Персевал, или Разказ за Граала

От малко семе — малко жито.

Щом искаш лято плодовито,

в богата почва засади

и много плод ще ти роди. [4]

Когато бедна е земята,

изсъхват в нея семената30.

Сей само в угар, от която

ще бъдеш награден богато. [8]

Тъй прави днес и Кретиен —

роман31 започва, посветен

на мъж, по доблест несравним,

какъвто не познава Рим — [12]

на Филип Фландърски32. По слава

той Александър надминава

(макар че бил велик герой,

в пороци е затъвал той — [16]

това го знае всеки днес).

Ще ви докажа, че по чест

граф Филип просто няма равен,

защото с разум е прославен. [20]

Одумките са му омразни,

от грубостите той се дразни

и тежко изживява даже,

щом някой подигравка каже. [24]

Обича графът честността,

светата Църква, доблестта,

а всичко грозно той презира.

В света едва ли се намира [28]

друг мъж, тъй щедър на блага33.

Матея учеше така:

„Каквото дясната дарява,

не бива да се научава [32]

от лявата.“ Доброто нека

го знае само Бог! Човекът

дори да върши нещо тайно,

за Бога всичко става знайно. [36]

Нали евангелистът учи:

„Крий лявата да не научи

какво раздаваш.“ Знай, че тя

с притворство и от суета [40]

на всекиго се доверява.

Десницата пък означава

добри дела и услужливост,

без показност и горделивост; [44]

тях само Господ-Бог ги знае

и Милостта, защото тя е

самият Бог. И щом човек

живее в милост, той вовек [48]

е в Бог и в него Бог е цял —

и свети Павел34 тъй твърдял.

Помнете, че от състрадание,

с любов към хората, е внимание [52]

граф Филип все добри дела

е правил. Не зарад хвала…

На доброта сърдечна само

дължала се е щедростта му. [56]

Та кой сега би го сравнявал

със Александър — той не давал

за другите и пет пари.

Обратно, Кретиен дори [60]

не си задава днес въпроса,

дали труда си ще прахоса.

Понеже графът го заставя,

по негов ръкопис35 съставя [64]

той своя „Разказ за Граала“.

По-хубаво в тоз двор едва ли

друг някой автор е оставил.

Та чуйте как той се е справил36. [68]

Когато рано сутринта

звучи на птици песента,

когато се събужда всичко

(гори, поля, цветя, тревички37), [72]

зората щом е запламтяла,

там, в равнината запустяла,

под небосвода светло син

един младеж, вдовишки син, [76]

три копия38 в ръката взел,

ловджийския си кон извел,

седло му сложил сам, излязъл

от майчиния дом и казал, [80]

че ще отиде там, където

е овес засято е полето

и хората орат отрано

с дванайсет вола и шест брани. [84]

Едва навлязъл той в гората

и в миг усетил как душата

се пълни с чувство най-прекрасно

от хубавото утро ясно [88]

и веселия птичи глас.

Така изпаднал той в захлас

от песните и от лъчите,

че снел от своя кон юздите [92]

да попасе трева зелена,

и с ловкост необикновена

взел копията и поред

замятал ги: едно — напред, [96]

едно — назад, едно — нагоре…

И не усещал той умора.

Но както хвърлял устремено,

пет рицари въоръжени [100]

откъм гората се задали,

е оръжието си дрънчали

и вдигали страхотен шум,

напредвайки по своя друм. [104]

Ту копие о някой бук

се удряло с пронизващ звук,

ту щит, докоснал дъбов пън,

издавал глух метален звън: [108]

във хор оръжия и клони

ехтели вред под небосклона.

Като разбрал от тази врява,

че група воини приближава, [112]

младежът почнал да се вайка:

— Да, спомням си как мойта майка

ми казваше, че се страхува,

когато дяволи върлуват, [116]

че щом ги някой тук съзре,

да се прекръсти е добре.

Но аз не бих поел обет

да следвам нейния съвет [120]

и сам ще победя без страх

най-силния от всички тях;

така останалите вече

от мен ще бягат надалече. [124]

Та ето за каква победа

мечтал, преди да ги съгледа

младежът наш. Ала когато

показали се от гората [128]

бойците с ризници блестящи,

с оръжията си звънтящи

и с нови копия, каквито

не са му виждали очите, [132]

и всичко светело в зелено,

в сребристо, в аленочервено

под слънцето на онзи ден,

младежът, явно възхитен, [136]

възкликнал силно: — Боже мили,

пред мене са се появили

пет ангела!… Аз сторих грях,

че виждах дяволи във тях. [140]

И колко права беше мама,

когато казваше, че няма

от тях по-висши същества

освен Бог. Но нима това, [144]

което виждам в този час,

не е Бог, слязъл между нас,

защото между тях съзирам

един, когото аз намирам [148]

божествен. Господи прости!

Той тъй над другите блести,

че нямат и десета само

от хубостта и прелестта му. [152]

Макар че мама ме възпита

как трябва Бог да се почита,

да се прославя и обича,

пред този бог ще коленича. [156]

Не пред Всевишния. — Веднага

младежът, както се полага,

молитви почнал да реди,

тъй както майка му преди [160]

го учела. Щом го видял,

водачът воините си спрял

веднага е думите: — Не бива

към него никой да отива, [164]

че той, какъвто си е плах,

ще вземе да умре от страх,

без дума да е промълвил.

След туй водачът приближил [168]

и рекъл му: — Защо стоиш

така? От мен ли се боиш?

— Не ме е страх, ала желая

от вас самия да узная [172]

не сте ли вие Бог39. — Но как!

— А кой сте? Нека знам все пак.

— От рицарите съм. — Пък аз

не съм видял до този час [176]

оттук жив рицар да минава…

За тях не се и споменава —

отвърнал момъкът учтив. —

Дори от Бог сте по-красив!… [180]

Защо не съм с подобен лик!

Ала водачът в този миг

запитал го: — Ти днес тъдява

не си ли виждал да минават [184]

пет рицари и три моми?

Но друго бил си наумил

да разбере сега младежът,

оръжието му разглеждал [188]

и в плен на истинска възхита,

не се сдържал да го попита:

— Щом вие рицар се зовете,

сир, моля ви се, обяснете [192]

какво в ръката си държите?

— Та аз самият новините

от теб очаквам да науча,

приятелю, във този случай, [196]

а ти въпроси ми задаваш! —

отвърнал рицарят тогава. —

Това се копие нарича.

— Но то на мойте не прилича… [200]

За хвърляне ли също служи?

— Какво говориш, млади друже!

Със него удря се отблизо.

— Тъй както казвате, излиза, [204]

че с мойте копия ще мога

аз да убия сам по-много

животни, даже отдалече,

тъй както с лък. — Я чуй, човече, [208]

от твоите не се нуждая.

За рицарите аз желая

от теб да разбера къде ли

момичетата са отвели? [212]

Ала младежът хванал щита

и все тъй продължил да пита:

— Ами това, сир, за какво е?

— Ти, друже, все за нещо свое, [216]

разпитваш… Аз бих искал сам

от тебе нещо да узнам.

Понеже си ми симпатичен,

макар и твърде нетактичен, [220]

ще отговоря: щит това е.

— Щит? — Да. Та всеки рицар знае,

че много му е нужен щитът.

Това е сигурна защита. [224]

От ударите вражи той

предпазва ме при всеки бой.

Без щит не може, друже, знай!

Затуй ценя го аз безкрай. [228]

Онези рицари, които

встрани стояли страховито,

при своя господар решили

да идат. Като приближили [232]

до него, с любопитство живо

подхванали нетърпеливо:

— Сеньоре, на какво разчита

уелсецът? Какво ви пита? [236]

— Какво ли? — рекъл господарят, —

та той не ще да отговаря

и страшно много настоява

подробно да му обяснявам [240]

защо е нужна всяка вещ.

— Сир, този явно е невеж.

Уелсците са поначало

глупаци. Този тук едва ли [244]

ще е по-умен от кокошка.

Какъв ли смисъл има още

да губим ценното си време!

За луди някой ще ни вземе. [248]

— Навярно прави сте. Но аз

на път не ще поема с вас,

преди да му представя вещо

как служим си със всяко нещо. [252]

И към младежа се обърнал:

— Прости ми, друже, ще се върна

пак на въпроса си дали

пет рицари и три моми [256]

тук някъде не си видял.

Но момъкът го задържал

за ризницата и попитал:

— Сир, тази дреха как е шита? [260]

Кажете за какво ви служи?

— Нима не знаеш, млади друже?

— Не зная. — Ризница това е,

като желязо тежка тя е. [264]

— Желязна ли е? — Виждаш сам.

— За бога, виждам. Но не знам

защо ми е да я обличам.

А е красива, не отричам! [268]

— Чуй, друже! Щом си ти облечен

с такава ризница, тя пречи

на копията и стрелите

при бой да те ранят в гърдите. [272]

— Та значи, ако са снабдени

със ризници сърни, елени,

защо тогаз на лов да ходя

и в гъсталаците да бродя? [276]

Подхванал рицарят веднага:

— Мой друже, Бог да ти помага!

Кажи какви са новините

за рицарите и момите. [280]

Младежът, все така решен,

попитал: — С туй ли сте роден?

— Не, не. Не можеш, друже млад,

да дойдеш тъй на този свят. [284]

— А кой тогаз ви го е дал?

— Ще кажа, щом съм обещал.

— Кажете де! — Тогава чуй:

от крал Артур е всичко туй. [288]

Преди пет дни дари ни той

с каквото нужно е за бой…40

Я разкажи, макар и сбито,

за рицарите и момите: [292]

какви на външен вид те бяха

и много бързо ли вървяха.

А той отвърнал: — Сир, там, дето

гората стига до небето, [296]

обгръщайки самия склон,

се врязва проходът Валдон.

— Е, и какво пък от това?

— Там има майка ми нивя: [300]

сега орачи ги орат.

Ако са взели този път,

те могат да ви кажат нещо.

Помолили го те горещо [304]

със тях да иде още днес

там, дето сеели овес.

Младежът яхнал своя кон

и ги повел към онзи склон [308]

при хората, които е брани

брануват ниви разорани.

Щом своя господар съзрели,

работещите пребледнели: [312]

видели те, че придружен е

от рицари въоръжени,

и мигом ги обхванал страх,

че той е разговарял с тях, [316]

и ще поиска да е рицар,

а майка му — сама, вдовица —

в скръб ще изгуби сетни сили.

Помолили се: — Боже мили, [320]

дано се за това не сеща!

Щом той застанал им насреща,

попитал ги: — Да сте видели

пет рицари из тез предели [324]

със три девици да вървят?

— Да, минаха по този път —

един от тях веднага рекъл.

Тогаз младежът се завтекъл [328]

към рицаря и казал: — Сир,

ще ви обадя най-подир:

оттук са минали момите.

Но аз не знам защо мълчите [332]

за краля? Носи му се слава,

че рицарите посвещава41.

— Ще кажа, драги: всички знаят,

че в Кардуел живее кралят. [336]

Преди пет дена беше там,

е ей тези две очи аз сам

видях го. Но ако се случи

да липсва, лесно ще научиш [340]

къде той точно пребивава.

Но аз сега те умолявам

да кажеш името си — как

да те наричаме все пак. [344]

— Зовът ме Синко — отговорил

младежът. — Синко ли? — повторил

след него рицарят. — Едва ли

туй име само са ти дали… [348]

— И Братко ме наричат някои.

— Но истинското име как е?

За него всъщност аз те питам,

на този отговор разчитам. [352]

— Добре, ще кажа: някой път

и „Сир“ ме хората зоват.

— Чудесно, но това не значи,

че ти не казват другояче. [356]

— Не, не, аз нямам друго име.

— О, Боже мили, пощади ме!

Невероятно ми се струва

туй, що ухото ми дочува. [360]

И рицарят при тези думи

в галоп поел по своя друм и

се втурнал другите да гони.

Младежът яхнал своя кон и [364]

към майчиното си имение

препуснал. Там със нетърпение

и с горест чакала го тя.

Каква била й радостта, [368]

когато го видяла вече,

че се е върнал отдалече!

Излязла майка му насреща

и казала е любов гореща: [372]

— О, синко мили!… — И не спряла

да му повтаря до премала

все тези думи. — Аз от страх

по теб без малко не умрях. [376]

Къде се толкова забави,

в кои поля, в кои дъбрави?

— Къде ли? Чуй ме. С тебе само

ще споделя аз всичко, мамо. [380]

Нали от ангели небесни

за тебе няма по-чудесни

създания. Тук на земята

по-висша твар не е позната. [384]

Така твърдеше ти преди.

— То може да се потвърди

от не един човек. — Кой знае?

Твърди се, но дали така е? [388]

Във Пустата гора аз бях

и там създания видях,

които бяха по-чудесни

дори от ангели небесни. [392]

През сълзи майка му тогава

пак взела да го поучава:

— Дано и в място най-далечно

да бди над тебе Господ вечно! [396]

Ти с ангели, както разбрах,

си бил и много ме е страх,

че те убиват всичко живо

по пътя си немилостиво. [400]

— Не, мамо, всички тук твърдят,

че рицари се те зоват.

Когато чула тези думи,

загубила тя своя ум и [404]

след малко, вече посвестена,

продумала му натъжена:

— Горката аз, ах как съм клета,

че не предпазих си детето [408]

от рицарите пусти42! Всуе!

А можеше и да не чуеш

за тях. Ти щеше да си рицар,

ако на твоя мил бащица [412]

и на другарите добри

Бог беше склонен да дари

живот и здраве. Никой друг

освен баща ти, синко, тук [416]

с такава храброст не блестеше.

Той най-достоен рицар беше

сред всички острови в морето.

Гордей се със това, което [420]

от него ти си наследил.

Не би се и от мен червил:

дедите ми, баща ми бяха

все рицари и те успяха [424]

рода ни да прославят с чест.

От тях по-доблестни до днес

не зная аз. Но би могло,

за жалост, да се случи зло [428]

на хора храбри, умни, честни:

те често стават най-злочести.

А пък които са лениви

и недостойни, и злобливи, [432]

тях сякаш злото ги не хваща;

добрият за доброто плаща.

Но ти не знаеш, сине мой,

че бе ранен баща ти в бой — [436]

между краката бе улучен.

След този удар злополучен

като че замъкът, нивята

за миг потънаха в реката. [440]

В голяма бедност той изпадна…

Жестока участ, безотрадна,

върху народа се стовари,

самия Пендрагон удари, [444]

а той — на крал Артур бащата —

все още крал бе на страната.

И всички бяха разорени,

земите им — опустошени. [448]

Какво и как да се спасява.

Та беше татко ти тогава

във Пустата гора, в свой замък,

но тук да дойде сили нямал [452]

и той не виждал изход друг,

освен да го докарат тук43.

Ти беше мъничко дете,

едва навършил беше две [456]

и още не те бях отбила.

А преди теб се бях сдобила

със две момчета. Тях баща ти,

като пораснаха, ги прати [460]

в два кралски двора на учение,

та там те бойното кръщение

със кон и сабя да получат,

на рицарство да се научат. [464]

По-възрастният брат на кон

при краля на Ескавалон

отиде — той бе смел, почтен

и в рицарството посветен. [468]

А другият — той бе прибран

във Гоморет от краля Бан.

В един ден моите момчета

били за рицари приети [472]

и към дома поели път

мен и баща ти да дарят

със радост, ала, както чух,

във бой предали Богу дух. [476]

По-късно, синко, се разбра,

че на големия ти брат

били очите изкълвани

от ненаситни черни врани. [480]

От скръб помина се баща ти

и си останах аз, горката,

по три покойника да страдам.

Ти беше моята отрада, [484]

единственото ми имане,

което тука ми остана,

единствената ми утеха…

Зли сили другите отнеха. [488]

Синът не смятал, че е длъжен

да слуша този разказ тъжен

и рекъл: — Мамо, дай да ям.

Защо ми казваш туй не знам, [492]

но знам, че много бих желал

да ида там, при онзи крал,

където рицар смел се става.

И майка му едва успява [496]

за малко да го задържи,

та всичко нужно да стъкми,

да сложи във един вързоп

дебела дреха от коноп [500]

и нова риза от коприна,

и туника, и пелерина,

ушити по последна мода,

та спретнат винаги да ходи. [504]

Но все припирал той. Едва

били изминали ден-два

и тя му всичко натъкмила,

ала така се натъжила, [508]

че със целувки, през сълзи

му рекла: — Много ми тежи,

че ти при краля заминаваш,

че искаш рицар там да ставаш, [512]

доспехи нови да получиш.

Какво ли с тебе ще се случи?

Как би се справил, сине мой,

щом още не си влизал в бой [516]

и нямаш никакво умение

да ползваш бойно снаряжение?

Обхваната съм от тревога,

че няма никога да могат [520]

да те научат. Нищо чудно

за начинаещ да е трудно.

Но си е истинско мъчение

да не успяваш при учение. [524]

Аз искам да ти дам съвет,

за да го следваш занапред.

Щом е него се съобразяваш,

ти винаги ще преуспяваш. [528]

Ако е рекъл Бог, след дни

ще станеш рицар, но помни,

че със жена ако се срещнеш

и се нуждае тя от нещо [532]

или от някакви беди

е сполетяна, ти бъди

готов веднага да помогнеш,

е добра постъпка да я трогнеш. [536]

Жените щом не уважаваш,

завинаги без чест оставаш.

Но ако правиш им услуги,

ще те зачитат всички други. [540]

Ако предлагаш им наслада,

не се натрапвай до досада.

За мъж е щастие, нали,

девойка да му позволи [544]

да я целуне. Но тогава

недей с прищевки прекалява!

Щом пръстен има тя на пръста

или с кесия е на кръста [548]

и от любов към теб решава

да ти ги подари, тогава

да не помислиш отегчен:

„Не, този дар не е за мен“. [552]

Да ги приемеш бъди склонен…

Щом като дар са те, защо не?

И друг съвет: ако мъжът

е с някого на дълъг път, [556]

не бива да се колебае

той името му да узнае.

Човек се опознава лесно,

щом името му е известно. [560]

Помни, единствено си струва

с достойните да се общува:

те в грях не биха те въвели,

щом с тебе са на път поели. [564]

По църкви и по манастири

ходи редовно: всеки дири

най-сигурна утеха в Бога.

На него се моли най-много [568]

и тебе с благодатен жест

да надари с достойнство, с чест.

— Защо е църквата, кажи ми?

— Да славим, сине мой любими, [572]

Създателя на битието,

на всичко живо под небето.

— А манастир какво е, мамо?

— То, синко, свят и хубав храм е, [576]

изпълнен с много свети вещи,

там молят се и палят свещи,

там, синко, името Христово

се слави със свещено слово, [580]

че Той за своите идеи

оклеветен бил от юдеи.

Без никаква вина пророкът

подложен бил на най-жестоки [584]

мъчения, че за душите

на нас, мъжете и жените,

се е застъпил, та във ада

да не отидат, да не страдат. [588]

Те били го със злоба, с мъст,

разпнали го на дървен кръст

е венец от тръни на главата.

Да чуеш литургия свята, [592]

молитва да прошепнеш там —

затуй се ходи, синко, в храм.

Отвърнал той, че обещава

да ходи, както подобава, [596]

и сам в обителите божи

е охота… Ала той не можел

при майка си да чака много…

Преди да дойде час за сбогом, [600]

надянал бързо облеклото,

на коня прикрепил седлото

и без да губи много време,

щял трите копия да вземе, [604]

когато майка му решила

от копията две насила

да вземе: хващало я страх.

че по-опасно ще е с тях. [608]

Да беше майка му посмяла

и третото би тя прибрала.

В ръката си младежът стискал

върбова пръчка — с нея искал [612]

да удря коня за из път.

За тръгване дошъл часът.

И майка му с любов, през плач,

му рекла: — Бог да е водач [616]

на стъпките ти, сине мили,

и да ти дава радост, сили,

да имаш в него упование.

Но щом на хвърлей разстояние [620]

бил нашият приятел млад,

обърнал поглед той назад,

видял, че майка му, горката,

в несвяст се свлича на земята, [624]

като че ли в предсмъртен миг,

и с пръчката като е камшик

той коня си ударил здраво,

за да го понесе направо [628]

с присъщия му ход чевръст,

към онзи лес злокобно гъст.

И яздил той от сутринта,

дордето паднала нощта, [632]

преспал на шумата зелена

и станал, щом денят наченал…

И се разнесла птича песен.

Възседнал своя кон чудесен, [636]

на път отправил се той пак

и за почивка спрял се чак

край шатра сред трева зелена

и кладенец с вода студена. [640]

А шатрата била тъй чудна:

оттук я гледаш — изумрудна,

оттам пък — огненочервена,

с блестящи ленти украсена. [644]

Отгоре златният орел,

лъчите слънчеви поел,

разливал пурпурни каскади

върху зелените ливади [648]

е отблясъци, каквито няма

по цялата земя голяма44.

А из полята нацъфтели

уелски шатри се редели. [652]

Младежът мигом се завтекъл

към шатрата и сам си рекъл:

— Това ли е домът ти, Боже?

Ще вляза в него, инак може [656]

грях да сторя. Мама беше

напълно права: тя твърдеше,

че няма нищо по-красиво

от църквата и че не бива [660]

да отминавам никой храм,

че редно е да вляза там

и до иконите да стигна,

та глас към Бога да издигна [664]

с молба храна да ми даде,

че нещичко ми се яде.

Той до отворената шатра

се приближил и във средата [668]

копринено легло съзрял,

а в него някой сладко спял:

това било девойка млада.

Вън по зелената ливада [672]

приятелките й берели

за шатрата букети бели.

Младежът влязъл, без да пита,

но почнал конят му да рита [676]

и младата жена събудил.

Не се и миг младежът чудил,

а казал е най-любезен глас:

— Госпожице, привет на вас. [680]

Мен майка ми ме посъветва

и аз пред нея дадох клетва

да поздравявам най-горещо

навсякъде, където срещна, [684]

девойки като вас. Аз няма

сега да изменя на мама.

Девойката от страх и смут

младежа сметнала за луд, [688]

дори упрекнала се тя,

че му търпяла глупостта,

и рекла: — Отминавай, драги,

защото чакат те тояги. [692]

— Добре, ала целувка дай!

Не ме е страх от никой, знай!

Така ме майка ми научи.

— Не ще ти падне, момко, случай [696]

да ме целунеш. Хайде, стига,

че ето моят мил пристига…

Но момъкът бил много як

и сграбчил я, че инак как [700]

с добро целувка да поиска.

В леглото почнал да притиска

девойката, а тя, горката,

напразно взела да се мята… [704]

Но той отново я нападнал,

целувки двайсет си откраднал

и в суматохата видял,

че на ръката й блестял [708]

чудесен пръстен изумруден,

и казал още превъзбуден:

— Я дай ми пръстена тогава,

девойко! Аз не съм забравил, [712]

че мойта майка на раздяла

уроци ценни ми е дала…

Знай, този пръстен се полага

на мен. Дай пръстена веднага! [716]

— Не! — рекла тя. — Та той е мой,

не ще го вземеш даже с бой.

Той хванал й дланта сърдито,

разтворил пръстите й свити, [720]

измъкнал пръстена от пръста,

на своя турил го чевръсто

и казал гордо: — Този ден

за своя труд съм награден [724]

с целувки, та макар и кратки,

но тъй упойващи и сладки…

Прислужничките45 ни едва ли

по-сладички ми биха дали. [728]

Тя казала му през сълзи:

— Чуй, пръстенчето ми върни!

Щом толкоз грубо се държиш,

с живота си ще заплатиш. [732]

Не ще ти се размине, знай!

Но нейните слова комай

не стигнали до госта млад.

Напротив, той усещал глад [736]

и тъкмо в този миг преминал

край малка бъчва, пълна с вино,

до нея — сребърен бокал,

а на тръстиков сноп съзрял [740]

покривка бяла, под която

стояло ядене богато:

три вкусни гозби от елен.

Та как да е опечален, [744]

и недоволен и сърдит!

След малко бил напълно сит:

едното блюдо сам изял

и най-охотно си налял [748]

чудесно вино във бокала,

изпразнил го на екс и казал:

— Госпожице, ела при мен,

обядът е предназначен [752]

за нас. И двама да ядем

от него колкото си щем,

едното блюдо ще остане.

При тази негова покана [756]

тя продължавала да бърше

сълзите, пръстите да кърши

от болка и от отчаяние

след неговото злодеяние. [760]

Той до насита ял и пил,

остатъците припокрил

е покривката и се наканил

отново своя път да хване… [764]

А как сама да я остави?

Но нямало какво да прави

и казал й: — Добра бъди,

девойко, и не се сърди, [768]

че пръстенчето ти отнемам.

Пред теб сега обет поемам

за най-добро обезщетение…

Аз тръгвам с твое позволение. [772]

Девойката го уверила,

че тя не би благословила

човека, заради когото

я сполетяло зло, каквото [776]

едва ли някоя жена

изпитва в нейната страна.

Каква отплата би й дал,

честта й щом е поругал!… [780]

Но плач прекъснал й гласа.

А в този миг откъм леса

любимият й се задал,

по конските следи разбрал, [784]

че с нея нещо лошо става,

видял, че плаче, и тогава

й рекъл: — Мила моя, лесно

се сещам по следите пресни, [788]

че някой рицар тук е бил.

— Не беше рицар, друже мил,

а бе уелсец прост, неук

и най-нахално влезе тук. [792]

От гозбите ви яде той,

като че на приятел свой

е гост. И виното опита…

— Затуй ли, мила, са сълзите? [796]

Той на подобно угощение

би бил и е мое позволение.

— Не, сир, и нещо друго стана:

ръката ми той грубо хвана [800]

и пръстена ми взе насила.

Една зла мисъл осенила

любимия й. Той й казал:

— Голям негодник е излязъл! [804]

Е, нищо, нека си го носи…

Но май във друго е въпросът.

Не се ли случи още нещо?

— Да, сир, целуна ме горещо46. [808]

— Целунал те горещо, значи?…

— Да, сир, целуна ме, обаче

самата аз не бях съгласна.

— На мене всичко ми е ясно: [812]

Признай, че ти хареса даже.

О, нека Бог да те накаже! —

от ревност той й изкрещял. —

Достатъчно съм с теб живял [816]

че да ти мине днес лъжата.

Ти за слепец недей ме смята,

добре съзирам подлостта:

на крив път те изведе тя. [820]

Дордето не постигна мъст,

изобщо няма (честен кръст!)

пред коня ти овес да сложа.

И даже ако се наложи, [824]

не ще го подковават пак47.

Ако умре, ще видим как

ще ходиш ти пешком след мен.

Не се надявай някой ден [828]

одеждите си да смениш,

окъсана ще си вървиш,

дорде на момъка главата

не се търкулне на земята. [832]

А после взел, че се наял.

Младежът в този миг видял,

че въглищар по пътя ходи

и своето магаре води [836]

и го попитал: — Хей, човече,

навярно идваш отдалече…

Да знаеш някой път по-кратък

за Кардуел, че май нататък [840]

е крал Артур? За чест и слава

достоен рицар там се става.

— Върви по този път, дордето

съгледаш крепост край морето — [844]

отвърнал бързо въглищарят. —

Там може крал Артур да свариш

ту радостен, ту тъжен той е.

— Защо? Причината в какво е? [848]

— Веднага ще ти отговоря:

Артур със верните си хора

над крал Рион спечели бой

и затова се радва той. [852]

Ала проблеми му създават

бароните; те настояват,

без да изпитват угризения,

да идат в своите имения. [856]

И кралят много негодува.

Младежът сякаш че не чувал —

пак нетактичност проявил,

ала все пак доволен бил, [860]

че знае в кой път да поеме,

за да пристигне там навреме.

Брега щом стигнал, той видял

дворец е висок защитен вал [864]

и тъкмо в същия момент

от портите, въоръжен,

млад, силен рицар се задал.

Във лявата ръка държал [868]

той щита, шлема и юздата,

а в дясната — бокал в позлата.

И цялото му снаряжение

блестяло в чудно отражение. [872]

Младежът го харесал много

и си помислил: — Ех, да мога

от краля в дар да имам аз

това оръжие! Тогаз [876]

тук на земята никой няма

да чувства радост по-голяма.

И той се втурнал по посока

на замъка и с два-три скока [880]

пред рицаря се озовал.

Веднага рицарят го спрял

и строго рекъл: — Чакай, стой!

При крал Артур ли, друже мой? [884]

— Да, ще му искам позволение

за чудното ви снаряжение.

— Ако е тъй, недей отлага,

върви и връщай се веднага. [888]

На този лош и долен крал

да кажеш, че съм ти предал

да ми отстъпи сам земята.

В противен случай, нека прати [892]

тук някой да я защитава.

Не вярва ли, кажи тогава,

че аз съм този рицар смел,

бокала с виното отнел. [896]

На храстите да бе говорил,

той много по-добре би сторил…

Отминал момъкът и ето,

че той пристигнал там, където [900]

Артур и свитата му цяла

в голямата приземна зала

(със точна форма на квадрат)

били се сбрали за обяд. [904]

Младежът наш на кон решил

да влезе… Крал Артур се бил

отпуснал в мисли. Той седял

на мястото си и мълчал, [908]

а всички други със наслада

си продължавали обяда48.

Но момъкът не знаел кой

е крал Артур, та нему той [912]

любезен поздрав да отправи.

Йоне тогава се изправил,

в ръката си голям нож хванал.

— Щом, драги мой, си тъй застанал [916]

и нож държиш, кажи поне

кой тук е кралят. — А Йоне

учтиво казал му: — Как кой?

Та ето краля, друже мой. [920]

Младежът, щом се приближил,

Артур учтиво поздравил,

но кралят в мисли бил потънал,

внимание не му обърнал. [924]

Младежът се опитал пак

за поздрав да направи знак,

но кралят си останал ням.

Младежът рекъл си: — Не знам [928]

как кралят, който не говори,

от някой млад човек ще стори

смел рицар. Туй не е възможно49.

И вече малко разтревожен, [932]

на коня дръпнал той юздата

за връщане, но в бързината

съборил шапката на краля

върху софрата да се валя. [936]

Сам крал Артур със изненада

видял как шапката му пада,

от мислите си се отърсил,

със поглед момъка потърсил [940]

и казал му със глас приятен:

— Добре дошъл при нас, мой брате

Простете ми, че си мълчах:

но в размисъл потънал бях. [944]

От мисли мрачни бях обзет,

защото моят враг заклет

от нивите ми иска дял,

говори като полудял, [948]

че всички му принадлежат.

Червения го май зоват,

от Генгеройската гора е.

Кралицата, дори и тя е [952]

сега при нас — да ни окаже

подкрепа в този миг тъй важен.

Доколкото засяга мен,

не съм чак толкова смутен [956]

от думите, които рече

тук онзи рицар. Ала вече

не издържах, щом тоз нахал

заля със златния бокал [960]

кралицата. Ах, колко долно

постъпи! Колко ми е болно50!

Тя тъй жестоко се обиди,

че в свойта стая си отиде [964]

веднага, с накърнена чест.

Ах, как ли ще се чувства днес?

А пък младежът се прозявал —

дори и пет пари не давал [968]

за болката на този крал,

и не усетил капка жал

за поруганата кралица.

— Кралю, от мен сторете рицар — [972]

изтърсил момъкът припряно.

Лицето му било огряно

от две усмихнати очи.

И кой ли ще го уличи [976]

във глупост, та нали наглед

бил благороден и напет!

— Мой друже, слезте на земята.

му рекъл кралят, — а юздата [980]

на коня на слугата дайте,

той сам ще се погрижи. Знайте,

че тук ще ви окажем днес

е господна воля кралска чест. [984]

Младежът рекъл му: — Простете,

нали си бяха на конете

онези рицари в гората?

Защо аз трябва на земята [988]

да сляза? Не, не ща! За Бога,

я действайте, че бързам много!

— Да — казал кралят, — друже драг,

ще действам аз и още как, [992]

щом имате такъв стремеж.

— Но — рекъл нашият младеж, —

не рицар най-обикновен,

а като Рицаря Червен. [996]

Пред замъка той скоро беше

и златния бокал държеше.

Оръжието му от вас

бих искал да получа аз. [1000]

Щом сенешалът51 чул това,

ядосан завъртял глава

и рекъл: — Друже мой, идете

при него и си го вземете. [1004]

Наглед сте на това способен

и случай имате удобен.

По-бързо, време не пилейте!

— Ке52 — рекъл крал Артур, — недейте [1008]

да се държите заядливо!

Не можете ли по-учтиво?

От тези думи на младежа

и аз разбрах, че е невежа. [1012]

Ала кой би твърдял, че той

не е от благороден сой.

Как може подбиви такива

към непознат! Така не бива! [1016]

Тук недостойното държание

е плод на лошо възпитание,

а този момък според мен

би станал рицар смел, почтен. [1020]

На честен мъж не подобава

да обещава, без да дава.

Щом пред приятел се вречеш,

ще изпълняваш, щеш не щеш — [1024]

неудържано обещание

си е направо наказание.

Нали съм казвал неведнъж

на вас, че ако някой мъж [1028]

обета си не изпълнява,

сам себе си той заблуждава,

отблъсква близките си хора

и тъй навлича си позора. [1032]

Но докато добрият крал

говорел, момъкът видял

девойка стройна, нежна, мила,

която всеки би пленила. [1036]

Той поздравил я, а в замяна

отвърнала му тя засмяна:

— Бъди от Бог благословен!

Заклевам ти се, че за мен [1040]

не ще да има в този свят

по-храбър рицар, по-сърцат

от теб. Ще се прославиш, знай,

и тука, и в далечен край. [1044]

И тя в усмивка засияла,

ощастливена се засмяла

за първи път от цели шест

години… Ке, от яд обзет, [1048]

плесница силна й ударил,

но да повтори той не сварил,

защото вече на земята

лежала просната момата. [1052]

Ке хладнокръвно се обърнал

накъм камината и зърнал

един шут и с ритник тогава

го пратил в живата жарава, [1056]

защото шутът непрестанно

повтарял нещо доста странно:

— Това момиче ще се смее

едва когато доживее [1060]

да види рицар смел, прославен

комуто тука няма равен53.

И шутът все така крещял…

А момъкът в тоз миг вървял [1064]

със своите кроежи скрити

на оня рицар по следите.

Йоне отлично знаел как

младежа наш по път най-пряк [1068]

да изпревари, та по-скоро

да се завърне с вести в двора.

През тайни входове той минал

пресякъл някаква градина [1072]

и на открито се оказал.

И рицарят бил там излязъл —

в очакване на бойна слава.

Дошъл и момъкът тогава [1076]

оръжието му да вземе.

Червения съвсем навреме

бил сложил златния бокал

встрани, младежът го видял [1080]

и рязко казал му: — Преди

минути кралят нареди

оръжието да дадете

на мен. По-бързо го свалете! [1084]

Тогава рицарят запитал:

— А кой ще влезе в бой в защита

на краля! Кой ще се намери

с мен силите си да премери! [1088]

Младежът рекъл докачен:

— Шега не си правете с мен!

Оръжието докога

ще чакам? Дайте го сега! [1092]

Веднага! Тъй е наредено.

— Младежо, питам те почтено:

от името на краля кой

ще дръзне с мен да влезе в бой? [1096]

— Я времето не ми губете,

оръжието отстъпете,

че щом се бавите, тогаз

и сам ще си го взема аз. [1100]

Но рицарят бил тъй ядосан,

че не повторил пак въпроса,

на копието с дръжката

ударил го той мъжката. [1104]

Младежът, който нямал броня,

се свлякъл тутакси от коня

със остра болка във гърдите,

погледнал рицаря сърдито [1108]

и вече тройно разгневен,

като видял, че е ранен

(от болка той дори не ахнал),

със копието си замахнал [1112]

към рицаря и го забил

в главата му. Тъй точен бил,

че да удари не повторил:

такава рана той отворил, [1116]

че кръв потекла на талази.

Как рицарят да се предпази?!

Той паднал мъртъв на земята…

Така приключила борбата: [1120]

младежът в миг от коня скочил,

към падналия се насочил,

отнел му щита, после шлема

направил опит да му вземе, [1124]

но да го махне не успял.

И меча също пожелал —

от ножницата многократно

го дърпал, но безрезултатно. [1128]

И вече щял с един замах

да го захвърли, но чул смях —

Йоне го гледал как се сили

и го попитал: — Друже мили, [1132]

кажете ми какво ви става?

Това не ви ли се удава?

— И сам не зная. Бях решил,

че кралят ми е подарил [1136]

оръжието, ала ето,

че май ще трябва на парчета

трупът му да се насече

(като че в пещ ще се пече): [1140]

със меча за да се сдобия,

наложи се да го убия.

Йоне му рекъл: — Лесно мога

да му го взема. На тревога [1144]

сега недейте се поддава.

— След като можете, тогава

по-бързо действайте! — отсякъл

младежът. И Йоне съблякъл [1148]

напълно рицаря убит —

и шлем, и ризница, и щит

в ръцете си младежът стискал.

Но в този миг той не поискал [1152]

да сложи рицарските дрехи

наместо своите доспехи.

Коприненото наметало

от рицаря не би стояло [1156]

добре на момъка. Не, не!

Каквото да твърдял Йоне,

той нямало да позволи

обущата му да свали. [1160]

— Шега си правите, изглежда.

Не мога здравите одежди,

които ми добре стоят,

да ги захвърля насред път. [1164]

От думите ви тъй излиза…

Нима конопената риза

за друга ще сменя, по-мека?

Наметка ли да сложа лека [1168]

и да оставя тук онази,

която от дъжда ме пази?

По дяволите който смята,

че моите дрехи на земята [1172]

ще хвърля, за да взема чужди!

Луд от съвети няма нужда —

оръжие той искал само…54

Йоне склонил пред твърдостта му [1176]

(било излишно да се спори),

поставил лъскавите шпори

върху обущата от кожа,

а после ризницата сложил, [1180]

и шлема му нахлузил лесно

(а той отивал му чудесно),

на кръста меча му пристегнал

(и той като излят прилегнал), [1184]

след туй пък му показал как

на стремето да слага крак

и как на коня да се мята

(това не му било познато). [1188]

Накрая копие му дал,

и във момента, в който щял

да тръгва, чул гласа му: — Аз

дарявам коня си на вас; [1192]

макар че е неудържим,

не ще ми е необходим.

А вие краля поздравете

и му бокала занесете. [1196]

А пък девойката, която

получи удар по главата

от сенешала, нека знае,

че той един ден ще се кае: [1200]

е такъв обяд ще го гостя,

че тройно ще му отмъстя.

Йоне тогава обещал

да върне златния бокал [1204]

и с думи топли и добри

девойката да ободри.

И всеки своя път си хванал…

Когато пред Артур застанал, [1208]

Йоне веднага му подал

в ръката златния бокал

и рекъл: — Сир, бокала! Ето!

Изпраща ви го този, дето [1212]

заслужи рицарската чест.

— Но кой е станал рицар днес? —

попитал кралят с изненада.

— Сир, тази чест сега се пада [1216]

на онзи момък, който влезе

при вас на кон и пак излезе.

— Говориш за един абдал,

безцеремонно настоял [1220]

оръжието да му дам

на онзи рицар, който срам

и неприятности ни носи?

— Да, сир, за него е въпросът. [1224]

— Как взе той златния бокал?

Едва ли с рицаря-нахал

поддържали са дружба стара?

— О, не! Младежът го накара [1228]

с живота си да заплати.

— Но как се случи, разкажи.

— Сир, аз дори и не разбрах:

най-неочаквано видях, [1232]

че рицарят започна пръв,

а после цял потъна в кръв:

младежът просто се обърна

и хубавичко му го върна — [1236]

със удар му разби главата

и онзи падна на земята.

Артур упрекнал сенешала:

— Ах, Ке, не чакайте похвала [1240]

от мен! Когато се обади,

гласът ви все ни носи свади.

От рицар днеска той лиши ме,

с чест защищавал мойто име. [1244]

— И друго, сир, кълна се вам,

че той помоли да предам

и на момичето, което

Ке днес удари по лицето, [1248]

че той ще отмъсти за нея

и ще накаже сам злодея.

Бъдете сигурен в това!

Чул шутът тези му слова [1252]

(край огъня, където бил),

до краля бързо приближил

и рекъл с радост на сърцето:

— Сир, Бог ми е свидетел. Ето, [1256]

че вече сбъдват се знамения

за страховити приключения

и те ще се повтарят често

и ще се отразят злочесто [1260]

на някои. И ще проклина

Ке онзи ден, когато зина

да клевети, че и до бой

достигна в злобата си той. [1264]

Обидата до седем дена

ще бъде скъпо възмездена:

ще си плати той, че ме ритна,

че на девойката налитна, [1268]

че повали я със плесница.

Ке скоро своята десница

ще види сам на две пребита

и ще я носи в лакът свита [1272]

поне шест месеца… Пък нека

отплатата да му е лека!

Не ще му се размине тя.

Когато Ке дочул вестта, [1276]

че чака го направо ад,

без малко шута щял от яд

да умъртви на място там,

без да му мисли. Но от срам [1280]

пред краля, примирил се той

и се разминало без бой.

Артур му рекъл: — Ке, злочест

направихте деня ми днес. [1284]

На момъка да бяхме ние

показали как да се бие,

как копието да върти,

как с щита да се защити… [1288]

Какъв смел рицар би излязъл!

Поне до днеска е показал,

че не владее занаята,

че липсва сръчност на ръката [1292]

при нужда да размаха меча…

А ето че кон язди вече

със риск разбойник посред пладне

отнякъде да го нападне, [1296]

и силом коня му да вземе

или да го срази без време.

Той глупав си е като патка

и би загубил всяка схватка. [1300]

Така, обзет от съжаление,

от болка и от умиление,

не знаел кралят що да стори

и просто секнал да говори. [1304]

В тоз миг младежът галопирал

през планината, без да спира.

Не слязъл още в равнината,

видял една река разлята, [1308]

която хем била широка,

хем бързотечна и дълбока.

И щом полето прекосил,

той вече на брега и бил: [1312]

а там реката многоводна,

бучела като преизподня:

била тя шумна, мътноструйна

(Лоара не била тъй буйна) [1316]

и да премине не посмял.

Покрай реката повървял,

с очи в брега отсрещен впити,

където в чуки страховити [1320]

със шум се удряла водата.

И тъкмо там, върху скалата,

съгледал замък стар, чудесен,

над морската вода надвесен. [1324]

След като той наляво свил,

пред взора му се извисил

на чудни кули силуетът,

като забоден във небето. [1328]

Край най-високата се вдигал

защитен зид и той достигал

до устието на реката.

На всеки ъгъл на стената [1332]

на този превъзходен замък,

иззидана от дялан камък,

стояла кула невисока.

Отправен в същата посока, [1336]

не можел взорът да не трепне

пред замъка великолепен,

с прекрасното му изложение

и вътрешно разположение! [1340]

Отпред дворец бил изграден

и мост, от камък построен,

висял красиво над реката;

а кула точно на средата [1344]

стояла като че на пост.

На входа й — подвижен мост

бил спускан денем и тогава

могло оттам да се минава. [1348]

Когато паднела нощта,

използван бил като врата.

До входа като се добрал,

той благородник там видял [1352]

във хермелинова одежда:

разхождал се и се оглеждал,

и с пръчка във ръка заставал

пред всеки, който приближавал. [1356]

А при заплаха по-голяма

разчитал и на други двама

по-млади, пак от знатен род.

Когато стигнал този вход, [1360]

младежът понапрегнал ум и

си спомнил майчините думи

и поздравил го най-напред:

— Сир, тъй постъпвам по съвет [1364]

на майка си. — Благословен

бъди от Бога и от мен! —

усмихнал се той на младежа,

разбирайки, че е невежа. — [1368]

Отде пристигаш, братко мой?

— На крал Артур от двора. Той

мен рицар ме направи, сир.

— Но как така? Нима подир [1372]

това, което му се случи,

на рицарство той още учи?

А кой оръжие ти даде?

— От него ми е то награда. [1376]

— Награда ли? Но как тъй стана?

Тогава момъкът захванал

подробно всичко да излага.

Но аз припомням ви веднага, [1380]

че всичко вече съм описал

и да повтарям няма смисъл55.

Щом благородникът разбрал

какви неща е преживял, [1384]

попитал пак: — Кажи ми, друже,

а конят за какво ти служи?

— За да го яхам из горите

и из полята, както в дните, [1388]

когато още бях ловец

и яздех своя млад жребец.

— А как ще действаш, братко мой,

с оръжията? — рекъл той. [1392]

— Добре знам как се с тях борави:

нали видях какво направи

човекът, взел ги онзи ден

от рицаря, убит от мен. [1396]

Така са леки, че на път

не ги усещам да тежат.

— И слава богу, че така е,

но аз бих искал да узная [1400]

как и кога се тук оказа.

— Сир, на раздяла мама каза

с достойни хора да дружа

и неотклонно да държа [1404]

на техния съвет, защото

това е пътят към доброто.

— Урок чудесен ти е дала!

Съветът й е за похвала, [1408]

а твоят дълг е тъй да правиш!

Да имаш нещо да добавиш?

— Да, за подслон ще ви помоля.

— Добре. Да бъде твойта воля! [1412]

Но трябва да се съгласиш…

— С какво? — От днеска да държиш

ти и на всеки мой съвет

и мен да слушаш занапред. [1416]

— Съгласен съм. — Е, слез сега! —

Той слязъл. Първият слуга

на коня му юздата взел,

а другият от него снел [1420]

доспехите (сега излишни)

и ей го в дрехите предишни:

с обуща груби, с наметало,

които майка му бе дала. [1424]

И домакинът този път

разпоредил да донесат

стоманените остри шпори,

на коня метнал се отгоре, [1428]

през рамо щита закачил

и рекъл: — Хайде, друже мил,

сега ще те науча как

да носиш гордо боен стяг, [1432]

как с копието и със щита

да действаш в бой и при защита,

как с коня си да галопираш,

да го пришпорваш, да го спираш. [1436]

На коня се привдигнал той,

като че готви се за бой,

прихванал копието здраво,

пришпорил коня — щял направо [1440]

да литне, сякаш ще воюва.

А този хубав кон му струвал

сто марки сребърни; едва ли

за друг кон толкоз биха дали. [1444]

А благородникът владеел

оръжията — той умеел

от малък е тях да се сражава.

Младежът дълго наблюдавал [1448]

със радост и със възхищение

чудесното му изпълнение.

И след като показал всичко

така, че момъкът самичък [1452]

да схване бойното изкуство,

той приближил до него с чувство

най-благородно и попитал:

— Мой друже, би ли се опитал [1456]

така жребеца си да яхнеш

и с копието да замахнеш?

А момъкът му отговорил,

че за да може да го стори, [1460]

не би му домилял имотът,

парите, ни дори животът.

— Знай, ако искаш да сполучиш,

с труд можеш всичко да научиш. [1464]

Но три неща на този свят

изисква всеки занаят:

усилие, упорство, ум —

без тях ще вдигаш само шум. [1468]

Когато не умееш нещо

и сам не си видял как вещо

го прави някой друг, тогава

ти укори не заслужаваш. [1472]

И след като му казал как

на стремето да сложи крак,

младежът с копие и щит

на коня метнал се със вид [1476]

на рицар от прославен род,

прекарал целия живот

в турнири всякакви и в бой —

такъв бил по природа той. [1480]

А щом природата помага

и щом старание полага

човек, тогава може лесно

да се представи сам чудесно. [1484]

И той наистина успял.

Щом благородникът видял,

че момъкът добре изглежда

на коня, казал си с надежда, [1488]

че той при всяко начинание

успял би с труд и със старание.

Младежът в бойно снаряжение

направил кръгово движение, [1492]

тъй както другият показал,

завърнал се и гордо казал:

— Добре ли беше, сир? Не зная

дори и да се постарая, [1496]

дали ще мога като вас.

В живота си за друго аз

до днес поне не съм мечтал —

това е моят идеал. [1500]

— Мой друже, щом си тъй сърцат,

ще имаш хубав резултат.

Със труд във всичко се успява.

И благородникът тогава [1504]

три пъти коня си възсядал,

три пъти с копие нападал,

пришпорвал коня с остри шпори,

младежа карал да повтори, [1508]

а после друг въпрос поставил:

— Приятелю, какво би правил,

ако друг рицар налети

на теб? — Той скъпо ще плати! [1512]

— А копието с изненада

ако ти счупи? — Ще нападам

с юмруци. — Не, така не трябва.

— Какво тогава? — Меча грабваш, [1516]

и тъй умело го въртиш,

че своя враг да победиш.

И копието си в земята

забучил той, защото смятал [1520]

да му покаже с меча свой

как със врага да влиза в бой,

как със жребеца да връхлита

и да отстъпва при защита. [1524]

Пред момъка накрая спрял и

му рекъл: — Друже мой, видя ли

как трябва да се отбранява

човек, щом друг го застрашава? [1528]

А момъкът, самоуверен,

му отговорил с тон премерен:

— Сир, по-добър от мене няма.

Дордето още бях при мама, [1532]

със всичко нужно разполагах

и в упражненията влагах

усърдие, не жалех сили…

— Напълно вярвам, друже мили. [1536]

Да влезем вътре. Ти си вече

мой най-скъп гост и тази вечер

ще те приемем с радост тук.

Те тръгнали един до друг, [1540]

а момъкът му доверил:

— И друг съвет съм съхранил

от мама, сир: ако на път

се срещна с друг мъж в някой кът, [1544]

не бива да се колебая

аз името му да узная.

Ако е правилен съветът,

то името си ми кажете. [1548]

— Добре. По име, друже мой,

съм Горнеман — отвърнал той

и го повел към своя дом

гост да му бъде. Още щом [1552]

пристигнали, се появил

млад благородник, който бил

в ръката е късо наметало56:

за момъка било то — щяло [1556]

да го предпазва от простуда.

Домът му бил направо чудо:

просторен, хубав — всичко ново.

Вечерята била готова. [1560]

Щом рицарите се измили,

на масата се настанили.

А момъкът до домакина

бил сложен, тъй че те двамина [1564]

да вземат от една чиния

и дружно да ядат и пият57.

Гощавката била тъй пищна,

но според мен ще е излишно [1568]

да я описвам по-нататък.

Щом станали те от софрата,

младежът мило бил поканен

в дома цял месец да остане, [1572]

а ако искал, и година

да постои у домакина,

да поживеят там задружно

и той да види всичко нужно, [1576]

което за добро, за зло

да му помогне би могло.

Тогава момъкът се сетил

да го попита: — Сир, кажете [1580]

дали оттука аз ще мога

да ида с помощта на Бога

до замъка на мойта майка,

която сигурно се вайка [1584]

за мен. Пред нашата врата

на тръгване припадна тя.

Дали е мъртва или жива?58

Затуй ви моля най-учтиво [1588]

да ида да я видя там.

Едва тогава аз ще знам

дали тук дълго ще остана.

Държа да тръгна утре рано. [1592]

Стопанинът разбрал тогава,

че няма що да настоява,

и му предложил да вървят

във спалнята, за да поспят. [1596]

От сън щом станал, той видял,

че момъкът все още спял,

и се до него приближил,

събудил го и наредил [1600]

върху разкошното легло

да сложат ново облекло,

подхождащо на рицар млад,

ушито от индийски плат, [1604]

от скъпа източна коприна,

обточено със сърма фина.

Предложил му да го надене

и рекъл: — Ето дар от мене. [1608]

— Сир — казал момъкът, — добре ли

ви чух? Кажете ми не е ли

все пак на мама облеклото

за мен възможно най-доброто? [1612]

Как вашето да облека?

— Приятелю, ще ти река,

че мойте дрехи по-добри са.

Но я по-скоро припомни си, [1616]

че обеща да изпълняваш,

без никога да възразяваш,

съветите ми. — Да, не смятам

от думата да се отмятам. [1620]

И тъй, без много да се бави,

се примирил той да остави

там своите предишни дрехи

и да ги замени с доспехи. [1624]

А домакинът най-накрая

(така изисквал обичаят)

привързал дясната му шпора.

Тогава други млади хора [1628]

помогнали му да се справи

доспехите си да постави.

А благородникът бил вече

на кръста му запасал меча [1632]

и казал, че от този ден

във рицарство е посветен

и влиза в орден най-висок,

благословен от Господ-Бог59, [1636]

във който подлостта, лъжата

отдавна не била позната.

Накрая рекъл: — Друже мой,

ако с друг рицар влезеш в бой [1640]

и той от теб е победен,

помни един съвет от мен:

не го убивай, щом от сила

ръката ти го е лишила. [1644]

Похвално е, ако държиш

противника да победиш.

Но щом вината си признава,

той все пак милост заслужава. [1648]

Ако говориш прекалено,

все казваш нещо непочтено…

От много чесане сърби,

от много приказки вреди. [1652]

Пословицата тъй ни учи.

И ако някога се случи

да се раздрънкаш, мили друже,

ти укора ми ще заслужиш60. [1656]

В живота може неведнъж

жена, девойка или мъж

да срещнеш и да умоляват

съвет да им дадеш. Тогава [1660]

и трето правило ще спазваш —

съвети няма да отказваш.

И още нещо: безусловно

ходи на църква най-редовно, [1664]

моли се не по принуждение

на Господ, а по убеждение:

да ти спаси от грях душата,

живот да дава на земята, [1668]

да пази твоите блага.

Това ми обещай сега!

— О, сир, обет ненарушим

ви давам днес. И нека Рим [1672]

благослови ви. Мама също

така съветваше ме вкъщи.

— Я чуй, за мен е неприятно

да ми повтаряш многократно, [1676]

че все на майка си дължиш

съветите и че държиш

заради туй да изпълняваш

това, което обещаваш. [1680]

Детински смешно ми звучи

и затова се отучи

да го твърдиш по всяко време.

За глупав някой ще те вземе. [1684]

— Какво да казвам в този случай?

— Ще казваш, че те е научил

един васал на друг васал —

тоз, който шпори ти е дал. [1688]

Тогаз младежът доверчив

се врекъл, че дорде е жив

ще казва, че на него само

дължала се почтеността му61. [1692]

Стопанинът доволен бил,

младежа с кръст благословил

и рекъл, както се полага:

— Дано и Господ ти помага [1696]

във всичко, братко, занапред.

И рицарят новоприет

сбогувал се със домакина62,

при майка си за да замине, [1700]

защото много се надявал

да я намери жива, здрава.

Щом той навлязъл във гората,

изпълнила му се душата [1704]

със чувство радостно, което

не би изпитал сред полето.

Когато момъкът излязъл

извън леса, той забелязал [1708]

град хубав, здраво укрепен,

ала градът бил обкръжен

от пуста шир и от морето.

Той продължил натам, където [1712]

се извисявал замък бял,

до входа стигнал и видял,

че трябвало по мост да мине,

а мостът можел да се срине — [1716]

разклатен, неустойчив бил.

Но рицарят се престрашил,

а щом се озовал оттатък,

видял заключена вратата. [1720]

И след като дошъл дотук,

той взел да удря със юмрук

и силно, с пълен глас, да вика.

Една девойка бледолика [1724]

от замъка се появила,

към портата глава извила

и викнала: — Хей, кой е там?

Младежът се показал сам [1728]

пред нея и с усмивка блага

й казал: — Аз, девойко драга,

съм рицар и ви моля днес

да ме дарите с тази чест [1732]

у вас да бъда през нощта.

— Да, може, сир — му рекла тя. —

Щом имате това желание,

ще ви окажем тук внимание [1736]

на рицар както подобава.

Отдръпнала се тя тогава,

а той си мислел що ще стори,

във случай че не му отвори [1740]

и трябва вънка да остане…

Заудрял още по-припряно,

и в миг слуги се появили,

учтиво госта поздравили [1744]

и го поканили сред двора.

Във друг край тукашните хора

да са се чувствали прекрасно…

Но там живеели ужасно, [1748]

измъчвани от страшен глад,

осъдени на вечен ад.

Отвътре — никаква разтуха,

отвънка — пустош и разруха, [1752]

където пътник да премине,

навред го срещали руини,

невиждали човешки крак.

В града им имало все пак [1756]

два манастира — две абатства,

единият — за бедно братство,

а другият — за монахини.

Ала сред всичките руини [1760]

една икона не открил,

защото манастирът бил

ограбен и опустошен,

вратите зеели весден, [1764]

ни мелница, ни пещ в града,

за да заситиш с хляб глада,

ни плодове да събереш,

ни нещичко да продадеш. [1768]

Младежът сварил в този вид

града — опразнен и разбит,

със замък, в който нито сидър,

ни хляб, ни вино се намира. [1772]

Накъм дворец, покрит със плочи,

младежът после се насочил,

като вървял подир слугите.

Все пак внимателни били те, [1776]

помогнали му и той слязъл

от коня. В този миг излязъл

от замъка един мъж млад,

държейки във ръка халат, [1780]

друг повода на коня взел

и във яхъра го завел —

един яхър, където няма

ни жито, ни овес, ни слама. [1784]

И всички заедно поели

по стълбището и въвели

младежа във просторна зала.

Една девойка се задала [1788]

в миг откъм залата голяма,

след нея пък вървели двама

мъже, отрано посребрели,

несгоди тежки преживели. [1792]

Те щели да са в свойта сила,

ако не ги била сломила

така неволята горчива.

Девойката била красива, [1796]

със грация на папагал,

с наметка, с туника и шал —

и всичко в пурпур и позлата:

със хермелинова подплата, [1800]

с яка самурена, обшита

със нишки сребърни, които

блестели като чист елмаз.

И да съм имал случай аз [1804]

да ви описвам красотата,

с която Бог дарил жената

(косите, устните, челото),

ще го направя пак, защото [1808]

тук всеки щрих е много важен —

най-дребната подробност даже.

Разпуснела ли си косата,

блестяла тя като позлата. [1812]

Чело — високо, гладко, бяло,

досущ изваяно стояло.

Като че майсторска ръка

я е изписала така: [1816]

с кафяви вежди тънки, вити,

с игриво пламъче в очите

и с поглед винаги засмян,

с нос прав, изящно очертан, [1820]

а на лицето снежнобяло

червило, като лъч изгряло,

подсилвало й красотата63.

Тя грабвала ума, сърцата [1824]

с вълшебство приказно, което

Бог бил й пратил от небето —

на друга той не бил го дал.

А щом младежът я видял, [1828]

един на друг се поклонили,

и другите я поздравили.

Тя хванала го за ръката

и рекла с горест на душата: [1832]

— О, рицарю мой, друже драг,

простете ми, че няма как

да ви приемем тука днес

и по достойнство, и по чест. [1836]

Не ща да чуете от мен

ни плач, ни жалби в този ден,

да не помислите, че просто

говоря аз така, че гостът [1840]

да си замине… Не дай боже!

Ще ви посрещнем, както можем,

пък Бог и по-добро да дава.

И го завела тя тогава [1844]

във стая пищно подредена,

просторна, ярко осветена

с висок таван небесносин

и към леглото с балдахин, [1848]

застлано цялото с коприна,

насочили се те двамина,

един до друг се настанили,

до тях веднага приближили [1852]

шест-седем рицари, които

със удивление нескрито

поглеждали го, а той там

стоял безмълвен като ням [1856]

и все си мислел за съвета

на благородника… Мъжете,

озадачени, промълвили:

— Не е ли странно, Боже мили, [1860]

че непрекъснато мълчи!

Той ням е — ясно си личи.

И жалко, че на този свят

май по-красив не е познат. [1864]

Та те са лика и прилика

с пленителната, ведролика,

но тъй измъчена девойка.

Направо са чудесна двойка, [1868]

като че Бог ги е създал

един за друг. Но колко жал

изпълва ни при мисълта,

че си мълчат и той, и тя! [1872]

И продължили да говорят

загрижено добрите хора.

Девойката все тъй мълчала,

защото явно била цяла [1876]

в очакване той пръв да каже

най-простичката дума даже,

но не могла да продължава

така и рекла му тогава: [1880]

— Отгде дойдохте тука, сир?

Той проговорил най-подир:

— Госпожице, бях в чуден замък,

иззидан от прекрасен камък, [1884]

при благородник, който с мен

бе тъй любезен и почтен.

Голяма кула там видях

и четири по-малки — тях [1888]

не ще описвам. Само знам,

че онзи благородник там

е Горнеман от Горт. И днес

във кралството на рядка чест [1892]

и почести се радва той.

— Ах, колко вярно, друже мой,

представяте го! — рекла тя. —

У вас личи искреността, [1896]

а който истина твърди,

сам Бог ще го възнагради.

Свети Рикие ми е свидетел64,

че той е с висша добродетел. [1900]

И нека доверя на вас,

че племенница съм му аз…

Не съм го виждала отдавна.

От думите ви става явно, [1904]

че по-достоен и по-честен

не ви е досега известен.

За прям човек той вас е взел

и затова ви е приел [1908]

радушно, както сам си знае,

а той е щедър, всеотдаен.

За жалост, тук не сме богати.

Днес вуйчо ми, прийорът, прати [1912]

за ядене шест хляба само,

опечени в обителта му,

и буренце с червено вино,

та тази вечер да поминем. [1916]

Тук друго нямаме освен

убит на сутринта елен.

Тя наредила на слугата

да сложи начаса софрата, [1920]

веднага всички там се сбрали

и до насита пили, яли.

А след това се разделили:

едни се в замъка качили, [1924]

в нощта на пост за да стоят,

а други легнали да спят,

защото са били на стража

преди това. И ще ви кажа, [1928]

че рицарите и слугите,

които бдели край стените,

били поне петдесетина.

Не бива мълком да отмина [1932]

това, че всички други доста

са се погрижили за госта.

Едни веднага се заели

леглото с хубави постели, [1936]

с възглавница да натъкмят,

та хубав да му е сънят

и да се чувства най-удобно.

Когато си в легло подобно, [1940]

добре ще е девойка млада

да те дари в нощта с наслада.

Но той си нямал и представа

как би прекарал нощ такава [1944]

и затова във сън дълбок

потънал нашият младок.

Девойката пък в този час

била изпаднала във власт [1948]

на чувство бурно и опасно

и вече ставало й ясно,

че няма мира да намери,

и взела даже да трепери, [1952]

да се обръща, да се мята…

А той спокойно спял в кревата.

С коприненото наметало

загърнала тя свойто тяло [1956]

и авантюра дръзка, смела,

без да му мисли, предприела:

на нашия младеж решила

да каже що е наумила. [1960]

В душата с тягостно вълнение,

в сълзи и в пот от притеснение,

от стаята си тя излязла,

във неговата стая влязла [1964]

и до леглото му дошла.

Тъй развълнувана била,

че си не сдържала сълзите

и те му парвали страните. [1968]

И докато тъй през нощта

на колене стояла тя,

не знаейки какво да стори,

в просъница, без да говори, [1972]

видял я той как се е свила

и колко нежно е обвила

с ръце врата му, и решил

да се покаже също мил: [1976]

към нея той прострял ръце

и с развълнувано сърце

продумал й с гальовен глас:

— Нима, девойко, виждам вас? [1980]

Какво при мене ви докара?

— Ах, рицарю, хванете вяра,

кълна ви се в Отца и Сина,

че има за това причина. [1984]

Към мене милост проявете! —

му рекла тя. — Не ме мразете.

Не съм от лудост обладана,

така пред вас за да застана. [1988]

Не мисля си за нищо срамно,

за Бога! Просто е измамно,

че съм по нощница сега,

а всъщност моята тъга [1992]

на никого не е позната.

Аз нямам радости в душата.

Откакто тука съм, какво ли

не изтърпях — злини, неволи. [1996]

Не виждам смисъл да живея,

щом все в беди така ще крея.

Животът свършва се за мен…

През тази нощ и този ден [2000]

на всичко аз ще сложа край.

От триста рицари комай

останали са петдесет,

защото рицарят проклет [2004]

Ангингерон, зъл сенешал

на Кламадьо, без капка жал

изби ги или пък в затвора

изпрати някои, но скоро [2008]

ще ликвидира той навярно

и тях жестоко и коварно.

Те няма как да се спасят.

На мен бедите се дължат, [2012]

че цяла зима, цяло лято

измина вече, откогато

Ангингерон държи в обсада

града и всичко живо страда. [2016]

Той умножава своите сили,

а нашите са се стопили.

Храните свършиха съвсем —

на два-три дни веднъж ядем. [2020]

Ангингерон не ще се трогне

и ако Бог не ни помогне,

изглежда в много скоро време

той замъка ни ще превземе [2024]

и аз ще се окажа в плен.

Не, най-добре ще е за мен

да сложа край на моите дни!

Щом тялото се вледени, [2028]

тогава ще ми е все тая,

че злият Кламадьо накрая

с бездушен труп ще разполага.

Не мога вече да отлагам: [2032]

аз имам скрит в една кутия

нож остър и ще се убия.

Това, мой мили друже, аз

държах да споделя със вас. [2036]

Сега поспете си спокойно.

Каква възможност за достойно

и благородно поведение

за рицаря! Тя без съмнение [2040]

дошла е тук да сподели

с горчиви думи, през сълзи

със него силната си болка

и тъй да провери доколко [2044]

готов е да я защищава

и замъка да отбранява.

И той й казал: — Скъпа моя,

най-настоятелно ви моля [2048]

да си избършете сълзите,

от нищо да не се боите

и да разчитате на мен.

И знайте, че от този ден [2052]

ще ви предпазва Бог от злото.

Сега легнете с мен в леглото,

защото в тази нощ и аз

не бих се отделил от вас. [2056]

— Щом радост ви това доставя —

му рекла тя, — ще го направя.

И той привлякъл я с милувки,

със нежни думи и с целувки, [2060]

което много вероятно

за нея е било приятно.

Останали тъй долепени,

макар и с устни разделени, [2064]

додето пукнала зората.

Изпълнила им се душата

със радост, че за първи път

могли прегърнати да спят. [2068]

Но разделили се накрая,

тя върнала се в свойта стая

и преоблякла се веднага,

без някой друг да й помага. [2072]

Щом изтокът лъчи запалил,

онези, що на пост стояли,

събудили мъжете, дето

са спали през нощта, и ето [2076]

че всички те били на крак.

Девойката отишла пак

при рицаря и с топъл глас

му рекла: — Връщам се при вас, [2080]

сеньор, за да ви пожелая

приятен ден. Уви, аз зная,

че дълго тук не ще стоите.

Бог да помага да вървите [2084]

по рицарския славен път.

А аз самичка в този кът

оставам, без любезността ви…

Без вас тук как ли ще се справим? [2088]

Не срещнахте за съжаление

заслуженото уважение.

И затова сега се моля

дано, по Божията воля, [2092]

навред из другите места

ви срещнат с по-добри неща,

и с повече хляб, сол и вино!

— Не, драга, аз не ще замина — [2096]

отвърнал бързо той, — преди

тук всичко да се нареди.

И миг дори не ще оставя

врага ви с вас да се разправя. [2100]

Не, той ще падне поразен!

И ако бъда награден

тогава с вашето внимание,

защо ми е от друг признание! [2104]

— Но то е нещо мимолетно —

отвърнала му тя кокетно. —

Нима ще се задоволите?

За да не си въобразите, [2108]

че отказът ще означава

надменност и самозабрава,

ще кажа, че съм с вас съгласна.

Но все пак нека ви е ясно, [2112]

че ако без да се превземам,

приятелството ви приемам,

аз не желая да умрете

заради мене. Извинете, [2116]

това ще е прескъп залог.

Не сте тъй силен, тъй висок

(бъдете сигурен в това),

че сам да вдигнете глава [2120]

срещу такъв здрав, силен рицар

с корава, варварска десница,

да му излезете насреща

в открит двубой, в борба гореща. [2124]

— Не, драга, ще се уверите,

че няма да ме отклоните

сега от моята идея!

Какво би взело връх у нея? [2128]

Не искала тя да го спре,

не искала и да умре.

Когато някой друг се врича,

човек е склонен да отрича [2132]

това, което силно иска,

и тласка другия към риска.

Като жена със опит, тя

му насърчавала страстта [2136]

към туй, в което дотогава

уж щяла да го укорява.

А той готов за схватка бил

и мигом се разпоредил [2140]

доспехи да му донесат

и коня да му доведат.

Набързо коня оседлали

и всички (рицари, васали) [2144]

със страх, изписан на лицата,

и със тревога във душата

му казвали: — Сир, Господ нека

в опасната борба нелека [2148]

с вас бъде вечно и дано

зло сполети Ангингерон —

той с меч града ни порази.

И всички, все тъй през сълзи, [2152]

когато портата минавал

и вече се отдалечавал,

в един глас го благословили:

— Дано, сир, Бог ви дава сили, [2156]

Светият Кръст над вас да бди

и да ви пази от беди,

от плен, от смърт, от злия враг…

След битката елате пак [2160]

във нашия изстрадал град,

от всички за герой признат,

заслужил най-висока чест…

Ангингерон получил вест, [2164]

че идва мъж въоръжен,

но той бил твърдо убеден,

че ще превземе крепостта,

преди да падне вечерта, [2168]

и че не ще се там намери

мъж, който с него да се мери.

А в стана верните му хора

ликували, че много скоро [2172]

в града ще бъдат господари.

Ангингерон набързо сварил

да вземе меча си и щита

и го видели как полита [2176]

на бързия си млад жребец

към безразсъдния храбрец.

— Младежо — грубо рекъл той, —

ти мир ли искаш или бой? [2180]

Кажи, какво при нас те носи?

— Аз ще задавам тук въпроси! —

подел младежът с гняв в душата.

Защо опустоши страната? [2184]

Защо народът е избит?

Ангингерон, надут, сърдит,

му рекъл: — Замъкът, градът

веднага да се предадат. [2188]

А пък момата ще е в дар

на моя славен господар.

— По дяволите ще вървиш,

ако такъв език държиш. [2192]

Я по-добре се откажи!

— Младежо, ти не се лъжи,

че честичко една злина

я плаща някой без вина. [2196]

Тук момъкът не издържал

и на врага си налетял.

Когато мечът заговори,

излишно ще е да се спори. [2200]

И всеки копието хванал

с острец от лъскава стомана

и с дръжка ясенова, здрава.

(удобна, майсторска направа). [2204]

За миг пришпорили конете

и двамата, от гняв обзети,

един на друг си налетели.

И копията зазвънтели, [2208]

и брони взели да скриптят,

и ударите да валят

по тялото и по главата,

нахвърляли се във борбата [2212]

като глигани разярени.

За миг те спрели уморени,

но битката била подета

със гняв такъв, че на парчета [2216]

летели копия край тях,

като че никой нямал страх

да сипе удари безброй.

Но в този ръкопашен бой [2220]

Ангингерон бил тъй ранен,

че бил от коня повален

със силна болка във ръката.

Младежът слязъл на земята, [2224]

не можейки да продължава

от коня си да се сражава,

и с меча го нападнал пак.

Защо да ви разказвам как [2228]

те да се бият продължили,

как всеки влагал всички сили

и стръв в решителния бой,

как твърде дълго траял той. [2232]

Ангингерон не издържал,

а нашият младеж не спрял

противника си да напада

и той помолил за пощада. [2236]

Пощада? Дума да не става!

Но той припомнил си тогава,

че победителят не бива

противника си да убива. [2240]

Тъй благородникът съветва

и сам младежът дал бе клетва.

— Сир, милост! — рекъл сенешала.

Ще ви помоля за пожала, [2244]

не дръжте се жестоко с мен!

Признавам, че съм победен,

че паднах в битката позорно,

че победителят безспорно [2248]

сте само вие. Някой друг,

ако не ни е гледал тук,

не би си вярвал на ушите

и би помислил, че дължите [2252]

победата на чудо свише.

Но ето, раните ми вижте —

те ясно сочат резултата!

Със меч спечелихте борбата [2256]

и хората ми го видяха.

Нали пред шатрата стояха.

Друг рицар на света едва ли

с такава чест ще се похвали. [2260]

Я си спомнете за момент

не сте ли с нещо задължен

на някой благородник виден —

при него нека да отида [2264]

да се разкая с намерение

със прошка и благоволение

да бъда аз удостоен

и пак да си остана в плен65. [2268]

За мен по-хубав изход няма:

ще идеш ей там в оня замък,

една девойка там ще видиш

(внимавай да не я обидиш [2272]

със нещо!). Ще я поздравиш

от мен. Кажи й, че държиш

да бъдеш неин верен роб!

— Тогава нека моят гроб [2276]

е тук! — отвърнал сенешала. —

Та тя трикратно би желала

смъртта ми! Татко й загина

и в мен бе цялата причина66. [2280]

Заслужил съм си без съмнение

и още повече презрение

е това, че аз не се смилих

и рицарите й избих. [2284]

Мен там ме чака смърт, позор

(бих предпочел да съм в затвор)…

При друг приятел ме пратете

или при дама, ако щете, [2288]

където няма риск голям.

Смъртта си ще намеря там,

за миг да й попадна само.

Смилил се той над участта му [2292]

и му предложил да го прати

при други рицари познати,

в друг замък — в този, в който бил

приет от благородник мил [2296]

сред каменните му стени,

със здрави кули отстрани,

достигащи до небесата,

и с мост, издигнат над реката. [2300]

Ала и там затвор го чакал…

Молителят, без да протака,

му отговорил: — Сир, аз знам,

че избавление и там [2304]

не ще намеря, а ще патя.

Един от неговите братя

убих в последната война.

И там очаква ме злина. [2308]

Аз предпочитам да загина

от вас, наместо да замина

във оня замък тъй ужасен.

— Тогава изходът е ясен: [2312]

едно остава — щеш не щеш,

пред крал Артур да се вречеш,

че ще останеш в негов плен67.

Носи му поздрави от мен [2316]

и питай за една девица,

получила от Ке плесница.

Пред мен я плесна сенешала,

защото беше се засмяла, [2320]

когато появих се аз.

Ти ще останеш в нейна власт

и ще й кажеш, че на Бога

се уповавам, за да мога [2324]

да отмъстя за таз обида,

преди на оня свят да ида.

Ангингерон му обещал

да иде при добрия крал [2328]

и с мисията да се справи,

а после заповед отправил

обсадата да прекратят

и знамето да отнесат. [2332]

А момъкът се връщал вече

към замъка… Щом отдалече

мнозина лесно го познали,

да го посрещнат се събрали, [2336]

но не разбрали как така

не им той носи на ръка

на победения главата.

Щом като слязъл на земята, [2340]

учудването си не скрили

и да попитат се решили:

— С Ангингерон какво се случи,

сеньор, кажете да научим. [2344]

Щом в плен не сте го тук довели,

главата му да бяхте взели!

— Сеньори, ако аз го бях

убил, бих имал също грях. [2348]

Той близките ви е изтребил

и е заслужил смъртен жребий,

но би било позор за мен,

ако убия победен. [2352]

Изпратих го да иде в двора

на крал Артур и там в затвора

да го държат до старост сива.

Тогава радостна, щастлива, [2356]

девойката се появила,

с ръце врата му тя обвила

и го завела в свойта стая

да си починат, както знаят, [2360]

да уталожат своя глад

с целувки вместо със обяд;

тъй в своите палави прегръдки

те вкусили най-сладки глътки. [2364]

Когато Кламадьо дошъл

във своя стан, той с поглед зъл

напомнил, че е вече време

града със меч да се превземе. [2368]

Ала един младеж на кон

му казал, че Ангингерон

неравна битка е загубил,

и както си косите скубел, [2372]

добавил: — Монсеньор, кой знае

дали най-лошото това е?

— По-точно! Казвай! — Тоя ден

Ангингерон бе победен [2376]

и бе изпратен във затвор

във крал Артуровия двор.

— Кажи, кой сторил е това,

младежо, не пести слова! [2380]

От кой край взе се този рицар?

И как със своята десница

такъв левент е победил

и силата му е сломил? [2384]

— За бога, монсеньор, признавам,

че лично аз не го познавам,

от Добри пристан68 той изскочи

и бързо се към нас насочи [2388]

със лъскаво въоръжение.

— Какво е твойто предложение? —

попитал Кламадьо тогаз.

— Да се завърнете при нас, [2392]

защото, монсеньор, оттатък

с добро не вярвам да ви чакат.

Друг рицар, който стар бил вече

(той учил Кламадьо със меча [2396]

да удря), като чул това,

поклатил укорно глава:

— Ако такъв един съвет,

младежо, бъде днес приет, [2400]

добро той няма да докара.

Луд само би ти хванал вяра.

След туй добавил: — Монсеньор,

аз няма да навлизам в спор. [2404]

Но съгласете се и вие,

че който иска да надвие

такъв противник, за да може

ръка на замъка да сложи, [2408]

един е неговият път:

така да действа, че гладът

да стори Добри пристан слаб —

да нямат ни вода, ни хляб. [2412]

Щом ние тук сме сити, здрави,

това ни дваж по-силни прави

и никой не изпитва страх

в сражение да влезе с тях. [2416]

В началото ще почнем бой

със група рицари — на брой

към двайсет. Бързо според мен

убит ще е или пленен [2420]

самонадеяният рицар

и той пред своята девица

Бланшфльор не би могъл да блесне

с юначество и подвиг лесен. [2424]

Та как намерил би опора

у слаби, изгладнели хора?

След първата ни група с още

по-многоброен и по-мощен [2428]

отряд ще оградим вразите.

— Успяхте да ме убедите —

отвърнал Кламадьо. — Тогава

към действие да се минава! [2432]

Бойците ни непобедими,

петстотин смели исполини,

и двойно повече пешаци

ще сеят смърт сред тез голтаци. [2436]

И двайсет рицари калени,

със знамена за бой развени,

завчас пред замъка се спрели,

а щом отвътре ги видели, [2440]

отворили широко порта

да влезе вражата кохорта —

така младежът наш бил казал

и той начело им излязъл, [2444]

надявайки се да е кратка

и не тъй трудна тази схватка

и сам на вражия орляк

показал, че не е новак. [2448]

Нападал смело той… И ето

на копието острието

как се забивало в телата:

на тоя — счупена ръката, [2452]

на оня — черепът разбит,

до него друг лежал убит,

четвърти тежко бил ранен,

а петият попаднал в плен… [2456]

Ала във този миг войската

задала се от долината:

все на коне — към пет стотици,

хиляда — пешите войници. [2460]

Но след като се приближили,

от гледката се вцепенили —

видели те разгром нечут

и ги обхванал страшен смут. [2464]

А другите в редици стройни,

макар и слаби, малобройни,

ги чакали сърцати, смели.

Ала вразите се множели: [2468]

отпред бил конният отряд,

а пехотинците — отзад.

Когато хората разбрали,

че трудно биха устояли, [2472]

прикрили се покрай стените.

А междувременно стрелците

опитали се да ги спрат

със лъкове, ала врагът [2476]

бил кръвожаден, побеснял,

пред входа с ярост се тълпял,

и искал, без да губи време,

града с жестокост да превземе, [2480]

а после замъка. Но щом

една немалка група с взлом

пробила, падаща врата

прекъснала им дързостта [2484]

и всички смазала за миг.

А Кламадьо тревожен вик

надал пред тази хорска гмеж,

за миг превърната на леш. [2488]

Такъв кошмар не бил видял.

И той, безпомощен, разбрал,

че страшно зло си е навлякъл

с прибързаната си атака. [2492]

Ала съветникът му бил

до него и го насърчил:

— Сеньор, защо ви изненада

това, че силният пострада? [2496]

Бог и добро, и зло раздава.

Провалът да не ви смущава:

според светеца и тамяна.

Страхотна буря връхлетя ни, [2500]

войските ни са намалели.

Врагът наистина спечели,

но то ще е от ден до пладне.

До три дни замъкът ще падне. [2504]

Не сбъднат ли ми се словата,

тогава давам си главата.

Ако се вслушате във мене,

врагът ще бъде на колене, [2508]

ще минат два-три дена само

и ще е ваша крепостта му.

А тази, дето дълго време

не искаше да ви приеме, [2512]

ще иска милост и от вас.

Не чакал Кламадьо и час

и с шатри натъкмили стана,

готов за бой, не за отбрана. [2516]

А всички рицари, пленени

във замъка, били лишени

от тежкото въоръжение.

Не ги заплашвало мъчение [2520]

и съд, ако обет дадат

на замъка да не вредят.

Ден след военния театър

към сушата задухал вятър [2524]

и до брега чак бил докаран

един шлеп, с жито натоварен

и със какви ли не храни.

Току до градските стени [2528]

по волята Господна спрял69,

отвътре някой го видял,

от замъка мъже излезли,

при шлепа незабавно слезли [2532]

в стремеж със няколко въпроса

да разберат кои са, що са,

с какво привлича ги градът

и где предвиждат да вървят [2536]

новопристигналите хора.

А те отвърнали: — Сеньори,

търговци сме на хляб и вино,

на плодове, месо, сланина [2540]

и на овце, и на свине,

и на волове за клане.

Пък другите им рекли: — Много

се радваме и слава богу, [2544]

че ви довяха ветровете

при нас! Добре дошли бъдете!

Свалете цялата си стока,

ще ви дадем цена висока, [2548]

с кюлчета злато и сребро

ще заплатим това добро:

и виното, и плодовете,

и житото ви и овцете. [2552]

Ако поискате, дори

една каруца със пари

за стоката ви ще платим

и няма да се пазарим. [2556]

И тъй по най-добрия начин

разбързаните купувачи

с търговците се спазарили,

веднага стоката свалили [2560]

(като че ли помели шлепа)

да я закарат във подкрепа

на изгладнелите си хора.

Зарадвани, там много скоро [2564]

за всички сложили софрата,

отрупана с храна богата,

та до насита да ядат —

не плашел ги сега гладът. [2568]

С брашно били те запасени,

с меса и пресни, и солени,

и с плодове, каквито щеш.

Момчета ще запалят пещ, [2572]

готвачи гозби ще стъкмят

и вече сит ще е градът.

А Кламадьо да си станува

отвън, че даже да векува! [2576]

В туй време момъкът се бил

с девойката усамотил

и я целувал до забрава.

А недалече смях и врява [2580]

изпълвали оная зала,

където вкусна гозба щяла

след малко всички да засити —

да са доволни и честити. [2584]

След кратко време новината

разчула се и сред войската.

А Кламадьо го хванал яд,

като видял, че този град [2588]

не го очакват гладни дни…

Защо ли градските стени

с войските си бе обсадил

и ценни сили похабил? [2592]

Ядосан, бесен бил направо,

но като нямал що да прави,

без да се двоуми дали

с друг някой да го сподели, [2596]

решил да прати свой вестител

при онзи рицар-победител:

да бъде той предупреден,

че в много кратък срок, до ден, [2600]

ще го очаква на дуел.

Щом другият е толкоз смел,

в единоборство в равнината

да търси своята разплата. [2604]

Но щом девойката любима

разбрала, че опасност има

за нейния приятел мил,

болезнен страх я задушил. [2608]

А рицарят, готов за риска,

отвърнал й, че много иска

да иде на полето бойно,

и тя почувствала се двойно [2612]

опечалена и нещастна,

но все пак с него съпричастна.

И други с аргументи разни

го увещавали напразно [2616]

да не излиза на двубой

със Кламадьо, защото той

не бил надвит от никой друг.

Уелсецът отвърнал: — Тук, [2620]

сеньори, ще решавам аз;

двубоят не засяга вас.

Каквото и да ми твърдите,

сега не ще ме отклоните. [2624]

И никой думичка не казал,

във стаята си всеки влязъл

с желание да си почине,

дордето тази нощ премине, [2628]

но продължили да скърбят,

че не могли да го възпрат.

Уви, девойката и тя

в молби прекарала нощта, [2632]

очаквайки да го склони:

нали със никакви злини

не ги заплашвал Кламадьо.

Ала безсмислено било. [2636]

И аз намирам странно нещо

в това: тя толкова горещо

го молела със плахост мила

и всяка дума придружила [2640]

с целувка, та дано сполучи

с любов сърцето да отключи

като със ключ и той най-сетне

от своя план да се отметне. [2644]

Но ужас й обзел душата,

че той не й приел молбата.

Напротив, искал начаса

доспехите да донесат [2648]

и цялото въоръжение.

От най-дълбоко съжаление

били околните обзети,

а той на Краля на кралете [2652]

помолил се за тяхно здраве,

към коня бързо се отправил,

възседнал го и полетял,

оставяйки ги във печал. [2656]

Щом Кламадьо го забелязал,

срещу младежа сам излязъл

със пламнали очи, защото

той искал с удар от седлото [2660]

да го свали, да вземе коня,

да го лиши от меч и броня,

да го убие незабавно.

А там в полето пусто, равно [2664]

самият Кламадьо бил вече

отпратил всички надалече.

Застанали лице в лице

с оръжието си в ръце, [2668]

готови да си налетят,

без думичка да промълвят.

Не минал даже миг и ето,

че почнал боят сред полето. [2672]

Връхлитали те като хали,

въртели острите кинжали,

омраза на живот и смърт

бушувала във всяка гръд [2676]

и всеки удрял с настървение,

така че копия строшени

се разлетели на парчета.

Щом те се свлекли от конете, [2680]

пак стрелнали се с поглед страшен

и в настървен бой ръкопашен

дуела дълго продължили,

сражавайки се с равни сили. [2684]

Не се съмнявайте, че знам

подробно боя да предам,

но няма смисъл от това.

Нали сам Кламадьо глава [2688]

склонил, признал се победен:

след този бой ожесточен

готов бил да се подчини

на другия (а преди дни [2692]

и сенешалът тъй бе сторил).

Но Кламадьо се уговорил

да не отива във затвора

на Добри пристан, нито в двора [2696]

на онзи рицар, чийто замък

иззидан бил с най-хубав камък.

Той бил съгласен да остане

затворник в мрачните зандани [2700]

на крал Артур и там да може,

щом като иде, да доложи

сам на прекрасната девица,

получила от Ке плесница, [2704]

че с Божие благоволение

тя ще дочака отмъщение.

Било веднага обещано

обсадата да вдигнат рано, [2708]

а пък които са пленени,

да си вървят освободени

по домовете живи, здрави.

А Кламадьо щял да застави [2712]

най-верните си хора вече

покорно да стоят далече

и никой рицар от войската

да не безпокои момата. [2716]

Така при своите безславно

се върнал той и незабавно

пред всички заповед издал,

тъй както сам бил обещал: [2720]

онез, които в плен стоят,

на свобода да си вървят.

Пленените веднага взели

вързопите си и поели [2724]

към къщи. Никой не понечил

да ги възпре, да им попречи.

И Кламадьо поел на път

самичък, както бил редът [2728]

(за този ред въпрос ще стане

във много рицарски романи):

щом рицарят е победен,

тогава той е задължен [2732]

да иде в плен, както героят

го е оставил подир боя —

без нищо той да съблече

и нищо да не облече. [2736]

По пътя на Ангингерон

той стигнал до Диназдарон —

там бил на крал Артур палатът.

В туй време с радост непозната [2740]

освободените обратно

се върнали70. Те многократно

били измъчвани жестоко.

Сега камбанен звън високо [2744]

над манастири се разнесъл

и чаканата вест донесъл.

А монахини и монаси,

без да прикриват радостта си, [2748]

въздавали хвала на Бога.

Каква отрада, колко много

се веселили стари, млади

по улици и по площади [2752]

и във тържествената зала!

А Кламадьо и сенешала

един след друг все тъй вървели

три дена, а пък нощем спели [2756]

все във един и същ бивак,

за да поемат сутрин пак

по пътя към Диназдарон.

Там крал Артур на своя трон [2760]

седял, с придворни заседавал —

въпроси важни той решавал.

В миг Кламадьо със вид унил

с доспехите се появил, [2764]

Ангингерон го забелязал —

той бил пристигнал и бил казал

каква заръка са му дали.

Придворните го задържали, [2768]

за да участва във съвета.

Ангингерон видял лицето

на Кламадьо, обляно в кръв,

и стреснат заговорил пръв: [2772]

— Отново сме пред факт чудат,

сеньори! Онзи рицар млад

с червените доспехи праща

и Кламадьо. Мен яд ме хваща, [2776]

че той е също победен,

щом е така окървавен.

Аз отдалече го видях

и тутакси го разпознах. [2780]

Самият Кламадьо това е,

а както тука всеки знае,

по-храбър рицар, по-сърцат

и в Рим дори не с познат. [2784]

Но ето че и най-добрите

не се спасяват от бедите.

Така отсъдено било:

Ангингерон и Кламадьо [2788]

да се намерят един друг

при крал Артур. А тъкмо тук

на Петдесетница71 във двора

се насъбрали много хора: [2792]

кралицата била до краля

във пищната просторна зала

и куп придворни отстрани

били със своите жени. [2796]

Допреди малко всички тия

присъствали на литургия.

И Ке сред залата стоял,

в едната си ръка държал [2800]

наметка лека с капюшон,

а пък във другата бастон,

с разкошна шапка на главата,

а пък под шапката — косата [2804]

на плитка вързана отзад.

По-хубав мъж на този свят

не се е срещал! На колан,

от чиста свила изтъкан, [2808]

проблясвала тока от злато

над облеклото му богато.

От него по-красиво няма.

Но тази красота голяма [2812]

била под облика кошмарен

на присмеха му зъл, коварен72.

От него всеки се страхувал,

покорно всеки път му струвал. [2816]

Та кой не би изпитал страх

от неговия жлъчен смях.

Край него който преминавал,

от пътя му се отстранявал — [2820]

тъй подъл и ужасен бил.

До краля Ке се приближил

и рекъл му да заповяда

и той да сподели обяда. [2824]

— Ке — казал кралят, — замълчете!

Сега ли точно ще ядете?

Как за обяд въпрос ще става,

дорде съветът заседава, [2828]

и то на празник като този?

След малко в кралските чертози

сам Кламадьо смирено влязъл

и с кротък глас на краля казал: [2832]

— Аз моля Бог живот и здраве

на най-добрия крал да дава.

На неговата добродетел

отдавна всеки е свидетел. [2836]

Излишно е да търсим сходство

с такова чисто благородство.

Тук със задача важна аз,

кралю, изпратен съм при вас [2840]

и до последния си ден

във двора ще остана в плен.

Макар че туй ме злепоставя,

принуден бях да го направя [2844]

от оня, който победи ме.

Не зная неговото име,

отде е — нямам си представа.

Могъл бих само да добавя, [2848]

че е с оръжие отлично,

което нему вие лично

сте дал. Поне така твърди.

— Мой друже, нека Бог да бди [2852]

над дните ти! Кажи все пак

за него още нещо: как

е той, е какво днес преживява,

дома си сам ли управлява? [2856]

Тогава Кламадьо додал:

— Кралю, до днес не съм видял

по-храбър рицар, по-напет.

На него всичко му е в ред. [2860]

А на оная хубавица,

получила от Ке плесница,

аз ще предам, че непременно

на Ке ще бъде отмъстено, [2864]

самият рицар ще го стори.

Щом шутът чул го да говори,

и той изрекъл своите фрази:

— Кралю мой, Господ да ме пази! [2868]

За Ке ще има отмъщение,

в туй няма никакво съмнение:

на две ще му строшат краката

и ще му отсекат ръката. [2872]

Ке мислел, че това са празни

слова, и все пак се подразнил,

но не ударил го в челото

не от страхливост, а защото [2876]

дължал на краля уважение

и би изпитал омерзение.

А кралят, клатейки глава,

му рекъл: — Жалко за това, [2880]

че надалече той замина!

Тогава срещу него зина

ти, Ке. Все лош език държиш

и почти винаги грешиш. [2884]

Веднага скочили двамина:

Ивен, комуто тук мнозина

надявали се за съвет,

след него станал и Жирфлет — [2888]

налагало се да вървят

сир Кламадьо да придружат

чак до покоите просторни,

където дамите придворни [2892]

прекарвали деня в забави.

На краля той поклон направил

и го отвели при момата,

за да й каже новината. [2896]

Очаквала тя тази вест,

защото ударът до днес

я мъчел. Болката минава,

ала срамът си срам остава. [2900]

От болката ще се оправиш,

но как могъл би да забравиш

обидата, щом прав си бил?

Страхливец само би простил. [2904]

И затова от срам тя още

измъчвала се денем, нощем.

Щом Кламадьо предал вестта,

той пак се върнал в крепостта [2908]

при крал Артур и занапред

като придворен бил приет.

А в тези дни добрият рицар —

тоз, който милата девица [2912]

Бланшфльор със чест бе защитил

и Кламадьо бе победил,

живеел мирно и щастливо

в любов с девойката красива. [2916]

Тя можела да му дари

и цялата страна дори,

ако на нея той държал.

Но на душата му лежал [2920]

болезнен спомен и тъга

по майка му. И все така

я виждал паднала на прага

и искал той, без да отлага, [2924]

да я намери здрава, жива.

Ала девойката красива

била против — на други даже

помолила се да му кажат [2928]

тук да стои. Той не приел73,

ала пред тях обет поел

и майка си да доведе,

ако ли Господ Бог даде [2932]

да я завари жива вкъщи.

И мъртва да е тя, той също

щял да се върне тук отново.

Щом всичко му било готово, [2936]

той тръгнал тутакси на път,

като оставил да скърбят

за него всички. Най-нещастна

била девойката прекрасна. [2940]

Сълзи горчиви тя проляла.

Той тръгнал, а след него цяла

процесия… Ще видиш сходна

на Възнесение Господно, [2944]

защото не могло да мине

калугери и монахини

несъпричастни да стоят.

И те целели да го спрат. [2948]

— Сир, ти от злото ни спаси

и ако роним днес сълзи

и тук припадаме от скръб,

то е, защото си ни скъп. [2952]

А той отвърнал им: — Не трябва

скръбта тъй лесно да ви грабва!

Защо е този плач горчив?

Аз казах, Бог е милостив, [2956]

че пак при вас ще се завърна.

Та лошо ли ще е да зърна

за миг поне аз свойта майка,

която плаче и се вайка [2960]

далече в Пустата гора.

Ако съдбата е добра

и я намеря жива, здрава,

тя с мен ще дойде и тогава [2964]

ще стане тука монахиня.

Ако ли не, и таз година,

и в бъдеще добри бъдете,

за нея също се молете [2968]

душата й да иде там

във Рая, гдето е Аврам.

Красиви дами, господа,

не ви заплашва вас беда, [2972]

дай боже, върнал се обратно,

да ви се отплатя стократно.

И всеки вкъщи се прибрал,

а пък младежът полетял [2976]

на кон, с доспехи на гърдите,

тъй както бил дошъл преди той.

До късно вечерта се скитал,

а нямало кого да пита [2980]

дали добрия път е хванал.

Но ни за миг той не престанал

да моли Господа горещо

за него да направи нещо, [2984]

та свойта майка да намери,

щом стигне бащините двери.

Чак привечер той превалил

един хълм и се приближил [2988]

до някаква река широка

и бързоструйна, и дълбока…74

Как в нея с коня да нагази?

— Ех, дано Господ да ме пази! — [2992]

помислил той. — Да ми помогне

до оня бряг да се домогна,

пък лесно ще е по-нататък.

Потеглил той покрай реката, [2996]

достигнал до една скала,

но тъй огромна тя била,

че спрял пред нея, и тогава

съгледал той, че се задава [3000]

рибарска лодка със двамина,

ала те, вместо да преминат

край него, спрели по средата

и там отпуснали веслата. [3004]

Единият отпред седял,

в ръката въдица държал

и ловко й поставял стръв.

Решил се рицарят ни пръв [3008]

рибарите да заговори

и рекъл: — Моля ви, сеньори,

бъдете тъй добри, за бога,

кажете ми дали ще мога [3012]

да мина таз река голяма?

Не е възможно брод да няма…

Човекът с въдица в ръката

чул и отвърнал на молбата: [3016]

— Повярвайте ни, няма, брате.

И лодка няма, на която

жребецът ви да се прекара.

А нашата е малка, стара, [3020]

не е възможно пет човека

да идат с нея надалеко.

А няма брод, ни сал, ни мост.

— Дали ще мога като гост [3024]

да пренощувам в някой хан?

— Разбира се. Мой гост желан

ще бъдете за тази вечер,

затуй не си мислете вече. [3028]

Там има проход, преминете

през него и се изкачете

на хълма. А в далечината,

съвсем наблизо до гората [3032]

е моят дом — там ще преспите.

Излишно е да се косите.

Щом прохода преодолял,

младежът до един превал [3036]

излязъл, ала под небето

не виждал той дома, където

би спал… А здрачът наближавал

и момъкът се притеснявал. [3040]

— О, Господи, не е ли срамно,

че той постъпи с мен измамно?

Какъв подслон, какъв ти дом

на този хълм безлюден, щом [3044]

не виждам нищо край гората!

Рибарю, грях ти на душата!

Нима за да ми навредиш,

ти дръзна да ме заблудиш? [3048]

Защо се подигра със мен?

Обаче в същия момент

висока кула забелязал75,

тъй хубава — човек би казал, [3052]

че досега не е позната

подобна кула на земята —

иззидана от камък сив,

с опрян в небето връх красив, [3056]

с две малки кули отстрани.

Младежът щял да обвини

рибаря, че го заблудил,

но както сам се уверил, [3060]

човекът се оказал свестен,

добър, гостоприемен, честен.

Отпред на кулата, под свода,

младежът забелязал входа, [3064]

отвеждащ към голяма зала.

На входа стража не стояла

и по един подвижен мост

той влязъл. Като най-скъп гост [3068]

стопаните го там приели:

оръжието двама снели,

друг коня взел да отведе

и да му сложи да яде, [3072]

четвърти с фино наметало

загърнал стройното му тяло.

Завели момъка във пищно

преддверие — ще е излишно [3076]

да казвам, че такъв разкош

не се е виждал и в Лимож.

Тук момъкът за малко спрял,

дорде стопанинът успял [3080]

да му изпрати други двама,

които в залата голяма

дошлия гост да придружат.

Ще ви призная, че видът [3084]

на стаята го запленил:

била квадратна, подът бил

със плочки хубави застлан,

в средата имало диван, [3088]

където в мантия вечерна

и със самурена, възчерна,

красива шапка на главата,

край огън, в който от дървата [3092]

оставала искряща жар,

бил седнал благородник стар,

облегнат леко на дивана.

Покрай камината, опряна [3096]

на четири колони здрави,

могли и седнали, и прави

над триста души всеки път

за празник да се съберат. [3100]

И тъй, младежът наш закрачил

подир двамината водачи

към благородника. Тогава

той поздравил го, без да става, [3104]

и рекъл: — Друже мой, бъдете

добре дошъл и ми простете,

че срещам ви така, защото

аз трудно ставам от леглото. [3108]

— Но, сир, това ви положение

не ми създава притеснение.

Да дава Бог аз да съм здрав!

Помъчил се да стане прав [3112]

гостоприемният стопанин

и с глас любезен го поканил:

— По-близо, момко, пристъпете

и на дивана приседнете. [3116]

Когато някой е до мен,

се чувствам по-обнадежден.

Младежът седнал на дивана,

а благородникът подхванал: [3120]

— От кой край идвате при нас?

— От Добри пристан. В ранен час

на кон потеглих, сир, оттам.

— На дълъг път сте тръгнал сам, [3124]

преди да се развидели

и сте вървял цял ден, нали?

— Не, тъкмо първите камбани

удариха — не бе тъй рано. [3128]

Дордето с домакина знатен

той водел разговор приятен,

откъм големия портал

млад благородник се задал, [3132]

провесил меч на своя врат,

и на стопанина богат

подал го и се поклонил,

а той, тъй както седнал бил, [3136]

изтеглил меча и видял

кой надписа е изковал —

закалката била такава,

че мечът да не се поддава [3140]

на чупене. Ковачът само

си знаел где е слабостта му.

Новодошлият най-подир

продумал: — Ще ви кажа, сир, [3144]

че племенницата ви мила,

с коса блестяща като свила,

ви го дарява. Меч по-лек

не притежава друг човек. [3148]

Комуто искате го дайте,

от вас зависи, ала знайте,

че дамата ще е спокойна,

ако е той в ръка достойна, [3152]

че само три такива меча

измайсторени са, а вече

ковачът почна да старее

и дълго май не ще живее. [3156]

И благородникът решил,

че тъкмо този момък бил

достоен с меча да воюва.

Презрамникът му само струвал [3160]

едно съкровище богато.

И дръжката била от злато —

дори в Арабия едва ли

такава биха изковали. [3164]

А ножницата посребрена

била със сърма украсена.

Стопанинът му го подал

и казал: — Друже, бих желал [3168]

да го запашете веднага

на кръста, вам се той полага.

Младежът, трогнат, най-сърдечно

благодарил, запасал меча, [3172]

изтеглил го, върха му зърнал

и в ножницата пак го върнал.

Било на всички вече ясно,

че мечът му стои прекрасно: [3176]

един достоен, храбър рицар

го вземал в своята десница

и занапред щял в мир и в бой

достойно да го носи той76. [3180]

А край горящата камина,

където имало мнозина

мъже, той мярнал и слугата,

комуто бил си дал нещата. [3184]

И меча той му поверил,

а след това се настанил

пак до човека, който днес

му бил оказал рядка чест. [3188]

Ала в туй време изотзад

пристигнал благородник млад

с блестящо копие в ръката,

преминал после по средата [3192]

между камината пламтяща

и двамата мъже седящи.

Червена капчица огряла

върха на копието бяло [3196]

и всеки забелязал как

до дръжката се стекла чак77.

А нашият младеж, горкият,

като че ли видял магия — [3200]

и изненада, и възхита

почувствал той, но не попитал

как всъщност станало това.

И мигом мъдрите слова [3204]

при рицарското си кръщение

си спомнил: и до унижение

ще стигне, ако не внимава

какво говори, и тогава [3208]

ще си рекат, че грубиян е…

Не искал той така да стане

и предпочел да не приказва.

Ала видял, че се показват [3212]

двамина хубави младежи,

на ръст — високи, снажни, свежи,

с прекрасни свещници в ръцете,

от злато все едно излети. [3216]

На свещниците им горели

по десетина свещи бели.

Наред с младежите вървяла

девойка чудна и държала [3220]

със двете си ръце граал78.

Той в залата така блестял,

че свещите наподобили

звезди, които са се скрили [3224]

посред бял ден или когато

в нощта се появи луната.

Граалът бил от чисто злато

със изумруди и ахати, [3228]

и други перли скъпоценни,

каквито ни в недрата земни,

ни в морски дълбини студени

до днешен ден не са видени. [3232]

Тя приближила, а след нея

пристъпяла и втора фея;

на нашия учуден гост

тя хубав сребърен поднос [3236]

показала, а после двете

отминали натам, където

току-що бил се появил

мъж с копие и пак се скрил. [3240]

Как момъкът да се не сети

сега за мъдрите съвети

на стария! И този път,

обзел го страх да не рекат, [3244]

че е невеж и невъзпитан,

и предпочел да не попита

за кой човек във тази зала

е бил предназначен Граала. [3248]

Но аз си мисля, че с редно

да ви напомня как с вредно

човек да бъде мълчалив.

Младежът гледал боязлив [3252]

и думичка не промълвил.

Стопанинът разпоредил

да стоплят и да донесат

вода и както бил редът, [3256]

слугите всичко подредили.

Дорде ръцете си измили

и гостът млад, и домакинът,

във залата дошли двамина [3260]

и внесли плот на маса — цял

от слонска кост, сребристо бял,

и две подпори други двама

донесли: масата голяма [3264]

набързо там била сглобена

и с всичко нужно натъкмена.

Ще отбележа тук, че тия

подпори ни горят, ни гният — [3268]

били от абанос най-рядък,

не ги заплашвал дървоядът.

Ала прекрасната нагласа

на тази безподобна маса [3272]

най-вероятно се дължала

на нейната покривка бяла:

ни папи, нито кардинали

не са на тъй красива яли. [3276]

Но как да я опиша в книга,

когато слово ми не стига.

Сервираното първо блюдо

било еленски бут — за чудо: [3280]

тлъст бут, със чер пипер подправен,

направо нямал нему равен!

Един слуга върху поднос

пред взора на самия гост [3284]

нарязал бута на парчета,

поставил ги върху галета

и ги на двамата сервирал.

И виночерпец се намирал — [3288]

на всеки в златния бокал

той вино хубаво налял.

И както сладко ял и пил,

с очи младежът проследил [3292]

как чудният Граал минавал

и все така недоумявал

за кой ли е предназначен.

Макар че бил озадачен, [3296]

припомнил си за кой ли път,

че много приказки вредят,

и пак си премълчал въпроса.

Подобни страхове защо са, [3300]

щом многократно със Граала

минавали през тази зала?

Той все пак би желал да знае

за кой ли всичкото това е. [3304]

Но щом сега мълчал, то значи,

че утре щял да търси начин

да разбере от някой друг

(дордето е все още тук). [3308]

С една нощ само той отложил

въпросите, така че можел

без притеснение да взима

каквото на софрата има: [3312]

и бут, и вино-еликсир.

Какъв великолепен пир!

Такава приказна софра

навярно би била добра [3316]

за император и за крал.

И момъкът край нея щял

да си изкара чудна вечер

със домакина тъй сърдечен, [3320]

тъй щедър и гостоприемен.

След пиршеството дълго време

останали да си говорят,

дордето вътрешните хора [3324]

приготвяли за сън леглата.

Ала преди да ги изпратят

да спят, донесли им смокини,

фурми, бадеми, нектарини, [3328]

мускатов орех, карамфил,

александрийски джинджифил

и портокали тънкокори,

храносмилателни ликьори, [3332]

сиропи свежи и приятни,

вина десертни, ароматни,

в дълбоки изби изстудени.

Такава пищност според мене [3336]

той даже и не бил сънувал,

затуй на всичко се любувал.

И тук стопанинът подхванал:

— За сън, мой друже, час настана [3340]

и трябва да вървя оттатък,

във спалнята, пък и краката

започнаха да ме болят

по-силно и не ме държат. [3344]

А вие тука, ако щете,

и по до късно останете.

И както старият се бил

върху дивана настанил, [3348]

дошли там няколко слуги

и за четирите ъгли

с постелката го взели здраво,

за да го отнесат направо [3352]

във неговата спалня. После

дошъл моментът и за госта

да се отправи към леглото.

Помогнали му облеклото [3356]

да си свали и го отвели

да спи в чаршафи снежнобели.

Така до сутринта той спал,

а щом събудил се, видял, [3360]

че домакините му явно

от сън са станали отдавна.

Понеже нямало наблизо

слуги да влизат и излизат, [3364]

изключено било от други

да се надява на услуги.

Щом сложил новите си дрехи

и рицарските си доспехи, [3368]

видял до своето легло

оръжието — то било

оставено нарочно там,

та той да си го вземе сам. [3372]

Когато бил готов, решил

да тръгва вече, ала бил

учуден много, че намерил

заключени там всички двери. [3376]

Той чукал, викал, но, уви,

кой можел да се появи?

За щастие успял да влезе

във залата и да излезе, [3380]

а след това по стъпалата

да стигне долу пред вратата.

Там чакал конят оседлан

и щитът, до зида опрян. [3384]

Не виждал другиго сега:

ни щитоносец, ни слуга.

Но бил отворен входът главен,

а падащият мост — оставен [3388]

така, че щом му се наложи,

най-безпрепятствено да може

да тръгне сам. Оттам, изглежда,

по тъмно снощните младежи [3392]

излезли са, за да отидат

в гората близка, за да видят

стоят ли ловните капани.

Защо той тука да остане, [3396]

след като можел да опита

при тях да иде, да попита

за кой предвиден бил Граала

и копието как кървяло. [3400]

Но не било това тъй просто.

Той тъкмо щял да мине моста,

когато някой го изправил…

Добре че конят му направил [3404]

отскок, та минали оттатък

и тъй не паднали в реката.

Но изненадан от това,

веднага той извил глава [3408]

и се развикал: — Хей, ти там,

недей се кри! Кажи да знам

защо току-що моста вдигна?

За малко спри да те настигна, [3412]

че искам нещо да узная…

Той викал, викал и накрая

разбрал, че е напразно всичко,

че е останал сам-самичък [3416]

и че каквото да се случи,

той отговор не ще получи79.

Пришпорил коня си тогава

накъм зелената дъбрава [3420]

по горската пътека тясна

и забелязал много прясна

следа от някакви копита

и по следата се опитал [3424]

да разбере дали наскоро

са минали онези хора,

които вечерта видял.

Като вихрушка полетял [3428]

по пресните следи. Случайно

под клонест дъб, на място тайно

съгледал някаква нещастна

девойка, стенеща ужасно: [3432]

— Ах, колко много страдам аз!

Проклет да бъде оня час,

когато съм била родена!

От всичко тук съм отвратена. [3436]

За мене никога до днес

денят не е бил тъй злочест.

Защо ли бе ми отредено,

о, Боже, тялото студено [3440]

на милия си да държа

и безутешно да тъжа!

Защо не беше пощаден

любимият ми мъж, а мен [3444]

смъртта да беше поразила!

Щом милия ми е убила,

не виждам смисъл да съм жива.

О, смърт, бъди по-справедлива, [3448]

не ме оставяй в този ад,

вземи и мен на оня свят

при него — по ще е добре

там Господ да ни събере80! [3452]

Така се вайкала горката,

отчаяна, в сълзи облята,

за рицаря, потънал цял

във кръв. Младежът ни се спрял [3456]

пред нея, поздравил учтиво,

видял, че плаче тя горчиво

и да попита се решил:

— Девойко, кой го е убил? [3460]

— От рицар бе обезглавен,

сеньор. И всичко тук пред мен

се случи тази сутрин рано.

Но забелязвам нещо странно: [3464]

твърди се, че по таз пътека

човек отишъл би далеко,

например би изминал днес

и цели двайсет левги, без [3468]

той да открие някой кът,

където да го приютят.

А вие идвате на кон

здрав, породист, кон-вихрогон [3472]

(едва ли има по-красива

от неговата буйна грива).

С овес и със сено да беше

по цял ден хранен, пак не щеше [3476]

тъй хубав да изглежда той.

Личи си явно, драги мой,

че имал сте голям късмет:

нощес добре сте бил приет. [3480]

— Наистина, девойко драга,

приет бях, както се полага

на гост висок. Съвсем сте права,

пък и видът ми го издава. [3484]

Наблизо е и ако викна,

ще бъда чут и ще откликнат

в дома, където аз преспах,

и най-радушно срещнат бях, [3488]

Сега ще ми е много трудно

да ви опиша колко чудно

е мястото. Какви палати!

Едва ли те са ви познати. [3492]

Дори и меч получих в дар.

— Нима добрият Крал Рибар

нощес на вас подслон е дал?

— Рибар ли беше или крал, [3496]

това не знам, но си личеше,

че е богат. Така мил беше,

че прием чуден ми направи.

Тук би могло да се добави, [3500]

че вчера минах през гората

и стигнах близо до реката,

където вечерта ме свари.

Там двама възрастни рибари [3504]

видях: единият гребеше,

а риба другият ловеше.

Та той прие ме в крепостта.

— Та той е крал! — му рекла тя — [3508]

Но в хълбоците бил ранен

и се видял осакатен

за цял живот81. Той има нужда

да се придвижва с помощ чужда. [3512]

Не може днес горкият крал

да язди кон — тъй отмалял

се чувства той. Но щом рече

за малко да се развлече, [3516]

във лодка с друг се настанява

и с риболов се забавлява,

а вторият му е веслар.

Затуй му викат Крал Рибар82. [3520]

Понеже го болят краката,

на лов не ходи из гората.

Единствената му разходка

е някой да го вози с лодка. [3524]

А той си има и гребци,

и въдичари, и ловци —

и всеки, както се полага,

старае се да му помага. [3528]

Той в замъка си многократно

се връща. Най му е приятно

да бъде в чудния палат,

достоен за такъв богат [3532]

и толкова почитан крал.

— Противното кой би твърдял?

Аз много очарован бях

в мига, когато го видях. [3536]

Той много мило ме погледна

и ме покани да приседна

до него — нямал как да стане,

защото кръстът му скован е. [3540]

Аз с удоволствие приех

и мястото си там заех.

— Наистина, голяма чест

ви е оказал с този жест. [3544]

Кажете ми дали видяхте,

дордето с него там седяхте,

онези капки кръв червена

по копието — нито вена [3548]

по него има, нито плът.

— Да, да. Видях ги как блестят…

— Попитахте ли ги поне

в какво е тайната? — О, не. [3552]

— А нужно е било, мой друже,

кураж тук мъничко е нужен.

Ами Граалът там ли беше?

— Разбира се. — Кой го държеше? [3556]

— Девойка някаква. — А тя пък

къде отнесе го? — Нататък,

към някаква съседна зала.

— А кой вървеше пред Граала? [3560]

— Двамина рицари. Държаха

по два свещника, а те бяха

с по десет свещи. — А след тях?

— Девойка хубава. Видях, [3564]

че носи сребърен поднос.

— А вие някакъв въпрос

зададохте ли им? — И звук

от мен не чуха. — Ах, и тук [3568]

с мълчанието сте сгрешил.

А бихте ли ми съобщил

какъв сте, кой сте, та все пак

да знам. А той не знаел как [3572]

се казва, но за мигновение

дошло му някакво прозрение,

че се нарича Персевал83 —

туй име някой му бил дал. [3576]

И прав бил този рицар млад.

Тя чула, пламнала от яд

и рекла: — Да ми е простено,

но името ти е сменено. [3580]

— Тогаз какво е то, кажете.

— По прякор те наричат Клети.

И с право… Как не си отвори

устата и не проговори! [3584]

На краля, който тъй линее,

помогнал би да оздравее

и на крака той пак би станал,

пак би се с работа захванал, [3588]

би сторил много добрини84.

За жалост толкова злини

на всички нас ще се стоварят.

Та други ли да отговарят [3592]

за туй, че грях си ти направил

и свойта майка си оставил

от скръб по тебе да умре.

Познавам те съвсем добре, [3596]

но ти не знаеш, че и аз

израснах някога у вас

и ми се падаш братовчед…

Ах, ти наистина си клет!… [3600]

И аз скърбя, и ти скърбиш,

че не можа да се решиш

да ги попиташ за Граала;

че твойта майка е умряла; [3604]

че беше зверски умъртвен

любимият ми (той към мен

тъй обичлив и нежен беше,

по всеки повод ме зовеше [3608]

със най-гальовните слова).

— Ах, братовчедке, щом това

е вярно, моля ви, кажете

успяхте ли да разберете [3612]

какво е станало със мама?

— Да, и за мен бе скръб голяма.

Нали бях там, когато тя

бе покосена от смъртта. [3616]

— Дано спаси й Бог душата,

за да отиде в небесата!

Наистина е тъжно, да.

Каква печал, каква беда! [3620]

Ако е мъртва тя, тогава

аз няма там какво да правя.

Днес повелява ми дългът

да тръгна по различен път. [3624]

Най-хубаво е да решите

и вие с мене да вървите.

Човекът, който тук лежи,

не ще ви с нищо утеши. [3628]

Умрелият си е умрял,

а живият си има дял

и трябва да го изживее.

Защо в тъга да ви линее [3632]

душата, че е мъртъв той?

Я по-добре да видим кой

убил е вашия любим

и нека скъпо му платим! [3636]

Пък нека Господ отреди

кой в битката да победи!

Но не могла тя да сподави

скръбта си. Как да го остави [3640]

така? И рекла: — Изход друг

аз нямам. Ще остана тук,

за да го погреба. Тогава

със мен каквото ще да става. [3644]

А вие тръгвайте натам

по пътя, с камъни застлан.

Натам убиецът замина

и тук остави ни двамина: [3648]

любимия ми — мъртъв вече —

и мен — да нося траур вечен.

Ала това не означава,

че искам да ви подстрекавам [3652]

към бой със него. Честен кръст!…

И все пак заслужава мъст!

А меча кой ви го е дал?

Той още кръв не е пролял [3656]

при остър ръкопашен бой.

Повярвайте, аз зная кой

със опитната си ръка

измайсторил го е така. [3660]

Да, много сръчно изкован е,

но на парчета той ще стане,

когато в друг меч се удари.

— Говори се, че като дар е [3664]

изпратен бил на домакина

от близка негова роднина,

а той пък го дари на мен.

Но аз съм обезпокоен, [3668]

ако е истина това.

Навярно знаете каква

възможност има, за да може

да се поправи, не дай боже, [3672]

ако се счупи някой ден.

— Ще бъдеш много затруднен,

но изход има: ще се вдигнеш

на дълъг път и като стигнеш [3676]

до Котоатърския замък,

ще видиш езеро голямо:

край него Требюше живее,

ковачът, който най умее [3680]

такива мечове да прави.

Единствен той ще го поправи,

щом той го е измайсторил.

Друг майстор, друже, не би бил [3684]

способен същото да стори.

Не искал Персевал да спори

и рекъл: — Ако се строши,

това ще ме унищожи. [3688]

На път поел той, а пък тя

останала си със скръбта.

И дълго време Персевал

по пресните следи вървял, [3692]

дорде настигнал край гората

кон, който влачел си краката,

и на младежа се видяло,

че тялото изнемощяло, [3696]

ребрата, дето се броят,

на лош стопанин се дължат.

Той бил с нечиста рядка грива,

която хилав врат разкрива, [3700]

със клепнали уши, които

направо падат на очите;

едва крепял се, а когато

вървял, подгъвал си краката. [3704]

Кон, който от умора капва,

а вечер нищичко не хапва,

като че ли под наем взет е,

е само за храна на псета. [3708]

Та както казах, Персевал

настигнал кон изпосталял

със старо, скъсано седло.

То явно за жена било [3712]

и там наистина седяла

една девойка пребледняла,

с вид тъй окаян, тъжен, жалък,

че може би светът е малък, [3716]

за да откриеш като нея.

Тя би била направо фея,

да беше под звезда щастлива!

От роклята й парцалива, [3720]

покрита с кръпки извехтели,

навън гърдите й висели.

Била моминската й плът

във рани, сякаш че върхът [3724]

на остър нож там бил играл.

Ликът изглеждал загрубял

от пек, от вятър и от студ,

от тежък непосилен труд. [3728]

Била разчорлена косата,

до болка стисната устата,

а от очите натъжени

се ронели сълзи солени [3732]

и те оставяли следи

по мършавите й гърди

и по-надолу, по бедрата,

та даже и по колената. [3736]

Ако видът й будел жал,

какъв ли камък е тежал

в душата й? Щом приближил,

младежът като смазан бил [3740]

от този неин вид измъчен.

А тя веднага с жест несръчен

понечила да се обърне

и голотата да загърне. [3744]

Ала напразно — тук ще скрие,

а там пак голо ще открие.

Така я сварил Персевал,

в душата си почувствал жал, [3748]

разбирайки какво страдание

издава нейното ридание.

А в плен на своите неволи,

започнала тя да се моли [3752]

на Господ: — Боже, докога

ще ме измъчваш все така?

Нима заслужила съм с нещо

това страдание зловещо? [3756]

С какво се, Боже, провиних

и пред кого ли съгреших?

Прати ми някой, дай съвет

да се спася от този гнет. [3760]

Или ти сам освободи ме

от този, който позори ме.

Ни той ще се смили над мен,

ни бих могла аз някой ден [3764]

от него нейде да се скрия,

а и не ще да ме убие.

Дали за да ме изтезава

той непрестанно настоява [3768]

при него да стоя насила?

И да съм с нещо съгрешила,

той можеше да се смили

над младостта ми. Та нали [3772]

платих му с болка и тъга!

Дали изобщо досега

той в мене нещо е обичал,

щом на тегло ме днес обрича, [3776]

без да изпитва капка жал?

Дошъл при нея Персевал

и рекъл: — Ах, девойко драга,

Всевишният да ви помага! [3780]

При този поздрав тя навела

глава и с тъжен глас подела:

— Сеньор, Бог здраве да ти дава,

каквото искаш, то да става. [3784]

Но с тези думи май сгреших.

Той изчервил се до уши

от срам и казал: — Драга моя

приятелко, какъв е тоя [3788]

строг упрек към самата вас?

Не съм ви виждал още аз,

не съм ви причинил злина.

— При моята злочестина, [3792]

сеньор, от страх се изпотявам,

когато някой приближава:

дори почтен да е, не знам

не следва ли позор и срам. [3796]

— Аз сигурно по невнимание

в душата ви негодувание

съм предизвикал. Тука ида,

но не със цел да ви обидя, [3800]

а просто в пътя си вървях.

В момента, в който ви видях

нещастна, бедна, изтерзана,

реших, че няма да престана [3804]

злосторника да търся. Тук

за мене няма изход друг.

— Сеньор, за бога, замълчете

и ме на мира оставете. [3808]

Вървете си по своя път,

че тука дебне ви грехът.

— Но аз не знам какво налага

да си вървя оттук веднага. [3812]

Достатъчно съм смел и як,

пък и не ме преследва враг.

— Идете си, сеньор, защото

ще ви споходи лесно злото: [3816]

че може да ви изненада

Надменния и от засада

да ви убие като куче.

Той като че ли е научен [3820]

на бой със всеки да налита.

Когато някой се опита

на пътя нещо да ми каже,

той мигом може да го смаже — [3824]

така уби един наскоро.

Понякога на разни хора

съвсем подробно той разказва

защо сурово ме наказва. [3828]

Дорде се вайкала горката,

Надменния откъм гората

се появил със гръм и трясък

и налетял през прах и пясък [3832]

на Персевал: — Ехей, защо ти

си спрял девойката? Горко ти!

Нахалнико, ще си платиш,

че с нея дръзна да стоиш. [3836]

Дошъл е сетният ти час.

Преди със теб да свърша аз,

ще ти разкажа най-подробно

защо възмездие подобно [3840]

налагам й. И ти тогава

ще разбереш защо такава

е участта й. Бях в гората

и бях оставил в мойта шатра [3844]

ей тази тук девойка жалка

съвсем сама, ала след малко

дошъл един уелсец там.

Отгде се появил — не знам, [3848]

знам само, че той уж насила

целунал я. Да беше скрила

от мене как е продължил!

Не се е той задоволил [3852]

с целувка. Зная аз добре,

че няма как с това да спре.

Едната крачка друга води.

Защо мъжът с жена ще ходи, [3856]

щом до целувка стига само?

Къде е мъжествеността му,

щом като спира той дотук?

Да го разправя тя на друг! [3860]

Когато се реши жената

да си даде на мъж устата,

тя склонна е, това го знам,

да продължат и по-натам. [3864]

Ако оказва съпротива,

повтаряйки „Недей, не бива!“,

целта й с да заблуждава.

Тя иска все да побеждава. [3868]

Единственото изключение

е само при това сражение:

тя драска, хапе настървена,

а иска да е победена. [3872]

Защото явно предпочита

насилието да изпита:

не иска длъжна да остава85.

И следователно тогава [3876]

тя със уелсеца е спала

и пръстена си му е дала,

а той й беше дар от мен.

Та затова бях разярен! [3880]

Преди туй, колкото си щял,

той на софрата пил и ял…86

От казаното ясно става

каква отплата заслужава. [3884]

Човек за лудостта си плаща,

та друг път да не се захваща.

Естествено, че побеснях,

когато всичко разгадах, [3888]

и се заклех, че занапред

ще я науча аз на ред:

ни зоб на коня й ще давам,

ни вече ще го подковавам, [3892]

а пък на нея ще престана

пари да давам за премяна,

преди да съм обезглавил

тоз, който я е опетнил. [3896]

Той свършил своята история

и Персевал му отговорил:

— От днес нататък, драги, знай,

че трябва да се тури край [3900]

на всичко. Аз целувка взех,

аз пръстенчето й отнех

и със това й причиних

страдание. Да, ядох, пих… [3904]

Ако не седнеш на софрата,

то значи нямаш ум в главата.

Надменния му рекъл: — Браво!

Ти всичко си призна направо. [3908]

След тази изповед, кълна се,

че дните ти ще бъдат къси…

Ти смърт, смърт само заслужаваш.

— Защо ли си въобразяваш, [3912]

че аз съм мекушав и плах? —

отвърнал Персевал без страх.

И всеки спуснал се със стръв

към другия, та удар пръв [3916]

да нанесе… И остриета

се разхвърчали на парчета.

След като падат на земята,

те пак подхванали борбата — [3920]

извадил всеки своя меч

и почнали жестока сеч…

Изобщо не възнамерявам

сега подробности да давам [3924]

как там двубоят се развил.

Най-важно е, че продължил,

дорде Надменния признал,

че другият е надделял, [3928]

че нему славата се пада,

и го помолил за пощада.

Тогава Персевал се сетил

за драгоценните съвети, [3932]

че победителят не бива

противника си да убива,

когато за пощада моли,

и рекъл: — Рицарю, защо ли [3936]

на милостта ми се надяваш,

щом милост ти не проявяваш

към таз, която на страдание

обрекъл си без основание? [3940]

Отвърнал другият: — Тъй много

обичам я, кълна се Богу,

че с вас ще се съобразя

и няма да ви възразя. [3944]

Държах се с нея зле, признавам,

и страшно много съжалявам.

— Иди тогава с твойта дама

днес още в някой близък замък, [3948]

там нека тя да си почине

и болката й да премине.

А после й купи премяна

и тъй, нагиздена, засмяна, [3952]

при крал Артур я заведи,

кажи, че аз съм наредил

на него да се подчиняваш.

Предай му, че го поздравява [3956]

Червения87. Добрият крал

послуша своя сенешал

и в рицарство ме посвети.

Подробно ще разкажеш ти [3960]

пред всички негови придворни

какви мъчения позорни

наложил си на таз девица.

И нека всички (крал, кралица, [3964]

прислужници, придворни дами)

да разберат за милостта ми

към теб. Сред тези дами има

една със хубост несравнима, [3968]

с необичаен, рядък чар.

На нея залепи шамар

Ке сенешалът за това, че

ми се усмихна кротко. Значи, [3972]

от мене ще я поздравиш

и лично ще я увериш,

че във Артуровия стан

на сенешала грубиян [3976]

ще отмъстя. И ще го сторя —

аз знам добре какво говоря.

А другият, без да се бави,

го уверил, че ще направи [3980]

каквото иска Персевал.

Но преди всичко обещал

девойката да отведе

във замък, за да й даде [3984]

възможност малко да почине

и болката й да премине.

Тя щяла с него да остане,

дордето той от свойте рани [3988]

напълно се възстанови.

— Добър път, рицарю! Върви! —

му рекъл Персевал тогава. —

За мен недей се притеснява: [3992]

все ще намеря някой кът,

където да ме приютят.

Така те двамата си рекли

и като че ли с меч отсекли. [3996]

Сразеният във боя рицар

отвел красивата девица

наблизо до един палат,

приготвил баня, нов халат, [4000]

облякла пищни дрехи тя

и цялата си красота

възвърнала. И те за път

се стегнали, за да вървят [4004]

към Карлион88, защото там

бил разположил своя стан

Артур с отбраната си свита

(едва три хиляди били те). [4008]

Щом стигнали самия двор,

той рекъл на Артур: — Сеньор,

тук трябва да остана в плен

и вам да бъда подчинен [4012]

за цял живот. Тъй заповяда

младежът, който за награда

от вас оръжие добил

и вие сте го посветил [4016]

във рицарство. — Щом чул това,

поклатил крал Артур глава

и рекъл: — Драги мой, бъдете

добре дошъл и си свалете [4020]

оръжието. Бог да дава

сполука, радости и здраве

на този, който тук ви прати.

Заради него в тез палати [4024]

ви срещам, както подобава.

— Сеньор, аз искам да добавя,

че нужно е преди да снема

доспехите си (щита, шлема), [4028]

с достопочтената кралица

и с прелестните й девици

веднага да се запозная.

Най-вече трябва ми оная, [4032]

която просто се засмяла

и затова от сенешала

получила шамар, горката.

В това й е била вината. [4036]

Той млъкнал. А добрият крал

кралицата си призовал,

учтиво й подал ръка,

поканил той също така [4040]

придворните й дами тук

и щом Артур като съпруг

до себе си я настанил,

Надменният се приближил [4044]

и казал й: — Кралице, вам

ще трябва поздрав да предам

от онзи рицар дръзновен,

от който аз бях победен. [4048]

Изпраща той на вас, кралице,

и тази млада хубавица.

— Ще съм му благодарна вечно!

отвърнала му тя сърдечно. [4052]

А той подробно й разказал

с каква жестокост бил наказал

девойката, как без причина

е страдала една невинна. [4056]

И хронологията спазил…

Показали му после тази,

с която Ке така груб бил

и й плесница залепил. [4060]

Той рекъл й: — Девойко, аз

нарочно пратен съм при вас

от рицар, който ви отправя

привет и много настоява [4064]

да уверя и вас самата,

че той где влезе във палата

на този благороден крал,

когато вече е успял [4068]

да отмъсти на грубияна —

тоз, който ви видял засмяна

и толкова се разгневил,

че ви плесница залепил. [4072]

Тук шутът се развикал пак:

— Ке, мислите, че съм глупак

и казвам нещо много тъпо,

но скоро ще платите скъпо. [4076]

Тогава крал Артур погледнал

към Ке и рекъл: — Колко вредна

постъпка стори ти, човече!

Обиди момъка и вече [4080]

едва ли той ще се завърне.

Най-сетне кралят се обърнал

учтиво към дошлия рицар,

успокоил го, че в тъмница [4084]

за пленник няма да го вземе,

и го поканил да си снеме

доспехите… Тогаз Говен

попитал с вид озадачен: [4088]

— Кралю, ще кажете ли кой

успял е да надвие в бой

достоен рицар като този?

Едва ли в другите чертози, [4092]

и в островите сред морето

намира се лице, което

могло би по кураж и слава

със него днес да се сравнява. [4096]

— Любезни племеннико мой,

и аз не зная кой е той.

Един път само го видях,

но толкова угрижен бях, [4100]

че във ума ми бе мъгла.

А той тогава пожела

да бъде посветен от мен

във рицарство. Бях убеден, [4104]

че несъмнено заслужава

със качествата си такава

висока чест, и рекох: „Брате,

от коня слезте и елате [4108]

при мен, дорде момците знатни

ви донесат доспехи златни.“

Той каза, че би предпочел

на кон да е и би приел [4112]

доспехи, но да са червени.

Единственото снаряжение,

което по вкуса му беше,

навремето принадлежеше [4116]

на рицаря необуздан,

отнел ми златния стакан.

А Ке със своя лош език

му каза: „Брате, в тоя миг [4120]

на тебе кралят предоставя

стакана: значи ти остава

да идеш да го вземеш сам.“

Повярва той, отиде там… [4124]

Как всичко станало, не зная,

научих само, че накрая

младежът със замах фатален

пронизал рицаря нахален [4128]

със копие и го убил.

Тъй се с оръжие сдобил

и оттогава той към мен

е предан, верен и почтен. [4132]

Кълна се във свети Давида,

че много искам да го видя.

Щом трябва, ще прекарам още89

три-четири безсънни нощи, [4136]

но ще го срещна аз, където

и да се скита под небето90.

И всеки там бил убеден,

че вече е настанал ден [4140]

за път. И почнали веднага

багаж в сандъците да слагат:

чаршафи, дрехи и завивки,

бельо, възглавници, покривки; [4144]

налагало се всички дружно

да трупат нужно и ненужно.

Един книжовник просветен

едва ли би могъл за ден [4148]

самин, каквото и да прави,

подробен списък да състави

на всичко онова, което

било за този поход взето, [4152]

като че бой им предстоял.

Придворните със своя крал

от Карлион на път поели.

А пък кралицата отвела [4156]

девиците от свойта свита.

Когато вечер мразовита

сковала кралския керван,

край пътя той се спрял на стан. [4160]

А през нощта сняг завалял91.

По навик вече, Персевал

събудил се и рано станал,

приготвил се и пътя хванал, [4164]

надявайки се в битки лесно

с геройства рицарски да блесне.

Така той стигнал край гората,

където в побелели шатри [4168]

станувал кралският конвой.

Но още отдалече той

съгледал гъски над шубрака

и чул ги как ужасно крякат: [4172]

обхванати били от страх,

че ястреб бял кръжал над тях.

Но в същия момент една

от тях летяла настрана, [4176]

към нея ястребът завил,

настигнал я и я свалил

с едничък удар на земята,

а после литнал в небесата [4180]

(в туй ранно утро на герака

за гъски минал му мерака).

А долу гъската ранена

с три малки капки кръв червена [4184]

в снега оставила следа.

За нея не било беда,

че има тази лека рана,

и отлетяла пак към стана. [4188]

Едва когато Персевал

се приближил, той сам видял

как алената кръв блестяла

на снежната покривка бяла. [4192]

Той втренчил поглед във петното

кръв алена в снега, защото

напомняло руменината

на милата му, за която [4196]

се сетил в същия момент.

Във спомена си потопен,

той виждал й лицето бяло,

от малко руж поруменяло, [4200]

тъй както багрела кръвта

безпримерната белота

на тази зимна утрин ледна.

Като картина ненагледна, [4204]

така лицето й било:

уста, страни, очи, чело…

Би казал, че за първи път

така изглеждал му ликът [4208]

любим на неговата мила,

като че в сняг се е размила

голяма капка кръв червена92.

Денят отдавна бил наченал… [4212]

Стоейки в шатрите си бели,

оръженосците видели

на хвърлей от самия стан

младежа, все тъй замечтан, [4216]

и си помислили, че дреме.

А крал Артур си спял в туй време.

Оръженосците му верни

дошли при Сагремор Безмерни [4220]

(човек с енергия голяма —

каквото почне, мяра няма).

Пред шатрата на своя крал

в момента той на пост стоял [4224]

и рекъл им: — Ехей, кажете

в тоз ранен час какво тук щете?

— Сир, знаете ли откога

там онзи рицар все така [4228]

спокойно си седи на коня,

с препасан меч, със шлем и броня

— Сега ще го накарам аз

да дойде с коня си при нас. [4232]

Видял се Сагремор принуден

Артур веднага да събуди

и кралят още във съня си

чул неговите фрази къси: [4236]

— Сир, вижте! Онзи рицар сякаш

на коня спи. — Без да протака,

Артур поискал да вървят

и конника да доведат. [4240]

И ето, само за момент

бил Сагремор въоръжен,

довели коня му и той

напълно бил готов за бой. [4244]

На кон от стана в миг излязъл,

при рицаря се спрял и казал:

— Сир, моля да благоволите

пред краля ни да се явите! [4248]

Но другият не отговорил.

Тогава Сагремор повторил…

Един и същ ефектът бил

и Сагремор се разярил: [4252]

— Веднага, сир, пред мен тръгнете

Апостол Петър е свидетел,

че тук се слуша мойта воля.

Не съм дошъл да ви се моля. [4256]

Той тутакси раздиплил стяг

и налетял като на враг,

предупреждавайки, че може,

щом тъй стои, да се наложи [4260]

дори и до двубой да стигнат.

Но Персевал дори не мигнал,

от мислите си се отърсил

и за атака вежди свъсил. [4264]

Дордето Сагремор да свари

противника си да удари,

сам копието си строшил.

А Персевал тъй ловък бил, [4268]

че само с удар по главата

го повалил върху земята.

Ударил конят му на бяг,

до шатрите достигнал чак… [4272]

Артуровото обкръжение

го срещнало с недоумение.

А Ке не счел за неудобно

и тук да каже нещо злобно [4276]

пред целия Артуров двор:

— Сеньори, вижте Сагремор —

пешком той след двубоя ходи

и рицаря на кон ни води. [4280]

Артур се постарал спокойно

да каже: — Ке, не е достойно

да се надсмиваш днес така

над Сагремор! Я ти сега [4284]

иди със него да се биеш,

да видим как ще го надвиеш!

— Със радост, сир! Кажете само

и ще прекърша гордостта му. [4288]

Насила или не, до тук

от мен, а не от някой друг,

ще е доведен той и даже

сам името си ще ви каже. [4292]

Потеглил той въоръжен

към рицаря, все тъй вглъбен

в онези малки капки кръв.

Ке почнал да говори пръв: [4296]

— Ей ти, заспалият васал,

или ела при моя крал,

или ще си платиш прескъпо!

Чул Персевал, но не отстъпил, [4300]

а тутакси пришпорил коня

и с устрем налетял на оня,

от който идела закана.

Двубоят тутакси захванал [4304]

и всеки пръв да блесне искал.

Ке здраво копието стискал,

но всуе… Още отначало

при удар то се разхвърчало [4308]

встрани на хиляди парчета.

Не се забавил и ответът:

с все сила Персевал замахнал,

едната му ръка навяхнал, [4312]

а после с копие в главата

ударил го и на скалата

подобно ствол го повалил;

а другата ръка строшил, [4316]

тъй както се троши дърво

(нали си спомняте какво

бе шутът в двора предвещал?).

Дордето Ке в несвяст лежал, [4320]

ударил конят му на бяг,

бретонците видели как

се връща той без сенешала

и врявата не закъсняла: [4324]

помислили, че е умрял

горкият кралски сенешал,

потънали в дълбока скръб,

като че станал им по-скъп. [4328]

А Персевал все тъй не спирал

във трите капки да се взира.

Артур бил много натъжен,

че Ке във боя бил сразен, [4332]

но другите събрали сили

и някак си го утешили.

Достатъчно било навреме

добър лечител да се вземе: [4336]

хем счупеното да намести,

хем рамото с компреси чести

в най-кратък срок да изцери.

Артур бил с чувства най-добри [4340]

към сенешала неприятен:

веднага доктор бил изпратен

със три девойки милосърдни.

Били те толкова усърдни, [4344]

че в шина сложили ръката,

привързали я към снагата,

успели да наместят само

за миг навехнатото рамо, [4348]

а след това те сенешала

отнесли в шатрата на краля

и там се Ке успокоил.

Говен до краля близо бил [4352]

и казал: — Сир, за Бога, аз

съм чул свещен завет от вас:

на рицаря не подобава

друг рицар той да отклонява [4356]

от мислите му, без значение

дали си има извинение.

А вижте вашите придворни!

Не знам дали не са позорни [4360]

постъпките им, но с делата

сами си търсеха белята.

А онзи рицар вероятно

е чувствал нещо неприятно: [4364]

или той нещо е загубил,

или девойка е залюбил,

а тя от друг му е отнета.

Затуй, кралю мой, разрешете [4368]

аз да отида да го срещна.

Задачата ще е успешна:

щом сгодният момент настане,

ще кажа, че с тук поканен [4372]

от вас. — Но Ке дочул това

и заканително глава

поклатил: — Значи, ей така

довеждате го за ръка?! [4376]

Как лесно е, сеньор Говен,

двубой да бъде отменен!

Ах, драги, всички ли задачи

решавате по този начин? [4380]

Все тъй ли деликатен бяхте,

та толкоз пленници събрахте?

Щом видите, че храбър рицар

отпуска своята десница, [4384]

от люти битки изтощен,

преструвате се задължен

добри слова да изречете

и в плен врага да доведете. [4388]

Говен, каквото да се случи,

човек все нещо ще научи

от теб: извърташ тъй словата,

че да е чиста съвестта ти. [4392]

Кого ли би нападнал остро?

Май трябва да се мъчи доста

човек, та вяра да ти хване.

Да си в копринена премяна [4396]

като че ли ти вече стига.

Защо ръката ти да вдига

меч остър срещу някой друг,

щом с блага реч ще минеш тук? [4400]

Чрез нея търсиш ти прослава.

Едно „Сеньор, Бог да ви дава

живот, и радост, и надежда!“

и работата се нарежда. [4404]

Спокойно можеш да се хвалиш

че знаеш със слова да галиш,

тъй както галиш котарак.

И хората ще казват: „Как [4408]

геройски справя се Говен!“

— Сир Ке, защо сега на мен

да си изливате яда?

Твърдя, че ще го доведа, [4412]

без той да ми строши ръката

или да ме рани в главата.

Защо излишно да си патя?

— Щом тъй говориш, теб ще пратя [4416]

при него, племеннико драг —

му рекъл кралят. — Но все пак

не тръгвай невъоръжен.

И още в същия момент [4420]

Говен доспехите надянал

и копието здраво хванал,

възседнал пъргав кон охранен

и в миг пред онзи рицар странен, [4424]

готов на всичко, се явил.

А рицарят все тъй си бил

унесен в мисли и мечти.

Обаче слънчеви лъчи [4428]

снежеца леко разтопили

и две от капките се скрили,

а третата била на ред.

И рицарят не бил зает [4432]

чак толкова с това видение.

Говен по-скоро с уважение,

а не с враждебност приближил

и дружески му заявил: [4436]

— Сир, братски аз ви поздравявам,

макар и да не ви познавам.

Мен крал Артур при вас ме прати

да ви предам, че в своите шатри [4440]

да ви приеме би желал.

— Сир — отговорил Персевал, —

тук двама ваши вече бяха

и те насила пожелаха [4444]

да заличат това, което

най-скъпо ми е на сърцето.

Та аз не съм им подчинен!

Загрижени ли са за мен, [4448]

та идват със такава стръв?

Тук имаше три капки кръв

в снега — червено върху бяло;

помислих, че е засияло [4452]

лицето на едно момиче,

което толкова обичам.

Как някой си ще ме лиши

от туй, което ме теши?! [4456]

— Да, прав сте, сир. Но няма как

да бъде някой дебелак

от сходни мисли обладан.

И само явен грубиян [4460]

посяга на това, което

е драгоценно за сърцето.

Аз просто искам да решите

дали при краля ще склоните [4464]

да дойдете сега със мене…

Той чака ви със нетърпение.

— Ще дойда само ако знам,

че сенешалът Ке е там. [4468]

— Да, драги, там е, нали той

ви предизвика на двубой

и вие му добре платихте:

десницата му потрошихте, [4472]

а другата ръка едва

с навяхване се отърва.

— Получил си е за награда

това, което му се пада… [4476]

Защо на милата девица

удари той една плесница?

— Това сте вие?! — изумен

възкликнал тутакси Говен. — [4480]

За вас говорим тук безспир.

А името ви как е, сир?

— Аз Персевал съм. Ами вие?

— Сир, няма за какво да крия — [4484]

на мене име са ми дали

Говен. — Сеньор Говен, така ли?

— Да, да. — Тогава Персевал

възторга си не овладял: [4488]

— Ах, сир, аз знам, че много хора

с голям респект за вас говорят.

Наистина ще се гордея,

ако във дружба с вас живея. [4492]

Говен отвърнал: — И от вас

по-радостен ще бъда аз.

Тогава Персевал добавил:

— Не бих се и минута бавил… [4496]

За мен ще е висока чест

при крал Артур да бъда днес.

А при това със вас ще имам

приятелство незаменимо. [4500]

И те протегнали ръце,

прегърнали се от сърце,

прибрали копието, щита

и с радост истинска, нескрита [4504]

към стана на Артур поели93.

Младежи знатни ги видели

и се завтекли да докладват

на краля, за да го зарадват: [4508]

— Сир — рекли те, — сеньор Говен

се връща вече, придружен

от онзи рицар. Вижте само

каква е силна радостта му. [4512]

Излезли всички да ги срещнат,

а Ке и този път с насмешка

на краля рекъл: — Ето, сир,

че сродникът ви най-подир [4516]

се връща от неравна бран,

в която той е увенчан

със слава, както ми изглежда.

Но как така я той нарежда, [4520]

че винаги остава квит:

не се е бил, не е и бит.

Защо му е да се сражава

и с меча си да убеждава? [4524]

Защо ли сили да пилее,

щом като може да успее

там, дето толкоз сили ние

положихме, за да се бием, [4528]

но не сполучихме, уви.

Ке не преставал да брътви

нелепости по навик стар.

Говен със своя нов другар [4532]

до двора вече се добрал

и посъветвал Персевал

оръжието си да снеме

и ново облекло да вземе, [4536]

тъй както си му бил редът.

И наредил да му дадат

да сложи туника красива,

която най да му отива, [4540]

а после за ръка го хванал

и с него пред Артур застанал:

— Кралю, пред вас стои мъжът,

заради който много път [4544]

изминахме за две недели.

Откакто бяхте го видели

във двора, вие многократно

за него с чувство най-приятно [4548]

говорехте, а в този час

самият той е между нас.

— Сполайти, племеннико мил! —

му рекъл кралят, който бил [4552]

тъй радостен, че чак подскочил,

към гостенина се насочил

и рекъл му: — Добре дошъл

във двора ни! Как бих могъл [4556]

да ви наричам, момко драг?

— Кралю мой, ще ви кажа как,

аз Персевал съм — тъй зове ме

и майка ми. — От колко време [4560]

ви чакам, скъпи Персевал —

подел зарадваният крал, —

щом вече сте във моя двор,

за мен самия няма спор, [4564]

че бих ви задържал, дордето

ви е приятно на сърцето.

След като с вас се разделих,

аз толкова се натъжих [4568]

защото нямах и представа

къде сте и какво с вас става.

Девойката и моят шут

(той впрочем никак не е луд) [4572]

достойно бъдеще видяха

за вас… Те много прави бяха.

И тяхното предположение

намери пълно потвърждение [4576]

във рицарските ви прояви.

Кой дръзнал би да ги постави

сега под някакво съмнение?!

Кралицата била в течение [4580]

на случая и тя самата

приела с радост новината.

До крал Артур се приближила,

последвана от много мила [4584]

девойка — същата, която

с усмивка ведра на устата

го бе посрещнала тогава.

А щом видял, че се задават, [4588]

насреща Персевал излязъл

и със поклон любезно казал:

— Дано ми чуе Бог молбата,

кралице, и на най-добрата [4592]

от всички дами той да дава

и радости, и чест, и слава!

— Бъди добре дошъл от мен,

младежо храбър, закален [4596]

в двубои рицарски безчет! —

му рекла тя… Дошла на ред

девойката, която в стана

го бе посрещнала засмяна. [4600]

Той и към нея се обърнал

и я приятелски прегърнал

със думите: — Девойко, аз

на всичко съм готов за вас. [4604]

Кълна се в рицарската чест!

Девойката за този жест

била безкрайно благодарна.

И си представяте навярно [4608]

как рицари, кралица, крал

се радвали, че Персевал

във стана на Артур бил вече…

И всички още тази вечер [4612]

във Карлион се пак прибрали

и чак до призори гуляли.

Преминал в празненство бога

и следващият ден, когато [4616]

пристигнала една девица

на пепелява магарица.

Тя яздела с камшик в ръката,

била си вързала косата [4620]

на две дебели плитки черни…

И ако в книгата са верни

словата, казани за нея,

и аз тогава също смея [4624]

да кажа, че дори и в ада

едва ли погледът попада

на чак такова грозотило,

което не било се мило [4628]

с години: цялото й тяло

било на въглен почерняло.

А вместо светлина в очите —

две дупки зеещи: били те [4632]

като на плъх; с нос на мъниче,

със бърна като на добиче,

зъбите й — като нагар,

дори с брада — като на стар [4636]

козел; устата — като яма,

отзад — със гърбица голяма,

отпред — досущ като дъска,

а разкривените крака [4640]

приличали на мотовили;

ръцете — дълги като вили,

но в ханша, в раменете — здрава,

като че ли след малко става [4644]

насред хорото да се хване94.

И тя посмяла да застане

пред краля! Никой дотогава

не бил и чувал за такава [4648]

грозница. Тя го поздравила,

на другите се поклонила,

пристъпила към Персевал

(той близо до Артур стоял) [4652]

и рекла: — Друже, на съдбата

отпред е хубава косата,

ала отзад е тя плешива.

Чак тъй да си страхлив не бива! [4656]

Нали при Крал Рибар ти беше

и копието, що кървеше,

видя? Отвори ли уста,

за да попиташ как кръвта [4660]

от белия му връх сълзи?

Защо не ги попита ти,

макар че бе озадачен,

за кой ли е предназначен [4664]

Граалът? Грях нима ще сториш,

ако устата си отвориш?

Късмет дошъл ти наготово,

а ти очакваш нещо ново! [4668]

Ако въпроси бе задал,

би оздравял добрият крал:

избавил би го от страдание

и той с любов и със старание [4672]

държал би кралството си в ред.

Какво го чака занапред?

С голяма болка във душата

ще си загуби той земята. [4676]

От злото няма да убегне.

Угроза над мъжете тегне,

жените им ще са вдовици,

а пък прекрасните девици [4680]

ще тръгнат по сирашки път.

И рицарите ще измрат…

У тебе само е вината95.

След всичко казано момата [4684]

на краля рекла: — Трябва вече,

кралю, да ида надалече,

да търся някъде приют.

Аз знам един дворец прочут [4688]

и той се казва Горди замък.

Там рицарите — (има-няма

петстотин и седемдесет)

са си родени със късмет, [4692]

защото всеки рицар има

мома или жена любима

една от друга по-красива.

Щом някой ваш човек отива [4696]

към Горди замък, нека знае,

че ако с храброст пожелае

да блесне, в рицарски двубой

е най-добре да влезе той. [4700]

Но аз и друго място знам

и вярвайте, че тъкмо там

наистина си заслужава

да водиш бой за чест и слава. [4704]

И ще ви кажа то къде е —

под хълма Монт Есклер. Живее

там в плен една девица клета

и който я спаси от гнета, [4708]

висока чест ще извоюва

и винаги хвалби ще чува.

Ще има право да запаше,

без ни най-малко да се плаши [4712]

Магическия меч през рамо.

Кълна се, че лъжа тук няма96.

След като всичко споделила,

дошлата се отдалечила. [4716]

И тук Говен не се сдържал,

пред сбралите се клетва дал

момата да спаси от гнет.

А пък синът на Нут — Жирфлет [4720]

заклел се, че друг избор няма,

освен да иде в Горди замък.

А Кахедин им заявил:

— На Зли връх97 още не съм бил. [4724]

Нататък моят дълг зове ме.

И Персевал не губил време,

и той пред тях поел обет,

от силни пориви обзет, [4728]

по своя път да тръгне още

сега и две поредни нощи

в едно легло да не преспи98.

Не можел той да се стърпи [4732]

да не участва във сражение

при всяко ново приключение

и във решителен двубой

победа да спечели той. [4736]

Държал да разбере нарочно

Граалът за кого е точно

и копието да открие,

което, както знаем ние, [4740]

от острия си връх кърви.

Налагало се да върви

и всичко нужно да направи.

И ето че застават прави [4744]

петдесетина храбри воини,

за славни подвизи достойни.

Един на друг те дали клетва

дори живота си да жертват, [4748]

но в битките да победят,

какъвто и да е врагът.

Те снели празничните дрехи

и взели рицарски доспехи. [4752]

А в този миг сред глъч и врява

видели, че се появява

Генганбрезил със златен щит,

със синя панделка обшит. [4756]

Той чинно краля поздравил

и до Говен се приближил

със думите: — Ти, подла твар,

убил си моя господар [4760]

във гръб. Позор и срам! На съд!

Тук всички ще се убедят,

че си постъпил най-коварно.

Кажи това не е ли вярно! [4764]

Говен тъй силно бил засегнат,

че чак подскочил като жегнат,

за да измие сам позора.

Но брат му, сър Агравен Горди, [4768]

го хванал дружески с ръка

и рекъл: — Брате, как така

заради него ще срамиш

рода ни благороден? Виж, [4772]

че съм готов със меч в ръката

да отмъстя за клеветата99.

— Не, брате — казал му Говен, —

не ще допусна вместо мен [4776]

честта ми друг да защищава

и вместо мен да се сражава.

Ако съм с нещо прегрешил

и рицаря с позор покрил, [4780]

аз бих поискал извинение

и бих постигнал помирение.

И всеки би го одобрил…

Но ако си е наумил [4784]

със клевети да ме обиди,

в най-скоро време сам ще види,

че мене нищо ме не спира.

Кога? Той нека сам избира, [4788]

животът щом не му е мил.

Заканил се Генганбрезил,

че до четиридесет дена

ще бъдат всички убедени, [4792]

че подло действал е Говен

и че ще е разобличен

пред краля на Ескавалон100,

а той и от Авесалом [4796]

бил по-красив и по-напет.

— Тогава ти върви напред —

отвърнал му Говен, — а аз

след теб. Ще видим кой от нас [4800]

на свойта чест е изменил.

Обърнал гръб Генганбрезил,

а храбрият Говен веднага

за път започнал да се стяга [4804]

и всеки щял да му отстъпи

кон, шлем, щит, меч, доспехи скъпи,

но той на своите държал.

Говен два щита си избрал [4808]

и седем коня, и седмина

мъже смелчаци за дружина101.

Тъга обзела двора кралски,

надигнали се вопли кански; [4812]

не бих могъл да кажа колко

припаднали от страх и болка.

Уверен в своята сполука,

Говен потеглил. Ето тука [4816]

едно подробно изложение

на цялото му приключение.

Изпърво той в една ливада

на група рицари попада. [4820]

След всичките пешком вървял

млад щитоносец — той държал

жребец испански за юздата

и носел лъскав щит в ръката. [4824]

Говен решил да го попита:

— Какви са тези, дето скитат,

сеньор, по пътя каменист?

— Това е Мелиан от Лис — [4828]

достоен рицар, няма спор.

— Със него ли сте? — Не, сеньор,

аз служа на Трае д’Анет.

— Та аз, за Бога, отнапред [4832]

познавам го. Къде отива?

— Турнир наскоро се открива

от Мелиан от Лис и той

с Тибо от Тентажел в двубой [4836]

ще защищава с меч честта си.

Сир, още днес елате с нас и

достойнствата си покажете.

Говен попитал: — Те, простете, [4840]

в двубой ще влязат, но защо?

Аз спомням си, че у Тибо

самият Мелиан израсна.

— Историята е ужасна. [4844]

На Мелиан бащата много

ценял Тибо, кълна се в Бога,

защото бил добър васал.

Когато вече той видял, [4848]

че ще умира, поверил

сина си, който малък бил,

в ръцете на Тибо. Но ето

че момък станало момчето [4852]

и на Тибо във дъщерята

се влюбил лудо. А момата

изслушала изповедта му

и рекла му, че рицар само [4856]

обикнала би… Мелиан

получил рицарския сан

и пак във обич й се врекъл.

— Не, срокът, който е изтекъл, [4860]

е къс — отвърнала му тя. —

За да спечелиш любовта,

ще трябва с подвизи да блеснеш.

Което се постига лесно, [4864]

без да платиш цена голяма,

то според мене сладост няма.

Ако държиш на любовта ми,

в турнир излез срещу баща ми… [4868]

Държа да знам в какви ръце

ще бъде моето сърце102. —

Така бил предизвикан той

срещу баща й на двубой: [4872]

щом любовта му повелява,

как няма да се подчинява!

Нали, сир, не ви липсва плам,

за да отидете с тях там, [4876]

в двореца, и щом стане нужно,

да се сражавате задружно.

— По пътя, брате, си вървете,

а мене тук ме оставете! — [4880]

Говен веднага му отвърнал.

А другият му гръб обърнал

и си по пътя продължил.

Но и Говен принуден бил [4884]

натам да тръгне и поел

към замъка във Тентажел,

защото нямало друг път.

Там щели да се съберат [4888]

с Тибо и близки, и съседи,

и неговите братовчеди

да го съветват за турнира.

Но явно никой не намирал [4892]

за нужно да се влиза в бран

със господаря Мелиан,

защото чакал ги провал.

Тибо нареждане издал [4896]

на хората от своя род

да се зазида всеки вход:

по този начин той си бил

най-вещ пазач осигурил103. [4900]

Обаче само при една

потерна нямало стена;

вратата й била подпряна

с греда дебела от стомана [4904]

и със бакърен лост напречно,

та можела да служи вечно.

Така, без много да се скита,

Говен със малката си свита [4908]

пред таз врата се озовал

(той пътьом вече бил разбрал,

че друг път тук не е познат:

или напред, или назад). [4912]

Залостена била вратата

и той край кулата в тревата

намерил подходящо място

да си отдъхне и под бряста, [4916]

растящ сред тучната ливада,

обиколена от ограда,

сам двата щита си свалил

и ги на клони закачил. [4920]

А щом от кулата видели,

че най-спокойно си седели

под бряста, сметнали, че може

двубоят им да се отложи. [4924]

Но отдалече ги съзрял

един препатил стар васал

от знатен многолюден род,

стопанин на голям имот. [4928]

Той имал опит най-богат,

за много мъдър бил признат

и всички негови съвети

от другите били приети. [4932]

Щом до Тибо се приближил,

той казал: — Господарю мил,

аз двама рицари видях

да идват. По вида разбрах, [4936]

че са в Артуровата свита104

и имат сила страховита.

Единият от тях дори

могъл би с меч да покори [4940]

мнозина. Но съм убеден,

че тоз турнир не е решен.

Със доблестните си момци,

безстрашни рицари, стрелци [4944]

конете им ще повалим

и лесно ще ги победим:

ще си покажем храбростта,

ще си платят за наглостта. [4948]

Тибо съвета му приел

и всеки рицар се заел

със подготовка за турнира,

и никой не стоял на мира: [4952]

едни оръжието сбрали,

конете други оседлали,

а пък жените и момите

заели място по стените [4956]

да гледат боя. И тогава

видели в тучната морава

Говен да ходи из тревата.

А щитовете му — и двата [4960]

все тъй висели окачени.

Били мнозина убедени,

че рицарите са двамина

и пред очите им ще минат, [4964]

преди да обявят турнира.

А други взели да се взират

и споделили с изненада:

— Уж е един, а му се падат [4968]

два щита. Рицарят е сам,

а цял табун коне са там!

Едва ли този храбър мъж

със двата щита наведнъж [4972]

ще може да се отбранява

и с ловкост да ни удивлява105!

Дорде без резултат жените

все тъй си блъскали главите, [4976]

бойците със доспехи нови

били за схватката готови.

А върху кулата зъбчата

намирала се дъщерята, [4980]

която Мелиан склонила

с баща й да премери сила.

По-малката сестра — и тя

застанала на крепостта; [4984]

била с ръкави къси, бели

и често пъти я зовели

Девойката е късите ръкави.

Художник сякаш бил оставил [4988]

изящен щрих върху ръцете.

На кулата около двете

сестри стояли много други

моми и рицарски съпруги. [4992]

А пък под тях, извън стените,

се прегрупирали бойците

във подготовка за турнира.

И Мелиан се там намирал. [4996]

Според девойката любима

той имал хубост несравнима:

какъв красив и храбър рицар!

Честолюбивата девица [5000]

възкликнала: — Почтени дами,

повярвайте в искреността ми:

за мен от Мелиан от Лис

друг по-красив и напорист [5004]

не е познат, нали така?!

Та вижте само как в ръка

днес копието стиска той!

Нали е истински герой? [5008]

Сърцето си аз бих му дала.

Сестра й мигом възроптала

и се наканила да каже,

че знае и по-хубав даже, [5012]

но другата се разярила,

замахнала със всичка сила

по бузата да я удари106.

Добре че някой все пак сварил [5016]

между сестрите да застане

и за ръката да я хване,

на удара за да попречи.

Турнирът се разгарял вече: [5020]

и колко копия строшени,

и колко рицари свалени!

А който с Мелиан на бой

излизал, неизменно той [5024]

се виждал паднал на земята

да й усети твърдината.

И копието да строши,

героят пак ще издържи: [5028]

в миг ще извади своя меч

и ще започне нова сеч.

Сред другите той нямал равен.

От неговия подвиг славен [5032]

любимата била пленена

и заявила възхитена:

— Ах, скъпи дами, вижте чудо!

От радост аз съм като луда — [5036]

нали сред чужди и сред свои

най-силен и най-смел е той?

— Не е той — казала сестрата —

това ще проличи в борбата. [5040]

Околните и този път

едва успели да сдържат

голямата, която с хули

нападала: — Мръснице, чу ли? [5044]

Как смееш да ми възразиш!

Ти лъжеш и не се свениш.

Сега шамар си заслужаваш,

та друг път много да внимаваш. [5048]

Плесницата й за беда

била тъй силна, че следа

оставила върху лицето

на малката сестра… Но ето [5052]

че пак съгледали Говен

и спорът пак бил подновен:

— Защо все още, боже мой,

не се въоръжава той? [5056]

— Навярно предпочита мир.

— Търговец е и за турнир

дори през ум не му минава.

— Коне купува и продава. [5060]

— Сараф е, вярвайте на мен,

но като че не е решен

на бедни рицари да дава

това, което притежава. [5064]

Сребро пренася и посуда.

— Простете ми, но аз се чудя

как туй в ума ви се побра? —

им рекла малката сестра. — [5068]

Нима един търговец бива

да носи копия такива?

Изглежда дяволът във вас

говори, сигурна съм аз. [5072]

Нима с оръжие такова

ще тръгне някакъв търговец?

Един сараф тъй изглежда!

Видът му просто ме навежда [5076]

на мисълта, че той е рицар.

— Видът му, мила хубавице,

едва ли много означава.

Ако си той въобразява [5080]

налозите да събере

за себе си, то по-добре

да се признае за глупец.

И той, подобно на крадец, [5084]

извършва нещо, за което

ще си заслужи май въжето.

Говен съвсем наблизо бил

и много ясно доловил, [5088]

че има в женските задявки

безспорни злостни подигравки,

които го попритеснили

и даже малко разгневили. [5092]

Ала припомнил си Говен,

че е в измама обвинен,

че трябва да отиде той

клеветника да срещне в бой, [5096]

да защити честта си сам,

а иначе позор и срам

на своя род ще навлече.

Ако в турнира той рече [5100]

да вади меч, ще го ранят,

а може и да го пленят

и затова встрани стоял.

За друг бой сили той щадял! [5104]

Все по-напрегнат боят ставал

и Мелиан с вик настоявал

прислугата да му достави

веднага копия по-здрави. [5108]

Така, пред главната врата

от сутринта до вечерта

турнир оспорван се развивал

и който с плячка се сдобивал, [5112]

отнасял я на място скрито.

А междувременно жените

съгледали оплешивял

оръженосец: той държал [5116]

парче от копие строшено,

а на врата му, закачена

на ремък стар, висяла броня.

Без много да се церемони, [5120]

една от стеклите се дами

му рекла: — Ако ме не мами

сега умът ми, друже драг,

за мене вие сте глупак. [5124]

Нима за туй парче си струва

един живот да се рискува?

Я по-надолу погледнете:

богатство — колкото си щете — [5128]

върху земята си лежи.

На рицар то принадлежи,

но той пък е такъв добряк,

че можеш целия мустак [5132]

да му оскубеш, без да гъкне.

Луд само няма да отмъкне

това голямо състояние.

Вземете го без колебание! [5136]

Не виждам кой би ви възпрял.

Оръженосецът видял,

че рицарят стои улисан

и рекъл: — Драги мой, какви са [5140]

причините, та ти цял ден

стоиш като зашеметен?

Не счупи нито меч, ни щит —

на някого ли си сърдит? [5144]

— Това съвсем не те засяга —

отвърнал другият. — Я бягай

оттук! Върви където щеш!

Все някой ден ще разбереш [5148]

защо съм толкова унил.

Оръженосецът не бил

нахален, за да продължава

да пита и да му додява [5152]

и предпочел да го остави

каквото иска той да прави.

Турнирът свършил в тоз момент…

Мнозина паднали във плен, [5156]

а пък почти на всяка крачка —

коне убити. Много плячка

съперниците насъбрали,

А други с чест се увенчали. [5160]

На мръкване се уточнили

да продължат със нови сили

двубоите на сутринта.

Когато паднала нощта, [5164]

отишли всички местни хора

по стаите си. С тях във двора

и рицарят Говен се вмъкнал,

ала на входа се натъкнал [5168]

на вече стария васал,

тоз, който на Тибо бе дал

съвет в турнирен бой да влезе.

Васалът много бил любезен [5172]

и рекъл мило на Говен:

— Сеньор, отрада е за мен,

че сте при нас. Наш гост бъдете

и в замъка ни останете, [5176]

дорде налага ви дългът.

В друг дом не ще ви приютят

тъй топло, както тук при нас,

в това ви уверявам аз. [5180]

— Премного съм ви задължен,

сеньор — отвърнал му Говен. —

Щом тези топли думи чувам,

приемам и ще ви гостувам. [5184]

Васалът бързо го отвел

във стаята му и подел

със него братски диалог:

попитал под какъв предлог [5188]

от схватките цял ден странил.

И другият му обяснил,

че бил най-долно обвинен

в коварство. Затова Говен [5192]

боял се да не го пленят

или пък в бой да го ранят.

Най-важното било той сам

с меч да измие тоя срам; [5196]

нали пред всички бил поел

обет да иде на дуел.

Напълно удовлетворен,

васалът поздравил Говен, [5200]

че е останал настрани,

и тръгнал да го настани

във своя дом за през нощта.

Пред господарската врата [5204]

тогава се събрали хора

и взели за Говен да спорят,

изказвайки неодобрение

за странното му поведение. [5208]

Те взели да се наговарят

да го накаже господарят,

когато там се появила

голямата сестра: решила [5212]

тя да излее яростта си

и гневно рекла на баща си:

— Сеньор, бъдете убеден,

че не отиде този ден [5216]

на вятъра. И слава богу!

Дори спечелихте. Аз мога

изгодите да изредя.

Дължа да ви предупредя, [5220]

че трябва гостът нежелан

тозчас да бъде задържан.

А който тук го е довел,

не би се никога наел [5224]

пред всички да го защищава.

Той явно иска да минава

за рицар. Всъщност се преструва,

защото смята да търгува [5228]

със стоката си, без да трябва

да плаща данък. Той ограбва

по този начин всички нас.

Зависи от самия вас [5232]

дали лъжецът ще получи

дължимото — да се научи

да бъде малко по-почтен.

А той сега е у Гарен, [5236]

сина на Берта, и у тях

ще пренощува. Аз видях

как те отидоха нататък.

Изглежда смогнала момата [5240]

с твърденията си неверни

добрия рицар да очерни,

защото мигом яхнал коня

баща й, за да търси оня [5244]

лъжец. Но малката сестра

видяла своя мил баща,

че бърза рицаря да свари,

и рекла да го изпревари [5248]

отзад през портичката скрита,

така че бдителната свита

да я не види. У Гарен,

където вече бил Говен, [5252]

посрещнали я две сестри,

Гареновите дъщери.

Зарадвали се те и двете,

обгърнали й раменете, [5256]

целунали я по страните,

по устните и по очите

и я завели в свойте стаи.

А междувременно баща им, [5260]

като човек със важен сан,

и неговият син Бертран

отивали да разговарят

за нещо важно с господаря. [5264]

Ала го срещнали по път

и тъкмо да го поздравят,

Тибо пред двамата признал,

че накъм тях сам той вървял. [5268]

— Сеньор, това ни прави чест,

пък и у нас скъп гост е днес,

най-хубавият и сърцат

от рицарите в този свят. [5272]

— Да беше истина! Но не.

Та той търгува със коне,

а иска да ни заблуждава.

Затвор по-скоро заслужава. [5276]

— Сеньор, нали съм ваш васал

и доказателства съм дал,

че винаги съм бил почтен.

Той явно е оклеветен. [5280]

От ранга си готов съм аз

да се откажа. Даже с вас

приел бих да се разделя,

ала не ще ви позволя [5284]

едно подобно изявление.

— Признавам си, че под давление

на мои много близки хора

се бях запътил да го сторя. [5288]

Но можете да сте спокоен…

Щом гостът ви е тъй достоен,

ще е отрадно и за мен.

— Сполай ви! — рекъл му Гарен. — [5292]

Ако дома ми посетите,

хем госта ми ще уважите,

хем и на вас ще е приятно.

И те се върнали обратно. [5296]

А щом Говен ги забелязал,

да ги посрещне той излязъл,

с „добре дошли“ ги поздравил

(нали така възпитан бил), [5300]

учтивости си разменили

и в къщата се настанили.

Добрият господар Тибо

попитал рицаря защо [5304]

встрани от битките стоял.

Във отговор Говен признал,

че неговото поведение

не заслужва одобрение, [5308]

а след това му доверил,

че някой си го обвинил

в коварство и че в кралски двор

отива да даде отпор [5312]

със меч на тази клевета.

— Засегната ли е честта,

безспорно вашето държание

намира пълно оправдание. [5316]

Къде ще имате дуел?

— Сеньор, обет съм аз поел

в Ескавалон да ида, в двора

пред краля ще се гледа спорът. [5320]

Тибо му рекъл: — Значи, друже,

ескорт добър ще ви е нужен,

ще ви доставя и храна,

че пътят води през страна, [5324]

безкрайно бедна. — Но Говен

му казал, че е запасен

добре и ако се наложи,

дори и да продава може107. [5328]

Пък и той бил познат навред

и все добре би бил приет.

След като всичко туй разбрал,

на тръгване Тибо видял, [5332]

че вече идвала към тях

по-малката сестра и тя

насочила се към Говен

и с вид до болка възмутен [5336]

му рекла: — Сир, добър бъдете

и на сестра ми отмъстете.

При вас дойдох да се оплача,

че ме наби… — Говен обаче [5340]

не знаел тя кому говори,

пък и не виждал що да стори

и я погалил по главата.

Но тя му хванала ръката [5344]

и казала: — Сеньор, та аз

бях бита днес заради вас,

и не от друг, а от сестра ми.

Как силна е ненавистта ми [5348]

към нея! — Но девойко драга,

това сега не ме засяга.

Но в същия момент бащата

я чул и смъмрил дъщерята: [5352]

— Какво от рицаря очакваш

ти, дъще, та му се оплакваш?

Говен попитал с изненада:

— Нима тя щерка ви се пада? [5356]

— Да, рицарю, тя щерка ми е,

но с дете. Не бива вие

да се тревожите за нея.

Та тя си няма и идея [5360]

какво говори. — Но Говен

безкрайно бил озадачен

и казал: — Много ми е болно

за нея, сир, и ще е долно, [5364]

ако отхвърля й молбата.

След туй погледнал дъщерята:

— Не, аз не ще ви изоставя,

девойко! Но какво да правя? [5368]

— Достатъчно ще е за мен

да влезете въоръжен

на кон в турнирната борба.

— Отправяла ли сте молба [5372]

подобна, драга хубавице,

към някой друг безстрашен рицар? —

попитал той. А пък бащата

пак казал: — Тя е глуповата, [5376]

умът й още е зелен!

— Сеньор — отвърнал му Говен, —

не е виновна младостта!

Така добре го каза тя. [5380]

Щом иска милата девица,

аз ще докажа, че съм рицар.

Нали е ваша дъщеря!

— Сир — рекла тя, — благодаря! — [5384]

А после му се поклонила

и бързо се отдалечила.

Настигнал я отвън бащата

и я попитал за кавгата [5388]

със нейната сестра. Тогава

тя рекла, без да се стеснява:

— Сеньор, тя, както и преди,

все продължава да твърди, [5392]

че Мелиан бил най-добрият

и най-красив от всички тия,

които са се сбрали тук.

Ядосах й се и напук [5396]

на нея казах, че за мен

и по-добър, и по-ценен

е рицарят, с когото аз

говорих току-що пред вас. [5400]

И както си стоях в тълпата,

тя ме задърпа за косата,

дори мръсница най-ужасна

нарече ме. Аз съм съгласна [5404]

остригана да ходя даже,

но този рицар да покаже

на Мелиан във честен бой,

че по-достойният е той. [5408]

Та след това да спре сестра ми

да дразни всички тези дами

и да утихне яростта й.

— Да, щерко — одобрил баща й. — [5412]

Но щом на него ти държиш,

добре ще е да му дариш

ръкав или пък друга вещ

и тъй в любов да се вречеш108. [5416]

— Това, сеньор, ще е уместно,

но трябва да призная честно,

че много къс ми е ръкавът

и страшно ще се притеснявам, [5420]

ако не го хареса той.

— Ти за ръкава не се бой —

отвърнал той. — Във къщи много

ръкави има, слава богу. [5424]

След всичко казано бащата

прегърнал нежно дъщерята,

зарадвало му се сърцето

и вкъщи я завел. Но ето [5428]

че ги голямата видяла

и се веднага разкрещяла

(та те прегърнати вървели

и нещо тихо си мълвели!): [5432]

— Сеньор, какво ли ви разправи

Девойката с късите ръкави?

Тя знае много номера

и трудно можете разбра [5436]

кога прибягва до измама.

Къде сте ходили тъй двама?

— По-хубаво си замълчете! —

й казал той. — За мен от двете [5440]

безспорно тя е по-добрата.

Защо й дърпахте косата?

Добре ли е, кажете вие,

сестра сестра си да набие? [5444]

Едно такова поведение

в мен предизвиква възмущение.

От порицанието строго

била тя раздразнена много, [5448]

а той във същия момент

от скрина взел червен сатен

и на шивач го поверил.

Шивачът скоро се явил [5452]

и му подал готов ръкава —

широк и дълъг. И тогава

Тибо на малката сестра

заръчал: — Утре сутринта [5456]

сама при рицаря идете

и в знак на обич го дарете

с ръкава: да го носи той

при предстоящия двубой. [5460]

А тя отвърнала, че щом

се зазори, от своя дом

сама ще тръгне, за да иде

при рицаря си: да го види [5464]

и да му връчи своя дар.

Тогаз добрият господар

си тръгнал. Тя пък се завтекла

към дружките си и им рекла [5468]

когато пукне се зората

да й почукат на вратата,

че трябвало отрано тя

на крак да бъде. Сутринта [5472]

с готовност дружките й мили

във стаята й се явили,

разбудили я и веднага

започнали да й помагат, [5476]

за да се облече навреме,

приготвения дар да вземе

и с него при Говен да иде.

Отишла тя и що да види: [5480]

ни той, ни някой друг. Къде са?

Те в църквата били на меса.

Наложило се на момата

да го изчака пред вратата [5484]

от литургия да се върне.

Едва успяла да го зърне,

към него спуснала се тя

и рекла: — Нека милостта [5488]

на Господ Бог през този ден

да бъде с вас! А пък от мен

ръкава като дар вземете.

— Благодаря ви и бъдете [5492]

уверена, че в боя аз

ще вляза с мисълта за вас! —

учтиво й Говен отвърнал.

След туй при своите се върнал, [5496]

конете бързо оседлали

и всички край града се сбрали.

А вече дамите, момите

места заели по стените [5500]

двубоите да наблюдават.

Започнали да се сражават

противниците с много стръв.

Пред всички Мелиан бил пръв. [5504]

Голямата сестра видяла

как бие се и не сдържала

хвалбите си: — Ах, погледнете

какъв смел рицар и помнете, [5508]

че той е явно най-добрият,

най-храбрият от всички тия,

които там се състезават.

Говен се появил тогава [5512]

красив, сърцат, необуздан,

нахвърлил се на Мелиан

и с първия замах той сварил

така врага си да удари, [5516]

че копието му и мечът

се разхвърчали надалече.

А той от болка вик надал

и мигновено се видял [5520]

сразен и проснат на земята.

Говен поел с ръка юздата

на коня му и го предал

на момък, който там стоял, [5524]

и му заръчал да изтича

да каже на онуй момиче,

зарад което бил приел

с готовност в рицарски дуел [5528]

със Мелиан да се сражава,

че в дар той коня му й дава.

Когато сцената видяла,

по-малката не се стърпяла [5532]

и рекла на сестра си: — Виж

ти на какъв герой държиш!

Я погледни сега къде

е твоят мил! Хвали го де! [5536]

Нали безспорно права бях,

когато вчера ти твърдях,

че има тук и по-добри.

В това се всеки увери. [5540]

Веднага взела да крещи

голямата: — Ще млъкнеш ти

сега, негоднице, мръснице,

защото от една плесница [5544]

главата ти ще се завие.

— Защо, за бога, ще ме биеш?

Аз само истина говоря!

Нали видяха всички хора [5548]

как Мелиан бе повален

от коня, а сега, сразен,

лежи, не можейки да стане.

Дори със риск бяс да те хване, [5552]

аз всичко ще повторя пак:

та кой ли тук не вижда как

сега е проснат на земята

и само мърда със краката! [5556]

Голямата била готова

да я удари, но отново

събралите се я възпрели.

Тогава дамите видели [5560]

да приближава тъкмо оня

млад рицар, който водел коня.

Щом той девойката открил,

веднага й го подарил, [5564]

а тя от радост засияла

и благодарности предала

за своя рицар, който бил

тъй смел, че Мелиан сразил. [5568]

Той можел всеки друг да снеме

за миг от бойното му стреме,

ако противникът желае

със него да се запознае [5572]

чрез меч във рицарски двубой.

Като че ли за пръв път той

увлечен по конете бил

и даже четири пленил. [5576]

И както всеки е разбрал,

той Мелиановия дал

в дар на Тибо на дъщерята.

Със втория зачел жената [5580]

на мъдрия васал. Най-сетне

Говен за подходящо сметнал

останалите да дари

на неговите дъщери. [5584]

Турнирът свършил и Говен

бил за герой провъзгласен,

а още не било обяд.

На влизане в самия град [5588]

подир прославения рицар

проточила се върволица

от хора — искали да знаят

какъв е той, от кой ли край е. [5592]

Но щом от тях очи отвърнал,

любимата девойка зърнал,

а тя до него приближила,

за стремето се уловила [5596]

и казала; — Не зная как

сега, сеньор любим и драг,

да ви благодаря. — Тогаз,

щом чул приятния й глас, [5600]

той рекъл: — Мила моя, знай,

че няма тъй далечен край,

от който да не се завърна.

Света, щом трябва, ще обърна. [5604]

Дори когато остарея

и ми косите побелеят,

аз пак ще съм все тъй готов,

когато чуя твоя зов, [5608]

при теб да дойда на мига

на помощ да се притека.

— Сполай ви много! — рекла тя.

Тогава нейният баща, [5612]

понеже всичко бил видял,

се приближил и настоял

пред рицаря да му гостува

и във дома му да нощува, [5616]

признавайки си, че желае

и името му да узнае.

Поканата му не приел

Говен, ала за нужно счел [5620]

да отговори на въпроса:

— Сир, името Говен аз нося.

Щом някой иска да го знае,

не ще го крия — да, това е. [5624]

Но ако никой ме не пита,

тогава просто предпочитам

да си мълча. — Щом туй разбрал,

Тибо направо засиял [5628]

от радост и повторил пак:

— Сеньор, та аз не виждам как

поканата ще отклоните.

Не бива днес да си вървите. [5632]

Повярвайте, такава чест

на рицар като вас до днес

все още аз не съм отдавал.

Тибо не спрял да настоява, [5636]

но не склонил добрия рицар.

Тогава милата девица

със госта се съобразила,

за сбогом го благословила, [5640]

към него ниско се навела

чак до краката му и взела

да ги целува… На Говен

тя казала с тон най-почтен, [5644]

че е направила така,

защото иска отсега,

където и да се окаже

(и в най-далечния кът даже), [5648]

той да си спомня все за тоя

момент. — Не бой се, мила моя! —

спокойно рекъл й Говен. —

Ти винаги ще бъдеш с мен, [5652]

в които и да съм предели109.

Те сбогом след това си взели

и тези, дето там стояли,

от все сърце му пожелали [5656]

късмет, осланяйки се Богу.

Потеглил той, пътувал много,

а щом дошла нощта, се спрял

във манастир и там преспал. [5660]

Когато пак изгрял денят,

Говен със своите на път

поел. След малко те видели

сърни, които си пасели [5664]

край гъста, сенчеста дъбрава.

Той спрял дружината тогава

и заповядал на слугата,

тоз, който водел за юздата [5668]

най-хубавия кон, веднага

за лов да почне да го стяга

и копие да му даде,

а след това да отведе [5672]

жребеца, вече изморен,

на който досега Говен

бил яздил. Без да се забави,

слугата нужното направил. [5676]

Говен препуснал своя кон и

сърните втурнал се да гони,

със копието бял сръндак110

ударил по врата и пак [5680]

повторил, но сръндакът скочил

и към гората се насочил.

Говен животното пак погнал,

но да го улови не смогнал, [5684]

защото конят му се спрял

внезапно — той бил обосял

с единия си преден крак111.

Говен не виждал вече как [5688]

със този кон ще продължи…

Той нямало да издържи.

Запрели другите коне,

Говен тогава на Йоне [5692]

посочил коня и попитал

защо със предното копито

накуцва. Другият откликнал,

крака на коня леко вдигнал, [5696]

видял, че липсвала подкова,

и казал: — Нужно е със нова

да бъде конят подкован,

сеньор, и някакъв налбант [5700]

ще трябва бързо да открием.

Налага се сега и ние

по-бавно да вървим нататък.

Те пак поели. И когато [5704]

до замък стигнали, видели,

че хора с кучета вървели

насреща им; след тях — ловци

с колове остри и стрелци [5708]

със лъкове, а пък слугите

след тях им носели стрелите.

След всички — групата голяма

на рицарите, като двама [5712]

от тях вървели най-отзад.

Единият бил доста млад

и между всички най-красив.

Единствен той с поклон учтив [5716]

Говен радушно поздравил

и за юздата уловил

красивия му боен кон

и казал с повеляващ тон: [5720]

— Сир, спрете моля! Аз дължа

да ви призная, че държа

да бъдете скъп гост у нас.

Сестра ми тъкмо в този час [5724]

е вкъщи, тя е много мила

и с радост би ви настанила.

Ще идете там с този мой

приятел. — И тогава той [5728]

до другия се приближил

и му заръчал: — Друже мил,

при моята сестра идете

със него и я поздравете. [5732]

Кажете й добре да знае,

че ако още вярна тя е

на братството ни и рече

на някой да се обрече, [5736]

това е този рицар само112.

Да вярва тя във честността му,

тъй както вярва и на мен.

Той нека бъде настанен, [5740]

пък аз тук няма да се бавя —

готов съм всичко да оставя,

за да съм с него. — И Говен

от рицаря бил придружен [5744]

до там, където всички вече

го мразели. Но отдалече

не можел и да предполага,

че на опасност се излага. [5748]

Той хвърлил взор към онзи замък,

издигнат от най-хубав камък

съвсем наблизо до морето;

огледал мястото, където [5752]

били защитните стени

и кулата, а пък встрани

простирал се самият град.

И всеки своя занаят [5756]

си гледал, за да преживява:

тук шлемове се изковават,

а там пък ризници плетат,

едни на станове тъкат, [5760]

а облекла ушиват други;

сараф предлага ти услуги,

седло ли търсиш — при сарача,

за щит и шпори — при ковача, [5764]

тук някой гербове изписва,

друг платове там боядисва,

ще видиш също как леяри

метали леят, как златари [5768]

предмети ваят най-изящни:

различни прибори и чаши,

със диаманти обковани,

колани, пръстени, гердани… [5772]

Когато някой наблюдава

какво из улиците става,

помислил би, че всеки ден

във този град е уреден [5776]

безкраен панаир, богато

отрупан със сребро и злато.

Където и да се обърнеш,

мед, восък и храни ще зърнеш [5780]

и най-различни скъпи кожи,

с една реч — стоки всевъзможни113.

След като тук и там се спрели,

за да погледат, те поели [5784]

на път към замъка, където

посрещнали ги и конете

въвели. Рицарят любезно

предложил на Говен да влезнат [5788]

сами във кулата, в която

открили лесно те сестрата.

Към нея рицарят веднага

се приближил и рекъл: — Драга [5792]

девойко, поздрав приемете

от брат ви лично и срещнете

днес този рицар с чест такава,

с каквато тука заслужава [5796]

приет да бъде роден брат

или пък най-добър познат.

И не пестете средства, щом

той гост ще бъде в този дом. [5800]

Бъдете щедра и учтива

със него. Аз сега отивам

да стигна другите в гората.

Преди да тръгне той, сестрата [5804]

му рекла: — Моят брат от мен

да бъде преблагословен,

щом като е благоволил

да ми изпрати този мил, [5808]

изискан млад човек, защото

той явно не ми мисли злото.

А пък на госта с поглед благ

тя казала: — Младежо драг, [5812]

добре дошъл у нас бъдете,

до мен елате и седнете.

Заради вас и хубостта ви

и щом сам брат ми е отправил [5816]

молба такава, с радост аз

бих всичко сторила за вас.

И нищо друго на Говен

не му оставало, освен [5820]

поканата й да приеме,

да бъде за известно време

с такава хубава мома,

която искала сама, [5824]

без страх, че някой ги следи,

със него да си поседи

и за любов да си говорят.

Какво ли по-добро да сторят! [5828]

Той врекъл й се във любов,

повтаряйки, че е готов

до гроб да бъде верен рицар

на тази хубава девица114. [5832]

Как тя да се възпротиви

на любовта му! Но, уви,

в миг на целувки и наслада,

във стаята им с изненада [5836]

се вмъкнал някакъв васал,

веднага той Говен познал

и почнал злобно да крещи:

— Бъди проклета вечно ти, [5840]

девойко, бог да те убие!

С позор и срам ще те покрие

мъжът, с когото ти бесуваш,

прегръщаш го и го целуваш. [5844]

Не с устните си, а с ръцете

да бе изтръгнала сърцето

на този негодяй. Дългът ти

така изисква. Рядко пъти [5848]

една жена презира злото

и се застъпва за доброто…

Че май не е жена жената,

когато тачи добротата. [5852]

А ти си си жена, защото

без срам целуваш се в леглото

с човека, причинил смъртта

на собствения ти баща. [5856]

Когато женското създание

обхванато е от желание,

то малко се интересува

какво на другите ще струва. [5860]

Щом като тези думи казал,

васалът бързо си излязъл…

Говен направо онемял

от чутото и не успял [5864]

дори устата да отвори

и нещо да му отговори.

Изпаднала в несвяст сестрата

и в миг се свлякла на земята. [5868]

Говен я вдигнал пребледняла

и от уплаха премаляла.

А щом на себе си дошла,

девойката все пак могла [5872]

да каже: — Свършено е с нас!

Аз ще умра заради вас,

а вие пък заради мене…

Нам тежък жребий отреден е. [5876]

След малко тук ще се сберат

над седем хиляди: градът

ще дойде като на голям

събор. Със сигурност аз знам, [5880]

че в кулата ни има много

оръжие, и слава богу!

Сега ще ви се предостави.

Със цяло кралство ще се справи, [5884]

ако със него разполага,

един смел рицар. — И веднага

тя всичко нужно натъкмила

и рицаря въоръжила. [5888]

Тогава влюбените наши

помислили, че ги не плаши

опасност чак така голяма.

Ала Говен видял, че няма [5892]

щит, с който да се пази в бой.

Но в този миг съгледал той

дъска за шах и казал: — Драга,

да търсите не се налага. [5896]

И фигурите от дъската

съборил право на земята

и казал си: — Да заповяда

тук който иска. От обсада [5900]

какво ли има да се плаша,

щом като мога да запаша

аз своя меч Ескалибур115!

Та той нали като папур [5904]

дори желязото разсича.

Васалът вече бил изтичал

вън, дето се били събрали

съседи, кметът, феодали, [5908]

приличащи си по това,

че се не хранели с трева:

били дебели, даже тлъсти.

До тях той приближил чевръсто [5912]

и ги приканил: — Да вървим

сега Говен да заловим!

Той господаря ни уби.

— Къде? Къде е? Да не би [5916]

той сам да е дошъл при нас?

— Да, в кулата е. В този час

с девойката се забавлява,

без тя да се съпротивлява; [5920]

отплаща му се със целувки

и със прегръдки и милувки.

Побързайте, не се бавете!

Елате и го заловете! [5924]

И нека го изправим сам

пред всички за позор и срам,

защото именно такава

разплата той си заслужава. [5928]

И да е жив, а не умрял!

От ужас да трепери цял

пред господаря ни, защото

мъртвецът не познава злото; [5932]

от него той не се страхува

и нито вижда, нито чува…

На бунт! Така зове дългът.

Тук нека се сбере градът! [5936]

И всички, щом го чули само,

на крак били: кой с кол на рамо,

кой със топор, кой със секира,

с каквото под ръка намирал, [5940]

един дори бил взел вратата.

Камбаните от общината

и глашатаят от мегдана

зовели хората да станат [5944]

като един — големи, малки

със вили, с копия, с бухалки.

Не ми се вярва и в Ломбардия

да вземе някой мъж да вади [5948]

нож на умряло куче116! Явно

Говен щял да умре безславно

във предстоящото сражение

без божие благоволение. [5952]

А и девойката сърцата

била със него. Към тълпата

развикала се тя тогава:

— Мръсници, паплач, сган такава, [5956]

свирепа сбирщина, боклук117!

Кой дявол ви доведе тук?

Какво, какво целите вие?

Дано вас Бог да ви убие! [5960]

Прекрачите ли тези двери,

смъртта си всеки ще намери.

Напразно сили ще хабите,

но няма да го заловите. [5964]

Не е проникнал той отзад,

през таен вход, а моят брат

изпратил го е тук при мен

с молба да бъде настанен [5968]

като брат роден в този дом.

Нима престъпница съм, щом

тук този рицар по съвет

на брат ми топло е приет? [5972]

Да мисли кой каквото иска!

Държах се с него като близка,

да, вярно, но за лудории

днес ние двамата дори и [5976]

не сме помислили. Не знам

защо сега да чувствам срам.

Кажете ми каква е тая

навалица пред мойта стая. [5980]

Защо със копие и меч

дошли сте да държите реч!

Как ярост да не ме обхване!

Ала преди тя да престане [5984]

пред тях яда си да излива,

те вече взели да разбиват

вратата й със всички сили

и я на две разполовили. [5988]

А рицарят със меч в ръката

ударил първия в главата,

а другите, като видели,

стъписали се, не посмели [5992]

да продължат. Било ги страх.

И ни един измежду тях

не се решил ръка да вдигне

срещу Говен, да го не стигне [5996]

на падналия участта:

да си плати за дързостта.

Но при всеобщата уплаха

девойката видяла шаха [6000]

и с тежки пешки, е офицери

заудряла кого намери.

От страшна ярост обладана,

тя им крещяла със закана, [6004]

че само да й стигне сила,

без жалост всички би избила.

А другите, одързостени,

напирали напред, решени [6008]

и кулата да разрушат,

ако не им се предадат.

Отвътре хвърляли по тях

големи фигури за шах [6012]

и тъй принудили мнозина

във отстъпление да минат.

При тази сигурна защита

едни решили да опитат [6016]

отвън на кулата стените

да подкопаят. Те самите

показвали, че се страхуват

вратата пряко да щурмуват. [6020]

Тя никак не била голяма,

така че много трудно двама

мъже могли един до друг

да минат. За отбрана тук [6024]

би стигнал и един смел рицар —

той с меч във своята десница

би пръснал мозъка на тия

натрапници. Но най-добрият [6028]

бранител вече вътре бил.

А този, който бил склонил

във своя дом да го покани,

не мислел, че така ще стане. [6032]

Той бързал вкъщи да си иде

по-скоро своя гост да види,

но в миг изпаднал във почуда,

като съзрял тълпата луда [6036]

основите да подкопава

сред безподобен шум и врява.

Не подозирал, че Говен

бил вътре в същия момент. [6040]

Но след това Генганбрезил

бунтарите предупредил

на кулата да не посягат

и начаса да се разбягат. [6044]

А те съвета не приели

и му отвърнали, че щели

да сринат кулата със взлом,

и него да затрупат, щом [6048]

той вътре с другия остава.

Разбрал Генганбрезил тогава,

че няма да се справи сам

със насъбралите се там. [6052]

Затуй принуден се видял

да иде на самия крал

да се оплаче от тълпата.

А кралят тъкмо от гората [6056]

завръщал се със своите хора

и рицарят го заговорил:

— Сир, кметът с първенците градски

се втурнаха сред крясък адски [6060]

двореца ви да разрушат.

Честта ви те ще опетнят.

Безкрайно ще ме наскърбите,

ако сега не ги склоните118 [6064]

да спрат… В измяна и от мен

бе обвинен сеньор Говен,

но той след вашата покана

на гости в замъка остана. [6068]

Един крал как ще позволява

такъв гост да се наскърбява!

Та той кого е нагрубил!

А кралят на Генганбрезил [6072]

отвърнал: — И за мен е срам,

че хората ми чак дотам

са стигнали. И да го мразят,

честта си аз не ще погазя [6076]

и няма никой да оставя

със госта ми да се разправя119.

След тези думи те поели

към кулата и там видели [6080]

народа, който продължавал

да вдига безподобна врява.

И кралят наредил на кмета:

— Обсадата веднага спрете! [6084]

И всеки вкъщи се прибрал…

Но имало един васал

с такъв голям авторитет,

че разни хора за съвет [6088]

били при него всеки ден.

Та той във същия момент

на краля казал: — Сир, такава

отплата днес си заслужава [6092]

предателят, убил баща ви.

Та как народът да сподави

една бушуваща омраза!

Но ваша милост му оказа [6096]

гостоприемство в този двор,

според което от затвор

и от нападки защитен е.

Генганбрезил е според мене [6100]

единственият, имащ право

с престъпника да се разправя,

защото пред Артур той стана

и обвини Говен в измяна. [6104]

Говен дошъл е без съмнение

от вас да моли извинение.

Не мислите ли, сир, че може

присъдата да се отложи [6108]

с една година и Говен

от вас да бъде задължен

да търси копието странно

със връх, от който непрестанно [6112]

на малки капки кръв извира.

И нека сам Говен избира:

или да разбере къде

е то и да го предаде [6116]

на вас, или пък да остане

до гроб във вашите зандани.

И нека той едва тогава

да бъде хвърлен с пълно право [6120]

в затвора мрачен да изгние.

Сир, сигурен бъдете вие,

че неговото поведение

не заслужава снизхождение. [6124]

Съвет от мене приемете

и всички средства приложете

изменникът проклет, омразен

наистина да бъде смазан. [6128]

Добрият крал не възразил

и заедно с Генганбрезил

отишли в кулата, в която

била останала сестрата [6132]

със вид напълно съкрушен,

а същевременно Говен

не чувствал нито смут, ни страх.

Генганбрезил дошъл при тях, [6136]

към девойката с глава

за поздрав кимнал, след това

погледнал рицаря и казал:

— Сир, вие в кулата сте влязъл, [6140]

защото ви поканих лично.

Но явно трябваше изрично

на тръгване да настоявам

да не показвате такава [6144]

нелепа дързост в този замък

и в този град, където няма

да бъдете приет учтиво.

За случилото се не бива [6148]

да спорим. — Мъдрият васал

при чутото не се сдържал

и казал: — Бог ми е свидетел,

сеньори, сигурни бъдете, [6152]

че този спор ще уредим.

Не бива никой да виним

за пристъпите на тълпата.

От само себе си нещата [6156]

едва ли ще се наредят

до Страшния фатален съд.

Сеньори, затова ви моля

да действате по кралска воля: [6160]

с година спора отложете!

Сеньор Говен, сега вървете

където искате, обаче

обет ще сторите, така че [6164]

в най-кратък срок да донесете

тук копието, от което

на капчици кръвта се стича120.

Че както книгата предрича, [6168]

когато дойде му денят,

със него ще опустошат

цял Логър — на Артур земите,

свърталището на Ламите121. [6172]

Обет пред краля поемете

и волята му изпълнете!

— Бих предпочел да ме оплачат

или пък болен да се влача [6176]

пет-шест лета мъртвешки блед,

отколкото с такъв обет

да се обвържа в този ден —

отвърнал сдържано Говен. — [6180]

Не от смъртта се плаша днес,

а от един живот без чест.

Васалът рекъл: — Пази боже

да иска някой да изложи [6184]

с такъв обет на риск честта ви.

Днес случаят ви предостави

възможност да се закълнете,

че в кратък срок ще донесете [6188]

сам копието в този двор.

Не стане ли, не е позор —

ще свърши всичко със това.

— Приемам вашите слова [6192]

и съм за клетвата готов.

Ковчеже със красив обков

донесли му и сир Говен,

пред всички дал обет свещен [6196]

каквото трябва да направи

и копието да достави.

Та ето как отложен бил

дуелът със Генганбрезил [6200]

най-малко за година време.

Преди на път пак да поеме,

той на момата сбогом казал,

пред спътниците си излязъл [6204]

и настоял по домовете

да си отидат и конете

със себе си да отведат,

а Гренгалет122 да задържат. [6208]

Така, разтърсени от плач,

с прославения си водач

младежите се разделили,

сърцата им от скръб се свили… [6212]

Ала подробности от мен

недейте чака — за Говен

не се и дума споменава

в частта, която посвещавам [6216]

на моя разказ за Граала.

Каква съдба е сполетяла

добрия рицар Персевал123 —

аз за това съм обещал [6220]

да ви говоря в тази книга.

Забравил Господа, той стига

дотам, че цели пет години124

не коленичил пред светини, [6224]

не влязъл в църква, та пред кръста

поне веднъж да свие пръсти

и Господу да се помоли.

Наистина, сред куп неволи [6228]

той искал с подвизи да блесне

след приключения нелесни.

Със рицарското си държание

от всяко трудно изпитание [6232]

излизал винаги герой.

За пет години пратил той,

подир сражения безчет,

при крал Артур към петдесет [6236]

затворника, но ни веднъж

и не помислил този мъж

за Бога… Тъй, до онзи ден,

когато той, въоръжен, [6240]

видял в една земя пустинна

три рицаря и десетина

почтени дами с тях125. Били те

със малки шапки на главите, [6244]

със вълнени дебели дрехи,

но боси. А пък той — с доспехи,

със копие въоръжен

и с щит на ремък закачен. [6248]

И щом жените го видели,

от изненада онемели.

Та те след пост и покаяние

вървели боси, със желание [6252]

да си изкупят греховете.

А тоя!… Я го погледнете!

Един от рицарите спрял

и заговорил Персевал: [6256]

— Сеньор, защо не сте зачели

Христос и Божите повели.

Нима не вярвате във тях?

Не знаете ли, че е грях [6260]

да сте с оръжие, когато

Исус Христос на кръст бил разпнат?

А той, объркан, че не знае

кой месец, ни кой ден сега е, [6264]

отвърнал му съвсем смутен:

— Наистина ли? Кой сме ден?

— Разпети петък сме, сеньор!

Не знаете? Какъв позор! [6268]

Днес всички кръста величаят,

за греховете си се каят.

Ден, в който разпнат бил Христос.

За трийсет сребърника тоз, [6272]

що никога не е грешил,

от свой човек предаден бил.

И тъкмо на Исус се пада

да бъде разпнат и да страда [6276]

за чужди грехове вовек,

защото бил богочовек.

Вселил се Бог в Светата Дева,

тя от Светия Дух зачева [6280]

и тъй е бил Христос роден,

а сам Бог в него въплътен.

Не вярваш ли в това, не можеш

да видиш ти лицето Божие. [6284]

В човек се Господ въплъщава,

но светостта му си остава.

Христос понесъл кръстни мъки,

защото искал да измъкне [6288]

от пъкъла рода човешки:

предпазвал хората от грешки,

умрели даже възкресил

и затова той разпнат бил [6292]

по донесения лъжливи

от фарисеи завистливи —

за собственото им нещастие

и за всеобщо наше щастие. [6296]

Туй всички трябва да го знаят,

за грешките си да се каят

и никой вярващ в тоя ден

да не стои въоръжен. [6300]

— Как тук се озовахте днес?

— Ний бяхме в онзи тъмен лес,

отшелник в него обитава

и само Божията слава [6304]

му стига свят живот да води,

да среща всякакви несгоди.

— Сеньори, обяснете, моля,

дали късмет или неволя [6308]

при него е завела вас?

Една жена с тих, кротък глас

му рекла: — Всеки християнин,

желаещ праведник да стане, [6312]

си казва лошите привички.

Отидохме при него всички

да си признаем греховете

и да му искаме съвети. [6316]

При тези думи Персевал

разплакал се и си признал126,

че много иска да отиде

в леса отшелника да види. [6320]

Попитал ги как може сам

човек да стигне лесно там,

където постникът живее.

Отвърнали му: — Ей къде е. [6324]

Във гъстата гора идете

и по следите ни вървете:

тук-там прекършихме клонаци,

за да послужат като знаци, [6328]

та който тръгнал е нататък,

да се не лута из гората.

Със всички сбогом той си взел

и към отшелника поел. [6332]

Но докато натам вървял,

въздишал тъжно Персевал,

защото чувствал колко много

са греховете му пред Бога. [6336]

Все пак на прошка той разчитал

и щом до тихата обител

дошъл, оръжието снел,

жребеца си встрани отвел, [6340]

за дънер здраво го завързал

и към параклиса забързал.

Отшелникът във тоз момент,

от свой послушник придружен [6344]

и от един свещеник стар,

пред осветения олтар

започвал службата велика.

Във храма Персевал проникнал [6348]

и тутакси се разридал.

По туй отшелникът разбрал,

че непресторено се кае

и се опитал да узнае [6352]

защо така разстроен бил.

Младежът му се поклонил,

целунал му през плач ръката,

а после вдигнал си главата, [6356]

молитвено ръце събрал,

прошепвайки, че би желал

да заживее занапред

по неговия свят съвет, [6360]

и мъката си изповядал:

— Свети човече, много страдам,

че вече пет лета, откак

не вярвам в Бог и моят крак [6364]

не стъпи в църква оттогава.

— За греховете Бог прощава —

отшелникът му отговорил. —

Ала кажи какво си сторил? [6368]

— У Крал Рибар веднъж преспах

и странно копие видях:

върху стоманата калена

избликна капка кръв червена, [6372]

но не поисках да узнам

причината и всичко там

остана. Тъкмо в онзи час

Граала забелязах аз, [6376]

ала не сметнах, че е нужно

да зная с него кой си служи.

От страшен смут обхванат бях

и да попитам не посмях — [6380]

по-скоро бих приел смъртта.

За Божията доброта

тогава не помислих даже.

— Мой друже, трябва да ми кажеш [6384]

как те наричат! — Персевал.

Веднага другият разбрал

с кого наистина говори

и казал: — Братко, грях си сторил [6388]

и сам не си могъл да знаеш,

че някой ден ще се разкаеш.

Ти злото си го причинил,

когато си се разделил [6392]

със майка си. Тя пред вратата

от скръб издъхнала, горката.

Грехът за нейната кончина,

мой друже, този грях причина [6396]

за твоите беди е бил.

Най-много си си навредил,

когато чудния Граал

и копието си видял, [6400]

ала не си задал въпроса

те откъде са, на кого са.

И ако твойта майка мила

не те била благословила [6404]

при тръгването ти, не знам

как щеше да се справиш сам.

Заради нея Бог е бдял

над тебе, драги Персевал. [6408]

Човек би казал, че грехът

като със брадва онзи път

езика ти е бил отсякъл

и тъй те е лишил от всяка [6412]

възможност ти да проговориш.

Едва ли можеш да оспориш

това, че никак не върви

да гледаш как безспир кърви [6416]

върхът на копието там

и да мълчиш. Нима си ням?

Ако не глупост, то какво е

да не попиташ за кого е [6420]

Граалът бил предназначен.

На брат ми той е подарен.

А майка ти ни е сестра.

Навярно вече сам разбра, [6424]

че брат ми всъщност е бащата

на Крал Рибар. Но на софрата

синът не слага сьомга, чига —

едната просфора му стига127. [6428]

Поднасят му я във Граала.

Лета петнайсет, вечност цяла,

стои в дома си този мъж,

без да излезе ни веднъж128. [6432]

На тебе като изкупление

за стореното прегрешение

сега аз нещо ще възложа.

— О, вуйчо, туй не ме тревожи. [6436]

Заръчайте каквото щете,

но по роднински ме зовете.

Щом мама е сестра на вас,

нали ваш племенник съм аз. [6440]

— Така е, племеннико драг.

Веднага ще ти кажа как

ти сам да си спасиш душата.

Когато зазори зората, [6444]

във църква влез за покаяние,

прави го с искрено желание

и нека нещо обичайно

това да е. Ако случайно [6448]

не се намира църква там,

иди в друг някой близък храм

(в параклис или в манастир)

да търсиш за духа си мир. [6452]

Щом чуеш утринна камбана

и час за месата настане,

и да си закъснял дори,

влез в храма и си отвори [6456]

душата. Остани до края

с молитва да заслужиш рая.

На Бога ти се уповавай,

обичай Бога, уважавай [6460]

достойните мъже, жени.

Свещеник видиш ли, стани!

Това не ще ти струва много,

а е така угодно Богу, [6464]

защото знак е на смирение.

Със отзивчивост, с уважение

отнасяй се спрямо жените,

омъжените и момите, [6468]

и към вдовиците, защото,

направиш ли добро, доброто

при теб самия се завръща.

И затова недей обръща [6472]

ти гръб на никоя от тях.

Мил племеннико, длъжен бях

да кажа в кой път да вървиш,

ако наистина държиш [6476]

да се избавиш от злините

и да се радваш пак на дните,

с които Бог те е дарил.

Съгласен ли си? — Вуйчо мил, [6480]

какво ли друго ми остава?

— Ще трябва да стоиш тогава

три дена тук за покаяние

и като мене да се храниш. [6484]

Пак на молитва се отдал

отшелникът, а Персевал

след него почнал да шепти

със цел да я запамети. [6488]

Повтарял често имената

на Бога, както на земята

мълви ги всеки при опасност

от смърт, от бедствие ужасно. [6492]

Добре запомнил Персевал

молитвата и обещал

без нужда да не я повтаря.

Застанал после до олтара [6496]

да чуе месата до края

и през сълзи да се разкае,

да се почувства утешен.

А вечерта на този ден [6500]

той хапнал малко от храната,

която сложил на софрата

отшелникът: маруля, лапад,

кресон, просо и бяла ряпа, [6504]

вода и черен хляб овесен.

А пък на коня бил занесен

овес във крина възголяма,

сено и пълен кош със слама. [6508]

И Персевал, все тъй смирен,

си спомнил, че на този ден

разпънат бил Исус Христос.

А след това в молитви, в пост [6512]

дочакал, осенен от щастие,

великденското си причастие129.

Тук спира моето сказание

за Персевал. Сега внимание [6516]

пак на Говен ще отделим

и пътя му ще проследим.

След като бил освободен

от кулата, сеньор Говен [6520]

на коня си поел на път.

Преди да превали денят,

той на една могила спрял.

Там най-отгоре дъб растял [6524]

насред шубраците зелени.

Видял на него окачени

нов щит и копие голямо,

а на пет-шест разкрача само — [6528]

жребче от доста странна раса.

Говен помислил: — Тез неща са

несъвместими, странни даже…

Да беше кон голям, да каже, [6532]

че е на някакъв васал,

на сянка коня разседлал,

преди в турнир да се сражава,

за да печели чест и слава130. [6536]

Щом до дъба се приближил,

той неочаквано открил,

че там една мома седяла.

Тя хубава му се видяла, [6540]

но явно някакво горнило

било лика й помрачило

и в отчаяние горката

дори си скубела косата. [6544]

Тя плачела над рицар млад

със сълзи едри като град,

целувала го по страните,

по челото и по очите131. [6548]

Когато вгледал се, Говен

видял, че тежко е ранен

младежът, който там лежал.

Той бил съвсем изнемощял: [6552]

главата — обезобразена,

от хълбоците — кръв червена

се стичала. Така той страдал,

че неведнъж в несвяст изпадал. [6556]

В момента по-спокоен бил,

тъй че Говен се усъмнил

дали е мъртъв или жив

и с глас съчувствен, милостив [6560]

попитал: — Хубавице мила,

той как е? Сякаш губи сила…

— Сам виждате — му рекла тя, —

че той е много зле. Кръвта [6564]

почти като фонтан извира

от раните. Та той умира.

— Не се, девойко, тревожете!

Я по-добре го събудете, [6568]

че искам да го питам нещо.

— Не, не! Туй би било зловещо,

жестоко… Някой по-добре

мен жива да ме одере! [6572]

Обичам този мъж така,

че се въздържам и с ръка

да го докосна аз от страх

да не извърша тежък грях, [6576]

ако му бъде нарушен

сънят. Не искайте от мен

да го направя, сир. — Остава

да го събудя аз тогава — [6580]

решително Говен отвърнал.

Той копието си обърнал

и както го в ръка държал,

полека му върха допрял [6584]

до спящия и го събудил132.

Той отначало се учудил,

а после казал на Говен:

— Безкрайно съм ви задължен, [6588]

защото, сир, от сън дълбок

събудихте ме. Нека Бог

е с вас! Но предпазлив бъдете

и по-далече не ходете. [6592]

Защото лудост би било

да знаеш, че те чака зло

и да се правиш на безстрашен.

— Че от какво ли да се плаша? [6596]

— Щом питате, ще отговоря:

известно е на всички хора,

че няма рицари до днес

от бой да са излезли с чест, [6600]

когато са на път поели

отвъд Галвойските предели133.

Поне доколкото аз знам,

щом някой рицар иде там, [6604]

не се завръща134. Аз успях

и се завърнах, но разбрах,

че смърт грозяла е и мен.

Там срещнах рицар, надарен [6608]

със смелост и със мощ такава,

че друг не го е побеждавал,

когато с него е воювал.

Сеньор, живота ще ви струва, [6612]

ако днес хълма превалите.

Я по-добре да си вървите.

— Как тъй? Защо бих толкоз път?

Ако се върна, ще рекат, [6616]

че съм страхлив и малодушен.

Не искайте да съм послушен.

Решил съм аз и ще замина

да видя по каква причина [6620]

оттам не се е никой върнал.

Раненият глава обърнал

и казал му: — Защо тогава

човек да ви разубеждава? [6624]

Вървете, щом така държите

със храброст да се отличите.

Аз бих желал да ви помоля,

ако по Божията воля [6628]

се върнете отново тук

(такова чудо с никой друг

не е било и няма как

и в бъдеще човешки крак [6632]

оттам обратно тук да стъпи),

та аз ви моля, друже скъпи,

да минете по тез места,

за да научите вестта [6636]

за мойта смърт или дай боже

тук живи да се срещнем… Може

да съм напуснал този свят.

Ако е тъй, за благодат [6640]

Господна тук се помолете

и за девойката сторете

каквото трябва: нека тя

не знае що е нищета [6644]

и нивга срам да не изпита.

На вас бих искал да разчита

една девойка милостива,

възпитана, благочестива, [6648]

със ум и хубост надарена.

Тя страда днес заради мене:

да плаче и скърби не спира,

като ме гледа, че умирам. [6652]

Разчувствал се Говен тогава

и почнал да го уверява,

че ще помогне най-добре,

ако беда не го възпре, [6656]

на тази мила хубавица.

Сбогувал се добрият рицар

със тях и се отдалечил,

гори и ниви прекосил, [6660]

до чуден замък се добрал

(какъвто в Павия видял):

оттук — огромен пристан морски,

оттам — лозя в масиви горски, [6664]

а пък под тях — река голяма

течела край самия замък

и се изгубвала в морето135.

Говен видял, че откъдето [6668]

да мине, крепостни стени

ограждат всичките страни

на замъка. Но забелязал

мост и по него вътре влязъл, [6672]

а там насред трева зелена

под тис с корона разклонена

съгледал, че стои сама

една пленителна мома, [6676]

в ръката с малко огледало —

тя шията си снежнобяла

оглеждала, а на главата

била с красив венец в позлата136. [6680]

Пришпорил своя кон Говен

накъм момата устремен,

но тя със силен вик го спряла:

— Къде сте хукнал като хала, [6684]

защо сте толкова забързан?

Приличате на луд отвързан.

Той казал: — Бог да ви помага

във всичко, хубавице драга! [6688]

Но по-добре ми обяснете

защо решихте да ме спрете?

— Кроежите ви отгадах

и затова със вик ви спрях137. [6692]

— Кроежи ли? — Да, сир, държите

на коня си да ме качите

и нейде да ме отведете.

— Познахте. — Да, но запомнете, [6696]

че свръхвисока е цената.

Избийте си го от главата.

Не съм глупачка празноглава,

която служи за забава [6700]

на някой рицар и приема

на коня си той да я взема

и да я мъкне тук и там.

Сир, ще се убедите сам. [6704]

Но аз не бих се противила

и бих навсякъде склонила

да бъда с вас, ако речете

жребеца да ми доведете [6708]

от ей онази там градина.

Тогава тръгвам, та двамина

да срещаме беди, страдания

и най-различни изпитания. [6712]

— Освен че в туй опасно дело

ще трябва аз да действам смело,

какво изисква се от мен? —

припрян попитал я Говен. [6716]

— Доколкото тук аз съм веща,

не ще е нужно друго нещо —

му отговорила момата.

— Да, но как може по дъската, [6720]

която забелязвам там,

да мине конят ми? Не знам

тук на кого да го оставя.

— На мене, драги. Ще направя [6724]

за коня ви каквото мога.

Ала не се бавете много,

пешком оттатък преминете

и час по-скоро се върнете, [6728]

че ако не мирува конят,

не виждам как ще го догоня.

А ако някой пък рече

оттука да го отвлече, [6732]

какво да сторя аз самата,

дордето още сте оттатък?

— Да, имате, девойко, право.

Ако не е завързан здраво, [6736]

той лесно може да изчезне.

Но ако някой тука влезне

и силом коня ми открадне,

тогава не на вас ще падне [6740]

вината — рекъл й Говен.

И както бил въоръжен,

потеглил с мисълта, че може

със някого да се наложи [6744]

да влезе във жесток двубой,

та коня да й върне той.

Говен преминал по дъската

и щом се озовал оттатък, [6748]

чул хора някакви в почуда

да казват: — Ах, девойко луда,

нима не те насити злото!

Дори не мигна ти окото, [6752]

когато толкова глави

по твоя заповед, уви,

търкулнаха се на земята!

Дано те вземе Сатаната! [6756]

Ти, млади рицарю, желаеш

да върнеш коня, но не знаеш

на колко зло ще налетиш,

ако наистина решиш [6760]

оттука да го отведеш.

Побързай да се прибереш! —

повтаряли те многократно

с надеждата, че той обратно [6764]

ще тръгне, без да губи време,

и този риск не ще поеме.

Говен не проявил съмнение

във тяхното предупреждение, [6768]

но той бил вече обещал

и на обета си държал.

Покрай събралите се минал

и със глава за поздрав кимнал. [6772]

И те го чинно поздравили,

ала сърцата им се свили

от притеснение. Говен

нататък продължил, решен [6776]

да хване коня за юздата.

Но под маслината клоната,

която в близост той видял,

на сянка рицар млад седял, [6780]

той също тъй бил притеснен

и се обърнал към Говен:

— Не, рицарю, недей посяга

към него, че беля веднага [6784]

самичък ще си навлечеш!

Не дръзвай да го отведеш —

предизвикателство това е.

И все пак аз държа да знаеш, [6788]

че те не спирам. Прав ти път!

Но тебе ще те сполетят

и другаде безчет беди.

— Не можеш ме разубеди [6792]

ти, друже! Мене ме изпрати

при вас девойката, която

под оня тис във огледало

оглежда си лицето бяло. [6796]

Ако не си получи коня,

за всички ще съм просто оня

клет рицар, станал за резил,

че на дълга съм изменил. [6800]

— Ако го сториш, брате, злото

по-страшно ще да е, защото,

откараш ли й тоз жребец,

кълна се в нашия Отец, [6804]

че те очаква край злочест.

Които дръзнаха до днес

да го направят, със това

затриха своята глава. [6808]

Във моето предупреждение

не влагам лошо намерение.

Вземи го, след като държиш

обета да не нарушиш. [6812]

Ни аз, ни някой друг не бива

от пътя ти да те отбива.

С мен може да не си съгласен,

но знай, че тръгваш в път опасен — [6816]

това живота ти ще струва.

Ала Говен не се страхувал

(благоразумният съвет

на рицаря не бил приет), [6820]

насочил коня към дъската,

за да го преведе оттатък.

А той не се съпротивлявал,

защото явно бил минавал [6824]

по нея вече многократно

и даже му било приятно.

Говен юздата му поел

и към момата го повел. [6828]

Тя отдалече го видяла:

с онази грива черно-бяла138,

с копринената му юзда,

кон, превъзходен за езда. [6832]

Щом под дървото се видяла,

тя наметалото и шала

отпуснала върху земята,

тъй че лицето и снагата [6836]

Говен видял съвсем открити.

Подал в ръцете й юздите

и рекъл: — Хубавице мила,

сама не бихте се качила. [6840]

Да ви помогна ли? Елате!

— Да пази Господ! Как така ти

в ръцете си ще ме държиш?!

А после ще го разтръбиш [6844]

за мой срам на когото щеш.

С пръст само ако ме допреш,

ще ми посегнеш на честта.

Ще плъзне след това вестта, [6848]

че тялото ми си докосвал —

достойнството ми туй ще коства.

Аз предпочела бих сега

да бъде моята снага [6852]

на куп парчета разчленена,

но да не съм опозорена.

Не ми е нужна помощта ти.

Върви си! Нека Бог ти прати [6856]

това, което аз желая,

и да се случи то до края

на този ден! Не се бави!

Където искаш, там върви! [6860]

Не смей да приближиш до мен!

И знай, че все ще си следен

от мен самата дотогава,

дордето вместо чест и слава [6864]

позор и срам си навлечеш139.

Прави сега каквото щеш —

тоз жребий е неотменим,

като смъртта неумолим. [6868]

Приел той, без дори да мигне,

вестта, че зло ще го постигне

(според момичето бездушно),

а после някак равнодушно [6872]

той вдигнал шала от земята

и го протегнал към момата

да си го сложи. Тя отново

го стрелнала с очи сурово [6876]

и казала му: — Ти, васале,

от думите ми не разбра ли

тъй шала ми да не размяташ?

Ти за глупачка ли ме смяташ? [6880]

Аз нямам никакво желание

да ми обръщаш ти внимание.

Не ти ли стана вече ясно,

че аз сега не съм съгласна [6884]

одеждите ми да подаваш

с ръце нечисти? Прекаляваш!

Как до лице, очи, уста

ще доближа онез неща, [6888]

които си докосвал ти?

И нека Бог не ми прости,

ако обхване ме желание

във безразсъдно състояние [6892]

сама да търся помощта ти.

Момата взела си нещата,

наметката добре присвила

и на жребеца се качила. [6896]

А на Говен пак с рязък тон

тя рекла: — Вземай своя кон

и… дето видят ти очите!

Но аз ти тръгвам по петите: [6900]

където и да идеш ти,

злината ще те сполети

(ако Всевишният е рекъл),

преди денят да е изтекъл. [6904]

Говен и дума не отвърнал,

възседнал коня си и свърнал

към онзи дъб с висок клонак,

където храбрият юнак — [6908]

пострадалият тежко рицар —

бил с натъжената девица.

Той знаел как най-люти рани

лекуват се с треви подбрани; [6912]

такива тъкмо за късмет

съгледал край тревясал плет,

откъснал ги и продължил.

А не след дълго вече бил [6916]

пак при девицата злощастна

и оня рицар, който гаснел.

Тя, щом видяла го, му рекла:

— Кръвта му май че е изтекла, [6920]

сеньор. На мене ми се струва,

че той не вижда и не чува.

Навел се и разбрал Говен,

че пулсът му е учестен, [6924]

че още топли са ръцете

и казал й: — Не се косете,

та той е жив, не е умрял.

От болките е премалял, [6928]

но още диша, пулс си има.

Аз вярвам, че е излечима,

макар и тежка, всяка рана.

От билките ми той ще стане. [6932]

Според най-вещия билкар

това е най-добрият цяр.

Превържеш ли със тях кората

на някое дърво, когато [6936]

е почнало да боледува,

и него те ще излекуват:

преди да мине много време,

това дърво ще се съвземе, [6940]

ще цъфне, че и плод ще върже.

И вашият приятел бърже

ще се оправи, стига само

да вържа с билките гръдта му [6944]

и другите места ранени.

Ала за тази цел на мене

ми трябва кърпа за глава.

— Не се грижете за това! — [6948]

веднага казала момата.

И тя свалила от главата

забрадката си снежнобяла

и я на рицаря подала. [6952]

На ленти той я разделил

и много вещо прикрепил

с тях билките към всяка рана

и във очакване останал. [6956]

След малко рицарят ранен

въздъхнал, вече облекчен140,

и тихо проговорил: — Нека

Бог дава здраве на човека, [6960]

възвърнал ми способността

за изповед преди смъртта.

Куп дяволи около мен

нащрек са вече нощ и ден, [6964]

за да ми приберат душата.

Но преди тялото в земята

да иде, иска ми се много

да сторя изповед пред Бога. [6968]

Познавам аз един свещеник,

живее той уединено

в параклис в нашия район.

Да можех да намеря кон [6972]

да ида да се изповядам,

душата ми за да не страда

на оня свят! Едва тогаз

спокойно ще посрещна аз [6976]

смъртта си. Питам се дали,

сеньор, не бихте днес могли

да ми помогнете със нещо.

Я виж, задава се отсреща [6980]

на кон един оръженосец.

Ще сторите ли тъй, че после

със коня му дотам да ида?

Говен погледнал — що да види: [6984]

един оръженосец мижав;

напомняла косата рижа,

тъй щръкнала и омотана,

на четината на глигана; [6988]

очите малки били свити

под черни вежди страховити;

а пък мустаците дебели

приличали на две къдели; [6992]

устата — сякаш цепнатина;

а във широката гърбина

вратът му се напълно губел;

лицето му — сурово, грубо. [6996]

Естествено, че бил Говен

от неговия вид смутен.

Било излишно да го пита

дали ще може да разчита [7000]

на коня му и затова

обърнал тутакси глава

към рицаря и споделил:

— Не го познавам, брате мил. [7004]

Но ако тука бях довел

конете си, бих предпочел

и седемте да ви ги дам.

Като го гледам, аз не знам [7008]

каква надежда ще внушава,

щом външността му е такава.

Раненият му отговорил:

— Да, прав сте. Той и зло би сторил. [7012]

Говен решил да го попита

все пак защо насам се скита.

Оръженосецът, ядосан,

отвърнал злобно на въпроса: [7016]

— Защо в делата ми се вреш?

От зло не ще се отървеш!

Но тук Говен не издържал

и му заслуженото дал: [7020]

от неговата тежка длан

новодошлият бил прострян

с едничък удар на земята.

Тъй отмалели му краката, [7024]

че пет-шест пъти се опитал

да стане, ала все залитал.

Когато станал на крака,

попитал го: — Защо така [7028]

със удар ти ме повали?

— Заслужи си го. Но нали

не ти злина голяма сторих?

Прощавай, ако те съборих, [7032]

но ти ме предизвика лично.

— Я чуй, повтарям ти изрично,

че ще пречупя аз ръката,

съборила ме на земята! [7036]

Пощада не търси у мен!

В туй време рицарят ранен

се посъвзел от своите рани,

привдигнал се, успял да стане [7040]

и казал на Говен: — Сеньор,

с оръженосеца във спор

недейте влиза. Я идете

и коня му ми доведете, [7044]

че него искам аз да яхна

оттук по-бързо да се махна

А на жребчето ми седлото

стегнете по-добре, защото [7048]

бих искал таз девойка плаха

на него редом с мен да яха.

Придържайте я, друже скъпи,

добре на стремето да стъпи. [7052]

Аз много бързам да отида

свещеника добър да видя,

пред него прошка да изпрося,

а после той да ме мироса141 [7056]

и да ме причести накрая.

Говен, без много да се мае,

юздата на жребчето взел,

до нея близо го довел, [7060]

повдигнал после предпазливо

с ръце момичето красиво

и го удобно настанил.

И рицарят не се бавил: [7064]

той по-внимателно се взрял

в Говен и вече го познал.

И докато той бил зает,

пристъпил рицарят напред, [7068]

отнел Говеновия кон

и по тревясалия склон

известно време галопирал.

Говен изобщо не разбирал [7072]

защо постъпва той така,

повикал рицаря с ръка

и казал, клатейки глава:

— Мой друже, би могло това [7076]

от луд човек да се очаква.

От раните си се оплакваш,

а пък на кон в галоп кръжиш.

Ти можеш да си навредиш. [7080]

По-бързо коня ми върни!

— Говен, я по-добре вземи

зад теб там оня кон дръглив.

И да ме смяташ за крадлив, [7084]

пак твоят кон за мен остава —

отвърнал рицарят тогава.

— Нима със зло ще отговориш

ти на това, което сторих? [7088]

Е, хайде, коня ми върни,

че иначе ще измениш

на рицарството, на честта.

— Не ми засягай гордостта, [7092]

Говен! Не давай ми съвети!

Не предизвиквай ме сърцето

да ти изтръгна със ръка

и да го нося ей така. [7096]

— Пословицата всеки знае:

„Ти храниш куче — то те лае“.

За мен е много любопитно

защо ти с коня ми отлитна, [7100]

защо заплашваш ми сърцето.

Каква признателност, задето

успях да те спася с лекарство,

а ти отплащаш се с коварство. [7104]

Аз само добрини съм правил.

— Напротив! Май че си забравил

как ти направи ме за срам,

когато искаше да ям [7108]

ведно с едни бездомни псета

и ми завърза с връв ръцете.

Та беше ли това достойно

и аз ли действам непристойно? [7112]

Безчестникът си ти, не аз.

— А, ти ли си Грегориас?

Нали за собствена забава

отвлече силом ти тогава [7116]

една девойка мила, млада.

А крал Артур бе заповядал

да се закрилят и почитат

навред девойките, жените. [7120]

Заради нея те наказах.

А ти си пълен със омраза

към мен и вземаш моя кон.

Погази кралския закон, [7124]

а крив сега изкарваш мен.

— Не си прав! Помниш ли, Говен,

как дълго ме измъчва ти?

За този грях ще си платиш. [7128]

Със чиста съвест днеска мога

да взема Гренгалет — той много

за случая ще ми е нужен.

Урок по-тежък, но заслужен, [7132]

в това ми тежко състояние

не ще ти дам. За наказание

нарочно коня аз ти грабвам.

Ако на теб ти кон потрябва, [7136]

ще се задоволиш със коня

на щитоносеца — на оня,

когото с удар повали.

Това устройва те, нали? [7140]

Тъй казал му Грегориас

и след любимата тогаз

понесъл се накъм гората.

А лошата мома, която [7144]

вървяла все подир Говен,

му рекла: — Май че сте смутен.

Каквото и да ми твърдите,

не са на свършване глупците, [7148]

васале. Доста е забавно

за мен да гледам как безславно

напредвате по своя път.

Където да ви занесат [7152]

краката ви, ще съм след вас

и ще се смея до захлас,

дордето сте все още жив.

Кобилка вместо кон дръглив [7156]

по би вървяла на храбрец,

какъвто сте, а не жребец.

Говен бил много затруднен.

Друг избор нямал той, освен [7160]

за себе си да вземе този

кон одъртял, дръглив и грозен,

не знаещ ни галоп, ни тръс;

с гръбнак предълъг, с дребен ръст, [7164]

с глава голяма, с тънък врат,

със хълбок кльощав, слабоват,

със дълги клепнали уши,

със мътни стъклени очи, [1168]

с проскубана и рядка грива,

с крака, които се подвиват

под тежестта на старостта,

с беззъба зееща уста, [7172]

с юзда и оглавник от връв,

с ребра протъркани до кръв

от стремена ръждиви, къси142,

чак да не смееш със крака си [7176]

да стъпиш. А какво седло!

По-лошо и не би могло

да има… Злобната мома

пак се заяла: — Та нима [7180]

на по-добро се ти надяваш?

Където да се подвизаваш,

след теб ще яздя неотменно

и десет, и петнайсет дена, [7184]

три седмици и месец цял,

че я виж как си засиял

на този кон с прекрасна грива!

Как радостна съм и щастлива, [7188]

че ти си безподобен рицар143,

а аз съм твоята девица.

Но всъщност твоето мъчение

ще бъде мое развлечение. [7192]

Е, хайде, коня пришпори,

той няма да се умори

да броди из гори и степи:

той въздуха направо цепи. [7196]

Поемай, рицарю, натам…

Когато със позор и срам

покриеш се, едва тогава

могла бих да те изоставя. [7200]

— Я чуйте ме, девойко драга —

отвърнал той, — не ви приляга

такъв език да ми държите.

Не е ли най-добре момите [7204]

да са възпитани и мили?

— Нещастнико, прахосваш сили

за своите съвети тъпи.

Я по-добре да млъкнеш, скъпи! [7208]

Със всичко си задоволен…

Голяма радост е за мен

да гледам как на този ат

препускаш ти напред-назад. [7212]

След като спорили тъй те,

наложило се, ще не ще,

Говен да тръгне, а момата

последвала го бързешката. [7216]

Но с този кон той що да прави?

Не виждал как да го застави

да бъде малко по-чевръст,

та камо ли да бяга в тръс. [7220]

Да го пришпори пък ще значи

да заподмята той ездача,

тъй че и лошо да му стане…

Или по грешен път да хване. [7224]

Един ли лес, един ли склон

преминал той на този кон

и стигнал до река дълбока144.

Била тя толкова широка, [7228]

че ни стрела на арбалет,

ни прашка, ни каменомет

отсрещния й бряг ще стигне.

Отвъд реката бил издигнат [7232]

един невероятен замък,

изцяло е хубав дялан камък

и толкоз здраво укрепен,

че никъде до тоя ден [7236]

такъв градеж не бил познат.

А на една скала — палат,

иззидан само с мрамор сив,

неописуемо красив. [7240]

Покрай прозорците, които

били петстотин, любопитни

жени (все млади и красиви,

все гиздави и приветливи [7244]

и всички в хубави премени,

във разнобагрени сатени

или в коприни златоткани)

били отрано там събрани [7248]

и гледали ту към реката,

ту към лозята и нивята.

А редом с тях моми седели

с лица невероятно бели, [7252]

с коси разкошно разпилени

като на висши, съвършени

създания, с тела изящни,

накратко казано — прекрасни! [7256]

И всичко, гледано отвън,

било като във чуден сън145.

А в същия момент Говен,

от лошата мома следен, [7260]

пристигнал близо до реката.

Тя слязла бързо на земята

и лодка някаква видяла,

която вързана стояла [7264]

с въже за близката скала.

Във нея имало весла,

на камъка се виждал ключът,

със който могат да отключат [7268]

един катанец много здрав.

Девойката със злия нрав

петнистия си кон въвела

и място в лодката заела, [7272]

а после рекла на Говен:

— Със коня качвай се при мен

(кон ли — по-скоро магарица

по-кльощава от кукувица). [7276]

Въжето отвържи, защото

ще те споходи скоро злото,

ако не минеш през реката

или пък нейде из полята [7280]

ако не смогнеш да избягаш.

— Каква опасност го налага?

— Не виждаш ли? Да бе видял,

не би се толкова мотал [7284]

и незабавно би се скрил.

Говен главата си извил

и забелязал чак тогава,

че конник млад се приближава, [7288]

и казал: — Мога ли да знам

кой идва с моя кон насам?

Та аз веднага го познах.

Нали от този кон аз бях [7292]

лишен на сутринта. Отне го

раненият, а тъкмо него

аз изцерих от тежки рани.

— Дано свети Мартен ми стане [7296]

свидетел, че се радвам много

да ти го кажа. Но ей богу

не бих го сторила, да знаех,

че във момента не витае [7300]

над теб една беда голяма.

Сеньор, лъжа изобщо няма

в това, което казвам аз:

изпраща го Грегориас, [7304]

че негов племенник е той

и трябва с теб да влезе в бой,

да вземе твоята глава,

а щом се върне, на тава [7308]

във дар да му я предаде.

Сега не виждаш ли къде

ще стигнеш, щом се противиш

и в лодката не се качиш?146 [7312]

— Не, аз ще го изчакам тук.

— Да се опита някой друг

да те разубеди! Не смятам

от твоя план да те отмятам. [7316]

Когато коня си пришпориш

и два-три кръга с него сториш,

въртейки меча страховито,

онези там жени, които [7320]

ти забеляза, че стоят

в палата, те ще оценят

нечуваното ти умение

да изтърпяваш поражение. [7324]

Аз виждам, че не се страхуваш.

— Навярно скъпо ще ми струва

това — отвърнал й Говен. —

Но аз на всичко съм решен: [7328]

ще взема коня, той е мой,

ако е нужно, даже с бой

с нахалника ще се разправя.

Говен видял едва тогава, [7332]

че племенникът на крадеца

лети към него на жребеца.

На стремената стъпил здраво

Говен, но стремето отляво [7336]

се счупило на две парчета,

а пък и крантата проклета

не мърдала. Как да подкара

една дръглива кранта стара? [7340]

От отчаяние обзет,

Говен си рекъл: — Лош късмет!

Борбата няма да е лесна.

Как с подвиг рицарски да блесна [7344]

на каруцарски, мършав кон?

А другият на вихрогон

дошъл и към Говен замахнал

със копието си, но ахнал [7348]

от изненада, щом видял,

че само дръжката държал,

а във Говеновия щит

железен връх стърчал забит. [7452]

Говен примерил се и сварил

над щита тъй да го удари,

че здравия му шлем пробил

и на брега го повалил. [7356]

Приключил схватката победно,

Говен жребеца си възседнал

с такава радост във душата,

каквато рядко е позната. [7360]

Тъй свършил боят. След това

Говен, щастлив, извил глава

към лодката, ала в реката —

ни лодката, нито момата. [7364]

Той изненадан бил безкрайно,

че е изчезнала незнайно

кога и във каква посока

девойката така жестока147. [7368]

Но докато с момата само

била обзета мисълта му,

до него вече приближавал

един лодкар: той бавно плавал148 [7372]

със ладия откъм палата.

След миг отпуснал той веслата

и се обърнал към Говен:

— Голяма радост е за мен, [7376]

сеньор, привет да ви предам

от ей онез девойки там.

Но те държат да ми дадете

дължимото. Добър бъдете! [7380]

— Бог нека ви благослови! —

отвърнал му Говен. — Уви,

не мога да се сетя аз

какво сега дължа на вас. [7384]

Но чувство за достойнство имам:

това, което е дължимо,

е ваше. Но кое е то?

— Сеньор, та вие току-що [7388]

със онзи рицар тук се бихте

и го достойно победихте.

Жребецът му ми се полага.

— Мой друже, — казал му веднага [7392]

Говен, — неимоверно много

ме затруднявате, ей Богу.

Как ще се прибера пешком?

— Сеньор, повярвайте, че щом [7396]

онез девойки разберат,

че в случая за вас дългът

не значи нищо, ще си кажат,

че сте безсъвестен, и даже [7400]

едно такова поведение

ще сметнат те за престъпление.

Не, никой друг на този бряг

не е постъпвал тъй, откак [7404]

съм тук. Щом падне победен

в бой някой рицар, то за мен

по право конят му остава.

Ако не коня, аз тогава [7408]

отвеждам рицаря оттатък.

— Мой друже, щом са тъй нещата,

водете го, защо пък не.

— Приемам, драги, но поне [7412]

на външен вид той според мен

не ми изглежда примирен:

за миг ще скочи на крака.

Ако направите така, [7416]

че в лодката да влезе лесно,

за мене би било чудесно.

И със това ще свърши всичко.

Дано се справите самичък! [7420]

— Но, брате, с коня ми в туй време

кой би могъл да се заеме?

— Не се изобщо тревожете,

на мене коня поверете. [7424]

Ще ви съдействам. Обещавам.

И честната си дума давам.

— Така да бъде, щом си казал!

Говен от коня бързо слязъл, [7428]

веднага му го поверил,

а след това се устремил

към този, който виждал ясно,

че вече е съвсем натясно, [7432]

понеже тежко бил ранен,

и щом се приближил Говен,

раненият признал със срам:

— Сега, сеньор, аз виждам сам, [7436]

че в моя случай не отива

да ви оказвам съпротива…

По-лошо би могло да стане.

Не крия, че след тези рани [7440]

изпаднах в пълната ви власт

и изход друг не виждам аз.

Правете с мен каквото щете.

Говен отвърнал му: — Станете [7444]

сеньор, защото се налага

оттук да тръгвате веднага

с лодкаря. — Другият се вдигнал

и с мъка до лодкаря стигнал. [7448]

А и Говен при него пак

дошъл да го попита как

да разбере дали момата,

с която стигнал до реката, [7452]

не е заминала отсреща.

Лодкарят явно се досещал

коя е и предупредил:

— Не я мислете, друже мил! [7456]

Ако пак с нея се сближите,

наскоро ще се убедите,

че надминава сатаната!

На колко рицари главата [7460]

е паднала по нейна воля!

Сеньор, най-искрено ви моля

да я забравите. А днес

за мен ще е висока чест [7464]

да дойдете във моя дом.

Опасност ви очаква, щом

тук да останете решите.

— Приемам. След като държите [7468]

да бъда този ден у вас,

да тръгваме! — Говен завчас

успял и коня си да вкара

във ладията на лодкаря, [7472]

защото мамел го брегът,

където виждал се домът

на този тъй почтен лодкар:

дом, в който да посрещнеш цар! [7476]

Щом влезли тримата, Говен

бил най-удобно настанен,

а не след дълго за вечеря

той на трапезата намерил [7480]

и плодове, и зарзавати,

месо от всякакви пернати,

от яребица, от фазан,

и от елен, и от глиган… [7484]

Вечерята си те полели

е безброй вина: червени, бели,

и млади, но и отлежали.

До късно всички пили, яли… [7488]

Доволен домакинът бил,

че гост такъв е приютил

и е докарал рицар в плен.

Пък и намерил тук Говен [7492]

гостоприемство, от което

възрадвало му се сърцето,

и на лодкаря щедър, мил

той от душа благодарил. [7496]

Говен прекарал в сън нощта

и сам по навик сутринта

очи отворил твърде рано,

а и лодкарят не останал [7500]

до късно да лежи в леглото;

той също бил на крак, защото

държал да срещне със Говен

лъча на идващия ден. [7504]

Стояли те облакътени

върху прозорците огрени,

със взор, насочен към гората,

към замъка върху скалата. [7508]

Пленен от гледката, Говен

с лодкаря споделил: — За мен

е интересно да узнам

чии са онзи замък там [7512]

и нивите околовръст?

— Не знам чии са. Честен кръст.

— Как тъй? Щом тук приет сте явно

добре и служите отдавна [7516]

и сте с блага възнаграден,

нима ще скриете от мен

той на кого принадлежи?

— Сеньор, това не са лъжи; [7520]

не зная, пък не съм и питал149.

— Но там е нужна и зашита,

тя на кого е поверена?

— Тя, друже, е осигурена [7524]

от петстотин стрелци наети

със лъкове и арбалети.

Щом доближи се тук смелчак,

сами стрелите на рояк [7528]

ще полетят150. В двореца има

кралица с мъдрост несравнима151

от знатен и преславен род.

Владее тя голям имот, [7532]

държи трезор със много злато

и е платила пребогато,

когато си е построила

тоз замък. Тя се е сдобила [7536]

със дъщеря и тя кралица152,

чаровница и хубавица.

Тя също дъщеря си има:

учтива, мила, несравнима [7540]

по нрав, по ум и красота153.

И друго нещо: в крепостта

ще видите голяма зала;

за нея нивга не е бдяла [7544]

охрана, нищо не грози я,

защото пази я магия.

Един книжовник, който знаел

по светилата да гадае [7548]

(и със това се бил прославил),

такива чудеса направил,

каквито никъде ги няма.

Ако във залата голяма [7552]

проникне рицар с пъклен план,

или от похот обладан,

или лъжец, или скъперник,

какъвто и да е мизерник [7556]

или подлец, или нахал,

и час дори не би живял…

Той неминуемо умира154.

Във този замък се намират [7560]

Петстотин155 смели и достойни

момци — те служат като воини.

Стотина са с едва наболи

мустаци по лицата голи, [7564]

стотина други отпреди

са със мустаци и бради,

стотина бръснат си брадите.

а си подстригват и косите; [7568]

сто други като сняг са бели,

а други сто са посивели.

Там има и жени, лишени

от собствените си имения, [7572]

след като вече са умрели

мъжете им. Поостарели,

живеят те усамотени,

несправедливо ощетени. [7576]

А и девойки сиракини

там има — те пък без роднини

стоят, без татко и без мама,

и могат да разчитат само [7580]

на двете прелестни кралици.

В очакване на някой рицар

живеят тези мили хора,

надявайки се той да стори [7584]

лелеяните добрини

за тези възрастни жени:

да им възстанови земите,

да подпомогне и момите [7588]

по-бързо да се задомят,

а на момците — да вървят

достойни рицари да стават.

Но всички те са със такава [7592]

съдба жестока и проклета,

че зима ще екове морето,

преди да се намери рицар

със смела, доблестна десница, [7596]

почтен, възпитан, разсъдлив,

великодушен, милостив,

та той да прекрати войните,

и да възвърне на жените [7600]

именията им безмерни,

а за момите да намери

най-подходящите ергени,

а пък младежите почтени [7604]

във рицарство да посвети

и замъка да освети,

злини, магии да премахне156.

Говен направо щял да ахне: [7608]

безкрайно се зарадвал той

и рекъл: — Домакине мой,

по-бързо коня доведете,

оръжието донесете [7612]

да се приготвя, че отивам.

— Къде отивате? Не бива

да мръдвате оттука днес,

тук ще останете нощес, [7616]

че и през следващите дни.

— Стопанино, Бог с добрини

дома ви нека да дарява!

Но аз веднага заминавам [7620]

в двореца. — Господ да ви пази,

сеньор! Не знам каква е тази

налудничавост. Тук при нас

си стойте, моля ви се аз. [7624]

— Не ще стоя. Да съм проклет,

ако по вашия съвет

се водя. Аз не съм страхливец,

а камо ли пък мързеливец157. [7628]

— Какъв сте упорит! Тогава

вървете! Много страшно става,

но как да ви разубедя!

Я нека аз ви заведа [7632]

нататък; моята закрила

би рисковете намалила.

Ала държа да се вречете…

— В какво, приятелю? Кажете. [7636]

— Но обещайте най-напред.

— Добре, аз давам ви обет,

ако това не ми засяга

достойнството. — Говен веднага [7640]

разпоредил да доведат

жребеца му, да му дадат

доспехите, на коня скочил

и към двореца се насочил. [7644]

Лодкарят много тъжен бил,

ала все пак го придружил

на кон до близкия палат.

А там, отпред, човек сакат [7648]

бил седнал върху куп листак.

Човекът бил с изкуствен крак,

цял от сребро, обхванат с чудни

обковки златни, изумрудни. [7652]

И както той си там седял,

в ръката остър нож държал

и правел някакъв бастон.

Лодкарят и Говен на кон [7656]

край него минали, обаче

унесъл се бил той така, че

към двамата не се извил

и думичка не промълвил. [7660]

А те самите, мълчешката,

отдалечили се нататък.

Щом наближили, чак тогава

лодкарят дръпнал за ръкава [7664]

Говен и рекъл му полека:

— А как намирате човека

с протезата? — Да, интересно.

Но се разбира много лесно, [7668]

че този крак не е от дъб.

— Наистина кракът е скъп;

човекът много е богат158.

Но чуйте друго: тоз палат [7672]

голяма неприятност крие.

Със вас дойдох, че инак вие

изложен сте на риск голям.

Когато стигнали дотам, [7676]

видели много хубав вход:

врати високи, чуден свод,

а пантите от чисто злато.

От двете му врати едната [7680]

била направена от кост,

а другата от абанос159.

И всичко в злато обковано.

Навсякъде било настлано [7684]

с различни плочки скъпоценни:

червени, сини и зелени,

със изработка най-изкусна,

И тук не мога да пропусна [7688]

да кажа, че насред палата

сред обстановка чудновата

се виждало едно легло,

което цялото било [7692]

направено от злато чисто,

а пък въжетата сребристи

подобно на снега блестели.

Над всичките ъгли висели [7696]

красиви, мънички звънчета.

С коприна чудна на цветчета

било това легло покрито,

а пък на всяка от страните [7700]

един гранат тъмночервен

по всяко време, нощ и ден,

по-силно и от лъч блестял.

Креватът странен се крепял [7704]

на четири глави, които

стояли някак смеховито.

Главите пък били снабдени

със колела, приспособени [7708]

да се въртят съвсем свободно,

и там, където е удобно,

било премествано леглото.

С такава красота било то, [7712]

че никой граф и никой крал

не бил в такова ложе спал.

Били стените на палата

във облицовка, за каквато [7716]

човек, уви, мечтал би само:

палатът бил изцяло в мрамор.

Отгоре — пищно остъкление

с такова ярко осветление, [7720]

че може лесно да следите

кой преминава през вратите.

Така им светели стъклата,

че те, сравнени със дъгата, [7724]

били по-хубави дори.

Къде могла би да цари

по-ненагледна красота!

За тези приказни места [7728]

не искам вече да говоря.

Говен отдолу и отгоре

разгледал с интерес палата

и казал на лодкаря: — Брате, [7732]

не виждам нищо страшно аз.

Кажете ми защо тогаз

не бива да се влиза там?

Държа наистина да знам [7736]

сега причините, които

ви караха да забраните

без вас да дойда в тоз палат

така красив, така богат. [7740]

Кое ли нещо би могло

да ме възпре в това легло

да се отпусна за момент?

Така се чувствам уморен! [7744]

Ах, колко е красиво то!

Сеньор, кажете ми защо!

— Ах, драги, Господ да ви пази!

Не се излагайте на тази [7748]

неподозирана опасност,

че ви очаква смърт ужасна160.

— Добре, сеньор, какво да сторя.

— Веднага ще ви отговоря [7752]

(сега ви виждам по-разумен).

Когато дадохте ми дума

да си изпълните обета,

поискахте да разберете [7756]

какво по-точно бих желал.

Тогава бях се въздържал,

но ето че дойде часът

да го узнаете. На път [7760]

към своята страна тръгнете

и щом пристигнете, кажете

на свойте близки и познати,

че сте видели във палата [7764]

неща тъй хубави, каквито

във друг палат не са открити.

— Загрижен сте за мен. Добре!

Но нали Бог ще ме презре [7768]

и ще загубя свойта чест,

ако склоня да тръгна днес,

без на леглото да приседна

и без отново да погледна [7772]

онез девойки пременени,

които вчера наредени

покрай прозорците съзрях.

— Не, няма никоя от тях [1116]

да видите. В това бъдете

уверен, драги! Напуснете,

без да се бавите, палата.

И си избийте от главата, [7780]

че ще ги видите друг път!

Те всички все така стоят

отвъд стъклата в този час

с очи, насочени към вас. [7784]

Говен бил упорит и пак

подхванал: — Ако няма как

да видя дамите, момите,

тогава ще ми разрешите [7788]

поне да седна на леглото.

Упорствам затова, защото

то там е, та поне веднъж

да легне някой знатен мъж [7792]

или пък благородна дама.

Кълна ви се, че нищо няма

да ми попречи там да седна.

Това е моята последна [7796]

и твърда дума. — Домакинът

видял, че нямало да минат

съветите му и тогава

спрял с него да се занимава [7800]

и предпочел да си отиде

във своя дом, за да не види

Говен как сяда на леглото,

излагайки се сам на злото. [7804]

И все пак рекъл: — Знайте, брате,

че този, който до кревата

дори за миг се е допрял.

той неизбежно е умрял. [7808]

Какво ли чудо в него има?

В момента ужас ме обзима,

защото заради леглото

залагате си тук живота [7812]

напук на моите съвети.

На Господа се помолете,

щом днес оставате в палата.

Бог нека ви спаси душата! [7816]

Аз зная, драги, че смъртта ви

в голяма скръб ще ме остави,

и затова си заминавам.

Лодкарят тръгнал. И тогава, [7820]

тъй както бил въоръжен,

приседнал рицарят Говен

върху леглото. Но звънците

забили силно и стените [7824]

на замъка се разлюлели

със грохот. И не закъснели

да се покажат чудесата

от всеки ъгъл на палата: [7828]

като че нещо чудодейно

разтворило най-ненадейно

прозорците и в миг стрелите

(на брой над петстотин били те) [7832]

все към леглото полетели

и в щита на Говен се спрели.

И някой друг да бе видял

това, едва ли би разбрал [7836]

в момента откъде стрелците

към него пускали стрелите.

Навярно имате представа

какъв ужасен шум създава [7840]

стрелбата с лък и арбалет.

Говен, от страшен смут обзет,

си казал, че за кралство даже

не би склонил да се окаже [7844]

в това опасно положение.

Но той отново с изумление

съгледал, че като по знак

за миг затворили се пак [7848]

прозорците. Без да изпада

във ужас, почнал той да вади

стрелите, минали през щита.

И не една била забита [7852]

така дълбоко във плътта му,

че вече бликала кръвта му.

Но в миг човек се появил

със кол, една врата разбил, [7856]

оттам огромен, страшен лъв

изскочил, зажаднял за кръв.

Веднага звярът настървен

нахвърлил се върху Говен, [7860]

във щита ноктите си остри

забил (ще кажеш, че е восък)

и той на пода бил прострян.

Ала Говен бил обигран, [7864]

извадил меча си и сварил

тъй силно звяра да удари,

че му отсякъл и главата,

и предните крака и двата, [7868]

и те увиснали на щита,

във който му били забити

току-що ноктите…161 Говен

убил лъва и насърчен, [7872]

отново на леглото седнал.

Лодкарят в този миг погледнал

към замъка и щом разбрал

за станалото, засиял [7876]

от радост, мигом се завтекъл

при рицаря Говен и рекъл:

— Оръжието си свалете,

сеньор, и вече не бъдете [7880]

загрижен. Отсега нататък

със чародействата в палата

е свършено, за ваша чест.

И всеки, стар и млад, от днес [7884]

заради вас ще слави Бога,

ще ви цени безкрайно много.

И тутакси тълпа младежи

дошли във празнични одежди, [7888]

на рицаря се поклонили

и казали му: — Момко мили,

очаквахме ви тук отдавна.

За тази ви постъпка славна [7892]

кажете ни какво за вас

да сторим още в този час?

Един, тъй както се полага,

веднага взел да му помага [7896]

оръжието си да снеме.

А друг решил да се заеме

със коня му — юздата взел

и го в конюшнята отвел [7900]

след пътя дълъг да почива.

А в този миг мома красива

при него влязла във палата:

красива диадема златна [7904]

така й греела в косите,

като че ли били самите

от злато. А лицето бяло

с естествен руменец блестяло. [7908]

Била тя стройна, милолика,

накратко казано — за приказ!

А по петите й вървели

и други: все красиви, бели… [7912]

След тях явил се момък млад

и носел той на своя врат

един вързоп с чудесни дрехи,

та вместо рицарски доспехи [7916]

Говен одежди да си сложи

самурени, от скъпи кожи,

по-черни даже от катрана,

и туника златотъкана [7920]

с яркочервено наметало.

И облеклото се видяло

тъй подходящо на Говен,

че той останал възхитен. [7924]

А после от леглото скочил

и към момите се насочил,

за да ги поздрави най-мило.

Те в отговор се поклонили, [7928]

а после първата девица

му рекла: — Нашата кралица,

сеньор, сега ви поздравява.

На всички нас тя повелява [7932]

да служим предано на вас.

От дружките ми първа аз

ви обещавам откровено

да служа винаги почтено [7936]

на вас — наш щедър покровител162.

Та вижте колко са честити

девойките. Най-сетне ние

се срещаме със най-добрия, [7940]

с най-смелия и честен мъж.

Повтарям ви още веднъж,

че сме на вашите услуги.

Тогава тя и всички други [7944]

се поклонили доземи.

Говен от милите моми

бил трогнат: всички те били

тъй хубави, пък и нали [7948]

го смятали за свой спасител,

свой господар и покровител.

Веднага им направил знак

да станат. И тогава пак [7952]

чул първата да казва бавно:

— Сеньор, добихте име славно!

Затуй кралицата, преди

тук да ви срещне, нареди [7956]

да ви предам ей тази дреха,

защото вие след успеха

над онзи звяр сте уморен

и вероятно изпотен. [7960]

Добре се с нея загърнете

и от простуда се пазете:

тъй както лед водата става,

така кръвта се вледенява, [7964]

когато тялото изстива

и ледни тръпки ви побиват.

Съдете колко е грижовна

кралицата ни. — Със синовна [7968]

признателност Говен тогава

отвърнал: — Бог добро да дава

на благородната кралица,

а също и на вас, девици, [7972]

за хубавите ви слова.

Ако се съди по това,

което върши, тази дама

се слави с опитност голяма. [7976]

Пък и какви придворни има!

По мъдрост тя е несравнима

и много вещо преценява

какво е нужно да се дава [7980]

на победил във боя рицар.

От мен на вашата кралица

най-искрено благодарете!

— Добре, сир! Сигурен бъдете, [7984]

че ще постъпя аз така.

За вас най-важно е сега

тез дрехи да си облечете,

а след това се насладете [7988]

на тази гледка към гората,

към нивите и към реката.

А можете, ако решите,

на кулата да се качите, [7992]

дордето се завърна аз.

Облякъл се Говен тогаз,

старателно си закопчал

наметката и пожелал [7996]

да се разходи с домакина:

покрай прозорците да минат,

на кулата да се качат

и на върха да постоят, [8000]

за да погледат красотата

на хълмовете и полята,

и на водите бързоструйни,

и на тревите гъсти, буйни, [8004]

и на горите, пълни с дивеч.

Говен харесал тоз край дивен

и със лодкаря споделил:

— Наистина щастлив бих бил, [8008]

ако живея в този кът.

Така привлича ме лесът,

че често в него бих ловувал!

— Не може, драги! Аз съм чувал [8012]

отвърнал мъдрият лодкар, —

че който тук е господар

(дали е право или криво)

във никой случай той не бива [8016]

на замъка извън стените

да ходи. Щом сте покровител

на тези хора, не мислете

да бродите из лесовете [8020]

със лък и със стрели в ръка163.

Така било е и така

ще бъде. Тук ще си стоите!

— Лодкарю, ако продължите [8024]

тъй да говорите, за бога,

повярвайте ми, че не мога

да издържа. Ще полудея.

Не съм съгласен да живея [8028]

ни седем дни, ни сто и седем

все в този замък ненагледен,

ако не мога, щом поискам,

да ида във онази близка, [8032]

подмамваща за лов дъбрава.

И се прибрал Говен тогава

с глава, от мисли натежала,

в голямата прекрасна зала, [8036]

приседнал на леглото пак

и просто не помръднал, чак

дордето там се появила

познатата девойка мила. [8040]

Когато я видял, Говен,

все тъй отчаян, натъжен,

веднага станал, приближил

и най-учтиво поздравил. [8044]

По израза му тя открила,

че е отчаян и решила,

че някак си не подобава

сега въпроси да задава, [8048]

и рекла на добрия рицар:

— Разбрах от моята кралица,

че да ви посети желае.

И тя държи от вас да знае [8052]

кога да стане тази среща.

Аз между другото се сещам,

че за обяд дойде часът.

Къде да ви го поднесат — [8056]

там долу или в тази зала?

— Не, да не сте ми споменала

пак за храна! Не ща да ям.

Не ще приема и да знам, [8060]

че ще издъхна още днес,

защото чакам друга вест,

по-утешителна за мен164. [8064]

Като изслушала Говен,

отишла милата девица

при своята добра кралица,

а тя попитала веднага: [8068]

[a] — Кажи ми, племеннице драга, [8068]

тоз, който Бог изпрати нам,

как чувства се, държа да знам.

— Владетелко достопочтена,

уви, и аз съм натъжена [8072]

от срещата ми с този млад

и смел сеньор. Ах, с колко яд

и горест ми говори той!

Не мога да ви кажа кой [8076]

довел го е до раздразнение,

до ярост и до огорчение,

пък да попитам не посмях.

Ала когато го видях [8080]

за първи път преди това,

той произнасяше слова

на мъж възпитан, на мъдрец,

а е и рядък хубавец. [8084]

И неочаквано за мен,

видях го много променен!

Та той твърди, че най-добре

е още днеска да умре! [8088]

— Не бой се, племеннице мила,

ще пробвам да му вдъхна сила

и вярата му да възвърна.

Достатъчно е да го зърна, [8092]

и с радост и покой в душата

ще заменя горчивината.

И без да губи ценно време,

отправила се тя да вземе [8096]

веднага другата кралица

и се проточила редица

от двеста хубави моми

и още толкова момци, [8100]

които искали да идат

във залата Говен да видят.

А той, когато ги съзрял,

че идват, мигом разпознал [8104]

кралицата — той вече знаел

добре на външен вид каква е:

с две плитки бели чак до кръста,

облечена в одежда пъстра [8108]

от скъп брокат, добре скроена,

с цветчета златни украсена.

Веднага той се устремил

към нея и я поздравил. [8112]

А тя му рекла: — Монсеньор,

по ранг сте първи в този двор,

а аз съм втора. Първенството

на вас отстъпвам днес, защото [8116]

достойнството се в бой печели.

Бих искала да знам не сте ли

от крал Артуровата свита?

— О, да, владетелко честита. [8120]

— Нима към рицарската стража

числите се? Държа да кажа,

че подвизите ви познавам.

— О, не, кралице. — Но тогава [8124]

в Артуровата Кръгла маса

участвахте ли? Знам, това са

мъже достойни, смели, честни,

по цялата земя известни. [8128]

— Измежду най-добрите може

и да не съм, но аз, госпожо,

не съм сред лошите. — Така е,

мъдрецът две и двеста знае: [8132]

хем на хвалби не се поддава,

хем укорите отстранява.

Я нещо друго ми кажете:

познавате ли синовете [8136]

на Лот и колко са на брой?

— Да. Четирима има той.

Най-възрастният е Говен,

след него идва Агравен, [8140]

а следващите ги по ред —

Гахериет и Герехет.

— Бях сигурна и аз самата,

че тези са им имената. [8144]

Бог да даде, както на вас,

и те да дойдат тук при нас!

И друго важно е за мен —

познавате ли Уриен? [8148]

— О, да, кралице несравнима,

той също синове си има:

Ивен е първият от тях —

красив, вежлив, незнаещ страх. [8152]

Ако го срещна сутринта,

щастлив съм чак до вечерта165.

И брат му също е Ивен,

но той не му е брат рожден, [8156]

а Копелето го зоват.

Които с него се решат

на бой, така ще го познаят,

че друг път вече ще си траят. [8160]

И двамата са хем красиви,

хем смели, хем и услужливи

и са на почит в своя двор.

— Ами за крал Артур, сеньор, [8164]

какво ще кажете, той как е?

— По-здрав, по-жизнен и по-як е

от всички други във страната.

— Със право носи се мълвата, [8168]

че младенее кат дете.

Дори да стигне до стоте,

такъв ще си е и тогава…166

Не искам да ви затруднявам, [8172]

сеньор, но мога ли накрая

и още нещо да узная:

как е кралицата сега?

— Госпожо, чувства се така, [8176]

както се чувства най-добрата,

най-хубавата на земята.

В света на нея равна няма.

Бог от реброто на Адама [8180]

направил Ева — оттогаз

(поне така си мисля аз)

по-достолепна хубавица

от тази прелестна кралица [8184]

не е живяла в този свят.

Като учител с глас благат,

дечицата тя наставлява,

а и големите дарява [8188]

със знание и със поука.

Ако доброто властва тука,

това на нея се дължи.

До нея щом се доближи, [8192]

човек все нещо ще научи,

подкрепата й ще получи.

Тя всички нас добре познава,

кому каквото трябва дава. [8196]

В каквото да си затруднение,

ти ще почувстваш облекчение.

— Надявам се, сеньор, и аз

тъй да въздействам днес на вас. [8200]

— В това съм твърдо убеден.

Преди да дойдете при мен,

госпожо, много тъжен бях,

ала когато ви видях, [8204]

почувствах тутакси в душата

такава радост, за каквато

не съм мечтал дори. — За бога,

сеньор, аз мисля, че ще мога [8208]

дваж по-щастлив да ви направя

и няма да ви изоставя

в безверие и във тъга.

Но вече време е сега [8212]

да седнем всички на софрата.

Къде да поднесат храната?

Как предпочитате — дали

да я сервират тук, или [8216]

да слезете и вие с нас?

— Госпожо, в тази зала аз

оставам. Чух, че никой друг

до днес не се е хранил тук. [8220]

— Така е. Който тук е влязъл,

той жив навън не е излязъл.

— Тогава тук да я дадат.

— Добре, сеньор. За първи път [8224]

за вас ще сложим тук софра.

Преди кралицата добра

да тръгне, тя разпоредила

двеста и петдесет най-мили [8228]

моми до него да застанат

на масата — хем да се хранят,

хем дълго с него да общуват.

Извикали да му слугуват [8232]

над сто мъже: едните млади

били и даже голобради,

а други вече побелели.

До стола му двамина спрели: [8236]

един му режел с нож месото,

а друг наливал му виното.

Поканен бил лодкарят редом

с Говен на масата да седне [8240]

и всички дружно яли, пили.

Наздравиците продължили

по-дълго и от Бъдни вечер.

Настъпила нощта и вече [8244]

наложило се да запалят

в превърнатата в гостна зала

и свещници, и факли… Доста

от сътрапезниците с госта [8248]

любезни думи разменили,

а след това се веселили,

играли танци, песни пели

и непрестанно се стремели [8252]

пред госта тъй да се държат,

че той да види как ценят

това, което днес е сторил

с лъва, когато се е борил. [8256]

Щом времето за сън дошло,

той легнал в чудното легло

и тутакси девойка мила

една възглавница от свила [8260]

поставила му под главата.

Когато пукнала зората,

слуги до чудното легло

донесли ново облекло [8264]

от скъпи кожи и сатен,

предназначено за Говен.

От сън събудил го лодкарят,

да се измие го накарал [8268]

и нови дрехи да си сложи.

Сега до неговото ложе

била самата Кларисан,

девойка мила с тънък стан, [8272]

а тази прелестна умница

била на майката кралица

рождена внучка. Щом момата

завърнала се при добрата [8276]

кралица, тя се приближила

с въпроса: — Моя внучке мила,

сеньорът стана ли от сън?

Отдавна светло е навън. [8280]

— Госпожо, станал е и вече

със нови дрехи е облечен.

— А мога ли сега да зная

къде е той? — Видях накрая, [8284]

че той към кулата възлиза,

ала не го видях да слиза.

— Я виж! Къде се е завтекъл

тъй рано? Ако Бог е рекъл, [8288]

ще сторя тъй, че в този ден

да бъде той ощастливен.

И те открили, че сеньорът

с лодкаря е застанал горе [8292]

на кулата и наблюдава

как отдалече се задава

една девойка, придружена

от рицар в пълно снаряжение. [8296]

Кралицата се приближила

и казала му: — Момко мили,

щастлив и весел днес бъдете!

На вас желаем го и двете. [8300]

Дано Отецът славен — тоя,

който направи майка своя

от щерка си, живот ви дава!

— Със много радост да дарява [8304]

вас Този, който на земята

при хората Сина си прати

за чест на всички християни.

Оттук, където съм застанал, [8308]

ей там на пътя виждам аз

девойка: тя върви към нас,

а пък след нея идва рицар.

Кои ли ще са те, кралице? [8312]

— Та вчера таз девойка млада

дойде със вас! Дано във ада

отиде! Тя е тъй лукава

и лоша, че не заслужава [8316]

и да я споменете даже.

Могла бих същото да кажа

за рицаря, вървящ със нея.

Едва ли имате идея, [8320]

сеньор, какъв храбрец е той.

Не е игра да водиш бой

със него. Колко е убил

и още колко победил! [8324]

— Дали да ида при момата?

— Да пази Бог! Та аз самата,

младежо мил, не съм съгласна

към явна гибел да ви тласна. [8328]

Я по-добре по своя път

те двамата да си вървят.

На себе си ще навредите,

ако оттук се отделите. [8332]

— Кралице, Господ да не дава!

Нима това ще означава

тук да стоя като в затвор,

без да изляза на простор? [8336]

— Госпожо — казал й лодкарят, —

ако насила го накарат

тук да стои, той от тъга

умрял би. По-добре сега [8340]

да иде там го оставете.

— Добре, младежо мил, вървете,

но още тази вечер аз

ви искам да сте тук при нас. [8344]

— Ще се завърна. Обещавам,

кралице. Но си позволявам

една молба: до осем дена

не се опитвайте от мене [8348]

да разберете как се казвам167.

— Добре! Съгласна съм. Ще спазвам

това условие. Държа

вас с нищо да не натъжа, [8352]

макар че тъкмо в този час

щях за това да питам аз.

От кулата щом всички слезли,

младежи бързо наизлезли, [8356]

един оръжието тук

донесъл, а жребеца друг

довел. И той, въоръжен,

бил от лодкаря придружен [8360]

до онзи пристан на реката.