Пансионът

ПЪРВА ГЛАВА

Несъмнено мисис Тибс беше най-спретнатото, най-пъргавото и най-стиснатото същество, което някога е дишало лондонската мъгла, а нейният дом беше със сигурност най-гиздавият на Грейт Коръм Стрийт. И тротоарът, и стъпалата, и външната врата, и стълбата, и месинговата дръжка, и мандалото, и полукръглото прозорче — всичко блестеше от чистота вследствие на неуморното белосване, жулене, търкане и лъскане. И е истинско чудо, че след всичкото това упорито триене табелката със забележителния надпис „Мисис Тибс“ още не се беше подпалила. Плътни жалузи, като на склад за хранителни припаси, закриваха прозорците на дневната, в гостната висяха синьо-златисти завеси, а в останалите стаи, „чак до тавана“, както мисис Тибс обичаше да повтаря с вътрешно задоволство, имаше щори с ролетки. Абажурът на лампата в коридора беше прозрачен като сапунен мехур, а освен това човек винаги можеше да се огледа в повърхността на всяка маса или да залепне на прясната политура на кой да е от столовете. Перилата на стълбището бяха лакирани, а металните пръчки по пътеката блестяха така ослепително, че никой не можеше да ги гледа, без да примижава.

Мисис Тибс беше малко нисичка, а и мистър Тибс не беше някой едър мъж. В същност краката му бяха възкъси, но за сметка на това лицето му беше доста дълго. По отношение на жена си той представляваше това, което представлява нулата, когато се намира след някоя друга цифра, тоест имаше значение, когато беше редом до нея, а сам беше едно нищо. Мисис Тибс говореше непрекъснато. Мистър Тибс рядко отваряше уста, но притежаваше умението да изтърсва по нещо точно когато би било най-добре да си мълчи. Мисис Тибс ненавиждаше дългите истории, а мистър Тибс имаше една такава, края на която не бяха чували дори и най-близките му приятели. Той винаги я започваше с „Помня, когато бях доброволец през хиляда осемстотин и шеста…“, но тъй като имаше навика да говори бавно и тихо, а благоверната му съпруга — доста бързо и силно, нито веднъж не успя да каже нещо повече от встъпителните си думи. Като разказвач той беше печален случай. Подобно на скитника евреин не намираше покой, та да може да разкаже любимата си история.

Мистър Тибс се радваше на скромна държавна пенсия — около 43 лири 15 шилинга и десет пенса годишно. Баща му, майка му и останалите пет издънки на тази забележителна фамилия получаваха същата сума в знак на благодарност от родината, но за какви точно заслуги — не беше известно. Но тъй като гореупоменатият доход не беше напълно достатъчен, за да обезпечи двама души с всички блага на този свят, практичната женица на мистър Тибс реши, че най-доброто нещо, което би могла да стори с наследството си от 700 лири, е да наеме и обзаведе някоя прилична къща някъде из онези малко изследвани части на страната, намиращи се между Британския музей и едно отдалечено селце, наречено Съмърс Таун, и да я направи пансион. Изборът й падна на Грейт Коръм Стрийт. За целта къщата беше обзаведена, наети бяха две прислужници и едно момче, а в сутрешния вестник се появи обявление, което известяваше на света, че „шест души могат да разполагат с всички удобства на един уютен дом, принадлежащ на изискано музикално семейство, на десет минути пеш от“… всякъде. Получиха се невероятно много отговори, подписани с най-различни инициали; сякаш всички букви от азбуката бяха обзети от внезапното желание да живеят на пансион. Между мисис Тибс и кандидатите се водеше обширна преписка, при което се спазваше строга секретност. „На Е. не се хареса това“, „И. не е съгласен с онова“, „И. О. Ю. реши, че условията не му допадат“, а „Г. Р. не може да спи на кушетка“. Но в края на краищата трима джентълмени станаха наематели на мисис Тибс при условия, „приемливи за двете страни“. Обявлението беше публикувано отново и една дама с две дъщери изяви желание да увеличи членовете не на собственото си семейство, а на семейството на мисис Тибс.

— Тази мисис Мейпълсън е очарователна жена! — каза мисис Тибс една сутрин след закуска, докато тя и съпругът й седяха край камината; наемателите бяха излезли, всеки по своя работа.

— Наистина очарователна — повтори мисис Тибс по-скоро на себе си, отколкото на някой друг, защото мнението на съпруга й изобщо не я интересуваше. — А двете й дъщери са много мили. Днес трябва да имаме риба — те ще обядват за първи път с нас.

Мистър Тибс постави ръжена и лопатката под прав ъгъл и се приготви да каже нещо, но се сети, че няма какво.

— Госпожиците — продължи мисис Тибс — бяха много любезни и доброволно предложиха да докарат своето пиано.

Тибс се сети за историята си като доброволец, но не посмя да я започне. Осени го една интересна идея.

— Може пък… — подхвана той.

— Много те моля да не облягаш главата си на тапетите — прекъсна го мисис Тибс — и не стъпвай върху стоманената решетка на камината — това е още по-лошо.

Тибс отмести глава от тапета и нозе от решетката и продължи:

— Може пък някоя от младите госпожици да хвърли око на младия Симпсън и, нали разбираш, една сватба…

— Какво! — извика мисис Тибс.

Тибс плахо повтори своето предположение.

— Много те моля да не говориш за подобни неща — каза мисис Тибс. — Да, да, сватба! Та да остана без наематели. За нищо на света.

Тибс си каза наум, че това не е изключено, но тъй като никога не спореше с жена си, сложи точка на разговора, като заяви, че е време „да тръгва за работа“. Всеки ден излизаше в десет часа сутринта и се връщаше в пет часа следобед с изпоцапано лице и миришещ на пот. Никой не знаеше какво работи, нито къде ходи, но мисис Тибс обичаше да казва с изключителна важност, че е по работа в Сити.

Госпожиците Мейпълсън и изисканата им майка пристигнаха следобед с една наемна карета, придружени от невероятно количество багаж. Коридорът се изпълни със сандъци, кутии за шапки, маншони и чадъри, калъфи за китари, а също така и всевъзможни по форма пакети, обвити с кафява хартия и забодени с карфици. Впоследствие се започна такова търчене нагоре-надолу с багажа, такова тичане за топла вода, необходима за дамите да се измият, такъв хаос и бъркотия, такова разгорещяване на слугите и на машите за къдрене, каквото не беше виждано на Грейт Коръм Стрийт. Дребничката мисис Тибс беше в стихията си — тя се щураше насам-натам, като говореше непрекъснато и раздаваше кърпи и сапуни, сякаш беше старша сестра в болница. Обичайната спокойна атмосфера на къщата беше възстановена чак когато дамите се затвориха в спалните си и се заеха с важната задача да се облекат за обяд.

— Бива ли ги момичетата? — обърна се мистър Симпсън към мистър Септимъс Хикс, друг един от наемателите, докато двамата убиваха времето преди обяда в дневната, като се излежаваха на диваните и съзерцаваха балните си обувки.

— Нямам представа — отвърна мистър Септимъс Хикс, доста висок млад мъж с бяло лице, очила и черна панделка около врата вместо вратовръзка — изключително интересна личност, студент по медицина и „много талантлив младеж“. Той имаше навика „да набутва“ в речта си всевъзможни цитати от „Дон Жуан“, без да се затруднява дотам, че да се замисля дали са подходящи за случая, в което се отличаваше със забележителна независимост.

Другият, мистър Симпсън, беше от онези млади хора, играещи в обществото ролята, която изпълняват статистите на сцената, с тази разлика, че са далеч по-бездарни и от най-долнопробните артисти. Главата му беше куха като голямата камбана на катедралата „Сейнт Пол“, винаги се обличаше според карикатурите в модните журнали и пишеше „обожавам“ с „у“.

— Когато се прибрах, видях в коридора ужасно много пакети — подсмихна се мистър Симпсън.

— Несъмнено тоалетни принадлежности — отвърна любителят на „Дон Жуан“:

Бельо, дантели, шапки, купища коприни,

чорапи, чехли, четки, гребени безчет —

с тях всички дами стават по хубост несравними

или пък в краен случай — спретнати наглед.

— Това от Милтън ли е? — попита мистър Симпсън.

— Не, от Байрон — отвърна мистър Хикс презрително. Беше напълно сигурен, защото не беше чел нищо друго.

— Шт! Госпожиците идват — добави той, при което и двамата заговориха на висок глас.

— Мисис Мейпълсън и госпожиците Мейпълсън, мистър Хикс. Мистър Хикс, мисис Мейпълсън и госпожици Мейпълсън — изрече мисис Тибс със силно зечервено лице, тъй като до този момент беше следила кухненските операции и имаше вид на восъчна кукла в слънчев ден. — Мистър Симпсън, моля да бъда извинена. Мистър Симпсън, мисис Мейпълсън и госпожици Мейпълсън — и същото отзад напред.

Младите джентълмени веднага се засуетиха галантно наоколо, и то така, сякаш им се искаше да имат крака вместо ръце, защото не знаеха къде да ги дянат. Госпожиците се усмихнаха, направиха реверанс, плавно се отпуснаха в креслата и се занавеждаха за изпуснатите си кърпички; джентълмените се облегнаха край завесите; мисис Тибс изпълни чудесен пантомимен етюд с една прислужница, която беше дошла, за да се посъветва с нея относно соса за рибата, при което двете сестри се спогледаха, а всички останали сякаш откриха нещо особено красиво в решетката на камината.

— Джулия, скъпа — обърна се мисис Мейпълсън към по-малката си дъщеря с достатъчно силен глас, за да я чуят всички присъствуващи. — Джулия!

— Да, мамо.

— Не се прегърбвай.

Тя каза това, за да привлече всеобщото внимание върху фигурата на мис Джулия, която беше безупречна. Съответно всички я погледнаха, след което отново настъпи тишина.

— Не можете да си представите какъв грубиян беше кочияшът, който ни докара днес — обърна се мисис Мейпълсън към мисис Тибс с доверителен тон.

— Боже мой! — отвърна хазайката и на лицето й се изписа голямо съчувствие.

Тя не можа да каже нищо повече, защото на вратата отново се появи прислужницата и започна да й прави тревожни знаци.

— Според мен всички кочияши по принцип са грубияни — изрече мистър Хикс с най-любезния тон, на който беше способен.

— Няма съмнение, че са такива — отвърна мисис Мейпълсън така, сякаш до този момент и през ум не й беше минавала подобна мисъл.

— Както файтонджиите — каза мистър Симпсън. Тази забележка не постигна успех, защото никой не даде да се разбере нито с думи, нито с жестове, че има и най-бегли впечатления от навиците и привичките на файтонджиите.

— Робинсън, какво има пак? — обърна се мисис Тибс към прислужницата, която в желанието си да привлече вниманието на своята господарка върху себе си от пет минути насам кашляше и подсмърчаше зад вратата.

— Извинете, мадам, господарят има нужда от чисто бельо — отвърна стреснатата по този начин прислужница.

Двамата млади джентълмени извърнаха глави към прозореца и прихнаха, при което издадоха звук, подобен на шума след отпушването на две бутилки бира; госпожиците скриха лица в носните си кърпички; дребничката мисис Тибс пък изхвърча от стаята, за да даде на прислужницата да се разбере, а на мъжа си — чисто бельо.

Скоро след това се появи мистър Калтън, последният наемател, който се оказа изненадващо забавен събеседник. Мистър Калтън беше франт на преклонна възраст, стар ерген. Той обичаше да казва за себе си, че макар да не бил красив в строгия смисъл на това понятие, бил интересен. И наистина беше. Човек, щом го погледнеше в лицето, веднага се сещаше за мандало от външна врата с грубо изобразен полулъв-полумаймуна и това сравнение се отнасяше също така за неговия характер и за начина, по който разговаряше. Той стоеше като пън, когато всичко около него беше в движение. Сам никога не би завързал разговор, нито пък би изказал мнение, но подхванеше ли се някоя обща тема, или да продължим в духа на горното сравнение — щом някой го подбутнеше, той затракваше с невероятна бързина. От време на време получаваше нервни тикове и може да се каже, че те му действуваха като заглушител, защото не вдигаше чак толкова шум както обикновено, когато повтаряше едно и също нещо до безкрайност. Не се беше женил никога, но все още си търсеше богата съпруга. Имаше пожизнена рента от триста лири годишно и беше невероятно тщеславен и изключително себелюбив. Беше си създал име на олицетворение на самата вежливост и всеки ден се разхождаше из парка (Из парка — става дума за Хайд Парк.) и по Риджънт Стрийт.

Този почтен господин си беше наумил да се държи изключително любезно с мисис Мейпълсън, но в същност желанието да се представят в най-добра светлина беше обхванало всички присъствуващи, тъй като мисис Тибс беше решила, че не би било зле да приложи една малка хитрост, като уведоми джентълмените, че има определени основания да смята дамите за богати, а дамите — че всеки един от джентълмените е „изгодна партия“. Един малък флирт, мислеше си тя, би й помогнал да задържи наемателите, без да доведе до някакви други последствия.

Мисис Мейпълсън беше около петдесетгодишна предприемчива вдовица — хитра, енергична и с приятен външен вид. Тя беше изпълнена с най-нежна загриженост за дъщерите си и като доказателство често казваше, че не би имала нищо против да се омъжи отново, стига това да е от полза за скъпите й деца, но не би го направила под никакъв друг предлог. А „скъпите й деца“ от своя страна съвсем не бяха безразлични към едно евентуално „добро подреждане в живота“. Едната от дъщерите беше двадесет и пет годишна, а другата — с три години по-млада. От четири години насам те посещаваха различни курорти с минерални бани, участвуваха в лотариите на много увеселителни домове, четяха книги по балконите, бяха продавачки на благотворителни сергии, танцуваха по балове, разговаряха за чувства — с две думи, правеха всичко онова, което би сторило всяко усърдно момиче, но до този момент — без какъвто и да било резултат.

— Какъв прекрасен вкус към дрехите има мистър Симпсън! — прошепна Матилда Мейпълсън на сестра си Джулия.

— Великолепен! — отвърна по-малката. Джентълменът с прекрасния вкус, за когото ставаше дума, беше облечен в червеникавокафяв фрак с кадифена яка и маншети в същия цвят — костюм, подобен на този, който обикновено облича непознатият благородник от пантомимните спектакли на Ричардсън (Пантомимните спектакли на Ричардсън — популярният през тридесетте и четиридесетте години на миналия век скитащ „театър“ на Ричардсън бил едно от най-леснодостъпните заведения. В него представяли мелодрами с убийства, актьори пеели песнички, играели се пантомими — и всичко това в едно представление), когато благоволява да се прави на конте.

— Какви бакенбарди! — промълви мис Джулия.

— Очарователни! — отвърна сестра й. — И каква коса!

Косата му беше като перука и се отличаваше с пленителни лимби, нагласени по начина, по който подреждат лъскавите къдрици на ония шедьоври във фризьорското изкуство, с които са окичени Восъчните глави от витрината на Бартело на Риджънт Стрийт, а бакенбардите му се събираха под брадичката и приличаха на връзки, с които би могъл да си я прикрепя, ако природата не бе направила това излишно, като му беше дала съответните оригинални и невидими такива.

— С ваше позволение, обядът е сервиран, мадам — извести момчето-прислужник, което се появи за първи път, облечено с един пребоядисан в черно сюртук на господаря си.

— Ах! Мистър Калтън, бихте ли придружили мисис Мейпълсън? Благодаря ви.

Мистър Симпсън предложи ръка на мис Джулия, мистър Септимъс Хикс поведе прекрасната Матилда и цялата процесия се отправи към трапезарията. Мистър Тибс беше представен на дамите, при което започна да им се кланя като кукувичка от стенен часовник, в чието тяло е монтирана пъргава пружинка, а след това се шмугна бързо на мястото си в единия край на масата, доволен, че се е скрил зад супника, над който можеше спокойно да наднича. Наемателите насядаха, до всяка дама — кавалер, като парчета хляб и месо в чиния със сандвичи, и мисис Тибс нареди на Джеймс да открие блюдата. Имаше сьомга, сос от омари, супа от пилешки дреболии заедно с обичайните за случая гарнитури — картофи с вид на вкаменелости и изпържени хапки хляб с размери и форма на зарчета.

— Супа за мисис Мейпълсън, скъпи — каза енергичната мисис Тибс. Тя винаги наричаше съпруга си „скъпи“ пред чужди хора.

Тибс, който си похапваше от хляба и се мъчеше да прецени колко време още ще трябва да изчака, преди да се осмели да посегне към рибата, побърза да подаде супата, при което я разля върху покривката и сложи чашата си върху петното, за да не го забележи жена му.

— Мис Джулия, мога ли да ви предложа малко риба?

— Ако обичате… съвсем мъничко… О! Това е много. Благодаря ви. (В чинията й беше поставено парченце с големина на орех.)

— Джулия яде необикновено малко — каза мисис Мейпълсън на мистър Калтън.

Мандалото тракна веднъж — беше погълнат от рибата, която просто изяждаше с очи, затова каза само едно: „О!“

— Скъпи — обърна се мисис Тибс към своя съпруг, след като всички бяха обслужени, — а на теб какво да ти сложа?

Въпросът беше зададен с изражение, което намекваше, че не трябва да казва „риба“, защото от нея беше останало съвсем малко. Тибс обаче помисли, че жена му се мръщи заради петното върху покривката, и отвърна съвсем спокойно:

— Ами… Според мен… Сложи ми от рибата.

— Риба ли каза, скъпи? (Повторно намръщване.)

— Да, скъпа — отвърна негодникът, а на лицето му беше изписан остър глад.

Мисис Тибс едва сдържа сълзите си, докато слагаше в чинията на „проклетия си мъж“, както го нарече в ума си, последното годно за ядене парче риба.

— Джеймс, занесете това на господаря си и му вземете ножа.

Това беше съзнателно отмъщение, понеже Тибс не можеше да яде риба без нож. Така че той беше принуден да гони късчетата сьомга в кръг из чинията си с парче хляб и вилицата, при което на седемнадесет опита успяваше веднъж.

— Приберете блюдата, Джеймс — нареди мисис Тибс точно когато мъжът й преглъщаше четвъртата си хапка, и чиниите изчезнаха със светкавична бързина.

— Подайте ми едно парче хляб, Джеймс — каза клетият „стопанин на дома“, гладен повече от всеки друг път.

— Не обръщайте внимание на господаря, Джеймс — каза мисис Тибс, — а се погрижете за печеното.

Последното беше произнесено с обичайния тон, с който всички господарки отправят забележки към прислугата в присъствие на странични хора, тоест тихо, но също като шепота на сцената поради особената си подчертаност то стигна до ушите на всички.

Настана мълчание преди второто зареждане на масата — кратка интермедия, през която мистър Симпсън, мистър Калтън и мистър Хикс извадиха по една бутилка — сотерн, португалско бяло вино и шери — и предложиха на всички да пийнат с тях освен на Тибс. За него не се и сетиха дори.

Паузата между рибата и обещаното филе се проточи.

Мистър Хикс не изпусна удобния случай. Той просто не можеше да не поднесе изключително подходящия цитат:

На тези острови говеждото е кът.

Месо от ярета, кози, овни

по цели бутове на шиш пекат

туземците във свети дни.

„Съвсем не подобава на един джентълмен да говори такива неща“ — помисли си дребничката мисис Тибс.

— А! — извика мистър Калтън и си напълни чашата. — Том Мор е моят любим поет.

— И моят — каза мисис Мейпълсън.

— И моят — добави мис Джулия.

— И моят — намеси се и мистър Симпсън.

— Да си припомним произведенията му — подхвана отново мандалото.

— Точно така — уверено каза Симпсън.

— Спомнете си „Дон Жуан“ — им каза мистър Септимъс Хикс.

— „Писмото на Джулия“ — вметна мис Матилда.

— Има ли нещо по-велико от „Поклонниците на огъня“? — запита мис Джулия.

— Точно така — каза Симпсън.

— Или пък от „Пери в рая“ — добави старият франт.

— Да, и от „Перът в рая“ — повтори след него Симпсън, който си въобразяваше, че се справя отлично.

— Всички те са много добри — отвърна мистър Септимъс Хикс, който, както вече казахме, освен „Дон Жун“ нищо друго не беше чел. — Но къде бихте могли да намерите нещо по-прекрасно от описанието на обсадата в началото на седма песен?

— Като казахте „обсада“ — подхвана Тибс с уста, пълни с хляб, — когато бях доброволец през хиляда осемстотин и шеста, командир ни беше сър Чарлс Рампърт; та един ден, както се упражнявахме на мястото, на което сега се намира Лондонският университет, той ми вика: „Тибс — вика ме той пред строя, — Тибс…“

— Джеймс, предайте на господаря си — прекъсна го мигне Тибс с ужасяващо отчетлив глас, — ако не желае да нареже пилетата, да ми ги подаде на мен.

Смутеният доброволец веднага хвана ножа и наряза пилетата почти толкова чевръсто, колкото жена му, която през това време се справи с овнешкия бут. Дали завърши историята си — не се знаеше. Но и да беше я довършил — никой не го слушаше.

И така, ледът се беше пропукал, новите наематели започнаха да се чувствуват почти като у дома си и всички се поотпуснаха. Особено Тибс, който заспа веднага след като приключи обяда. Мистър Хикс и двете госпожици разговаряха надълго и нашироко за поезия, театри и писмата на лорд Честърфийлд (Писмата на лорд Честърфийлд — известен литературен паметник, представляващ сборник на житейските и морални норми на английската аристокрация от XVIII век. („Писма на лорд Честърфийлд до неговия син“)), а мистър Калтън не пропускаше да изтрака по нещо след всяка тяхна реплика. Мисис Тибс одобряваше горещо всяко мнение, което изказваше мисис Мейпълсън, а мистър Симпсън, който седеше ухилен и повтаряше през три-четири минути „да“ и „разбира се“, несъмнено имаше ясна представа за какво става въпрос. Джентълмените се присъединиха към дамите в салона почти веднага щом те излязоха от трапезарията. Мисис Мейпълсън и мистър Калтън започнаха да играят крибедж (Крибедж — игра на карти, при която точките се отбелязват, като се забождат дървени клечки в дупките, издълбани за целта в специална дъска), а „младите“ се развличаха с музика и разговори. Госпожици Мейпълсън изпълниха прекрасни дуети, като си акомпанираха на китари, украсени с небесносини панделки. Мистър Симпсън си облече розова жилетка и заяви, че е възхитен, а мистър Хикс се намираше на седмото небе на поезията или, което означаваше все същото за него, в седмата песен на „Дон Жуан“. Мисис Тибс беше направо очарована от новите си пансионери, а мистър Тибс прекара вечерта както обикновено — заспа, събуди се, отново заспа и се събуди за вечеря.

Ние нямаме намерение да се възползуваме от привилегията на романистите и да оставим „да минат години“, по все пак ще си позволим да помолим нашия читател да си представи, че от описания обяд са изтекли шест месеца, през които наемателите на мисис Тибс са пели, танцували и посещавали театри и изложби заедно, както правят всички дами и джентълмени във всички пансиони. Ще го помолим също, след като е изминало това време, да си представи как мистър Септимъс Хикс получава в спалнята си (предна мансарда откъм улицата) рано една сутрин бележка от мистър Калтън, с която той го моли да го посети при първа възможност в неговата (на мистър Калтън) тоалетна стая, намираща се на втория етаж откъм двора.

— Предайте на мистър Калтън, че ще сляза веднага — каза мистър Септимъс Хикс на момчето. — Почакайте. Болен ли е мистър Калтън? — с вълнение запита студентът медик, докато си обличаше халата от плат, подобен на кувертюра за легло.

— Доколкото ми е известно — не, сър — отвърна момчето. — Но с ваше позволение, сър, струва ми се, че видът му е малко особен.

— А! Това не означава, че е болен — несъзнателно отвърна Хикс. — Е добре, слизам веднага.

Момчето хукна надолу по стълбите с отговора и едва успя да го предаде, когато след него хукна развълнуван и самият мистър Хикс.

„Чук, чук.“

— Влезте.

Вратата се отваря и разкрива мистър Калтън, който седи в едно кресло. Размяна на ръкостискания и кимане с глава към мистър Септимъс Хикс да седне. Кратка пауза. Мистър Хикс се покашля, а мистър Калтън смръкна щипка енфие. Срещата им беше от онези, при които нито една от страните не знае как да започне разговора. Мистър Септимъс Хикс наруши мълчанието.

— Получих една бележка — каза той с треперлив глас, също като настинал Пънч (Пънч — кукла с гърбица и дълъг крив нос от куклената комедия „Пънч и Джуди“).

— Да — отвърна другият, — получили сте.

— Именно.

— Да.

Въпреки че може би този диалог ги удовлетвори, двамата джентълмени чувствуваха, че най-важното още не е казано, и направиха това, което повечето мъже правят в подобни ситуации — решително забиха погледи в масата. Разговорът обаче беше подет и мистър Калтън реши да го продължи с оглушително хлопане. Речта му винаги беше изключително надута.

— Хикс — започна той, — изпратих да ви извикат пред вид на някои приготовления, предстоящи да бъдат извършени в този дом във връзка с една бъдеща сватба.

— Със сватба! — ахна Хикс, а лицето на Хамлет, когато вижда призрака на баща си, в сравнение с неговото би могло да се нарече спокойно и приятно.

— Със сватба — отвърна мандалото. — Извиках ви, за да оправдаете високото доверие, което ви гласувам.

— И ще ме издадете ли? — нетърпеливо запита Хикс, който в уплахата си дори забрави да цитира.

— Аз да издам вас! Няма ли вие да ме издадете?

— Никога! Докато съм жив, никой няма да узнае, че сте имали пръст в тази работа — развълнувано отвърна Хикс с пламнало лице и настръхнали коси, като че ли беше седнал върху електрически генератор, работещ на пълни обороти.

— Така или иначе, може би до една година всички ще разберат — каза мистър Калтън с неописуемо задоволство, — защото ние може да имаме деца.

— Вие! Но какво общо имате вие?

— Имам, и още как!

— Не! Как е възможно? — смаяно попита Хикс.

Калтън беше погълнат прекалено много с размисли за собственото си щастие, за да усети недоразумението, което възникна между него и Хикс. Той се облегна назад в креслото си.

— О, Матилда! — прочувствено въздъхна престарелият франт, като сложи дясната си длан малко по-наляво, на нивото на четвъртото копче отдолу нагоре на жилетката си. — О, Матилда!

— Каква Матилда? — извика Хикс и скочи от мястото си.

— Матилда Мейпълсън — отвърна другият и стори същото.

— Аз ще се женя за нея утре сутринта — каза Хикс.

— Не е вярно — възрази събеседникът му. — Аз ще се женя за нея!

— Вие ще се жените за нея?

— Да, аз ще се женя за нея!

— Вие ще се жените за Матилда Мейпълсън?

— Да, за Матилда Мейпълсън.

— Мис Мейпълсън ще се омъжи за вас?

— Мис Мейпълсън! Не, мисис Мейпълсън.

— Боже господи! — каза Хикс и се свлече на стола. — Вие ще се жените за майката, а аз за дъщерята!

— Какво странно съвпадение! — отвърна мистър Калтън. — И едновременно с това доста неприятно, защото, тъй като Матилда не желае дъщерите й да научат за нейното намерение, преди да е извършено бракосъчетанието, не иска да се обръща към никого от своите близки, да не би да я издадат, а аз самият не желая точно сега да разгласявам за женитбата пред познатите си и следователно реших да ви извикам, за да узная дали ще ми направите тази услуга да се явите в ролята на баща.

— Бих бил особено щастлив, уверявам ви — каза Хикс със съболезнователен тон, — но, както разбрахте, аз ще се явявам в ролята на младоженец. Много често едното е следствие на другото, но по едно и също време двете не са възможни. А Симпсън? Уверен съм, че той ще ви помогне.

— Не искам да го моля за това — отвърна Калтън, — той е такъв глупак.

Мистър Септимъс Хикс погледна тавана, погледна пода и най-накрая се сети.

— Защо хазаинът на дома да не бъде баща? — предложи той, след което издекламира следния цитат — особено подходящ както за Тибс, така и за младоженците:

О боже! На баща й взора черен

в тях двамата е право вперен.

— Тази идея вече ми е идвала наум — каза мистър Калтън, — но, виждате ли, Матилда по неизвестни за мен причини, държи Тибс да не научи нищо по въпроса, преди да е приключило всичко. В края на краищата, нали разбирате — деликатно положение.

— Той е най-добродушният човечец на този свят, стига да знаеш как да се отнасяш с него — каза мистър Септимъс Хикс. — Кажете му да не споменава за това пред жена си, като го уверите, че тя няма да има нищо против, и той ще ви послуша. Аз ще се женя тайно заради майката и заради моя баща, затова трябва да му наредим да мълчи.

В този миг откъм външната врата се разнесоха две плахи почуквания, равняващи се на едно предизвикателно. Това беше Тибс, не можеше да бъде никой друг, защото никой друг не бършеше обувките си цели пет минути. Беше излязъл, за да плати сметката на хлебаря.

— Мистър Тибс! — извика мистър Калтън с изключително любезен глас, надвесен над перилата.

— Да, сър? — отвърна оня с мръсното лице,

— Ще бъдете ли така добър да се качите при мен за малко?

— Разбира се, сър — каза Тибс, радостен, че му обръщат внимание.

Вратата на стаята беше затворена внимателно и Тибс, след като постави шапката си на пода (както правят всички стеснителни хорица) и седна на предложения му стол, погледна така смаяно, като че ли беше призован на съд пред Инквизицията.

— Мистър Тибс, едно особено неприятно събитие — със зловещ тон подхвана Калтън — ме накара да се посъветвам с вас и да ви помоля да не съобщавате на жена си това, което ще ви кажа.

Тибс мълчаливо се съгласи, като вътрешно се чудеше какво ли, по дяволите, е сторил тоя и си мислеше, че най-малкото е изпочупил най-хубавите гарафи.

Мистър Калтън продължи:

— Мистър Тибс, аз съм поставен в изключително неприятно положение.

Тибс погледна мистър Септимъс Хикс, като че ли фактът, че той се намира редом до своя съквартирант, можете да обясни кое е неприятното в неговото положение, но тъй като не знаеше какво да каже, само издаде краткото възклицание: „Боже мой!“

— И така — продължи да трака мандалото, — разрешете ми да ви помоля да се въздържите от всякакви прояви на изненада, които могат да бъдат чути от прислугата, когато ви съобщя — овладейте изумлението си, — че двама души от живеееателно, а се разнесоха две пла-щитев този дом ще встъпят в брак утре сутринта.

И той дръпна креслото си няколко фута назад, за да види ефекта от неочакваното си съобщение.

Ако Тибс беше изхвърчал от стаята, а след това беше тръгнал, олюлявайки се, по стълбите и бе припаднал в коридора или ако в ужасната си изненада се беше хвърлил от прозореца в конюшните зад къщата, поведението му би било значително по-лесно обяснимо за мистър Калтьн, отколкото когато той сложи ръце в джобовете на панталоните си и почти ухилен каза:

— Това ли било?

— Нима не сте учуден, мистър Тибс?

— Разбира се, че не съм, сър — отвърна Тибс, — в края на краищата това е напълно естествено. Щом двама млади се срещнат, нали разбирате…

— Разбира се, разбира се — каза Калтън с неописуемо самодоволство.

— Значи, вие изобщо не намирате нищо необичайно в това? — запита мистър Септимъс Хикс, който през цялото време наблюдаваше с безмълвно учудване лицето на Тибс.

— Не, сър — отвърна Тибс. — На неговите години и аз бях същият. — И той се засмя съвсем открито.

„Сигурно изглеждам доста млад за годините си!“ — помисли си старият франт със задоволство, понеже знаеше, че е най-малко с десет години по-възрастен от Тибс.

— В такъв случай да преминем направо на въпроса — продължи той. — Бих искал да ви запитам дали ще имате нещо против да изпълните ролята на баща по време на церемонията.

— Разбира се, че няма да имам — отвърна Тибс отново без ни най-малко учудване.

— Наистина ли нямате нищо против?

— Определено не — повтори Тибс, като продължаваше да е спокоен като бира, чиято пяна е спаднала.

Мистър Калтън стисна ръката на мъжа под чехъл и му се закле във вечно приятелство от този миг нататък. Хикс, който беше преизпълнен от възторг и удивление, стори същото.

— А сега си признайте — обърна се мистър Калтън към Тибс, когато той си взе шапката от пода, — не се ли изненадахте поне малко?

— Но аз ви вярвам! — отвърна този знаменит човек и даже махна с ръка. — Повярвах ви още когато го чух за първи път.

— Така неочаквано — каза мистър Септимъс Хикс. — Учудва ме само това, че се обръщате точно към мене — призна си Тибс.

— Общо взето, е доста необикновено! — каза престарелият любовник, при което и тримата се засмяха.

— Да ви кажа — подхвана Тибс, като отново затвори вратата, която току-що беше отворил, и даде пълна воля на смеха, който беше подтискал до този момент, — това, което ме тревожи, е — какво ще каже неговият баща?

Мистър Септимъс Хикс погледна мистър Калтън.

— Да, обаче най-забавното в тази история е — каза мистър Калтън, който се разсмя на свой ред, — че аз нямам баща. Хи, хи, хи!

— Вие нямате баща. Обаче той има — каза Тибс.

— Кой има? — попита мистър Септимъс Хикс.

— Как кой — той.

— Кой той? Но вие знаете ли тайната ми? За мен ли става дума?

— За вас? Не, вие знаете за кого става дума — отвърна Тибс и намигна многозначително.

— За бога, за кого става дума? — попита мистър Калтън, който също като Септимъс Хикс беше загубил ума и дума в тази странна бъркотия.

— Ама разбира се, за мистър Симпсън — отвърна Тибс. — За кого другиго може да става дума?

— Ясно — каза обожателят на Байрон, — Симпсън ще се жени за Джулия Мейпълсън утре сутринта!

— Точно така — отвърна Тибс, напълно доволен, — разбира се, че ще се жени.

Ще ни трябва моливът на Хогарт, за да изобразим — нашето слабо перо не е способно да опише — изражението, което се появи върху лицата на мистър Калтън и мистър Септимъс Хикс при тази неочаквана вест. Еднакво невъзможно е да опишем и — макар че може би за нашите читателки не ще бъде трудно да си го представят — какви хитрини е трябвало да приложи всяка една от трите дами, за да оплете до такава степен своя кавалер. Каквито и да бяха тези хитрини обаче, те постигнаха необходимия резултат. Майката много добре знаеше, че дъщерите й ще се омъжват, а и младите госпожици бяха не по-зле осведомени за намеренията на уважаваната си родителка. За по-голямо благоприличие обаче те се уговориха всяка една да се преструва, че не знае за годежа на останалите, освен това решиха, че ще бъде най-добре всички да се венчаят в един и същи ден, за да не би разкриването на едната от тайните връзки да попречи на останалите две. Оттук и загадъчността на мистър Калтън и мистър Септимъс Хикс, както и предварителното ангажиране на непредпазливия Тибс.

На следващата сутрин мистър Септимъс Хикс встъпи в брак с мис Матилда Мейпълсън, мистър Симпсън пък се свърза в „свят съюз“ с мис Джулия, а мистър Тибс изигра ролята на баща, което беше „първата му поява в този образ“. Мистър Калтън, който не изгаряше чак толкова от нетърпение както двамата млади джентълмени, беше направо поразен от двойното разкритие и тъй като се сблъска с известни трудности при изнамирането на лице, от което да получи ръката на годеницата си, му хрумна идеята, че най-добрият начин за разрешаването на този проблем е изобщо да не я взима. Дамата му обаче, както по-късно се изказа нейният адвокат на делото „Мейпълсън срещу Калтън“, заведено за неизпълнено обещание за женитба, „се обърна с разбито сърце към потъпканите закони на страната си“. Тя получи обезщетение на сума хиляда лири, които клетото мандало беше принудено да й изплати. Мистър Септимъс Хикс, след като сложи край на следването си, реши да сложи край и на брачния си живот. Оскърбената му съпруга понастоящем живее с майка си в Булон. Мистър Симпсън, който има нещастието да загуби жена си шест месеца след сватбата (тя избяга с един офицер, докато съпругът й се намираше в затвора Флийт, където беше попаднал поради неспособност да плати дребните й сметки за модистката) и след като баща му, починал наскоро, го лиши от наследство, успя да си намери постоянна работа в един моден фризьорски салон, тъй като правенето на прически беше наука, към която отдавна проявяваше интерес. Практикувайки тази професия, той естествено имаше добрата възможност да опознае привичките и особеностите на мисленето на избрани кръгове от английската аристокрация. На това щастливо обстоятелство дължим появата на такива блестящи творби на неговия гений, каквито са романите му, които, докато все още съществува добрият вкус, неопетняван от преувеличения, жаргонна реч и шарлатанщина, не ще престанат да направляват и развличат мислещата част на обществото.

Остава само да добавим, че това сложно объркване лиши мисис Тибс от всички обитатели на нейния пансион с изключение на един, без когото тя спокойно можеше да мине — съпруга й. В деня на венчавката този нещастник се завърна в къщи леко пийнал и под въздействието на виното, възбудата и отчаянието взе, че се осмели да предизвика гнева на жена си. От този фатален час той вече се храни в кухнята, в чиито граници занапред ще се прострат и проявите му на остроумие, тъй като мисис Тибс издаде нареждане за по-голямо негово удобство да му бъде поставено там едно сгъваемо легло. Твърде вероятно е в това свое усамотение той да успее да доразкаже историята си като доброволец.

Обявлението отново се появи в сутрешните вестници. За резултатите от него ще ви разкажем в следващата глава.