Патиланчо Данчо

Ден на книгата

Драги ми Смехурко,

В деня на книгата знаеш що се прави. Държат се беседи. Дават се забави. Правят се изложби на хубави книги. Навсякъде пишат, всякъде говорят — книгата е мъдрост, книгата е злато, без книга не може. Но нашите книги все ги позабравят. Патилански били: весели и смешни, ала ум не дават. Какви чудни хора! Като че не знаят, че смехът е слънце. А слънцето свети не само навънка, но и в умовете. Че който се смее, той и с ум се бори. Винаги умее де какво да каже, де какво да стори. Който в туй вярва, нашата дружина за пример да вземе. Ние все се смеем, но има ли нещо да го не умеем? Ние всичко вършим умно и навреме.

И сега, щом чухме, че ще се празнува ден на всички книги, и като разбрахме, че книжарят Страти ще гласи изложба във салона школски, решихме веднага що трябва да правим, та нашите книги славно да представим.

Свиках незабавно моята дружина.

— Патиланци — рекох, — и тая година за българска книга навред ще говорят. Изложби ще правят. Ала за възхвала на нашите книги, весели и смешни, не вярвам, че нещо някъде ще сторят. Затова, другари, пак ние самите на слепите трябва да открийм очите. Нека им покажем и нашите книги, но така да сторим, та който ги види, три дни да се чуди.

— Как това ще стане? — запита ме Дана.

Тозчас отговорих:

— С парите спестени, що събрахме лани, ще купим картони, един пръст дебели. Подвързачът Геле от тях ще направи шест големи книги, но кухи отвътре. Та в тях като влезем, да се побереме цели-целенички. Ще оставим дупки отпред за главите, долу за краката. Книгите отвънка нашият художник с бои ще надпише и ще ги нашари. Та изложба жива на нашите книги ние ще направим. Нали така бива? Кажете, другари!

— Бива, бива, бива! Жив да си ни, Данчо!

А Мика добави:

— Но моята книга аз не мога мъкна. Друго ще направя. Нашето магаре в нея ще намъкна. То ще ми помага.

Но сгълча я Гана:

— Мълчи сега, Мико! За смях недей става! Изложба на книги във салон се дава. А там кой ще пусне вашето магаре?

— Та така, другари! — добавих аз тежко. — Бъдете готови! Книгите големи искайте от мене. Тихичко и мълком трябва да приготвим наш’то представление, та света да смаем!

За няколко дена всичко нагласихме, както ний си знаем. Във неделя рано наредихме скришом нашата изложба със живите книги в съседната стая на салона школски, гдето бе изложил своите мъдри книги бай Страти книжарят.

Когато салонът отвъд се напълни, ний викнахме всички с радост в гласовете:

— Вратите, вратите, молим, отворете! И друга изложба тука погледнете.

Нахълтаха всички във нашата стая. А ний сме се скрили във книгите вътре. Главите ни само навънка се смеят. Краката отдолу свободно пристъпват, книгите люлеят. Смях и вик до Бога. И викнах високо аз колкото мога: „Вижте какво пишат тия, що се смеят, и какво умеят!“. И с книгите после припнахме навънка, та цял свят ни видя.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Патиланчо Данчо