Патиланско царство

Свинчо жив остана

Драги ми Смехурко,

Над нашето царство облак се надвеси. Една патиланка лоша вест донесе — за Коледа Свинчо щели да заколят. Баба Цоцолана пред мен не отрече. Оня ден ми рече:

— Заръчах за утре колачи да дойдат. За Коледа трябва Свинчо да заколим. Тъй е обичаят.

Сви ми се сърцето, преглътнах и рекох:

— Зная, бабо, зная.

Тя вътре си влезе, пък аз се затекох. Всички патиланци на бърз съвет свиках. Решихме веднага що трябва да правим. Влязохме при баба, та с молби горещи Свинчо да избавим.

Аз пръв заговорих:

— Бабо, какво лошо кротък Свинчо стори? Как ще го заколим? От все сърце, бабо, всички ти се молим — горчивата чаша Свинчо да отмине. И той душа носи. Нека поживее, както всички други божи животини!

Мойте патиланци никога не плачат. Патилата тежки с весел смях посрещат. Сега ги разплака молбата гореща.

Но баба извика:

— Я да си вървите! Пред мен не минават току-тъй молбите!

Излязохме вънка. Втори съвет стана. Тук друго предложи патилана Дана:

— Патиланци верни, щом с молба не може, нека с ум се борим! Довечера вкъщи аз ще го закарам. И нощес и утре нека там прекара. Ден-два нека баба без Свинчо остане. Като го загуби, по-мил ще й стане. Нали право казвам, бате Патилане?

— Право, Дано, право. Така ще направим. И вярвам, че Свинчо от смърт ще избавим. Сълзите си всички сега обършете и тихо и мирно вкъщи си идете! Но туй, що решихме, тук да си остане!

— Дума да не става, бате Патилане!

На другата вечер Даниният татко минавал по двора. Чул се шум и тропот отвътре в обора. Отворил вратата. Но нещо го блъсва право във краката, силно изгрухтява, навън полетява.

А през това време баба Цоцолана пъшка и нарежда:

— Ах, къде се дяна! Че де не го търсих! Никъде го няма. Като си помисля, на плач ме избива! Патилана тупах, пак не ми отмина. Да го храня, Боже, аз цяла година, че сега накрая така да направи! Сега чак разбирам, колко го обичам. Ако се завърне, няма да го коля. Няма, няма, няма!… Пред Бога се вричам!

Някой силно блъсна към пътя вратата. Баба вън изскочи. И аз подир нея. И гласът й екна, разбуди махалата:

— Да плача ли, Боже, или да се смея! Моят сладък Свинчо! Той пак ми се върна!

Мигом го прегърна баба Цоцолана. Така той до днеска жив и здрав остана.

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо