Пенснето със златните рамки

II.

Утрото беше доста тъжно, въпреки че бурята беше отминала. Студеното зимно слънце изгря над мрачните блата на Темза. След продължително и мъчително пътуване спряхме на една малка станция, на няколко мили от Чатам. Докато подготвяха, колата и конете, успяхме да закусим. На входа на чифлика Оуксли ни очакваше полицай.

— Нещо ново, Уилсън?

— Не, господине.

— Никакви известия за непознати в околността?

— Никакви, господине. На станцията са сигурни, че вчера не е идвал и не е заминавал никакъв непознат.

— Проверени ли са всички странноприемници и къщи под наем?

— Да, господине. Не открихме никой, който би могъл да бъде подозрителен.

— В края на краищата оттук до Чатам може да се върви и пеш. Там човек може да се укрие или да седне във влака незабелязан, А това е алеята, господин Холмс. Давам ви честна дума, че вчера следи по нея нямаше.

— От коя страна бяха следите по тревата?

— От тази. Върху тясната ивица трева между алеята и цветната леха. Сега следите не се забелязват, но вчера бяха ясни.

— Да, да. Някой е минавал оттук — каза Холмс, след като се беше навел над тревата. — Нашата дама трябва да е стъпвала много предпазливо, тъй като не е оставила следи нито върху алеята, нито върху цветната леха, където пръстта е още по-мека.

— Сигурно е хладнокръвна престъпница, господине.

— Вие твърдите, че тя е трябвало да се върне по същия път?

— Да, господине, друг начин за връщане няма.

— Значи по тази тясна ивица трева?

— Разбира се, господин Холмс!

— Хм! Това е изпълнено забележително, да забележително! Е, аз мисля, че с алеята свършихме. Да вървим по-нататък. Тази вратичка за градината сигурно е непрекъснато отворена. Значи за посетителката е било напълно възможно да влезе през нея. Тя вероятно не е и помисляла за убийство, иначе би носила някакво оръжие, вместо да си служи с ножа от бюрото. Минала е по този коридор, без да остави следи върху пътеката. След това се е озовала пред кабинета. Колко време е останала там? За този факт нямаме никакви данни.

— Не повече от пет минути — каза Хопкинс. — Пропуснах да ви кажа, че икономката — госпожа Маркър, около петнадесет минути преди това е почиствала кабинета.

— Добре, това определя времето. Нашата дама влиза в кабинета и какво прави? Доближава до писмената маса. Защо? Не заради съдържанието на страничните чекмеджета. Ако имаше нещо ценно в тях, то те биха били заключени. Не! Тя е дошла за нещо в това бюро и то в неговото средно чекмедже! Ха! Каква е тази драскотина върху ключалката, защо не ми казахте за нея? Хопкинс!

Драскотината, която разглеждаше Холмс, започваше от бронзовото украшение върху дясната страна на ключалката и беше дълга четири дюйма. Ясно се забелязваше.

— Забелязах я, господин Холмс. Но по всички ключалки има достатъчно много драскотини.

— Тази е прясна, съвсем прясна! Вижте как блести бронзът! Ако драскотината е стара, тя би имала цвета на останалата повърхност! Погледнете я през моята лупа! Останали са даже частици от издраскания метал от двете страни на драскотината. Тук ли е госпожа Маркър?

Възрастна жена със скръбно лице влезе в стаята.

— Изтривахте ли вчера праха от това бюро?

— Да, господине.

— Забелязахте ли тази драскотина?

— Не, господине, не я забелязах.

— Уверен съм в това. Иначе вие бихте избърсали и тези частици от повърхността на ключалката. У кого е ключът от това чекмедже?

— Професорът го носи на верижката на часовника си.

— Това обикновен ключ ли е?

— Не, господине, това е секретен ключ система Чоб.

— Чудесно. Можете да си вървите, госпожо Маркър. Започваме да напредваме. Нашата дама влиза в кабинета, приближава бюрото и или го отваря, или се опитва да го отвори. В този миг влиза младият Уилоуби Смит. При бързината, с която тя издърпва ключа, се получава тази драскотина на ключалката. Той я напада и тя взима първия попаднал и предмет — този нож. Нанася му удар, за да се освободи от него. Ударът излиза съдбоносен. Той пада, а тя избягва с това или без това, за което е дошла. Тук ли е прислужницата Сюзън?

— Сюзън — обърна се към нея Холмс, — как според вас би могъл да избяга някой през тази врата, след като сте чула вика?

— Това е невъзможно, господине. Аз тичах по стълбите и бих го видяла, ако беше в коридора.

Тази врата въобще не е отваряна. Ако някой я беше отворил, то бих чула звука от отварянето.

— Следователно този изход трябва да се изключи. Значи дамата не е могла да си отиде по този път, по който е дошла. Доколкото разбрах, другият коридор води само до спалнята на професора. Оттам няма ли изход?

— Не, господине.

— Тогава да отидем и да се запознаем с професора! Забележете, Хопкинс! В коридора към кабинета на професора също е постлана кокосова пътека. Това според мен е изключително важно! Да.

— Важно?

— Нима не намирате никаква връзка? Впрочем, много е вероятно да греша. Но наистина това създава у мен някакви предпоставки за разсъждение. Да вървим!

Тръгнахме по коридора, който беше дълъг колкото и коридора към алеята за градината. Той завършваше с няколко стъпала, след които следваше врата. Нашият водач почука и ние влязохме в спалнята на професора.

Това беше голяма стая, стените на която бяха покрити с книги в такова изобилие, че някои бяха изпопадали от лавиците и лежаха натрупани на купчини в ъглите или направо по пода. Леглото беше в средата на стаята и в него, обкръжен от възглавници, седеше възлегнат собственикът на къщата. Рядко съм виждал такова лице. Слабо, орлово, с пронизващи черни очи, взиращи се от дълбоки кухини, над които висяха гъсти вежди. Косите му бяха бели, а също и брадата, но около устните му тя беше любопитно пожълтяла. Насред това кълбо от косми стърчеше запалена цигара, а въздухът в стаята беше пропит от зловонието на тютюнев дим. Когато старецът протегна ръка на Холмс, аз забелязах, че тя беше пожълтяла от никотин.

— Вие пушите ли, господин Холмс? — запита професорът с малко странен акцент. — Моля, вземете си цигара. А вие, господине. Мога да ви препоръчам този вид. Доставям си ги специално от Александрия от Йонидис. Той ми изпраща по хиляда, но се оказва, че след две седмици трябва да поръчвам нова партида. Лошо е, господине, лошо е, но старците се ползуват от такива незначителни удоволствия. Тютюнът и работата — това е всичко, което ми остава.

Холмс запали цигарата, като Хвърляше къси, проучващи погледи из стаята.

— Тютюнът и работата, а сега, уви, само тютюнът! — извика печално старецът. — Какъв съдбовен край! Кой можеше да предвиди такава ужасна катастрофа? Такъв почтен млад човек! Само за няколко месеца работа, той беше станал незаменим помощник! Какво мислите за този случай, господин Холмс? Ще ви бъда безкрайно задължен, ако вие хвърлите светлина там, където за нас е съвършен мрак. За такъв книжен червей и инвалид, какъвто съм аз, това може да свърши с парализа! Сякаш загубих способността си да мисля. Но вие сте човек на действието, вие сте невероятно работоспособен. Това е вашето ежедневие. Вие сте в състояние да бъдете хладнокръвен пред всичко. Щастливи сме, че сте при нас!

Докато професорът говореше, Холмс ходеше напред-назад в едната половина на стаята. Забелязах, че той пушеше много бързо. Очевидно споделяше удоволствието от добрия александрийски тютюн.

— Да, господине, това е ужасен удар — повтори старецът. — Ето там на страничната маса, тази купчина книги е моят „магнум опус“. Това е моят анализ на документи, намерени в коптските обители на Сирия и Египет — труд, който ще докосне дълбоко самите основи на старата религия. При моето крехко здраве не зная ще успея ли някога да го довърша, след като съдбата ми отне по този начин помощника. Боже мой, господин Холмс, вие сте по-отчаян пушач от мен!

Холмс се усмихна.

— Аз съм познавач — рече той, като взе четвърта цигара и я запали от предишната. — Няма да ви тревожа, господин Корам, с повече въпроси, защото узнах, че сте бил в леглото в момента на престъплението и не бихте могъл да знаете нищо за него. Само един въпрос имам. Как мислите, какво е искал да каже бедният младеж с думите „Професоре, това е тя“?

Старият човек поклати глава.

— Сюзън е селско момиче — отговори той. — Вие знаете колко невероятно глупав е този народ. Аз мисля, че момъкът в безсъзнание е промърморил няколко несвързани думи, а девойката е съставила от тях това изречение.

— Разбирам. Вие сам нямате ли някакво предположение за тази трагедия?

— Възможно е да е нещастен случай. Може би (казвам го само между нас), това да е самоубийство. Младите хора си имат свои скрити скърби… може би някаква любовна история, която ние съвсем не знаем. Това е по-вероятно предположение от убийството. Нали?

— А пенснето?

— О, аз съм само учен. Човек на мечтите. Не бих могъл да обясня нищо от практическия живот. Все пак знаем, че залозите на любовта вземат чудни форми. Моля, вземете още една цигара. Приятно ми е, че успяхте да ги оцените. Ветрило, ръкавица, пенсне: откъде мога да зная какъв предмет е бил взет като залог за любов, а после, когато човек се готви да свърши със себе си, да го държи в ръка и да го боготвори. Този господин говори за следи по тревата, но лесно може да се сбърка. Що се отнася до ножа, той може да е отхвръкнал от нещастния млад човек при падането му. Много е възможно да говоря детински глупости, но мисля, че на Уилоуби Смит не му провървя.

Тази теория изглежда направи впечатление на Холмс, така че той продължаваше да крачи из стаята и да унищожава цигара след цигара.

— Кажете ми, професор Корам — заговори най-после той. — Какво има в средното чекмедже?

— Нищо интересно като обект за кражба. Семейни книжа, писма от моята бедна жена, университетски дипломи, с които съм удостоен. Ето ключът. Можете сам да се уверите.

Холмс взе ключа, разгледа го и го върна на стареца.

— Не, това едва ли ще ми помогне — каза той. — Аз предпочитам спокойно да се поразходя из вашата градина и да пообмисля цялата работа. Има нещо, което говори в полза на теорията ви за самоубийството. Моля, простете ни, професор Корам, че се вмъкнахме при вас, но обещавам ви, че няма да ви безпокоим до времето за обяд. В два часа ще се върнем и ще ви съобщим онова, което мислим, че се е случило в този дом.

Холмс беше много разстроен и ние се разхождахме дълго по градинската пътека, без да говорим.

— Попаднахте ли на някаква следа? — запитах го най-после.

— Това зависи от цигарите, които изпуших — отговори той. — Възможно е съвсем да се лъжа. Цигарите ще ми докажат това.

— Мили Холмс! — извиках аз. — За Бога, по какъв…

— После, после, сам ще видите. Ако не е така, пак не е беда. Все пак, остава ни оптикът, при който можем да се върнем, но аз винаги вървя по най-късия път, ако мога да намеря такъв. А ето и милата госпожа Map кър! Да се възползуваме от пет минути поучителен разговор с нея.

Доста отдавна съм забелязал, че Холмс умееше да се държи (когато пожелае) твърде добре с жените и много бързо спечелваше доверието им. За няколко минути той завладя разположението на икономката и вече разговаряше с нея като със стар приятел.

— Да, господин Холмс, това е така, както казвате. Той ужасно много пуши. Денонощно, господине. Тази сутрин като влязох в стаята му си помислих, че се намирам всред лондонска мъгла. Бедният момък, господин Смит, също беше пушач, но не такъв както професора. Неговото здраве, наистина не зная… дали е по-добро или не от това пушене…

— Но — каза Холмс — нали това убива апетита?

— Не разбирам от тези работи, господине.

— Вероятно професорът яде съвсем малко?

— Различно.

— Хващам се на бас, че тази сутрин, след толкова много цигари, той не е ял нищо. Едва ли ще му дойде наум за ядене след такова пушене.

— Този път вие се излъгахте, господине. Днес той яде прекомерно. Не си спомням никога да се е хранил толкова много, пък и да е поръчвал котлет за закуска. Аз самата се учудвам, защото след като вчера видях простряно тялото на младия господин Смит на пода не ми е и идвало наум за храна. Но нали на света има всякакви хора — ето нашият професор не губи апетита си след тази ужасна история.

Цялата сутрин прекарахме в градината. Стекли Хопкинс отиде в селото, за да направи справки за слуховете около чудната жена, която някои деца бяха видели на Чатамския път сутринта преди случката. А Холмс сякаш бе напуснат от присъщата му работоспособност. Никога не бях го виждал да се отнася към работата си с нежелание. Дори известието, на Хопкинс, че е открил деца, които са видели жена, отговаряща на описанието, дадено от Холмс, при това с пенсне, не възбуди у него видим интерес. Той стана по-внимателен когато Сюзън, която ни прислужваше по време на обяда спомена, че както и се струвало, господин Смит излизал вчера сутринта на разходка и че се е върнал половин час преди трагедията. Аз самият не разбрах какво значение има този факт, но забелязах, че Холмс му обърна голямо внимание и сигурно го заложи в общия си план. Изведнъж той скочи от масата, погледна часовника си и рече:

— Часът е два. Време е да се качим при професора, за да свършим работата си с него.