Персийското момче

1

За да не би някой да предположи, че съм син на съвсем неизвестен човек, продаден от баща си през някоя сушава година, мога да ви кажа, че нашият род е много стар, макар и да свършва с мен.

Баща ми беше Артембарес, син на Араксис от Пасаргадите — древното племе на Кир II1. Трима от нашето семейство са се сражавали за него, когато е налагал властта си над мидийците2, а земите си, разположени на хълмовете западно от Суза3, владеем от осем поколения. Бях на десет години и вече изучавах воинския занаят, когато ме отвлякоха.

Крепостта ни, стара колкото и нашия род, беше разположена върху скали и сякаш се срастваше с тях. От там баща ми често ми показваше реката, виеща се през зелените равнини към Суза, града на лилиите. Сочеше и великолепния дворец, разположен на широка изкуствена тераса, и ми обещаваше да ме представи на царя, когато навърша шестнадесет години.

Това беше по времето на Артаксеркс4. Преживяхме царуването му, макар че беше жесток владетел и мнозина аристократи загубиха главите си А баща ми загина, защото застана на страната на неговия син Арсес срещу Багоас — Великия везир5.

На моята възраст би следвало да знам много по-малко за тези неща, ако не беше фактът, че везирът носеше моето име. Името Багоас е много разпространено в Персия; и тъй като бях единствен син и всички ме обичаха, намирах за странно, когато чувах да го произнасят с ненавист. И всеки път наострях уши.

Спомням си, че по това време сановници от двореца и провинциални земевладелци, които по правило рядко виждахме повече от два пъти в годината, започнаха да ни посещават почти всеки ден. Крепостта ни се намираше встрани от пътя и бе добро място за тайни срещи. Радвах се да виждам тези благородни мъже, яхнали великолепни коне, и долавях предчувствие за някакви събития, но не и за опасност, защото никой от тях не познаваше страха. Често те извършваха жертвоприношения пред олтара на огъня. Тогава идваше магът, един здрав и силен старец, който можеше да се катери по скалите като дива коза, и колеше змии и скорпиони. Обичах да гледам как ярките пламъци се отразяват върху излъсканите дръжки на мечовете, върху златните копчета и украсените със скъпоценни камъни шапки. „Така ще продължава — мислех си, — докато един ден, когато стана мъж, и аз се присъединя към тях.“

След молитвата мъжете пиеха заедно свещеното питие, и разговаряха за честността и благородството. От малък бях научен да бъда честен. Когато станах на пет години, ме отделиха от харема с жените и започнаха да ме обучават да яздя, да стрелям и да презирам лъжата. Свещеният огън е душата на Мъдрия Бог. А Тъмната Лъжа е безверие.

Цар Артаксеркс беше умрял неотдавна. И ако причина за смъртта му бяха неговите болести, едва ли някой щеше да го оплаква. Но се говореше, че бил отровен с лекарствата, които вземал. Багоас беше втори след Царя и от много години нищо не ставаше в Персия без неговото знание. Младият Арсес обаче бе навършил пълнолетие и се бе оженил. Тогава Артаксеркс, който вече имаше пълноправен наследник и внуци, се опита да ограничи властта на Великия Везир. И много скоро след това умря.

— Значи сега — каза един от приятелите на баща ми, — тронът се наследява чрез измяна, макар и от законния наследник. Аз самият смятам Арсес за невинен и не се съмнявам в честността му. Но неговата младост и неопитност ще удвоят властта на Багоас — отсега нататък ще управлява той. Нито един евнух преди него не е стигал толкова високо.

— Така е — отвърна баща ми. — Често жаждата за власт е единственото, което ги ръководи. Това е, защото не могат да имат деца. — В този момент той ме видя близо до себе си и ме взе в прегръдките си. Някой изрече благословия.

Най-високопоставеният гост, който имаше земи близо до Персеполис6, но беше дошъл с двора в Суза, заключи:

— Всички сме съгласни, че няма да допуснем Багоас да управлява. Но да видим как ще постъпи с него Арсес. Вярно, че е много млад, но мисля, че везирът си прави сметките без него.

Не зная какво щеше да направи Арсес, ако братята му не бяха отровени. Но тогава той поиска да разбере кои са приятелите му.

Когато заемат престола, владетелите почти винаги променят отношението към роднините си. Но не и Арсес. Тримата принцове бяха почти на една възраст и бяха много привързани един към друг. Това не беше тайна за никого, но Везирът се отнасяше с подозрение към тяхното приятелство. Не мина много време и двамата братя на Арес един след друг получиха колики в корема и умряха.

Скоро след това у дома дойде пратеник, който носеше писмо с царския печат. Аз бях първият, когото баща ми видя, след като отпрати куриера.

— Сине, Царят ме вика и много скоро ще трябва да замина. Запомни добре — може да дойде време, когато човек ще трябва да се бори за Светлината срещу Лъжата — той постави ръка върху рамото ми. — Знам, че ти е трудно да носиш името на един зъл човек, но ако е рекъл Бог, това няма да е за дълго. А и това чудовище не може да го предаде на свои деца. Ти ще бъдеш този, който ще го носи с чест. Ти и синовете на твоите синове.

Той ме повдигна и ме целуна.

Няколко дни по-късно баща ми нареди крепостта да бъде подсилена. Макар че от едната й страна скалите се спускаха почти отвесно, а подстъпите към нея се охраняваха, стените бяха достроени с още два реда камъни и с по-добри бойници за стрелците.

В деня преди неговото заминаване към крепостта се изкачи отряд войници. Носеха писмо с царския печат. Не ни беше съдено да знаем, че то идва от ръката на един мъртъв човек. Цар Арсес беше последвал братята си, а невръстните му синове бяха удушени. Мъжкото коляно на Артаксеркс беше изтрито от лицето на земята.

Баща ми разгледа печата и заповяда да отворят портите.

След като видях всичко това, отидох да играя в градината под кулата. А малко по-късно чух викове и отидох да видя какво става. Пет или шест души влачеха през вратата някакъв човек с ужасно лице. В средата му зееше червена дупка, от която шуртеше кръв към устата и брадата. Човекът беше гол. Върху раменете му капеше кръв от мястото, където трябваше да бъдат ушите. Познах го по ботушите — бяха на баща ми.

Дори и днес понякога си мисля как го оставих да посрещне смъртта, без да кажа нито дума. Бях онемял от ужас. Предполагам, че ме разбра. Докато го влачеха, той ми извика с висок хрипкав глас, ужасно променен от раната на мястото на носа: — Орксин ни предаде! Орксин, запомни го! Орксин!

С отворена уста лицето му изглеждаше още по-ужасяващо. Не знаех дали съм чул думите, които изрече. Бях се вкаменил. Войниците го събориха на колене, хванаха го за косата и издърпаха главата му. Трябваха им пет или шест удара с меч, за да я отделят от тялото.

Заети с това, те забравиха за майка ми. Сигурно беше побягнала към кулата. Но в мига, когато баща ми загина, тя скочи оттам и те не успяха да се погаврят с нея. Докато падаше, тя изпищя — навярно в последния си миг бе забелязала, че аз съм долу. Падна на едно копие дължина от мен и черепът й се пръсна.

Ще ми се да вярвам, че духът на баща ми видя нейната бърза смърт. Мисля си още, че войниците можеха да му отрежат ушите и носа и след като главата му бе отсечена. Везирът едва ли би разбрал това.

Сестрите ми бяха на дванадесет и на тринадесет години. Имах още една, на около девет, от втората жена на баща ми, която беше умряла от треска. Чух ги да пищят. Така и не разбрах дали бяха убити или отвлечени живи.

След всичко това командирът на отряда ме качи на коня си и потеглихме надолу по хълма. За седлото беше завързана окървавената торба с главата на баща ми. Чудех се какво беше накарало капитана да ме остави жив и защо аз единствен бях пощаден. Отговора научих още същата нощ.

Капитанът не ме задържа дълго, тъй като имаше нужда от пари.

Стоях чисто гол на пазара в Суза, градът на лилиите, докато той и един търговец пиеха палмово вино и яростно спореха за цената ми. Гърците от малки свикват с голотата и не се срамуват от нея. Но ние, персийците, сме много стеснителни и благоприлични. Все още не познавах живота и си мислех, че човек не би могъл да падне по-ниско. Какъв наивник съм бил.

Само преди месец майка ми ми се скара за това, че се оглеждам в огледалото й. Каза, че съм твърде млад, за да бъда суетен. А аз зърнах лицето си само за миг. Дори не знаех как изглеждам. Но новият ми собственик знаеше.

— Истински аристократичен произход — говореше той — от древен персийски род, и с грация на кошута. Виж каква изящна осанка, виж профила — обърни се, момче, — виж как косата блести като бронз и е мека като китайска коприна — ела тук, момче, нека да я докосне. Виж тези вежди, изписани сякаш от четката на художник. И тези огромни тъмнокафяви очи — като езера, в които можеш да се потопиш с любов. Виж и тези деликатни, изваяни ръце — кажи ми, мога ли да ги продам евтино и да ги оставя да чистят пода на някой дом? Само не ми казвай, че някой ти е предлагал такава качествена стока през последните пет, даже десет години.

А всеки път щом спреше да си поеме дъх, търговецът му обясняваше, че не може да купува на загуба. Накрая те все пак се споразумяха за цената. Капитанът каза, че това си е чист пладнешки обир, а търговецът отвърна, че пресмята и риска, който поема.

— Човече, та ние губим по един на всеки пет, когато ги кастрираме!

Кастрираме! Само това успях да проумея, преди ръката на ужаса да ме сграбчи за гърлото. Знаех какво представлява това. Бях виждал как го правят на говедата. Нито проговорих, нито помръднах. Не молех за нищо. Вече знаех достатъчно, за да се надявам, че на този свят има милост.

Къщата на търговеца приличаше на затвор, а стените, ограждащи двора, бяха високи петнадесет стъпки. В единия край имаше барака — там извършваха кастрацията. Първо ми дадоха разслабителни, а след това ме оставиха да гладувам — това правело кастрирането по-безопасно. Когато ме вкараха вътре, бях премръзнал и умирах от глад. Видях масата с ножовете, полепналото със засъхнала черна кръв магаре, на което щяха да ме сложат, и мръсните каиши, с които щяха да ме завържат. Едва тогава се хвърлих с плач в краката на търговеца и ги прегърнах. Но той ми обърна толкова внимание, колкото кастраторът — на ревящото биче. Въобще не ми проговориха. Просто ме вързаха, като в същото време си разказваха някакви клюки от пазара. И започнаха. Не помня нищо — само болката и собствените си писъци.

Казват, че жените забравяли болката от раждането. Може и да е така. Но те са в ръцете на природата. Мен никой не ме държа за ръката. Земята и Небето останаха глухи за тялото ми, виещо от болка. Само смъртта ще ме накара да забравя.

Една стара робиня превърза раните ми. Тя беше сръчна и чиста, защото момчетата бяха стока, и както веднъж ми каза, налагали я с бичове, ако някое от тях умре. Раните ми не гноясаха. Тя често повтаряше, че с мен добре са си свършили работата, и че по-късно, казваше ми, хилейки се, аз ще бъда този, който ще има полза от това. Нейните думи ме отвращаваха. Знаех само, че тя се кискаше, докато аз умирах от болка.

Когато оздравях, ме продадоха на търг. За втори път стоях разсъблечен, но този път пред зяпащата ме тълпа. От подиума виждах ярките отблясъци на двореца, където баща ми беше обещал да ме представи на Царя.

Купи ме един търговец на скъпоценни камъни. Всъщност, избра ме жена му, посочвайки ме с пръст от закритата си носилка. Викачът се опита да вдигне цената, като изтъкваше качествата ми. Но не успя. Вследствие на болките и страданията бях отслабнал и сигурно бях загубил много от хубавата си външност. Тъпчеха ме с храна, но аз постоянно я повръщах, сякаш тялото ми отказваше да живее. Тогава решиха колкото се може по-скоро да се отърват от мен. Жената на бижутера искаше да има красив паж, който да я поставя по-високо от наложниците на мъжа й, а аз отговарях на изискванията.

Господарката имаше маймунка със зелена козина и аз се привързах към нея. Храненето на маймунката стана част от моите задължения. Когато влизах, тя се хвърляше на врата ми и ме прегръщаше с малките си твърди и черни ръце. Но един ден господарката нареди да я продадат.

Бях съвсем млад и живеех ден за ден. Но когато продадоха маймунката, се опитах да си представя бъдещето. Никога нямаше да бъда свободен. Щяха да ме продават и купуват като маймунката. И никога нямаше да бъда истински мъж. През цялата нощ лежах и мислих за това, а на сутринта, макар и непълнолетен, сякаш бях остарял с години. Господарката ми каза, че изглеждам отслабнал и ми даде някакво лекарство, от което получих спазми в корема. И все пак тя не беше жестока с мен. И никога не ме биеше, освен когато счупех нещо, на което тя държеше. Датис, моят господар, не носеше никакви новини в харема. Той смяташе, че единствената грижа на жените е да доставят удоволствие на мъжа, а на евнусите — да ги надзирават. Главният евнух обаче често ни разправяше клюки, дочути оттук-оттам на пазара. Така изпитваше удоволствие от своята важност. А и защо не? Тя беше единственото нещо, което имаше.

Докато живеех в дома на търговеца, на престола се беше възкачил нов владетел. Той беше от царски произход, но само по някаква странична линия, тъй като целият род на Артаксеркс беше изтребен. Въпреки това хората нямаха лошо мнение за него. Говореше се, че Дарий7 — новият Цар — притежавал и красота, и храброст. По времето когато Артаксеркс воювал срещу кадузите, един от техните борци — истински великан на ръст — предизвикал на борба някой от войниците на Царя. Единствен Дарий се осмелил да излезе. Самият той бил висок шест стъпки и половина, и пронизал противника си с едно единствено копие. Оттогава се понесла славата му. Главният евнух каза, че традицията била спазена. Поискали мнението на висшите сановници и аристокрацията, а жреците разтълкували какво показват звездите. Истината е, че никой в съвета не се осмелил да се противопостави на избора на Багоас. Както и да е. Поне се твърдеше, че до този момент новият Цар не е заповядвал някой да бъде убит, а също, че бил добродушен и с изтънчени обноски.

Докато слушах това, веейки на господарката с ветрилото от паунови пера, си спомних за угощението по повод рождения ден на баща ми — последния в живота му. Гостите идваха един след друг нагоре към крепостта, влизаха през портите, а слугите отвеждаха конете им. Стоях до баща си, който ги приветстваше на вратата. Един човек стърчеше доста над останалите и толкова приличаше на прочут воин, че не можех да откъсна очи от него. Беше красив и имаше ослепително бели зъби. Той ме подхвърли нагоре като бебе и това ме накара да се разсмея. Не се ли казваше този човек Дарий? Но всъщност, мислех си, докато веех с ветрилото, дори и да е станал Цар, това едва ли има някакво значение за мен.

Скоро тази история престана да бъде новина на деня и в харема започнаха да обсъждат събитията в западните крайбрежни сатрапии8. Говореха за някакви варвари, които били червенокоси диваци и боядисвали телата си сини. Живеели на север от гърците, а племето им се казвало македонци. Първо бяха започнали да правят набези по границата, а след това имали наглостта да ни обявят война и сатрапите от западните граници вече започнали да събират войска. Последната новина беше, че скоро след смъртта на Цар Арсес и македонският цар бил убит на някакво публично представление, където според царския им обичай отишъл без охрана9. Наследник му бил някакво младо момче на име Александър. Хм, рекох си, много странно име. Във всеки случай той едва ли можеше да представлява заплаха за нас.

Животът ми протичаше между стените на харема и дребните ми задължения: да оправям леглата, да сервирам, да приготвям шербети от планинска вода и сок от цитрусови плодове, да лакирам ноктите на господарката си и да бъда милван от момичетата. Датис имаше само една жена, но държеше и три млади наложници. Те бяха мили с мен, защото знаеха, че господарят не си пада по момчета. Но ако се случеше да ги посещавам и да им прислужвам, господарката ми дърпаше ушите.

Скоро започнаха да ме пускат из града. Изпълнявах дребни поръчки — купувах къна, прах за почерняне на клепачите или ароматни билки, които поставяха в скриновете за дрехи. Имах и разни други задължения, които бяха под достойнството на главния евнух. На пазара беше пълно с други евнуси, които също пазаруваха. Някои бяха като него — отпуснати и затлъстели, с почти женски гърди. Като ги гледах, реших, че трябва да ям по-малко, макар че сега растях много бързо. Други пък бяха съсухрени и пискливи като сбръчкани стари вещици. Но имаше и една малка част от евнусите, които бяха високи и стройни, и ходеха с чувство за собствено достойнство. Често се улавях, че мисля каква ли е тайната на това.

Беше лято и във въздуха се носеше аромат на портокалови дръвчета. Той бе примесен с миризмата на парфюмирана пот, идваща от жените, които бяха насядали около зарибеното езерце и се пръскаха с вода. Господарката ми беше купила една малка арфа и беше помолила една от наложниците да ме научи да свиря. Спомням си, че пеех, когато в двора се втурна главният евнух, целият треперещ и задъхан от бързане. Личеше, че ще се пръсне от новини и едвам се сдържа. Той обаче спря да избърше челото си и да се оплаче от горещината, като ни накара да седим в очакване. По всичко личеше, че това е един голям ден.

— Господарке — каза тържествено евнухът, — Великият Везир Багоас е мъртъв!

Дворът заприлича на курник, пълен с кудкудякащи кокошки. Господарката вдигна рязко ръка, за да въдвори тишина.

— Но как е станало? Нима не знаеш нищо повече?

— Всъщност знам — той отново започна да бърше челото си, докато най-накрая тя не го покани да седне. А след като се разположи на възглавниците, той се огледа наоколо, както правят разказвачите на пазара.

— О, в двореца всички говорят само за това, а мнозина са станали и свидетели на смъртта му. Та значи, вчера Багоас е имал аудиенция при Царя. А известно е, че на хора от такъв ранг се поднася само най-избрано вино. Когато го донесли, виното вече било разлято в чаши от инкрустирано злато. Дарий взел царската, а Багоас — другата, и зачакал Царят да отпие. Той обаче продължил да държи чашата си и да говори за някакви незначителни неща, като в същото време наблюдавал лицето на Багоас. После се наканил да пие, но в последния момент отдръпнал чашата и продължил да гледа везира. А след това рекъл:

— Багоас, ти си служил вярно на трима Велики Царе. На такъв човек трябва да бъде засвидетелствано уважение. Ето, вземи моята собствена чаша, за да пиеш за здравето ми. А аз ще пия от твоята. И виночерпецът разменил чашите.

Казват, че тогава кръвта се отдръпнала от лицето на Везира. Негово Величество отпил и всички замрели в очакване.

— Багоас — казал Царят, — аз пих за твое здраве. Сега чакам ти да пиеш за моето. — Тогава Багоас сложил ръка на сърцето си, и като се съвзел, помолил Царя да го извини, защото се чувствал зле. Поискал разрешение да се оттегли, но Дарий отвърнал:

— Седни, Везире, виното е най-доброто ти лекарство. Багоас седнал, сякаш краката вече не го държали, а ръката му така се разтреперила, че виното започнало да се разлива. Тогава Царят се навел към него от трона и повишил глас, за да могат всички да го чуят.

— Изпий си виното, Багоас, и чуй какво ще ти кажа: каквото и да има в тази чаша, за теб ще бъде по-добре да го изпиеш.

Като чул това, Везирът отпил и се наканил да става, но войниците от Царската гвардия го наобиколили с насочени към него копия. Царят изчакал, докато отровата проникне, и едва тогава се оттеглил, като оставил стражите и придворните да наблюдават агонията. Казаха ми, че продължила повече от час. Въпросите към Главния евнух заваляха като монети в шапката на уличен разказвач. Господарката попита кой е предупредил Царя. Главният евнух погледна хитро и сниши глас:

— Говори се, че придворният виночерпец е получил почетни одежди. Кой знае? Някои казват, че Дарий си спомнил съдбата на Артаксеркс и че когато разменили чашите, Везирът се усетил, но не могъл да направи нищо. Но нека ръката на благоразумието затвори мъдрата уста.

Това бе денят, който Божественият Митра10, Пазителят на Честта, бе избрал за своето възмездие. Предателят бе умрял както заслужаваше. Но уви, времето на боговете не е времето на простосмъртните. Моят съименник беше убит, така както предсказа баща ми. Ала неговата смърт дойде твърде късно за мен и за синовете на моите синове.

2

Две години слугувах в харема и най ми тежеше скуката и еднообразието, от които понякога се чудех как не съм умрял. Растях, и на два пъти трябваше да ми купуват нови дрехи. Постепенно обаче започнах да раста по-бавно. У дома казваха, че ще стана висок колкото баща си, но явно кастрирането ми беше оказало някакво влияние. Останах почти дребен на ръст и цял живот запазих момчешкия си вид.

Въпреки това на пазара често чувах възгласи на възхищение от моята красота. Понякога ме заговаряше някой мъж, но аз се извръщах — мислех си, че той едва ли би говорил с мен, ако знаеше, че съм роб. Все още бях наивен и глупав. Стигаше ми да избягам от бърборенето на жените, да видя живота на пазара и да се поразходя.

Господарят също започна да ми възлага поръчки — да съобщавам на златарите за новопристигналата стока и други такива. Винаги се чувствах ужасно, когато ме изпращаха в царските работилници, макар Датис да си мислеше, че по този начин ми доставя удоволствие. Майсторите там бяха роби, главно гърци, а те са известни с уменията си. Разбира се, всички те бяха жигосани по лицата. Не знам дали за наказание или за да не могат да избягат, на повечето бяха отрязали единия крак, а на някои и двата. Други роби пък използваха специални колела за гравиране на камъните и за тази цел се нуждаеха от двете си ръце и от двата си крака; за да не могат да се измъкнат незабелязано, на тях им бяха отрязали носовете. Беше отвратително. Когато ходех там, се стараех да гледам навсякъде другаде, само не и към тях. Това се виждаше много съмнително на надзирателя, който ме подозираше, че все търся нещо да открадна.

У дома ме бяха научили, че след Страха и Лъжата най-големият срам за един благороден човек е да търгува. За продаване въобще не ставаше и дума. Човек губи достойнството си дори само ако купува. Всеки благородник трябва да се прехранва от собствената си земя. Даже огледалото на майка ми, направено чак в Йония11, с великолепна гравюра на момченце с крила, е било в зестрата й. Никога не престанах да изпитвам срам, когато ме изпращаха да пазарувам. И все повече се убеждавах, че човек осъзнава прекалено късно кога е бил истински щастлив.

Тази година беше лоша за бижутерите. Царят замина на война и остави Горния Град безлюден като гробница. Младият владетел на Македония се беше прехвърлил с войските си в Азия и беше превзел всички гръцки градове, които владеехме. В началото никой не го взимаше на сериозно, но македонецът беше разбил войските ни при Граник12 и вече го смятаха за противник, поне толкова опасен, колкото и баща му.

Говореше се, че не бил женен, и че не водел със себе си семейството си и двора. Пътувал само с войниците си — като обикновен разбойник. Но по този начин се придвижвал много бързо дори през напълно непознати планински земи. От гордост носел блестящи доспехи и оръжия, за да го различават в бой. Много истории се разказваха за него. Аз ги пропускам, тъй като тези, които са истина, се знаят от целия свят, а измислени има предостатъчно. Във всеки случай Александър вече бе постигнал всичко, което баща му бе възнамерявал да направи.

И все още не изглеждаше удовлетворен.

По тази причина Дарий свика царската армия и лично отиде да се бие с него. Но тъй като Царят на Царете не отива на война без удобства като някакъв си млад западен нашественик, той взе със себе си двора и Домакинството заедно с икономите, прислугата и евнусите; също и харема с Царицата-майка, Царицата, принцесите и малкия престолонаследник, както и техните компаньонки, евнуси и фризьори, жените от царския гардероб и всички останали. А Царицата, за която се говореше, че била изключително красива, винаги бе създавала достатъчно работа и добри печалби на бижутерите и златарите.

Висшите сановници и придворните на Царя също бяха взели жените си, а много от тях — и наложниците си, тъй като войната можеше да продължи дълго. Така че в Суза просто не останаха хора, които да купуват скъпоценности. Простолюдието се задоволяваше със стъклени имитации.

Тази пролет господарката не можа да си купи нови тоалети и дни наред се държеше ужасно с всички в харема. На всичкото отгоре господарят подари нов воал на най-хубавата от наложниците и това направи живота ни непоносим за цяла седмица. Главният евнух разполагаше с много по-малко пари за пазаруване и господарката се лишаваше от любимите си сладкиши, а робите — от храна Единствената ми утеха от принудителното гладуване бе да чувствам стройното си тяло, когато гледах тлъстините на главния евнух.

Не станах по-дебел, но станах по-висок. Дрехите ми отново окъсяха, но този път въобще не очаквах да получа нови. Ала за моя изненада господарят ми купи туника, панталони и пояс, както и палто с широки ръкави. Поясът даже беше избродиран със златен конец! Дрехите бяха толкова красиви, че когато ги облякох, не издържах и отидох да се огледам в езерцето. Не останах разочарован.

Същия ден следобед господарят ме извика в стаята си. Спомням си, че ми се стори странно, задето не ме погледна. Написа няколко думи, запечата плика и каза:

— Занеси това на Обарес, майстора-златар. Отивай право там и не се мотай из пазара. — Гледаше ноктите на ръцете си и едва накрая вдигна очи към мен. — Той е моят най-добър клиент и искам да бъдеш любезен. Тези думи ме изненадаха.

— Господарю — казах, — никога не съм бил неучтив с клиентите. Нима някой твърди такова нещо?

— Пфу! Разбира се, че не — каза той, докато нервно въртеше в ръцете си няколко тюркоаза. — Просто бъди любезен с Обарес!

Дори тогава — докато вървях към къщата на златаря, аз не си мислех нищо друго, освен че Датис вероятно се притеснява за благосклонността на своя клиент. Капитанът, който ме отвлече от къщи, както и това, което ми направи, бях потулил дълбоко в съзнанието си. Нощем се стрясках най-вече когато сънувах баща си с неистовите му викове. И особено лицето му с отрязания нос. Така че отидох в магазина на Обарес — нисък и набит вавилонец с черна гъста брада — без лоши предчувствия.

Той хвърли поглед на бележката и ме заведе направо във вътрешната стая.

Почти нямам спомени от това, което се случи, с изключение на отвратителната миризмата на тялото му, която сякаш и днес усещам. Помня още, че преди да си тръгна, той ми даде малко сребро — лично за мен. Дадох го на един прокажен на улицата. Прокаженият го пое с ръка, на която липсваха пръстите, и ме благослови за дълъг живот. Докато вървях към къщи се сетих за маймунката със зелената козина. Спомних си как я купи някакъв човек с жестоко лице и каза, че ще я дресира. Реших, че сигурно и аз съм бил изпратен при бъдещ купувач за одобрение. Отидох до канавката и повърнах. Никой не ми обърна внимание. Върнах се в къщата на господаря, облян в студена пот.

Обарес може и да е искал да ме купи, но Датис нямаше намерение да ме продава. По-изгодно му беше да ме отстъпва временно. Даваше ме назаем два пъти в седмицата.

Съмнявам се дали поне веднъж той си е дал сметка как се нарича онова, което вършеше. За него това беше просто услуга за добър клиент. Някакъв приятел на Обарес скоро чу за мен и господарят реши, че трябва да услужи и на него. Приятелят на Обарес не беше търговец и плащаше със злато. Препоръча ме и на други. И не след дълго започнаха да ме изпращат при клиенти почти всеки следобед.

Когато си на дванадесет години, отчаянието ти трябва да е пълно и непоносимо, за да пожелаеш да се самоубиеш. Често си мислех за това. Започнах да сънувам баща си с отрязания нос, който вместо името на предателя крещеше моето. Но стените на Суза не са толкова високи, че да можеш да скочиш от тях и да се пребиеш, а нито един друг начин за самоубийство не ми се струваше достатъчно сигурен. Мислех да избягам, но пред очите ми непрекъснато бяха краката с отрязаните стъпала на робите в златарските работилници на Царя.

И така, аз продължих да ходя при клиентите, когато ми кажеха. Някои бяха по-свестни от Обарес, а други — доста по-лоши. Още усещам смразяващото чувство, което ме обземаше, когато отивах в непозната къща. Спомням си как един ме накара да направя нещо, което дори не смея да опиша. Тогава видях баща си, но вече не като лице без нос, а изправен в нощта на неговия последен рожден ден да наблюдава как войниците играят край огъня ритуалния танц със саби. И сякаш за да измия срама, ударих онзи с все сила и го нарекох така, както заслужаваше.

От страх да не развали външността ми, господарят не ме би с тежкия камшик, с който налагаше пазача — нубиец. Но и бамбуковата пръчка режеше ужасно. Раните ми още не бяха напълно зараснали, когато ме изпрати да моля за прошка и да поправя поведението си.

Всичко това продължи повече от година. Не виждах начин да се отърва, освен когато остарея. Господарката изобщо не подозираше с какво се занимавам и бях принуден да я лъжа. Винаги измислях някаква история за това какво съм правил през деня. Тя притежаваше много повече благоприличие от мъжа си и щеше да се вбеси, ако беше разбрала. Но това нямаше да ми помогне. В къщата щеше да настъпи хаос от кавги, и накрая заради спокойствието си господарят щеше да ме продаде. А само като си представях как отново ще наддават за мен, реших, че е по-добре да запазя всичко в себе си.

Всеки път, когато минавах през пазарището, си въобразявах как хората казват:

— Ей онзи там е курвата на Датис.

Все пак, за да доставя удоволствие на господарката, аз трябваше да й нося пресни новини от пазара. Говореше се, че някъде край морето при Иса13 е станала голяма битка между персийците и македонците, която Дарий загубил и избягал на кон, за да спаси живота си. Бил принуден да изостави дори колесницата и оръжието си. Е, помислих си, нали все пак е успял да се отърве. Някои от нас биха го сметнали за голям късмет.

Когато вестоносците пристигнаха с истинските новини, разбрахме, че харемът е пленен заедно с Царицата-майка, Царицата, дъщерите и престолонаследника. Съжалих ги от сърце — не беше трудно да се досетя каква ще бъде съдбата им. Сякаш чувах писъците на момичетата. Представих си принца, прободен с копия, както щеше да се случи и с мен, ако не беше алчността на капитана. Но тъй като никога не бях ги виждал, а и защото бях роб в дома на човек, когото познавах твърде добре, аз съжалявах повече себе си.

По-късно някакъв човек, който се кълнеше, че идва направо от Киликия14, разпространи мълвата, че Александър не позволил никакви гаври с Царското семейство. Настанил ги в собствена шатра, изолирани от мъже, и им предоставил собствено домакинство, което да ги обслужва. Този човек дори твърдеше, че принцът бил жив и здрав. Изобщо не повярвах на тази история. Всички знаехме, че никой не постъпва така по време на война, а камо ли някакви си варвари.

Царят прекара зимата във Вавилон. Но през пролетта там става горещо и без много помпозност той дойде в Суза, за да си отдъхне от грижите, като остави сатрапите да събират нова армия. Аз изпълнявах обичайните си задължения и не успях да видя царската процесия, а това има голямо значение за едно момче, каквото все още бях. По всичко личеше, че Александър не беше навлязъл навътре в страната, а бе имал глупостта да обсади Тир. Това беше непристъпна крепост, разположена на остров, която не можеше да бъде превзета дори след десет години. Докато Александър беше зает с обсадата, Дарий можеше да си отдъхне и да не се притеснява за нищо.

След като дворът се завърна, макар и без Царицата, аз силно се надявах, че търговията със скъпоценни камъни отново ще потръгне, и господарят ще ме освободи от моята търговия и ще ме върне в харема. По-рано намирах тази работа за досадна, но сега тя ми изглеждаше като оазис в пустиня.

Навярно си мислите, че вече се бях примирил със съдбата си. Но десет години от един предишен живот си остават десет, макар че някой би могъл да ги забрави и след три. Нима можех да забравя кой съм, когато горе — високо в планината все още се виждаха руините от моя дом?

Имаше клиенти, от които бих могъл да получавам много пари, които нямаше нужда да давам на господаря си. Но по-скоро бих ял камилска тор, отколкото да ги приема. Други пък, предизвикани от мрачния ми вид, се опитваха да ме ухажват и да ми правят подаръци, само и само да ме накарат да се усмихна. А имаше и такива, които ми причиняваха болка по най-различни начини. Интуицията ми подсказваше, че те така или иначе щяха да го правят, и аз реших, че всяка сервилност от моя страна само би ги окуражила. На най-лошите — онези, които ме биеха с камшик и покриваха тялото ми с рани — господарят отказваше. Но това не беше от съжаление към мен; те просто му разваляха стоката. Понякога изпробвах находчивостта си и прилагах различни хитрини. Тогава не им отказвах среброто, но с него винаги си купувах киф15. Пушех го преди да отида при някой клиент, за да стана замаян и безчувствен. И до ден днешен ми се повдига дори само от миризмата му.

Някои бяха по своему добри. Когато бях с тях, имах усещането, че трябва да им отвърна по някакъв начин — най-малкото от благодарност. Опитвах се да им доставя удоволствие, тъй като нямах какво друго да им дам в замяна, а те бяха щастливи, че могат да ме научат как да го правя по-добре. Това бяха първите ми стъпки в изучаването на едно изкуство.

Имаше един продавач на килими, който след като свършеше, се отнасяше с мен като с гост — сядахме заедно на дивана, черпеше ме с вино и разговаряхме. Виното ми беше добре дошло, защото той понякога ми причиняваше болка, но аз усещах, че не го прави нарочно, тъй като беше нежен и обичаше да доставя удоволствие. Никога не му признах това — не знам дали от гордост, или от малкото благоприличие, което ми беше останало.

Един ден търговецът ми показа килим, който бил тъкан десет години. Обясни ми, че го е закачил, за да му се наслади преди да го вземе купувачът, който бил приятел на Царя и се задоволявал само с най-доброто.

— Сигурно е познавал баща ти — подхвърли търговецът.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми и ръцете ми се вледеняват. През цялото това време си бях мислил, че произходът ми е запазен в тайна и че името на баща ми е опазено от моето падение. Сега вече знаех, че господарят го е научил от търговеца и се е похвалил с това. И защо не? Везирът, от чието отмъщение бях укрит, бе мъртъв, и това че е бил измамен вече не беше престъпление. Изпаднах в ярост при мисълта, че името ми е било известно на всички, които са ме имали в ръцете си.

Навикът беше притъпил донякъде чувствителността ми по този въпрос. Но не чак толкова.

С удоволствие бих убил някои от клиентите заради това, което знаеха. И когато продавачът на килими ме поръча отново, бях благодарен, че той не беше от тях. Въведоха ме във вътрешния двор с фонтана. Търговецът понякога ме посрещаше седнал на възглавници под балдахина, където разговаряхме преди да влезем вътре. Този път обаче той не беше сам. До него седеше някакъв друг човек. Останах като закован на мястото си до отворената врата и изразът на лицето ми трябва да е издал мислите ми.

— Влез, Багоас — покани ме той. — Не се страхувай, мое мило момче. Днес приятелят ми и аз не искаме от теб нищо друго освен радостта, че те виждаме, и удоволствието да те чуем как пееш. Виждам, че си донесъл арфата си.

— Да — отговорих. — Господарят каза, че така сте пожелали. — Запитах се дали Датис не е поискал да му платят повече за това.

— Ела насам тогава. Ние сме изморени от ежедневните грижи и искаме да облекчиш душите ни.

Изпях им една песен, като междувременно реших, че сигурно са замислили нещо за по-късно. Гостът нямаше вид на търговец. По-скоро приличаше на някои от приятелите на баща ми, макар и да изглеждаше по-изтънчен. Сигурно бе някой покровител на търговеца и след малко щях да му бъда поднесен на тепсия, гарниран със зелени листа.

Лъжех се. Помолиха ме да изпея още една песен и след това разговаряха с мен за дреболии. А после ми дадоха някакъв малък подарък и ме освободиха. Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо. Докато затварях вратата зад себе си, успях да чуя приглушените им гласове и разбрах, че говорят за мен. Е, помислих си, днес работата ми беше лесна. Не знам защо, но останах с чувството, че отново ще срещна другия човек.

И наистина стана така. На следващия ден той ме купи.

Видях го, когато дойде в къщата. Господарят поръча вино. Нубиецът, който им сервираше, каза, че водели някакъв доста труден пазарлък. Той не успял да разбере за какво става дума, тъй като почти не знаеше персийски. Но аз вече се досещах. И когато по-късно господарят ме извика, вече знаех преди още да проговори.

— Е, Багоас. — Усмивката му стигаше до ушите.

— Ти си голям късметлия. Отиваш на много хубава служба. — И срещу много добра цена, си казах. — Утре сутринта ще дойдат да те вземат.

Махна ми с ръка да си вървя. Аз обаче попитах:

— Каква е тази служба, господарю?

— Това ще ти каже твоят нов господар. Гледай да покажеш необходимото уважение. Ти получи тук добро обучение.

Отворих уста да кажа нещо, но се отказах. Само се втренчих в лицето му. Той пребледня и присви алчните си очи. Заповяда ми да изляза. Мисля, че ме разбра и това ми достави удоволствие.

Така, подобно на зелената маймунка, и аз се отправих в неизвестна посока. Господарката ме удави в сълзи. Почувствах се сякаш ме бяха затрупали с мокри възглавници. Разбира се, господарят ме беше продал без нейно съгласие.

— Милото ми, ти беше толкова добро и сладко момче. Знам, че все още тъгуваш за родителите си. Мога да го прочета по лицето ти. Ще се моля новият ти господар да бъде добър с теб. Та ти си още дете и си живееше тук толкова тихо и спокойно!

Поплакахме заедно, и останалите момичета на свой ред ме разцелуваха. Парфюмираните им тела бяха за мен истинско удоволствие в сравнение с нечии други. Бях тринадесетгодишен, но вече имах чувството, че зная всичко.

На другия ден дойде да ме вземе някакъв много важен евнух, който беше около четирийсетте. Беше хубав и личеше, че поддържа фигурата си. Държеше се толкова любезно с мен, че се осмелих да го попитам за името на новия ми господар. Но той се усмихна дискретно:

— Първо трябва да те направим подходящ за неговото домакинство. Не бъди нетърпелив, момко. Ние ще се погрижим за всичко.

Усетих, че крие нещо, но едва ли го правеше от лошо чувство. Прекосихме пазара и тръгнахме към тихите улици, където се намират богатите къщи. През цялото време се измъчвах от мисълта да не би вкусовете на новия ми господар да се окажат твърде особени.

Къщата не се различаваше от съседните. От улицата я отделяше висока стена и имаше огромна, обкована с бронз врата. Във външния двор растяха високи дървета, чиито върхове едва се забелязваха отвън. Всичко изглеждаше старо и достолепно. Евнухът ме заведе в една малка стая, само с едно легло, разположена в крилото на прислугата. В продължение на три години бях спал заедно с главния евнух и неговото звучно хъркане. Виж ти, рекох си, началото е добро. На леглото бяха оставени кат нови дрехи. На вид изглеждаха по-обикновени от моите. Но когато ги облякох, усетих качеството им. Евнухът вдигна с два пръста старите ми дрехи и ги погледна гнусливо.

— Пфу, натруфени и просташки. Няма какво да ги правим тук. Но някое бедно дете навън сигурно ще бъде щастливо с тях.

Предположих, че сега ще ме представят на господаря. Оказа се обаче че все още не ме считаха за достоен да видя лицето му. И още същия ден започна обучението ми.

Къщата беше стара и прохладна. На втория етаж имаше много стаи, разположени съвсем безразборно и гледащи към вътрешния двор. Някои бяха празни, а в други имаше по някой стар диван с раздърпани възглавници или архаичен скрин. Всичко изглеждаше така, сякаш не беше ползвано от години. Минахме през този лабиринт и стигнахме до стая с доста хубави мебели, която приличаше по-скоро на склад, отколкото на място за живеене. В единия и край имаше маса и стол с изящна резба. До тях стоеше огромен шкаф, пълен с различни съдове от емайлирана мед. Ни в клин, ни в ръкав в другия край на стаята беше разположено внушително легло с фино бродиран балдахин. А до него — дори нощна масичка и табуретка за поставяне на дрехите. Много странно обзавеждане, казах си. И всичко беше изрядно излъскано и почистено, независимо от това, че по нищо не личеше някога да е било ползвано. Отвън проядените прозорци бяха обрасли с пълзящи растения и светлината се процеждаше толкова зелена, сякаш се отразяваше в зарибено езерце.

Оказа се, че всичко е направено с определена цел. Тук щяха да ме обучават.

Евнухът, който играеше ролята на новия ми господар, седна в резбования стол. Започна да ме учи как да сервирам едно или друго ядене, да наливам вино, да оставям чашата на масата и как да я подавам на господаря. Държеше се толкова надуто, сякаш беше от голямото добрутро. Въпреки това, никога не ме удари или наруга, и аз не изпитвах лоши чувства към него. Усещах, че страхопочитанието, което ми внушава, също е част от моето обучение. Инстинктът ми подсказваше, че положението ми коренно се е изменило и страхът все повече ме обсебваше.

Донесоха ми обяд, въпреки че очаквах да ям с прислугата. Всъщност, откакто влязох в тази къща, не бях виждал никой друг освен евнуха. Цялата работа започна да ми изглежда твърде необичайна и обезпокоителна. Ужасявах се при мисълта, че могат да ме накарат да спя в това огромно легло — бях сигурен, че през нощта в стаята се разхождат духове. Но след вечеря спах в моята малка килия. Дори тоалетната, в която ходех, изглеждаше занемарена и беше пълна с паяци, сякаш човешки крак не беше стъпвал там от години.

На следващата сутрин отново повторихме уроците от предния ден. Евнухът ми се стори леко възбуден, макар че като всички хора с неговото положение се беше научил винаги да прикрива чувствата си. Веднага си помислих, че явно очаква господаря, и, ставайки все по-неспокоен, изтървах една чиния.

Изведнъж вратата широко се отвори и сякаш разкри разцъфнала градина. На прага застана един млад мъж. Беше невероятно красив и на лицето му грееше очарователна усмивка. Влезе вътре уверено. Беше богато облечен, и обсипан със златни накити. Веднага усетих и мириса на скъпи есенции. Трябваха ми няколко секунди за да осъзная, че макар и на повече от двадесет години, той нямаше брада. Приличаше по-скоро на избръснат грък, отколкото на евнух.

Здравей, Очи на газела — каза ми той с усмивка, разкривайки зъби като прясно обелени бадеми. — Виждам, че поне един път са казали истината, без да я украсяват. — Той се обърна към учителя ми. — А как се справя?

— Не е зле, Оромедон, особено за човек, който си няма понятие от тези работи. Мисля, че след време ще успеем да направим нещо от него. — Евнухът говореше с уважение, но не и както се говори с господар.

— Добре — Оромедон даде знак на роба египтянин, влязъл след него, да остави багажа, който носеше, и да се оттегли. А след това ме накара да покажа всичко, което бях научил за сервирането на масата. Когато трябваше да налея виното, той ме спря и каза:

— Лакътят ти е много стегнат. Трябва да го извиеш ето така. — Той хвана ръката ми и я нагласи. — Виждаш ли? Така извивката става по-красива.

Продължих със сервирането на сладкишите. Когато свърших, останах прав в очакване на унищожителна критика.

— За начало е добре. Но нека опитаме с истинските прибори. — Той отвори оставения пакет и извади цяло съкровище, от което ми изскочиха очите: чаши, кани и чинии от чисто сребро с инкрустира ни златни цветя.

Ела — каза той, докато отстраняваше медната посуда. — Има едно особено усещане, когато боравиш със скъпоценни неща. Можеш да разбереш това, единствено когато ги докосваш. — Оромедон тайнствено се усмихна с големите си черни очи. А после, когато започнах да подреждам някои от съдовете, той възкликна:

— Ха, та той го направи! Виждаш ли? Той не се страхува от тях! Усеща ги! Мисля, че работата ще стане. — Оромедон се огледа наоколо. — Но къде са възглавниците? И ниската масичка за вино? Та той трябва да се научи как се обслужва в личните покои. — Другият евнух му хвърли бърз поглед. — А, да, — каза Оромедон, усмихвайки се деликатно, а златните му обеци трепнаха. — Мисля, че ще се справи. Нека изпратят нещата, а аз сам ще му покажа останалото. Няма да имам нужда повече от теб.

Донесоха възглавниците. Той седна и ми показа как трябва да държа подноса, когато коленича. Беше толкова дружелюбен, дори когато ме поправяше, че усвоих тези маниери без излишна нервност. Той се изправи и каза:

— Отлично, Багоас! Бързо, сръчно и тихо. Точно както трябва. А сега да видим ритуалите в спалнята.

— Боя се, господарю — казах смутено — че не зная нищо за тях.

— Не ме наричай господарю! Това беше необходимо само за да запазим смисъла на церемонията, от тук нататък следва моята част от обучението ти. В приготовленията за лягане има страшно много ритуали, но не е необходимо да ги знаеш всичките. Повечето от тях се вършат от хора с по-висок ранг. Главното е винаги да знаеш какво да правиш и как да го правиш. Първо ще приготвим леглото, но по принцип това не влиза в задълженията ти. — Дръпнахме завесите на балдахина и отметнахме завивките. Леглото беше застлано с бродирани чаршафи от египетски лен.

— И никакъв парфюм?! — възкликна Оромедон. — Кой е приготвял тази стая?! Това да не е някакво крайпътно ханче? Както и да е. Ще си представим, че парфюмът ухае.

Той застана до леглото и махна островърхата си шапка.

— Всъщност, шапката я сваля придворен с много висок ранг. Виж! Има една тънкост, когато развиваш пояса. Въобще не трябва да очакваш, че Той ще се завърти. Просто плавно подпъхваш ръцете си и ги кръстосваш. Точно така… А сега робата. Започваш да я откопчаваш отгоре. После я повдигаш леко отзад и я оставяш да се свлече. Той само ще повдигне ръцете си встрани толкова, колкото е необходимо.

Съблякох робата и разкрих деликатните му рамена с цвят на маслина. Върху тях свободно падаха черните му къдрици, почти недоловимо къносани. Оромедон седна на леглото.

— За да свалиш пантофите, трябва да коленичиш и леко да приседнеш назад. После повдигаш поотделно всеки крак в скута си, но не забравяй да започнеш с десния. Чакай, не ставай още!… В това време Той вече ще е развързал панталоните си, така че ти трябва да ги издърпаш леко, както си коленичил, като през цялото време държиш погледа си сведен. — Той се повдигна леко, за да мога да го направя, и остана само по ленено бельо. Тялото му беше изключително, а кожата — без никакъв недостатък. По-скоро мидийска, отколкото персийска красота.

— Няма да сгъваш дрехите. Камериерът по-късно ги отнася, но те не трябва и за секунда да остават разхвърляни. Така. След това, ако тази стая беше наредена както подобава, би трябвало да му облечеш нощницата. В съответствие с благоприличието, Той ще смъкне гащетата си под нея. — Оромедон срамежливо се покри с чаршафа, събу своите, и ги хвърли на табуретката.

— Ако нищо не ти е заповядано преди това, ще внимаваш за знака, който ще ти каже, че трябва да останеш, когато всички останали се оттеглят. Този знак не е очебиен — просто един поглед — ето така, или леко движение с ръката. Не трябва да се мотаеш, а винаги да си намираш някаква работа. Ще те науча на някои трикове, когато всички необходими неща са тук. След това, когато останете сами, той ще ти направи знак — ето такъв — да се съблечеш. Иди сега до долната част на леглото. Там трябва да се съблечеш бързо и стегнато. Ще оставиш дрехите си някъде долу, така че да не се виждат. Гледката на твоите дрехи не е за пред погледа Му. Точно така — събличаш всичко. Сега можеш да си позволиш да тръгнеш с усмивка, но без да я правиш твърде фамилиарна. Чудесно. Прекрасно го направи. Опитай се да запазиш този привкус на срамежливост. А сега… — той отдръпна завивките с такава очарователна и властна усмивка, че преди още да разбера, се оказах в леглото.

Скочих обратно, едновременно вбесен и засрамен. Бях го харесал още в началото и му бях повярвал. Но сега ме беше измамил и се подигра с мен. Не беше по-добър от останалите.

Оромедон се присегна и ме хвана за ръката. Стисна ме здраво, но без гняв или похот.

— Леко, Очи на газела. Успокой се и ме чуй.

Не казах нищо, но приседнах и престанах да се дърпам.

— През цялото време нито веднъж не съм те излъгал — продължи той. — Аз съм само учител. Всичко, което правим, е част от това, за което съм тук. И ако върша добре работата си, то и за двама ни ще е по-добре. Знам какво искаш да забравиш и вярвам, че скоро ще го забравиш завинаги. В теб има много гордост. Вярно — наранена, но все още непоклатима. И може би точно тя е превърнала твоята привлекателност в красота. С такъв характер и при живота, който си водил между гадния си господар и неговите груби приятели, сигурно през цялото време си скривал всичко в себе си. Но тези дни вече са минало. Пред себе си имаш съвсем нов живот. Но сега трябва да се научиш и да даваш по малко. За това съм тук, за да те обуча в изкуството да доставяш наслада. — Той протегна и другата си ръка и нежно ме накара да легна.

— Ела! Обещавам ти, че с мен ще ти хареса много повече!…

Престанах да се съпротивлявам. Той наистина притежаваше някаква магия, под чиято власт всичко щеше да бъде прекрасно. В началото тя ме владееше, защото той беше колкото очарователен, толкова и изкусен. Сякаш беше същество от друг свят, твърде различен от този, в който бях живял. Струваше ми се, че бих могъл да остана завинаги в обятията на удоволствието. Опитах всичко, което ми предложи, пренебрегвайки старата си съпротива, но болката, която внезапно почувствах, беше по-силна дори от преди. За първи път не можах да се сдържа.

— Съжалявам — казах веднага, щом дойдох на себе си. — Дано не съм развалил всичко. Повярвай ми, просто не можах да издържа.

— Но какво има? — Той се наведе над мен сякаш наистина бе загрижен. — Не е възможно да съм ти причинил болка?

— Разбира се, че не. — Наведох надолу глава, за да скрия сълзите си. — Но винаги се получава така. Сякаш отново виждам ножовете.

— Но защо не ми каза? — Той продължи да говори като че ли наистина значех нещо за него. И това беше чудесно!

— Мислех си, че с всички нас е така — искам да кажа … с всички хора като мен.

— Разбира се, че не е. Преди колко време те кастрираха?

— Три години — казах. — И нещо.

— Не мога да разбера. Чакай да погледна пак… Та те чудесно са си свършили работата! Никога не съм виждал по-гладки белези. Бих се изненадал, ако при твоята външност са изрязали повече от това, което е необходимо, за да не поникне брада. Разбира се, винаги има вероятност операцията да се окаже неуспешна. Раните могат да гноясат толкова дълбоко, че да унищожат всички корени на желанието. Или пък могат да те изрежат така, че никога да не можеш да почувстваш влечение или възбуда. Така постъпват с нубийците. Предполагам, защото се страхуват от силата им. Вярно е, че ти или аз не можем да дадем на жените това, което искат. Почти никой от „нас“ не може да го направи истински, въпреки че съм чувал и за такива случаи. Просто не мога да разбера каква е причината да не можеш да се насладиш напълно, Нима искаш да ми кажеш, че си страдал, откакто си започнал?

— Какво?! — изкрещях. — Наистина ли мислиш, че бих могъл да бъда възбуден от тези кучи синове?!

Ето най-сетне един човек, на когото можех да кажа всичко. Ала инстинктът ми подсказа, че трябва да бъда искрен до край:

— Имаше един или двама, които… Но аз свикнах да се затварям в себе си, когато можех.

— Ясно. Започвам да разбирам къде е проблемът ги. — Той се замисли сериозно сякаш бе лекар. А след това каза:

— Хм, освен ако не те привличат жените. Но ти не мислиш за момичета, нали?

Спомних си трите наложници на бившия ми господар — как ме притискаха в обятията си и заоблените им меки гърди. После видях мозъка на майка ми, разпилян върху камъните в градината, и отново чух писъците на сестрите ми. Отговорих:

— Не… Мисля, че не.

— Никога не мисли за жени! — Оромедон изведнъж стана сериозен, а от усмивката му не остана и следа. — Ти сигурно ще станеш още по-красив, но никога не си въобразявай, че те няма да те преследват. Момичетата ще въздишат, ще ти се умилкват, и ще се кълнат, че ще бъдат доволни и от това, което имаш. Могат и да си вярват, но знай — те никога няма да бъдат удовлетворени. Никога! Това ще ги озлоби и някой ден ще те предадат. А това е най-сигурният начин да свършиш на върха на някое копие.

Лицето му стана мрачно. Сякаш видях върху него някакъв ужасен спомен и за да го успокоя, отново му казах, че никога не съм мислил за жени.

Той ме прегърна нежно:

— Извинявай, не знам защо помислих, че е заради жените. Знаеш ли, ти си страшно чувствителен. Чувствителен си и към желанията на плътта и затова усещаш много повече болката. Кастрирането е еднакво лошо за всеки един от нас, но след него остават различни степени на влечение и усещане. Може би споменът за това те е преследвал винаги, сякаш може да ти се случи отново. Но не само с теб е било така. Ако бяхме заедно, отдавна щеше да си преодолял всичко. За съжаление, ти си бил с мъже, които си презирал. На външен вид е трябвало да се подчиняваш. Но вътре в теб гордостта ти не е могла да се примири с нищо. Предпочитал си болката пред удоволствието, което те е карало да се чувстваш унизен.

— Но аз не те отблъснах! — рекох.

— Зная. Но съпротивата се е загнездила дълбоко в теб. Не може да се излекува за един ден. По-късно ще опитаме пак и съм сигурен, че с малко късмет ще я преодолееш. И още нещо мога да ти кажа — сигурен съм, че там, където отиваш, това няма да те притеснява. Заповядано ми е да не ти казвам нищо повече и това превръща дискретността в абсурд. Но какво да се прави? Казано е и трябва да се подчиня.

— Бих искал — казах аз, — да принадлежа на теб.

— Аз също, Очи на газела. Но ти си предназначен за по-високопоставен от мен. Така че не се влюбвай в мен, защото твърде скоро ще трябва да се разделим. Облечи се. Церемонията при ставането от сън ще оставим за утре. Днешният урок доста се проточи.

Обучението ми продължи още известно време. Оромедон идваше рано, без надутия евнух, и сам ме учеше как да обслужвам на масата, на двора, в личните покои или в банята. Той дори докара един кон и започна да ме обучава в буренясалия двор как да се качвам и да го яздя с грация. Вкъщи ме бяха научили само как да успея да се задържа на гърба на моето пони. После се връщахме обратно в стаята със зеленикавата светлина и голямото легло.

Той все още се опитваше да ме освободи от моя зъл дух и влагаше огромно търпение в това. Болката обаче винаги се връщаше и се усилваше от удоволствието, което изпитвах с него.

— Стига — казваше той. — Ще стане много болезнено за теб и недостатъчно за мен. Аз съм тук, за да те уча, но май започвам да го забравям.

— Като чели щеше да бъде по-добре, ако бях като онези, които не чувстват нищо. — казах тъжно.

— Глупости! Никога не мисли така! За тях яденето е всичко. Ти сам виждаш на какво заприличват. Искам да те излекувам заради теб и заради мен самия. А що се отнася до твоята професия, тя е да доставяш удоволствие, а не да получаваш. И ми се струва, че въпреки този проблем или може би точно заради него — кой може да каже кое създава артиста? — ти имаш дарба за това. Твоите сетива са твърде изострени. И точно поради това ти си изпитвал отвращение от работата, която са те карали да вършиш. Ти си бил като музикант, който е принуден да слуша мученето на уличните свирачи. Едно нещо ти трябва — да познаваш инструмента си. На това мога да те науча и мисля, че даже ще ме надминеш. А там където отиваш, няма да се срамуваш от изкуството си. Обещавам ти това.

— Добре, но кой е той?!

— Нима не си се досетил вече? Но не. Как би могъл? Искам да ти кажа още нещо — и никога не го забравяй. Той обича съвършенството: в накитите и посудата, и гоблените, килимите и оръжията, в конете, жените и момчетата. Хайде, не гледай така уплашено. Нищо лошо няма да ти направят, ако не оправдаеш очакванията му. Той просто ще загуби интерес към теб и това ще бъде жалко. Искам да те предоставя безупречен. Той не очаква друго от мен. И едва ли ще разбере за твоята малка тайна. Усмихни се, Багоас!

Както се оказа, до този момент Оромедон беше като музикант, който изпробва резонанса на новата си арфа. Сега уроците започнаха сериозно.

Вече чувах гласа на човек, който не знае нищо друго за робството, освен пляскането с ръце и даването на заповеди. Сякаш викаше:

— Кучето му с куче, да се хвали как е бил прелъстен от друг, покварен преди него.

На това отговарях, че съм бил прелъстен още преди година и захвърлен в блатото на покварата без помощ и надежда. И сега, фактът, че се грижат за мен като за нещо ценно ми се струваше като дар от блажените небеса, а не като прелъстяване. И след като съм бил толкова време развлечение за разни разгонени гадняри, откриването на нежната музика на чувствата беше като дар от боговете. А то стана толкова лесно, сякаш бе спомен или моя същност. Вкъщи понякога сънувах чувствени сънища. И ако не бяха променили живота ми, със сигурност щях да узрея по-рано. Много неща бяха променили в мен, но все пак не бяха успели да ги унищожат.

Подобно на поет, възпяващ битки, без никога да е воювал, аз можех да извиквам във въображението си картини на желанието, без да изпитвам болката от удовлетворяването му, която познавах твърде добре. Можех да пресъздам музиката, с нейния ритъм, паузи и акорди. Оромедон казваше, че съм като музикант, който свири на танцьорите, без самият той да танцува. Той искаше да изпитва удоволствие, отговарящо на представата му за него, и знаеше какво иска. И една сутрин той каза:

— Очи на газела, мисля, че няма какво повече да научиш.

Думите му паднаха върху мен като гръм от ясно небе. Притиснах се до него ужасен и промълвих:

— Обичаш ли ме? Ти не искаше само да ме учиш, нали? Ще страдаш ли, когато си отида?

— Нима си се научил вече да разбиваш сърца? — усмихна той. — Никога не съм те учил на това.

— Но кажи ми, обичаш ли ме?! — Откакто майка ми умря, не бях искал това от никого.

— Никога не се осмелявай да му кажеш това! Ще реши, че си отишъл твърде далеч.

Погледнах го в очите. Той се предаде и ме прегърна като дете и това дори не ми се стори странно.

— Наистина те обичам и когато си отидеш, ще бъда самотен и неутешим. — Говореше така, сякаш успокояваше дете, което се страхува от духове и тъмнина. — Но този ден ще дойде. И би било жестоко да ти давам обещания. Може и никога да не те видя повече. Или ако се случи, може би няма да мога да разговарям с теб. Да не си помислиш тогава, че съм те излъгал? Обещах ти да не те лъжа за нищо! Но когато служим на великите, те стават наша съдба. Не разчитай на никого и на нищо, а сам си направи подслон от бурите. Разбираш ли?

На челото си Оромедон имаше белег от рана, стар и избледнял. Това го издигаше в очите ми. Сред приятелите на баща ми човек без белег почти не приличаше на мъж.

— Как си получил това? — попитах аз.

— Бях хвърлен от коня си при един лов — от същия кон, който ти яздиш сега. Както виждаш, той още е мой. Те не се отнесоха зле с мен. Но Той не може да понася дефектни неща. Така че гледай да не се провалиш по същия начин.

— Щях да те обичам, дори и целият да беше покрит с белези — признах му аз. — И Той изгони ли те?

— О, не. Много добре се грижат за мен. Там нищо не се прави грубо. Просто вече не прилягах на изящната ваза или на скъпоценния камък. Никога не си създавай въздушни кули. Това е последният ми урок. Дано не се окажеш твърде млад, за да го разбереш, макар че си достатъчно пораснал, за да ти потрябва. Хайде да ставаме. Ще се видим утре сутрин.

— Да не искаш да кажеш, че утре е последният ни ден?

— Може би. Всъщност остана само още един урок. Никога не съм ти показвал правилните действие при Прострацията16.

— Прострацията! — повторих озадачен. — Но тя се прави само пред Царя!

— Точно така — отвърна той. — Е, доста време ти трябваше, за да се сетиш.

Вцепених се. И извиках силно:

— О, не! Не мога да го направя! Не мога! Не мога! Не мога!

— Хубава работа! След всичките ми усилия? И защо ме гледаш с тези големи очи така, сякаш съм ти донесъл смъртна присъда вместо щастие?

— Но защо не ме предупреди по-рано? — вкопчих се ужасен в него, докато под ноктите ми потече кръв.

Той нежно разхлаби ръцете ми.

— Достатъчно намеци ти подхвърлих. Мислех, че ще се досетиш. Всъщност ето каква е работата. Преди да те допуснат до двореца трябваше да бъдеш одобрен. Допуска се, че ти би могъл и да се провалиш. В такъв случай, ако имаше представа за какво те подготвяме, щеше да се окаже, че знаеш твърде много.

Хвърлих се по лице и се разтресох от плач.

— Ела — каза той и избърса сълзите ми. — Наистина няма от какво да се страхуваш. Той преживява сега тежки времена и има нужда от утеха. Сигурен съм, че ще се справиш. А аз зная какво говоря.

3

Прекарах няколко дни в двореца преди да бъда представен на Царя. Мислех си, че никога няма да успея да се ориентирам в огромния лабиринт от разкош. Навсякъде имаше високи колони от мрамор, порфир или малахит с позлатени капители и богати орнаменти. На всяка стена имаше цветни и емайлирани барелефи, които изглеждаха като живи фигури. На тях бяха изобразени маршируващи воини или пратеници с дарове, или данъкоплатци от далечните краища на империята. Някои водеха бикове или камили, а други поднасяха кани или злато. Винаги, когато губех пътя, ми се струваше, че съм попаднал сред официална церемония от надути царедворци.

В крилото на евнусите не ме посрещнаха особено топло, може би защото бях предопределен за привилегирована служба. По същата причина обаче никой не се отнасяше зле с мен. Сигурно се страхуваха да не си отмъстя по-късно.

На четвъртия ден видях Дарий.

Той пиеше вино и слушаше музика. Стаята гледаше към малка градина с фонтан и вътре се носеше аромат на лилии. На дърветата бяха закачени златни клетки с най-различни редки птици. Музикантите бяха оставили инструментите си, но ромонът на водата от фонтана и чуруликането на птичките се смесваха в нежен, галещ слуха концерт. Градината беше оградена с високи стени и беше част от уединението на стаята.

Той седеше на възглавници и съзерцаваше потъващото зад хълмовете слънце. На малка масичка до него бяха оставени кана с вино и една празна чаша. Веднага разпознах в Дарий човека, който присъстваше на рождения ден на баща ми. Но тогава той беше облечен в обикновени дрехи за езда. Сега робата му беше пурпурна, примесена с бяло, и носеше Царската митра17, но не официалната, а тази, която се носи всеки ден. Брадата му беше сресана и лъщеше като коприна, а от него се носеше аромат на арабски есенции.

Тръгнах към него със сведени очи, следвайки Управителя на двореца. Никой няма право да гледа Царя и затова не разбрах дали той ме позна и дали спечелих одобрението му. Когато произнесоха името му, аз се проснах по очи, както ме бяха научили, и целунах пода пред него. Пантофите му бяха от мека, изсушена ярешка кожа, тъмночервени на цвят и бродирани с пайети и златни нишки.

Един евнух взе таблата с виното и я постави в ръцете ми. Докато излизах заднишком от Аудиенцията, ми се стори, че чух едва доловимо раздвижване на възглавниците.

Същата нощ бях допуснат до Спалнята, за да участвам в събличането. Нищо особено не се случи. Само ми дадоха да държа някои неща, докато гардеробиерът ги отнесе. Опитах се да извърша всичко с грация и да не посрамя учителя си. Но по всичко изглеждаше, че той беше изпреварил събитията и ме бе научил на неща, които все още не се искаха от мен. Както разбрах, в началото винаги се проявяваше известно снизхождение към новаците. На следващата вечер, докато чакахме Царя да дойде, един стар евнух, на който всяка една от бръчките му говореше, че е врял и кипял в дворцовия живот, прошепна в ухото ми:

— Ако Негово Величество ти направи мълчалив знак, не се оттегляй с останалите. Трябва да изчакаш и да видиш дали има още някакви заповеди за теб.

Припомних си уроците: гледах внимателно изпод клепачите си за знака, и си намирах работа по подобаващ начин.

И когато останахме сами, разпознах сигнала да се съблека. Оставих дрехите си така, че да не се виждат. Не успях да докарам само усмивката. Бях много уплашен и усетих, че тя ще изглежда като глупаво ухилване. Приближих се сериозен и доверчив и, като видях, че той е отметнал завивката, затаих надежда, че всичко ще мине добре.

В началото ме целуваше и дундуркаше като кукла. След това предугадих какво се иска от мен, тъй като бях добре подготвен. По всичко личеше, че съм одобрен и желан. Разбира се, както ме беше учил Оромедон, никога не показах, че насладата ми причинява болка. През цялото време докато бях с Дарий, той с нищо не показа дали знае, че и евнусите могат да чувстват нещо.

Но човек не казва такива неща на Царя на Царете, освен ако той не го попита.

Аз бях предназначен да се забавлява с мен, точно както любовта, птичките, фонтана и лютните. И твърде скоро се научих да се справям с тази задача, без да провокирам или да дразня достойнството му. Той никога не ме обиди, не ме унижи, и не се държеше грубо с мен. Отпращаше ме учтиво, ако все още беше буден, а на следващата сутрин често пристигаше подарък от него. Но и аз вече се бях научил да разбирам удоволствието. Той наближаваше петдесетте и въпреки баните, балсамите и парфюма вече бе започнал да мирише на стар човек. Понякога в царското легло, единственото ми желание беше да сменя този огромен и брадат мъж с гъвкавото и нежно тяло на Оромедон. Но уви — не се полага на изящната ваза или на скъпоценния камък да избират собственика си.

Ако вътрешно недоволствах, достатъчно беше да си припомня предишната си съдба. Царят беше човек, преситен от удоволствия, но нежелаещ да се откаже от тях. Доставях му това, което искаше, и той беше доволен и благосклонен към мен. Когато си спомнях за онези, другите, за похотливите им груби ръце, за лошия им дъх и отвратителните им желания, се възмущавах от моментното си недоволство и правех всичко, за да покажа на господаря си благодарността, която чувствах.

Скоро започнах да присъствам на повечето от развлеченията му. Той ми подари прекрасен малък кон, за да яздя заедно с него из парка на двореца. Не случайно хората си представят рая като такава градина18. Поколения наред царе бяха засаждали тук редки дървета и храсти, донесени от цяла Азия. Понякога са носели дори цели дървета, заедно с корените и почвата. За целта са били необходими огромен брой каруци, свързани помежду си, и цяла армия градинари, които да се грижат за тях по пътя. Дивечът, предназначен за лов, също беше грижливо подбран. По време на лов го подгонваха към Царя, за да може по-лесно да стреля, и когато убиеше нещо, ние всички го аплодирахме.

Един ден той си спомни, че мога да пея, и поиска да ме чуе. Гласът ми никога не е бил така прекрасен, както на някои евнуси, които далеч надминават женските гласове по сила и красота. Въпреки това, когато бях момче, той беше приятен и чист. Донесох малката арфа, която бившата ми господарка беше купила от пазара. Като я видя, Дарий така се погнуси сякаш бях донесъл някаква мърша.

— Какъв е този боклук? Защо не си поискал да ти дадат истински инструмент? — Той видя, че се уплаших и вече по-меко каза:

— Разбирам, че скромността не ти е позволила. Но махни тази гадост оттук. Когато ти дадат нещо, което става за свирене, тогава ще ми попееш.

След няколко дни той ми подари арфа, направена от черупката на костенурка и чимширово дърво, с ключове от слонова кост. Започнах да вземам уроци при Главния музикант на двореца. Един ден, както си седях край фонтана, и, потопен в спомени наблюдавах последните проблясъци на слънцето, си представях как някъде сред хълмовете на запад залезът озарява останките на моя дом, Дарий ме помоли да попея. Може би под въздействието на обзелите ме мисли си спомних една песен, която войниците на баща ми често пееха край лагерния огън.

Когато свърших, Царят ме повика да дойда по-близо. В очите му имаше сълзи.

— Тази песен — каза той, — ме накара отново да видя бедния ти баща. Какви щастливи дни бяха! Но никога няма да се върнат. Той беше истински приятел на Арсес. Дано Мъдрият Бог приеме душата му. И ако беше останал жив, той винаги щеше да бъде добре дошъл тук като мой приятел. Знай, моето момче, никога няма да забравя, че ти си негов син.

И той постави обсипаната си със скъпоценности ръка на рамото ми. Двама от неговите приятели и Главният камериер на двореца станаха свидетели на тази сцена. От този момент нататък, както той беше предвидил, положението ми в двореца се промени. Вече не бях момче, купено за удоволствия, а фаворит с благородно потекло, и всички бяха длъжни да са наясно с това. А аз разбрах, че дори и да загубя хубавата си външност, той щеше да продължи да се грижи за мен.

Дадоха ми прекрасна стая с изглед към парка във вътрешния дворец, и мой собствен роб — едно египтянче на име Неши, което се отнасяше с мен като с принц. Бях вече на четиринадесет години и външно се променях от момче на юноша. Няколко пъти чух Дарий да казва на приятелите си, че е предугадил, че от мен ще излезе нещо и че съм надминал очакванията му: „Не вярвам в цяла Азия да се намери някой, равен с него по красота.“

Те, разбира се, се съгласяваха, че съм несравним. А пък аз се научих да се държа така, сякаш това наистина беше вярно.

Балдахинът над леглото му беше направен във форма на асма от чисто злато. От нея висяха гроздове от скъпоценности, а в центъра на златна верига се спускаше огромна ажурна лампа. Понякога през нощта, когато лампата хвърляше върху нас своите листоподобни сенки, той ме караше да се изправям до леглото и ме разглеждаше на светлината. Не правехме нищо. Мисля си, че гледката щеше да му бъде достатъчна, ако не беше желанието му постоянно да доказва своята мъжественост.

В повечето нощи обаче той искаше удовлетворение.

Светът е пълен с хора, които винаги искат едно и също, без да могат да понесат и най-малката промяна. Това е досадно, но аз бях длъжен да проявявам въображение. Дарий обичаше разнообразието и изненадите, но му липсваше фантазия. Изпробвах всичко, на което ме беше научил Оромедон, и вече започнах да се чудя кога ли ще дойде денят, когато и аз ще трябва да обучавам моя приемник. Както подразбрах, преди мен беше имало друго момче, което издържало само седмица и го отпратили, тъй като Царят го намерил за безинтересен.

Имах нужда от нови идеи и реших да отида при най-известната проститутка в Суза — една вавилонка, която твърдеше, че се е учила на занаят в някакъв храм на любовта в Индия. За доказателство тя държеше в стаята си една бронзова скулптура на два демона, всеки от които висок шест или осем лакътя, и които се съвокупляваха танцувайки. Постъпката ми едва ли би очаровала Дарий, но все пак се надявах да има полза. Един евнух винаги има какво да научи от такива жени. Все пак те спят с повече мъже от когото и да било друг. Но нейното грубо опипване и държане така ме отвратиха, че забравих добрите обноски, станах и се облякох. Оставих й една златна монета и казах, че плащам за времето, което съм и загубил, но не мога да остана да я обучавам кое как се прави. А тя така побесня, че успя да си възвърне гласа едва когато бях слязъл по стълбата. Сега трябваше да разчитам само на себе си, защото разбрах, че няма по-добър от мен.

След този случай започнах да се уча да танцувам.

Като дете обичах да играя, като имитирах стъпките на по-възрастните или подскачах и се въртях, тананикайки си нещо. Бях сигурен, че ако се понауча малко, от мен ще излезе доста добър танцьор. Царят много се радваше, когато показвах желание да науча нещо ново (аз, разбира се, не му казах за вавилонката) и нае за мен най-добрия учител в града. Не беше като моите детски игри. Трябваше да тренирам като войник, но всичко това беше добре дошло. Именно поради бездействието си повечето евнуси затлъстяваха. Гледах ги как се размотават, клюкарстват и чакат някой да им каже да свършат нещо. За мен беше добре да се изпотявам и да раздвижвам кръвта си.

Така че не след дълго моят учител каза, че съм готов. Царят беше поканил приятелите си в градината с фонтана и аз танцувах за тях. Започнах с един индийски танц, облечен само с парче плат около бедрата и с тюрбан. След това изиграх гръцки танц (за такъв го мислех) с ален хитон и накрая кавказки — с малък позлатен ятаган. Дори принц Оксатрес, братът на Царя, който винаги ме гледаше надменно, защото харесваше само жени, извика „Браво!“ и ми хвърли една жълтица.

Денем танцувах с дрехите си. Нощем също танцувах, но облечен само в сенките, които хвърляше ажурната лампа, висяща от златната лоза. Много скоро се научих да забавям стъпките към края, защото Дарий не ми оставяше време да си поема дъх.

Често си мислех дали той щеше да ме цени толкова, ако Царицата не беше в плен. Тя беше негова полусестра от доста по-млада жена на баща му и можеше да му бъде дъщеря. Казваха, че била най-прекрасната жена в Азия. Разбира се, той не би се задоволил с нещо друго. Но сега царицата беше в ръцете на един варварин, по-млад от нея, и съдейки по делата му, с доста гореща кръв. Естествено, Дарий никога не разговаряше за такива неща с мен. Всъщност, в леглото той почти не говореше.

Някъде по това време се разболях от лятна треска. Бях много зле и Царят дори ми изпрати личния си лекар. Но самият той така и не дойде да ме види.

Спомних си белега на Оромедон. И тъй като огледалото ми казваше лоши новини, ми стана ясно защо. Въпреки това, трябва да е имало нещо в мен, което все още привличаше останалите. Една нощ се разплаках от глупост и слабост. Неши скочи от сламеника си и изтри лицето ми. След няколко дни Царят ми изпрати една кесия със златни дарици19, но отново не дойде лично. Дадох златото на Неши.

Вече се бях възстановил, когато един ден, докато седях сам с Дарий в градината и му свирех на арфа, в двора задъхано се втурна самият Велик везир с някаква спешна новина. Личният евнух на Царицата беше успял да избяга от лагера на Александър и молеше за аудиенция.

Ако в градината имаше и други царедворци, те щяха да бъдат освободени и щях да бъда принуден да ги последвам. Но аз бях като птичките и фонтана — част от принадлежностите. Освен това, когато евнухът влезе, те заговориха на гръцки.

Никой не ме беше питал дали разбирам този език. Но в Суза имаше няколко златари-гърци, с които господарят ми търгуваше — било със скъпоценни камъни, било с мен. Така че, когато дойдох в двореца, имах известни познания и често се навъртах около преводача от гръцки. Той се занимаваше с всички въпроси, които възникваха между сановниците в двора и гърците: с просителите до Царя или с тирани, избягали от освободените от Александър гръцки градове. Освен това в двореца идваха и пратеници от гръцки държавици, като Атина например, които бяха пощадени от Александър, сякаш за да заговорничат срещу него. Преводачът беше и единственият посредник между двореца и командирите на гръцките наемници, капитаните на кораби и шпионите. А когато човек слуша персийски, преведен след това на гръцки, много лесно се научава да разбира.

Дарий показа явно нетърпение, защото още по време на Прострацията попита дали семейството му е живо. Евнухът отвърна, че са живи и в добро здраве. Освен това се отнасяли с тях като с царски особи и им предоставили всички необходими удобства. Самият той (човекът беше възрастен и изглеждаше доста зле след дългото пътуване) бил избягал лесно, тъй като стражите били поставени по-скоро да пазят Цариците от външни досадници, отколкото тях самите.

От мястото си видях как ръцете на Царя нервно стиснаха облегалката на стола. Нищо чудно. Това, което се канеше да попита, не беше за пред един слуга.

— Не, господарю мой! — евнухът с жест повика Боговете за свидетели. — Ваше величество, та той дори не я е посещавал от деня след битката, когато дойде, за да й обещае неприкосновеност и охрана! Ние бяхме там през цялото време, а с него дойде и един негов приятел. Дочух, че веднъж някои от генералите му, като изпили повечко вино, си спомнили за нейната красота и го увещавали да промени решението си. И макар че и той бил доста пиян, както повечето македонци, само като чул това, така се ядосал, че им забранил да споменават отново името и в негово присъствие. Това ми каза един грък, който бил там.

Дарий остана известно време неподвижен. След това въздъхна дълбоко и каза на персийски:

— Какъв странен човек! — Помислих си, че ще продължи да разпитва как изглежда този Александър — нещо което аз самият горях от нетърпение да разбера, но се сетих, че се бяха видели по време на битката.

— А майка ми? — Дарий продължи на персийски. — Тя е твърде стара за тези изпитания. Грижат ли се добре за нея?

— Велики Царю, здравето на моята господарка е чудесно. Александър винаги пита за нея. Преди да избягам, той я посещаваше почти всеки ден.

— Посещавал е майка ми?! — Лицето му изведнъж се промени. Стори ми се, че дори пребледня. Не можех да си обясня защо. Та Царицата-майка беше на повече от седемдесет години.

— Наистина, господарю. В началото той я оскърби, но винаги след това, щом я помолеше да го приеме, тя му разрешаваше.

— И с какво я оскърбил? — попита Царят с нетърпение и любопитство.

— Даде й да преде вълна.

— Какво?! Да преде вълна като най-обикновена робиня?

— Така си помисли и господарката ми. Но когато му показа, че е оскърбена, той я помоли за извинение. Каза, че майка му и сестрите му предат и си помислил, че ще й достави развлечение. Тогава господарката разбра неговото невежество и прие извиненията му. Оттогава те често разговарят заедно чрез преводач.

Царят остана загледан пред себе си. След малко разреши на евнуха да се оттегли и като си спомни, че съм още там, ми даде знак да продължа да свиря. Засвирих тихо, защото виждах, че е загрижен. Много години по-късно разбрах причината.

Споделих новините с приятелите си в двора. Да, аз вече имах приятели, някои от тях с висок ранг, а други не, но всички бяха доволни първи да чуват новините. Никога не приемах подаръци за това. Би било все едно да продавам приятелството си. Разбира се, приемах подкупи, за да съдействам за молби пред Царя. Да отказвам, според неписаните правила в двора, би означавало проява на враждебност и рано или късно някой щеше да ме отрови. Излишно е да казвам, че въобще не отегчавах Дарий с техните глупави молби. В края на краищата, той ме държеше за други неща и не ми беше това работата. Но понякога му казвах:

— Еди кой си ми даде еди какво си, за да Ви накарам да погледнете благосклонно на молбата му. — Това го забавляваше, тъй като другите естествено не му го казваха. Понякога ме питаше:

— И какво иска? — и добавяше — Добре, ще го уредя — трябва да поддържаме доверието в теб.

Всички обсъждаха странното поведение на македонския цар. Някои казваха, че е искал да се покаже като човек от желязо, който стои над удоволствията. Други твърдяха, че е импотентен, а трети — че е пощадил царското семейство, за да може да изкопчи по-изгодни условия за капитулацията си. Някои пък казваха, че харесвал само момчета.

Евнухът на Царицата действително спомена, че му прислужвали една група момчета от благороден произход, но такъв бил обичаят при всичките им царе. Според него в природата на младите било да бъдат щедри с победените и бързо добавяше, че по красота и излъчване Александър въобще не можел да се сравнява с нашия Цар. На ръст той едва ли би стигнал и до рамото му.

— Всъщност — каза ни евнухът, — когато Александър посети Цариците, за да ги увери, че са в безопасност, Царицата-майка се поклони на приятеля му, вместо на него. И не знам дали ще повярвате, но те вървяха заедно, един до друг, и почти не се различаваха по облекло. Приятелят му беше по-висок и доста красив за един македонец. Много се смутих, тъй като вече бях виждал царя им. Но приятелят му се отдръпна и слава богу, че Царицата забеляза предупредителните ми знаци. Тя, разбира се, ужасно се разстрои и отново започна прострацията пред Александър. Но той я повдигна с ръце, и можете ли да си представите, дори не се ядоса на онзи. И после каза: „Няма нищо, майко, не бяхте далеч от истината. Той също е Александър.“

Е, рекох си, те са варвари. И въпреки това усетих, че нещо става дълбоко в мен. Евнухът продължи:

— Никога не съм виждал цар, който така да не държи на положението си. Та той живее по-зле от който и да е генерал при нас. Когато влезе в шатрата на Дарий и видя обзавеждането и, той се облещи като селянин. Знаеше какво е баня и първото нещо, което направи, беше да я използва, но като го гледах как се чуди какво да прави с другите неща, едва се сдържах да не се разсмея. А като седна в стола на Дарий, краката му въобще не стигаха до пода и той ги качи на масичката за вино, защото я помисли за табуретка за крака. Все пак той се премести да живее там и приличаше по-скоро на някакъв бедняк, получил неочаквано наследство. Въобще, Александър прилича на момче… Докато човек не види очите му.

Попитах какво е направил с наложниците на Дарий, и дали не ги е предпочел пред Царицата. Евнухът каза, че не е взел нито една, а ги е подарил на приятелите си.

— Значи, момчета! — засмях се аз. — Сега вече знаем.

Момичетата от харема, които Дарий беше взел със себе си, бяха разбира се най-красивите, и явно бяха голяма загуба за него. При все това имаше още много на разположение. Той прекарваше само някои от нощите си с мен. Вярно е, че по стар обичай жените в харема са толкова, колкото и дните в годината, макар и някои от тях да бяха прехвърлили младостта. Но е пълна глупост твърдението на гърците, че нощем момичетата се строявали около леглото на Царя, за да си избере някоя. От време на време той посещава харема, разглежда момичетата и научава от Главния евнух имената на пет или шест, които му харесали най-много. След това, през нощта, той ще извика една от тях, а понякога и цялата група, за да свирят пеят, а по-късно ще даде знак на една от тях да остане. Царят обичаше тези неща да се правят елегантно.

Когато ходеше в харема, Дарий често ме вземаше със себе си. Разбира се, не можех дори да си помисля, че е възможно някога да бъда представен на Царицата, но пък имах много по-високо положение от наложниците в двора.

Доставяше му удоволствие да гледа дори как неговите прекрасни вещи се възхищават една от друга. Някои от момичетата бяха изключителни — деликатни и свежи като цветя. Дори аз бих ги пожелал. Оромедон ме беше спасил от голяма опасност, тъй като забелязвах, че някои от тях ми хвърляха страстни погледи. Веднъж го срещнах. Беше слънчев ден и той пресичаше вътрешния двор, облечен както винаги елегантно. Почувствах се странно, защото моите дрехи бяха още по-богати. Като го видях, ми идеше да се втурна към него и да го прегърна. Но той се усмихна многозначително и поклати глава. Вече бях научил достатъчно за живота в двореца, за да разбера намека. Нямаше да мине безнаказано, ако забележеха, че си е запазил хапка от яденето, предназначено за господаря. Така че аз също му се усмихнах тайно и го отминах.

Понякога, когато Царят беше с момиче, аз лежах в моята хубава стая, наслаждавах се на аромата от градината, гледах лунната светлина, която се отразяваше в сребърното ми огледало, и си мислех колко приятно и спокойно е да лежиш абсолютно сам. Ако го обичах, щях да страдам. Тази мисъл ме натъжи и засрами. Та той ми беше направил толкова добрини! Беше ми дал собствен кон и подаръци, с които беше пълна стаята ми. Благодарение на него се радвах на уважение в двора. Той не искаше да го обичам, нито дори да се правя, че го обичам. Защо ли въобще трябваше да мисля за това?

Истината беше, че десет години бях обичан от родителите си, които също се обичаха. Бях се научил да ценя любовта и макар че след тях никой не ме беше обичал, тя не загуби значение за мен. Сега бях във възрастта, когато момчетата се държат непохватно и правят първите си грешки, а невъзпитаните момичета им се присмиват пред по-възрастните. Или, като го направят за пръв път с някоя потна селянка, си мислят: „Това ли било?“

Но на мен не можеше да ми се случи нищо подобно.

Любовта приемаше образа на изгубено щастие, примесено с моите фантазии. Моето изкуство имаше толкова общо с любовта, колкото и уменията на лекаря. Бях красив на външен вид — като златната лоза в Спалнята, макар и с много по-нетрайна красота. Знаех как отново да възбудя изчезналия от пресита апетит. Любовта ми беше неизразходвана, а мечтите ми за нея — по-невинни и от мечтите на най-обикновеното момче. Понякога шептях на някоя лунна сянка:

— Наистина ли съм хубав? Това е само за теб. Кажи ми, че ме обичаш, защото не бих могъл да живея без теб.

Сега зная: младостта не може да живее без надежда.

Лятото в Суза е много горещо. По това време на годината Царят би трябвало да бъде в летния дворец в Екбатана, в планината. Но Александър все още обсаждаше Тир и войниците му упорито строяха дига към острова. Това беше всичко, което тогава знаех за тази изключителна обсада. Говореше се, че скоро ще му писне и ще се насочи към вътрешността на страната и тогава Екбатана ще се окаже твърде далеч. Всъщност командирите смятаха, че Царят трябва да остане във Вавилон. Един дори каза:

— Македонският цар винаги е близо до бойното поле.

А друг отговори:

— Така е. Но пътят от Суза до Вавилон е само една седмица, а и генералите там добре се справят сами. Дори по-добре.

Измъкнах се незабелязано. Не беше моя работа да докладвам за хора, които не крояха нищо лошо, а просто си позволяваха да говорят твърде свободно, както някога правеше баща ми. Справедливостта изисква да кажа, че Дарий никога и не поиска това от мен. Той не смесваше работата с удоволствието.

Тогава Тир падна20.

Войниците на Александър бяха пробили дупка в крепостната стена и бяха атакували. Паднало голямо клане. Преди обсадата жителите на Тир бяха убили пратениците на Александър, а после буквално смъквали кожата на войниците му, като изсипвали върху тях нажежен до червено пясък. Тиранците, които оцелели, били взети в робство с изключение на жреците от светилището на Мелкарт. Изглежда, че Александър е почитал този бог, макар да го наричал Херкулес. Всичко това означаваше, че персийските кораби вече нямаха свои междинни пристанища в Средиземно море северно от Египет, като изключим Газа, която едва ли щеше да издържи дълго.

Колкото и малко да знаех за западната част на империята, изражението на Царя ми подсказа колко голямо всъщност е бедствието. Сега пътят на Александър към Египет беше чист. Египтяните ненавиждаха управлението ни, откакто Артаксеркс отново завладя страната им. Той беше осквернил храмовете им и беше убил техния свещен бик. Всички знаехме, че дори нашите сатрапи там „да затворят вратите“ пред Александър, египтяните ще ги атакуват в гръб.

Тогава Дарий изпрати мисия начело с брат си Оксатрес да моли за мир.

Никой не разбра какви са условията, а аз не бях толкова глупав, че да се помъча да изкопча тайни от Царя. Предлагаха ми огромни подкупи, за да го направя. Но човек се учи постепенно и вече смятах за по-благоразумно да приемам малките подкупи. Казвах им, че съм готов да направя за тях всичко, което зависи от мен, макар той да не издава намеренията си — ако приемех по-големи подкупи, би означавало да ги мамя. По този начин те не се настройваха срещу мен, а аз не попадах под подозренията на Дарий, защото никога не исках нищо от него.

Макар че пратениците използваха царските пощенски станции за смяна на конете, висшите сановници не препускат в надпревара с вятъра, както правят официалните куриери. Докато чакахме, животът в двореца замря като въздух преди буря. Прекарвах нощите си сам. През тези седмици Дарий спеше само с жени и почти целият харем се изреди в леглото му. Мисля, че това му вдъхваше увереност, че е мъж.

Когато пратениците се върнаха, новините им бяха остарели. Оксатрес решил, че отговорът на Александър трябва да пристигне по-бързо, и беше изпратил копие от писмото му по царските вестоносци, които пристигнаха половин месец по-рано.

Нямаше нужда да се задават въпроси. Новината се беше разпространила из целия дворец и дори из града. Целият свят би могъл днес да цитира отговора на Александър, дори по памет, както и аз:

Можеш да си задържиш десетте хиляди таланта. Нямам нужда от пари, достатъчно съм взел. И защо само половината от твоето царство до Ефрат? Ти ми предлагаш част в замяна на цялото. Ако искам да се оженя за дъщеря ти, ще го направя, без значение дали ми я даваш или не. Семейството ти е в безопасност и никакъв откуп не искам за тях. Ако дойдеш тук лично и отправиш молба към мен, ще ги получиш безплатно. Ако желаеш нашето приятелство, просто трябва да ме помолш за него.

Стъписването и шушукането продължи около ден — не мога да си спомня точно. След това изведнъж всичко бе огласено от викове и тръби. Хералдите обявиха официално, че Царят ще тръгне на запад към Вавилон, за да събере и подготви армията си за война.

4

Тръгнахме след седмица. Домакинството никога не се беше приготвяло толкова бързо за път. Дворецът се превърна в лудница. Камериерите се въртяха като мухи без глави. Главният евнух на харема се опитваше да накара Царя да реши кои момичета ще вземе. Управителят на сребърната посуда се обърна към мен с молба да избера любимите му прибори.

Самият Дарий сега нямаше време за мен, чиновниците и генералите, които събираше на съвет, не се нуждаеха от танци, а през нощта беше толкова уморен, че дори спеше сам.

Един ден излязох с коня си покрай речния бряг — там, където растат лилиите през пролетта. Ясно виждах хълмовете над града. От нашата крепост бяха останали само основите. Почти бях решил да отида до там, за да си взема сбогом, но си спомних как капитанът ме качи на коня си, а аз погледнах назад и видях пламъците, които се издигаха на тридесет стъпки, и торбата с главата на баща ми, от която капеше кръв. Върнах се обратно в двореца, за да си приготвя багажа.

Евнусите от Домакинството пътуват като жените от харема — в покрити каруци с възглавници. Никой обаче не очакваше това от мен. Така че заповядах да подготвят коня ми и се опитах да уредя едно магаре за Неши. За съжаление той трябваше да пътува като другите роби — пеш.

Облякох здрави дрехи и взех още един чифт за смяна по пътя, както и танцувалните си костюми. Парите и скъпоценностите сложих в една кесия в пояса си. За всеки случай там сложих малкото си огледало и гребените, както и малко боя за очи заедно с четките. Никога не използвах кармин — никой истински персиец не го използва. Просташко е да боядисваш слоновата кост.

Купих си и една кама. Никога не ми се беше налагало да използвам оръжие. Но докато се учех да танцувам, поне ме обучиха как да я държа правилно.

Като разбраха за камата, по-старите евнуси много се уплашиха и ме помолиха да я оставя. Казаха ми, че при пленяване към невъоръжените евнуси се отнасят като към жени, но не и към тези, които имат оръжие. Отговорих им, че мога да я хвърля винаги, когато поискам.

Истината беше, че сънувах отново баща си — стария ужасен сън. Събудих се плувнал в пот. Осъзнах, че има право да ми се яви отново и да поиска да отмъстя. В съня си отново чух името на предателя, което той извика, посрещайки смъртта си. Но както винаги, на сутринта го бях забравил. Изглеждаше малко вероятно някога да успея да възстановя справедливостта, но заради него трябваше поне да тръгна въоръжен. Има евнуси, които се превръщат в жени, и такива, които запазват мъжкия си характер. Ние сме оставени на самите себе си и трябва да положим всички сили, ако искаме да излезе нещо от нас.

Според обичая Царят тръгва на поход при изгрев слънце. Не знам откъде идва тази традиция — дали за да получи благословията на свещения огън, или за да може да се наспи. Но колите и каруците бяха изкарани още предната нощ, а ние станахме малко след полунощ, за да се приготвим за път.

Когато се развидели, почти не можах да повярвам, че истинската армия е във Вавилон и че това множество, проточило се на повече от миля в двете посоки, е само домакинството.

Личната гвардия на Дарий — Десетте хиляди безсмъртни — която винаги беше около него, заемаше по-голямата част от колоната. Следваха Роднините на Царя.

Това беше почетно звание и не означаваше, че удостоените са от неговия род. С нас бяха около петнадесет хиляди, а още десет хиляди се намираха във Вавилон. Всички изглеждаха прекрасно. Щитовете им бяха инкрустирани със злато и тъй като носеха факли, скъпоценностите по шлемовете им отразяваха светлината — сякаш образуваха един огромен огън.

След малко излязоха Магите със сребърния подвижен олтар — готови да запалят свещения огън и да поведат колоната.

Докато яздех нагоре-надолу и зяпах цялото това великолепие, почти забравих, че по този начин изтощавам коня си преди дългия поход. Но после се сетих, че въпреки конете и колесниците, колоната ще се движи бавно, заради пешаците и Магите с техния сребърен олтар. Спомних си за волнодумния капитан, който беше казал, че разстоянието от Суза до Вавилон е само седмица. Сигурно служеше в конницата. С тази скорост щяхме да пътуваме най-малко месец.

Струваше ми се, че само возилата се проточиха няколко мили. Имаше дузина коли само за Царя — по една за шатрата му и обзавеждането, за дрехите му, за посудата, за походната му баня и разните други принадлежности.

Имаше каруци за евнусите от Домакинството и техните вещи, както и коли за всички жени от харема. В крайна сметка Царят взе със себе си само най-младите наложници, а те се оказаха повече от сто. Но те и тяхната покъщнина заедно с евнусите им бяха само началото. Царедворците, които още не бяха заминали за Вавилон, взеха жените и децата си, харемите си, а също и целия си багаж. Следваше обоза с храната. Разбира се, такова Домакинство не би могло да си осигури необходимата храна само по пътя. Сега колоната се простря много по-далеч, отколкото можех да видя. Но тя не свършваше с това. След всичките коли и каруци вървяха пешаците — цяла армия от роби, които да устройват лагера и да го развалят. И освен тях — готвачи, ковачи, коняри и сарачи, както и огромен брой лични прислужници като моя Неши.

Върнах се обратно по пътя към дворцовия площад. Точно сега изкарваха Колесницата на Слънцето. Тя беше цялата обкована със злато. В нея върху сребърен стълб стоеше емблема с формата на слънце с лъчи — символът на Бога, единствения и ездач. Дори тялото на колесничаря не трябваше да я петни. Затова той водеше двойката великолепни бели коне пеш.

Най-накрая изкараха бойната колесница на Царя — почти толкова прекрасна, колкото тази на Бога. (Запитах се дали тази беше толкова хубава, колкото другата, изоставена на Александър.) Колесничарят сложи вътре снаряжението на Дарий — копията, лъка и стрелите. Отпред чакаше царската носилка за пътуването. Дръжките и бяха от чисто злато, а балдахинът — обшит с ресни от сребърни и златни нишки.

Когато на изток започна да просветлява, се появиха Синовете на Роднините на Царя — наперени младежи, малко по-големи от мен, които бяха облечени от главата до петите в пурпур. Те щяха да вървят около Дарий.

Този походен ред беше твърдо установен от древната йерархия. Дойде време да намеря мястото си при колите на евнусите. Беше повече от ясно, че не ми се полага да пътувам близо до Царя.

Внезапно над Колесницата на Слънцето проблесна ярка светлина. В центъра на емблемата имаше кристален глобус, и той отрази първите лъчи на изгряващото слънце. Засвириха рогове и тръби. В далечината една фигура в бяло и пурпурно, която изглеждаше висока дори от толкова далече, влезе в царската носилка.

Бавно, без някакво видимо движение напред, огромната колона се размърда, разклати се и се завлачи. След това, мудно и лениво — като змия през зимата, колоната запълзя. Мина повече от час преди наистина да усетя, че се движим напред.

Пътувахме по Царския път, през ниска и плодородна земя, пресечена от реки. От двете ни страни, докъдето стигаше погледът, се виждаха засети и натежали от реколта поля. Небето се оглеждаше в заблатени плитки езера, покрити тук-там с острица. На места големи и издигнати пътеки, направени от груби камъни, пресичаха мочурищата. Сега повечето от блатата бяха пресушени, но ние никога не правехме лагер близо до тях, защото разнасят треска.

Всяка вечер прислужвах на Царя след като опънеха шатрата му. В нея имаше достатъчно място за повечето от обичайните лица. Дарий обичаше да гледа около себе си познати физиономии. Често ме задържаше през нощта. Сега беше по-трудно от всякога да го възбудя и се молех да заспива по-бързо, вместо да правим нещо.

Струваше ми се, че ако останеше сам, щеше да лежи буден цялата нощ.

Всяка вечер сам се грижех за коня си, защото знаех, че Неши е много изморен от дългото ходене пеш. Нарекох го Тигър. Бях виждал само тигрова кожа, но реших, че името е много подходящо.

На всеки няколко дни царските вестоносци ни пресрещаха и ни донасяха съобщения от запад. Александър беше превзел Газа. Сякаш че се беше отклонил от пътя си за наше добро. При атаката един камък, изхвърлен от катапулт, го ударил и повалил на земята. Въпреки че камъкът пробил ризницата му, той се изправил и продължил да се бие. По-късно обаче припаднал и го отнесли като мъртъв. Нашите хора изчакали малко, за да се уверят, тъй като Александър се славел с това, че е трудно да бъде убит. И наистина, въпреки че загубил много кръв, той все още бил жив и авангардът на войските му вече се бил насочил към Египет.

След като научих всичко това, си казах на ум:

— Той може и да се преструва, за да не се притесняваме и да не бързаме. И тогава да се насочи на изток като светкавица и да ни свари неподготвени. Ако бях на мястото на Царя — рекох си, — щях да изоставя носилката, да скоча в колесниците си и да се придвижа бързо към Вавилон с цялата конница. Очаквах да чуя тръбата да засвири и да препуснат напред. Но, уви. Всичко си продължи както преди.

Когато вечерта отидох при Дарий, той играеше на дама с един от царедворците, но толкова разсеяно, че човекът доста се изпоти докато успее да загуби. А когато играта свърши. Царят поиска да изпея нещо. Спомних си старата бойна песен на войниците на баща ми, която той много харесваше. Надявах се, че тя ще повдигне духа му. Но след първите два куплета, той поиска нещо друго.

Сетих се за неговия двубой с шампиона на кадузите, който му бе донесъл слава. Опитах се да си представя как е излязъл напред въоръжен, как е метнал копието си, как е обезоръжил врага и как е отвърнал на одобрителните викове на войниците. Но тогава той е бил млад и не е имал нито дворци, нито големи хареми. Освен това, една битка е нещо твърде различно от единоборството, особено ако си начело на войската. Още повече ако ще се сражаваш срещу човек, от когото предишния път си побягнал.

Докато завършвах песента, си казах:

— Кой съм аз, че да съдя? Нима някога ще участвам сам в сражение и какво знам за тези неща? Той се отнася добре с мен и това трябва да ми е достатъчно. На мен, който никога няма да бъда истински мъж.

И така, дни наред ние следвахме царския път през равнините — нощта сменяше деня, а след нея отново идваше ден, който приличаше на предишния.

Когато ми омръзваше да слушам бъбренето на евнусите, се връщах назад към харема, за да поприказвам с момичетата. За всеки фургон отговаряше поне един достопочтен евнух. Въпреки това, ако някое от момичетата ме поканеше, бях достатъчно надежден, за да мога безпроблемно да вържа коня си отзад и да се покатеря вътре.

Но си имах обеца на ухото. Това стълпотворение от жени нямаше нищо общо с малкия харем на бившия ми господар. Някои от тях стигаха до леглото на Царя един път в месеца, други — веднъж в годината, а трети — никога. Или пък той можеше да вика някоя от тях почти всяка нощ и после никога повече да не я забележи. Така или иначе те трябваше да живеят заедно. Там имаше фракции, съюзи и кръвни вражди. Имаше и отмъщения. Само част от тях бяха заради съперничество за Царя. Повечето се дължаха на факта, че те се гледаха една друга всеки божи ден и нямаше какво друго да правят, освен да говорят. Беше много забавно да посещавам този малък свят, но от сърце се молех никога да не бъда назначен да служа в него.

Учудващо е колко бързо се разнасяха новините в колоната. Хората говореха от скука, за да разсеят еднообразното пътуване. Александър вече се беше възстановил след раняването и беше разпратил шпиони да разберат къде е Дарий. От това, което бях дочул, можех да се досетя какво озадачаваше македонския цар. Той сигурно беше предвидил всички възможности с изключение на една — че неговият враг все още пътува.

Явно обаче скоро го беше разбрал, защото следващата новина, която получихме, гласеше, че се е насочил на юг към Египет. И така, в крайна сметка пак никой не се разбърза.

Изминавахме по петнадесет мили на ден, докато стигнахме до лабиринта от канали и потоци, които насочваха Ефрат към житните поля на Вавилон. Заради наводненията през зимата мостовете бяха построени високо. На места водните оризови поля така се разпростираха, че сутрешното слънце се отразяваше в тях и ни заслепяваше. Докато един ден, когато ослепителният блясък промени ъгъла си, видях в далечината огромните черни стени на Вавилон.

Не че стените на града бяха близо. Просто височината им бе такава, че ни позволи да ги видим. Когато най-сетне прекосихме пожълтелите от втората реколта полета, които ограждаха рова, помислих, че се намираме в основата на отвесни скали. Ясно се виждаха тухлите и свързващата ги смола. И въпреки това изглеждаше невъзможно всичко това да бъде дело на човешка ръка. Разбрах, че стените на Вавилон са високи седемдесет и пет стъпки, дебели повече от тридесет и всяка една страна на квадрата, който образуват, е дълга петнадесет мили. Наоколо не се виждаше и следа от армията на Дарий. Градът разполагаше с достатъчно място цялата да се разположи вътре. Господи, та това бяха близо двадесет хиляди пехотинци и петдесет хиляди конници!

Стените на Вавилон имат сто порти, направени от чист бронз. Ние влязохме през Царската врата. От двете ни страни на високи стълбове се развяваха знамена. Минахме през шпалир от Маги, които държаха олтари на огъня, сатрапи, генерали, тръбачи и множество, възхваляващо Царя. По-нататък беше разположен лагерът на армията. Стените на Вавилон заграждаха цяла провинция! Във всичките паркове на града можеше да се отглежда пшеница в случай на обсада, а канализацията черпеше вода от Ефрат. Вавилон наистина бе непревземаем град.

Дарий влезе в града с колесницата си. Стоеше изправен и на ръст надминаваше с цяла глава своя колесничар. Беше облечен в бяло и пурпурно и изглеждаше великолепно. По целия път вавилонците го приветстваха с бурни и възторжени викове.

А ние от Домакинството минахме по странични улици и влязохме в двореца през задните входове, както отговаряше на положението, което заемахме.

Познанието на живота може да измени спомените. Но и сега сякаш виждам пред очите си цялото това великолепие: изящната облицовка от фини глинени тухли полирана, емайлирана, позлатена, гланцирана или украсена със скулптури; мебелите от нубийски абанос, инкрустирани със слонова кост; драпериите в алено и пурпурно, стенните гоблени, изтъкани със златни нишки, и пришитите индийски перли. Спомням си прохладата на двореца след палещата горещина навън. Сякаш хладината падаше върху мен като сянката на заслепяваща мъка, а самите стени ме потискаха като в гробница. И все пак мисля, че се чувствах като всяко момче след дълъг път — зяпах с широко отворени очи всичко, което се разкриваше пред мен.

Поставихме по местата им личните прибори и съдове на Царя и оправихме леглото. То беше цялото обковано със злато и всеки един от четирите стълба, държащи балдахина, представляваше статуя на крилато божество. След това приготвиха банята, защото сигурно щеше да се върне уморен и прашен.

Във Вавилон е много горещо и затова банята там прилича на къща за удоволствия, където можеш да прекараш целия ден. Но тази беше несравнима. Подът беше покрит с мрамор, а стените — боядисани в синьо на бели цветя. В нея имаше просторен басейн, облицован в лазурносини плочки с изрисувани върху тях златни рибки. Имаше саксии с благоуханни храсти и дървета, които се сменяха всеки сезон. Съблекалнята беше отделена с резбовани паравани, а водата в къпалнята идваше направо от Ефрат.

Всичко беше подготвено, всичко светеше. Водата беше кристално чиста и хладка, колкото трябва, защото се отопляше от проникващите слънчеви лъчи. Имаше и диван с възглавници от тънък лен, за да може Царят да си почине след банята.

Докато съм жив няма да забравя нито плочките, нито златните рибки, нито ленените тъкани. А когато видях всичко това през онзи първи ден, просто си помислих колко е красиво. След като се настанихме, дните се завъртяха един след друг гладко и монотонно като водните колела на висящите градини, макар че нашият жребий беше доста по-лек от този на теглещите ги волове. Този прекрасен хълм, сътворен от човека, с неговите сенчести дървета и прохладни горички на всяка от терасите, изисква огромно напояване, а водата трябваше да се изкачи нависоко. Често, ако човек се заслуша, можеше да чуе сред чуруликането на птичките плющенето на камшиците долу.

От отдалечените сатрапии след няколкомесечно пътуване продължаваха да пристигат нови войски. Целият град наизлезе, за да види бактрийците. Наближаваше есента и вече се захлаждаше, но въпреки това те се бяха изпотили, защото искаха да се покажат с най-добрите си дрехи — плъстени палта, подплатени панталони и шапки с косъма навън. Това облекло наистина е достатъчно топло и удобно за студените зими в Бактрия21. Съдейки по украшенията на техните командири и жизнеността на войниците след толкова дълъг преход, можех да кажа, че земята им е богата. Всеки благородник водеше със себе си войници от крепостите си, както щеше да направи и баща ми, ако беше жив. А бактрийските командири наброяваха стотици. Багажът им се носеше от цял керван от двугърби камили, с дебели космати крака, създадени сякаш да издържат на натоварвания.

Начело яздеше сатрапът Бес, братовчед на Дарий. Царят го посрещна на крака в залата за аудиенции и му позволи да го целуне по бузата. Бес беше набит и як като камилите си, покрит с белези от рани и почернял от слънцето и вятъра. Не бяха се срещали от поражението при Иса. Веднага забелязах в белезникавите му очи сянка на презрение, скрита под маската на външно раболепие, а в очите на Царя — сянката на недоверие. Не се учудих — Бактрия беше най-силната сатрапия в цялата империя.

Междувременно дойдоха новини, че Египет е посрещнал Александър с отворени обятия като освободител и че са го обявили за фараон.

По онова време знаех много малко за Египет. Но сега го познавам. Живея там. Видях барелефа на Александър върху стената на един храм. На него той принася дарове на Амон. Бяха го направили да изглежда като всички други фараони, дори имаше и традиционния малък кичур обредна брадичка. Може и действително да е бил с такава брадичка, когато са му поставили на главата короната на Долен и Горен Египет, и е държал в ръцете си жезъла и гегата. Александър беше много точен и внимателен в тези неща. Но това ме кара да се усмихвам.

Александър отишъл и в храма на Амон в оазиса Сива сред пустинята. Там прорицателят го поздравил от името на бога като негов син. Дочухме, че жрецът му казал още, че той бил заченат не от баща си Филип, а от Бога, и така се разпространил слуха за произхода му. Кой знае? Александър влязъл сам при прорицателя, а след това само казал, че е доволен.

Докато Неши ме обличаше и ми разресваше косата, попитах за този храм и оракула му. Неши беше ходил в училище за писари, преди Артаксеркс да завладее отново Египет и всички те да бъдат взети от храма и продадени в робство. Дори и сега той продължаваше да си бръсне главата.

Неши ми обясни, че този прорицател бил много стар и почитан. Преди много време (а в устата на един египтянин това означава поне хиляда години) богът говорел в Тива22 така, както сега в Сива. По времето на ужасната Хатшепсут23, единствената жена фараон, нейният заварен син Тутмос бил малко момче и служел в някакво светилище. Символът на бога бил пренасян, както сега в Сива, в лодка, украсена със злато, скъпоценни камъни и звънци. Носачите казвали, че прътите ги натискали по рамената, когато богът искал да говори. Те чувствали неговата тежест, която ги насочвала накъде да вървят. Един ден той ги завел до този млад принц, който тогава бил никому неизвестен, и накарал символа да се поклони пред него. И когато узнала божественото му предопределение, тълпата го поставила на трона. Неши беше пълен с такива шантави истории.

Аз също отидох на поклонение в Сива. Пътуването беше тежко и дълго, макар че съм имал и по-изнурителни. Зададох само един въпрос на прорицателя. Той ми отговори, че това, което трябва да направя, е да извърша жертвоприношение и да не бъда любопитен за съдбата на човек, приет сред боговете. Нямаше да имам мира, ако не бях го посетил.

Докато бяхме във Вавилон Дарий беше постоянно зает и имах много свободно време. Така че тръгнах да разгледам града. Изкачих се по стълбата около кулата на храма на Бел, въпреки че последния етаж беше разрушен. Там наложниците на бога са лежали в неговото златно ложе. Из града постоянно ме наобикаляха проститутки, които явно си обясняваха липсата ми на брада с моята младост. Отидох и до храма на Ищар с неговия прочут Двор.

Според традицията всяко момиче във Вавилон веднъж в живота си трябва да предложи тялото си на богинята. Дворът представлява огромен пазар на жени, наредени в редици и разделени с алени шнурове. Никоя няма право да откаже на първия мъж, който подхвърли в скута й една сребърна монета. Някои от момичетата бяха прекрасни като принцеси, седяха на копринени възглавници и роби им вееха с ветрила. А редом с тях седяха селянки от околните поля с напукани ръце и груба външност. Мъжете преминаваха покрай редиците сякаш бяха на конски пазар. Оставаше само да започнат да им гледат зъбите. Хубавите момичета не чакат дълго, за да бъдат ощастливени. И ако някой хамалин им хвърли монета преди някой благородник, те са длъжни да го приемат. Мнозина от тях протягаха ръце към мен, надявайки се да отдадат дължимото на богинята с някой не много грозен. Наблизо имаше горичка, където се извършваше обредът.

Видях, че няколко мъже се смееха на нещо и отидох да надзърна. Те се подиграваха на грозничките момичета, които стояха там дни наред, без някой да ги поиска. За да взема участие в подигравките им, те ми показаха една, която стояла там вече три години.

Докато чакала, тя беше се превърнала от момиче в жена. Имаше гърбица, носът й беше огромен, а на бузата и имаше белег от рождение. Момичетата около нея, колкото и да бяха невзрачни, като я гледаха, се успокояваха за себе си. А тя само седеше с прибрани ръце и понасяше насмешките така, както волът търпи камшика и остена. Изведнъж се вбесих от жестокостта на мъжете. Спомних си как войниците отрязаха носа на баща ми, докато беше още жив, и как мъжете, които ме кастрираха, си бъбреха небрежно, докато аз умирах от болка. Извадих от кесията си един сребърен шекел24 и го хвърлих в скута на момичето, като казах ритуалните думи:

— Ищар здраве да ти дава.

Отначало тя дори не разбра какво става. Тогава безделниците избухнаха в силен смях. Тя сграбчи монетата и вдигна объркана очи. Усмихнах се и й подадох ръка.

Тя се изправи. Наистина беше много грозна. Но нали и глинената лампа изглежда хубава, когато я запалиш на мръкване. Отведох я от мъчителите и й казах:

— Нека си намерят някакво друго забавление. Тя заситни до мен, по-ниска с цяла глава, макар че аз още не бях напълно израсъл. Във Вавилон, както и в Персия, презират ниския ръст. Всички наоколо ни зяпаха, но аз знаех, че трябва да отида с нея чак до горичката.

Гледката там беше отвратителна. Нито един персиец не би могъл да си представи подобно нещо. Дори храстите и дърветата не бяха достатъчни, за да се запази що-годе някакво приличие. И през най-ужасните си дни в Суза не бях срещал някой, който да е толкова безсрамен, че да прави това другаде освен в спалнята.

Веднага щом минахме оградата й казах:

— Можеш да бъдеш сигурна, че никога няма да те подложа на това унижение. Сбогом и бъди щастлива. — Тя ме гледаше усмихната, все още твърде замаяна от изненада, и не можа да схване думите ми. След това посочи към горичката и каза:

— Ей там има едно хубаво място!

Въобще не ми мина през главата, че тя наистина очаква от мен да го направя. Просто не беше за вярване! Казах неохотно:

— Не мога да отида с теб в горичката. Аз съм един от евнусите на Царя. Ядосах се като гледах как ти се подиграват и реших да те отърва от тях.

За миг тя се втренчи в мен със зяпнала уста. А след това изведнъж изкрещя:

— О, горката аз! О-о-о! — и ми зашлеви две здрави плесници — по една с всяка ръка.

Стоях с писнали уши, докато тя изтича надолу по улицата, биейки се по гърдите и викайки:

— О! О! О!…

Учудих се и се почувствах наранен от нейната неблагодарност. Аз бях толкова виновен, че съм кастриран, колкото тя — че е грозна. Но докато вървях обратно към двореца и размишлявах върху случилото се, осъзнах, че откакто съм се родил, за добро или за лошо, винаги съм бил желан от някого. Опитах се да си представя какво ли е да си живял двадесет години и никой да не те е поискал. Това уталожи яда ми, но се прибрах тъжен.

С наближаването на зимата времето във Вавилон ставаше все по-приятно. Навърших петнадесет години, но никой освен мен не го узна. Нашето семейство, както и всички персийци, винаги бе отдавало голямо значение на рождените дни. Затова, дори и след пет години, като се събуждах на този ден, още не можех да свикна с мисълта, че ще бъде ден като всички останали. Царят никога не ме попита кога е рожденият ми ден. Глупаво би било да му се сърдя. Та той беше щедър през много други дни.

От Египет идваха откъслечни новини. Александър беше възстановил древните закони. Вдигнал и големи тържества — с пирове и състезания за атлети и музиканти. При устието на най-западния ръкав на Нил заповядал да направят план на нов град. Нямало креда и затова използвали брашно. Неочаквано към мястото се спуснал облак от птици, които изкълвали брашното. Това било изтълкувано като лошо знамение и означавало, че от този град няма да излезе нищо.

Чудя се как ли е изглеждало мястото, когато са връхлетели птиците. Гладка зелена низина обрасла навред с папирус, тук-там палми, няколко пасящи магарета и сгушени рибарски колиби. Сега това е Александрия — перлата на градовете. Макар и никога да не я видя, Александър се върна, за да остане там завинаги. И вместо птици, днес градът е приютил хора от всички краища на света, както приюти и мен.

След бактрийците във Вавилон пристигнаха скитите — онези от тях, които бяха васали на Бес. Племето им беше дивашко, а самите те — космати и русоляви. Татуираха лицата си сини и носеха заострени шапки от кожи на рис, и панталони, които се завързваха на глезена.

Каруци, теглени от волове, возеха черните им шатри и жените им. Скитите са много добри стрелци с лък. Но смърдят до небето. Мият се само веднъж през живота си — при раждането си — и то в кобилешко мляко. Изпратиха ги набързо в лагера — нито един вавилонец не би могъл да си позволи да бъде толкова безсрамен, ако не се къпеше всеки ден.

Тогава разбрахме, че Александър е напуснал Египет и се е насочил на север.

Дарий свика съвет в голямата зала за аудиенции. Навъртах се наоколо, за да мога да наблюдавам как висшите аристократи си тръгват. Там ме доведе детското ми любопитство. Но научих нещо полезно, което запомних за цял живот. В такива моменти трябва само да стоиш безшумно, за да не привличаш вниманието върху себе си, и ще видиш как хората се разкриват. По време на аудиенцията те трябваше да показват уважение и да не изказват истинските си мисли на глас. Но навън всеки се обръщаше към този, за който знаеше, че споделя мислите му и интригата започваше.

Така видях как Бес избра Набарзан, който беше пристигнал във Вавилон много преди Царя, тъй като командваше конницата. Беше се сражавал при Иса и войниците го уважаваха.

Бях отишъл в залата за развлечения, за да гледам танците, и там ги чух да разговарят. Те не знаеха кой съм, както се знаеше в Суза. Разбира се, въобще не се изкуших да донеса думите им на Царя. Те говориха, че при Иса Набарзан се сражавал много добре, макар че изборът на Дарий за мястото на битката било груба грешка. Набарзан заповядал конницата да атакува македонците, като се надявал да обърне битката. Но тогава Царят побягнал — бил сред първите, които напуснали сражението. Така започнало и безредното отстъпление, довело до пълен разгром. Никой не може едновременно да бяга и да се бие, докато преследвачът все още може да атакува. Паднало голямо клане и те обвиняваха Царя.

Дълго време бях живял сред хора, които си мереха приказките и не можех да си представя как е възможно някой да изрече подобни думи. Те ме нараниха. Та нали човек живее в името на господаря си и споделя дори неговия срам. Капитанът, който бях чул да говори в Суза, сигурно е бил от хората на Набарзан.

Самият Набарзан беше висок и слаб, с лице на чистокръвен персиец — хубаво и надменно. Държеше се свободно и можеше да се смее от сърце, макар че често го правеше без видима причина. В двора ме поздравяваше много любезно, но нищо повече. Не бих могъл да кажа дали харесва момчета или не.

Той и Бес изглеждаха много странно заедно. Набарзан, слаб като клечка, облечен в обикновени персийски дрехи, и огромният Бес, с гъста черна брада и гръден кош като на мечка, в кожените си дрехи и верижки от необработено злато. Те бяха войници, срещнали се по време на война. Излязоха бързо от навалицата в залата, сякаш бяха нетърпеливи да си поговорят насаме.

Повечето хора не си държат езика зад зъбите и скоро цял Вавилон знаеше какво е станало на съвета. Царят беше предложил цялата персийска армия да се оттегли в Бактрия. Там можел да събере още войска от Индия и Кавказ и да укрепи източната част на империята или нещо подобно.

Набарзан бил този, който се изправил и цитирал думите от първото предизвикателство на Александър, когато още го считаха за хлапе и самохвалко — „Излез и се бий с мен. Ако не го направиш, ще те последвам където и да си.“

И така решили армията да остане във Вавилон.

Да се оттеглим в Бактрия! Да предадем без бой древната земя на Кир с цялото и население, при това персийско! Да предадем сърцето и люлката на нашия народ! Дори аз, който нямах нищо освен спомени и една разрушена крепост, бях потресен до дъното на душата си. Какво е почувствал Набарзан разбрах по лицето му.

Същата нощ Дарий ме задържа при себе си. Опитах се да мисля за добрината, която проявяваше към мен, и да забравя останалото.

Скоро след това, когато една сутрин му прислужвах в личните покои, в преддверието влезе един беловлас, но изправен старец. Това беше сатрапът Артабаз, който преди години беше въстанал срещу Артаксеркс, а след това живял в заточение в Македония по времето на Филип. Отидох при него и попитах дали иска да му донеса нещо, докато чака. Надявах се, че ще се заприказва с мен и го попитах дали някога е виждал Александър.

— Дали съм го виждал?! Та аз съм го държал на коленете си! Беше хубаво дете. Да, дори в Персия човек би казал, че е красив. — Артабаз потъна в мислите си. Беше много стар и би могъл да остави на многобройните си синове задължението да следват Царя на война. Помислих си, че и той като повечето старци е станал разсеян, когато изведнъж светлите му очи се присвиха под гъстите побелели вежди: — И не се страхува от нищо. Въобще от нищо.

През пролетта Александър се върна в Тир. Там извършил жертвоприношения и провел нови игри и състезания. Изглежда, че е молил боговете за тяхната благосклонност. А когато дойде лятото, шпионите донесоха, че е тръгнал към Вавилон.

5

Пътят от Вавилон до Арбела е триста мили и върви нагоре по долината на Тигър.

Александър се беше насочил на североизток от Тир, за да заобиколи арабските пустини. Оттам щеше да тръгне надолу към Двуречието. Дарий се отправи на север заедно с цялата армия и домакинството.

Вече описах безкрайната, проточила се на много мили колона от хора. Но този път армията зае цялата равнина между реката и хълмовете. Сякаш земята раждаше хора вместо жито. Докъдето и да стигаше погледът, се виждаше само едно и също — хора, коне и камили. Обозът бе разделен на малки кервани, и се придвижваше по най-добрите пътища. Сърпоносните колесници се движеха отделно. Те имаха дълги, извити ножове, които стърчаха от колелата им и от платформата. Един войник, който недовиждаше, попадна на пътя им и целият беше насечен. Затова ги държаха на голямо разстояние от нас, сякаш бяха прокажени.

Домакинството пътуваше най-леко. Ездачите, които ни съпровождаха като охрана, се движеха пред нас и ни насочваха по най-равния терен.

Александър пресече Ефрат. Преди това той бе изпратил авангарда да построи мост над реката. Царят от своя страна изпрати Мазей, сатрапът на Вавилон, да ги спре с войската си. Но македонците постъпили хитро. Те потапяли в реката огромни камъни и така се придвижвали напред. Когато Александър пристигнал с цялата си армия, конницата на Мазей била принудена да се оттегли. Мостът бил завършен на следващия ден.

Скоро пристигнаха новини, че е преминал и Тигьр. Не беше възможно и там да се построи мост — не случайно наричат Тигър „Стрелата“. Но македонците чисто и просто я преплували. Самият Александър скочил пръв във водата, за да проучи мястото за преминаване. Бяха загубили малко багаж, но нито един човек.

След това изгубихме следите му за малко. Оказа се че е изоставил равнината и накарал хората си да заобиколят хълмовете от север, където времето е прохладно.

Когато разбрахме за техния маршрут. Царят избърза напред, да избере място за битката. Според генералите му той бе загубил при Иса, защото нападнал Александър в теснините и не могъл да разгърне изцяло огромната си армия срещу малкото македонски войници. На около шестдесет мили северно от Арбела има чудесна широка равнина. Така и не я видях лично. Когато Царят влезе в сражение, ние останахме в града, заедно със златото и багажа.

Арбела е сив и древен град, разположен на хълмове. Наистина е много стар — строен е още от асирийците. В това съм сигурен, защото жителите му все още почитат Ищар. Тя гледа всички от храма си — ужасно стара, с огромни очи, стискаща стрелите си.

Настана голяма бъркотия докато намерим жилища за жените. От своя страна войниците също търсеха укрепени помещения за съкровището и квартири за гарнизона. Трябваше да подготвим и къща за Царя, в случай че има нужда от нея. Залисани в суматохата, не остана време да усетим, че сме в навечерието на битка.

Едва се бяхме нанесли, когато чухме викове и ридания на улицата. Тълпа от жени се беше втурнала към храма. Почувствах се странно още преди да видя предзнаменованието. Луната беше изядена от тъмнината. Зърнах как нейната последна светла извивка угасва кървавочервена.

Втресе ме. Хората стенеха. Тогава прогърмя резкия войнишки глас на Набарзан, който каза на войниците си, че луната е скитник, какъвто е и македонският цар, и, че поличбата се отнася за Александър. Всички около него се ободриха. Но от стария сив храм, където жените вече хиляда години служеха на Ищар, все още се чуваха вопли и ридания, както вятърът свисти в короните на дърветата.

Дарий изпрати цяла армия от роби на бойното поле, за да изравнят земята за колесниците и конницата. Шпионите му бяха казали, че македонската конница е малобройна, и че нямат никакви колесници, камо ли пък с ножове.

Следващата новина ни донесоха не шпиони, а един пратеник. Това беше Тирей, един от камериерите евнуси на Царицата. Александър го беше изпратил, за да съобщи на Дарий, че тя е починала.

Започнахме да я оплакваме и се заудряхме по главите, както изискваше обичаят. След това Царят ни отпрати. Чувахме как крещи високо и как Тирей плаче от страх. Накрая евнухът излезе — целият треперещ и раздърпан от скубането на косата си и късането на дрехите си.

Тирей беше взет в плен Иса, но по-старите евнуси го познаваха добре. Настаниха го на възглавници и му дадоха вино. Надавахме ухо да не би Царят да ни извика, но отвътре не се чуваше нито звук. Тирей постави ръка на гърлото си. Беше червено и по него имаше белези.

Бубак Египтянина, Главният евнух на Домакинството, каза:

— Не е хубаво да се носят лоши новини на великите.

Тирей изхриптя:

— Защо не плачете?! За бога, оплаквайте, оплаквайте!

Почнахме да се вайкаме и да изразяваме скръбта си. Но Дарий пак не ни извика. Тогава примъкнахме Тирей до едно по-тихо ъгълче. Една къща винаги е по-сигурна за разговор, отколкото една шатра.

— Я ми кажете — попита той, — напоследък Царят имал ли е неразположения?

Отговорихме, че губи контрол понякога като изпие повече вино.

— Той ми викаше, че Александър е убил Царицата, докато се опитвал да я насили. Паднах в нозете му и повторих, че е умряла от болест в ръцете на Царицата-майка. Сто пъти му се заклех, че Александър не я е виждал от онзи първи ден след битката. Когато тя умря, той задържа похода си с един ден и всички я оплакаха. Това беше и съобщението ми — че след смъртта си е получила полагащите й се почести и погребение. Но какво правят шпионите ни?! Нима Царят не знае, че Александър не обръща внимание на жени?!

Казахме му, че поне за това сигурно е чул.

— Би трябвало да е благодарен, че Александър не даде Цариците и дъщерите му на генералите, както щяха да направят повечето победители. Царицата-майка… Не, наистина не знам какво му има на Дарий. Та той трябва да се радва, че толкова млад човек така добре се грижи за нея и то на нейните години. Но само като му споменах това и той побесня. Развика се, че човек може да показва такава мъка само към жената, с която спи. Хвана ме за гърлото. Знаете какви огромни ръце има. Заплаши ме с мъчения, ако не му кажа истината. За да го успокоя, му се заклех, че ако пожелае, доброволно ще се подложа на мъчения. Зъбите му тракаха. Стоях до него и му държах чашата с вино, защото можеше да я разлее.

— Най-накрая Царят ми повярва. — продължи Тирей — Бог ми е свидетел, че всяка моя дума е истина. Но откакто проговорих, ми се струва, че той не е на себе си.

От покоите на Дарий все още не се чуваше нито звук. Е, помислих си, лошото предзнаменование на луната се изпълни. Това поне ще успокои хората.

Извикаха принц Оксатрес. Той дойде и двамата с Царя поплакаха заедно. Царицата беше негова сестра от същата майка, а той самият беше с около двадесет години по-млад от Дарий. След като мъката на Царя бе донякъде облекчена от плача, ние го приготвихме за сън. Накарахме и Тирей да си легне, защото всеки момент можеше да припадне. На следващия ден гърлото му беше почерняло и когато Царят отново го извика, трябваше да си сложи шал, за да го скрие.

Той влезе, умиращ от страх, но не го задържаха дълго. Единственият въпрос, който Царят му задал, бил: „Майка ми каза ли ти да ми предадеш нещо?“. Тирей отговорил: „Не, господарю. Но тя не беше на себе си от мъка.“ След това Царят му разрешил да напусне.

Докладваха, че бойното поле е готово, изравнено като улица. На единия фланг имало хълмове, а другият граничел с реката. Така че Царят изостави оплакването, тъй като то не подхождаше на човек, който води армията си на бой. Всички персийски Царе командват центъра така, както всички македонски царе командват десния фланг. Изведоха колесницата му, в която бяха поставени оръжията. Беше облечен в бойните си дрехи и покрит с ризница.

Няколко евнуси от Спалнята, които отговаряха за дрехите и тоалета му, заминаха да му прислужват в лагера. До последния момент се чудех дали ще ме вземе. Страхувах се, но независимо от това нещо ме теглеше натам. Мислех си, че ако се наложи, ще мога да се бия, а и такова би било желанието на баща ми. Навъртах се около Царя, но той не каза нищо. Заедно с останалите гледах как се качи на колесницата си и изчезна сред облаци прах.

Сега наистина останахме само Домакинството — жените, евнусите и робите. Мястото на битката беше твърде далеч, за да се вижда от града, и трябваше доста време, за да стигнеш до там, дори и на кон. Не ни остана нищо друго, освен да чакаме.

Един ден излязох с моя Тигър на хълмовете и се взрях на север. Бях вече на петнадесет години, и ако не ме бяха отвлекли, сега щях да бъда сред мъжете. Ако баща ми беше жив, щеше да ме вземе със себе си. Никога не ме беше възпирал да правя това, което искам. Сега щях да бъда с него сред нашите войници, щяхме да се смеем заедно и да сме готови да умрем. За това бях роден. Това бях аз!

Хрумна ми да обиколя дворовете, където бяха фургоните на жените, за да се уверя, че конете са завързани близо до тях, че сбруите им са оправени, а водачите им са на линия и трезви. Казах им, че Царят е заповядал това и те ми повярваха.

Докато се бърках там, където не ми е работа, за моя голяма изненада налетях на Бубак, Главния евнух. Той беше висок и достолепен, и винаги беше учтив с мен, но някак си хладен и сдържан. Мисля, че не одобряваше, задето Царят спи с момче. Въпреки това ме попита без упрек какво правя тук. Неговото лично присъствие обаче беше още по-странно.

— Мислех си, — казах аз, — че фургоните трябва да са готови. В случай, че Царят реши да преследва врага — натъртих, гледайки го право в очите, — той би пожелал и Домакинството да дойде с него.

— Аз също си помислих това. — Бубак кимна сериозно и одобрително.

Не беше лъжа, че мислите ни са едни и същи.

— Царят сега има много повече войска, отколкото имаше при Иса. — натърти Главният евнух. — Толкова и още половината отгоре.

— Така е. И да не забравяме и колесниците с ножове.

Погледите ни отново се срещнаха и се разделихме.

Наех единична конюшня за Тигър, моя кон, и постоянно го извеждах, за да бъде в добра форма.

По целия път между Царя и Арбела бяха разположени постове за смяна на Царските вестоносци. Почти всеки ден идваше по един. Така разбрахме, че македонците са се появили по хълмовете над равнината при Равгамела, където царят ги чакаше. По-късно нашите войски забелязали и самият Александър, облечен както винаги в блестящите си доспехи. Заедно с една група от разузнавачи той отишъл да огледа полето за битката.

Същата нощ цялото небе беше озарено от светкавици, но дъжд не заваля. Сякаш небето на север гореше. Това продължи няколко часа и не се чу нито една гръмотевица. Въздухът стана тежък и застинал. На следващия ден се събудих призори. Цяла Арбела беше на крак, а войниците от гарнизона се занимаваха с конете. При изгрев слънце стените на града се изпълниха с хора, които се взираха на север. Но нямаше какво да се види.

Отново срещнах Бубак. Той обикаляше покоите на жените и отгатнах, че казва на евнусите им да действат по-живо. Задълженията в харема правят тези хора дебели и мързеливи. Все пак, както скоро щях да разбера, тези евнуси се оказаха предани на задълженията си.

Изкарах Тигър на езда и усетих, че е настръхнал. Беше го прихванал от другите коне, на които пък хората бяха предали напрежението си. Когато се върнах, казах на Неши:

— Наблюдавай конюшнята и внимавай някой да не я разбие.

Той не ми зададе никакви въпроси, но беше толкова нервен, колкото и конете. По време на война с един роб могат да се случат много неща — както добри, така и лоши.

По обяд пристигна друг вестоносец. Битката започнала малко след изгрев слънце25. Нашата армия стояла будна цяла нощ, защото Царятрешил, че Александър може да ги изненада в тъмнината, тъй като го превъзхождахме по брой. Но македонецът изчакал небето да просветлее преди да атакува. Вестоносецът не знаеше нищо повече.

Настъпи нощта. Войниците запалиха сигнални огньове по протежение на всички стени.

До полунощ стоях близо до северната порта. През деня беше много горещо, но сега вятърът бе студен и отидох да си взема палтото. Докато се връщах, улицата, водеща към северната порта, изведнъж се изпълни с врява. Хората викаха, блъскаха се и вървяха един през друг. Чуваше се несигурния тропот от копитата на окуцели коне и плющене на камшици. Конници се движеха като пияни, забравили къде отиват. Това не бяха вестоносци. Бяха войници.

Те започнаха да идват на себе си и забавиха ход, а от север заприиждаха други. Видях ги. Бяха побелели от прах, със засъхнала на ивици тъмна кръв. Ноздрите на конете, мъчещи се да си поемат дъх, се разширяваха до червено, а от муцуните им се стичаше кървава пяна.

Единственото, което войниците можеха да изрекат, беше: „Вода!“ Някои потапяха шлемовете си в близкия фонтан и изливаха върху себе си. Един от конниците, сякаш самата гледка на водата му беше дала сила, изхриптя:

— Всичко е загубено!… Царят идва.

Шмугнах се напред и извиках:

— Кога?!

Един от войниците, който беше поел глътка вода, отговори:

— Сега.

Конете, подлудени от миризмата на вода, влачеха ездачите си и се опитваха да стигнат до фонтана.

Тълпата ме погълна. Викове и стенания се издигаха до небето. Те ме полазиха и проникваха в кръвта ми като зараза. И аз надигнах глас, за който не можех да позная, че идва от мен. Един пронизващ плач като на момиче се изтръгна от мен против волята ми. Бях част от общото ридание така, както капката е част от дъжда. При все че плачех, опитвах се да си пробия път. Измъкнах се и се затичах към къщата на Царя.

Бубак тъкмо беше излязъл на прага и викаше на един роб да отиде и разбере какво става. Плачът ми секна. Казах му всичко.

Очите ни говореха без думи. Моите казаха: „Отново първи е побягнал. Но кой съм аз, че да го съдя? Не съм пролял и капка кръв за него, а той ми даде всичко, което имам.“

А неговите отговориха: „Запази си мислите за себе си. Той е наш господар. Той е началото и края.“

След това се развика:

— Уви! Уви! — и започна да се бие по гърдите, както беше редно.

Но в следващия миг вече даваше заповеди на слугите да приготвят всичко за Царя. Целият град се потопи във вопли и стенания, сякаш го наводняваше река.

Попитах:

— Да кажа ли да преместят жените във фургоните?

— Върви да предупредиш пазачите, но не се задържай там. Нашите задължения са към Царя. — Той можеше и да не одобрява, че Царят има момче-любовник, но това не му пречеше да се грижи всичките му притежания да са в изправност и готови. — Тук ли е конят ти?

— Надявам се, ако успея да стигна до него достатъчно бързо.

Неши наблюдаваше вратата на конюшнята, без да го показва на околните. Винаги проявяваше благоразумие.

— Царят се връща — му казах. — Ще трябва да замина с него. Сигурно ще бъде тежко пътуване и още по-лошо за пешаците. Нямам представа къде смята да отиде. Македонците скоро ще бъдат тук. Всички врати на града ще бъдат отворени. Те могат и да те убият, но можеш и да избягаш, дори в Египет. С нас ли ще бягаш или ще избереш свободата? Ти решавай.

Неши каза, че избира свободата и дори да го убият, ще умре, благославяйки името ми. Преди да побегне той се просна по очи пред мен, макар че се отнасяше с презрение към прострацията.

(Той наистина стигна до Египет. След много години случайно го открих. Беше писар в едно хубаво село, недалеч от Мемфис. Почти ме разпозна — бях остарял, но се грижех добре за фигурата си. Но не можа да си спомни откъде ме познава и аз замълчах. Казах си, сега когато е уважаван човек, не би било редно да му припомням за неговото робство. Зная също, че всяка красота е родена да загине, но дори и на мъдреца не му е приятно да му напомнят това. Така че му благодарих задето ми показа пътя и отминах).

След като изведох Тигър от конюшнята, дотърча някакъв човек и ми предложи да го купи за два пъти по-голяма цена, отколкото струваше. Бях дошъл точно навреме.

Скоро и за конете щяха да се бият. Добре че камата ми беше в пояса.

В къщите, където беше настанен харемът, настана голяма дандания: опаковаха багажи, припряно се обличаха и търчаха насам-натам. Дори отвън се чуваше цвърчене като от магазин за пойни птички и усещах носещите се във въздуха аромати от разхвърляните дрехи. Всички евнуси ме питаха къде ще отиде Царят. Щеше ми се да зная, за да мога да ги изпратя по пътя, преди да са откраднали мулетата им. Знаех, че някои от момичетата ще бъдат хванати от македонците и не ми се щеше да ги оставя на произвола на съдбата. Там, където отивахме, едва ли щеше да има голяма нужда от мен, а и не ми се тръгваше.

Но Бубак бе прав. Да останеш предан в най-тежките моменти, както би казал баща ми, е началото и краят за всеки благороден човек.

Върнах се обратно по улицата, водеща към северната врата. Плачът и воплите бяха секнали — като затишие пред буря. Чуваше се само тропотът на капнали от умора коне.

През тишината минаваше Царят.

Той все още беше в колесницата си, облечен в бойните си дрехи. Лицето му беше празно, като лице на слепец с широко отворени очи.

Върху него имаше прах, но нито една рана. Видях охраната му — кой с разсечено лице, кой с увиснала ръка, кой с крак, почернял от съсирена кръв. Тези мъже бяха прикривали с телата си бягството му.

Възседнал свежия си кон, облечен в чистите си дрехи и с цялата кожа на гърба си, не посмях да се присъединя към тях. Тръгнах към къщата по страничните улици. Това ли беше човекът, излязъл да се бие с шампиона на кадузите, когато никой друг не се осмелил? Преди колко време е било това? Десет? Петнадесет години?

Замислих се и за мястото, откъдето идваше сега; грохотът, облаците прах, стълпотворението от хора, които се хвърляха един срещу друг, променящия се ход на битката, усещането за някакъв висш замисъл, протягащ ръка към него, който е бил всъщност маска на друг замисъл; и тогава маската пада и капанът щраква — оказва се, че Той не е нищо друго освен Цар на хаоса. И най-сетне, близостта на човека, когото бе видял и от когото бе избягал при Иса, и чийто дух го беше преследвал по целия му път. Имах ли право да съдя? По моето собствено лице нямаше дори прах.

Много дни минаха преди отново да мога да го кажа. След по-малко от час тръгнахме към арменските проходи, на път за Мидия.

6

След хълмовете започнахме да се изкачваме по планината. Движехме се по пътя за Екбатана. Никой не ни преследваше.

Остатъците от армията постепенно ни застигаха, къде на групи, къде поединично. Скоро, ако не знаехте колко са останали на бойното поле, бихте могли да ни наречете огромна армия. Като изключим мъртвите, всички бактрийци на Бес също бяха с нас. Те разбраха, че се насочваме към земите им, и, разбира се, останаха заедно, без да се разпокъсат. Бяха почти тридесет хиляди. Безсмъртните, Роднините на Царя и останалите живи от конницата и пехотата се предвождаха от Набарзан.

С нас бяха и всички гръцки наемници — на брой около две хиляди. Учуди ме, че нито един от тях не беше дезертирал, макар че се биеха срещу заплащане.

Най-тежката загуба беше Мазей, сатрапът на Вавилон и цялата му войска. Те бяха удържали фланга си и бяха продължили да се бият, дълго след като центърът бе разбит и след бягството на Царя, чийто живот може би бяха спасили. Александър, увлечен в преследването му, трябвало да се върне и да се справи с тях, преди да продължи. Нито един от тези смели воини не беше с нас сега. Сигурно всички бяха загинали.

Само около една трета от фургоните на жените бяха успели да се измъкнат от Арбела, както и две от колите на Царя. Останалите бяха предимно от харемите на аристократите, които бързаха да спасят себе си. Но нито един от евнусите не беше избягал или изоставил поверените му жени. Така и не разбрах каква беше съдбата им.

Цялото съкровище беше изгубено. Но съкровищницата в Екбатана беше пълна. Слугите постъпиха умно като натовариха колите с храна за из път, от която много повече се нуждаехме. Както разбрах, Бубак беше приготвил фургона с багажа на Царя още на сутринта преди битката. Предвидливо беше натоварил и още една шатра, както и някои малки удобства за царските евнуси.

И все пак пътуването беше тежко и изпълнено с много лишения. Беше ранна есен — все още горещо в низините, хладно на хълмовете и вече студено в планината.

Само Бубак и аз имахме коне. Още трима евнуси пътуваха във фургона с багажа. От личните евнуси на царя не беше останал никой друг, като изключим тези от харема.

Всеки проход се извиваше все по-нагоре и ставаше все по-стръмен. Огромни пукнатини и скалисти клисури зееха под нас, а от чукарите ни гледаха диви кози, които бактрийските стрелци убиваха за храна. Нямахме много одеала и нощем, в нашата малка палатка, петимата се сгушвахме един до друг като птици, за да се стоплим.

Бубак, чиято благосклонност бях спечелил, се отнасяше с мен като баща. Нощем спяхме заедно, така че одеалата ни да станат двойни. Той използваше някакъв парфюм с мирис на мускус, но това не ме дразнеше и му бях благодарен. Бяхме щастливи, че въобще имахме палатка.

Почти всички войници спяха под открито небе, тъй като багажът им бе изгубен.

От това, което ми разказаха, успях донякъде да възстановя картината на битката. Много пъти по-късно съм слушал тази история, преповтаряна от хора, които са били там; стъпка по стъпка, заповед след заповед, удар след удар. Сега я знам наизуст. Но не мога да се реша да я повторя отново цялата. Затова ще бъда кратък: Нашите войници започнали битката уморени, тъй като цяла нощ стояли будни. Нали Дарий беше очаквал изненадваща атака. Александър пък точно на това се надявал и оставил войниците си хубаво да се наспят. А след като привършил плана за битката, и той самият си легнал. Спал като пън — при изгрев слънце трябвало здраво да го раздрусат, за да се събуди. А той им казал, че спал така, защото не се тревожел за нищо.

Дарий командвал центъра, а Александър — десния фланг. Очаквали, че в началото македонците ще се опитат да се вклинят в центъра. Но те заобиколили и атакували странично левия ни фланг с цел да го изолират. Царят изпратил подкрепления, а Александър това и чакал. Македонците се изтегляли все по-наляво и нашите ги следвали и така оголили центъра ни. Тогава македонците се прегрупирали в прочутата си фаланга, Александър застанал начело, дал знак за оглушителния боен вик и светкавично атакували центъра, където бил Царят.

Дарий наистина побягнал рано, но в края на краищата, не е бил пръв. Колесничарят му бил ударен от копие и когато паднал, помислили, че е Царят. Тогава започнало масовото отстъпление.

Може би е трябвало да се изправи в единоборство, както навремето в Кадузия. О, ако само беше хванал поводите на колесницата, ако беше издал бойния вик и се беше нахвърлил към врага! Щеше да умре бързо, а името му да се обвие в слава. Колко ли често преди края си му се е искало да беше постъпил така. Но обхванат от паниката като листо от бурята, и виждайки как Александър се задава с черния си кон сред праха право към него, той подкарал колесницата и се присъединил към безредно бягащите войници. След това равнината на Гавгамела се превърнала в касапница.

И още нещо научих от оцелелите. Дарий изпратил един отряд със задача да проникнат зад линията на македонците и да освободят плененото му семейство. Войниците успели да стигнат до лагера им, благодарение на объркването сред охраната, освободили някои пленени персийци и когато стигнали до жените им извикали да бягат бързо. Всички скочили с изключение на Сизигамбис — Царицата майка. Тя нито се изправила, нито проговорила, нито направила някакъв знак на спасителния отряд. Така и не успели да освободят никой друг — македонците ги отблъснали. Но преди да побягнат, те я видели как седи изправена на стола си, с ръце в скута, и как гледа право пред себе си.

Попитах един капитан защо отиваме в Екбатана вместо да се укрепим във Вавилон.

— В този развратен град, в тази Блудница? — възкликна той. — Та Вавилон ще разтвори краката си пред Александър в момента, в който той се появи. И ако Царят е там, те ще му го поднесат на тепсия.

Друг додаде уморено:

— Когато те гонят вълци, или трябва да спреш и да се защитаваш, или да им подхвърлиш нещо, за да ги задържиш. Царят им подхвърли Вавилон. Но заедно с Вавилон пада и Суза.

Смушках коня си, за да пояздя редом с Бубак, който смяташе, че не е редно да разговарям толкова дълго с войниците. И сякаш прочел мислите ми, той ме попита:

— Ти ходил ли си някога в Персеполис?

— Не. Откакто съм в домакинството, Царят не е ходил там. По-хубав ли е от Суза?

Бубак въздъхна:

— Нито един от дворците на Царя не е по-прекрасен… Ако завземат Суза, Персеполис няма да удържи дълго.

Продължавахме да се движим през проходите. Зад нас пътят беше чист. Александър беше избрал Вавилон и Суза. Когато пътуването в колоната ставаше досадно, се опитвах да стрелям с лък. Преди време бях взел лъка на един умрял скит, който беше избягал с нас, но по пътя умря от раните си. Лъковете на скитите са много леки и лесно успявах да опъна тетивата. Първият дивеч, който уцелих, беше един мършав заек, но Царят с удоволствие го прие за вечеря — беше разнообразие от козето месо.

Вечер той беше мълчалив, а нощем често спеше сам. Но когато стана по-студено, започна да взема по едно момиче от харема. Нито веднъж не пожела да бъде с мен. Може би си спомняше песента на войниците на баща ми, която често му пеех. Не зная.

Високите върхове побеляха от сняг и тогава от най-високата точка на последния проход зърнахме Екбатана.

Това беше укрепен град, по-голямата част от който заемаше дворецът. Погледнат отгоре, Екбатана прилича на прекрасна скулптура, грижливо изваяна от планината. Залязващото слънце оживяваше избледнелите, но богати цветове, които украсяваха всяка една от седморните стени на града, издигащи се в редици направо от склоновете — бяла, черна, алена, синя и оранжева. Най-вътрешните две, които обграждаха двореца и съкровищницата, имаха огнен блясък. Първата от тях беше обкована в сребро, а най-вътрешната — в злато.

За мен, който бях отраснал сред хълмовете, Екбатана беше хиляди пъти по-прекрасна от Суза. Едва не ми потекоха сълзи, когато я съзрях. Видях, че и Бубак е готов да заплаче. Но неговата мъка бе породена от факта, че Царят е принуден да прекара зимата в летния си дворец, тъй като не му е останал никой друг.

Влязохме през най-външната порта и преминахме през всичките седем стени, за да стигнем до самия дворец над позлатените назъбени парапети на последната стена. Стаите бяха проветриви, а сградата сякаш се състоеше само от балкони. Войниците, прииждащи в града, започнаха да си строят дървени колиби, като вместо покрив наслагваха съчки и клонки. Идваше зима.

Снегът, който покриваше върховете, пълзеше все по-надолу и изпълваше планинските цепнатини. Стаята ми (при такова малко домакинство повечето от стаите стояха празни) се намираше високо в една от кулите. Всеки ден виждах как планините все повече побеляват, докато една сутрин, точно както в детството ми, се събудих от светлината на снега. Той беше навсякъде: по улиците, върху колибите на войниците, върху седемте стени на града. Един гарван кацна наблизо, разхвърляйки снега наоколо и изведнъж изпод ноктите му проблесна късче злато. Ако не зъзнех, можех да се наслаждавам на гледката до безкрай. Наложи се да разчупя образувалия се лед в каната ми за вода. А зимата едва започваше.

Нямах никакви топли дрехи и казах на Бубак, че трябва да отида на пазара.

— Няма нужда да ходиш, момчето ми — рече той. — Поразрових се тези дни из Гардероба. Има неща, които стоят там още от времето на Великия Артаксеркс. Намерих точно това, което ти трябва. И без това никой няма да открие липсата му.

Палтото беше прекрасно, от кожа на рис, поръбено с ален плат. Сигурно е принадлежало на някой от принцовете. Трогнах се от постъпката на Бубак. Навярно беше забелязал, че Царят напоследък въобще не ме вика, но независимо от това искаше да ме направи привлекателен.

От планинския въздух се чувствах като току що оздравял след дълга болест. И смея да мисля, че той подобри много повече външния ми вид, отколкото палтото. Така или иначе, не след дълго Царят изпрати да ме повикат. Той обаче се беше променил след битката. Беше станал нервен и беше много трудно да му се у годи. За първи път имах чувството, че може да се настрои срещу мен. При тази мисъл настръхвах. Исках само едно — това да приключи по-бързо.

И все пак можех да го разбера и не го обвинявах за нищо. Току-що беше научил, че Блудницата Вавилон е предложила леглото си на Александър.

А си мислех, че дори и срещу македонците, огромните вавилонски стени можеха да издържат поне година. Но Царската порта ги чакала разтворена. Царският път бил застлан с цветя, а от двете му страни били наредени олтари и триножници, в които горял скъпоценен тамян. Александър бил посрещнат от цяла процесия, която носела дарове, достойни за един владетел — чистокръвни нисайски коне, волове, окичени с венци от цветя, и позлатени коли, върху които имало клетки с леопарди и лъвове. Магите и Халдейските жреци пеели химни под звуците на арфи и лютни. Конницата на гарнизона дефилирала пред Александър без оръжията си. В сравнение с това посрещането на Дарий изглеждаше като посрещане на някакъв треторазреден управител.

Но дори и това не беше най-лошото. Пратеникът, който посрещнал Александър и му връчил в ръцете ключовете на града, бил сатрапът Мазей, когото всички оплакахме като достойно загинал.

Мазей изпълни дълга си по време на битката. Без съмнение в прахоляка и грохота първоначално не беше забелязал, че Дарий е побягнал. Беше се надявал на подкрепление и на победа. Но когато разбрал какво става направил избора си и повел обратно хората си, за да изпревари македонците. Стигнал навреме и Александър го назначил отново. Мазей остана сатрап на Вавилония.

Въпреки положената от Мазей клетва за вярност, Александър влязъл внимателно в града — в боен строй, а той самият яздел начело на авангарда. Наредил да докарат позлатената колесница на Дарий и да я вкарат в града както подобава.

Опитах се да си представя този див и странен млад варварин в двореца, който познавах толкова добре. Не знам по какви причини, може би защото първото нещо, което направил в пленената шатра на Дарий било да се изкъпе (по думите на всички той изглеждал толкова чистоплътен, колкото и един персиец), си го представих в огромната баня с лазурносини плочки и златните рибки — как се плиска със затоплената от слънцето вода. В ледената Екбатана тази мисъл предизвикваше завист.

Слугите се хранеха добре. Жилищните им помещения не бяха променени от векове — от времето, когато мидийските царе са живеели тук през цялата година. С разрастването на империята само в покоите на Царя имаше промени — те бяха направени по-проветриви и с по-големи прозорци, за да влиза планинският бриз през летните горещини. Сега от там влизаше сняг.

Направиха капаци. Майсториха ги цели петдесет дърводелци, а дворецът бе напълнен с горящи мангали. Но нищо не бе в състояние да го отопли. Виждах колко му тежеше на Дарий дори самата мисъл, че сега Александър се наслаждава на мекия въздух във Вавилон.

Бактрийците, които бяха свикнали на студените зими в страната си, щяха да бъдат добре облечени, ако не бяха свалили дебелите си дрехи в горещината при Гавгамела и след това не бяха изгубили багажа си. Персийците и гърците не бяха по-добре. Войниците от планинските сатрапии ходеха на лов за животни, за да вземат кожата им, други си купуваха дрехи на пазара или правеха набези в околностите и ограбваха селяните.

Принц Оксатрес и останалите аристократи разполагаха със собствени покои в двореца. Бес се присмиваше на студа през черната си брада, но Набарзан забеляза, че се опитваме да му създадем някакви удобства и ни благодари учтиво. Той беше от старата школа.

На войниците плащаха от съкровището в двореца. Те оживиха търговията в града, но тъй като имаше недостиг на проститутки, съперничеството им за почтени жени доста често стигаше до бой. Скоро се научих да заобикалям казармите на гръцките наемници, когато излизах да пояздя из града. Репутацията им, че обичат момчета не е незаслужена. Навярно знаеха, че служа на Царя и въпреки това ми подсвиркваха и подвикваха без никакво приличие. Както и да е — такива им бяха нравите.

И последните листа паднаха от сухите и заострени дървета, които вятърът беше оголил дори от снега. Преспи затвориха пътищата. Всеки ден приличаше на предишния. За развлечение стрелях с моя лък по мишени или поддържах танцуването си, макар и да бе трудно да се сгрявам и да се предпазвам от изкълчвания.

Дните на Дарий минаваха тягостно. Брат му Оксатрес беше едва тридесетгодишен и въобще не приличаше на него нито на външен вид, нито по дух. Той често ходеше на лов с други млади аристократи и отсъстваше от двореца с дни. Царят канеше на вечеря сатрапите и останалите благородници, но почти винаги потъваше в мислите си и забравяше да поведе разговор. Викаше ме да танцувам пред тях, но струва ми се главно, защото искаше да го освободя от необходимостта да говори. И тъй като за гостите нямаше други развлечения, те бяха доволни и ми правеха подаръци.

Често си мислех, че не би било лошо да покани и Патрон, командира на гърците. Но на Дарий никога не би му дошло и на ум да покани такива хора в двореца.

Най-сетне снегът малко се поразтопи и един вестоносец успя да се придвижи през наводнените пътища. Беше някакъв търговец на коне от Суза и поиска възнаграждение. Сега зависехме от такива хора и винаги им плащахме добре, колкото и лоши да бяха новините им.

Александър беше достигнал Суза. Градът отворил веднага вратите си, макар и не по отвратителния начин, по който го бе направил Вавилон. Беше завладял цялото съкровище, трупано там от векове — такава огромна сума, че когато я чух, не повярвах, че в целия свят могат да се намерят толкова богатства. Наистина достатъчни, за да задържат вълците.

После зимата отново напомни за себе си. Затвори пътищата и седмици наред ни изолира от света в калния град и оголелите хълмове, а хората ставаха все по-раздразнителни и кисели. Войниците се разделиха на племенни фракции и съживиха стари кръвни вражди. Гражданите идваха да се оплакват, че жените им, или дъщерите им, или синовете им са били прелъстени или изнасилени. Царят не трябваше да бъде занимаван с такива дреболии и не след дълго всички просители започнаха да търсят Набарзан или Бес. Все пак безделието разваляше настроението на Дарий и го правеше все по-унил. Случваше се да се нахвърли върху един или друг и това изнервяше всички. Убеден съм, че всичко, което се случи по-късно, бе замислено през тези дълги, бели и празни дни.

Една нощ той изпрати да ме повикат — за пръв път от доста време. Видях как Бубак, който се оттегляше от Спалнята, ми намигна дискретно. Когато влязох, се чувствах ужасно неспокоен — не бях сигурен в поведението на Царя. Спомних си за момчето преди мен, което е било изхвърлено, защото го сметнал за безинтересно. И реших да опитам нещо, което му беше харесало един път в Суза. Но той изведнъж ме отблъсна, зашлеви ми една огромна плесница, каза, че много си позволявам и заповяда да не му се мяркам пред очите.

Ръцете ми така трепереха, че едва успях да се облека. Затичах се с неуверени стъпки по студените коридори, заслепен от сълзи на болка, уплаха и ярост. Докато бършех очите си с ръкава, налетях на някакъв човек.

Допирът до дрехите му ми подсказа, че това е някой от аристократите. Той постави двете си ръце върху раменете ми и ме погледна на светлината на стенния светилник. Беше Набарзан. Преглътнах засрамен плача си. Когато поискаше, подигравките му бяха доста хапливи.

— Какво има, Багоас? — каза той с най-благия си тон. — Да не би някой да се е отнесъл лошо с теб? Прекрасното ти лице утре ще бъде подпухнало.

Той ми говореше така, както се говори на жена. Беше естествено, но унижението ми бе още прясно и не можах да го понеса. Без да снижавам гласа си, казах:

— Той ме удари! Удари ме за нищо! И ако той е мъж, то и аз съм такъв.

Набарзан ме погледна мълчаливо. Това ме отрезви. Бях поставил живота си в неговите ръце. Тогава той каза мрачно:

— Нямам какво да ти кажа.

Докато още стоях като закован и смилах чудовищните си думи, Набарзан ме погали по зачервената буза.

— Вече е забравено — каза той. — Ние всички трябва да се научим да си държим езиците.

Опитах се да падна ничком, но той ме вдигна.

— Отивай да си лягаш, Багоас. И не си разваляй съня с мисли за бъдещето, независимо какво той е казал или какво ти си казал. Бъди сигурен, че след ден-два ще го е забравил.

През нощта почти не мигнах, но не от страх за себе си. Набарзан нямаше да ме предаде. В Суза бях привикнал на дребните интриги, на домогването до служби, на злословенето по адрес на съперника и на безкрайния театър за спечелването на нечие благоразположение. Но сега разбрах, че съм надзърнал в много по-големи игри. Той не скри презрението си.

Но това презрение не беше насочено към мен.

Когато синината ми се оправи. Царят ме извика да танцувам и накрая ми даде десет златни дарика. Но не контузията беше това, което не ми излизаше от главата.

7

Към края на зимата получихме добри новини от север. Скитите, които бяха в съюз с Бес, щяха да ни изпратят десет хиляди стрелци, веднага щом пролетта разчистеше проходите. Кадузите, които живеят до Хирканското море26, бяха отговорили на молбата на Царя и му обещаха пет хиляди пешаци.

Сатрапът на Персида, Ариобарзан, ни изпрати съобщение, че е преградил със стена голямата клисура на Персийските Врати — прохода към Персеполис. Можеше да я удържи во веки. Всяка армия, навлязла там, щеше да бъде атакувана с камъни и скални блокове от височините над клисурата и да бъде унищожена. С малко късмет, Александър и хората му щяха да бъдат мъртви още преди да стигнат до стената.

Дочух Бес да казва на един свой приятел:

— Хм, там трябва да бъдем, а не тук.

За Бес щеше да бъде по-добре, ако Бог беше изпълнил желанието му. Пътят от Персида до Екбатана е дълъг и труден. Още преди да пристигне съобщението на Ариобарзан, Александър бил вече в Персеполис.

Опитал се да премине през Персийските Врати, но скоро усетил, че са преградени и оттеглил армията си. Помислили, че си е заминал. Но той разбрал от един овчар за някаква стръмна козя пътека, по която, ако не си счупел врата, би могъл да заобиколи прохода. Тогава повел хората си през тъмнината и дълбокия сняг. Нападнал персийците откъм гърба, докато останалата част от армията му атакувала вече незащитената стена. Смлели войниците ни като зърно между воденични камъни. А в това време ние в Екбатана се радвахме.

Минаваха дни; снегът все още скърцаше под обувките ни, но небето беше чисто и безветрено. От прозорците на двореца виждах как между оранжевата и синята стена градските момчета се замерят със снежни топки.

Отдавна бях свикнал да живея сред възрастни и почти не се замислях как ли бих се чувствал като момче — сред други момчета. Вече карах шестнадесетата си година и никога нямаше да имам възможност да го разбера. Осъзнах, че нямам никакви приятели, или поне такива, каквито момчетата долу разбираха под приятели. Имах само покровители.

Нямаше смисъл да се оплаквам. То не би върнало това, което търговецът на роби изряза от мен. Съществуват само Светлината и Тъмнината, казваше Магът, и всички живи твари могат да избират между двете.

Така че излязох да пояздя самотен. Отидох да разгледам стените на града — техните цветове и обкови, светещи в снега. На хълмовете ме погали друг въздух — цяло удоволствие след бялата пустош. Беше първият дъх на пролетта.

Ледените шушулки започнаха да се топят. Изпод снега се показа ръждивокафява трева. Всички излязоха да пояздят навън. Царят свика съвет, за да планира военните действия, когато пътищата се отворят и дойдат новите подкрепления. Взех си лъка и застрелях една лисица. Тя имаше хубава кожа със сребрист блясък. Занесох я на някакъв кожар в града да ми направи шапка. А след това отидох да се похваля на Бубак. Слугите ми казаха, че е в стаята си.

Още в коридора го чух да плаче. По-рано едва ли бих се осмелил да вляза, но тези дни бяха отминали. Приседнах до него и го докоснах по рамото. Той само повдигна главата си, цялата обляна в сълзи.

— Той го е изгорил! Изгорил го е до основи! Всичко! Всичко се е превърнало в пепелища и прах.

— Изгорил какво? — попитах.

— Двореца! Двореца в Персеполис!

Бубак стана и взе една кърпа, но сълзите му продължаваха да се стичат.

— Царят търсил ли ме е? Не мога да остана да си лежа така тук.

— Няма значение — казах, — все някой ще му прислужва.

Бубак продължи да хълца и да оплаква колоните от лотос, прекрасните барелефи по стените, гоблените и позлатените резбовани тавани. Всички тези неща ми напомняха твърде много за двореца в Суза, но все пак изстрадах заедно с него загубата.

— Какъв варварин! — възкликнах. — И какъв глупак! Да изгори двореца, който му е принадлежал.

— Казват, че бил пиян. Ти не трябва да отсъстваш толкова дълго от двореца, само защото Царят е на съвет. Ако разбере ще го сметне за своеволие. И това може да ти навреди.

— Съжалявам. Хайде, дай ми кърпата. Трябва ти студена вода. — Подадох му каната и се затичах към помещенията на охраната. Исках да чуя вестоносеца преди да му е омръзнало да разправя историята.

Тези, които я бяха чули, все още не можеха да я преглътнат. Те обаче го бяха напоили с толкова много вино, че сега той беше млъкнал и хъркаше върху някакви възглавници. Беше пълно с народ, и с войници, които не бяха на пост.

Един камериер ми каза:

— Били са на някакъв пир — всички ужасно пияни. И някаква проститутка от Атина го помолила да подпали мястото, защото Великият Ксеркс навремето изгорил техните храмове. Александър лично хвърлил първата факла.

— Но нали живеел там? — казах.

— Къде другаде? Войниците му плячкосали града веднага щом го превзели.

Това го бях чул.

— Но защо? Той не им позволи да разграбят нито Вавилон, нито Суза! — ако трябваше да бъда искрен, се сетих за някои къщи там, които с удоволствие бих видял в пламъци.

Един стотник с прошарена коса каза:

— Точно там е работата. Вавилон и Суза се предадоха. Но в Персеполис войниците от гарнизона се опитали да бягат или да откраднат каквото могат от двореца. Никой не се предал или поне не го е направил както трябва. И в Суза, и във Вавилон, Александър раздал пари на войниците си. Но то не е същото. Да паднат два велики града и да нямаш възможност да плячкосваш! Нито една армия не би търпяла това вечно.

Високият му глас събуди вестоносеца. Той беше откраднал два коня, докато дворецът горял, и се беше радвал на важността си тук, докато виното не му бе затворило устата.

— Не, не! — извика той с ломотещ глас, — Всичко стана заради онези гърци — робите на Царя. Те се освободили и пресрещнали Александър — четири хиляди на брой. Никой нямаше представа, че са толкова много… — Гласът му се провлачи и стотникът каза:

— Нищо, ще ви разкажа по-късно.

— Александър се развикал, — вестоносецът се уригна. — Един от робите ми го разказа. О, те всички сега са свободни, свободни и богати. Александър казал, че ще ги изпрати всички по домовете им с достатъчно пари за цял живот. Но те не искали да се връщат там и да ги видят как изглеждат. Помолили го да им даде земя да я обработват заедно, тъй като били свикнали да живеят един с друг. Тогава той така се вбесил, че заповядал на войниците си да тръгнат право към града и вътре им отпуснал юздите. Запазил за себе си само двореца, докато не изгорил и него.

Спомних си Суза и робите-гърци в царските работилници: отрязаните им стъпала, жигосаните им лица и отрязаните им носове. Четири хиляди! Повечето сигурно са били там още от времето на Артаксеркс. Четири хиляди! Спомних си как Бубак оплакваше унищожената красота на двореца. Не вярвам такива хора да са му се мяркали пред очите — или поне не повече от двама-трима.

— Да — каза стотникът, — ето го краят на новогодишните празници. Един ден стоях на пост в двореца и запомних гледката за цял живот. Война е. Навремето бях с войската на Артаксеркс в Египет… — Намръщи се и замълча.

Някой каза:

— Не знам колко пиян е бил, но е отложил кладата докато се приготви за заминаване.

Разбрах го. Пролетта настъпваше навсякъде. Но нито един войник не очаква от един евнух да разбира нещо от тези работи.

— Изгорил е всичко зад себе си. И знаете ли къде ще отиде сега? Ще дойде тук.

Валеше дъжд и кафяви порои се стичаха по деретата. Беше късна пролет. Царят реши да изпрати жените на север. Те трябваше да минат през прохода Каспийски врати и да стигнат до Кадузия, където щяха да бъдат в безопасност.

Помогнах да ги натоварят във фургоните. Един поглед бе достатъчен, за да се разбере кои са били фаворитките — те изглеждаха изхабени и имаха сини кръгове под очите си. Дори след сбогуването на покрива на двореца останаха фигури, които дълго гледаха към отдалечаващата се колона.

За обикновените войници това беше без значение, като изключим, че господарите им станаха по-раздразнителни. Те бяха свикнали жените им да се влачат с тях заедно с останалия багаж, както е било винаги на война. Но тъй като мъжете все пак се справят по-добре сами, мнозина се бяха измъкнали от Гавгамела без харемите си.

Александър се насочи към Мидия. Не изглеждаше обаче да бърза, защото спираше често по пътя си да свърши една или друга работа. Ние също скоро щяхме да тръгнем по северния път, за да се срещнем с войските на кадузите и скитите. Заедно с тях смятахме да причакаме македонците и да ги и атакуваме на прохода за Хиркания.

Така се говореше. Но също така се говореше, макар и не на висок глас, че ако Александър се появи и на сто мили оттук, самите ние ще побегнем към проходите за Хиркания, а оттам ще се насочим на изток към Бактрия.

„Когато служим на великите, те стават наша съдба.“

Опитвах се да преживявам ден за ден.

През един ясен ден в началото на лятото, най-сетне тръгнахме. Малко преди пътят да завие към хълмовете се обърнах, за да видя позлатените стени на града, отразяващи лъчите на изгряващото слънце. Красив град, си казах, никога повече няма да те видя. Де да знаех!

Докато пресичахме планинските селца, забелязах колко са мършави селяните и как навъсено ни гледаха. Страната беше твърде бедна, за да може да изхрани цяла армия. И все пак, когато Дарий минаваше, те всички падаха ничком. За тях той беше бог, стоящ по-високо от деянията на слугите му. Това ни е в кръвта на нас, персийците, от хиляда години. То бе все още дори и в мен, макар да знаех от какво е направен този бог.

Яздехме през голи открити хълмове под синьото небе. Птиците пееха. Войниците също пееха докато яздеха. Това бяха най-вече бактрийци, яхнали своите набити и космати планински коне. Там горе беше трудно да се приеме мисълта, че животът не е вечен.

Докато се придвижвахме напред, пеенето постепенно започна да замира. Наближавахме мястото, където трябваше да ни чакат войските на скитите. Но нито те, нито кадузите бяха изпратили авангард да ни пресрещне. Нямаше и следа от тях.

Царят се оттегли рано. Въпреки че жените ги нямаше, той не пожела да ме повика. Може би това, което се случи в Екбатана, бе убило желанието му. А може би то се беше случило именно защото желанието беше изчезнало. Ако е така, аз трябваше да се приготвя да стана обикновен евнух от домакинството, с неговите дребни ежедневни задължения. Ако се намирахме в Суза, сигурно вече щяха да са ми ги възложили.

Ако това се случи, рекох си, ще си взема любовник. Спомних си Оромедон, неговата история и нощите, прекарани с него. Самият аз имах много предложения — дискретни, разбира се, тъй като се страхуваха от Дарий — но достатъчно ясни, за да разбера къде съм желан.

Ето с какви глупости могат да се занимават младите, на които всяка радост или нещастие им се струват вечни, докато всичко около тях се руши.

Два дни пътувахме по северния път. А след това го изоставихме и поехме към равнината, където скитите трябваше да ни чакат.

Пристигнахме по обед. Беше обширно плато покрито цялото с високопланинска трева и храсталаци. Направихме лагера си до една самотна горичка от сухи и обрулени от вятъра дървета. Чувах звуците на дъждосвирците, а изпод камъните изскачаха зайци. Колкото до останалото, мога да кажа, че никога през живота си не съм виждал нещо, което да изглежда толкова празно.

Падна нощ. Човек постепенно привиква към шумовете в лагера — пеене, неясен шум от разговори, смях или караница, някоя заповед и дрънкането на посуда от кухнята. Тази нощ се чуваше само тихо мърморене подобно на звука на вода, плискаща се по камъните в потока. Това продължи до късно. Най-сетне заспах.

Събудих се на зазоряване от силни викове.

Петстотин войници от конницата се бяха измъкнали през нощта, а заедно с тях още хиляда пешаци. Бяха взели със себе си и цялото си въоръжение с изключение на щитовете.

Отвън се чуваше глас, който говореше на гръцки с преводача. Беше Патрон, командирът на гръцките наемници. Дошъл бе да съобщи, че всичките му хора са налице.

Те можеха отдавна да са избягали при Александър дори да му помогнат да плячкоса Персеполис. Тук те имаха само заплатите си и то докато имахме пари да им плащаме. Самият Патрон беше добре сложен мъж, с прошарена коса и квадратно лице, което не беше характерно за персийците. Беше дошъл заедно с всичките си войници от някаква държавица в Гърция, победена от бащата на Александър и служеха в Азия още от времето на Артаксеркс. Беше ми приятно като виждах, че сега отношението на царя към него е много по-топло от преди. Въпреки това, когато той свика военния съвет, Патрон не беше поканен. Той беше наемен войник и чужденец. Той беше без значение.

Поставиха трона на подиум. Аристократите пристигаха поединично или на групи. Носеха най-хубавите дрехи, които им бяха останали, и палтата им се развяваха от силния вятър. Събираха се отвън и чакаха позволение да влязат. Отстрани Бес и Набарзан говореха оживено. По лицата им разчетох нещо, което ме потресе, нещо, което отдавна чувствах, че ще стане.

Влязох вътре и казах тихо на Бубак:

— Ще се случи нещо ужасно.

— Какво иска ш да кажеш? — той стисна ръката ми до болка.

— Не знам. Нещо срещу Царя.

— Защо казваш такива неща, след като не знаеш? — ядоса се той, защото бях разбудил стаените му страхове.

Аристократите влязоха, отдадоха почит и заеха местата си според ранга, който имаха. Ние, евнусите, стояхме вътре в спалните покои на Царя и подслушвахме през кожените завеси — нещо, което беше обичайно. В края на краищата, това не беше лична аудиенция. И въпреки това винаги, когато имахме възможност, подслушвахме дори и тях.

Царят започна да говори от трона си. Речта си беше съставил сам.

Той похвали лоялността на присъстващите и прокле предателите като Мазей от Вавилон, които били позлатени от Александър. Говори доста дълго за минали славни дела на персийците, докато и аз започнах да чувствам с кожата си растящото нетърпение. Най-сетне стигна до същината. Дарий предложи един последен отпор при Каспийските врати — победа или смърт.

Настана такава мъртва тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Александър беше атакувал Персийските врати, охранявани от първокласна войска, в най-дълбоката зима. Сега беше лято, а що се отнася до нашата армия, нима Дарий не чувстваше настроенията на войниците?

Но аз, който съм бил толкова близо до него, мисля, че разбрах. Той не беше забравил песента на войниците на баща ми. Усещах страстното му желание да възстанови изгубеното достойнство. Той се виждаше как славно възстановява честта си, при Каспийските врати, как поправя грешката от Гавгамела. И не един от събралите се тук го разбраха. Това беше отговорът им — тази ужасна тишина.

На тоалетната масичка видях малкия нож, с който изрязвахме ноктите му. Взех го, срязах малко от завесата и погледнах през цепнатината. Бубак онемя от нахалството ми. Подадох му ножа. Точно пред нас беше гърба на Царя. А колкото до останалите присъстващи, и целите си глави да бяхме промушили през завесите, нямаше да ни забележат.

Дарий стоеше неподвижен на трона си. Виждах само върха на митрата му и един пурпурен ръкав. Виждах и това, което той виждаше — лицата на останалите. И макар че никой не се осмеляваше дори да шушне в негово присъствие, те всички представляваха един блясък от мърдащи очи.

Някой излезе напред. Беше старият Артабаз, с изправената си осанка и снежнобяла брада. Когато го видях за първи път, си помислих, че изглежда много добре за човек, който гони осемдесет години. Едва по-късно разбрах, че е на деветдесет и пет. Като приближи, Царят слезе от трона и му подаде бузата си за целувка.

С твърдия си и силен старчески глас Артабаз каза, че той и неговите синове ще се бият до последния човек — с всичките си войници на всяко бойно поле, което Негово Величество сметне за подходящо да избере. Царят го прегърна и Артабаз се върна на мястото си. Отново настана тишина.

Тогава усетих някакво раздвижване и шепот. Напред излезе Набарзан. Сега ще стане, си помислих.

Той все още беше облечен в сивото вълнено палто с бродираните ръкави, което носеше през онази нощ и Екбатана. Палтото беше старо и протъркано. Но едва ли имаше по-добро — толкова много багаж беше загубил. Още с първите му думи усетих силата и опасността, която витаеше около него.

— Велики Царю — рече той, — струва ми се, че в този час на сериозен избор ние можем да погледнем в бъдещето само като преценим миналото. И на първо място — нашия враг. Александър притежава средства, находчивост, бързина и решителност. Той има добри войници, които го обичат. Казват, че в трудни моменти със своята смелост той е техният пример. — Набарзан направа пауза. — Сега Александър възнаграждава лоялността с богатствата на Персия. Но какво още се говори за него всеки път, когато произнасят името му? Че е късметлия, че страшно му върви.

Паузата стана по-дълга. Вече никой не смееше да си поеме дъх. Щеше да стане нещо — някои дори знаеха какво.

— Но дали това е така? — огледа се Набарзан — Ако аз намеря в моите земи един изгубил се чистокръвен кон, можете ли да кажете, че съм имал късмет? Или ще кажете за собственика му, че е човек без късмет.

Тези, които стояха по-назад и не знаеха нищо, се размърдаха неспокойно. Неподвижността отпред се чувстваше по-силно. Видях как пурпурният ръкав трепна на облегалката на трона.

— Нека безбожниците — невъзмутимо продължи Набарзан, — говорят за късмет. Ние, разбира се, сме възпитани във вярата на нашите бащи, че небесата разполагат с всичко. Но защо трябва да мислим, че Мъдрият Бог ще покровителства Александър, един чуждоземен разбойник, вярващ в други богове? Не трябва ли по-скоро да обърнем поглед назад и да потърсим някакво минало безбожие, заради което сега ни наказват боговете?

Тишината стана непроницаема. Дори и най-невежите бяха доловили дъха на бурята.

— Господарю, светът знае с какво безупречно име Ваше величество седна на трона на Персия след ужасни събития, в които вие нямате пръст. — Плътният глас на Набарзан се превърна в мъркане на леопард. — Благодарение на вашата справедливост изменникът-злодей не живя дълго, за да се възползва от тях. — (Той можеше със същия успех да добави „или да Ви обвини за тях“). — И все пак, каква беше нашата съдба оттогава насам? Ние сме паницата, която късметът на Александър изпразни. Господарю, казват, че злините могат да надживеят мъртвите виновници за тях. Не е ли време да попитаме дали Митра, пазителят на честта, вече се е наситил?

Тишина. Дори и Дарий беше разбрал какво ще се случи, но все още не можеше да повярва.

Гласът на Набарзан се промени. Внушителният Бес тръгна към него.

— Царю, когато се загубят в планината, нашите селяни обръщат палтата си, за да не може демонът, който ги отклонява от правия път, повече да ги разпознае. Мисля, че ние също трябва да сменим злополучната връхна дреха, дори и да е от пурпур. Тук е Бес, който също като Вас носи в себе си кръвта на Артаксеркс. Нека той да поеме короната и да командва войските докато свърши войната. А когато изгоним македонците от земите си, Ваше Величество ще може да се върне на трона.

Най-сетне останалите повярваха. Само по мое време двама царе бяха умрели от отрова. Но това беше нечувано и невиждано — на един Велик Цар, облечен, във власт, да му бъде казано просто ей тъй да стане и да си отиде.

Тишината се разцепи от високи възгласи на одобрение — навременни и предварително подготвени, от викове на възмущение и страх и шепот на съмнение. Изведнъж някой извика „Предател“ и този вик заглуши всички останали. Беше на Царят — слязъл от подиума в пурпурната си роба и тръгнал към Набарзан с изваден меч. Изглеждаше страшен в гнева си. Дори за мен Дарий носеше божествена същност. Очаквах да видя Набарзан поразен в краката му.

Вместо това около него се бяха събрали хора. Набарзан, Бес и главните бактрийски командири коленичиха в смирена молба. Молейки за милост, те се вкопчиха за дясната му ръка. Мечът увисна несигурно. Те всички паднаха ничком, като окайваха себе си и своето престъпление, и обещаваха да се скрият от гнева му, докато той отново им даде позволение да се мярнат пред очите му.

После тръгнаха заднишком. Всички присъстващи бактрийци ги последваха.

Някой дишаше тежко до мен. Бубак беше направил в завесата два пъти по-голям прорез от моя. Трепереше от главата до петите.

Шатрата заприлича на разбунен мравуняк. Старият Артабаз, синовете му и лоялните персийски аристократи се струпаха около Дарий и тържествено се заклеха във вярност. Той им благодари и разпусна съвета. Едва успяхме да се махнем от местата си преди да влезе.

Остана безмълвен докато Бубак сваляше робата му. А след това легна на леглото. Очите и бузите му изглеждаха хлътнали като след продължително боледуване. Измъкнах се на пръсти — без поклон и без позволение. Това беше недопустимо. Но знаех, че в този момент аз съм последният човек, когото той би искал да вижда около себе си.

Излязох навън и отидох в лагера. Сега нямах прислужник и дрехите ми бяха доста износени и миришеха на конюшня. Така че там никой не ми обърна внимание.

Бактрийците се занимаваха със своите палатки. Бяха започнали да вдигат лагера си.

Бърза работа наистина! Дали страхът на Бес от Царя беше истински? Въпреки всичко, не можех да си представя, че Набарзан ще се предаде толкова лесно. Набутах се в навалицата от бактрийци. Те бяха така изпълнени със собствените си грижи, че се чувствах невидим. Чух ги да говорят, че господарят им трябвало да получи правата си, че е дошло време един истински мъж да води. Но един от тях рече:

— Да, сега никой поне не може да каже, че Царят няма късмет.

Както винаги лагерът на гърците беше разположен отделно. Там никой не събаряше палатки. Те само разговаряха. Гърците са много приказливи и винаги имат какво да кажат. Насочих се към тях.

Толкова се бяха задълбочили в разговора, че успях да се намърдам между тях, без някой да ме забележи.

Тогава един се отдели от групата и се приближи към мен. Отдалеч ми се стори около четиридесетгодишен, но когато дойде по-близо, видях, че е с десет години по-млад. Войните и времето бяха свършили останалото.

— Красиви чужденецо, да вярвам ли на очите си, че най-после те виждам тук? Защо никога не ни посещаваш?

Той все още носеше истински гръцки дрехи, макар и овехтели. Кожата на лицето му беше станала кафява като кедрово дърво, а слънцето беше направило късата му брада доста по-светла от косата. Усмивката му изглеждаше искрена.

— Приятелю — казах, — днес не е ден да се възхищаваме от красотата. Бес поиска да стане Цар. Току-що го каза на Дарий. — Не виждах причина да крия от лоялните войници това, което беше известно на всеки предател.

— Зная — отвърна той. — Те поискаха от нас да минем на тяхна страна. Предложиха да ни заплатят двойно.

— Някои от нас, персийците, също остават верни, макар че сега вече сигурно се съмнявате в това. Я ми кажи, какво са решили да правят бактрийците? Защо развалят лагера си?

— Няма да отидат далеч. — Той ме изяждаше с поглед, доста неприкрито, макар и без да ме оскърбява. — Не вярвам дори, че ще се скрият от погледа ни. Според това, което са казали на Патрон, те си дават вид, че се махат от очите на Царя, защото са го оскърбили. В действителност искат да покажат силата си. Без тях ние оставаме шепа хора. Това е, което искат да ни накарат да разберем. Аз съм служил в Азия толкова дълго, колкото Патрон и неговите фокийци, но зная какво чувстват към Царя добрите персийци. На нас в Атина това не ни е присъщо. Но и нашата държава претърпя бедствия и неуспехи. Затова я напуснах. Така че служа там, където сключа договор, а където служа, оставам верен на задълженията си. Човек трябва да има чувство за собствено достойнство.

Той ме погледна със светлосините си очи, изпълнени с желание, и заприлича на дете, което моли за нещо, макар много добре да знае, че няма да го получи.

— Това е — усмихна се войникът, — Нашият лагер ще бъде все още тук, когато падне нощта. Защо не се измъкнеш довечера и да изпиеш чаша вино с мен? Мога да ти разкажа за Гърция.

Почти се засмях и бях готов да му кажа, че е излишно да ме убеждава. Но той ми хареса и затова му отвърнах усмихнат:

— Знаеш, че служа лично на Царя. А точно сега той има нужда от приятелите си.

— Добре, все пак опитах. Името ми е Дорискос. Открих как е твоето.

— Довиждане, Дорискос. Не се съмнявам, че пак ще се срещнем. — Въобще не очаквах това да стане, но исках да проява доброжелателност.

Дарий се беше затворил сам. Бубак ми каза, че не иска да вижда никого, не искал дори да яде. Набарзан вдигнал цялата конница и заповядал да се разположат до лагера на Бес.

Бубак не можа да продължи и избухна в плач. Беше ужасно да гледам как този достоен човек натъпка края на пояса в устата си, само и само да не го чуе Царят.

— Гърците са ни верни — казах. Преди време той би ми се скарал за това, че съм се размотавал край тях, но сега само попита какво са две хиляди души срещу тридесетте хиляди бактрийци и конниците на Набарзан.

— Но нали има и персийци, които останаха верни на Царя. Кой ги командва сега?

Бубак избърса очите си с другия край на пояса и отговори:

— Артабаз.

— Артабаз?! Не мога да повярвам.

Но беше истина. Старецът поел ролята си на пълководец и обикаляше из лагера на персийците, срещаше се с верните аристократи и командири и ги окуражаваше пред войниците. Такава вярност сигурно би могла да развълнува и камък. Струваше ми се странно, че на възраст, смятана от повечето хора за преклонна, той беше въстанал. Но това е било някога срещу Артаксеркс, който, сигурен съм, не му бе оставил друг избор освен бунта или смъртта.

След като изпълни задълженията си, Артабаз влезе при Царя и го накара да приеме храна, която изядоха заедно. Заповядаха ни да се оттеглим, но ние чухме разговора им. Тъй като сега беше немислимо да се поведат войниците към сражение, двамата решиха на следващия ден заранта да тръгнем към Каспийските врати.

Докато вечеряхме в палатката си, най-сетне изрекох това, което повече не можех да сдържам в себе си.

— Защо Царят сам не обиколи лагера? Та той би могъл да бъде внук на Артабаз — нали е само на петдесет години. Той трябва да накара войниците да искат да се бият за него.

Те се нахвърлиха върху мен — всички евнуси заедно. Да не съм си изгубил ума? Царят да покаже лицето си пред простите войници, като най-обикновен капитан? Та къде ще му остане царствеността, и какво благоговение ще имат те след това? Много по-добре било да понася нещастията с величието на свещения си сан.

— Но Великият Кир — казах аз, — лично е водил войниците си в сражение. Знам го със сигурност — аз съм от неговото племе. Войниците са го виждали всеки ден.

— Това е било друго време — отвърна Бубак. — То не може да се върне.

Млъкнах. Възвърнах отново благоразумието си и запазих останалите си мисли за себе си.

Навън вече бе станало тъмно като в гробница. Виждаха се само лагерните огньове, забучените тук-там в земята запалени факли и светлината, процеждаща се от някои палатки. Натъкнах се на една изгоряла факла и намазах лицето си със сажди. След това се промъкнах до най-близкия огън, където дочух бактрийски акцент, и се смесих с насядалите около него войници.

— Имам чувството, че божието проклятие тегне над него и му е изпило акъла — тъкмо казваше един от бактрийските командири. — Да иска да ни поведе през Каспийските врати, за да ни хванат в капан като плъхове между планините и Хирканското море. И то когато Бактрия би могла да удържи вечно!

Той продължи да говори за безбройните крепости и непристъпни отбранителни позиции, а накрая въздъхна:

— Но за да унищожим македонеца там, на нас ни трябва Цар, който да познава страната, и който знае как се воюва.

— За Бактрия — каза един персиец, — нищо не знам. Но не говори за проклятията на боговете, ако си против Царя. Защото това е твоето проклятие, ако въобще някога е имало такова.

Някои промърмориха одобрително. Изсекнах носа си по най-просташки начин, придадох си глупаво изражение и се измъкнах от светлината на огъня.

Чух гласове от една палатка малко по-нататък. Но тъкмо се канех да се промъкна от другата й страна, за да се скрия от светлината на факлата пред входа, когато от нея излезе един човек, толкова бързо и внезапно, че се сблъскахме. Той ме хвана за рамото и ме обърна към светлината.

— Виж ти, мой бедни Багоас. Изглежда, че ние винаги се срещаме по този начин. Лицето ти е доста черно. Нима Дарий е започнал да те бие всяка нощ?

Зъбите му проблясваха на светлината на факлата. Знаех, че е опасен като гладен леопард, но въпреки това не се страхувах от него, дори не го мразех толкова, колкото знаех, че трябва.

— Не, господарю Набарзан. — Според правилата аз трябваше да коленича пред него, но реших да не го правя. — Но дори и да ме бие, Царят си е Цар.

— Добре, добре. Щях да бъда разочарован, ако твоята лоялност не е равна на красотата ти. Избърши тази мръсотия от лицето си. Няма да ти направя нищо лошо, мое скъпо момче.

Без да искам, започнах да се бърша с ръкава си, сякаш бях длъжен да му се подчинявам.

— Така — Набарзан изчисти с пръста си едно петънце, което бях пропуснал. След това постави ръце върху раменете ми, а от изражението му изчезна сянката на подигравка. — Дочух, че баща ти е загинал за Царя. Но Арсес беше истинския наследник и бе способен да ни води. В негово лице щяхме да имаме един истински воин. Как мислиш, защо Александър още не ни е завладял? Та той можеше отдавна да го е сторил. Ще ти кажа причината — Тя е в презрението му. Твоят баща загина за нашата, персийската чест. Винаги помни това.

— Не съм забравил, господарю. И знам къде се намира моята чест.

— Добре. — Той стисна раменете ми и се отдръпна. — Върни се при него. Можеш да му дадеш на заем малко от своето мъжество.

Беше като потупване на леопард — с нокти, които се показват от меката лапа. Когато си тръгна, разбрах, че неволно бях коленичил.

При царската шатра срещнах Артабаз, който тъкмо излизаше. Поклоних се и щях да отмина, но той ме спря.

— Ти се връщаш от лагера, момчето ми. Какво разбра?

Казах му, че е пълен с бактрийци, които се опитват да убедят лоялните персийци да преминат на тяхна страна. Той зацъка раздразнено с език.

— Господарю — казах аз, без да обръщам внимание наглостта си, — ти трябва да поспиш! Не си имал и минута почивка през целия ден и вече половината нощ.

Той се усмихна.

— Синко, това, което трябва да направя, е да се срещна с Бес и Набарзан. На тази възраст ние не спим колкото вас, младите.

Имаше право. Веднага щом разказах на Бубак новините, се проснах на леглото и заспах като мъртъв. Събудиха ме звуци на рогове и викове „Пригответе се за поход“. Отворих очи и открих, че бях сам. Нещо ставаше. Навлякох дрехите си и излязох навън. Дарий, облечен за път, стоеше пред шатрата си и колесницата вече го чакаше. В краката му бяха коленичили Бес и Набарзан. Старият Артабаз стоеше до тях.

Царят казваше колко много го е натъжило тяхното предателство. И двамата се държаха за главите и биеха гърдите си. Мога да се закълна, че в гласа на Бес имаше сълзи. Неговото единствено желание, крещеше той, било да предпази Царя от проклятието, което други са изрекли. Казваше също, че по-скоро би поел върху себе си това проклятие и би понесъл сам раните му. А Набарзан, докосваше робата на Царя, и мърмореше, че се били оттеглили от страх пред неговия гняв, и че единствената радост в живота им ще бъде да изпитат отново милостта Му. Погледнах с уважение и изненада към Артабаз — една душа, възлюблена на Митра, една душа, която ще отиде направо в Рая и никога няма да бъде изгорена от божия съд. Всичко беше както преди. Предаността се беше върнала. Светлината беше победила черната Лъжа. А аз — глупакът — все още бях твърде млад.

Дарий протегна ръце към тях и, плачейки каза, че им прощава. Те се проснаха по очи, целунаха земята пред него и казаха, че са най-щастливите хора на земята. И най-преданите. После царят се качи на колесницата си. Синовете на Артабаз се опитаха да качат баща си в един фургон, но той ги смъмри на висок глас и нареди да доведат коня му. Те се оттеглиха засрамени. Най-големият от тях беше над седемдесет години.

Отново се завъртях из войнишкия лагер. Войниците, които през нощта бяха приказвали и спорили до късно, сега бяха строени в походен ред. Строят на персийците изглеждаше най-добър, но затова пък, те бяха най-малобройни. Или поне по-малко, отколкото бяха предишната нощ. Бактрийците също бяха по-малко — личеше си, въпреки многобройните им редици.

Това беше резултатът от нощните разговори. Стотици персийци бяха избягали. Но те бяха успели да убедят и голям брой от бактрийците, като им вдъхнали ужас от отмъстителния Митра. И между страха от Бога и страха от Бес, те бяха избрали дългия път към дома.

По пътя на връщане видях гърците, строени в походна колона. Те всичките бяха тук. И всичките бяха въоръжени.

При дългите походи, когато нямаше опасност от нападение, гърците винаги оставяха оръжието си в колите, като вземаха със себе си само мечовете си. При поход обикновено се обличаха в късите си туники и бели сламени шапки, тъй като кожата им не е свикнала на силното слънце. Но сега носеха брони и шлемове, а някои — дори и наколенници. Кръглите им щитове висяха на гърбовете им.

Точно тогава един от тях излезе от строя и ми махна. Беше Дорискос. Този пък за кой ме взема, рекох си. Ще му дам да разбере дали може да ме прави на глупак пред останалите. И тъкмо щях да пришпоря коня си в галоп, когато забелязах лицето му. Не приличаше на флиртуване. Тръгнах към него.

Той хвана ботуша ми и ми даде знак да се наведа. Това също не приличаше на закачка.

— Можеш ли да съобщиш нещо на Царя? — попита Дорискос.

— Съмнявам се. Той вече е на път, а аз съм закъснял. Какво е то?

— Кажи му да не се оставя да го измамят.

— О! — казах весело. — Всичко свърши. Те го помолиха за прошка!

— Знам. И точно за това Патрон ни накара да се въоръжим.

Стомахът ми се сви. Попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи Бес и Набарзан се опитаха да привлекат останалите персийски войници. Ако бяха успели, още днес щяха да действат. Но персийците казаха, че това е божие проклятие — затова и мнозина от тях се измъкнаха. Тогава Бес и Набарзан решиха да го направят по-късно — когато преминем през Каспийските врати.

За миг си припомних живота си и презрях вярата си в хората.

— Ще направят какво?

— Ще свалят Дарий и ще го изтъргуват с Александър.

А аз си мислих, че знам какво е предателство. Какъв глупак съм бил!

— Хей, съвземи се. Ти целият пребледня?! — Дорискос протегна ръка, за да ме задържи на седлото. — Слушай, те са изменници, но съвсем не са глупави. Царят си е Цар, но да си кажем честно, не е най-добрият военачалник в света. С един замах ще го премахнат от пътя си и ще се опитат да си купят мир от Александър. А след това ще се изтеглят в Бактрия, за да се подготвят за война.

— Не ме дръж така, хората ни гледат. — Бях дошъл вече на себе си. — Александър никога не би имал доверие на хора, които са извършили предателство.

— Не зная. Казват, че той се предоверявал на хората, особено ако са му дали честната си дума. От друга страна, Бог да ти е на помощ, ако я нарушиш. Видях с очите си какво направи с Тива27… Добре, няма значение. Просто кажи на Дарий!

— Но моето положение не ми позволява да отида при него пред хората! Вашият командир трябва да отиде! Никой с по-нисък ранг!

— Патрон? Та Царят дори не си спомня как изглежда той. — В гласа на Дориксос прозвуча горчивина.

— Знам. Но само той може да отиде. — Най-сетне започнах да мисля. — Царят знае гръцки. Но Бес и Набарзан винаги искат преводач. Дори и да слушат разговора, те няма да разберат за какво става дума.

— Добре. Ще предам на Патрон. Ние сме една шепа в сравнение с бактрийците. Но ако Дарий ни се довери, мисля, че ще успеем да го измъкнем.

Скоро настигнах домакинството. Не бяха изминали и четвърт миля. Колесницата на Слънцето беше изгубена при Гавгамела, но с олтара бяха останали двама от жреците и те все още вървяха най-отпред. Зад тях целият ред се беше разпаднал, древното старшинство беше нарушено. Хора с различен ранг се избутваха един друг, за да се наместят по-близо до Царя. Бубак яздеше точно зад колесницата му, което беше нещо нечувано. Редом с него, на своя огромен нисайски кон, яздеше самият Бес. Заех мястото от другата страна на Бубак. Той ме погледна с празни недоспали очи, сякаш казваше: „В крайна сметка, има ли някакво значение?“ Бяхме твърде близо до останалите, за да можем да говорим.

Носилката с балдахина беше останала в Арбела — онези дни бяха минало. Помислих си, че Дарий ще се умори, като пътува цял ден в колесница. Все още чувствах нещо към него, нещо повече от обикновен дълг. Спомних си го във вихъра на забавленията — весел, мил и в хубаво настроение. Сега той знаеше, че го презират. А може би го е знаел и когато ме удари.

Царят си остава Цар. Дарий просто не можеше да повярва, че неговото свещено положение може да бъде променено по друг начин освен чрез смъртта му. Бедствие след бедствие, неуспех след неуспех, позор след позор; приятели, които един след друг стават предатели; войските, за които той би трябвало да е богоподобен, измъкващи се всяка нощ като крадци; приближаващият Александър — врагът, всяващ ужас и от когото се страхуваше. И накрая — все още неизвестната за него опасност, надвиснала над живота му. На кого би могъл да се довери? Кой му остана верен? Няколко души от нас, които бяхме превърнати в полумъже за негово ползване, и две хиляди войници, които служеха за пари, все още верни, но не от обич, а заради достойнството си.

Предполагам, че докато яздехме нагоре по пътя сред голите планински местности, нямаше нито един от домакинството, който да не си мислеше: „А какво ще стане с мен?“

И ние — евнусите — сме хора. Бубак може би мислеше за бедността и лишенията, които го очакват, или за скучния живот в някой малък, провинциален харем. Но аз умеех само едно, аз познавах само една служба.

Припомних си робските години в Суза. Вече не бях толкова млад, че да не мога да намеря начин да умра. Но аз исках да живея.

Пътят се изкачваше все по-нагоре. Наближавахме прохода. Той пресичаше планинската верига Тапур — грамадни върхове, голи и сурови, и толкова високи, че дори и през лятото бяха покрити със сняг. Въпреки всичко сърцето ми заби радостно. Отвъд сигурно беше морето, което никога не бях виждал.

На всеки по-висок завой се издигаше стена от голи камъни, обрулени от ветровете и бурите. Нямаше жива душа, ако не броим единичните кипариси, прегърбени като старци. Тук-там край някой поток се мяркаха бедняшки колиби, а обитателите им, обработващи бедната земя, като ни видеха, се изпокриваха като диви зверове. Но въздухът беше кристално чист. Пред нас, потънала в сянка, се извиси стръмната клисура на Каспийските врати.

Александрия е великолепен град и има всичко, от което един разумен човек се нуждае. Предполагам, че ще свърша земния си път тук, без някога отново да отида по-надалеч. Но когато си припомням високите хълмове и прохода, а също и растящото ми нетърпение да открия непознатото отвъд него, преставам да мисля така. Дори и в онези дни, когато предусещах злото и надвисналата опасност, дори тогава бях обладан от същото: екстаз, пророчество и светлина.

Над нас се виждаше само гола скала, под нас — стръмна пропаст. Някъде долу се чуваше тътен на вода — бяхме влезли в Каспийските врати. Макар и толкова високо, стената от скали сякаш изведнъж падна и ни лъхна топъл вятър.

И тогава пътят изведнъж се отвори. Достигнахме до най-високото място на прохода. Пред нас долу се простираше Хиркания. Това беше друга страна. Планините бяха покрити с гори — безкрайни гънки от зеленина. Още по-долу — тясна равнина. А отвъд — беше морето.

От тази височина хоризонтът сякаш изцяло потъваше в сребристите му води. Дъхът ми секна от изумление. Почернелите брегове ме смутиха. Тогава не знаех, че те са покрити с ята от милиони и милиони корморани, които се хранеха с безкрайните стада от риби. Тапурската планина е един огромен раздел на водите. Но тогава още не знаех, че тя ще се превърне в раздел и за мен.

Скоро започнахме да се спускаме надолу между дърветата. Поточета се плискаха и се провираха през заоблените червеникави камъни. Водата беше прекрасна — кристално бистра и с лек вкус на желязо. Спряхме при една борова гора. Извадихме възглавници за Царя и приготвихме палатката му за почивка.

Когато тръгнахме отново, въздухът започна да става по-влажен и по-душен. Високите дървета задържаха морския бриз, който духаше в прохода. Бяхме направили почивката си по-късно, защото горе беше голо и открито и вятърът ни жулеше. Сега вече в гъстата гора сенките бяха започнали да потъмняват. Огледах се наоколо и забелязах, че някой язди зад нас. Беше Патрон.

Той беше опитен войник. Не беше изморил коня си по нанагорнището, защото знаеше, че скоро пътят ще стане много по-лек. Очите ни се срещнаха и аз изостанах, за да му освободя мястото си. Той слезе от коня си и го поведе пеш — в знак на уважение, или за да бъде забелязан. Очите му нито за миг не изпускаха Царя.

Бес го видя пръв. Усетих, че настръхна. Той се приближи до Дарий и подхвана някакъв разговор. Патрон продължи да се движи зад тях.

Пътят рязко зави. При обръщането на колесницата Царят го забеляза и показа изненадата си. Никой няма право да гледа лицето на Великия Цар, но Патрон бе впил очи в него. Не направи никакво движение, само гледаше.

Дарий каза нещо на Бубак, който изостана и се обърна към Патрон:

— Негово Величество пита дали искате нещо от него.

— Да. Кажете на Негово Величество, че бих искал да поговорим за малко, без преводач. Кажете му, че не идвам за себе си, а по служба. Без преводач.

С променено лице Бубак повтори съобщението. Заради наклона колесничарят държеше здраво поводите на конете и колесницата се движеше бавно. Царят даде знак на Патрон да се приближи. Поех от него юздите на коня му и го поведох.

Той се приближи към колесницата, но не от страната, където яздеше Бес. Започна да говори тихо и не можех да чуя какво казва. Бес обаче би могъл да го чуе. Патрон беше поел риска, разчитайки само на голата ми дума.

По всичко изглежда, че Бес скоро разбра за какво стана дума. По лицето му се изписа объркване и гняв. Гласът на Патрон стана по-висок.

— Господарю, наредете довечера да разпънат шатрата ви в нашия лагер. Ние ви служим от дълго време и ако някога сте ни вярвали, трябва да ни се доверите и сега.

През цялото време Царят мълчеше. Изражението му почти не се промени. Зарадвах се, че силата на духа му се е възвърнала — човек има нужда да вижда в господаря си известно достойнство.

— Защо ми казваш всичко това? — Дарий говореше със запъване. Гръцкият му не беше по-добър от моя. — Какво те кара да се страхуваш за мен?

— Господарю, става дума за вашия командир на конницата и за този, който язди до вас. Разбирате защо не мога да споменавам имена.

— Да — каза Царят. — Продължавай.

— Ваше Величество, те ви излъгаха тази сутрин. Решили са да действат тази нощ.

Тогава Царят каза:

— Ако така е предопределено, така ще стане.

Разбрах спокойствието му. Той беше загубил надежда.

Патрон също го разбра. Но въпреки това направи още един опит, сякаш окуражаваше паднали духом войници.

— Елате при нас, господарю! Няма нещо, което моите хора да не могат да направят. Когато падне нощта, ние ще ви отведем.

— Към какво, приятелю? — В отчаянието си Дарий си бе възвърнал достойнството. — Аз вече прекалено дълго съм жив, когато моят собствен народ иска да съм мъртъв. — Не зная какво виждаше върху лицето на Патрон, което аз не можех да видя. — Бъди сигурен — продължи Дарий — аз ти вярвам. Но ако това, което казваш, е истина, вас ви превъзхождат десет към едно — вас и останалите верни персийци. Не искам да си купя няколко часа живот повече с цената на вашия живот. Това би било жалка благодарност към вас. Върни се обратно при хората си. Кажи им, че ги ценя високо.

Патрон се поклони и изостана зад колесницата. Докато се качваше отново на коня си, очите му ми казаха: „Браво, момче. Нямаше грешка от твоя страна.“

Обърнах се да видя Бес. Кръвта беше нахлула в лицето му. Приличаше на демон. За момент имах чувството, че е готов да извади меча си и да посече Дарий без колебание. Един мъртъв Цар обаче щеше да развали сделката. Накрая Бес се овладя и каза:

— Този човек замисля предателство. Не е необходимо да зная езика му. Лъжата беше изписана на лицето му — той спря, като се надяваше да получи някакъв отговор, но Царят запази мълчание.

— Най-големите отрепки на земята. — продължи Бес — Нямат никакви принципи. Продават се на този, които даде най-много. Александър сигурно им е предложил по-висока цена.

Каква наглост! А Бес беше братовчед на Царя. Но Дарий само каза:

— Не се доверявам никому. Във всеки случай искането му не беше прието.

— Господарю, радвам се да го чуя. Смея да се надявам, че вие вярвате на моята преданост, както повярвахте тази сутрин. Нека боговете ми бъдат свидетели.

— Нека да бъдат свидетели и на мен — каза Дарий.

— Тогава аз съм още по-щастлив.

— Но ако Патрон е предател, както ти мислиш, той трябва да е голям глупак, за да разчита на Александър. Македонецът е щедър към тези, които се предадат, но е много жесток към предателите.

Бес погледна встрани и не каза повече нищо.

Тъмнината се спусна. Смрачаваше се. Продължихме да яздим надолу по хълмовете. Високите върхове, които успявахме да видим през дърветата, сякаш бяха оцветени в златно от залязващото слънце. Скоро нощта щеше да покрие всичко.

Разпънахме лагера на една широка и открита горска поляна. Околните дървета хвърляха Последни избледняващи сенки. Въздухът беше тежък и горещ. Представих си, че при изгрев слънце поляната ще изглежда прекрасно.

Но никой от нас не посрещна изгрева там.

Някъде наблизо имаше село. Както обикновено, персийските войници отидоха да претърсят наоколо и да съберат сено за конете. Бактрийците бяха останали и кладяха лагерни огньове. Никой от тях не беше свалил оръжието си. Знаехме какво означава това. Беше като последен пристъп на дълга треска.

Оксатрес влезе при Царя и му каза, че когато останалите верни персийци се върнат, те ще окажат съпротива на бактрийците. Дарий го прегърна, но му нареди да не предприема нищо без негова заповед. Оксатрес беше смел войник, но никой от тяхното коляно не притежаваше качествата на военачалник. Патрон би свършил много повече работа със своите две хиляди души, отколкото братът на Царя с двадесет хиляди. Предполагам, че и Царят го знаеше. Когато той се оттегли, Дарий нареди да повикаме Артабаз.

Намерих го — беше уморен от пътуването, но все още нащрек. Докато го придружавах до шатрата, видях лагера на гърците, разпънат отделно сред дърветата. Те всички бяха още въоръжени. Имаше и охрана.

Около царската шатра стояха личните телохранители на Царя — някои от Безсмъртните, въоръжени с ритуалните си пики. Светлината от огньовете се отразяваше в позлатените им върхове и в очите им, гледащи мрачно пред себе си.

Чухме как вътре Царят предава на Артабаз думите на Патрон. Известно време старецът остана мълчалив, мислейки несъмнено за многото неща, които трябва да свърши през тази дълга нощ. След това започна да моли настоятелно Царя да премести шатрата си сред гърците. Персийците, за които щеше да отговаря той самият, щяха да се присъединят към наемниците, ако Царят отидеше сред тях. Бедни и добри стари човече, мислех си, ти вече живееш твърде дълго и заслужаваш спокойствие. В този момент Артабаз добави отсечено:

— Тези гърци са войници по професия. В Македония съм виждал какво значи дисциплина. А бактрийците се свикват само при голяма война. Разликата между тях и гърците е като между вола и чистокръвния кон. Довери се на гърците.

Колко често бяхме подслушвали от чисто любопитство или просто за да бъдем в течение на някоя малка дворцова интрига! Сега подслушвахме за живота си.

— Всичко свърши — каза Царят. — През целия си живот съм бил готов да се надявам. Но напоследък това струва твърде скъпо на много хора. Вече изоставих надеждата. Не искай тя да се върне отново при мен.

Артабаз заплака.

— Скъпи приятелю — каза Царят, — ти загуби много години с мен. Нека останалите бъдат твои. Върви си с благословията на Мъдрия Бог.

Артабаз продължи да плаче. Царят повиши глас и ни повика. Двамата стояха плътно един до друг и лицето на стареца бе скрито в робата му. Изглеждаше съвсем малък в сравнение с ръста на Дарий. Царят го прегърна и каза:

— Този достоен човек никога няма да се откаже от задълженията си, но аз го освобождавам от тях. Отведете го.

Той се освободи от ръцете на стареца, който се беше вкопчил в него като дете. Трябваше всички да се намесим, за да го изведем без грубост. Когато се върнахме, потърсихме Царя, но в първия момент не го видяхме — беше се проснал на земята и държеше главата си с ръце.

Една мисъл се прокрадна в главите на всички ни. Но наоколо не се виждаше никакво оръжие, а и раменете му се повдигаха. Дарий лежеше като изтощен заек, бягал до края на силите си, който седи в очакване на хрътките или на копието.

Не ни беше освободил. Не знаехме какво да правим. Само се взирахме мълчаливо в тази болезнена гледка и чувствахме собственото си отчаяние. След малко ми хрумна нещо. Донесох отвътре меча му и го поставих на масата, където лесно можеше да го достигне. Бубак разбра какво се каня да правя, но се направи, че нищо не вижда.

Това беше последното нещо, което можех да направя за господаря си. Някак си не можех да почувствам, че там лежи човекът, който е бил мой любовник. Аз му бях слуга и бях служил така, както се искаше от мен. Той беше Царят.

След малко размърда главата си и ни разреши да излезем.

Нашата палатка бе разпъната наполовина и изоставена. Единият й край висеше от един разхлабен прът, а другият лежеше на земята. Наоколо не се мяркаха никакви роби. От всички страни се чуваше врява от караници, спорове и заповеди, които нямаше кой да изпълни. Това вече не беше армия, а огромна безформена тълпа от племена и фракции. Поседяхме заедно в това, което беше разпънато и си говорехме шепнешком. По едно време се огледах наоколо и казах:

— Телохранителите ги няма.

Излязох, за да се уверя. Нямаше никой — видях само една изоставена позлатена пика. Безсмъртните се бяха измъкнали от задълженията си. Бяхме сами.

Никой не каза нищо. След малко пак се обадих:

— Стори ми се, че чух гласа му. Ще отида да видя.

Дарий лежеше както го бяхме оставили. Влязох на пръсти и коленичих до него. Нищо не бях чул. Но си припомних старите дни. Дори парфюма, който носех, беше подарък от него. В края на краищата, аз не бях просто евнух като другите.

Той лежеше, подпрял главата си с едната ръка, а другата беше протегната напред. Не се осмелих да докосна ръката му без разрешение. Той беше Царят.

Като усети присъствието ми Дарий помръдна и каза:

— Изпрати ми Бубак.

— Да, господарю.

Бях просто някой, който трябваше да предаде съобщение.

Бубак влезе вътре, и внезапно нададе такъв вопъл, какъвто можеше да се чуе само край смъртен одър. Останалите трима се втурнахме вътре. Мечът все още лежеше на масата, а Царят не се беше помръднал. Бубак, коленичил до него, се биеше в гърдите и скубеше косите си. „Какво става?“ — извикахме ние, сякаш Царят не беше там. Нищо вече нямаше значение. Всички неща, които знаехме, се рушаха.

Бубак проплака:

— Негово величество ни заповядва да бягаме.

Дарий се повдигна на едната си ръка.

— Всички вие ми служихте вярно до край. Но вече нищо не можете да направите за мен. Освобождавам ви от задълженията ви. Спасявайте се, докато е възможно. Това е моята последна заповед към вас.

Завладя ме неописуем ужас — сам до един Цар, обречен на смърт, в изоставената от охраната шатра, а пред мен — черни непознати гори, пълни с диви зверове и врагове. Ще ми се да вярвам, че тогава плачех за него. Сега е лесно да мисля така. Виехме на високо в нощта, пияни от страх и мъка, като оплаквачи край нечий гроб. Гласовете ни се сливаха в един общ вопъл и никой вече не знаеше кой от звуците чий е.

Изведнъж забелязах някой на входа. Дори в умопомрачението си успях да си спомня, че отвън няма охрана. Тръгнах към преддверието така, както си бях. Там стояха Бес и Набарзан, а зад тях имаше още хора.

Бес погледна към Царя, проснат на земята, удари с юмрук в дланта си и каза на Набарзан:

— Твърде късно! Предупредих те — и скръцна със зъби.

Набарзан отвърна:

— Никога не съм мислил, че е способен да го направи. — По лицето му нямаше и следа от гняв. Само уважение и може би облекчение. Очите ни се срещнаха и той кимна мрачно.

Бес сграбчи раменете ми в своите огромни лапи и ме разтърси целия. Направо ме вдигна над земята.

— Той ли го направи?! Мъртъв ли е?

Бубак отговори вместо мен.

— Радвам се да ви съобщя, господарю, че Негово Величество е в добро здраве.

Лицето на Набарзан се вкамени. Той кимна към Бес:

— Добре тогава. Идвай.

Когато влязоха, Царят се изправи. Само каза:

— Защо сте тук?

— Аз съм тук — каза Бес, — като Цар.

Дарий запази спокойствие.

— И какво царство ти е дал Бог?

— Подчиних се на желанието на народа. И ти ще направиш същото.

Царят каза:

— Както виждаш, вече не съм в състояние да наказвам предателите. Но аз знам кой ще го направи.

Бес вирна глава.

— Готов съм да понеса присъдата на Митра.

— Така и предполагам, след като се осмеляваш да правиш всичко това. Но аз имах пред вид Александър.

Набарзан, който досега мълчеше, каза:

— Не споменавай името на врага, на който предаде хората ни. Ние правим това, за да ги освободим.

— Ще дойдеш с нас — каза Бес.

Замислих се дали не трябва да му подам меча. Но той, така или иначе, му беше под ръка. Нямах право да казвам на господаря си кога да умре.

Царят отстъпи назад — помислих си, че е решил да го вземе. Но той никога не е бил бърз в действията си, нито пък сигурен в решенията си. В това време заговорниците го обкръжиха. Дарий беше огромен човек, но мускулите му се бяха отпуснали. Шатрата се напълни е хората на Бес и Царят престана да се съпротивлява. Стоеше изправен с достойнство. Е, поне можеше да понася всичко като цар. Като че ли и Бес го почувства. Той каза:

— Добре, ако ще го връзваме, нека веригите да съответстват на ранга му. — Той махна от врата си своята масивна златна верига и, докато двама бактрийци държаха ръцете на Царя зад гърба му, я нави около тях като въже.

Те застанаха от двете му страни и го изведоха, сякаш беше престъпник. От бактрийците, които стояха навън, се чу тихо мърморене, смутени викове и смях, наполовина примесен със страх.

Наблизо стоеше една обикновена каруца, покрита с кожи. В нея возеха шатрите. Поведоха го към нея. Ние гледахме с широко отворени очи, невярващи, безпомощни и неми. Бубак се раздвижи и извика:

— Дайте му поне няколко възглавници!

Втурнахме се обратно в шатрата и ги донесохме.

Царят вече беше вътре заедно с двама от лагерните роби така и не разбрах дали бяха стражи или прислужници. Хвърлихме вътре възглавниците и после войниците ни избутаха. Бес даде заповед и каруцата започна да се друса по сечището по посока към пътя.

Един войник притича покрай нас, носейки в ръце нещо, което познавах. Беше каната за вода на Царя. Шатрата се изпълни с бактрийци, останали, за да я окрадат. Някои вече се биеха за най-ценните неща. Сякаш плячкосваха вражески град.

Бубак ме погледна с отчаяни очи и извика:

— Да отиваме при Артабаз! — и побягна към лагера на персийците. Другите го последваха. Войниците не ги спряха. Те бяха просто евнуси, които не притежаваха нищо. И бяха без всякакво значение.

Стоях, притиснат до едно дърво. Персийският лагер беше далеч — от другата страна на сечището. Спомних си Суза. Аз не бях като другите. Аз бях част от плячката. Аз струвах пари.

Каруцата беше изчезнала. Наблизо стоеше нашата провиснала, издигната наполовина шатра. Мушнах се вътре, дръпнах единствения прът, който я крепеше, и я оставих цялата да се свлече върху мен.

Плътните гънки пропускаха малко въздух. Нямаше да се задуша. Останах да лежа там в пълна тъмнина, сякаш се намирах в собствения си гроб. Всъщност, животът ми наистина беше погребан тук. Отново бях дете в утробата на майка си и не знаех каква съдба ме чака, когато изляза на бял свят.

9

Лежах в скривалището си. Изсушената кожа на шатрата беше тежка и смърдеше, но не смеех да мръдна. До мен достигаха неясни звуци на караници и безредие. Но после намаляха — навярно, след като шатрата на Царя беше обрана до шушка. На два пъти войници се доближаваха до палатката и изпадах в ужас, че ще ме открият, но те вероятно помислиха, че щом не е разпъната, в нея няма нищо. След това не ми остана нищо друго освен да чакам.

Чаках дълго, тъй като бях твърде затрупан, за да вярвам на ушите си. Най-сетне изпълзях и си показах главата навън. Поляната беше празна, ако не се броят тлеещите лагерни огньове. След пълната тъмнина дори светлината на звездите ми изглеждаше ярка. Но дърветата можеха да крият какво ли не. Дочувах звуците на хора, които заминаваха — най-вероятно хората на Артабаз, които бяха оставили бунтовниците да се измъкнат, тъй като знаеха, че са твърде малобройни, за да се бият с тях. Реших да ги настигна.

Порових се из палатката и успях, да събера някои от нещата си. А сега — коня ми. В мига, в който си помислих за него, узнах отговора. Разбира се, че нищо на четири крака не беше останало. Все пак трябваше да стигна по някакъв начин до последните отряди.

Бедният красив малък Тигър, подарък от един цар. Той не беше свикнал да носи голяма тежест. Домъчня ми за него, като си представих как някой дебел бактриец го бие с пръчка, за да върви. А след това осъзнах истината за собствено си окаяно положение и ми се доплака.

Враговете си бяха отишли. Но ги нямаше и тези, които можеха да ми бъдат приятели. Нощта вече преваляше, а аз нямах и представа накъде бяха тръгнали.

Имах нужда от храна. Всичко, което бяхме сервирали в шатрата на Царя, беше обърнато на пода. Горкият човек, казах си, така и нищо не яде. Увих в една кърпа каквото беше останало и потопих манерката си в потока.

Сега звуците бяха станали съвсем далечни. Последвах посоката, от която идваха, като се надявах това да не са бактрийци. Изглежда че вървяха по протежение на планинския склон, тъй като бяха оставили след себе си добре утъпкана пътека. На места тя пресичаше потоци и се измокрих до коленете — ботушите ми пропускаха вода. Не бях вървял през такава пресечена местност от детинство, но тогава винаги ме чакаха сухи дрехи и ми се караха.

Все още не се виждаше и следа от зазоряване. Стори ми се, че дочух женски гласове и забързах напред. Сигурно бяха на проститутките, които пътуваха с войската. Персийци! С бързината, с която се движех, трябваше скоро да настигна колоната. Изгря луната и вече можех да ходя по-бързо.

Не след дълго видях пред себе си един мъж. Беше спрял, за да пикае. Изчаках го да свърши и след това приближих. Беше грък. Значи бях настигнал тях. Жените ме бяха заблудили. Разбира се, че бяха персийки — Наемниците не водят жени от къщи.

Войникът беше нисък, дебел, и с черна брада. За миг ми се стори, че го познавам, макар че това беше невъзможно. Той се обърна и се вгледа в мен. Потта му миришеше отвратително.

— Я гледай, дявол да го вземе! — възкликна той.

— Та това е момчето на Дарий!

— Аз съм Багоас, от Домакинството. Опитвам се да намеря персийците на Артабаз. Много ли съм се отклонил от пътя си?

Той замълча и внимателно ме огледа. След това каза:

— Не, не си. Ела да ти покажа пътя.

И той ме поведе през гората. Беше без оръжие — както те обичайно пътуваха.

Но наоколо не се виждаше никакъв път. Дори ми се стори, че гората става все по-гъста. Не бяхме влезли много навътре, когато той се обърна към мен. Един поглед беше достатъчен. Нямаше нужда от думи, а и той не си направи труд да проговори. Просто се хвърли върху мен. Но когато ме събори на земята, паметта ми се възвърна. Той наистина страшно приличаше на един, когото познавах — Обарес, вавилонеца-златар в Суза. За миг изживях отново всичко. Но вече не бях на дванадесет години.

Гъркът беше два пъти по-тежък от мен, но и за миг не се усъмних, че ще го убия. Съпротивлявах се вяло, като се опитвах да скрия това, което правех. Най-накрая успях да извадя камата си. Тогава я забих с все сила между ребрата му. Някога репетирах един танц, който Дарий много обичаше да играя вечер, когато останехме сами. Танцът завършваше с бавно салто назад, при което се опирах на ръцете си. Колко добре, че това беше укрепило мускулите ми.

Той отново се хвърли върху мен но се задави в кръв. Измъкнах ножа и го забих в сърцето му. Знаех къде е — достатъчно често го бях чувал да тупти до ухото ми, придружено с учестено дишане. Гъркът отвори уста и умря, но продължих да ръгам камата си — бях се върнал обратно в Суза и заедно с този човек убивах още двадесет.

Не беше от удоволствията, които бих искал отново да изпитам, но знам, че тогава ми хареса. Чувствам го и до днес.

В този момент един глас извика над мен:

— Спри! — Не бях усетил нищо, чувствах само тялото, до което бях коленичил. Над мен стоеше Дорискос.

— Чух гласа ти — каза той.

Изправих се, китката ми беше цялата в кръв. Той не ме попита защо съм го направил — бях почти разсъблечен. Дорискос се взря в трупа, а след това каза, сякаш на себе си:

— Мислех те за дете.

— Тези дни отдавна са минали — отвърнах. Огледахме се един друг в тъмнината. Той носеше меча си. Ако искаше да отмъсти за другаря си, можеше да ме заколи като новородено псе. Беше твърде тъмно, за да мога да видя очите му.

Внезапно той каза:

— Бързо, трябва да го скрием. Той има братовчед тук. Хвани го за краката. В храсталака — долу в дерето.

Разделихме храстите. Долу имаше пресъхнало речно корито — дълбоко и стръмно. Тялото се изтърколи и храстите отново се събраха.

— Той ми каза — рекох аз, — че ще ми покаже пътя, по който са тръгнали персийците.

— Излъгал те е. Те вървят доста пред нас. Изчисти си ръката и камата. Ей там има вода. — Показа ми едно ручейче между скалите. — В тези гори има леопарди. Предупредиха ни да не изоставаме и да не се разпръскваме. Той не е трябвало да забравя това.

— Ти ми подаряваш живота — казах аз.

— Не мисля, че го дължиш на мен. Но какво смяташ да правиш с живота си сега?

— Ще се опитам да стигна Артабаз. Може би ще ме вземе — заради Царя.

— Хайде да тръгваме. Ще изгубим колоната. Вървяхме бързо през гората и после по някакви скали. Щом стигнехме до нещо по-стръмно, той ми помагаше да се прехвърля. Чудех се, какво ли си е мислил Артабаз за това, че Царят си има любовник-момче. Пък и той беше доста стар и едно такова пътуване би го убило. Що се отнася до синовете му, за тях не знаех нищо.

— Предполагам — каза Дорискос, — че старецът ще направи каквото може. Ала знаеш ли къде отива сега? Да се предаде на Александър.

Един Бог знае защо не си бях и помислил за това. Един приятел на Александър от детството би могъл да разчита на милост. Замълчах, потиснат от мислите си.

— Накрая — добави Дорискос, — и ние ще бъдем принудени да направим това. Няма друг начин. Нито един от нас не би се доверил на Бес. Александър поне е известен с това, че държи на думата си.

— Но къде е Александър?

— Сигурно е вече при прохода. Двама от персийските аристократи избързаха напред, за да го посрещнат. Казаха, че за Дарий ще бъде по-добре да бъде при него, отколкото при предателите.

— Дай Боже да не пристигнат прекалено късно.

— Когато Александър бърза, той наистина бърза. Нямаме никакво желание да заставаме на пътя му. Персийците са доста по-напред от нас — те искат да се споразумеят с Александър, а не да бъдат прегазени от него. Ето я и колоната.

Гърците се движеха като сенки през дърветата, и разговаряха съвсем тихо. Дорисксос не ме заведе направо при тях, а продължихме да се движим встрани. Бях вече страшно уморен и целият бях ожулен и в драскотини от дългото ходене. На драго сърце приемах помощта му. Когато започнах да се препъвам, той взе да носи и багажа ми. Светло сияние на хоризонта извести пробуждането на зората. Дорискос седна върху един повален дънер. Умирах от желание да си почина.

— Та значи, крайната ни цел — каза той, — е Хиркания. А след това — кой знае? Ако продължиш бързо напред, може би ще успееш да настигнеш персийците някъде към обед. Но доста ще се поизпотиш — ти не си свикнал да ходиш дълго пеш. — Той направи пауза. Бледата светлина разкри сините му очи. — А другата ти възможност е да продължиш да пътуваш с мен и да ми позволиш да ти помагам. Както и да я караме, няма да ти се наложи да използваш ножа си върху мен.

Спомних си усмивката му при нашата първа среща. Сега тя беше изпълнена с по-малко желание и с повече надежда. С изненада осъзнах, че за първи път в живота си ще мога да кажа да или не за нещо, отнасящо се за мен. Ще мога сам да решавам за себе си! Отговорих му:

— Ще пътувам с теб.

И така ние се присъединихме към колоната. Дори и по видело, моето присъствие тук не предизвика голям шум и мина почти незабелязано. Няколко от войниците водеха със себе си момчета. Но повечето имаха жени.

Когато спряхме за почивка, разделих с Дорискос остатъците от храната ми — единственият път, каза той, когато е ял от царските ястия.

Той беше възможно най-приятният спътник. Когато краката ми отекоха и се разраниха, той обиколи всички, за да намери някакъв войнишки мехлем. После събу ботушите ми и сам превърза стъпалата ми, като каза колко нежни и хубави са те, макар че бяха в такова състояние, че ме беше срам да ги покажа. Един път, когато никой не ни гледаше, той дори ме целуна. Имах късмет, че когато се борих в храсталака и лъкът ми се беше развързал, стрелите бяха останали в колчана. Това ми даваше възможност да му предложа и нещо друго освен удоволствието, което му доставях — убивах дивеч за храна.

От него научих някои неща за Атина. Там, както ми обясни той, баща му бил богат човек, но някакъв негов враг завел несправедливо дело срещу него, и наел известен оратор да очерни името му с лъжи. Съдът го осъдил. Баща му бил разорен, а Дорискос — най-малкият син — трябвало да избяга и да продаде меча си. Той ми каза още, че същият този оратор често убеждавал съгражданите си как да гласуват за различни закони, дори когато ставало дума за мир или война. Това се наричало демокрация, ми обясни той и било много хубаво нещо в добрите стари времена, когато ораторите говорели истината.

Аз му казах, че всички в Персия сме научени да говорим истината и това винаги е било нашата най-пословична черта. Несъмнено Бес и Набарзан също са били учени на това.

Беше тъжно, че при цялото това разбирателство между нас, намирах, че правенето на любов с него е твърде безинтересно. Винаги симулирах удоволствие — той държеше на това и моите хитрини бяха най-малкото, което човек може да направи за един приятел. Това беше и единствената хитрост, която използвах към него. Изглежда гърците са непринудени и безхитростни в тези неща. Припомних си как, изгубвайки благоволението на Царя, си казах, че ще си взема любовник. Как си представях откраднати срещи в парка на лунна светлина, шумолене на коприна край прозорец, скъпоценност, прикрепена към роза. А сега спях с един войник-чужденец под навес, направен от клони. Една нощ той ми разказа за някакво момче, което обичал в Атина, макар неговата красота да била бледа звезда в сравнение с моята лунна светлина.

— И представяш ли си — възкликна Дорискос, — щом му поникна първият мъх по лицето, разбрах, че харчи парите ми по жени. Струваше ми се, че ще ми се пръсне сърцето.

— Но — казах аз, — сигурно такава му е била природата, щом си взел толкова младо момче.

— Красиви чужденецо, това никога няма да се случи с теб.

— Няма. Затова и ни правят такива — отговорих.

Той помълча малко, а после плахо ме попита дали съм се обидил.. Беше добър с мен и затова му казах, че не съм.

— В Гърция — увери ме Дорискос, — никога не са правили това.

Но затова пък те продават млади момчета в публичните домове, така че не мисля, че гърците имат кой знае какво основание да се гордеят.

Животът ми сред тези хора не беше труден, тъй като те бяха в Персия от дълго време и познаваха обичаите ми. Макар и да не спазваха благоприличие един пред друг, те разбираха моите чувства. Уважаваха святостта на реките — вземаха вода за миене в съдове и не оскверняваха потоците, къпейки се в тях. Почистваха телата си по много странен начин, като ги мажеха с масло, което изстъргваха с тъпи ножове, и така небрежно излагаха на показ голите си тела, че ми идеше да потъна в земята от срам. Навсякъде около мен се усещаше миризма на мас и така и не успях да свикна с нея.

Нощем жените правеха навеси за мъжете си (някои имаха и деца) и им готвеха вечеря. През деня те не се срещаха. Що се отнася до момчетата, те бяха хубави селянчета, взети от бедни семейства срещу малко сребро и изгубили всичкото си персийско благоприличие. Не ми се щеше да мисля каква ще бъде съдбата им. Най-малко грижи и товар имаха войниците, които бяха дошли още от Гърция като любовници.

Така пътувахме повече от половин месец — с приключения, които тогава ми се струваха невероятни. Накрая стигнахме източните хълмове, от където започва Хиркания. Там гърците направиха лагер — построиха в гората здрави навеси и решиха да останат на това място, докато разберат къде се намира Александър.

Местни ловци ни казаха, че той се движел по планинските склонове и претърсвал горите наоколо, защото от тези височини лесно можело да бъде атакуван. Но не знаеха дали е научил, че сме наблизо.

Попитах ги дали знаят нещо за съдбата на Царя. Ловците казаха, че е умрял — предполагаха, че Александър го е убил.

Беше дошло време да тръгна по моя път. Артабаз би трябвало да е оставил някъде лагера си, преди той самият да е отишъл при Александър. Разпитах ловците. Те казаха, че на един ден път на изток някакъв персийски благородник е направил лагер в гората. Но те не знаеха кой е той. Бил непознат в тази част на страната.

Реших да тръгна призори. Същата нощ се сбогувах с Дорискос. Никой друг на земята не го беше грижа дали съм жив или мъртъв и сега наистина почувствах това.

— Никога не съм имал момче като теб — каза той, — и едва ли някога пак ще имам. Ти уби желанието ми към всички останали. От сега нататък ще търся жени.

Цял ден вървях през гората, следвайки ловджийските пътеки. Страхувах се от змии или дебнещи в клоните леопарди, и си мислех какво ли ще правя, ако персийците са преместили лагера си. Имах късмет — малко преди залез слънце го видях. Той беше скрит при един планински поток, беше ограден с бодлива ограда и при входа му стоеше часови, който приличаше на добре обучен войник. Като видя, че съм евнух, той прибра копието си и попита какво искам. В този момент осъзнах, че съм облечен почти в парцали, но все пак му казах кой съм и помолих за подслон през нощта. След пътуването ми през гората вече ми беше все едно кои бяха те, стига да ме приемеха. Войникът изпрати съобщение и не след дълго един любезен човек, вероятно някакъв прислужник, дойде да ме вземе и да ме заведе в лагера. Не беше голям лагер — не повече от няколкостотин души, а хората, тръгнали с Артабаз, бяха поне няколко хиляди. Наоколо се виждаха само колиби, направени от дърво и покрити с тръстика. Нямаше никакви палатки. Изглежда, че тези хора бяха пътували леко и без много багаж. Но видях също и каруци, за които бяха завързани великолепни нисайски коне. Попитах за името на моя домакин.

— То е без значение. Но той ти предлага гостоприемството си. В тези времена колкото по-малко се казва, толкова е по-добре.

Жилището, в което влязохме, беше построено като останалите, но доста по-голямо — с няколко стаи. За моя изненада прислужникът ме заведе в една добре обзаведена баня, която би могла да бъде само на тукашния господар.

— Сигурно искаш да се изкъпеш след пътуването. След малко ще донесат и водата.

Срамувах се, че ще трябва да изцапам кушетката с мръсните си дрехи. Двама роби скити напълниха ваната с гореща и студена вода. Сложиха и ароматизирано масло. Удоволствието беше неописуемо. Измих тялото и косата си и почти не обърнах внимание на прислужника, който влезе с учтиво наведен поглед и изнесе моите парцали.

Докато почти заспивах от удоволствие, изтегнат в топлата вода, завесата към вътрешната стая леко помръдна. Е, и, помислих си, какво от това? Онази борба в храсталака сигурно ме е изнервила като момиче. Човек като онзи щеше вече да е влязъл. Нима трябва да приемам всеки като враг? Излязох от ваната, избърсах се и облякох оставената фина вълнена роба.

Вместо дрехите ми донесоха един поднос с чудесна храна: козле-сукалче в сос, пшеничен хляб и ароматно вино. Докато се чудех на цялото това изобилие, си спомних, че като идвах насам, зърнах долу в далечината град Задракарта28. По всичко изглеждаше, че моят домакин беше дошъл единствено с доста пари.

Седях, изпълнен с щастие, и разресвах косата си, когато прислужникът донесе чифт дрехи и каза:

— Господарят се надява, че тези ще ви бъдат по мярка.

Дрехите бяха от хубав плат — едно широко тъмночервено палто, сини панталони и бродирани пантофи. На някои места бяха подшити, за да ги направят по-малки — вероятно размерът им е бил по-голям от моя. Отново се почувствах на себе си. В чест на събитието леко почерних очите си и си сложих обеците.

Слугата се върна и каза:

— Господарят ми сега ще ви приеме.

Едва когато увих пояса си, си спомних за камата. Бяха я отнесли с дрехите ми и никой не ми я върна обратно.

От тавана на стаята на господаря висеше ажурна лампа, а по дървените стени бяха закачени ярки драперии, явно местна изработка. Моят домакин беше полегнал на дивана, а пред него имаше масичка за вино. Той се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Беше Набарзан.

Онемях от изненада, а главата ми щеше да се пръсне от смущение и объркване. По-добре да бях останал да спя в гората, отколкото да дойда под покрива на човека, продал живота на господаря ми. Но сега, изкъпан, нахранен, облечен и подслонен, не можех да не чувствам благодарност, че не ми беше казал името си по-рано.

— Влез, Багоас — рече Набарзан. По всичко личеше, че липсата на всякаква учтивост у мен въобще не го смущава. — Заповядай, седни. Надявам се, че добре са се погрижили за теб.

Дойдох на себе си и се поклоних — най-малкото, което можех да направя, и казах нещо, което беше чиста истина:

— Господарю, много съм ви задължен.

— Глупости! Няма за какво. Седни тук да поговорим. Толкова рядко имам гости, че съм благодарен за твоята компания.

Седнах на дивана и отпих от виното, което ми предложи.

— Но все пак — продължи Набарзан, — кого очакваше да намериш тук?

Казах му, че очаквах да видя Артабаз или поне неговите хора.

— Изключителен старец — образец на древни добродетели. — въздъхна Набарзан, но така, че изобщо не можах да разбера подиграва ли се, или говори сериозно. — Александър ще го посрещне с отворени обятия — това е едно от нещата, които му доставят удоволствие.

Нямаше никакво съмнение, че той и тук се старае да бъде в течение на нещата. Но по-важното в случая беше колко далеч извън обичайното задължение на домакин към един пътник беше отишъл той и защо беше помръднала завесата. Още във Вавилон понякога се чудех дали има нещо.

— Ти се тревожиш — усмихна се той приятелски. — Напълно те разбирам. Сигурно си имал тежко пътуване — казаха ми, че камата ти е била използвана. Но не се тревожи. Когато приемам гости под покрива си, аз не ги оскърбявам.

Отхвърлих собствените си мисли и му казах, че съм сигурен в това. Неговата личност никога не ми е била неприятна. С готовност бих се отплатил за добрината му към мен, ако не беше това, което той стори. Това беше въпрос на чест.

— Познавам твоята вярност към Царя. — Набарзан сигурно беше прочел мислите по лицето ми. — В едно нещо Дарий беше щастлив — имаше привързаността и предаността на своите най-близки хора. Сигурно е имало нещо у него, макар да нямах щастието да разбера какво.

— Дарий ме издигна от нищо и ми даде всичко, което имам. Дори куче не би се обърнало срещу него.

— Прав си. Дори битото куче е вярно до смърт. И все пак господарят някой ден умира и вярната хрътка остава бездомна.

— Значи той наистина е мъртъв? — Видях отново каруцата и златните вериги и сърцето ми се изпълни с ярост.

— Да, той е мъртъв.

Изведнъж се замислих защо, след като е направил тази хубава сделка, той все още се крие в гората с толкова малко войници. И къде се намираше Бес?

— Чух, че Александър го е убил — рекох.

— Селски слухове, мое скъпо момче. Александър никога не би го убил. Щеше да се отнесе с него най-благосклонно — щеше да му върне семейството, и да му даде някакъв малък дворец, в който да се оттегли до края на дните си. Може би щеше да се ожени за дъщеря му и покорно да го помоли да бъде посочен за законен наследник на престола на Персия. А ако по-късно Дарий въстанеше, Александър щеше да го смаже безмилостно. Но, разбира се, Дарий никога не би направил това. Щеше да доживее мирно и спокойно до старини. Той започна да мисли за всичко това, когато Александър вече ни настигаше.

Македонецът дойде като вятъра от Скития — проходът сигурно е осеян с паднали от преумора коне. А каруцата на Царя се движеше твърде бавно. Тогава ние го освободихме от веригите и докарахме кон, но Дарий отказа да се качи, и каза, че повече се доверява на Александър, отколкото на нас. Щял да остане и сам да се предаде. В този момент Александър вече унищожаваше ариергарда ни. Всяка минута стана въпрос на живот и смърт. И когато Царят отказа да тръгне, бяхме принудени да го убием със собствените си ръце. Повярвай ми, не исках да стане така. Не продумах нищо, само се взирах в сенките, които лампата хвърляше.

— Знам какво щеше да кажеш, — въздъхна Набарзан — ако обичаите на гостоприемството не те възпираха. Но нека да се разберем. Дарий беше Цар — такъв, какъвто можеше да бъде. Но аз съм персиец. За мен второто натежава над първото… Аз не съм искал, както Везирът, който носеше твоето име, да имам Цар, който да бъде оръдие в моите ръце. Аз исках Цар, който да ни води към достойни дела, исках Цар, на когото да служа с гордост. Е, Митра ми се подигра. След всичко, което се случи, аз съм един персиец без Цар. И това е моето наказание.

Може би бях омекнал от виното, но още не бях оглупял. Защо Набарзан ми разказваше всичко това? Защо собственоръчно беше убил Царя? Защо отхвърляше разликата в ранга между нас? Не можех да го разбера.

— Но, господарю — казах аз, — всички вие искахте да провъзгласите Бес за Цар. И той ли е мъртъв?

— Не още. Той си сложи митрата и замина за Бактрия. Но дните на Бес са преброени — така или иначе той ще умре, когато Александър го хване. Аз, мило момче, съм наказан много повече за своята глупост, отколкото за предателството си. Въобразявах си, че в лицето на Бес съм намерил истински Цар за Персия. И какво намерих — един планински разбойник.

Той доля чашата ми с вино.

— Мислех си, че Бес ще се справи с царските задължения и ще поеме управлението, когато му дам митрата в скута. Уви. Веднага щом оковахме Дарий, бактрийците се превърнаха в сган. Бес не можа да ги спре и те плячкосаха дори царската шатра, която вече беше негова собствена. Те щяха да разграбят и съкровището, ако не се бях погрижил да го скрия добре.

Набарзан говореше като мъркащ леопард. Сега вече много неща ми се изясниха.

— Това беше само началото. — Той отново напълни чашите — Те се отдадоха на разюздан живот, сякаш се намираха във вражеска страна — грабеха, изнасилваха, убиваха. Защо не? Нали не бяха в Бактрия. Тогава напомних на Бес, че сега вече той е Велик Цар и че тези хора извършват насилия срещу неговите поданици. Но той каза, че това е подходяща награда за добрата им служба. Убеждавах го настойчиво, че трябва да бързаме. Ако Александър ни настигнеше, всичко щеше да отиде по дяволите. Бес се отнесе пренебрежително към това. Тогава прозрях истината — той не ги принуждаваше да спазват дисциплина и да се подчиняват просто защото не можеше да го направи. Те бяха добри войници, когато служеха при стария ред, който познаваха. Сега те знаеха само, че няма Цар. И бяха прави. Цар наистина нямаше.

Тъмните му очи се взираха някъде зад мен. Откакто се беше укрил тук, сигурно аз бях първият, на когото можеше да разкаже всичко.

— Така че когато Александър ни застигна като буря с шепата хора, които бяха успели да издържат на темпото му, той свари задните ни отряди да се носят като пияни селяни в пазарен ден. Неговите стотици войници се справиха с нашите хиляди, сякаш подбираха говеда. До гуша ми дойде. Бях жертвал себе си, положението си, богатствата си, дори верността си, за да заменя един негоден за нищо страхливец с един безполезен разбойник. Дори поражението при Иса не беше толкова горчиво. Това е. Събрах остатъците от конницата, които все още имаха някаква дисциплина, и ги доведох тук.

Можех да замълча, но си спомних дълга си към него.

— Господарю, тук сте в опасност. Александър се е насочил на изток.

— Да, и аз чух това. Мъча се да взема най-доброто решение. Но, мило мое момче, стига сме говорили за моите работи. Нека да помислим за теб. Тъжно ми е, да те гледам как живееш ден за ден. Но какво ли бъдеще бих могъл да ти предложа аз? Дори ако Бог ми позволи отново да видя дома си, пак няма да зная какво да правя. Трябва да ти призная, че често съм пожелавал ти да беше момиче, или поне да намеря момиче с твоето лице. Но това е що се отнася за природата ми. По-нататък не мога да отида. Всъщност, сега ти изглеждаш много по-малко като момиче, отколкото изглеждаше във Вавилон. Това те разхубавява и те прави по-различен от другите. Трябва да си изгубя ума, за да те взема да служиш в харема ми. — Той ми се ухили. Все пак чувствах, че нещо се крие зад цялото това представление.

— Независимо от всичко — продължи той, — ти си най-прекрасното живо същество, върху което съм спирал погледа си — било то жена, момиче или момче. Но тази красота е тленна и може да просъществува само определен брой години. Ще бъде престъпление да ги пропилееш напразно. Истината е, че ти трябва да служиш само на царе.

След като беше избрал да се забавлява, реших да изчакам търпеливо.

— О, как бих искал да мога да ти дам някакво бъдеще в ръцете! Но аз нямам такова дори за себе си. В действителност, аз трябва да последвам пътя на Артабаз, но без да имам нито една от неговите благоприятни възможности.

— Искаш да кажеш, — обадих се стреснат, — че ще идеш при Александър?

— А къде другаде? Той е единственият Велик Цар, който имаме, или който ще имаме отсега нататък. Ако беше персиец, и при качествата, които има, всички ние отдавна щяхме да сме го последвали. Но всичко се обърка — най-многото, на което мога да се надявам сега, е да ми бъде разрешено да живея спокойно в моите собствени земи. Всички царе винаги са се отвращавали от цареубийството и все пак… Той е войник. Той два пъти победи Дарий. Мисля, че може и да ме разбере.

— Надявам се, господарю, че той ще те разбере — говорех истината.

Набарзан ми се усмихна приветливо.

— Видя ли конете ми отвън? Предназначени са за дарове. Ще ги натоваря със злато и сребро. Но така или иначе той си има достатъчно и също толкова добри.

От любезност му казах, че Александър не би могъл да има по-прекрасни.

— О, не. Те не са кой знае какво, поне не за Александър. В края на краищата, сега той е най-богатият човек на земята. Какво би могло да се даде на такъв човек? Щом поиска нещо, той вече го притежава. Има само един единствен дар за човек като него — нещо, което той винаги е искал, но не го е съзнавал.

— Но как ще разберете какво е то, господарю, когато не го познавате?

Набарзан се усмихна:

— И все пак вярвам, че съм открил точно това нещо.

— И какво е то?

— Ти — отвърна той.

10

Ние, персийците, имаме една поговорка, че човек трябва да обмисля сериозните неща два пъти — първо пиян, а после трезвен.

Събудих се на следващата сутрин на сламеника си в стаята на Набарзан, където спах необезпокояван, като при роднини. Главата почти не ме болеше — виното беше хубаво. Гората бе изпълнена с песен на птички.

Опитах се да си спомня къде се намирам и тогава в другия край на стаята зърнах все още спящия ми домакин. В главата ми се завъртяха размътени спомени заедно с усещането за нещо страшно, което предстоеше да се случи. Ние бяхме разговаряли и пили, пили и разговаряли. Спомних си, че бях попитал:

— Вярно ли е, че те боядисват телата си сини? И си спомних още, че след това той като че ли ме прегръщаше, топло наистина, но не и похотливо. Беше призовал боговете да бдят над мен и ме целуна. Сигурно съм се съгласил.

Някакво куче лаеше проточено в лагера. Хора се движеха насам-натам. Нямах много време за мислене преди да се събуди. Успях да си припомня част от разговора ни.

— Ти трябва да избираш. Аз не съм те мамил досега. Когато си замина, сигурно ще разбереш истината, и, ако се издигнеш, би могъл да станеш опасен враг за мен. Но ти показа вярност към Дарий дори пред мен — човекът, който го уби. Убеден съм, че ще запазиш същата вярност и към мен. Ще говориш за мен това, което намериш за добре.

Той каза още:

— Когато поведох войниците си, аз си поставих за задача да разбера каквото знам за Александър. Човек трябва да познава враговете си. Покрай по-важните неща разбрах още, че гордостта му се простира дори до спалнята. Той никога не е лягал нито с роб, нито с пленник. Сигурен съм, че първото нещо, което ще те попита, ще бъде дали си свободен човек и дали си отишъл там доброволно.

— Добре — бях отговорил аз. — Тогава ще знам какво да му кажа.

Една малка птичка, кацнала на прозореца, пееше така силно, че чак гърлото й туптеше като сърце. Набарзан продължаваше да спи — съвсем спокойно — като че ли нямаше обявена цена за главата му. Спомних си, че беше казал още:

— На два пъти чух, че хора, търсещи благоразположението му, са предлагали да му купят гръцки момчета, известни със своята красота. Той отказвал с възмущение. Но, драги мой Багоас, разбрах още, че нито един от готовите на какво ли не подмазвачи не си е направил труда да му предложи жени.

Като че ли в този момент той хвана един кичур от все още мократа ми от банята коса и започна да го върти около пръста си. По това време вече бяхме доста пияни.

— Не се изисква сила на духа — каза той, — за да устоиш на някакво име, до което стои думата красив. Но като видиш живото присъствие — това е нещо друго!

Мислех си, какъв ли щеше да бъде животът ми след смъртта на Царя? Нямах никакво друго занятие, от което бих могъл да живея, освен това, което знаех. Винаги са искали от мен само едно нещо — дори и Набарзан, макар и за друг човек. Ако продължавах да скитам така, скоро щях да свърша там, откъдето започнах, когато бях на дванадесет години.

И въпреки това ми се струваше ужасно да се разделя с всичко, което познавах, и да започна да живея сред варварите. Кой можеше да каже какъв е този македонец в леглото? В Суза се бях научил, че тялото може да крие ужасна душа. И още нещо. Ами ако не остане доволен от мен?

Добре, казах си. По-добре непозната опасност пред нещастията и мизерията, които пълзят бавно, но сигурно като проказа, докато накрая започнеш да водиш живот, за какъвто дори само мисълта преди би те накарала да му сложиш край. Хвърляш: или печелиш, или губиш. Така да бъде.

Набарзан се размърда, прозя се и ми се усмихна. Едва когато седнахме да закусваме, той ме попита:

— Трезвият съгласен ли е с пияния?

— Да, господарю, ще отида. Но при едно условие — да ми дадете кон. Достатъчно ходих пеш. След като ще ме подарявате на най-богатия човек на земята, аз трябва да изглеждам така, сякаш струвам скъпо.

Той се разсмя високо.

— Добро начало! Никога не намалявай цената си пред Александър! Ще получиш също и дрехи, а не тези набързо стъкмени парцали. Ще пратя да купят от Задракарта. Така или иначе на драскотините ти им трябва известно време, за да зараснат. Сега, като те гледам на дневна светлина, се убеждавам, че си пътувал тежко — той извърна лицето ми към прозореца. — Повърхностни са. Значи само няколко дни.

Четири дни по-късно нашата процесия от ездачи тръгна към лагера на Александър.

Набарзан не беше се скъпил. Конят ми, червеникаво-кафяв, със светла грива и опашка, беше даже по-красив от бедния Тигър. Имах два прекрасни костюма — по-хубавият, който носех, беше с копчета от чисто злато и с бродирани ръкави.

— Съжалявам, мое мило момче — беше казал Набарзан, — не мога да ти върна обратно камата. Александър може да помисли, че му пращам убиец.

Зад нас се движеше върволицата от нисайски коне с искрящи от скъпоценни камъни оглавници и покривала, с ресни и пискюли от златни и сребърни нишки. Набарзан яздеше до мен, облечен като смирен молител от благородно потекло, със сериозно и подобаващо изражение на лицето. Изглеждаше поне толкова чистокръвен аристократ, колкото и конете му. Надявам се, че Митра ще ми прости добрите чувства към него.

Най-отпред яздеше водачът ни — един македонски офицер, който знаеше няколко персийски думи. Той посочи лагера, намиращ се долу в равнината, в подножието на хълмовете, на брега на някаква река. Не беше много голям. Александър бе разделил войската си на части, за да претърсят планината и да поставят хора при укрепените места. Оттук се виждаше и шатрата му. Беше внушителна и приличаше на персийска.

Набарзан се обади:

— Плени я при Иса. Това беше шатрата на Дарий. Бих могъл да я позная навсякъде.

Той всеки път говореше за Иса с горчивина. Спомних си войниците му във Вавилон, които разправяха колко храбро се е бил, докато Царят побягнал.

По залез слънце влязохме в лагера, минахме покрай зяпащите ни македонци и стигнахме до откритото място пред шатрата. Коняри отведоха конете ни. Съобщиха на Александър за пристигането на Набарзан и след малко той излезе.

Колко ясно, дори днес, си го спомням като непознат на тази първа среща. Не беше толкова дребен, колкото предполагах. Разбира се, в сравнение с Дарий ръстът му беше по-скоро момчешки. Младият македонец, който се появи зад него, беше по-висок. Всъщност, Александър беше среден на ръст, но предполагам, че хората очакваха фигурата му да съответства на делата му.

Артабаз беше споменал, че дори и в Персия той би могъл да мине за красив. Точно сега, след като беше яздил дни наред с открит шлем вместо шапка, лицето му беше изгоряло от слънцето. И тъй като имаше светла кожа, той беше доста почервенял — окраска, която не беше много на почит сред нас, персийците, защото ни напомняше за диваците, живеещи на север. Но Александър нямаше тяхната рижава коса — неговата беше с цвят на чисто злато. Беше грубо подстригана и дълга почти до раменете. Не беше нито права, нито къдрава, но падаше като блестяща грива. Когато се обърна към преводача, забелязах, че чертите му са много фини, макар че върху бузата му имаше белег от сабя.

Набарзан се поклони и посочи към върволицата от коне. След това се обърна към мен. Бях твърде далеч, за да мога да чувам думите му, но Александър ме погледна и тогава за първи път видях очите му. Тях си ги спомням като вчера. Моето собствено състояние си спомням доста по-смътно — бях леко замаян и усещах, че би трябвало да бъда по-подготвен.

Приближих се със сведен поглед и направих прострацията.

Той каза на персийски:

— Можеш да станеш.

По това време Александър не знаеше почти нищо от езика ни, но беше научил няколко израза покрай думите за поздрав. Не беше свикнал да му се покланят ничком — мисля, че това го караше да се чувства неудобно Така или иначе след прострацията човек се изправя и без да му заповядат, но никой не му беше казал това.

Стоях пред него и гледах надолу, както трябваше да се стои пред цар. Внезапно той извика:

— Багоас! — и аз стреснато вдигнах очи, точно както беше предвидил.

Той ми се усмихна, както човек се усмихва на детето на чужденец, когато вижда, че е уплашено, и каза на преводача:

— Попитай момчето дали е дошло тук по своя собствена воля.

— Господарю, аз говоря малко гръцки.

— Говориш го доста добре — той изглеждаше изненадан. — Значи ли това, че и Дарий го е говорил?

— Да, Ваше Величество.

— Тогава си разбрал какво попитах.

Отговорих му, че съм дошъл по собствено желание и се надявам на честта да мога да му служа.

— Но ти идваш с човека, който е убил твоя господар. Как така? — Очите му изведнъж се промениха. Той не се опитваше да ме сплаши, но те бяха станали ужасно студени и това бе достатъчно.

Набарзан се беше оттеглил на прилично разстояние. Александър хвърли поглед към него, сякаш да ми напомни, че той не знае гръцки.

— Господарю — казах аз, — Дарий ме обсипа с добрини. Винаги ще тъжа за него. Но Набарзан е войник. Той смята, че това, което извърши, бе необходимост. — Видях как очите му се променят, сякаш започна да разбира постъпката на Набарзан.

— Той искрено се разкайва за това — добавих. — Сигурен съм.

Александър мълчеше, после рязко каза:

— Бил ли ти е любовник?

— Не, господарю. Само ме приюти.

— Значи не заради това го защитаваш?

— Не, господарю.

Мисля, че по-скоро очите му, а не съветите на Набарзан ми казваха да не понижавам цената си.

— Ако той ми беше любовник, аз не бих го напуснал — продължих.

Александър повдигна вежди и се обърна с усмивка към младия мъж зад него.

— Чуваш ли, Хефестион? Ето един поддръжник, когото си струва да имам.

Младият човек, без да се поклони и без дори да каже „господарю“, му отговори:

— Въпреки това те можеха да го убият.

За моя голяма изненада Александър не обърна внимание на тази проява на непочтителност.

— Ние вървяхме по петите им — поклати глава той. — Явно са бързали. Нямах и представа, че Дарий е знаел гръцки. Де да бях пристигнал навреме.

Той хвърли още един поглед на конете, похвали ги и покани Набарзан в шатрата си.

Докато чаках отвън, македонците ме разглеждаха. Сред персийци евнухът знае, че от пръв поглед е белязан поради липсата на брада. Странно беше усещането да се намираш сред млади хора, от които нито един нямаше брада. Александър винаги се е бръснел и му харесваше да следват примера му. Персийските войници биха убили всеки, който би се осмелил да им каже да се направят като евнуси. Но не мисля, че на македонците дори им е хрумвало подобно нещо. Те нямаха евнуси. Аз бях единственият.

Никой не ми досаждаше. Имаше дисциплина, но не и благоговението, с което човек очаква да бъде обграден един цар. Те стояха наоколо, зяпаха ме, и без да знаят че ги разбирам, обсъждаха външния ми вид, сякаш бях кон. Не успях да схвана думите на войниците с по-ниски чинове, защото говореха на македонски, който няма много общо с гръцкия, но ми беше ясно какво имаха предвид. Преглътнах напиращите ми сълзи на отчаяние. Какво щеше да стане с мен сред такива хора?

Платнището на шатрата се отвори и оттам излезе Александър заедно с преводача и Набарзан. Царят каза нещо и подаде дясната си ръка. По лицето на Набарзан разбрах, че това е знак за помилване.

После Набарзан държа една изящна реч за предаността и му позволиха си замине. Като се обърна към мен, той много тържествено каза (преводачът ни слушаше):

— Багоас, служи на своя нов господар така добре, както служеше и на предишния си — и качвайки се на коня си, ми намигна.

Набарзан се върна в наследствените си земи и в харема си и сигурно е останал да живее там, както каза, мирно и спокойно. Никога повече не го видях.

Александър заповяда да отведат конете, а след това внезапно се обърна към мен, сякаш току-що си беше спомнил за съществуването ми. Виждал съм да правят този трик и по-добре. И мога да се закълна, че за миг видях в очите му нещо, което не би могло да се сбърка. Когато то е жестоко и самодоволно, значи, че изгледите не са благоприятни и трябва да си нащрек, но понякога то е просто успокояващо. То напълно изчезна, преди още да съм сигурен, че съм го видял. След това остана само войнишка стегнатост.

— Е, Багоас, — вдигна рамене Александър, — добре дошъл на служба при мен. Обади се на Шар, моят управител. Той ще ти каже къде ще живееш. По-късно ще те видя отново.

Добре, рекох си, дотук всичко е просто и ясно.

Слънцето започна да преваля. Същото се отнасяше и за настроението ми. Питах се по кое ли време си ляга.

Вечерях заедно с писарите, които се занимаваха с документите и архива. За хора като мен нямаше друго място освен между войниците или слугите. Храната беше безвкусна, но те явно не бяха свикнали на нищо по-добро. След малко един от тях ме попита как са водили архивите в Суза и тъй като знаех това, те станаха по-дружелюбни. Но за съжаление не ми дадоха никакъв съвет относно моите задължения. А не вървеше да ги попитам какъв знак дава Царят, когато иска някой да остане, след като другите се оттеглят. Евнусите биха били много по-услужливи.

Александър вече вечеряше с главните си командири. Отидох при Шар, главният управител, който беше македонец с благороден произход. Нямах високо мнение за работата му. В очите на един персиец всичко беше направено как да е, дори и за лагер. Когато се появих, той като че ли започна да се чуди какво да ме прави. Но като разгледа хубавите ми дрехи (за това наистина бях много задължен на Набарзан), той ми даде да държа две кърпи — една влажна и една суха, в които царят да си избърсва ръцете. По време на вечерята стоях до стола му и той наистина използва кърпите. Въпреки това останах с чувството, че Александър дори не беше очаквал да ме види там.

Вече бях чул за техния варварски обичай да поднасят виното още с месото. Но никой не ме беше подготвил за свободата на разговорите, която Царят позволяваше. Те го наричаха Александър — без всякаква титла — като че ли беше един от тях. Смееха се високо в негово присъствие и той се присъединяваше към тях, без дори и през ум да му мине да ги смъмри. Най-многото, което може да се каже е, че поне когато говореше, никой не го прекъсваше. Те обсъждаха военните дела, като войници с капитана си. Спомням си, че някой каза: „Не, Александър, това се случи предишния ден“. — И дори за тази наглост той не беше наказан — двамата просто започнаха да спорят. Но как тогава, питах се аз, той успява да ги накара да му се подчиняват по време на битка?

След като се нахраниха (храната като че ли беше взета от някакво пиршество на селяни), слугите излязоха и останаха само виночерпците. Така че аз отидох в спалнята на Царя, за да приготвя леглото му. Много се изненадах, като видях, че то не е по-добро от леглото на обикновен войник, и че в него изобщо нямаше място за двама. В стаята имаше няколко прекрасни златни съда, взети предполагам от Персеполис, но иначе обзавеждането се състоеше само от легло, табуретка за дрехи, умивалник, писалищна маса и стол, една поставка със свитъци и великолепна вана от инкрустирано сребро, която навярно е принадлежала на Дарий и е била плячкосана заедно с шатрата.

Потърсих наоколо помпичката за разпръскване на парфюм, но не можах да я намеря. Точно в този момент влезе едно момче македонче, горе-долу на моята възраст, и възкликна:

— Ти какво правиш тук?

Каза го така, сякаш беше изненадал крадец. Не се обидих. Само казах, че същия ден са ме взели на служба.

— За пръв път чувам това — отвърна момчето. — Кой си ти, че се промъкваш тук без разрешение? Аз съм тук на пост. Каквото и да ми приказваш, ти си дошъл, за да го отровиш.

Той извика отвън някакво друго момче и тъкмо се канеха да ме хванат, когато влезе един млад мъж. Момчетата оклюмаха, преди още той да проговори.

— В името на Зевс! — извика той. — Не можеш ли да стоиш на пост, Антикъл, без да крещиш като някакъв носач на пазара? Чак отвън те чух. Имаш късмет, че Царят не те чу. Какво става тук?

Момчето ме бутна с юмрук.

— Намерих го тук да пипа вещите на Царя.

Влезлият повдигна вежди.

— Можеше да попиташ някой от нас, преди да вдигнеш тази врява. На всички ни писна да ти бъдем бавачки. Просто не мога да си представя как Царят се оправя с такива недодялани тъпанари край себе си.

Момчето изведнъж страшно се вбеси и каза:

— А ти докога ще ни висиш на главата, след като вече не си оръженосец на Александър? Аз съм на пост. Да не би да трябва да пускам вътре всеки кастриран партньор на Царя, който някакъв си варварин оставя тук?

Младият мъж го загледа втренчено, докато момчето почервеня.

— Първо, мери си приказките, Антикъл. На Александър това няма да му хареса. И второ, имаш думата ми, че момчето има право да влиза тук — чух днес Александър да говори с него. Не искам нищо повече от умствените ти способности. Майко мила! Ако бях наполовина глупав колкото теб, досега да съм се обесил.

Момчетата промърмориха нещо и излязоха. Младият мъж ме огледа продължително, усмихна ми се приятелски и също си тръгна. Нищо не разбрах.

Всъщност, заедно с новите войници от Македония, Царят получаваше и ново попълнение оръженосци. Според македонския обичай те бяха синове на аристократи и част от задълженията им бяха да го охраняват през нощта. Обичайната продължителност на службата им беше две-три години. Но след четири години война оръженосците, тръгнали с Александър, се бяха превърнали от юноши в мъже. Той лично ги беше избирал в Македония и те познаваха навиците му. Но сега те бяха повишени и служеха в конницата, и единственото им задължение беше да обучат новите момчета, към които се отнасяха с най-голямо презрение. Но всичко това разбрах по-късно.

Останах сам в шатрата. Наоколо нямаше никой, който да чака Царя, за да му помогне при събличането. Е, сигурно, скоро щяха да дойдат, рекох си. Запалих нощната лампа от полилея, който висеше от тавана, и я поставих до леглото. След това отидох до един празен ъгъл, седнах в тъмното с кръстосани крака и се замислих за съдбата си.

Отвън се чуха гласове — Царят влезе вътре заедно с още двама офицери. Беше ясно, че са влезли неусетно, увлечени в разговора си. Не приличаха на хора, които го приготвят за сън. Стана ми неловко. Царят едва ли би искал те да разберат, че ме е повикал за нощта, така че останах неподвижно в моя тъмен ъгъл.

Когато си отидоха, се наканих да стана и да го съблека, но той започна да крачи нагоре-надолу, сякаш беше сам. Изглежда искаше мислите му да не бъдат обезпокоявани. Човек се научава кога да стои тихо и неподвижно.

Той продължаваше да ходи, главата му беше леко наклонена встрани, а очите му като че ли гледаха навън през шатрата. След малко седна на масата и започна да пише. Много странно занимание за един цар. Нали имаше слуги, които да напишат каквото искаше. През цялото време докато бях с Дарий, нито веднъж не го видях да докосне перо.

Изведнъж, без да говори с охраната отвън, без да спре на входа и без да поиска разрешение, в шатрата влезе един млад мъж. Познах го — той беше с Царя, когато Набарзан ме доведе. Александър — с гръб към входа — продължаваше да пише, а мъжът тръгна право към гърба му и го хвана за косата.

Така се ужасих, че едва не изкрещях. За момент през главата ми минаха хиляди ужасии. Представих си как трябва да избягам в гората преди тялото да бъде открито. Убиецът явно бе решил да ме обвини за това, знаейки, че Царят ме е повикал. Щяха да ме осъдят на бавна смърт.

И тъкмо щях да стана и да побягна, когато осъзнах, че никакъв удар не е нанесен. Новодошлият нямаше оръжие, а и Царят, който бе човек с бързи реакции, не оказа съпротива. Нито нож стърчеше от него, нито гърлото му беше прерязано. Другият разрошваше косата му с пръстите си, както човек си играе с момче.

Изненадата ме прикова в ъгъла. Разбрах всичко. Човекът — спомних си, че името му е Хефестион — наведе глава до главата на Царя, за да прочете написаното. След като дойдох малко на себе си, се преместих леко назад в прикритието на сенките. Те и двамата се обърнаха и ме видяха.

Сърцето ми направо престана да бие. Паднах ничком и целунах пода. Като станах, Хефестион гледаше Царя с повдигнати вежди и полунасмешка. Александър обаче гледаше право към мен и въобще не се засмя.

— Защо си тук? — попита той, но всичкият ми гръцки се беше изпарил от главата ми. Той ме повика с пръст, претърси ме с грубите си и здрави ръце и каза:

— Няма оръжие. От кога си тук?

— Велики господарю, дойдох след вечеря. — Не се осмелих да му припомня, че ме беше повикал. Несъмнено той искаше това да бъде забравено. — Наистина съжалявам, господарю. Аз — аз си помислих, че съм длъжен да ви чакам.

— Но ти ме чу като ти казах, че по-късно ще ти обясня задълженията ти.

При тези думи почувствах как срамът попари лицето ми и ме накара целият да почервенея. Идеше ми да потъна в земята. Не можех да отворя уста.

Той видя объркването ми. Ядът му премина и доста нежно каза:

— Не се разстройвай. Виждам, че не си ме разбрал правилно. Не съм ти ядосан, Багоас. Разрешавам ти да напуснеш.

Поклоних се и излязох. Телохранителят стоеше с гръб към шатрата. Спрях при неосветената страна. Нямах нито един приятел — никой, който да ме посъветва. Трябваше сам да науча каквото мога.

Царят тъкмо казваше:

— Дошъл след вечеря! И нито един звук. Той се движи като котка.

— Беше се вцепенил от страх — отговори Хефестион. — Ти какво смяташе да правиш с него, Александър? А? — Той се засмя.

— Ако трябва да отгатна, — каза Царят, — бих казал, че момчето си е помислило, че искаш да ме убиеш. Не забравяй, че той е свикнал с персийските нрави — при това с дворцовите нрави. Горкият! Той е бил момчето на Дарий. Казах му, че ще го видя по-късно. Разбира се, той си е помислил, че го искам за през нощта. Ненужно го засрамих. Всичко е по моя вина. Трябваше да използвам преводач. Но гръцкият му изглеждаше добър. А и аз самият трябва да понауча малко персийски — ей за такива неща.

— Я остави. Доста време ти трябваше, за да научиш гръцки. Но той може да ти бъде учител. Всъщност, по този начин можеш да го накараш да се чувства полезен.

В този момент един от охраната се раздвижи. Трябваше да се измъкна, и не успях да чуя нищо повече.

Леглото ми се намираше в палатката на писарите. Беше слабо осветена от една факла, поставена отвън. Двама от писарите спяха, но третият само се преструваше, че спи и надничаше изпод завивката, докато се събличах.

Достоен завършек за един ужасен ден. Завих се през глава с одеалото, захапах възглавницата и я намокрих с безмълвните си сълзи.

Спомних си обещанията на Набарзан. Какво коварство! Как е могъл да не знае това, след като беше научил толкова много неща? Сигурно цялата македонска армия го знаеше. От колко ли време тези двамата са любовници, че се държат така и си говорят по този начин? „Доста време ти трябваше, за да научиш гръцки!“ Десет години?

Евнухът на Царицата ни беше разказал как те заедно посетили царската шатра и как Царицата-майка не знаела на кого да се поклони. „Няма нищо, майко, не бяхте далеч от истината. Той също е Александър.“ Той не си беше направил труда да го скрие дори от нея.

Но защо, питах се, той въобще ме прие на служба? Какво може да иска от едно момче? Та той самият е момчето на друг!

Един от писарите хъркаше и въпреки яда си, аз си спомних с копнеж за лагера на Набарзан. Утре щяха да го изоставят, а следващата година вече щеше да гние там, в гората. Така някой ден щеше да изгние и всичко персийско в мен, докато се влача из непознатите земи — един слуга в една варварска армия.

Припомних си думите на Набарзан, казани в замъглеността от светлината на лампата и виното: „Какво би могло да се даде на такъв човек? Нещо, което той винаги е искал, но не го е съзнавал добре.“ Набарзан ме беше измамил — така както постъпи и с Дарий. Трябваше да го очаквам. И все пак той ме доведе тук, за да спечели благоразположение към себе си и никога не се престори, че е за нещо друго. Несправедлив съм, казах си. Сигурно е постъпил така от незнание.

Скоро след това, изтощен от деня, съм заспал.

11

Когато човек е млад, утринната светлина прави чудеса. В конюшнята се бяха погрижили за коня ми (бях го нарекъл Лъв). Макар че лицата на конярите, които бяха тракийци, в началото въобще не ми приличаха на човешки (всъщност, те бяха хората, които боядисваха телата си сини), един от тях с мимики и жестове ми каза, че Лъв е прекрасен кон. Докато препусках под първите слънчеви лъчи нагоре към реката, сърцето ми ликуваше от удоволствие. Но изведнъж видях нещо толкова отвратително, че не можах да повярвам на очите си.

Десетина младежи се бяха потопили в самата река — целите им тела бяха в свещените й води. И дори се миеха! Някои се плискаха с водата или плуваха — явно изпитваха удоволствие от това нечестиво оскверняване! Сред тях видях един със златиста коса, която дори и мокра, не би могла да принадлежи на никой друг освен на Царя. Стори ми се, че той погледна към мен и ужасен препуснах обратно.

„Варвари!“ — си рекох. Какво ли отмъщение ще им прати Анахита, Богът на Водите?

Утрото беше прекрасно и свежо, но вече започна да става топло. Очевидно бях оставил всички цивилизовани неща зад себе си. И въпреки това… ако човек не познава нищо по-добро, сигурно е голямо удоволствие да плуваш в искрящата вода, гол като риба.

Но там, където реката минаваше покрай лагера, видях, че няма нито едно нещо, с което да не бяха осквернили божествеността на водата. Те не само се миеха — там почистваха и кухненските съдове, дори пояха конете. Цялото ми отвращение се върна. Сега разбрах защо видях толкова зор докато намеря съд, с който да си взема вода за миене.

Но най-голямата гадост беше липсата на всякакво приличие в тоалетните им. Те представляваха просто една канавка, около която хората свободно се размотаваха и това беше непоносимо. Освен това телохранителите и други невъзпитани хора се опитваха да ме оглеждат. Всяко персийско момче задоволяваше любопитството си преди още да е навършило шест години. Може би тези възрастни мъже тук предполагаха, че евнусите ги кастрират толкова дълбоко, че да получат формата на жена. Телохранителите на Царя даже се бяха хванали на бас за това: Известно време, за да не бъда изложен на това безсрамие и безочливост, аз трябваше да ходя в гората, и там да облекчавам нуждите си.

Никой не ми казваше нищо за моите задължения и се ужасявах при мисълта, че ще трябва да се появя по време на вечерята на Царя. Въпреки това, вместо да ме освободи, той ми даде известно повишение. През деня голяма група персийски благородници бяха дошли да се предадат и да му се закълнат във вярност. Набарзан беше пуснат да си върви само с една гола прошка, защото беше убил Царя, но тези Александър прие като почетни гости. На няколко пъти, щом поставеха някакво избрано ястие пред него, той заповядваше на някой от прислужниците да вземе порцията и ми казваше: „Върви при еди-кой си и му кажи, че се надявам той да сподели с мен удоволствието от това ястие“. Макар и да бяха свикнали на по-добра храна, на гостите им доставяше удоволствие, че той използва този персийски комплимент. Изненадах се, че толкова бързо е научил някои персийски маниери. Нямах представа как е станало.

Често когато отнасяха тези вкусотии, аз се опитвах да го предупредя, че за него няма да остане нищо, но той само се усмихваше и ядеше това, което ядяха всички останали. Изгарянията му от слънцето бяха преминали. Трябваше да си призная, че наистина имаше приятна външност, дори за моя персийски вкус.

Нито веднъж не ми заповяда аз да занеса нещо. Сигурно си спомняше предишната нощ и се опитваше да излекува наранената ми гордост. Помислих си, че за човек, отгледан сред диваци, той притежава много вродена благовъзпитаност. Но не можеше да се каже същото и за неговите македонци. Вярно е, че приятелите на Александър следваха примера му, но някои (най-вече тези, които бяха оставили брадите си) даваха да се разбере достатъчно ясно какво мислят за това да ядат на една маса с персийци. В зависимост от възпитанието си някои се хилеха, или дори сочеха с пръст. А на вечерята присъстваха персийци и мидийци, чиито прадеди са били царе още преди времето на Великия Кир. Забелязах, че на няколко пъти Александър хвърли студен поглед към тези простаци. Но повечето си даваха вид, че нищо не виждат.

Сам си е виновен, помислих си. Той им позволява да се държат като необучени кучета, които не си свиват опашката пред господаря. Страхуват се от него по време на война, но не и на собствената му маса. Какво ли ще си помислят сънародниците ми за него?

Един или двама от персийците ми хвърляха по някой поглед. Не всички от тях знаеха кой съм. На Дарий никога не би му минало и през ум да ме покаже до себе си на публично място. Затова пък на Александър, за когото не бях никакъв, явно му доставяше голямо удоволствие да ме виждат. Напълно разбираемо, си казах. Аз съм част от военните трофеи — като колесницата на Дарий. Аз съм момчето на Дарий.

На третия ден Шар, управителят, ми даде някаква бележка и ме изпрати да намеря Царя с думите:

— Предполагам, че играе на топка.

Отидох да търся мястото и намерих нещо като квадрат, заграден с платнища, а отвътре се чуваха подвиквания и тропот на крака. На входа нямаше нито врата нито стража. Влязох вътре и замръзнах на място. Десетина млади мъже тичаха около мен, и всички бяха чисто голи.

Не беше за вярване. Единствените възрастни хора, които някога бях виждал в такова състояние, бяха робите, когато ги продаваха на пазара, и престъпниците на мястото за екзекуции. Боже мой, сред какви хора бях попаднал! Обърнах се да избягам, когато един огромен космат младеж подскачайки дойде при мен и попита какво искам. Извърнах очи и му казах, че съм дошъл тук по погрешка, тъй като Шар ме е изпратил да намеря Царя.

— Той е тук — каза младият мъж, подскачайки на място. — Александър! Има съобщение от Шар! — В следващия момент пред мен се изправи Царят — гол като всички останали.

По липсата на какъвто и да било срам у него човек можеше да предположи, че той никога не е носил дрехи, нито пък е чувствал нужда от тях. Потресен от гледката, сведох поглед и направо си глътнах езика, докато той не се обади:

— Е, какво е това съобщение от Шар?

Помолих за извинение, а объркването ми беше пълно. Той взе бележката и я прочете. Потта на другия младеж миришеше като на кон. Но Царят изглеждаше така свеж, сякаш току-що бе излязъл от банята. За него се говореше, че природният му плам и усърдие били определящи в характера му. Тогава обаче единствената ми грижа бе как да скрия собственото си почервеняване от срам.

— Кажи на Шар — каза Александър и спря.

Почувствах, че ме гледа.

— Не, кажи му, че след малко ще изпратя да го повикат. — Явно беше, че не иска да ми довери и най-нищожното съобщение.

Не се учудих.

— Това е всичко — добави той, а след това рече: — Багоас!

— Да, господарю? — отговорих с поглед, забит в краката ми.

— Горе главата, момче! Скоро ще свикнеш.

Излязох като замаян. Чувал бях, че гърците са олицетворение на безсрамието, но никога не бях допускал, че един цар може да падне толкова ниско. Самият аз, обучен в професията да се събличам в спалнята, бих см срамувал, ако извън нея покажа по-малко благоприличие от който и да било друг. Ето как един цар може да накара дори проститутка да се изчерви. Възможно ли е, се питах тогава, той да няма никакво чувство за собственото си царствено положение?

Скоро след това преместихме лагера си. Бързината, с която стана това, ме изненада. Когато прозвуча тръбата, всеки като че ли знаеше какво точно трябва да прави, без да са необходими заповеди. Аз отидох да си взема коня последен и главният коняр ме наруга. А когато се върнах обратно, палатката вече я нямаше и вещите ми бяха оставени сред полето. Тръгнахме на поход час преди времето, по което Дарий би се събудил.

Огледах се наоколо, за да разбера къде е Александър. Но не видях и следа от него и затова попитах писаря, който яздеше до мен. Той посочи някъде напред. Видях една колесница, която се движеше доста бързо. Някакъв човек тичаше покрай нея, без тя да забавя ход, а след това скачаше вътре, после изскачаше отново и продължаваше да бяга.

— Защо Царят кара този човек да тича? — попитах. — Това наказание ли е?

Писарят отметна назад глава и се засмя.

— Но това е Царят.

И като видя, че съм озадачен, добави:

— Упражнява се. Хваща го саклет, че вървим толкова бавно. Понякога ходи и на лов по време на поход.

Представих си отново носилката с балдахина, магите с техния олтар, върволицата от евнуси, жени и багаж. Това ми изглеждаше като някакъв друг живот.

Движехме се на североизток из Хиркания. При следващия лагер дойде да се предаде Артабаз.

Той беше направил малка почивка след дългите походи и беше събрал заедно всичките си синове. Редом с по-възрастните вървяха и деветима хубави младежи, които никога не бях виждал преди. Сигурно всичките ги беше създал някъде между седемдесетата и осемдесетата си година.

Александър го посрещна пред шатрата. Приближи се към него, взе ръцете му и му подаде бузата си за целувка. След като приключи с официалните любезности, той го прегърна както син прегръща баща си.

След дългите години в заточение, Артабаз, разбира се, говореше гръцки. На вечерята Александър го постави от дясната си страна. Стоях зад стола му и го слушах как заедно със стареца се смее на своите детски бели и си припомня приказките за Персия, които Артабаз му бе разправял, държейки го на коленете си.

— Да — казваше старецът, — и още тогава господарю, често ме питахте какви оръжия е използвал Артаксеркс. — Александър се усмихваше и го подканяше да се храни от собствената му чиния. Дори и най-грубите македонци не се осмеляваха да опорочат приятелските им отношения.

На другия ден дойде пратеник на гръцките наемници с молба да им бъде разрешено да се предадат.

Изпитах голяма благодарност към Артабаз, защото знаех, че той ще говори в тяхна защита, както и наистина направи. Но, тъй като намираше за противоестествено гърци да се бият срещу гърци, Александър им каза, че въобще не го интересува дали ще дойдат, но държи да им каже лично условията си.

Те дойдоха след два дни — всъщност, по-голямата част от тях. Някои бяха избягали през проходите, за да опитат късмета си; един атинянин се беше самоубил, тъй като в Гърция всички го знаели като голям враг на Македония. Останалите пристигнаха в добър строй, макар и много отслабнали. Нямаше как да се приближа към тях, но си мислех дали ще успея да зърна Дорискос и се чудех дали ще мога да го избавя, ако го осъдят да умре.

Но страховете ми се оказаха напразни. Единственото отмъщение на Александър бе заплахата му към тях, ако откажат да приемат неговите условията. Той изпрати Патрон и ветераните, които служеха в Персия още преди обявяването на войната, обратно в Гърция, като им даде право на свободно придвижване. Порица тези като Дорискос, които бяха наети след това, и каза, че не заслужават да бъдат освободени. Просто ги нае отново на служба, със същата заплата, която бяха получавали преди. Неговите собствени войници бяха много по-добре платени. Не успях да се сбогувам с Дорискос.

Скоро след това Александър замина да се бие с мардийците.

Те живееха в гъстите гори на запад от планините и бяха известни с жестокостта си. Но тъй като не притежаваха нищо, което да си струва да бъде обложено с данъци, поколения персийски царе ги бяха оставяли да си живеят, като че не съществуваха. Мардийците бяха и много прочути с грабежите си. Александър нямаше намерение да ги оставя зад гърба си въоръжени, или да тръгне мълва, че са се оказали трудна задача, от която се е отказал.

Той тръгна почти без никакъв багаж, като за тежка военна акция. Останах в лагера и се опитах да дойда на себе си — помагаше ми и това, че Александър беше взел със себе си и телохранителите. Тези момчета изглежда си мислеха, че сам съм избрал съдбата си и изпитваха към мен презрение, примесено със завист, която не искаха да си признаят. Те вършеха задълженията си по своя недодялан и прост начин, но не знаеха нищо за онези обноски и неща, в които аз бях обучен. Страшно се дразнеха, че Александър не се подиграва на поведението ми, което те наричаха раболепно и варварско. И зад гърба му винаги ме тормозеха и ми вадеха душата.

Шар, който се отнасяше добре с мен, често ме питаше за тънкостите на персийския етикет, тъй като аз бях единственият човек от двора. Имах много време за езда. Често излизах сам и препусках като луд из равнината. Това, че имах собствен чистокръвен кон, предизвикваше огромна завист сред телохранителите, които си мислеха, че той трябва да ми бъде отнет. Те самите имаха планински мулета, с които ги беше снабдил главният коняр.

Александър се върна след половин месец. Беше преследвал мардийците нагоре из планините, където те си мислели, че няма да ги последва. Но като видели, че той продължил да се катери след тях, те се предали и го признали за Цар.

Същата нощ на вечеря го чух да казва на Птолемей29, който беше извънбрачен син на баща му:

— Утре той ще бъде тук! — Гласът му издаваше такава радост, че си помислих, че става дума за Хефестион. Но той също седеше на масата.

На следната сутрин целият лагер бе в очакване. Присъединих се към множеството, събрало се пред царската шатра, въпреки че се бях събудил с ужасно главоболие. Забелязах, че старият македонец до мен имаше любезна физиономия и го попитах кой пристига. Той каза усмихнато:

— Буцефал. Мардийците го връщат обратно.

— Буцефал? Със сигурност това означаваше „Волска глава“ — много странно име.

— Извинявайте, но кой е той?

— Нима никога не си чувал за Буцефал? Но това е Конят на Александър!

Спомних си как сатрапите му подаряваха цели стада от коне, нямащи равни на себе си и попитах защо мардийците водят точно този.

— Защото го откраднаха — отговори ми той.

— В тази страна на конекрадци — рекох, — Царят е извадил голям късмет, че си го получава толкова скоро.

— Та как иначе — отвърна старецът спокойно. — Александър им изпрати съобщение, че ако не го върнат веднага, ще подпали горите и ще ги изколи всичките.

— Заради един кон? — извиках аз, като си спомних добротата му към Артабаз и великодушието му към гърците. — Не, той не би могъл да направи това.

Ветеранът се замисли.

— За Буцефал? О, грешиш. Мисля, че щеше да го направи.

Царят излезе пред шатрата — както когато посрещаше Артабаз. До него застанаха Хефестион и Птолемей. Птолемей беше истински воин, със скулесто лице и счупен нос, около десетина години по-голям от Александър. Повечето персийски царе биха се отървали от такъв човек, веднага щом заемеха трона, но те двамата изглеждаха като първи приятели. При звука на приближаващи се рогове и тримата се усмихнаха щастливо.

Най-отпред яздеше някакъв мардийски вожд, облечен в древна роба, толкова вехта, сякаш бе открадната още по времето на Ксеркс. Зад него водеха стадо коне. Веднага забелязах, че между тях нямаше нисайски, но големината все пак не е всичко.

Повдигнах се на пръсти, за да мога да хвърля поглед на тази перла, нямаща равна на себе си, на тази огнена стрела, която струваше колкото цяла една провинция и населението й. Сигурно наистина беше такъв, щом липсваше на един Цар, който можеше да притежава конете на половината свят. Дарий винаги имаше великолепни коне и би забелязал, ако броят им намалееше. Но единствено Управителят на царските конюшни знаеше имената им.

Шествието приближи. В знак на разкаяние мардийците бяха окичили всички коне с варварските си труфила — пера върху главите, а на челата им аленееха вълнени плетки, които блестяха от мъниста и пайети. Не знам защо, но най-накичен беше един стар черен кон, който тежко се движеше отпред и изглеждаше капнал от умора. Царят пристъпи към него.

Старият кон отметна глава и зацвили високо. Отблизо можеше да се види, че някога е бил хубав кон. Изведнъж Птолемей се втурна като момченце, взе юздата му от мардиеца и я разхлаби. Конят препусна в малко скован галоп и всичките глупави дрънкулки и труфила се раздрънкаха. Той се насочи право към Александър и разтърка муцуната си в рамото му.

Царят го погали по главата. Едва тогава видях, че през цялото време беше държал в ръката си ябълка, която сега даде на коня. След това се обърна и притисна лицето си към врата на животното. Видях, че плачеше.

Помислих си, че след всичко това вече няма нищо, с което Александър би могъл да ме изненада. Огледах войниците наоколо, за да видя как приемат всичко това. До мен двама македонци със загрубели лица подсмърчаха и бършеха носовете си.

Конят навираше муцуната си в ухото на Царя, сякаш искаше да му каже нещо. След това легна бавно на бедрата си и остана на седи така, сякаш бе постигнал победа и сега очакваше награда.

Царят, с все още мокро лице, каза:

— Уморен е от всичко това. Но ще издържи. Никога няма да се откажа от него. — След това го възседна. Конят скочи на крака доста енергично. Насочиха се към конюшните. Събралата си войска нададе радостни викове. Александър се обърна и им махна — беше щастлив като дете.

Старият войник ме погледна с усмивка. Казах му:

— Нещо не разбирам. Та този кон изглежда на повече от двадесет години!

— О, да. Той е на двадесет и пет — една година е по-млад от Александър. Когато Царят бил на тринадесет години, искали да го продадат на баща му. Но по пътя се отнасяли лошо с него и той не допускал никого до себе си. Цар Филип отказал да го купи, но Александър извикал, че захвърлят един прекрасен кон. Тогава баща му решил, да го накаже за дързостта и му позволил да се опита да го обязди, като решил, че конят ще го хвърли. Но конят го приел, веднага щом Александър го погалил с ръка. Да, това беше първото нещо, в което баща му не успя, а Александър направи… Той застана начело на войска, когато беше на шестнадесет, но и преди това вече беше воювал. И през цялото време яздеше само Буцефал. Атакува с него дори при Гавгамела, макар че скоро след това смени конете. Е, Буцефал участва в последното си сражение. Но, както виждаш, още го обичат.

— Това се среща рядко при царете. — казах.

— Не зная…Но аз съм сигурен, че Александър би направил същото и за мен. Веднъж той рискува живота си, за да ме спаси, макар че сега ползата от мен не е по-голяма, отколкото от този стар кон. Едно време му разказвах приказки за герои, а сега самият той ги създава, дори по-добри. При хълмовете над Тир замръкнахме заедно. Бяхме съвсем сами, защото бях надценил силите си, а той не би ме оставил в ръцете на никой друг. Вината беше моя. Лежахме горе сред скалите, беше зима, вятърът ни пронизваше, а сигналните огньове на врага бяха твърде близо. Тогава той ме докосна и каза: „Финикс, ти замръзваш. Чакай тук.“ И изчезна като светкавица. Дочух викове и крясъци от някакъв лагерен огън наблизо. След малко се върна с една горяща главня. Сам, единствено с меча си, и отново ги беше накарал да се уплашат до смърт. Ние си запалихме огън, а те се втурнаха да бягат, без дори да се опитат да разберат колко войници има с него.

Исках да остана да слушам още истории, но изведнъж се почувствах зле и трябваше да побягна и да повърна. Главата ми гореше, целият треперех. Казах на Шар, че имам треска и той ме изпрати в палатките на лазарета.

Те бяха препълнени с ранени от войната с мардийците. Лекарят ме остави в един ъгъл и ми каза да не ходя при другите, защото можело да се окаже заразно.

Няколко дни бях безпомощен като бебе и не можех да поемам нищо освен вода. Слушах как войниците се хвалят с подвизите си, и с броя на жените, които са изнасилили. Слушах ги и как говорят за Александър. „Те ни замеряха от скалите, а камъните бяха такива, че можеха да ти счупят ръката дори и през щита. И ето го — той идва и си върви невъзмутимо през този дъжд. «Е, момчета, какво чакаме? Достатъчно камъни, за да си построим обор за овце ли?» И тръгна да се катери нагоре по клисурата като котка по дърво. Ние задрапахме след него. А мардийците не можеха да ни целят там и ги нападнахме откъм фланга. Някои успяха да скочат от скалата, но останалите ги хванахме.“

Имаше някои, на които болката не позволяваше да говорят. Войникът, който лежеше на съседното легло, имаше връх от стрела, останал в рамото му. Бяха го срязали още на бойното поле, за да я извадят, но не бяха успели. Раната гноясваше и същия ден трябваше да изрежат месото около нея. Той стоеше мълчалив като мъртвец преди да дойде хирургът с инструментите и прислужникът му. Останалите промърмориха някакви странни думи на кураж и също замълчаха.

В началото той понасяше болката добре, но скоро започна да стене, а след това и да вика. Не след дълго се опита да се отскубне и прислужникът трябваше да го притисне надолу. Точно в този момент през вратата премина сянка. Някой влезе и коленичи до леглото. Войникът веднага млъкна и се чуваше само свистенето на дъха му през зъбите.

— Дръж се, Стратон, още малко — каза някой. Познах този глас. Беше на Александър.

Той отиде до леглото и зае мястото на прислужника. Войникът не извика повече, макар че дълбаеха в раната му. Най-сетне изкараха стрелата. Той въздъхна дълбоко — нещо средно между облекчение и ликуване. Царят се обади:

— Погледни само какво си имал в себе си. Досега не съм виждал човек, който да го е понесъл по-добре от теб.

Раненият отвърна:

— Виждали сме един — Александър. Из цялата палатка се разнесе шепот на одобрение. Царят постави ръка на здравото рамо и се изправи, а бялата му туника беше цялата изцапана с кръв и гной от раната. Реших, че сигурно ще отиде да се почисти и преоблече, но той само се обърна към хирурга, който превързваше раната, и каза:

— Не се притеснявай от мен.

Едно голямо ловно куче, което беше седяло тихо до входа, се вдигна на крака и отиде с тихи стъпки до Александър. Царят се огледа наоколо и тръгна към моя ъгъл. Върху горната част на ръката му видях големи червеникави белези от пръсти. Раненият сигурно го беше стискал здраво, — него, свещената царска особа!

Отсреща имаше един обикновен дървен стол, който използваха санитарите. Той го вдигна сам, със собствената си ръка, и дойде да седне до мен. Кучето започна да ме души.

— Долу, Перитас. Седни — сгълча го Александър. — Надявам се, че кучетата не са скверно нещо във вашата част на света, както са при евреите?

— Не, господарю — опитвах се да повярвам, че всичко това не е сън. — Ние ги почитаме. Кучето никога няма да те предаде, нито ще те излъже, казват персийците.

— Хубава поговорка. Чуваш ли това, Перитас? Но как си ти, момче? Изглеждаш изтощен. Да не би да си пил лоша вода?

— Не зная, господарю.

— Винаги питай за водата. Всъщност, тук в равнината е по-добре да пиеш вино. Колкото по-лоша е водата, толкова повече вино. И аз се бях разболял от същото. Бях по-зле и от куче, а после имах разстройство. И ти също имаш. Мога да го разбера по начина, по който са хлътнали очите ти. Колко пъти днес?

Възвърнах си говора и му казах. Той бързо успяваше да ме накара да пренебрегна всякакво стъписване.

— Не е шега работа — рече той. — Пий колкото можеш повече вода, тук поне имаме добра. И нищо не трябва да ядеш — само течности. Знам една хубава отвара, но тези билки не растат по тукашните места. Но ще разбера какво използват местните жители. И не се предавай, момче. Липсваш ми на вечеря. — Александър стана и кучето направи същото. — Ще постоя тук още малко. Няма нужда да искаш разрешение, ако трябва да тичаш навън. И не спазвай разните ваши правила. — Александър се засмя. — Знам какво е да те задържат, когато имаш разстройство.

Той се приближи до друго легло заедно с дървеното си столче. Толкова бях смаян, че почти веднага ми се наложи да изляза навън.

Когато Александър си замина, измъкнах малкото си огледало от кесията, която беше под възглавницата, и се огледах внимателно, прикрит от одеалото. Изглеждам ужасно, помислих си, а и той самият го каза. Дали беше искрен, когато ми каза, че му липсвам на вечеря? Не, той намираше добра дума за всекиго. „Изглеждаш изтощен“, бе казал.

Усетих, че един по-млад войник, як и с едър кокал, ми изръмжа нещо. Беше ли видял огледалото?

— Моля, говорете на гръцки — казах. — Не разбирам македонски.

— Сега, може би, разбираш как се е чувствал той в лазарета при Иса.

— Иса? Не знам нищо за никакъв лазарет.

— В такъв случай сега ще ти кажа. Твоите хора се врязаха при Иса, когато Царят се беше отдалечил и се биеше на другия фланг. Междувременно той беше оставил ранените в една палатка като тази. И твоят царствен развратник, който бягаше като козичка пред копието на Александър, се показал толкова смел с хора, които дори не можеха да се държат на краката си, че наредил всички да бъдат заклани живи в леглата. Те… Е, предполагам, че ти знаеш всичко за тези неща. Бях там, когато ги намерихме. Дори и да бяха само варвари, пак щеше да ми се доповръща. Един или двама бяха оставени живи; китките и на двете им ръце бяха отрязани, а останалата част от тях беше обгорена. Видях лицето на Александър. Всички си помислихме, че той ще направи същото при първия случай, който му се отдаде. Но не, в него има твърде много гордост. Сега, когато гневът ми се поохлади, се радвам, че не го направи. Така че, можеш да си лежиш тук в безопасност, приятно сгушен с порцията си каша.

— Не знаех — казах. — Съжалявам. — След това продължих да лежа и се завих през глава с одеалото. „Твоят царствен развратник“! Всеки път, когато той побегнеше от бойното поле, си бях казвал: „Кой съм аз, че да го съдя?“. Но сега аз го осъждах. Дали това е било жестокостта на страхливеца или пък хладнокръвно е дал воля на чувствата си? Кой знае? Не ми стигаше болестта, ами сега и този срам. Аз, който се мислех за човек с положение, защото един цар ме беше избрал. Но той не беше направил дори това. Някакъв сводник го беше направил вместо него. Завих се през глава и се отдадох на мъката.

През одеалото и сподавения си плач чух някой да казва:

— Ей ти, виж какво направи. И без това момчето беше полуживо, а сега го накара да изпадне в конвулсии. Те не са като нас, глупако. Ако той умре от това, горчиво ще съжаляваш. Царят харесва това момче. И с половин око се вижда.

В следващия миг една тежка ръка хвана рамото ми и първият войник (който не трябваше въобще да става от леглото) ми каза да не приемам нещата толкова лично. Вината не била моя. Той ми натика една смокиня в ръката, но имах достатъчно благоразумие да не я ям, макар да се престорих, че го правя. Треската ми се засили и пресуши сълзите ми.

Пристъпът беше остър, но кратък. Когато след два дни започнаха да ни извозват с каруци до следващия лагер, аз вече се възстановявах, макар че състоянието на повечето от ранените се влоши. Войникът с раната от стрелата умря по пътя. Рамото му гангреняса. В бълнуването си той призоваваше Царя. Човекът, който лежеше до мен, промърмори, че дори и Александър още не беше победил смъртта.

Младите бързо оздравяват. При следващото преместване на лагера вече бях в състояние да яздя.

През това време бяха настъпили някои промени. Минавах покрай една група от Почетната конница, която се състоеше от каймака на македонците с благороден произход, когато един глас ми извика на персийски:

— Ей, Багоас! Кажи ми нещо на гръцки. — Не можах да повярвам на очите си — беше принц Оксатрес, братът на Дарий.

Той беше русоляв, нещо рядко срещано при персийците, и почти не се отличаваше от останалите македонци, макар че беше по-висок и по-красив от който и да било от тях. Не беше попаднал случайно в Почетната конница — с тази чест го беше удостоил самият Александър.

При Иса те се бяха били един срещу друг пред царската колесница. Срещали се бяха и когато Тир падна и Оксатрес отиде при него начело на пратеничеството на Дарий. Като че ли всеки един от тях бе почувствал способностите на другия. А сега, когато Бес заграби короната, Оксатрес беше предпочел Александър, който щеше да му помогне в кръвното отмъщение, пред това да види убиеца на брат си върху трона.

Оксатрес имаше достатъчно основания да бъде бесен от това отвратително убийство. Едва сега разбрах цялата истина. Набарзан ми беше казал само онова, което знаеше. Убийците бяха проболи Дарий с копията си, бяха заклали двамата му роби, осакатили конете му и го бяха оставили, като решили, че е мъртъв. Но тъй като Александър бил по петите им, те бързали и го наръгали несръчно. Търсейки вода, ранените коне завлачили каруцата, заедно с умиращия Дарий. Докато лежал, покрит с кръв и мухи, той ги чувал как пият, а устата му пресъхвала от жажда. Най-сетне дошъл някакъв македонски войник, който се учудил, че конете са осакатени, а не откраднати. Докато ги оглеждал, той чул стенание. Бил благороден човек — дал на Царя студена вода преди да издъхне.

Александър, който пристигнал твърде късно, хвърлил върху тялото собственото си наметало. Изпратил трупа в Персеполис, за да бъде погребан с царски почести, като първо го предал на Царицата-майка, за да се погрижи за него.

Сега трябваше да мисля за собственото си бъдеще. След като Царят нямаше нужда от мен с моя занаят, трябваше да потърся благоразположението му по друг начин, ако не исках да изпадна до положението на най-обикновен лагерен слуга. Можех да се досетя докъде може да ме доведе това. Така че се огледах за някаква възможност.

Откакто плениха стария му кон Буцефал, Александър беше много недоволен от телохранителите си. Те отговаряха за царските коне. Когато мардийците ги нападнали в горите, телохранителите се бяха оправдали пред Царя, че разбойниците ги превъзхождали многократно по брой. Но той попитал конярите-тракийци и те му казали истината.

Той все още гледаше Буцефал като любимо дете и го извеждаше навън всеки ден, за да не би да се разболее, като стои затворен. Сигурен съм, че си го беше представял как завършва дните си при мардийците като товарно добиче, полуумряло от глад, бито и осеяно с рани от хамута.

Оръженосците, макар и от благородно потекло, бяха новаци, дошли на мястото на техните добре обучени предшественици. Така че Александър вече беше вдигнал ръце от тях. Сега проявяваше много по-малко търпение, отколкото в началото. Те пък, поради невежеството си, не знаеха как да се държат и предизвикваха недоволството и гнева му. Някои бяха намусени, други изнервени и непохватни.

Често за различни поръчки трябваше да ходя до шатрата му. Там свършвах някоя и друга дреболия, от която имаше нужда — желанията му бяха повече от прости — и го правех без да се суетя. Скоро той започна да ми възлага различни задачи, а не след дълго започна да ме държи при себе си, за да съм му постоянно под ръка. Случваше се да го чувам как казва на оръженосците си:

— О, остави това. Багоас ще се погрижи.

Понякога на аудиенция идваха персийци. Отнасях се към тях според ранга им, със съответната степен на уважение, и забелязах, че Александър си вземаше бележка от мен.

Беше рязък и груб с оръженосците си, както офицер се отнася с новобранци, но с мен винаги беше любезен, дори и когато показвах невежество. Всъщност, мислех си аз, той просто е имал нещастието да се роди между варвари. Такъв човек заслужаваше да се роди персиец.

Струваше ми се дори, че бях доста по-добре на мястото, което заемах, отколкото щях да бъда на това, за което Набарзан ме гласеше. Та кой може да каже колко време ще издържи желанието на един цар? Докато един полезен слуга не се захвърля толкова лесно.

Въпреки това, Александър никога не ме викаше да прислужвам, когато се къпеше или когато се приготвяше за сън. Не се съмнявах, че това се дължеше на онази първа нощ и винаги излизах преди Хефестион да дойде. Предупреждаваше ме Перитас, кучето на Александър, което познаваше походката му и започваше да удря с опашката си по пода.

Предпочитанието на Царя към мен толкова дразнеше телохранителите му, че само неговото присъствие ме спасяваше от обидите им. Бях подготвен за възможна завист, но не и за толкова много грубост. Но си мълчах — не бях закрепил достатъчно собственото си положение, та да мога да кажа на Царя. Освен това, той можеше да си помисли, че съм слаб и изнежен.

При следващия поход тръгнахме към град Задракарта, близо до морето. В града имаше царски дворец. Нямам представа кога за последен път там е ходил персийски цар. Дарий бе имал намерение да се отправи натам. Дворецът беше почистен и украсен, и имаше чара, който притежават старинните неща, макар че изглеждаше грубо направен, а проядените от молци килими бяха заменени с примитивни черги от Скития. Няколко стари евнуси веднага се струпаха около мен с въпроси как Царят харесва да се прави това или онова. Макар че те плесенясваха тук от четиридесет години, все пак беше приятно да чуеш родния си език от устата на хора с твоето положение. Те поискаха да разберат дали трябва да съберат харема, но им казах, че ще е по-добре да изчакат заповедите на Царя. Те ме погледнаха многозначително и не продумаха нищо повече.

В Задракарта Александър искаше да даде половин месец почивка на войската, да организира игри и представления и да извърши жертвоприношения на своите богове за победа. Междувременно войниците си направиха празник и за предпочитане беше да си се прибрал преди здрач.

Телохранителите също имаха много свободно време.

На втория, или третия ден реших да разгледам двореца. Спомням си, че бях попаднал в някакъв стар вътрешен двор, когато чух тъпия звук на копия, удрящи се в дърво. Те ме бяха видели и бяха излезли навън след мен.

— Хайде, ела, нежно момченце. Сега ще те направим войник — каза един от тях.

Бяха около десетина и наоколо не се виждаше никой друг. Мишената им беше една голяма дървена облицовка с нарисуван в средата скит. Те измъкнаха копията си и ме накараха да хвърля едно. Не бях хващал копие от детството си и не можах дори да уцеля. Те избухнаха в смях. За да се изперчи с храбростта си, един от тях застана пред рисунката на скита, а друг заби по едно копие от двете му страни.

— Ей ти, без топките, твой ред е! — извика някой. — Застани там и гледай да не си подмокриш хубавите панталони.

Застанах пред дъската. Едно копие се заби от лявата ми страна, а друго — от дясната. Помислих си, че са свършили, но те се развикаха, че едва сега започват.

Точно тогава един млад войник от конницата, от бившите телохранители, се появи на двора и ги попита какво правят. Но те извикаха, че нямат нужда от бавачки и той се отдалечи.

След като и тази последна надежда изчезна, се предадох в ръцете на смъртта. Бях сигурен, че искат да ме убият и после да кажат, че е било нещастен случай. Но те най-вече искаха да видят как слабият персийски евнух пълзи в краката им и се моли за милост. Няма да стане, си казах. Точно това те няма да получат. Ще умра такъв, какъвто съм роден — като Багоас, син на Артембарес, и потомък на Араксис. И никой няма да посмее после да каже, че съм умрял като момчето на Дарий.

Така че се изправих и запазих самообладание, докато най-добрият стрелец сред тях се заклатушка като пиян и заби копието си толкова близо, та чак усетих свистенето му. Те бяха обърнати с гръб към портата, водеща към двора. Най-неочаквано видях как тя се отвори. Някакъв човек излезе на двора. Беше Царят.

Той отвори уста да каже нещо, но в този момент забеляза, че един от тях се готви да хвърля и със затаен дъх изчака, докато копието се заби благополучно. След това се развика.

Никога преди не го бях чувал да говори на непознатия за мен македонски език. И все още никой не ми беше казал, че това е знак за опасност.

Не знам какво каза, но то ги накара да изтърват копията си и да застанат пред него с почервенели лица. След това Александър продължи на гръцки.

— Доста бързо избягахте от мардийците. А се правите на войници срещу едно момче, необучено да борави с оръжие. И още нещо ще ви кажа — като го гледам сега, той ми прилича много повече на истински мъж от който и да било от вас. Веднъж завинаги искам да разберете — очаквам от хората, които ми служат, да бъдат благородни и порядъчни. Забранявам ви да обиждате членове на моето домакинство. Всеки, който не се подчини на тази заповед, ще върне коня си и ще се присъедини към колоната с пешаците. При второ нарушение — двадесет камшика. Разбрахте ли ме? Тогава изчезвайте!

Те отдадоха поздрав, наредиха на куп оръжията си и излязоха. Царят тръгна към мен.

Щях да се просна ничком, но най-близкото копие беше пробило ръкава ми и ме бе приковало към мишената. Той се приближи, погледна, за да се увери, че не съм наранен, извади копието от дървото и го хвърли. Измъкнах се измежду другите копия и понечих да направя прострацията.

— Не — каза той. — Няма нужда да продължаваш да правиш това — при нас то не е прието. Жалко за хубавото ти палто. Ще ти дам пари да си купиш ново. — Той докосна съдраното място с пръстите си. — Срамувам се от това, което видях. Те са новаци и нямахме време да ги обучим. Но аз се срамувам, че са македонци. Обещавам ти, това няма да се повтори. — Той ме прегърна, погали ме леко, и с усмивка в очите каза:

— Държа се много добре.

Не зная какво бях чувствал до този момент. Може би страхопочитание пред неговия гняв.

Живото пиленце в черупката не познава друг свят. През черупката влиза нещо бяло, но то не знае, че това е светлина. И въпреки това, то пробива бялата черупка, без да знае защо. Светкавица поразява сърчицето му — черупката се счупва.

Ето го моят господар, когото съм роден да следвам, си помислих в този момент аз.

Бях намерил своя цар.

И ще го имам, си казах, гледайки след него, докато се отдалечаваше. Ще го имам дори с цената на живота си.

12

Покоите на Царя се намираха над залата за пиршества, а прозорците гледаха към морето. Той се радваше на морето, тъй като от дете беше свикнал да бъде близо до него. Продължавах да му прислужвам както преди в шатрата, но както и преди — никога през нощта.

След половин месец отново щеше да тръгне на война. Нямах много време.

В Суза се мислех за опитен и никога не се бях замислял какво липсва на обучението ми. Знаех какво трябваше да правя, когато ме викаха. Но през целия си живот никога не бях прелъстявал някого.

Не че той беше безразличен. Първата ми любов не ми беше отнела всичкия разум — когато очите му срещаха моите, в тях имаше нещо. В негово присъствие се чувствах по-красив — знак, който не може да се сбърка. Гордостта му бе това, от което се страхувах. Аз зависех от него и той сигурно си мислеше, че не мога да кажа „не“. Ако знаеше само колко е прав! И все пак, като се има предвид какъв съм бил, какво ли щеше да си помисли той, ако се предложех сам? Можеше да загубя дори това, което имах. Александър никога не купуваше евтина стока.

Телохранителите неволно ми помогнаха. Той ме държеше все по-близо до себе си. Не зная дали за да порицае злобата им, или защото така искаше да изглежда. Той дори не си направи труда да преброи златото за скъсаното ми палто — просто ми даде една шепа. Поръчах да ми направят нещо, което да ми стои добре, и го облякох, за да чуя одобрението му. Той се усмихна. Насърчен от това, го помолих да докосне сам дрехата, за да види колко е прекрасен платът. За миг ми се стори, че от това може и да излезе нещо. Но уви.

Когато имаше време, Александър много обичаше да чете. Знаех кога трябва да бъда тих. В Суза всички бяхме научени на това. Обикновено седях с кръстосани крака до стената, и гледах небето и кръжащите чайки. Хвърлях му тайно погледи — човек не трябва да гледа втренчено в Царя. Той не четеше на глас, както правят другите хора, а само едва доловимо шептеше. Но усещах, щом спреше.

Той знаеше, че съм там. Долавях го като някакво докосване. Повдигах очи, но той гледаше в книгата си. Не се осмелявах да се приближа и да кажа: „Господарю мой, ето ме.“

На третия ден се състоя жертвоприношението за победата. Александър живееше така просто, че изобщо не предполагах, че обича зрелища. Той яздеше начело на процесията в колесницата на Дарий (открих, че подът й бе повдигнат с една педя), златистата му коса бе увенчана със златен лавров венец, а пурпурният му плащ бе обшит със скъпоценни камъни. Наслаждаваше се на всеки миг от живота. Но на мен не ми се полагаше да бъда там, а през нощта имаше пир, на който той остана до сутринта. Така изгубих още един ден и половината от следващия, защото той стана от сън едва на обед.

Но Ерос, когото още не се бях научил да почитам, не ме изостави. На следващия ден Александър ме попита:

— Багоас, какво мислиш за танцьора снощи на вечерята?

— Много е добър, господарю, за човек, който се е учил в Задракарта.

Царят се засмя.

— Той твърди, че се е учил във Вавилон. Но Оксатрес ми каза, че не струвал нищо в сравнение с теб. Защо никога не си ми казвал, че можеш да танцуваш?

Не му признах, че съм си блъскал главата как да намеря удобен случай.

— Господарю, не съм се упражнявал, откакто напуснах Екбатана. Бих се срамувал, ако поискате сега да ме видите как танцувам.

— Защо? Би могъл всеки ден да използваш някоя зала. Сигурно тук ще се намери нещо подходящо.

И той ме поведе из двореца — бяхме само двамата. Минахме през цял лабиринт от стаи, неизползвани сигурно от векове, докато намерим една доста просторна и с добър под. Почистиха я и я излъскаха още преди падането на нощта.

Разбира се, можех да се упражнявам и без музика. Но реших за всеки случай да наема един свирач. Извадих от багажа си украсената си с пайети препаска и разпуснах свободно косата си.

По някое време усетих, че музикантът засвири неуверено и хвърли поглед към вратата. Аз, разбира се, бях твърде погълнат от танца си, за да обърна внимание на това. Завърших със забавеното салто назад. Когато стъпих отново на краката си, там нямаше никой.

По-късно същия ден отново седях в стаята на Александър, докато той четеше книгата си. Изведнъж приятният му шепот престана да се чува. В стаята настана тишина. Престраших се.

— Вървите на сандала ви са развързани, господарю.

И коленичих до него.

Почувствах с гърба си, че той погледна надолу. В следващия миг и аз щях да погледна нагоре. Но точно тогава кучето Перитас започна да удря с опашката си по пода.

Тъй като бях разхлабил нарочно вървите, трябваше отново да ги завържа. Така че Хефестион влезе в стаята, преди да успея да се измъкна. Поклоних се, а той весело ме поздрави и погали кучето, което се умилкваше около него.

Така свърши и петият ден от петнадесетте, които имах.

На следващата сутрин Александър отиде на лов за птици в блатистите местности край морето. Реших, че ще отсъства целия ден, но той се върна доста преди залез слънце. Когато излезе от банята (където продължаваше да не ме вика да прислужвам), той се обърна към мен:

— Багоас, няма да стоя до късно на вечеря. Искам да започнеш да ме учиш на персийски. Ще ме изчакаш ли горе?

Изкъпах се, облякох си най-хубавите дрехи и се опитах да ям. Той вечеряше само с няколко приятели и не се нуждаеше от мен. Отидох в стаята му и зачаках.

Когато дойде, той се спря на вратата. Ужасно се уплаших да не би да е забравил, че ме повика. Но той се усмихна и влезе вътре.

— Добре. Значи си тук. — (Къде другаде? Обикновено той никога не казваше такива неща.) — Занеси онзи стол до масата, докато намеря книгата.

Тези думи ме смутиха.

— Господарю, не можем ли да минем без книга? — Той повдигна въпросително вежди. — Много съжалявам, господарю, но аз не мога да чета.

— О, това няма значение. Никога и не съм мислил, че можеш. Книгата е за мен. — Той я намери и каза:

— Ела, седни тук.

Между нас имаше около три стъпки разстояние. Столовете направо ми объркаха плановете. Като седи на тях, човек се чувства като в капан и не може да се примъкне по-близо. Погледнах със съжаление към дивана.

— Ще работим по следния начин — продължи той. — Аз ще прочитам една гръцка дума и ще я записвам. Ти ще ми я казваш на персийски и аз ще записвам както звучи. Така е правил Ксенофонт — човекът, който е написал тази книга.

Книгата беше стара и толкова използвана, че разкъсаните й краища бяха скърпени с туткал. Александър я отвори нежно.

— Избрах точно тази заради теб. Тя описва живота на Кир30. Вярно ли е, че произхождаш от неговото племе?

— Да, господарю. Баща ми беше Артембарес, син на Араксис. Убиха го след смъртта на Цар Арсес.

— Научих за това — каза той и ме погледна със състрадание. Мина ми през ум, че само Оксатрес е могъл да му каже това. Значи, Александър сигурно е разпитвал за мен!

Над масата висеше на верига един огромен стар полилей със закачени в кръг малки свещници. Многобройните пламъчета правеха сенките под ръцете на Царя двойни и тройни, а светлината докосваше скулите му. Но не и очите. Беше малко зачервен, макар да усещах, че на вечеря не беше пил повече вино от обикновено. Наведох главата си към книгата с непознатите за мен заврънкулки, за да може и той да ме погледне.

Какво мога да сторя, трескаво си мислех. И защо въобще той пожела да седнем на тези глупави столове, което съвсем не е това, което иска. И какво трябва да направя, за да се измъкнем от тях? Полека-лека си припомних някои от нещата, казани ми от Набарзан. Замислих се дали и той въобще някога е прелъстявал друг?

— От момчешките ми години — прекъсна мислите ми той, — за мен Кир е пример за всички царе, така както Ахил е пример за всички герои. Знаеш ли, аз отидох да видя лично гробницата му. Разказвали ли са ти някакви истории за него?

Ръката му лежеше много близо до моята. Исках да я хвана и да кажа: „Какво ме интересува Кир? Кир не може ли да почака?“. Реших, че Александър е раздвоен, иначе не бихме седели по този начин. Ако сега го изпусна, си мислех, може би ще бъде завинаги.

— Баща ми разказваше, — започнах аз, — че някога имало един жесток цар на име Астиаг31. Магите предрекли, че синът на неговата дъщеря ще му отнеме трона. Тогава той предал бебето на един царедворец на име Харпаг, за да го убие. Но бебето било много красиво и той не могъл да го стори със собствените си ръце. Така че го дал на един овчар, за да го остави в планината; където то щяло да умре. Човекът отишъл първо в дома си. Неговото собствено дете било умряло и той сварил жена си да плаче. „Остаряваме — вайкала се тя, — кой ще ни гледа и храни?“. Тогава овчарят й рекъл: „Ето ти един син. Но това трябва да остане в тайна завинаги.“ Той оставил детето, облякъл умрелия си син и царските дрехи и го занесъл в планината. И когато чакалите го изгризали така, че никой не би могъл да го познае, занесъл трупа на Харпаг. И Кир израснал като син на овчаря. Той бил смел като лъв и красив като юнско утро и останалите момчета го направили техен цар. А когато станал на дванадесет години, Цар Астиаг чул за него и решил да изпрати свои хора да го видят. По външен вид Кир вече приличал на истинското си семейство. Тогава Астиаг принудил овчаря да проговори. Царят поискал да убие момчето, но Магите го уверили, че щом момчето е станало цар на децата, това е развалило предсказанието. Така Кир бил изпратен обратно в дома на овчаря. Но Царят стоварил отмъщението си върху Харпаг — сниших гласа си до шепот, точно както правеше баща ми, когато разказваше историята. — Той убил сина му, опекъл месото му и го поднесъл на Харпаг за вечеря. И когато Харпаг го изял, Царят му показал главата на момчето. Тя била в една кошница.

Още не бях свършил, но нещо ме накара да спра. Александър ме гледаше така, че сърцето ми едва не спря.

Цялото ми тяло казваше: „Винаги ще те обичам“, докато езикът ми в същото време промълви:

— Това има ли го в книгата Ви, господарю?

— Не. Но Херодот го е писал в една своя книга. — Той бутна назад стола си и отиде до прозореца, който гледаше към морето.

Благодарих му на ум, че и аз можех да стана. Дали ще ме накара отново да седна? Писарите, които пишеха писмата му, трябваше да седят, докато той се разхождаше из стаята. Но Александър не каза нищо. Обърна се и дойде до мястото под лампата, където стоях с гръб към стола си.

— Трябва да ми казваш — рече след малко той, — когато произнасям неправилно някоя персийска дума. Не се страхувай да ме поправяш. Иначе никога няма да се науча.

Пристъпих към него. Косата ми беше паднала върху раменете. Той вдигна ръка и я докосна.

— Моят господар добре знае, — казах тихо аз, — че трябва само да го поиска.

Ерос беше хвърлил мрежата си със силната хватка на един истински бог и прибираше улова си, без повече да му се противопоставят. Ръката, докоснала косата ми, се плъзна под нея.

— Ти си тук под моето покровителство — каза Александър. — Нямам право да искам нещо от теб, ако не го желаеш.

При тези думи, без всякакво уважение към свещената особа на Царя, обвих и двете си ръце около врата му.

Това беше краят на неговите преструвки. И ето че бях — в единствената от толкова много други прегръдки, за която някога съм полагал усилия.

Не казах нищо. И без това бях отишъл твърде далеч от мястото, което ми се полагаше. Всичко, което исках да кажа, бе: „Имам само едно нещо, което мога да ти дам, но то ще бъде най-хубавото, което, някога си получавал. Просто го вземи. Това е всичко.“

Той все още се колебаеше. Не от нежелание — това беше сигурно, а от нещо друго — може би от неловкост. Тази мисъл нахлу неочаквано в главата ми — къде е живял той — един войник? Та той не знае нищо повече от това, което знае едно обикновено момче!

Замислих се за неговото прочуто въздържание, което предполагах, че означава единствено, че не изнасилва пленниците си. Мислех за всичко това, когато той отиде до външната врата, за да каже на охраната, че ще си ляга и няма нужда от никого. (Сигурен съм, че те са се хванали на бас дали ще изляза.). Докато отивахме към спалнята, само едно нещо се въртеше в главата ми: „Всички други винаги са знаели какво е искал той. Ще трябва ли да го открия вместо него? Не познавам обичаите им… Мога да престъпя това, което е позволено… Той трябва да ме обича… иначе ще умра.“

Перитас, който се беше вдигнал от ъгъла си и ни беше последвал, се сви при краката на леглото, където бях длъжен да поставям дрехите си, за да не би гледката им да обиди Царя. Но Александър се изсмя:

— Кой пък е измислил подобна глупост? — и в края на краищата моите дрехи се оказаха на пода в една купчина с неговите.

Леглото беше много старо и величествено, направено от позлатено кедрово дърво. Беше настанало време да му поднеса царската персийска трапеза, както той сигурно очакваше от момчето на Дарий. Бях я приготвил заедно с всички подправки. Но въпреки че в професията си се чувствах стар като света, сърцето ми, което никой не беше обучавал, бе младо и то изведнъж надделя над мен. Вместо да предложа пикантни подправки аз просто го сграбчих, точно както бе направил войникът с раната от стрелата, и изрекох такива безразсъдства, че и днес, когато си спомня за тях, се изчервявам. Когато се усетих, че говоря на персийски, ги повторих на гръцки. Казах, че съм си мислил, че никога няма да ме обикне. Не го молех да ме взема със себе си навсякъде, където отива — не се осмелявах да искам чак това. Бях като пътник в пустинята, достигнал до заветния кладенец с вода.

Сигурно последното нещо, което той някога беше искал, бе да бъде изяден жив по този начин. Съмнявам се дали разбра дори и една дума от това, което казвах, сгушен в раменете му.

— Какво те безпокои? — попита той. — Кажи ми, не се страхувай.

Повдигнах глава и казах:

— О, съжалявам, господарю мой. Нищо няма. Това е само любов.

— Това ли е всичко? — той положи ръка върху главата ми.

Колко глупави са били всичките ми планове. Трябваше да се замисля повече, като виждах как раздава на масата най-добрата храна, а самият той остава без нищо. Той не искаше да получава удоволствия за себе си от гордост и от ревност към свободата си. А аз, който знаех само това, което бях виждал, не можех да го обвинявам. И въпреки всичко, и той получаваше нещо от тези празни блюда. Александър обичаше да дава — почти до безразсъдство.

— Само любов? — продължи той. — В такъв случай няма защо да се терзаеш. И двамата изпитваме достатъчно един към друг, за да ни стигне.

Още нещо трябваше да забележа на масата: той никога не искаше и не си позволяваше да изтръгне насила нещо от друг. Като изключим Оромедон, който не влизаше в сметката, Александър беше най-младият мъж, с когото някога съм бил в леглото. Независимо от това прегръдката му стана съвсем друга, когато си помисли, че съм обезпокоен. Сигурно бе готов да изостави всичко и да чуе цялата история, ако имаше такава. Всъщност, хората научаваха достатъчно бързо, а някои от тях и на собствения му гръб, че Александър би направил всичко в замяна на предложената му обич.

Той наистина искаше от мен любов. Не можех да повярвам на това щастие. По-рано никой не беше искал от мен това. Някога се гордеех, че мога много добре да доставям наслада — това беше професията ми. Но никога не съм знаел какво е да го правиш с удоволствие. Той се оказа съвсем не толкова невеж в тези неща, колкото предполагах. Просто това, което знаеше, бе много обикновено. Но той бързо се учеше. Смяташе, че всичко, на което го научих през онази нощ, откриваме заедно по някаква щастлива хармония на душите ни. Всъщност, така започна да ми се струва и на мен.

След всичко, което се случи, той остана да лежи като мъртъв. Знаех, че не спи и започнах да се чудя дали това не означава, че трябва да си ходя. Но той ме придърпа обратно, без да изрече нито дума. Продължих да лежа тихо. Тялото ми трептеше като струна на арфа. Насладата бе толкова пронизваща, колкото болката преди.

Най-после той се обърна и съвсем тихо, сякаш е бил дълго време сам, каза:

— Значи, те не са получавали това от теб?

Измънках нещо, не си спомням какво.

— А след това — продума той, — това кара ли те да се чувстваш тъжен?

— Не — прошепнах, — Това, което стана днес, не ми се беше случвало преди.

— Наистина ли? — Той взе лицето ми в ръцете си, за да ме погледне на светлината на лампата. После ме целуна и каза:

— Дано предзнаменованието бъде щастливо!

— Но ти си тъжен — рекох, след като събрах смелост.

— Така е всеки път за известно време. Не ми обръщай внимание. За всички хубави неща трябва да се плаща независимо дали преди или след това.

— Аз ще се науча как да те предпазвам от мъката.

Той почти се засмя тихичко.

— Твоето вино е твърде силно, скъпи мой, за да може да се пие често.

Бях поразен. Всички други мъже, които познавах, винаги искаха все повече и повече от това, което получаваха.

— Но ти си силен като млад лъв! — казах аз. — Сигурен съм, че това не е слабост на тялото.

Той повдигна вежди и аз се уплаших да не съм го ядосал. Но той само каза:

— Добре, учени докторе, тогава кажи ми какво е то.

— То е като лъка, господарю. Най-здравият лък е този, който изморява, освен ако не е разхлабен. Лъкът трябва да си почива. Също и духът на воина.

— А-а, така казват. — Той взе между пръстите си един кичур от косата ми. — Колко е мека! Никога не съм докосвал толкова прекрасна коса. Вие боготворите ли огъня?

— Да, господарю.

— Имате право, огънят е божествен.

Александър спря — търсеше думите, но те не бяха необходими. Разбрах го. Положих главата си в знак на покорство и казах:

— Нека моят господар никога не се отклонява от своя път заради мен. Нека ми позволи да бъда като чашата с вода, изпита набързо на обед, и аз ще бъда щастлив.

Той протегна ръка към затворените ми очи и докосна клепките ми.

— А, не. Така ли трябва да ти се отплащам? Стига толкова, иначе и двамата след малко ще се разплачем. Кой говори за обед? Та луната едва изгрява. Тази нощ няма нужда да бързаме.

По-късно, когато луната се вдигна високо, а той лежеше заспал, аз се облегнах, за да го гледам. Възбудата на духа и възторгът ме държаха буден. Лицето му беше гладко и красиво. Той бе удовлетворен и тялото и духът му бяха в хармония. Макар че виното е силно, си помислих, ти ще се върнеш за още.

Какво беше казал Набарзан? „Нещо, което винаги е искал, но не го е съзнавал.“ Каква хитра лисица! Как е могъл да се досети?

Ръката на Александър, почерняла от слънцето, лежеше разголена, както и рамото му, което беше млечно-бяло, като изключим вдлъбнатата рана, причинена от катапулта при Газа. Мястото бе избледняло. Сега имаше цвета на разредено вино. Докоснах го нежно с устни. Той спеше дълбоко и не ме усети.

Изкуството ми едва ли би струвало много, ако един път разбрал, не можех да го водя. Един малък облак замрежи луната. Спомних си онази първа нощ в шатрата му — как Хефестион влизаше и излизаше, когато си поиска и се държеше толкова мило с мен, колкото и с кучето. Толкова ли уверен беше в положението си, че да не се замисля за мен? Толкова уверен, че чак да не му пука? „Не можеш да познаеш какво направих снощи.“ „Разбира се, че мога. Спал си с момчето на Дарий. Знаех, че не след дълго ще го направиш. И какво — беше ли добър?“

В съня си Александър изглеждаше красив, устата му беше затворена, дишането му тихо, тялото му свежо и приятно. Стаята миришеше на любов и кедрово дърво, с едва доловим дъх на сол от морето. Есента приближаваше и нощният вятър духаше от север. Придърпах одеалото, за да го завия по-добре. Без да се събуди, той се размърда към мен в огромното легло, търсейки топлина.

Сгуших се в прегръдката му и си помислих: „Ще видим кой ще победи, Хефестион! През всичките тези години ти си направил от него момче. Но с мен той ще бъде мъж.“

13

Новината веднага се разпространи. Александър прие това спокойно. Когато трябваше, той можеше да пази тайна, но никога не е бил потаен. Той не скриваше, че присъствието ми му доставя удоволствие, но не даде никакъв повод за подигравки. Беше горд от поведението си, макар че за него всичко беше ново. Сега аз му прислужвах в банята. Той свикна да отпраща останалите. Един или два пъти, докато стоях на вечеря до стола на Царя, улавях, че Хефестион ми хвърля погледи. Но той не показваше с нищо друго мнението си и продължаваше да влиза и излиза толкова свободно, колкото и преди. Нямаше начин да разбера какво казва, когато излизах от стаята — стените на двореца в Задракарта са дебели четири стъпки.

Александър никога не ми проговори за него. Не си правех илюзии по този въпрос. Хефестион не беше забравен. Той просто беше недосегаем.

Замислих се за стария кон на Царя, заради който той бе готов да разруши цяла провинция, независимо че този кон никога вече нямаше да го носи в битка. Това е същото, рекох си. Той никога не се отвръща от обичта — това не му е присъщо. Хефестион не се беше наредил толкова зле. Ако красивото момче, което си прегърнал в купата сено, на осемнадесет години стане командир на конницата и все още е твое момче, нямаш какво толкова да се оплакваш. Ако то продължи напред и стане Фараон или Велик Цар, със съкровищата на Вавилон, Суза и Персеполис, положени в краката му, ако е обожаван от най-смелите войници в света, няма ли да е чудесно, ако разбереш, че той вече не е момче и иска да има свое момче? Колко ли време е минало, се чудех, откакто те двамата са се почувствали много повече от обикновени любовници? Откакто може би Александър за последен път е яздил Буцефал в сражение? И все пак…

Но с идването на нощта грижите ме напускаха. Сега Александър знаеше какво иска, а аз знаех по-добре от него как да го получи. Понякога, когато танцуваш, просто надминаваш себе си и не можеш да сбъркаш. Това беше същото.

Една нощ, когато през широкия прозорец лунната светлина проблесна и докосна нещо златно в спалнята, си спомних моята стара стая в двореца в Суза и зова на моите мечти: „Красив ли съм? Това е само за теб. Кажи ми, че ме обичаш, защото не мога да живея без любов.“ Винаги съм вярвал, че този зов е магически.

Съмнявам се, че някога през живота си Александър е лежал с някого, към когото да не е чувствал привързаност или обич. Той винаги имаше нужда от любов, така както палмовото дърво има нужда от вода — любовта на армията, на градовете, на победените врагове — нищо не му беше достатъчно. Но както всеки ще ви каже, това го правеше незащитен от фалшиви приятели. И въпреки всичко, нито един човек не е обожествяван след смъртта си, когато престане да бъде опасен, ако не са го обичали приживе. Александър не можеше да живее без обичта на другите и никога не прощаваше на тези, които са го измамили. Защото той самият никога не злоупотребяваше с обичта, ако му я даваха с цялото си сърце, нито пък презираше този, който му я дава. Той я приемаше с благодарност и се чувстваше обвързан от нея. Трябваше да го разбера.

Доставяше му неизмеримо удоволствие да мисли, че ми е дал това, което Дарий не можа. Затова никога не му казах, че Дарий не си е и помислял за подобно нещо. Александър винаги искаше да превъзхожда съперниците си.

Все още обаче когато желанието биваше удовлетворено, той потъваше в бремето на мислите си и аз не смеех да наруша усамотението му. Въпреки това, аз исках да му се отблагодаря за неговия лечебен дар. Прокарвах пръст от веждите му надолу до гърлото и той се усмихваше, за да ми покаже, че не е нито сърдит, нито неблагодарен.

Една нощ, като си спомних книгата, която ми беше показал и на която отдаваше голямо значение, аз му прошепнах нежно в ухото:

— Знаеш ли, господарю мой, че Великият Кир някога е обичал едно момче от Мидия?

Като чу името, лицето му просветна и той отвори очи:

— Наистина ли? И как са се срещнали?

— Кир спечелил голяма битка срещу мидийците. А вечерта отишъл на бойното поле да види убитите и забелязал момчето, което било тежко ранено и лежало до мъртвия си баща. Като видяло Царя, то казало: „Направи с мен каквото искаш, но моля те, не обезобразявай тялото на баща ми — той остана верен на дълга си.“

Кир отговорил: „Аз не правя такива неща. Баща ти ще бъде погребан с почести.“ И въпреки че момчето лежало в собствената си кръв, Царят го обикнал. Тогава то вдигнало поглед към Кир, когото преди това било виждало само отдалеч, и си казало: „Това е моят Цар.“ Кир наредил да го пренесат от бойното поле и да се погрижат за него. А по-късно го дарил с любовта си. И момчето му останало вярно до гроб, а между Мидия и Персия настанал мир.

Бях приковал цялото внимание на Александър. От предишната му меланхолия нямаше и следа.

— Никога не съм знаел това — каза замислено той. — Коя е била тази битка? И как се е казвало момчето?

Назовах някакво име — любовта даваше крила на въображението ми.

— Разбира се, — добавих аз, — в нашата част на света хората са пълни с такива стари истории. Не зная дали всички те са истински.

Бях измислил всяка една дума от тази история и щях да го направя още по-добре, ако знаех повече гръцки. Доколкото знам, през целия си живот Кир никога не е обичал момче.

Но магическите ми думи бяха заработили.

Спомних си още няколко приказки — истински или измислени, които се разказваха в провинция Аншан.32

Малко по-късно той каза, че дори и момчето на Кир не е било по-хубаво от момчето на Александър. И заспа с усмивка.

Още на следващия ден Александър отново извади книгата и започна да ми я чете. Успях да го задържа при себе си цял час. Той ми обясни, че харесал книгата още като момче и че тя му разкрила душата и характера на един истински владетел.

Може да е било и така. Но ако книгата е била написана, с цел да покаже Кир такъв, какъвто е бил, то самият Кир сигурно би се изненадал, ако можеше да я прочете. Авторът й не е бил учен персиец, който се е ровил в архивите и е разговарял с ветерани от неговото племе, а някакъв наемен гръцки войник, който по времето на Артаксеркс, се е сражавал на страната на Кир Млади33 срещу Царя. След като успял да преведе хората си невредими обратно в Гърция, и след всичко, което преживели, няма нищо чудно, че гърците повярвали във всички истории, описани там.

Естествено, Александър ми прочете само любимите си откъси. След такава нощ не зная как бих държал очите си отворени, ако вместо с Александър бях с някой друг. И двамата бяхме недоспали. Можех да гледам лицето му непрекъснато и той така и не разбираше кога преставах да го слушам. Но винаги усещах когато стигнеше до нещо, което особено обичаше.

— Не всичко тук е истина — каза той. — Разбрах това, след като дойдох в Персия. Вашите войници не се обучават в казарми, нали?

— Не, господарю. Бащите ни ни учат да воюваме.

— И момчетата ли?

— Да, те се сражават наравно с целия род на бащите си.

— Така и предполагах. Ксенофонт прекалено много харесва държавата на спартанците. А истина ли е, че Кир е обичал да споделя най-добрите ястия заедно с приятелите си?

— О, да, господарю. Оттогава насам това се е превърнало в знак за уважение.

Значи, ето къде Александър беше открил този обичай! Този човек Ксенофонт трябва да е бил в Персия достатъчно дълго, за да го разбере. Толкова бях развълнува н, че едва не се просълзих.

Александър ми прочете и един откъс, описващ как благородниците избрали за Кир най-прекрасната от благородните дами от пленниците. Тя плачела за мъртвия си съпруг, но когато Кир разбрал, че мъжът й е жив, не пожелал дори да види лицето й. Настанил я на почетно място в собственото си домакинство и пратил известие на съпруга й. А когато той дошъл да се предаде и да се за кълне във вярност, Царят я извел и лично им съединил ръцете. Докато Александър четеше, изведнъж осъзнах, че това е същото, което беше решил да направи за Дарий и Царицата. Ето защо той беше оплакал смъртта й. Видях как си беше представял всичко, точно като в книгата, и се замислих за каруцата, покрита с кожи, и за възглавниците с капещата от тях кръв.

Той вече не водеше със себе си харема. Още преди да пристигна, Александър беше настанил Царицата-майка заедно с принцесите в Суза.

Един цар, се казваше някъде в книгата, трябва не просто да доказва, че е по-добър от тези, които управлява; той трябва да ги омагьосва с обаянието си.

Обърнах се към него:

— Нека кажа това на персийски — и двамата се усмихнахме един на друг.

— Трябва да се научиш да четеш гръцки — каза ми Александър. — Това, че не можеш да четеш, е голяма загуба за теб. Ще ти намеря добър учител. Но не Калистен — той се мисли за твърде велик.

Няколко дни четяхме заедно книгата за Кир и той често ме питаше дали това или онова е вярно. Александър толкова я обичаше, че никога не посмях да му кажа, че този гръцки разказвач, родом от Атина, където не са имали царе, си е изградил образа на мечтания цар и му е дал името Кир. Но ако в книгата имаше грешки свързани с персийските обичаи, винаги му казвах, за да не се постави в неудобно положение пред сънародниците ми. А когато четеше на глас някое правило или предписание, което беше оформило характера и начина му на мислене, винаги казвах, че то се разказва като легенда в Аншан и се приписва на устата на Кир. Нищо не може да се сравни с това да доставяш радост на човека, когото обичаш.

— Като момче са ме учили погрешно — каза веднъж Александър. — Не искам да те оскърбявам с това, което ме караха да мисля за персийците. Предполагам, че старецът, който ме обучаваше, продължава да говори същите неща в школата си в Атина. Тази книга за Кир ми отвори очите, когато бях на петнадесет години. Истината е, че всички хора са божии чада. Бог прави най-добрите от тях повече свои, отколкото останалите, и те могат да бъдат открити навсякъде, не само в една страна. — Той ме докосна с ръка.

— Истина ли е казано — продължи Александър, — че Кир се е съюзил с мидийците, за да победи асирийците. Херодот твърди, че е водил война срещу мидийците.

— Истина е, господарю мой. Всеки персиец ще го потвърди.

Александър продължи да чете:

„Той властвал над тези народи, макар и те да не говорели същия език като него, нито пък имало народ, който да говори езика на друг народ. И въпреки това, той успял да вдъхне такова страхопочитание към себе си, че никой не смеел да му се противопостави. И той можел да възбуди у тях толкова силно желание да му се понравят и угодят, че те всички пожелали да бъдат водени от Неговата воля.“

— И това е истина — казах аз. — И ще си остане такава.

— Странно, той не е направил мидийците васали на персийците и въпреки това ги е управлявал като техен цар.

— Да, господарю. — Бях дочул, че някои от главните мидийски аристократи се вдигнали на въстание срещу Астиаг заради неговата жестокост. По всяка вероятност те са сключили договор с Кир и са воювали заедно. Впоследстие той е спазил този договор, защото е бил човек на честта.

— Вярно е — продължих, — Кир направи от всички нас едно царство.

— Така е трябвало и да бъде. Кир не е създал държава от победени и победители, а една велика империя. Той е избирал хората според това какъв е всеки един от тях, а не според хорските приказки, клюки или според глупавите суеверия… Хм, мисля, че не му е било трудно да убеждава победените. Но да убедиш победителите — това вече е нещо.

Зяпнах от изумление.

Защо, мислех си, Александър иска да следва Кир дори и в това. Едва ли за да го надмине, тъй като Кир е бил обвързан с договор, а Александър е свободен… А и аз бях първият персиец, на когото той казваше това.

Доста време беше минало, откакто за последен път си бях спомнял баща си ясно. Но сега отново ми се яви лицето му, благославящо моите бъдещи синове. Може би в края на краищата думите му не са били празни приказки.

— Ей, — каза Александър, — кажи ми за какво мислеше, какво ти мина през главата?

— Че плодовете на мечтите надживяват плодовете на семето.

— Ти си прозорлив. И аз често съм си мислил това.

Но аз не му казах: „Не, аз съм евнух, който се старае, доколкото може, да извлече полза от това“, а му разказах всичко за Новогодишните празненства, които Кир беше започнал като празник на Приятелството. Разказах му и как повел племената да завладеят Вавилон, а мидийците и персийците си съперничели кой ще покаже повече храброст пред него. Понякога, от нетърпение и пламенност, аз се запъвах в своя гръцки, търсейки думата, но той казваше:

— Няма нищо. Разбирам какво искаш да кажеш.

През деня около него винаги имаше хора и врява. Но през нощта сякаш идвах при него като момчето на Кир, а не като момчето на Дарий. Той се унасяше усмихнат и забравяше за неприятностите и грижите. И тогава си казвах: „Ето едно нещо, което аз направих за него, а Хефестион не успя“.

Своенравно е сърцето. Дарий нито ми беше предлагал любов, нито беше искал. Но аз чувствах, че трябва да му бъда благодарен за всичко, което ми беше дал — за коня, за огледалото, за гривната. А сега, при тези богатства, аз измъчвах душата си, защото преди мен е имало друг. Аз исках да го имам целия.

По всякакъв друг начин, освен с думи, Александър ми показваше, че с мен изпитва много повече удоволствие, отколкото с който и да било друг преди мен. Той беше твърде великодушен, за да омаловажава това. Но думите никога не бяха изречени и аз добре знаех защо. Това би опетнило верността.

„Никога не бъди досаден“ ми беше казал Оромедон преди много време. „Никога, никога, никога. Това е най-бързият път към мръсните улици навън. Никога.“ И той, който винаги беше нежен като коприна, внезапно ми беше издърпал косата така, че да ме накара да изскимтя. „Направих това заради теб“, беше казал, „за да те накарам да го запомниш“.

Никой не може да притежава боговете. Но има хора, които боговете избират, за да ги направят по-богоподобни от останалите. Запомних това.

Имаше моменти, когато бях готов да го сграбча с двете си ръце и да извикам с всичка сила: „Обичай ме повече от всичко! Кажи ми, че обичаш най-много мен! Кажи, че ме обичаш повече от всичко друго на света!“

Но аз помнех.

Изправен до стената на залата за аудиенции и Задракарта, аз го наблюдавах как приема македонците Той ги посрещаше без всякакви формалности и се разхождаше сред тях като равен.

„Ти си музикант“, ми беше казал Оромедон „Всичко, от което се нуждаеш, е да познаваш инструмента си“. Но Оромедон имаше предвид по-прости инструменти. А тази арфа имаше много струни и някои не бяха предназначени аз да свиря на тях.

И все пак ние бяхме в съзвучие.

Такива неща ми се въртяха в главата, когато влезе един вестоносец с връзка писма от Македония. Царят ги взе и седна да ги чете на най-близкия диван, както правят обикновените хора. Той продължаваше да върши тези неща. Копнеех да мога да му кажа, че те му нанасят вреда.

Докато преглеждаше писмата, Хефестион пресече залата и седна до него. Останах с отворена уста — това надминаваше всички останали дързости. Но Александър просто му даде да държи някои от свитъците.

Двамата не бяха много далеч от мен. В момента, в който вземаше най-дебелото от писмата, чух Царя да казва:

— От майка ми — и въздъхна дълбоко.

— Прочети го и свършвай с тази неприятна работа — каза Хефестион.

Макар и да го мразех, можех да разбера защо Майката на Дарий се беше объркала, и беше отдала царските почести на него. Според нашите персийски канони той й се беше сторил по-красив и по-представителен: висок, с черти, близки до съвършенството. Когато лицето му беше спокойно, то изглеждаше сериозно, дори печално. Косата му беше с цвят на блестящ бронз, макар и доста по-груба от моята.

Междувременно Александър беше отворил писмото на Царица Олимпиада. А Хефестион, облегнал се свободно върху рамото му, го четеше заедно с него.

Обзе ме горчивина, защото осъзнах, че това беше смутило дори и македонците. Мърморенето им достигна до мен.

— Този за какъв се мисли?

— Е, хайде, всички знаем. Но не е необходимо да го показва толкова явно.

Един от старите войници, които се отличаваха с брадите си и с невъзпитаното си държание, се обади на висок глас:

— Щом Хефестион може да го чете, защо и ние да не можем да го чуем?

Александър вдигна глава. Той обаче не повика охраната, за да арестуват нахалника. Дори не го смъмри. Просто извади пръстена си с печата, обърна се усмихнат към Хефестион и постави върху устните му царския печат. После и двамата се върнаха към писмото.

Винаги можех да се движа безшумно и лесно, дори и когато бях заслепен от сълзи. Никой не забеляза как се измъкнах. Втурнах се към конюшните и се отправих в галоп извън града, към блатата до морето, подплашвайки цели облаци от черни като мислите ми птици. На връщане към двореца мрачните ми мисли се наредиха като врани, накацали върху бесило. Няма да мога да живея, рекох си, докато този човек ходи по земята. Той трябва да умре.

Размишлявах върху това, докато водех коня си през пясъчните дюни. Още като момчета те се бяха обрекли един на друг и докато този човек беше верен, Александър би се чувствал обвързан. Той ще го предпочита пред всичко друго на света, казах си, макар че в сърцето си обича най-много мен. Направо се пържех жив в огън. Не! Само едно нещо ще свърши работа срещу Хефестион. Ще го убия!

Реших да отида на следващата сутрин на пазара на просяците и да си купя стари дрехи. Щях да се преоблека някъде навън и да скрия истинските си дрехи в пясъка. После щях да увия главата си с парче плат, за да скрия безбрадото си лице, и да потъна в малките улички под крепостната стена. А там да намеря някой билкар, който няма да задава въпроси. Реших, че не след дълго ще успея да се добера до виното или храната му.

Така стигнах до конюшните, повиках един коняр да се погрижи за коня ми и се върнах обратно в залата, за да наблюдавам Хефестиони да си мисля: „Скоро ти ще умреш.“

Стоях тихо, прилепен до стената, и отново премислях плана си. Ще купя отрова — дотук добре. В стъкленица ли да бъде или в торбичка? Но къде ще я пазя? В дрехите си? На врата? И колко дълго ще се наложи да я крия?

Постепенно ентусиазмът ми се поохлади и започнах да мисля за хилядите случайности, които можеха да ме разкрият. Предъвквах едно по едно тези дребни нещица, и тогава изведнъж в главата ми като светкавица проблесна най-важното. Ако открият отрова у мен, кой ли не би се усъмнил, че тя е предназначена за Царя? Та аз бях доведен при него от човек, който вече беше убил един цар.

И тогава те щяха да измъкнат Набарзан от дома му и да го разпънат редом с мен. Дълго щяха да ме помнят — персийското момче, курвата на Дарий, което направило на глупак великия Александър. Така той щеше да ме запомни — със сигурност. Не, по-скоро аз самият бих глътнал отровата, макар и само мисълта за това да изгаряше вътрешностите ми като бушуващ пожар.

Аудиенцията на македонците беше завършила. Сега залата беше пълна с персийци. Тяхното присъствие ми напомни чий син съм аз. Какво си бях наумил? Да убия един честен и предан човек само защото беше застанал на пътя ми? По същия начин и братята на Цар Арсес му бяха предани и пречеха на друг един Багоас. А също и баща ми.

Следващия път, когато видях Хефестион близо до Царя, си казах: „Е, ако искам, мога да те убия, но имаш късмет, че няма да се унижа чак дотам.“

Бях достатъчно млад, за да може тази мисъл да ме накара да се почувствам по-добре. И твърде изпълнен със собствените си грижи, за да се замисля за неговите.

Това, което беше имал той, никога вече нямаше да принадлежи на някой друг. Неговите претенции бяха удовлетворени. Как можеше да иска още? Възможно е и да е поискал от своя възлюбен да не става любовник на тъмноокото персийско момче, което успя да му даде онова, от което никой никога не е мислил, че Александър може да има нужда. Може би желанието от времето на младостта им бе изчезнало (ако е така, можех да се досетя кой първи е изстинал), но тяхната обич оставаше открита като женитба. Докато е лежал сам в леглото си през дългите нощи в Задракарта, Хефестион едва ли е спял спокойно. Като че ли в нахалната му постъпка с писмото видях един призив, една молба за доказателство за обичта на Александър. Той я беше разбрал и даде това доказателство пред очите на всички.

През нощта, люшкайки се между мъката и чувството за вина, изгубих усещането си за мярка — бях напрегнат и глупав и опитах нещо, което бях научил в Суза, нещо, което той не можеше и да предположи, че знам. Усетих глупавата си грешка. Уплаших се, че ще се възмути, тъй като не разчитах на неговата наивност в тези неща.

— Само не ми казвай, че си правил това с Дарий! — възкликна той и се разсмя толкова силно, че едва не падна от леглото.

Толкова се обърках, че скрих лицето си и не смеех да го погледна в очите.

— Какво има? — попита той.

— Аз те обидих. — отговорих — Ще си отида.

Но той ме дръпна обратно.

— Недей да се цупиш! Какво толкова е станало? — Гласът му внезапно се промени и той добави: — Да не би Дарий още да ти липсва?

Той ревнуваше. Да, дори и той! Хвърлих се върху него с такова настървение, че заприлича повече на война, отколкото на любов. Наложи се да ме успокоява известно време, преди да можем да започнем отново. Но дори и тогава продължих да бъда напрегнат и накрая почувствах болка, почти като тази в началото. Макар и да не му казах нищо, той като че усети някаква разлика. Останах да лежа безмълвен, без да правя нищо, за да разсея натъжаването му. Той не издържа и се обади пръв:

— Хайде, кажи ми.

— Обичам те твърде много, това е всичко — отговорих.

Александър ме придърпа до себе си и започна да роши нежно косата ми с пръстите си.

— Никога не казвай „твърде много“ — каза той. — Твърде много не е достатъчно. — Докато заспиваше, той не ме освободи от прегръдката си, както понякога правеше. Позволи ми да лежа до него през цялата нощ.

На сутринта ме попита:

— Какво става с твоите танци?

Казах му, че се упражнявам всеки ден.

— Добре. Днес ще обявим състезанията за игрите на победата. Ще има и състезание за танцьори.

Направих в стаята едно премятане и след това задно салто.

Той се разсмя, а после каза сериозно:

— Искам да знаеш нещо — никога не заповядвам на съдиите. Това прави лошо впечатление. На игрите в Тир бях готов да дам всичко, за да видя Тетал увенчан с лавровия венец. Според мен нито един трагически актьор не може да се мери с него. Освен това той беше мой пратеник и ми служеше вярно. Но съдиите избраха Атенодор и аз трябваше да се примиря с това. Така че мога само да ти кажа: победи за мен.

— Дори и това да ме убие? — казах аз, стоейки на ръце.

— О, мълчи! — и направи гръцкия знак срещу лош късмет.

По-късно той ми даде шепа златни монети, за да си купя костюми, и ми изпрати най-добрия флейтист в Задракарта. Дори и да беше усетил моите грижи, които не можеше да излекува, той знаеше как да ме накара да ги забравя.

Старите танци ми бяха омръзнали. Специално за него измислих един нов. Започваше в бърз ритъм, в кавказки стил; след това се забавяше и преминаваше в плетеница от чупки и извивки, които показваха силата и равновесието на танцьора. Последната част щеше да бъде много раздвижена и разпалваща, но без прекалено много гимнастика, тъй като аз бях танцьор, а не акробат. Исках всичко да бъде с мярка и на място. Поръчах да ми ушият една гръцка туника, цялата в алени панделки, вързани само на врата и на кръста. Страните ми бяха голи. Дадох да ми направят и гривни за глезена — кръгли звънтящи халки от ковано злато. А за първата част щях да използвам и дървени хлопки.

Упражнявах се така, сякаш от това зависеше животът ми. Първия ден, когато току-що бях свършил и отпратил флейтиста, в залата влезе Александър и ме свари да се бърша с кърпата — още не можех да си поема дъх. Той ме хвана за раменете.

— От днес до началото на игрите ще спиш тук — по едно нещо наведнъж.

И без да ме пита повече, заповяда да ми донесат легло в залата. Знаех, че е прав, но ми стана много мъчно, че може да мине без мен — все още знаех по-малко и от последния от неговите войници без какво Александър можеше да мине. Въобразявах си, че няма да мога да понеса дори и една нощ далеч от него, но тъй като репетирах здравата, заспивах веднага като труп и се събуждах едва на сутринта.

В деня на игрите отидох рано в стаята му, където един от оръженосците го обличаше. Щом ме видя, той каза:

— О, Багоас ще се погрижи за това. Можеш да излезеш. — Някои от телохранителите му се бяха понаучили и влезли в крак със задълженията си и Царят бе започнал да се отнася към тях по-топло. Но точно този беше от несръчните и опаките. Когато той излезе нацупен навън, Царят каза:

— Ей, за толкова време не се научи една мантия да държи и да я оправя като хората!

Наглсих брошките и се засмях:

— Следващия път ме викай.

Той ме хвана за ръцете и ме целуна.

— Ще се видим, когато излезеш да танцуваш.

Сутринта се състояха атлетическите състезания — бягане, скачане, хвърляне на диск и копие, бокс и борба. Тогава за пръв път видях истински гръцки игри и, признавам си, те наистина предизвикаха у мен интерес, макар че оттогава насам винаги ме отегчават. Състезанието по танци се състоя след пладне.

За танцьорите и за музикантите армията си дърводелци беше издигнала цял театър — със сцена и опънато от край до край боядисано платно, което гледаше към плавно спускащ се склон отпред, с пейки за по важните хора и подиум за стола на Царя. Върху платнището бяха нарисувани колони и завеси, които изглеждаха като истински. При нас, в Персия, не съществува такова изкуство. Никога преди не бях виждал такова място, но когато се качих върху него, с изненада разбрах, че подът е много добър.

Постепенно скатът се изпълни с хора, а командирите заеха местата си на пейките. Присъединих се към останалите танцьори на тревата близо до сцената. Хвърляхме си косо по някой поглед — бяхме трима гърци, двама македонци и още един персиец. Александър дойде в театъра под звуците на тръбите. Другите танцьори ме гледаха с омраза, защото много добре знаеха кой съм.

Но мисля, че накрая дори и те не биха могли да оспорят победата ми. Знаех, че трябва да победя — заради него и заради себе си. Истина е, че той никога не се месеше в работата на съдиите; но е вярно също така, че и съдиите са хора. Онези в Тир може и да са знаели високото мнение на Александър за Тетал, но сега беше различно — аз му бях любовник. Нямаше начин да не се замислят за това. Но аз не го исках.

В Суза танцувах, за да спечеля благосклонност, от страх да не бъда изгонен, от суета и от тщеславие. Сега танцувах в името на нашата любов.

Редът бе определен чрез хвърляне на жребий — аз бях четвърти. И още не бях стигнал до средата на първия си бърз танц с дървените хлопки, когато започнаха ръкоплясканията. Това беше ново за мен. Най-голямата ми публика до този момент бяха шепата гости на Дарий, които ме хвалеха от вежливост и от страх. Но тези викове и пляскания бяха нещо различно. Сякаш ми поникнаха крила. Когато стигнах до салтото си в края, вече не чувах музиката.

Съдиите направиха избора си, без да се двоумят. Повикаха ме да получа венеца си.

Следван от глъчката, се качих на подиума и коленичих на ръба. Някой подадена Александър блестящия венец. Вдигнах глава и видях усмивката му.

Той положи венеца върху главата ми, а докосването му бе като ласка. Ако щастието можеше да изпълва като храната или виното, то аз щях вече да съм се пръснал. Хефестион никога не е правил нищо подобно за него, си рекох.

Следващото състезание беше за музиканти. Ако Мъдрият Бог беше изпратил долу ангелите си да свирят, аз нямаше да мога да разбера разликата.

Не си спомням нищо друго до пиршеството същата вечер, когато стоях до стола му. То беше огромно, доста добре направено за македонските обичаи, и се състоя във величествената зала на двореца, осветена ярко от многобройните лампи. Гостите бяха прекалено много, за да могат да използват гръцките кушетки. Александър беше поканил повече персийски аристократи от всякога. През цялата вечер бях зает с подаръците и с предаването на съобщения. Всеки имаше какво да каже за моя танц. А аз си казвах: „Той удостоява с уважение хората от моя народ заради това, което намира в тях, но и малко, заради мен самия.“ И си мислех с опиянение за предстоящата нощ.

Качих се в стаята преди него. Видях, че вместо халата за баня и кърпите са оставени кат чисти дрехи. Ако цяла вечер не се бях чувствал като замаян, можех да предвидя това. Добре, че го осъзнах навреме, за да не стана смешен.

Той също се качи, прегърна ме (телохранителят се беше оттеглил, когато ме видя, че идвам и каза:

— Днес всички в Задракарта ми завиждаха, но не защото съм Цар.

Съблякох мантията и му помогнах да се преоблече.

— Не ме чакай, скъпи мой. Ще бъда долу със стари приятели и ще пием чак до зори. Отивай да си лягаш и добре се завий, че да не се схванеш утре.

Типично македонска нощ, си мислех, докато прибирах пурпурната му роба. Е, добре, той ме предупреди. Но това няма значение — колкото и да е пиян, аз ще му помогна да си легне, а не някой недодялан телохранител. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Взех едно свободно одеало от скрина и се увих в ъгъла. Дори твърдият под не успя да ме задържи буден задълго.

Дочух гласа му. Навън вече се чуваше чуруликане на птици, но още не беше се зазорило.

— Мога да ходя и сам. Господи, необходими бяха четирима души, за да преместят Филотас.

— Едва ли ще успеят да го занесат — каза Хефестион. — А ти ще се оправиш ли сам?

— Да, но влез. — Пауза. — Влизай, де! Тук няма никой.

Вцепених се. Беше прав, когато каза, че трябва добре да се завия. Покрих се през глава с одеалото, за да не би лицето ми да отрази светлината.

Хефестион беше хванал ръката на Александър през рамо, но не беше ясно кой кого мъкне. Положи го да седне, събу сандалите му и махна пояса. След това му свали хитона през главата и му помогна да легне. Накрая придърпа масата, остави там каната с вода и чашата, потърси гърнето и го постави да му е под ръка. Потопи една кърпа в каната и избърса лицето на Александър. Макар че не се държеше здраво на краката си, той свърши всичко това доста сръчно.

Александър въздъхна и каза:

— Така е добре.

— Най-добре е хубаво да се наспиш.

— Като поспя, ще ми олекне. Ах, така е добре… Ти винаги мислиш за всичко.

— Трябваше… Досега. — Хефестион се наведе, целуна Александър по челото и се усмихна — Лека нощ, моя любов. — И излезе, като затвори леко вратата.

Александър се обърна на една страна. Изчаках за да съм сигурен, че е заспал дълбоко. След това предпазливо прибрах одеалото. Промъкнах се крадешком до моето студено легло със зазоряването и крясъците на чайките.

14

На шестнадесет, в Задракарта, започна младостта ми. Бях преминал от детството в някаква междинна възраст, където младостта бе нахлула само в тялото ми. Сега, седем години по-късно, това състояние ме напусна.

Има места, които са запечатани в паметта ми, и дълги месеци, когато лицето на земята плуваше покрай мен, както плуват корабите, когато човек ги гледа, седнал на брега на Нил. Планински проходи, снежна пустош, разцъфнали гори, черни езера сред високи пусти полета, полупустини, покрити с дребни камъчета или изсъхнала трева; скали, обрулени във формата на дракони; божествени долини, пълни с натежали от плод дървета; планини без край, пробиващи небето — безмълвни и криещи опасност; хълмисти земи, отрупани с непознати цветя; и дъжд — дъжд, изливащ се отгоре, сякаш небесата се разтварят, дъжд, който превръща земята в кал, реките — в буйни порои, оръжията — в ръжда, а мъжете — в безпомощни деца. И нажежените до червено дюни, ден след ден, покрай огледално гладкото море.

И така, ние тръгнахме на изток от Задракарта, когато бях на шестнадесет и бях луд от любов.

Движехме се в подножието на планините, които се простират на изток от Хиркания и навлязохме в широка гола земя. През това време живеехме в един подвижен град.

Колоната от хора, пътуващи сега с Александър, съвсем не беше малка. Той беше оставил наместник да управлява царството му и беше пресякъл проливите на Гърция, свободен като птица — просто един генерал с ранга на Цар. След това паднаха големите градове и Дарий загина. Сега Александър беше Велик Цар в своя империя И всички задължения по управлението пътуваха с него. Движехме се в земя без градове — както древната Персида преди царуването на Кир. На стотици мили една от друга се издигаха крепости, подобни на моя роден дом.

Те бяха по-големи, защото са били жилища на царе, но не по-различни: укрепена къща върху канара и племенно селище около нея. Крепостите бяха преминали от ръцете на царе, в ръцете на племенни вождове и сатрапи, но макар да бяха много стари и грубо направени, все още ги наричаха „царските къщи“. Що се отнася до останалото, ние бяхме като овчари номади, търсещи пасища или селца, в които да има вода през цялата година. Десетки левги напред единственият град бе нашият лагер.

Той се състоеше от армията и от втора армия, която обслужваше първата: оръжейници, специалисти по обсада и мостове, дърводелци, майстори-кожари и майстори на палатки и шатри, търговци, коняри, съпровождащи войската, техните жени и деца, а също и робите. Вече имаше и голям брой писари и други чиновници. И всички те съставляваха само армията, на която Александър плащаше. Една трета армия ни следваше, за да върти търговия: търговци на коне, продавачи на дрехи, бижутери, актьори, музиканти, фокусници и жонгльори, сводници и проститутки от двата пола или без пол. Защото дори най-обикновените войници бяха богати. Що се отнася до командирите — те живееха като малки царе.

Те притежаваха свои собствени домакинства, с управители и прислужници, които се движеха в отделни кервани от фургони. Техните наложници живееха така добре, както жените на Дарий. Генералите пък, от своя страна, бяха усвоили навика след упражнения масажисти да ги разтриват с благовонни масла. Александър им се смееше, като на слабости на приятели. Не можех да понеса да гледам как им позволява да го надминават по разкош и гордост. Знаех как гледаха на това персийците.

Самият Александър нямаше време за показност, а често — и за мен. В края на всеки поход обикновено го чакаше целодневна работа. Чакаха го пратеници, разузнавачи, мостостроители и просители, а също и обикновени войници, с техните грижи и проблеми. След всичко това той търсеше леглото си само за сън.

Дарий, като усетеше, че желанието му отслабва, започваше да се чувства обратен по природа и изпращаше да повикат някой като мен, от чиито умения се искаше да оправи нещата. Александър, който винаги гледаше към утрешния ден, в подобни случаи смяташе, че природата иска от него един хубав и здрав сън.

Има неща, които не могат да бъдат обяснени на един истински мъж. За такива като мен правенето на любов е удоволствие, но не е необходимост. Аз много повече харесвах неговото тяло и исках само да бъда близо до него — като куче или дете. В неговата топлина имаше и живот, и сладост. Но аз никога не му казвах: „Нека вляза, няма да ти преча.“ Никога не бъди досаден, никога, никога. Имаше много други неща, за които му бях необходим всеки ден. Нощите на отплатата сами щяха да дойдат.

През една от тях той ме попита:

— Ядоса ли се, когато изгорих Персеполис?

— Не, господарю мой, никога не съм бил там. Но защо, всъщност, ти го превърна в пепелища?

— В клада. Ние разпалихме клада. Бог ни вдъхнови.

На светлината на нощната лампа лицето му ми се стори като лицето на прехласнат певец. Той присви очи:

— Завеси от огън, гоблени от огън; горящи маси, образуващи величествен огнен пир. Всички тавани бяха от кедрово дърво. Когато престанахме да хвърляме факлите, а топлината ни накара да се отдалечим, огънят се стрелна към черното небе като пълноводен поток; огромен огнен дъжд се изля нагоре с искри, които се разпръскват навсякъде — боботещ и ослепително сияещ право към небесата. И тогава си казах: „Нищо чудно, че те го боготворят. Та има ли нещо друго на земята, което да е по-богоподобно?“

Той обичаше да му говорят след любовния акт; все още имаше нещо у него, което му казваше, че желанието е слабост. При тези случаи аз му говорех за сериозни неща. Смехът и играта бяха за преди това.

Веднъж той ми каза:

— Странно, ние лежим заедно един до друг, а ти продължаваш да ме наричаш „господарю мой“. Защо го правиш?

— Защото за мен ти си такъв — в сърцето ми, във всичко.

— Запази го в сърцето си, любими, особено пред македонците. Вече забелязах някои погледи.

— Ти винаги ще бъдеш мой господар, както и да те наричам. А как трябва да ти казвам?

Той прихна:

— Александър, разбира се. Всеки македонски войник може да ме нарича така.

— Искандер — повторих аз. Произношението ми на гръцки още не беше добро.

Той се разсмя и ми каза да опитам пак.

— Така е по-добре. Когато чуват, че ме титулува ш „господарю“, те си мислят: „Значи, той започва да се смята за Велик Цар.“

Най-сетне ми се беше отдал случай.

— Но, господарю мой, господарю Искандер, та ти си Великият Цар на Персия! Познавам народа си — те не са като македонците. Знам, че гърците казват, че боговете завиждат на великите мъже и че наказват надм… — бях залегнал здраво над книгите, но думата ми убягна.

— Надменността — поправи ме той. — Да, те вече ме наблюдават за това.

— Но не и персийците, господарю. Те търсят в един велик човек величественост и великолепие. Ако им се стори, че той не се държи на висота и се принизява, те оттеглят уважението си.

— Принизява? — повтори той глухо.

Вече беше твърде късно да се върна назад.

— Господарю мой, ние ценим смелостта и победите. Но Царят… Царят трябва да бъде нещо друго, нещо различно. Големите сатрапи трябва да се обръщат към него като към бог. За него те правят прострацията, която пък селяните правят за тях.

Александър не каза нищо. Чаках, изпълнен със страх. Най-сетне той проговори:

— Братът на Дарий искаше да ми каже това. Но не посмя.

— И сега господарят ми е ядосан?

— Никога, щом става дума за съвет, даден от любов. — Той ме придърпа по-близо до себе си, за да го докаже. — Но, помни, Дарий загуби и ще ти кажа защо. Човек може да управлява сатрапите по този начин, но не и войниците. Те не искат да следват някакъв царствен образ, към когото трябва да пълзят по корем. Те искат да знаят, че ти ги помниш от някоя битка преди година и че знаеш дали имат брат на служба при теб; те искат да чуят една дума от устата ти, ако той умре. Ако са покрити със сняг, те предпочитат да виждат, че и командирът им е покрит със сняг. И ако дажбите или водата не достигат, а ти продължаваш да водиш колоната напред, те искат да знаят, че и ти се лишаваш наравно с всички. Тогава те ще те следват. И те обичат да се смеят… Разбрах на какво се смеят, когато бях на шест години и се мотаех в караулните помещения в двореца на баща ми. Те ме направиха Велик Цар на Персия, не забравяй това… Не, не съм ядосан. Ти имаше право да го кажеш. Но знаеш ли, в себе си аз нося кръвта на гърци и троянци едновременно.

Не знаех нищо за това, но целунах рамото му с благоговение.

— Както и да е. Да кажем, че харесвам твоя народ, или че откривам в него нещо от себе си. И защо да казваме твой и мой? Те всички трябва да бъдат наш. Кир не намери покой, докато не го постигна. Сега е дошло време отново да се създаде нещо ново. Бог не ни води всички по този път ей така.

— Говорих прекалено много — казах. — Ето, сега ти се разсъни и отново си с широко отворени очи.

Последният път, когато му казах така, той беше отговорил: „Защо не?“. Но тази вечер каза само „Да“ и продължи да мисли. Унесох се в сън до неговите отворени очи.

Навлязохме в Бактрия — огромна хълмиста пустош, докосната вече от есента, пронизвана от жулещи ветрове, духащи откъм заснежените планини. Купих си един кафтан от червеникав плат, обшит с кожи от белка, тъй като при Каспийските Врати бях загубил стария от кожата на рис. Войниците се облякоха дебело и топло с овчи и кози кожи, а офицерите имаха наметала от хубав вълнен плат. Но само персийците, облечени в панталони и дрехи с ръкави, изглеждаха наистина стоплени. Понякога македонците ми хвърляха завистливи погледи. Но те по-скоро биха умрели, отколкото да се облекат с дрехите на победените — изнежените и калпави персийци и мидийци.

Паднаха първите дъждове и мократа земя направи придвижването още по-трудно. Реките и потоците бяха придошли и сега се движехме толкова тромаво, колкото и върволицата на Дарий. Усетих разликата, когато ни настигна новината, че Сатибарзан, Сатрапът на Ария34, е въстанал зад нас. Той беше дошъл по собствена воля да се предаде в Задракарта. Александър му предложи дясната си ръка, покани го на вечеря, запази положението му на сатрап и му даде отряд от четиридесет македонци, за да му бъдат в помощ и да попълнят охраната на крепостта му. А след като си заминахме, Сатибарзан наредил да ги убият и сега събираше войска, за да се бие на страната на Бес.

Над широката ни разпръсната колона прозвуча сигналът на тръбача. Конете зацвилиха и затропаха с копита; в щипещия въздух се стрелнаха заповеди. За по-малко време, отколкото човек може да си представи, конницата се построи в колони. Александър се качи на бойния си кон и всички се хвърлиха напред в отвратителното време, а земята под тях потръпна. Сякаш тежък и муден великан беше заметнал плаща си и беше запратил копие.

Направихме лагер и ги зачакахме сред всичките ветрове на земята. Мъже и жени се втурнаха да търсят из равнината дърва за огрев. Аз продължих с уроците си по гръцки при Филострат — сериозен млад ефесянин35, който не се отчайваше с мен. (На него дължа това, че Цар Птолемей ми позволи да използвам библиотеката му и аз успях да прочета повечето гръцки автори, които си струва да се споменат, макар че и до ден днешен не мога да разчета и най-простия надпис на моя роден език.)

Писарите водеха архива ежедневно, така че можех да научавам какво става. Войниците на Сатибарзан бяха побягнали само като чули за Александър, а сатрапът избягал при Бес. Александър вече го беше осъдил на смърт — той не можеше да понася предателството. Въпреки това, човекът, когото той назначи за нов сатрап на Ария, беше също персиец. Царят се завърна обратно по време на една снежна буря и отново се захвана с бремето на управлението.

След връщането на войниците се засили търсенето на жени и на всякакви удоволствия в зависимост от предпочитанията. Но аз вече знаех достатъчно, за да чакам същото от Александър. Когато изливаше силите си във война, той не се щадеше. Освен това го чакаше и държавна работа за половин месец напред.

Той я свърши за пет дни. След това покани няколко приятели и пиха през цялата нощ. Езикът му се развърза и той отново изживя цялата война. После спа цял ден и продължи през следващата нощ.

Не беше заради виното, макар че доста изпи. Дори и половината от този сън би му стигнал, за да се отърве от махмурлука. Но виното беше това, към което прибягваше, за да накара тялото си и духа си да спрат, когато са забравили почивка. Колкото и да беше пиян, той винаги успяваше да се изкъпе преди да си легне. И никога не се подпираше на мен, освен ако не загубеше равновесие. Виното изкарва на бял свят много скрити неща — то правеше същото и с него, но грубостта в спалнята не беше от тях.

На по-следващия ден той се събуди свеж като жребец и отхвърли още една планина от работа. А през нощта ми каза:

— Нима сме били разделени толкова дълго?

Казах му „добре дошъл“ по всички начини, които знаех, и по някои, които в момента измислях. Той често се шегуваше, че съм започнал да правя от него персиец. Истината бе, че аз вече бях забравил как бих могъл доставям удоволствие на някой друг. За Александър една нежна изтънченост бе по-добра от страстта. Владеех изкуството да докарвам мъжете до бурни наслади, но когато го прилагах с него, това оставяше някаква сянка. А за мен то беше само придобито умение. Трябваше да се подчиня на сърцето си още отначало. Но нито един човек преди него не ми беше позволявал да имам сърце. Сега, след като му бях показал неговия път към градината на удоволствието, или поне към това, което можеше да го удовлетвори, той искаше да има до себе си другар, а не артист, който да го забавлява. Той никога не беше несръчен. В природата му беше да дава — и тук, както и навсякъде другаде. Но и тук, както и навсякъде другаде, ако проявяваше гордост, то не беше без причина.

Принц Оксатрес беше повишен до Телохранител на Царя. Александър обичаше да се огражда с хубави хора и сметна, че постът отговаря на ранга му. На ръст той беше с около един палец по-нисък от Дарий. Смеейки се, Александър ми каза, че на Филотас ще му бъде за сефте някой да го гледа отгоре, а не отдолу. Отговорих сдържано, като се надявах той да го забележи. Този Филотас не ми излизаше от ума.

Той беше най-надменният и най-претенциозният от генералите — Командир на Почетната конница. Смятаха го за красив, но за моя персийски вкус той беше прекалени риж. Филотас изпъкваше най-много сред онези, които си позволяваха да надминават Царя по разкош и пищност. Кълна се, че той ходеше на лов с повече прислужници и лични принадлежности, отколкото Дарий, а шатрата му отвътре приличаше на дворец. Веднъж му занесох там съобщение и той ме погледна с презрение. Това още повече ме настрои срещу него, въпреки че и Хефестион не го харесваше.

Когато човек познава начина на живот в царския двор, той знае какво точно да търси. Понякога заставах извън залата за аудиенции, както бях правил във Вавилон, за да наблюдавам лицата на излизащите. Виждах естествено, обичайните изражения на облекчение, разочарование, удоволствие, свойско държание или непринудено отпускане. Но усмивката на Филотас твърде бързо напускаше лицето му, а един път дори — мога да се закълна в това — видях в очите му подигравка. Ала запазих всичко в себе си. Не се осмелих да кажа нищо на Александър — те се познаваха, откакто се помнят. Бяха приятели от детинство и Царят му вярваше повече, отколкото на себе си. Но не беше само това. Бащата на Филотас, Парменион, имаше най-висок ранг и беше втори след Царя. Той заемаше по-голяма длъжност дори от Кратер, който беше най-главният от генералите тук. Парменион някога е бил главнокомандуващ на армията на Цар Филип. Никога не бях го виждал, защото армията му пазеше западните пътища зад нас — доверие, от което зависеше животът на всички ни.

Така че благоразумно запазих мълчание. Само похвалих нисайските коне на Оксатрес и техните великолепни парадни сбруи, като добавих:

— Но, разбира се, господарю мой, дори и в двора на брат си Дарий, той никога не е бил богат колкото Филотас.

— Така ли? — погледна ме Александър и забелязах, че това го накара да се замисли. Тогава аз го прегърнах, смеейки се, и продължих: — Но сега дори самият ти не си толкова богат, колкото съм аз.

Единствената последица от разговора, на която станах свидетел, бе, че той разгледа конските сбруи на Оксатрес и толкова ги хареса, че накара да направят същите и за стария Буцефал. Един персиец никога не би се възхитил от гръцки кон. Но след като видях Буцефал нахранен, добре гледан и свеж, вече можех да повярвам, че той е носил Александър в бой в продължение десет години и никога не е показал страх. Повечето коне се дразнят от нова премяна — оглавник с кокарда, сребърни капаци и висящи гравирани плочки на хамута. Но Буцефал имаше високо мнение за себе си и пристъпваше важно наоколо, представяйки ги в най-добра светлина. В този кон имаше много от характера на Александър.

Мислех си за това, докато разтривах Царя преди вечеря. Той обичаше това заедно със задължителната баня преди лягане. Александър беше най-чистоплътният човек, когото съм познавал, разбира се, когато неговите многобройни войни му го позволяваха. В началото често се чудех какъв ли е този дискретен и приятен аромат, който използваше, и тършувах да открия стъкленицата. Но такава нямаше — това беше дар на природата.

Похвалих новите сбруи на Буцефал и вида му, а Александър ми довери, че е поръчал да направят и други такива като подаръци за неговите приятели. Бършех го с кърпа. Цялото му тяло беше в мускули, но не така грамадно и грозно като телата на онези гръцки борци.

— Колко добре, господарю мой, биха ти стояли дрехите, които подхождат на тези сбруи.

Той бързо извърна глава и ме погледна.

— Как пък ти хрумна това?

— Просто като те гледах сега.

— О, не. Ти си прозорлив. Понякога аз също си мисля, че в собственото си царство човек не трябва да изглежда като чужденец.

Думите му ме зарадваха. Вятърът свиреше из шатрата.

— Мога да ти кажа още, че в такова време ще ти бъде много по-топло, ако си с панталони.

— Панталони! — Александър се взря в мен с такъв ужас, като че ли му бях казал, че трябва да се боядиса със синя боя. А след това се разсмя.

— Мило мое момче, на теб те изглеждат очарователно; върху Оксатрес те украсяват Охраната ми. Но в очите на един македонец, панталоните са нещо… Не ме питай защо. И аз съм толкова лош, колкото и всички останали.

— Ще измислим нещо, господарю. Нещо, което да прилича повече на дреха от персийския двор! — Копнеех да го направя красив според начина на обличане на моя народ.

Той поръча да донесат един топ фин вълнен плат, за да го облека с него. Но едва бях започнал, когато се оказа, че не само няма да носи панталони, но и не желае да има дълги ръкави. Александър ми обясни, че те щели да го жулят и да го изнервят, но бях сигурен, че това е само претекст. Казах му, че самият Кир е накарал персийците да носят мидийски дрехи, които бяха по-пищни от нашите. Това беше истина. Но този път дори магическото име на Кир не оказа никакво влияние. Трябваше да прибягна до древната персийска роба, толкова ужасно старомодна, че никой освен Царят по време на празненствата не я беше носил от сто години насам. Ако не бях виждал Дарий, облечен в нея, никога нямаше да мога да разбера как е направена. Робата беше дълга, с гънки в кръста — нещо като мантия, с дупка, за да се навлича през главата. Тя покрива горната част и виси над ръцете до китката. Скроих я цялата, набрах гънките и ги прикрепих леко. Поставих я на раменете му и преместих огледалото пред него, за да може да се види.

— Спомням си я — каза той, — от релефите по стените в Персеполис. Как ме намираш? — Той се обърна в профил пред огледалото. Държеше на облеклото като жена, когато имаше повод за това.

— Робата притежава голямо достолепие — му казах. Стоеше му добре, макар че наистина изискваше да бъдеш висок. — Удобно ли ти е да се движиш с нея?

Той се разходи няколко пъти.

— Да, ако не трябва да правя нищо друго. Добре, ще дам да ми я направят. В бяло, с пурпурни краища.

Намерих най-добрия шивач на роби (в лагера имаше толкова много персийци), и той я направи с истинските сложни и претенциозни дипли. Александър започна да я носи заедно с ниска открита тиара, когато посрещаше персийци. Забелязах, че това увеличи уважението им. Имаше начини и начини за правене на прострацията, които той не различаваше, както ги различавах аз. Но никога не му казах, защото не желаех да предам сънародниците си. Гордостта им се засягаше, когато виждаха, че македонци от ниско потекло дори не се и покланяха.

После му казах, че те много са се зарадвали, като са го видели облечен в тази дреха. Не му казах обаче, макар и да изгарях от желание, че Филотас беше свел поглед по протежение на масата и беше уловил погледа на някакъв свой приятел.

Както и очаквах, Александър скоро започна да намира робата за уморителна — каза, че човек въобще не може да прави големи крачки с нея. Исках да му отговоря — в персийския двор никой никога не е ходел с големи крачки, но замълчах. Тогава той накара да му направят друга, която твърде много приличаше на дълъг гръцки хитон, само дето горната част покриваше ръцете. С нея Александър носеше и широк мидийски пояс, с пурпурни ивици върху бяло. Добре му стоеше. А и той беше толкова убеден, че е намерил щастливата среда, че сърце не ми даде да му кажа.

Както винаги Хефестион беше на негова страна и също хареса персийските конски сбруи. Когато минаваше покрай мен, често дочувах подмятания за подлизурство, но знаех, че те са дребнави и подли. Имах време да размисля и започнах да го разбирам. Колко лесно той можеше да нареди да ме отровят или да ме обвини чрез фалшиви свидетели. Или да скрият скъпоценности в багажа ми и да ме обвини, че съм ги откраднал. Такова нещо отдавна щеше да се случи в персийския двор, ако си бях навлякъл гнева на някой могъщ фаворит. Хефестион имаше остър език сред приятелите си и войниците, и въпреки това никога не го използваше срещу мен. Когато се срещахме, той просто ми говореше като на паж от благородно потекло — учтиво и кратко. В замяна му предлагах уважение, но без сервилност. Често ми се искаше да е мъртъв, както, несъмнено — и той мен. Но ние бяхме постигнали едно негласно разбирателство. Никой от нас не би лишил Александър от нещо, което ценеше, така че нямахме избор Движехме се на изток през гола сиво-кафява планинска земя и от време-навреме пресичахме богати долини, от които се прехранвахме. Така стигнахме царския дом на дрангийците36.

Той представляваше стара, примитивно строена крепост, с разнебитени, грубо изработени стълбища, разположена несиметрично над грамадни скали. Единствените прозорци бяха бойниците за стрелците. Местният земевладелец се изнесе от стаите в кулата, които воняха ужасно на коне, тъй като конюшнята се намираше под тях. На неговото място се настани Александър, тъй като знаеше, че ако не го направи, ще загуби престиж пред местните жители. Оръженосците получиха стаите между обора и помещенията в кулата, която превърнаха в караулно. Горе се намираше спалнята на Царя и предверие — нещо като килер, използван от телохранителя, който се грижеше за оръжията на Александър. Имаше и още един килер за мен. За да стигне човек до стаите, където се настаниха приятелите на Царя, трябваше да слезе по стълбите и да излезе на двора. Поръчах да донесат един мангал, за да може да се къпе край него. Горе ставаше ужасно течение, а след дългия поход Александър искаше добре да се измие преди вечеря. Водата беше гореща и чиста.

Разтривах гърба му с пемза, когато прогнилата врата се отвори с режещо скрибуцане и в стаята нахълта един от телохранителите.

— Какво има, Метрон? — попита Александър, както беше във ваната.

Младежът беше много уплашен и си глътна езика. Той се беше постарал и в крайна сметка се беше научил как да се държи. Освен това винаги беше любезен с мен, макар и само от уважение към Александър. Но сега стоеше до вратата бял като чаршаф, и се опитваше да си възвърне говора. Накрая преглътна и рече:

— Александър. Дойде един човек, който твърди, че има заговор да те убият.

Александър се надигна:

— Къде е той?

— В оръжейната. Нямаше къде другаде да го оставим.

— Името му?

— Кебалин, господарю. От конниците на Леонатос. Господарю, донесох ти меча.

— Добре. Сложихте ли му охрана?

— Да, Александър.

— Много добре. И какво каза този Кебалин.

В това време аз го бършех и го обличах. Като разбра, че Александър няма намерение да ме отпрати, Метрон продължи:

— Той е тук от името на брат си — младия Никомах. А той не посмял да дойде лично, защото те можели да се досетят защо е тук. Затова и казал на Кебалин.

— Да, — рече Александър много търпеливо. — и какво е казал на Кебалин.

— За Димнос, господарю. Той е заговорникът.

Александър за миг повдигна вежди.

Метрон пристегна около кръста си, колана с меча.

— Той… ами той е нещо повече от приятел на младия Никомах. Опитал се да го накара да се присъедини към тях, но Никомах отказал. Димнос разчитал на това, защото Никомах винаги казва „да“ на всичко. И той го заплашил, че ще го убият, ако не се присъедини към тях. Като чуло това, момчето се престорило, че приема и казало на брат си.

— Те?! Кои са останалите?

Младежът напрегна лицето си.

— Съжалявам, Александър. Той ми каза, но не мога да си спомня.

— Поне си честен. Ако искаш да станеш добър войник, когато те изненадат, трябва да не се паникьосваш. Както и да е. Върви и кажи на Командира на Охраната да дойде.

Александър започна да крачи из стаята. Лицето му беше намръщено, но не изглеждаше стреснат или уплашен. Вече бях научил, че в Македония са убити повече царе дори отколкото в Персия. Там използваха камата. Говореше се, че баща му Филип е бил наръган пред очите му.

Когато влезе Командирът на Охраната, Александър му заповяда:

— Арестувайте Димнос от Халестра37. Разквартируван е в лагера. Доведете го тук.

След това отиде с Метрон в оръжейната.

От предверието се чу как човекът извика: „О, Царю! Вече си мислех, че никога няма да успея да ти го кажа навреме.“ Той беше много уплашен и бръщолевеше бързо, така че не успях да разбера всичко. Говореше нещо, че Димнос се чувствал обиден на Царя, защото не го зачитал, и после каза: „Но това са само нещата, които е казал на брат ми. Той не можа да ми обясни причините, поради които другите са вътре.“ И той им каза имената, които, подобно на Метрон и аз съм забравил, макар че ги видях когато умираха.

Александър го остави да говори, без да го прекъсва, макар че войникът скачаше от мисъл на мисъл и дрънкаше несвързано. След това го запита:

— Колко време брат ти е знаел за това? — Докато ме намери, Александър. Никакво време не е губено.

— Значи, това се е случило днес, докато правехме лагера.

— О, не, Александър. Затова и дойдох толкова притеснен. Преди два дни е станало.

— Два дни? — Гласът му се промени. — Но аз не съм излизал от лагера. Колко време си бил вътре в заговора, преди да промениш решението си? Арестувайте го!

Завлякоха го. Беше млад войник и зина от страх.

— Но, Александър — извика той с глас, който приличаше на нещо средно между грачене и вик, — дойдох веднага, щом разбрах. Кълна ти се, дойдох веднага в шатрата ти! Значи той не ти е казал?! Той ми обеща, че ще ти каже в момента, в който се освободиш. Идвах и на следващия ден. Кълна се в безсмъртния Зевс! Нима той въобще ли не ти е казал?

В стаята се възцари тишина. Александър го претърсваше с дълбоките си очи.

— Освободете го, но стойте до него. Кебалин, ако правилно те разбирам, ти твърдиш, че си казал всичко това на някой от командирите ми, който се е наел да ми докладва?

— Да, Александър! — Той почти се беше свлякъл на земята, когато войниците го пуснаха. — Кълна ти се, Царю, просто го попитай. Той каза, че съм постъпил правилно и ще ти съобщи веднага, щом има възможност.

А вчера ми каза, че си имал твърде много работа, но обеща да ти каже преди нощта. Но като видяхме днес, че Димнос и останалите продължават да се разхождат свободно, брат ми каза, че трябва да направя всичко възможно да те видя лично.

— Изглежда, че брат ти съвсем не е глупав. На кого си предал това съобщение?

— На генерал Филотас, Царю. Той…

— Какво?!

Войникът повтори името, заеквайки от ужас. Но това, което видях в лицето на Александър, не беше отказ да повярва на думите. Там имаше припомняне.

След малко той погледна младежа:

— Много добре, Кебалин. Ти и твоят брат ще бъдете задържани като свидетели. Няма от какво да се страхувате, ако говорите истината. Така че пригответе се да я кажете точно и ясно.

Охраната го изведе. Александър нареди да повикат хората, които му трябваха. Останахме за малко сами. Подредих стаята, като глупаво се притеснявах, че те ще дойдат, преди робите да изнесат тежката вана. Не смеех да го оставя сам, преди да дойде някой друг.

Крачейки нагоре-надолу из стаята, той се изправи лице в лице с мен. Думите буквално изригнаха от него.

— Вчера Филотас беше цял час с мен! А накрая на разговора ни говореше за коне. Твърде много работа!… Ние бяхме приятели… Разбираш ли, Багоас, ние сме приятели от деца!

Александър отиде до прозореца и се върна.

— Той се промени, след като ходихме при оракула в оазиса Сива. Филотас му се подигра в лицето, но той винаги се е подигравал на боговете и аз му простих. Още в Египет ме предупредиха, че ще ме предаде, но аз не повярвах — той беше мой приятел. Аз да не съм Артаксеркс?!… Но той се промени… Промени се, след като влязох при прорицателя на Амон.

Преди да успея да отговоря, хората, които беше повикал, започнаха да пристигат и трябваше да се оттегля. Първи дойде Кратер, чиито стаи бяха най-близо. Докато излизах, чух Александър да казва:

— Кратер, искам да бъде поставена стража на всеки път, водещ от крепостта, включително и на пътеките. Никой, независимо по каква причина, да не напуска това място. Направи това — то не търпи отлагане. Като се върнеш, ще ти обясня защо.

Другите приятели, които беше наредил да извикат — Хефестион, Птолемей, Пердикас и останалите, се затвориха заедно с него в стаята и не успях да чуя нищо. После някой изтрополи нагоре по стъпалата. Най-отпред тичаше младият Метрон — вече преодолял уплахата и изпълнен със собствената си важност.

— Александър, водят Димнос. Господарю, той оказа съпротива при задържането.

Четирима войници донесоха на носилка един младолик македонец с руса брада. От устата му на тънка струйка се стичаше кръв, но много повече кръв имаше върху гърдите му. Дишаше тежко и шумно.

— Кой от вас направи това? — извика Александър и четиримата пребледняха като товара си. Водачът им, като намери някакъв остатък от глас, каза:

— Той го направи, Царю. Още преди да го арестуваме. Прободе се с кама в момента, в който ни видя, че идваме.

Александър застана до носилката. Войникът го позна, макар че очите му бяха помътнели. Царят постави ръка на рамото му. Помислих си, че сигурно иска да изкопчи от него имената на съучастниците му, докато не е станало прекалено късно. Но Александър просто попита:

— Какво зло съм ти причинил, Димнос? Кога съм постъпвал несправедливо към теб?

Устните на войника помръднаха. Видях върху лицето му една последна сянка на гняв. Очите му се извърнаха и се спряха върху моите персийски дрехи, а през съсиреците кръв започна да излиза нещо като глас: „Варвар…“. После от устата му шурна кръв и очите му се забелиха.

— Покрийте го — каза Александър. — Скрийте тялото някъде и поставете стража.. — Войникът с най-ниския чин с явно нежелание метна пелерината си върху трупа.

Скоро след това се върна Кратер и съобщи, че навсякъде са поставени постове. Тогава някакъв слуга обяви, че вечерята на Царя е готова.

Докато минаваше покрай килера, където се бях оттеглил, Александър каза:

— Стражите на най-външните постове сигурно са още на път. Филотас не трябва да разбере нищо, преди да бъдат затворени всички пътища. Ще се наложи да разделим хляба си с него, колкото и да не ни се ще.

Хефестион му отговори:

— Два дни той го е делил с теб без никакъв срам.

Вечерята беше в тесен кръг от македонци. Нямаха нужда от мен. А как ми се искаше да мога да наблюдавам лицата им. Хората като мен често са обвинявани в любопитство. Изгубили част от живота си, ние сме склонни да запълним празнината с живота на другите. В това отношение съм като останалите евнуси и въобще не се преструвам, че съм различен.

Голямата зала представляваше един каменен хамбар с неизравнен скалист под, в който постоянно се препъвах. Не беше най-доброто място за последен пир в живота.

Извиках робите да преместят ваната, подредих стаята за пред хора, хапнах набързо и се върнах, за да постопля ръцете си на мангала и да размишлявам за затварянето на пътищата. Не след дълго намерих отговора. Филотас беше син на Парменион — вторият и с най-много войска и власт след Царя човек в Азия. Това беше човекът, който осигуряваше гърба ни. Той охраняваше съкровищницата в Екбатана и имаше собствена армия, на която можеше да плаща безкрайно дълго. Мнозина от войниците му бяха наемници и се бяха били само под негово командване. Филотас бе единственият му жив син — другите двама бяха загинали в походите. Стана ми повече от ясно.

Вечерята свърши рано. Александър се качи с приятелите си горе и нареди да повикат Никомах, за да чуят и неговата история. Той беше почти момче — малко женствен и много уплашен. Царят се отнесе с него много мило и внимателно. Някъде към полунощ докладваха, че всички заговорници, чиито имена се знаеха, са арестувани. Последен бил заловен Филотас.

Докараха го. Той преплиташе крака и мигаше опулено. Беше пил много на вечеря и спял дълбоко, когато го арестували. След като всички бяха заловени и пътищата бяха блокирани, никой не си направи труда да затвори вратите. Чух всичко. До този момент Царят беше като желязо. Но сега ми се стори, че за миг чух гласа на наранено и ядосано момче, говорещо с по-голям батко, от когото някога се е възхищавало. Защо беше укрил предупреждението на Кебалин? Как е могъл да го направи? И в безумието, което, както казват гърците, боговете вселяват в своите избрани жертви, Филотас отговори на момчето, а не на Царя.

С дебелашки, малко пресилен смях, той отвърна:

— Защо? Та аз въобще не му обърнах внимание! Пък и кой ли би го направил? Скъпи мой Александър, ти едва ли искаш да чуваш за всеки злобен, нищо и никакъв катамит38, който се е нацупил на любовника си.

Филотас беше голям женкар и обичаше постоянно да се хвали с това. Презрението в гласа му беше лекомислено, а предполагам, че и пиенето помогна. Но това свърши работа. Остарял за миг с петнадесет години, Царят му каза:

— Димнос предпочете да се самоубие, отколкото да бъде съден. Но утре ти ще присъстваш на твоя процес. Стража! Затворете го в стаята му под строга охрана.

Съдът се състоя на следващия ден, на стърнището близо до лагера. Беше студено и вятърът носеше сиви облаци, които заплашваха да ни удавят в дъжд. Цялата армия се беше събрала — толкова много хора, че повечето въобще не чуваха нищо. Най-отпред, по право, стояха македонците. Колкото и да е невероятно, без тяхното съгласие Царят не можеше да осъди на смърт нито един македонец. В тяхната страна и най-простият селянин имаше право да дойде и да гласува.

Тъй като за мен там нямаше място, гледах от кулата дребните фигури, застанали в отворения квадрат. Първи бяха изправени на съд съучастниците на Димнос. Те вече бяха признали всичко и се обвиняваха един друг. (В Бактрия постоянно вият вълци, така че не можех да бъда сигурен в звуците, които чувах.) След всеки процес македонците започваха да викат и стражата отвеждаше осъдения.

Последни се появиха Филотас, когото познах по ръста му, и Царят, когото познах по всичко. Стори ми се, че доста дълго стояха там. По жестовете им можеше да се предположи кой говори. Явиха се повече от дванадесет свидетели, които дадоха показания. След това отново заговори Царят и македонците се развикаха, още по-силно от преди. После всичко свърши.

По-късно ми разказаха показанията на свидетелите. Почти всички бяха говорили за надменността и арогантността на Филотас и за неговото мърморене против Царя. Често го наричал „Момчето“ и приписвал всичките му победи на Парменион и на себе си. Казвал, че Александър е самомнителен и надут от дете и по-скоро можел да бъде Цар на раболепните варвари, отколкото почтен македонец. Твърдял, че Царят е приел за чиста монета хитроумните ласкателства на египетските жреци и че нямало да се задоволи с нещо по-малко от обожествяването си. Бог трябвало да бъде на помощ на хората, управлявани от човек, който се мислел за повече от обикновен смъртен.

На следващия ден щяха да се състоят екзекуциите: пребиване с камъни за по-незначителните, а за Филотас — замеряне с копия. В Персия такива хора щяха да бъдат зазидани в студена пещ, която бавно щеше да бъде подклаждана с огън. И Царят нямаше да поиска ничие разрешение за това.

Дали Филотас, скривайки заговора, само се бе възползвал от възможността да спечели от риска на други, или пък той самият стоеше зад всичко? Това все още не беше доказано.

Александър свика съвет. За да мине по-бързо времето, аз се качих на върха на кулата. Вече бяха подготвили местата за екзекуция. А в далечината — по всички пътища и проходи се виждаха стражите. Нещо се мярна по западния път — трима души препускаха като вятър върху едногърби камили. Те привлякоха вниманието ми с грациозните си движения. Нито едно същество, носещо на гърба си хора, не е по-подвижно или по-издръжливо. Насочиха се към прохода и очаквах да видя, че охраната ще ги спре. Но те спряха за миг при поста и след това продължиха на запад.

Слязох долу. Реших, че Царят може да има нужда от мен, но след малко съветът бе разпуснат и генералите тръгнаха да се разотиват. Хефестион остана последен. Александър му махна да се върне. Влязоха обратно в стаята и залостиха вратата.

При друг случай щях да си намеря някой тъмен ъгъл, където да се наплача, но по лицата им разбрах, че става дума за нещо друго. Така че оставих пантофите си в моята килийка и се промъкнах на пръсти до вратата. Мандалото беше дървено и огромно. Хефестион доста се затрудни, докато го залости. А докато успееше да го върне обратно, щях да съм се скрил. Понякога не можеш да научиш много от човека, когото обичаш.

Хефестион тъкмо казваше:

— Винаги съм мислил, че той доносничеше на баща ти. Помниш ли, че ти казах?

— Знам, че ми каза. — Отново чух гласа на едно далечно момче. — Но ти никога не си го харесвал. Е, добре, беше прав.

— Да, бях. Той се мотаеше около теб заради амбицията си, и винаги ти е завиждал. Трябваше да ни послушаш в Египет. Но този път ще разберем.

— Да, сега вече трябва да разберем — каза Царят.

— И не го вземай толкова присърце. Той не го заслужава, никога не го е заслужавал.

— Добре, няма.

— Размекнал си се от начина си на живот, Александър. Ще стане бързо.

Гласът му се приближи до вратата и се приготвих да изчезна, но Царят го спря: — Чакай малко, — Така че се върнах обратно.

— Ако отрича, че баща му знае, не отивай до крайност.

— Защо не? — попита Хефестион. Звучеше нетърпеливо.

— Защото няма значение.

— Да не искаш да кажеш — рече бавно Хефестион, — че ти ще…?

— Вече го направих — каза Царят. — Какво друго можех да направя?

Двамата млъкнаха. Предполагам, че очите им говореха достатъчно красноречиво. Тогава се обади Хефестион:

— Да, такъв е законът. Най-близките роднини на предателя. Или поне така се прави.

— Това беше единственият начин.

— Така е. Но ще се почувстваш по-добре, ако бъдеш сигурен, че е виновен.

— Не мога да разчитам на това, Хефестион. Не мога да се облегна на една лъжа. Това беше необходимо. Знам го. И това е достатъчно.

— Много добре. Тогава да свършваме. — Хефестион отново тръгна към вратата. Успях да стигна до килера си доста преди да я отвори.

Изчаках достатъчно дълго и отидох да попитам Царя дали има нужда от нещо. Все още стоеше на мястото, където сигурно е стоял и преди.

— Не — отговори той. — трябва да свърша още нещо.

И тръгна самичък надолу по осветената с факли стълба.

Наострих уши и зачаках. В Суза, когато още бях роб, ходех като другите момчета на мястото за наказания. Бях виждал как набиват човек на кол, одиране на кожата и други такива. Три пъти бях ходил, привличан против волята си от ужасиите. Имаше тълпи, които ходеха всеки път, но на мен ми стигаше. Сега нямах никакво желание да гледам работата на Хефестион. Едва ли щеше да бъде нещо повече от това, което вече бях виждал.

Кулата изкънтя от страхотен писък. Не почувствах никаква жалост. След това, което Филотас беше направил на господаря ми, той заслужаваше мъките си. Първото предателство от приятел. Припомних си и един момент от моя живот, когато загубих детството си.

Писъкът прозвуча отново, още по-нечовешки и животински. Нека да страда, си казах. Моят господар не изстрада ли излъганото доверие и приятелство? Та той беше поел товар, от който никога нямаше да успее да се освободи.

Бях разбрал тайните му думи към Хефестион. Парменион управляваше като цар в половината империя зад нас. Той никога не би могъл да бъде арестуван, нито изправен на съд пред собствените си войници. Виновен или невинен, той щеше да предприеме кръвно отмъщение веднага, щом узнаеше участта на сина си. Представих си армията ни и всички, които я следваха в ледената бактрийска зима, с отрязани доставки и без подкрепления. Представих си победените сатрапи, освободени от войските на Парменион, които ни атакуват в гръб, а пред нас — Бес и бактрийците, затварящи ни в кръг.

Вече бях сигурен каква беше поръчката на едногърбите камили, най-бързите от всички животни, превозващи хора: да изпреварят новините, носещи смърт.

Такова бреме може да се стовари само върху царе. То тегнеше над него през целия му живот и, както Александър предвиди, продължавала да тегне и след смъртта му. Аз съм само един от хилядите хора, които са още живи, защото той пое този товар върху себе си. Някой може да каже, че защитавам собствената си кауза. Може и да е така. Но до края на земните си дни ще продължавам да мисля, че това бе единственото нещо, което той можеше да направи.

Писъците не продължиха дълго. Човек в положението на Филотас няма какво толкова да загуби като проговори бързо.

Царят дойде да си легне късно. Беше ледено спокоен и трезв, сякаш беше на война. Почти не си отвори устата да говори с мен, освен за да ми благодари от време на време, за да не си помисля, че е сърдит.

Лежах в моята малка килийка с широко отворени очи, както знаех, че лежи и той. Нощта течеше бавно и тягостно. Телохранителите долу подрънкваха с оръжието си, и тихо си говореха. Навън виеха вълци.

„Никога не бъди досаден, никога, никога, никога“. Облякох се и почуках на вратата му сигнала, който имахме. Не изчаках позволение да вляза.

Той лежеше полуобърнат. Перитас, който винаги спеше в краката на леглото, стоеше до него и драскаше с лапа по одеалото, сякаш разбираше. Александър галеше ушите му.

Влязох и коленичих от другата му страна.

— Александър, мога ли да ти кажа лека нощ? Само лека нощ?

— Лягай, Перитас — каза той. Кучето се върна обратно на мястото си. Той докосна лицето и ръцете ми. — Ти си замръзнал. Мушкай се.

Съблякох се и легнах до него. Той стопли ръцете ми на гърдите си, както беше търкал ушите на Перитас. Мълчеше. Протегнах се и отметнах един кичур коса от челото му. Прошепнах:

— Баща ми беше предаден от един неискрен приятел. Той ми го каза, преди да го убият. Ужасно е, когато го направи приятел.

— Когато се върнем, — каза Александър, — можеш да ми кажеш кой е бил.

След като се завъртя няколко пъти, кучето се надигна да ни погледне, а после отново легна, сякаш беше щастливо, че има кой да се погрижи за Александър.

— Гибелно е да се подиграваш на боговете — продължих аз. — В Суза имах един роб от Египет. Не беше прост човек — беше служил в храм. И той ми каза, че нито един оракул не е толкова чист и истински, колкото оракулът в Сива.

Александър въздъхна дълбоко и продължи да гледа нагоре към гредите, където сенките на паяжините се движеха от трепкащата светлина на лампата. След малко поставих ръката си върху гърдите му и той постави своята върху нея, за да я задържи там. Остана мълчалив дълго държейки ръката ми около себе си. После проговори:

— Днес направих нещо, което ти не знаеш, но за което ще бъда обвиняван от тези, които ще дойдат след нас. Но това беше необходимо.

— Каквото и да си направил, — отговорих, — ти си Царят.

— Трябваше да го направя. Нямаше друг начин.

— Ние полагаме нашия живот върху плещите на Царя и той поема отговорността за нас. Той никога не би могъл да го направи без помощта на Бога.

Александър въздъхна и придърпа главата ми върху рамото си.

— Ти си моят Цар — казах нежно. — Всичко, което правиш, е най-доброто според мен. И ако някога бъда неискрен с теб, ако аз някога се отрека от вярата си в теб, нека никога да не отида в Рая, и нека при Последния Съд бъда изгорен от Реката на разтопения метал39. Защото ти си Царят, синът на Бога.

Продължихме да лежим мълчаливо, така както бяхме, и най-сетне той заспа. Притворих очи с удовлетворение. Сигурно ме беше насочвала някаква Сила. Бях дошъл тогава, когато той наистина се нуждаеше от мен.

Заедно с Филотас от копията умря и Александрос от Линкестис, наследник по странична линия на трона на Македония. Неговите братя бяха участвали в заговора за убийството на Цар Филип. Тъй като нищо не било доказано срещу най-стария, Александър го беше взел в армията си. Оказа се, че Димнос и останалите са искали да направят него Цар — един почтен македонец, който щеше да държи варварите на мястото, определено им от гръцките богове.

Когато го предупредили, че ще бъде съден, Александрос подготвил защитна реч. Но пред Събранието могъл само да изрече някакво безсмислено пелтечене. Изглеждал, както твърдяха, като крякаща жаба и го осъдили от презрение, като казали, че е по-добре да се отърват от такъв цар. Един или двама от обвинените успели да докажат, че са невинни и били освободени. Вече бяхме отново на път, когато ни настигна новината за смъртта на Парменион.

Войниците приеха всичко това спокойно. Самите те бяха осъдили Филотас и бяха склонни да предположат, че има доказателства и срещу баща му. Но ветераните от старата школа, обучавали се още по времето на Цар Филип, още помнеха, че Парменион беше спечелил победа в деня, когато се родил Александър. Те именно изпаднаха в мрачно настроение. По всичко изглежда, че Филип е бил типичен македонец. Ако беше успял да освободи гръцките градове в Азия, той сигурно щеше да бъде удовлетворен, да се върне в къщи, и да управлява цяла Гърция — това, което всъщност винаги е искал.

Нашият подвижен град се влачеше през безплодни и високи пусти полета, покафенели и обгорени от парещото слънце през сухото лято. Но сега те бяха измръзнали от студените есенни ветрове, които свиреха през пукнатините на скалите. Страната беше пуста и сурова. Много от болните роби и пешаци, които ни следваха, не издържаха и някой техен земляк им изстъргваше нещо като гроб в твърдата земя. Никой обаче не гладуваше. От запад пристигаха кервани с провизии и цели стада добитък, изпосталели от дългото пътуване. Кретахме по пътищата, а на места и без път, често и без Александър. Той претърсваше с малки отряди околната пустош, за да открие следи от Бес, за който знаехме, че се движи на изток.

След дни или след половин месец, след като привършеха храната, те се връщаха — отслабнали хора върху отслабнали коне. Или пък от време на време някоя крепост се опитваше упорито да удържи и той се приготвяше за обсада. Тогава отделяха от колоната катапултите, дървени трупи за стълбите, а ако имаше възможност да стигне с каруци до крепостта, подкарваха и по някоя раздрусана обсадна кула. Не забравяха и носилки за ранените. Може да ви се стори невероятно, но Александър познаваше по име почти всеки войник, а те бяха хиляди и хиляди. Често се смееха: войник и Цар, Цар и войник.

Войниците разбираха достатъчно добре своята роля в живота му. Повечето дори не го бяха виждали в персийско облекло. Те го знаеха в протрити гръцки дрехи и ризница от стара кожа, обкована по краищата с желязо. Те не желаеха по-истински македонец от техния млад непобедим командир, който се потеше, мръзнеше или гладуваше наравно с тях, който никога не сядаше преди да се увери, че всички са нахранени и че за ранените са се погрижили, който никога не спеше по-сух от тях, и който изтръгваше победа, излагайки на смъртна опасност живота си. Какво значение имаше за тях, че той назначава персийски сатрапи, когато и някой македонец също би могъл да управлява и ограбва провинцията? Те се интересуваха само от своята част от плячката, а той я делеше с тях честно. И какво от това, че когато имаше време, спеше с момчето на Дарий? Той също имаше право на свой дял.

Но те бяха започнали да мислят за дома си.

Войниците притежаваха каймака на военните трофеи — богатствата на великите градове. Те плуваха в злато. Разказаха ми, че веднъж някакво муле от кервана със съкровищата паднало от умора и водачът му, загрижен за царските богатства, вдигнал товара и го понесъл сам на раменете си. Александър тъкмо минавал и като разбрал каква е работата, му казал: „Намери още малко сили, колкото за да стигнеш до твоята палатка. Всичко е твое.“

Така живееха те. Бяха взели каквото можеха от персийците и не искаха нищо друго от нас.

Но не и Александър.

Апетитът му растеше с яденето. Той обичаше победите, а Бес все още не беше победен. Александър обичаше величието и го беше усетил в нашите дворци и обичаи. Като момче го бяха учили да ни презира. А беше открил красота и смелост сред нашите аристократи. И още, той беше намерил мен. Александър бе влюбен в изкуството да се управлява. Тук имаше цяла империя, отслабена от лошо управление, чиито юзди едва бяха почувствали ръката му. И над всичко, той имаше своя Копнеж — онзи миг на нетърпелива радост и възбуда, който и аз бях почувствал при Каспийските врати. При Александър той се простираше далеч напред в неизвестното, подхранван от невероятните разкази на пътешествениците. Страшна е болката, която очаква този, който копнее твърде силно.

Войниците все още продължаваха да му бъдат верни. Подобно на Кир, той ги омагьосваше с обаянието си. Казваше им, че ако отстъпят, без да се справят с Бес, ще си навлекат презрението на победените, че всички племена ще се надигнат и те ще загубят победите и славата си. Те още го обичаха. Македонците бяха доказали, че са по-добри от варварите и за тях това имаше голямо значение. След македонците Александър се връщаше при мен. Ако става дума само за правене на любов, той желаеше това, защото често и дълго бе лишен от нежност. Но след тези отсъствия имаше други неща, от които се нуждаеше много повече. Той обичаше да се връща в другото си царство и да намира там любов — да знае, че красотата на слънцето е една, а красотата на луната — друга. Обичаше да заспива, слушайки приказките от пазара за принцове, които търсят яйцето на птицата-феникс, които яздят към диамантени кули, обхванати от пламъци, или отиват предрешени при омагьосани принцеси. Харесваха му разказите за двора в Суза. Смееше се от сърце, когато слушаше за ритуалите при ставането от сън или в банята. Но когато ставаше дума за церемониите при аудиенциите, слушаше внимателно.

Вярваше ми. Просто не можеше да живее, без да вярва в хората. Вярваше също и на Хефестион.

Властта на Филотас се оказа твърде голяма за един човек и Александър реши да я раздели между двама: между Черния Клитос — ветеран, когото познаваше от детинство, и Хефестион.

Ако доверието беше всичко, то Хефестион го притежаваше изцяло. Но армията си имаше своя политика; вече бе започнала да се разделя на фракции. Всички знаеха Хефестион като дясната ръка на Царя. Хефестион беше изучил да се държи като персиец, беше висок и хубав като истински мидиец, а и самите персийци му се възхищаваха и го харесваха. Той се е персианизирал, казваха войниците и генералите от старата школа. Като получи същия ранг, набитият и с необръсната брада Клитос стана гарант, че те няма да останат в малцинство и да бъдат пренебрегвани.

Това, което в случая имаше значение за мен бе, че Хефестион често щеше да предприема свои военни акции, а това означаваше, че ще отсъства дълго.

Той бе доказал, че е добър командир. Беше син на македонски аристократ и се нуждаеше от почит и уважение, дори ако цената за това беше раздяла с Александър. От сърце му пожелах да отиде и да намери цялата почит на света, само и само да не ми се мяркаше.

Някъде по време, на жътвата, стигнахме до Долината на Благодетелите40. Усетих, че това място хареса на Александър. Бях му разказал историята как тукашните хора носели храна на армията на Кир, докато в същото време гладували в тази пустош и как той намерил този народ за толкова добродетелен и чист, че ги освободил от данък и им позволил да се управляват сами. Кир ги бе нарекъл „благодетелите“ и тези техни качества бяха устояли на времето — спокойни, срамежливи и тихи хора с широки лица, настроени приятелски дори към войниците, тъй като никой не ги беше притеснявал от царуването на Кир насам. Долината, заслонена от бурните северни ветрове, беше широка и плодородна. Тук Александър даде почивка на войниците, изкупи реколтата от местните жители на най-високата цена и заплаши с най-строго наказание всеки, който им причини някаква вреда.

Самият той въобще не можеше да стои без работа и почти всеки ден излизаше на лов. Често ми разрешаваше да идвам с него. Според Ксенофонт, каза ми той, ловът е образ и подобие на войната. Това със сигурност харесваше на Александър. Опасни скалисти пропасти, дълго преследване, някое свирепо животно за плячка — за предпочитане лъв или глиган — това търсеше той. Спомних си как Дарий ходеше на лов в царските паркове и стреляше по подбран и подгонен към него дивеч. След ловните походи на Александър се чувствах почти мъртъв. Но по-скоро бих умрял наистина, отколкото да му призная слабостта си.

Докато бяхме на лагер в долината, някакъв знатен персиец вдигна огромен пир за рождения си ден и помоли Царя да го почете с присъствието си. Когато дойде да си легне, почти не беше пил. Персийците се наливат здраво на рождените си дни, но издържат на пиене повече от македонците. Александър винаги внимаваше, когато беше сред тях, и държеше под око и приятелите си. Докато го събличах, той ненадейно каза:

— Багоас, нито един път не съм те питал през цялото това време. Кога е рожденият ти ден?

Той не можа да разбере защо се разплаках. Коленичих до леглото, скрил глава в скута му, и той ме погали така, сякаш бях Перитас. Когато най-сетне се съвзех, той се наведе над мен и го чух да преглъща сподавен плач. Беше нелепо — трябваше да се засрамя.

Той не пожела да чака деня, защото, както каза, бях пропуснал толкова много рождени дни, и на следващата сутрин ми даде един прекрасен арабски кон и един коняр-тракиец. А два дни по-късно ми подари пръстен с портрета си, гравиран върху халцедон. Ще бъда погребан с него. Написал съм го изрично в завещанието си заедно с проклятие, за да не го откраднат балсаматорите.

Докато почивахме, Александър се привърза към хората от Долината на Благодетелите. Предложи да удвои земите им, но те помолиха само за едно късче зеленина, което щеше да закръгли земите им. Преди да заминем, в тяхна чест Александър извърши жертвоприношение към Аполон.

Бес се мотаеше на север, без да дава никакви признаци, че събира нова армия. Докато генералите и сатрапите подчиняваха околните провинции, Александър тръгна на изток към планината Брагуй41 без да бърза, като по пътя си основаваше по някой град.

Спомням си първия град, който той основа по време на походите си откакто бях с него — една от неговите Александрии. Мястото представляваше скалист и лесно защитим хълм, за който финикийските търговци му казаха, че е разположен на търговски път. В близост имаше плодородна земя и целогодишен извор с чиста вода за обществения фонтан. Всеки ден заедно с архитекта си Аристобул42, той обикаляше строежа и отбелязваше местата за укрепленията на гарнизона, пазара, градските порти и другите отбранителни съоръжения. Проверяваше дали улиците са правилно разположени, с канали за оттичане на калта и мръсотиите. Той не смяташе, че всичко това е под достойнството му. Роби копаеха и одялкваха камъните, а свободни занаятчии извършваха строителството. Бях изненадан колко бързо ставаше всичко.

След това той трябваше да напълни града с хора. Най-често оставяше там войници ветерани, но не само македонци. Имаше и гърци, и тракийци, повечето от тях с жени и деца, с които се бяха сдобили по време на походите. Те бяха щастливи, че получават собствена земя, макар че някои от тях по-късно страдаха от мъка по родината. Някои от занаятчиите също оставаха и донасяха по тези диви места по нещо от Суза или от Гърция. За тези хора Александър оставяше закони, които никога не бяха твърде чужди на обичаите им, или на техните богове. Беше особено чувствителен към това.

По време на строителството Александър изцяло се отдаваше на тази дейност и забравяше всичко друго до времето за вечеря. Не се напиваше — водата беше хубава и не беше необходимо да се пие много вино — но след целодневната работа обичаше да седне с чаша пред себе си и да разговаря. Основаването на нов град винаги възбуждаше в него трескав ентусиазъм и го провокираше към размисли. Знаеше, че заедно с всеки град името му ще остане да живее в бъдните поколения и това го караше да мисли за своите дела. Тогава той обичаше да се връща назад към тях и да ги премисля. Някои казваха, че прекалявал. Така да е, но нали той извърши всичко това. Отрича ли го някой?

Често след това, все още пийнал и с възбуден дух, той разговаряше и с мен. Веднъж го попитах дали преди да тръгне към Азия е знаел, че ще стане Велик Цар.

— В началото — не — отвърна той. — Това беше война на баща ми. Исках просто да я спечеля по-бързо, отколкото щеше да го направи той. Избраха ме за командващ на гръцките войски, за да освободя гръцките градове в Азия. И когато направих това, разпуснах тяхната войска. И след това започнах моята война. — Направи пауза и, като се убеди, че разбирам, продължи: — Да, това стана след Иса. Когато Дарий побягна и ми остави колесницата си, царската си мантия и всичките си оръжия; когато изостави телата на приятелите си, загинали за него; жена си, майка си дори — тогава си казах: „Ако това е Царят на Царете, аз мога да бъда много по-добър.“

— Самият Кир е направил по-малко — отговорих аз.

Знам, че завистливите гърци са писали, че съм го ласкаел. Но те лъжат! Александър никога не беше удовлетворен от делата си и винаги смяташе, че направеното не е достатъчно. Чувствах нетърпението на неговото величие, възпирано и обуздавано от тъпотата на много по-незначителни хора. Те казват, че съм приемал подаръците му. Разбира се, че съм го правил. Но в повечето случаи — за да видя насладата му от раздаването. Приемах ги от любов, а не като някои, които се преструваха, че са негови приятели — от алчност, вкиселена от завистта им. Ако той беше преследван човек, и имаше обявена цена за главата му, щях да го последвам гол и бос през цяла Азия, да гладувам с него и безропотно да се продавам във вертепите на пазарищата, за да му купя хляб. Всичко това е истина пред лицето на Бога. Нима не съм имал право да го направя щастлив в победите му? Никога не съм произнесъл и една дума, която да не е излязла от сърцето ми.

Когато градът беше изграден, Александър извърши жертвоприношение и го посвети на Херкулес и Аполон, а аз изиграх танц в името на Аполон. Но най-вече танцувах за него.

Вече бях „някой“ в двора. Имах два коня, мулета за багажа, собствена палатка и някои хубави неща в нея. Колкото до властта, исках да я имам само върху едно сърце. Понякога си спомнях за Суза и за всички онези, които се опитваха да купят влиянието ми пред Дарий. Сега това се опитваха да правят само новодошлите, които не бяха предупредени. Персийците казваха: „Евнухът Багоас е кучето на Александър. Не ще да се храни от ничия друга ръка. Не го закачайте.“ Македонците пък казваха: „Бъдете нащрек с персийското момче. Той казва всичко на Александър.“

Понякога, когато му прислужвах в покоите, той ми казваше, че не е необходимо да върша работата на слугите; но това беше само израз на внимание. Той знаеше, че живея за това. Пък и щях да му липсвам, ако трябваше да се справя без мен.

Пътувахме на изток към планините през високи проходи, където минаваха само пътеките, направени от овчарите. В цепнатините на скалите растяха дребни ярки цветя, приличащи отдалеч на скъпоценни камъни. А безкрайното небе над нас се сливаше с тъмния хоризонт.

Живеех за мига, бях млад и светът се разтваряше за мен Той се разтваряше и за Александър, който яздеше винаги начело, за да види пръв следващия завой на пътя.

Понякога вечер той ме караше да го уча на персийски. Звуците на езика ни са труднопроизносими за македонците. Никога не съм го лъгал, че го говори добре Понякога Александър се вбесяваше от разочарование, но това беше само за миг. Той знаеше, че така го предпазвам да не стане смешен в очите на персийците, което неговата гордост нямаше да понесе.

— А сега виж какви грешки още правя в гръцкия си, Искандер. — казвах аз, и нарочно допусках тук-там няколко грешки, за да го ободря и утеша.

— Как вървят уроците? Филострат кара ли те вече да четеш?

— Той има само две книги, но и двете са много трудни за мен. Помоли Калистен да ни заеме една, но той каза, че свещените съкровища на гръцката мисъл не трябва да бъдат цапани от варварски пръсти.

— Казал ти е това в лицето?! — лицето на Александър се изопна.

Въобще не предполагах, че той така ще се ядоса. Този Калистен беше толкова изтъкнат, че по-скоро бе философ, отколкото писар. А освен това пишеше и хроника за Александър. Всъщност, господарят ми заслужаваше някой хроникьор, който да го разбира по-добре, но човек трябва да се държи внимателно с хора като Калистен.

— Взе да ми писва от този човек — каза Александър — Занимава се твърде много със себе си. Взех го само за да доставя удоволствие на Аристотел, който му е чичо. Но Калистен притежава всички вкостенели представи и схващания на стареца, чиито грешки трябваше сам да откривам. И нищо от неговата мъдрост, заради която го почитам. Аристотел ме учеше какво става с душата след това. Той ме научи и на изкуството да лекувам и благодарение на това успях да спася живота на не един или двама. Научи ме как да гледам на природата и това ме обогати. Продължавам да му изпращам различни насекоми, кожи на диви зверове и растения — всичко, което може да издържи до Гърция…

Засмях се:

— Никога не съм виждал Калистен да се заглежда по насекомите.

— Така е — въздъхна Александър — Калистен не притежава нищо от способностите на чичо си. А често ли те оскърбява?

— О, не, Сикандер…

— А-лек-сан-дър.

— Ал’скандер. Не, в повечето случаи той дори не ме забелязва.

— Не му обръщай внимание. Остави го да си въобразява, че е нещо повече от теб. Усещам, че скоро ще стане за смях.

— Не съм сигурен, господарю мой. Калистен твърди, че той ще бъде този, който ще създаде славата ти.

Това го бях чул с ушите си и сметнах, че е по-добре Александър да знае.

Очите му пребледняха. Все едно, че наблюдавах буря от заслон.

— Така ли? Е, оставил съм някой и друг знак из света, за да ме запомнят — той започна да крачи из шатрата. Ако имаше опашка, сигурно щеше да маха нервно с нея.

В началото той пишеше за мен такива ласкателства, че истината започна да намирисва на лъжа. Бях момче и още не разбирах вредата, която това ми нанася. Например когато заобиколих нос Климакс с помощта на изпратен от бога късмет, Калистен написа, че вълните били коленичили пред мен. И че кръвта на боговете течела във вените ми! Достатъчно хора са виждали цвета на кръвта ми — така му казах. Нито дума от всичко това не е излязла от сърцето му.

Слънцето угасваше на необятния хоризонт, бърдата потъмняваха на вълни, един по един пламваха лагерни огньове. Той се загледа навън, преглъщайки гнева си, а един роб дойде и запали лампите.

— Значи, ти не си чел никога „Илиадата“?

— Не, какво е това?

Александър отиде до спалнята и се върна с нещо блестящо в ръцете си.

— Ако Калистен те смята за недостоен да ти даде Омир, аз пък не смятам така.

И той постави върху масата едно ковчеже от чисто сребро с капак, инкрустиран с малахит и лазурит, с гравирани листа и птици. Не можеше да има две такива в света. Взрях се в него мълчаливо.

Александър ме погледна.

— Познаваш го, нали?

— Да, господарю мой. — То стоеше до леглото на Дарий, под златната лоза.

— Трябваше да се сетя. Ако това ти причинява болка, ще го махна.

— Все ми е едно, господарю мой.

Александър отново остави ковчежето на масата.

— А какво държеше той в него?

— Сладкиши, господарю. — Понякога, когато беше удовлетворен от мен, той поставяше по един в устата ми.

— А виж аз за какво го ползвам — Александър се усмихна и повдигна капака. Блъсна ме миризмата на карамфил и канела. Тя ме задуши със спомена за миналото; за миг затворих очи.

Той извади оттам книга, по-овехтяла и изкърпена дори от книгата за Кир.

— Имам я от тринадесетгодишна възраст. Знаеш ли, тя е на по-стар гръцки, и аз ще го направя малко по лесен — но не много, за да не разваля звученето.

След това прочете на глас няколко реда и попита дали съм разбрал.

— Той казва, че ще пее за гнева на Ахил, който донесъл ужасни беди на гърците. Много хора загинали и кучетата ги изяли. А също и каните. Но, казва той, това изпълнило волята на Зевс. И всичко започнало, когато Ахил се скарал с някакъв господар, който бил твърде силен.

— Много добре — Александър остави книгата настрана. — Искаш ли да ти разкажа историята?

Отидох и седнах до коленете му, като поставих ръка върху тях. Беше ми все едно каква история ще ми разкаже, стига да съм до него.

Той ми разказа само приказката за Ахил, който се скарал със своя Велик Цар и отказал да положи клетва за вярност. Твърде скоро стигнахме до Патрокъл, който му бил приятел от детинство. Той застанал на негова страна и му помогнал при бягството му в заточение, а по-късно загинал вместо него в някаква битка. Александър ми разказа и как Ахил отмъстил за своя приятел, макар че му предсказали, че неговата собствена смърт ще дойде след това. И как духът на Патрокъл му се явил в съня, за да изиска да бъде погребан според обичая и да припомни за тяхната любов.

Александър разказа историята, но не с артистичността на разказвачите от пазара, а така, сякаш е бил там и си спомня всичко.

Най-после разбрах къде бе мястото на моя съперник в сърцето на Царя — споен в едно с душата му, по-дълбоко от всякакви спомени на плътта. Можеше да има само един Патрокъл. Какво бях аз в сравнение с това? Някакво цвете, което човек забожда зад ухото си и го хвърля увехнало при залез. Разплаках се беззвучно и от очите ми неусетно се изтръгнаха сълзи.

Александър повдигна лицето ми и усмихнат избърза сълзите с ръката си.

— Не се притеснявай. Когато чух тази история за първи път, аз също плаках.

— Съжалявам, че са загинали — промълвих.

— Знаеш ли, те са обичали живота. Но са умрели без страх от смъртта. Това, че са живели без страх, е направило живота им достоен за обич. Поне така мисля.

После стана и вдигна ковчежето.

— Виж, ти си бил по-близо до книгата, отколкото си предполагал. — Той махна възглавничката. На дъното под нея лежеше една кама, наточена като бръснач. — Всеки втори цар на Македония е бил убит, а понякога и двама царе един след друг.

Доста време след това, като се приближавах до шатрата му, дочух името си. Александър тъкмо казваше:

— Казвам ви, че когато той чу историята на Ахил, очите му се напълниха със сълзи. И този глупак Калистен ще ми говори за персийците като за някакви скитски диваци. Момчето има много повече поезия в малкия си пръст, отколкото този педант — в цялата си глава.

Към края на лятото стигнахме до южните хребети на Парапамисос43. Те вече бяха покрити със сняг. Далече на изток те се свързват с Големия Кавказ44, стената на Индия, който се извисява още по-нависоко и стига по надалеч, отколкото можехме да си представим.

Върху един издаден хълм в подножието на Голямата планина Александър основа третата за тази година Александрия45. До падането на първия сняг градът бе вече готов и ни подслони за зимата. След онези царски домове, приличащи на леговищата на великаните човекоядци от легендите, беше чудесно да усещаш миризмата на прясно отсечено дърво. Къщата на градоначалника имаше портал с колони в гръцки стил и постамент отпред, на който щеше да бъде поставена статуя на Александър.

Това беше първата статуя, която му правеха откакто бях с него. Но той, разбира се, беше толкова свикнал да си сваля дрехите за това, колкото и за банята си. Скулпторът направи рисунки на тялото му от всички страни — седем или осем скици, докато той гледаше в далечината, стремейки се да изглежда красив. След това му взеха мерки от всички части на тялото. Накрая Александър замина на лов и скулпторът не го повика повече, преди да бъде готово лицето му. Беше прекрасно направено — едновременно спокойно и пламенно, и отговаряше на неговия дух, макар че, разбира се, беше пропуснат белегът от сабята.

Една вечер той се обърна към мен:

— Новите неща започнаха. Днес разпратих заповеди до всички градове зад нас да ми създадат нова армия. Ще я отгледам от семето. Наредил съм да съберат тридесет хиляди персийски момчета, да ги научат на гръцки, и да се обучат в използването на македонски оръжия. Какво мислиш за това?

— Звучи странно. И кога ще бъдат готови?

— Най-рано след пет години. Трябва да започнат всичко докато са млади, преди начинът им на мислене да се вкостени. Надявам се, че дотогава и самите македонци ще бъдат готови.

Казах, че съм сигурен в това. Все още бях на възраст, когато пет години ти се струват половин живот.

Въздухът започна да става все по-мек и над топящия се сняг надникнаха нежни цветчета. Александър реши, че може да тръгне направо през планините към Бактрия и към Бес.

Той предположи, че високите проходи са трудни за преминаване и замина напред само с войниците, но се съмнявам, че дори той знаеше какво ги очаква. Беше ужасно дори за нас, които следвахме утъпкания от тях път. Аз, който обичам планините, чувствах, че тези мразят хората. Не ми стигаше въздух, а стъпалата и пръстите ми горяха, когато ги разтривах, за да вкарам отново в тях кръв. Нощем хората навличаха дрехи и се притискаха един до друг, търсейки топлина. Получавах много предложения — всички с искрени обещания да се отнасят с мен като с брат, макар че сигурно искаха и нещо повече. Спях с Перитас, когото Александър беше оставил на моите грижи.

И все пак нашите трудности бяха нищо в сравнение с тези на армията. Те нямаха с какво да сготвят месото си върху голите скали и трябвало да го размразяват с топлината на телата си. Бяха щастливи, ако се случеше да го ядат топло от някой току що умрял кон. Хлябът им свършил и се прехранвали с тревите, които ядели животните. Мнозина щели да заспят в бялата смърт, ако не бил Александър, който с усилие обикалял пеш из колоната, откривал къде са легнали, изправял ги на крака и вдъхвал собствената си жизненост в телата им.

Настигнахме ги при граничната крепост Драпсака46, от другата страна на планината. Трябваше да си набавим оттам храна. Долу Бес беше опустошил земята, за да ни умори от глад.

Намерих Александър в някакво жилище от грубо издялани камъни. Лицето му беше обрулено от студа и като че ли само мускулите го държаха да не се разпадне. Още не бях виждал Царя да гладува заедно с войниците си.

— Това е нищо — рече той. — Скоро ще се оправя. Но все още не мога да повярвам, че някога отново ще успея да се стопля.

Той ми се усмихна и аз му отвърнах:

— Довечера ще се стоплиш.

Нямах щастието да го топля дълго. Веднага след като войниците си починаха и наваксаха с храненето, преди още да е минал и месец, той тръгна надолу към Бактрия.

Вече бях на възраст, на която моите връстници воюваха. Много евнуси преди мен — сред тях и проклетият везир, носещ името ми, бяха боравили с оръжия. Не можех да спра да мисля как Хефестион е бил през цялото време с него в планините, и как може би го е топлил. Така че в нощта преди да замине, го помолих да ме вземе със себе си Казах му, че баща ми е бил воин и, че, ако не мога да се бия за него, ще ме е срам да живея.

— Скъпи Багоас — усмихна се Александър — знам, че си готов да се биеш за мен. Но ти ще загинеш там. Сигурен съм, че ако баща ти беше живял още малко, за да те обучи, ти щеше да се наредиш сред най-добрите ми войници. Но боговете са повелили друго. Повярвай ми, имам много повече нужда от теб там, където се намираш. — Той беше горд, но не само заради себе си. Той разбираше и гордостта на другите.

В този момент Перитас, който ужасно се беше разглезил от спането заедно с мен в одеалата, се опита да се промъкне крадешком на леглото, но натежа и го преобърна на една страна, а ние се катурнахме на пода. Така че всичко завърши със смях. Аз обаче отново останах с обоза, а Александър замина напред с войската, очаквайки да срещне Бес.

Но не го срещна в Бактрия. Всъщност, долу нямаше нищо освен сняг — все още дебел по тези високи хълмове. Бес не беше намерил много за разграбване и опустошаване. През зимата местните жители погребват дълбоко всичко — виното си, плодните си дървета, дори себе си, защото живеят в колиби, вкопани в земята като пчелни кошери, които биват целите затрупани от снега. Те прекарват зимата в тези дупки заедно с всичките си запаси и излизат навън едва напролет. Войниците, подлудени от глад, щом видеха тънка струйка дим да се издига през снега, започваха да копаят надолу към храната. Казваха, че смрадта била отвратителна и всичко воняло нетърпимо, но не обръщали внимание.

Успяхме да настигнем войската в началото на пролетта. Тогава чухме новината, че Бес пресякъл река Оксус47 на изток от нас и се укрива с шепа войници и привърженици. Очевидно Набарзан не беше единственият, който беше разбрал, че напразно търси в негово лице истински Цар.

Александър се движеше бавно из Бактрия. Никой не оказваше съпротива, така че където и да отидеше, трябваше да приема дребни васали, които се предаваха, и да се погрижи за управлението на новите земи. А що се отнася до преследването на Бес, Александър продължаваше да не си дава зор.

Следващите новини за изменника ни донесе един от собствените му поддръжници — някакъв благородник в доста напреднала възраст, който пристигна с изтощен кон, за да се предаде на Александър. Пътуването му не ще да е било леко — дрехите му бяха изпокъсани, а брадата и косата му — покрити с прах и мръсотия. Както ни обясни чрез мен (по съображения за сигурност превеждах аз), когато Бес свикал военен съвет, благородникът се опитал да го накара и той да се предаде. Гобар, така се казваше човекът, дал за пример Набарзан, което, без съмнение, е било доста глупаво от негова страна. Бес бил много пиян и само при споменаването на името, скочил към него с изваден меч. Гобар избягал по най-бързия начин и понеже бил много уважаван, никой не се решил да го преследва. Така дошъл при нас — готов в замяна на прошката да ни разкаже всичко, което знаеше.

Собствените бактрийски войници на Бес го бяха напуснали и се бяха разотишли по домовете си. Той така и не ги повел в бой, само бягал от Александър. При Бес бяха останали единствено онези, които спомогнали за убийството на Дарий — някакви жалки останки от армия, които не го напускаха, но не от обич към него, а от страх пред Александър.

Накрая Бес се насочи към Согдиана48. Там лежаха последните му надежди. Согдийците, каза Гобар, не обичат чужденците и няма да им се иска („първоначално“, добави той учтиво) да приемат един чуждоземен Цар. Така че Бес възнамерявал да се прехвърли на другия бряг на Оксус и да изгори лодките зад себе си.

— Ще пресечем тази река, когато стигнем до нея — каза спокойно Александър.

Междувременно той трябваше да избере сатрап на Бактрия. Очаквах избора му с голяма горест. И вторият персийски сатрап на Ария беше въстанал и Александър трябваше да изпрати там македонец. Въпреки всичко той даде Бактрия отново на персиец — на Артабаз. Впоследствие чух, че той управлявал провинцията с благоразумие и справедливост; оттеглил се от управлението на деветдесет и осем години и починал на сто и две, яздейки кон, който бил прекалено буен за него.

Стана време да се насочим на север и да пресечем Оксус. В планините бяхме близо до реката — тя води началото си оттам, но десетки левги наред се провира през каменни клисури, където само птица може да стигне. Хълмовете се разтварят едва на прага на пустинята. След това реката се забавя, разширява се в необятната пустош и някъде много далеч, както казват, потъва в пясъците. Трябваше да я пресечем при първа възможност, следвайки пътя към Мараканда49.

Спускахме се надолу по прекрасни и топли скатове, засадени с лози и плодни дървета. Казват, че божественият Заратустра50, който ни научи да почитаме Бога чрез огъня, се е родил по тези места. Александър разбра за това с благоговение — той беше убеден, че Мъдрият Бог е същият като Зевс и че го е виждал сред огън в детството си.

Не след дълго наистина попаднахме сред огън. Когато стигнахме до долината на Оксус, от север вече духаше вятърът от пустинята. Той се появява в средата на лятото и всичко живо се ужасява от него. Сякаш бяха прекарали въздуха през горяща пещ и го насочваха към нас чрез духало. Увихме главите си в кърпи, за да се спасим от изгарящия пясък. Прекарахме четири дни в този ад, преди да стигнем до реката.

Когато се приближиш до река Оксус, гледката е величествена. Или поне беше такава за мен и за онези, които не бяха виждали Нил. От другата страна на реката хората изглеждаха малки като мишки. Мостостроителите объркано се взираха във водите. С тях пътуваше цял керван дървени трупи, но тази широчина, дълбоките и пълноводни води, и подвижните пясъци не позволяваха да се построи мост.

Лодкарите ни посрещнаха с вдигнати ръце, просещи хляб. Те имаха плоскодънни лодки, с пръти отпред, за които впрягаха чифт коне, обучени да плуват през реката. Но Бес беше изгорил лодките когато стигнал на другия бряг, и беше убил конете без да плати нищо. Александър предложи злато за всичко, което беше останало.

Тогава най-бедните донесоха скритото си богатство: салове, направени от кожени мехове, напълнени с въздух, които можеха да се движат по течението. Това беше всичко, което имаха и с което, както каза Александър, ще се прехвърлим на другия бряг, като направим останалото сами.

В обоза имаше щавени кожи в изобилие — шатрите бяха направени от тях. Нашите майстори изучиха как местните жители изработват саловете и надзираваха работата по направата им. Вътрешностите на меховете се пълнеха със слама и суха тръстика, за да могат по-дълго да издържат на повърхността на водата.

Никога не съм бил така уплашен, както в момента, когато навлязох в реката. На сала заедно с мен бяха и двамата ми прислужници. Държахме поводите на конете и мулето. Но когато течението ни завлачи по-силно, животните започнаха да ритат из водата и да се мъчат да се измъкнат. Конярят провлечено припяваше молитви към някакъв негов тракийски бог. Видях как един голям сал се обърна и си помислих, че съм се отправил към друга Река. За първи път споделях опасностите, на които бе изложен Александър — аз, който въодушевено твърдях, че искам да се бия на негова страна. Забелязах, че личният ми слуга, персиец от Хиркания, ме наблюдава, любопитен да види как ще се държи един евнух. Ще се погрижа да си мъртъв, си казах, преди да успееш да ме разнесеш. Конете изглежда почувстваха спасителния бряг отсреща и ни завлякоха натам. Стигнахме, почти без да се намокрим.

Дори жените и децата прекосиха реката по този начин. Той беше единственият — най-близкият брод се намираше на много левги през пустинята. Спомням си, че видях на един сал жена, криеща очите си в шепи, и пет деца, които пискаха от удоволствие.

Това ни отне всичко на всичко пет дни. А когато саловете изсъхнаха, отново ги направихме на палатки.

Много от конете загинаха при похода през изгарящия вятър. Струваше ми се, че ще изгубя моя Лъв; ребрата му се четяха през красивата преди червеникаво-кафява кожа, а главата му беше клюмнала. Орикс, конят, който Александър ми даде, беше прекрасно и силно животно и понесе всичко по-добре, но Лъв ми беше много скъп. Едва преживя този ад. Същото се отнасяше и за стария Буцефал, за който Александър се грижеше внимателно през целия път. Буцефал вече беше на двадесет и седем години, но сякаш бе устроен така, че винаги да оцелява.

Скоро успяхме да си отдъхнем. Някакъв таен пратеник донесе съобщение, че последните двама бактрийски благородници, останали да следват Бес, са готови да го изоставят. Жителите на селото, където се бил укрил, също искали да го предадат.

И така, ние се намирахме в Согдиана и това съобщение беше първото доказателство за това. Согдийците нямат никакви закони, които си струва да бъдат споменати, освен закона за кръвното отмъщение. Дори обичаите на гостоприемството много-много не важат там. Ако имате повече късмет от Бес, може и да намерите сигурност под техния покрив. Но по-нататък на пътя, ако притежавате нещо, което си струва да бъде откраднато, те ще ви направят засада и ще ви прережат гърлото. Основните им занимания са кражбите и племенните войни.

Александър счете, че е под достойнството му да хване лично Бес. Затова изпрати Птолемей заедно с един конен отряд. Все пак беше нащрек, защото знаеше, че ще има работа с предатели. Но не станало нужда да влизат в бой. Бактрийските аристократи били изчезнали, а крепостта доброволно отворила вратите си. Намерили Бес в някаква селска колиба — останал бил само с няколко роби.

Ако духът на Дарий ни наблюдаваше, в този ден сигурно щеше да се почувства отмъстен. Благородниците, които предадоха Бес, бяха последвали неговия пример — оставиха го в ръцете на Александър, за да го успокоят, докато те самите се приготвят за война.

Птолемей явно беше получил предварителни инструкции. Когато Александър пристигна с армията, заварихме Бес, стоящ гол край пътя, с ръце, завързани отзад за един дървен кол. Така постъпваха с големите престъпници в Суза преди да изпълнят смъртната присъда. Никога не бях казвал на Царя за това. Сигурно беше попитал Оксатрес как трябва да постъпи според нашите обичаи.

Набарзан се оказа прав — в Бес нямаше нищо царствено. Казаха ми, че когато Александър го попитал защо е предал своя господар и родственик на такава презряна смърт, той се оправдал, че бил само един от многото около Дарий, които се съгласили на това, за да спечелят благоволението на Александър. Но не могъл да обясни защо в такъв случай е приел короната на Персия. Повечето престъпници в Суза се държаха много по мъжествено. Александър нареди да го наложат с бич и да го оковат, докато дойде време да го изправят пред съда. Предателите, които се бяха надявали да усмирят Александър, подхвърляйки му Бес, трябваше да се поучат от предишните събития и да не постъпват така глупаво. Царят незабавно се насочи към вътрешността на Согдиана — тя беше част от империята и той смяташе да я запази като такава.

Согдийците живеят в земя от огромни пясъчни дюни, страховити клисури и дерета. По протежение на всеки проход са построени малки крепости, пълни с въоръжени разбойници. Пътуващите кервани трябва да наемат отряди за охрана, за да могат да преминат безопасно. Хората, които живеят по тези места, са красиви — високи, с орлови носове и осанка на принцове. Почти цяла Согдиана е разположена върху скали. Но постройките им са от кал, тъй като считат занаятчийството за работа, която е под достойнството им. Те могат да яздят кон там, където човек не би допуснал, че и дива коза може да мине, но не спазват дадената клетва, ако това не им е изгодно. Те мамиха Александър много пъти, преди той да разбере вероломството им.

В началото изглеждаше, че всичко се нарежда добре. Град Мараканда се предаде, както и цялата редица крепости чак до река Яксарт51. Отвъд се намираха безбрежни степни полети, където живееха саките52.

Александър поиска да се срещне с всички местни вождове и ги извика в лагера. Смяташе да им каже, че ще ги управлява справедливо и да попита какви са законите им. Но племенните вождове, които знаеха само какво те самите биха направили, ако бяха на мястото на Александър, нито за миг не се усъмнили, че той ги вика, за да им вземе главите. И в резултат на това всичките ни крепости по реката ненадейно бяха нападнати от крещящи бойния вик согдийци. Те обсадиха и Мараканда и избиха много от войниците, които по това време се намираха извън крепостта.

Александър смаза метежа за два дни. Просто обсади главната крепост на въстаниците и я превзе.

Но го докараха обратно на носилка и го положиха в леглото му. В шатрата вече чакахме — хирургът и аз. Някаква стрела се беше забила в пищяла му и беше разцепила костта. Той накарал да измъкнат зъбеца на стрелата и продължил да се бие докато крепостта паднала.

Но когато разкъсахме стегнатите превръзки, заедно с тях излязоха и парченца кост. Други костички стърчаха през кожата и лекарят трябваше да ги вади една по една.

Александър лежеше с поглед, вперен в тавана — неподвижен и безмълвен като статуята си. Дори устните му не помръдваха. А същият този човек бе плакал за осакатените роби в Персеполис, за стария Буцефал, за умрелите преди хиляда години Ахил и Патрокъл, и за моите забравени рождени дни.

Хирургът превърза раната, каза му да не се движи и излезе. Стоях от едната страна на леглото и държах една купа, пълна с окървавена вода. От другата страна беше Хефестион и ме чакаше да изляза.

Обърнах се да тръгвам, заедно с изцапаната купа. Александър извърна очи и каза — това бе първият звук, който издаде:

— Добре се справи с превръзките. Сръчно и безболезнено.

Той спази указанието на лекаря — лежа около седем дни, т.е. вместо да язди, отиде с носилка надолу към крепостите до река Яксарт. В началото го носеха войниците от пехотата, докато от конницата се оплакаха, че ги лишават от тази привилегия. Тогава той им позволи да го носят на смени. Вечерта, когато сменях превръзките, ми каза, че конниците не са свикнали да ходят пеш и много го друсали.

Този път и аз яздех заедно с армията; той беше свикнал аз да го преобличам и превързвам. Докторът ежедневно миришеше раната — ако костният мозък загние, в повечето случаи това води до смърт. Колкото и зле да изглеждаше, най-накрая тя образува коричка и зарасна незамърсена. Раната обаче остави една вдлъбнатина в пищяла, която му остана до живот.

Без да изчака края на лечението, Александър освободи носилката и се качи на кон. А когато стигнахме равнините при реката, вече бе започнал да ходи.

Веднъж Дорискос ми беше казал: „Казват, че той се предоверявал на хората. Но ако нарушиш дадената клетва, Бог да ти е на помощ.“ Сега щях да стана свидетел на това колко са верни думите му.

За два дни Александър превзе пет крепости. При три от атаките застана лично начело. Всички се бяха заклели във вярност и всички бяха участвали в клането на неговите войници от гарнизоните. Ако согдийците си мислеха, че човек, който спазва дадената дума, сигурно не е наред в главата, то сега щяха да се убедят в противното. Този път и аз видях това, което въобще не се случи в Бактрия — тълпата от ревящи жени и деца, военната плячка, натикани в лагера като добитък. Всички мъже бяха убити.

Това се случва навсякъде. Гърците постъпват така с други гърци. Дори собственият ми баща сигурно го е правил през войните на Артаксеркс. Макар че Артаксеркс никога не би дал на такива хора последна възможност. Така или иначе, за мен това беше първият случай, на който станах свидетел.

Александър нямаше намерение да влачи със себе си стадо от жени. И реши да построи на същото място нов град53 и да ги направи жени на заселниците. В това време войниците, за които не достигаха робини, с които да спят, вече си вземаха своето. Отвеждаха жената; често и малките дечица с мокри и мръсни лица тръгваха с неуверени стъпки след нея, хълцайки или ревейки, и тя се грижеше за тях, когато новият господар й оставеше време. Някои от младите момичета почти не можеха да се изправят на краката си; полите им, изцапани с кръв, ми казваха защо. Замислих се за съдбата на трите ми сестри, които отдавна бях успял да забравя.

Но това е сгурията, която остава след огъня, когато буйният пламък премине. Александър знаеше за какво е роден — самият Бог му го беше казал в оазиса Сива. И тези, които му помагаха по неговия път, той приемаше като свои роднини. А ако се опитваха да го спрат или да му създават пречки, той правеше това, което беше нужно. После продължаваше по пътя си и очите му не изпускаха нито за миг огъня, който следваше.

Шестият град беше Кирополис54 — най-укрепеният. Не беше построен до реката, нито пък от тухли, направени от кал, а от каменни стени върху склоновете на един рид. Градът е бил основан от самият Кир и Александър заповяда да запазят атаката лично за него, макар че изпрати напред обсадните машини заедно с Кратер. Разпънаха шатрата му прекалено близо до линията на обсадата, за да му спестят дългото ходене, и така успях да видя част от битката. Едно останало парче кост същият ден беше разкъсало коричката на раната му и се показа навън. Той ме накара да го измъкна, като каза, че докторът много приказвал, а пък аз съм имал и по-чисти ръце. Шурналата кръв беше чиста.

— Имам добре зарастваща плът — засмя се той.

Разположиха съоръженията: две обсадни кули, покрити с кожи; цяла редица катапулти, приличащи на огромни, изправени отвесно лъкове, които изстрелваха бронзови стрели; и тараните, с техните железни глави, под кожените навеси. В чест на Кир Александър облече най-хубавите си доспехи: излъскания сребърен шлем с белите царски емблеми и любимата си ризница от остров Родос. Но заради горещината се отказа от украсената със скъпоценни камъни броня на шията. Чух как войниците радостно го поздравяваха, докато вървеше към обсадната линия.

След малко започна атаката.

Земята кънтеше от думкането на стенобойните машини. Издигнаха се огромни облаци прах, но никакъв пробив не се появи. В началото виждах сребърния шлем, но после го изгубих зад някаква извивка на стената. Не след дълго се извисиха викове и писъци до небесата.

Огромните порти на крепостта се отвориха и нашите войници нахлуха вътре. Стените почерняха от хора, биещи се в ръкопашен бой. Нещо не разбирах — защо трябваше да се бият, след като согдийците бяха отворили вратите на града.

Но не те го бяха направили. Сторил го Александър.

Градът черпел вода от някаква река, прокарана чрез канал под стените. През лятото тя бе маловодна и по коритото и можеше да се вмъкнеш вътре. И лично той, с още незарасналия си крак, беше повел отряда си вътре. Согдийците били толкова заети с тараните, че забравили да наблюдават вратите отвътре. Нашите си пробили път и издърпали огромните резета.

На следващия ден Александър се върна в лагера. С него дойдоха и група командири да попитат как се чувства. Той поклати глава раздразнено, извика ме с пръст и изхриптя:

— Донеси ми табличка и прибори за писане.

Това се случи, защото не взе нашийника си. Докато се биел из улиците на града, някакъв камък уцелил гърлото му и засегнал гласа му. Ако ударът бил малко по-силен, камъкът можел да счупи костта и да го задуши. Но той останал и продължил да ръководи боя, като давал заповедите си шепнешком.

Александър можеше да понася болка, както никой друг. Но това, че не можеше да говори, направо го подлудяваше. Не можеше просто така да лежи и да почива без звук, дори и когато бяхме само двамата. Разбирах само от един знак от какво имаше нужда. Но когато гласът му започна да се оправя, той го пренапрегна и всичко се повтори отново. Не можеше да понесе да стои на вечеря и да слуша разговорите на приятелите си, без да се обади. Затова ядеше в шатрата си, а един писар му четеше от книгите, които беше поискал да му изпратят от Гърция.

Вече бяха започнали да строят новия му град и скоро започна да язди всеки ден до там, като намираше, разбира се, сто неща за казване. Въпреки това, гласът му започна да заздравява. Наистина имаше удивително тяло за лекуване независимо от всичко, на което го подлагаше.

Един ден от другата страна на реката се появи нова гледка: цял керван с фургони на саките, табунът с конете им и черните им плъстени палатки. Бяха чули за въстанието на согдийците и се спуснали като гарвани към реката, за да поделят плячката. Когато ни видяха, те се оттеглиха и решихме, че са се върнали в земите си. Но на другия ден се появиха отново — този път само мъжете. Бяха възседнали малки космати коне и безредно се въртяха, като размахваха копията си със закачени на тях пискюли. Опитаха се да ни обстрелват от другия бряг, но стрелите им падаха в реката. И непрекъснато крещяха. Александър, който бе любопитен да разбере за какво вдигат толкова врява, нареди да повикат главния преводач, Фарневкес. Оказа се, че ако Александър искал да разбере каква е разликата между бактрийците и саките, трябвало да се осмели да прехвърли реката.

Цялата тази шумотевица ни досаждаше в продължение на няколко дни, и всеки път ставаше все по-силна и придружена с жестове, които нямаха нужда от преводач. Александър започна да се вбесява.

Той свика генералите в шатрата си и те се събраха нагъсто около него, за да не се налага да говори на висок глас. Шепотът е заразителен — скоро те всички звучаха като заговорници. Нищо не чувах, докато той не повиши глас:

— Разбира се, че съм здрав. Мога да правя всичко, освен да викам.

— Тогава престани да се опитваш — каза Хефестион — или отново ще станеш ням като риба.

Постепенно те се разпалиха и чух Александър да казва, че ако скитите се измъкнат, без да им бъде даден урок, ще оплячкосат новия град веднага щом се махнем от тук. И тъй като възнамеряваше да им даде урока лично, останалите се възпротивиха още по-силно.

Той вечеря в шатрата, мрачен като Ахил. Хефестион остана с него за малко, но реши да си тръгне, защото Александър щеше да продължи да говори и спори. Така че аз отново се върнах в шатрата, отказах да разговарям с него, освен чрез знаци, и навреме го приготвих за сън. Тогава той хвана ръката ми, за да ме задържи при себе си, и трябва да призная, че това се случи не без помощта на моята изобретателност и някои малки хитрини. Лъкът беше опънат вече от твърде дълго. Любихме се много хубаво и без думи, и след това му разказвах стари истории, докато заспа.

Въпреки всичко бях сигурен, че той няма да промени решението си относно саките. Смяташе, че ако не замине лично, те ще решат, че се е уплашил.

Река Яксарт е доста по-малка от Оксус. На следващия ден той нареди да започнат да правят салове и повика гадателя Аристандър, който винаги тълкуваше предзнаменованията за него. Аристандър се върна и каза, че вътрешностите на жертвеното животно вещаят зло. (Ние, персийците, имаме доста по-чисти начини за допитване до боговете.) Дочух, че генералите ходили при гадателя и му помогнали в предсказанието. Не ми се искаше обаче да моля този стар синеок птицегадател да изопачи поличбата. Освен това той се оказа прав.

На другия ден дойдоха повече саки от всякога. Сега бяха цяла армия. Александър поиска ново гадателство и отново получи „Не“. Тогава той попита дали опасността се отнася до войниците му или до него самия. До теб, отвърна Аристандър, което според мен доказва неговата честност. Разбира се, Александър веднага се приготви да пресече реката.

С мъка и тревога на сърцето гледах как облича доспехите си. Но пред двама от телохранителите му не можех да давам израз на тревогата си. Върнах му прощалната усмивка — казват, че усмивката е добра поличба.

Саките се приготвиха да нападнат войниците ни, докато те се мъчеха да се доберат до другия бряг. Но си бяха направили сметката без катапултите ни. И след като един от тях беше убит на място направо през щита и ризницата, се отдръпнаха на разстояние. Александър изпрати напред стрелците с лък и прашка, за ги задържат, докато се прехвърлят фалангите и конницата. Но той самият не изчака това и се качи на първия сал, който пресече реката.

От нашата страна битката изглеждаше изящна като танц — саките се въртяха объркани около непробиваемото каре на македонската фаланга; последва съкрушителният щурм на конницата, отляво и отдясно, докато те побягнаха. Саките се втурнаха в непрекъснат поток през равнината сред огромни кълба от прах (денят беше много горещ), а конниците на Александър се втурнаха по петите им. После вече нищо не се виждаше, освен плаващите салове, които извозваха обратно загиналите и ранените, и каните, които кряскаха над изоставените трупове на скитите.

Три дни очаквахме да видим праха, предвещаващ завръщането на Александър. Най-сетне се появиха. Първи се качиха на саловете вестоносците. И отново двама души го зачакаха в шатрата — лекарят и аз.

Когато телохранителите положиха носилката, само я погледнах и си помислих: „Той е мъртъв, мъртъв е, мъртъв…“ Бях готов да избухна в сълзи, когато забелязах, че клепките му помръднаха.

Беше бял като труп. Прекрасната му кожа беше безцветна, защото кръвта я беше напуснала. Очите му бяха хлътнали. Премъдри Боже, сякаш гледах череп пред себе си! И вонеше. Той, който обичаше да бъде чист като булото на младоженка. Виждах, че макар и твърде слаб, за да говори, той беше в съзнание и се срамуваше. Приближих се от едната му страна.

— Болен е от треска и разстройство, докторе — каза един от телохранителите, — Наредиха ми да ви кажа, че е пил лоша вода. Беше много горещо и той пи застояла вода от едно блато. Оттогава не спира да изхвърля кръв. Много е отслабнал.

— Виждам това — отговори лекарят.

Клепачите на Александър трепнаха. Те си говореха над него, като че си отиваше от този свят. Не че не беше полумъртъв, но това навярно го е разгневи. Никой не забеляза това, освен мен.

Лекарят му даде очистителното, което беше приготвил, когато пристигна съобщението, и каза на охраната:

— Сложете го в леглото.

Те се приближиха до носилката. Той отвори очи и ги извърна към мен. Разбрах. Той лежеше в тази мръсотия и беше твърде слаб, за да си помогне. Но не искаше те да го събличат — това засягаше гордостта му.

Обърнах се към лекаря:

— Царят иска аз да се погрижа за него. Мога да се справя с всичко.

Александър промълви слабо като дихание:

— Да.

И така, те го оставиха на мен.

Изпратих робите за гореща вода и ленени кърпи. Почистих изцапаната с кръв мръсотия и кал по тялото му и го измих, докато още лежеше в носилката. После наредих да изнесат парцалите. Задните му части бяха прежулени и кървяха. Той продължил да преследва врага дълго, след като се почувствал зле. Слизал от коня си само по нужда, докато накрая припаднал. Намазах го внимателно с масло и го пренесох в чистото легло. Беше изгубил толкова много от теглото си, че съвсем не беше трудно. Поставих подложка от ленен плат под него, макар че вече бе изпразнил всичко от себе си. Когато положих ръка на челото му и почувствах треската, той промълви:

— Да, така е добре.

Скоро след това дойде Хефестион. Излязох, разбира се. Като че ми одираха жив кожата. Ако той умре, си казах, с този човек до леглото си, а не с мен, тогава наистина ще го убия. Но сега нека остане. Няма да се откажа да изпълня желанието на господаря си в последния му час.

Въпреки всичко, Александър спа непробудно през цялата нощ, а на другия ден поиска да стане. Опита се и на по-следващия ден. А след още два дни прие посланиците на саките.

Техният цар ги беше изпратил, за да предадат колко много съжалявал, че Александър бил сърдит. Хората, които го раздразнили и ядосали, били разюздани разбойници и той нямал никакъв пръст в тази работа. Александър му върна учтив отговор, сякаш нищо не беше се случило.

Така приключи тази история.

Една вечер, докато разресвах косата му, опитвайки се да разделя сплъстените косми, без да го оскубя, му казах:

— Ти беше почти мъртъв. Разбираше ли това?

— О, да. Винаги съм мислил, че бог ми е отредил да свърша повече работа, но все пак човек трябва да е готов. — Той докосна ръката ми. Благодарността му беше безмълвна, но аз я разбрах.

— Човек трябва да живее така, сякаш ще бъде вечен — продължи той — но и така, сякаш може да умре всеки миг. Винаги и двете едновременно.

— Това е животът на боговете — отговорих, — които умират само привидно — като слънцето при залез. Но, моля те, не бързай да преминеш през небето и да оставиш всички ни в тъмнина.

Александър въздъхна:

— Едно нещо запомних от цялата тази работа: водата в равнините е отрова. Прави това, което смятам да правя и аз — придържай се към виното.

16

Спитамен, единият от двамата аристократи, които предадоха Бес, обсади Мараканда и изби отряда на македонците. Тогава Александър лично застана начело на войската. Но като чул, че приближава, Спитамен вдигнал обсадата и побягнал към северните пустини. В началото на зимата в страната вече бе въведен ред. За да държи скитите постоянно под око, Александър реши да презимува в Зариаспа на река Оксус.

Градът беше сравнително голям, разположен на север от мястото, където я пресичат керваните. Там обаче реката беше много по-широка, макар и не така пълноводна. Жителите бяха насочили водите по канали из околността и земята бе станала плодородна. Градът бе опасан от зеленина, а отвъд белееше пустинята. През лятото тук сигурно ставаше горещо като в пещ. Но най-ужасното беше, че в този град имаше повече хлебарки, отколкото където и да било другаде. За да ги унищожават, в повечето къщи хората държаха питомни змии.

Александър се настани в къщата на градоначалника, направена от истински печени тухли — невероятен лукс за страна, където калта бе основен строителен материал. Той нареди да закачат хубави гоблени и поръча нови мебели, за да изглежда обстановката по-подходяща за цар. Радвах се като виждах как той вече не се отнася така пренебрежително към царственото си положение. Преди време му бяха ушили прекрасна нова мантия с цветовете на Великия Цар — пурпурно, поръбено с бяло, която той носеше при официални случаи. Тук, той за първи път си сложи и царската Митра на Персия.

Тогава се заех да му обясня, че всички персийци ще очакват от него да я сложи и когато изправи Бес пред съда. Казах му, че за да може да съди претендентите за трона, един цар трябва да изглежда като цар.

— Имаш право — отвърна замислено той. — Това е въпрос, който засяга персийците и трябва да бъде решен според персийския обичай. Знаеш ли, наредих да поровят из архивите и да потърсят съвет в прецедентите.

Той се заразхожда из стаята и по гримасите му разбрах, че си говори на ум.

— А това означава — продължи той — и персийска присъда: първо отрязване на носа и ушите. Оксатрес не би се задоволил с нищо по-малко.

— Разбира се, господарю мой. Оксатрес е брат на Дарий. — Не посмях да му кажа: „Че защо иначе да приема чуждоземен Цар?“ Александър можеше и сам да го разбере.

— Това не е според нашите закони — продължи той, все още крачейки. — Но аз ще го направя така.

Той никога не казваше нещо, в което не беше сигурен. При все това се страхувах да не би да промени решението си, защото знаех, че това ще му причини огромни вреди сред персийците. Баща ми беше пострадал, само защото остана верен докрай. Защо тогава, казах си, един предател да се отърве? Освен това, аз имах и още един дълг.

Погледнах го:

— Александър, казвал ли съм ти някога, какви бяха последните думи на Дарий, преди да го отведат? Той каза: „Вече не съм в състояние да наказвам предателите. Но аз знам кой ще го направи.“ Бес си помисли, че той говори за нашите богове. Но Дарий отвърна, че имал предвид теб.

Той спря:

— Дарий е казал това за мен?

— Аз самият го чух. — Пред очите ми отново преминаха и конят, и сребърното огледало, и гривните. Дори и аз имах свой морален дълг.

Александър продължи да ходи из стаята. Накрая каза:

— Да, трябва да го направя според вашия обичай. Почивай в мир, бедни Царю, си рекох, каквото и да е оставила от теб Реката от разтопения метал, пред вратите на Рая. Прости ми, че обичам твоя враг. Направих за теб каквото можах.

Видях как поведоха по улицата Бес. Беше се смалил от времето, когато го помнех. Лицето му беше посивяло като глина. Знаеше какво го чака — когато го плениха, той беше видял Оксатрес да язди редом с Александър.

Ако се беше предал заедно с Набарзан, сигурно щеше да бъде пощаден. Оксатрес дойде по-късно и никога не би успял да накара Александър да се откаже от дадената дума. Той спази обещанието си към Набарзан, каквито и да са били желанията на брата на Дарий. Много пъти съм се чудил какво накара Бес да приеме Митрата. Дали от обич към народа си? Ако ги беше повел добре, те едва ли щяха да го изоставят. Предполагам, че Набарзан първи го изкуши с короната. Но Бес не притежаваше хитростта и гъвкавостта на Набарзан. Той не можа да я задържи, ала не искаше и да я изпусне.

Съдът се състоя на гръцки и персийски. Съветът постигна съгласие за присъдата. Бес беше осъден да загуби носа и ушите си. След това щеше да бъде изпратен в Екбатана, където бе предал господаря си. Там щеше да бъде разчекнат пред събрание от мидийци и персийци. Всичко мина добре и според обичая.

Не се присъединих към тълпата, която зяпаше как го отвеждат. Раните му щяха да бъдат пресни. Страхувах се, че щеше да изглежда като баща ми.

Когато му дойде времето, от Екбатана пристигна съобщение, че е мъртъв. Агонията му продължила близо три дни. Оксатрес измина целия път до там, за да наблюдава изпълнението на присъдата. Когато свалили тялото, той наредил да го нарежат на малки парчета и да ги разпръснат из планината за вълците.

Дворът остана в Зариаспа през цялата зима.

От всички краища на империята идваха хора и Александър ги приемаше и угощаваше с блясък и великолепие, както вече се беше научил. Една вечер, преди гощавка, той беше облякъл персийската си мантия, а аз нагласявах гънките и.

— Багоас, — каза той, — осега винаги си ми казвал това, което персийските аристократи не са се осмелявали. Как се чувстват те, като виждат, че македонците не правят прострацията, а те самите се кланят ничком?

Знаех си, че рано или късно ще ме попита.

— Господарю мой, те наистина са чувствителни към това. Сигурен съм.

— Но какво мислят? — Той се обърна, за да ме погледне в очите. — Говорят ли за това?

— Не и пред мен, А-лек-сандър — продължавах да изричам името му бавно, за да мога да го кажа правилно. — Никой не би се осмелил. Но ти, в желанието си да бъдеш внимателен, държиш погледа си върху човека, когото поздравяваш, докато аз мога да гледам където си искам.

— Искаш да кажеш, че изпитват гняв, когато я правят?

Забавих отговора си, а да не сбъркам.

— Не бих го казал точно така, Ал’скандер. Ние сме научени от деца да се прекланяме пред Царя.

— Разбирам. Значи проблемът е в това, че македонците не го правят?

Продължих да оправям диплите на пояса му и не отговорих.

Той се размърда нервно.

— Защо ли трябваше да ти причинявам болка като те питам? Но от теб аз винаги получавам истината.

Е, понякога получаваше това, което знаех, че ще го направи щастлив. Но единственото нещо, което никога не получи от мен, бе лъжа, която би му навредила.

Същата вечер по време на вечерята Александър държа очите си добре отворени. И мисля, че видя доста неща, преди да му се замъгли погледът.

Имаше право, когато каза, че водата на Оксус е отрова за несвикналите с нея. Предполагам, че тези от местните жители, които тя отравя, умират млади, преди да успеят да създадат потомство.

По тези места не се отглеждат никакви лозя. Носят виното от Бактрия. То е много силно, но местните жители го разреждат — една част вода и три части вино. Така унищожават заразата от реката.

Беше зима и стана почти студено. Няма да се намери персийски домакин, на който и през ум да му мине да предложи виното преди сладкишите. Но както винаги, македонците пиеха от самото начало. Персийските гости сръбваха по една глътка от любезност, за разлика от македонците, които се наливаха като бъчви.

Не е кой знае колко вредно да си пиян от време на време. Но ако вечер след вечер ти дават силно вино, накрая привикваш към него. Сега зная, че ако Александър беше прекарал зимата на друго място, много мъка щеше да му бъде спестена до началото на пролетта.

Всъщност, не всяка нощ той беше истински пиян. Всичко зависеше от това колко дълго е стоял на масата. Той не гаврътваше виното наведнаж, както правеха приятелите му. Или поне не в самото начало. Обикновено стоеше с чаша пред себе си, говореше, пиеше, и отново продължаваше да говори. Ако броим чашите, едва ли пиеше повече от преди. Но бактрийското вино трябва да се разрежда с вода. Виното във всяка чаша, която изпиваше, беше два пъти по-силно от това, с което беше свикнал.

Понякога, след дълга нощ, той спеше чак до обед. Но когато имаше сериозна работа, винаги ставаше рано — свеж и готов. Спомни си дори за рождения ми ден. И на вечерята предложи тост за мен, похвали преданата ми служба, даде ми златната чаша, от която беше пил, и после ме целуна. Ветераните македонци изглеждаха доста възмутени. Не зная дали защото бях персиец, или защото бях евнух, или защото той не се срамуваше от мен. Предполагам, че и заради трите заедно.

Александър не беше забравил разговора ни за прострацията. Беше си наумил нещо.

— Искам да направя някои промени — каза ми той един ден. — Но не с персийците — обичаят е твърде стар и те са свикнали с него. След като Кир го е въвел, сигурно е имал достатъчно основания за това.

— Струва ми се, Ал’скандер, че Кир е направил това, за да заличи разликите между народите и да ги помири един с друг. Преди него прострацията е била мидийски ритуал.

— Ето това е! Да получиш вярност и от двата народа, но нито един от тях да не се държи властно над другия. Знаеш ли Багоас, когато видя някой персиец, чиято титла прадедите му са носели отпреди времето на Кир, да се покланя ничком, и в същото време някой македонец, когото баща ми е издигнал от калта и чийто собствен баща е ходил в овчи кожи, да го гледа отвисоко сякаш е куче, повярвай ми, идва ми да му сваля главата от раменете.

— Не прави това, Ал’скандер — му казах полузасмян. — Това няма да оправи нещата.

Залата на долния етаж беше доста голяма, но в стаите горе човек нямаше къде да се обърне. Александър се въртеше нервно из спалнята като леопард в клетка.

— В Македония дребните владетели толкова късно са се научили да се подчиняват на един Цар, че си въобразяват, че по този начин му правят благодеяние. В дома ми, когато царуваше баща ми, добрите маниери бяха само за пред чуждоземни гости. Когато бях момче, пиршествата приличаха на селски гощавки… Знам какво чувстват сънародниците ти. Аз съм потомък на Ахил и на Хектор и нося във вените си кръвта на Херкулес.

Беше дошъл да си ляга, но не беше много късно и виното все още го държеше възбуден. А аз се страхувах, че ваната му ще изстине.

— С войниците е по-просто — продължи той. — Те ще си помислят, че това е някоя от моите слабости и прищявки. Те ме познават. Но тези, които са с по-високо положение… Разбираш ли, Багоас, в Македония се смята, че прострацията се прави само за боговете.

Имаше нещо в гласа му — нещо, което ми подсказахме той не само ме уведомява за това. Познавах го. Можех да почувствам потока на мислите му. Дори войниците го усещаха, макар и да не разбираха какво точно чувстват.

— Александър, — казах аз, давайки му да разбере, че претеглям всяка дума, — всички знаят, че оракулът в Сива не лъже.

Той ме погледна с дълбоките си сиви очи и не каза нищо. След това издърпа пояса си. Съблякох го. Погледна ме отново. Видях това, което той искаше да видя — раната от катапулта на рамото му, белега от сабя на бедрото, тъмночервената вдлъбнатина на пищяла му. Да, от тези рани бе текла човешка кръв, а не божествена. Той си спомняше също и деня, когато беше пил лоша вода.

Очите му се спряха върху мен, и в тях заигра усмивка. И все пак имаше нещо в зениците му, нещо, което нито аз, нито някой друг можеше да разбере. Може би прорицателят го беше разбрал. В Сива.

Докоснах рамото му и целунах раната от катапулта.

— Бог е тук — казах. — Човешката плът е само негов слуга и негов жертвен агнец. Не забравяй нас, които те обичаме, и не позволявай на бога да ни я отнеме цялата.

Той се усмихна и протегна ръце. Тази нощ тленната плът получи своето. Ала макар и едва доловимо, усетих, че той сякаш се присмива на себе си. Все пак, онова другото присъствие стоеше и чакаше — готово да си го вземе обратно.

На следващия ден Александър за дълго се уедини с Хефестион и старите болки отново почукаха на сърцето ми. После настана голямо раздвижване — започнаха да влизат и излизат най-добрите приятели на Царя и бяха изпратени вестоносци да канят гости за огромен пир с петдесет кушетки.

В деня на празненството той ме повика:

— Багоас, знаеш ли какво съм си наумил? Довечера ще опитаме с прострацията. Искам да сложиш най-хубавите си дрехи и да поемеш грижата за персийските ми гости. Хефестион се срещна с тях и те знаят какво да очакват. Просто ги накарай да се чувстват добре. С дворцовите си маниери ти най-добре можеш да се справиш с това.

Е, помислих си, в края на краищата той се нуждае и от мен. Облякох най-хубавия си кафтан, покрит със златна бродерия върху тъмносиньо сукно, и отидох да облека Александър. Носеше пищната персийска мантия, но на главата си сложи малка диадема, а не митрата. Все пак се обличаше и за пред македонците.

Ех, само ако можеха да задържат виното до поднасянето на десерта. Това щеше да бъде деликатна работа.

Залата беше украсена прекрасно. Поздравявах персийските аристократи по подобаващ начин и водех всеки един от тях до неговата кушетка, като тук-там вмъквах по някоя похвала за нечий известен предшественик или за порода коне. След това отидох да прислужвам на Александър. Вечерята вървеше гладко, въпреки огромното количество изпито вино. Накрая изнесоха таблите и чиниите и всички се приготвиха да вдигнат наздравица за Царя. Някой стана — както си мислеха всички — за да я предложи.

Този човек със сигурност бе трезвен. Казваше се Анаксарх — един скучен философ, от тези, дето гърците наричат софисти. Колкото до мъдростта, то той и Калистен, взети заедно, не притежаваха и половината от мъдростта, необходима на един добър философ. Когато Анаксарх стана, Калистен позеленя от яд, защото не бе поканен да говори пръв и заприлича на стара жена, ядосана на млада конкубинка.

Разбира се, той не би могъл да се справи толкова добре — Анаксарх имаше добре школуван глас и сигурно беше научил наизуст цялата си реч заедно с паузите, жестовете и силата на звука. Започна със споменаването на някакви гръцки богове, които се родили като смъртни и после били обожествени заради великите им дела. Единият бил Херкулес, другият — Дионисий. Примерите не бяха лоши, макар че се съмнявам, че той имаше предвид това, което имах аз. А то бе, че Александър притежава по нещо и от двамата: поривът към велики дела отвъд възможностите на всички други хора, а също и красотата, мечтите, екстазът… Дали тогава включвах и лудостта?… Предполагам, че не. Не мога да си спомня.

Докато са били на земята, каза Анаксарх, тези богоподобни мъже са споделяли изпитанията, болките и нещастията на човешката съдба. Ако само хората бяха разбрали тяхната божествена същност по-рано!

След това Анаксарх надълго и нашироко припомни делата на Александър. Живата истина, макар и позната на всички, постигна желания резултат. Когато боговете решат, каза Анаксарх, да повикат Царя при себе си, никой не ще се усъмни, че веднага ще му бъдат отдадени божествени почести. „Защо — каза софиста — да не му ги предложим сега и да го облекчим през неговите земни дела, защо да чакаме докато умре? Всички ние трябва да сме горди, че ще бъдем първите, които са му ги оказали. И нека символизираме това с ритуала на прострацията“.

През цялото време, докато траеше речта, наблюдавах лицата. Не на персийците — те бяха подготвени и следяха всичко със сериозни физиономии. Онези от приятелите на Царя, които също бяха посветени, бяха двойно по-заети да ръкопляскат и да наблюдават другите. Изключение правеше само Хефестион, който не отделяше поглед от Александър, сериозен като персийците, и дори още по-съсредоточен.

Преместих се, за да мога да наблюдавам и Царя. Допусках, че думите на Анаксарх му доставяха и удоволствие. Александър изобщо не спря да пие, но далеч не бе пиян. Очите му светеха. Беше се вторачил в далечината, сякаш позираше за рисунка на скулптор. Знаеше, че е под достойнството му да се оглежда наоколо, за да види как го приемат хората.

В началото повечето от македонците приеха думите на Анаксарх като многословен начин за предлагане на тост за Царя. Развеселени от виното, те дори ръкопляскаха. Бяха твърде несъобразителни и мудни, за да схванат накъде бие речта. Но към края прозряха истината и заприличаха на внезапно ударени по главата. За щастие бях научен да се въздържам от ненавременен смях.

Други се бяха досетили. Нагаждачите — изгарящи от желание да бъдат първи в надпреварата да угодят — едва изчакаха речта да свърши. Повечето от по-младите в началото изглеждаха стреснати. Но за тях времето на Цар Филип бе свързано с детството им, когато са правели това, което им кажат бащите им. Сега бе дошло тяхното време. Откакто ги предвождаше Александър, винаги се случваше нещо интересно и винаги имаше нови неща. Дори и да отиваше твърде далеч, те щяха да тръгнат с него.

Ала по-старите командири бяха решително против. О, да, си помислих, вие сте бесни, защото той иска да го поздравявате като бог. Ако можехте само да се досетите, че той се опитва да ви постави на едно ниво с нас, щяхте да побеснеете още повече. Мръщете се колкото си искате — вие сте твърде малобройни, за да имате значение. Анаксарх седна. Приятелите на Царя и персийските гости заръкопляскаха. Но никой друг. Залата се раздвижи. Персийците се изправиха от кушетките си с почтителни изражения на лицата и се приготвиха да се приближат. Приятелите на Царя също станаха с думите: „Хайде, нека започнем.“ Подмазвачите, възбудени от нетърпение, изчакваха някой да го направи пръв. Бавно започнаха да стават и другите македонци.

Внезапно Калистен скочи на крака и извика с дрезгавия си глас:

— Анаксарх!

Всички се заковаха по местата си. Бях го наблюдавал внимателно. Знаех, че царят охладня към него след онова, което му казах. Засегнат от факта, че Анаксарх държи реч, Калистен бе слушал всяка дума и доста преди другите беше разбрал накъде отиват нещата. Прав бях, че ще направи нещо.

Макар че и двамата се смятаха за философи, те бяха коренно различни един от друг. Робата на Анаксарх беше с избродирани ръбове, а сребристата му брада бе вчесана като коприна. А черната брада на Калистен беше рехава и раздърпана. Вехтото му облекло беше обидно за една официална вечеря, като се има предвид, че Александър му плащаше много добре. Беше излязъл доста напред, за да могат всички да го видят. Когато приятелите му станаха да го поздравят, Александър беше изоставил репетираната си сдържаност и им отвърна с момчешка усмивка. Но сега се извърна и закова очи върху него.

— Анаксарх, — започна Калистен, сякаш не се намираха в присъствието на Царя, а водеха някакъв уличен спор. — Мисля, че Александър е достоен за всяка почест, оказвана на смъртен човек. Но съществуват граници между човешките и божествените почести. — И той изреди цял списък от божествени почести, който се опасявах, че ще продължи до сутринта. — Но ако такива почести — продължи Калистен, — се отдадат на един смъртен човек, това ще оскърби боговете, така както ако на обикновен човек се отдадат царски почести, това ще оскърби Царя.

При тези думи из цялата зала се чу тих шепот на одобрение. Калистен разцъфна като уличен разказвач, успял да привлече вниманието на тълпата. Той напомни на Анаксарх, че дава съвет на един водач на гърците, а не на някакъв си Камбиз55 или Ксеркс56. Презрението, с което спомена тези велики персийски царе, беше много по вкуса на македонците. Видях, че персийците в залата си размениха погледи. Прикривайки срама и яда си, отидох сред персийците с най-висок ранг и се захванах да раздавам сладкиши, разигравайки цяло представление. Тъй като бях почнал да ходя на театър, вече знаех как един актьор може да развали голямата роля на друг. Поради младостта и невежеството си исках да направя точно това.

Без въобще да ми обърне внимание — какво значение имаше някакъв варварин евнух, сервиращ на варварин аристократ — Калистен каза, че Кир, който въвел прострацията, е бил унизен от скитите — племе бедно, но свободно. Аз по-скоро бих казал, че не бе успял да ги завладее. Но думите на Калистен бяха насочени към Александър. Всички знаеха колко много той уважава Кир. Без съмнение и Калистен го е знаел, когато някога се е ползвал с доверието на Александър. Но той много умело извъртя нещата като добави, че Дарий, за който са правили прострацията, е бил разгромен от Александър, който се е справил и без нея. Това явно имаше за цел да накара македонците да избухнат в ръкопляскания.

И те го направиха. Беше повече от ясно, че не аплодират неискрената похвала. Калистен успя да спечели на своя страна всички, които имаха съмнения, и които щяха да отстъпят, ако бяха оставени сами. И това, с което ги спечели, бе не почитта към боговете, а презрението към персийците. Когато спомена името на Дарий, не пропуснах злобния и презрителен поглед, който ми хвърли.

Само мъртвец не би отвърнал на такова предизвикателство. Ръкоплясканията на македонците бяха моментно удоволствие. Но гневът на Александър щеше да остане.

Не че той го показа. След тази плесница по лицето той бе загрижен единствено да запази достойнството си. Червенината от нахлулата кръв ясно се открояваше на бялата му кожа, но лицето му изглеждаше невъзмутимо. Той даде знак на Шар, каза му нещо на ухото и го изпрати да обиколи кушетките на македонците, за да каже на гостите, че ако прострацията е против волята им, не е необходимо да мислят повече за това.

Персийците не бяха проследили цялата реч на Калистен, защото преводачът беше преценил, че не е уместно да я превежда. Но тонът, с който той спомена за нашите царе, със сигурност им беше подсказал за какво става дума. Те видяха как Шар обикаля из залата и как тези, които бяха станали, сядат обратно по местата си. Стана ужасно тихо. Персийците се спогледаха. А след това, без да разменят нито дума помежду си, аристократът с най-висок ранг стана и пресече залата с горда осанка, която тези хора научаваха още в детството си. Той поздрави Царя и се просна по очи в прострацията.

Всички останали го последваха по реда на ранга си.

Беше красиво. Нямаше човек с благороден произход, който да не види в този жест една горда постъпка. Ако тези диваци от запад се мислеха за по-висшестоящи от древните обичаи на вежливостта, то това не заслужаваше вниманието на един благородник. Още повече, че това се правеше за Александър, който се бе опитал да ги почете. Когато най-първият от тях го погледна, преди да се поклони, видях, че в очите им имаше пълно разбиране.

Царят се покланяше любезно на всеки един, в отговор на тяхната прострация. Но от кушетките на македонците се чуваше мърморене и негодуване. Към края дойде ред на един доста стар персиец — пълен и с вдървени колена, който се наведе докъдето можеше. Всеки знае, че при прострацията задните части на човек не трябва да стърчат. Останалите се бяха проснали долу с елегантност. Но всеки глупак можеше да види недъга и немощта на бедния човек. Сред македонците се чу кикот. А после един от Почетната конница на име Леонатос избухна в силен неприличен смях. Персиецът, който точно в този момент мъчително се опитваше да се изправи, беше толкова потресен, че залитна и падна. Втурнах се към него и му помогнах да се изправи на крака.

Зает с това, аз не забелязах, че Александър беше станал от мястото си. Мантията му се беше издула и той пресече залата, сякаш без да стъпва по земята — бърз като лъв, скачащ към жертвата си. Мисля, че Леонатос въобще не забеляза как той се приближи. Без нито дума, с втренчени студени очи, Александър сграбчи с една ръка косата на Леонатос, а с другата пояса му, вдигна го от кушетката и го хвърли на земята.

Казват, че Александър рядко се сражавал в битка с гняв на сърцето — в повечето случаи бил в настроение и дори се смеел. Но тогава си помислих: „На колко ли хора последната гледка в живота им е било това лице?“ Леонатос — все още на пода — вдигна очи и пребледня. Дори и аз почувствах студен дъх зад врата си. Погледнах към пояса на Царя да видя дали има оръжие.

Но той просто стоеше спокойно, с ръце на хълбока, само леко задъхан, и каза:

— Е, Леонатос, сега и ти си долу. И ако си мислиш, че изглеждаш много грациозен, бих искал да можеш да се видиш отстрани. — После Александър се върна обратно на кушетката си и заговори хладно на хората край него.

Простакът беше наказан. Никой не беше наранен. Беше глупаво да се страхувам.

Пирът завърши рано. Когато дойде да си легне, Александър беше трезвен. Гневът на лъва бе преминал. Но не го свърташе на едно място, ходеше из стаята и ми говореше за оскърблението към моя народ. После избухна:

— Защо Калистен се обърна срещу мен? Нима някога съм му причинявал вреда? Той имаше подаръци, обществено положение, всичко, което поискаше. Пред такъв приятел предпочитам един честен враг. Понякога дори врагове са ми помагали, а Калистен дойде, за да ми навреди. Той ме мрази — видях го с очите си. Защо?

Помислих си: „Може би той наистина вярва, че божествените почести трябва да бъдат запазени за боговете.“ Но си спомних, че гърците са ги отдавали и на други хора. Имаше и още нещо. Когато, си свикнал с живота и интригите в двора, си създаваш усет към някои неща. Калистен беше грък. Не бих могъл да кажа дали някой стоеше зад него, но по всичко изглеждаше, че той иска да създаде някаква фракция.

Казах това на Александър.

— Дори и да е така. Но защо — това е въпросът? — Едва успях да го накарам да се съблече и да влезе във ваната. Не можех да измисля нищо, с което да го успокоя и ободря. Страхувах се, че няма да може да заспи.

Проблемът не беше само в това, че Александър бе лишен от правото, което знаеше, че му се полага, в момента, когато то бе оповестено публично. Болеше го, защото усети, че не им бе достигнала обич към него. А това го бе засегнало твърде дълбоко, за да може да говори за него. Ранен в момент на екзалтация, той продължаваше да кърви. И въпреки това бе овладял гнева си. Оскърблението към персиеца го беше отприщило. Сега гневът му бе преминал така, както бе започнал.

Сложих го да си легне и търсех думи на утеха, когато един глас на вратата каза:

— Александър?

Лицето на Александър просветна. Беше Хефестион. Сигурен бях, че щеше да влезе, без да почука, ако не знаеше, че може да съм вътре.

Оставих ги заедно. В деня, когато Александър бе влязъл при прорицателя на Амон, Хефестион бе чакал отвън. И после Царят му бе разказал всичко. Сега той беше тук, за да направи това, което аз не можех. За кой ли път си пожелах да бъде мъртъв?

Но когато се хвърлих върху възглавницата си, най-сетне отрезвях. Нима исках да отнема от господаря си билката, която би го излекувала, само защото я е донесъл друг? Не, нека бъде излекуван. После си поплаках от сърце и заспах.

Към края на зимата се преместихме в Мараканда. Измъкнахме се най-сетне от отровния Оксус и от горещите равнини. Сега, казах си, всичко ще бъде наред.

След престоя ни в Зариаспа мястото изглеждаше като рай: зелена речна долина в подножието на планината, високи бели върхове, които се извисяваха над нас, и кристално чиста ледена вода. В многобройните градини вече напъпваха бадемовите дървета, а сред топящия се сняг надникваха малки нежни лилии.

Макар че се намира в Согдиана, мястото не е така диво като останалата част на сатрапията. Градът е разположен на кръстопът за кервани, и в него можеш да срещнеш хора от всички краища на земята. На пазарите се продават конски хамути, украсени с тюркоази, и кинжали с ножници от ковано злато. Дори можеш да си купиш и цинска коприна. И аз си купих, за да си направя нов кафтан. Беше небесно синя, с бродирани цветя и летящи дракони. Търговецът ми каза, че е пътувала до Мараканда цяла година. Според Александър Цин57 вероятно се намирал някъде в Индия и нищо не се бе простирало по-нататък, освен Обграждащия Океан. И както винаги, когато говореше за далечни чудеса, очите му заискриха.

Цитаделата на Мараканда е кацнала на височините, западно от града — доста голяма крепост, с истински дворец зад стените й. Тук Александър извърши страшно много държавна работа — посрещна много високопоставени персийски гости, и, както забелязах, продължаваше да бъде чувствителен към прострацията.

Леонатос беше забравен. Александър ми каза, че той, общо взето, бил добър войник и приятел, когато бил трезвен. Отговорих, че се надявам нещата да се оправят, най-малкото, защото има достатъчно чиста планинска вода.

Всъщност, казвайки това, имах предвид само него. Прекалено дълго беше пил това силно вино в града на Оксус и беше привикнал към него. Вярно, в Мараканда той го разреждаше повече — едно към едно, но и това не е достатъчно за силното бактрийско вино.

Когато разговорът беше интересен и вървеше добре, той повече приказваше, отколкото пиеше. Дори когато оставаше до късно, въобще не се напиваше. Но понякога Александър просто оставаше, за да пие. И не само той — всички македонци го правеха. Струва ми се, че през зимата в Зариаспа те пиеха повече от всякога и просто прекалиха.

Но Александър никога не се напиваше, когато водеше война. А победите му бяха блестящи и поводи не липсваха. Той никога не се напиваше и когато трябваше да става рано, дори и само за лов. Понякога ловът продължаваше два-три дни и те нощуваха в планините. Това прочистваше кръвта му и той се връщаше освежен като момче.

Забелязах, че постепенно започна да привиква към персийския начин на живот. Мисля си, че в началото се придържаше към някои наши обичаи, само за да покаже, че не ни презира и подценява. А след това му хареса. И му прилягаше. А и защо не? Той стоеше далеч над народа и земята, от която произхождаше. Разбрах това от самото начало. Беше вродено цивилизован и изтънчен, а ние само му показахме външните форми на това. Сега често при аудиенциите той носеше митрата. Добре му стоеше, още повече, че по форма приличаше на шлем. Александър взе в домакинството си и няколко дворцови камериери и нае персийски готвачи. Така че гостите персийци вече присъстваха на истински персийски гощавки и, макар че Царят винаги ядеше умерено, храната му харесваше. Като усетиха, че той все повече придобива нашите маниери и приема обичаите ни, мнозина от онези, които се бяха предали и му служеха от страх, сега го правеха с желание. Доста време беше минало от дните, когато Персия се радваше на такива владетели.

Македонците обаче се чувстваха оскърбени. Те бяха победителите и смятаха за свое право да го показват. Александър знаеше това. Но не беше човек, който се отказва лесно. И още веднъж се опита да ги склони към прострация. Но този път започна от върха.

Този път той смени тактиката и покани само приятели, на които вярваше, и видни македонци, за които се надяваше, че могат да бъдат убедени. Разказа ми за плана си — беше прекрасен. Александър наистина притежаваше божествени дарби.

На този пир аз не трябваше да присъствам. Той не ми каза защо, но аз много добре се досещах. Въпреки това бях твърдо решил да видя всичко с очите си. Промъкнах се в кухнята и си намерих едно място, откъдето можех да гледам през завесите. Шар не каза нищо. По понятни причини можех да правя много неща, както си искам.

Всички близки приятели на Царя бяха там: Хефестион, Птолемей, Пердикас, Певкестас, дори и Леонатос, благодарен за получената прошка и в замяна готов на всичко. Другите присъстващи също знаеха какво трябваше да се случи. Когато Александър ми каза, че единият от тях е Калистен, изразих с поглед съмненията си. Но той ми каза, че Хефестион е говорил с него и той се е съгласил.

— Ако той наруши думата си, — рече Александър, — просто няма да му обърна внимание. Сега няма да бъде като миналия път — всички ще се настроят срещу него.

Гощавката беше съвсем скромна — по-малко от двадесет кушетки. Виждах, че Александър се въздържа и не пие много. През целия му живот не се намери нито едно удоволствие, на което той да робува, когато си наумеше нещо. Той говореше, и пийваше, и пак говореше.

Никой не умееше да говори като него, когато искаше и имаше с кого. Слушал съм го как разговаря с някой грък за представления, за скулптура, за поезия и рисуване или за устройството на някой град. А с персиец завързваше разговор за неговите прадеди, за конете му, за обичаите в неговата провинция или за нашите богове. Някои от македонските му приятели бяха посещавали заедно с него училището на Аристотел, за когото той продължаваше да има високо мнение. С повечето от останалите, които не бяха прочели и една книга през живота си и едва можеха да надраскат името си, той говореше за техните грижи, за животните, които са убили на лов, за любовните им подвизи или пък за войната. А тези разговори, ако бокалът с виното бързо обикаляше кушетките, скоро довеждаха до победите на Александър. Истина е, че той понякога говореше твърде много за тях. Но и всеки художник, дори и най-великият, обича да преживява отново най-хубавите си произведения.

Тази нощ, с добре разреденото вино, всичко вървеше гладко. Той намираше за всеки подходящите думи. Чух го да пита Калистен дали е получавал известия от Аристотел, на което по някаква причина той отговори неловко, макар че веднага успя да го прикрие. Александър каза на останалите, че е заповядал на всички сатрапи да изпращат на Аристотел всичко странно и рядко, което те и хората им намерят из непознатите земи. Каза също, че му изпратил и голяма сума — осемстотин таланта — за съхранението на неговата сбирка.

— Някой ден — рече той, — трябва да отида и лично да я разгледам.

Масите бяха почистени. Тази нощ нямаше никакви персийски сладкиши. Усещах, че всеки тръпне в очакване. Самият Шар, който по йерархия стоеше много по-високо от обикновен прислужник, внесе в залата една прекрасна златна купа, от която всички поред щяха да пият вино. Персийска изработка, рекох си, по всяка вероятност от Персеполис. Шар я постави в ръцете на Александър.

Царят отпи пръв. После подаде купата на Хефестион, който седеше отдясно. Той също отпи, върна я на Шар и се изправи. Застана пред Александър и започна ритуала на прострацията. Направи я без грешка. Сигурно се беше упражнявал дни наред.

Скрих се още по-назад, за да не могат да ме видят. Нямах право да ставам свидетел на това.

През целия си живот съм се покланял до земята. Така са правили и всичките ми прадеди чак до дните на Кир. За нас това бе просто една церемония и ние не смятахме, че тя ни унижава. Но за един македонец, с неговата гордост, прострацията беше нещо различно. Те имаха правото, поне първия път, да не я правят пред персийци. Особено пред мен.

Хефестион се изправи на крака така елегантно, както и беше легнал долу (между другото и в Суза не съм виждал да го правят по-добре) и пристъпи към Александър. Царят го хвана за раменете и го целуна. Усмихнатите им очи се срещнаха. Хефестион се върна обратно на кушетката си. Шар занесе купата на Птолемей. И така продължи — всеки първо поздравяваше Царя, а после прегръщаше приятеля. Рекох си, че този път дори и Калистен няма да бъде раздразнен.

Неговият ред беше към края. Като по случайност, точно тогава Хефестион говореше нещо на Александър и Царят си извърна главата да му отговори. Нито един от тях не гледаше към Калистен.

Аз обаче го гледах. Исках да преценя доколко заслужава уважение. И скоро разбрах. Той не отказа да пие. Но после отиде направо при Александър и мислейки, че той не е видял нищо, подаде бузата си за целувка. Можех да си представя как ще се хвали по-късно, че е бил единственият, който не се е поклонил. Трудно е да повярваш, че един възрастен човек може да бъде такъв глупак.

Очите на Хефестион предупредиха Александър. Той не каза нищо. Калистен беше имал възможността да удържи на думата си. Но той я пристъпи, при това пред очите на всички, и си спечели презрението на най-влиятелните хора в двора. И още нещо — той се беше поставил над тях, а такава обида не се забравя.

Имаха право. Само че някои се засегнаха прекалено много. И когато Александър се обърна към Калистен, някой извика:

— Не го целувай, Александър! Той въобще не се поклони.

След като му го казаха и на глас, Александър само повдигна вежди към Калистен и извърна лицето си.

Човек можеше да предположи, че с това въпросът ще приключи. Но котка по гръб пада ли? Калистен вдигна рамене, фръцна се и каза:

— Ами, добре! Тогава ще мина и без целувка. Предполагам, че щом можеш да запазиш хладнокръвие в предната линия на боя, то да го направиш с човек като Калистен е още по-лесно. Александър просто повика Шар с ръка и му прошепна нещо. Управителят настигна Калистен, който тъкмо сядаше на кушетката си, и му посочи вратата. Стана чудесно! А най-много ми хареса, че Царят не благоволи лично да се обърне към него. Да, да. Вече се учеше.

Последните няколко души направиха прострацията, сякаш нищо не се беше случило. Вечерята продължи като обичайните приятелски гощавки. Но беше развалена. Калистен наистина постъпи нагло. А после щеше да се изкара герой и да подтикне и други.

Александър дойде да си легне рано. Изслушах всичко, което ми разказа, (мен нали ме нямаше там) и едва тогава казах:

— Аз бих направил много повече за една твоя целувка. Ще убия Калистен заради теб. Крайно време е. Само ми дай съгласието си.

— Наистина ли ще го направиш? — Звучеше по-скоро като учудване, отколкото като нетърпение.

— Разбира се, че ще го направя. Всеки път, когато отиваш на война, твоите приятели убиват враговете ти. А аз не съм убивал никого заради теб. Нека сега го направя.

— Благодаря ти, Багоас. Но това не е същото.

— Никой няма да разбере, Ал’скандер! Керваните докарват бързодействащи отрови чак от Индия. Знам какво да правя.

Той повдигна брадичката ми и ме погледна:

— Правил ли си това за Да рий?

Аз разбира се не му казах: „О, не. Просто това е планът, който замислих, за да убия любовника ти.“

— Не, Ал’скандер. Досега съм убил само един човек, защото се опита да ме изнасили. Но за теб ще го направя втори път. Обещавам ти — няма да го оплескам.

Той много нежно пусна главата ми.

— Когато ти казах, че не е същото като война, имах пред, че за мен не е.

Трябваше да се досетя. През целия си живот той никога не бе убивал тихомълком. Той не скри за убийството на Парменион. Сигурно имаше достатъчно много хора, които с удоволствие биха го отървали от Калистен и биха го направили така, че да изглежда като естествена смърт. Но не! Той не би направил нещо, за което после нямаше да може да си признае открито. И все пак, ако ми беше позволил да извърша това, което исках, щяха да му бъдат спестени много неприятности и да бъде запазен животът на много хора.

След тази вечер Александър престана да говори за прострацията. Продължи да се среща с македонците на старите пиянски пирове. И все пак промяна имаше. Тези, които се бяха съгласили на прострацията от обич или от вярност, или защото разбираха мотивите му, или от най-обикновено ласкателство, вътрешно негодуваха срещу онези, които бяха отказали да се поклонят. А там, където има разговори под сурдинка, винаги има горчивина и фракции.

Естествено, когато персийците се покланяха ничком, на македонците не им правеше впечатление. Ами, да, разбира се — те мислеха, че ние, персийците, така излагаме на показ нашето презряно и жалко положение. Но да го правят македонци — това се смяташе за живо богохулство.

Различните фракции вече не скриваха омразата помежду си. Войниците от отряда, който не успя да освободи Мараканда, изпаднаха в немилост и петното на срама и позора остана върху тях. Те бяха изтикали обсаждащите, а после бяха атакували многоброен отряд на скитите, които ги хванали на тясно в една речна клисура.

Преводачът персиец Фарневкес беше прикрепен към тях като посредник. Македонските офицери се опитали да го накарат да поеме командването. Едва ли някога ще разберем цялата истина. Малцината оцелели хвърляха вината върху различни хора. Но както изглежда, в критичния момент командирът на конницата изоставил пехотата и се измъкнал заедно с хората си през реката. Пехотинците се опитали да ги последват. Успели да достигнат до един остров сред реката, но там се превърнали в безпомощни, подвижни мишени на стрелите на скитите. Само малцина успели да преплуват и да разкажат за случилото се. В крайна сметка Александър освободи Мараканда. Когато отидохме до злощастния капан, просто ми прилоша от гледката. Царят заповяда да съберат каквото беше останало от труповете и да го погребат.

Не можеше да си намери място от ярост, че поради нескопосано командване бяха изклани такива добри войници. И добави, че по-лесно би прежалил тези офицери, отколкото Фарневкес. Някой от приятелите му вметна, че всички те бяха от хората, които не считаха персийците за достатъчно добри, за да се хранят на една маса с тях, но въпреки това, когато нещата тръгнали към лошо, им прехвърлили командването. Озлоблението между двете групи стана нетърпимо. А когато пиеха, ставаха още по-свадливи. Всяка вечер умирах от страх да не би в присъствието на Царя да започне някоя шумна кавга. Но бог ме пощади и се оказах лош пророк.

Горе-долу по това време в двореца дойде Черният Клитос (така го наричаха заради гъстата му черна брада) и поиска да се срещне с Царя. Той, заедно с Хефестион, командваше Почетната конница и беше типичен представител на старата школа. Александър винаги го зачиташе, защото се познаваха от люлката. Клитос беше по-малък брат на царската дойка — някаква македонка от знатен произход. Предполагам, че беше около дванадесет години по-голям от Александър и беше воювал под командването на Филип. Обичаше старите македонски обичаи и се славеше като човек, който не си мери приказките и презира чужденците. Беше странно като си помисля, че сигурно помни Александър като бебе, което се прекатурва на земята и се мъчи да се изправи на крака. Макар че трябва да си много дребнав, за да си спомняш такива неща, когато пред себе си виждаш велик човек. Независимо от това си мисля, че дори и да се напънеше, Клитос едва ли би могъл да уголеми пилешкия си мозък. Иначе беше много добър войник и по храброст не отстъпваше никому. А всеки път, когато видеше насреща си персиец, лицето му издаваше, че съжалява, дето не е могъл да избие повече от тях.

За лош късмет точно когато дойде да поиска аудиенция, на пост стоеше Оксатрес.

Тъкмо минавах оттам и като чух как Клитос се обръща към него като към слуга, се спрях да погледна. Макар че беше под достойнството на принца да обърне внимание на грубостта, той въобще нямаше намерение да напусне поста си и да се втурне да изпълнява поръчки. Оксатрес ме повика с ръка и ми каза на персийски:

— Багоас, кажи на Царя, че генерал Клитос моли да бъде приет.

Аз му отговорих също на персийски и леко се поклоних. Струваше ми се, че не трябва да забравям кой какъв ранг имаше в Суза. Като се обърнах да продължа, видях лицето на Клитос. Двама варвари между него и Царя, при това единият евнух! Едва сега прозрях какво означаваше за него да бъде представен на Царя на македонците от една персийска проститутка.

Александър почти веднага го прие. Подслушах ги. Не ставаше дума за нищо особено. Но когато Клитос излезе от стаята и видя Оксатрес на поста му, лицето му отново се наля с кръв.

Два дни след това Александър даде голям пир — за македонците. Присъстваха и неколцина гърци, пратеници от градове в Западна Азия, а също и няколко местни персийски аристократи.

Домакинството на Александър се беше разраснало и вече отговаряше на положението му. Можеше да посреща гости от всякакъв ранг. Нямах работа и се чудех какво да правя. Можех да отида на пазара или да гледам някакво представление, или да си запаля лампата и да чета моята гръцка книга, което вече ми доставяше истинско удоволствие. Въпреки това отидох в залата за угощения. Не по някаква случайност. Нещо ме гризеше отвътре и реших да се помотая наоколо. Такива предупреждения могат да дойдат само от Мъдрия Бог или от предусещане за времето, което владеят овчарите. А щом Бог искаше да ме изпрати там, значи щеше да ми намери да свърша нещо добро.

От самото начало всичко тръгна много странно. Същия ден Александър беше принесъл жертва на Диоскурите58 — някакви близнаци-герои, които гърците особено почитаха. Клитос обаче реши да извърши свое жертвоприношение — на Дионисий, защото в Македония това е денят на този бог, а той много държеше на старите обичаи. Но тъкмо възлял59 върху двете си жертвени овце и бил готов да прережа гърлата им, когато чул звука на роговете, свирещи за вечеря. Тогава оставил всичко и тръгнал. Но глупавите овце го взели за своя овчар и се затирили подире му. Стигнали чак до вратата. Всички избухнаха в смях, когато тази процесия влезе в залата, докато не се разбра, че това са жертвени животни, при това обречени. Предзнаменованието беше лошо и Царят се уплаши за Клитос. Нареди да повикат прорицателите и им заповяда да принесат изкупителни жертви за неговата безопасност. Клитос му благодари за жеста и разляха виното по чашите.

От първата глътка ми стана ясно, че тази нощ на Александър му се пие. Той даваше темпото. Виночерпците толкова бързо обикаляха масите, че когато приключиха с месото, всички бяха порядъчно пияни. А ако това беше персийски пир, едва тогава щяха да поднесат виното. И до ден днешен винаги се ядосвам, когато чувам невежите гърци да твърдят, че ние сме научили Александър да пие много. Господи, поне наистина да се беше научил от нас!

За разлика от друг път този ден имаше и десерт — сочни ябълки от Хиркания. Бяха се запазили след дългото пътуване до тук и Александър ме накара да изям една преди вечеря, защото можеше и да не останат. Той винаги намираше време да помисли за такива дребни неща.

Като че ли е в природата на човека да превръща божиите благини в злини. Във всеки случай тези ябълки станаха повод разговорът да тръгне в лоша посока.

Плодовете от всичките четири краища на света, казаха приятелите на Александър, сега пристигат при него като плодове от собствените му земи. А Диоскурите са били обожествени за дела много по-нищожни от неговите.

Сега, след като съм прочел много книги, вече знам, че това е вярно. Най-отдалеченото място от дома им в Спарта, до което са стигали, е било Евксинското море60 — с кораба на Язон. Това е горе-долу колкото от Македония до Западна Азия и при това само до крайбрежието. Другите им подвизи са били победи в малки гръцки войни, крадене на добитък или освобождаването на сестра им от някакъв владетел на Атина. И всички битки са били съвсем близо до дома им. Няма съмнение, че са били добри войници. Но никога не съм чувал да са водили ръкопашен бой и да са предвождали войниците в битка. Единият от тях дори е бил най-обикновен борец. Ето защо Александър не отрече, че ги е надминал. Пък и защо да отрича? Но целият разговор започна да намирисва на скандал.

Командирите от старата школа започнаха все по-силно да подвикват, че тези думи са богохулство. А на това приятелите на Александър отвърнаха (сега вече всички викаха), че Диоскурите са били родени толкова смъртни, колкото и Александър.

Сякаш понесен от общото настроение, аз също си пийнах доста вино в кухнята. Чувствах се съвсем замаян и отнесен, както се чувства човек в сънищата, в които се задават бедствия, а той знае, че не може да направи нищо. Но и трезвен да бях, пак щях да чувствам същото.

— Александър — това! Александър — онова! Все Александър! — плътният и груб глас на Клитос се извиси над останалите.

Това ме накара да се върна отново в залата. Клитос се беше изправил от мястото си.

— Александър сам ли завладя Азия? Ние нищо ли не направихме?

Хефестион му извика (и той беше толкова пиян, колкото и другите):

— Той ни водеше! Да не би по времето на Филип да стигнахте толкова далеч?

Точно това трябваше, за да се удвои гневът на Клитос.

— Филип! — извика той. — Филип започна от нищо! Как ни завари когато седна на престола? Племенни войни, кръвни вражди, дребни владетели, които се биеха за щяло и нещяло, навсякъде врагове. Убиха го преди да е навършил петдесет. Но какъв бе тогава? Господар на Гърция и господар на Тракия чак до Хелеспонта61, готов да се прехвърли в Азия. Без баща ти — викна той направо към Александър, — къде щеше да бъдеш днес? Без армията, която ти остави напълно готова? Сигурно още щеше да се биеш с илирите.

Бях потресен до дъното на душата си. И тази наглост беше чута от персийците в залата. Каквото и да му стореха по-късно, този човек трябваше веднага да бъде изгонен. Погледнах към Царя в очакване да издаде заповед. Но все още не познавах Александър.

— Какво? — провикна се той. — Да се бия с тях цели седем години? Ти да не си полудял, бе?

За пръв път го виждах така да се забрави. Държеше се като обикновен войник в кръчма. А тия пияни и глупави македонци не направиха нищо, ами започнаха да викат заедно с него.

— Още щеше да се биеш с илирите! — изкрещя отново Клитос.

Александър можеше лесно да надвиква шума на битката, ако повиши глас, но сега изрева с все сила:

— Баща ми воюваше с илирите през целия си живот. И никога не успя да ги усмири, докато не пораснах достатъчно, за да го направя вместо него. Бях на шестнадесет. Изтиках ги на левги от техните земи и те там си и останаха. А къде беше ти тогава? Беше на легло заедно с него в Тракия, след като трибалите62 ви натупаха хубаво.

Отдавна бях чул, че Царица Олимпиада е една необуздана и ревнива жена, която възпитала Александър да мрази баща си. Така е, казах си, като нямат хора, обучени да управляват харемите им както трябва. Идеше ми да потъна в земята от срам.

Скандалът избухна. Отново започнаха да обсъждат клането при реката. Докато траеше суматохата, Александър все пак успя да дойде малко на себе си. Извика за тишина с такъв страшен глас, че веднага я въдвори. Виждах как се мъчеше да се успокои. Накрая все пак се овладя и рече на гостите от Гърция, които стояха наблизо:

— Сигурно при цялата тази бъркотия и врява се чувствате като полубогове сред някакви диви животни.

Клитос го чу. С кръвясало от пиене и ярост лице той се провикна:

— Сега и животни ли станахме? И глупаци, и некадърници? Остава и страхливци да ни наречеш! Да; точно това ще е следващото! Ние, хората които баща ти направи войници, ние, които те поставихме там, където си! Но сега вече неговата кръв не е достатъчно добра за теб, сина на Амон.

Александър замръзна в мълчание. После каза тихо, но с толкова убийствен глас, че накара всички да млъкнат:

— Махай се!

— Да, ще си отида — отвърна Клитос. — Защо не? — Внезапно той вдигна ръка и посочи право към мен. — Да, по-добре човек да стои далеч, щом трябва да молим варвари като онова същество там за позволение да те видим. Мъртвите — Парменион и синовете му — мъртвите са щастливи, че не доживяха това.

Без да каже дума, Александър се пресегна към чинията с ябълките, грабна една и я запрати към Клитос. Уцели го. Чух ясно как главата му издрънча.

В това време Хефестион беше скочил на крака и стоеше прав до Александър. Бутна Птолемей и му изкрещя:

— Измъкни този оттук! В името на Зевс, изкарай го навън по-бързо!

Птолемей изтича до Клитос, който още разтъркваше главата си, хвана го за ръка и го повлече към вратата. Клитос се обърна и размаха другата си ръка.

— А тази дясна ръка — извика той, — те спаси от смърт при Граник, сине божи, когато обърна гръб и побягна от меча на Спитридат.

Александър, който бе облечен в полуперсийската си роба, посегна към пояса си, надявайки се да намери там меч. В Македония сигурно ги носят и на вечеря.

— Обърнал съм гръб ли? — провикна се той. — Лъжец! Чакай ме, не се измъквай!

Сега вече наистина имаше причина да се вбеси. Макар че роднините на Спитридат в Суза винаги твърдяха, че той е паднал в ръкопашен бой с Александър, те го изкарваха по-голям герой, отколкото е бил. Всъщност той се опитал да го убие в гръб, докато Царят се биел с някой друг. Клитос, който на свой ред бил зад Спитридат, отсякъл готовата за удар ръка. Предполагам, че всеки войник, оказал се наблизо, би направил същото. Но Клитос толкова често се хвалеше с това, че на всички им беше дошло до гуша. Да твърдиш, че Александър е побягнал, беше наистина нечестно. Царят вече прескачаше масата, когато Хефестион и Пердикас го сграбчиха през кръста. Александър се задърпа и ги напсува, като се опитваше да се измъкне от ръцете им. А в това време Птолемей изблъска към вратата Клитос, който продължаваше да вика някакви предизвикателства, които врявата погълна.

— Всички сме пияни, Александър. След това ще съжаляваш. — рече Хефестион.

Александър, мъчейки се да се изскубне с двете си ръце, процеди между зъбите си:

— Така свърши и Дарий. Сега оковите ли следват?

Нещо го е прихванало, си казах, не е само от виното. Трябваше да го предпазя. Втурнах се към боричкащата се група.

— Ал’скандер, с Дарий не беше същото! Това са твои приятели, те не ти желаят злото!

Той се полуизвърна и каза:

— Какво?

— Махни се сега, Багоас — викна троснато Хефестион, сякаш говореше на дете, което иска да му обърнат внимание, когато всички са заети.

Птолемей беше успял да докара Клитос до вратата и я отвори с крак. Генералът се опита да се освободи и да се върне в залата, но Птолемей успя да го задържи и го поведе в нощта.

— Слава Богу, махна се — въздъхна Хефестион. Всичко свърши. Сега ела и седни. И недей да правиш глупости — всички те гледат.

Пуснаха го.

Царят отметна глава назад и силно извика нещо на македонски. Двадесетина войници се втурнаха в залата. Беше повикал стражата.

— Тръбач! — Войникът излезе крачка напред. Негово задължение беше винаги да бъде близо до царя.

— Свири бойна тревога!

Младежът бавно вдигна тръбата, но сякаш се поколеба. Сигналът би вдигнал цялата армия на крак. Сигурно беше чул всичко в караулното. Хефестион, който стоеше зад Царя, му даде знак да не свири.

— Свири бойна тревога! — повтори Александър. — Ти глух ли си, бе? Свири тревога!

Войникът отново вдигна тръбата. Но видя закованите в него очи на пет или шест генерали, които казваха „не“. И отново я свали. Александър го удари с юмрук през лицето.

— Александър! — извика Хефестион.

Царят смръщи очи, сякаш идваше на себе си. После каза на изумените стражи:

— Върнете се на пост.

Тръбачът хвърли един разтревожен поглед и също излезе.

Още в началото на кавгата присъстващите персийци поднесоха извиненията си на управителя Шар и се измъкнаха. Винаги любопитните гърци бяха останали много по-дълго. Но когато Александър извика стражата, бяха напуснали без никакви официалности. Сега в залата се намираха само македонци. Всички бяха зяпнали като селяци, чиято шумна селска кавга е била прекъсната от паднал гръм.

Трябваше да ме пуснат до него. Той ме чу, когато споменах името на Дарий. Каквото и да ми направеха, аз трябваше да се върна обратно при него.

Но сега той беше освободен и крачеше из залата. Продължаваше да говори на Клитос, като че ли още се намираше там:

— Всички тези фракции в лагера, всичко това е твое дело!

Той мина покрай мен, без да ме забележи, и аз го оставих да мине. А и как бих могъл да го хвана пред всички тези хора? Достатъчно непристойни и неуместни неща се бяха случили. Премъдри Боже, да поиска да убие този нагъл дебелак със собствените си ръце, вместо да повика палачите! Кой цар би могъл да си помисли подобно нещо освен някой, отгледан и възпитан в Македония? Положението беше достатъчно лошо и без неговото персийско момче, хванало го за ръката пред очите на всички. Дори и днес, след толкова много години, понякога се стряскам нощем и продължавам да мисля за това.

Точно тогава Птолемей се вмъкна тихо през страничната врата и каза на останалите:

— Заведох го чак извън крепостта. Там ядът ще му мине.

Царят продължаваше да вика „Клитос!“, но аз се почувствах поуспокоен. Прекалено много пи, си казах. Но скоро ще поизтрезнее.

— Клитос, не се крий! Къде си? — Александър беше стигнал до портите и в този момент те се отвориха е все сила. Там стоеше Клитос и дишаше тежко. Сигурно беше тръгнал обратно, веднага щом Птолемей го е оставил.

— Клитос е тук! Ето го Клитос! — извика той. — Ето ме!

Беше се върнал за да каже още нещо. Явно се беше сетил за това по-късно и нямаше сили да се въздържи. Жребият му беше неговото желание да се изпълни.

Зад него като объркано куче надникна един от охраната. Той не беше получил заповед да спира Командира на почетната конница. Но сигурно нещо не му беше харесало. Войникът застана с копие в ръка, верен и готов. Александър стоеше като закован и гледаше втренчено, невярващ на очите си.

— Чуй това, Александър. „Уви, какъв лош обичай има в Гърция…“63

Дори македонците знаеха наизуст гръка Еврипид. Като че ли аз бях единственият, на когото тези известни стихове по онова време не говореха нищо. Същината им е, че войниците правят всичко, а командирите получават всичко. Нямам представа дали Клитос имаше намерение да ги изрече до край.

Нещо бяло профуча като светкавица до вратата и залата се разцепи от рев като на заклан бик. Клитос сграбчи с двете си ръце копието, стърчащо от гърдите му. Падна и се сгърчи с хриптене, разтресен от предсмъртна, конвулсия. Остана с отворена уста и широки, втренчени очи.

Всичко стана толкова бързо, че за момент си помислих, че го бе направил войникът от охраната. Беше неговото копие. Но тишината, която се възцари в залата, ми каза истината. Александър застана над тялото, гледайки невярващо надолу. После промълви:

— Клитос. — Трупът го гледаше кръвнишки.

Александър хвана копието за ръкохватката. А когато видя, че не излиза, направи това, което правят войниците — стъпи с крак върху тялото, сепна се за миг и дръпна отново. Копието изскочи, с една педя кръв по острието си, и опръска бялата му роба. Той го обърна бавно, и го насочи към себе си.

Птолемей винаги е твърдял, че това не означавало нищо. Единственото, което зная е, че тогава извиках „Не, господарю!“ и дръпнах копието. Изненадах го, както той беше постъпил с телохранителя. Някой посегна към копието и го отнесе. Александър падна на колене до тялото и докосна раната. После скри лицето си в окървавените си ръце.

— О, Господи! — промълви бавно той. — Господи, Господи, Господи, Господи.

— Ела, Александър — каза Хефестион. — Не можеш да останеш тук.

Птолемей и Пердикас му помогнаха да се изправи. В началото той се съпротивляваше — все още търсеше живот в трупа. А после тръгна с тях като сомнамбул. Лицето му изглеждаше ужасно, цялото покрито с кръв. Македонците, събрани на малки групички, мълчаливо се взираха в него докато минаваше покрай тях. Побързах след него.

При вратата на стаята му телохранителят, който беше на пост, се втурна напред и извика:

— Царят ранен ли е?

— Не — отговори Птолемей. — Той няма нужда от теб. — Щом влязоха вътре, Александър се стовари върху леглото по очи — както си беше в окървавената роба.

Видях, че Хефестион се оглежда наоколо и отгатнах какво търси. Навлажних една кърпа и му я подадох. Той издърпа ръцете на Царя и ги избърса, след това обърна главата му и почисти лицето му.

Александър го отблъсна:

— Какво правиш?!

— Махам кръвта от теб.

— Никога няма да успееш да го направиш. — Беше изтрезнял. Всичко му беше ясно.

— Убийство — каза тихо той. И продължи да повтаря думата отново и отново, сякаш се мъчеше да запомни някаква чужда дума. После седна на леглото. Лицето му въобще не беше чисто. Ако бяхме само двамата, щях да накарам да донесат топла вода, тихо да седна до него и да го измия както трябва.

— Махайте се, всички! — извика той. — Нищо не искам. Оставете ме сам.

Те си размениха погледи и се насочиха към вратата. Реших да изчакам и да се погрижа за него, след като първоначалната му мъка премине.

— Излез, Багоас, — обърна се Хефестион към мен, — той не иска никой тук.

— Аз съм никой — отговорих. — Просто ме оставете да го сложа да си легне.

Пристъпих към Царя, но той каза:

— Всички да излязат.

Едва тогава се подчиних. Ако Хефестион си беше държал устата затворена, щях да седна тихо и неподвижно в някой ъгъл, докато той забравеше за мен. След това, късно през нощта, когато останеше съвсем без сили, той нямаше да съжалява, че съм до него, за да се погрижа за всичко. Та те дори не го бяха завили с одеало, а нощите бяха студени!

Върнах се в стаята си и останах с дрехите, в случай че ме повика. Много добре го разбирах, че след като си беше докарал такова ужасно унижение, не можеше да понася никого край себе си. От сърцето ми капеше кръв за него. Достатъчно неща беше научил от нас в Персия, за да съзнава сам срама си. В сравнение с това, което се случи тази нощ, сцената, когато Набарзан поиска от Дарий да отстъпи трона на Бес и Царят беше извадил меча си приличаше на изтънчена дворцова картина.

Представям си какво би станало, ако човек като Клитос оскърбеше Царя в Суза. Дарий само щеше да даде знак с пръст и съответните хора щяха да се появят. Човекът щеше да бъде отведен с ръка, поставена на устата му, и пирът щеше да продължи сякаш нищо не се е случило. А на следващия ден Царят, вече отпочинал, щеше да подпише смъртната присъда. Всичко щеше да стане тихо и благоприлично. Царят не би направил нищо повече от това да си мръдне ръката.

Александър обаче забрави достойнството си пред гърците и дори пред персийците. Той чувстваше, че е паднал в очите им и имаше нужда от утеха и успокоение. Той имаше нужда да му се напомни неговото величие. Той не трябваше да бъде сам в тази беда.

В мъртвите часове след полунощ се промъкнах до покоите му. Телохранителят ме погледна, без да помръдне. Чак отвън чувах воя на Перитас и разбрах, че Александър сигурно плаче.

— Пусни ме да вляза — казах. — Царят има нужда от някой да се погрижи да него.

— Нито от теб. Нито от някой друг. Такива са заповедите ми.

Този младеж, Хермолай, никога не оставяше в мен и капка съмнение какво мисли за евнусите. И сигурно беше безкрайно щастлив, че сега има повод да не ме пусне вътре. Какъв глупак! Въобще не можеше да разбере мъката на господаря си. Плачът зад вратата прониза сърцето ми. Сега наистина го чувах.

— Нямаш право да ме спираш — рекох. — Знаеш много добре, че ми е разрешено да влизам. — Но той само препречи вратата с копието си и не отговори. Ах, с какво удоволствие бих му забил един нож! Върнах се обратно в стаята си и не мигнах до зори.

Когато стражите се смениха, някъде преди изгрев, отидох отново. На пост беше Метрон.

— Царят ще ме чака — му казах. — Абсолютно нищо не е направено за него от преди вечеря. — Той беше разумен и ме пусна да вляза.

Александър лежеше по гръб, с очи втренчени в тавана. Кръвта по робата му бе станала тъмнокафява. Не се беше погрижил за себе си, дори не се беше завил с одеало. Очите му бяха студени и неподвижни като на мъртвец.

— Ал’скандер? — Очите му трепнаха безчувствени. В тях нямаше нито радост, нито неудоволствие. Бяха съвсем празни. — Ал’скандер, почти се съмна. Скърбиш вече твърде дълго.

Докоснах с ръка челото му. Той я остави да лежи там точно толкова дълго, колкото да не ме обиди, и извърна глава встрани.

— Скъпи Багоас, ще се погрижиш ли за Перитас? Не може да стои все затворен тук.

— Да, но след като се погрижа за теб. Ако съблечеш тези неща от себе си и се изкъпеш, мисля, че ще успееш да поспиш малко.

— Остави го да тича заедно с коня ти. Ще му дойде добре.

Кучето беше скочило и ни обикаляше — ту мен, ту Александър. Зная, че разбираше всичко. То седна на пода, щом му казах, но продължаваше да ни следи с поглед.

— Сега ще донесат гореща вода — казах. — Хайде да махнем тези изцапани дрехи от теб. — Надявах се това да го убеди. Той не обичаше да е мръсен.

— Вече ти казах. Не искам нищо. Само вземи кучето и си върви.

— О, господарю мой! — извиках. — Как можеш да наказваш себе си заради такъв човек? И макар тази работа да беше под достойнството ти, това не пречи да е добре свършена.

— Ти не знаеш какво всъщност направих — поклати глава той. — А и как би могъл? Не ме безпокой сега, Багоас. Не искам нищо. Каишката на кучето е на прозореца.

За миг Перитас изръмжа срещу мен, но Александър му каза нещо и той тръгна кротко. Отвън пред вратата вече стояха три кофи с гореща вода, а един роб се бъхтеше нагоре по стълбите с още една. Не ми оставаше нищо друго, освен да ги върна обратно.

Метрон се приближи към мен и тихо попита:

— Нищо ли не иска?

— Не. Само да разходя кучето.

— Тежко го понася. Все пак уби един приятел.

— Приятел! — Сигурно съм зяпал като идиот. — Имаш ли представа какво му каза Клитос?

— Да, зная, но той му беше приятел от детинство. Вярно, че беше известен с грубия си и невъздържан език… Ти едва ли би го разбрал, защото не си живял в Македония. Но не си ли забелязал, че кавгите между приятели са най-горчиви и безмилостни?

— Нима? — попитах аз, без да имам представа за това, и изведох кучето.

След като пояздих с коня и го оставих да се налудува, се върнах обратно. Мотах се около вратата през целия ден. Видях, че на обяд докараха храна и после я отнесоха недокосната. По-късно дойде Хефестион. Не можах да чуя какво му каза заради телохранителя на вратата, но чух, когато Александър извика:

— Тя ме обичаше като майка и ето как и се отблагодарих. — Сигурно говореше за своята дойка, сестрата на Клитос. След малко Хефестион излезе. Нямаше къде да се скрия, но когато ме видя, той не каза нищо.

Царят върна недокосната и хубавата топла вечеря. Рано на следващата сутрин донесох едно горещо питие от мляко, вино и яйце, за да се подкрепи малко. Но на пост беше друг войник и той ме отпрати. Царят продължи да гладува през целия ден.

Преди обяд един по един започнаха да идват генерали и други важни хора, за да го молят да се погрижи да себе си. Дори и философите дойдоха, за да му изнасят поученията си. Не можах да повярвам на очите си, когато видях, че са повикали и Калистен. Размислих бързо и влязох след него. Щом той можеше да влезе, значи можех и аз. Исках да се погрижа за водата за пиене. Спомних си, че в каната нямаше много.

Водата си стоеше, както я бях оставил — около четвърт кана. За два дена и при жаждата, която гони човек след виното, той не беше изпил и една глътка.

Седнах в един ъгъл. Бях твърде отчаян и изтормозен, за да слушам глупостите на Калистен. Мисля, че се опита по свой начин да бъде полезен. Каза, че добродетелта на разкаянието е по-добра от това да оставиш нещо несвършено. Лично за мен самото му присъствие — плод на суетата му — беше оскърбление. Но Александър го изслуша мълчаливо и накрая тихо каза, че не желае нищо, освен да бъде оставен сам. Аз останах незабелязано.

Но после влезе Анаксарх.

— Това ли е Александър, в когото е вперил очи целият свят? Потънал в сълзи като роб, уплашен от упреците и законите на хората, за които той сам трябва да бъде закон и критерий за справедливост? — И продължи да дрънка, че Царят е господар на света и може да постъпва така, както поиска. Александър изслуша и него с търпение, макар че в неговото състояние дори и един скакалец би бил товар. После, тъкмо когато си тръгваше, този глупак се почувства длъжен да добави:

— Виж, и Багоас е тук. Нека ти донесе храна и те направи за пред хора.

Така бях забелязан и изпратен навън със софиста. Всичките ми усилия отидоха на вятъра.

Настъпи третият ден. Нищо не беше се променило. Новината вече бе обиколила целия лагер. Войниците не се шляеха из града, а си приказваха в палатките или седяха пред двореца, като не спираха да питат за здравето на Царя. Не е необходимо да живееш дълго сред македонци, за да се досетиш, че те твърде често се убиваха един друг по време на пиянски разпри. Затова им трябваше време преди сериозно да се загрижат за него. Но те знаеха, че ако си наумеше нещо, той го правеше, и бяха започнали да се страхуват, че наистина е решил да умре.

Аз самият, не мигнах през цялата нощ и изпитвах същите страхове.

Зарадвах се като видях, че при него влезе лекарят Филип. Макар че се беше случила преди да дойда, знаех историята как Царят, когато бил много болен, му се доверил и приел неговото лекарство. А Парменион тъкмо му бил писал, че Дарий е подкупил лекаря, за да го отрови. Александър му подал да прочете писмото, а в това време изпил отварата. Но този път и лекарят Филип не постигна нищо.

Аз трябва да вляза, си казах. Донесох два златни статера64 за да подкупя телохранителя. Ако поискаше и кана с кръвта ми, щях да му я дам.

Отидох да говоря с него, но в този момент вратата се отвори и отвътре излезе Хефестион. Дръпнах се встрани, но нямаше къде да се скрия.

— Багоас, — обърна се той към мен, — искам да поговорим за малко.

Той ме заведе долу в открития двор, далеч от възможни подслушвачи, и едва тогава каза:

— Не искам да се виждаш днес с Царя. Опитах се да прикрия гнева си единствено заради огромната му власт. Как смееше да ме отдалечава от господаря на моето сърце?

— Не е ли работа на Царя да заповяда това? — го попитах.

— Така е. — За моя изненада видях, че той също се колебае. Какво ли можеше да го накара да се страхува от мен? — Ако той те повика, никой няма да ти попречи да влезеш. Но стой настрана, докато го направи.

Това ме слиса. Имах по-високо мнение за него.

— Но Александър се самоубива по този начин — извиках. — Ако той бъде спасен, нима за теб ще има значение кой го е спасил? За мен няма.

— Не — каза бавно той, гледайки ме надолу от високия си ръст. — Предполагам, че няма. — И продължи да ми говори като на досадно дете, на което вече почти е простил. — Не вярвам, че ще се самоубие. Сигурен съм, че ще си спомни отредената му съдба. Александър е страшно издръжлив, както щеше да си разбрал и ти, ако беше воювал с него. Той може да изтърпи всякакви душевни и телесни наказания.

— Не и без вода — рекох аз.

— Какво?! — очите на Хефестион се разшириха. — Но в стаята има вода. Лично я видях.

— Тя си стои така от първата нощ, когато ме накара да изляза. — И добавих:

— Грижа се за тези неща, когато не ме спират.

Хефестион продължаваше да се колебае.

— Да, той трябва да приеме вода. Ще се опитам да го накарам.

— Но не и аз, нали? — попитах язвително. Вече съжалявах, че не го отрових още в Задракарта.

— Не, защото ти ще влезеш вътре и ще му кажеш, че Великият Цар може да прави всичко.

Това, което имах намерение да му кажа, беше нещо друго и не му влизаше в работата. Така че му отговорих:

— Разбира се, че може. Царят — това е законът.

— Да. Знаех си, че щеше да му кажеш това.

— Защо не? Кой би го уважавал, ако предателите могат да плюят в лицето му? В Суза човек като Клитос би се молил за такава бърза смърт.

— Не се и съмнявам в това — усмихна се Хефестион.

Спомних си за писъците на Филотас, но не му напомних за тях. Само казах:

— Разбира се, ако Царят беше на себе си, той не би омърсил ръцете си с убийство. И той го знае.

Хефестион пое дълбоко дъх, сякаш за да се удържи да не ме удари.

— Багоас, — започна той бавно, — аз зная, че Великият Цар може да прави всичко. Александър също го знае. Но той също така знае, че е Цар на македонците и не може да прави всичко. Той не може да убие един македонец със собствените си ръце или с нечии други, освен ако Събранието не е гласувало за това. Ето това той забрави.

Тогава си спомних какво ми каза преди две нощи Александър: „Ти не знаеш какво всъщност направих“.

— Не е според нашия обичай — казах аз, — да поднасяме виното толкова рано. Не забравяй и как бе обиден и предизвикан.

— Знам всичко. Познавах и баща му… Но това няма значение. Александър наруши Първия закон на Македония. И не беше господар на себе си. Това той не може да забрави.

— Но той трябва да си прости! — извиках аз. — Трябва! Иначе ще умре!

— Разбира се, че трябва. Знаеш ли какво правят македонците сега? Те свикват Събранието, за да съдят Клитос за държавна измяна. Ще го обявят за виновен и тогава смъртта му ще стане законна. Войниците искат това. Те го правят, за да накарат Александър да си прости.

— Но — опулих се аз, — не го ли искаш и ти?

— Искам го — Говореше така сякаш не разбирах гръцки. — Искам го, но се тревожа за условията, при които ще го направи, и за цената, която ще плати за това.

— Аз пък се тревожа само за него. Изведнъж той ми се развика като на някакъв непохватен новобранец.

— Глупаво момченце! Ти разбираш ли от дума, бе? Ще проумееш ли най-сетне? — Дойде ми като гръм от ясно небе след спокойния му тон.

— Да си забелязал случайно, — продължи Хефестион, като се надвеси се над мен с юмруци, свити на колана, — че Александър иска войниците му да го обичат? Да или не? Добре, войниците му са македонци. Ако досега не си разбрал какво означава това, значи трябва да си глух и сляп. В Македония всеки свободен човек има право да говори откровено със своя старейшина. И всеки, било то аристократ или свободен човек, може да говори така и с Царя. И чуй какво ще ти кажа още — те могат много по-добре да разберат това, което Александър стори на Клитос в състояние на гняв. Такова нещо би могъл да направи всеки един от тях. Но те не могат да приемат една хладнокръвна екзекуция на следващия ден. Това би застрашило правата им на свободни граждани и те няма да го обичат както преди. Слушай, ако ти наистина го обичаш, никога не му казвай, че стои над закона.

Започнах да проумявам. Но не съвсем.

— Анаксарх му каза това — подхвърлих.

— Ха, Анаксарх — повдигна рамене Хефестион. — Но теб той може и да послуша.

Призна си го най-после! Едва ли му е било лесно. Дължах му подобно нещо в замяна.

— Разбирам те. Няма да му говоря такива работи. Обещавам. А сега мога ли да го видя?

— Не сега. Не че се съмнявам в твоята дума, но в момента е по-добре Александър да бъде сред македонци.

Замина си. Прие обещанието ми, а не ми даде нищо в замяна. Никога не съм копнял за власт, както някои евнуси. Само за любов. Сега разбрах за какво е нужна властта. Хефестион я притежаваше. Ако аз я имах, някой щеше да ме пусне вътре.

— През целия този дълъг ден постоянно ходех при стражата да питам дали Царят е ял или пил. Отговорът винаги беше един и същ — не желаел нищо.

Войниците „изправиха“ Клитос на съд и го обявиха за предател, който е бил убит справедливо. Това доказателство за любовта им несъмнено трябваше да окуражи Александър. Но дори и това не го изкара от състоянието му. А може би наистина той се терзаеше от мисълта, че е убил един приятел? Спомних си за лошото предзнаменование на овцете и неговото жертвоприношение за безопасността на Клитос. И как го беше поканил да дойде и да раздели с него прекрасните ябълки.

Слънцето се издигна над хоризонта и после взе да преваля. Колко ли още такива слънца щяха да минат?

Останах в стаята си до късно през нощта, за да не би Хефестион да ме види. Когато всичко утихна, взех една кана с прясна изворна вода и една чиста чаша. Всичко зависеше от това кой от телохранителите беше на пост пред вратата. Бог се смили над мен. Беше Исмений. Той винаги се отнасяше приятелски с мен. И обичаше Царя.

— Добре, влез — каза той. — Не ме интересува дали ще ми се кара после. Аз самият надникнах вътре, когато дойдох на пост. Но той беше заспал. Не се осмелих да го събудя.

— Заспал? — сърцето ми направо спря да бие. — Чу ли дишането му?

— О, да. Но изглежда полумъртъв.

Вратата не издаде никакъв звук. Вътре беше тъмно. След светлината на факлата отвън, най-напред успях да различа само мъжделеещите се прозорци. Но тази нощ имаше луна и скоро започнах да го виждам ясно. Продължаваше да спи.

Някой беше поставил върху него одеало, но то се беше свлякло. Александър все още беше в окървавената си роба. Косата му беше сплъстена, а лицето му — изпито. Макар и руса на цвят, брадата му бе започнала да личи. Една пълна кана с вода стоеше недокосната край него. Устните му бяха напукани и пресъхнали. В съня си той се опитваше да ги овлажни с език.

Напълних чашата, която донесох. Седнах до него, потопих два пръста и капнах вода в устата му. Той я облиза като куче — без да се събуди. Продължих по същия начин, докато видях, че започва да се пробужда. Тогава повдигнах нежно главата му с едната си ръка и наклоних леко чашата. Той отпи, въздъхна дълбоко и продължи да пие. Напълних я отново и той изпи и нея.

Погалих косата и челото му и той не се отдръпна. Не го помолих да се върне отново при нас. Достатъчно го бяха молили.

— Не ме затваряй повече навън. Така ще умра от мъка.

— Бедният ми Багоас — Александър положи студената си длан върху моята. — Ела утре.

Целунах го по ръката. Той беше нарушил принудителния си пост, преди да го разбере. Сега щеше да го спре. Да, сега. А не с досадните глупаци около себе си, които го молеха настойчиво като капризно дете.

Измъкнах се през вратата и прошепнах на Исмений:

— Изпрати някой да събуди готвача. Да направи горещо яйчено питие с вино и мед, и с меко сирене, раздробено в него. Побързай, преди да е променил решението си. — Лицето му грейна и той ме шляпна здраво по рамото.

Върнах се обратно при леглото. Не исках Александър да заспи преди да дойде напитката и после да се събуди и да каже, че не иска нищо. Но очите му бяха отворени. Знаеше за какво се върнах и ме разбра. Чакаше мълчаливо, а аз му говорех за разни дреболии — какво е правил Перитас и други глупости, докато Исмений не почука на вратата. Питието миришеше вкусно. Въобще не му дадох никакви обяснения — просто му повдигнах отново главата. След малко той взе купата от мен и я изпи до дъно.

— Сега поспи — рекох аз. — Но утре сутрин трябва да изпратиш да ме повикат, иначе няма да ме пуснат да вляза. И сега не би трябвало да съм тук.

— Достатъчно хора, които не исках, бяха пуснати да влязат при мен — отговори той. — Тебе те искам. — Той ме целуна и се обърна на една страна. Когато показах на Исмений празната купа, той толкова се зарадва, че също ме целуна.

Така че на следващия ден аз го изкъпах, избръснах и сресах, и той отново заприлича на себе си, макар да беше много изтощен. Остана в покоите си. За да се покаже отново, му трябваше повече смелост, отколкото, за да поведе атаката при Гавгамела. Но скоро щеше да го направи. Войниците, като разбраха, че е приел храна, отдадоха заслугата за това на себе си, защото бяха осъдили Клитос. Така беше най-добре. Халал да им е, поне от мен.

По-късно на аудиенция дойде жрецът на Дионисий. Беше тълкувал поличби и богът проговорил. Гневът на Дионисий бил причина за всичко. На деня нарочен за него в Македония, Клитос бе оставил жертвоприношението си незавършено (дали неговите неотдадени жертви го бяха последвали като укор?), а Александър вместо на Дионисий бе отдал жертва на обожествените близнаци. Заради това божеството изпратило свещеното безумие и на двамата. И по тази причина нито един от тях не бил отговорен за това, което извършил.

Видях, че това поуспокои Александър. Нямам представа защо беше избрал Диоскурите точно на този ден. Но си припомних как разговаряха за подвизите му, надминаващи техните, (което си беше истина) и това, че заслужавал същите почести. Досетих се, че той се е опитал още един път да накара македонците да направят прострацията заедно с персийците. Кой би могъл да предположи, че всичко ще свърши по толкова жесток начин? Но Дионисий е безмилостен бог. Бях открил една ужасна пиеса за него в една от книгите, които Александър поиска да му изпратят от Гърция.

Царят се разпореди за огромно изкупително жертвоприношение. После прекара деня с най-близките си приятели и вечерта изглеждаше по-добре. Дойде да си легне рано. Сега разбрах, че не глада, а страданието го беше изтощило толкова много. Когато си легна, изгасих голямата лампа и запалих нощната до главата му. Той взе ръката ми и каза:

— Знаеш ли, скъпи мой? Преди да се събудя миналата нощ, сънувах един добър дух.

Усмихнах се:

— Бог го е изпратил, за да ти каже, че гневът му е преминал. Тогава те е освободил. Затова ти и пи вода.

— Не, не…Сънувах, че при мен е дошъл един добър дух. И се оказа истина.

Ръката му беше топла. Спомних си я предната вечер — студена като камък.

— Божията лудост наистина беше там — казах тихо. — Аз самият я почувствах. Знаеш ли, Александър, аз отидох в залата само, за да хвърля един поглед, но нещо ме накара да остана там. Нещо, на което не можех да устоя, ме накара и аз да посегна към виното. И ми се струваше, че в лудостта си сънувам всичко, което се случи след това. Това беше Божие изпитание. Чувствах го навсякъде.

— Така е — въздъхна той. — Всичко беше много странно. Не бях на себе си. Също и Клитос. Виж как той се върна обратно. Бог го е насочвал, както е повел Пантей65 към неговата съдба и е накарал собствената му майка да го убие. — Той знаеше, че съм чел трагедията.

— Всеки човек става безсилен, когато бог го обладае. Спи спокойно, Александър. Дионисий ти е простил. Той ти се е ядосал само, защото си му скъп. Едно незачитане от твоя страна го наранява много повече, отколкото от който и да било друг.

— Лека нощ, любими мой — усмихна се той блажено.

Седнах на пода до стената, в случай, че не може да заспи и поиска да говори. Но скоро той се унесе. Излязох от стаята и бях щастлив. Какво може да се сравни с това да доставиш радост и утеха на човека, когото обичаш?

Спазих и обещанието си към Хефестион.

17

През по-голямата част от тази и от следващата година останахме в Бактрия и Согдиана. Войната продължи дълго. Никога не се знае какво може да се очаква от согдийците. Повечето от тях са в кръвна вражда с племето от съседната крепост. Оспорват си земи или правото върху водата, или отвличат жени, докато те събират дърва в гората. Согдийците се заклеваха във вярност на Александър, но това траеше само докато той се разправи с враговете им. А после се обръщаха срещу него. Така беше убит Спитамен — най-добрият им командир. Изпратиха главата му на Александър, за да получат награда. И наистина я получиха, но вече никой не им вярваше. Нашите войници никога не оставяха на бойното поле дори и един умиращ да бъде намерен жив от согдийците. Хиляди пъти беше за предпочитане да получиш смъртоносен удар от своите, отколкото да попаднеш при тях.

Александър отсъстваше със седмици, зает с тези местни войни. Много ми липсваше и постоянно се притеснявах за него. Е, все пак си имах утеха — когато воюваше, винаги беше трезвен. Скоро той успя да изчисти кръвта си от силното вино и отново стана такъв, какъвто го знаех — понякога се забавляваше с продължителни нощни разговори и пиене, но след това хубаво си отспиваше. И вече внимаваше. Жестокият урок от Мараканда му остана като обеца на ухото до края на дните му. Никога повече не го видях разстроен от виното, а още по-малко — избухлив и буйстващ. Дори и клеветниците му не отричат това.

Човек с дребна душа би се настроил срещу мен, задето съм го видял в момент на отчаяние и срам. Но Александър помнеше единствено, че тогава аз му донесох утеха. Той никога не се отвръщаше от обичта.

Наложи се още един път да пресечем Оксус. Този път беше лесно — лодките бяха готови, а и времето — по-хубаво. Едва ли щях да запомня това, ако не се беше случило чудо. Бяха разпънали шатрата на Царя и аз наглеждах как подреждат вещите му. И тогава чух отвън възклицанията на телохранителите. Точно до шатрата, която се намираше съвсем близо до реката, бликна извор с обилна тъмна течност. Като се поизточи малко, телохранителите обраха нечистата пяна от повърхността, за да могат да напоят конете. И тогава открихме, че това е земно масло!

Повикаха Александър да види чудото. Царят извика Аристандър, за да разтълкува знамението. Гадателят извърши жертвоприношение и обяви, че така, както боецът се намазва с масло преди игрите, така и поличбата вещае трудности и усилия, но обилното леене от извора говори за победа и богатство.

Вечерта пробвахме малко от маслото в лампата на Царя. Гореше доста добре, но вдигаше мръсен и гаден пушек. Наложи се да изкараме лампата навън. Александър поиска да го опита на вкус, но му казах, че може да съдържа зараза като водата на Оксус и той се отказа. Леонатос предложи да хвърлим запалена факла в образувалото се езерце, за да видим какво ще стане, но Царят сметна, че ще бъде неблагочестиво да постъпим така с един дар от боговете.

Не му се разминаха трудностите, които чудото предсказа. Имах чувството, че цяла вечност прекарва в планините, често със съвсем малки отряди, тъй като трябваше да разделя войниците си. Беше твърдо решен да подчини цяла Согдиана и да въведе ред. Превземаше планинските им укрепления с хитрост и с изключителна вещина. Много истории достигаха до нас за неговата издръжливост на студ и пек (в Согдиана има достатъчно и от двете крайности), за някоя страховита буря с гръмотевици и светкавици, последвани от градушка, за остър и мъчителен студ, когато хората загивали от отчаяние и ужас или замръзвали на някоя пътека. А той претърсвал лабиринта от непроходими гори, за да намери изостаналите войници. Разтърсвал ги, за да им вдъхне живот и ги карал да накладат огън. Разказаха, че веднъж, когато най-сетне седнал да се сгрее, се появил някакъв куцащ войник, полумъртъв и с премръзнали ходила, който бил загубил представа къде се намира. Александър със собствените си ръце свалил от него вледененото му оръжие, чиито каиши разкървавили пръстите му, и настанил войника да седне на неговото място край огъня.

Цар Птолемей, който беше там, е описал тези неща в своята книга, за да се знаят от идните поколения. Когато става дума за други събития, понякога ме вика и аз му казвам това, с което мисля, че моят господар би желал да бъде запомнен. Като видя, че аз последвах златния ковчег на Александър през целия дълъг път до Египет, Птолемей бе така добър да намери място за мен в двора си. Сега вече малко не дочува и говори по-високо, отколкото предполага (той е по-възрастен от мен едва десет години). Така че понякога го чувам как се обръща към някой чуждестранен гост и „тихо“ му казва: „Погледни ей-там. Не виждаш ли, че в това лице някога е имало голяма красота? Това е Багоас. Той беше момчето на Александър.“

В лагера четях Херодот заедно с учителя си Филострат. Двамата постепенно се привързахме един към друг. Разбира се, само като ученик и учител. Но това не пречеше на Калистен да ни гледа с пренебрежение. Когато Царят беше на война, Калистен нямаше много работа и една от задачите му бе да обучава телохранителите на Александър. Те бяха от благородно потекло и по-късно щяха да командват други войници. Александър не искаше да останат невежи. И макар че се бяха отчуждили един от друг, той така и не отне тази работа на философа. Ако бях на мястото на Царя, едва ли щях да постъпя толкова великодушно. А може би Александър се съобразяваше и с Аристотел.

Веднъж когато Калистен подреждаше библиотеката си, Филострат влезе в палатката му и за кой ли път се опита да измоли някоя книга, за да мога да чета гръцки стихове. Той ме беше научил само на това, което знаеше наизуст. Чух, че получи едно сухо и категорично не. Тогава Филострат се изсмя и каза на Калистен, че ще бъде щастлив, ако поне един от учениците му покаже и половината от моите способности. Калистен отвърна, че неговите ученици показват способности в благородното изкуство на философията, а не в простото четене на книги.

— Та не разбрах, могат ли да четат? — попита Филострат и излезе от палатката. След тази случка те не си проговориха цял месец.

Когато Александър се върна, го помолих да подари нещо на Филострат. Той много обичаше да го молят за различни неща.

— А на теб? — попита той. — Или мислиш, че не те обичам достатъчно?

— В Суза получавах подаръци и без любов. Ти ми даваш всичко, от което се нуждая. А и най-хубавият ми кафтан изглежда като нов, или почти като нов.

Той се засмя:

— Купи си още един. Харесва ми като се появиш с нещо ново — като паун с нова премяна.

И добави съвсем сериозно:

— Винаги ще имаш любовта ми. Това за мен е свещена връзка.

Не мина много време и той отново замина на поход. Ушиха ми новия кафтан от тъмночервено сукно, с избродирани златни цветя. Копчетата представляваха рози от скъпоценен камък. Прибрах го в дрешника си, за да го облека когато се върне.

Скоро щях да навърша двадесет години. Когато бях сам в палатката си, често се гледах в огледалото. Това беше опасна възраст, още повече, че хората ме харесваха.

Струваше ми се, че все още притежавам красота, независимо, че външния ми вид се беше променил. Бях слаб както винаги. Лицето ми не беше загрубяло. Дори напротив — като че ли бе станало по-хубаво. Няма по-добър мехлем от любовта.

Но вече не бях момче. Ако въобще бях, когато той ме видя за първи път. Александър не си падаше по момчета. По-скоро харесваше да се огражда с хубави младежи. Те доставяха радост на очите му. Един от тях, телохранител на име Филипос, дори беше умрял заради това. Знаех, че Александър го харесва. Може и да е имало някоя нощ по време на война… Не, не мога да мисля спокойно за това. Във всеки случай, младежът направо изгаряше от преданост и копнееше да може да я докаже. Спуснали се в едно дълго преследване на согдийци. Денят бил много горещ и неговият кон, подобно на много други, капнал. Тогава Филипос продължил да бяга, в пълно въоръжение, редом с коня на Царя. Дори отказал коня, който му предложили, за да докаже колко е издръжлив. Накрая все пак настигнали и разгромили согдийците. Младежът останал в челните редици до Александър. И когато битката завършила, животът в него внезапно угаснал, както угасва пламъкът на лампа, чието масло е свършило. Сърцето му туптяло толкова време, колкото да умре в ръцете на Царя. Нямах право да се сърдя за това.

Да, казах на огледалото, той винаги ще ме обича. Той винаги отговаря с взаимност на любовта. Но когато желанието започне да угасва, това наистина ще бъде един тъжен ден. Божествени Ерос! (аз вече познавах добре този бог). Не допускай това да стане скоро!

Докато подчиняваше страната, Александър непрекъснато основаваше градове. Хефестион също основа няколко. Той беше придобил усета на Царя към добрите за живеене места. Макар че сред македонците Хефестион се славеше с острия си език, към чужденците той се държеше благоразумно и с превъзходни маниери. С готовност му отдавах дължимото за всичките му добродетели, стига да беше далеч от погледа ми.

Каква е ползата да се тормозиш с ревност за минали връзки? Всъщност, те са били заедно не десет години, както предположих в началото, а цели петнадесет. Всичко е започнало, когато аз съм бил едва прохождащо бебе. Никой човек не знае бъдещето. А миналото е минало — завинаги.

Презимувахме в град Навтака66 — скалисто и заслонено място, с водопад и пещери. Александър отново се настани в кулата на крепостта. До спалнята му се стигаше през един отвор на пода. Умирах от страх при мисълта, че като се качва някоя нощ, може да падне от стълбата. Макар че, доколкото ми е известно, колкото и пиян да е бил, той никога не беше падал. Под една дупка в покрива на стаята имаше голямо огнище. Оттам проникваше сняг и се топеше със съскане върху пламъците. Той и Хефестион често седяха край запаления огън и разговаряха в присъствието само на Перитас, който се просваше до тях като голяма космата черга. Но нощите принадлежаха на мен. Понякога Александър казваше:

— Не можеш да излезеш навън. Ще измръзнеш — и ме приемаше до себе си, само за да ме стопли. Винаги даваше от себе си.

Долната стая се отопляваше с мангали, но въпреки това беше ужасно студено. В нея той вършеше държавната работа през по-голямата част от деня. В единия и край бе разположен тронът. Там Александър даваше аудиенции. В другия край, скрита зад завеса, се намираше работната му маса, отрупана с таблички, документи и писма от половината свят. Колкото повече земи завладяваше, толкова повече работа имаше.

Освен всичко това, войниците също си искаха своето и Александър трябваше да се грижи за тях и да ги държи във форма през дните, в които те бездействаха, чакайки снегът в проходите да се разтопи. Постоянно организираше игри и състезания, а веднъж дори гледахме представление — на истинска сцена и с добри актьори, които бяха пристигнали чак от Гърция. После те щяха да преминат през огън и вода, само и само да се върнат в къщи и да разказват, че са играли пред самия Александър. По време на представлението Филострат седеше до мен и ми обясняваше шепнешком по-трудните за разбиране неща. Малко по-встрани седеше Калистен заедно с онези от телохранителите, които му бяха любимци. Той ни хвърляше презрителни погледи и от време на време казваше нещо, което караше Хермолай да се хили самодоволно и мазно. Пролетта най-сетне настъпи. Огромни снежни лавини се спускаха с грохот надолу по планинските скатове. Потоците се превърнаха в кафяви порои и водопади, подхвърлящи всичко, което бяха завлекли в бесния си ход. Когато пътищата станаха проходими, согдийските разбойници излязоха от бърлогите си и се приготвиха да пресрещнат първите кервани.

Но вместо тях срещнаха войските ни.

Александър разположи гарнизони навсякъде и страната сякаш се умири. Докато един ден дойде новината, че някакъв могъщ племенен вожд, който година прежди това се беше заклел във вярност като васал, е въоръжил хората си и ги вдигнал на въстание. Позната история, като изключим факта, че той владееше Согдийската Скала.

А тя имаше славата на най-непристъпното място в Азия — огромна, гола и отвесна канара, която в горната си част бе пълна с пещери. Поколения племенни вождове бяха живели в тези дупки. Беше достатъчен само един отряд, за да удържи скалата. Там имаше хранителни запаси за години напред. Имаха ями, в които задържаха снега и дъждовната вода и я складираха за горещото лято. Шпионите ни докладваха, че горе още имало дебел сняг, но въпреки това вождът вече изпратил на скалата войници, жените и съкровището си, докато той самият продължавал да обикаля страната за да търси съмишленици.

Александър му изпрати писмо с предложение за преговори. Вече навсякъде се беше разчуло, че пратениците, които отиват при Александър, се връщат с глави на раменете си. Така че в лагера дойдоха двама самоуверени туземци. Царят им предложи прошка и своята милост, ако се предадат доброволно, но те се изсмяха и казаха, че щял да превземе Согдийската Скала, когато му поникнели крила. Така че, ако искал можел да си ходи, ако искал — можел да остане.

Александър не каза нищо. Нареди да ги нахранят и те си отидоха с глави на раменете. Сигурен съм, че ако се бяха държали по същия начин с някой согдийски вожд, той щеше да им остави главите за накрая, но така щеше да постъпи със самите тях, че те сами щяха да поискат да се разделят по-скоро с главите си. Александър чисто и просто реши да завземе Скалата, дори това да му отнемеше и година.

Целият лагер се насочи натам. Скалата се виждаше от няколко левги. Когато наближихме, превземането й наистина ми се стори като задача за орли. Нямаше нито една страна, удобна за изкачване. Отвсякъде я обграждаха пропасти, спускащи се към назъбени скали. Човек можеше да проследи само козята пътека, по която хората се изкачваха горе. Но всяка стъпка от нея се държеше под прицел от пещерите под върха.

Направихме лагера си толкова близо, колкото да не ни достигат стрелите. Зад нас, около цялата Скала, се разположи тълпата от слуги, коняри, роби, писари, чиновници и всякакви търговци, певци, художници и скулптори, дърводелци и кожари, танцьори и ковачи, златари, проститутки и сводници — всички, които следваха войската и печелеха от това.

За тази акция някои хора са писали, че Царят се държал като момче, отзовало се на предизвикателството. Вярно е, че имаше нещо момчешко в характера му и сигурно щеше да му остане до старини. Но също така е вярно, че Скалата контролираше десетки левги от околната земя и той не можеше да я остави зад гърба си незавладяна. Освен това согдийците, които не разбираха от дума, а само от тояга, щяха да презрат властта му и да разрушат градовете му до основи, веднага щом той си тръгнеше.

По време на мир вождът Оксиартес не живееше в това орлово гнездо. Къщата му и племенното селище се намираха в подножието на скалата. Александър не позволи на войниците да го изгорят, за да не се приеме за знак, че ще бъде безпощаден. При отворите на пещерите стояха и гледаха надолу фигурки, които бяха толкова малки, сякаш бяха гравирани върху пръстени. По отвесните склонове, където, през лятото човек не би видял опорна точка дори и за планински заек, зимата беше очертала в бяло тънките ръбове и пукнатини, които разцепваха зъберите. Беше пълнолуние. Дори и през нощта можеше да се види яркия отблясък на снега. Александър се качи на коня си, за да обиколи и разгледа внимателно цялата Скала.

А на сутринта той свика катерачите. Повечето от тях бяха родени в планините и бяха участвали и в други обсади. От всички, които се явиха, Александър избра триста. На първия, който стигнеше билото, той обеща дванадесет таланта злато — богатство за цял живот. На следващия — единадесет, и така нататък за първите дванадесет войници. През тази нощ те трябваше да се изкачат по най-стръмната страна на скалата, която не можеше да се види от пещерите. Всеки един щеше да носи торба с железни колчета за палатки, дървен чук, за да ги забива, и здраво въже, за да се завързва за колчето, докато закрепи следващото.

Нощта беше студена и ясна. Приготвих всичко за лягане, но Александър още не идваше. Това беше първата наистина опасна акция, която той не предвождаше лично. Но там горе не можеше и да има водач. Всеки сам избираше и си проправяше път към върха. Александър не притежаваше уменията на катерачите. Но и не можеше да понесе, че не рискува живота си заедно с тях. Когато те се изкачиха толкова високо, че престанаха да се виждат в бледата светлина на нощта, той влезе в шатрата и продължи да крачи из нея.

— Видях трима да падат — въздъхна той. — Никога няма да ги открием, за да ги погребем.

Накрая си легна с дрехите и нареди да го събудят на зазоряване.

Събуди се сам, когато навън беше още тъмно. Някои от генералите вече го чакаха. Върхът на Скалата се очертаваше мрачно в бледото небе. Когато се развидели, Александър жадно впери поглед нагоре. И изведнъж Леонатос, който можеше да вижда като ястреб, макар че когато искаше да чете, държеше свитъка на една ръка разстояние пред себе си, посочи някъде нагоре и извика:

— Те са там! Дават сигнала!

Просветляването на утрото ги показа събрани нагъсто като корморани върху гладкото било. Те размотаха дългите ивици ленен плат, които бяха навили около телата си, и сега сигналът се развяваше от подухващия пролетен бриз.

Александър пристъпи напред, вдигна позлатения си щит и го размаха към тях. Ехото отвърна на звуците на тръбата и мощният глас на глашатая извика към защитниците да погледнат над себе си. Александър беше намерил войници с крила.

Синът на вожда, който командваше согдийците, веднага поиска условията, за да се предадат. Той не можеше да види колко войници се намират горе и какви оръжия имат. А те нямаха никакви. Колчетата и чуковете им бяха достатъчен товар. Тридесет бяха паднали и загинали — един на всеки десет. Техни гробове станаха коремите на каните. Но според обичая на гърците, Александър им оказа последна почит с празни ковчези67.

Цели два дни согдийците слизаха от Скалата с багажа и оръжията си. Чудех се как ли жените са успели да преминат през шеметната пътека, облечени в типичните согдийски широки поли. Предполагам, че бяха свикнали да го правят често по време на безкрайните племенни войни.

Синът на вожда, който така и не разбра, че орлите на Царя нямаха нокти, дойде и се закле във вярност, като обеща да изпрати съобщение на баща си. За да подпечатат символично договора си, той помоли Александър да му окаже честта да присъства на един согдийски пир.

Споразумяха се да го направят след два дни. Страхувах се само да не го наръгат с нож, докато стои на масата. Щеше да бъде съвсем нормално за согдийците.

Облякох го за празненството с най-тежката и пищна мантия и поставих на главата му Царската митра. Беше в добро настроение. Макар че скърбеше за своите катерачи, Александър знаеше, че тази укрепена скала би могла да струва много повече войнишки живота. Врагът не проля нито капка кръв и от благодарност беше готов да обещава какво ли не.

— Внимавай, Ал’скандер — рекох, докато разчесвах косата му. — согдиецът може да ти предложи дъщеря си, както онзи цар на скитите.

Той се разсмя. Тази история с дъщерята на скитския цар стана повод за много шеги и закачки сред приятелите му. Те описваха как махат дрехите от булката, ушити преди някоя и друга зима, как истъргват от косата и гранясалата мас от кобилешко мляко, как я очистват от въшките и бълхите и така нататък, за да я направят прекрасна за брачното ложе.

— Ако този млад мъж има дъщеря, тя не би могла да е на повече от пет години. Защо не дойдеш на пира? Мисля, че си струва да го видиш. Тъкмо ще си облечеш и новия кафтан.

Хистан, синът на вожда, наистина не беше жалил усилия и пари. Една алея от запалени факли водеше от лагера към залата на дома му. Навън се чуваше музика, доста добра за Согдиана. (Един път чух Александър да сравнява персийското пеене със скимтенето на съвокупляващи се котки. Но той не знаеше, че аз слушам.)

Залата беше огромна. Този Оксиартес трябва да беше много богат. По стените бяха окачени алени гоблени с избродирани лъвове и леопарди, изправени на задните си крака. Светлината на факлите озаряваше всичко, а тлеещите мангали бяха достатъчни, за да стоплят въздуха. Високата маса беше обкована със сребро и злато, а в украсените с орнаменти кадилници горяха смоли, чиито аромат бях забравил, откакто напуснах Суза.

Храната беше добра и с много подправки. Керваните от Индия минават по този път. До Александър и неговия домакин стоеше преводач. Другите македонски гости се справяха с езика кой както може. Заради обичая, всички позволихме да ни напълнят на два пъти чиниите до горе. Александър, колкото и малко да ядеше, също изпълни това задължение на гост. Казах си, че сигурно предпочита вместо това да поднесат виното.

Най-накрая го сервираха заедно със сладкишите. Хистан и Александър вдигнаха наздравица един за друг и си размениха любезности. След това преводачът стана и се обърна към всички нас на гръцки. За да почетат Царя, дамите от домакинството щяха да се появят и да танцуват за него. Е, това наистина беше нещо. Защото, погледнеш ли някоя от жените на един согдиец, работата неминуемо опира до ножа.

Седях в долния край на масата, близо до царските телохранители. Исмений се беше преместил, за да седне до мен. Неговото приятелско отношение и доброжелателство беше нараснало. Но дори и да искаше нещо повече, той го пазеше за себе си от преданост към Александър. Бях му длъжник за проявената доброта и за това, че винаги, когато можеше, изглаждаше отношенията ми с другите телохранители.

Младежът согдиец от другата ми страна се обърна към мен на техния груб и примитивен персийски, който едва можех да схвана. С двете си ръце той очерта извивките на жена, като се смееше и въртеше очи. Казах на Исмений:

— Както разбирам, ще се нагледаме на красота.

— Те ще играят в горната част — отвърна той, — за Царя и за генералите. А за нас ще останат само гърбовете им. Ще трябва да се задоволим един с друг.

Музикантите засвириха някакъв бавен и тържествен танц. Жените влязоха, като пристъпваха в такта на музиката, но без още да танцуват. Тежките им дрехи бяха обшити с бродерия. Около главите си имаха златни верижки, на които висяха украшения и пискюли. Когато се движеха, многобройните гривни около ръцете и глезените им подрънкваха или звънтяха като малки камбанки. Едва успяхме да ги зърнем, преди да се обърнат с гръб към нас. После кръстосаха ръце пред гърдите си и се поклониха на Царя.

Хистан посочи навярно към някои от неговите близки роднини, тъй като някои от жените се поклониха отново. Александър кимваше с поглед към всяка една. Стори ми се, че един път се забави преди да премести погледа си.

— Едната от тях сигурно е много красива, щом накара Царя да я погледне два пъти — каза Исмений.

Музикантите засвириха по-бързо и жените започнаха да танцуват.

В Персия танцуват само онези жени, които са обучени да възбуждат мъжете. Но този танц беше пристоен и благоприличен. Докато въртяха и размахваха тежките си поли и звънтяха с гривните на глезените си, те не разкриваха нищо повече от боядисаните си с къна стъпала. В извивките им имаше грация, но не и покана. Люлеещите им се ръце приличаха на ечемик, подухван от вятъра. Но човек трябва да е глупак, за да нарече това скромно и обикновено танцуване. Тези момичета бяха над скромността, чието място бе заето от гордост и достойнство.

— Всичко е много подобаващо — каза Исмений. — Само собствената сестра на някой от вождовете би могла да направи такова нещо. Може би ще видим истинско танцуване по-късно. Ти също би могъл да им покажеш нещо.

Въобще не го слушах.

Жените продължаваха да се въртят в бавим кръгове или се нареждаха в една извиваща се линия. Но очите на Александър през цялото време бяха заковани и една и съща част на танцуващите.

Той харесваше всичко, което беше най-добро по рода си. Доста често съм го чувал да се възхищава от някоя красива жена. Но този път стомахът ми бе станал на топка, а ръцете ми се вледениха.

Видях как Царят попита нещо преводача и посочи към едно от момичетата. Навярно питаше коя е тя. Хистан му отговори и по лицето му се изписа гордост. Сигурно беше девойка с положение — несъмнено негова сестра.

Музиката се засили. Редицата от жени се обърна и се насочи към долната част на залата. Всички гости трябваше да получат своя дял от засвидетелстваното уважение.

Веднага я познах. Със сигурност беше сестра на Хистан — приличаха си като капки вода. Беше около шестнадесетгодишна — в разцвета на женствеността в Согдиана. Чиста слонова кост, едва доловимо оцветена и при това не изкуствено. Мека черна коса, която синееше на светлината, с кичури, които като палмови листа докосваха бузите. Чисто чело под златните украшения. Вежди като идеална дъга над огромни искрящи очи. Притежаваше изумителна красота и въобще не се преструваше, че не го знае. Единственият й недостатък бяха пръстите на ръцете — къси и с твърде заострени връхчета. В харема на Дарий се бях научил да забелязвам такива неща.

Очите на Александър продължаваха да я следват, чакайки я да се обърне отново към него. Тя мина покрай мен, но макар че бях облечен в новия си кафтан, който Царят толкова харесваше, той въобще не ме забеляза.

Согдиецът до мен ме дръпна за ръкава и каза с възхищение:

— Роксана.

Танцувайки, те се върнаха при другия край на масата и се поклониха дълбоко. Видях как Александър отново се наведе към преводача, а след това Хистан повика с ръка сестра си. Александър стана на крака и хвана ръцете и. Каза нещо и тя отговори. Профилът й, обърнат сега към мен, образуваше прекрасна извивка без никакъв недостатък. Когато Роксана си тръгна, Александър остана прав, докато тя се скри зад завесата.

— Е, няма начин човек да не разбере, че се намира и Согдиана — каза Исмений. — Нито едно персийско момиче не би направило това.

— Да — отговорих аз. Нито едно персийско момиче не би направило това.

— И въпреки това Александър поиска да говори с нея. Така ми се стори. А на теб?

— Да, и на мен.

— И е трезвен като съдия. Може би просто е искал да почете домакина си. Тя наистина е красива. Разбира се, е малко по-тъмнокожа. Но някак си прилича на теб.

— Ласкаеш ме — промърморих кисело аз. Исмений винаги беше любезен. Но сега седеше до мен с овлажнялата си от топлината сламеноруса коса, усмихваше се с бистрите си сини очи над чашата вино и въртеше забития в сърцето ми нож.

В горната част на масата Хистан и Царят разговаряха оживено и създаваха работа на преводача. Александър почти не беше докоснал виното си. В залата ставаше все по-горещо. Разхлабих яката на кафтана си от покритите с рубини копчета. Неговата ръка беше последната, която ги бе разкопчавала.

Заварих Александър като момчето на Хефестион и с мен той беше възмъжал. Гордеех се с това. А сега го дадох на една жена. Седях сред горещата светлина на факлите, вкусвах жадно смъртоносната отрова и се държах любезно с хората около мен, както ме бяха учили, когато бях на дванадесет години.

Главата ми бучеше.

18

Слушах изкушенията и подигравките на злите си духове и го чаках в шатрата му да се върне.

Отговарях им: Е, какво пък толкова? Избрал си е наложница. Дарий имаше повече от триста. Нима е постъпил несправедливо с мен? Всеки друг Цар щеше да се е оженил още преди да ме срещне. И още от началото щях да го деля бог знае с колко други, които чакат нощта, когато ще благоволи да ги ощастливи.

О, да, казаха ми злите духове. Но това бяха дните, когато ти имаше господар. А сега ти имаш любовник и приятел.. Приготви се, Багоас, това още не е нищо. Изчакай, докато дойде. Може би ще я доведе със себе си.

Може и така да е, отговорих на злите си духове. Но той е човекът, когото съм роден да следвам. Той никога не отхвърля предложената му обич. Нито пък аз мога да си я взема обратно, макар че целия ме изгаря като Реката на разтопения метал. Това е положението. Така че, махайте се и ходете да се смеете някъде другаде.

Пирът беше свършил отдавна. Нима още се пазареше с брат й? Най-сетне го чух да идва, но с него бяха повечето от генералите му — последното нещо, което очаквах. Колкото и да беше късно, те всички влязоха вътре и продължиха да разговарят във външната стая. Добре, че подслушвах. Така имах време да преодолея изумлението си от това, което чух. В началото дори не можах да повярвам на ушите си.

Хефестион остана, след като другите си заминаха. Говореха прекалено тихо, за да мога да ги чуя. Накрая и той си тръгна и Александър влезе в спалнята.

— Нямаше смисъл да стоиш буден и да ме чакаш. Трябваше да изпратя да те предупредят.

Отговорих му да не се притеснява за това и че всеки момент ще донесат горещата вода за ваната. Той крачеше из стаята. И имаше защо. Знаех, че не след дълго ще проговори. Не можеше да го задържи в себе си.

— Багоас.

— Да, Александър.

— Ти видя ли Роксана, дъщерята на Оксиартес?

— Да, Александър. Всички говорят за красотата й.

— Аз ще се оженя за нея.

Да, добре, че бях подготвен. Предполагам, че още едно неловко мълчание и слисване щеше да прелее чашата на търпението му и щеше да му дойде прекалено много.

— Дано бъдеш щастлив, господарю мой! Тя наистина е една бляскава перла.

Една согдийка! Някаква си дъщеря на най-обикновен племенен вожд! Нямаше смисъл да се надявам, че той все още не я е поискал и че, утре ще се събуди с друг акъл в главата си. Виждах, че вече е твърде късно.

Думите ми го зарадваха. Че как иначе — имах достатъчно време, за да ги подготвя.

— Те всички са срещу мен — каза Александър. — Хефестион ще ме подкрепи, но той също е против това.

— Господарю, те просто мислят, че никоя не е достойна за теб.

— Как ли не! — засмя се той. — Някое македонско момиче, върху което даже не съм спирал погледа си, докарано случайно с някоя каруца. Но тя би била достойна… Роксана. Какво означава името й на персийски?

— Малка звезда — отговорих.

Това му хареса. Водата за банята дойде и аз го съблякох. А щом си отидоха робите, той продължи:

— Отдавна се убедих, че трябва да се оженя в Азия. Необходимо е. Народите трябва да бъдат помирени един с друг и да се научат да живеят в съгласие. И аз съм този, който трябва да даде пример. Това е единственият начин и те трябва да го приемат.

— Съгласен съм, Александър — отговорих, но в същото време си мислех: „Ами ако не искат?“

— Откакто осъзнах това, не съм срещал жена, която да мога да търпя. До тази нощ. Някога виждал ли си някоя равна на нея?

— Никога, господарю, дори и сред жените на Дарий. — Това май наистина беше вярно, като изключим ръцете й. — Е, разбира се, аз така и не видях Царицата. Това не ми бе позволено. — Вметнах това, за да му подскажа, че не желая никога да ме води в нейно присъствие.

— Аз я видях само веднъж. И още един път, когато вече беше мъртва. Да, тя наистина беше красива. Като лилия върху надгробен камък. Дъщерите й тогава бяха деца. Сега те са пораснали, но… Да, ама те са и негови. Не искам да отглеждам син от семейство на страхливци. А в това момиче има дух.

— Без никакво съмнение, Александър. Човек може да го види в очите й. — И това беше вярно. Друг въпрос беше от какъв вид е този дух.

Не го свърташе на едно място, за да може да заспи спокойно. Така че продължи да крачи в халата си и да говори надълго и нашироко за сватбата, как щял да съобщи на баща й Оксиартес и така нататък. Колкото и да е странно, всичко това ме поуспокои. Той никога не би ме оставил да слушам тези неща, ако възнамеряваше да се раздели с мен. Това не беше в характера му. Добре разбирах, че не му бе и хрумнала мисъл за раздяла.

Във всеки случай, той знаеше, че момичето е това, което желае в момента. И не от равнодушие или от нехайство той не разбираше болката ми. Обичта винаги стоеше в него много по-дълбоко от страстта. Той я беше дал на Филотас, чието предателство го беше наранило като предателство на любовник. Той я беше дал и на мен и продължаваше да не й изневерява. Изведнъж се замислих дали и Хефестион се е почувствал така, както се чувствах в момента аз.

Най-накрая го накарах да си легне. Утрото вече настъпваше.

— Благословен да си в името на твоите и моите богове. Ти си единственият, който ме разбра. — Александър наведе главата ми и ме целуна. Дълго задържаните сълзи напълниха очите ми, но успях да се измъкна преди той да ги забележи.

След няколко дни пристигна Оксиартес, за да сключи мир. Естествено Александър не му върна Скалата, където смяташе да остави гарнизон. Но мисля, че вождът и без това направи страхотна сделка, след като внукът му щеше да бъде Велик Цар. Предполагам, че когато е чул новината, че Александър иска да се ожени за дъщеря му, която всеки друг победител на земята би взел като военна плячка, той не е могъл да повярва на ушите си.

В сравнение със сватбения пир, който сега подготвяха, предишният приличаше на най-обикновена семейна вечеря. Бяха извикани всички роднини, които украсиха стаите на младоженците. Всичко, което исках да зная, бе какво Александър възнамерява да прави с нея, след като си тръгнем от тук. Согдийските жени не са като нашите. Какво щеше да стане, ако тя очаква да живее с него в шатрата му, и да се прибира във вътрешната стая, само когато се появят мъже? Ами ако ме възприеме просто като неин прислужник? Ако той позволи да се случи това, си мислех, ще бъде най-добре да умра.

После докараха една хубава нова шатра и чудесен фургон, чиито покриви завеси бяха от избродирана щавена кожа. Сърцето ми се съживи.

Той ме повика и сложи ръка на рамото ми.

— Ще ми направиш ли една добрина?

— Как можеш да питаш?

— Огледай шатрата на Роксана и ми кажи от какво има нужда там. Не разбирам много от тези неща. Попитах и други, но тези хора никога не са живели в истински двор.

Върнах му усмивката и влязохме заедно вътре. Можех да му кажа, че това согдийско момиче едва ли е допускало, че съществуват такива великолепни и разкошни неща, и че сигурно не знае как да употребява и половината от тях за тоалета си. Но все пак обиколих шатрата със сериозно изражение, тук-там доуточних нещо, споменах, че би било добре да има вода с портокалови цветчета и добавих, че нищо друго не липсва. Леглото беше огромно и тежко — каквито харесват в провинцията. За миг при мен отново се върна миризмата на кедрово дърво и соленият бриз на Задракарта.

Колкото повече приближаваше денят, толкова по-ясно ставаше, че освен согдийците, никой друг не беше щастлив и радостен. Македонците с положение приеха новината много тежко. Ако той беше изтъргувал момичето срещу живота на нейния брат и я беше завлякъл в шатрата си, това би било дреболия. Един-два писъка, някоя цинична шега и толкоз. Но женитба! Е, това вече публично оскърбяваше положението им на победители. Ако той първо си беше взел македонска Царица и после прибавеше това момиче като втора жена (казваха, че баща му е имал много такива), пак нямаше да мърморят. Но много от тях имаха в домовете си дъщери, за които смятаха, че е трябвало да бъдат предпочетени. Единственото, което ги караше да мълчат, бе, че той не я удостои с титлата Царица. Аз също се зарадвах, защото това означаваше, че той не е чак толкова влюбен, та да стигне до там.

Що се отнася до войската, всички войници харесват странностите на един водач, когото обожават. Те бяха свикнали с персийското момче, което танцуваше прекрасно. Ако пък той не спеше с никой, щяха да се чудят какво не му е наред. Но този случай беше нещо съвсем друго. Те се биха, за да подчинят Согдиана, защото той им каза, че това е необходимо. Сега се носеха слухове, че той мисли за Индия. И войниците започнаха да си задават въпроса дали въобще той има намерение да се връща вкъщи. Александър беше разперил крилата си — неговият дом беше целият свят. Но те мечтаеха за своите села, за хълмовете, където са пасли кози като деца, и за своите македонски жени и деца.

Каквото и да си мислехме всички, денят дойде така неизбежно, както идва смъртта. Докато го обличах за тържеството, той се усмихваше на себе си — като момче, което не може да повярва, че това се случва. В стаята влязоха няколко приятели, за да му пожелаят радост. Повечето не пропуснаха факта, че той не си сложи митрата (значи си вземаше жена, а не Царица) — и шегите се оживиха. Никой не ме забеляза. Само Хефестион ми хвърли бърз поглед, когато си мислеше, че не гледам. Нямах време да отгатна какво имаше в него — дали любопитство, дали триумф или съжаление.

Пирът започна. Едно великолепие от светлина, топлина, злато и цветове, пропито с миризмата на печено месо. Огромни купчини от сватбени дарове бяха наредени според варварския им обичай. Чуваха се възхвали за младоженеца и младоженката. Нощта беше чудесна и безветрена. Всички пламъци горяха право нагоре. Музиката ни оглушаваше и всеки се стремеше да я надвика. Роксана гледаше наоколо с искрящите си очи, сякаш никой не я беше учил, че трябва да ги свежда. Едва когато Александър и проговори чрез преводача, тя ги обърна към него.

Внесоха ритуалния самун хляб и младоженецът трябваше да го разреже с меча си. После отчупи един залък от нейната половина, и й го даде, а след това изяде едно парче от своята. Сега вече двамата бяха мъж и жена. Всички се изправихме, за да ги поздравим. Гърлото ми се беше свило и не можах да изрека нито звук. Горящите факли ме задушаваха и изгаряха очите ми. Въпреки това останах на мястото си от срам, че ще ме видят как си отивам. Ако останех повече, щях да видя как приготвят и изпращат булката да си легне.

Една ръка се плъзна под моята в бутащата се тълпа. Без да се обърна, знаех, че е Исмений.

— Красива е — промълвих. — Завиждаш ли на младоженеца?

— Не — каза той в ухото ми. — Но преди му завиждах.

Наклоних се малко по-близо. Като че ли всичко ставаше от само себе си — както човек си затваря очите, когато се вдигне прахоляк. Исмений ми проправи път през навалицата. Намерихме палто и наметало и излязохме под студените звезди на Согдиана.

Навън беше почти толкова светло, колкото и вътре. Навсякъде пламтяха огромни факли и тълпи туземци лакомо се тъпчеха с огромни късове печено месо. Други пееха, викаха, перчеха се, танцуваха в кръг или насъскваха кучетата да се бият помежду си. За късмет всички се бяха скупчили около местата с ядене и пиене и скоро успяхме да се измъкнем.

Никакъв сняг не беше валял от преди обсадата и земята беше изсъхнала. Намерихме едно кръгло скрито място сред скалите и той постла наметалото си. Тревата беше много отъпкана — Сигурно цялото село беше минало през нея за празненството. Но не казах това на Исмений, който си мислеше, че е открил един малък рай, създаден само за нас.

Той беше изненадан колко бързо бях отгатнал скритите му желания. Не знам защо. В тях нямаше нищо необичайно. В Суза щях да се мисля за късметлия всеки следобед, ако имах насреща си такъв приятен и добър клиент. Той гореше от желание да достави удоволствие, а аз — да ми бъде доставено удоволствие. Оромедон ме бе предупредил какво да очаквам, но почти бях забравил онези първи дни. „Всичко е било следствие на гнева и вътрешната ти съпротива.“ Когато затаих дъх, Исмений си помисли, че е от възторг и неимоверно се зарадва. Той наистина беше добър приятел, докато другите телохранители ме тормозеха и ми вадеха душата. Още съвсем млад се бях научил как да се отблагодарявам на тези, които не се отнасяха жестоко с мен.

Нямам представа колко дълго останахме там. Стори ми се, че почти цялата нощ. Той ме желаеше от една година и сякаш умората му беше непозната. Най-накрая, след като полежахме малко завити с палтото ми, си казахме, че нощта е станала твърде студена, за да останем навън.

Исмений се взираше в късната нащърбена луна, която се скриваше зад Скалата. Облегнах се на рамото му. Той ме уверяваше, че е получил всичко, което е искал, и това ме накара да се замисля за нещо, което за мен беше толкова важно, колкото бяха желанията му за него.

— Ние сънувахме, скъпи приятелю — казах аз. — Още един път и може да се събудим. Нека това остане сън, забравен на сутринта.

Това ми се струваше по-добър начин да му покажа какво чувствам в момента, отколкото, ако бях казал „Никога не ми напомняй за това, иначе ще те убия.“

Той ме хвана с ръка през кръста. Красив младеж. Все пак жребият ми не винаги беше да избирам аз. Думите му бяха разумни — той всъщност не беше глупак. Исмений ми отвърна:

— Обещавам ти. Никога нито дума. Дори и когато сме сами. Аз съм щастлив, че има за какво да си спомням. Много добре знам, че Александър ще те пожелае отново. Всеки би го направил.

Горе на Скалата, в отвора на една от пещерите, гореше голям огън. Дори и през брачната си нощ Александър не беше толкова увлечен и замаян, че да остави мястото неохранявано. Но беше изпратил достатъчно ядене и пиене, за да празнуват и войниците.

От залата се чуваше мързеливо откъслечно пеене на онези от гостите, които винаги се мотаят до сутринта, за да видят показването на чаршафа от брачното ложе. За пръв път започнах да се чудя как ли се е справил. Сигурно беше загубил опит, ако въобще го е правил някога. А и едно девствено момиче на шестнадесет едва ли би му помогнало много. За миг злите ми духове се върнаха и ме накараха да му пожелая да се провали и да ме потърси за утеха. Но веднага си помислих колко ще го нарани това — него, който не познаваше поражението. Така че улових злото си желание и го убих. Исмений си тръгна с говорещи очи и отиде да си легне. А аз останах загубен сред тълпата, докато музиката извести идването на деня и някаква стара вещица от знатен произход се появи и размаха пред нас чаршафа. Върху него стоеше червеният знак на победата. Александър продължаваше да бъде непобедим.

На следващия ден имаше толкова много церемонии и официалности, че почти не успях да го видя, освен когато дойде в шатрата да се преоблече. Изглеждаше доволен от себе си (кой би могъл да каже от какво — дали от пълно щастие или от постижението?) На пост пред вратата стоеше Исмений, със сини кръгове под очите и лека потайна усмивка, която внимателно се стараеше да не обърне към мен.

По това време на посещение при булката бяха около сто жени. Чак тук се чуваше неспирното бърборене от нейната шатра. И тъй като не бях пътувал със запушени уши във фургоните на харема на Дарий, знаех какви са обичайните въпроси. Чудех се какво ли им отговаря.

Въобще не се и приближих до вратата на шатрата й. Изпращах прислужник да остави сутрешните му дрехи или да вземе вечерната му роба. Човек трябва да започне така, както възнамерява да продължи.

Александър се върна за обичайната си вечерна баня и докато го къпех се чувствах така, сякаш го измивах от нея. Ето до какви щуротии може да докара ревността. Изведнъж той се обърна към мен:

— Май ще трябва да я научат на гръцки.

— Да, Александър.

Как ли беше успял, без да говори? Бях излекувал старата му тъга — за добро или за зло — като търпеливо го убеждавах, клюкарствах, доверявах му се, или като му разказвах тайни или стари истории. Той обичаше да го занимавам, преди отново да стане готов. Понякога просто заспиваше, слушайки гласа ми. За мен това нямаше никакво значение. Нали ме оставяше до себе си. А сега там беше това момиче, което без да му каже нито дума, просто си лежеше и чакаше още.

— Как мислиш, твоят учител Филострат, ще се справи ли?

— Няма по-подходящ — отговорих аз, зарадван, че ще мога да направя нещо за Филострат след всичките му добрини. — А и той научи малко персийски, докато ми преподаваше.

— Тя не разбира моя персийски. Разликата между согдийския език и истинския персийски е като между македонския и гръцкия.

Той продължи бързо:

— Да, Филострат е човекът, който ни трябва.

— А защо не Калистен? — вметнах аз, като се сетих за една стара шега. Но Александър ми отвърна, без да се засмее:

— Калистен ще я научи на гръцки, когато желязото не потъне. Той се надува повече, отколкото му приляга.

Трябваше да се сетя преди това. Всеки би се досетил какво ще каже Калистен за варварските сватби и за полусогдийските наследници, които ще се родят, за да управляват гърците.

— Сигурно вече е писал на Аристотел за това. Какво пък, и аз му писах. Старецът трябва да се опита да разбере какво правя в действителност.

— Дано, Александър. — На врата му имаше едно мораво петно. Сигурно го бе хапала. Зачудих се как ли е минало това. То въобще не беше в негов стил.

Каквото и да е станало, не беше минала и седмица, когато той научи, че някакво племе е отказало да се подчини, и отново замина да воюва. Тъй като въстаниците не бяха много далеч, Александър каза, че не си струва да се пренася целият двор, нито пък си струва Господарката Роксана да се уморява с тежко пътуване през заснежените проходи. Той скоро щял да се върне.

При тази новина седнах да размисля.

Ако просто си опаковах багажа и се престорех, че тръгвам, беше твърде вероятно той да ме вземе със себе си. Аз щях да бъда там, а не тя. Какво по-добро? Е, може би само едно нещо. Какво ще стане, ако пробваме да видим кой ще му липсва повече? Залогът бе голям — при това само с едно хвърляне на заровете. Реших да хвърля.

И така, дадох си вид, че трябва да ме остави, както се беше случвало много пъти преди, и той замина без мен. Докато гледах как дългата върволица от хора изчезва в проходите, бях готов да си взема залога обратно. Но вече беше късно.

Ако бях заминал, той едва ли щеше да има много време за мен. Въстаниците живееха в някаква скалиста крепост с огромно дефиле пред нея, поради което се смяташе за непревземаема. Александър прекарал почти месец в ужасно време, докато войниците напълнили с камъни пролома до там, че да може да се прекоси от другата страна. Никой от согдийците в крепостта не допускал, че такова нещо е възможно. И страшно се объркали, когато нашите стрели започнали да ги достигат, а техните, насочени към работещите групи, падали върху опънатите навеси от говежда кожа. Тогава изпратили долу глашатай с молба Оксиартес да им съдейства като посредник.

Александър наредил да го повикат. Мисля, че той беше някакъв роднина на местния вожд. Оксиартес се качил в крепостта, разказал за женитбата на дъщеря си и обявил, че Александър е едновременно и непобедим, и милостив. Тогава вождът се предал и поканил Александър в укреплението си. После снабдил войската ни със запасите си, складирани за обсадата. Царят потвърдил положението му и му върнал обратно крепостта. Така завърши тази война.

Междувременно аз продължавах с уроците си при Филострат. Не можех обаче да се сдържа да не го попитам как се справя в харема. Той ми каза, че трябвало да преподава в присъствието на две стари жени, трите сестри на момичето и един въоръжен до зъби евнух.

Усмихнах се:

— Не се ядосвай. Човек никога не знае кое наистина е добро. Нямаш представа какво ти се готвеше — Оксиартес искаше да те кастрират, преди да те пуснат вътре. — Засмях се от сърце на неговите благовъзпитани усилия да овладее лицето си. — Не се притеснявай. Александър каза, че и дума не може да става за това. А как вървят уроците?

Филострат отговори, че Роксана гори от желание и нетърпение да научи гръцки. При тези думи той погледна неловко и набързо разтвори книгата ни.

Няколко дни по-късно дойде да ме потърси главният евнух от харема на Оксиартес. Неговата високомерна любезност ме изненада. Той не беше изискан, а на всичкото отгоре бе много надут. Но още повече ме изненада поръчката му. Бях поканен да посетя Дамата Роксана.

Значи тя знаеше. Няма значение дали от злобни клюки или от изпратени лично от нея шпиони. Тя знаеше.

Естествено, въобще нямах намерение да се доближавам до нея. Отговорих, че съм отчаян, задето не ще мога да доставя на очите си радостта от нейното приятно и изтънчено присъствие, но не бих се осмелил да посетя харема без изричното разрешение на Царя. Евнухът кимна със сериозно изражение. Никъде по света не беше обичайно да се водят хора с моята красота и външност в харема, дори и когато са кастрирани. Дарий нито веднъж не ме допусна в харема си, без да присъства там лично. Усетих, че евнухът се чувства неловко от поръчката си.

— Може би — попитах аз, — ти би могъл да ми кажеш защо дамата е пожелала да ме види?

— Доколкото знам — отговори ми той, като в същото време ме измерваше с поглед, — господарката искаше да те попита защо, след като си танцьор, не си пожелал да танцуваш на нейната сватба, за да донесеш щастие и късмет на нея и на твоя господар.

— Да танцувам на сватбата й? — опулих се като глупак.

— Обичаят в нашата страна е — каза той, — евнух да танцува, облечен в женски дрехи.

— Можеш да кажеш на господарката си, че не съм отказал да танцувам. Царят не ми е заповядал да го направя. Това не е обичай на неговия народ.

Сигурно някой беше танцувал, след като съм напуснал залата. Значи, Александър бе предпочел да отхвърли нейното желание на сватбеното си празненство, пред това да ми причини болка. Дали тогава тя вече е знаела?

Скоро след това Александър се върна.

Авангардът му пристигна по обед, а той самият — при залез слънце. Вечеря в лагера с няколко приятели и с офицерите, които участваха в похода.

Не останаха дълго над чашите с вино. Обсъдиха отново военните действия и поспориха колко дълго е щяло да продължи всичко, ако крепостта не се беше предала.

След това той им каза, че отива да си ляга. Никой не го попита къде.

Влезе вътре. Бях приготвил всичко, както обичаше. Той ме поздрави с целувка, но не си въобразих кой знае какво. Ами ако отиде при нея веднага след банята? Не исках да се оставям в жестоките ръце на надеждата.

Изкъпах го и го избърсах. Ще пожелае ли чисти дрехи? Не. Тогава оправих леглото.

През цялото време докато се мотаех из спалнята и сгъвах нещата му, чувствах очите му. Най-накрая престанах да укорявам сърцето си, че ликува. Казах си обаче, че той ще трябва да ме поиска.

Поставих нощната лампа до леглото му и попитах:

— Има ли нещо друго, господарю мой?

— Знаеш много добре — отговори ми той.

Докато ме вземаше в прегръдките си, той леко въздъхна. Точно както когато се връщаше след някоя битка или след дълга езда прашен и ожулен, и намираше ваната си да го чака.

И сто стиха от най-нежната любовна песен, изпята под звуците на лютия, не би могла да ме дари и с половината от радостта, която изпитвах в този момент.

На следващия ден той се захвана с огромната купчина от документи, която се беше натрупала докато го нямаше. Чакаха го пратеници от градовете в западна Азия, хора, който бяха яздили дни наред, за да се оплачат от някой сатрап, писма от Гърция, от Македония и от новите му градове. Той се занимаваше с това през целия ден и продължи до късно през нощта. Нямам представа дали направи посещение на вежливост в харема. Когато дойде в спалнята, само се просна на леглото и веднага заспа.

На другия ден чух, че някой пита за мен при входа на моята палатка. Отидох да видя и едно момче, което никога не бях виждал, постави в ръцете ми, инкрустирана сребърна кутия. Повдигнах капака. Беше пълна със захаросани плодове и бонбони. Отвътре се подаваше късче пергамент, върху който с прекрасен почерк бе написано на гръцки: „ПОДАРЪК ОТ АЛЕКСАНДЪР“.

Зяпнах от изненада. Но, когато вдигнах очи към момчето, то беше изчезнало.

Внесох кутията вътре. Макар че познавах всичките му вещи, тя беше нещо ново за мен. Стойността й беше голяма, но направата съвсем не беше изящна. В двореца в Суза направо щяха да я изхвърлят. Повече ми приличаше на согдийска изработка.

Бележката беше още по-странна. Той никога не използваше с мен условности. Обикновено ми изпращаше подобно нещо чрез някой прислужник, когото познавах и ми предаваше устно съобщение — например, че Александър се надява това да ми хареса. Почеркът беше нежен, дори изящен, и нямаше нищо общо с неговото бързо и разхвърляно писане. Да, познавах този почерк и мисля, че разбрах.

Излязох навън и хвърлих един бонбон на най-окаяното псе, което се навърташе наоколо. То ме последва с надеждата да му дам още. В палатката му хвърлих половината кутия.. Бедното мръсно същество седна на килима ми, повярвало, че най-сетне си е намерило добър стопанин, който да се грижи за него. А когато изпадна в конвулсия и умря с жълта пяна около муцуната си, се почувствах като домакин, отровил своя доверчив гост.

Взирах се в трупа и си спомнях какво планирах да направя някога в Задракарта. Нима в такъв случай имах право да бъда ядосан? Но поне не го бях направил.

Реших, че Александър трябва да узнае за това. И не само защото исках да продължавам да живея. Кой би могъл да каже каква ще бъде следващата стъпка?

Отидох в шатрата му, след като беше приключил с работата си. Показах му кутията и му разказах моята версия. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и само очите му изглеждаха още по-хлътнали.

— Това беше в кутията, Александър — казах аз и му подадох пергамента.

Той хвана късчето с два пръста, сякаш и то беше отровно.

— Кой е написал това? Това е почерк на някой писар или учен човек.

— Филострат, господарю мой. — Той ме изгледа учудено. — Показах му пергамента и той си призна без никакво притеснение. Но не можа да разбере как така се е оказал при мен. Каза ми, че е написал около дузина такива за Дамата Роксана. Тя искала да ги постави в скрина си заедно със сватбените ти подаръци. Вероятно — казах аз, забил поглед в краката си, — някой го е откраднал. — И добавих:

— Нищо не му казах. Сметнах, че така е най-добре.

Той кимна намръщено:

— Добре, не му казвай нищо повече. — Той покри кутията и я постави в един сандък. — Яж само от общата маса, докато не ти кажа друго. Не пий нищо, което е стояло в палатката ти без наблюдение. И не казвай на никого за това. Аз сам ще се погрижа за тази работа.

Не пропуснаха да ми подхвърлят, че този следобед Царят е намерил свободно време да посети харема. Остана там доста време и всички сметнаха това за напълно нормално за един младоженец. Когато дойде да си легне, ми каза:

— Вече можеш да се чувстваш в безопасност. Оправих нещата.

Сметнах, че с това въпросът е приключен, но след малко той продължи:

— Ние сме свързани с любов и ти имаш право да знаеш всичко. Ела и седни тук. — Седнах до него на леглото. Изглеждаше уморен. Тази нощ щеше да бъде само за сън.

— Занесох й бонбоните и веднага усетих, че ги позна. Предложих й един, а когато тя отказа да го вземе, се направих на много ядосан и се престорих, че насила ще я накарам да го изяде. И знаеш ли какво се случи после? Окото й не трепна — тя просто ги изсипа на пода и ги стъпка с крака. Е, поне не й липсва смелост и самообладание. — В гласа му сякаш прозираше някаква гордост.

После продължи:

— Но беше дошло време да й кажа какво не трябва да прави. И тук срещнах голяма трудност — не можех да доведа преводач, за да слуша неща, които не са за ушите му. Единственият човек, на когото бих могъл да се доверя, беше ти, но това щеше да й дойде твърде много. В края на краищата, тя е моя жена.

Съгласих се, че е така. Настана продължително мълчание. Най-накрая се осмелих да попитам:

— В такъв случай, Александър, как се справи?

— Набих я. Трябваше. Нямах друг избор. Глътнах си езика от изненада и огледах стаята.

Какво ли беше използвал? Той нямаше камшик. Нито Буцефал, нито Перитас знаеха какво е камшик. Но на масата имаше един със следи от поне десетгодишна употреба. Допусках, че го е взел на заем от някой слуга, който се грижи за ловните кучета. И бас държа, че е била доста впечатлена, като е видяла колко е вехт и употребяван. Запазих обаче мълчание, тъй като въобще нямаше какво да се добави към това.

— Знаеш ли — продължи Александър, — тя промени мнението си за мен. И през ум не ми е минавало, че може да се получи така.

Значи, ето защо той беше останал толкова дълго там! Добре, че на време успях да запазя сериозно изражение и да не се разсмея.

— Господарю мой, согдийските жени имат голямо уважение към силата.

Той ме изгледа изпод око, сякаш обмисляше дали би могъл да продължи шегата, но реши да замълчи. Изправих се сериозен и замислен и опънах чаршафите на леглото.

— Лека нощ, Александър. Ти си се трудил цял ден и заслужаваш почивката си.

По-късно отново се замислих за историята с камшика. Той беше чувствен, но не и похотлив. Нежен и в раздаването, и във вземането. Темпото му беше умерено и той обичаше паузите, изпълнени с нежност и топлота. Сигурен съм, че никога не си е задавал въпроса дали ние толкова добре си подхождаме, защото аз съм това, което съм. Можех да си представя нежността и вниманието, с които се е отнесъл към една млада девица. В такъв случай той сега знаеше, че тя просто го е смятала за изнежен и слаб.

Не след дълго поехме отново на път. Булката се сбогува с роднините си и, се настани в своите фургони. Насочихме се на запад, отново към Бактрия, за да сложим ред в провинцията. Някои от сатрапите и управителите бяха нарушили клетвата си за вярност и бяха злоупотребили с оказаното им доверие. А всичко зад гърба ни трябваше да бъде оставено в ред и в сигурни ръце преди похода към Индия.