Париж

ОБИЧАМ ТВОИТЕ безбройни сиви улици,

през вековете оцелели тъмни къщи

и кафенетата с космополитна пъстра публика,

и твоя дъжд, и замъгленото небе намръщено.

Да гледам привечер, на Pont des arts поспряла,

новлеклите се черни шлепове по Сена,

Cite-то, като кораб над водите нос подало,

готово сякаш всеки миг да тръгне по течението.

Да скитам без посока, чужда и далечна,

залутана из непознатите квартали,

или от някоя тераса да погледам вечер

реката на тълпата, булевардите заляла.

Далеч от тебе, изведнъж настъпват мигове —

зачезвам твоя дим бензинов да подишам

и болна от носталгия, се вдигам и пристигам

като в родина, може би от друг живот предишен.

— Париж, огромен паяк, спрял се неподвижно,

заметнал тънката си мрежа над земята,

стоиш и чакаш — жертвите отвсякъде прииждат,

изсмукваш им кръвта и непотребни, ги замяташ!

ИЗПРАШЕН, УМОРЕН, сразен — денят си отминава.

Над Сена тамян кадят издъхнатите пари.

Спусни се нощ, желана нощ за отдих и забрава!

Разкрий, Париж, магеснико, вълшебствата си стари!

Дали са те в тълпите ти и вечната им врява,

или в безчетните стрелки и релсите по гарите,

или в кортежа от коли, които префучават

сред феерични светлини, реклами и пожари…

Не знам, но ето ме, дойдох и цяла ти се давам:

опий ме с гъстите вина и тайни заклинания,

приспи ме, потопи ме там — във купела оловен,

във който много за живот и помен си кръщавал,

о, много като мен, дошли през бури, океани,

за да изчезнат в твойта паст… и се родят отново!

НЕ ЩЕ ЗАБРАВЯ през тази юлска привечер

и тази странна песен на гърбушката.

Неделен ден. Аз гледам през прозореца разтворен

как над града се спущат синкави мъгли,

дърветата в Jardin des plantes се вият чак до корена

и всеки миг дъждът ще завали.

Подгонени от него, минувачите —

жени, мъже, — работници от тоя стар квартал,

припряно стъпките си ускоряват

и малко весели след празничния излет,

за който седем дена са мечтали,

прибират се към домовете пусти,

за да изпълнят утре рано пак метрото,

понесло ги към фабричните устия…

И изведнъж, сред тихата вечерна улица,

с треторазредни и съмнителни хотели,

затремоляват тънки струни телени,

извива и се носи топъл женски глас:

една мелодия, банална и позната

(във някое монмартърско ревю навярно пята),

неузнаваемо преобразена в този час,

като детински плач в небето се издига.

На кръстопътя долу, с восъчно лице,

с дебела черна плитка на тила прибрана

и с мандолина във ръцете,

гърбушка малка, ни жена, нито дете,

посред тълпа с разкрити дъждобрани —

като огромни черни гъби под дъжда поникнали —

стои и пее, на дъжда и хората привикнала,

а черната тълпа наоколо расте.

Аз слушам дръзките слова на песента,

трогателно невинни в нейната уста,

и мисля: страшен дял от болката в света безмерен,

обида божа и човешко примирение,

една съдба, едни неотменими скърби

са скрити в тази млада детска гърбица…

ВЕЧЕР ТИХА, необикновена.

Друг е сякаш тази нощ Париж.

Забрави тъги и грижи, виж

разноцветните огньове в Сена.

Виж по авенюто как прелитат

занемели — тихо, без сигнал

и изчезват там, към Etoile,

сякаш черни прилепи — колите.

Мигом осветени зад стъклата,

мяркат се усмихнати жени,

а по тях горят звезди, луни —

малки двойници на светилата.

Радвай се на този миг неведом —

много ли са земните ти дни?

Обърни се вляво, погледни:

щастието може би е редом.

Усмихни се с вярваща усмивка,

пресегни със даваща ръка —

ще намериш може би така

дирената радост и почивка.

Да изчезнат прежните години —

тъмни сенки в минатия път —

че сега е пролет и цъфтят

пищни тюйлерийските градини.

КОГАТО В ПОЛУНОЩ несетно загаснат градските огньове,

на Sacre-coeur звездата бяла, на Айфел мълниите ярки,

затихне вечната Мадлена — и над града забди отново

сама света Женевиева, сред мъртвите царици в парка…

Когато сякаш в лабиринти потънат сънени тълпите,

спрат бесните автомобили, последното метро замине

и дневният западал прах — със мириса на дим наситен,

напудри статуите бледи по улиците и градините…

Мъглата влажна, сякаш гъба, попие светлите реклами,

изтекъл, спре потокът черен по Елисейските полета,

угаснат ярките витрини като миражи и измами

и само светещи останат тук-там всенощни кафенета…

Когато даже портиера най-после сън дълбок обхване —

дослушал стъпките последни, преминали по коридора —

и като стар домашен плъх, едва изпъплал до тавана,

заспи там, никому ненужен до сутринта, и аснасьора…

Тогава ти, сърце, събрало като във фокус чудодеен

гнета, шума, лъчите остри на този град хилядоцветен —

ще доловиш ли топла дума, усмивка или песнопеене,

като утеха и надежда в съня ти кротко да засвети?