За и около автора

От високи кули Александър Карапанчев

Гледай от високи кули

и тогава ще предусетиш пътя.

М. К. Чюрльонис

Хайде сега – както казват някои от нашите „печени“, „супер“ и „топ“ журналисти – да върнем лентата назад.

През един действително хубав ден неколцина млади-зелени автори се качихме на самолета за Бургас. Било е в разгара на соцепохата през тъй далееечната 1970 година; ние членувахме в клуба-семинар „Златното перо“ (създаден към списанието легенда „Космос“) и за сметка на редакцията отивахме да погостуваме на друга сродна формация, пуснала отскоро коренчета в Черноморието ни.

Става дума за южната „Тера Фантазия“, която според нейния основател се явява първият у нас истински, феновски, стопроцентов клуб на въображението.

След двустранното литературно четене, прозвучало в младежкия дом, вече бе паднала нощта. И ние поехме из нея, придружавани от големи обеми мек, миролюбив мрак и пъстрооко намигащ неон. Нейде по пътя към хотела се заговорихме с Атанас – отеца основател на клуба, харесахме се някак интуитивно и той ме покани у тях да продължим приказката си. Помня, че събеседвахме дълго-разпалено на неговия таван (на централния булевард „Първи май“), украсен с взводове книги и разни папки с изрезки от родния или съветския печат.

После домакинът ме нагласи да пренощувам там; преди обаче да допра възглавницата, аз намерих сред папките един нов за мен разказ от любимия ми Шекли, изгълтах го и заспах с усещането за вълшебство. Вълшебство не само в прозата на маестрото, но и в моя разлистващ се живот, който ми поднасяше такива интересни запознанства…

Много и всякакви на вкус и цвят води изтекоха оттогава. Атанас П. Славов от Бургас наистина порасна до емблематично име в нашата – че и в европейската! – фантастика, ала взаимното ни духовно привличане все така не е угаснало. Доказателство за това е интервюто по-долу, което започнахме на тавана му в „Лозенец“ (ех, тоя човек пак е като във висока кула – съдба!) и довършихме в малкия китайски ресторант с панда на визитката си. Начевайки с т.нар. пролетни рулца, мога да изредя какво си поръчахме, но забелязвате ли, че се въздържам да правя сравнения между тогавашната и днешната социална картина?

Александър Карапанчев: Да тръгнем от въпроса кога и как всъщност фантастиката те хвана в своята разкошна мрежа?

Атанас П. Славов: Първият отговор ме хвърля в баналното – откак се помня. Имам смътна представа за детски книги, четени по-рано, обаче светлината на другата възможност засия истински пред очите ми с двата романа „Мъглявината Андромеда“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Прочетох ги в оригинал, като учех руския от движение, без да запаметя дори и едно граматично правило: беше само текст, от който не можех да се откъсна. Така и не усвоих руската граматика, защото щом стигнах до прогимназиалното ù изучаване, никой даскал не съумяваше да открие пълното ми граматическо невежество зад съвършеното владеене на езика до най-идиоматичното му ниво. (Тъкмо този език ми даде достъп до голяма част от световната фантастична литература, каквото и да си говорят сегашните русофоби.)

Може би това е като при пиленцето, което взема за „мама“ първото живо същество, мярнало се пред погледа му, ала за мене фантастиката стана главното в живота. Овладял съм професионално поне пет занаята и при някои от тях постигнах сериозни успехи, обаче винаги съм вършил всичко в името на ФАНТАСТИКАТА.

Александър: На едно място Стефан Цвайг пише (нека да цитирам), че само там, където бива много насърчавано, изкуството дава много, и посочва за пример музикална Виена. Е, добре, в България фантастичният жанр страда ли от липса на обществено насърчение и какво може да се предприеме в тази област?

Атанас: Разбира се, Стефан Цвайг си е прав, но у нас определено не е Виена. Нашите фантасти не просто не са стимулирани, те направо са стопирани! В момента според мои критерии имаме дузина първокласни писатели на фантастика, които са на световно равнище. Обаче масовият български читател, верен на своя „вътрешно-имиграционен синдром“, предпочита да се пробва с коя да е преводна книжка, отколкото да отвори нашенски автор на въображението. Защото поредната книга с етикета „Бестселър“ му дарява временната илюзия, че не е в „тая страна“, че участва в международни игри, че е – виждате ли – „световен човек“… Тъй че истинско фантастично събитие е развиващият се талант на тези наши писатели фантасти. Тяхната поява и напредък не са благодарение на…, за каквото споменава Цвайг, ами „Въпреки! Въпреки! Въпреки!“.

Александър: От какво се подхранва твоята изострена чувствителност към фантастиката, която моделира по най-различни начини бъдещето на човечеството?

Атанас: Ние живеем в свят, където почти всички тенденции – продължени механично! – пораждат представата за катастрофа. Обединени заедно, те създават и непреодолимото усещане за бъдеще, което носи у себе си някакъв постоянен разпад (нещо като перманентната революция на председателя Мао). Да пишеш днес антиутопия е въпрос на трудолюбие, а не на богата творческа фантазия.

Неслучайно хиляди талантливи писатели, художници и кинодейци изградиха внушителни визии на такова мрачно бъдно, като едва не го узакониха. Но това на практика не е нищо повече от едно отреагиране на Изкуството, каквото то е правило през цялата човешка история! Сигурен съм, че фантастиката би трябвало да отиде по-нататък и да не забравя пионерското си проникване в територията на същински новото.

Сега истинската интелектуална сила и смелост на плодотворния талант се концентрират в търсенето на формите за изхода. Храбростта е да допуснеш, че Човешкият дух може да намери пътя си към по-високото ниво; интелектът е да го разбереш, а пък дарбата – да го защитиш художествено.

Без готови идеологии, митологеми или религиозни догми! Говоря за решението на задачата, наречена Кризисно Съвремие. Решение, което ще доведе до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството…

Да, аз обичам да чета и искам да пиша истории, посветени на това търсене. Произведения, които със своята художественост и моделираща мощ ще защитават нови светове от този вид. Проза, поезия, изобразително изкуство, филми, музика, статии, дискусии… Убеден съм, че подобен прогрес може да се реализира основно по два начина:

1. Чрез сюжетите за съдби на хора и общества, дирещи изхода от кризата на днешния ни свят; чрез образите на учени и мислители, напипващи в мрака на неизвестното пътища към вече описаната цел; чрез приключенията на личности, въвлечени в тоя спирален процес и постепенно разбиращи смисъла му.

И 2. Чрез изграждането на герои и по-големи групи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото – вътрешната свобода в клетката на социалната несвобода – без ескапизъм, без фанатизъм или аскетизъм. Чрез технологии, които водят до освобождаване от опредметяването и разкриват етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Чрез непротиворечиви, реалистично обрисувани общества на бъдещето, където всяка личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да бъде зависима или притежавана от друга. Посредством фентъзи или пък алтернативни светове, в които това условие е постигнато.

Александър: Ще ни кажеш ли тогава кои са твоите най, ама най-любими герои от Н. В. Фантастиката?

Атанас: От Стругацки – Румата Есторски в „Трудно е да бъдеш бог“ и техният човек на бъдещето Горбовски; после от Ефремов – Дар Ветер и Фай Родис от романите му за тъй далечното бъдно; ученият Симагин от трилогията на Вячеслав Рибаков (ей, да не се бърка с писателя реалист Анатолий Рибаков!)… Ще продължа моя почетен списък с Олми от „Вечност“ на Беър; с Тенайн, подвизаващ се в Стърджъновата новела „Уменията на Ксанаду“; и с Безсмъртния на Зелазни… В този дух не бих желал да пропусна певицата Марта Матева, създадена от Величка Настрадинова.

Александър: Ти имаш подчертан вкус към т.нар. езиково инженерство, чиито словосъчетания понякога са извънредно любопитни – да речем, заглавието ти „Мигновечност“. Искам сега да ни подбереш един букет от такива твои образци, става ли?

Атанас: Макар в Полуречника ми (попълван повече от 25 години) 600-те думи да са групирани по азбучен ред, всъщност те са от най-различни породи – пряко-сатирични, интелектуално-научни, гротесково-абсурдистки. Ето ви по седем от трите упоменати вида.

А. Сатирични: бюрокраста, командиригент, безграмотане, кретендент, далаверност и накрая нещичко за нашего брата фантаста – въображаба.

Б. Интелектуални: сладкоумен, въобщество, антилигенция, анатематика, жертворчество, икономистика и демонокрация.

В. Абсурдистки: стоматологика, съораженен, абракадарба, арбитурчин, възхимущение, организадник и чукундуравенство.

От дъжд на вятър от такива на словеса съставям цветисти изречения. Като например: „Той я гробичаше егоистински“.

Александър: Някои хора твърдят, че фантастична (като жанр де) поезия изобщо не съществува… докато противниците им са точно на обратното мнение. Ти как гледаш на този стихотворчески казус?

Атанас: Няма казус. Бъркотията идва от факта, че голямата поезия има изключително сродство с въображението. На подобен въпрос аз винаги отговарям с перифразата по Клаузевиц: „Фантастиката е продължение на поезията с други средства“. Стиховете „своеволно“ сглобяват късове от пространството и времето в съседни редове, без да им трябват звездолети и хрономашини – тоест без да се мотивират преходите и скоковете, както правят фантастите.

Моя любима поетеса е Емили Дикинсън и нейно стихотворение ще можете да прочетете в бъдещия ми роман – всеки ред е заглавие на една част от историята ми:

1. Аз обитавам Вероятността

2. По-хубава къща от Прозата

3. Със по-многобройни врати

4. И по-широки прозорци

5. Тук стаите са като кедри

6. А работата ми е тая

7. Да разперя тесните си ръце

8. И да прибера рая

Как би било възможно туй, ако фантастиката и поезията не представляваха някакво цяло?

Александър: Българският фантаст интересува ли се от своя народ, или минава встрани от болките и радостите му?

Атанас: Българският фантаст си е български фантаст, който пише на един много рядък език, и няма начин да бъде извън това. Аз лично имам най-малко текстове, посветени директно на нашенското, но мнозина талантливи БГ автори (като моя фаворит Николай Теллалов в четирилогията си „Пълноземие“ и в „10-9“) правят истински пробив в образа на фантастичния българин. И тук не става дума за някой хумористичен „хомо потурус“, какъвто често рисуват родните ни сатирици, ами за действително ярък индивид – пряк участник в планетарни и космически събития. Силни пера в подобен аспект са Йоан Владимир и Андрея Илиев, повече обърнати към нашия фолклор.

Александър: Кой е по-важен за тебе в сферата на фантастиката – светът на идеите или пък светът на човекознанието?

Атанас: Това е класически въпрос капан, съчинен в по-стари времена. В него под „идеи“ се разбират научнофантастични измислици, а под „човекознание“ – изследване на човешката душа и общественото поведение. На което и да даде предимство фантастът, винаги ще се изложи. Ако е първото, следва: „Ахааа, ти си технократ, не правиш литература“. Ако е второто: „Е, тогава защо не си обикновен писател реалист?!?“. Ала днес тези две насоки, противопоставени в двубой, все по-често се сливат по твърде интересен начин във фантастичната ни действителност… или поне за мен е така.

Разработката на идеите за човекознанието е едно от най-силните направления в Жанра и, бих казал, главно направление на търсене. Все повече фантасти разполагат в центъра на произведенията си модела на човешката личност в преобразяващия се свят. И на още повече хора им става ясно, че историческият човек се е изчерпал и при новите технологични възможности, които сам е създал, ще бъде принуден да се промени. Следователно основният въпрос е какво от себе си ще вземе по-нататък и какво ще захвърли насред бунището на историята. Да, бидейки територия на мисловния експеримент, фантастиката все по-страстно се занимава с този избор…

Дори във фентъзито, възникнало като ретро реакция на прогреса и повтарящо за хиляден път уютната черупка на феодализма, вече по-начесто се прави тъкмо това. Във вълшебствата на маговете все повече се виждат техно ограничения, закони и правила; в заклинанията все по-лесно разпознаваме работата с оперативни системи плюс визуални интерфейси, а безстрашните герои с мечове все по-активно решават реални социални проблеми или се изправят пред истински социални процеси… Така че отговорът ми в случая е – идеите за човекознанието са най-важни за мене.

Александър: Макар без класическите бои и палитра, в последно време ти се изявяваш и като художник на въображението. Любопитно ми е как и защо се стигна до подобна метаморфоза?

Атанас: Не храня претенции да съм художник в ортодоксалния смисъл на думата. Пък и ако ще ме наредят до множеството фабрикатори на неразбираеми кошмари, пълнещи модерните галерии – не бих искал. Казано просто, от години (докато чета литература или гледам кино) получавам свои виждания за облика на нещата, за скритата същност на света, букет от образи, за който нямах умения да го сторя видим за другите. Сега, с помощта на компютърни изразни средства, успях да постигна това и изпитвам голямо удоволствие да го споделям със себеподобните. На няколко изложби се убедих, че има немалко хора, възприемащи мирозданието по тоя начин.

Можете да се „докоснете“ до моите картини на интернетския адрес: http://www.sf-sofia.com/index.php?menu=5&id=96&t=kh.

На онези, които ще познаят фрактали в изходния материал на графиките ми и ще кажат: „Че той, компютърът де, си ги генерира самичък, за какъв автор говорим?!?“, ще отвърна с любимата поговорка на скулпторите: „Тя, статуята, си беше вътре в камъка, аз само махнах излишното…“. И аз така – картините си бяха вътре в хаотично генерираните фрактали, аз само махнах излишното. Е, и прибавих нужното :-).

Александър: Днес, след като успешно си прескочил бариерата на твоя 60-годишен юбилей, какви бъдещи планове градиш – в живота и в изкуството?

Атанас: Преди всичко трябва най-после да завърша поне първата част от моя роман, за който споменах по-горе. Работя над него повече от петнайсет години. По замисъл той ще представлява мащабна картина на всепланетните изменения при събуждането на колективния планетарен разум. Великолепна седморка от човешки съдби ще пронизва събитията. Всеки търси мястото си, а намира Цялото. Показват се стапянето на границите при познатия съвременен човек и издирването на новите закони, които оформят новите личности. Смърт на държавата; мъчителните уроци на истинската, ужасяваща свобода. Никой вече не може да живее по биологична инерция и следва да се научи… да се научи да разбира и избира.

Александър: Накрая искаш ли – на фона на все по-„хищните“ електронни медии – да очертаеш една прогноза за близкото бъдеще на отечествения ни фендъм, който обединява любителите на фантастиката?

Атанас: Тук всъщност няма нищо фантастично – то си е социален процес, но по отношение на такива процеси аз съм суров реалист. Навярно ще се задълбочава онова, което се случва с нашите клубове през последните десетина години: тоест увеличаване на процента фенове, които приемат фантастиката като средство за „кефене“ и се дразнят, когато някой твърди, че тя поставя Големите въпроси на изменящия се свят. Пазарът у нас е залят с четиво на бягството от действителността, внушаващо, че разумът е безпомощен срещу непреодолимата „тъмна природа на човека“, писано от талантливи литератори и поради което хипнотично-убедително – възможна е, виждате ли, само победа на егото или любовта и т.н.

Тази фантастика съответно формира своите привърженици. Вероятно българският фендъм окончателно ще изпадне до нивото на световния – конвенти, където главният гъдел е в това да си пиеш бирата със себеподобни четящи и „кефещи се“ от същите книги и герои. И да бъдеш скрит под полата на феодалната си баба… Иначе нито дума за реалния свят навън, за неговите разтърсващи изменения!

Кой знае, дано не съм прав.

Александър: Хм… Стари ми приятелю Атанасе, преди да се разделим по живо-по здраво, дали да не се изкефим на още един джин плюс салата от соеви кълнове?


Сборник „Мигновечност“ – издателство „Аргус“, София, 2007

Мигновечността на Aтанас П. Славов Величка Настрадинова

О, вие, които разгърнете страниците на тази книга, „всякие житейские попечения“ отложете, както е казано в молитвата. Защото Атанас П. Славов ще ви поведе по пътища, които само той знае и никой още дори не е подозирал за съществуването им. Може да ви качи на колеоптера на Уилмър Бърди и да принуди по-нервозните да се стреснат и да захванат да хълцат. Вие нали не сте нервозни? Продължавайте смело, Атанас е отличен водач, той няма да ви изостави насред Пентаграма, за да се видите в чудо и да впрегнете всичките си мисловни и телесни енергии, та дано избегнете страховития М-зог и ужасяващия му господар Ро-гоз. Е, стреснахте ли се? Ами! Как ли не! Пък и да бяхте се ужасили, пак няма да изостанете от водителя Атанас, защото той ви примамва към други светове. Искате ли феести? „Тук дават феести“ – шепне съблазнително вашият предводител.

„Вземете феести, излъчете мечтите си,

превърнете небето в своя палитра,

превърнете фееста в святкаща мисъл,

превърнете изкуството в истина,

дайте на празника истински смисъл…“

И ви подарява той колчан с хладни кристални стрели, летяща вибраена, песни от сандинските празници и хиляди неуловими отблясъци, изменчиви и дъгоцветни, родени от хроноафазията на… о, може би… от вашата?

Атанас П. Славов е изтънчен, дискретен, той няма да се опита да ви се натрапи или да засегне вашата чувствителност с понякога твърде особения си поглед върху нещата. Той просто благоволява да ви вземе за спътник, както е направил с Георги Арнаудов, за да стъпите заедно върху живите тъмночервени плочи, които водят през виолетови гори към непонятното отдалечаване на деинорите, към неразгадаемото черно съоръжение – извор на сияйната река, която тече отвъд света, към КАЙ – безкрая, дето се покои Всемирът.

Наистина безграничен поглед има Атанас П. Славов и чувството за всеопрощение на по-висшия. Пленителни са неговите пейзажи, неговите персонажи със звънки имена – Ден Сир, Зун Себенера, Дан Саминик…

От Атанас П. Славов може да очаквате всичко, дори безпощаден анализ на човешкото общество – едно огромно поле на незрима война – непрекъснато взаимно изтласкване на няколко мегакорпорации с техните неизброими и неизмерно сложни за бедните земни жители интереси. И всичко това от гледната точка на висшите прилича на една дархианска игра, където между двама съюзници се сключват съюзи срещу трети, без това да подобри техните взаимоотношения.

Сложно ли стана? Спокойно. Атанас П. Славов ви го разяснява на добър български език, интересно, с виртуозни преплитания на заключенията на дархианската психономия и човешката представа за същината на света, която е в състояние да повлияе дори на дархиански космодор.

А с какви още ценни и възбуждащи любопитството неща ще ви запознае Атанас П. Славов! Аха. Ето го Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези няма… хм, всъщност има – замислен. И небръснат. Не се притеснявайте, ще се обръсне с тъпо ножче. И ще си задава тъпи стандартни въпроси, преди да се заеме да търси някакъв си Диас от предишното правителство. И ще го преследва с всичкото си умение на най-вещ издирвач на необикновени престъпници през жарки плата, каньони, из затънтени миньорски селища по време на карнавала… И ще го настигне сред изстрели, грохот на базуки и динамит… и ще говори с него за управлението на реалното, вътрешното, биологичното време. За социална кибернетика, за… Да, бе! Как ли не съм се захванала да ви преразказвам повест, която си струва да бъде „изкълвана“ буква по буква дори от пренебрежително взискателни персони.

Но ако случайно сте се разсеяли или уморили, вземете малко виталертон. Ама съвсем, съвсем мъничко, защото е изпробван само върху животни. Какво ли не правим с горките животинчета в името на човешкото усъвършенстване и просперитет? Да знаете, че съм против това все да използваме напълно невинни създания за смътните си цели. Та на въпроса – даже да сте много закъсали, внимавайте с виталертона, защото след като почувствате тялото си безпределно здраво и съвършено, може с философска гордост да пожелаете да развиете и духа си. А това май не е много полезно, понеже докосването до съвършенството… Абе, хайде да оставим съвършенството за опитните животни, защото и животните се нуждаят от лечение понякога – това е разумното оправдание на Атанас П. Славов.

А той умее да бъде ироничен, уязвяващ и опрощаващ… и да изяви стотици аспекти на своята творческа и свободна личност, която не се бои от никакви прегради. Дали ще ви пренесе на Фиорин, или в глъбините на човешкото естество, все едно. Той може!

И това е най-важното.

И е време да свършвам.

И уж ви казах доста неща, но знайте, не съм ви осведомила за най-важните и най-интересните, тъй че… нали сте грамотни? Сядайте, четете и се радвайте.


Сборник „Мигновечност“ – издателство „Аргус“, София, 2007

Призвание: художествен ръководител Светослав Николов

След мимолетното лятно затишие бялата сграда отново заживява своето обичайно творческо всекидневие. Стройни момичета бързат за репетицията на студио „Модерен балет“, от стаята на група „Колегиум“ долита тиха, още търсеща себе си мелодия… Мога да вляза през толкова много врати – и тутакси ще попадна в някакъв интересен и вълнуващ свят. Градският младежки дом „Лиляна Димитрова“ е събрал под един покрив пантомима и политическа песен, изобразително изкуство и симфонична музика, литература и компютри…

За много от клубовете и съставите тук сме слушали или разказвали. Понякога дори без да се замислим колко труд и вдъхновение са въплътени в един-единствен звезден миг, в „неочаквания“ или пък „поредния“ успех. Трупали сме в бележника имена и факти, звания и медали, без да осъзнаем, че ето на, в този момент с нас говори човекът, който пръв е повярвал в истинността на мечтата си. И е „заразил“ другите със своята вяра. Той – художественият ръководител…

Най-отдавна познавам Атанас Славов. Да, същият този, който заедно с Росица Панайотова пише статиите под рубриката „Научна фантастика“ в нашия вестник. Свързан е с клуба по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ от самото му създаване преди повече от десет години, а е художествен ръководител отскоро, откакто клубът заедно с 18 златни медала получи званието „представителен състав“ на VI републикански фестивал на художествената самодейност. Преди да стане такъв, какъвто е сега, Атанас беше секретар на клуба, дизайнер на клубното помещение, ръководител и активен участник в ремонтите на клуба, главен счетоводител на клуба, домакин на клуба, кинолектор на клуба, ключар на клуба, ерудит на клуба по теория и история на световната фантастика…

Понякога съвсем сериозно съм се питал дали в главата на този човек няма някакво още неизвестно на науката запаметяващо устройство, което му позволява с лекота да цитира безброй автори и произведения, четени преди години и съхранени с най-същностното от това, което са създали? Дали някой НЛО тайно не му помага да генерира в себе си оригинални – въпреки планините от прочетена фантастика – идеи за собствени произведения: разкази, романи, сценарии? И дали не е открил някъде изворче с приказна жива вода, дето възвръща стократно силите на човека след изтощителен труд? За първите две не знам, но за третата питанка съм сигурен – той жадно пие от извора на мечтата по онзи бъдещ, мислен и предчувстван, по-красив и по-справедлив свят. Затуй е и приятно, и не съвсем лесно да общуваш с него – жаждата го терзае, кара го да живее с все нови и нови „невъзможни“ планове, прави го винаги неспокоен, винаги страстно-търсещ. А заедно с него прави такива и много от членовете на интегралния клуб „Иван Ефремов“.

Какво ли не е преживял за това десетилетие вечният оптимист и мечтател Атанас Славов! Опити за „преврат“ и неразбиране на спецификата в клубната работа (клубът не е място за задоволяване на болезнени амбиции, нито пък фон на нечия кампанийна парадност), три фестивала на сродни звена от цяла България и няколко сборника с литературно творчество на клубни членове, раждането на първото у нас специализирано издание за фантастика, евристика и прогностика – ФЕП (засега все още във формата на вестник), и първи творчески находки в областта на кинофантастиката, цветомузиката, фантастологията… Но когато го видиш пет минути преди началото на поредната сбирка, просто нямаш време да повярваш във всичко това – той се вълнува и кипи в подробностите, сякаш точно тази вечер застава за пръв път пред няколкото десетки умни и безпощадно внимателни очи.

Нека го оставим именно тъй – повел ги отново към необятния космос на човешките мечти, а ние с вас да надникнем и зад друга врата!


Вестник „Средношколско знаме“/4.ІХ.1985 г.

В клуба намерих себе си (Едно признание, дошло от Америка по повод 30-годишнината на клуб „Иван Ефремов“) Вал Тодоров

Когато прекрачих прага на Клуба по фантастика, не знаех, че правя може би най-важната крачка в живота си. Това беше преди 27 години. Бях осмокласник с блеснали от любопитство очи от Софийската математическа гимназия. Бях запален фен на научната фантастика, макар че не знаех още думата „фен“. Тогава Наско Славов, като истински апостол на правата вяра на мечтателите, говореше за нечувани светове и фантастични реалности на фона на музика от „Пинк Флойд“ и диапозитивно шоу от психеделични обложки на плочи и сюрреалистични колажи. Наско беше зрял мъж тогава, а аз – хлапак. Сега, поради някакво странно изкривяване на времето в света на възрастните, сме почти връстници.

В Клуба по фантастика и прогностика намерих отговори на много трудни въпроси, които другаде не се осмеляваха дори да задават. Намерих други поклонници в култа на братя Стругацки, Лем и Вонегът, а оттам – и магическия реализъм на Кортасар, Маркес и Льоса. Намерих музиката на „Дженезис“, „Пинк Флойд“ и „Йес“, а оттам – и първия ми мултимедиен спектакъл по „2112“ на Ръш. Намерих съратници киномани в храма на Тарковски, Фелини и Кубрик, с които създадохме свой киноклуб и първия независим видеофилм „Най-добрата защита“. Намерих кураж и вдъхновение за първите ми разкази, а оттам и издател за книгата ми „Иркала, страната на мъртвите“ – същия неостаряващ ентусиаст Наско Славов. Намерих приятели за цял живот, с които стъкмявахме самиздат фензина „Практис“ за „изкуство, култура и политика“, а по-късно имахме безкрайната вяра, че бъдещето зависи от нас, и написахме първия независим проект за Конституция на България.

Сега, като гледам назад, мога да направя пълно самопризнание: в Клуба по фантастика намерих себе си. Това, което бях, това, което съм, и сигурно това, което ще бъда. Чувството за вседостижимост, правото на мечтателство, вярата в себе си, доверието в съмишлениците, отговорността към бъдещето, критичното мислене, неутолимото любопитство и търсене на скритите механизми зад лъскавите фасади, непримиримостта към шаблоните, посредствеността и лесните коловози на битието.

След 12 години живот в Америка аз не се претопих, не забравих кой съм и откъде идвам, не измених на идеалите си и вярата си, че фантастичното бъдеще на справедливостта и доверието е не само възможно, но ни принадлежи.

Сега на визитката под името ми пише: „Писател, кинаджия, хакер и професионален революционер“. И никакъв „ефект на пеперудата“ не може да отмени последиците от онова прекрачване на прага на Клуба по фантастика преди 27 години.

Всички вие от по-новите поколения, бъдете предупредени!


Колективен сборник „С името на Иван Ефремов“ – издателство „Ернор“, София, 2009

Парад на планетите, или какво правиха фантастите в Холандия

Опитайте се да си представите книжарница с размерите на зала Универсиада и обща дължина на щандовете половин километър. После си представете как всеки двадесет сантиметра от тези щандове хвърлят в очите ви нова предизвикателна дъгоцветна корица на книга с хиперреалистично фантастично изображение, албум, постер, плоча, видеокасета, игра или дявол знае какво. Умножете това по трите етажа, из които сноват хора от десетки националности, балони с форма на папагали, които плавно се възнасят към тавана, кино- и видеосалони, в които денонощно се прожектират фантастични филми. И отделни зали, в които едновременно (!) текат седемнадесет паралелни програми на срещи и тематични разговори за фантастиката…

Представихте ли си? Значи вече имате някаква представа от Worldcon – World SF Xага ‘90. Такова едно събитие в света на фантастиката донякъде прилича на парад на планетите. Самият Уърлдкон почти винаги се е провеждал в САЩ, където се връчваха и наградите „Хюго“, а организацията на професионалистите фантасти, създадена от Хари Харисън – Уърлд СФ, винаги се е свиквала в Европа, така че тяхното съчетаване също е едно уникално събитие. За целта поне три хиляди американци бяха прелетели океана, всички европейски страни бяха изпратили свои групи от клубове и професионалисти, имаше представители на Япония и Китай.

Пред едно истинско изпитание на сетивата и чувствата бяхме изправени и ние, тримата българи, дошли да представим нашето списание за славянска фантастика на английски език Orphia, което предварително беше предизвикало интерес сред феновете и професионалистите в англоезичния фендъм. И наистина, въпреки подтискащото изобилие на книги и списания нашият дайджест не мина незабелязан. Организаторите на програмата ни бяха подготвили приятен сюрприз – включване в официалната програма на конвента – в петък: „НФ във втория свят“, в събота: „НФ в България“ и в понеделник: „Светове на Виденията“. На вечерта, посветена на българската фантастика, дойдоха не повече от тридесетина души, но в замяна на това – хора, които наистина се интересуваха от развитието на жанра у нас. Навярно играеше роля и фактът, че сутринта ръководството на Уърлд СФ връчи две награди на дайджеста „Орфия“: наградата „Карел“ за оригинален принос във фантастиката и наградата за качество на превода, която заслужено получи завеждащият английска редакция Борис Басмаджиев. Там беше решено следващата среща на Уърлд СФ да бъде в Китай, и за национални секретари от българска страна бяха записани Атанас Славов и Борис Басмаджиев.

През това време вавилонското фенстълпотворение живееше своя бурен живот – продаваха се хиляди книги, картини, постери, сувенири, тонове рекламни листовки и цветни брошури се раздаваха безплатно, всяка вечер в отделни зали даваха коктейли различните претенденти за мястото на провеждане на следващия Уърлдкон – разбира се, това бяха представители на най-богатите щати и градове на САЩ. За нас, дошлите от Източна Европа, беше безсмислено да ходим дори да гласуваме – едва ли някой от нас би имал възможността да попадне там. Действаше и една благотворителна организация, ориентирана към помощ за нашите фенове – нещо като „Червен Кръст за фенове“, която приемаше дарения и раздаваше книги. За съжаление, това бяха предимно томчета от сериите „Тъмно бъдеще“ и „Чукът на войната“ (Warhammer) – конвейерни писания от различни автори, в които феодалното минало и постатомното бъдеще не се различава по нищо освен по оръдията, с помощта на които непрекъснато се избиват героите. Не искам да кажа нищо лошо за тези усмихнати и очарователни хора, те явно раздаваха това, което им бяха дали, защото когато на един руски колега му откраднаха документите и парите, организацията пое изцяло грижите за него.

И накрая дойде Събитието – връчването на наградите „Хюго“! И както можеше да се очаква, всичко бе организирано с американска помпозност. В дъното на сцената върху звездния фон, сред сценичен пушек и блясък, плавно се издигна класически заострена ракета. От нея излезе старомоден господин с цилиндър и куфарче, който се представи като духа на Хюго Гернсбък. Той избута на сцената масичка с четиринадесетте хромирано блестящи малки ракетки на наградите. Човек трудно може да изброи номинациите: за роман, повест, новела, разказ, критика, професионален редактор, за писател-самодеец, за фен-художник, за драматизация, професионално списание, фензин и наградата на името на Джон Кембъл за дебютант. Този път за 1990 година носител на награда за най-добър роман стана Дан Симънс с епоса „Хиперион“, за повест – Лоис Макмастър Бюджолд с „Планините на утрото“. Любопитен детайл – наградата за критика получи книгата на Алексей Паншин „Светът далеч от хълма“ – едно руско име, отдавна утвърдило се в американската редакционно-съставителска върхушка.

И празникът наближи своя край. Останаха назад преговорите с една американска фондация за провеждането на конкурс за разказ у нас, като най-добрите разкази на автори без книги ще бъдат публикувани в специална антология „Писатели на бъдещето“. Останаха уточненията с редакцията на списание „Абориджинъл сайънс фикшън“ за разпространението на нашата „Орфия“ в Америка… всичко остана назад. Очакваше ни само потното препускане из улиците на Амстердам в отчаяни опити да намерим нещо евтино за спомен, тревогите около самолетните преходи и първият разговор на български с нашата стюардеса, която ни разказа какво се беше случило предишната нощ с Партийния дом в София… Е, вече наистина сме в България.


в. „АБВ“, 13 ноември 1990 г.

Предговор към списание Orphia

Всички жители на северното полукълбо са чували за Южния кръст и за звездите над Австралия, но колцина в действителност са ги виждали? И какво могат да кажат за блясъка и красотата им? Същото важи и за славянската научна фантастика: над хоризонтите на вашите небеса понякога можете да доловите отразената светлина от звезди като Чапек, Замятин, Лем, Булгаков и братя Стругацки, но искате ли да знаете къде се намират спрямо ярката светлина на Бредбъри, Азимов, Кларк, Саймък, Зелазни, Фармър, Силвърбърг, Нивън?

Ние, издателите на „Орфия“, първото списание за славянска НФ на английски език, ви предлагаме да надзърнете от другата страна на тези хоризонти, да надникнете във времето и пространството на славянската фантастика, да видите със собствените си очи една различна вселена, която в продължение на десетилетия е провокирала умовете и душите ни.

„Орфия“ е кръстена на Орфей, нашия митологичен праотец, който жив слязъл в Царството на мъртвите заради любовта си. Именно любовта ни към фантастиката роди това списание и волята да протегнем ръце с въображение през въртопа от политически и културни сблъсъци, и така да ускорим края му.

Всеки месец „Орфия“ ще ви представя по 300 страници от най-доброто в българската, руската, украинската, белоруската, чешката, словашката, словенската, хърватската, сръбската, полската и македонската научна фантастика, фентъзи, хорър и комикси.

„Орфия“ ще включва не само разкази, повести и романи: всяко издание ще съдържа десетки цветни илюстрации, графики и фотоколажи, както и рецензии на филми и книги. Всъщност бихме могли да кажем, че всеки брой ще съдържа свой собствен албум за фантастично изкуство.

„Орфия“ ще ви запознае с живота на славянския фендъм, като ви даде шанса да участвате в нашите сбирки и дейности. Ще изследваме в дълбочина писатели, художници и фенове.

„Орфия“ ще ви доближи до нови технически, социални и философски фантастични идеи, ще ви срещне със създатели на невъзможното, ще ви разкрие тайните на природата и ще ви информира за всички видове трансцендентни феномени в нашата част на света.

„Орфия“ е страна, която не съществува на картата. Нейната територия е въображението на милиони славяни, а границите ù са отворени за всички, достатъчно любопитни да я посетят.

Да покрием цялата тази територия и да ви покажем образци от всеки стил и всяка страна е изключително трудна задача, особено понеже сме първопроходци в тази област. Единствената цел, която си поставяме с нашия първи брой, е да очертаем границите на славянската фантастика пред вас и да ви обещаем по-доброто, най-доброто, че даже и повече!

Тук сме се опитали да съберем автори от всички славянски страни. И успяхме. Чувстваме, че фантастиката трябва да стои над дребнави политически и националистични интереси, и сме готови да публикуваме всеки автор, чието дело е вплетено във великата славянска мрежа.

От друга страна сме убедени, че най-добрият начин да ви покажем същината на славянската фантастика е да включим колкото се може повече и по-разнообразни стилове. Така на тези страници Съветският съюз е представен в лицето на братя Стругацки и Святослав Логинов, първите – безспорни лидери в своята област, вторият – многообещаващ млад автор. Всички български писатели също са в началото на своята писателска кариера.

Невъзможно е да обхванем всички аспекти на жанра, но все пак се надяваме поне отчасти да сме успели. Историите, които следват, обхващат всички епохи и гледни точки във фантастичното: от чистото фентъзи „Пазителят на прохода“, през историческите пластове на „Вергилий и водата“, та чак до едно неопределено бъдеще в историята на братя Стругацки, която всъщност е глава от техния роман „Пладне, 21. век“; от класическите разкази на Карел Чапек до съвременната проза на Велко Милоев; от социални сатири като „Шепотът на пролетния дъжд“ до антиутопии като тази от Марек Хуберат.

Статиите и рецензиите в този брой може и да не са сензационни – всъщност умишлено сме ги избрали такива. Това, което имат за цел, е да ви дадат най-обща представа за нашите предстоящи материали, както и бегъл поглед върху фантастичното изкуство в страните ни. Всеки от тези раздели в бъдеще ще предостави задълбочено изследване на своя предмет.

А бъдещето, надяваме се, ще е светло. Списанието ни ще започне да излиза ежемесечно от март 1990 г.

Надяваме се, че „Орфия“, преведена с толкова любов и усърдие през първите стъпчици от живота ù, ще намери своята публика сред англоговорящите фенове навсякъде по света и ще ни даде шанса да ви запознаваме с най-добрата славянска фантастика всеки месец!

Ние, съставителите на „Орфия“, ще разчитаме на писмата ви да ни помагат винаги да избираме най-доброто.


Очакваме ви с нетърпение.

Главен редактор: Атанас Славов


Превод от английски: Илка Чечова


Забележка: Тези, които се интересуват, могат да изтеглят на PDF цялото списание оттук: http://www.mediafire.com/download/e7b2tu9b9cycd7h/Orphia-full.pdf

Фантастичната реалност в компютърната живопис на Атанас. П. Славов Калин Николов

В пролетните месеци един от авторитетните седмичници посвети притурката си за култура на фантастичното изкуство и актуалните събития в клубовете, свързани с бъдещето, прогностиката или утопията. Поводът бе предстоящият Европейски конгрес в тази област – събитие от сериозна величина за феновете на стария континент и дори в света, – който ще се проведе евентуално у нас… Дотогава върху вестникарските страници бяхме виждали цялата ни нова и стара класика, обяснена с езика на популяризиращото изкуствознание и неговия нов клонинг, рекламата. В същото време делегация от българските организатори бе посетила бивша зам.-министърка на културата. От нея те чуха, че многогодишното движение за фантастично изобразително изкуство в България – това единствено неформално художническо движение у нас през отминалите десетилетия – не било съществувало…

И така, във вестника, напук на онези най-често реминисцентни заемки от постмодерни вълни и познатата родна класика, се бе появила една нова визия, чиято неочакваност превръщаше изданието в нещо оригинално и ново. Художникът на тези впечатляващи произведения дори не бе „професионалист“ в рутинния смисъл на понятието. Но той бе обичал много години магията на изобразителните изкуства, бе работил и другарувал с художници, бе израствал като фантаст (и писател, и теоретик) покрай необята на оригиналите или репродукциите, бе съхранявал албуми и ровил из компютърните сайтове на лов за добри изображения… Атанас П. Славов, така се казва творецът, не се нуждае от нашето великодушие, за да се нарече вече и художник. Авантюрист по съдба и собственик на биография, красяща живота на стойностните американски писатели – маркшайдер, дърводелец, мебелист, редактор, съставител на сборници и автор на разкази, а и на роман, издател, разрушител на собствената си издателска империя, общ работник… – изкуствата изглежда са областта, чрез която той намира поредната сила да се преобразува. Смятам за важен факта, че Атанас П. Славов е автор на предговора на едно от двете албумчета фантастична живопис от началото на 80-те години, популярни зад граница като единствените издания на неофициална българска живопис…

Веднага трябва да се поясни, че въвеждането на компютърния език сред пластичните принципи на изображението нито е ново за света, нито е шокираща практика в много най-съвременни визуални жанрове. Учудваща и едновременно обяснима е приликата в международния речник от средства, използван сред изявяващите се в областта. В редица от случаите те дори не се подписват с истинското си име, а и не е ясна множествеността от субекти или технически лица, довели до последната фаза на самата творба.

Българското изкуство обаче, нарочило си няколко коловоза, често забравя средновековните космически карти от църквите в Арбанаси и Драгалевци, и летящия човек от Христо Станчев (помни се неговата „На нивата“), и диаболизмите на Георги Машев, и митологичните призраци на Александър Мутафов, и абстракциите на Васил Иванов, и безтегловно летящите към своето духовно пространство хора на Атанас Пацев. Може би затова космическото чувство на Наско Славов запълва не просто празнините, колкото внася равновесие за философското право на художника да бъде СЪЗДАДЕН от любовта си към нещата в изкуството. От друга страна, творбите му са съставени с все още недостъпния инвентар от формули и пиксели, цифровизирани изображения, файлове, формати, векторни фонове и т.н., нещо, което малко български художници осъзнават като паралел на емоционалната си интелигентност. И така – Академията (отглеждаща колегиалност, в резултат на която например некрологът на младия скулптор Христо Христов, покорител на Еверест, бе скъсан още на втория ден и повече неподновен) със станалата традиционна практика преподавателите да вземат пари за приемане там, или художествените училища (толкова бедни, че обновяването на една тоалетна се показва като национален подвиг в „Шоуто на Слави“) все още трудно могат да тръгнат с ОБУЧЕНИЕТО в стимулиращи модела му версии. По-скоро напротив… А подобен инат е оприличим с онези някогашни художници, които са се подигравали на Паоло Учело, че се е вълнувал от перспективата и математическия скелет на пространството.

Както казах, картините на Атанас П. Славов са резултат на привързаност към фантастиката и етап от съвместното дълголетно съжителство с нея. И тяхната поява не ме изненадва: през 1982 година двамата имахме шанс да видим творбите на зачеркнатия от средата си художник Васил Иванов, починал (както беше модерно за такива) в психиатрия. Ние гледахме шедьоврите на вълшебника, а Наско и не криеше своето вълнение пред този неочаквано разнообразен, необятен, философски свят…


Списание „Усури“/ юли 2004 г.

България – страна на фантастичните надежди!

Месец август е знаменателен за България и българската фантастика. От 5 до 8.VІІІ. в град Пловдив ще се проведе Eurocon (Европейска конференция на любителите на фантастиката). Естествено, нашето списание не можеше да подмине такова забележително събитие и този брой придоби известен „български уклон“. Тук можете да прочетете разкази на българските автори Янчо Чолаков и Агоп Мелконян. Кориците са оформени с творби на български художници, и то доста сполучливо. Сега искаме да предложим на вашето внимание интервю с известния деец на българския фендъм, писателя, издателя и художника Атанас П. Славов. Без съмнение за нашите читатели ще бъде интересно да узнаят как стоят нещата с фантастиката в България – страната, където тази година ще се стекат издатели, любители и писатели на жанра от цяла Европа.

От редакцията

РФ: Как разпадането на социалистическата система се отрази върху издаването на фантастика в България?

А. П. С.: След разпада на социалистическия лагер почти веднага започна издателски бум. Фантастичните книги (а и не само те) се пускаха в стохилядни тиражи, но това бе за кратко. Пазарът бързо се насити. Днес даже новите произведения на Стивън Кинг се издават в не повече от 3000 броя, да не говорим за българските автори. Това очевидно се дължи на по-малките ни потребности от фантастика в сравнение с Русия или Украйна.

РФ: Каква е ситуацията на съвременния български пазар? Какво предпочитат читателите и издателите (родна или преводна литература)?

А. П. С.: Много болезнен въпрос. Разбира се, на пазара доминират преводите на англоезична фантастика. Те диктуват „фантастичната мода“. Но дори и тези продажби спаднаха. Видимо намаля покупателната възможност на хората, а цените на книгите пораснаха. Своята отрицателна роля изигра и разочарованието на болшинството българи от обществените идеали. Мнозина започнаха да ги търсят в западната култура, включително и в литературата.

Загубата на вяра в националната идея доведе дотам, че даже появата на един блестящ романен сериал като този на Николай Теллалов не предизвика особен читателски интерес.

Въпреки всичко смятам това явление за временно. Българската фантастика продължава да се развива. Идват нови и талантливи автори и този процес набира сила.

РФ: В последно време малко по малко се възстановяват загубените връзки между източноевропейските страни: у нас отново започнаха да излизат книги на поляци, българи и т.н. Какво е положението у вас – издават ли се съвременни рускоезични фантасти?

А. П. С.: За всички ценители на рускоезичната фантастика това е твърде актуален въпрос. През последните десет години в България са издадени само няколко книги на Стругацки, Логинов и Пелевин. Израсна цяло поколение млади българи, които не изучават руски език в училище и затова са дистанцирани от руската култура и литература. А и книги на руски се продават в няколко книжарници и на стихийни сергии. Старото поколение фенове чете рускоезична фантастика в Интернет. Едва напоследък започнаха да публикуват и известни съвременни автори като Лукяненко и Перумов. От октомври т.г. смятаме да положим усилия за разпространението на списание „Реальность фантастики“ и у нас.

РФ: Как смятате, ще подобри ли българското домакинство на Еврокона ситуацията с издаването на български фантасти?

А. П. С.: Имаме някои индикации, че ще се подобри. При всички случаи ние, организаторите на европейския конвент, не смятаме да стоим със скръстени ръце и ще правим всичко възможно българската фантастика да заеме своето достойно място в националната ни култура.

РФ: Знаем, че сте автор на термина „фантастология“, характеризиращ изследователската област, посветена на фантастиката. Как оценявате мястото ù в структурата на човешката култура?

А. П. С.: Без излишно теоретизиране мога да кажа, че човечеството отдавна живее в „окото на циклона“, ако допуснем тази аналогия. Животът наоколо ни изглежда нормален, дори застоен, а по невидимата периферия расте скоростта на измененията – те просто не са достигнали до нашето съзнание. И затова изкуството, претендиращо, че „отразява реалната действителност“, остарява в момента на своята поява. Само научната фантастика е адекватна на изменящия се свят. И още нещо, аз не приемам като пълноценно свеждането на изследванията върху фантастиката единствено към литературознанието (както прави това вашето „фантастиковедение“).

Фантастиката според мен е типологична специфика на изкуството, пронизваща цялата структура на човешката култура и адекватно реагираща на изменящия се свят. Неслучайно тя битува и в отвъдестетически форми като анекдоти, слухове, градски митове, графити, самодейни песни и т.н. По този начин имаме работа с културологичен комплекс, на който му е тясно в рамките на литературознанието.


Интервю от брой 8/2004 г. на списание „Реальность фантастики“ – Киев

Взаиморазбирането между културите

Тим Андерсън: Като се има предвид страстта ви към фантастичната литература във всичките ù разновидности, кой според вас е елементът, който я дефинира?

А. П. Славов: Фантастичното – било то изобретение, природно явление, социален процес, невиждана гледна точка, времево преместване или пък катаклизъм. Но то може да бъде и главен акцент, както и средство за разкриване на скрити същности. И не само в литературата. Аз определям фантастиката като типологична разновидност изкуство, която пронизва цялата структура на културата.

Тим Андерсън: По какъв начин появата на Интернет промени контакта ни с литературата? Ако това изобщо се случи?

А. П. Славов: Четенето на файлове промени концентрацията и вниманието ни при възприятие. Претовареността на Интернет с информация и интерактивността нарушават работата върху изграждане на абстрактните интерпретации на словото.

Тим Андерсън: Какво мислите за сегашното състояние на фантастичната литература по света?

А. П. Славов: Разляла се е като делтата на река Меконг, наводнявайки много територии на традиционната литература, при това със съответните заблатявания. Все повече загубва първопроходческия си характер и се превръща в обикновена рефлексия.

Тим Андерсън: Споделете едно нещо, което бихте искали да се промени в близкото бъдеще, успоредно с все по-лесния ни достъп до информация и до литература от други държави…

А. П. Славов: Взаиморазбирането между културите.

Тим Андерсън: Вашият разказ „Сиянието на реката“ в много отношения звучи като размисъл. Това умишлено ли беше, или просто се получи така?

А. П. Славов: Умишлено.

Тим Андерсън: Вие сте истински ветеран във фантастичния жанр. Имайки предвид опита ви, ще дадете ли някакви препоръки към тепърва прохождащите автори?

А. П. Славов: Да са наясно защо пишат – дали за да кажат нещо, или за да се продадат на всяка цена. И да действат съответно на избора си.

Тим Андерсън: Доколкото разбрах, вие работите по сглобяването на компилация, която ще съдържа наблюденията ви върху фантастичната литература като цяло – под формата на записки и мисли, събирани през годините. Искате ли да споделите нещо от нея?

А. П. Славов: Би било прекалено обемно. Става дума за разширено и осъвременено издание на онзи „Курс по фантастология“, който четох в НФ клуба преди 25 години.

Тим Андерсън: Възможно ли е фантастиката отново да си върне вкуса към размисъл за бъдещето?

А. П. Славов: Неизбежно е, ако остава вярна на функцията си да бъде авангард на човешкия дух. Узаконеният като „политкоректен“ образ на задължителното антиутопично бъдеще все повече се руши като единствено възможен. На все повече хора им става ясно, че бъдещето не може да бъде механична екстраполация на рушащата се съвременност. Фантастиката рано или късно ще се принуди да реагира на това.


Интервю от брой 1/2010 г. на американския фензин Marginal Boundaries

Загрузка...