Перлите създават главоболия

4

Изобщо не беше трудно да намерим заведението на господин Гандези, още повече че първият таксиджия, когото Хенри попита на Спринг Стрийт, веднага ни го посочи. Казваше се „Синята лагуна“ и вътрешността му бе обляна в неприятна синкава светлина. С Хенри влязохме с твърда стъпка, тъй като, преди да се захванем с издирването на господин Гандези, здравата си бяхме похапнали. Хенри изглеждаше почти красив в един от най-хубавите ми костюми, с бял шал с дълги ресни, преметнат през рамо, с лека филцова шапка, килната на тила (главата му се оказа малко по-голяма от моята), и по бутилка уиски в двата външни джоба на лекото пардесю, което носеше.

Барът в „Синята лагуна“ беше претъпкан, но с Хенри се отправихме към потъналото в сумрак ресторантче отзад. Някакъв индивид в мърляв смокинг се приближи до нас и Хенри го попита за Гандези. Онзи ни посочи дебел мъж, седнал на масичка в най-отдалечения ъгъл на помещението.

Отправихме се натам. Пред мъжа имаше чаша с червено вино, а той бавно въртеше едрия зелен камък върху пръста си. Изобщо не погледна към нас. Край масата нямаше други столове, затова Хенри се подпря отгоре й с двете си ръце.

— Ти ли си Гандези? — попита.

Шишкото не ни погледна дори тогава. Сключи дебелите си черни вежди и потвърди разсеяно:

— Si. Да!

— Искаме да поговорим с теб насаме — обясни Хенри. — Някъде, където няма да ни безпокоят.

Сега Гандези благоволи да вдигне поглед, а в безжизнените му черни бадемови очи прочетох безкрайна досада.

— Така ли? — попита и сви рамене. — За какво?

— За перли — отвърна Хенри. — Четирийсет и девет в наниза, всичките еднакви и розови.

— Продавате или купувате? — позаинтересува се Гандези и брадичката му се разтресе нагоре-надолу, сякаш му стана смешно.

— Купуваме — рече Хенри.

Мъжът до масата безмълвно махна с пръст и огромен сервитьор застана до него.

— Пияни са — пророни безжизнено. — Изхвърли ги.

Келнерът хвана Хенри за рамото. Хенри се пресегна нехайно, сграбчи го за ръката и я изви. Лицето на онзи придоби цвят, който на синкавата светлина не бих могъл да определя, но никак не ми се видя здравословен. Той тихо изстена. Хари освободи ръката му и се обърна към мен:

— Сложи стотачка на масата.

Извадих портфейла си и измъкнах една от двете стодоларови банкноти, които съобразително бях взел от касата на „Шато Морейн“. Гандези погледна банкнотата и махна на огромния келнер, който се отдалечи, като разтриваше ръката си и я притискаше плътно към гърдите.

— За какво? — попита Гандези.

— Пет минути насаме.

— Много смешно. Окей, ще клъвна.

Гандези взе банкнотата, сгъна я прилежно и я пъхна в джобчето на жилетката си. После се опря с две ръце на масата и тежко се надигна. Затътри крака нанякъде, без изобщо да ни поглежда.

С Хенри го последвахме покрай плътно заетите маси, прекосихме помещението, излязохме през врата в ламперията и се спуснахме по тесен полутъмен коридор. В дъното Гандези отвори врата към осветена стая и с мрачна усмивка ни направи път да минем. Аз влязох пръв.

Докато Хенри минаваше покрай него, онзи с удивителна сръчност извади от дрехите си блестяща черна кожена палка и силно го цапардоса с нея по главата. Хенри се просна напред по ръце и колене. Гандези затвори вратата изключително бързо за човек с неговото масивно телосложение и се облегна на нея с палката в лявата си ръка. В дясната обаче изневиделица се беше появил къс, но тежък черен пистолет.

— Много смешно — учтиво рече той и тихичко се изкиска.

Точно какво стана после, не видях особено ясно. В един миг Хенри беше с гръб към Гандези, забрал по пода с ръце и колене. В следващия, а може би в същия, нещо се преметна като едра риба във вода и Гандези изпъшка. Тогава забелязах, че коравата руса глава на Хенри се е забила в корема му, а огромните ръчища стискат косматите китки на Гандези. Сетне тялото на Хенри се изправи до нормалната си височина, а Гандези се озова високо във въздуха, закрепен върху главата му с широко зейнала уста и тъмномораво лице. Хенри се отръска, на пръв поглед съвсем леко, а Гандези с ужасен трясък се тръшна на пода и остана да лежи там, борейки се за глътка въздух. След това ключът се превъртя и Хенри вече стоеше с гръб към вратата, като държеше и палката, и пистолета в лявата си ръка и загрижено опипваше джобовете, които съхраняваха алкохолните ни запаси. Всичко се случи толкова мълниеносно, че само се облегнах на стената, понеже ми се повдигаше.

— Бияч! — процеди Хенри. — Смешник. Чакай да си разкопчая колана, та да се посмея на воля.

Гандези се претърколи, изправи се невероятно бавно и мъчително и се закрепи, като се олюляваше и прекарваше длан нагоре-надолу по лицето си. Дрехите му бяха прашни.

— Това тук е палка — поясни Хенри и ми показа малкия черен предмет. — С нея ли ме цапардоса?

— Ама ти, Хенри, не знаеш ли?

— Исках да съм сигурен. Не се постъпва така с един Ейчълбъргър.

— Окей, момчета, какво искате? — рязко попита Гандези, без следа от досегашния си италиански акцент.

— Вече ти казах, тестена мутро.

— Струва ми се, че не ви познавам, момчета — рече Гандези и предпазливо положи туловището си в дървен стол до разнебитено писалище. После избърса лицето и шията си и опипа тялото си на различни места.

— Пообъркал си се, Гандези. Преди няколко дни една дама, която живее в Карънделит Парк, си е загубила огърлица с четирийсет и девет перли. Касоразбиваческа история, но от най-лесните. Нашата агенция е застраховала перлите, а аз смятам да си прибера банкнотката.

Той се приближи до Гандези, който бързо бръкна в джоба си и му я връчи. Хенри ми я върна и аз съответно си я прибрах в портфейла.

— Струва ми се, че не съм чул за случая — внимателно каза дебелият.

— Ти ме удари с палка — възрази Хенри. — И то доста силничко.

Гандези поклати глава и премигна.

— Нямам вземане-даване с касоразбивачи. Нито с обирджии. Сбъркали сте адреса.

— Ослушай се внимателно — тихо го посъветва Хенри. — Може да подочуеш нещичко.

Той леко полюшваше палката пред себе си с два пръста на дясната ръка. Възтясната шапка още се крепеше на тила му, макар и поизмачкана.

— Хенри — обадих се аз, — струва ми се, че тази вечер ти вършиш цялата работа. Смяташ ли, че е честно?

— Добре, обработи го и ти — съгласи се Хенри. — Дебелаците толкова красиво се насиняват.

Междувременно Гандези бе повъзвърнал естествения си цвят и ни гледаше втренчено.

— Застрахователни агенти значи? — попита недоверчиво.

— Ти го каза, тестена мутро.

— Опитахте ли с Мелачрино?

— Ха! — прогърмя Хенри. — Смешник…

Аз рязко го прекъснах:

— Един момент, Хенри. — После се обърнах към Гандези: — Мелачрино човек ли е? — попитах.

Очите му учудено се окръглиха.

— Разбира се, че е човек. Значи не го познавате? — Тъмно подозрение се мярна в черните му като вакса очи, но изчезна почти мигновено.

— Обади му се — нареди Хенри и посочи телефона върху разнебитеното бюро.

— Кофти е по телефона — замислено се възпротиви Гандези.

— И да те удрят с палка също — изсумтя Хенри.

Гандези въздъхна, тежко извъртя на стола едрото си тяло и придърпа апарата към себе си. Набра някакъв номер с мастиления си нокът и се заслуша. След малко каза:

— Джо?… Лу. Двама застрахователни се опитват да преговарят за някакъв удар в Карънделит Парк… Да… Не, перли… Нищо не си чул, така ли?… Добре, Джо.

Гандези затвори телефона и пак се извъртя на стола. Започна да ни разучава със сънливи очи.

— Не знае. Та за коя застрахователна компания работите, момчета?

— Дай му визитка — обърна се към мен Хенри.

Отново се бръкнах за портфейла и извадих една от моите. Беше изящно гравирана и не съдържаше нищо освен името ми. Затова използвах молива си, за да напиша под него: „Апартаменти «Шато Морейн», Франклин Авеню, близо до Айвър“. Показах картичката на Хенри, а после я подадох на Гандези.

Той я прочете и безмълвно захапа палеца си. Изведнъж лицето му просветна.

— Знаете ли, момчета, най-добре да отидете при Джак Лолър.

Хенри внимателно се вторачи в него. Сега очите на Гандези бяха лъскави, немигащи, невинни.

— Кой е тоз? — попита Хенри.

— Държи клуб „Пингвин“. На Сънсет Булевард 8644 или нещо такова. Ако той не ви свърши работа, значи никой не може.

— Благодаря — тихо каза Хенри. После ме погледна. — Ти вярваш ли му?

— Да ти призная, Хенри, едва ли би се посвенил да ни преметне.

— Ха! — изведнъж подхвана Гандези. — Смешник…

— Млък! — озъби му се Хенри. — Това са мои думи. Да не ни пращаш за зелен хайвер с този Джак Лолър, а, Гандези?

Дебелакът енергично завъртя глава.

— Нищо подобно. Работата е бетон. Джак Лолър има пръст във всяко по-изискано крадено парче. Не е лесно обаче да се срещнеш с него.

— Ти за това не бери грижа. Благодаря, Гандези.

Хенри захвърли черната палка в ъгъла и извади пълнителя на пистолета, който непрекъснато беше държал в лявата си ръка. Измъкна патроните, наведе се и плъзна пистолета по пода така, че да изчезне под бюрото. Лениво подхвърли няколко пъти патроните в шепа, след което ги пръсна по пода.

— Довиждане, Гандези — каза студено. — И си дръж мутрата чиста, ако не искаш да я събираш под леглото.

Отвори вратата, двамата бързо излязохме и напуснахме „Синята лагуна“ без никакви пречки от страна на персонала.