Пансионът

ВТОРА ГЛАВА

„И тъй — си каза дребничката мисис Тибс една сутрин, докато седеше в предната дневна на дома си на Грейт Коръм Стрийт и кърпеше едно килимче от долната площадка на стълбището, — нещата в края на краищата не са чак толкова зле и ако се получат благоприятни отзиви на обявлението, скоро всички стаи ще бъдат заети отново.“

Мисис Тибс продължи да замрежва с камгарен конец килимчето и едновременно с това се ослушваше за пощальона, чиято такса беше два пенса, който приближавате по улицата, като чукаше по вратите и взимаше по пени за всяко почукване. В къщата цареше пълна тишина, нарушавана единствено от един слаб шум — това беше нещастният Тибс, който чистеше обувките на джентълмените в задната кухня и си мрънкаше нещо, представляващо жалка пародия на някаква песен.

Пощальонът наближи къщата. Спря, мисис Тибс — също. Почукване, втурване, писмо, плащане на такса.

Дребничката мисис Тибс препречете писмото няколко пъти и колкото повече го четеше, толкова повече се объркваше от смесването на първо и трето лице, едновременната употреба на „аз“ и „Т. И.“ и преминаването от „И. Т.“ към „Ви“. Почеркът приличаше на заплетени конци от раздърпано чиле, а листът беше сгънат изкусно на идеален квадрат, в чийто горен десен ъгъл, като че ли се срамуваше от себе си, беше сбутан адресът. На обратната страна посланието беше украсено с огромна червена лепенка и заедно с няколкото мастилени петна по нея тя ужасно приличаше на смачкана хлебарка. На обърканата мисис Тибс обаче й стана ясно едно — в дванадесет часа щеше да дойде някой. Веднага прахта в дневната беше избърсана за трети път тази сутрин, местата на три-четири стола бяха сменени и няколко книги разхвърляни, за да бъде придадена известна непринуденост на обстановката. Килимчето, което споменахме преди малко, отново зае мястото си, а мисис Тибс се втурна нагоре по стълбите, „за да се пооправи“.

Часовникът на Новата църква „Сейнт Панкрас“ удари дванадесет, а този на Сиропиталището с похвална вежливост му отвърна десет минути по-късно със същото. Някакъв друг светия възвести и четвърт, когато се появи една дама, съвсем сама, и почука силно на вратата; беше облечена в кожено палто с цвят, наподобяващ пълнежа на пай с джанки, на главата й имаше шапка в същия тон с цяла оранжерия изкуствени цветя и бял воал, а в ръка носеше зелен слънчобран с бордюр от фина дантела.

Гостенката (изключително дебела и червендалеста) беше въведена в дневната, мисис Тибс й се представи и преговорите започнаха.

— Идвам във връзка с едно обявление — каза непознатата с такъв глас, като че ли две седмици без прекъсване беше надувала свирката на Питър Пан (Питър Пан — герой от едноименната пиеса на Джеймс Бари, който никога не става възрастен. Той отвежда със себе си момиченцето Уенди заедно с братята й в приказната страна Никога-Никога.).

— Да? — каза мисис Тибс, като потриваше бавно ръце и гледаше кандидатката право в лицето — две неща, които в подобни случаи винаги правеше.

— Парите нямат никакво значение за мен — каза дамата, — стига да мога да получа необходимото спокойствие и внимание.

Мисис Тибс, разбира се, беше напълно съгласна с това съвсем естествено желание.

— Аз се намирам под постоянно лекарско наблюдение — продължи дамата с коженото палто. — Известно време бях крайна унитарианка — след смъртта на мистър Блос в същност нямам никакъв покой.

Мисис Тибс погледна вдовицата на покойния Блос и си помисли, че той самият едва ли е имал покой приживе. Тя, разбира се, не можеше да й го каже и затова й отправи поглед, изпълнен със съчувствие.

— Ще ви причинявам доста грижи — каза мисис Блос, — но съм готова да платя за това. Аз преминавам един курс на лечение, който изисква изключително внимание. Всяка сутрин в осем и половина изяждам в леглото един овнешки котлет, а в десет часа — още един.

Мисис Тибс, както му е редът, изрази съжалението си към всеки, който се намира в такова окаяно състояние, а месоядната мисис Блос продължи да поставя предварителните си условия със завидна експедитивност.

— И имайте предвид — каза тази дама, след като всичко беше договорено, — че за своя спалня желая стаята откъм улицата на втория етаж.

— Добре, мадам.

— И ще се погрижите за стая и за моята прислужница Агнес?

— О! Разбира се!

— И ще мога да разполагам с едно помещение в мазето ви за бутилирания ми портър?

— С най-голямо удоволствие. Джеймс ще ви го приготви до събота.

— В събота сутринта ще закуся заедно с всички обитатели — каза мисис Блос. — Ще стана специално заради това.

— Чудесно — отвърна мисис Тибс с най-любезния си глас, тъй като „разменената“ изчерпателна информация потвърди, че новата наемателка е много богата.

— Необикновеното в случая е това — продължи мисис Тибс, като положи всички усилия да се усмихне най-очарователно, — че точно сега у нас живее един джентълмен, чието здраве е в изключително деликатно състояние, казва се мистър Гоблър. Той заема задната дневна.

— Съседната стая? — запита мисис Блос.

— Съседната стая — повтори хазайката.

— Ах, каква безредица! — възкликна вдовицата.

— Той почти не става от леглото — прошепна мисис Тибс.

— Божке! — учудено каза мисис Блос, също шепнешком.

— А когато стане — продължи мисис Тибс, — изобщо не сме в състояние да го убедим да си легне отново.

— Боже господи! — изрече в почуда мисис Блос и придърпа стола си по-близо до мисис Тибс. — От какво страда той?

— Ами в същност — подхвана мисис Тибс с нескрита охота — той няма никакъв стомах.

— Какво няма? — попита мисис Блос, чието лице изразяваше неописуем ужас.

— Няма стомах — повтори мисис Тибс и поклати глава отрицателно.

— Господи помилуй! Какво необикновено заболяване! — смаяно промълви мисис Блос, която беше приела думите й в техния буквален смисъл и се чудеше защо на един джентълмен без стомах ще му трябва да се храни на пансион.

— Когато казвам, че няма стомах — поясни бъбривата мисис Тибс, — това значи, че е толкова зле с храносмилането и вътрешностите му са в такова лошо състояние, че от стомаха му няма никаква полза, по-скоро даже има вреда.

— Никога не бях чувала за подобно нещо! — възкликна мисис Блос. — Но той е по-зле и от мен.

— О, да! — отвърна мисис Тибс. — Разбира се.

Каза го с пълна увереност, тъй като ширината на палтото с цвят на джанка несъмнено подсказваше, че вдовицата не страда от заболяването на мистър Гоблър.

— Вие доста разпалихте любопитството ми — каза мисис Блос и стана да си ходи. — Как ми се иска да го видя!

— Той обикновено слиза в трапезарията веднъж седмично — отвърна мисис Тибс. — Мисля, че ще можете да го видите в неделя.

Мисис Блос трябваше да се задоволи с това утешително обещание. Тя бавно пое надолу по стълбите, като не преставаше да описва болежките си, а мисис Тибс я следваше и на всяко стъпало възклицаваше съчувствено. Джеймс (който беше целият в пясък, тъй като чистеше ножовете) се втурна откъм кухненското стълбище, за да отвори външната врата, и след взаимни сбогувания между двете дами мисис Блос се понесе по сенчестата страна на улицата.

Едва ли е необходимо да казваме, че дамата, която току-що изпратихме до външната врата (и която двете прислужници разглеждат в момента през прозорците на горния етаж), беше изключително проста, необразована и себелюбива. Покойният й съпруг бил голяма фигура в производството на коркови тапи, вследствие на което успял да натрупа солидно богатство. Нямал никакви роднини с изключение на един племенник и никакви приятели освен собствената си готвачка. Един ден първият имал нахалството да му поиска петнадесет лири назаем и като отплата за услугата на втория ден се оженил за втората. Веднага след това той си написал завещанието, в което излял справедливия си гняв върху своя племенник (който заедно с двете си сестри живеел от сто лири годишно), като оставил цялото си имущество на жена си. Непосредствено след закуската се почувствувал зле, а след обяда издъхнал. В църквата на енорията му има плоча като цяла лавица на камина, която изтъква неговите добродетели и оплаква загубата от смъртта му. През живота си той не е пресрочвал нито една полица, нито пък е подарил някому и половин пени.

Вдовицата и единствена наследница на този благороден по душа човек съчетаваше в себе си по доста необичаен начин хитростта с тъпотата и щедростта със скъперничеството. Според разбиранията си тя не признаваше никакъв друг начин на живеене освен на пансион и понеже нямаше никаква работа и никакви особени желания, съвсем естествено си въобразяваше, че е сериозно болна — идея, доста усърдно втълпявана в главата й от нейния лекар, доктор Уоски, и от прислужницата й Агнес, които имаха добри причини да насърчават всички нейни приумици.

След катастрофата, описана в предишната глава, мисис Тибс напълно избягваше да дава стаи под наем на млади дами. Настоящите й наематели до един бяха мъже и когато всички се събраха около масата на обед, тя се възползува от случая да им съобщи за предстоящото пристигане на мисис Блос. Джентълмените приеха новината със стоическо равнодушие, а мисис Тибс посвети всичките си сили на подготовката за посрещане на страдащата. Подът на стаята откъм улицата на втория етаж претърпя такова жулене, миене и търкане с парцал, че таванът на дневната протече. Сиежнобели юргани, завеси и кърпи, кристалночисти гарафи за вода, кани от синьо стъкло и мебели от махагон — всичко това придаваше лукс и увеличаваше комфорта на помещението. Грейката влезе в постоянна употреба, а огънят в камината се палеше всеки ден. Движимото имущество на мисис Блос дойде на части. Първи пристигнаха една огромна кошница с тъмно пиво и един чадър, сетне — поредица от сандъци, след тях — чифт обувки с дървени подметки и една кутия за шапки, после — кресло с надувна възглавница, след това — куп пакети с подозрителен външен вид и накрая — „последни поред, но не и по значение“ — мисис Блос и Агнес, последната с вишневочервена рокля от мерино, ажурени чорапи и леки пантофки — като същинска Коломбина.

Въвеждането на Уелингтънския херцог в длъжността ректор на Оксфордския университет по своя шум и суматоха е нищо в сравнение с настаняването на мисис Блос в новата й квартира. Вярно е, че нямаше учен доктор по гражданско право, който да изнесе класическа реч специално за случая, но затова пък имаше няколко стари жени, които говориха, и то не по-малко, по въпроса и се разбраха не по-зле. Месоядката беше така изтощена от пренасянето, че отказа да излиза от стаята си до другата сутрин, та се наложи да й отнесат горе овнешкия котлет заедно с малко туршия, някакво хапче, една бутилка тъмно пиво и други лекарства.

— Ах, знаете ли какво, мадам — обърна се любопитната Агнес към своята господарка около три часа след пристигането им в пансиона. — Знаете ли какво, мадам — стопанката на дома е омъжена.

— Омъжена! — възкликна мисис Блос и прекара хапчето с глътка „Гинес“ („Гинес“ — вид силно тъмно пиво). — Омъжена! Не може да бъде!

— Наистина, мадам — отвърна Коломбината, — а пък мъжът й, мадам, живее… хи, хи, хи… прислужницата каза, че се появявал в дневната само в неделя и че мисис Тибс го карала да чисти обущата на джентълмените и че понякога миел и прозорците, а рано една сутрин, както бил на балкона и миел прозорците на дневната, се провикнал към един джентълмен, който минавал по отсрещната страна на улицата и който преди бил живял тук: „Ей, мистър Калтън, как сте?“ — На това място Агнес започна така да се смее, че мисис Блос се изплаши не на шега да не би да припадне от смях.

— Ама наистина ли?

— Да. И моля ви се, мадам, прислужниците понякога му давали джин с вода и тогава той се разплаквал и казвал, че мрази жена си и наемателите и че иска да ги гьделичка.

— Да гъделичка наемателите! — извика мисис Блос доста разтревожена.

— Не, мадам, не наемателите, а прислужничките.

— А-а, това ли било! — каза мисис Блос, напълно доволна.

— Опита се да ме целуне ей сега, като се качвах по стълбите от кухнята — възмути се Агнес, — но аз му дадох да се разбере, нещастник такъв!

Уви, сведенията й бяха верни. Непрекъснатите унижения да прекарва сам дните си в кухнята, а нощите — върху сгъваемото легло, бяха сломили и малкото боен дух, останал в клетия доброволец. Той нямаше на кого да изплаче мъката си освен на прислужниците и затова по неволя им се доверяваше. И нищо странно, че дребните слабости, които бе възприел по всяка вероятност в армията, се бяха разраснали с намаляването на удобствата около него. Той беше нещо като донжуан от сутерена.

На следващата сутрин, тъй като беше неделя, закуската бе сервирана в предната гостна в десет часа. Обикновено закусваха в девет, но в неделните дни винаги се хранеха с един час по-късно. Тибс си облече официалния костюм — черно сако, възкъси протрити панталони, доста широка бяла жилетка, бяла вратовръзка, бели чорапи, обувки „половинки“ — и се качи в упоменатата гостна. Не беше слязъл още никой и той с удоволствие се зае да пресушава каната с мляко с помощта на една чаена лъжичка.

По стълбите се зачу шум от нечии пантофи. Тибс се втурна към един от столовете, а в гостната влезе сериозен на вид мъж, около петдесетгодишен, с оскъдно количество коса на главата и неделния вестник в ръка.

— Добро утро, мистър Евънсън — изключително смирено каза Тибс, като едновременно с това направи нещо средно между кимване и поклон.

— Как сте, мистър Тибс? — рече в отговор джентълменът с пантофите, след което седна и без да казва нито дума повече, се зачете във вестника.

— Не знаете ли случайно, сър, дали мистър Уисботъл е тук в града? — запита Тибс просто за да каже нещо.

— Струва ми се, че е тук — отвърна сериозният джентълмен. — В пет часа тази сутрин го чух от спалнята си да си подсвирква „Леката китара“ („Леката китара“ — популярна песен по музика на Бернет) от съседната стая.

— Той много обича да свири с уста — каза Тибс, като се подсмихна едва.

— Той — да, но аз — не — последва лаконичният отговор.

Мистър Джон Евънсън разполагаше със собствен доход, идващ главно от наемите за къщите му, които се намираха из различните предградия. По нрав беше изключително студен и недоволен, а по убеждения — краен радикал. Непрекъснато ходеше по обществени събрания само за да критикува всичко, което се предлагаше на тях. Мистър Уисботъл от своя страна беше краен консерватор. Работеше като чиновник в Министерството на горите и считаше, че това е особено аристократична професия; знаеше книгата на благородниците наизуст и можеше да ви каже, без да се замисли, адреса на всяка известна личност. Имаше хубави зъби и превъзходен шивач. Мистър Евънсън гледаше на тези негови достойнства с дълбоко презрение и в резултат на това двамата непрекъснато спореха, при което просветляваха и останалите наематели. Необходимо е да добавим, че освен дето обичаше да свири с уста, мистър Уисботъл поддържаше високо мнение и за своите певчески способности. Ако не смятаме джентълмена от задната стая, имаше още двама наематели — мистър Алфред Томкинс и мистър Фредерик О’Блеяри. Мистър Томкинс, чиновник в една винарна, беше голям познавач на изобразителното изкуство и имаше изключителен усет за красивото. Мистър О’Блеяри беше прясно импортиран ирландец, намираше се в напълно диво състояние и беше дошъл в Англия, за да стане аптекар, служител в някое висше учреждение, актьор, репортер или изобщо каквото му се удаде — засега нямаше конкретна идея. Беше в близки отношения с двама ирландци — дребни членове на Парламента, и снабдяваше всичките си съквартиранти с гратиси за разни представления. Той беше напълно убеден, че вътрешните му достойнства непременно ще му донесат велико бъдеще. Ходеше с карирани панталони и имаше навика да наднича под шапката на всяка дама, която срещнеше на улицата. По маниери и външен вид напомняше Орсон (Орсон — герой от стар френски роман, отгледан в гората от мечка).

— Ето го и мистър Уисботъл — каза Тибс и в същия миг се появи мистър Уисботъл със сини пантофи и свободен халат, подсвирквайки си „Di piacer“ (известна ария из операта „Крадливата сврака“ от Росини).

— Добро утро, сър — обади се отново Тибс. Това май беше единственото нещо, което казваше на всички.

— Как сте, мистър Тибс? — снизходително го запита музикантът, след което отиде до прозореца и засвири още но-силно.

— Чудесна ария, няма що! — изръмжа Евънсън, без да вдига очи от вестника.

— Драго ми е, че ви харесва — отвърна Уисботъл с безкрайно задоволство.

— Не мислите ли, че би звучала още по-добре, ако я свирите по-силно? — запита песът.

— Не, не мисля — отвърна нищо неподозиращият Уисботъл.

— Вижте какво ще ви кажа, Уисботъл — каза Евънсън, който от няколко часа едва сдържаше гнева си, — следващия път, когато ви се прииска да си свирите „Леката китара“ в пет часа сутринта, ще ви помоля да си покажете главата навън през прозореца. В противен случай ще се науча да свиря на цимбал, ще го сторя, да го вземат…

Влизането на мисис Тибс (с ключовете в една малка кошничка) прекъсна заплахата и предотврати пълното й изказване.

Мисис Тибс се извини за закъснението си, удариха звънчето, Джеймс донесе чайника и получи нареждане за неограничени количества препечени филийки и бекон. Тибс седна в единия край на масата и започна да нагъва зелена салата като един Навуходоносор (… и започна да нагъва зелена салата като един Навуходоносор — Според библейските предания вавилонският цар Навуходоносор (604–561 г. пр.н.е.) за греховете си „бил отлъчен от людете и ядял трева като вол“). Появиха се мистър О’Блеяри и мистър Алфред Томкинс. Докато си размениха сутрешните поздрави, чаят беше готов.

— Боже мой! — извика Томкинс, който се беше загледал през прозореца. — Уисботъл, елате… много ви моля, елате насам… побързайте.

Мистър Уисботъл скочи от масата, а всички останали вдигнаха глави.

— Забелязвате ли — каза познавачът, като нагласяше Уисботъл в правилно положение, — малко по-насам, точно така, — забелязвате ли по какъв великолепен начин пада светлината върху лявата страна на онзи счупен комин на дом номер 48?

— Господи! Наистина! — отвърна Уисботъл, изпълнен с възхищение.

— Никога досега не бях виждал предмет да се откроява така красиво на фона на чистото небе! — възкликна Алфред.

Всички (с изключение на Джон Евънсън) споделиха неговия възторг, тъй като мистър Томкинс се ползуваше със славата на велик откривател на красоти, незабелязани от никой друг, и тази негова слава беше напълно заслужена.

— Няколко пъти съм виждал един комин на Грийн Коледж в Дъблин, при който този ефект е много по-силен — каза патриотът О’Блеяри, който никога не допущаше Ирландия да бъде превъзхождана в нещо.

Това твърдение бе посрещнато с нескрити съмнения, защото мистър Томкинс заяви, че никой друг комни в Обединеното кралство, бил той счупен или здрав, не може да се сравни с красотата на този на дом номер 48.

Неочаквано вратата се разтвори и в стаята се появи Агнес, а зад нея — мисис Блос, облечена в муселинова рокля с цвят на мушкато и накичена с огромен златен часовник, който висеше на съответна на неговите размери верижка, и с богат избор от пръстени със скъпоценни камъни. Всички се втурнаха да й предлагат стол, след което й бяха представени. Мистър Джон Евънс кимна леко с глава, мистър Фредерик О’Блеяри, мистър Алфред Томкинс и мистър Уисботъл се поклониха като китайски мандарини-играчки, а мистър Тибс потри ръце и започна да се върти на едно място. Някой бил забелязал как той си затворил едното око, а с другото описал кръг подобно на часовниковата стрелка и това било счетено за намигване, чийто обект била Агнес. Ние ненавиждаме клеветата и се противопоставяме на това твърдение.

Мисис Тибс тихо заразпитва мисис Блос за здравето й. Последната, с върховно неуважение към паметта на Линдли Мърей (Линдли Мърей (1745–1826) — по рождение американец, преселил се в Англия. Автор на много учебници по английска граматика), отвърна най-обстоятелствено на всички нейни въпроси; последва пауза, по време на която храната бе пометена с ужасна бързина.

— Мистър О’Блеяри, сигурно видът на дамите, които отиваха на дворцовия прием оня ден, ви е доставил голямо удоволствие — каза мисис Тибс с надеждата да подхване разговор.

— Да — отвърна Орсон с пълна уста.

— Предполагам, че досега не сте виждали подобно нещо — подхвана Уисботъл.

— Не съм, с изключение на вицекраля на Ирландия — отвърна О’Блеяри.

— Нима те биха могли да се сравнят с нашите приеми?

— О, те са много по-величествени!

— Ей богу, не може да бъде! — каза аристократът Уисботъл. — Вдовствуващата маркиза Пъбликеш беше облечена в неповторими по своя разкош дрехи, барон Слапънбахенхаузен — също.

— А той по какъв случай се представи в двореца? — попита Евънсън.

— По случай пристигането си в Англия.

— Така си и мислех — изръмжа радикалът. — Досега не се е чувало някой от тия да се е представил в двореца по случай това, че отново напуска страната. Не са чак толкова глупави.

— Освен ако не ги уредят с някоя службица — с отпаднал глас се намеси в разговора мисис Блос.

— Въпреки всичко — опита се да промени темата Уисботъл — това е едно великолепно зрелище.

— А никога ли не ви е идвало наум — запита радикалът, който никога не можеше да се сдържи, — никога ли не ви е идвало наум, че за тези скъпоценни украшения на обществото плащате самите вие?

— Разбира се, че ми е идвало наум — отвърна Уисботъл, който реши, че по този начин ще му запуши устата, — разбира се, че ми е идвало наум, и освен това съм съгласен да плащам за тях.

— На мен също ми е идвало наум — каза Джон Евънсън, — но аз не желая да плащам за тях. И защо трябва аз да плащам? Питам ви, защо аз? — продължи политикът, като остави вестника и удари с юмрук по масата. — Съществуват два основни принципа — търсене…

— Бихте ли ми дали чаша чай, скъпа? — прекъсна го Тибс.

— И предлагане…

— Мога ли да ви помоля да подадете чая на мистър Тибс? — каза мисис Тибс, с което едновременно прекъсна доказателството му и без да иска, го онагледи.

Нишката на ораторската мисъл бе прекъсната. Той допи чая си и се зачете отново във вестника.

— Ако времето е хубаво — обърна се към всички мистър Алфред Томкинс, — днес ще отида до Ричмънд и ще се върна с парахода. Светлините и сенките върху Темза възпроизвеждат великолепни ефекти, а контрастът между небесната синева и жълтите води много често е неповторимо красив.

Мистър Уисботъл си затананика „Текат надолу води блестящи“.

— У нас в Ирландия има прекрасни параходи — намеси се О’Блеяри.

— О, да — каза мисис Блос, доволна от новата насока на разговора, защото и тя можеше да се включи в него.

— Изключително комфортни — продължи О’Блеяри.

— Вярно, че са изключителни — отвърна мисис Блос. — Докато мистър Блос беше още жив, от време на време работата му налагаше да ходи до Ирландия. Аз го придружавах и наистина — на дамите и джентълмените там предлагат направо неправдоподобни каюти.

Тибс, който следеше разговора, се опули и явно много му се искаше да попита нещо, но жена му го сряза с поглед. Мистър Уисботъл се изсмя и каза, че Томкинс е разказал нещо смешно. Томкинс също се изсмя, но заяви, че не е казвал нищо.

Останалата част от закуската премина по обичайния ред. Разговорите замряха, а хората започнаха да си играят с лъжичките за чай. Джентълмените се загледаха през прозореца, после започнаха да се разхождат из стаята и когато стигаха до вратата, се измъкваха един по един. По нареждане на жена си Тибс се оттегли в задната стая, за да провери седмичната сметка на зарзаватчията, и най-после мисис Тибс и мисис Блос останаха сами.

— Ох, божке! — започна втората. — Чувствувам ужасна слабост. Това е направо необичайно. (И наистина беше необичайно, като се има пред вид, че само твърдата храна, погълната от нея тази сутрин, тежеше четири фунта.)

— Между другото — продължи мисис Блос, — все още не съм видяла мистър… как му беше името?

— Мистър Гоблър? — подсказа й мисис Тибс.

— Да.

— О! — каза мисис Тибс. — Той е възможно най-странният човек. Обикновено се храни горе в стаята си и понякога не излиза оттам цели седмици.

— Все още нито съм го виждала, нито съм го чувала — повтори мисис Блос.

— Предполагам, че ще го чуете тази нощ — отвърна мисис Тибс. — Обикновено в неделя вечерта той стене доста много.

— Никога през живота си не съм се интересувала толкова от някого! — възкликна мисис Блос.

Разговорът им бе прекъснат от едно тихо почукване — съобщиха за пристигането на доктор Уоски, който бе въведен в стаята както подобава. Той беше дребен на ръст и с червендалесто лице, облечен, разбира се, в черно и с бяла колосана кърпичка на врата. Имаше широка частна практика и доста пари, натрупани благодарение на неизменното му съгласяване с най-ужасните измишльотини на жените от всички семейства, в които попадаше. Мисис Тибс предложи да се оттегли, но я помолиха да остане.

— Е, скъпа госпожо, как сме? — запита доктор Уоски с успокоителен тон.

— Много зле, докторе, много зле — едва чуто отвърна мисис Блос.

— Но ние трябва да се грижим за здравето си, нали така? — каза раболепният Уоски, докато мереше пулса на забележителната си пациентка. — Как сте с апетита?

Мисис Блос поклати глава отрицателно.

— Нашата приятелка има нужда от изключителни грижи — обърна се Уоски към мисис Тибс, която, разбира се, се съгласи с него. — Надявам се обаче, че с божия помощ тя отново ще заякне.

Мисис Тибс мислено се почуди как ли ще изглежда пациентката, когато заякне отново.

— Ще трябва да взимаме стимуланти — каза хитрият Уоски, — обилна храна и най-важното — да пазим нервите си. В никакъв случай не бива да се поддаваме на нашата чувствителност. Трябва да взимаме всичко, което можем — заключи докторът, докато прибираше хонорара си, — и да запазваме спокойствие.

— Мил човек! — възкликна мис Блос, когато той се качваше в каретата си.

— Прекрасно същество, истински кавалер! — каза мисис Тибс, а доктор Уоски препусна напред, за да баламосва други страдащи дами и да получава нови хонорари.

Тъй като в предишната глава имахме възможност да опишем един от обедите в дома на мисис Тибс и понеже всички те доста си приличат, няма да преуморяваме нашите читатели с повече подробни сведения за домакинството на пансиона. Ето защо ще преминем към някои други събития, като предварително съобщим, че тайнственият наемател от задната дневна беше един мързелив и егоистичен ипохондрик, който вечно се оплакваше, без изобщо да е болен. И тъй като двамата с мисис Блос имаха немалко сходни черти на характера, между тях възникнаха топли приятелски отношения. Той беше висок, слаб и блед, непрекъснато си въобразяваше, че усеща остри болки на едно или друго място, а изпитото му лице беше вечно намръщено — в същност имаше вид на човек, който пряко волята си е стъпил в леген, пълен с вряла вода.

В продължение на два-три месеца след появата на мисис Блос на Грейт Коръм Стрийт, както всички забелязаха, Джон Евънсън ставаше все по-язвителен и злобен с всеки изминал ден, а освен това в поведението му се долавяше още по-голяма надутост, с което явно искаше да каже, че е забелязал нещо и само чака удобен случай да го разкрие. Такъв случай най-после се появи.

Една вечер всички обитатели на пансиона се бяха събрали в гостната, всеки зает по своему. Мистър Гоблър и мисис Блос се бяха настанили пред една масичка за игра на карти близо до средния прозорец и играеха крибедж; мистър Уисботъл, седнал на столчето пред пианото, се въртеше в полукръг, разлистваше ноти и си тананикаше най-сладкогласно; Алфред Томкинс седеше до кръглата маса и разперил лакти, правеше скица с молив на нечия глава, значително по-едра от неговата; О’Блеяри четеше Хораций и си даваше вид, че разбира всичко, а Джон Евънсън беше приближил стола си до седналата пред своята масичка за ръкоделие мисис Тибс и й говореше нещо със сериозен и тих глас.

— Уверявам ви, мисис Тибс — казваше радикалът, поставил показалеца си върху муселина, който тя бродираше. — Уверявам ви, мисис Тибс, че нищо друго освен загрижеността ми за вашето добро ме кара да ви уведомя за това. Повтарям ви: опасявам се, че Уисботъл се опитва да спечели сърцето на онова момиче Агнес и че те се срещат в килера на първия етаж. Миналата нощ, както бях в спалнята си, долових ясно гласове, идващи оттам. Отворих веднага вратата си и стъпвайки внимателно, излязох на площадката, където заварих мистър Тибс — изглежда, и той ги беше чул. Божичко, мисис Тибс, вие цяла почервеняхте!

— Не, не, няма нищо — бързо отвърна мисис Тнбс, — това е от топлината в стаята.

— Червени! — провикна се мисис Блос откъм масичката за карти. — Четири от една боя.

— Ако разбера, че е мистър Уисботъл — каза мисис Тибс след кратко мълчание, — веднага ще го изгоня от дома си…

— Хайде! — отново се обади мисис Блос.

— А ако стане ясно — продължи домакинята с най-заплашителния си тон, — ако стане ясно, че мистър Тибс му е помагал…

— Ударете валето! — извика Гоблър.

— О — изрече с успокояващ глас Евънсън (той обичаше да забърква каши), — струва ми се, че мистър Тибс изобщо не е замесен. Според мен той е съвсем безобиден.

— И аз винаги съм го мислила за такъв — изхлипа бедната мисис Тибс и от очите й закапаха сълзи като от лейка.

— Тихо, тихо! Умолявам ви, мисис Тибс, съвземете се, ще ни забележат, умолявам ви, недейте! — говореше й Джон Евънсън, който се страхуваше да не се провали планът му. — Ще оправим нещата най-внимателно, самият аз ще бъда особено щастлив да ви помогна.

Мисис Тибс измърмори някакви благодарности.

— Тази вечер, щом се убедите, че всички са си легнали — важно заговори Евънсън, — елате без свещ до вратата на стаята ми, точно до стълбищния прозорец, и, струва ми се, ще можем да открием кои са онези двамата наистина, а впоследствие вие ще можете да действувате, както намерите за добре.

Не му беше много трудно да убеди мисис Тибс, тъй като всичко това беше събудило любопитството и разпалило ревността й, и двамата се уговориха. Играта на крибедж приключи и всички отново подхванаха разговор.

— И тъй, мистър О’Блеяри — каза свирещият пумпал, като се завъртя около оста си и се обърна с лице към всички, — как ви се стори Воксхол (Воксхол — Воксхол Гардънс, увеселителен парк в Лондон, закрит през 1859 г) миналата вечер?

— О, доста добре — отвърна Орсон, който в същност беше изпаднал във възторг от цялото изложение.

— Не сте виждали друг път подобно нещо като изложбата на капитан Рос (Капитан Рос — известен арктически мореплавател, завърнал се в Англия през 1833 г., след като в продължение на четири години бил търсил северозападния път за Тихия океан), нали?

— Не съм — съгласи се патриотът, но с обичайната си уговорка, — освен в Дъблин.

— Във Воксхол Гардънс видях граф де Канки и капитан Фицтомсън — каза Уисботъл. — Бяха възхитени.

— Тогава несъмнено е било възхитително — изръмжа Евънсън.

— На мене най ми се харесаха белите мечки — подхвана мисис Блос. — С раздърпаните си бели кожуси са досущ полярни мечки, не мислите ли и вие тъй, мистър Евънсън?

— Според мен те по-скоро приличаха на кондуктори в омнибуси на четири крака — отвърна мърморкото.

— В същност онази вечер можеше и да ми хареса — със задъхване изрече Гоблър, — ако не бях настинал ужасно, което страшно засили болките ми. Трябваше да взема няколко душа, за да мога да напусна стаята си.

— Душовете са нещо превъзходно! — възкликна Уисботъл.

— Отлично! — каза Томкинс.

— Възхитително! — обади се и О’Блеяри. (Веднъж беше виждал подобно нещо пред една тенекеджийница.)

— Отвратителни машинарии! — каза Евънсън, чието отрицателно отношение се разпростираше едва ли не върху всички предмети, били те от мъжки, женски или среден род.

— Отвратителни ли, мистър Евънсън? — каза Гоблър, силно възмутен. — Отвратителни! Помислете си каква полза има от тях, не забравяйте колко хора спасяват от смърт, като предизвикват изпотяване.

— Хм, като предизвикват изпотяване — изръмжа Джон Евънсън и спря да се разхожда по едрите квадрати на килима. — Преди известно време се показах достатъчно глупав, за да се оставя да ме убедят да инсталират един в спалнята ми. Боже мой, един-единствен път влязох под него и това веднага ме излекува, защото само споменът за вида му ме караше да се обливам в пот цели шест месеца след това.

Това негово изявление беше последвано от хихикане и преди то да заглъхне, Джеймс внесе „подноса“, съдържащ остатъците от агнешкия бут, който беше направил своя дебют на обед, хляб, сирене, парченца масло сред шубраци от магданоз, едно цяло мариновано орехче, една трета от друго и тям подобни. Момчето излезе и се върна с втори поднос, върху който имаше чаши и кани с гореща и студена вода. Джентълмените си донесоха бутилките с алкохол, прислужницата постави взетите от спалните посребрени свещници под масичката за игра на карти и прислугата се оттегли да почива.

Всички придърпаха столовете си към масата и разговорите потекоха по обичайному. Джон Евънсън, който никога не вечеряше, се изтегна на канапето и се забавляваше, като противоречеше на всекиго. О’Блеяри яде толкова, колкото можа да побере стомахът му, от което вътрешно мисис Тибс се възмути ужасно, мистър Гоблър и мисис Блос провеждаха задушевен разговор на тема лекарства и други невинни забавления, а Томкинс и Уисботъл „подеха спор“, което ще рече, че и двамата говореха силно и въодушевено, като всеки изтъкваше някакви свои предимства и нито един не беше съвсем наясно за какво в същност става дума. Измина час или два и наемателите, всеки със своя свещник, се отправиха към съответните си спални. Джон Евънсън си събу обувките и заключи вратата си с намерението да изчака мистър Гоблър да се прибере в своята стая. Той винаги оставаше в гостната около един час след като всички останали излязат, през което време пиеше лекарства и пъшкаше.

Грейт Коръм Стрийт тънеше в дълбока тишина — наближаваше два часът. От време на време изгромоляваше някой и друг файтон или пък закъснял съдебен чиновник, прибиращ се в Съмърс Таун, закачаше с подкования си ток някоя от решетките на мазетата и звукът, който се разнасяше, приличаше на потракване от въртящ се грил. Някакво приглушено монотонно бълбукане допълваше мрачната романтика на сцената — това беше водата, която се лееше в дом номер единадесет.

„Трябва вече да е заспал“ — си каза Джон Евънсън, след като беше изчакал с похвално търпение да мине един час от излизането на мистър Гоблър от гостната. Той се ослуша — в цялата къща цареше мъртва тишина. Угаси свещта и отвори вратата на спалнята си. На стълбите беше толкова тъмно, че не се виждаше абсолютно нищо.

— Шшшт! — прошепна интригантът, подобно огнено колело от фойерверк, което дава първи признаци, че може би ще се запали.

— Тихо! — чу се още един шепот.

— Вие ли сте, мисис Тибс?

— Да, сър.

— Къде сте?

— Тук. — И на фона на стълбищния прозорец се очерта размазаният силует на мисис Тибс също като призрака на кралица Ан в последното действие на „Ричард III“.

— Насам, мисис Тибс — прошепна изгарящият от радост сплетник, — подайте ми ръката си, ето така! Които и да са онези двамата, те вече са в килера. Наблюдавах ги през прозореца си и видях как, без да искат, си загасиха свещта, затова сега стоят на тъмно. Събули сте си обувките, нали?

— Да — едва успя да изрече разтрепераната мисис Тибс.

— Аз също съм без обувки, така че можем да слезем близо до вратата на килера и да подслушваме, надвесени над перилата.

Двамата се заспускаха по стълбите, чиито дъски скърцаха като преса за изцеждане на пране в съботен ден.

— Кълна се, че това е Уисботъл с някого! — шепнешком възкликна радикалът, след като те се ослушваха известно време.

— Тихо, моля ви, нека да чуем какво си говорят! — почти извика мисис Тибс, забравила всичко останало пред копнежа да задоволи любопитството си.

— О! Ако можех да ви вярвам — чу се кокетлив женски глас, — това значи, че ще оправя господарката си за цял живот.

— Какво казва? — запита мистър Евънсън, чиято позиция бе по-неизгодна от тази на неговата спътница.

— Казва, че щяла да се справи с господарката си — отвърна мисис Тибс. — Проклетница! Те замислят убийство.

— Знам, че имате нужда от пари — продължи гласът, принадлежащ на Агнес, — и ако ми подсигурите онези петстотин лири, обещавам ви, че набързо ще я запаля.

— Какво беше това? — отново попита Евънсън. Онова, което успяваше да долови, само подклаждаше в него желанието да чуе повече.

— Май каза, че щяла да подпали къщата — уплашено прошепна мисис Тибс. — Но, слава богу, аз имам застраховка във „Феникс“!

— Щом се оправиш с господарката си, моето момиче — прозвуча мъжки глас със силен ирландски акцент, — можеш да смяташ, че парите са твои.

— Боже господи, това е мистър О’Блеяри! — изрече настрани мисис Тибс.

— Негодник! — възмути се мистър Евънсън.

— Най-напред — продължи ирландецът — ще трябва да отклониш вниманието на мистър Гоблър.

— Да, разбира се — отвърна Агнес.

— Какво казаха? — отново попита Евънсън, който го задушаваше от любопитство и шептене.

— Каза, че щяла да отстрани мистър Гоблър — отвърна мисис Тибс, поразена от мисълта за човешки жертви.

— А що се отнася до мисис Тибс… — продължи О’Блеяри.

Мисис Тибс потрепера.

— Тихо! — в ужас извика Агнес точно когато мисис Тибс беше пред припадък. — Тихо!

— Тихо! — едновременно с нея извика Евънсън на мисис Тибс.

— Някой се качва по стълбите — каза Агнес на О’Блеяри.

— Някой слиза по стълбите — прошепна Евънсън на мисис Тибс.

— Влезте в дневната, сър — каза Агнес на своя съдружник. — Ще стигнете дотам, преди оня да е изкачил кухненската стълба.

— В гостната, мисис Тибс! — прошепна изумен Евънсън на не по-малко изумената си хазайка и те заедно се втурнаха към гостната, като ясно чуваха стъпките на двама души, единият — слизащ, а другият — качващ се по стълбите.

— Какво става? — възкликна мисис Тибс. — Всичко е като насън. За нищо на света не бива да ме заварят в подобно положение!

— Мене също — отвърна Евънсън, който не понасяше шегите за своя сметка. — Шшт, те са пред вратата.

— Ама че майтап! — прошепна единият от новопристигналите. Беше Уисботъл.

— Голям майтап! — отвърна другият също така тихо. Беше Алфред Томкинс. — Кой би могъл да си помисли подобно нещо?

— Нали ви казах — зашепна многозначително Уисботъл. — Боже господи, та той от два месеца вече се върти около нея. Тази вечер ги наблюдавах, докато седях пред пианото.

— Хм, видите ли, аз пък нищо не забелязах — прекъсна го Томкинс.

— Не сте забелязали! — продължи Уисботъл. — Боже господи, той й говореше шепнешком, а тя плачеше. След това кълна се, че го чух да казва нещо за тази нощ, когато всички си легнат.

— Говорят за нас! — възкликна ужасена мисис Тибс, като разбра в какво я подозират и в миг осъзна положението, в което се намираше.

— Зная, зная — повтаряше отчаяно Евънсън, осъзнал, че няма никаква надежда за спасение.

— Какво ще правим? Не можем да останем двамата тук! — възкликна мисис Тибс, почти изпаднала в умопомрачение.

— Ще се покатеря през комина — отвърна Евънсън и наистина мислеше да го стори.

— Няма да можете — каза отчаяно мисис Тибс. — Няма да можете — коминът има решетка.

— Шшт! — каза Джон Евънсън.

— Шт, шт! — чу се долу откъм стълбите.

— Какво е това шъткане, по дяволите! — обади се Алфред Томкинс, който съвсем се обърка.

— Това са те! — възкликна проницателният Уисботъл, когато откъм килера се зачу някакво шумолене.

— Слушайте! — прошепнаха младите мъже.

— Слушайте! — повториха след тях мисис Тибс и Евънсън.

— Пуснете ме, сър! — разнесе се женски глас откъм килера.

— О, Агнес! — извика някой друг, който явно беше Тибс, защото никой друг нямаше глас като неговия. — О, Агнес, сладко създание!

— Тихо, сър! (Блъсване.)

— Аг…

— Тихо, сър. Не ви ли е срам? Помислете за жена си, мистър Тибс. Престанете, сър!

— Жена ми ли? — извика храбрият Тибс, който явно се намираше под въздействието на джина и несподелената любов. — Мразя я! О, Агнес! Когато бях доброволец в хиляда осемстотин и…

— Казвам ви, че ще викам. Сър, чувате ли, престанете! (Отново блъсване и боричкане.)

— Какво беше това? — стреснато извика Тибс.

— Кое какво беше? — попита Агнес и притихна.

— Това, кое!

— А! Добре се наредихме, сър! — изхлипа изплашената Агнес, когато откъм вратата за спалнята на мисис Тибс се разнесе чукане, което напълно можеше да заглуши една дузина кълвачи.

— Мисис Тибс! Мисис Тибс! — крещеше мисис Блос. — Мисис Тибс, за бога, събудете се! (Тук имитирането на кълвачите бе подхванато с десеторно по-голям замах.)

— Боже мой, боже мой! — въздишаше клетата съпруга на развратния Тибс. — Тя чука на вратата ми. Няма начин да не ни открият! Какво ще си помислят?

— Мисис Тибс! Мисис Тибс! — отново закрещя кълвачът.

— Какво има? — провикна се Гоблър, който изскочи от стаята си подобно на дракона в цирка на Астли.

— О, мистър Гоблър! — почти истерично извика мисис Блос. — Сигурно къщата се е подпалила или пък е нападната от крадци. Чуват се най-ужасни шумове!

— По дяволите! — отново ревна Гоблър, като се втурна обратно в стаята си съвсем като гореупоменатия дракон и веднага се върна със запалена свещ. — Но какво става тук? Уисботъл! Томкинс! О’Блеяри! Агнес! Какво има, по дяволите! Всички облечени и на крак!

— Удивително! — каза мисис Блос, която изтича надолу по стълбите и хвана мистър Гоблър за ръката.

— Някой веднага да извика мисис Тибс — каза Гоблър и влезе в гостната. — Какво? Мисис Тибс и мистър Евънсън!

— Мисис Тибс и мистър Евънсън! — заповтаряха всички, като видяха нещастната двойка — мисис Тибс седеше в едно кресло край камината, а мистър Евънсън стърчеше до нея.

Ще оставим сцената, която последва, на въображението на читателите. Бихме могли да разкажем как мисис Тибс начаса припадна и как се наложи мистър Уисботъл и мистър Алфред Томкинс да я подкрепят с взаимни усилия, за да не се свлече от мястото си; как мистър Евънсън обясняваше и как никой не повярва ни най-малко на обясненията му; как Агнес отхвърли обвиненията на мисис Тибс, като доказа, че се е уговаряла с мистър О’Блеяри да повлияе на чувствата на господарката си в негова полза; как мистър Гоблър обля със студен душ надеждите на мистър О’ Блеяри, като заяви, че той (Гоблър) вече е предложил женитба на мисис Блос и тя я е приела; как Агнес беше освободена от длъжност от господарката си; как мистър О’Блеяри освободи стаята си в пансиона на мисис Тибс, като пропусна дребната формалност да се разплати преди това, и как този разочарован млад мъж проклина англичаните и Англия и се кълне, че добродетелността и благородството вече не съществуват на този свят „освен в Ирландия“. Повтаряме, че бихме могли да разкажем за всичко това, но обичаме себеотрицанието и затова предпочитаме да го оставим на читателското въображение.

Дамата, която описахме тук като мисис Блос, вече не съществува. Съществува мисис Гоблър — мисис Блос ни напусна завинаги. В едно усамотено кътче на Нюингтън Бътс, далеч от шумните брожения на големия пансион, от света, блаженият Гоблър и любезната му съпруга се радват на уединението си — щастливи със своите оплаквания, трапези и лекарства и подкрепяни от благодарствените молитви на всички доставчици на месо в диаметър от три мили наоколо.

Имаме най-доброто желание да спрем дотук, ако не беше едно задължение, което тежи на съвестта ни. Мистър и мисис Тибс се разделиха по взаимно съгласие, при което за мисис Тибс остана една втора от онези четиридесет и три лири, петнадесет шилинга и десет цента, която сума, както споменахме в началото, представляваше годишната пенсия на съпруга й; другата половина остана за мистър Тибс. В есента на своя живот той се оттегли от деловите си задължения и живее от своята малка, но почтена пенсия. Премести се сред кореняците на Уолуърт и доколкото разбрахме от неопровержим източник, историята за доброволците е била разказана от начало до край н една малка кръчма на този почтен квартал.

Клетата мисис Тибс реши да се отърве от всички свои мебели чрез публична разпродажба и да напусне дома, донесъл й толкова много страдания. Тя се обърна към мистър Робинс (Мистър Робинс — Джордж Робинс, известен аукционер (организатор на продажби на търг)) с молба да проведе разпродажбата и джентълмените литератори, свързани с неговото предприятие, със своите ненадминати способности сега имат за задача да съчинят предварителната обява, която ще включва освен другите гениални творения седемдесет и осем думи, написани с главни букви, и шест цитата в кавички.