5

Още щом влязох в двора на Храма, бях посрещната от няколко богати римлянки, които ме приеха великодушно. Ръцете и лицата им бяха прилично напудрени, веждите им добре очертани, а устните — начервени. Бяха спазили всяка една подробност, която аз бях оплескала тази сутрин.

Обясних, че макар и заможна, съм сама. Те бяха готови да ми помогнат всячески. Щом чуха, че съм била посветена в Рим, ги обзе страхопочитание.

— Слава на Майка Изида, че не са те разкрили, за да те екзекутират — каза една от римлянките.

— Влез да видиш жриците — подканиха ме те. Повечето от тях още не бяха преминали през тайните обреди и чакаха богинята да ги призове за това важно събитие.

Там имаше още много жени — някои египтянки, други вероятно вавилонки. Можех само да предполагам. Бижутата и коприната бяха много актуални. Щедро изрисувани златни ивици обточваха мантиите им, някои носеха скромни рокли.

Но ми се стори, че всички говорят гръцки.

Не можех да си наложа да вляза в Храма. Погледнах нагоре и в съзнанието ми изплуваха нашите разпнати жреци в Рим.

— Слава Богу, че не са те разпознали — каза една жена.

— Доста хора избягаха в Александрия — добави друга.

— Аз не надигнах глас — отвърнах мрачно.

Последва хор от съчувствени възгласи.

— Как би могла, под властта на Тиберий? Повярвай ми, всички, които успяха, избягаха.

— Не се натъжавай — каза една млада синеока гъркиня, облечена съвсем порядъчно.

— Но аз се отказах от култа — добавих.

Заля ме нова вълна утешителни слова.

— Влез сега — каза една жена, — и поискай да се помолиш в самата Светая светих на нашата Майка. Ти си посветена. Повечето от нас не са.

Кимнах.

Изкачих се по стълбите на Храма и влязох вътре.

Поспрях, за да отърся от мантията си всичко светско, с други думи, онези маловажни неща, които бях обсъждала. Умът ми се съсредоточи в богинята и отчаяно искаше да повярва в нея. Ненавиждах лицемерието си, това, че използвах този Храм и култ, но сега то ми се стори маловажно. Отчаянието от онези три нощи бе проникнало твърде дълбоко в мен.

Но какъв ужас ме очакваше, щом се озовах вътре.

Храмът бе много по-древен от нашия в Рим и стените му бяха покрити с египетски рисунки. Веднага ме побиха тръпки. Колоните бяха в египетски стил не набраздени, а гладко заоблени и ярко боядисани в оранжево, извисили се към огромните лотосови листа при капитела. Миризмата на тамян бе всепоглъщаща и чух, че откъм светилището се носи музика. Долових тънкия гласец на лирата и струните на систъра, дърпани от нечия ръка и разбрах, че отправят напевни молитви.

Но мястото беше типично египетско и ме обгърна така силно, както кървавите ми сънища. Едва не припаднах.

Сънищата се завърнаха — дълбокото парализиращо чувство, че се намирам в някакво тайно светилище в Египет, а душата ми е погълната от друго тяло!

Жрицата дойде при мен. Това също ме порази.

В Рим облеклото й щеше да бъде изцяло римско и може би щеше да носи малък екзотичен накит на главата си — вероятно някоя малка шапчица до раменете.

Но тази жена бе облечена в египетски дрехи от надиплен лен, както в миналото, а на главата си имаше величествен египетски накит и перука, състояща се от множество дълги черни плитки, които сковано падаха на раменете й. Доколкото знаех, и Клеопатра бе изглеждала толкова екстравагантно.

Бях слушала само разкази за любовта между Юлий Цезар и Клеопатра, за нейната връзка с Марк Антоний и последвалата я смърт на египетската царица. Всичко това се случило преди да се родя.

Но знаех, че бляскавото въвеждане на Клеопатра в Рим доста бе разклатило древното чувство за морал у римляните. Винаги съм знаела, че древните римляни се страхуват от египетската магия. По време на неотдавнашното назидателно клане, което вече описах, много се шумеше за разюзданост и похот, но под повърхността на всичко това се криеше неизказан страх от мистерията и силата, царящи зад вратите на Храма.

И сега, докато гледах тази жрица и изрисуваните й очи, усетих в душата си този страх. Познах го. Разбира се, жената сякаш бе излязла от сънищата ми, но не това ме впечатли толкова, защото в крайна сметка какво са сънищата? Това бе жена от Египет — напълно чужда и непонятна за мен.

Моята Изида бе полуримлянка, полугъркиня. Дори статуята й в римското Светилище бе с прекрасни гръцки одежди, а косата й бе нежно оформена в древногръцка прическа, чиито къдри обрамчваха лицето й. В ръка държеше систъра си и една урна. Тя бе романизирана богиня.

Вероятно същото се бе случило и с богинята Кибела в Рим. Рим поглъщаше всичко и го приспособяваше към себе си.

Едва след няколко столетия, макар тогава да не го знаех — и как бих могла? — Рим щеше да погълне и пресъздаде последователите на Исус от Назарет, като посвети тези християни в лоното на Римокатолическата църква.

Предполагам знаеш този съвременен израз: „Когато си в Рим, прави като римляните.“

Но тук, в червеникавия сумрак, сред трептящите светлини и дълбокия мускусен аромат на тамян, по-силен от всеки друг досега, аз безмълвно презирах своята боязливост. И тогава сънят наистина се спусна, подобно на толкова много воали, падащи един след друг, за да ме обгърнат. След миг видях красивата Кралица да плаче. Не. Тя пищеше. Викаше за помощ.

— Махнете се от мен — прошепнах на заобикалящия ме въздух. — Отлетете от мен, всички нечистотии и злини. Напуснете ме, щом вляза в дома на моята Света Майка.

Жрицата ме хвана за ръка. Чух гласовете от съня си да спорят ожесточено. Напрегнах се да проясня погледа си, да видя как влизат богомолци и отиват до светилището, за да размишляват или извършат жертвоприношение, молейки за някаква услуга. Опитах да проумея, че това е голяма шумна тълпа, не много по-различна от тази в Рим.

Но допирът на жрицата ме омаломощи. Изрисуваните й очи всяваха ужас. Широката й огърлица ме накара да примигна. Състоеше се от няколко реда плоски камъни.

Тя ме въведе в уединено помещение в Храма и ме покани да седна на луксозна кушетка. Отпуснах се в нея изтощена.

— Отлетете от мен, всички злини — прошепнах. Дори и сънища.

Жрицата седна до мен и ме прегърна с меките си като коприна ръце. Вдигнах поглед и видях маска!

— Говори ми, страдалнице — каза тя на латински със силен акцент. — Изречи всичко, което трябва да излееш.

Изведнъж, съвсем неконтролируемо, разказах цялата си семейна история: изтребването на моето семейство, вината, която изпитвах, и непосилните мъки.

— Ами ако съм причината за краха на моето семейство — заради посещенията ми в Храма на Изида? Ако Тиберий си е спомнил за тях? Какво направих? Разпънаха жреците, а аз не направих нищо. Какво иска от мен Майка Изида? Ще ми се да умра.

— Не това иска тя от теб — отвърна жрицата, вторачена в мен. Очите й бяха огромни, или може би това се дължеше на грима? Не, виждах бялото на очите й, така чисто и искрящо. От начервената й уста монотонно се лееха думи, подобно на лек порив на вятъра.

Аз се унасях неусетно и губех напълно разума си. Прошепнах онова, което можах за своето посвещаване, без да изпадам в подробности пред една жрица, защото всичко това бе много поверително, но не й спестих, че съм била преродена по време на ритуалите.

Цялата слабост, трупана в мен, се отприщи като потоп.

После споделих вината си. Признах, че преди време съм напуснала култа към Изида и че през последните години съм участвала само в публичните процесии към морето, когато отнасяха богинята на брега, за да благослови корабите. Изида, богинята на мореплаването. Не бях живяла като истинска богомолка.

Не бях сторила нищо, когато разпънаха жреците на Изида, освен, че злословех с останалите зад гърба на императора. Бях солидарна с онези римляни, които мислеха Тиберий за чудовище, но ние не надигнахме глас в защита на Изида. Баща ми ми бе казал да мълча. И аз го направих. Това бе същият човек, казал ми да живея.

Претърколих се и се свлякох от кушетката, като легнах на покрития с плочки под. Не зная защо го направих. Опрях буза в студените плочки. Харесваше ми да усещам студа с лицето си. Бях обзета от лудост, но можех да я контролирам. Лежах и се взирах.

Разбрах нещо. Исках да изляза от Храма! Не го харесвах. Идеята да дойда тук се оказа несполучлива.

Внезапно се намразих заради слабостта, която бях проявила пред тази жена която и да бе тя, и отново потънах в света на кървавите сънища.

Отворих очи. Жрицата се надвеси над мен. Видях разплаканата Кралица от моите кошмари. Обърнах се на другата страна и затворих очи.

— Успокой се — каза жената със своя премерен съвършен глас. — Не си сторила нищо лошо.

Изглеждаше абсурдно този глас да принадлежи на така изрисуван човек, но го чувах отчетливо.

— Най-напред — каза жрицата, — трябва да разбереш, че Майка Изида прощава всичко. Тя е Майка на Състраданието. — После добави: — По думите ти съдя, че си била посветена по-истински от всеки друг. Постила си дълго. Окъпали са те в свещената биволска кръв. Сигурно си пила от еликсира. В съня си ти си се видяла преродена.

— Да — казах, опитвайки да съживя предишния екстаз, безценния дар да вярваш в нещо. — Да. Видях звездите и огромни цветни поляни, такива поляни…

Нямаше смисъл. Страхувах се от тази жена и исках да напусна това място. Щях да се прибера вкъщи и да призная всичко на Флавий, а после да поплача на рамото му.

— Не съм набожна по природа — признах аз. — Бях млада. Харесвах свободните жени, които ходеха там. Жените, които спяха, с когото решат, блудниците на Рим, собственици на домовете за забавления. Допадаха ми жени със собствено мнение, които следваха развитието на империята.

— И тук можеш да се радваш на такава компания каза жрицата, без да й мигне окото. — И не се страхувай, че твоите някогашни връзки с Храма са станали причина за провала ти в Рим. Ние научихме, че Тиберий не е преследвал благородници при разрушаването на Храма. Винаги страдат бедните: уличницата и обикновената тъкачка, фризьорката или зидарят. Няма благородническа фамилия, подложена на гонения заради Изида. Знаеш, че е така. Някои жени избягали в Александрия, защото не искали да се откажат от култа, но там били вън от опасност. Сънищата приближаваха.

— О, Божа майко — прошепнах.

Жрицата продължи да говори.

— Ти, подобно на Майка Изида, си станала жертва на трагедия. И ти като нея трябва да намериш сили да продължиш сама, както го е направила тя след смъртта на съпруга си, Озирис. Кой й е помогнал, докато е претърсвала цял Египет за тялото на убития си съпруг? Вървяла сама. Тя е най-великата от всички богини. Когато открила тялото на Озирис без органа, от който да зачене и да създаде потомство, тя се сдобила със семе от духа му. Затова бог Хор е дете на жена и божество. Със своята сила Изида изтръгнала духа от мъртвеца. Именно тя подмамила бог Ра да разкрие името си.

Това бе познатата стара история.

Извърнах очи от жрицата. Не можех да гледам натруфеното й лице! Тя усети отвращението ми. Не биваше да я наскърбявам, защото бе добронамерена. Не беше виновна, че ми прилича на чудовище. Защо, по дяволите, бях дошла тук!

Лежах замаяна. В стаята проникваше мека златиста светлина, идваща главно от трите врати. Те също бяха направени в египетски стил — по-широки в основата, отколкото в горния край. Оставих тази светлина да замъгли погледа ми. Помолих я да го направи.

Усещах ръката на жрицата. Такава копринена топлина. Колко приятен бе допирът й, така благоуханен.

— Нима вярваш във всичко това! — прошепнах внезапно.

Тя не обърна никакво внимание на въпроса ми. Вярата й сякаш струеше от изрисуваната маска.

— Трябва да бъдеш като Майка Изида. Да не зависиш от никого. Ти не си обременена с това да си върнеш изгубен съпруг или баща. Свободна си. Приемай с любов в дома си избрани от теб мъже. Ти принадлежиш единствено на Майка Изида. Помни, че Изида е богинята, която обича и прощава, богинята на безпределното разбиране, защото самата тя е страдала!

— Страдала! — ахнах. Аз стенех, макар да не го бях правила никога през живота си. Но видях плачещата Кралица от моите кошмари, прикована към трона й.

— Чуй ме — казах, — сега ще ти разкажа своите сънища, а после ти ще ми кажеш защо ги сънувам. Знаех, че звуча ядосана и съжалявах за това. — Тези сънища не са предизвикани от вино и еликсири, или от дълго будуване, което изкривява съзнанието.

После се впуснах в друга, съвсем непредвидена изповед.

Разказах на тази жена за кървавите сънища, за древен Египет, където бях пила кръв — за олтара, Храма, пустинята и изгряващото слънце.

— Амон Ра! — казах. Това бе египетското име на бога на слънцето, но никога не го бях изричала на глас. Сега го казах. — Да, Изида го подмами да разкрие името си, но той ме уби и аз пих от кръвта й, чу ли ме, превърнах се в жадно божество!

— Не! — каза жрицата. Седеше неподвижна.

Тя дълго мисли. Бях я изплашила, а това ме изплаши още повече.

— Можеш ли да разчиташ древните египетски пиктограми? — попита ме тя.

— Не — отвърнах.

После заговори, вече по-спокойна и уязвима:

— Говориш за много стари легенди, погребани в историята на нашия култ към Изида и Озирис. В тях се разказва, че те наистина веднъж изпили кръвта на принесените им в жертва хора. Тук има свитъци, в които го пише. Но никой не може да ги разгадае правилно, с изключение на един…

Гласът й заглъхна.

— Кой е той? — попитах. Подпрях се на лакти. Разбрах, че плитките ми са се разплели. Хубаво. Беше хубаво усещане, защото сега косата ми бе свободна и чиста. Прокарах ръце през нея.

Какво ли бе да си покрит с гримове и перуки като тази жрица?

— Кажи ми — настоях аз, — кой може да разчете тези легенди. Кажи ми!

— Това са злокобни истории — отвърна тя — и според тях Изида и Озирис продължават да живеят някъде в осезателна форма, и дори сега пият кръв. — По лицето й се изписа отвращение и неодобрение. — Но това не е нашият култ! Ние не принасяме в жертва хора! Египет е бил стар и мъдър още преди да се зароди Рим!

Кого се опитваше да убеди? Мен ли?

— Никога не съм сънувала подобни неща в такава последователност и на същата тема.

Тя много се разгорещи в обясненията си.

— Нашата Майка Изида не обича кръвта. Тя е победила смъртта и превърнала своя съпруг Озирис в Крал на Мъртвите, но за нас тя е олицетворение на живота. Твоите сънища не са изпратени от нея.

— Сигурно е така! Съгласна съм с теб. Но тогава кой ми ги праща? Откъде идват? Защо ми се присъниха в морето? Кой може да разчете древните надписи?

Тя бе потресена. Беше пуснала ръката ми и гледаше встрани, а очите й придобиха измамна жестокост заради черните очертания.

— Може би някога в детството си си чула стара приказка, сигурно някой египетски жрец ти я е разказал. Забравила си я, а сега тлее в изтерзаното ти съзнание. Разпалена е от огън, който не й принадлежи — смъртта на баща ти.

— Да, надявам се да е така, но никога не съм познавала стар египтянин. Жреците в Храма бяха римляни. Освен това, ако опитаме да разтълкуваме тези сънища, какво символизират те? Защо плаче Кралицата? Защо слънцето ме убива? Кралицата е в окови. Тя е в затвор. Кралицата е в агония!

— Престани. — Жрицата потръпна. После ме прегърна, сякаш тя имаше нужда от мен. Усетих твърдия лен и гъстата перука, а под тях долових ускорения ритъм на сърцето й. — Не — каза тя. — Ти си обладана от демон и ние можем да го прогоним от теб! Може би пътят за този зъл демон е бил отворен, когато са нападнали баща ти пред собственото му Огнище.

— Наистина ли вярваш, че това е възможно? — попитах аз.

— Чуй ме — заговори тя така предразполагащо, както жените отвън. — Искам да се изкъпеш и да облечеш чисти дрехи. Каква част от парите си можеш да ми дадеш? Ако не можеш, ние ще ти дадем всичко. Тук сме богати.

— Вътре има предостатъчно. Не ме е грижа. — Смъкнах кесията от пояса си.

— Аз ще се погрижа за всичко. Нови дрехи. Тази коприна е твърде тънка.

— На мен ли го казваш! — отвърнах.

— Тази мантия е скъсана, а косата ти не е сресана.

Изсипах около десетина златни монети — повече, отколкото бях платила за Флавий.

Това я изуми, но тя го прикри бързо. Внезапно се втренчи в мен и успя да размърда изрисуваната маска в някаква гримаса — намръщи се. Помислих, че маската ще се напука.

Реших, че ще се разплаче. Да разплаквам хората се бе превърнало в моя специалност. Мия и Лия бяха плакали, също и Флавий. Сега тя щеше да се разплаче. И Кралицата от съня ми плачеше!

Разсмях се неистово, отметнала глава назад, и тогава видях Кралицата! Видях я в някакъв далечен размит спомен и изпитах такава мъка, че и аз бих могла да заплача. Моят присмех бе богохулство. Аз лъжех себе си.

— Вземи златото за Храма — казах. — Вземи го за нови дрехи и всичко необходимо. Ето като дар за богинята искам да поднеса цветя и хляб, малък самун прясно опечен хляб.

— Много добре — каза тя, кимайки енергично. Тъкмо това иска Изида. Не ще кръв. Не! Никаква кръв!

Тя понечи да ми помогне да стана. Не помръднах.

— Нали разбираш, че в съня ми тя плаче. Не е доволна от онези кръвопийци, възмутена е и им се противопоставя. Тя самата не пие кръв.

Жрицата се смути, но после кимна.

— Да, това е очевидно, нали?

— Аз също се възмущавам и страдам — отвърнах.

— Да, ела — каза тя и ме поведе към висока масивна врата. Повери ме в ръцете на робите в храма. Отпуснах се. Бях уморена.

Заведоха ме в обредната баня, където прислужниците ме измиха и пак те ме преоблякоха старателно.

Какво удоволствие бе някой да направи всичко както трябва.

Прекарах известно време в безпомощни догадки дали ще ме облекат в бели надиплени дрехи и ще ми сложат черни плитки, но направиха всичко по римски маниер.

Косата ми бе грижливо оформена от тези момичета в малък правилен венец, който нямаше да се развали, а около лицето ми щедро се спускаха къдри.

Дрехите, които ми дадоха, бяха нови и ушити от прекрасен лен. По ръбовете бяха пришили цветя. Тази така щателно изработена премяна ми се стори по-ценна от злато.

Определено ме радваше повече от златото.

Чувствах се толкова уморена! Бях много благодарна.

После момичетата гримираха лицето ми по-умело, отколкото аз бих се справила, но по-скоро в египетски стил. Сепнах се, щом се видях в огледалото. Не бе съвсем същият грим, както на жрицата, но очите ми бяха оградени с черно.

— Как се осмелявам да се оплаквам? — прошепнах.

Оставих огледалото. За щастие, не е задължително човек да се оглежда.

Появих се в голямата зала на Храма като порядъчна римлянка, чието лице бе покрито с екстравагантния грим на Изтока. Обичайна гледка в Антиохия.

Заварих жрицата в компанията на две други жени, облечени официално като нея, и един жрец, който носеше същия древноегипетски накит на главата си, но без перука, а само с раирана качулка. Туниката му бе къса и плисирана. Той се обърна и ме изгледа свирепо, щом се приближих.

Страх. Сковаващ страх. Избягай от това място! Забрави за даровете, или остави те да ги поднесат от твое име. Върви си вкъщи. Флавий те чака. Изчезвай!

Бях вцепенена. Оставих жреца да ме дръпне встрани.

— Внимавай — каза ми той тихо, — сега ще те въведа в свещеното място. Ще те оставя да говориш с Майката. Но когато излезеш, трябва да дойдеш при мен! Не си тръгвай, без да си го направила. Трябва да ми обещаеш, че ще идваш всеки ден и ако сънуваш още такива сънища, ще ги споделяш с нас. Има човек, на когото трябва да ги разкажеш, искам да кажа, ако богинята не ги пропъди от ума ти.

— Разбира се, ще ги разкажа на всеки, който би могъл да помогне — отвърнах. — Ненавиждам тези сънища. Но защо си толкова разтревожен? Страхуваш ли се от мен?

Той поклати глава.

— Не ме е страх от теб, но има нещо, което трябва да ти доверя. Трябва да поговорим днес или утре. Налага се да говорим. Сега върви при Майката, а после ела при мен.

Другите ме поведоха към стаята, където се намираше светилището, пред олтара имаше бели ленени завеси. Видях там моите дарове — огромен венец от бели благоуханни цветя и топлия самун хляб. Завесите бяха дръпнати от невидими ръце и аз се озовах сама в стаята, коленичила пред тази Regina Caeli, Кралицата на Небето.

Отново бях поразена.

Това бе древна египетска статуя на нашата Изида, изваяна от черен базалт. Накитът на главата й бе дълъг, тесен и затъкнат зад ушите. Имаше рога на главата си и върху тях бе закрепен огромен диск. Гърдите й бяха голи. В скута й седеше порасналият Фараон, синът й Хор. Тя държеше лявата си гърда, за да го кърми.

Бях обзета от отчаяние! Това изображение не ми говореше нищо! Потърсих същността на Изида в този образ.

— Ти ли ми прати сънищата, Майко! — прошепнах.

Поставих цветята. Разчупих хляба.

Не чух нищо сред тишината на спокойната древна статуя.

Легнах на пода и протегнах ръце. И от дъното на душата си се помъчих да кажа: „Приемам те, вярвам ти, твоя съм, нуждая се от теб, нуждая се!“

Но се разплаках. Бях загубила всичко. Не само Рим и семейството си, но дори и моята Изида. Тази богиня въплъщаваше вярата на друга нация, друг народ.

Съвсем бавно започна да ме изпълва спокойствие.

Наистина ли е така, мислех си. Култът към моята Майка е навсякъде, от север до юг и от изток до запад. Не друго, а духът му го прави толкова могъщ. Не е нужно буквално да целувам краката на тази статуя. Не в това е смисълът.

Бавно изправих глава и седнах на колене. Осени ме истинско прозрение. Не мога точно да го изразя с думи. Но мигновено го осъзнах.

Осъзнах, че всяко едно нещо символизира друго! Разбрах, че всички ритуали пресъздават други събития! Практичният човешки ум бе сътворил тези неща, дарявайки ги с необятна душевност, която да придаде смисъл на света.

А тази статуя бе символ на любовта. Любов, победила жестокостта. Любов, победила несправедливостта. Любов, победила самотата и порицанието.

Единствено това имаше значение. Взрях се в лицето на богинята и я познах! Погледнах малкия Фараон и гръдта, от която сучеше.

— Твоя съм! — казах студено.

Застиналите примитивни черти на египетското й лице не обезкуражиха сърцето ми, погледнах дясната ръка, с която държеше гърдата си.

Любов. Тя ни призовава да бъдем силни, изисква от нас издръжливост и ни кара да приемем всичко непознато.

— Пропъди от ума ми онези сънища, Небесна Майко — промълвих. — Или ми посочи техния смисъл. И пътя, който да следвам. Моля те.

После изрекох на латински една стара молитва:


Ти си тази, която разделя Небето и Земята.

Ти си тази, която озарява небосвода.

Ти си тази, която дава сила на праведника.

Ти си тази, която кара децата да обичат родителите си.

Ти си тази, която е дарила с милост всеки, който я е помолил.


Вярвах в тези думи, но без да влагам в тях религиозен смисъл. Вярвах им, защото смятах, че култът към Изида е съчетал най-добрите идеи, които бе способен да роди човешкият мозък. В това бе и смисълът на нейното съществуване; от тази одухотвореност тя черпеше жизнените си сили.

Погубеният фалос на Озирис живее в Нил. А Нил опложда полята. О, беше толкова прекрасно.

Не ставаше дума да отхвърля това, както би предложил Лукреций, а да разбера смисъла на нейния образ. Да взема най-доброто от този образ и да го почувствам с душата си.

И когато погледнах красивите бели цветя, си помислих: „Те цъфтят благодарение на твоята мъдрост, Майко.“ И с това исках само да кажа, че светът е пълен с толкова много неща, които да ценим, съхраняваме и почитаме — те ни носеха върховно удоволствие. А самата Изида въплъщаваше тези представи, които бяха твърде съкровени, за да ги наречем идеи.

Обичах я — това олицетворение на доброто, което бе Изида.

Колкото по-дълго се взирах в каменното й лице, толкова повече ми се струваше, че ме вижда. Това не бе нищо ново. Продължавах да стоя на колене пред нея и ми се струваше, че тя ми говори. Позволих това да се случи, с ясното съзнание, че не значи нищо. Сънищата избледняха. Приличаха на загадка, която ще бъде разгадана по някакъв идиотски начин.

После с истински плам запълзях към нея и целунах краката й.

Моето поклонение бе приключило. Излязох навън освежена и ликуваща. Вече нямаше да сънувам онези сънища. Още не се беше стъмнило. Бях щастлива.

Намерих много приятелки в двора на Храма. Докато седяхме под маслиновите дръвчета, получих много практически съвети за живота си от тях: къде да намеря доставчици, фризьори, и така нататък. Откъде да купя това или онова.

С други думи, моите богати приятелки ми разкриха всички възможни начини да поддържам добре дома си, без в краката ми да се мотаят нежелани от мен роби. Можех да остана само с Флавий и двете момичета. Чудесно. Всичко останало можех да наема или купя.

Накрая — вече много уморена и с глава, пълна с имена и напътствия, които да помня, но и много развеселена от шегите и историите на тези жени, очарована от лекотата, с която говореха гръцки (който винаги бях обожавала) — се облегнах назад и реших, че вече мога да си ида у дома.

Мога да започна.

Храмът бе все така оживен. Погледнах към входа му. Къде ли бе жрецът? Е, щях да се върна на следващия ден. В този момент определено нямах желание да съживявам онези сънища. Много хора идваха и си отиваха, носейки цветя и хляб. Някои носеха птици, които да пуснат на свобода в чест на богинята. Тези птици щяха да отлетят от високия прозорец на нейното светилище.

Колко топло бе тук. Какъв ярък цветен килим покриваше стената! Никога не бях и помисляла, че е възможно да съществува място, красиво колкото Тоскана, но изглежда и тук бе не по-малко красиво.

Излязох от двора, озовах се на стълбите и поех към Форума.

Приближих до един мъж под арките, който учеше група млади момчета на Диогеновата теория, че трябва да се откажем от всички плътски удоволствия и да водим праведен живот, отричайки се от сетивата.

Това напълно съвпадаше с разказаното от Флавий. Но човекът вярваше в думите си и бе добре образован. Говореше за смирение, което ни прави свободни. Той ми допадна, защото смятах, че точно това се бе случило с мен в Храма — бях се изпълнила със смирение и се чувствах свободна.

Момчетата около него бяха твърде млади, за да знаят това. Но аз го знаех. Харесвах този мъж. Косата му бе сива и бе облечен в обикновена дълга туника. Липсваше онова показно обличане в дрипи.

Аз веднага го прекъснах. Със смирена усмивка заговорих за съветите на Епикур, че сетивата нямаше да ни бъдат дадени, ако са нещо лошо. Не е ли така? — Трябва ли да се отречем от себе си? Вижте двора на Храма на Изида, погледнете цветята, които красят стените му! Вгледайте се в тези прекрасни червени цветя! Сами по себе си те са достатъчни, за да избавят човек от мъката. Кой казва, че очите са по-мъдри от ръцете и устните?

Младежите се обърнаха към мен. Поведох разговор с няколко от тях. Колко красиви и млади бяха. Тук имаше дългокоси мъже от Вавилон и дори знатни евреи, до един с много космати ръце и гърди, както и много римляни от колониите, които бяха смаяни от моите твърдения, че в плътта и виното откриваме истината за живота.

— Цветята, звездите, виното, целувките на любимия — всички те несъмнено са част от природата — казах. Естествено, аз бях под пара, тъй като току-що бях излязла от Храма, освободена от всички страхове и отхвърлила всички съмнения. В този момент се чувствах непобедима. За мен светът беше нов.

Учителят, чието име беше Марсел, излезе от арката да ме поздрави.

— Ах, милостива госпожо, вие ме изумявате — каза той. — Но от кого всъщност сте възприели убежденията си? От Лукреций ли? Или от собствен опит? Разбирате, че никога не бива да насърчаваме хората да се подчиняват на сетивата си!

— Нима съм споменала нещо за подчинение? — попитах. — Да се поддадеш не означава да се подчиниш, а да почиташ. Говоря за благоразумен живот, говоря за това да се вслушваме в мъдростта на телата си. Говоря за първичния разум на добротата и насладата. И ако искате да знаете, не съм научила кой знае колко от Лукреций. Той винаги ми се е струвал твърде скучен. Научих се да възприемам красотата на живота от поети като Овидий.

Сред групата момчета се понесоха радостни възгласи.

— Научих се от Овидий — долитаха викове.

— Е, много добре, но освен уроците, не забравяйте и доброто възпитание — казах строго.

Последваха още възгласи. После младежите започнаха да подхвърлят строфи от Овидиевите „Метаморфози“.

— Това е чудесно — заявих аз. — Колко души сте тук? Петнайсет. Защо не дойдете у дома на вечеря? — попитах. — След пет дни, всички до един. Ще ми трябва време да се подготвя. Имам много книги, които искам да ви покажа. Обещавам също да ви покажа как може да се отрази на душата вкусната храна!

Приеха поканата ми със смях и веселие. Обясних им къде се намира домът ми.

— Аз съм вдовица. Казвам се Пандора. Каня ви съвсем благоприлично и ще ви нагостя добре. Не очаквайте танцуващи момчета и момичета, защото под моя покрив няма да ги намерите. Но очаквайте вкусна храна. Очаквайте поезия. Кой от вас може да рецитира стиховете на Омир? Но наистина да ги рецитира? Кой иска сега да ни каже малко от тях по памет, за да ни развесели?

Последва смях и веселие. Победа. Очевидно всички умееха това и с радост приеха възможността. Някой деликатно спомена за друга римлянка, която много щяла да ревнува, ако разбере, че има конкурентка в Антиохия.

— Глупости — каза друг, — масата й е препълнена с хора. Госпожо, може ли да целуна ръката ви?

— Трябва да ми кажете коя е тя — отвърнах. — Ще я поканя. Искам да я опозная и да разбера какво мога да науча от нея.

Учителят се усмихваше. Пъхнах в ръката му малко пари.

Здрачаваше се. Въздъхнах. Погледнах изгряващите звезди в сумрака на вечерта, след който щеше да настъпи пълен мрак.

Приех целомъдрените целувки на момчетата и потвърдих уговорката ни.

Но нещо се бе променило. Стана толкова бързо, колкото да мигнеш с очи. О, не, изрисувани очи.

Може би бе просто ужасният покров на здрача.

През тялото ми премина тръпка. „Аз те призовах.“ Кой изрече тези думи? „Пази се, защото сега ще те отнемат от мен, а аз няма да го позволя.“

Бях вцепенена. Стисках силно ръката на учителя. Той говореше за сдържаността в живота.

— Погледнете моята обикновена туника — каза той. — Тези момчета имат толкова много пари, че могат да се погубят.

Момчетата възразиха.

Но за мен всичко бе като в мъгла. Напрягах се да ги слушам. Погледът ми блуждаеше. Откъде се бе взел този глас! Кой изрече онези думи! Кой ме призоваваше и кой щеше да опита да ме отнеме?

После, обзета от безмълвно изумление, видях един мъж, покрил глава с тогата си, да ме наблюдава. Познах го веднага по челото и очите. Познах и походката му, докато бавно се отдалечаваше.

Това бе най-малкият ми брат, Луций, когото ненавиждах. Със сигурност беше той. А и видях колко хитро се скри в сенките, за да не го забележа.

Всичко у този човек ми бе познато. Луций. Спотайваше се в дъното на дългия портик.

Не можех да помръдна, а се стъмваше. Всички търговци, които работеха само през деня, си бяха отишли. Пред пивниците изнасяха фенери и факли. Един книжар още не бе затворил, изложил множество книги под лампите.

Луций — най-омразният от моите братя — не дойде да ме посрещне разплакан, а се шмугна в сенките на портика. Защо?

Опасявах се, че знам отговора.

В това време момчетата ме молеха да отида с тях в близката винарна, прекрасно място. Караха се кой да плати вечерята ми там.

Мисли, Пандора. Тази малка изкушаваща покана е някакво хитро изпитание за това докъде стигат смелостта и свободата ти. А и не бива да ходя в някаква долнопробна кръчма с момчетата! Но след броени секунди щях да остана сама.

Форумът притихваше. Пред храмовете горяха огньове. Но и много места тънеха в мрак. Мъжът с тогата чакаше.

— Не, сега трябва да тръгвам — казах. Отчаяно се питах как ще се справя без факлоносец. Дали да помоля тези младежи да ме изпратят до вкъщи? Виждах, че робите им ги чакат и някои от тях вече палеха факли или фенери.

От храма на Изида се чуваха песни. „Аз те призовах. Пази се… заради мен и моята цел!“

— Това е безумие — прошепнах, докато махах за лека нощ на разотиващите се по двойки и тройки младежи. Насилих се да се усмихвам и да бъда учтива.

Погледнах свирепо далечната фигура на Луций, който сега вървеше прегърбен в дъното на портика пред затворените за през нощта врати. Самата стойка на тялото му издаваше потайност и страх.

Съвсем неочаквано усетих ръка върху рамото си. Веднага я отблъснах, за да огранича подобна близост, а после чух един мъж да шепне в ухото ми:

— Жрецът на Храма ви моли да се върнете, госпожо. Желае да говори с вас. Казал ви е да не си тръгвате, без да сте говорили.

Обърнах се и видях, че до мен стои жрец с традиционен египетски накит на главата си, облечен в безупречни дрехи от бял лен и с медальон на богинята на врата.

О, слава Богу.

Но преди да се опомня или да му отговоря, още един мъж се приближи гордо, пристъпвайки с крака си от слонова кост. Придружаваха го двама факлоносци. Обгърна ни топла светлина.

— Желае ли моята господарка да разговаря с този жрец? — попита той.

Това беше Флавий. Изпълнил бе моите заповеди. Облеклото му бе изискано като на римски благородник: дълга туника и широко наметало. Тъй като беше роб, нямаше право да носи тога. Косата му бе сресана и подстригана и видът й бе не по-малко впечатляващ от този на свободните хора. Той блестеше от чистота и изглеждаше напълно уверен.

Марсел, учителят-философ, се спря до мен.

— Госпожо Пандора, вие сте много благородна и позволете да ви уверя, че пивницата, която посещават тези момчета би могла да роди някой Аристотел или Платон, но не е подходящо за вас място.

— Зная — отвърнах. — Не се безпокойте.

Учителят предпазливо погледна жреца и красивия Флавий. Сложих ръка на кръста на Флавий.

— Това в моят управител, който ще ви посрещне, щом дойдете на вечеря у дома. Благодаря, че ми позволихте да прекъсна обучението ви. Вие сте добър човек.

Лицето на учителя застина. После той се наведе по-близо:

— Под портика има един мъж. Не го поглеждайте сега, но ще са ви нужни още роби, които да ви пазят. Този град е размирен и опасен.

— Да, значи и вие го виждате — отвърнах. — А и красивата му тога е белег за благороден произход!

— Стъмва се — каза Флавий. — Ще наема още факлоносци и носилка. Ето там има.

Той благодари на учителя, който неохотно се отдалечи.

Жрецът. Той все още чакаше. Флавий махна с ръка на двама други факлоносци и те се затичаха към нас. Сега имахме достатъчно светлина.

Обърнах се към жреца.

— Ще дойда направо в Храма, но първо трябва да поговоря с онзи мъж там! Мъжът в сенките. — посочих съвсем явно. Намирах се сред поток от светлина, достатъчен да огрее цяла сцена.

Видях как силуетът в далечината се сгърчи и опита да се слее със стената.

— Защо? — попита Флавий, сдържан почти като римски сенатор. — Има нещо нередно около този мъж. Той се навърта наоколо. Учителят беше прав.

— Знам — отвърнах. Чух далечен, кънтящ женски смях! О, богове, трябва да остана на себе си достатъчно дълго, за да се прибера вкъщи! Погледнах Флавий. Не бе чул смеха.

Имаше само един сигурен начин да го направя.

— Факлоносци, всички елате с мен — казах на четиримата мъже. — Флавий, ти остани с жреца и наблюдавай срещата ми с този мъж. Аз го познавам. Ела само ако те повикам.

— О, това не ми харесва — каза Флавий.

— На мен също — добави жрецът. — В Храма ви очакват, госпожо, и там разполагаме с достатъчно пазачи, които да ви придружат до дома ви.

— Няма да ви разочаровам — казах аз, но тръгнах направо към облечената в тога фигура, изминавайки метър след метър от павирания площад, докато факлите осветяваха пътя ми.

Мъжът в тогата отскочи силно с цялата си тежест, а после отстъпи на няколко крачки от стената.

Аз спрях, все така на площада.

Той трябваше да се приближи. Аз нямаше да помръдна. Четирите факли трептяха, поклащани от вятъра. Всеки, намиращ се близо до нас, можеше да ни види. Бяхме най-ярката част от Форума.

Мъжът се приближи. Вървеше бавно, после забърза. Светлината огря лицето му. Беше обзет от ярост.

— Луций — прошепнах аз. — Не мога да повярвам, че те виждам.

— Аз също — отвърна той. — Какво, по дяволите, правиш тук? — попита ме.

— Какво? — бях прекалено объркана, за да му отговоря.

— Семейството ни е в немилост в Рим, а ти ставаш за смях в центъра на Антиохия! Погледни се! Гримирана, напарфюмирана, а косата ти е цялата в помади! Ти си уличница.

— Луций! — проплаках. — Какво, за Бога, си мислиш? Баща ни е мъртъв! Собствените ти братя може би са мъртви. Как успя да избягаш? Защо не се радваш, че ме виждаш? Защо не ме заведеш в дома си?

— Да се радвам, че те виждам! — просъска той. Ние се крием тук, кучко!

— Колко сте? Кои сте? Ами Антоний? Какво стана с Флора?

Той се изсмя раздразнено.

— Убиха ги, Лидия и ако не се скриеш на някое сигурно място, където не може да те намери някой пътуващ римски гражданин, и с теб ще се случи същото. О, как можа да се появиш тук и да водиш философски беседи! Всички из пивниците говореха за теб! А и онзи роб с крак от слонова кост! Видях те на обяд, долна проклета напаст. Проклета да си, Лидия!

Това бе чиста, неподправена омраза.

Отново чух онзи отчетлив кънтящ смях. Разбира се, той не го чуваше. Само аз можех.

— А жена ти, къде е тя? Искам да я видя! Трябва да ме приемеш!

— Няма.

— Луций, аз съм ти сестра. Искам да видя жена ти. Имаш право. Държах се глупаво. Не обмислих добре нещата. От Рим ни делят толкова мили морска шир. Изобщо не ми мина през ума…

— Точно там е работата, Лидия, че ти всъщност никога не се сещаш за нещо разумно или практично. Никога не си го правила. Ти си непоправима мечтателка, а и глупава отгоре на всичко.

— Луций, какво мога да направя?

Той погледна вляво, после вдясно, преценявайки факлоносците.

Присви очи. Усещах омразата му. О, татко, дано не виждаш това от Небето или Подземния свят. Брат ми желае смъртта ми!

— Да — казах, — четирима факлоносци и се намираме в центъра на Форума. А не забравяй и мъжа с крак от слонова кост ето там, както и жрецът — добавих тихо. — Не подценявай и войниците пред императорския Храм. Внимавай. Какво става с жена ти? Трябва да я видя. Ще дойда тайно. Тя със сигурност ще се зарадва, че съм жива, защото я обичам като сестра. Никога няма да се свързвам с теб пред хора. Направих ужасна грешка.

— О, престани — каза той. — Сестра! Тя е мъртва! Отново се огледа в двете посоки. — Заклаха всички. Не разбираш ли? Стой далеч от мен. — Той отстъпи няколко крачки назад, но аз се приближих и отново го осветих.

— Но тогава с кого си? Кой избяга с теб? Кой друг е жив?

— Присила — отвърна той — и извадихме голям късмет, че успяхме да се измъкнем.

— Какво? Твоята любовница? Дошъл си тук с любовницата си? А децата, всички ли са мъртви?

— Да, разбира се, най-вероятно. Как биха могли да избягат? Виж, Лидия, давам ти една нощ да напуснеш този град и да се махнеш от мен. Устроил съм се удобно тук и няма да те търпя. Напусни Антиохия. Направи го по море или суша, все ми е едно, но изчезвай!

— Оставил си жена си и децата си да умрат? И си дошъл тук с Присила?

— Как, по дяволите, се измъкна, долна, разгонена кучка, отговори ми! Естествено, ти нямаше деца, прословутата ялова утроба в семейството! — Той погледна факлоносците. — Махнете се оттук! — извика им.

— Не мърдай от мястото си.

Сложих ръка върху кинжала. Отместих мантията, за да може той да види лъскавия метал.

Изглеждаше истински изненадан, после на лицето му се изписа отвратителна изкуствена усмивка. О, това бе отблъскващо!

— Лидия, за нищо на света не бих те наранил! каза, сякаш го бях обидила. — Просто се тревожа за всички нас. Разчу се какво е станало у дома. Всички бяха убити. Какво трябваше да направя, да се върна и да загина просто така?

— Лъжеш. И да не си ме нарекъл отново разгонена кучка, ако не искаш да те скопя. Зная, че лъжеш. Някой ти е подшушнал нещо и си се измъкнал! Или точно ти си предал всички ни.

Ах, колко жалко, че не бе по-хитър и бърз. Той не изрази обидата си от тези отвратителни обвинения по подобаващ начин. Само наведе глава и каза:

— Не, това не е вярно. Слушай, ела с мен. Отпрати тези мъже, отърви се от онзи роб и ще ти помогна. Присила те обожава.

— Тя е лъжкиня и развратница! И колко си невъзмутим, след като чу моите подозрения. Няма и следа от вълнението ти, когато ме видя! Току-що те обвиних, че си предал семейството ни на делаторите. Обвиних те, че си оставил жена си и децата си на императорската гвардия. Чуваш ли тези думи?

— Това е пълна глупост, никога не бих направил подобно нещо.

— Ти излъчваш вина. Погледни се. Трябва да те убия още сега!

Той се отдръпна.

— Напусни Антиохия! — каза. — Не ме е грижа какво е мнението ти за мен или онова, което е трябвало да направя, за да спася себе си и Присила. Махни се от Антиохия!

Не можех да изразя с думи своето мнение. То бе по-сурово, отколкото можеше да понесе сърцето ми.

Той се дръпна назад, а после закрачи бързо в тъмнината и изчезна, преди да стигне до портика. Вслушвах се в стъпките му, които отекваха по улицата.

— Боже мой! — прошепнах. Бях готова да се разплача. Но ръката ми все така бе върху кинжала.

Обърнах се. Жрецът и Флавий се бяха приближили много повече, отколкото бях наредила. Наистина бях напълно объркана и обезкуражена. Не знаех какво да правя.

— Елате незабавно в Храма — каза жрецът.

— Добре — отвърнах. — Флавий, ти ще дойдеш с мен да стоиш на пост с четиримата факлоносци. Искам да не се отделяте от пазачите в Храма и да си отваряте очите за онзи мъж.

— Кой е той, госпожо? — прошепна Флавий, докато вървях пред тях двамата на път за храма.

Колко величествено изглеждаше. Имаше осанка на свободен човек. А туниката му бе от красива фина вълна на златни райета и със златен колан, и добре прилягаше на широкия му гръден кош. Дори кракът от слонова кост бе лъснат. Бях повече от доволна. Но дали бе въоръжен?

Зад мълчаливото му поведение се криеше силното му покровителствено отношение към мен. В нещастието си аз не можах да намеря думи, за да му отговоря.

Няколко носилки прекосяваха площада, носени от забързани роби, докато други осветяваха с факли пътя им. Сред тази суматоха струеше някаква мека светлина. Хората отиваха на вечеря или частна церемония. Нещо ставаше в Храма.

Обърнах се към жреца.

— Ще охранявате ли моя роб и факлоносците?

— Да, госпожо — отвърна той.

Беше посред нощ. Ветрецът бе приятен. Под дългите портици бяха запалили няколко фенера. Спряхме близо до огнището на богинята.

— Сега трябва да ви оставя — казах. — Давам ти разрешение да пазиш моята собственост, както преди време сам се изрази толкова красноречиво, до смърт. Не помръдвай от този вход. Няма да си тръгна оттук без теб. Няма да се бавя. Не искам да го правя. Но имаш ли нож?

— Да, госпожо, но не съм го пробвал. Беше сред вещите ви, а когато не се прибрахте вкъщи и се стъмни…

— Не ми разказвай цялата световна история — прекъснах го аз. — Постъпил си правилно. Вероятно винаги ще постъпваш правилно.

Извърнах се с гръб към площада и казах:

— Дай да го видя. Ще разбера дали е декоративен или е остър.

Когато го измъкна изпод лакътя си, аз го докоснах с пръст и от него потече кръв. Върнах му ножа. Някога той бе на баща ми. Значи освен с богатството си, баща ми бе напълнил сандъка ми и с оръжия, за да мога да оцелея!

Двамата с Флавий се погледнахме за последно.

Жрецът стана много нетърпелив.

— Госпожо, моля ви, влезте вътре — каза той.

Въведоха ме през високите порти на Храма, където се озовах с жрицата и жреца от изминалия следобед.

— Искате ли нещо от мен? — попитах. Бях останала без дъх. Прималя ми. — Предстоят ми много неща, които трябва да свърша. Това не може ли да почака?

— Не, госпожо, не може! — отвърна жрецът.

През тялото ми премина тръпка, сякаш някой ме наблюдаваше. Високите сенки в храмовете бяха твърде потайни.

— Добре — казах. — Става дума за онези ужасни сънища, нали?

— Да — отвърна жрецът. — И не само.

Загрузка...