Патиланчо на село

Патилански извор

Драги ми Смехурко,

Аз пак продължавам писмата за село. Летуваме тука по живо и здраво.

Една сутрин рано чичо Коста рече:

— Тръгвайте, жетвари! Днес почваме вече. Първом ще пожънем голямата нива, що е най-далече.

После чичо Коста към мен се обърна. С очи ме измери:

— Хайде, Патилане, и ти с нас ще дойдеш! Работа за всички там ще се намери!

Погледнах към баба. Тя с глава ми кимна. Искаше да каже: „Можеш да отидеш“.

Аз от радост скочих. Събрах и поведох малките жетвари. Нашата дружина всичките превари.

Жетвата започна. Запяха жетварки. Сърповете бляскат. Падат класовете. Слънчо взе да сипе свойте лъчи жарки. Пот покри челата, лепнат гърбовете.

Чичо Коста викна:

— Де сте, патиланци? Стомните вземете! И на Райкин извор за вода идете!

Ний стомните взехме и към Райкин извор през дола поехме. Той беше далече, а слънцето още по-силно напече. Стомните наляхме. Но доде се върнем, доста пот проляхме. Ала разхладихме морните жетвари.

Не се мина дълго, свърши се водата. Сега аз сам викнах:

— Хайде, патиланци! Че и на мен вече пресъхна устата!

И от Райкин извор пак вода наляхме. Със пълните стомни през дола вървяхме. Тук под един габър аз вода съгледах и радост велика ми огря душата.

— Патиланци — викнах, — няма по-честити от нас на земята! Под тоз габър тука извор ще избликне! Тук стомни ще пълнят нашите другари. Няма път да бият зад стръмни чукари. Тук вода ще рукне бистра и студена. Да ни поменуват и млади, и стари. Райкиният извор назад ще остане! Ей сега се връщам, почвам да копая!

Стойчо чичо Костов подскочи и викна:

— Бате Патилане, не мога да трая! На ти мойта стомна. Подай я на тате! Аз сега ще дойда с острата лопата.

Стомните занесох и назад се върнах. С едно малко ножче почнах да копая. Но Стойчо домъкна острата лопата и цяла дружина патиланци верни.

Ринахме, копахме. Изведнъж до мене Стойчо се провикна:

— Бате Патилане, гледай, гледай тука: като чучур бликна! Свършено е вече. Славата ни гръмна навред по нивята!

Докато копахме, от цялото село се сбраха децата. Всички с празни стомни гледаха водата. А морни жетвари от жажда примряха. И бащи сърдити при нас долетяха. И много юнаци си тръгнаха бити, но идеха после още по-честити.

А надвечер вече мало и голямо във дола се стече. Че изворът бистър и шумлив протече. Дойде чак и кметът. Най-после пристигна баба Цоцолана. И тогава кметът стомна с вода дигна и рече високо:

— Селяни, от днеска още един извор селото ни има. Нека да се пие със живот и здраве! И честит да бъде този патиланец, дето го направи! Неговото име изворът ще носи!

Баба Цоцолана от радост заплака. Стойчо чичо Костов скочи и нагоре си хвърли калпака. Аз, драги Смехурко, не знаех къде съм. Дали на небето или на земята. Сякаш златно слънце ми огря в душата.

Хайде стига вече.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо