Парфюмът (Историята на един убиец)

1

През осемнадесети век във Франция живееше един човек, комуто с право отредиха място сред най-гениалните изроди на тази не съвсем бедна откъм гениални изроди епоха. Нека ви разкажа неговата история. Наричаше се Жан-Батист Грьонуй1 и ако за разлика от имената на други гениални чудовища като маркиз Дьо Сад, Сен-Жюст, Фуше, Бонапарт и прочие името му днес тъне в забрава, то не е защото Грьонуй отстъпваше на тези тъмни люде по самомнителност, презрение към човешкия род, безнравственост, накратко казано — по безбожие, а защото неговият гений и единствената му амбиция се ограничаваха в област, която не оставя дири в историята — в летливото царство на миризмите.

По времето на нашия разказ в градовете цареше смрад, невъобразима за нас, съвременните хора. Смърдяха на тор улиците, смърдяха на урина задните дворове, смърдяха на гнилоч и мишчина, стълбищата, кухните — на скапано зеле и овча лой, душните всекидневни — на мухъл и прахоляк, спалните — на мазни чаршафи, спарени пухени завивки и препълнени нощни гърнета. Комините бълваха смрад на сяра, кожарските работилници бълваха смрад на разяждащи луги, кланиците бълваха смрад от съсирена кръв. Хората воняха на пот и непрани дрехи, устите им воняха на загнили зъби, стомасите им се оригваха на лук, а телесата — ако не бяха съвсем млади — смърдяха на престояло сирене, вкиснато мляко и тумори. Смърдяха реките, смърдяха площадите, смърдяха църквите, смърдеше под мостовете и в дворците. Селякът смърдеше като кюрето, калфата — като мадам майсторшата, смърдеше цялата аристокрация, смърдеше дори кралят — като хищно животно смърдеше той, а кралицата — като стара коза зиме, както и лете. Защото през осемнадесети век все още не бе възпряна разложителната дейност на микробите, така че нямаше човешко поприще — съзидателно или разрушително, нямаше нито едно проявление на покълващ или отмиращ живот, което да не се съпровожда от зловоние.

Естествено, смрадта бе най-голяма в Париж, защото Париж бе най-големият град на Франция. А там, между улиците „Фер“ и „Феронри“ се гушеше едно кътче, където зловонието достигаше своя апогей: Гробището на невинните. Цели осемстотин години тук бяха заравяли умрелите от болницата „Божи дом“ и околните енории, цели осемстотин години, ден подир ден, бяха извозвали с тарги трупове, за да ги изтърсват в дългите ровове, цели осемстотин години в гробници и костници се бяха пластили кокал върху кокал. Едва по-късно, в навечерието на Френската революция, когато някои гробове застрашително пропаднаха и смрадта от преливащото гробище подтикна жителите не към безобиден ропот, а към истински бунт, то най-сетне бе затворено и изоставено. Милионите кости бяха изринати в катакомбите на Монмартр и на освободеното място уредиха пазарен площад.

И тъкмо тук, на най-зловонното място в цялото кралство, на 17 юли 1738 година се роди Жан-Батист Грьонуй. Бе един от най-жежките дни на годината. Като оловна плоча зноят затискаше гробището и изцеждаше в съседните улички разложителните изпарения с миризма на гнил пъпеш и изгорял рог. Когато започнаха родилните болки, майката на Грьонуй стоеше до бараката за риба на улица „Фер“ и остъргваше току-що изкормените шарани. Рибата, уловена във водите на Сена уж призори, вече вонеше тъй убийствено, че надмогваше зловонието на труповете. Жената обаче не усещаше ни миризмата на риба, ни миризмата на леш, защото нейният нос до голяма степен бе притъпял към всякакви миризми, а освен това болката раздираше утробата и смазваше възприемчивостта й към външните дразнения. Искаше само едно: да свършат мъките, да свърши час по-скоро проклетото раждане. Бе петото поред. И петте се случиха тук, до бараката, и петте отрочета се родиха мъртви или полумъртви. Но тъй като пръкналият се къс месо почти не личеше сред търкалящите се навред рибешки вътрешности, а и скоропостижно предаваше Богу дух, вечерта всичко се загребваше наедно, мяташе се на ръчната количка и се изхвърляше или отвъд в гробището, или долу в реката. И днес щеше да стане същото, а майката на Грьонуй, която все още бе млада, някъде към двадесет и петте, която все още минаваше за хубава, защото в устата си имаше почти всички зъби, а по главата — оцеляла косица и освен подагра, сифилис и лека охтика не страдаше от по-сериозна болест; която все още се надяваше да поживее било още пет, било още десет години, а след време дори да се омъжи за някой овдовял занаятчия и като уважавана съпруга да се сдобие със законни деца или… та майката на Грьонуй желаеше всичко вече да е приключило. Когато болките зачестиха, тя се сви под касапския тезгях и роди там — както четири пъти преди това, а с ножа за риба отряза пъпната връв. Сетне обаче поради жегата и вонята, които тя не възприемаше като нещо действително, а само като нещо непоносимо, упоително — като поле с кремове или стайче, претъпкано с нарциси, — жената изпадна в несвяст, климна встрани и се изтърколи на улицата, където остана да лежи с ножа в ръка.

Врява, топуркане, тълпа зяпачи се струпва около й. Притичва стражата. Жената все още лежи на улицата с нож в ръка и бавно идва на себе си.

Какво й е?

— Нищо.

Какво е правила с ножа?

— Нищо.

Откъде тази кръв по полите й?

— От рибата.

Тя се надига, хвърля ножа и тръгва да се мие. И тогава, против всякакви очаквания, новороденото под тезгяха изплаква. Хората проверяват, съглеждат детето и го измъкват изпод рояк мухи, изкормени вътрешности и отрязани рибешки глави. По закон го дават на дойка, а майката арестуват. Тъй като тя си признава и без да усуква, заявява, че пак е щяла да остави това изчадие да пукне, както впрочем е сторила вече с предишните четири, я изправят пред съд, осъждат я за многократно детеубийство и няколко седмици по-късно отсичат главата й на площад „Грев“.

До този момент сукалчето бе сменило дойката си за трети път. Никоя не го задържаше повече от ден-два. Било много лакомо, разправяха те, бозаело за двоица, лишавало останалите от кърма, а дойките си — от препитание: нямало сметка само от едно хранениче. На кварталния пристав, някой си Ла Фос, всичко това дойде до гуша и реши да отнесе кърмачето в сборището за подхвърлени деца и сираци на улица „Сент Антоан“ в покрайнините на града, откъдето ежедневно потегляше транспорт за главния приют в Руан. Но тъй като този транспорт се извършваше от хамали с плетени кошове на гръб, където за икономия пъхаха по четири нещастничета наведнъж; тъй като смъртността из пътя бе извънредно висока; тъй като на хамалите бяха наредили да пренасят единствено кръстените и снабдените с редовен документ за транспорт, който пък се подпечатваше в Руан; а тъй като детето Грьонуй нито бе кръстено, нито имаше някакво име, за да бъде вписано в този документ, но, от друга страна пък, бе недопустимо полицията да подхвърля деца пред портите на приюта, само и само да си спести всички тези формалности… та значи по ред технически затруднения от бюрократичен и учрежденски характер, а и понеже времето напредваше, приставът Ла Фос се отказа от първоначалните си намерения и срещу разписка нареди да предадат момченцето на някоя църковна институция, където да го кръстят и да се разпореждат с по-нататъшната му съдба. Оставиха го в манастира „Сен Мери“ на улица „Сен Мартен“. Там то получи светото кръщение и името Жан-Батист. А тъй като него ден абатът бе в добро разположение на духа и запасите му от милосърдие още не бяха изчерпани, той не разреши да експедират детето за Руан, а го остави хранениче на манастира. За тази цел кърмачето бе поверено на дойката Жана Бюси, която до второ нареждане щеше да получава за положените грижи по три франка седмично.

2

Няколко седмици по-късно дойката Жана Бюси застана с кошница на хълбок пред портата на манастира „Сен Мери“. Отвори й отец Терие — олисял, понамирисващ на оцет монах към петдесетте.

— Ето! — заяви тя и тръсна кошницата в нозете му.

— Какво е това? — изненада се Терие, приклекна и разтвори ноздри, защото предположи, че му носят някаква вкусотия за хапване.

— Копелето на детеубийцата от улица „Фер“. Кюрето затършува с показалец и отви лицето на спящото кърмаче.

— Ооо, добре изглежда. Какво е розовко и охраненко!

— Ами да! Нали ме излока. Нали ме изсмука до мозъка на костите. Ама край! Оттук насетне сами си го изхранвайте — къде с козе мляко, къде с каша или сок от ряпа. Всичко яде туй копеле!

Отец Терие бе човек, който обичаше да си гледа спокойствието. В манастирските му задължения влизаше разпореждането с благотворителния фонд — разпределяше помощите между бедните и окаяните. За тази си дейност очакваше да му благодарят и повече да не му досаждат. Ненавиждаше техническите подробности, защото „техническа подробност“ означаваше усложнение, а усложнението означаваше смут на душевния му мир — а точно това той не можеше да понася. Хвана го яд, че изобщо отвори. Защо тази персона не вземе да си вдигне кошника и да си ходи, че да го остави на мира с кърмаческите си проблеми! Терие се изправи бавно-бавно. Лъхна го мирно на кърма по женската пазва от вълнен плат. Уханието му се понрави.

— Не разбирам какво точно искаш. Наистина не разбирам накъде биеш. Едно обаче ми е ясно: на това кърмаче няма да му навреди, ако още някое време побозае от гръдта ти.

— На него — не, ами на мен! — тросна се жената. — Изпосталях пет кила, а нагъвах за трима. И за какво?! За някакви си три франка седмично!

— Ахаа, сега разбирам — въздъхна отец Терие почти с облекчение. — сега вече проумявам: значи пак става дума за пари.

— Не! — отсече дойката.

— Хайде де! Работата се върти все около парата. Почука ли на тази порта някой, все пари търси. Ще ми се поне веднъж да отворя за нещо друго. Например да ми донесат някаква дреболия в знак на внимание. Да речем, шепа плодове или орехи. Ето на, есен е, и човек може да донесе какво ли не. Например цветя. Или някой просто да намине и любезно да поздрави: „Дал Бог добро, падре Терие! Желая ви спорен ден!“ Ала не ще доживея да чуя подобно нещо. Ако не е просяк, търговец ще да е, ако не е търговец, ще е занаятчия и ако не иска подаяние, ще представи някаква сметка. Вече не мога да покажа глава на улицата, направя пет крачки — и съм наобиколен от люде, които искат пари.

— Ама не и аз! — отсече пак Жана Бюси.

— Едно ще ти река: не си единствената в енорията. Има стотици дойки, които срещу три франка седмично ще се изпотрепят, само и само да положат на гърди това възхитително бебе или да го хранят с каши, сокове и какво ли още не…

— Че дайте им го!

— … от друга страна обаче, не е редно едно дете да се подмята току-така. Кой знае дали новата кърма ще му понесе. Та то вече е привикнало с мириса на твоята гръд, с туптежа на твоето сърце. — И пак дълбоко пое топлото ухание на дойката, ала щом забеляза, че словата му не й правят впечатление, нареди: — Хайде, вземи сега детето и си върви, а аз ще придумам абата занапред да ти дават по четири франка седмично.

— Не ща!

— Е, добре — пет!

— Неща.

— Че колко искаш тогава?! — кипна Терие. — Та пет франка са цяло състояние за такава нищо и никаква работа: да храниш пеленаче.

— Не ви ща парите — упорствуваше дойката, — искам само тоя копелдак да ми се махне от главата.

— Ама защо бе, прелюбезна жено? — видя се в чудо Терие и отново зарови ръка в кошницата. — Виж го какво е милинко, розовко. Не плаче, спи добре, пък е и кръстено.

— Да, ама е обладано от нечестивия.

— Не може да бъде! — стреснато измъкна ръката си Терие. — Невъзможно! Кърмаче, обладано от дявол! Та кърмачето не е човек, а нещо като получовек — душата му не е напълно оформена. Защо му е на нечестивия подобно недоносче?! Да не би да е проговорило вече? Да не би да има гърчове? Да не би да мести предмети из стаята? Или пък изпуска лоша миризма?

— Изобщо не мирише.

— Ето на! Това е недвусмислен признак. Ако е обладано от сатаната, щеше да вони! — И за да успокои дойката, а и да се покаже смел, Терие вдигна кошницата и я поднесе към носа си. — Не усещам нищо странно — додаде той след малко, — наистина нищо странно. Но ми се чини, че май пелените му понамирисват — подаде й той кошницата, за да я увери.

— Нямам предвид тях — тросна се дойката и отблъсна кошницата. — Нямам предвид това, дето е в пелените, дрисъкът му си мирише хубаво. Но самото копеле, то на нищо не мирише!

— Ами защото е здраво — възкликна Терие — не мирише, защото е здраво! Само болните деца миришат! Всеки знае, че ако има сипаница, детето смърди на конски фъшкии, ако има скарлатина — на спаружени ябълки, ако е охтичаво — дъхти на лук. Здраво е, това е всичко. Мигар трябва да смърди? А собствените ти деца смърдят ли, а?

— Не. Децата ми миришат тъй, както мирише всяко дете.

Терие усети как в душата му накипява гняв срещу твърдоглавието на тази особа. Внимателно положи кошницата на земята, защото по време на разправията не беше изключено да му потрябват и двете ръце за по-убедителна жестикулация, а не искаше кърмачето да пострада. Като начало той ги скръсти на гръб, вирна остро коремче към дойката и попита хапливо:

— Значи твърдиш, че знаеш как трябва да мирише човешкото чадо, което, нека ти припомня, щом кръстено, е и Божие чадо, нали?

— Да — съгласи се дойката.

— По-нататък твърдиш, че щом не мирише така, както смяташ ти, дойката Жана Бюси от улица „Сен Дени“, че трябва да мирише, то е рожба на дявола, така ли?

С широк замах отецът измъкна лява ръка иззад гърба си и заплашително размаха пред лицето й свит на питанка показалец. Дойката се замисли, не й се нравеше, че разговорът изби на разпит, от което можеше само да загуби.

— Не съм искала да кажа подобно нещо — би отбой тя. — Дали има нещо общо с дявола или не, ще решавате вие, падре Терие. Това не е моя работа. Ама знам едно: тръпки ме побиват от това кърмаче, защото не мирише като другите деца.

— Аха — рече доволно Терие, разлюля ръка като махало и отново я скри зад гърба си. — Значи оттегляш думите си за дявола. Добре, но ако обичаш, обясни ми все пак как според тебе трябва да миришат кърмачетата. Е?

— Ами на хубаво.

— Какво значи „хубаво“ — сопна се Терие. — Хубаво миришат много неща. Китка лавандула мирише хубаво. Месото в супата мирише хубаво. Арабските градини миришат хубаво. Как мирише едно кърмаче, искам да знам аз!

Дойката забави отговора. Знаеше отлично как миришат кърмачетата, знаеше го съвсем точно — та нали бе хранила, повивала, люляла, и целувала десетки… Дори нощем можеше да ги различава чрез обонянието си. Дори сега усещаше в носа си гъдела на бебешката миризма. Ала никога не й се бе случвало да я описва с думи.

— Е? — излая Терие и нетърпеливо щракна с пръсти.

— Значи… — подхвана събеседницата му. — Ама то никак не е лесно да се каже, щото… щото навсякъде миришат различно, ама все на хубаво, разбирате ли, падре, значи петичките им, примерно, миришат на гладък топъл камък, тц, не, по-скоро на пръстено гърне… или на масло, на току-що избито масло, да, точно тъй: на току-що избито масло. А телцата им миришат на питка, натопена в мляко. Пък главичките им, на темето, дето косата се завива, виждате ли, падре, там, дето при вас не е останало вече нищо — и тя почука лисото теме на преподобния Терие, който за миг бе онемял и свел смирено чело пред този порой от глупави подробности, — ей точно тук миришат най-хубаво. Миришат на карамел, а той мирише тъй сладко, сладко, падре, нямате си представа. Подушиш ли ги там, тутакси ги заобичваш — все едно дали са твои или чужди. Ей така трябва да миришат пеленачетата. А щом не миришат така, щом там горе не миришат изобщо, па макар и по-слабо от студен въздух — както това копеле тук, — тогава… Може да си го обяснявате както ви е угодно, падре, ама аз — тя скръсти решително ръце пред гърди и хвърли към кошницата в нозете си поглед, пропит с такава отврата, сякаш бе пълна с крастави жаби, — аз, Жана Бюси, няма да взема обратно туй нещо тук. Отец Терие вдигна бавно глава и няколкократно прекара пръсти по плешивината, сякаш за да подреди въображаеми коси, а после, уж случайно, поднесе показалец към носа си и замислено започна да го души.

— Като карамел ли? — възкликна той и направи опит да поднови строгия си тон. — Хм, карамел! Какво знаеш ти за карамела? Въобще вкусвала ли си някога карамел?

— Е, не съвсем, ала веднъж бях в голямата странноприемница на улица „Сент Оноре“ и гледах как го правят от горена захар и каймак. Миришеше толкоз хубаво, че никога няма да го забравя.

— Хайде, хайде. Стига! — отсече Терие и отлепи пръст от носа си. — Млъквай вече! Изморих се от разговори на такова ниво с човек като теб. Ясно е, че по някакви си твои причини отказваш да гледаш повереното ти кърмаче Жан-Батист Грьонуй и го връщаш под временната опека на манастира „Сен Мери“. Съжалявам, но не мога да променя нищо. Уволнена си.

С тези думи той вдигна кошницата, пое още веднъж топлия лъх на мляко и вълна, хлопна портата и се запъти към канцеларията си.

3

Отец Терие бе образован човек. Владееше не само теология, но и философия, а междувременно се занимаваше с ботаника и алхимия. Доста дължеше и на силния си критичен дух. Наистина не би отишъл като някои чак толкова далеч, та да поставя под въпрос чудесата, предсказанията или истинността на текстовете в Светото писание, макар че — строго погледнато — те не само бяха необясними за разума, ами и често му противоречаха. Предпочиташе да не се рови в подобни проблеми, бяха твърде щекотливи и само щяха да породят у него мъчителното чувство на неувереност и безпокойство, тъкмо когато най се нуждаеше от увереност и спокойствие, за да си служи със своя разум. Затова пък решително се бореше срещу суеверието у простия народ: магьосничеството и гледането на карти, носенето на талисмани, лошия поглед, заклинанията, злоупотребите с пълнолунието и още какви ли не щуротии. Наистина действуваше много потискащо да гледаш как въпреки хилядолетното господство на християнската религия тези езически обичаи все още не бяха изкоренени! А и в повечето случаи тъй нареченото „обладаване от дявола“ и „съюз със сатаната“ впоследствие се оказваше суеверно зрелище. Разбира се, да отрече съществуването на сатаната, да се усъмни в неговата сила — чак дотам Терие не би отишъл; за решаването на подобни проблеми, що засягаха устоите на теологията, бяха призвани други инстанции, а не дребният редови монах. От друга страна пък, бе ясно като бял ден, че щом една скудоумна персона като оная дойка е взела да твърди, че е открила дяволско изчадие, то дяволът в никакъв случай нямаше пръст в това дело. Тъкмо защото вярваше, че го е открила, вече бе сигурно доказателство, че няма нищо дяволско за откриване, понеже дяволът не е чак толкова глупав, че да се остави да бъде разобличен от дойката Жана Бюси. И то не другояче, ами с носа! С примитивния орган на обонянието, най-нисшето сетиво. Уж пъкълът миришел на сяра, а раят — на тамян и миро! Какво нелепо суеверие — също като в ония мрачни езически времена, когато хората живеели като скотове, имали слабо зрение, не познавали цветовете, ала вярвали, че могат да подушат кръвта, че по миризмата могат да различат приятел от враг, а пък тях ги надушват великани човекоядци, таласъми и еринии и принасяли на отвратителните си божества вонящи печени жертви. Ужас! „Глупакът вижда с носа си по-добре“, отколкото с очите, и вероятно искрата на Божествения разум щеше да свети още хилядолетия, докато се стопят и последните останки от примитивно мислене.

— Ах, клетото ми мъниче! Невинното създание! Лежи си в кошницата, спи си и не подозира в какво го обвиняват. Не миришело като хорските деца, как смее да твърди подобни гнусотии тази безсрамница. Е, какво ще кажеш, а? Люлии-лю!

И той леко залюля кошницата на коленете си. С пръст галеше главичката на детето и току припяваше „люлии-лю“, защото намираше, че изразът е нежен и успокоява. „На карамел си трябвало да миришеш, що за глупост, люлии-лю!“

След малко измъкна пръста, поднесе го към носа си, подуши го, ала не усети нищо освен миризмата на кисело зеле, с което бе обядвал.

Подвоуми се за миг, озърна се да види дали някой не го наблюдава, вдигна кошницата и навря едрия си нос в нея. Приближи го досами главичката на детето, така че редките рижави косици погъделичкаха ноздрите му, и зачака да улови никакви миризма. Той не знаеше как точно миришат бебешките темета. Естествено, не на карамел, това е ясно, защото карамелът е топена захар, а как може дете, което досега е бозало само мляко, да мирише на топена захар. Би могло да мирише на мляко, на кърма от дойката. Ала то не миришеше на мляко. Можеше да мирише на коси, на кожа и евентуално на пот. Терие продължаваше да души, настроен да усети дъха на кожа, коси или бебешка пот. Но не усети нищо. При най-добро желание — нищо. Май кърмачетата не миришат — помисли той. Така ще да е. Ако го подменят редовно, няма да мирише, също както не може да говори, ходи или пише. Тия умения идват с възрастта. Строго погледнато, човек започва да издава миризми едва в пубертета. Така е то, а не иначе. Нали Хораций е казал: „Младежът вони на пръч, а девицата ухае като разцъфтял бял нарцис…“ — а римляните са разбирали от тия неща. Човешката миризма винаги е била миризма на плът, значи греховна миризма. Следователно как би трябвало да мирише едно кърмаче, което дори и насън не познава плътския грях? Как де? Люлии-лю! Изобщо не миришело!

Той пак бе поставил кошницата върху колене и полека я люлееше. Детето все още сладко спеше. Дясното му юмруче се подаваше изпод завивката — мъничко и розовко, и от време на време трепкаше към бузката. Терие се усмихна и изведнъж изпита умиление. За миг си позволи фантастичната мисъл, че е баща на детето. Че не е приел монашески сан, а си е останал мирянин, да речем — порядъчен занаятчия, че си е взел невяста — топла, ухаеща на мляко и вълна жена, че са си родили син, че го люлее на коленете си, ах, собствено дете, люлии-лю. Стана му приятно при тази мисъл. В нея имаше нещо толкова истинско. Баща люлее своя син на колене, люлии-лю, това бе гледка, прастара като света и 8 същото време — вечно нова и пребъдна, да, да. В душата на Терие се разля топлина и го настрои сантиментално.

Тогава детето се разбуди. Разбуди се първом нослето. Миниатюрното носле щръкна нагоре и захвана да души. Пое въздух и го изпусна на пресекулки като сподавена кихавица. После се сбърчи и ето — детето разтвори очи. Цветът им бе неопределен — нещо средно между стридестосивото и креместоопаловото, покрити със слизест воал и все още непригодени да възприемат външния свят. Терие остана с впечатлението, че те въобще не го забелязват. Но не и носът! Докато матовите очи блуждаеха в пространството, носът вече бе фиксирал строго определена цел и Терие изпита странното чувство, че тази цел е той, негова милост, самият Терие. Миниатюрните ноздрички насред лицето се издуваха като напъпил цвят. Или, по-точно — като чашките на ония дребни насекомоядни растения, дето ги отглеждаха в ботаническата градина на краля. Също като тях ноздрите засмукваха зловещо. На Терие му се стори, че детето го гледа чрез ноздрите си, че го гледа остро и изпитателно, по-проницателно, отколкото с очи, а с носа си поглъща нещо, което излъчва той, Терие, което не можеше да се потисне или прикрие… Мъничето без мирис го обдушваше безсрамно — ето каква бе работата! Изучаваше го с носа си! Изведнъж мъжът усети как сам той вони — на пот и оцет, на кисело зеле и отдавна непрани дрехи. Почувствува се грозен и разголен, сякаш някой тайно го наблюдаваше. Струваше му се, че го обдушват през кожата, та чак до глъбините на душата му. Най-нежните чувства, най-долните помисли се разголваха пред това алчно носле, което все още не бе станало истински нос, а бе само едно дребосъче, едно непрестанно сбръчкващо се, издуващо се и трепкащо органче с две дупки. Тръпки побиха Терие. Изпита погнуса. На свой ред сбърчи нос, сякаш помириса нещо гадно, с което не искаше да си има вземане-даване. Отлетя мисълта за домашно огнище, за потомство от собствена плът и кръв. Разсея се сантименталната идилия със син, баща и ухаеща майка. Разкъса се воалът от мисли за уют, с който във фантазията си бе обгърнал детето и себе си: на коленете му лежеше чуждо, студено създание, едно враждебно същество и ако по характер не бе сдържан, богобоязлив и разсъдлив, в порива си на отврата би изхвърлил детето, както се отпъжда отровен паяк.

Терие се изправи рязко и постави кошницата на масата. Трябваше да се отърве от това чудо по възможност най-бързо, по възможност веднага, по възможност начаса.

И тъкмо в този миг пеленачето ревна. То сви очи, разтвори червената си паст и нададе такъв пронизителен вой, че кръвта на Терие се смръзна в жилите му. С изпъната ръка заклати кошницата отдалече и закрещя „люлии-лю“, за да го накара да млъкне, но то запищя още по-кресливо, лицето му посиня, сякаш ще се пръсне.

„Да се пръждосва! — помисли си Терие — Тутакси да се пръждосва този… — Искаше да каже «този дявол», но се сепна и възпря. — Да се пръждосва това изчадие, това отвратително отроче!“ Но къде? В енорията знаеше десетина дойки и още толкова приюти за сираци, но всички те се намираха прекалено близо, почти под носа му, а това нещо тук трябваше да се пръждоса възможно по-далеч, толкова далеч, че да не го чува, толкова далеч, че да не му го подхвърлят час по час пред вратата, ако е възможно — в друга енория, по-добре на отвъдния бряг, най-добре extra muros2, в предградието Сент Антоан, това е то! Там му е мястото на тоз писклив обесник, далеч на изток, отвъд Бастилията, където нощем заключват портите.

Преподобният запретна расо, грабна кънтящата кошница, изхвърча навън и хукна из плетеницата от тесни улички към Сент Антоан, нагоре по Сена, все на изток, извън града, далеч-далеч нагоре по улица „Шарон“, та чак до края й. Знаеше, че близо до манастира „Мадлен дьо Тренел“ живее някоя си мадам Гайар, която взема храненичета на всякаква възраст и от всякакъв сой, стига да й се плаща. Остави все още вряскащия вързоп, предплати за година и побягна обратно към града, а щом пристигна в манастира, хвърли одеждите си като нещо скверно, изми се от глава до пети, пъхна се в леглото, прекръсти се многократно, моли се дълго и най-подир заспа облекчен.

4

За мадам Гайар — макар да нямаше още тридесет — животът бе приключил. Външно изглеждаше уж на годините си и все пак дважди, трижди, стократно по-стара — все едно мумия на девойка; вътрешно обаче тя бе отдавна мъртва. Като дете баща й я бе цапардосал с машата по челото точно над носа и оттогава бе загубила обонянието си и всякакво чувство за човешка топлота или студенина — въобще всякаква страст. С този единствен удар нежността и погнусата, радостта и отчаянието й бяха станали еднакво чужди. Тя не изпита нищо, когато по-късно легна до мъж и също така нищо, когато раждаше децата си. Тя не тъжеше за тия, дето измираха, и не се радваше на ония, дето оцеляваха. Когато мъжът й я биеше, тя не трепваше, а когато той умря от холера в болницата „Божи дом“, не изпита облекчение, Единствените две усещания, които познаваше, бяха лекото умопомрачение, когато веднъж в месеца я хващаше мигрената, и лекото просветление, когато мигрената стихнеше. Иначе тази приживе мъртва жена не изпитваше нищо друго.

От друга страна — или тъкмо поради пълната липса на емоционалност, — мадам Гайар притежаваше безпощадно чувство за ред и справедливост. Тя нямаше предпочитания към нито едно от поверените й деца и не ощетяваше никое. Три пъти на ден раздаваше храна и нито троха повече. Три пъти на ден повиваше пеленачетата, и то само до годинка. Който след втория си рожден ден пълнеше гащи, без предупреждение получаваше плесница и едно ядене по-малко. От парите за издръжката изразходваше точно половината за питомците си, точно толкова скътваше и за себе си. В по-охолни времена не се опитваше да трупа печалба, но и в трудни не отпускаше нито су допълнително, дори да ставаше въпрос за живот и смърт. Иначе сделката губеше смисъл за нея. Тя се нуждаеше от пари. Беше ги изчислила до последно су. Искаше да си осигури рента за старини, а и да й остане нещо отгоре, че да си позволи лукса да умре в дома си, а не в болницата „Божи дом“, както мъжът й. Самата му смърт не я трогна. Но се ужаси от публичната, съвместната смърт на стотици чужди помежду си люде. Тя искаше да си осигури частна, интимна смърт и затова й бе необходима горницата от издръжката. Наистина имаше зими, когато от двете дузини невръстни питомци измираха три или четири. С това число обаче тя далеч превъзхождаше своите конкурентки, а да не говорим за големите държавни или църковни приюти, където смъртността възлизаше на девет от десет. Но и попълнението си го биваше — ежегодно Париж фабрикуваше десет хиляди подхвърлени деца, копелета и сирачета. Така че щетите се компенсираха.

За малкия Грьонуй приютът на мадам Гайар бе истинска благодат. Вероятно той не би оцелял никъде другаде. Ала тук, при тази жена с бедна душевност, момчето процъфтяваше. Бе жилав по природа. Такъв като него, надживял собственото си раждане в сметта, лесно не се затриваше от белия свят. Дни наред можеше да яде воднисти супи, изкарваше с най-разреденото мляко, понасяше най-гнилия зеленчук и най-разваленото месо. В детството си прекара и дребна шарка, и дизентерия, и лещенка, и холера, оцеля след падане в дълбокия шест метра кладенец, както и след попарване на гърдите с вряла вода. Наистина, останаха белези, кратери, струпеи. Окуця с единия крак и започна да го влачи, но всеки път оставаше жив. Беше устойчив като резистентна бактерия, невзискателен като кърлеж, спотаил се на дърво и преживяващ от капчица кръв, плячкосана преди години. За тялото си имаше минимална нужда от храна и дрехи. За душата си нямаше нужда от нищо. Закрила, подкрепа, нежност, обич — или както се наричат всички тези неща, от които детето уж имало нужда — бяха ненужни за детето Грьонуй. Нещо повече: струва ми се, че още отначало самият той ги бе превърнал в излишни за себе си с цел да оцелее. Плачът след раждането му, плачът изпод тезгяха, с който напомни за себе си и изпрати майка си на гилотината, не бе инстинктивен плач за съчувствие и любов. Това бе претеглен, почти можем да кажем — зряло претеглен плач, с който новороденото се бе обявило против любовта и все пак за живота. При дадените обстоятелства той, животът, бе възможен само без нея, любовта, и ако детето бе поискало и двете неща, несъмнено щеше да загине бързо. Ако все пак тогава бе избрало предоставената му втора възможност: да мълчи и да тръгне по краткия път от раждането до смъртта, без да използва заобиколката през живота, то би спестило на света — а и на себе си — куп нещастия. Ала за да се оттеглиш скромно от живота, ти е необходима поне минимална доза приветливост, а такава Грьонуй не притежаваше. По рождение си беше грозилище. Обяви се за живота от твърдоглавие и чиста злоба.

Естествено, той не взе решението така, както възрастният взема решение, защото, за да избере една от няколкото възможности, възрастният използува и разум, и опит. Грьонуй реши въпроса вегетативно: колкото хвърленото зърно фасул може да реши дали да покълне, или не.

Или пък като оня кърлеж на дървото, комуто животът не предлага нищо друго освен едно безкрайно зимуване. Отвратителното кърлежче, което свива на топче оловно-сиво-то си телце, за да заеме в природата възможно най-малко място; което има гладка, но дебела кожица, за да не излъчва от себе си нищо, за да не издиша нищо. Кърлежът, който нарочно се свива на невзрачна топчица, за да не го забележи никой и да не го смачка. Сляп, глух и ням, свит в себе си, самотният кърлеж се спотайва на своето дърво и само души, с години души, на левги надушва кръвта на скитащите животни, които никога не ще стигне със собствени сили. Кърлежът би могъл да се спусне от дървото. Би могъл да падне в горската шума, да попълзи с шестте си крачета няколко милиметра, да се свре под някое листо и там да умре — и сам Господ няма да знае кой би жалил за него. Ала кърлежът — упорит, опак и противен — си остава на дървото, продължава да живее и да чака. Да чака, докато чистата случайност не изпрати направо под клонака капката кръв в образа на някое животно. И тогава паразитът се отказва от въздържанието, спуска се и пада, вкопчва се, дълбае и се впива в чуждата плът…

Ей такъв кърлеж бе и детето Грьонуй. Свито в черупката си, то изчакваше по-добри времена. На света не даваше нищо освен изпражненията си, ни усмивка, ни вик, ни блясък в очите, нито дори някаква собствена миризма. Всяка друга жена би отблъснала това чудовищно отроче. Но не и мадам Гайар. Та нали тя не можеше да помирише, че то не мирише, а и не очакваше някакъв душевен порив от негова страна, защото собствената й душа бе запечатана като с восък.

За разлика от нея обаче останалите храненичета веднага усетиха какъв е Грьонуй. Още от първия ден новакът им се чинеше злокобен. Те отбягваха сандъка, където спеше той, и се сгушваха по наровете, сякаш в помещението бе станало по-студено. Понякога по-малките изплакваха нощем; струваше им се, че става течение. Други сънуваха, че нещо ги души. Веднъж по-големите се наговориха да му видят сметката. Затрупаха главата му с парцали, завивки и слама, а най-отгоре наредиха тухли. Когато на идната заран мадам Гайар го измъкна изпод камарата, Грьонуй бе и смазан, и сплескан, и син, ала не и мъртъв. Децата направиха още няколко опита — но всуе! Да го удушат направо, което бе най-сигурният начин — с голи ръце да стиснат гръкляна или да му запушат носа и устата, — малчуганите не посмяха. Те просто не искаха да го докосват. Гнусяха се от него като от тлъст паяк, който не смееш да смачкаш с ръка.

Като поотрасна, те се отказаха от покушенията си. Чисто и просто бяха разбрали, че той не може да бъде унищожен. Вместо това страняха от него, отдръпваха се от пътя му, побягваха, непрестанно се пазеха от допира с него. Не го мразеха, не го ревнуваха, не му завиждаха за залъка. За подобни чувства домът Гайар не даваше и най-малък повод. Тях просто ги смущаваше неговото присъствие. Не можеха да го помиришат. Бояха се от него.

5

Погледнато обективно обаче, Грьонуй не притежаваше нищо, което да внушава страх. Поотрасна, ала не стана ни едър, ни силен, е, наистина остана си грозноват, но не чак толкова, че да плаши хората. Не бе агресивен, не бе опак, не бе коварен, не бе арогантен. Обичаше да страни. Интелигентността му бе всичко друго, но не и страшна. Едва на три години се изправи на крака, първата дума произнесе на четири и тя бе „риби“, която в миг на внезапна възбуда прозвуча от устата му като ехо, сякаш в дъното на улица „Шарон“ се появи продавач на риба, предлагащ на висок глас стоката си. Следващите думи бяха „мушкато“, „козя кошара“, „карфиол“ и „Даклорьор“ — името на едно градинарче от близкия метох „Дъщери на кръста“, което от време на време вършеше по-грубата и най-грубата работа у мадам Гайар и бе известно с това, че през живота си още не бе се къпало. С глаголи, прилагателни и паразитни думи Грьонуй не си служеше. Наред с „да“ и „не“ — които впрочем изговори твърде късно — ползуваше само съществителни, всъщност, само имената на конкретни предмети, растения, животни и хора, и то единствено в случаите, когато тези предмети, растения, животни и хора внезапно го изненадваха с миризмата си.

Веднъж, както си седеше върху наредените букови цепеници, изпукващи сегиз-тогиз от топлика на мартенското слънце, той за пръв път изговори думата „дърва“. Стотици пъти преди това бе виждал дърва и стотици пъти бе слушал името им. Когато зиме го пращаха за дърва, той знаеше за какво става въпрос. Ала предметът „дърво“ никога не бе му се сторил достатъчно интересен, за да си даде труд да изговори думата. Това се случи едва в оня мартенски ден, когато седеше върху камарата. Цепениците бяха наредени като пейка покрай южната страна на сайванта, заслонени от полегата стряха. От най-горните редове се носеше сладкият мирис на дим, от по-долните — лъхът на горски мъх, а чамовата стена на сайванта разливаше в топлината сълзящото ухание на смола.

Опрял гръб о стената, притворил очи, Грьонуй седеше с опнати крака върху камарата и не шугваше. Нищо не виждаше и не чуваше, нищо не усещаше. Само приемаше уханието на дървата, което се надигаше околовръст и се сбираше под покрива като под похлупак. Той пиеше тази миризма, опиваше се от нея, импрегнираше с нея и най-малката пора на душата си, сам той се превръщаше в дървесина, лежеше върху камарата като дървена кукла, като някакъв Пинокио, като мъртвец, докато след някое време, може би след час, изгърголи думата „дърва“. Избълва думата така, сякаш бе задръстен с дърва чак до уши, сякаш дървата бяха заседнали в гърлото му, сякаш коремът, гръклянът, носът бяха претъпкани с тях. И това го избави, спаси го малко преди величественото присъствие на дървата, тяхното ухание да го задуши. Сбра сили, плъзна се надолу по камарата и се заклатушка сякаш на дървени нозе. Още дни наред продължи да живее под магията на уханното си преживяване и щом споменът за него се надигнеше в душата му с особена сила, той промърморваше под нос думата „дърва“, „дърва“, „дърва“ като някакво заклинание.

Тъй Грьонуй се учеше да говори. Със словата, които не означаваха ухаещ предмет, т.е. с абстрактни понятия — предимно от етично и морално естество, — той срещаше най-големи затруднения. Не можеше да ги запомни, бъркаше ги и дори когато възмъжа, пак ги ползуваше с неохота и често погрешно: право, съвест, Бог, радост, отговорност, смирение, благодарност и т.н. — това, което трябваше да бъде изразено с тях, беше и си остана забулено в мъгла.

От друга страна пък, обикновеният език скоро стана оскъден, за да изрази ония понятия, които бе натрупал в съзнанието си като обонятелни. Не след дълго започна да възприема мириса на дървесината не като нещо общо, а като дървесни сортове — кленово дърво, дъбово дърво, брястово дърво, крушово дърво, чам, старо, младо, гнило, плесенясало, покрито с мъх дърво, делеше го дори на цепеници, трески и тресчици. Различаваше ги тъй ясно по миризмата като отделни предмети, докато другите хора не биха ги различили и с око. Същото важеше и за други неща. Тъй както бялата напитка, която мадам Гайар всяка Божа утрин поднасяше на питомците си, носеше едно-единствено име „мляко“, а според възприятията на Грьонуй то всяка сутрин имаше различен вкус и мирис в зависимост от това колко е топло, от коя крава е доено, какво е яла кравата, колко каймак са му сипали в паницата и т.н. тъй както димът — тази смесица от стотици преливащи се нюанси, менящи се всяка минута, не, всяка секунда, и сливащи се в едно цяло, — както димът от огъня притежаваше едно-единствено име „дим“… тъй както земя, гледка, въздух, изпълнени на всяка стъпка, при всяко вдишване с различен мирис, което им придаваше нова самоличност, но все пак ги означаваха само с три тромави думи — цялата тази гротескна диспропорция между богатството на възприемания с обонянието свят и бедността на изразните средства караше хлапето, Грьонуй да се съмнява в смисъла на езика и то прибягваше до него само в случаите, когато контактът с другите хора бе неизбежен.

На шест години бе изучил с обонянието си цялата околност. В дома на мадам Гайар нямаше предмет, по северната улица „Шарон“ нямаше кътче, човек, камък, дърво, храст или стобор, нямаше местенце, което той да не познаваше и разпознаваше по мирис или да не запечатваше здраво в паметта си неговата моментна неповторимост. Бе натрупал десетки, стотици, милиони специфични миризми и боравеше с тях така умело, така свободно, че не само си спомняше за тях, щом ги усетеше, а и щом си спомнеше за тях, ги усещаше реално; да, дори стигна по-далеч: свързваше ги във фантазията си в нови комбинации и така създаде в себе си нови миризми, които не съществуваха в действителния свят. Все едно притежаваше богат речник на миризми, който му даваше възможност да образува произволен брой обонятелни изречения, и то на възраст, когато неговите връстници едва-едва скалъпваха с мъчително налетите им като през фуния думи първите си традиционни изречения за описание на околния свят. Най-точно дарованието му можеше да се сравни с това на някой музикален вундеркинд, който умееше да разчита азбуката на отделните тонове в мелодиите и хармониите и сам композираше нови мелодии и хармонии, естествено, с тази разлика, че азбуката на миризмите бе несравнимо по-богата и по-диференцирана от тази на тоновете и с още една разлика: че творческата дейност на вундеркинда Грьонуй протичаше само в душата му и не можеше да се възприеме от никой друг освен от самия него.

Колкото порастваше, толкова по се затваряше в себе си. Най-обичаше да скита из северното предградие Сент Антоан, из зеленчуковите градини, лозята и поляните. Понякога не се прибираше вечер, изчезваше с дни. Полагаемото се възпитание с пръчка понасяше, без да дава израз на болката. Домашният арест, лишаването от храна, трудът за назидание не можеха да променят поведението му. Спорадичното посещение за година и половина на енорийското училище към „Нотр Дам дьо Бон Секур“ остана без видим резултат. Научи буквите, да пише името си и нищо повече. Учителят му го обяви за слабоумен.

На мадам Гайар обаче направи впечатление, че той притежава някои качества и способности, които й се сториха странни, да не речем свръхестествени: например, че детският страх от тъмнината и нощта му бяха съвършено чужди. По всяко време можеше да го изпрати да донесе нещо от зимника или пък в непрогледна нощ да го изпроводи до сайванта за дърва, докато другите деца не се решаваха да тръгнат дори с фенер. Той вървеше в тъмното, ала никога не бъркаше пътя и мигом донасяше поръчаното, без да стори погрешна стъпка, без да се препъне или събори нещо. Още по-забележително обаче бе умението му — както установи мадам Гайар, — че той виждаше през хартия, плат, дърво, та дори през дебели зидове и затворени врати. Знаеше колко и кои питомци се намират в спалнята, без да влиза там. Знаеше, че в зелката се е сгушила гъсеница, още преди да я разрежат. А веднъж бе скрила парите си така, че сама не знаеше къде ги е дянала (тя често сменяше скривалищата им). Грьонуй, без да се колебае нито за секунда, посочи мястото зад камината и — виж ти! — парите бяха там. Дори и в бъдещето можеше да вижда, щом като известяваше визитата на някоя персона далеч преди тя да се е появила, или пък предсказваше надигащата се буря, без да има нито едно облаче на небето. Всъщност, той виждаше всичко това — гъсеницата в зелката, парите зад камината, хората зад стените и през няколко улици — не с очите си, а го надушваше с все по-острия си и чувствителен нюх, та дори оня удар с машата да не бе повредил обонянието на мадам Гайар, такова нещо дори и насън не би й хрумнало. Слабоумно или не, тя бе уверена, че момчето има две лица. А тъй като смяташе, че двуличниците вещаят гибел и смърт, тя започна да се плаши от него. Ала още по-страшна, направо непоносима й бе мисълта, че съжителствува под един покрив с човек, дето има дарбата да вижда през стени и греди грижливо скътаните пари, и щом откри тази ужасяваща способност у Грьонуй, потърси начин да се отърве от него, така че й дойде добре дошло, когато по същото време — Грьонуй бе на осем години — манастирът „Сен Мери“ безпричинно прекрати издръжката му. Мадам не опита да им напомня. От благоприличие изчака седмица и когато дължимата сума все пак не пристигна, хвана момчето за ръка и го отведе в града.

На улица „Мортельори“, недалеч от реката, тя познаваше един кожар на име Гримал, прословут с интереса си към млада работна ръка, но не като редовни чираци и калфи, а като евтини роби. Та нали в занаята имаше така опасни за живота манипулации — остъргване на кожи от разложилото се месо, смесване на отровни каши за щавене и багрене, приготвяне на ецващи дъбилни смеси — и всеки съзнаващ отговорността си майстор не хабеше за тях обучените кадри, а безработната сбирщина, скитниците или пък тъкмо такива безпризорни деца, за които при злополука нямаше кой да повдигне въпрос. Естествено, мадам Гайар съзнаваше, че с поред здравия разум Грьонуй няма шанс да оцелее в дъбилнята на Гримал. Ала тя не беше жена, която да му мисли много-много. Бе изпълнила дълга си. Задълженията й бяха приключили. Какво щеше да стане с питомника й по-нататък — не я засягаше. Ако оцелее — добре, ако пукне — пак добре, важното е всичко да е законно. И така, тя взе от господин Гримал документ, че е предала детето, а от своя страна даде разписка, че за услугата е получила дължимите петнадесет франка и пое обратно към дома си на улица „Шарон“. Не чувствуваше ни най-малко угризение на съвестта. Напротив, смяташе, че е постъпила не само законно, но и справедливо, защото прехраната на едно дете, за което никой не плаща, бе неминуемо за сметка на останалите деца, та дори и за нейна сметка, пък и като нищо можеше да застраши бъдещето на другите деца, та дори и нейното, тоест собствената й, уютната й, интимната й смърт — единственото нещо, което си бе пожелала от този живот.

Тъй като на това място ние се разделяме с мадам Гайар и няма да я срещнем в по-нататъшното ни повествование, нека с няколко реда опишем свършека на нейните дни. Макар да бе умряла духовно още като дете, за свое нещастие мадам доживя до дълбоки старини. В лето господне хиляда седемстотин осемдесет и второ, почти седемдесетгодишна, тя изостави занаята си, както бе възнамерявала, осигури си рента, настани се в собствена къщичка и зачака смъртта. Ала смъртта не идваше и не идваше. Вместо нея дойде нещо друго, което ни един човек по света не би могъл да предвиди и което още не се бе случвало във Франция, а именно — революцията, тоест едно светкавично преобразуване на всички обществени, морални и трансцендентни отношения. Първоначално революцията не оказа никакво влияние върху личната съдба на мадам Гайар. Но изведнъж — бе вече към осемдесетте — се разчу, че този, който й изплащаше рентата, е трябвало да емигрира, че са иззели имотите му, които пък спечелил на търг някакъв фабрикант на панталони. Известно време изглеждаше, че и този поврат няма да се окаже фатален за мадам Гайар, защото фабрикантът продължи да й изплаща редовно рентата. Ала дойде ден, когато вместо в звонк започна да получава парите си във вид на печатани хартийки и това бе началото на материалния й срив.

След около две години рентата вече не стигаше дори за дърва. Мадам се видя принудена да продаде къщурката, и то на смешно ниска цена, защото заедно с нея изведнъж се появиха хиляди люде, които трябваше да продават къщите си. И в замяна мадам отново получи тези глупави хартийки, които след още две години нямаха вече никаква стойност и през 1797, почти деветдесетгодишна, тя загуби цялото си състояние, трупано с непосилен труд, кажи-речи, цял век, и се нанесе в едно мебелирано стайче на улица „Кокий“. И едва тук, с десет, дори двадесетгодишно закъснение, я споходи смъртта, и то във вид на мъчителен тумор, който пипна мадам за гръкляна и първоначално й отне апетита, а после и гласа, така че, когато я откараха в болницата „Божи дом“, тя не бе в състояние да предяви претенциите си. Там я отведоха в същата оная зала, претъпкана със стотици смъртно болни, където някога бе умрял и мъжът й, пъхнаха я в общо легло с други пет съвършено непознати старици, където, плътно притисната, пролежа цели три седмици и публично предаде Богу дух. После я зашиха в чувал и заедно с петдесет други трупа я метнаха в ранни зори на таргата и под слабия звън на една камбанка я откараха в новооткритото гробище „Кламар“, на левга от града, и я изсипаха в общия гроб, за да почива под дебелия пласт негасена вар во веки веков.

Това стана през 1799 година. За щастие, когато в оня ден на 1747 мадам се прибра у дома и изостави хлапето Грьонуй — както и нашата история, — не можеше да подозира каква съдба я очаква. Иначе щеше да загуби вярата си в справедливостта, а с това — и единствения понятен за нея смисъл на живота.

6

Още с първия поглед, който хвърли към господин Гримал — не, още с първата глътка въздух, която вдъхна от неговата аура, — Грьонуй усети, че този мъж е в състояние да го пребие до смърт за най-дребно неподчинение. Гримал слагаше живота на едни везни с работата, която можеше да се извърши, и измерваше смисъла му само чрез ползата, която сам определяше. И така, Грьонуй подвиваше опашка като псе, без опит да възроптае. За един ден Грьонуй затвори в душата си цялата енергия на своята упоритост и твърдоглавие — като в черупка — и по примера на оня кърлеж ги използуваше единствено, за да преживее предстоящия ледников период: жилав, непридирчив, невзрачен, с мъничка, ала добре скътана искрица за живот. Бе образец на смирение, невзискателност, работоспособност, не възразяваше и се задоволяваше с всякаква храна. Вечер позволяваше безропотно да го затварят в дървената барака, лепната до работилницата, където държаха инструментите и осолените сурови кожи. Спеше на голата утъпкана земя. Денем работеше до мрак, зиме — по осем, лете — по четиринадесет, петнадесет, шестнадесет часа: остъргваше месото от умопомрачително вонящите кожи, киснеше ги, пърлеше ги, мажеше ги с негасена вар, ецваше ги, тепаше ги, натриваше ги със стипца, цепеше съчки, белеше кори от бреза и тис, а после слизаше в изпълнените с разяждащи изпарения дъбилни шахти и по заповед на калфите налагаше ред кожи, ред кори, ръсеше стрити шикалки, а най-подир покриваше ужасяващата клада с тисови клони и пръст. След години й трябваше пак да я разрови и да измъкне мумифицираната мърша от тоя гроб вече във вид на щавена лицева кожа.

Ако не заравяше или не отравяше кожи, мъкнеше вода. С месеци мъкнеше вода долу от реката, винаги с по две ведра, стотици ведра на ден, защото занаятът си искаше огромни количества — било за миене, било за киснене, пране или багрене. С месеци по тялото му не се виждаше сухо местенце. Вечер мокрите му дрехи капеха, кожата му бе студена, лигава и прогизнала като гюдерия.

След година на по-скоро скотско, отколкото човешко съществувание Грьонуй се зарази от синя пъпка — болест, от която се страхуваше всеки кожар, защото обикновено имаше фатален край. Гримал го бе отписал и вече се озърташе за ново попълнение — впрочем не без съжаление, защото никога не бе имал по-непридирчив и по-продуктивен работник от този Грьонуй. Противно на всяко очакване обаче Грьонуй надмогна болестта. От грамадните като циреи черни пъпки зад ушите, по врата и бузите останаха белези, които го обезобразиха и огрозиха до немай-къде. Ала му остана и още нещо — имунитетът срещу синята пъпка. Какво неоценимо предимство! Тъй че отсега нататък можеше да остъргва с разранени и разкървавени ръце и най-червясалите кожи, без да се излага на опасност от повторна зараза. Това го отличаваше не само от калфите и чираците, но и от потенциални конкуренти. И понеже вече не можеше да бъде лесно заменен, нарасна стойността на неговия труд, а с нея — и стойността на неговия живот. Сега вече не трябваше да спи на голата земя, а му разрешиха да си скове нар, да го застеле със слама и да притежава собствена завивка. Нощем не го залостваха в бараката. Дажбата му се увеличи. Гримал вече не го третираше като какво да е животно, а като полезно домашно животно.

Когато навърши дванадесет години, Гримал му позволи да почива в неделя след пладне, а когато навърши тринадесет — да излиза през седмицата по час-два след работа и да прави каквото си ще. Беше победил, щом бе оживял, а освен това притежаваше грам свобода — тя беше достатъчна, за да продължи да живее. Зимата бе отминала. Кърлежът Грьонуй се размърда отново. Започна да души наоколо и усети утринния въздух. Обзе го ловна страст. Пред него се разкри световната метрополия на миризмите — Париж.

7

Беше като в царството на лудите. Дори само близките квартали Сен Жак дьо ла Бушри и Сент Йосташ вече бяха истински лудници. В пресечките на улиците „Сен Дени“ и „Сен Мартен“ хората живееха така нагъсто, оградите се притискаха така плътно и се извисяваха пет-шест етажа навъзбог, че затулваха небето, а въздухът долу висеше неподвижен като във влажни канали, колосан сякаш от миризми. Смесваха се миризми от хора и животни, изпарения от ястия и болести, от вода и камък, от пепел и кожа, от сапун и топъл хляб, от варени в оцет яйца, от фиде и лъскан месинг, от градински чай и бира, от сълзи и лой, блажна или суха слама. Хиляди, стотици хиляди миризми образуваха невидима каша, която пълнеше гърлата на уличките, рядко преливаше над покривите, но и никога не се слягаше на земята. Живущите там вече не усещаха нищо странно — та нали кашата бе произлязла от тях и лека-полека се бе просмукала в тях, тя бе въздухът, който дишаха и от който живееха, тя приличаше на дълго носена топла дреха, чийто мирис вече не улавяш и кожата ти не я усеща. Ала носът на Грьонуй ловеше всичко все едно за пръв път в живота му. Той не възприемаше тази смесица като някаква съвкупност, а аналитично я разчленяваше на микроскопични части и частици. Острото му обоняние разплиташе валмото от изпарения и смрад до отделните нишки на основните миризми, неподлежащи повече на разграждане. Доставяше му неизказано удоволствие да разприда и заприда тези нишки.

Често спираше, облягаше се о някой зид или се спотайваше в тъмен ъгъл, примижаваше, поотваряше уста, издуваше ноздри и застиваше като хищна риба в мътните, лениви води на дълбока река. А щом най-сетне полъхът на въздуха игриво му подхвърлеше крайчеца на нежна уханна нишка, той я захапваше и повече не я изпускаше. Тогава вдишваше единствено тая миризма, стискаше я здраво, вдъхваше я дълбоко и я съхраняваше в душата си за вечни времена. Това можеше да бъде отколе позната миризма или пък неин вариант, но можеше да бъде и съвършено непозната миризма, миризма, която едва имаше или изобщо нямаше прилика с всичко онова, което бе срещал досега, още по-малко пък виждал: мирис на гладена коприна, може би мирис на чай от мащерка, мирис на парче брокат, извезан със сърма, мирис на коркова тапа от бутилка с рядко срещано вино, мирис на гребен от коруба на костенурка. Подир такива непознати миризми вървеше Грьонуй, преследваше ги със страстта и търпението на въдичар и ги трупаше в паметта си.

Когато се наситеше на гъстата каша от уличките, потърсваше някое по-проветриво място, където миризмите не бяха така плътни, където се смесваха с вятъра и се разгръщаха почти като парфюм: на площада пред Халите, където миризмите от деня продължаваха живота си и вечер, невидими, ала тъй ясни, сякаш търговците още шареха насам-натам из тълпата, сякаш още бяха тук кошниците, натъпкани със зеленчук и яйца, бъчвите, пълни с вино и оцет, чувалите — с подправки, картофи, брашно, сандъците — с пирони и винтове, сергиите с месо, масите, накамарени с платове, съдини, подметки и всички тези стотици други неща, продавани денем… цялата суетня до най-малки подробности витаеше във въздуха, който тя бе оставила подире си. Грьонуй виждаше целия пазар чрез обонянието си, ако може така да се каже. С носа си той го възприемаше поточно, отколкото други с очите си, защото го възприемаше впоследствие и поради това — по по-висш начин: като есенция, като екстракт от нещо преминало, непохабен от обичайните атрибути на настоящето, когато тук цари шумотевица, крясък и противната човешка гмеж.

Или наминаваше към мястото, където бяха гилотинира-ли майка му — към площад „Грев“, който се вдаваше в реката като огромен изплезен език. Изтеглени на брега или завързани за колове, корабите почиваха и миришеха на въглища и пшеница, и сено, и влажен такелаж.

От запад, по пролома на реката през града, на широки талази долиташе вятър, който донасяше уханието на угар, на поляните край Ньойи, на лесовете между Сен Жермен и Версай, на далечни градове като Руан или Кан3, понякога — дори на море. Морето ухаеше като издуто платно, в което се сбират вода, сол и студено слънце. Мирисът му бе обикновен, на море, но същевременно — велик и неподражаем, така че Грьонуй не се решаваше да го разчлени на мирис от риба, от сол, вода, водорасли, свежест. Съхрани морския дъх като съвкупност, запамети го като уханна амалгама и се наслаждаваше на тоя букет от миризми. Морският дъх му харесваше толкова много, че му се щеше да го поема без други примеси и в такива количества, та чак да се опие; а когато по-късно научи колко е голямо морето и че дни наред можеш да пътуваш с кораб, без да видиш суша, то за него вече не съществуваше нищо по-приятно от представата, че седи в един такъв кораб високо горе в кош на най-предната мачта, и лети по безкрайното морско ухание, всъщност не ухание, а дихание, издихание, свършека на всички ухания и как от блаженство се стапя б този дъх. Ала дотам нямаше да се стигне никога, защото Грьонуй, който в момента стоеше на крайбрежния площад „Грев“ и вдишваше и издишваше само частица от морския полъх, гъделичкащ носа му, през живота си нямаше да види истинското море, безкрайния океан на запад и никога нямаше да се слее с неговото ухание.

За кратко време той изучи с обоняние квартала между „Сент Йосташ“ и „Отел дьо Вил“ до такива подробности, че можеше да се ориентира и в непрогледна нощ. И така, той разширяваше лобните си полета първоначално на запад, до предградието Сент Оноре. После нагоре по улица „Сент Антоан“ чак до Бастилията, а накрая — дори до отвъдния бряг на реката, до Сорбоната и аристократичното предградие Сен Жермен, През железните решетки на портите изтичаше мирис на тапицирани с кожа карети и на пудра от перуките на пажовете, а над високите зидове на парковете се промъкваше ароматът на жълтуга, рози и току-що подкастрен птичи дрян. Тук за пръв път Грьонуй позна парфюма в истинския смисъл на думата: както простата лавандулова и розова вода, която струеше по приемите от фонтаните, така и по-богатия и по-скъп аромат от мускус, портокал и тубероза, жълт нарцис, жасмин или канела, който вечер се носеше като тежък шлейф след екипажите. Тези ухания регистрираше по същия начин, по който регистрираше и профанските миризми: с любопитство, но без особен възторг. Откри, че предназначението на парфюмите е да омайват и привличат, и започна да разпознава качеството на отделните есенции в композицията. Но като съчетание те му се струваха грубовати и недодялани, по-скоро безразборно смесени, отколкото композирани, и осъзна, че от същите съставки би могъл да създава съвършено други благовония.

Много от тях вече познаваше от сергиите за цветя и подправки на пазара; други бяха нови за него и тъкмо тях отцеди от уханните смеси, за да ги съхрани безименни в паметта си: амбра, цибет, пачули, санталово дърво, бергамот, ветивер, опопонакс, бензое, хмел, боброва мас…

Грьонуй не проявяваше избирателност. Все още не правеше разлика между добра или лоша миризма. Бе ненаситен. Целта на ловните му похождения се състоеше чисто и просто в обсебване на всичко, което светът предлагаше като миризма, а единственото условие бе тя да е нова. Миризмата на запотен кон означаваше за него точно толкова, колкото и нежният, тръпен дъх на напъпила роза, острата миризма на дървеница не бе по-различна от уханието на шпиковано телешко печено, което бликаше от господарските кухни. Всичко, всичко поглъщаше той и го всмукваше дълбоко в себе си. А и в синтезиращата кухня на обонятелната му фантазия, където непрестанно фабрикуваше нови композиции от миризми, все още не господствуваше никакъв естетически принцип. Това бяха само причудливи хрумвания, които съграждаше и пак разрушаваше като изобретателно дете, което си играе с кубчета, строи и събаря — без видим творчески принцип.

8

На първи септември 1753 година, годишнината от коронацията на краля, Париж устрои на Пон Роаял илюминация. Тя не бе толкова пищна, колкото илюминацията за венчавката му, нито колкото легендарната илюминация по случай рождението на престолонаследника, но все пак бе внушителна. По мачтите на корабите монтираха златни колела-слънца. „Огнените бикове“ бълваха в реката дъжд от пламтящи звезди. И докато навред с оглушителен пукот избухваха бомбички, а по паважа подскачаха гърмящи жабки, към небето се стрелкаха ракети и рисуваха бели лилии4 по черния небосклон. На моста и по кейовете от двата бряга на реката се бе стекла многохилядна тълпа, която съпровождаше спектакъла с възторжени възгласи като „Ах“, „Ох“ и „Браво“, та дори и „Да живее кралят“, макар той да се бе възкачил на трона преди цели тридесет и осем години, а популярността му отдавна да беше прехвърлила кулминационната си точка. Какво ли не прави фойерверкът!

Грьонуй немееше в сянката на Павийон дъо Флор, на десния бряг срещу Пон Роаял. Не мръдваше ръка, за да изръкопляска, не проследи с поглед ни една ракета. Бе дошъл, защото смяташе, че ще подуши нещо ново, ала скоро стана ясно, че илюминацията не предлага нищо мирисно. Всичко, що искреше, прашеше, пукаше и пищеше в разточително многообразие, оставяше подире си монотонна смесица от миризма на сяра, масло и селитра.

Вече се канеше да напусне това скучно празненство и да поеме покрай Лувъра към къщи, когато вятърът довя нещичко, нещо едва забележимо, едно зрънце ароматен атом, не, нещо още по-дребно, по-скоро предчувствие за аромат, отколкото действителност, но все пак силно предчувствие за нещо, немирисано до този ден. Той пак се лепна о зида, притвори очи и изду ноздри. Ароматът бе небивало нежен и фин, та Грьонуй не можеше да го задържи за дълго, непрестанно се изплъзваше от възприятието му, затулен от барутния дим на петардите, блокиран от изпаренията на човешките маси, раздробен и стрит от хилядите други изпарения на града. Но сетне внезапно долиташе наново, само прашинка сякаш, за да го вдъхне за миг като прекрасна недомлъвка… и пак изчезваше. Грьонуй страдаше. За пръв път от обида страдаше не само алчният му характер, а и сърцето му. Изпита смътно предчувствие, че този аромат ще бъде ключът към подреждането на всички останали миризми, че човек не разбира нищо от ухания, ако не разбира това единствено ухание, че той, Грьонуй, ще пропилее живота си, ако не успее да го направи свое притежание. Трябваше да го притежава не заради самото притежание, а заради покоя на сърцето си.

Почти му прилоша от възбуда. Все още не бе установил посоката, от която идваше. Понякога интервалите, на които вятърът довяваше тази прашинка ухание, се точеха с минути и всеки път го обземаше панически страх, че го е загубил навеки. Най-сетне се почувствува спасен, с отчаяната надежда, че то иде отвъд реката, някъде откъм югоизток.

Отлепи се от зида на Павийон дьо Флор, гмурна се в тълпата и си запроправя път по моста. През крачка-две спираше, изправяше се на пръсти, за да души над хорските глави. От възбуда, първом не долавяше нищо, но после усети нещо, носът му улови аромата по-ясно и отпреди, разбра, че е на вярна следа, гмурна се отново, заора като къртица през тълпата от зяпачи и илюминатори, поднасящи час по час факли към фитилите на ракетите, пак загуби в лютивия барутен дим своята ароматна следа, изпадна в паника, запробива си път през тълпата, буташе се, блъскаше се, риеше, и след безконечни минути стигна отвъдния бряг, Отел дьо Майи, там, където улица „Сена“ излизаше на кея Малакес.

Тук спря, съсредоточи се и широко разтвори ноздри. И ето — хвана го. Пипна го здраво. Уханието се вееше като ешарп надолу по улицата, непогрешимо ясно, ала все тъй много нежно и много ефирно. Грьонуй почувствува как сърцето му лудо заби и биеше не от усилието да върви, а от възбудата и изнемогата в присъствието на това ухание. Опитваше да си припомни нещо, с което да го сравни, но отхвърляше всички сравнения. Ароматът притежаваше свежест, ала не свежестта на лимон или портокал, не свежестта на мира или канела, на мента или бреза, на камфор или борови иглици, не на майски дъжд или леден вятър, или изворна вода… същевременно притежаваше и топлота, ала не топлотата на бергамота, кипариса или мускуса, не като жасмин и нарцис, не като розов храст и като ирис… Този аромат бе смесица от двете, от ефирно и тежко, не, не смесица, а тяхното единство и същевременно нещо оскъдно и слабо, но все пак здраво и устойчиво, като къс лека, преливаща се коприна… не, не като коприна, а като мляко, подсладено с мед, в което се разтапя бисквита — но при най-добро желание сравнението не вървеше: мляко и коприна. Как непонятен беше този мирис, неописуем, несравним, просто не биваше да съществува. И въпреки това съществуваше във великолепната си самопонятност. С плахо тупкащо сърце Грьонуй вървеше подире му и усещаше, че не той следва уханието, а уханието го държи в плен и го тегли неудържимо към себе си.

Изкачваше се по улица „Сена“. Наоколо нямаше жив човек. Къщите пустееха тихи. Обитателите им празнуваха долу край реката при фойерверките. Не го смущаваше нито трескавата човешка миризма, нито лютивият барутен пушек. Както обикновено, улицата благоухаеше на помия, изпражнения, плъхове, зеленчукови отпадъци. Нежен и осезаем, над тях обаче трептеше ешарпът, който направляваше Грьонуй. След няколко крачки високите огради погълнаха оскъдния светлик на нощното небе и Грьонуй закрачи в непрогледен мрак. Нямаше защо да вижда. Уханието го водеше неотменно.

След петдесетина метра свърна вдясно по улица „Маре“ — още по-тъмна, широка не повече от четири лакътя. Странно, уханието не се засили много. То само се избистри и затова, заради все по-кристалната си бистрота, то придобиваше все по-властна притегателна сила. Грьонуй вече не се движеше по своя воля. На едно място уханието го дръпна рязко надясно, сякаш в зида на някаква къща. Откри нисък вход, водещ към задния двор. Като в просъница премина Грьонуй тоя вход, прекоси задния двор, възви край ъгъла и се озова във втори, по-малък двор, и дойде светлина: дворчето бе само няколко крачки широко и толкова дълго. От зида косо се спускаше дървен навес. На маса под него бе залепена свещ. Едно девойче седеше до масата и чистеше кехлибарени сливи. Вземаше плодове от кошницата вляво, откъсваше дръжката, изваждаше с нож костилката и ги хвърляше в кофа. Трябва да бе към тринадесет-четиринадесетгодишно. Грьонуй спря. Мигом проумя кой е източникът на уханието, което бе доловил от левга разстояние, чак от другия бряг на реката: не този мръсен двор, нито пък сливите. Извор бе самото девойче.

За миг така се обърка, та наистина помисли, че през живота си не е виждал подобна красота. При това се виждаше само силуетът й в гръб. И, естествено, помисли, че не е помирисвал нищо по-прекрасно в живота си. И защото вече познаваше човешките миризми, хиляди миризми на мъже, жени и деца, просто не можеше да проумее как някакво си човешко създание може да излъчва толкова изящна миризма. Обикновено хората миришеха или безинтересно, или отвратително. Децата — на блудкаво, мъжете — на урина, ферментирала пот и мандра, жените — на гранясала мас и развалена риба. Много банално и отблъскващо смърдяха хората… И се случи така, че за пръв път в живота Грьонуй не повярва на своя си нос и трябваше да прибегне за услуга до очите си, за да се увери, че не се лъже. Объркването на сетивата му, естествено, не продължи дълго. Всъщност, трая само миг, в който се увери оптически, че не се е излъгал, и тозчас безрезервно се отдаде на обонятелните си възприятия. Ето, подуши, че тя е човек, усети потта под мишниците й, мазнината по косите й, миризмата на риба под полата й — всичко това той вдъхваше с огромна наслада. Потта й ухаеше на свеж морски бриз, мастта по косите й ухаеше сладко на бадемово масло, срамните й части — като букет от водни лилии, кожата й — като цвят от кайсия… и от всички тези съставки се получаваше един парфюм — така богат, така балансиран, така омаен, че всичко, което досега Грьонуй бе възприемал като парфюм, всичко, което бе сътворил в душата си като мирисни детински къщи от кубчета, изведнъж му се стори чиста безсмислица. Стотици хиляди миризми загубиха стойността си пред това единствено ухание. То се превърна във висшия принцип, по чието подобие трябваше да се подреждат останалите. То бе самото съвършенство.

Грьонуй осъзна, че ако това ухание не стане негова собственост, животът му ще изгуби всякакъв смисъл. Трябваше да го изучи до най-малки подробности, до последното нежно разчленение, за него не бе достатъчен само комплексният спомен. Искаше да отпечата като с щемпел върху черната си душа този апотеозен парфюм, да го изследва с филигранна точност и отсега насетне да мисли, живее и мирише само чрез вътрешната структура на тази омагьосваща формула.

Бавно наближи девойката и спря под навеса на крачка зад нея. Тя не го усети.

Бе червенокоса, в сива рокля без ръкави. Ослепително се белееха ръцете й, а дланите жълтееха от сока на срязаните сливи. Грьонуй се приведе към нея и засмука уханието й вече без примеси, тъй както струеше от тила, от косите, от деколтето, и го остави да се влива в душата му като благат ветрец. Никога не бе му било тъй хубаво. Ала на девойката й стана хладно.

Тя не виждаше Грьонуй. Но я обзе странна тревога, побиха я тръпки, каквито те полазват, когато неочаквано в душата ти възкръсне стар, отлежал страх. Усети хлад по гърба си, сякаш някой бе отворил врата на огромна студена изба. Остави ножа, сгъна ръце пред гърди и се изви.

Момичето се вцепени от ужас, така че той имаше достатъчно време да сключи пръсти около гърлото му. Клетата не нададе вик, не помръдна, не понечи да се защити. Той от своя страна не я поглеждаше. Не виждаше нежното й, посипано с лунички лице, червените устни, искрящо зелените очи, защото самият той мижеше, докато я душеше, и единствената му грижа бе да не изпусне и най-малката подробност от нейното ухание.

Когато тя издъхна, той я положи на земята сред костилките, раздра роклята и уханието й го плисна като порой, заля го с ароматните си вълни. Грьонуй клекна до нея и прокара широко разтворени ноздри навред по кожата й от корема към гърдите до врата, лицето и косите и обратно към слабините, към окосмения триъгълник, по бедрата и белите нозе. Той я вдъхваше от глава до пети, събираше последните останки от нейното ухание, полепнало по брадата, пъпа, в свивката на лакътя.

Когато уханието завехна, той постоя клекнал до нея, за да се съсредоточи, защото бе препълнен с него. Не искаше да разлее нито грам. Първом трябваше да затвори херметически вътрешните си шлюзи. После се изправи и духна свещта.

В това време някои от празнуващите бяха започнали да се разотиват и вече изкачваха улица „Сена“ с песни и крясъци „Да живее кралят!“. Грьонуй се измъкна в мрак, ориентирайки се с носа си, мина по улица „Пти Огюстен“, успоредно на улица „Сена“, и излезе на реката. Малко по-късно откриха мъртвата. Вдигна се олелия. Запалиха факли. Пристигна жандармерия. Грьонуй отдавна вече бе на отвъдния бряг.

През тази нощ бараката му се стори палат, твърдият нар — божествено ложе. Що е щастие, досега Грьонуй не бе изпитвал. Познаваше най-много няколко състояния на смътно доволство. Сега обаче трепереше от щастие и от блаженство не можеше да склопи очи. Струваше му се, че се ражда повторно, не, не повторно, а първица, защото досега бе съществувал само като скот, в най-мъглява представа за самия себе си. Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение: да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и най-важното — отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре“, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и ужасна, неустоима красота. Бе намерил компаса за бъдния си живот. И както всички гениални чудовища, на които някое външно събитие прокарва прав път в спиралата на душевния им хаос, така и Грьонуй не се отклони от предопределението на своята съдба, смятайки, че я е открил. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е. А най-великият парфюмерист на всички времена.

Още същата нощ той преброди — първом наяве, после насън — необятното поле с развалини от спомени. Той прегледа милионите и милиони строителни кубчета от миризми и ги приведе в систематичен ред: доброто — при доброто, лошото — при лошото, финото — при финото, грубото — при грубото, зловонието — при зловонието, амброзията — при амброзията. През следващата седмица този ред ставаше все по-строен и по-строен, каталогът от ухания — все по-пълен и по-диференциран, йерархията — все по-ясна. Вече бе в състояние да издигне първите си обмислени здания от миризми: къщи, зидове, стълбища, кули, изби, стаи, тайни покои… една ежедневно разширяваща се, ежедневно разкрасяваща се и все по-съвършено изграждаща се вътрешна крепост на най-великолепните парфюмни композиции.

Че началото на това великолепие бе положено чрез смърт — ако изобщо го съзнаваше, — му бе напълно безразлично. Той повече не си спомняше образа на момичето от улица „Маре“ — ни лицето, ни тялото. От нея бе съхранил най-доброто и го бе превърнал в свое притежание: принципа на нейното ухание.

9

По онова време в Париж имаше цяла дузина парфюмеристи. Шестима живееха на десния бряг, шестима — на левия, а един — точно по средата или, още по-точно — на Понт-о-Шанж, който свързваше десния бряг с остров Сите. Този мост бе застроен от двете страни с четириетажни огради, тъй гъсто една до друга, че минувачът не можеше да зърне отникъде реката, а пък хората си бяха втълпили, че това е нормална, солидна и отгоре на всичко — извънредно елегантна улица. И действително, Понт-о-Шанж минаваше за един от най-изисканите търговски адреси в града. Тук се намираха най-реномираните магазини, тук бяха златарите, резбарите на махагон, най-добрите перукери и майстори на чанти, производителите на най-фино бельо и чорапи, майстори на рамки, търговци на ботуши за езда, майстори на златни копчета и еполети, както и лихварите. Тук се намираха също магазинът и домът на парфюмериста и майстор-ръкавичаря Джузепе Балдини. Над витрината му бе опънат разкошен, лакиран в зелено балдахин, до него висеше гербът на Балдини, целият от злато: златен флакон, в който бе втъкнат букет от златни цветя, а на входа бе постлан червен килим, чийто медальон представляваше повторно герба, изтъкан от златна сърма. Отвориш ли вратата, звънваха персийски камбанки, а от клюновете на две сребърни птици-рибар потичаше вода с дъх на виолетки, която се събираше в позлатено блюдо отново с формата на неговия герб.

Зад тезгяха от светъл чемшир стоеше като статуя самият Балдини, възстар, с напудрена сребриста перука, в син сюртук, обточен със злато. Облак от тоалетна вода „Франджипани“, с която се пръскаше всяка божа утрин, го обгръщаше едва ли не видимо и изтласкваше личността му в мъгляви далнини. В своята застиналост старецът изглеждаше като инвентар от собствения си магазин. Ала само камбанките да звъннеха и от клюновете на рибарите да шурнеше водата с дъх на виолетки — което не се случваше чак толкова често — у него се появяваше живец, вкаменената статуя хлътваше в себе си, смаляваше се и с поклон на всяка стъпка се изнасяше иззад тезгяха с такава скорост, че облакът „Франджипани“ едва смогваше да го следва. После поканваше клиента да седне, за да му представи избраните си благовония и белила.

От тях Балдини имаше с хиляди. Асортиментът му се простираше от всякакви етерични и цветочни масла, тинктури, екстракти, секрети, балсами, смоли и какви ли не препарати в суха, течна или твърда форма, през различните помади, пасти, пудри, сапуни, ароматизиращи торбички, тоалетни води, брилянтини, помади за мустаци, капки против брадавици и разкрасителни пластири, та чак до есенции за баня, лосиони, амоняк за свестяване, тоалетни оцети и безброй истински парфюми. Ала Балдини не се задоволяваше с тези класически средства за поддържане на красотата. Амбицията му бе да събира в магазина всичко, що притежава някакъв аромат или служи по някакъв начин за създаване на аромати. И така редом с благовонните бонбони, благовонните свещи и фитили се мъдреха всякакви подправки: от анасоново семе до кора от канела, сиропи, ликьори и плодови напитки, вина от Кипър, Малага и Коринт, различни сортове мед, кафе, чай, сушени и захаросани плодове, смокини, бонбони, шоколади, сладки кестени, та дори туршии от люти чушлета, краставички и лук, както и маринована риба тон. И отново парфюмирани червен восък и хартия за писма, дъхащо на роза любовно мастило, капки от испанска муха, папки от шагренова кожа, перодръжки от светло санталово дърво, кутийки и ковчежета от кедър, гърненца и блюда за цветчета, кандилници от месинг, бурканчета и флакончета от кристал с шлайфани запушалки от кехлибар, парфюмирани ръкавици и носни кърпички, натъпкани с цвят от индийско орехче игленици, напоени с мускус тапети, които можеха да ароматизират стаите в продължение на сто години.

Естествено, за всички, тези стоки нямаше място в помпозния магазин с лице към улицата, тоест към моста, а понеже липсваше изба, за склад служеха не само кухненското хранилище, горните два етажа от къщата, но и всички помещения в партера, гледащи към реката. По тази причина в дома на Балдини цареше неописуем хаос от миризми. Колкото по-високо бе качеството на отделните стоки — защото Балдини купуваше само най-високо качество, — толкова по-непоносимо бе мирисното им съзвучие: подобно оркестър от сто музиканта, където всеки свири фортисимо различна мелодия. Балдини и служителите му бяха притъпели към този хаос също като застаряващите диригенти, които тъй и тъй оглушават, а и съпругата му, която обитаваше третия стаж и ожесточено го бранеше от попълзновение-то на складовите помещения, не намираше нищо обезпокоително в безбройните миризми. Но другояче стоеше въпросът с клиента, който за пръв път прекрачваше магазина на Балдини. Владеещата смесица от миризми го цапардосваше като юмрук в лицето и според телосложението му или го екзалтираше, или го упояваше, но във всеки случай така объркваше сетивата му, че клетият не помнеше защо е дошъл. Лакеи забравяха какво им е поръчано. Мастити господа губеха ума и дума. А някои дами получаваха полуистеричен, полуклаустрофобен пристъп, изпадаха в несвяст и се съвземаха само с помощта на амоняк, камфоров спирт или най-силно масло от карамфил.

При тези обстоятелства не бе чудно, че персийските камбанки над вратата в магазина на Балдини звънваха все по-рядко и също толкова рядко от клюновете на сребърните птици потичаше ароматна вода.

10

— Шение! — извика Балдини иззад тезгяха, където от часове стърчеше като истукан, с вперен във вратата поглед. — Сложете си перуката!

И ето че измежду буретата със зехтин и накачените бутове байонска шунка се измуши Шение, калфата на Балдини, малко по-млад от господаря си, но все пак старец, и пристъпи в по-изисканата част на магазина. Измъкна перуката от джоба на сюртука си и я нахлузи.

— Излизате ли, господин Балдини?

— Не. Ще се оттегля за няколко часа в кабинета. Абсолютно забранявам да ме безпокоят.

— О, разбирам! Ще композирате нов парфюм. Балдини: Точно така. За да парфюмирам шагреновата кожа на граф Верамон. Той иска нещо съвършено ново. Иска нещо като… като… Ако не се лъжа, това, което искаше, се наричаше май „Амур и Психея“, на оня… на оня невежа от улица „Сент Андре дез Ар“, онзи… онзи…

Шение: Пелисие.

Балдини: А, да — Пелисие. Вярно, че така му беше името. „Амур и Психея“ на Пелисие. Вие познавате ли парфюма?

Шение: Да, да. Ами да. Носи се навред. Може да се надуши на път и под път. Но ако питате мен — нищо особено. В никакъв случай не може да се мери с това, което ще композирате вие, господин Балдини.

Балдини: Естествено.

Шение: Този „Амур и Психея“ е ужасно просташки парфюм.

Балдини: Просташки ли?

Шение: Ужасно. Както всичко на Пелисие. Струва ми се, че в него има лимоново масло.

Балдини: Тъй ли? И какво още?

Шение: Есенция от портокалов цвят може би. И може би тинктура от розмарин. Но не мога да кажа със сигурност.

Балдини: Не ме интересува.

Шение: Разбира се.

Балдини: Действително не ме интересува какво е наблъскал вътре некадърникът Пелисие. Никога не ще се повлияя от него.

Шение: Прав сте, господине.

Балдини: Както вече ви е известно, аз никога не се влияя. Аз разработвам свои парфюми.

Шение: Зная, господине.

Балдини: Аз сам им давам живот.

Шение: Да, зная.

Балдини: За граф Верамон възнамерявам да създам такова нещо, че да предизвика фурор.

Шение: Убеден съм, господине.

Балдини: Поемете магазина. Имам нужда от спокойствие. Не ме занимавайте с нищо, Шение.

И с тези думи бавно се потътри към горния етаж, където се намираше кабинетът му — прегърбен, да, почти като пребит.

Шение зае позиция зад тезгяха, изпъчи се точно тъй, както допреди малко се пъчеше господарят му, и вторачи поглед във вратата. Знаеше прекрасно какво ще се случи през следващите часове: в магазина — нищо, а горе, в кабинета — обичайната катастрофа. Балдини щеше да съблече синия си, напоен с „Франджипани“ сюртук, щеше да седне зад писалището и да зачака вдъхновение свише. Ала вдъхновението нямаше да го споходи. Щеше да се запъти към шкафа със стотиците флакони за проба и да забърка нещо напосоки. Сместа щеше да е несполучлива. Щеше да заругае, да отвори широко прозореца и да я излее в реката. Щеше да опита нещо друго, но и от него нямаше да излезе нищо. После щеше да се разкрещи, да буйствува и накрая да захлипа във вече упойващо умирисаната стая. Вечерта към седем щеше да слезе злощастен и разтреперан и щеше да проплаче: „Шение, вече нямам нос за тази работа, не мога да родя парфюма, не мога да приготвя шагрена за графа, загубен съм, отвътре съм мъртъв, искам да умра, моля ви, Шение, помогнете ми да умра!“. Шение щеше да предложи да отскочи до Пелисие за флакон „Амур и Психея“, Балдини щеше да се съгласи, при условие, че никой няма да узнае за позора. Шение щеше да се закълне, а през нощта тайно щяха да обработят кожата на граф Верамон с чуждия парфюм. Така щеше да стане, не иначе, и на Шение му се дощя целият този театър вече да е свършил. Балдини вече не бе велик парфюмерист. Да, навремето, на младини, преди три-четири десетилетия, той създаде „Розата на юга“ и „Галантният букет на Балдини“ — два наистина велики парфюма, на които дължеше състоянието си. Но сега остаря, изчерпа се, вече не вникваше нито в новия вкус на хората, нито в тенденциите на времето и ако все пак някога се случеше да скалъпи нов парфюм, той бе демоде, не се харчеше, година по-късно — десеторно разреден — се разпродаваше на дребно като добавка в ароматизираната вода за фонтани. „Жалко за него — помисли си Шение и провери в огледалото как му стои перуката. — жалко за стария Балдини; жалко за хубавия магазин, защото ще го съсипе; жалко за мен, защото, когато го съсипе, аз ще съм прекалено стар, за да го поема…“

11

Наистина Джузепе Балдини бе свалил ухаещия си сюртук, но само по стар навик. Одеколонът „Франджипани“ отдавна вече не му пречеше при опитите, от десетилетия го носеше навред със себе си и вече не го усещаше. И вратата на кабинета заключи, и спокойствие си измоли, ала не седна зад писалището, за да се вглъбява и чака вдъхновение свише, защото знаеше по-добре от Шение, че такова няма да го споходи — всъщност, и никога не бе го спохождало. Вярно, че остаря и се изчерпа, че вече не е велик парфюмерист, ала той знаеше, че и никога в живота си не е бил такъв. „Розата на юга“ бе наследил от баща си, а рецептата за „Галантният букет на Балдини“ бе откупил от един генуезец, пътуващ търговец на подправки. Останалите му парфюми бяха всеизвестни смески. Никога не бе изнамирал нищо. Не бе откривател. Бе старателен бъркач на приемливи миризми — като готвач, който с рутина и добри рецепти предлага сполучлива кухня, но не е измислял свое ястие. Целия този цирк с лаборатория, експерименти, вдъхновение, придаване на тайнственост Балдини беше предприел, защото това бе неотменна част от професионалния облик на всеки майстор-парфюмерист и ръкавичар. Парфюмеристът е наполовина алхимик-чудотворец — така й се искаше на публиката, така да бъде! Че изкуството му всъщност е занаят като всеки друг, си знаеше само той и се гордееше. Не искаше да става откривател. Всяко откритие му се струваше подозрително, защото винаги означава разчупване на правила. Въобще нямаше намерение да измисля нов парфюм за граф Верамон. И вечерта нямаше да остави Шение да го придума за „Амур и Психея“ на Пелисие. Вече се бе снабдил с него. Ей го там — върху писалището пред прозореца, във флакончето с шлифована запушалка. Бе го купил още преди няколко дни. То се знае — не лично. Та можеше ли да ходи лично при Пелисие и да купува парфюм! Разбира се — чрез посредник, пък той — чрез друг посредник. Защото Балдини не възнамеряваше просто да напарфюмира шагреновата кожа — за тази цел нищожното количество не би стигнало. Той възнамеряваше да извърши нещо далеч по-долно — искаше да го изкопира.

Впрочем това не бе забранено. Бе само ужасно непочтено. Да копираш тайно парфюм на конкурент и да го продаваш с твое име, страшно бе непочтено. Но още по-непочтено бе да се оставиш да те спипат, ето защо Шение не биваше да знае. Тъй като Шение бе бъбрив.

Ах, колко лошо, че такъв порядъчен човек се вижда принуден да свърне по криви пътеки! Колко лошо, че по толкова жалък начин трябва да опетниш най-драгоценното — честта си! Ала какво да се прави? Все пак граф Верамон бе клиент, който Балдини не биваше да изпуска за нищо на света. И бездруго нямаше друг клиент. Отново трябваше да тича подир клиентелата си и да кръстосва улиците със сандъче на гърди, както в началото на двадесетте години, когато започваше кариерата си. Бог знае как ще свързва двата края, ако той, Джузепе Балдини, собственик на най-големия парижки магазин за благоухания, с най-блестящо положение, вземе да обикаля домовете с куфарче в ръка. Тази перспектива не му се нравеше, защото отдавна бе прехвърлил шестдесетте и мразеше да чака в студени преддверия, да предлага на стари маркизи стоцветен одеколон и тоалетен оцет „Четиримата разбойници“ или да ги придумва да опитат балсама против мигрена. Отгоре на всичко в тези преддверия се явяваше отвратителна конкуренция. Тук бе онова парвеню Бруе от улица „Дофин“, който твърдеше за себе си, че притежава най-богатата гама от помади; или Калто от улица „Моконсей“, който се бе домогнал до поста главен доставчик на контеса Д’Артоа; или пък същият този Антоан Пелисие от улица „Сент Андре дез Ар“, за когото никога не знаеше какво ще му щукне, който всеки сезон лансираше нов парфюм и цял свят лудуваше по него.

Такъв един парфюм на Пелисие бе в състояние да разбуни целия пазар. Ако дадена година на мода бе одеколон „Унгария“ и Балдини се запасеше съответно с лавандула, бергамот и розмарин, за да задоволи търсенето, то Пелисие излизаше с „Дъх на мускус“ — ултратежък парфюм с анимална нотка. Изведнъж всеки започваше да ухае на животно и на Балдини не оставаше нищо друго, освен да преработи розмарина в лосион за коса, а лавандулата да натъпче в торбички за ароматизиране на шкафове. Поръчваше ли за идната година съответните количества мускус, цибет и боброва мас, на Пелисие му хрумваше композицията „Горско цвете“, което тутакси предизвикваше фурор. Докопаше ли най-сетне състава на „Горско цвете“ — било чрез нескончаеми опити нощем или чрез порядъчни суми за подкуп, Пелисие хвърляше коз с „Турски нощи“ или „Лисабонски дъх“, или „Дворцов букет“, или дявол знае още какво. Във всеки случай този човек с необуздания си творчески порив представляваше опасност за всички от занаята. Щеше им се да се върне непреклонната строгост на правата на гилдията. Мечтаеха за най-драконовски мерки срещу този самоюда, срещу този инфлационер на парфюми. Заслужаваше да му отнемат разрешителното, да му лепнат тлъста забрана… и изобщо този лаик първо трябваше да се образова. Защото този ми ти Пелисие не бе правоспособен майстор-парфюмерист и ръкавичар! Баща му бе нищо и никакъв оцетопроизводител, а самият Пелисие бе също оцетар — нищо повече. И само защото като оцетар имаше право да борави със спиртни напитки, можа да нахълта в лоното на истинските парфюмеристи и да се разбесува като пор в кокошарник. Че защо всеки сезон нов парфюм? Необходимо ли е? Преди публиката се задоволяваше с вода от виолетки и обикновен цветочен букет, който се променяха веднъж на десет години, и то незначително. Хилядолетия наред людете се задоволявали само с тамян, мира, няколко балсама, масла и сушени билки. Дори след като се научиха да дестилираш с колби и аламбици, да изтръгват с пара уханното съдържание на билки, цветя и дървесина под формата на етерични масла, да го изстискват с дъбови преси от семена, ядки и черупки или да го извличат с грижливо прецедени мазнини от цветовете, броят на благоуханията си остана все още скромен. По това време фигура като Пелисие не можеше да просъществува, защото за направата на най-простата помада се изискваха способности, за каквито този оцетар само можеше да мечтае. Трябваше да умееш не само да дестилираш, трябваше да си едновременно лечител и аптекар, алхимик и занаятчия, търговец, хуманист и градинар. Трябваше да правиш разлика между надбъбречната лой на овен и младо говедо, между теменужката „Виктория“ и пармската. Трябваше да владееш латински. Трябваше да знаеш кога се бере хелиотропът и кога цъфти мушкатото, и че цветът на жасмина губи ухание с изгрева на слънцето. От тези неща, естествено, Пелисие нямаше понятие. Вероятно никога не бе напускал Париж и през живота си не бе виждал разцъфнал жасмин. Да не говорим дали имаше представа за сизифовия труд, необходим да се изцеди от милиони жасминови цветчета зрънце конкрета или няколко капки есанс абсолю. Вероятно познаваше единствено нея, познаваше жасмина само като тъмнокафява течност, заключена в сейфа редом с други флакончета, от които забъркваше модерните си парфюми. Не, фигура като този поразник Пелисие не можеше да просъществува в добрите стари времена на занаята. За тази цел му липсваше всичко: характер, образование, скромност и чувство за йерархия. Парфюмерийните си успехи той дължеше единствено на откритието, направено преди двеста години от Маурициус Франджипани — италианец впрочем! — състоящо се в това, че благовонните вещества са разтворими във винен спирт. Като размесил ароматните си прахчета с алкохол и по този начин прехвърлил уханието им в течността, Франджипани освободил благовонието от материята, вдъхнал му душа, открил го като чисто благовоние, накратко: създал парфюма. Какво дело! Какво епохално откритие! Сравнимо единствено с най-великите завоевания на човешкия род, като създаването на писмеността от асирийците, на геометрията — от Евклид, на философията — от Платон, превръщането на гроздето във вино — от гърците! Наистина прометеевско дело!

И на, както всички велики дела на духа, които хвърлят не само светлина, но сянка, носят на людете не само благодеяния, но и мъка и ядове, така за жалост и прекрасното откритие на Франджипани имаше лоши последствия: защото сега — тъй като човекът се научи да приковава духа на цветя и билки, дървесина, смоли и животински секрети в тинктури, да го затваря в шишенца — изкуството да се парфюмира се изплъзваше все повече из пръстите на малцината универсални специалисти и разни шарлатани злоупотребяваха с него, стига да имаха що-годе добро обоняние като тоя скункс Пелисие. Без да го е еня как е възникнало чудесното съдържание на шишенцата му, той просто следваше прищевките на обонянието си и комбинираше както му щукнеше в момента или пък както пожелаеше публиката.

Сигурно този тридесет и пет годишен нехранимайко Пелисие вече притежаваше по-голямо състояние, отколкото той, Балдини, бе натрупал след три поколения къртовски труд. Имането на Пелисие се множеше с всеки изминал ден, докато неговото, на Балдини, се топеше с всеки изминал ден. Подобно нещо преди не можеше да се случи. Виден занаятчия и вещ търговец да се бори за съществуването си — това стана възможно едва от няколко десетилетия! Откак навред и във всички браншове избухна тая трескава страст към нововъведения, този безогледен устрем към деятелност, този бяс за експерименти, тази мания за величие в търговията, транспорта и в науките.

Или безумието по скоростите. Кому са нужни тия нови пътища, дето ги ровят навсякъде, ами тия мостове? Кому? Предимство ли е, че можеш да вземеш разстоянието до Лион само за седмица? Кого интересува това? Кому е от полза? Или пък тия пътешествия през океана: да префучиш до Америка само за месец — като че ли хората цели хилядолетия не бяха си живели добре без този континент! Че какво търси цивилизованият човек в девствените дебри на индианеца или на негъра? Та чак до Лапландия стигнаха, там някъде на север, във вечния сняг, дето живеят диваци, хранещи се със сурова риба. И още един континент разправят, че открили — някъде в Южно море, където си бил от време оно. И за какво е тази лудост? Защото и другите го вършили: испанците, проклетите англичани, дръзките холандци, с които после ще се сдавим, а това човек не може да си го позволи. Най-малко триста хиляди ливри, ама от нашите данъци, струва поне един боен кораб, а бива потопен за пет минути с един-единствен топовен изстрел — и хайде, сбогом навеки! Напоследък господин финансовият министър иска десятък върху всички приходи. Дори да не го плащаш, пак е пагубно, защото вече целият духовен живот върви към провала. Нещастието на човек се крие в това, че не иска да си седи мирно и тихо в стаята, там, където му е мястото. Тъй казва Паскал. Ала Паскал е бил велик човек, Франджипани на духа, майстор в занаята, а подобни днес не се търсят. Днес се четат подстрекателски книги от хугеноти и англичани. Или се пишат трактати и набедени научни многотомници, в които поставят всичко под съмнение. Вече нищо не било вярно, сега изведнъж всичко било не тъй, ами иначе. Напоследък пък заразправяха, че в чашата вода се въдели дребни животинки, ама не се виждали с просто око; че сифилисът бил обикновена болест, а не Божие наказание; че Господ не бил създал света за седем дни, а за милиони години — ако изобщо го е създал той; че диваците били хора като нас; че сме възпитавали погрешно децата си; че Земята вече не била кръгла, а сплескана като тиква — сякаш има някакво значение! Във всяка една област всичко се поставя под въпрос, човърка се, изследва се, обдушва се, експериментира се. Вече не е достатъчно да се каже кое как е — сега всичко трябва да се доказва, най-добре със свидетели и с цифри, и с какви ли не смешни опити. Тези ми ти там дидровци, д’аламберовци, волтеровци, русовци и Бог знае кои още волнодумни драскачи — сред тях дори духовници и господа благородници! — та те действително успяха да пренесат върху цялото общество личното си перфидно безпокойство, чистата си страст към недоволство и неспособността за удовлетворение от нищо по света, накратко: безграничния хаос, царящ в главите им.

Където и да погледнеш, цари напрежение. Хората четат книги — дори жените. Кюрета киснат в кафе-шантаните. А когато понякога полицията се намеси и тикне някой от тия глашатаи в затвора, тогава издателите надават вой и започват да връчват петиция подир петиция, а висшестоящи дами и господа пускат в ход влиянието си, докато не го освободят след седмица-две или го пуснат да забегне в чужбина, откъдето продължава да памфлетничи безнаказано. В салоните бръщолевят само за траектории на комети и за експедиции, за силата на лоста и за Нютон, за строежи на канали, за кръвообращение и за диаметъра на земното кълбо.

Дори кралят позволи да му покажат някаква модна нелепица, нещо като изкуствена буря на име електричество: пред очите на целия двор един мъж започнал да трие по някаква бутилка, заизскачали искри и Негово величество — така донесе мълвата — бил направо поразен. Невъобразимо бе неговият прадядо — истински великият Людовик, при чието благословено царуване Балдини бе имал щастието да живее дълги години — да изтърпи пред погледа си тази смехотворна демонстрация! Ала такъв бе духът на новото време и всичко щеше да свърши зле.

Щом вече безсрамно и по най-нагъл начин можеше да се поставя под съмнение авторитетът на майката-църква; щом за създадената от Бога монархия и за святата персона на краля се говореше само като за два варианта на един и същ пост от цял списък управленчески форми, които могли да се избират кой както му щукне; щом най-подир се стигна дотам — ама как стана така! — да обявят за ненужен самия Бог, всемогъщия, най-височайшия, и най-сериозно да твърдят, че редът, благонравието и щастието по земята били мислими без него, че зависели единствено от вродената моралност и разума на самия човек… о, Боже, Боже — то няма защо да се чудим защо светът се обръща с главата надолу, защо нравите се разпускат, а човечеството принизява до себе си Божия съд на този, когото отрече. Зле ще свърши всичко. Голямата комета от 1681, на която се присмяха, че не била нищо друго, освен рояк звезди, беше комай предупредителен знак от Бога, предвещаващ — сега вече се знаеше! — столетие на разруха, разложение, на духовно, политическо и религиозно тресавище — създадено от самото човечество, където самото то щеше да затъне с време, където щяха да цъфтят единствено вонящи блатни цветя като този хамелеон Пелисие!

Озарен от полегатите лъчи на захождащото слънце, старецът Балдини стоеше до прозореца и с враждебен поглед оглеждаше реката. Там долу под него изскачаха гемии и бавно се плъзваха на запад към Пон Ньоф и кейовете пред галериите на Лувъра. Ни една не пътуваше срещу течението, а поемаха по ръкава отвъд острова. Оттук изтичаше всичко: и празните, и натоварените кораби, рибарските лодки и плоскодънните ладии, мътнокафявата и златно набраздената вода, всичко изтичаше, плавно, ширно и неудържимо. А щом сведеше поглед право надолу покрай зидовете на къщата, му се струваше, че водните струи ще всмучат и ще отнесат основите на моста, и от това му се завиваше свят.

Бе направил грешка, че купи къща на мост, а грешката бе двойна, че я избра от западната му страна. Така очите му постоянно виждаха изтичащата река и като че ли сам той, къщата и имането му, събирано десетилетия, изтичаха като тая река, а бе твърде стар и немощен, за да се противопостави на това мощно течение. Понякога, когато имаше работа на левия бряг, в квартала около Сорбоната или в Сен Сюлпис, не минаваше през острова и Пон Сен Мишел, а избираше обиколния път през Пон Ньоф, зашото този мост не бе застроен. Тогава се облягаше на източния парапет и поглеждаше нагоре по реката, за да зърне поне веднъж как всичко тече към него; да блаженствува няколко мига в представата, че животът му променя руслото си, че търговията процъфтява, семейството му благоденствува, че жените летят към него, че състоянието му — вместо да се стапя — се множи ли, множи.

Ала когато леко вдигнеше взор, зърваше на няколкостотин метра собствената си къща, тъпичка и височка, кацнала на Понт-о-Шанж, съзираше прозорците на кабинета си на първия етаж и виждаше сам себе си как стои до прозореца, как оглежда реката и как наблюдава изтичащата вода — както сега. С това красивият сън отлиташе и Балдини, застанал на Пон Нъоф, се отвръщаше по-съкрушен отпреди. Съкрушен както сега, когато се отдръпна от прозореца, отправи се към писалището и седна в креслото.

12

Пред него стоеше флаконът с парфюма на Пелисие. Слънчевите лъчи играеха в златистокафявата, бистрата, кристално бистрата течност. Съвсем невинна наглед, с цвят на светъл чай, а наред с четирите пети алкохол съдържаше и онази пета тайнствена смес, която разбунваше целия град. Тази петинка пък съдържаше три или тридесет различни вещества, намиращи се в строго обемно съотношение — единствено сред безброй възможните. Това бе душата на парфюма — доколкото можете да се говори за душа у парфюм, производство на този бездушен спекулант Пелисие — и си заслужаваше да издириш структурата й.

Балдини изсекна внимателно нос и спусна жалузите на прозорците, понеже пряката светлина увреждаше всяко благоухание и всяка по-фина концентрация. Извади от чекмеджето на писалището снежнобяла дантелена кърпичка и я разгърна. С леко завъртане на запушалката отвори флакона. При това държеше главата си отметната назад и стискаше с пръсти носа, тъй като за нищо на света не биваше да получи прибързана представа направо от шишето. Парфюм трябва да се мирише в разгърнато, във въздушно състояние, никога в концентрирано. Балдини поръси няколко капки върху кърпичката, повя я във въздуха, за да се изпари алкохолът, и едва тогава я поднесе към носа си. С три къси поривисти вдъхвания смръкна уханието като енфие, издиша го веднага и си повя с ръка; още веднъж смръкна в троен ритъм, а накрая пое издълбоко дъх и го заизпуска на бавни пресекулки, сякаш го плъзгаше по дълга полегата стълба. Хвърли кърпичката върху масата и се облегна назад в креслото.

Парфюмът бе отвратително добър. Този жалък Пелисие за нещастие бе кадърен. Голям майстор — нека Бог чуе жалбите ми — па макар и неук. Как му се щеше на Балдини „Амур и Психея“ да е негова рожба! Ни следа от ординерност. Парфюм с абсолютно класическа завършеност и хармония. И въпреки това омайно непознат. Бе свеж, но не сладникав. Притежаваше дълбочина, прекрасна, трайна, сластна, тъмнокафява дълбочина без претрупаност или прекомерна пищност.

Балдини се изправи едва ли не страхопочитателно и пак поднесе кърпичката към носа си.

— Чудесно, чудесно… — промърмори той и задуши алчно — има ведър характер, гальовен е, прилича на мелодия, мигом приповдига настроението… Глупости, какво ти настроение! — И ядно запрати кърпичката върху масата, обърна се и отиде в най-далечния ъгъл на стаята, сякаш засрамен от собственото си въодушевление.

Смешно! Да се впусне в подобни венцехваления! „Като мелодия. Вятър. Прекрасен. Добро настроение.“ Тинтири-минтири! Детски щуротии. Моментно впечатление. Стара грешка. Въпрос на темперамент. Вероятно — италианско наследство. Не бързай с преценката, докато пробваш! Това е правило номер едно, драги ми Балдини, стара ми овнешка главо! Мириши, щом като миришеш, а отсъждай, след като си помирисал! „Амур и Психея“ не е лош парфюм. Напротив, прилична стока. Умело скалъпена майстория. Да не река: ослепителна майстория. Че какво друго освен заслепяваща майстория можеш да очакваш от тип като Пелисие? Естествено, че обесник като него няма да изфабрикува какъв да е парфюм. Този пройдоха заслепява с висш майсторлък, заблуждава сетивата със съвършена хармония, вълк в овча кожа за класическото парфюмерийство, с една дума: чудовище с талант. А това е по-лошо от профански претенции.

Ала ти, Балдини, не се оставяй да те подведат! Ти само за миг бе изненадан от първото впечатление на тази дяволия. Но знае ли човек как ще мирише тя след час, когато ще се изпарят летливите й субстанции и ще остане само същността? Или пък довечера, когато ще се възприемат онези тежки, тъмни компоненти, които сега се спотайват под приятните цветочни воали като в сумрак? Изчакай малко, Балдини!

Правило номер две гласи: парфюмът живее във бремето — притежава и младост, и зрялост, и старост. Щом през трите стадия излъчва уханието си по един и същи начин, едва тогава може да се приеме за сполучлив. Та колко често се е случвало на наша милост да приготви смес, която при първа проба мирише свежо, след малко — на гнили плодове, а най-подир — отвратително, на чист цибет, защото си превишил дозата му. Внимателно с цибета! Капчица повече предизвиква катастрофа. Познат източник на грешки. Кой знае — може Пелисие да е сложил повечко цибет! Може би до вечерта от претенциозния му „Амур и Психея“ да остане само дъх на котешка пикня. Ще видим.

Ще подушим. Тъй както острата секира разсича пъна на трески, така и нашият нос ще раздроби парфюма до най-малки подробности. Тогава ще установим, че вълшебното на вид ухание е създадено по утъпкан, всеизвестен път. Ние — Балдини, парфюмерист — ще разкрием машинациите на оцетаря Пелисие. Ще снемем маската от мутрата му и ще докажем на парвенюто на какво е способен старият занаят. До косъм ще изкопираме модния му парфюм. Изпод нашите ръце ще излезе така добре изкопиран, тъй ще го пресъздадем, че и хрътката Пелисие няма да го различи от собственото си творение. Не! Това няма да ни задоволи! Ние ще го подобрим! Ще докажем, че има дефекти, ще ги отстраним и по този начин ще му натрием носа: ти си профан, Пелисие! Ти си само един миризлив пор! Ти си едно парвеню в парфюмерийния занаят и нищо повече!

А сега на работа, Балдини! Изостряй нос и действувай без сантименталност! Разнищи парфюма по всички правила на изкуството! До вечерта да си открил формулата!

И той се хвърли към писалището, измъкна хартия, мастило и чиста кърпичка, подреди всичко и се залови да анализира. Това ставаше по следния начин: прекарваше напоената с парфюм кърпичка под носа си и опитваше да улови в уханния облак подире и една или друга съставка, без обаче да я изолира от общото звучене. С изпружена ръка задържаше кърпичката далеч встрани, нахвърляше бързо името на току-що отгатнатия компонент, прекарваше я пак под носа си, докопваше следващия фрагмент и т.н.

13

Работи два часа без прекъсване. И все по-трескави ставаха движенията му, все по-припряно скрибуцането на перото, все по-обилни дозите парфюм, с които ръсеше кърпичката и я поднасяше към носа си.

Едва ли разпознаваше вече нещо — отдавна бе упоен от етеричните субстанции, които вдишваше, и престана да различава дори това, което без съмнение бе изолирал в началото на анализа. Съзнаваше, че е безпредметно да продължава. Никога няма да разшифрова композицията на този ново-моден парфюм, днес вече — и дума да не става, ала и утре — когато носът му отпочине (ако Бог пожелае). Никога няма да усвои техниката на анализиращото мирисане. Да разлагаш едно ухание на съставните му части, за него бе злотворно и досадно занимание; да разбиваш на отделни фрагменти нещо цяло, нещо добре или зле сглобено. Не го интересуваше. И не искаше да се занимава повече.

Но с онази стократно упражнявана грациозност ръката механично продължаваше да напоява дантелената кърпичка, да я отърсва и да я развява за миг пред лицето. И всеки път Балдини механично вдъхваше наситения с парфюм въздух, за да го издиша на порции по всички правила на изкуството. Докато от мъките го избави най-подир собственият му нос, защото лигавицата отече и го запуши като с восъчен тампон — старецът едва дишаше, камо ли да различава миризми. Сякаш тежка хрема запои носа му, а в ъгълчетата на очите се сбираха сълзи. Да благодари на Бога небесен! Сега с чиста съвест можеше да приключи. Сега вече е изпълнил задължението си, естествено — според силите си, по правилата на изкуството, но както обикновено претърпя провал. Ultra posse nemo obligatur.5 Край. Утре сутринта ще прати някого у Пелисие за голям флакон „Амур и Психея“ и ще обработи шагреновата кожа за граф Верамон, каквато е и поръчката. А след това ще потърси старомодното си куфарче със старомодните сапуни, благовония, помади и торбички изсушена лавандула и ще направи обичайната си обиколка из салоните на разни престарели дукеси. А един прекрасен ден щеше да умре и последната престаряла дукеса, а с нея — и последната му клиентка. Тогава и той щеше да грохне, да продаде къщата си я на Пелисие, я на някой друг от тези напористи търговци — дано в замяна получи поне няколко хиляди ливри. Щеше да стегне куфар-два и заедно с бабичката си — ако не е умряла — да замине за Италия. И ако преживееше пътуването, щеше да си купи къщурка на село, край Месина, където е по-евтино. Там, в страшна немотия, когато Бог рече, щеше да умре и той, Джузепе Балдини, някогашният велик парижки парфюмерист. И тъй нямаше да е зле. Запуши флакона, остави перото и за сетен път прокара напоената кърпичка по челото си. Усети прохладата от изпаряващия се алкохол — и нищо повече. Тъкмо в този момент слънцето залязваше.

Балдини се надигна. Вдигна жалузите и на заревото фигурата му просветна като вече изгорял, но още тлеещ факел. Загледа се в пурпурния ореол на слънцето над Лувъра и в нежния огнец по плочестите покриви. Под него реката блестеше като злато, корабите бяха изчезнали. Изглежда, че подухваше ветрец, защото повърхността на водата се браздеше от повеите му като люспи на риба, тук и там, все по-близо нещо блещукаше, сякаш великанска ръка ръсеше над водата милиони луидори, а за миг като че ли посоката на реката се промени: започна да тече към Балдини, една лъскава река от чисто злато.

Очите на Балдини бяха пълни с влага и тъга. Известно време постоя така, за да се полюбува на чудесната гледка. После рязко разтвори прозореца, отметна широко двете му крила и хвърли флакона с парфюма на Пелисие. Видя как шишето описа широка дъга, как цамбурна и за миг раздра блещукащия воден килим. В стаята нахлу свеж въздух. Балдини пое дълбоко дъх и усети как лигавицата на носа му отбъбва. После затвори прозореца. Почти в тази секунда се спусна нощта — като изневиделица. Златният изглед от града и реката замръзна в пепелявосив силует. В стаята изведнъж притъмня. Старецът бе застинал в предишната си поза и продължаваше да се взира навън. „Никого няма да изпратя утре у Пелисие — рече той и обгърна с ръце облегалото на фотьойла. — Няма! И никакви салони няма да обикалям! Ами ще отида утре при нотариуса, ще продам къщата и магазина. Ето какво ще направя. Е, баста!“ На лицето му се изписа упорит момчешки израз, а в душата му се разля чувство на щастие. Отново бе предишният, младият Балдини, смел и решителен както някога, наумил си да тръгне пак с главата напред, макар в случая да означаваше връщане назад. И то какво! Но не му оставаше нищо друго. Тия глупави времена не му даваха право на избор. Бог праща добри и лоши дни, обаче не иска да хленчим и да се вайкаме през лошите, а да се държим мъжки. И той бе дал знак. Кърваво-златистият мираж на града бе своего рода предупреждение: „Балдини, действувай, докато не е станало късно! Домът ти все още е непокътнат, складовете — пълни, все още можеш да получиш добра цена за западналия си магазин. Все още решаващата дума имаш ти. Наистина твоята цел съвсем не беше да завършиш скромно живота си в Месина, ала все пак е далеч по-достойно и богоугодно, отколкото да се сгромолясаш помпозно в Париж. Нека триумфира спокойно тая пасмина ново-богаташи като Бруе, Калто и Пелисие! Джузепе Балдини очиства терена. Но по своя воля — несломен и без да пълзи!“

Направо бе горд от себе си. И безкрайно облекчен. За пръв път от години насам изчезна вдървеността на гръбнака, която стягаше тила му и все по-раболепно изкорубваше раменете, и ето че без усилие стоеше изправен и освободен, и изпитваше радост. Дишаше леко. Ясно усети миризмата на „Амур и Психея“, която изпълваше стаята, но сега тя не можете да му стори нищо. Балдини бе променил живота си и се чувствуваше прекрасно. Щеше да се качи при жена си и да я уведоми за решението си, после щеше да отскочи до „Нотр Дам“, да запали свещ и да поблагодари на Бога за милостивия знак и за невероятната сила на характера, която Той бе дарил нему, Джузепе Балдини.

С почти младежка жар нахлузи перуката на олисялата си глава, намъкна синия сюртук, грабна свещника от писалището и напусна кабинета. Тъкмо запали кандилото на стълбището, за да освети пътя си нагоре към жилището, когато чу, че долу в партера се звъни. Това не бе песента на персийските звънчета в магазина, а дрезгавата камбана на черния вход — отвратителен грак, който всякога го бе дразнил. Често решаваше да я махне и замени с по-приятна, но винаги му се досвидяваше за хвърлените пари, а сега — осени го внезапна мисъл и той захихика доволно, — сега вече му е все едно; сега наедно с къщата ще продаде и пронизителното кречетало. Нека новият собственик му бере ядовете!

Гракалото пак изграка. Той се ослуша. Какво ли става долу? Вероятно Шение вече е напуснал магазина. А и слугинчето никакво не се вестяваше. Ето как Балдини слезе да отвори лично.

Вдигна мандалото, отметна тежката врата и… не видя нищо. Тъмата погълна светлинката на свещта. После бавно-бавно се открои някакъв дребен силует — … дете ли,… юноша ли, — преметнал нещо през лакът.

— Какво има?

— Идвам от името на метр Гримал, нося шагреновите кожи — рече момчето, пристъпи напред и поднесе свитата си ръка, отрупана с кожи. В мъжделивата светлина на свещта Балдини различи лицето на някакво момче със страхливо дебнещи очи. То се бе снишило зад протегнатата ръка, сякаш очакваше да го ударят. Бе Грьонуй.

14

„Ах, шагреновите кожи за граф Верамон!“ — спомни си Балдини. Бе ги поръчал преди няколко дни у Гримал, най-фин и мек шагрен, от който щеше да измайстори подложката за писма на графа, петнадесет франка парчето. Ала вече нямаше нужда от тях, можеше да си спести парите. От друга страна пък, ако просто отпрати момчето?… Кой знае — щеше да направи лошо впечатление, хората щяха да почнат да говорят, можеха да плъзнат слухове: Балдини бил неблагонадежден, Балдини нямал вече клиенти, Балдини бил вече неплатежоспособен… а подобно нещо не е хубаво, не, не, защото подобно нещо щеше да удари по продажната цена на имота. Я по-добре да приеме излишната вече поръка. Никой не биваше да разбере без време, че Джузепе Балдини е променил живота си.

— Хайде, влез!

Той пусна момчето вътре и двамата се отправиха към магазина — Балдини със свещника напред, Грьонуй с кожите подире му. За пръв път Грьонуй стъпваше в парфюмерия — място, където миризмите не бяха съпътствуващо явление, а направо център на вниманието. Естествено, той знаеше всички парфюмерии и дрогерии в града, цели нощи бе прекарвал пред витрините им, бе притискал нос о процепите на вратите им. Познаваше всички миризми, които се продаваха тук, и в душата си вече ги бе композирал в най-чудесни парфюми. Така че не го очакваше нищо ново. Но също както музикалното дете гори от любопитство да зърне оркестър отблизо или поне веднъж да се покачи в галерията на църквата при скрития мануал на органа, така и Грьонуй гореше от любопитство да разгледа отвътре някоя парфюмерия и когато чу, че у Балдини трябва да се носят кожи, направи всичко възможно да пратят него.

И ето го в магазина на Балдини — едно парижко кътче, където на минимум пространство бяха скупчени максимум професионални миризми. В прелитащата светлина на свещта той не можеше да види кой знае колко, само мерна силуета на тезгяха с везната, двете птици над съдинките, креслото за клиенти, тъмните лавици по стените, краткотрайното проблясване на месингов прибор и белите етикети по шишета и буркани. Сега тук не миришеше на същото, както откъм улицата. Ала веднага долови сериозността, царяща в тези помещения, почти можеше да каже „свещена сериозност“, ако думата „свещена“ изобщо представляваше някакво понятие за Грьонуй; хладната сериозност долавяше той, прозата на занаята, сухата професионалност, полепнали по всеки мебел, по всеки прибор, по чебури, стъкленици и гърнета. И докато крачеше подир Балдини, по-точно в неговата сянка, защото Балдини не си правеше труда да му свети, го стрелна мисълта, че тъкмо тук и никъде другаде му е мястото, че ще остане тук, че оттук ще преобърне света наопаки.

Естествено, нескромността на тази мисъл бе направо гротескна. Нямаше нищо, ама нищичко, което да дава основание на един допилял се отнякъде кожарски чирак с тъмен произход, без връзки и протекции, без каквото и да е съсловно положение, да подхранва надеждата, че ще се установи в най-реномираната парижка къща за благовония, още повече — както вече научихме, — че ликвидацията й бе вече решена. Ала тук не ставаше въпрос за бледа надежда, намерила израз в нескромната мисъл на Грьонуй, а за твърда увереност. Той знаеше, че ще напусне този магазин, само за да си вземе багажа от Гримал, а сетне ще се върне завинаги. Кърлежът бе надушил кръв. Години наред се бе спотайвал, бе се свивал и изчаквал. Сега се спускаше надолу — за добро или за зло — без искрица надежда. И поради това увереността му бе голяма.

Бяха прекосили магазина. Балдини отвори помещението, което гледаше към реката и служеше отчасти за склад, от-отчасти за работилница и лаборатория, където варяха сапуни-те и в тумбести шишета размесваха благовонни води.

Там! — разпореди се Балдини и посочи големия тезгях под прозореца. — Остави ги там!

Грьонуй се измъкна изпод сянката му, нареди кожите върху тезгяха, върна се бързо назад и застана между Балдини и вратата. Балдини се застоя. Държеше свещта леко встрани, за да не накапе тезгяха, и прокара пръсти по лицевата страна на кожата. После я поглади по вътрешната й страна, по велура — едновременно грапав, кадифен и мек. Добра беше — нямаше две мнения. Кожа, създадена само за изработка на фини неща. При сушене нямаше да се разкриви и ако я фалцва6 правилно, щеше да си остане все така еластична — веднага се усеща, стиснеш ли я с два пръста; щеше да попие благоуханието и да го запази пет-десет години; беше много, много качествена кожа, може би ще изработи ръкавици — три чифта за себе си, три за жена си, за пътя им до Месина.

Отдръпна ръка. Трогателна изглеждаше работната му маса: всичко си лежеше, готово за работа; стъклената вана за благовонна баня, стъклената подставка за сушене, хаван-четата за приготвяне на тинктура, пестик7, шпатула, четка, нож за фалцване и ножица. Все едно, че предметите само са заспали, защото се е стъмнило, а утре пак ще се събудят за нов живот. Дали да не вземе за Месина и тезгяха? И част от инструментите — поне най-важните. На този тезгях се седеше и се работеше добре. Бе скован от дъбови талпи, рамата също бе укрепена напречно, нищо не трепваше и не се поклащаше по него, не го увреждаше ни киселина, ни масло, ни нож — пък и ще струва цяло състояние, за да го откара до Месина! Макар и с кораб! Ето защо ще бъде продаден и всичко, що е по него, под него и до него, ще бъде продадено! Защото той, Балдини, макар да носеше сантиментална душа, имаше твърд характер и затова — колкото и трудно да му бе — щеше да осъществи решението си; със сълзи на очи щеше да разпродаде всичко, но щеше да го стори, защото знаеше, че действува правилно — нали му бе даден знак.

Обърна се да тръгва. В рамката на вратата зърна дребното изгърбено човече, за чието присъствие комай бе забравил.

— Добър е. Предай на майстора си, че шагренът е добър. Ще намина тия дни, за да се разплатим.

— Хубаво — отвърна Грьонуй, но не се отмести и така препречи пътя на Балдини, който се канеше да излезе от работилницата. Балдини се сепна за миг, но в неведението си прие държането на момчето не като наглост, а като плахост.

— Какво? Трябва да ми предадеш още нещо ли? Е? Казвай!

Свил глава в рамене, Грьонуй го гледаше с оня поглед, който уж издава боязливост, а всъщност излъчва дебнеща напрегнатост.

— Искам да работя при вас, метр Балдини. При вас, в магазина ви искам да работя.

Това не бе изречено умолително, а настойчиво и в действителност не бе изречено, а процедено, изсъскано — по змийски. Балдини отново изтълкува погрешно зловещата самоувереност на Грьонуй като хлапашка безпомощност. Усмихна му се дружелюбно.

— Ти си кожарски чирак, синко, пък аз нямам нужда от такъв. Имам си калфа, чирак не ми е нужен.

— Метр Балдини, нали искате да парфюмирате шагреновите кожи? Тия, дето донесох. Нали искате да ги напарфюмираше? — продължи да съска той, сякаш не бе чул отговора.

— Да, така е — съгласи се Балдини.

— С „Амур и Психея“? На Пелисие, нали? — попита Грьонуй и свря глава още по-дълбоко в раменете си.

Лека тръпка на ужас пролази по тялото на Балдини. Не защото се запита откъде момчето може да знае, а просто от факта, че спомена името на този омразен парфюм, който днес не бе успял да разгадае.

— Как ти хрумна абсурдната мисъл, че бих могъл да използувам чужд парфюм, за да…

— Вие целият сте просмукан от него — прошушна Грьонуй. — Носите го по челото си, а в десния ви джоб има кърпичка, напоена с него, Не е хубав този „Амур и Психея“, в него има прекалено много бергамот и прекалено много розмарин, а прекалено малко розово масло.

— Ха — изсумтя Балдини, изумен от обрата на разговора. — И още какво?

— Портокалов цвят, сладък лимон, карамфил, мускус, жасмин, винен спирт и нещо, дето не му знам името, ето тук, в това шише! — И посочи с пръст в тъмнината. Балдини поднесе светлината в указаната посока, проследи с поглед показалеца на момчето и се спря на една бутилка върху лавицата, пълна със сивкаво-жълт балсам.

— Сторакс ли? Грьонуй кимна.

— Да. Това е вътре. Сторакс.

И изведнъж момчето се изкриви, сякаш в силен гърч, и за-мърмори под нос думата „сторакс“, повтори я поне десетина пъти: „Сторакссторакссторакс…“

Балдини насочи свещта срещу човешката купчинка, грачеща думата „сторакс“, и си помисли: „Или е луд, или е мошеник, или пък истински талант.“ В правилно съотношение споменатите съставки наистина можеха да представляват „Амур и Психея“ — нещо не само възможно, но дори вероятно. Розово масло, карамфил и сторакс — тъкмо тия три компонента бе търсил цял следобед така отчаяно; те спояваха останалите части на композицията — които смяташе, че е разпознал — като парчета на хубава торта. Оставаше открит само въпросът с пропорцията. А за да я установи, той, Балдини, ще трябва да експериментира дни наред — противна работа, по-неприятна дори от самата идентификация, защото сега трябваше да се мери, тегли и записва, като същевременно дяволски се внимава, понеже най-малкото трепване на пипетата или грешка при отброяване на капките можеше да опропасти всичко. А всеки злополучен опит струваше адски скъпо. Всяка провалена смес се равняваше на малко състояние… Много му се щеше да изпита хлапето, много му се щеше да разбере точната рецепта на „Амур и Психея“. Ако я знае с точност до грам и капка, явно е мошеник, докопал се по някакъв начин до нея, та да получи достъп и назначение при Балдини. Но ако я угади само приблизително, то тогава е гений на обонянието и като такъв възбуждаше професионалното любопитство на Балдини. Не, че Балдини искаше да се откаже от решението си! Не му беше и до парфюма на Пелисие. Дори и да му го направи с литри, не би помислил и насън да парфюмира с него шагреновата кожа за граф Верамон, но… Но мигар цял живот не е бил парфюмерист, мигар цял живот не се е занимавал с композиране на парфюми, та да загуби от днес за утре професионалната си страст! Интересуваше го единствено формулата на този проклет парфюм, нещо повече — да провери таланта на това чудато момче, разгадало „Амур и Психея“ от едно помирисване. Просто му бе любопитно какво ли се крие зад цялата тази работа.

— Както изглежда, имаш чувствителен нос, млади момко — подхвана той, след като Грьонуй престана да грачи, и се върна в работилницата, за да постави свещника върху масата, — несъмнено добър нос, но…

— Моят нос е най-добрият в Париж, метр Балдини — прекъсна го с грак Грьонуй, — познавам всички миризми по света, всички, каквито се срещат в Париж, само дето не знам имената на някои от тях, ама мога да ги науча, миризмите, дето имат имена, не са много — само няколко хиляди, ще ги науча, никога няма да забравя името на балсама сторакс, балсамът се казваше сторакс, викат му сторакс…

— Млъкни! — провикна се Балдини. — И не ме прекъсвай, когато говоря. Много си нескромен и самомнителен. Няма човек, който да познава по име хиляда миризми. Самият аз не знам хиляда, ами само няколкостотин, защото в нашия занаят няма повече от няколкостотин — всичко останало вече не е мирис, а воня!

Грьонуй, който по време на вулканичния си апостроф почти се бе разгърнал телесно и във възбудата си бе размахал ръце, за да опише с кръг това „всичко, всичко“, което познава, при репликата на Балдини сви наново глава подобно крастава жаба и замръзна дебнещ на прага.

— Естествено — продължи Балдини, — отдавна съм наясно, че в „Амур и Психея“ са включени сторакс, розово масло и карамфил, както бергамот, екстракт от розмарин и така нататък. За да се установят всички съставки, е необходимо — както се казва — страшно тънко обоняние и нищо чудно, ако Господ Бог те е дарил като много, много други хора — особено на твоята възраст — с доста тънък нюх. Парфюмеристът обаче — на това място Балдини вдигна показалец и изпъчи гърди, — парфюмеристът обаче се нуждае от нещо повече от сносен нос. Нуждае се от неподкупен орган на обонянието, обучаван с десетилетия, който да може да разпознава със сигурност по вид и количество най-сложните миризми, тъй както да може да създава и нови, непознати благоуханни смеси. Такъв добър нос — и той потупа с пръст собствения си — човек няма по рождение, млади момко! С такъв нос се сдобиваш чрез постоянство и трудолюбие. Или може би направо ще ми назовеш точната рецепта на „Амур и Психея“, а? Можеш ли? Грьонуй не отговори.

— Можеш ли да ми я кажеш поне приблизително? — настоя Балдини и леко се приведе напред, за да види по-добре краставата жаба на прага. — Само горе-долу. На око. Е, човече с най-добрия нос в Париж, говори де!

Грьонуй мълчеше.

— Виждаш ли — каза Балдини колкото доволен, толкова и разочарован и пак се изпъчи, — не можеш. Та как иначе. Ти си от ония, дето все им е вкусно — без значение дали супата е подправена с див кервиз или с магданоз. Е, хайде — и това е нещо. Ала още дълго няма да стане от тебе готвач. И запомни, преди да си тръгнеш: във всяко изкуство, а и във всеки занаят, талантът не струва пет пари, всичко е дългогодишен опит, който се придобива със скромност и трудолюбие.

Вече посягаше към свещника на масата, когато откъм вратата се понесе сподавеният грак на Грьонуй:

— Ама аз не знам какво е това рецепта, метр, това не знам, иначе всичко друго знам!

— Рецептата е алфата и омегата на всеки парфюм — отвърна строго Балдини, защото искаше да сложи край на разговора. — Тя представлява най-точното научно упътване в каква пропорция трябва да се смесват отделни съставки, за да се получи единственото, неподражаемото благовоние — това е то рецепта. Или формула — ако тази дума ти е по-позната.

— Рецепта, рецепта — заграка Грьонуй и като че ли порасна малко, позапълни вратата. — Не ми трябва рецепта. Тя ми е в носа. Да почвам ли да смесвам, метр? А? Да почвам ли?

— Как така? — повиши глас Балдини и поднесе свещта към лицето на гнома. — Как така да смесваш?

За пръв път Грьонуй не се сви и не отстъпи назад.

— Ама всички миризми, които ми трябват, са тук наоколо, в това помещение — каза той и пак посочи в тъмнината. — Ето розовото масло! Ето портокаловия цвят! Розмаринът там!…

— Разбира се, че са тук! — изрева Балдини. — Всичките са тук! Но пак ти повтарям, дръвнико, какво от това, щом не знаеш рецептата!

— Ето жасмина! Ето винения алкохол! Бергамота! Сторакса! — грачеше Грьонуй и при всяко име сочеше определената точка в помещението, където бе тъмно като в рог, и силуетът на лавицата едва се мержелееше.

— Ама ти си виждал и нощем, а? — нахвърли се Балдини. — Ти си бил не само най-добрият нос, ами и най-острото око на Париж, тъй ли? Ако имаш и що-годе добри уши, то ги разтвори, за да чуеш какво ще ти река: ти си един дребен мошеник. Май си подучил нещичко у Пелисие, шпионирал си го, а? И вярваш, че ще се хвана?

Сега Грьонуй се бе разгърнал изцяло в рамката на вратата, както се казва — в цял ръст, с леко разкрачени крака, с леко разперени ръце, подобно на черен паяк, оплел мрежата си в дупката на врата.

— Дайте ми само десет минути — рече той, без да се запъва — и ще ви приготвя парфюма „Амур и Психея“. Веднага, тук, в това помещение. Метр, дайте ми само пет минутки!

— Смяташ, че ще те оставя да безчинствуваш в работилницата ми, а? С есенции, струващи цяло състояние? Тебе?

— Да — кимна Грьонуй.

— Ха! — възкликна Балдини, като изпуфка наведнъж целия въздух от гърдите си. После пое дълбоко дъх, вторачи се в паякообразния Грьонуй и умът му защрака. „По принцип ми е все едно, защото, така или иначе, утре всичко свършва. Знам, че не е в състояние да изпълни това, което твърди, направо е невъзможно — иначе би бил по-велик и от самия Франджипани. Но защо пък да не го оставя да ми демонстрира това, което вече знам? Нищо чудно, ако някой ден в Ме-сина — нали, като остарее, човек става странен и се вкопчва в най-налудничави идеи — си спомня, че не съм признал един олфакторен гений, едно същество, върху което с шепи се е изпитала Божията милост, един вундеркинд… Не, изключено! Според всичко, което ми подсказва здравият разум — изключено! Но все пак има чудеса — доказано е. Ей на, ами когато някога легна да мра в Месина и на смъртния одър ме споходи мисълта: тогава, в Париж, оная вечер не си ли затвори очите пред чудотворството? Няма да ти е много приятно, Балдини! Нека този глупак похаби няколко капки розово масло и мускус — и ти би ги зяносал, ако наистина все още се интересуваш от парфюма на Пелисие. Та макар и скъпи, много, много скъпи — какво представляват няколкото капки в сравнение със солидното познание и спокойния заник на дните ти?“

— Внимавай! — продължи Балдини с фалшива строгост. — Внимавай! Аз… впрочем как се казваш?

— Грьонуй, Жан-Батист Грьонуй.

— Аха. Значи внимавай добре, Жан-Батист Грьонуй! Размислих. Ще ти дам възможност да докажеш твърдението си — още сега. Същевременно ще имаш възможност чрез бляскавия си провал да се запознаеш и с добродетелта скромност, която — на твоята възраст едва ли е развита, но пък е простено — е безусловна предпоставка за бъдещия ти напредък като член на твоята гилдия и съсловие, като съпруг, поданик, човек и добър християнин. Готов съм да ти дам тоя урок за моя сметка, понеже днес имам специален повод и съм щедро настроен, а кой знае — един ден споменът за тази сцена може би ще ме разведрява. Само не си въобразявай, че ще можеш да ме измамиш! Носът на Джузепе Балдини остаря, но още е добър, достатъчно добър, за да усети и най-малката разлика между твоя бъркоч и това тук. — И той измъкна от джоба си кърпичката, напоена с „Амур и Психея“, и я развя пред лицето на Грьонуй. — Хей, най-добрият нос на Париж, я ела! Ела до тази маса и покажи на какво си способен! Но внимавай да не събориш или излееш нещо! Да не бутнеш нищо! Първо да запаля още някоя — друга свещ. Да грейне много светлина за това нищо и никакво експериментче, нали?

След тези думи той взе от края на големия дъбов тезгях два свещника, запали ги, нареди ги един до друг откъм дългата му страна, избута шагреновите кожи встрани и разчисти средата на плота. Сетне с бързи и точни движения взе от една ниска поставка необходимите за работа прибори — тумбест смесител, стъклена фунийка, пипета, малка и голяма мензура — и ги подреди изрядно пред себе си.

Междувременно Грьонуй се бе отлепил от рамката на вратата. Още по време на помпозната реч на Балдини той се бе отърсил от сковаността и дебнещата свитост. С детински възторг в душата, като дете, което с много упорство бе постигнало някаква отстъпка и пет пари не даваше за ограниченията, условията и моралните назидания, Жан-Батист чу само съгласието, само потвърждението „да“. Така отпуснат, той за пръв път приличаше по-скоро на човек, отколкото на животно, понасяше мълчаливо остатъка от словоизлиянието на Балдини и съзнаваше, че вече го е надвил, щом онзи беше отстъпил.

Докато Балдини все още се туткаше със свещниците, Грьонуй се шмугна в мрака към лавиците с драгоценните есенции, масла и тинктури и като следваше безпогрешното си обоняние, посегна към необходимите стъкленици. Бяха девет на брой: есенция от портокалов цвят, масло от сладък лимон, от карамфил и роза, екстракт от жасмин, бергамот и розмарин, тинктура от мускус, стораксов балсам, сваляше ги бързо и ги нареждаше по ръба на тезгяха. Накрая измъкна галона с високопроцентовия спирт. После застана зад Балдини — който с отмерена педантичност подреждаше смесителните прибори, като буташе ту едно бурканче напред, ту друго назад, та всичко да си дойде на мястото, на най-подходящото място под свещника — и тръпнещ от нетърпение, зачака старецът да се отдръпне.

— Тъй — рече най-сетне Балдини и отстъпи отстрани, — всичко, което ще ти трябва за твоя — любезно казано — „експеримент“, е вече подредено. Внимавай да не счупиш нещо и да не разлееш нито капка! Защото запомни: тези течности, с които ще трябва да работиш през следващите пет минути, са такава ценност и рядкост, каквито друг път няма да ти попаднат в ръцете в такава концентрирана форма!

— Какво количество да ви приготвя, метр? — попита Грьонуй.

— Какво да приготвиш?! — сепна се Балдини, неприключил тирадата си.

— Колко от парфюма? — изграка Грьонуй. — Какво количество искате? Догоре ли да го напълня туй тумбесто шише? — И посочи трилитровата смесителница.

— За Бога — не! — изкрещя ужасен Балдини, крещеше дълбоко вкорененият, спонтанният му страх от разхищение на собствеността. И сякаш засрамен от разобличителния си вик, започна да ругае. — И не ме прекъсвай, когато говоря! — продължи той с по-мек, нюансиран с ирония тон. — Че защо са ни три литра парфюм, който и двамата не ценим? Впрочем достатъчна е половин мензурка. Тъй като с такива малки количества не може да се работи прецизно, ще ти позволя да напълниш една трета от смесителя.

— Добре — съгласи се Грьонуй, — ще напълня с „Амур и Психея“ една трета от това шише. Ама ще го приготвя по мой способ, метр Балдини. Не знам дали е по правилата на гилдията, защото не ги знам, но ще работя по мой начин.

— Моля! — съгласи се Балдини, комуто бе известно, че в тоя занаят няма мой и твой, а един-единствен възможен и верен начин, който се състоеше в това да знаеш рецептата и чрез съответни изчисления с оглед крайното количество да получиш от различните есенции прецизно оразмерен концентрат, да го разтвориш след това в спирт, и то пак в прецизно съотношение, вариращо най-често между едно към десет или едно към двадесет, докато окончателно се получи желаният парфюм. Друг начин нямаше. Ето защо това, което видя и първом наблюдаваше с ирония и от дистанция, после — с обърканост, а най-подир — с безпомощно изумление, му се стори истинско чудо! Сцената се вряза така дълбоко в съзнанието му, че не я забрави до края на живота си.

15

Момчето Грьонуй махна корковата тапа на галона със спирта. Доста се помъчи с тежкия съд. Трябваше да го вдигне почти на височината на главата си, защото на такава височина се намираше смесителят със стъклената фуния, където изсипа спирта направо от галона, без да си служи с мензура. Балдини потръпна от толкова много безпомощност накуп: не само че обесникът обръщаше световния парфюмериен порядък с краката нагоре, като започваше с разтворителя, без предварително да приготви концентрата, ами и физически не го биваше! Момчето трепереше от напрежение и Балдини очакваше тежкият галон всеки миг да се сгромоляса и да разбие всичко по масата. „Свещите, за Бога — свещите! Ще стане експлозия, ще пламне къщата ми!“ Вече щеше да се хвърли към тоя безумец, за да изтръгне от ръцете му галона, когато Грьонуй сам го свали, постави го здрав и читав на пода и отново го запуши. Леката бистра течност се полюшваше в смесителя — не бе капнала капчица отвън. Грьонуй си отдъхна няколко секунди и по лицето му се изписа доволство, сякаш най-тежката част от работата бе вече зад гърба му. И действително — това, което последва, се вършеше с такава скорост, че Балдини едва смогваше да го следва с очи, камо ли да регистрира последователността или поне някаква закономерност в хода на събитията.

Наглед Грьонуй посягаше безразборно към редицата шишета с есенция, махаше шлифованата запушалка, поднасяше я за миг към носа си, после сипваше във фунията от едното, капваше от другото, изливаше от третото. Пипета, епруветка, мензура, лъжичка, бъркалка — всички тези пособия, с които парфюмеристът овладяваше процеса, Грьонуй не докосна ни веднъж. Оставяше впечатлението, че само си играе, че плацика и разлива като дете, което готви отвратителен буламач от вода, трева и пръст и твърди, че това е супа. „Да, точно като дете! — помисли си Балдини. — Изведнъж заприлича на дете въпреки грубите ръце, въпреки набразденото с белези и резки лице, въпреки старческия нос, подобен на картоф. Мислех го за по-голям, отколкото е, а сега ми се струва съвсем малък — прилича на три-четири годишен, също като ония недостъпни, непонятни, своенравни «предчовечета», които на пръв поглед изглеждат уж невинни, а мислят единствено за себе си, които деспотично искат да подчинят света, и биха го сторили, стига да не пречиш на мегаломанията им и чрез най-строги възпитателни мерки да не ги приучваш към дисциплината и самообладанието на зрелия човек.“ Същото фанатизирано дете се спотайваше в този юноша, застанал с пламтящи очи до масата, забравил обкръжаващата го действителност, изключил очевидно, че в работилницата има нещо друго освен него и шишетата, които с чевръста не-похватност поднасяше към фунията, за да забърка безумната помия, за която ще твърди до смърт — и отгоре на всичко сам ще си вярва, — че е изисканият парфюм „Амур и Психея“. Тръпки побиваха Балдини, като гледаше на трепкащата светлина от свещите как отвратително погрешно и как отвратително самонадеяно работи туй човече. „Такива като него — продължи разсъжденията си Балдини и за момент на душата му стана тъжно, жално и ядно, както следобеда, когато съзерцаваше града, пламнал в огъня на залеза, — такива като тоя по-рано не можеше да ги има; това е най-новият екземпляр на рода човешки, рожба на тези ялови, безпътни времена… Но хвалипръцкото трябва да получи заслужен урок! Добре ще го насапунисам в края на туй смешно представление, та да си тръгне пълзешком като едното смазано нищо, както бе и пристигнал. Измет! В днешни дни не бива да допускаш до себе си никого, защото наоколо гъмжи от жалък измет!“

Балдини бе така зает с вътрешната си отврата и възмущение от съвременната епоха, та не схвана правилно какво означава фактът, че Грьонуй изведнъж започна да запушва всички флакони, измъкна фунията от смесителя, улови го с дясната си ръка за гърлото, а с лявата длан го покри и здраво го разклати. А когато смесителят затанцува вихрено във въздуха и драгоценното му съдържание залудува като лимонада от тумбака към гърлото и обратно, из гърдите на Балдини се изтръгна вик на ярост и ужас:

— Стой! Стига! Спри веднага! Баста! Остави незабавно стъкленицата на масата и не докосвай повече нищо, ясно ли ти е — нищичко! Трябва да не съм бил с всичкия си, за да се вслушам в налудничавия ти брътвеж. Начинът, по който боравиш с нещата, грубостта ти, примитивизмът ти, ми говорят, че си тъп, тъп варварин и на туй отгоре — въшлив безочлив сополанко. Та ти не ставаш за лимонададжия, дори за прост продавач на сок от сладника, камо ли за парфюмерист! Бъди щастлив, бъди благодарен и доволен, ако твоят майстор ти разрешава да бъркаш дъбилната каша! Да не си посмял друг път, чуваш ли! Да не си посмял някога да престъпиш прага на който и да е парфюмерист!

Така говореше Балдини. И докато говореше, помещението се изпълни с уханието на „Амур и Психея“. Парфюмите притежават такава сила на убедителност, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Убедителната сила на парфюма е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре.

Грьонуй беше оставил стъкленицата, беше махнал от гърлото й намокрената си длан и я бе избърсал в полите на дрехата си. Крачка-две назад, непохватно огъване на тялото в резултат от конското евангелие на Балдини бяха напълно достатъчни, за да предизвикат въздушни вълни, с които току-що създаденото ухание се разля наоколо. Повече не бе нужно. Наистина Балдини продължаваше да беснее, крещи и пустосва, обаче с всеки поет дъх изливащият се навън гняв намираше вътре в душата му все по-малко храна. Смътно усещаше, че е оборен, поради което накрая речта му можеше да градира само в кух патос. А когато най-подир млъкна и само миг мълча, вече нямаше нужда от репликата на Грьонуй „Готово!“. Знаеше го и бездруго.

Ала въпреки това — макар от всички посоки да прииждаха талази натежал от „Амур и Психея“ въздух — той пристъпи към стария дъбов тезгях, за да го изпробва. С дълга пипета изтегли от смесителя няколко капки, измъкна от левия си джоб снежнобяла дантелена кърпичка, разгъна я и я напръска. После протегна ръка встрани, размаха я, за да я аерира, със заучено грациозно движение я прекара пред носа си и вдъхна благовонието. Докато издишваше на пресекулки, приседна върху една табуретка. Най-неочаквано — макар допреди малко лицето му да бе тъмночервено от гневния изблик, — най-неочаквано пребледня като платно.

— Невероятно — промърмори едва чуто той, — Господи, невероятно! — Не преставаше да мърмори той, да завира нос в кърпичката, да души, да клати глава, да мърмори: „Невероятно!“ Беше „Амур и Психея“, нямаше капка съмнение — „Амур и Психея“, гениалният, омразният парфюм, изкопиран така прецизно, че дори и самият Пелисие не би го разпознал. — Невероятно…

Малък и блед седеше Големият Балдини на табуретката, а кърпичката, която притискаше към носа си като хремава девица, му придаваше водевилен вид. Гласът му отказа напълно. Дори не мърмореше вече своето „Невероятно!“, а само изпускаше едно монотонно: „Хм, хм, хм… хм, хм, хм“, като не спираше да клати глава и да се взира в съдържанието на стъкленицата. След малко Грьонуй се приближи безшумно и като сянка пристъпи към масата.

— Това не е хубав парфюм — рече той, — много лошо е съчетан тоя парфюм.

— Хм, хм, хм — не реагира Балдини, а Грьонуй продължи: — Ако позволите, метр, нека го поправя. Дайте ми минутка и ще направя от него нещо по-прилично!

— Хм, хм, хм — кимна Балдини в знак на съгласие. Не защото се съгласяваше, а защото бе изпаднал в такава безпомощна апатия, че всекиму и за всичко би кимал и казвал „хм, хм, хм“. Продължи да кима и хъмка и не направи ни най-малък опит да възпре Грьонуй, който за втори път започна да смесва, за втори път сипа спирт от галона в смесителя, където вече се мъдреше парфюмът, за втори път започна да отлива от съдържанието на флаконите във фунийката — с привидно без-безразборна последователност и количество. Едва в края на процедурата — този път Грьонуй не разтърси смесителя, а само го наклони нежно насам — натам, като чаша с коняк, може би защото бе взел под внимание разнежеността на Балдини, може би защото съдържанието този път му се стори по-ценно, — та едва тогава, когато готовата течност закръжи в стъкленицата, Балдини се отърси от зашеметението си и се надигна — разбира се, с притисната към носа кърпичка, сякаш искаше да предпази вътрешността си от повторно нападение.

— Готово, метр, — обади се Грьонуй. — Сега вече парфюмът си го бива.

— Да, да. Добре — отвърна Балдини и махна със свободната си ръка.

— Няма ли да го изпробвате? — изгъргори Грьонуй. — Не щете ли, метр? Няма ли да го изпробвате?

— По-късно. Сега нямам настроение… Имам си други грижи. Върви си вече. Хайде, тръгвай!

И той взе един от свещниците, отвори вратата и мина в магазина. Грьонуй го последва. После излязоха в тесния коридор, който водеше към черния вход за слугите. Старецът по-тътри крак към портата. Отметна резето и я отвори. Отстъпи встрани, за да даде път на момчето.

— Няма ли да остана при вас на работа, метр, няма ли? — попита Грьонуй вече от прага — отново снишен, отново с дебнещи очи.

— Не зная, ще си помисля. Хайде, тръгвай.

Грьонуй мигом изчезна, внезапно потъна, сякаш погълнат от мрака. Балдини застина така и се втренчи в нощта. В дясната ръка държеше свещника, с лявата притискаше кърпичката към носа си, все едно, че му тече кръв. Изпитваше само страх. Бързо залости вратата. После махна защитната кърпичка от носа си, пъхна я в джоба, прекоси магазина и се върна в работилницата.

Парфюмът бе тъй божествен, че от очите му бликнаха сълзи. Нямаше защо да го изпробва — стоеше само край тезгяха и го вдишваше. Парфюмът бе прекрасен. Да го сравнява с „Амур и Психея“, бе все едно да сравнява симфония със самотното стържене на цигулка. Беше нещо повече. Затвори очи и в съзнанието му възкръснаха възвишени спомени. Видя се като младеж да се разхожда из смрачените градини на Неапол; видя се да лежи в обятията на чернокъдра красавица и зърна силуета на розов храст пред прозореца, през който нахлуваше нощният повей; чу песента на пръснати тук-там птички, а издалеко долетя музика от някаква кръчма на пристанището; досами ухото си долови шепот, дочу „обичам те“ и усети как кожата му настръхва от някогашното блаженство. Сега, сега, в този миг. Разтвори очи и изстена от наслада. Това не бе парфюм като парфюмите. Това не бе ухание, благодарение на което нещата миришеха по-хубаво, не бе просто благовоние, не бе тоалетно средство. Бе нещо непознато, което раждаше нов свят, омаен, богат свят и мигом забравяш гнусното обкръжение и се чувствуваш така богат, така благат, така свободен, така добре…

Настръхналата кожа на Балдини се успокои и безметежен покой заля душата му. Взе кожата, шагреновата кожа, просната в края на масата, взе нож и я разкрои. После нареди парчетата в стъклената вана и ги заля с новия парфюм. Похлупи ваната със стъклена плоча, пресипа остатъка от парфюма в две шишенца, залепи им етикети и написа на тях „Неаполитанска нощ“. После духна свещите и излезе.

Горе, на вечеря, не каза нищо на жена си. Още по-малко щеше да спомене за тържественото си решение, което бе взел подиробед. А и жена му не продума нищо, защото забеляза, че е в добро настроение и се задоволи с толкова. Балдини вече нямаше никакво намерение да намине към „Нотр Дам“, за да благодари на Бога за душевната сила, с която го е дарил. Да, него ден за първи път дори забрави да си каже молитвата преди сън.

16

На сутринта отиде направо у Гримал. Бе първият клиент за деня, плати шагреновите кожи — и то цялата сума, без да роптае и без да се пазари. После покани Гримал на бутилка вино в „Тур д’Аржан“ и започна пазарлъка за чирака Грьонуй. Естествено, не издаде за какво го иска и за какво му трябва. Залъготи за някаква голяма поръчка на парфюмирани кожи, за чието изпълнение се нуждаел от неквалифициран помощник, от някой непридирчив младеж, който да изпълнява най-простите операции, да разрязва кожите и т.н. Поръча още една бутилка и предложи двадесет ливри обезщетение заради трудностите, които щяла да създаде липсата на Грьонуй. Двадесет ливри бяха цяло състояние. Гримал се съгласи начаса. После се върнаха в кожарницата, където — странно! — Грьонуй чакаше вече със стегнат вързоп. Балдини плати двадесетте ливри и го отведе със съзнанието, че е сключил най-добрата сделка в живота си.

Гримал, който от своя страна също сметна, че е сключил най-добрата сделка в живота си, се върна в „Тур д’Аржан“, обърна още две бутилки вино, по пладне се премести на отвъдния бряг в „Лион д’Ор“ и там се натряска до безсъзнание, та когато някъде посред нощ понечи да се върне пак в „Тур д’Аржан“, сбърка улица „Жофроа Л’Ание“ с улица „Нонендиер“ и по този начин, вместо да излезе — както възнамеряваше — направо на Пон Мари, се озова фатално на кея Орм и с цял ръст се пльосна във водата като в пухено легло. Умря начаса. На реката й трябваше доста време, за да го изтегли от плитчината, да го прекара покрай завързаните гемии и да го завлече в средата, където течението бе по-силно, така че едва в ранните утринни часове щавачът Гримал — или поточно неговият прогизнал труп — се понесе плавно на запад, надолу по реката.

Когато минаваше под Понт-о-Шаюк — безшумно, без да се удря о подпорите на моста, — Жан-Батист Грьонуй, двадесет метра над него, тъкмо си лягаше. В дъното на работилницата му бяха стъкмили одър, в чието владение точно встъпваше, докато бившият му работодател плуваше с разперени ръце и нозе надолу по студената Сена. Грьонуй се сви блажено на кълбо, смали се като оня малък кърлеж. Още щом склопи очи, започна да потъва все по-дълбоко и дълбоко в себе си, влезе триумфално в крепостта на душата си, сънят му се превърна в победоносно, уханно тържество в негова чест, завършило с гигантска оргия с дим от мира и тамян.

17

С придобивката „Грьонуй“ започна възходът на търговската къща „Джузепе Балдини“ в национален, дори в европейски мащаб. Персийските камбанки сега не млъкваха, а сребърните рибари в магазина на Понт-о-Шанж не спираха да сипят ароматизирана вода.

Още в първата вечер Грьонуй трябваше да приготви цял галон „Неаполитанска нощ“, от който на следния ден бяха продадени осемдесет флакона. Славата на парфюма се разнесе мълниеносна бързина. Очите на Шение се изцъклиха от броене на пари, гръбнакът го пареше от дълбоките поклони, които трябваше да раздава, защото идваха от височайши по-височайши особи или поне слугите на тези от височайши по-височайши особи. Дори веднъж вратата се отвори с такъв гръм и трясък, че всичко се раздрънча, и в магазина влезе лакеят на граф Д’Аржансон, който викна така, както само лакеите могат да викат, че иска пет флакона от новия парфюм, а от страхопочитание Шение трепери след излизането му още четвърт час, защото граф Д’Аржансон бе интендант и военен министър на Негово величество и най-влиятелната фигура в Париж.

Докато Шение отбиваше сам атаките на клиентелата, Балдини се бе затворил в работилницата заедно с новия си чирак. За оправдание пред Шение той излезе с една фантастична теория, която наричаше „разпределение на труда и рационализации“. Години наред — обясняваше той — търпеливо наблюдавал как Пелисие и нему подобните пренебрегвали правилата на гилдията, отнемали му клиентелата и съсипвали търговията. Сега търпението му се изчерпало. Сега щял да приеме предизвикателството и щял да върне удара на тия нагли парвенюта, и то с техните собствени средства: всеки сезон, всеки месец, ако трябва и всяка седмица щял да ги сюрпризира с нов парфюм, и то какъв! Щял да черпи с шепи от творческите си заложби. И затова било необходимо той да движи само производството на парфюми — подпомаган единствено от неукия чирак, — а Шение да се посвети изключително на продажбата им. С този модерен метод щели да открият нова глава в историята на парфюмерийството, щели да пометат конкуренцията и да забогатеят безмерно — да, умишлено и изрично говорел в множествено число, защото възнамерявал да включи в тази огромна печалба с определен процент и своя опитен дългогодишен калфа.

Преди няколко дни Шение щеше да изтълкува тази тирада като признак за начално старческо слабоумие. Щеше да си помисли: „Ето, вече е готов за «Шарите»8. Няма да е далеч часът, когато ще зареже окончателно хаванчето и пестика.“ Ала сега не мислеше нищо. А и как — като беше отрупан с работа. Имаше толкова много работа, че от изнемога вечер едва намираше сили да изпразни напращялата каса и да задели своя пай. И насън не би се сетил, че в тази работа има пръст сам дяволът, щом почти всеки ден Балдини излизаше от работилницата с поредното благовоние в ръка.

И то какви благовония! Не само парфюми от висша и свръхвисша класа, ами кремове и пудри, сапуни, лосиони за коса, одеколони, масла… Всичко, що трябваше да ухае, ухаеше сега по новому, по-различно и по-прекрасно от всякога. Всичко, ама наистина всичко — дори най-новите ароматизирани кордели за коса, плод на куриозните приумици на Балдини — публиката разграбваше като обезумяла, а цените не означаваха нищо. Всичко, що излизаше от ръцете на Балдини, предизвикваше фурор. А фурорът бе тъй внушителен, че Шение го възприемаше като природно явление и изобщо не се задълбаваше в търсене на причините. Че новият чирак, този непохватен гном, който живееше в работилницата като псе и когото понякога зърваше през отворената врата — когато майсторът излизаше — как мие стъкленици и бърше хаванчета, че туй нищожество има пръст в баснословния разцвет на търговията, това Шение не би повярвал, дори и да му го кажеха в очите.

Естествено, че гномът имаше пръст в цялата тази работа. Стоката, която Балдини внасяше в магазина и предоставяше на Шение за продан, бе само частица от онова, което Грьонуй вършеше при закрити врати. Балдини вече не смогваше с изпробването. Понякога бе истинско мъчение да направи избор сред прелестите, раждани от Грьонуй. Този чирак-магьосник би могъл да снабди с рецепти всички парфюмеристи на Франция, без да се повтори, без нито веднъж да създаде нискокачествен или посредствен парфюм. С рецепти, т.е. с формули, той не би могъл да ги снабди, защото Грьонуй композираше своите благовония все още по оня хаотичен и непрофесионален маниер, който Балдини познаваше вече, като смесваше съставките по въображение, в привидно стихиен безпорядък. За да може, ако не да контролира, то поне да проумее налудничавата му работа, Балдини помоли един ден Грьонуй — макар да го считал за ненужно, — когато залага опитите, да си служи с везната, мензурата и пипетата, освен това трябвало да проумее, че виненият спирт не е ароматно вещество, а разтворител и като разтворител трябвало да се прибавя най-накрая и, за Бога — трябвало да работи бавно, полека и бавно, както подобава на занаята.

Грьонуй го послуша. За пръв път Балдини успя да проследи и документира отделните манипулации на тоя чудотворец. Седнал до него с перо и хартия, като непрекъснато му напомняше да не бърза, той записваше колко грама от тази, колко измерителни чертици от онази, колко капки от третата съставка заминаваха за смесителната стъкленица. По този странен начин — а именно като допълнително анализираше всеки отделен процес, и то с ония средства, без чиято предварителна употреба той не би могъл да се осъществи — Балдини най-сетне се сдоби с упътванията за синтез. Как Грьонуй съумяваше да композира парфюмите си без тези упътвания — си остана загадка за него, нещо повече: неразгадаемо чудо, но поне бе превърнал това чудо в рецепти, с което утоли отчасти жадния си за постулати дух и така предпази от тотален срив представата си за света и парфюмерийството.

Лека-полека той измъкна рецептите на всички парфюми, излезли изпод ръката на Грьонуй, а накрая дори му забрани да разработва нови, без той, Балдини, да присъствува с перо и хартия, за да следи процеса с очите на Аргус9 и да го записва стъпка по стъпка. Бележките си — скоро те се превърнаха в десетки рецепти — преписваше мъчително с букви като мъниста в две тетрадки, едната от които заключваше в огнеупорната каса, а другата носеше неизменно със себе си — дори нощем си лягаше с нея. Това му даваше сигурност. Защото сега, ако искаше, можеше сам да повтори чудесата на Грьонуй, потресли го до дън душа, когато първом ги зърна. Той смяташе, че чрез рецептурника ще обуздае страхотния творчески хаос, бликащ от душата на неговия чирак. А и фактът, че участвува в творческите актове вече не като скудоумен зяпач, а като регистриращ наблюдател, оказваше благотворно въздействие върху Балдини и укрепи вярата му в собствените сили. След време дори започна да вярва, че за бляскавия успех на сюблимните благовония съществен принос има и той. И тъй като вече ги бе нанесъл в книжлетата и ги съхраняваше в своя трезор или ги притисваше до гърди, той смяташе, че те са негова и само негова собственост.

В резултат от възпитателните методи, налагани му от Балдини, и Грьонуй професионално. Макар да не разчиташе на тях. За да възстанови след седмица или месец да-ден парфюм, не му бе нужно да се рови в стари рецепти, защото той не забравяше миризми. Ала чрез задължителната употреба на мензура и везни той изучи езика на парфюмерията и инстинктивно почувствува, че знанието на този език ще му е от полза. След няколко седмици Грьонуй овладя не само имената на всички ароматни вещества в работилницата на Балдини, но бе в състояние сам да записва рецептите на собствените си парфюми и обратно — да превръща чужди формули и упътвания в парфюми и всякакви ароматизиращи продукти. Нещо повече! След като веднъж се научи да изразява благовонните си идеи в грамове и капки, той нямаше повече нужда от междинната фаза на експеримента. Когато Балдини го натоварваше да разработи ново благоухание — било за носни кърпички, за дамски чантички или за мазило, Грьонуй не посягаше вече към шишетата и праховете, а просто сядаше на масата и направо записваше рецептата. Със съставянето на рецептата се беше научил да удължава пътя от вътрешната си представа за уханието до готовия парфюм. За него това бе излишна обиколка. Но в очите на света, тоест в очите на Балдини, това бе напредък. Чудесата на Грьонуй си оставаха чудеса. Ала рецептурите, с които ги подплатяваше, ги лишаваха от ужаса, който внушаваха, а това бе вече предимство. Колкото по-добре Грьонуй овладяваше тънкостта на занаята и на процедурите, колкото по-нормално се изразяваше на общоприетия парфюмериен език, толкова по-малко Балдини се страхуваше от него и го подозираше в нечисти сили. Скоро старецът престана да го смята за зъл магьосник или втори Франджипани, а за най-обикновен човек с необикновено обоняние — това бе само от полза за Грьонуй. Уставът на занаята му служеше като добре дошъл параван. Той чисто и просто приспиваше Балдини със своето безупречно манипулиране при отмерването на съставките, с разклащането на смесителя, с поръсването на бялата кърпичка за проба. Вече умееше да я вее тъй грациозно и да я поднася към носа си тъй елегантно като своя майстор. А от време на време, на добре дозирани интервали, допускаше грешки, и то от такова естество, че Балдини да ги забележи: забравяше да филтрира, нагласяше грешно везната, вписваше безумно висок процент амбра… оставяше се да му посочат пропуска, за да го коригира най-старателно. Така успя да внуши на Балдини, че в края на краищата дяволът няма пръст. А и не искаше да плаши стареца. Искаше наистина да се научи от него. Не как да прави парфюмите, не как да композира дадено благоухание — естествено, че не! В това отношение нямаше човек на тая земя, от когото да научи нещо, а наличните съставки в магазина на Балдини далеч не биха стигнали да осъществи представата си за един действително велик парфюм. Това, което реализираше като миризми тук, бе играчка в сравнение с миризмите, които носеше у себе си и които някой ден възнамеряваше да създаде. Ала той знаеше, че за това са необходими две задължителни предпоставки: първата бе буржоазната мантия или поне занаятчийската, под чиято закрила ще задоволи най-съкровените си страсти и необезпокояван, ще преследва най-съкровените си цели. Втората предпоставка бе овладяването на ония професионални методи, чрез които се добиваха, изолираха, концентрираха и консервираха благовонните вещества и едва така ставаха годни за по-висше приложение. Защото в действителност притежаваше най-тънкото обоняние в света — както аналитично, така и ясновидско, ала все още не притежаваше способността да овладее миризмите материално.

18

И тъй, Грьонуй с готовност получаваше напътствия в изкуството да вари сапун от свинска мас, да шие ръкавици от шагрен, да приготвя пудри от пшеничено брашно, бадемови трици и стрити корени от виолетки. Виеше благовонни свещици от дървени въглища, селитра и стърготини от санталово дърво. Пресобаше ориенталски пастили от мира, бензое и янтарно масло. Месеше тамян, шеллак, ветивер и канела на благовонни топчета. Пресяваше и бъркаше с шпатула пудри от смлени розови листенца, лавандула и кора от каскарила. Бъркаше мазило, бяло или венозносиньо, оформяше карминени червила, забъркваше каши от най-фини прахове за полиране на нокти и лъскане на зъби, с дъх на мента. Приготвяше къдрин за перуки, капки против брадавици, белила срещу лунички, беладона за очите, мазила с испанска муха за господата и тоалетен оцет за дамите. Без особен интерес, но безропотно и с успех Грьонуй учеше как се получават всякакви одеколончета и прахчета, тоалетни и разкрасителни артикулчета, как се приготвят букет от чайове и подправки, ликьори, маринати и какво ли още не, с една дума: всичко, на което Балдини можеше да го научи чрез обширните си традиционни познания.

И обратно: с особена жар слушаше наставленията на Балдини за приготвянето на тинктури, настойки и есенции. Неуморно можеше да мачка с винтовата преса горчиви бадемови ядки или да счуква зрънца мускус, или да кълца с двойния нож сиви мазни буци от амбра, или да стърже корени от виолетки, за да дигерира след това стърготините с чист алкохол. Запозна се с употребата на делителната фуния, с която маслото от пресованите лимонови кори се отделя от остатъчната мътилка. Научи се да суши билки и цвят — върху скари на сянка, както и да консервира шумолящи листа в делви и гърнета, запечатани с восък. Усвои изкуството да промива цветочни помади, да инфузира, да филтрира, да концентрира, да кларифицира и ректифицира.

Наистина работилницата на Балдини не беше пригодена за производство на цветочни и билкови масла в голям мащаб. А и в Париж едва ли биха се намерили необходимите количества пресни растения. От време на време обаче, когато на пазара можеха да се намерят евтино пресен розмарин, сал-вия, мента или анасон, или пък когато пристигнеше по-голяма пратка с грудки от ирис, валерианови корени, ким, индийско орехче и изсушен цвят от карамфил, у Балдини заиграваше сърцето на алхимика и той измъкваше огромния си аламбик — меден казан за дестилация с кондензно гърне отгоре, — поради което го кръстили „мавританска глава“, както гордо поясняваше той, с тоя казан още преди четиридесет години бил дестилирал лавандула направо на поляните по южните лигурийски склонове и луберонските хълмове. И докато Грьонуй надробяваше материала за дестилиране, Балдини с трескава бързина наклаждаше огъня в зиданото огнище — защото бързата обработка на продукта е алфата и омегата на занаята, — зареждаше медния казан с порядъчно количество вода на дъното, напълваше го с накълцания цвят, пъхаше мавританската глава в гърлото на казана и прикрепяше двете тръбички за втичащата и изтичащата вода. Това рафинирано охладително съоръжение — обясняваше той — направил допълнително, защото по негово време охлаждането на полето ставало само с въздух. После разпалваше огъня.

Бавно-бавно течността в казана завираше. След малко, първо на капки, а после на тънка струйка през преливника на мавританската глава, дестилатът започваше да изтича във флорентинската стъкленица с двата чучура, която Балдини подлагаше отдолу. Първоначално дестилатът изглеждаше нищо и никакъв: като рядка мътна чорба. Постепенно обаче, и то след като заменяха пълната стъкленица и я оставяха встрани, мътилката се разслояваше на два пласта: долу падаше цветочната и билковата вода, горе изплуваше дебелият пласт етерично масло. Излееше ли се нежноуханната вода внимателно през долния чучур на флорентинското шише, оставаше само чистото масло, есенцията, силната миризма на растението.

Грьонуй беше запленен от процеса. Ако нещо в този живот бе разпалвало в душата му възторг — наистина невидим за окото, ала скътан нейде дълбоко, горящ със студен пламък възторг, — то бе именно този метод: с огън, вода, пара и умно измъдрувана апаратура да се изтръгва уханната душа на нещата. Тази уханна душа — етеричното масло — беше най-хубавото в тях, беше единственото, което го интересуваше. Не го бе грижа за глупавия остатък: цвят, лист, шушулка, плод, окраска, красота, жизненост и всичко там излишно. То бе само обвивка и баласт. Мястото му бе на бунището.

От време на време, щом дестилатът се разводнеше, те сваляха аламбика от огъня, отваряха го и изтърсваха разварената листна маса. Лигава и безцветна, тя приличаше на разкисната слама, на избелели от слънцето кости на малки птички, на преварен зеленчук; бе блудкава и влакнеста, разкашкана, едно нищо и никакво, гадно мъртвешка, кажи-речи — лишена от собствен аромат. Изхвърляха я през прозореца в реката. После зареждаха с нов цвят, допълваха вода и връщаха аламбика на огнището. И пак завираше казанът, и пак във флорентинската стъкленица изтичаше жизненият сок на растенията. Това често траеше цяла нощ. Балдини се грижеше за огнището, Грьонуй държеше под око стъклениците — между зарежданията нямаше друга работа.

Седяха край огъня на трикраки столчета, опиянени от магията на тумбестия казан, и двамата захласнати, макар по различни причини. Балдини се любуваше на жаравата, на искрящия пурпур на пламъка и на медта. Обичаше пукота на цепениците, бълбукането на аламбика, защото му напомняше за добрите стари времена. Така можеше да помечтае! Донасяше от магазина бутилка вино, защото ожадняваше от жегата, и пак си пийваше винце като в добрите стари времена. И подхващаше истории за тях, безконечни истории. За Испанската война от хиляда седемстотин и първа до и четиринадесета, за чийто развой имал голям принос в битката срещу австрийците; за камизарите, с които се подвизавал из Севенските планини, за дъщерята на някакъв хугенот от Естерел, която, опиянена от лаванда, му се отдала. За един горски пожар, с който насмалко да изпепели цял Прованс, и то сто на сто, защото духал силен мистрал; и за дестилирането разказваше, все до него опираше, направо на поляните, нощем, на луна, с вино и песента на щурците; за някакво лавандулово масло, което добил тогава, тъй фино и силно, че било равно на среброто; за чирашките години в Генуа, за годините на странствуване като калфа; за някакъв град Грас, където имало толкова много парфюмеристи, колкото обущари — другаде, че някои от тях били от богати по-богати, че живеели като принцове, в разкошни къщи със сенчести градини и тераси, с ламперии в трапезариите, където се хранели в порцеланови чинии и със златни прибори…

Такива истории разправяше Балдини, пийваше си вино, а от виното, жаравата и въодушевлението от собствените преживелици страните му пламваха огненочервени. Грьонуй обаче, седнал по-настрани в сянка, изобщо не слушаше. Не го интересуваха стари истории, интересуваше го единствено новият процес. Той не отместваше очи от отливника на аламбика, откъдето изтичаше тънката струйка, и докато се взираше, си представяше, че самият той е такъв аламбик, в който бълбука дестилат, изтича като този тук, само че по-качествен, по-нов, по-необичаен, дестилат от ония изискани растения, които е култивирал сам в душата си, които цъфтяха там, непомирисани от никого освен от него, и които с неповторимия си аромат щяха да превърнат света в уханен Едем10, където обонятелното му съществувание щеше да бъде отчасти поносимо. Да се превърне в огромен аламбик, който да залее целия свят със собственоръчно изработен дестилат — това бе блянът, на който се бе посветил Грьонуй.

Докато Балдини, подклаждан от виното, се впускаше във все по-безпътни истории какво било едно време и все по-пламенно нагазваше в собствения си екстаз, Грьонуй бързо се отърсваше от гротескните си фантасмагории. Първо прогонваше от главата си големия аламбик и се замисляше как да оползотвори новопридобитите знания за близките си цели.

19

Не мина много и той стана специалист в областта на дестилацията. Установи — и за това му помогна повече собственият нос, отколкото постулатите на Балдини, — че пламъкът е от решаващо значение за качеството на дестилата. Всяко растение, всеки цвят, всяка дървесина и всеки маслодаен плод изискваха индивидуална процедура. Едни трябваше да се обработват с пара, други да се варят по-умерено, а някои цветове даваха най-доброто от себе си, когато къкреха на слаб огън.

Не по-малко важна бе предварителната подготовка. Мента и лавандула можеше да се дестилират на цели кичури. Други пък, преди да се пуснат в медния казан, трябваше да се сортират, да се разчепкат, накълцат, настържат, намачкат, разкашкат, докато ферментират.

Някои пък изобщо не подлежаха на дестилация и това най-много озлобяваше Грьонуй.

След като видя с каква сигурна ръка Грьонуй борави с аламбика, Балдини му предостави пълна свобода за работа, а Грьонуй разточително се възползува от нея. Докато денем създаваше парфюми и приготовляваше всякакви благовония и подправки, нощем се занимаваше изключително с тайнственото изкуство на дестилацията. Планът му бе да произведе съвършено нови аромати, за да осъществи част от парфюмите, които носеше в душата си. И първоначално имаше своите малки сполуки. Успя да извлече масло от цвят на коприва и от семена на латинка. Получи ароматна вода от прясно белена кора на бъз и от тисови клони. Наистина по миризма дестилатите едва ли приличаха на изходните продукти, но все пак бяха достатъчно интересни, за да послужат за по-нататъшна обработка. Имаше обаче материали, при които методът изобщо не можеше да се приложи. Грьонуй опитваше да дестилира някак мириса на стъкло, глинестохладния мирис на гладко стъкло, недоловим за обикновения човек. Събра парчета от прозорци и от бутилки, разтрошаваше ги ту на едри късове, ту на дребни, ту на сол, ала напусто. Дестилираше месинг, порцелан и кожа, зърно и чакъл. И гола пръст опита да дестилира. Кръв, дървесина и прясна риба. Собствените си коси. Накрая дестилира дори вода от Сена, чийто специфичен дъх според него си заслужаваше да бъде изолиран. Смяташе, че с помощта на аламбика ще може да изтръгне от тези материали характерния им мирис, както ставаше с мащерката, лавандулата и кима. Ала не знаеше, че дестилацията не е нищо друго освен метод за разделяне на смесени субстанции до техните летливи и по-слабо летливи компоненти, че бе дотолкова от полза за парфюмерийството, колкото да отдели етеричното масло от безароматния или слабоароматен остатък. За субстанции без съдържание на етерични масла дестилацията си оставаше неприложима. На нас, днешните хора, които имаме известни познания по физика, веднага ни става ясно. За Грьонуй обаче това, извоювано с много труд, прозрение бе резултат от поредица обезсърчителни опити. Месеци наред, нощ след нощ, бе седял край аламбика и по всевъзможни начини бе опитвал да извлече чрез дестилация радикално нови миризми, миризми, които в концентрирана форма не са съществували още по света. Освен няколко жалки растителни масла, от целия този труд не се получи нищо. Той не можа да добие дори една-единствена капка, един-единствен атом конкретна есенция от това, което му се привиждаше мирисно в дълбокия, неизмеримо богат кладенец на фантазията му.

След като проумя, че е претърпял провал, преустанови опитите си и легна смъртно болен.

20

Вдигна висока температура, придружена в първите дни от изобилно изпотяване, а по-късно, когато порите на кожата вече не стигаха, изби в неизброими пъпчици. Тялото на Грьонуй се покри с червеникави мехурчета. Много от тях се пукаха и изливаха воднистото си съдържание, за да се напълнят отново. Други се разрастваха до истински циреи, набъбваха твърди и червени, отваряха се като кратери и бълваха гной и кръв с жълтеникави жилки слуз. Скоро Грьонуй заприлича на мъченик, замерян с камъни отвътре, от собствената си душа, леещ гной от стотици рани.

Естествено, Балдини се притесни. Щеше да бъде много неприятно, ако загуби драгоценния си чирак тъкмо в момент, когато възнамеряваше да разшири търговията извън столицата, та дори извън страната. Защото за невижданите досега благовония, по които лудееше цял Париж, беше започнал да получава в действителност поръчки не само от провинцията, но и от чужди дворове; вече флиртуваше с мисълта да открие филиал в предградието Сент Антоан, една наистина дребна манифактурка, където на едро ще се-произвеждат най-търсените парфюми, на едро ще се наливат в дребни флакони и ще се опаковат от дребни девойчета, за да се разпращат в Холандия, Англия и Германия. За един парижки майстор подобно начинание не бе съвсем легално, ала отскоро Балдини се ползуваше с протекциите на важни персони, до които се бе домогнал чрез изтънчената си парфюмерия: не само до интенданта, ами до такива влиятелни личности, като господин началника на парижката митница и до един член на кралския финансов кабинет и покровител на процъфтяващите предприятия — господин Ф’ейдо дьо Бру, който дори подхвърли идеята за кралска привилегия — най-доброто, за което можеше да се мечтае, — защото тя бе своего рода паспорт за заобикаляне на всички държавни и съсловни попечителства, слагаше край на всички тревоги по търговските дела и даваше вечна гаранция за сигурно, спокойно добруване.

И още един план лелееше Балдини, план съкровен, нещо като контрапроект на замислената за предградието Сент Антоан манифактура, където щяха да се произвеждат стоки — ако не за масово потребление, то поне достъпни за мнозина. За определен кръг от по и най-отбрана клиентела той възнамеряваше да създаде — по-точно да му създадат — индивидуални парфюми, които като скроена по мярка дреха да прилягат само на един човек, да се употребяват само от него и да носят светлейшото му име. Вече виждаше парфюмите „Маркиза Дьо Серней“, „Маршалшата Дьо Вилар“, „Дук Д’Егийон“ и други. Мечтаеше за парфюм „Маркиза Дьо Помпадур“, ами да, даже за парфюм „Негово Величество кралят“ в изящно шлифован флакон от ахат, с инкрустирана златна фасета, с дискретно гравирано от вътрешната страна на крачето „Джузепе Балдини. Парфюмерист“. Името на краля редом с неговото върху един и същ предмет. Такива мечти лелееше Балдини! И ето ти на — Грьонуй се разболя. А Гримал — царство му небесно! — се бе клел, че никога не боледувал, че нищо не го ловяло, дори и чумата бягала от него. Ама ни в клин, ни в ръкав, та легна на смъртен одър. Ами ако умре? О, ужас! Тогава с него ще умрат и прекрасните планове за манифактурата, за дребните девойчета, за привилегията и кралския парфюм.

И така, Балдини твърдо реши да направи всичко възможно, за да спаси скъпоценния живот на чирака си.

Нареди да го преместят от нара в работилницата в чисто легло на горния стаж. Да застелят леглото с дамаска. Собственоръчно помогна при пренасянето на болния по тясната стълба, макар че му се повдигаше от пъпките и гнойните циреи. Заповяда на жена си да свари пилешки бульон с вино. Изпроводи за най-реномирания доктор в квартала, някой си доктор Прокоп, комуто трябваше да предплати цели двадесет франка за благоволението да посети болника.

Докторът пристигна, повдигна с два пръста чаршафа, плъзна един-единствен поглед по тялото на Грьонуй, което наистина бе станало на решето, и напусна стаята, без да отвори поне веднъж чантата, която носеше вървящият по петите му асистент. Случаят — обърна се докторът към Балдини — бил ясен: сифилитична разновидност на черната сипаница плюс едра шарка stadio ultimo11. Ето защо лечението било вече излишно, тъй като в интерес на реда било нецелесъобразно пускане на кръв от разлагащо се тяло, което впрочем приличало по-скоро на труп, отколкото на жив организъм. И макар още да не се усещала специфичната воня — което впрочем го учудвало и от научна гледна точка представлявало малък куриоз, — кончината на пациента без никакво съмнение щяла да настъпи през следващите две денонощия — тъй сигурно, както че той се наричал д-р Прокоп. Поиска нови двадесет франка за прегледа и диагнозата с пет франка отбивка, при положение, че му предоставят за демонстрация тленните останки с класически симптоми. Поднесе почитанията си и замина.

Балдини обезумя от отчаяние. Вайкаше се и се тръшкаше, хапеше пръсти от ярост за несретната си участ. Плановете му за голям, грандиозен успех се проваляха отново преди самата цел. Навремето — заради Пелисие и шайката му с тяхното откривателско разнообразие. Сега пък — заради тоя гамен с неизчерпаемия си запас от нови миризми, заради този малък, по-скъп и от злато мръсник. Тъкмо сега ли, тъкмо в градивната фаза на великия замисъл ли трябваше да пипне тая сифилитична сипаница и гнойна шарка in stadio ultimo? Тъкмо сега ли! Защо не след две години? Или след една? Дотогава щеше да го е издоил като златна крава, да го е оплячкосал като сребърна мина. Нека си мре тогава спокойно. Ама не! Той умираше сега! Боже милостиви, подир два дни само!

За миг му мина през ум да отскочи до „Нотр Дам“, да запали свещ и да помоли Светата Богородица за здравето на Грьонуй. Но се отказа, защото времето напредваше. Изтича за перо и хартия и изпъди жена си от стаята на болния. Искал лично да дежури. После, с листове на колене и намастилено перо в ръка, се настани на стола край леглото и се приготви да изповяда Грьонуй парфюмеристично. За Бога, момче, не бива да отнасяш тихомълком богатството, което носиш в себе си! Сега, в сетния си час, можеш да оставиш в сигурни ръце едно завещание, за да не лишиш бъдните поколения от най-добрите благовония на всички времена! Той, Балдини, щял почтено да управлява това завещание, този рецептурник с най-изящните ухания, които обонянието познава, щял да го доведе до пълен разцвет. Щял да прикрепи към името на Грьонуй безсмъртна слава и се кълнял във всички светии, че най-прекрасния от всички парфюми щял да сложи в нозете на краля, във флакон от ахат, с фасета от злато и с гравирано посвещение:

„От Жан-Батист Грьонуй — парижки парфюмерист“. Така нареждаше Балдини в ухото на Грьонуй или по-скоро нашепваше — заклинателно, умолително, ласкателно и неотстъпно.

Всуе! От Грьонуй не излизаше звук, а само воднист секрет и примесена с кръв гной. Онемял, лежеше сред дамаските и изливаше отвратителните си секрети, ала не и съкровищата си, своите познания или някоя кратичка формула на парфюм. Балдини би го удушил, на драго сърце би го убил, но най-драго щеше да му е, ако можеше да изтръгне с камшик тайните на това агонизиращо тяло, стига да имаше най-нищожен изглед за успех… и ако не влизаше в явно противоречие с християнското си милосърдие.

И така цяла нощ жужа, гука с най-меден глас, умилква се около болния и попива с хладни кърпи потното чело и гнойната лава от раните, макар че му струваше свръхусилия, и сипва с лъжичка вино в устата му, дано развърже езика, ала всичко отиде нахалост. Призори се отказа. Отпусна се изтощен в креслото в другия край на стаята и вече без злост, изпадна в съзерцателен унес, втренчи очи в дребното гаснещо тяло на Грьонуй, което не можеше нито да спаси, нито да ограби, от което не можеше да скъта за себе си поне частица и чиято кончина трябваше да наблюдава като капитан, който безпомощно гледа как корабът потъва и отнася на дъното несметни богатства.

Внезапно устните на предаващия Богу дух се разтвориха и той заговори с ясен и твърд глас, в който нямаше и помен от агония:

— Кажете, метр, освен пресоването и дестилацията съществуват ли други способи, с които от дадено тяло да се получи парфюм?

Балдини сметна, че гласът е плод или на собствената му фантазия, или че идва от отвъдния свят, и отвърна механично:

— Да, има.

— Кои? — понесе се пак въпрос откъм леглото и старецът отвори морните си очи. Грьонуй лежеше все така неподвижен сред възглавниците. Мигар говореше трупът? — Кои? — долетя повторно въпросът, но този път Балдини зърна как устните на Грьонуй помръднаха.

„Свършва — помисли си той, — май издъхва. Или бълнува от треската, или агонизира.“ Стана, приближи леглото и се надвеси над болния. Оня бе отворил очи и наблюдаваше майстора със същия странно дебнещ поглед, с който го бе стрелнал при първата им среща.

— Кои? — потрети момчето.

Балдини потисна вътрешните си чувства — не искаше да скърши волята на един смъртник — и отвърна:

— Съществуват три начина, синко: мацерация, анфльораж и поглъщане с течни мазнини. В много отношения те превъзхождат дестилацията и се използуват за получаване на най-фините етерични масла: жасминово, розово и абсолют от портокалов цвят.

— Къде? — попита Грьонуй.

— На юг — отговори Балдини, — предимно в Грас.

— Добре — промълви Грьонуй.

И при тези думи склопи очи. Балдини бавно се възправи. Беше много потиснат. Посъбра листовете си, където не бе записал нито ред, и духна свещта. Вече се развиделяваше. Беше смазан от умора. „Трябва да изпратя за пастора“ — мина му през ума. После направи с десница кръстния знак и излезе.

Грьонуй бе всичко друго освен мъртъв. Спеше само оздравителния си сън, спеше дълбоко и всмукваше секретите си навътре. Мехурчетата по кожата вече завяхваха, гнойните кратери пресъхваха, раните му се затваряха. Преди да мине седмица, той оздравя.

21

На драго сърце би тръгнал незабавно на юг, там, дето би овладял новите техники, споменати от метр. Но за това не можеше и дума да става. Гой беше само някакъв си чирак, тоест едно нищо. Строго погледнато — обясни му Балдини, овладял вече първоначалния си радостен изблик от възкресението на Грьонуй, — строго погледнато, той бил по-нищожен и от това нищо, защото за редовен чирак се считал само безупречният чирак, тоест с изяснен произход, с роднини от съсловието, с официален договор, а от всички тези неща Грьонуй не притежавал ни едно. И ако Балдини все пак благоволял да му издаде грамота, то щяло да бъде само заради рядкото му дарование, заради безукорното му поведение занапред и най-вече заради неговото добро сърце, на Балдини, което — макар често да му вредяло — никой не можел да отрече.

Естествено, изпълнението на даденото от добро сърце обещание се проточи множко — цели три години. В този период Балдини, с помощта на Грьонуй, осъществи най-дръзките си мечти. Основа манифактура в предградието Сент Антоан, наложи се в двора чрез изисканите си парфюми, получи кралска привилегия. Изящните му благовония се продаваха чак до Петербург, Палермо, Копенхаген. Тежката му мускусна нотка бе желана дори в Константинопол, който сам, за Бога, бе център на благовония. Изисканите кантори в лондонското Сити, както и в Пармския двор, и във Варшавския дворец, ухаеха на парфюмите на Балдини не по-различно от замъците на графовете фон и Цур Липе-Детмолд. След като веднъж се бе примирил с мисълта да посрещне старостта в нищета и злочестие край Месина, седемдесетгодишният Балдини бе станал най-великият парфюмерист в Европа и един от най-състоятелните парижки буржоа.

В началото на 1756 — междувременно си бе позволил лукса да купи къщата в съседство за жилище, тъй като старата бе натъпкана буквално до покрива с благовония, подправки и колониални стоки — той съобщи на Грьонуй, че е склонен да го освободи, но при три условия: първо — сам да не произвежда, нито пък да продава рецептите на парфюмите, създадени под покрива на Балдини; второ — да напусне Париж и докато Балдини е жив, кракът му да не стъпва в града; трето — да пази в пълна тайна първите две условия. За всичко това трябва да се закълне във всички светии, в паметта на клетата си майка и в собствената си чест.

Грьонуй, който нямаше нито чест, нито зачиташе светиите или поне паметта на клетата си майка, се закле. Би се заклел във всичко. Би приел всяко условие на Балдини, само и само да се сдобие с това глупаво свидетелство за калфа, благодарение на което щеше да си живее незабележимо, да пътува и да си намери работа без спънки. Всичко останало му бе все едно. Виж ти какви условия! Да не му стъпвал кракът в Париж! Та за какво му е Париж! Мигар не го познаваше до последното вонящо кътче, та той го носеше у себе си където и да идеше, той притежаваше Париж от години. Да не произвеждал нито един от триумфалните парфюми на Бал-дини, да не продавал старите рецепти! Сякаш не може да създаде хиляди нови, също толкова хубави, че и по-добри, стига да поиска. Ала той не искаше. Изобщо не искаше да конкурира Балдини или когото и да е от майсторите парфюмеристи. Нямаше намерение да трупа от изкуството си богатство, нито да живее от него, щом можеше да се живее другояче. Искаше да даде воля на душата си, нищо друго освен на душата си, която считаше за най-чудното нещо от всичко, което предлагаше външният свят. Ето защо условията на Балдини не бяха никакви условия за Грьонуй.

Потегли напролет в един майски ден, рано, призори. От Балдини бе получил малка раница, втора риза, два чифта чорапи, дебело парче салам, един конски чул и двадесет и пет франка. Полагало му се дори по-малко, защото Грьонуй не бил платил нито су за солидното образование, което получил. Полагали му се само два франка за из път — и нищо повече. Но нали имал добро сърце, пък и за всички тия години тъй дълбоко обикнал добрия Жан-Батист. Желаел му щастливо странствуване и най-настоятелно му напомнял да не забравя клетвата си. С тези словоизлияния Балдини го изпроводи до черния вход, където някога го бе приел, и го изпрати по живо, по здраво.

Ръка не му подаде — дотам симпатията му не стигаше. Никога не бе му подавал ръка. Всъщност винаги бе избягвал досега с него — от един вид благочестиво отвращение, сякаш имаше опасност да се зарази или оскверни. Измърмори само едно „сбогом“ на изпроводяк. Грьонуй кимна, сгуши глава в рамене и изчезна. По улицата нямаше жива душа.

Балдини го подири с поглед, видя как потътри крак надолу по моста, отвъд острова, дребен, сгърбушен, с вързоп на гръб като гърбица — същински старец. Отвъд, където уличката възвиваше зад парламента, той го изгуби от очи и изпита върховно облекчение.

Никога не бе го обичал, никога — сега вече можеше да си признае. През цялото време, докато го приютяваше под покрива си и го оплячкосваше, му бе някак чоглаво. Чувствуваше се като почтен човек, който за първи път върши нещо забранено, който играе с непозволени средства. Наистина рискът да го пипнат бе нищожен, а изгледите за успех — най-големи; но голямо бе и напрежението, и гузната съвест. В действителност през всичките тези години не бе минал ден, в който да не се тормози от дотегливата мисъл, че по някакъв начин ще трябва да плати, загдето се е захванал с този човек. Дано всичко се нареди! Колко пъти се бе молил той така боязливо: „Дано успея с тази смела авантюра, без да си изпатя. Само да успея! Не е съвсем редно това, което върша, ала Господ ще си затвори очите, непременно ще ги затвори. През целия ми живот той често ми пращаше без никакъв повод тежки изпитания, значи ще бъде справедливо, ако този път е по-сговорчив. Та в какво се състои прегрешението ми и изобщо има ли прегрешение? Най-много дето не се придържам към порядките в еснафа, като експлоатирам чуждото дарование на един неук и приписвам на себе си неговите способности. Най-много дето съм се отлъчил с милиметър от традиционната пътека на добродетелност в занаята. Най-много дето днес върша това, което вчера порицавах. Та това престъпление ли е? Мигар другите не мамят цял живот. А аз лъготих едва няколко години. И то само защото случаят ми подхвърли неповторима възможност. Но може дори да не е случаят, а сам Бог, който ми изпрати този вълшебник направо у дома като възмездие за унижението от страна на Пелисие и антуража му. Може пък Божият промисъл въобще да не е насочен към мен, а срещу Пелисие! Ааа, ето какво ще е! Иначе как Господ ще е в състояние да накаже Пелисие, освен ако не възвеличае мен? Ето защо щастието ми е било оръдие на Божията справедливост и затова не само може, ами трябва да го приема без срам и без грам разкаяние…“

Така разсъждаваше често Балдини в последните години — заран, когато слизаше по тясната стълба в магазина, вечер, когато се качваше със съдържанието от касата и броеше пред трезора си тежките монети злато и сребро, нощем, когато лежеше до хъркащия скелет на жена си и не можеше да склопи очи от страх пред щастието си.

Ала най-сетне — край на отровните мисли. Злокобният гост си бе отишъл и нямаше да се върне никога вече.

Оставаше обаче имането, гарантирано и занапред. Балдини сложи ръка върху сърцето си и през сюртука почувствува тетрадчето с шестстотинте рецепти — две поколения парфюмеристи не ще успеят да ги реализират някога. Ако днес загуби цялото си състояние, то само с тази тетрадчица за година отново ще забогатее. Наистина — какво още да желае!

През билата на отсрещните покриви, златисто и топло, утринното слънце огря лицето му. Балдини все още стоеше на вратата и гледаше на юг, надолу по улицата към парламента, беше му драго, много драго, че от Грьонуй няма и помен и под напора на преливащата благодарност реши да се поклони още днес в „Нотр Дам“, да пусне в кутията за волни пожертвования една жълтица, да запали три вощеници и да благодари Богу коленопреклонно, че го е обсипал с такава благодат и го е предпазил от мъст.

Ала по някакво глупаво стечение на обстоятелствата отново му се случи нещо непредвидено. Подир обед, тъкмо когато се канеше да тръгне за черква, плъзна слух, че англичаните обявили война на Франция. Само по себе си това не бе нещо обезпокоително. Но тъй като точно него ден възнамеряваше да експедира за Лондон пратка парфюми, той отложи посещението си в „Нотр Дам“ и отиде в града, за да събере сведения, след което намина към манифактурата в предградието Сент Антоан, за да спре на първо време пратката за Лондон. През нощта в леглото, малко преди да се унесе, го осени гениална идея: предвид предстоящите военни стълкновения за колониите в Новия свят ще лансира нов парфюм със смолисто-героическа нотка под името „Престиж от Квебек“, чийто успех — а това бе сигурно — щеше да представлява далеч по-добра компенсация за провала на английската сделка. С тази сладостна мисъл в глупавата си старческа глава, положил я с облекчение върху възглавницата, под която приятно шумолеше тетрадчето с рецепти, метр Балдини потъна в селенията на съня, откъдето никога не се завърна.

През нощта стана малка катастрофа, която с подобаващо закъснение даде повод на краля и той издаде заповед да се съборят лека-полека оградите по всички мостове в Париж: и тъй, без видима причина се скъсаха третият и четвъртият подпорен стълб от западната страна на Понт-о-Шанж. Две къщи се срутиха в реката — из основи и така внезапно, че никой от обитателите им не се спаси. За щастие, отнасяше се само за две лица, а именно за Джузепе Балдини и жена му Терез. Слугите — с позволение или не — бяха излезли в града. Шение, който, леко пийнал, се прибираше призори вкъщи или, по-точно, искаше да се прибере вкъщи, защото къщата вече я нямаше, преживя психически шок. От тридесет години лелееше надеждата, че бездетният Балдини ще го посочи в завещанието си като единствен наследник. А ето, сякаш с магическа пръчка изчезна всичко: наследство, къща, магазин, стока, работилница, самият Балдини, та дори и завещанието, което като нищо щеше да му даде право на собственост върху манифактурата!

Не откриха нищо — ни труповете, ни сейфа, ни тетрадчето с шестстотинте рецепти. Единственото, що остана от Джузепе Балдини, най-великия парфюмерист на Европа, бе смесеният мирис на мускус, канела, тоалетен оцет, лавандула и хиляди други неща, който витаеше седмици наред по цялото течение на Сена от Париж, та чак до Хавър.