Парижката книжарница

43.

Люк беше висок колкото него. Светло кестенява, изсушена от слънцето коса, отдавна неподстригвана. Интелигентни светлокафяви очи, обкръжени от множество бръчици. Високо, стройно дърво в джинси и избеляла синя риза. Тяло, оформено от общуването със земята, плодовете и камъка.

Веднага си пролича какво е обичала в него Манон.

Люк Басе притежаваше видима за всеки надеждност, съчетана с емоция и мъжественост. Мъжествеността му не се измерваше с пари, успех и приказки на едро, а със сила, издръжливост и способността да се грижи за семейство, за къща, за парче земя. Такива мъже оставаха обвързани със земята на дедите си. Да продадат част от нея, да я дадат под аренда или дори да я отстъпят на новия зет — за тях това беше като да изгубят ръка или крак.

„Устойчив на времето“ би го определила Лирабел Берние. „Ако като дете си се топлил на отворен прозорец вместо на печката, ако си се катерил по дърветата, вместо да караш колело по тротоара с каска на главата, ако си лудувал навън, вместо да клечиш пред телевизора, като възрастен ще си съвсем друг човек“ — бе убедена тя. Затова през ваканцията изпращаше Жан при бретонските си роднини, пускаше го да играе под дъжда и топлеше водата за къпане в котел на камината. Това беше най-прекрасната баня в живота му.

Защо при появата на Люк Жан си помисли за котела с вряща вода в Бретан?

Защото мъжът на Манон беше също толкова жив и истински.

Изправени рамене, свикнали на работа ръце, позата на тялото — всичко му казваше: Няма да се наведа. А Люк го гледаше с тъмните си очи, проучвайки лицето и тялото му чак до пръстите на краката. Не си подадоха ръка.

— Е? — попита Люк, все още на прага. Дълбок, спокоен глас.

— Аз съм Жан Пердю. Аз съм мъжът, с когото вашата жена Манон живееше в Париж. Преди двайсет и една години. Връзката ни продължи пет години.

— Знам — отговори все така спокойно Люк. — Манон ми го каза, когато разбра, че ще умре.

Двамата мъже се погледнаха и за миг Пердю изпита чувството, че ще се прегърнат. Защото само единият можеше да разбере болката на другия.

— Тук съм, за да помоля за прошка.

По лицето на Люк пробяга усмивка.

— Кого?

— Манон. Само Манон. Вие сте ѝ съпруг… вие няма да ми простите, че съм обичал жена ви. Аз бях другият.

Люк присви очи. Погледът му стана още по-внимателен.

Вероятно се пита дали Манон е обичала другия? Или си задава въпроса дали Жан е бил способен да я обича като него?

— Защо идвате чак сега? — попита бавно той.

— Тогава не прочетох писмото.

— По дяволите! — изохка изненадано Люк. — Защо, човече?

Настъпи трудният миг.

— Очаквах да прочета само онова, което пишат жените, щом се наситят на любовниците си — отговори Пердю. — Тогава смятах, че това е единственото средство да запазя достойнството си. Чрез отказа да прочета писмото.

Толкова му беше трудно да говори.

Хайде, излей омразата си!

Люк не бързаше. Обиколи стаята, застана с гръб към Жан и най-сетне заговори:

— Сигурно сте се почувствали ужасно зле, когато сте прочели писмото след толкова години. Когато сте разбрали, че не съдържа обичайните думи. „Да си останем приятели“ и подобни глупости. Това сте очаквали, нали? „Не си виновен ти, аз съм виновна… Пожелавам ти да срещнеш жена, която те заслужава…“ Истината е друга.

Жан изобщо не бе очаквал Люк да прояви съчувствие. Ставаше му все по-ясно защо Манон се е омъжила за своя лозар. Защо го е оставила.

— Беше ад — призна глухо той. Искаше да каже много повече, но думите го задушаваха.

Представяше си как Манон се е взирала във вратата и е чакала да го види на прага.

Не се обърна към Люк. В очите му пареха сълзи от срам.

Люк сложи ръка на рамото му. Жан се обърна и го погледна в очите. Видя дълбоката тъга в тъмните зеници и изведнъж се почувства по-добре.

Двамата стояха на метър един от друг. Погледите им говореха. Казваха онова, което не може да се изрази с думи.

Жан виждаше тъга и нежност, гняв и разбиране. Люк също се питаше какво да правят сега, но имаше смелост да издържи.

Колко хубаво би било да се бях запознал с него по-рано…

Щяха да тъгуват заедно. След омразата и след ревността.

— Трябва да попитам нещо — подхвана Жан. — Откакто я видях, този въпрос не ми дава мира. Виктория… тя…

— Виктория е наша дъщеря. Когато замина за Париж, Манон беше в третия месец. Виктория е зачената през пролетта. Манон вече е знаела, че е болна, но не каза на никого. Избра да роди детето и отказа терапията, когато лекарите я увериха, че дъщеря ѝ ще живее.

Гласът на Люк трепереше все по-силно.

— Манон сама избра смъртта. Каза ми го, когато вече беше много късно… твърде късно, за да се откажем от детето и да започне лечение. Мълчеше пред мен за болестта си чак до писмото, което написа за теб, Жан. Каза ми, че се срамувала, че била справедливо наказана, защото е обичала двама мъже едновременно. За Бога! Като че ли любовта е престъпление! Защо се наказа така, защо?

Двамата мъже стояха един срещу друг и всеки виждаше как другият диша накъсано, преглъща и стиска зъби, за да не се разплаче.

— Искаш ли да знаеш останалото? — попита след малко Люк.

— Да, моля — кимна Жан. — Да, Люк, искам да знам всичко. Но първо искам да ти кажа, че съжалявам. Никога не съм искал да открадна чужда любов. Ужасно съжалявам, че не се отказах от нея и…

— Забрави! — прекъсна го остро Люк. — Не ти се сърдя. Признавам, когато Манон беше в Париж, аз се чувствах забравен. Когато се връщаше при мен, правех всичко, за да ѝ покажа любовта си, и си въобразявах, че ти си измаменият ѝ съпруг. Такъв е животът… Много хора сигурно няма да ни разберат, но аз бях щастлив с Манон. Въпреки всичко.

Люк удари с юмрук по дланта си и в очите му блесна гняв. Жан тревожно зачака продължението.

— Най-много съжалявам, че Манон го преживя толкова тежко. Моята любов щеше да стигне за нея и за теб, кълна се, както нейната стигаше за теб и за мен. Тя не ми отнемаше нищо, никога! Защо не можеше да си прости? Сигурно нямаше да е лесно да живеем ти и аз, и тя… и кой знае още кой. Но животът никога не е лесен, а човек знае хиляди начини да се справи. Тя не биваше да се страхува. Щяхме да намерим решение. Във всяка планина има пътеки. Във всяка.

Дали Люк говореше искрено? Възможно ли беше човек да чувства толкова силно и да е така изпълнен с любов?

— Ела! — подкани го Люк.

Тръгна напред по коридора, зави надясно, наляво, мина по втори коридор и спря пред светлокафява врата. Пое дълбоко дъх, пъхна ключа в ключалката, завъртя го и натисна бравата.

— Тук умря Манон — обясни просто той.

Стаята не бе голяма, но беше много светла. Изглеждаше така, сякаш някой продължава да я използва. Висок гардероб от масивна дървесина, малко бюро, стол, кресло, до него масичка с отворена книга. Стаята живееше. Не като онази, която бе оставил в Париж. Онази бледа, уморена, тъжна стая, където бе заключил спомените и любовта.

Тук имаше чувството, че обитателката на стаята е излязла само за малко. Висока врата извеждаше към странична тераса, оттам в градина с кестени, бугенвилеи, бадеми, рози и кайсии. Под дърветата се разхождаше снежнобяла котка.

Жан спря пред леглото, покрито с пъстрата завивка, избродирана от Манон преди сватбата ѝ. При него, в Париж. Заедно със завивката бе избродирала и флага с книжната птица.

Люк проследи погледа му.

— Умря в това легло. На Бъдни вечер 1992 година. Попита ме дали ще преживее нощта и аз казах „да“.

Жан се обърна. Очите на Люк бяха потъмнели от болка, лицето му трепереше. Вече не бе в състояние да се владее. Гласът му изтъня, стана пронизителен, изпълнен с мъка.

— Казах „да“. За първи път излъгах жена си.

Преди да осъзнае какво прави, Жан протегна ръце и го прегърна. Люк не се възпротиви. Изрече нещо неразбрано и също го прегърна.

— Каквото, и да сте били един за друг, то не се разруши от онова, което аз бях за нея. Тя не можеше да живее без теб.

— Никога не съм лъгал Манон — повтори Люк, сякаш не бе чул думите на Жан. — Никога, никога…

Тялото му се разтърси от силни тръпки, но Жан не го изпусна от прегръдката си. Люк не плачеше, нито говореше, само трепереше.

Жан си спомни как бе прекарал Бъдни вечер през 1992 г, и се засрами от себе си. Спомни си как бродеше из Париж, ругаеше и пиеше. Докато той се е шляел, Манон се е борила за живота си. И е изгубила битката.

Нищо не усетих, когато тя е умряла. Сърцето ми не се разкъса. Земята не се разтресе. Не ме удари мълния. Нищо.

Люк постепенно се успокои.

— Дневникът на Манон. Обещах да ти го дам, ако се появиш някой ден. Такова беше желанието ѝ. До деня на смъртта си се надяваше да дойдеш.

Разделиха се колебливо.

Люк приседна на дивана и отвори чекмеджето на нощното шкафче.

Жан веднага позна кожения бележник. Манон пишеше в него, когато се срещнаха за първи път във влака за Париж. Тогава плачеше, че напуска своя Юг. Често пишеше в дневника си и нощем, когато не можеше да спи, след като се бяха любили.

Люк стана, протегна ръка с бележника към Жан, но не му го даде веднага.

— И аз ще ти дам нещо — рече спокойно.

Жан предусещаше този момент и не се отдръпна. Само затвори очи.

Юмрукът на Люк го улучи между устната и брадичката.

Не прекалено силно, но достатъчно да му отнеме дъха. Причерня му пред очите и политна към стената. Успокоителният глас на Люк дойде някъде много отдалеч.

— Не си мисли, че те ударих, защото си спал с нея. Когато се ожених за Манон, знаех, че тя няма да се задоволи с един мъж. — Подаде ръка на Жан и му помогна да се изправи. — Ударих те, защото не дойде при нея, преди да умре.

Идеше му да умре от срам.

Нима можеше да сравни забранената, мъртва стая на улица „Монтаняр“ с топлата, светла стая, в която бе умряла Манон?

Сега си спомни. Разбира се, че бе усетил нещо, когато Манон е починала.

В дните преди Коледа се напиваше почти всяка вечер, но пак не можеше да спи истински. В обърканото състояние между съня и будуването я чуваше да говори. Безсмислени, неразбираеми думи. „Пъстри моливи… южна светлина… гарван…“

Сега стоеше в стаята на Манон, убеден, че ще намери тези думи в дневника ѝ.

Сърцето му се успокои. Лицето му пареше от заслужения удар.

— Ще можеш ли да ядеш? — попита смутено Люк. — Мила е направила пиле с лимон.

Жан кимна с усмивка.

Не беше нужно да пита защо Люк е нарекъл виното си „Манон“. Знаеше отговора.

Боние, 24.12.1992

Мама приготвя тринайсетте десерта. Различни ядки, различни плодове, стафиди, двуцветна нуга, маслен сладкиш с канелено мляко, сладкиш с олио. Виктория лежи в люлката си. Бузките ù са розови, очите ѝ сияят от любопитство. Колко прилича на баща си… Люк вече не ме обвинява, че аз си отивам, а Виктория остава. В началото ме обвиняваше.

Тя ще стане южна светлина. Ще огрее света.

Ще помоля Люк, ако Жан все пак дойде, все едно кога, да му даде дневника ми. Вече нямам сили да напиша прощално писмо, което да обясни всичко.

Малката ми южна светлина! Прекарах с Вики само 48 дни, но си представям годините, които ù предстоят. Вики ще има прекрасен живот.

Мама пише тези думи вместо мен, защото нямам сили да държа молива. Изразходвах последните остатъци, за да изям тринайсетте десерта. Защото не искам да опитам хляба на мъртвите.

Трудно ми е да мисля. Думите в главата ми намаляват. Изнасят се. Пътуват по света като пъстри моливи сред черни. Като светлинки в мрака.

В моята къща има само любов. Всички се обичат един друг, обичат и мен. Всички се държат смело и са влюбени в момиченцето ми.

(Дъщеря ми иска да прегърне бебето. Манон лежи, детето е до нея, в камината гори огън. Люк идва и прегръща жена си и дъщеря си. Манон ми дава знак, че трябва да напиша още нещо. Ледените ми пръсти едва държат молива. Мъжът ми донася топло вино, но топлината не стига до ръцете ми.)

Мила моя Виктория, красива моя дъщеричке, лесно беше да дам себе си, за да живееш ти. Не ми се сърди. Радвай се. Ти ще бъдеш обичана. Винаги.

Моля те, Вики, прочети за живота ми в Париж и не бързай да ме осъждаш.

(Манон губи съзнание. Едва разбирам шепота ѝ. Някъде се затръшва врата и тя подскача. Все още очаква мъжа от Париж. Продължава да се надява.)

Защо не дойде Жан?

Защото болката му е много силна.

Да. Защото много го боли.

Болката прави мъжа глупав. Глупавият мъж лесно се плаши.

Рак на живота, това имаше моят гарван.

(Дъщеря ми умира пред очите ми. Разтваря се в нищото. Пиша и се опитвам да не плача. Пита ме дали ще преживее тази нощ и аз казвам „да“. Преди малко попита и Люк, той също каза „да“.

Манон заспа за малко, но когато Люк взе детето, се събуди.)

Получил е всички писма, каза добрата мадам Розалет. Обеща да се грижи за него, стига да ù позволи. Той е горд, казах ù, затова е глупав. Много го боли.

Мадам Розалет каза, че Жан разбил мебелите си и се парализирал. Той не живее, обясни ми тя, движи се, но все едно е умрял.

Станахме двама.

(Дъщеря ми се смее.)

Мама тайно дописва разни неща в дневника ми. Не бива така.

Не иска да ми прочете нито думичка.

Остават ми още само няколко метра. Каква полза да се мъча? Не е ли по-добре да умра безмълвна? Да лежа, облечена в най-хубавата си нощница, и да чакам смъртта да замахне с косата?

(Манон пак се засмя и се закашля. Навън снегът покрива кедрите като саван. Господи, да знаеш, че те мразя. Защо ми вземаш дъщерята, преди да ѝ е дошло времето? Защо ми оставяш детето ѝ? Да не мислиш, че ми правиш добро? Котката ни умря — ще си вземем млада котка. Дъщеря ни умря — ще гледаме внучката!)

Не е ли по-добре до края да живееш нормалния си живот? Сигурно не, защото това ще ядоса смъртта. Живот до последната глътка въздух.

(Дъщеря ми се закашля. Едва след 20 минути отново беше в състояние да говори. Търси думите.

„Захар… Не, не беше захар.“ Ядосва се.

„Танго!“

„Вратата на чашата!“ Това беше крясък.

Знам какво иска да каже: вратата на терасата.)

Жан. Люк. Двамата. Вие.

Край. Отивам си.

Отивам оттатък, в края на коридора, в най-хубавата стая.

Оттам в градината. В градината ще се превърна в светлина и ще полетя, накъдето си поискам. Понякога ще идвам в градината, късно вечерта, и ще гледам къщата, където живяхме заедно.

Ще те виждам, Люк, скъпи мой, да бродиш из стаите. Ще виждам и теб, Жан, в друга стая. Ти ме търсиш. Вече не съм в онези заключени стаи, не разбираш ли? Погледни навън! Тук съм!

Вдигни поглед! Ще ме видиш!

Помисли за мен! Извикай името ми!

Аз съм до теб. Какво от това, че съм умряла? Смъртта не означава нищо. Тя не променя нищо в живота.

Ние винаги ще останем каквито сме били един за друг.

Подписът на Манон бе призрачен, едва изписан с отслабваща ръка. След повече от двайсет години Жан Пердю се наведе над разкривените букви и ги целуна.