се върнал, но видял жена си мъртва. В своята безгранична любов към нея той се отдал на мъката и когато я оплаквал, чул глас:

„Брахмане! Ако ти отдадеш половината от живота си, твоята брахманка ще живее!“ Щом чул това, той извършил причестяване и като произнесъл три думи, отдал половината от живота си. И както било казано, брахманката оживяла. Тогава, като пийнала вода, вкусила горски плодове, те тръгнали на път и стигнали До една градина в околностите на някакъв град. Тогава брахманът казал на жена си: „Скъпа! Остани тук, докато се върна — аз ще отида да потърся храна.“ И след тези думи той тръгнал. През това време един куц човек, който въртял в тази градина вретеното на кладенеца, с божествен глас запял песен и като го чула брахманката, поразена от Кусумешу, се приближила до него и казала: „Скъпи! Ако не ме обикнеш, ще бъдеш толкова виновен пред мен, колкото ако убиеш брахман.“ Куцият казал: „За какво съм ти, съсипан от болестта?“ Тя отговорила: „Защо говориш така? Каквото и да стане, ти трябва да се съединиш с мен!“ Щом чул това, той така и направил. И след любовното наслаждение тя казала: „Отсега аз ти се отдадох за цял живот. Знай това и върви заедно с нас.“ Онзи казал: „Нека бъде така.“

През това време брахманът намерил храна, върнал се и заедно с жена си започнал да яде. Тогава тя казала: „Този куц човек е гладен. Дай и на него малко храна!“ И когато мъжът й направил това, брахманката казала: „Брахмане! И самият ти нямаш спътник, а и аз, когато ти отидеш в друго село, няма дори с кого да поговоря. Да вземем този куц човек и да вървим всички заедно.“ Брахманът отговорил: „И аз самият едва се мъкна. За какво ни е този куц?“ Тя казала: „Аз ще го сложа в кошница и ще го нося.“ Тогава сърцето на брахмана се поддало на лъжливите й думи и той се съгласил. И тя понесла куция в кошницата и когато веднъж брахманът почивал край един кладенец, брахманката, привързана към куция, блъснала мъжа си и той паднал в кладенеца. А тя взела куция и отишла в един град. Там царските слуги, които бродели навсякъде, събирайки мито и охранявайки жителите от крадци, видели кошницата на главата й и като я отнели със сила, занесли я на царя. Когато царят заповядал да отворят кошницата, видял в нея куция. А брахманката с плач тръгнала след царските слуги. Тогава царят я попитал: „Какво се е случило?“ Тя отговорила: „Това е моят съпруг. Той е изтощен от болестта, измъчен е от многобройните си роднини и ето че със сърце, преизпълнено от любов, аз го вдигнах на главата си — и го донесох при теб.“ Щом чул това, царят казал: „Ти си моя сестра! Вземи две села и вкусвайки наслажденията, живей щастливо със съпруга си.“

По същото време, по волята на съдбата, един добър човек измъкнал брахмана от кладенеца и той, лутайки се, дошъл в същия град. Щом го видяла, злата жена казала на царя: „Царю! Този е враг на моя съпруг.“ И царят го осъдил на смърт. Тогава брахманът казал:

„Тя е взела нещо, което ми принадлежи. Ако ти си справедлив, накарай я да ми го върне.“ Царят казал:

„Скъпа! Ако ти си взела нещо, което му принадлежи, върни му го.“ Жената отговорила: „Божествени! Аз нищо не съм взимала.“ Брахманът казал: „Върни ми половината живот, който аз с три думи ти отдадох.“ Тогава от страх пред царя тя прошепнала три думи:

„Аз отдавам живота“ — и се лишила от живот. Тогава учуденият цар попитал: „Какво е това?“ А брахманът му разказал всичко, което се случило преди това.

Ето защо аз казвам: „Аз половин живот й дадох…“ И маймуната отново казала: „И разказват още един хубав малък разказ:

Какво ли не творят мъжете?

Молбата женска е закон:

или се бръснат не навреме,

или пък цвилят като кон.“

Делфинът попитал: „Как?“ Маймуната разказала:

ШЕСТИ РАЗКАЗ

„Живял някога цар Нанда, който се славел със сила и мъжество и владеел земя, окръжена от море. Диадемите на многобройни владетели покривали като с разкошна мрежа пейката за нозете му и славата му била неопетнена като лъчите на есенна луна. Имал той съветник Вараручи, познавач на всички науки. Веднъж жената на съветника се ядосала на мъжа си и никак не се успокоявала, макар онзи с необикновена любов да я задоволявал по всякакъв начин. И ето че съпругът се обърнал към нея: «Скъпа! Кажи как да те умилостивя. Непременно ще го направя.» Накрая, като се отнесла благосклонно към него, тя казала: «Ако си обръснеш главата и паднеш в нозете ми, ще се смиля.» И когато това било изпълнено, тя се успокоила.

През това време и съпругата на Нанда също се разгневила и не се успокоявала, колкото и да я скланяли за милост. Царят казал: «Скъпа! И миг не мога да преживея без теб. Ето, аз търся милост, лежейки в нозете ти.» Тя казала: «Ако аз сложа в устата ти юзда и се покатеря на гърба ти, и те подкарам, а ти побегнеш и зацвилиш като кон — ще се успокоя.» И всичко това било изпълнено.

И ето че на сутринта Вараручи влязъл при царя, който седял сред събраните. Като го видял, царят попитал: «О, Вараручи! Защо си обръснал главата си не в лунен ден?» Онзи отговорил: «Какво ли не творят мъжете…»

Така и ти, глупако, като Нанда и Вараручи, си попаднал под властта на жена си. По нейно настояване ти се опита да ме погубиш. Но всичко това се разкри благодарение на твоите думи. И добре е казано:

Магаре в кожата на тигър

спокойно хрупкало трева, но със рева си се издало

и се погубило с това.“

Делфинът попитал: „Как?“ Маймуната разказала:

СЕДМИ РАЗКАЗ

"Живял в едно село бояджията Шудхапата. Имал той едно магаре, което съвсем отслабнало от недояждане. И веднъж, като се лутал из гората, бояджията видял мъртъв тигър и помислил: „Ето че щастието пристигна! Ще надяна през нощта тази тигрова кожа върху магарето и ще го пусна в ечемичената нива. А полските пазачи ще помислят, че това е тигър и няма да го изгонят.“ Така и било направено — магарето до насита се наяло с ечемик, а на разсъмване бояджията отново го завел в къщи. И след време магарето се охранило толкова много, че дори било трудно да се заведе до яслите.

Веднъж магарето чуло далечен рев на магарица. Едва я чуло, и само започнало да реве. Тогава полските пазачи, разбирайки, че това е преоблечено магаре, го убили с тояги, камъни и стрели.

Ето защо аз казвам: „Магаре в кожата на тигър…“ И щом като маймуната разказала това, дошел един воден обитател и казал: „О, делфине! Твоята съпруга умря, защото престана да яде.“ А делфинът, като чул това, започнал да тъгува: „Уви! Какво се случи с мен, нещастния! Нали е казано:

Дом без майка и жена,

дом без шепот сладкодумен е за тебе като лес

необятен, но безшумен.

Затова, приятелко, прости ми, ако с нещо съм се

провинил пред теб. Разделен от жена си, аз ще се хвърля в огъня.“ Като чула това, маймуната отговорила със смях: „Аз и по-рано знаех, че ти се подчиняваш на жена си и си попаднал под нейната власт. Сега това е доказано. Глупак си ти, щом като тъгуват дори тогава, когато идва радостта. А щом като умира такава жена, трябва да се устрои празненство. Нали е казано:

Щом вече твоята съпруга

към теб е като сатана,

не е ли туй самата старост, приела образ на жена.

Слова и мисли, реч и дело,

лице и нрави — шест страни различни и несъвместими.

Ах. удивителни жени!

Защо да мислим за жените

какво зад мислите си скриват, когато в своята утроба

сами децата си убиват?“

Делфинът казал: „Да! Това е така! Но какво да правя? Две нещастия ме сполетяха: едното — смъртта в къщи, а другото — скарването с приятелката. Впрочем така се случва с този, който е преследван от съдбата. Нали е казано:

Макар че аз съм с ум и опит.

от мен си двойно по-добра… Мъж и любовник ти загуби!

Сега си гола — що разбра?“

Маймуната попитала: „Как?“ Делфинът разказал:

ОСМИ РАЗКАЗ

"Живял в едно село земеделец с жена си. И жената на земеделеца, поради старостта на своя съпруг, постоянно мислела за други и никак не я свъртало в къщи, стремейки се само към чужди мъже. Но ето че я забелязал един крадец, който отвличал чуждото богатство, и я заговорил: „Хубавице! Жена ми умря и като те гледам, се измъчвам от любов. Дари ми всички радости от любовното наслаждение.“ Тя отговорила:

„О, прекрасни! Щом като е така, моят съпруг има много пари, но от старост не може да се движи. Затова аз ще взема парите му и ще дойда при теб — тогава ще отидем на друго място и ще вкусим радостта от любовното наслаждение.“ Крадецът казал: „На мен това също ми харесва. Непременно ела тук на разсъмване — ще отидем в някой хубав град и ще се насладим на плодовете на този свят.“ Тя се съгласила, като казала: „Така да бъде!“ — и усмихвайки се, отишла в къщи. През нощта, когато мъжът й заспал, тя взела всичките пари и на разсъмване пристигнала на уговореното място. Тогава крадецът й заповядал да върви пред него и се отправили на юг. Така, вкусвайки с нея радостта от приятните разговори, измамникът извървял два йоджана и като видял пред себе си река, помислил : „Какво да правя с тази жена — та тя почти се е състарила! При това, ако някой я следи, с мен ще се случи голяма беда. Ще взема само парите и ще си отида.“

Щом помислил така, той казал: „Мила! Трудно ще преминем през тази голяма река. Затова аз ще пренеса най-напред на другия бряг само парите, а след това ще се върна, ще те кача на гърба и лесно ще преплувам с теб реката.“ Тя отговорила: „Прекрасни! Така направи.“ Той взел всички пари и отново казал:

„Скъпа! Дай ми покривалото и долните си дрехи, за да можеш лесно да влезеш във водата.“ И когато това било направено, крадецът отишъл там, където бил намислил, отнасяйки със себе си парите и дрехите.

А жената, като обхванала с ръце шията си, седнала натъжена на брега на реката. В това време се задала една чакалка с къс месо в устата. Като дошла на брега, чакалката се огледала и видяла, че на брега на реката лежи голяма риба. Щом я видяла, тя изпуснала месото от устата си и се затичала към нея. През това време някакъв ястреб уловил, летейки, парчето месо и отново се издигнал нагоре. А рибата, като видяла чакалката, се гмурнала във водата. И тогава голата жена със смях казала на чакалката, която гледала ястреба, разбирайки, че трудът й е пропаднал;

„Месото ястребът отнесе,

а рибата е вдън вода. Пропадна неусетно всичко.

Какво, чакалке, гледаш ти?“

Когато чула това и виждайки, че жената е останала без съпруг, пари и любовник, чакалката казала с насмешка:

„Макар че аз съм с ум и опит —

от мен си двойно по-добра… Мъж и любовник ти загуби!

Сега си гола — що разбра?“

И когато делфинът разказвал това, дошел друг морски обитател и казал: „Слушай! Твоят дом го зае

някакъв голям делфин.“ Като чул това, делфинът с голяма мъка в сърцето започнал да мисли по какъв начин да прогони врага от дома си: „Уви; Погледнете колко е враждебна към мен съдбата! Нали:

Приятелят ми стана враг,

подир това умря жена ми, отнеха моя дом. Сега

какви беди ме чакат още?

И добре е казано по този повод:

… Скръбта е дълга, щом си уязвим!

Да се бия ли с него, или да го отстраня от дома си, като го убедя с кротки думи да си отиде? Да го скарам ли с друг, или да го подкупя с подарък? По-добре ще е да попитам моята приятелка маймуната.“

И той отново попитал маймуната, която се покатерила на дървото: „О, приятелко! Погледни колко съм нещастен. Сега дори домът ми е зает от някакъв силен делфин. И ето, аз те питам, какво да правя? Кой от начините да приложа тук?“ Маймуната отговорила: „О, неблагодарни! Мигар не те прогоних, защо отново ме преследваш? На такъв глупак дори и съвет няма да дам. Нали е казано:

Пред малоумен е опасно

да се покажеш за умник, така безумната маймуна

едно гнездо разбила в миг.“

Делфинът попитал: „Как?“ Маймуната разказала:

ДЕВЕТИ РАЗКАЗ

"Живеели в една гора двойка птици, свили гнездо върху клона на едно дърво. И веднъж през месец маг-ха някаква маймуна, избита от дъжд и град, треперейки с цялото си тяло от студения вятър, се приближила до това дърво. Напълно отмаляла, тя тракала със зъби и цялата се сгърчила. И тогава врабката й казала със съжаление:

„Ръце ти имаш и крака

и си подобна на човек, защо ли дом не си издигнеш,

щом тръпнеш в този студ нелек?“

А онази, като я чула, помислила: „Да! Колко самодоволни са живите същества, щом като дори тази нищожна врабка има такова високо мнение за себе си. Казано е по този повод:

Титибха вдигнала ръка,

за да не падне в миг небето. Да! Та кое ли същество

не носи гордостта в сърцето?“

И като помислила така, тя отговорила:

„Злодейко остроноса,

млъкни сега, че щом продумаш — ще разхвърля

до сламка твоя дом.“

Но без да обръща внимание на заканата, врабката отново и отново продължавала да безпокои маймуната, съветвайки я да си направи дом. Тогава маймуната се покатерила на това дърво и разпръснала на клечки врабешкото гнездо.

Ето защо аз казвам: „Пред малоумен е опасно…“ Щом чул това, делфинът отговорил: „О, приятелко! Дори и да съм ти причинил зло, спомни си предишната ни любов и ми дай полезен съвет.“ Маймуната казала:

„Няма да говоря с теб — нали като послуша жена си, ти ме понесе, за да ме хвърлиш в морето. Колкото и силно да се обича жената, мигар трябва по нейна молба да се хвърлят в морето приятелите, роднините и близките?“ Когато изслушал това, делфинът казал:

„Приятелко, дори и да е така, все пак «дружбата е седем крачки». Помисли за това и ми кажи нещо полезно. Нали е казано:

Този, който да помогне,

дава нужния съвет, тук и горе ще избегне

тежките беди безчет.

Затова, въпреки вината ми, смили се над мен и ми дай съвет! Нали е казано:

За помощ — помощ, туй е, брат, история за мен позната. Но помощ върнал за вредата — това е вече благодат.“

Като чула това, маймуната отговорила: „Скъпи! Щом като е така, иди там и влез в бой с врага! Нали е казано:

Пред силен враг се покори,

герой ли е — смрази го с друг,

по-слабия купи с пари,

а срещу равния — с юмрук.“

Делфинът попитал: „Как?“ Тя разказала:

ДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„Живял в околностите на една гора чакалът Махачатурака. Веднъж той попаднал в гората на слон, умрял от собствена смърт. Обиколил го от всички страни, но никак не можал да прегризе грубата му кожа. В това време един лъв, който се скитал навсякъде, дошел там. И като видял, че онзи приближава, чакалът допрял до земята къдравите кичури от главата си, образувайки кръг, събрал ръцете си подобно на лотос и казал смирено: «Господарю! Аз съм носител на твоя жезъл. За тебе пазя този слон. Нека го изяде господарят.» Но лъвът възразил: «Не! Никога не ям този, който е убит от друг. Затова те награждавам с този слон.» Чакалът радостно възкликнал: «Така трябва да се отнася господарят със слугите си.»

И когато лъвът се отдалечил, дошъл един тигър. Като го видял, чакалът помислил: «Единият злодей прогоних, като паднах в краката му. Как да прогоня другия? Несъмнено не ще мога да победя този герой, ако не го скарам с друг. Нали е казано:

Когато нищо не помага,

ни дар, ни дружелюбен взор, тогава просто се налага

да победиш врага с раздор.»

Като помислил така, чакалът се приближил до тигъра, протегнал леко шия и бързо му казал: «Чичо! Как се вмъкна в устата на смъртта? Та нали този слон падна убит от лъва и като ми поръча да го пазя, отиде да извърши умиване. На тръгване каза: „Ако дойде тук някакъв тигър, кажи ми тихичко за това и аз ще освободя гората от тигрите. Веднъж някакъв тигър превърна в огризки слона, който убих и оставих без наблюдение. От този ден съм разгневен на тигрите.“ Тигърът, разтреперан от тези думи, казал на чакала:

ЕЙ, племеннико! Подари ми живота и ако лъва не се върне скоро тук, не му разказвай нищо за мен.» След тези думи той бързо се скрил.

Когато тигърът избягал, там дошел един леопард. Щом го видял, чакалът помислил: «Този леопард има здрави зъби. Затова ще разкъсам с негова помощ кожата на слона.» И се обърнал към леопарда: «О, племеннико! Защо толкова отдавна не съм те виждал? Защо изглеждаш гладен? Ти си мой гост. Ето тук лежи слон, убит от лъва. Той ми поръча да го пазя. Но въпреки това опитай месото на слона и като се наситиш, бързо си върви, докато лъвът не се е върнал.» Леопардът казал: «Чичо! Щом като е така, не е за мен това месо. Та нали стотици блага виждат около себе си живите същества, обаче трябва да се наслаждават само на тези, които им подхождат. Затова аз ще се махна оттук.» Чакалът казал: «О, малодушни! Довери ми се и яж. Ще те предупредя за лъва, щом го зърна отдалече.» И чакалът, като видял, че леопардът разкъсал кожата на слона, казал: «О! Племеннико! Върви си, върви си! Лъвът се връща.» След тези думи леопардът бързо избягал.

И докато чакалът ядял месото на слона през разкъсаната кожа, дошел друг чакал, много разгневен. Щом видял, че дошлият му е равен по сила, първият чакал казал стиховете: «Пред силен враг се покори…» — нападнал го, издрал го със зъбите си и го прогонил накрай света. И дълго време с радост вкусвал от месото на слона.

Така и ти трябва да победиш с бой своя враг-родственик и да го прогониш накрай света. А иначе той ще се укрепи здраво и след това ще те погуби. Нали е казано:

От кравата очаквай мляко,

а от брахмана — светостта. Измяна от жените чакай,

от близките — опасността.

И нали казват:

Във чуждата страна те чакат

и гозби, и жени прекрасни, но има там пороци много,

и от роднини по-опасни.“

Делфинът попитал: „Как?“ Маймуната разказала:

ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„Живяло в едно село кучето Читранга. Но там настанал толкова продължителен глад, че кучетата и другите същества започнали да измират. Тогава изплашеният Читранга, с изтъняла от глад шия, отишел в друга страна. Там в един град, като използувал небрежността на жената на някакъв стопанин, той всеки ден се вмъквал в къщата й и се наяждал до насита с най-различни храни. Но трябвало само да излезе от онзи дом и от всички страни го обкръжавали други, опиянени от високомерие кучета и късали тялото му със зъби. Той помислил: «По-добре да живея в родината си, където дори в гладно време се живее по-леко и където никой не започва с кавги! По-хубаво да се върна в моето село.» И с тези мисли тръгнал към родния край.

Когато се върнал от чуждата страна, роднините му го попитали: «Разкажи нещо за онази страна! Какви обичаи имат хората? Каква храна? Как прекарват там времето си?» Той отговорил: «Какво да ви кажа за тази страна? В чуждата страна те чакат гозби…»

И като изслушал този съвет, делфинът решил, ако трябва, да умре; сбогувал се с маймуната, стигнал до жилището си и започнал бой с врага, който бил проникнал в дома му и заплашвал неговия живот. Изпълнен със смелост и решителност, той го убил и като освободил жилището си, живял там щастливо дълго време. Нали добре е казано:

И щастието за какво е,

щом сме без смелост при това? Така газелата се храни

с уречената й трева.“

И тук завършва четвъртата книга, наречена „Загуба на придобитото“, първият стих на която гласи

Доброто който от ръцете си

изпусне поласкан, като делфина от маймуната

ще бъде изигран.

Тук започва петата книга, наречена: