Парфюмът (Историята на един убиец)

23

В момента, когато къщата на Джузепе Балдини се сгромоляса, Грьонуй се намираше по пътя за Орлеан. Зад гърба си бе оставил венеца от изпарения на големия град и с всяка крачка, с която се отдалечаваше, въздухът наоколо ставаше все по-бистър и по-свеж. Сякаш се пречистваше. Вече не се сменяха в лудешки бяг стотици хиляди миризми, а следваха малко на брой, уханието на пясъчния път, на поляните, пръстта, растенията, водата. Вееха се над земята като дълги ленти — бавно издуващи се, бавно чезнещи, без рязко прекъсване.

Грьонуй възприемаше тази простота като избавление. Безметежните ухания галеха обонянието му. За пръв път в живота си не стоеше нащрек, че с всяко отваряне на ноздрите ще надуши нещо ново, неочаквано, враждебно или пък че ще изтърве нещо приятно. За пръв път в живота си дишаше почти свободно, без да дебне с носа си. „Почти“ — казваме ние, защото в действителност нищо не можеше да мине свободно през носа на Грьонуй. Дори когато нямаше повод, в него будуваше инстинктивна резервираност към всичко, що идеше отвън и трябваше да допуска в душата си. През целия си живот, дори в редките мигове на удовлетворение, на доволство, а може би дори в изблик на щастие, той предпочиташе да издишва, вместо да вдишва — тъй, както бе започнал битието си: не чрез много обещаващо вдихание, а чрез кански писък. Но като изключим това ограничение, което у него бе и органическа предразположеност, Грьонуй се чувствуваше все по-добре и по-добре, докато Париж оставаше далеч назад — дишаше все по-леко, крачеше все по-окрилено, дори навремени намираше сили да поизправи гръб, така че, гледан отдалеч, почти можеше да се каже, че прилича на обикновен чирак, тоест на съвсем нормален човек.

Но най-волно се чувствуваше, защото се бе избавил от хората. В Париж те се гъчкаха така, както в никой друг град по света. Шест-седемстотин хиляди души живееха в Париж. Улиците и площадите гъмжаха от тях, а къщите бяха претъпкани от мазето до тавана. Едва ли имаше кътче в Париж, където да не се бе вгнездил човекът, нямаше камък или парче земя, което да не вони на човешко.

Едва сега осъзна, че цели осемнадесет години това валмо човешки изпарения, отгдето се измъкваше, го бе потискало като задуха пред буря. Досега бе смятал, че трябва да се крие в черупката си от света като цяло. Ала не светът бе причината, а хората. Иначе със света, с обезлюдения свят явно можеше да се живее.

На третия ден от пътешествието си той попадна в гравитационното поле на орлеанските миризми. Далеч преди някакъв видим признак да подскаже близостта на града, Грьонуй долови във въздуха сгъстяването на човешките изпарения и въпреки първоначалното си намерение, реши да заобиколи Орлеан. Не му се искаше душният човешки климат тъй скоро да унищожи току-що придобитата свобода да диша на воля. Описа широка дъга, при Шатоньоф се натъкна на Лоара и я пресече при Сюли. Дотам му стигна запасът от салам. Купи си ново парче и като изостави течението на реката, пое към вътрешността на страната.

Сега отбягваше не само градовете, отбягваше и селата. Беше като пиян от все по-разреждащия се, все по-чуждия на човешко присъствие въздух. Приближаваше някое селище или усамотено имение само за да си набави провизии, купуваше хляб и отново потъваше в горите. След няколко седмици дори срещите с малцината странници по уединените пътища му дойдоха до гуша, не можеше да понася повече характерния мирис на селяните, които косяха по ливадите пролетната трева. Плахо заобикаляше всяко стадо овце — не заради овцете, а заради миризмата на пастира. Удряше пряко през полето, предпочиташе да заобикаля с левги, надушеше ли насрещен ескадрон, макар на няколко часа път. Не защото се страхуваше като другите чираци и скитници, че ще бъде проверен, че ще му поискат документи, че ще го приберат за военна служба (той дори не знаеше, че има война), а единствено и само защото му се повдигаше от човешката миризма. И така, планът му да стигне по най-краткия път до Грас се изпари от само себе си и не по негово решение; планът му, така да се каже, се стопи в свободата, както всички останали планове и намерения. Грьонуй вече не вървеше към някаква цел, а бягаше по-далеч и по-далеч от хората.

Накрая вървеше само нощем. Денем се пъхаше в ниския шубрак, спеше под храстите, в гъстака, на възможно най-недостъпните места, свит на кравай като животно, метнал през глава землистокафявия чул, забил нос в свивката на лакътя, извърнат към земята, та и най-беглият мирис на чуждо да не смущава сънищата му. По заник слънце се събуждаше, вирваше нос във всички посоки и едва когато подушеше, че и последният селянин се е прибрал от нивицата си, а най-куражлията друмник е намерил подслон, преди да се спусне тъмата, едва когато нощта с мнимите си опасности изметеше земята от хора, Грьонуй изпълзяваше от скривалището и продължаваше пътя си. Не му трябваше светлина, за да вижда. Още в началото на пътешествието си, когато се движеше денем, той затваряше очи и се ориентираше само с носа си. Яркият колорит на местността, ослепителният блясък, внезапният контраст му причиняваха болка в очите. Нравеше му се само лунната светлина. Лунната светлина не познаваше багри и едва очертаваше контурите на местността. Застилаше земята с мръсносивкав воал и задушаваше живота поне през нощта. Този сякаш излят от олово свят, в който не трепваше нищо освен вятъра, понасящ се като сянка сегиз-тогиз над върхарите, в който не съществуваше нищо освен уханията на голата пръст — беше единственият свят с някаква стойност за Грьонуй, защото приличаше досущ на света в неговата душа.

Така вървеше той на юг. Приблизително на юг, понеже следваше не магнитния компас, а само компаса на своя нос, който му помагаше да заобикаля всеки град, всяко село, всяко поселище. Седмици наред не срещаше жива душа. И той щеше да заживее с упоителната илюзия, че е сам на този тъмен или по-точно на този осветен от студената луна свят, ако финият компас не му бе дал по-добър съвет.

И нощем имаше хора. И в най-затънтените места имаше хора. Само че се бяха пъхнали като плъхове в леговищата си и спяха. И мърсяха земята, защото даже и в съня си излъчваха миризма, която проникваше в простора било през отворените прозорци, било през пролуките на обиталищата им и тровеше привидно вглъбената в себе си природа. Колкото по свикваше с чистия въздух, толкова по-грубо го блъскаше в носа всяка човешка миризма, долитаща нощем изневиделица, най-неочаквано, отвратителна като клоака, издаваща наличието на пастирско убежище, въглищарска хижа или разбойническа пещера. И той бягаше все по-далеко, и реагираше все по-чувствително на все по-рядко срещаната човешка миризма. Така обонянието му го отвеждаше във все по-затънтени кътчета на страната, отдалечаваше го все повече от хората и го тласкаше все по-мощно към магнитния полюс на възможно най-голямата самота.

24

Този полюс, а именно най-безлюдната точка в цялото кралство, се намираше в централния Овернски масив, на пет дни път южно от Клермон, на вулканичния връх Плом дю Кантал, висок към две хиляди метра.

Върхът представляваше огромен конус от оловносив камък и бе заобиколен от безкрайно, голо, обрасло само със сивкав мъх и сивкав трънак плато, по което тук-таме стърчаха остри кафеникави скали, подобно проядени зъби, и няколко почернели от пожар дървета. Дори и посред бял ден местността бе тъй безотрадно негостолюбива, че и най-бедният пастир от и без това бедната провинция не докарваше овцете си тук. А нощем, в бледия светлик на месеца, забравената и от Бога пустош оставяше впечатление, че не принадлежи на този свят. Дори търсеният навред овернски разбойник Льобрен бе предпочел да си пробие път към Севен и там да се остави да го заловят и посекат, отколкото да се скрие на Плом дю Кантал, където действително никой не би го потърсил и открил, но там също тъй сигурно би умрял и от дълговечна самота — смърт, още по-жестока за Льобрен. На левги околовръст не живееше ни човек, ни каква да е топлокръвна живинка с изключение на няколко прилепа, няколко бръмбара и няколко смока. От десетилетия на върха не бе стъпвал човешки крак.

Грьонуй стигна подножието през една августовска нощ на 1756. Сипналата зора го завари вече на върха. Той все още не знаеше, че тук свършва неговото странствуване. Смяташе, че е само етап по пътя към все по-чистия въздух, завъртя се на пети и плъзна погледа на своя нос по величествената панорама на вулканичната пустош: на изток, където се намираха просторното плато Сен Флур и мочурищата по поречието на Риу; на север, откъдето бе дошъл и където бе бродил дни наред през карстовите планини; на запад, отгдето ефирният утринен ветрец донасяше мириса само на камънак и остра трева; и на юг, където планинските вериги на Плом се нижеха чак до мрачните дефилета на Трюйер. Навред, във всяка една от посоките на света, се забелязваше човешкото отсъствие, а същевременно всяка стъпка в коя да е от тях означаваше човешко присъствие. Стрелката на компаса се въртеше като пумпал. Вече не служеше за ориентиране. Грьонуй бе стигнал целта си. Но в същото време бе запленен.

Когато слънцето се показа, той все още не бе мръднал от мястото си и виреше нос към небето. С отчайващо напрежение опитваше да надуши оная посока, от която щеше да дойде застрашителната човешка миризма, както и обратната посока, в която трябваше да се спасява. Подозираше, че всеки момент отнякъде ще долети някое забравено атомче човешка миризма. Ала нямаше нищо. Наоколо цареше спокойствие, ако можеше тъй да се каже — мирисно спокойствие. Като лек шумол от повей навред владееше само хегемонното ухание на бездушните камъни, сивия лишей и сухата трева — нищо друго.

На Грьонуй му трябваше доста време, за да повярва на носа си. Не бе подготвен за подобно щастие. Скептицизмът му още дълго се противи на неочакваното откритие. Когато слънцето се издигна на небосклона, той прибягна дори до помощта на очите си и претърси хоризонта за най-дребния признак на човешко присъствие: я покрив на хижа, я дим от огън, я ограда, я мост, я черда. Сложи ръка на ухо и се ослуша да не би някъде да клепат коса, да лае куче или да плаче дете. Прекара целия ден на върха Плом дю Кантал под палещите лъчи на слънцето в напразно очакване на най-малката улика. Едва по заник скептицизмът бавно отстъпи място на една нарастваща еуфория: бе се спасил от омразната воня! Наистина беше съвършено сам! Беше единственият човек на тази земя!

В душата му избухна грандиозен възторг. Също както плувалият седмици наред напосоки корабокрушенец поздравява в екстаз първия населен остров, така и Грьонуй отпразнува пристигането си в планината на самотата. Изкрещя от щастие. Запокити вързоп, чул и тояга, затропа с нозе, вдигна високо ръце, затанцува в кръг, изрева името си в четирите посоки и тържествуващо размаха юмруци срещу стелналата се под него шир, срещу захождащото слънце, победоносно, сякаш той го бе прогонил от висинето. Лудя като обезумял до късна нощ.

25

Следващите дни преминаха в уреждане на живота тук, защото му бе ясно, че няма скоро да напусне този благословен рай. Първо започна да души за вода и я откри да сълзи от цепнатината на една скала току под върха. Не беше много, но ако търпеливо я лижеше час, щеше да задоволи потребността си за цял един ден. Намери и храна — дребни сала-мандри и змийчета, които погълна неодрани и направо с костите, след като откъсна само главите им. Към тях добави сух лишей, трева и мъх. Този начин на хранене — неподлежащ на коментар и несъвместим с представите на буржоазното мислене — не го смущаваше ни най-малко. Още преди седмици бе престанал да яде храна, приготвена от човешка ръка, като хляб, колбаси и сирене, а усетеше ли глад, поглъщаше всякакво ядиво, де що свърне. Не бе чревоугодник. Не познаваше друга наслада освен насладата от чистата безтелесна миризма. Не познаваше удобствата и би се задоволил с постеля на голия камък. Ала намери нещо по-добро.

Недалеч от пукнатината със сълзящата вода откри пещера, чийто лабиринт от тесни криволици след тридесетина метра се задънваше от свлачище. Там, в дъното, тя бе тъй тясна, че раменете на Грьонуй опираха о скалите, и тъй ниска, че той можеше да стои само сгънат на две. Но можеше да седи, а ако се свиеше на кравай — дори да лежи. Това напълно задоволяваше представата му за комфорт. Защото мястото имаше безценни предимства: в дъното на тунела даже и денем цареше непрогледен мрак, бе тихо като в гроб, а въздухът дъхтеше на влажна солна прохлада. Грьонуй веднага подуши, че на това място не е стъпвало живо същество. Изпита почти свещена боязън, че става негов собственик. Сякаш застилаше олтар, така грижливо застла земята и легна. Изпълни го божествено доволство. Лежеше на петдесет метра дълбоко под земята в най-уединената планина на Франция като в собствения си гроб. Никога през живота си не се бе чувствувал така закътан — дори и в майчината си утроба. Даже светът навън да изгаряше в пламъци, тук нямаше да забележи нищо. Захлипа тихичко. Не знаеше кому да благодари за това преголямо щастие.

На първо време излизаше навън, само за да се освободи набързо от урината и екскрементите си, да поближе вода от пукнатината и да хване някой-друг гущер или смок. Нощем се ловяха лесно, защото се криеха под камънаците или в дупките, но той ги надушваше отдалече.

На върха се изкачи няколко пъти през първите седмици, за да обдуши хоризонта. Не след дълго това се превърна по-скоро в досадна привичка, отколкото в необходимост, понеже нито веднъж не долови нещо обезпокоително. Малко след това дори преустанови екскурзиите си и щом привършеше най-насъщните за оскъдното си преживяване нужди, бързаше час по-скоро да се прибере в своята гробница. Защото тук, в гробницата, протичаше същинският му живот. Това означаваше, че повече от двадесет часа в денонощие проседяваше върху чула в дъното на каменната галерия в съвършена тъмнина и в съвършена неподвижност, опрял гръб о свлачището, заклещил рамене между скалите, отдал се изцяло на себе си.

Известно е, че някои хора търсят самота: покаяни грешници, несретници, светци или пророци. Те се оттеглят предимно в пустините, където преживяват от див мед и скакалци. Мнозина пък предпочитат пещери или постници на отдалечени острови, други клечат — доста зрелищно! — в кафези, окачени на стълбове, и се клатушкат из въздуха. И правят това, за да бъдат по-близо до Бог. Самоизмъчват се със самота и се покайват чрез нея. Вършат го с вярата, че водят богоугоден живот. Или месеци и години очакват Бог да им прати послание свише, което след това бързат да разпространят сред людете.

Грьонуй не бе нито един от тези случаи. Не му идваше и наум за някакво вземане-даване с Господ. Не бе дошъл да се кае и да чака прозрение свише. Бе се оттеглил за свое удоволствие, само и само да бъде по-близо до себе си. Потапяше се в собственото си, неотклонявано вече от нищо съществуване и се чувствуваше великолепно. Като собствения си труп лежеше той в каменната гробница, почти бездиханен, с почти недоловими тонове на сърцето и въпреки това живееше тъй интензивно и разгулно, както не е живял никой епикуреец отвън по света.

26

Арена на този разгул — та къде иначе! — бе вътрешната му империя, гдето от рождение бе трупал нишките на всички срещнати миризми. За да добие настроение, извика първом най-ранните и най-далечните: враждебния спарен въздух от спалнята на мадам Гайар; кожесто-съсухрения мирис на ръцете й; възкиселия дъх на отец Терие; истеричната, гореща, майчинска пот на дойката Бюси; вонята на леш от Гробището на невинните, миризмата на убиец, лъхаща от майка му. И Грьонуй се опияни от омраза и отврата и целият настръхна от благат ужас.

Понякога, когато този аперитив от гнусотии не стигаше да приповдигне настроението му, той отскачаше обонятелно до Гримал, за да вкуси от вонята на суровите разложени кожи и дъбилни каиш, или извикваше в съзнанието си целокупната смрад на шестстотинте хиляди парижани през душния потискащ зной на летните жеги.

И тогава отведнъж — а в това бе и смисълът на упражнението — със силата на оргазъм се отприщи стаената омраза. Понесе се като буря над миризмите, посмели да оскърбят изисканото му обоняние. Като градушка по житна нива ги удари, като ураган ги разпиля и удави в чудовищен пречистващ потоп от дестилирана вода. Тъй справедлив бе гневът му. Тъй страшно бе отмъщението му. Ах! Какъв върховен миг! Грьонуй, дребното човече, потрепери от възбуда, тялото му се загърчи в сладостно доволство, изви се така, че темето за миг докосна тавана на галерията, после се свлече бавно и остана да лежи, отпуснат и дълбоко удовлетворен. О, каква наслада бе този вулканичен акт на унищожение на всички отвратителни миризми, каква наслада… Това бе любимата сцена от вътрешния му душевен спектакъл, защото тя изискваше онова чудно чувство на пълна премала, която настъпваше след действително великите, героични дела.

Сега с чиста съвест можеше да си почине малко. Протегна се физически — доколкото му позволяваше каменното ложе. Ала душевно, върху добре изметената постеля на своята душа, Грьонуй се опъна удобно в цял ръст, унесе се в лека дрямка и долови покрай носа си играта на фини ухания: ето ароматен полъх, довян сякаш от пролетни поляни; гальовен майски зефир, преминал през първите листи на бука; морски бриз, тръпчив като осолени бадеми. Когато Грьонуй се надигна, вече се бе свечерило — да речем, че се бе свечерило, защото във вътрешната вселена на Грьонуй, естествено, нямаше ни следобед, ни предобед, ни вечер, ни заран, нямаше ни светлина, ни здрач, нямаше пролетни поляни, зелени букови листи… изобщо нямаше реални неща, а само техните миризми. (Затова съществува един facon de parler12, да се говори за тази вселена като за пейзаж и това е, естествено, съответният и единствено възможният начин, защото нашият език е неспособен да опише света на миризмите.) Та значи бе привечер, тоест онова състояние и оня момент в душата на Грьонуй, каквито на юг царят в края на следобедната почивка, когато пладнешкото вцепенение на природата отстъпва и възпираният живот отново възкръсва. Побеснелият от ярост зной, враг на съвършените ухания, бе отлетял, сганта от демони — унищожена. В душата му се стелна безкрайна шир, блестяща и мека в еротичната тишина на пробуждането в очакване на волята на Повелителя.

Както вече споменахме, Грьонуй се надигна и отърси просъницата от своите крайници. Възправи се той, високият вътрешен Грьонуй, като великан се възправи той в цялото си великолепие и блясък. Каква приказна гледка за очите! Жалко, че нямаше кой да го види! — и плъзна поглед околовръст, горд и достолепен.

Да! Ето неговото царство! Неподражаемото царство на Грьонуй! Той, неподражаемият Грьонуй, го е създал и го владее, опустошава го, когато пожелае, и пак го въздига, разширява го безпределно и с огнен меч го защитава срещу всеки нашественик. Тук не се слушаше нищо друго освен неговата воля, волята на великия, прекрасния, неподражаемия Грьонуй. И след като заличи отвратителното зловоние на миналото, той пожела царството му да заблагоухае. И пое с широка крачка през угарите и пося ухания от разни сортове — щедро тук, пестеливо там, сякаш засяваше ту необятна нива, ту тясна лехичка, пръскаше семената ту с шепа, ту поединично на специално подбрани места. До най-отдалечените кътчета на царството си стигна Грьонуй Велики, развихрилият се сеяч Грьонуй и скоро не остана кътче, където да не е хвърлил зърно ухание.

И видя Грьонуй, че беше добро, че цялата земя е просмукана от божественото му семе, и прати дъждец от винен спирт, който заромоли тихичко, напоително и всичко навред започна да кълни и никне, посевите се раззелениха и сърцето му затрептя от радост. Нивите вече се люшкаха в пищна вълна, а в прикътаните градини стеблата се наливаха вече със сок, пъпките на цветовете почти се разпукаха.

И тогава Грьонуй Велики накара дъжда да престане. И стана така. И изпрати на земята усмивката на благото слънце, и като с магическа пръчка се разпука милионната пищност на цветовете — от единия край на царството, та до другия — и се превърна в един-единствен пъстър килим, изтъкан от безброй съдинки, пълни с превъзходни ухания. И Грьонуй Велики видя, че беше добро, много добро. И накара диханието си да мине по земята вместо вятър. И цветовете, помилвани, заблагоухаха и се смесиха милиардите благоухания в едно менливо, но въпреки тази постоянна менливост единно всесветско ухание на клетвена вярност към Него — Великия, Единствения, Прекрасния Грьонуй, а той, седнал върху един златистоуханен облак като в трон, вдъхна дълбоко това ухание и миризмата на жертвата му се сто-ри приятна. М се спусна надолу, за да благослови многократно творението си, а в знак на благодарност сътворените от него му отвърнаха с ликуващи възгласи, радостна глъч и низ от прекрасни уханни издихания. Междувременно вече се бе здрачило, а благоуханията продължаваха да се леят и се смесваха в теменужената нощ във все по-фантастични букети. Предстоеше истинска бална нощ на благоуханията с гигантски брилянтен фойерверк от аромати.

Ала Грьонуй Велики се бе изморил, прозя се и рече: „Ето на, извърших огромно дело и съм доволен. Но като всичко постигнато, и то започва да ми додява. Ще ми се да се оттегля и като завършек на този богат на дела ден да намеря малко щастие в покоите на сърцето си.“

Тъй рече Грьонуй Велики и докато под него простоватият уханен народ радостно танцуваше и се веселеше, той се спусна от златния облак, размаха широко криле над нощния мир на своята душа и се понесе към къщи, в чертозите на своето сърце.

27

Ах, колко е приятно да се завърнеш у дома! Двойната служба като отмъстител и като творец на света изтощаваше доста, а пък и да бъдеш чествуван подир това от собственото си котило — и туй не е почивка. Изнурен от божествените си съзидателни и представителни задължения, Грьонуй Велики копнееше за домашен уют.

Сърцето му бе пурпурен замък, разположен в каменна пустош, закътан зад дюни, обграден от оазис с тресавища и със седем каменни зида. Можеше да се стигне само по въздух. Имаше хиляда стаи, хиляда изби и хиляда изискани салона, а сред тях — един с простичко пурпурно канапе, на което Грьонуй си почиваше от тегобата на изминалия ден, но това не бе вече Грьонуй Велики, а Грьонуй — интимно, или просто милият Жан-Батист.

Стаите на замъка бяха изпълнени с библиотечни стелажи от пода до тавана, а по тях бяха наредени всички миризми, които Грьонуй бе събирал цял живот — милиони миризми. А в избите на замъка отлежаваха в бъчви най-добрите ухания на неговия живот. Когато узрееха, ги преливаха в бутилки, а бутилките, сортирани по година и произход, нареждаха в прохладно-влажните коридори, дълги с километри. Уханията бяха тъй много, че не би стигнал цял един живот, за да се изпият.

А когато милият Жан-Батист, завърнал се най-сетне в chez soi13, се изтегна на простичкия уютен диван в пурпурния салон — и представете си, Грьонуй по чорапи, — плесна с ръце и привика слугите — а това бяха невидими, недолови-ми, безшумни и преди всичко безмирисни, следователно въображаеми лакеи — и им заповяда да му свалят от огромната библиотека с миризми един или друг том, а сетне да слязат в избата и да му донесат нещо за пиене. И зашътаха въображаемите лакеи, и в мъчително очакване се сви стомахът на Грьонуй. И виж ти, разтрепери се като алкохолик, застанал пред тезгяха, от страх, че по някаква причина ще му откажат поръчаната чаша ракия. Ами ако стаите и избите изведнъж се окажат празни, ами ако виното в бъчвите се е вкиснало? Защо го карат да чака? Защо не идват? Та той се нуждае от тези неща, нуждае се незабавно, нуждае се спешно, копнее за тях, би умрял на мига, ако не ги получи.

Спокойно, Жан-Батист! Спокойно, драги! Ето, пристигат, носят ти желаните неща. Ето, слугите вече долитат. Носят върху невидима табла книгата на миризмите, носят в невидимите си ръце с бели ръкавици скъпоценните бутилки, нареждат ги много внимателно, покланят се и изчезват. Останал сам — най-сетне отново сам! — Жан-Батист посяга към дълго бленуваните миризми, отваря първата бутилка, напълва една чаша до ръба, поднася я към устните и пие. Изпива на един дъх чашата с прохладната миризма. О, чудесен аромат! Той е така пречистващ, че от блаженство очите на милия Жан-Батист се изпълват със сълзи и той веднага налива втора чаша със същото ухание: ухание от година хиляда седемстотин петдесет и втора, уловено през пролетта, преди изгрев слънце, на Пон Роаял, с обърнат на запад нос, откъдето повяваше лек ветрец, примесен с дъх на море, с дъх на гора и едва доловим мирис на катран от лодките, накацали по брега. Това бе уханието на първата преваляща нощ, която — без знанието на Гримал — прекара в безцелно скитане из Париж. Това бе свежият дъх на настъпващия ден, на първото утро, което преживяваше на свобода. Този дъх тогава му обеща свободата. Обеща му друг живот. За Грьонуй онова утро бе дъхът на надеждата. Той я скъта грижливо. И всеки ден отпиваше по малко. След като изпразни и втората чаша, той се отърси от напрежението, от съмнението и несигурността и в душата му се разля приказно спокойствие. Облегна се на меките възглавници на канапето, разгърна една книга и зачете спомените си. Четеше за миризмите на своето детство, за миризмите от училище, за миризмите от улиците и тайнствените кътчета на града, за миризмите на хората. По тялото му пробягна приятна тръпка, защото възкресените току-що миризми бяха все омразни, изкоренени миризми. С интерес и отврата Грьонуй четеше книгата на противните миризми, а когато отвращението надмогна интереса, той просто затвори книгата, остави я настрана и взе друга.

Междувременно не пропускаше да отпива и от благородните ухания. След бутилката с уханието на надеждата той отвори друга: от година хиляда седемстотин четиридесет и четвърта, пълна с топлия дъх на цепеници пред дома на мадам Гайар. А след нея изпи бутилката с лятновечерно ухание, наситено с парфюми и натежало от цветочен аромат, сбран от окрайнините на един парк в Сен Жермен де Пре през 1753 година.

Вече бе пиян от аромати. Крайниците му все повече и повече натежаваха върху възглавниците. Духът му витаеше в чудна мъглявина. Ала краят на пиршеството бе все още далеч. Наистина очите му вече не можеха да четат, книгата отдавна се бе изплъзнала от ръката, но той не желаеше да приключи вечерта, без да е изпразнил последната, най-разкошната бутилка: с уханието на девойчето от улица „Маре“…

Отпиваше с благоговение и за тази цел се надигна, за да седне на канапето, макар и много трудно, защото при всяко движение пурпурният салон се залюляваше и завърташе около него. В позата на примерен ученик, с чинно прибрани колене и нозе, отпуснал лявата си длан върху бедрото, малкият Грьонуй отпиваше скъпоценното ухание от избите на своето сърце — чаша подир чаша — и се натъжаваше все повече и повече. Съзнаваше, че е препил. Съзнаваше, че не ще може да понесе толкова много красота. Ала продължаваше да пие, докато не изпразни бутилката: промъква се през тъмния вход от улицата в задния двор. Води го светлинката на свещта. Девойчето седи и чисти кехлибарените сливи. От далечината долита пукотът на ракети и фойерверки…

Остави чашата и поседя няколко минути като вкаменен от сантименталност и пиянство, докато от небцето му не изчезна и последният привкус. Втренчи пуст поглед пред себе си. Внезапно главата му се изпразни, както бутилките. После той климна встрани, търкули се на пурпурното канапе и мигновено потъна в бездната на съня.

Едновременно с него заспа и външният Грьонуй върху конския си чул. И той като вътрешния Грьонуй потъна в бездната на съня, защото херкулесовските деяния и ексцеси на единия изтощаваха не по-малко и другия — в крайна сметка двамата бяха едно и също лице.

Ала когато се събуди, не се събуди в пурпурния салон на своя пурпурен замък зад седемте зида и не сред пролетните поля от ухания в душата си, а в каменния трем, в дъното на тъмния проход, върху голата земя, в непрогледен мрак. И му се гадеше от глад и жажда, и зъзнеше от студ, и се чувствуваше тъй смазан като непоправим пияница след нощен гуляй. На четири крак изпълзя от галерията.

Навън бе кой знае кое време от денонощието, на здрачаване ли, на зазоряване ли, ала и среднощ мъждукащите звезди бодяха очите му като с игла. Въздухът му се стори запрашен, смъдящ, изгарящ дробовете; пейзажът — груб, постоянно се спъваше по камънаците. Дори и най-нежните миризми звучаха някак строго и браздяха върху отвикналото му от света обоняние. Грьонуй, кърлежът, бе станал уязвим като рак, изоставил къщичката си и тръгнал гол из морето.

Спря до цепнатината с водата и заблиза влагата от сами скалата, час, два, беше истинско изтезание, времето нямаше край, времето, през което действителният свят изгаряше кожата му. После откъсна от камъните няколко кичура мъх, напъха ги в устата си, клекна, изходи се, докато дъвчеше — бързо, бързо, всичко трябваше да минава бързо, и сякаш бе влечуго, съзряло ястреби във висинето, се шмугна като подгонен обратно в пещерата, чак до дъното й, където бе проснат конският чул. Най-сетне се озова на сигурно място.

Облегна гръб о отломъците, изпружи нозе и зачака. Сега тялото му трябваше да остане неподвижно, съвсем неподвижно, като съд, който заплашва да се разплиска от много движения. Постепенно успя да овладее дъха си. Възбуденото му сърце се успокои, вътрешният прибой на вълните бавно утихна. И внезапно се сипна самотата и като черна огледална повърхност покри душата му. Затвори очи. Тъмната врата към душата му се открехна и той влезе вътре. Започна поредното представление в душевния театър „Грьонуй“.

28

Така отминаваха ден подир ден, седмица подир седмица, месец подир месец. Така отминаха седем години. През това време навън по земята бушуваше война, и то световна война. Биеха се в Силезия и Саксония, в Хановер и Белгия, в Бохемия и Померания. Ако по пътя не ги пипнеше тиф, войските на краля гинеха в Есен и Вестфалия, по Балеарските острови и Мисисипи, в Индия и Канада. На човечеството бойната струваше един милион жертви, на френския крал — колониите, а на всички воюващи държави — толкова много пари, че най-сетне, с натежали от мъка сърца, коронованите глави решиха да я прекратят.

Веднъж през зимата Грьонуй едва не замръзна, без да усети. Пет дни беше лежал в пурпурния си салон и когато се събуди в пещерата, се бе вкочанясал от студ. Веднага пак затвори очи, за да доспи до смъртта си. Ала във времето настъпи рязка промяна, размрази Грьонуй и така го спаси.

Веднъж пък натрупа такъв дълбок сняг, че той не намери сили да се добере до лишеите. Тогава се храни само със замръзнали прилепи.

Веднъж пък пред пещерата намери мъртъв гарван. Изяде го. Това бяха единствените събития, които през тия седем години му напомниха за съществуването на външния свят. Иначе продължаваше да си живее само в своята планина, само в сътвореното от него душевно царство. И той би останал тук до смъртта си (защото не му липсваше нищо), ако не бе настъпила катастрофа, която го прокуди от планината и го изплю обратно в света.

29

Катастрофата не бе земетръс, ни горски пожар, ни свличане на скална маса, ни срив в галерията. Това въобще не бе външна катастрофа, а душевна и поради тази причина — още по-страшна, защото блокира избрания от Грьонуй път за бягство. Тя го сполетя в съня. По-точно казано, в съновидението му. И още по-точно — в съня, в съновидението, в сърцето, във фантазията му.

Лежеше на канапето в пурпурния салон и спеше. Край него се търкаляха празни бутилки. Бе препил и като капак — цели две бутилки от уханието на червенокосото девойче. Май много му бе дошло, защото сънят му, ако и мъртвешки, този път не бе спокоен, а прорязан с кошмарни слузести жилки. Тази слуз бяха ясно доловими късчета миризми. Из-първом се носеха на тънки нишки покрай носа му, после нишките започнаха да се сгъстяват като облаци. Струваше му се, че е застанал насред мочурище, от което се надига мъгла. Мъглата се издигаше все по-високо и по-високо. Скоро мъглата обгърна изцяло Грьонуй, просмука го и сред валмата й не остана ни грам въздух. Ако не искаше да се задуши, той трябваше да я вдишва. А мъглата, както казахме, бе всъщност някаква миризма. И Грьонуй знаеше що за миризма е това. Мъглата бе собствената му миризма. Неговата миризма, собствената миризма на Грьонуй бе тази мъгла.

Ала най-ужасяващото бе неспособността на Грьонуй да подуши тази миризма, макар да съзнаваше, че това е неговата собствена миризма. Колкото и да се давеше в себе си, той не можеше да се помирише за нищо на света!

Когато проумя истината, нададе кански вик, сякаш жив го деряха. Викът му разруши стените на пурпурния салон, зидовете на замъка, изтръгна се от сърцето му, понесе се над ровове, тресавища и пустини, втурна се като огнена стихия над нощния пейзаж на душата му, прокънтя в устата му, закриволичи през галерията навън по света, над платото Сен Флур — сякаш планината изрева. Грьонуй се събуди от собствения си вик. В пробудата си той размахваше ръце, като да разпръсне непоносимата мъгла, която не можеше да помирише, която искаше да го задуши. Бе изплашен до смърт, тресеше се с цяло тяло от смъртен страх. Ако викът му не бе раздрал мъглата, той щеше да се удави в самия себе си — каква ужасна смърт. Побиха го тръпки при тая мисъл. И докато, още треперещ, се опитваше да събере обърканите си и подплашени мисли, проумя със сигурност едно нещо: че ще промени живота си, само за да не му се присъни повторно този кошмар. Втори път нямаше да издържи.

Заметна се с конския чул и изпълзя навън. Бе пред пладне, пред пладне в края на февруари. Грееше слънце. Земята миришеше на влажен камък, на мъх и вода. Вятърът донасяше едва доловим дъх на анемонии. Седна на земята пред пещерата. Слънцето го напече. Вдъхна свежия въздух. Още го побиваха тръпки, сетеше ли се за мъглата, от която се бе измъкнал, но потръпна и от доволство, когато усети топлината по гърба си. Слава Богу, че още съществува, този външен свят, за да има къде да избяга! Как ли щеше да се отърси от ужаса си, ако на изхода на галерията не бе намерил света? Никаква светлина, никаква миризма, нищичко — само тази ужасна мъгла: вътре, вън, навред…

Постепенно шокът премина. Постепенно здравата хватка на страха се отпусна и Грьонуй се почувствува по-сигурен. Към пладне бе възвърнал вече самоувереността си. Поднесе показалец и среден пръст към носа си и ги помириса. Долови влажния, подправен с дъх на анемонии пролетен въздух. Пръстите обаче не миришеха на нищо. Обърна ръка и помириса дланта си. Усети топлината й, но нищо повече. Запретна прокъсания ръкав на ризата си и зарови нос в свивката на лакътя. Знаеше, че там е мястото, където всеки човек мирише на себе си. Но пак не подуши нищо. Не подуши нищо и под мишниците си, нищо по нозете, по срамните части, никъде, докъдето можа да се наведе. Беше направо гротескно: той, Грьонуй, който можеше да подуши всеки друг човек от левга разстояние, не бе в състояние да подуши собствения си член на разстояние, по-малко от педя! Въпреки това не изпадна в паника и след като хладнокръвно размисли, си рече следното: „Не ще да е, че аз не мириша, защото по принцип всичко мирише. По-скоро не мога да помириша на какво мириша аз, защото от рождението си, ден из ден, съм мирисал какво ли не и носът ми е претръпнал към собствената ми миризма. Ако можех да я отделя от себе си — или поне част от нея — и след време, когато отвикна, опитам пак, тогава ще я доловя, значи ще успея да се помириша.“

Отметна конския чул и взе да съблича дрехите си или по-скоро това, което бе останало от дрехите му — парцали, дрипи събличаше той. Седем години наред не бе ги отделял от тялото си. Те трябваше да са просмукани изцяло от неговата миризма. Хвърли ги накуп пред входа на пещерата и тръгна. После за пръв път от седем години насам се изкачи пак на върха. Застана на същото място, където бе стоял навремето, когато пристигна, обърна носа си на запад и се изложи на свирещия около голото му тяло вятър. Целта му беше да се проветри издъно, да се напомпа дотолкова със западния вятър — тоест с миризма на море и влажни ливади, — че тя да надмогне миризмата на собственото му тяло и така да се създаде мирисна разлика между него, Грьонуй, и дрехите му, която той да успее да долови по-ясно. За да влиза в носа му възможно по-малко от собствената му миризма, той се наведе силно напред, източи брат доколкото можеше срещу вятъра и изпъна ръце назад. Приличаше на плувец преди скок.

В тази извънредно смешна поза прекара часове, при което отвикналата му от светлина личинковобяла кожа се зачерви като лангуста, макар слънцето да бе още слабо. Надвечер слезе пак до пещерата. Отдалеч зърна купчинката дрехи. Последните метри стисна носа си и го пусна чак когато се надвеси над тях. Взе проба, както бе научил от Балдини, пое въздух и го изпусна на пресекулки. За да улови миризмата, сви длани на камбанка над дрехите си и пъхна нос в нея като нейно езиче. Какво ли не опита, за да подуши от дрехите собствената си миризма. Но миризмата я нямаше в тях. Категорично я нямаше в тях. Хиляди други миризми имаше в тях. Миризма на камък, пясък, мъх, смола, гарванова кръв — дори миризмата на салама, дето бе купил преди години близо до Сюли, се долавяше все още добре. Дрехите му представляваха дневник на миризмите от последните седем-осем години. Не съдържаха само собствената му миризма, миризмата на този, който ги бе носил неотлъчно, през цялото време.

Стана му малко страшно. Слънцето бе залязло. Той стоеше гол пред входа на пещерата, в чиито тъмни недра бе прекарал цели седем години. Духаше студен вятър, той зъзнеше, ала не забелязваше, че зъзне, защото в душата му противодействуваше друг студ или по-точно — страх. Това не бе оня страх, дето изпита насън — оня отвратителен страх, че се задушава в самия себе си, оня страх, от който трябваше да се отърси на всяка цена и от който бе успял да избяга. Това, което изпитваше сега, бе страхът, че не познава себе си. Този страх бе противоположен на другия. От него не можеше да избяга, а трябваше да върви насреща му. И макар истината да се окажеше ужасна, той трябваше да узнае без колебание дали притежава миризма, или не. И то сега, веднага. На минутата.

Влезе в пещерата. След няколко метра го обгърна пълен мрак, но той се ориентираше като по бял ден. Хиляди пъти бе изминавал този път, познаваше всяка стъпка и всяка извивка, подушваше всяка издатина на скалата, дори грапавинките по нея. Да намира пътя, не бе трудно. Трудно бе да се бори със спомена за клаустрофобния си сън, който заплашваше да го залее като приливна вълна, колкото повече напредваше. Но той прояви смелост, като със страха от незнанието обори страха от знанието и успя, понеже съзнаваше, че няма друг избор. Когато стигна дъното на галерията, до свлачището, изчезнаха и двата страха. Изведнъж се почувствува спокоен, с избистрено съзнание и изострен като скалпел нюх. Клекна, захлупи очи с ръце и захвана да души. На това място, в този откъснат от света каменен гроб, бе лежал седем години. Ако някъде под небето трябваше да мирише на него, то щеше да е тъкмо тук. Вдишваше бавно. Проверяваше точно. Не бързаше с преценката. Четвърт час клеча. Притежаваше непогрешима памет и помнеше как миришеше това място преди седем години: на камък и влажна, солена прохлада, бе толкова чисто, защото нито едно живо същество — било човек или животно — не бе стъпвало някога тук… Точно така миришеше и сега.

Поклеча още някое време, съвсем кротко, като само кимаше с глава. После се врътна на пети и пое към изхода — първом приведен, а когато височината на галерията позволи, продължи изправен навън към простора.

Вън навлече дрипите си (още преди седем години обущата му се бяха разкапали), наметна се с конския чул и същата нощ напусна Плом дю Кантал, като пое на юг.

30

Видът му бе ужасяващ. Косите стигаха до свивката на коленете, рядката брада — до пъпа. Ноктите бяха закривени като на граблива птица, а кожата — където дрипите не покриваха ръцете и нозете — се белеше на парцали. Първите люде, които срещна — селяни на една нива близо до Пиерфор, — побягнаха с писъци, когато го зърнаха. И обратно — в самия град предизвика сензации. Стотици хора се стекоха, за да го видят. Някои го взеха за избягал каторжник — гребец на галера. Други разправяха, че не бил истински човек, а кръстоска между човек и мечка, един вид — горско същество. Един пък, който преди бе кръстосвал моретата, твърдеше, че приличал на хората от някакво диво индианско племе в Каена, отвъд големия океан. Отведоха го при кмета. Там, за учудване на събралите се, той показа грамотата си за калфа, отвори уста, откъдето се посипаха гърголещи звуци — защото това бяха първите слова, които изричаше след седемгодишно мълчание, и заразказва що — годе членоразделно, че по време на странствуването му го нападнали разбойници, отвлекли го и седем години го държали в плен, затворен в някаква пещера. През цялото време не бил видял ни слънчев лъч, ни друг човек, а само някаква невидима ръка спускала в мрака кошница с храна, а накрая бил освободен с една стълба, без да знае защо и без да е зърнал някога нито похитителите, нито спасителите си. Беше измислил тази история, защото му се струваше, че на нея по ще хванат вяра, отколкото ако каже истината, както и стана, защото подобни разбойнически набези в Оверн, Лангедок и Севен не бяха рядко явление. Без каквито и да е възражения кметът състави протокол и докладва за случая на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас, сюзерен на града и член на парламента в Тулуза. Още на четиридесет години маркизът обърна гръб на дворцовия живот във Версай, оттегли се в своето имение и се посвети на науките. Изпод перото му излезе забележителен труд върху динамичната национална икономика, в който радееше за премахване на всички налози върху поземлената собственост и селскостопанските продукти, както и за въвеждане на обратен прогресивен данък върху доходите, който най-тежко засягаше беднотията, което пък го принуди да разгърне още по-бурна деятелност в областта на икономическите преобразования. Насърчен от успеха на брошурата, съчини и трактат за възпитанието на децата във възраст между пет и десет години, след което се отдаде на експериментално агрономство и чрез пренасяне на семе от бик върху различни растения се опита да създаде анимално-вегетална кръстоска за добив на мляко, нещо като вимецвете. След първоначалните сполуки, благодарение на които дори започна производство на сирене от тревно мляко, окачествено от Лионската академия на науките като сирене „с кози вкус, но малко по-горчиво“, той трябваше да преустанови опитите си поради огромните разходи, свързани с разпръскването на хектолитри семе от бик по полята. Все пак заниманието с агробиологичните проблеми събуди интереса му не само към така наречената „обработваема почва“, а въобще към Земята и нейната връзка с биосферата.

Едва привършил експерименталната си дейност около вимецветето, с несломимо творческо вдъхновение той се впусна в писането на обстойно есе върху връзката между жизнената сила и близостта до земната кора. Според неговата теза животът можел да се развива само на определено разстояние от земята, защото самата земя непрестанно изпускала някакъв разложителен газ, така наречения Fluidum letalae14, който парализирал жизнените сили и рано или късно водел до пълното им унищожение. Ето защо всички същества се стремели да се отдалечат от земята чрез растежа си, тоест растели нагоре, а не надолу, затова най-важните си органи разполагали в посока към небето: зърното — класа си, цветето — цвета си, човекът — главата; а когато възрастта ги привеждала и ги пребивала към земята, те неизбежно ставали жертва на смъртоносния газ, в какъвто се превръщали след смъртта си самите те поради процеса на разложение.

Когато до ушите на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас стигна мълвата, че в Пиерфор се намира някакъв индивид, прекарал седем години в пещера — тоест напълно обгърнат от разложителния елемент „земя“, — той подскочи от радост и веднага нареди да докарат Грьонуй в лабораторията му, където го подложи на щателен преглед. Теорията му се потвърждаваше по най-нагледен начин: Fluidum letalae бе разял Грьонуй до такава степен, че тялото му на двадесет и пет годишен младеж показваше явни признаци на старческа разруха. Единствено обстоятелството — обясняваше Тайад-Еспинас, — че по време на пленничеството на Грьонуй са му носили храна от земеотдалечени растения, по всяка вероятност хляб и плодове, го бе спасило от явна смърт. Предишното му здравословно състояние щяло да се възстанови чрез окончателното изгонване на флуида посредством разработения от него, Тайад-Еспинас, вентилационен апарат за витален въздух. Такъв имал в хамбара на градския си дворец в Монпелие и ако Грьонуй нямал нищо против да го използуват като научен обект за демонстрация, щял да го спаси не само от безнадеждната зараза със земен газ, но и да му даде възможност да изкара добри пари…

Два часа по-късно те вече летяха с каретата. Макар пътищата да бяха в окаяно състояние, шестдесет и четирите левги до Монпелие те взеха за по-малко от две денонощия, понеже — въпреки напредналата си възраст — маркизът така енергично въртеше камшика ту по гърбовете на конете, ту по гърба на кочияша, а при многобройните аварии, когато счупваха я ок, я ресор, той запретваше ръкави и лично участваше в отстраняването им — толкова въодушевен бе той от находката си и изгаряше от нетърпение да и представи колкото се може по-скоро пред образованата общественост. За разлика от него Грьонуй не биваше да напуска каретата нито за миг. Трябваше да си седи вътре, загърнат плътно с чула, пропит с влажна пръст и глина. По време на пътуването го хранеха само със сурови кореноплод-ни зеленчуци. Маркизът се надяваше, че по такъв начин още известно време ще успее да запази заразата със земен газ в идеално консервиран вид.

Още с пристигането си в Монпелие той нареди да наставят Грьонуй в избата на замъка, разпрати покани до всички членове на Медицинския факултет, до Дружеството на ботаниците, Селскостопанското училище, до физико-химическото сдружение, до Масонската ложа и останалите общества на учени, които бяха цяла дузина. Няколко дни по-късно — тъкмо седмица след като се бе простил с уединението в планината — Грьонуй се озова върху един подиум в голямата аула на университета в Монпелие, за да бъде представен на няколкостотин учени глави като научната сензация на годината.

В доклада си Тайад-Еспинас го нарече живо доказателство за правилността на леталната теория за земния флуид. Докато отлепваше една подир друга дрипите от тялото на Грьонуй, той разясняваше катастрофалния ефект на разложителния газ върху организма му: ето тук се виждат белези от гнойни пъпки, предизвикани от разяжданията на газа, по гърдите — огромен лъскаво-червен карцином, навред по кожата — язви; и дори ясно флуидално осакатяване на скелета, изразяващо се в изкривено навътре стъпало, както и гърбица. Вътрешните органи — далакът, черният и белият дроб, жлъчката и храносмилателният тракт са също тежко увредени, което фекалната проба недвусмислено доказва — ето я в съдинката до краката на демонстрирания и всеки от присъствуващите може да се увери. В обобщение трябва да се каже, че поради седемгодишното действие на „флуидум летале на Тайад“ парализирането на виталните сили е в такъв напреднал стадий, че пациентът — чийто външен вид впрочем вече показва признаци на превръщане в къртица — може да бъде обозначен като същество, обречено по-скоро на смърт, отколкото на живот. Ето защо референтът поема задължението чрез прилагане на вентилационна терапия в комбинация с виталодиета в осемдневен срок да възстанови обречения дотолкова, че признаците на окончателното му подобрение да са очевидни за всички, а след изтичане на срока приканва тук присъствуващите да се уверят в положителния резултат от тази прогноза, който, естествено, ще трябва да се приеме като неопровержимо доказателство за правилността на земнофлуидалната теория.

Докладът имаше огромен успех. Учената публика аплодира бурно референта и се заизрежда покрай подиума, където стоеше Грьонуй. Със своята консервирана запуснатост, със старите си белези и недъзи Грьонуй правеше потресаващо впечатление, та всеки го приемаше за полуразложен и неспасяемо обречен, макар самият той да се чувствуваше напълно здрав и силен. Някои от господата го почукваха с професионален жест, мереха го, преглеждаха устата и очите му. Други го заговаряха и разпитваха за живота му в пещерата и за сегашното му здравословно състояние. Ала той се придържаше строго към предварителното разпореждане на маркиза и на тия въпроси отвръщаше с гърголене през свитото гърло, като същевременно безпомощно жестикулираше и сочеше адамовата си ябълка, с което даваше да се подразбере, че и това е поражение от „флуидум летале“.

Когато атракцията свърши, Тайад-Еспинас го опакова наново и като стока го закара в хамбара на двореца си. Там, в присъствието на отбрани доктори от Медицинския факултет, го затвори във виталовентилационния апарат, представляващ скована от чам кабина с добре уплътнени пролуки. Засмукващ комин стърчеше над покрива и под налягане вкарваше отвън въздух без летален газ, който можеше да се изпуска през монтирана в пода кожена клапа. Цял орляк слуги поддържаха апарата в действие, като ден и нощ се грижеха да не спрат вградените в комина вентилатори. И докато по този начин Грьонуй биваше обвяван от постоянно пречистващ го въздушен поток, през една вратичка с двойни стени — също като шлюзова камера — всеки час му подаваха диетична храна с високонадземен произход: бульон от гълъб, пастет от чучулига, рагу от дива патица, компот от дървесни плодове, хляб, приготвен от най-високостеблени сортове пшеница, вино от Пиренеите, мляко от дива коза, крем, приготвен от яйца на кокошки, които отглеждаха в таванското помещение на палата.

Цели пет дни продължи това комбинирано обеззаразително и ревитализиращо лечение. После маркизът нареди да спрат вентилаторите и го изпрати в банята, където няколко часа го киснаха във вани с хладка дъждовна вода, а накрая го измиха от глава до пети със сапун от орехово масло, донесен от град Потоси в Андите. Изрязаха ноктите на ръцете и краката му, изтъркаха зъбите му с фина смес от доломитен варовик, обръснаха го, подкъсиха и разресаха косите му, направиха му прическа и я напудриха. Извикаха шивач и обущар и ето че издокараха Грьонуй с копринена риза с бяло жабо и бели рюшове на маншетите, с копринени чорапи, сюртук, панталони и жилетка от синьо кадифе и чудесни обуща от черна кожа с катарами, дясната — умело натъкмена, за да прикрие изкривеното стъпало. Лично маркизът напудри с талк сипаничавото лице на Грьонуй, начерви устните и бузите му с кармин, а с въглен от липа изписа веждите му в истински благородна дъга. След това го напръска със собствения си парфюм с доста посредствена нотка на виолетки, отстъпи няколко крачки назад и му трябваше доста време, преди да изрази възторга си с думи.

— Мосю — издума най-сетне той, — аз съм във възторг от себе си. Потресен съм от собствената си гениалност. Наистина никога не съм се съмнявал в правилността на моята флуидална теория, наистина никога, но да я видя потвърдена в терапевтичната практик, за мен е потресаващо. Вие бяхте животно и аз ви направих човек. Едно направо богоравно дело. Разрешете да се покъртя от себе си! Застанете пред онова огледало там и се погледнете! За пръв път в живота си ще проумеете, че сте човек — е, не някакъв изключителен или с нещо забележителен, но все пак доста сносен човек. Идете, мосю! Погледнете се, дивете се на чудото, което сторих с вас!

За пръв път някой се обръщаше към Грьонуй с „мосю“. Той отиде до огледалото и се взря. До ден-днешен още не се бе виждал в огледало. Съгледа някакъв господин с хубава премяна от синьо кадифе, с бяла риза и копринени чорапи и съвсем инстинктивно сгуши глава в рамене, както винаги се бе свивал пред подобни фини господа. Но финият господин отсреща също сви глава в рамене и докато Грьонуй отново се изправяше, господинът срещу него стори същото, а после и двамата се вцепениха и започнаха да се фиксират.

Най-силно го порази фактът, че има невероятно нормален вид. Маркизът имаше право: Грьонуй не изглеждаше нито особено, нито добре, ала и не чак дотам грозен. На ръст бе малко дребноват, тялото му малко тромаво и килнато наляво, лицето му бе малко безизразно, накратко казано — изглеждаше като хилядите други люде. Ако сега тръгне навън по улицата, никой няма да се извърне подире му. Дори и на него самия нямаше да направи впечатление, ако срещне някой със същия вид. Макар че щеше да подуши, че този някой освен на виолетки мирише някак по-силно от господина в огледалото и оня, дето стоеше пред него.

Все пак преди десет дни селяните се бяха разбягали с писъци, когато го видяха. Тогава Грьонуй не се чувствуваше по-различно, отколкото сега, и сега, като затвори очи, не се почувствува по-различно от тогава. Той вдъхна въздуха, който идеше от тялото му, и пое нискокачествения парфюм, миризмата на кадифето и прясно подлепената кожа на обущата; пое миризмата на коприна, на пудра, на талк, както и слабото ухание на сапуна от Потоси. И внезапно осъзна, че не бульонът от гълъби и вентилационният фокус-мокус бяха направили от него нормален човек, а единствено и само няколкото дрехи, прическата и лекият козметичен маскарад.

Той поотвори леко очи и видя как господинът от огледалото го гледа също с леко поотворени очи, как по карминените му устни се плъзва усмивка, сякаш искаше да му даде знак, че не го намира чак толкова несимпатичен. Също и Грьонуй намери, че господинът от огледалото — този преоблечен като човек, маскиран, безмирисен образ — не изглежда чак толкова зле; поне му се стори, че ако маската се доизпипа, образът отсреща би оказал някакво въздействие върху околния свят, на което той, Грьонуй, не се бе считал способен. Той кимна на образа и видя, че докато отвръщаше на поздрава, другият скрито изду ноздри…

31

На следващия ден — маркизът тъкмо го учеше на основните галантни маниери, пози и танцови стъпки във връзка с предстоящата поява в обществото — Грьонуй се престори, че се задушава, и привидно отмалял, припадна на един диван.

Маркизът побесня от яд. Развика се за слуги, развика се за ветрила и преносими вентилатори и докато прислугата припкаше в изпълнение на заповедите, той коленичи до Грьонуй и започна да му вее с кърпичка, напоена с парфюм от виолетки, заклинаше го и буквално през сълзи го умоляваше да стане, да не предава Богу дух тъкмо сега, ами ако някак е възможно, да почака до вдругиден, инак оцеляването на флуидалната теория било крайно застрашено.

Грьонуй се виеше и гърчеше, пъхтеше и стенеше, отблъскваше кърпичката, докато накрая драматично се свлече от дивана и изпълзя до най-отдалечения ъгъл на стаята.

— Не този парфюм! — изстена той като с последни сили. — Не този парфюм! Той ме убива!

Едва след като Тайад-Еспинас изхвърли през прозореца кърпичката, а напарфюмирания си с виолетки сюртук — в съседното помещение, Грьонуй се престори, че пристъпът отзвучава и обясни с по-спокоен глас, че като парфюмерист притежавал професионално чувствителен нос и винаги — особено сега, по време на оздравяването — реагирал остро на някои миризми. Че точно дъхът на виолетки — едно само по себе си нежно цвете — го преследвал натрапливо, можел да си обясни само с факта, че парфюмът на маркиза бил приготвен с по-високо съдържание на екстракт от корените му, който поради подземния си произход действувал пагубно на лица като него, Грьонуй, засегнат от леталния флуид. Още вчера, когато за първи път употребили парфюма, му притъмняло пред очите, а днес, след като многократно бил вдишвал миризмата на корените, му се сторило, че отново ще го хвърлят в онази ужасна дупка под земята, където бил вегетирал цели седем години. Съществото му възроптало, защото, след като веднъж господин маркизът чрез своето изкуство го бил дарил с живот като човек в пречистен от флуиди въздух, по-скоро би умрял на място, отколкото пак да попадне под властта на омразния флуид. Все още стомахът му се свивал на топка при мисълта за парфюма от корени. Ала бил твърдо убеден, че ще се възстанови мигновено, ако маркизът му разреши да разработи свой парфюм, за да прогони напълно натрапливия дъх на виолетки. Имал предвид една лека аерирана нотка, която се състояла от високо-надземни съставки, като вода от бадемов цвят и портокал, от евкалиптово масло, борови иглички и кипарис. Едно напръскване на дрехите, няколко капки по шията и бузите — и веднъж завинаги щял да стане неуязвим за повторен мъчителен пристъп, какъвто току що бил получил…

Това, което в интерес на разбираемостта предадохме с порядъчна непряка реч, в действителност представляваше половинчасово гърголещо аовоизлияние, придружено с кашлица, пъхтеж и астматично дишане, което Грьонуй подсилваше с треперене, жестикулация и въртене на очи. Маркизът остана поразен. Далеч по-силно от външните симптоми на страданието го убеждаваше фината аргументация на неговото протеже, поднесена напълно в духа на летало-флуидалната теория. Ами да — парфюмът от Виолетки! Този противен близкоземен, та дори подземен продукт! Вероятно и той самият е заразен, защото го употребява от години. Понятие е нямал, че ден след ден този парфюм го е тласкал към смъртта. Подаграта, ошипелият врат, отпуснатият член, хемороидът, тежестта в ухото, разяденият зъб — всичко това несъмнено се дължеше на заразения с флуиди корен. И ето че тъкмо този нищо и никакъв глупчо, тази купчинка несрета там, в ъгъла, го подсети. Бе покъртен. При-щя му се да иде до него, да го вдигне и притисне до просветеното си сърце. Ала се безпокоеше, че още мирише на виолетки, затова пак повика прислугата и заповяда да изхвърлят от къщи всичкия парфюм, да проветрят целия палат, да обеззаразят във витало-въздушния вентилатор всичките му дрехи и на носилка да отведат Грьонуй у най-добрия парфюмерист в града. Тъкмо това целеше Грьонуй със своя припадък.

Парфюмерийното дело в Монпелие имаше стари традиции и макар напоследък да бе западнало в сравнение с конкурента си — град Грас, тук още живееха неколцина майстори парфюмеристи и ръкавичари. Най-изтъкнатият сред тях, някой си Рюнел, поради търговските си отношения с дома на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас като доставчик на сапун, масла и благовония склони на необичайния жест и отстъпи ателието си за един час на докарания с носилката странен калфа от Париж. Той пък нямал нужда от обяснения и не искал да знае къде какво се намира, щял да се справи сам, както увери, после се затвори в работилницата, докато Рюнел заедно с майордома на маркиза се отбиха в една странноприемница на някоя и друга чаша вино, където Рюнел трябваше да научи защо не могат да понасят вече парфюма от виолетки.

Работилницата и магазинът на Рюнел далеч не бяха тъй богато заредени, както тези у Балдини в Париж. С няколкото цветочни масла, води и подправки никой среден парфюмерист нямаше да просперира. Ала с първото си проучвателно вдишване Грьонуй разбра, че наличните материали са напълно достатъчни за целта му. Защото той не искаше да прави някакъв изключителен парфюм; не искаше да измайстори някакво престижно парфюмче както навремето за Балдини, такова, дето да се отличава сред морето от посредственост и да хвърли хората в екстаз. Дори и простичкото парфюмче от портокалов цвят, което бе обещал на маркиза, не бе истинската му цел. Общоизвестните есенции от неролин, евкалипт и шипър15 само трябваше да прикрият истинския парфюм, който се готвеше да създаде: парфюм с човешка миризма. Макар на първо време само като лош сурогат, той искаше да добие миризмата на човек, каквато самият той не притежаваше. Естествено, всеобща човешка миризма не съществуваше, тъй както не съществуваше и всеобщ човешки лик. Всеки човек миришеше по своему и никой не го знаеше по-добре от Грьонуй, който познаваше хиляди и хиляди индивидуални миризми, който още от рождение можеше да различава хората по нюх. И въпреки всичко съществуваше една парфюмистична основна тема на човешка миризма, впрочем доста простичка миризма: потно-мазна, сиреняво-кисела, общо взето — доволно противна основна тема, която в еднаква степен бе присъща за всички човеци и над която с най-фини разновидности витаеха облачетата на индивидуалната аура.

Ала тази аура, този свръхсложен, неподражаем шифър на личностната миризма не можеше да се улови и бездруго от повечето хора. Повечето хора дори не знаеха, че притежават подобна миризма, а и правеха всичко възможно да я потулят под дрехи и под изкуствени модни миризми. Само тази основна тема, това примитивно човешко изпарение им вдъхваше доверие, само в него живееха и се чувствуваха уютно, ето защо като себеподобен възприемаха само оня, който излъчваше това противно, но всеобщо изпарение.

Него ден Грьонуй създаде странен парфюм. По-странен дотогава светът не познаваше. Той ухаеше не на парфюм, а на човек, който мирише. Ако вдъхнеш този парфюм в тъмно помещение, ще помислиш, че вътре има втори човек. А ако го е употребил човек, дето си мирише на човек, ще ни се стори, че са двамина или по-лошо — че е чудовищен двойник, че е някакъв нефокусиран, размит, аморфен образ на езерно дъно, над което пробягват вълни.

За да наподоби миризмата на човек — доста незадоволително, както сам си знаеше, но все пак достатъчно сполучливо, че да заблуди другите, — Грьонуй подбра най-противните съставки от ателието на Рюнел.

Зад прага на вратата, която водеше към двора, той откри купчинка пресни котешки изпражнения, взе половин лъжичка, пусна ги в смесителната стъкленица, капна няколко капки оцет и ги поръси със счукана сол. Под тезгяха намери коричка сирене, голяма колкото нокът, очевидно останала от закуската на Рюнел. Кой знае отколешна, полуразкапана, тя вонеше остро и лютиво. От капака на кацата със сардини в дъното на магазина изстърга малко рибешко граниво-миризливо нещо, смеси го с развалено яйце и боброва мас, амоняк, индийско орехче, стърготини от рог, ситно накълцана пърлена кожа. Прибави сравнително голямо количество цибет, смеси тези отвратителни съставки със спирт, остави ги да се екстрахират, а после ги филтрира в друго шише. Мътилката вонеше кошмарно. Вонеше на клоака, на разложение и ако повееш с ръка изпаренията й към носа си, смесени с чист въздух, ще помислиш, че си се озовал в зноен летен ден на ъгъла на улица „Фер“ и улица „Ла ленжри“, където се събира смрадта от Халите, Гробището на невинните и претъпканите къщи.

Върху тази ужасяваща отрова, която вонеше по-скоро на леш, отколкото на човек, Грьонуй наля слой от маслено-свежи ухания: мента, лавандула, терпентин, лимон, евкалипт, които същевременно обузда и дискретно прикри с букет фини цветочни масла от мушкато, роза, портокалов цвят и жасмин. След допълнително разреждане със спирт и малко оцет основата, на която почиваше цялата смес, престана да вони противно. От свежите съставки латентната воня почти се бе загубила, противният дъх бе убит от уханието на цветята, бе се получила дори интересна миризма и — странно — от миризмата на разложение не бе останало нищо, ама нищичко. Напротив, от парфюма сякаш струеше мощно, крилато ухание на живот.

Грьонуй напълни два флакона, запуши ги и ги пъхна в пазвата си. После грижливо изплакна стъклениците, хаванчето, фунията и лъжицата, натърка ги с масло от горчиви бадеми, за да заличи всичките мирисни следи, и взе втора смесител-на стъкленица. В нея набързо измайстори друг парфюм, един вид копие на първия, който също се състоеше от свежи и цветочни елементи, но тоя път основата не съдържаше нищо от магьосническата отвара, а само обичайните мускус, амбра, малко цибет и кедрово масло. Сама за себе си миризмата му се отличаваше напълно от миризмата на първия — бе по-плавна, по-безупречна, не така вирулентна, защото й липсваха компонентите на човешкия мирис. Но ако с него се напръскаше обикновен човек и го съчетаеше със собствената си миризма, той нямаше да се отличава от парфюма, който Грьонуй бе създал лично за себе си.

След като напълни флаконите и с втория парфюм, той се съблече чисто гол и напръска дрехите си с оня, първия парфюм. После се напарфюмира под мишниците, между пръстите на краката, по слабините, по гърдите, по врата, ушите и косите, облече се и напусна работилницата.

32

Когато излезе на улицата, се изплаши, защото изведнъж съзна, че за пръв път в живота си излъчва мирис на човек. Лично на него му се струваше, че вони отвратително. Не можеше да си представи, че хората наоколо няма да възприемат миризмата му като воня и затова не посмя да отиде направо в странноприемницата, където го чакаха Рюнел и майордомът на маркиза. Виждаше му се по-малко рисковано, ако изпробва новата си аура първо в анонимна обстановка.

По най-тесните и мрачни улички се промъкна долу до реката, където се намираха работилниците на кожарите и бояджиите и където те упражняваха своя смрадлив занаят. Срещнеше ли някого, минаваше ли край някой вход, където играеха деца или седяха женоря, той забавяше крачка и поднасяше миризмата си като огромен, заключен около него облак.

От ранни години бе свикнал минувачите да не го забелязват, не от презрение — както си бе помислил веднъж, — а защото просто не възприемаха неговото присъствие. Около него нямаше зона, нямаше плисък на вълни, които да се разнесат в атмосферата както у всички хора, с други думи, нямаше сянка, която да хвърли върху лицата на другите. Само ако налетеше на някого в блъсканицата или иззад ъгъла, тогава май трябва да е имало кратък миг на забелязване; срещнатият най-често отскачаше с отврата назад, за част от секундата спираше поглед на него, Грьонуй, сякаш зърнал същество, което не би трябвало да съществува, същество, което уж бе тук, а сякаш го нямаше — после зарей-ваше поглед в далечината и тозчас го забравяше…

Ала сега, по улиците на Монпелие, Грьонуй ясно чувствуваше и виждаше, че въздействува на минувачите, и всеки път, щом установеше това, го пролазваше трепетно чувство на гордост. Когато мина покрай една жена, приведена над кладенеца, забеляза как тя вдигна за миг глава, за да види кой минава, и явно успокоена, се зае отново с кофата. Един мъж, застанал гърбом към него, се изви и любопитно го изпроводи с поглед. Малчуганите, които срещаше, се отдръпваха, ала не боязливо, а за да му сторят път; дори когато изскачаха от някой вход и направо се блъскаха в Грьонуй, те не се плашеха, а съвсем естествено се изсулваха покрай него, сякаш предусетили приближаването на негова милост.

Чрез няколко подобни срещи той се научи да преценява по-точно силата и въздействието на новата си аура, от което стана по-смел и по-нахакан. С бърза крачка се приближаваше до хората, плъзваше се досами тях, дори леко разперваше ръка и все едно неволно докосваше ръката на минувача. Веднъж, вероятно от недоглеждане, блъсна един мъж, когото се бе втурнал да изпревари. Спря и се извини, а мъжът — който вчера при внезапната поява на Грьонуй щеше да го изгледа като треснат от гръм — сега не реагира, прие извинението, дори се усмихна леко и потупа Грьонуй по рамото.

Измъкна се от тесните улички и излезе на площада пред катедралата „Сен Пиер“. Камбаните биеха. От двете страни на портала се тълпеше народ. Някаква венчавка тъкмо свършваше. Всеки любопитствуваше да види булката. Грьонуй се смеси с тълпата. Той се блъскаше, провираше се в навалицата, само и само да се добере дотам, където хората бяха най-нагъсто, да почувствува допира на кожа, да натърка носовете им със своята собствена миризма. Сред най-голямата навалица той разпери ръце, разкрачи крака, разгърна пазва, за да може миризмата да заструи свободно по тялото… и радостта му нямаше край, когато установи, че околните не забелязват нищо, ама съвсем нищо, че всички тези мъже, жени и деца, притиснали го от вси страни, се оставяха да ги мамят и вдишваха измайсторената му от котешки изпражнения, сирене и оцет воня като миризма на себеподобен и го възприемаха — него, Грьонуй, кукувичето люпило сред тях — като човек сред човеци.

До коляното си усети хлапе, момиченце, което се бе напъхало сред възрастните. С престорена загриженост Грьонуй го вдигна на ръце, та да вижда по-добре. Майката не само позволи, но му и благодари, а малката захълцука от удоволствие.

Грьонуй прекара четвърт час в прегръдката на тълпата, притиснал чуждото дете към фарисейската си гръд. И докато сватбеното шествие минаваше край тях, сподирено от кънтящия екот на камбаните и възторжения рев на тълпата, над която се сипеше дъжд от дребни монети, в душата на Грьонуй избухна друг възторг, черен възторг, зловещо чувство за триумф, което го разтресе и опи като в пристъп на похот и той с мъка се сдържа да не го излее над тълпата като жлъчка, да не им изкрещи в лицето със същия възторг, че не се бои от тях, че не ги мрази, а ги презира с цялата си душа, защото са вонящо тъпи; защото се оставят да ги лъже и мами; защото са едно нищо, а той — всичко! И като напук притисна детето по-силно в обятията си, пое дъх и закрещя в хор с другите:

— Да живее невястата! Да живее невястата! Да живее чудесната двойка!

Когато сватбеното шествие отмина, а тълпата взе да се разотива, той подаде момиченцето на майката и влезе в църквата, за да си отдъхне и успокои от възбудата. Въздухът в катедралата бе натежал от дима на тамян, който се виеше на студени ленти из кадилниците от двете страни на олтара и се стелеше като задушлива пелена над по-нежните миризми на хората, седели тук допреди малко. Грьонуй се отпусна на една пейка под хора.

Внезапно в душата му се разля доволство. Не упоително, каквото бе изпитвал нявга в недрата на планината по време на самотните си оргии, а съвсем хладно и трезво доволство, каквото може да породи единствено съзнанието за собствена мощ. Сега вече знаеше на какво е способен. Благодарение на своя гений, с минимум средства, бе успял да възпроизведе парфюм с дъх на човек и от пръв поглед да сполучи така, че да заблуди дори едно дете. Сега вече знаеше, че е способен на много повече. Знаеше, че може да подобри този парфюм. Че може да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел, така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него — Грьонуй, носителя на този парфюм.

Да, щом попаднат в магията на този парфюм, ще трябва да го обикнат до полуда, да го обикнат до самоотричане, да треперят от възторг, да крещят, да плачат от блаженство, но без да съзнават защо, да коленичат трябва, както под студения Божи тамян, щом им се удадеше да помиришат него, Грьонуй! Той искаше да стане всемогъщ, бог на парфюмите — какъвто бе вече в бляновете си, само че наяве, в реалния свят на реалните хора. И той знаеше, че това е в негова власт. Защото хората можеха да затварят очи пред величието, пред ужасното, пред красотата и да запушват уши за музиката или за изкусителните слова. Ала от парфюма не можеха да избягат. Защото парфюмът е брат на диханието. С диханието той прониква в хората и те не могат да му се противопоставят, искат ли да живеят. Дълбоко в тях навлизаше парфюмът, направо в сърцата им, и там различаваше недвусмислено благосклонност от презрение, отврата от наслада, любов от омраза. Който владееше миризмите, той владееше и сърцата на хората.

Грьонуй се беше отпуснал на пейката в катедралата „Сен Пиер“ и се усмихваше. Не бе изпаднал в еуфория, докато чертаеше план как да завладее човечеството. В очите му не лумна налудничав пламък, а лицето му не се изкриви в безумна гримаса. Не изпадна в транс, тъй бистър и свеж бе умът му, та сам се питаше кому е нужно всичко това. И си каза, че тъй иска, защото е цял пропит от злост. И се усмихна при тази мисъл, и бе честит. Имаше вид на невинен агнец, на блажен щастливец.

Още някое време поседя така, в благоговеен покой, и вдишваше дълбоко наситения с тамян въздух. И пак пробяга весела усмивка по лицето му: как жалко смърди тоя Господ! Колко смешен и нескопосен бе парфюмът, на който лъхаше Господ. Това, дето димеше в кадилниците, дори не бе истински тамян. Нескопосан сурогат, фалшификат от липова кора, канела на прах и селитра. Господ смърдеше. Господ беше дребен жалък смръдльо. Бяха го измамили тоя Господ или пък самият той бе измамник, също като Грьонуй — само че къде-къде по-некадърен!

33

Маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас бе очарован от новия парфюм. Дори за него, откривателя на смъртоносния флуид, както се изрази той, било поразително да установи какво сензационно влияние може да окаже върху общото състояние на индивида едно такова второстепенно и летливо нещо като парфюма в зависимост от това дали съставките му имат близкоземен или високо земен произход. Грьонуй, който преди няколко часа лежал тук бледен и почти в несвяст, сега изглеждал свеж и цъфтящ като всеки здрав човек на неговата възраст, да, дори можело да се каже, че при цялата си ограниченост и ниска култура, присъщи за човек от неговото съсловие, почти се бил превърнал в личност. Във всеки случай той, Тайад, щял да опише случая в главата „Витало-диетика“ на предстоящата си научна публикация върху теорията за флуидум летале. Но първо искал да се напарфюмира с новия парфюм.

Грьонуй му подаде двата флакона с обикновения цветочен парфюм и маркизът се напръска с него. Той изрази върховното си задоволство от въздействието му. След като години наред тоя отвратителен парфюм от виолетки го смазвал като олово, сега сякаш му поникнали криле от цвят; и ако не се лъжел, ужасната болка в коляното му стихнала, както и бученето в ушите; чувствувал се окрилен, тонизиран и с няколко години подмладен. Той се приближи до Грьонуй, прегърна го и го нарече „братко по флуиди“, като подчерта, че обръщението в никакъв случай нямало обществен, а чисто спиритуален характер in conspectu universalitates Fluidi letalis16, според който — и само според него! — са равни всички люде; освен това възнамерявал — продължи той, докато се освобождаваше от Грьонуй, и то много дружелюбно, без ни най-малко отвращение, почти като от себеподобен се освободи той от него, възнамерявал да основе международна надсъсловна ложа, чиято цел щяла да бъде окончателното преодоляване на флуидум летале, за да се замести в най-кратък срок с чист флуидум витале, и още сега обявявал Грьонуй за първия си следовник. Подир това накара да му запишат на листче рецептата на новия цветочен парфюм, пъхна го в джоба си и възнагради Грьонуй с петдесет луидора.

Точно седмица след първия си доклад маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас повторно показа своето протеже в аулата на университета. Напливът бе огромен. Стече се цял Монпелие, не само научният Монпелие, но и общественият Монпелие, включително и много дами, които искаха да видят легендарния пещерен човек. И макар опонентите на Тайад — предимно представителите от кръжеца на университетските ботанически градини и членовете от Дружеството за насърчаване на земеделието — да бяха мобилизирали всичките си привърженици, демонстрацията се превърна в бляскав триумф. За да възкреси на публиката спомена за състоянието на Грьонуй отпреди седмица, Тайад-Еспинас раздаде рисунки, които представяха пещерния човек в цялата му грозота и запуснатост. След това нареди да въведат новия Грьонуй, облечен в красивия син сюртук от кадифе и копринена риза, напомаден, напудрен и фризиран, и още начинът, по който се движеше — изправен, с кокетна крачка и елегантно полюшване на бедрата, как без чужда помощ се възкачи на подиума, как стори дълбок поклон, как кимаше усмихнато ту наляво, ту надясно — запуши устата на всички скептици и критикари. Дори защитниците на университетските ботанически градини мълчаха слисани. Твърде сензационна бе промяната, твърде поразително — чудото, което очевидно се бе извършило: там, където преди седмица се бе гушило едно обругано, оскотяло същество, сега стоеше действително цивилизован благообразен човек. В залата витаеше благоговейно настроение, а когато Тайад-Еспинас се надигна, за да изнесе доклада си, се възцари пълна тишина. Той пак разви познатата до втръсване теория за отровния земен флуид, после изясни с какви механични и диетични средства го е прогонил от тялото на пациента и как го е заменил с витален флуид, а накрая прикани всички присъствуващи — приятели и опоненти — при наличието на такава изумителна фактология да не оспорват вече новото учение и заедно с него, Тайад-Еспинас, да победят злия флуид и да открият сърцата си за добрия витален флуид. При тези думи той разпери ръце и вдигна очи към небето, мнозина от учените сториха същото, а дамите зарониха сълзи.

Грьонуй стоеше върху подиума и не слушаше. С изключително задоволство той наблюдаваше действието на един съвсем друг флуид, далеч по-реален: своя личен флуид. В съответствие с размера на залата той се бе напарфюмирал обилно и едва стъпил на подиума, аурата на неговия парфюм мощно заструи. Видя я — видя я дори с очи! — как покорява зрителите от първите редове, как запълзява към задните, а накрая как достига последните редове и галерията. И обладаеше ли някого — сърцето на Грьонуй подскачаше от радост, — той видимо се променяше. Под магията на неговия парфюм хората неволно променяха израза на лицето си, префърцунените маниери, чувствата. Който първом пулеше очи от почуда, сега го гледаше с умиление; който пънеше гръб в креслото, сбърчил критично чело и отпуснал многозначително ъгълчетата на устните си, сега се отпускаше свободно, физиономията му ставаше детински ведра и дори по лицата на най-боязливите, на най-плашливите, на най-чувствителните, които приемаха предишния му вид с ужас, а настоящия — все още с порядъчна доза скептицизъм, се появяваха нотки на дружелюбност, дори на симпатия, застигнеше ли ги неговият парфюм.

В края на доклада цялата зала се изправи на крака и избухна във френетични аплодисменти:

— Да живее виталният флуид! Да живее Тайад-Еспинас! Да пребъде неговото дело! Долу ортодоксалната медицина!

Така ревеше ученото общество на Монпелие, най-големия университетски град на Френския юг, а маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас изживяваше звездния миг на своя живот.

Но Грьонуй, който слезе от подиума и се смеси с публиката, знаеше, че всъщност овациите са адресирани към него, към самия Жан-Батист Грьонуй, макар никой в залата да не подозираше това.

34

Остана в Монпелие още няколко седмици. Ползуваше се с голяма известност, приемаха го в различни салони, където го разпитваха за живота в пещерата и лечението, приложено от маркиза. За стотен път се налагаше да разправя историята за разбойниците, които го бяха отвлекли, за кошницата, която му спускали, за стълбата. М всеки следващ път той я разкрасяваше все по-пищно, като прибавяше нови детайли. По този начин се поупражни в говор — е, не чак толкова, защото никога не бе тачил езика — и което бе по-важно за него, поупражни се в по-рутинирано боравене с лъжата.

По принцип — установи той — на хората можеше да разправя каквото си ще. Щом веднъж спечелеше доверието им — а той го спечелваше още с първото вдишване на изкуствената му миризма, — те вече вярваха на всичко. С времето обноските му в обществото — нещо, което никога не бе притежавал, придобиха известна увереност. Тази увереност получи дори физически израз — Грьонуй комай порасна. Гърбицата сякаш изчезна. Вървеше почти изправен. А щом го заговореха, вече не се свиваше, а се държеше изправен и устояваше на вперените в него погледи. Естествено, в този период от него не стана нито светски мъж, нито салонен лъв, нито непринуден компаньон. Обаче видимо се отърси от угнетеността, от непохватността, които отстъпиха място на едно поведение, тълкувано като природна скромност или вродена плахост, а това правеше трогателно впечатление на някои дами и господа — по онова време висшите среди имаха слабост към естествеността и своего рода недодялания чар.

В началото на март той стегна багажа си и облечен в невзрачен кафяв сюртук, с който се бе сдобил предния ден от битпазара, с опърпана, ниско прихлупена шапка, тайно се измъкна в ранни зори — едва що бяха отворили градските порти. Никой не го позна. Никой не го видя или забеляза, защото него ден умишлено се бе отказал от парфюма си. И когато към обед маркизът нареди да започнат издирване, стражите се кълняха във всички светии, че наистина са видели всякакъв народ да напуска града, но не и познатия пещерен човек, който неминуемо щял да им направи впечатление. След всичко това маркизът нареди да разгласят, че Грьонуй е напуснал града с негово разрешение, по лична работа в Париж. Но вътрешно беснееше, защото възнамеряваше да предприемат турне из цялото кралство, за да привлече още привърженици за своята флуидална теория.

След време пак се успокои, тъй като славата му се бе разнесла и без турне. В „Дурнал де саван“, а дори и в „Курие дьо л’Йороп“ се появиха дълги статии върху „флуидум летале на Тайад“ и от далечни краища заприиждаха заразени с флуида пациенти, за да се лекуват при него. През лятото на 1764 година основа първата „Ложа на виталния флуид“, наброяваща в Монпелие сто и двадесет членове, и откри филиали в Марсилия и Лион. После се реши на скок до Париж, за да привлече оттам целия цивилизован свят за каузата на своето учение, ала преди това, за да пропагандира кампанията си, реши да предприеме някакъв велик флуидален подвиг, който да засенчи по успех лечението на пещерния човек, както и всички други експерименти, ето защо в началото на декември разреши на група свои неустрашими и ревностни последователи да го придружат в експедицията му до Пик дю Канигу, който лежеше на един меридиан с Париж и се смяташе за най-високия връх на Пиренеите. Изправеният пред прага на старостта мъж държеше да го носят до върха, висок две хиляди и осемстотин метра, където цели три седмици щял да се излага на най-чистия и свеж витален въздух, така че — както оповести — точно на Бъдни вечер щял да слезе оттам като пъргав двадесетгодишен младеж.

Малко след Берне, последното селище в полите на страховитата планина, ревностните му апостоли се отказаха. Ала нищо не можеше да разколебае маркиза. Като сваляше в декемврийския студ една подир друга одеждите си, с радостни възгласи той пое към върха самичък. Последното, което видяха от него, бе силуетът му с вдигнати в екстаз ръце, който изчезна с песен в снежната виелица.

На Бъдни вечер ревностните апостоли напразно очакваха завръщането на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас. Ала той не се появи нито като старец, нито като младеж. И когато в ранното утро на следната година най-големите смелчаци тръгнаха да го дирят и изкачиха все още заснежения връх, не намериха и помен от него — ни къс от дреха, ни крайник, ни костица.

Разбира се, това не накърни престижа на учението му. Скоро се разнесе легендата, че навръх планината се е бракосъчетал с вечния витален флуид, че маркизът се е разтворил във флуида, а флуидът — в маркиза и занапред — невидим, но във вечна младост — ще витае на пиренейските върхари, а този, който се възкачи там, до него, ще се ползува от услугите му и цяла година ще бъде предпазен от болести и остаряване. До късно през деветнадесети век теорията за флуидите на Тайад се отстояваше от този или онзи Медицински факултет и се прилагаше терапевтично от това или онова окултно дружество. М до ден-днешен от двете страни на Пиренеите — особено в Перпинян и Фигерас — съществуват тайни ложи на тайадистите, които се срещат веднъж годишно, за да изкачат Пик дю Канигу.

Тук наклаждат голям огън, уж по повод слънцестоенето и в чест на свети Йоан, а в действителност — за да изразят предаността си към учителя Тайад-Еспинас и неговия велик флуид и да се сдобият с вечен живот.