Персийското момче

1

Дълго беше пътуването към Индия. И много събития се случиха по пътя ни. За някои от тях научавах от Александър. Но повечето преживях сам.

А преди да тръгнем, посетихме отново новите градове. Александър търпеливо изслушваше многобройните оплаквания и тук-там сменяше по някой управител, защото бил корумпиран, слаб или пък много крадял. През цялото време Дворът пътуваше с нас, като изключим няколкото набега, които направихме срещу разбойническите банди, дето плячкосваха по търговските пътища. Освен обичайното стълпотворение от хора, сега с нас се движеше и дългият керван от колите на харема с придворните дами, камериерките и евнусите на Роксана.

В началото Александър доста често я посещаваше, най-вече през следобедите. Но твърде скоро разбрах, че не му харесва да прекарва нощта при нея. Той обичаше да гледа около себе си собствените си неща. И едно от тях бях аз. Обичаше да се прибира, когато си иска и да спи необезпокояван до сутринта. Следобед обикновено си разменяше с нея любезности с малкото гръцки думи, които жена му знаеше, изпълняваше съпружеските си задължения и гледаше да се махне по-скоро.

Роксана все още не беше бременна. Такива неща не могат да останат тайна задълго. Онези, които го познаваха още от Македония, твърдяха, че досега той не е имал поколение. Но пък тогава, добавяха те, той не си е падал по жени. Така че, това не означавало нищо. Засега.

Бях готов да се обзаложа, че нейните роднини горяха от нетърпение да чуят такава новина. Но бяха единствените. Македонците така и не харесаха това племе.

Намираха ги за храбри, но жестоки и склонни към предателство. От друга страна сега Царят стана роднина с половината знатни согдийци и в провинцията цареше мир. Но войниците въобще не желаеха наследник с варварска кръв да управлява синовете им и от сърце се надяваха тя да е ялова.

Въпреки всичко те продължаваха да го следват. Той ги увличаше подобно комета, която влачи опашката си, заедно със светлината и огъня. Освен това той беше и глава на тяхното семейство. Те можеха свободно да отидат при него, както можеха да отидат при старейшината в родното си село. Половината му време отиваше за решаването на техните грижи и проблеми. Всички, които воюваха с него — македонци, гръцки наемници или боядисани тракийци, знаеха по някоя история, разказваща за неговата смелост или за това как спасил нечий живот, от рода на тази, как отстъпил мястото си край огъня на някакъв премръзнал войник. И над всичко — Александър беше непобедим.

Полека-лека мъката ми ме напусна. Вярно е, че когато прекарваше следобеда си с нея, вечерта за мен не оставаше нищо друго освен нежността му. Но на мен и това ми стигаше. И все пак започнах да усещам, че дните на принудителното ми въздържание постепенно намаляват. Тя го изтощаваше и отегчаваше. Сигурен съм в това, макар че той никога не си призна. Александър вършеше работа за двама — на царя и на командира. А и твърде често — на биещия се войник. Винаги се задоволявах с това, което оставаше от него след тежката работа през деня. Той можеше да дойде при мен за някое сънливо малко удоволствие, дадено с любов, и после да си почине. В такива случаи дори се измъквах от стаята, за да го оставя да спи на спокойствие. Въобще не допусках, че в нейната шатра всичко е чак толкова просто. Изглежда камшикът беше запалил напразни надежди.

Във всеки случай посещенията му в харема ставаха все по-редки. Или пък той си тръгваше веднага след времето, необходимо, за да попита за здравето й.

Филострат получи един сандък с книги от родния му Ефес. Той беше твърде беден, за да може да ги поръча при добри преписвачи и да плати за скъпия превоз. Бях помолил Александър да му направи този подарък. Докато ги разопаковаше, Филострат приличаше на дете, което няма търпение да види новата си играчка.

— Сега — обяви тържествено той, — ще можем да четем истински гръцки стихове. Напук на Калистен.

Стиховете въобще не приличаха на персийските. Бяха по-бедни на думи и по-строги по форма. Но след време вече не можех да устоя на съкровищата, скрити в тях. Първото, което прочетох, беше явяването на Иполит, предлагащ горските си цветя на някаква богиня, която само той можел да види. Не знам защо очите ми се насълзиха. Филострат някак неловко ме погали по ръката. Сигурно си мислеше, че плача заради предишния си живот. А може би плачех и за настоящия. Кой знае?

Но не всичките ми мисли бяха при Еврипид. В съседната палатка Калистен преподаваше на телохранителите. Когато минавах покрай тях, дочувах доста странни неща. Понякога, ако той забравеше да снижи гласа си, се чуваше дори и в палатката ми.

Исмений разговаряше с мен винаги, когато можеше, но удържа на думата си с чест. Един ден го попитах какво мисли за уроците си.

— От три месеца не съм ги посещавал — разсмя се той. — Омръзнаха ми.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че сигурно си на пост. Знаеш ли, че Калистен може да те наклевети и да те накажат?

— О, не се притеснявай. Дори си мисля, че той с удоволствие се освободи от мен. Смята, че съм твърде глупав за философски занимания. Сега ни занимава само с едно и също — да слушаме и схващаме разбиранията и преценките му. Стига ми толкова. В началото поне научавахме по нещо полезно.

Твърде глупав или твърде предан? Да, наистина отсъствието му беше добре дошло. Е, Исмений беше доста простодушен и непринуден в сравнение с мен. Аз бях врял и кипял в интригите в Суза, и ако чуех нещо, което не ми харесва, щях да остана да слушам.

Вече говорех толкова свободно гръцки, че Александър не пропускаше да ми каже, че ще изгубя персийския си акцент, който много му харесваше. Но когато Калистен минаваше покрай мен, не обелвах нито дума. Той примираше от радост, че младото варварче не може да овладее езика на избрания от Зевс народ. Предполагам, че дори и не допускаше, че Александър разговаря с мен.

Наистина, аз едва ли си струвах вниманието. Персийското момче вече беше стара история — дребно нарушение на обичая и лека обида в сравнение с тази согдийска съпруга.

От сватбата насам Калистен гордо излагаше на показ своята непреклонност и строгите си възгледи. Той не дойде на сватбения пир под предлог, че е болен, макар че на следващия ден беше отново на крак. В желанието си да изглади нещата Александър даже го покани на вечеря, но получи същото извинение. Истината е, че малцина въобще го канеха — Калистен беше вечно мрачен и намусен събеседник и разваляше веселбата. Де да знаех тогава, че той се е вживял в ролята си на атински философ от новата школа (разправят, че старият Сократ си го бивало в компания). И ако по онова време знаех повече за Гърция, сигурно щях да се досетя защо. Но дори и в незнанието си, нещо ми подсказваше, че трябва да го наблюдавам и винаги, когато минавах покрай палатката му, забавях крачка. Така разбрах, че за някои неща той променяше гласа си.

Настъпи пролетта. Сред крайпътните трънаци цъфнаха бели цветя с аромат на жасмин, а край потоците нежни лилии молеха да ги докоснеш. Ала в клисурите продължаваше да духа леден вятър. Спомням си една нощ, когато двамата с Александър се бяхме сгушили един в друг. Той не одобряваше много одеялата, защото изнежвали тялото. Но не възразяваше аз да се завивам.

— Александър, — попитах аз, — кои са били Хармодий и Аристогитон?68

— Любовници. — отвърна ми той сънливо. — Прочути атински любовници. Сигурно си виждал статуите им на терасата на двореца в Суза. Ксеркс ги е отмъкнал от Атина.

— Онези с кинжалите ли? Мъжът и момчето?

— Да. Тукидид е писал за тях… Защо питаш?

— А за какво са им трябвали кинжали?

— За да убият тирана Хипий. Но не успели да го направят. Наръгали само брат му и това го направило още по-жесток. — Той се оживи, както винаги, когато разказваше някоя история. — Хармодий и Аристогитон умрели достойно и атиняните много ги уважават. Някой ден ще трябва да върна статуите обратно. Много стари статуи са — от глина. Хубавият Хармодий… В сравнение с теб, той не е достоен дори да ти завърже обувките.

Беше готов всеки момент да заспи.

— Александър, днес чух Калистен да разказва на телохранителите, че те са убили тиранина и, че това било благородна работа.

— Така ли? Тукидид на няколко места споменава, че в Атина това е всеобща заблуда. Чувал съм една стара песен. В нея се разказва за това как те освободили града.

Не знам защо не му споменах, че Калистен говореше за това с променен глас. В Екбатана бях станал свидетел на много заговори и имах представа как се правят. Чувствах го с кожата си, но все пак не бях съвсем сигурен — макар че говорех добре гръцки, още не бях научил малките условности, промяната на тона и многозначителните паузи — нещата, с които се издава някаква тайна.

— Добре де, не го убивай — прозя се Александър и ме притисна до себе си. — Аристотел никога не би ми простил. — Течението в стаята се усили и ние се сгушихме по-здраво.

Половин месец по-късно, когато един ден разчесвах косата му преди вечеря, казах:

— Знаеш ли, че Калистен си е избрал Хермолай и те винаги са заедно, когато няма уроци?

— Жалко за младежа. Но любовта понякога е сляпа, нали знаеш?

— Това не е любов. Состратос му е любовник, а той въобще не се притеснява от това. Понякога дори са заедно.

— Така ли? Пък аз се чудех защо маниерите им се влошиха. Това е работа само на Калистен. Той така и не успя да разбере разликата между вежливост и сервилност. Боже, колко е скучен и еднообразен! Но не забравяй, че той е грък от юга. Шест поколения наред те се гордееха, че никога не са имали Цар или някакъв господар. А това провали половината от най-великите им мъже. Ксеркс успя да стигне до Атина, само защото те не искаха да следват един водач. И баща ми, стига да искаше, можеше да оплячкоса града им. Пък и аз също. Но между Ксеркс и мен има три поколения, в които славата им се носеше из цяла Гърция, а Атина беше сърцето на това величие. Ходил съм там само веднъж, но човек все още може да го почувства.

— Добре де, щом Калистен мрази да има господар, защо тогава е тръгнал с теб?

— Защото баща ми възстанови родния град на Аристотел69 като такса за обучението ми при него. Бяха го изгорили до основи по време на тракийските войни. Тогава бях момче. Баща ми възстанови също и Олинт70, откъдето е Калистен. А този глупак си въобразява, че струва колкото Аристотел, макар че никога не го е казвал открито. Истината е, че Аристотел го изпрати, за да съхрани гръцкото в мен.

Бях готов с прическата, но продължих да си играя с косата му, за да не спре да говори.

— Артаксеркс уби с мъчения най-добрия приятел на стареца. — продължи Александър — Когато научи за това, Аристотел беше в Македония. Никога не забравяй, каза ми той, че трябва да се отнасяш с гърците като с хора, а с варварите — като с добитък, създаден, за да го ползват хората. — Александър придърпа ръцете ми към гърдите си.

— Умен човек е. Но не пожела да ме последва тук. Често му пиша. Съобщавам му за всеки град, който основавам, защото той ми преподаваше учението за държавата и закона. Но понякога мисля, че е разочарован от мен. Той не може да разбере защо на една смесица от бактрийци и тракийци, македонски наемници и шепа безимотни гърци оставям гарнизон и общи закони, а не демократично устройство. Да, аз мога да създам демокрация в гръцките градове в Азия. Но по-важно е човек да бъде справедлив и да отчита всяка подробност… Продължавам да му изпращам подаръци. Не забравям колко му дължа. И дори търпя Калистен, макар че Аристотел никога няма да разбере какво ми струва това.

— Дано не ти струва повече. Между другото, време е да се подстрижеш.

Той никога не си къдреше косата. Оставяше я да пада свободно, на безразборни, къдрици като грива на лъв. Затова пък я подстригваше много внимателно, за да запази формата и. Преди време откраднах един кичур от нея от кърпата на бръснаря. Сега го държа в златна кутийка. И цветът му е запазил блясъка си на злато.

Реших да приключа разговора дотук. Ако прекалявах, имаше опасност да стана досаден и той да ме слуша с половин ухо. А и в дните, когато посещаваше харема, търпението му лесно се изчерпваше.

Когато пролетта напредна, преместихме лагера си по-високо в планината. Мястото беше приказно — огромна поляна край разпенена река със спускащ се към нас склон, обрасъл със стогодишни кедрови дървета. Дори по обед те скриваха слънцето и лъчите му се прецеждаха между клоните — меки и галещи. Речните камъни приличаха на излъскани бронзови статуи. Ароматът на кедрите безспорно надминава прочутите арабски подправки.

Разноцветната им премяна приличаше на извезана от майсторска ръка украса върху скъп килим. Място, предназначено за щастие.

Обичах да яздя в тази райска гора. Но намирах време и за моя гръцки, както и да наблюдавам Калистен и неговите любими ученици.

Естествено, при него никога не се събираха всички телохранители наведнъж. Някои от тях бяха на пост, а други спяха през деня. Имаха точно определени часове и смени на дежурство. Но ако поискаха, можеха да ги променят и Александър нямаше нищо против. Така че Хермолай и Состратос стояха заедно на пост. А, както разбрах, Калистен също се интересуваше от тяхната смяна.

Откакто се установих в Египет и прочетох повече книги, често си мисля за него. Той се изживяваше като истински гръцки философ. Знаеше, както сега знам и аз, че старият Сократ никога не би направил прострация. Нито пък Платон. Но мисля, че и Александър никога не би поискал това от тях. Както и от Аристотел, ако той беше дошъл с нас. Александър разпознаваше величието на ума и сърцето и го зачиташе, както показа по-късно в Индия. Но той не уважаваше Калистен, който не знаеше мяра нито в първоначалните си ласкателства, нито в последвалите оскърбления. А и защо трябваше да го уважава? Винаги се намират хора, които се опитват по свой начин да се борят с величието и да го мразят — не заради самото величие, а заради това, което са те. Такива хора продължават да завиждат дори на мъртвите.

Но Александър не можеше да проумее това. Величието на неговия дух му пречеше да разбере силата, която тези хора имат да събуждат у другите спящата завист, от която по-рано са се срамували. Силата да превръщат уважението към превъзхождащите ги в омраза. Дори самият Калистен не го осъзнаваше. Суетата го пораждаше и суетата го скриваше.

Не виждаше ли Калистен, че не прилича на последователите си? Не виждаше ли, че дори е противоположен на тях. Той гледаше назад към една отдавна умряла по-велика Гърция, но за тези македонски младежи Гърция беше само едно име. И нищо повече. Но Калистен! За тях той беше нещо ново — образец на открито неподчинение и пренебрежение.

Разбира се, и Хермолай и Состратос се стремяха да му подражават. Александър също забеляза това, но махна с ръка и наказанието им се размина. Привилегия на телохранителите беше да се подчиняват единствено на Царя. И никой друг не можеше да ги наказва. Те вече бяха към края на службата си. Веднага щом пристигнеше новото попълнение от Македония, щяха да бъдат освободени. Вече не бяха онези непохватни момчета, а войници, за които важаха наказанията за неподчинение. И те го знаеха. Неспокойно и тревожно време.

Когато веднъж ми даде един от многото си подаръци, Александър каза:

— Ако не беше ти, трябваше да търпя само тези простаци около себе си.

Така стояха нещата, когато заминахме на лов в планината. Обичах лова, макар че никога не улучвах кой знае какво. Обичах тежката езда, щипещия планински въздух, лая на едрите хрътки и тръпката от чакането в храсталака. По грубото грухтене и животинския тор наоколо този път знаехме — глиган е.

Мястото беше обградено от всички страни с покрити с дървета скатове. Само от едната страна беше голо и необрасло. Кучетата яростно лаеха към гъстия шубрак, а от изпомачканите цветя въздухът ухаеше. Александър даде коня си на един от телохранителите и всички слязоха. Аз също, макар че ужасно се страхувах от глигани. Те могат да те съборят на земята и да те разпорят с бивните си още докато падаш. Съмнявах се, че, ако промуша някой с копието си, ще успея да го задържа. Плюх си в пазвата и си казах, че ако умра, поне ще ме запомни млад и красив.

Всички застанаха неподвижно с разкрачени крака, наведени копия, и леко сгънати колене, за да могат да реагират, ако глиганът се насочи към тях. Пуснаха хрътките в храсталака, а телохранителите застанаха от двете страни на Царя — обичаи, донесен от Македония.

Нещо черно профуча и от шубрака се чу яростно грухтене и квичене. Пердикас беше уцелил. Но радостта му не трая дълго. Хрътките вътре продължаваха да се борят. Лаят и квиченето се пренесоха в посока към Александър. Той се усмихна, тръпнещ от нетърпение като момче. Зъбите ми тракаха, но и аз се насилих да се усмихна.

От шубрака, малко встрани от Александър, се подаде огромна зурла с бивни. Глиганът застана с лице към преследвачите си и спря. Настъпи тревожна пауза. Животното се взираше в тези, които се бяха осмелили да нахълтате дома му и си избираше враг. Тогава Александър скочи напред, за да не би то да нападне някой от телохранителите. Но в следващия миг Хермолай се втурна пред него и прониза глигана с копието си.

Това беше нечувана наглост! Александър би отстъпил всеки дивеч на някой от приятелите си, който имаше право над него, ако животното изскочеше насреща му. Но телохранителите бяха там, само за да го придружават. Както и в бой, те никога не стреляха.

Глиганът беше лошо ударен и се бореше свирепо. Александър, без да мръдне, даде знак на останалите от охраната да помогнат. Когато свършиха тази мръсна и кървава работа, той повика с пръст Хермолай. Той се приближи с дързък поглед, но пребледня, защото срещна очи, в които бе виждал недоволство, но никога преди това гняв.

— Ще тръгнеш обратно към лагера, — каза Александър, — ще върнеш коня си и ще се прибереш в палатката. И ще стоиш там, докато те извикам.

Останалите замряха по местата си. „Ще върнеш коня си“ означаваше, че Хермолай ще бъде лишен от него и ще ходи пеш — за един телохранител имаше само едно по-голямо унижение.

Придвижихме се към друга гора и ловът продължи, но после се прибрахме. Александър никога не обичаше да отлага нещата.

Същия следобед той нареди да се строят всички телохранители. Събрани заедно, те се оказаха доста на брой. Той им каза, че знае кои от тях служат добре и че те няма от какво да се страхуват. Някои обаче, каза той, били станали нахални и небрежни. След това им разказа за наглостта и оскърблението на Хермолай. Доведоха го под стража и Александър го попита какво има да каже в своя защита.

Бяха ми разказвали, че в Македония нито един младеж не става мъж, преди да е убил глиган със собствените си ръце. Но това не беше условие, наложено от Александър. Така или иначе, Хермолай отговори:

— Спомних си, че съм мъж.

Аз също си спомних нещо — как Калистен със странен глас призоваваше учениците си да не забравят, че са мъже. Не съм сигурен дали Александър се досети откъде са дошли тези думи. Той просто каза:

— Много добре. В такъв случай ще понесеш мъжко наказание. Двадесет бича утре при изгрев слънце. Всички телохранители да присъстват. Свободни сте.

Ако Состратос наистина го обичаше, за него това наказание щеше да бъде още по-тежко. Той бе по-големият и не беше редно да окуражава приятеля си в наглото му поведение.

И въпреки това не можех да не го съжаля. Бях виждал рани и болка в тялото, което обичах.

Това беше първото налагане с бич на телохранител, откакто Александър царуваше. Хермолай го понесе доста добре. Бичът остави рани по гърба му, но не разкъса кожата до костите, както правят в Суза. Щяха обаче да останат белези и той нямаше да може да скрие това унижение, когато се съблича за упражнения.

Калистен също дойде да гледа наказанието. Беше прегърнал Состратос през рамо — сякаш искаше да го утеши. Состратос, с очи вперени в любимия човек, не можеше да види лицето на Калистен до себе си. А в това лице имаше удоволствие. Но не удоволствие от болката на друг, а по-скоро поглед на човек, който изпитва наслада от мисълта, че всичко става така, както иска.

Е, какво от това, си казах, ако Калистен се надява, че по този начин ще накара войниците да се обърнат срещу Царя, значи наистина е глупак. Те разбираха от дисциплина. И сметнах, че не си струва да споменавам за това на Александър. Още повече, че след наказанието на Хермолай нещата като че ли започнаха да отиват към по-добро. Нямаше нищо нередно в уроците, които подслушвах. А и странният глас на Калистен изчезна. Може би и той се разкайваше, че е навредил на своя ученик. След около седмица раните на Хермолай заздравяха и той се върна на служба. Беше се променил — стана любезен и много изпълнителен. Също и Состратос.

Някъде по това време сирийската врачка, която ни придружаваше от месеци наред, започна да се навърта около Царя.

Тя беше дребно тъмнокожо същество — нито млада, нито стара. Ходеше облечена в парцаливи дрехи, скърпени със златен конец, и беше цялата натруфена с безвкусни гривни и мъниста. Държеше се свойски и казваше, че си имала един демон, който постоянно я придружавал. Мотаеше се из целия лагер, докато демонът си избереше някой войник. Тогава тя отиваше при него и му казваше, че ще му предскаже съдбата, ако й даде хляб или някоя сребърна монета. В началото всички се смееха, докато не се разбра, че всеки, който й даде нещо, наистина получава късмета, който му е предсказала. Но врачката не гледаше на всеки. Нейният Повелител трябваше да й покаже човека. Започнаха да я смятат за добра гадателка, носеща щастие, и тя никога не гладуваше. Спомням си, че веднъж някакви пияни побойници я бяха пресрещнали и започнали да я тормозят. Тя се уплашила, но после изведнъж погледнала към командира им, и му рекла:

— Ти ще умреш около обед, на третия ден след това пълнолуние. — И той наистина загина при някаква схватка на този ден. След тази случка я оставиха на мира.

Един или два пъти тя предложи на Александър да му гледа безплатно. Но той й даваше по някой подарък и отминаваше с усмивка. Най-сигурното за един гадател беше да му предскаже победа. Но такива имаше достатъчно.

По-късно обаче, след като размени няколко думи с нея, Александър откри, че много от нещата се случваха точно на мястото и по времето, които тя беше предсказала. Стана му навик да я изслушва докрай. Дори й даде злато и тя си купи нова, още по-натруфена дреха. Но тъй като спеше с нея, скоро и тя заприлича на предишната.

Сутрин често влизах в шатрата на Царя през задния вход, който водеше направо в спалнята. (Беше направен специално за Дарий, за да вкарва жените от харема, без да има опасност да ги видят.) Един ден я намерих там, седнала с кръстосани крака до входа. Телохранителите не я бяха изгонили, защото Александър им беше заповядал да не я закачат.

— Защо си тук, майко? — попитах. — Изглеждаш, сякаш си стояла тук през цялата нощ.

Тя се изправи и златните монети, които Александър и бе подарил, се раздрънкаха.

— Да, мое малко момче. (Аз бях с цяла глава по-висок). Повелителят ме изпрати. Но казва, че днес още не е време.

— Не се притеснявай, майко. Знаеш, че Царят ще те изслуша, когато дойде денят. Върви си сега и поспи.

Около месец след лова на глигани, Пердикас даде гощавка в чест на Александър.

Пирът беше голям. Присъстваха всичките му най-добри приятели заедно с любовниците си, ако бяха подходящи. Това по правило означаваше да бъдат гръцки хетери с добра репутация. Естествено, нямаше никакви персийки. Един персийски благородник по-скоро би умрял, отколкото да покаже на публично място и най-последната от наложниците си. Дори македонците, които си взеха жени и любовници от завладените градове, не ги подлагаха на това унижение.

През вдигнатото платнище на шатрата виждах Таис, любовницата на Птолемей, с корона от рози на главата. Седеше на една кушетка близо до Александър. Бяха стари приятели, да не кажа от детинство. Таис е била любовница на Птолемей още преди похода в Азия. Тогава сигурно е била много млада, щом и сега красотата й не увяхваше. Птолемей се държеше с нея като със съпруга, макар и не така строго. След славата, която си беше извоювала в Коринт, тя едва ли щеше да понесе подобно отношение. Александър винаги се разбираше отлично с нея. По-късно научих, че тя е била момичето, което навремето го призовало да подпали двореца в Персеполис.

Тази вечер Царят се облече изцяло в гръцки дрехи — синя туника, поръбена със златни ивици, и венец от златни листа, в който бях вплел няколко свежи цветя. Александър никога не се е срамувал от мен. Можехме да седим заедно на кушетката му, ако той не смяташе, че това ще натъжи Хефестион. Вече ми ставаше по-лесно да забравям за Роксана. Но Хефестион не забравях никога.

Александър ми каза да си лягам и да не го чакам. Въпреки това се въртях из шатрата му и протаках дребните си задължения. При мисълта да си ходя се почувствах някак странно и необичайно смутен, макар че вече бе станало късно.

На пост около шатрата стоеше нощната стража — както винаги шестима. Тази вечер бяха Хермолай, Состратос, Антикъл, Епимен и още двама. Антикъл съвсем скоро се прехвърли в тази група от друг караул. Стоях при задния вход и се наслаждавах на нощния аромат. Из лагера се носеше обичайния шум. Някъде излая куче — не беше Перитас. Оставих го вътре дълбоко заспал. Смях огласяше пиршеството. През вдигнатото платнище се процеждаше светлина и кедрите хвърляха огромни неясни сенки.

Жените си тръгнаха. Явно бяха пийнали. Приказваха и се кикотеха, а неустойчивите им крака се препъваха в меката шума и падналите кедрови жълъди. Някой засвири на лира и всички в шатрата започнаха да припяват.

Не знам колко дълго останах там, омагьосан от красотата на нощта и долитащата музика. Изведнъж усетих някой до себе си. Беше Хермолай. Не бях чул стъпките му по меката почва.

— Още ли не спиш, Багоас? Царят каза, че ще се върне късно. — По-рано той би казал това с презрителна усмивка, но сега говореше много любезно. Отново си помислих колко са се подобрили маниерите му.

Отворих уста да кажа, че тъкмо отивам да лягам, когато видях да се приближава една запалена факла, която осветяваше лицето на Александър. С него бяха Пердикас, Птолемей и Хефестион. И четиримата се смееха високо и едва се държаха на краката си.

Зарадвах се, че ги дочаках. Обърнах се да вляза вътре, и тогава в играещата светлина на факлата видях сирийската гадателка. Тя долетя до Александър като нощна птица от тъмнината. И така силно дръпна туниката му, че той хвана венеца, за да не падне от главата му.

— Какво има, майко? — усмихна се той. — Стига ми толкова щастие за тази нощ.

— О, не, Велики Царю! — тя го сграбчи отново с малките си като орех юмручета. — Не, дете на огъня! Моят Повелител те вижда. Той вижда, че най-голямото ти щастие предстои. Върни се обратно на пиршеството. Забавлявай се до изгрев слънце. Там те чака най-големият късмет на живота ти. Тук ти нямаш никакъв късмет, драги мой. Въобще никакъв.

— Виждаш ли? — каза Пердикас. — Върни се на пиршеството и донеси щастие и на нас.

Александър ги огледа и се разсмя.

— Боговете ни дават добър съвет. Кой е за едно къпане в реката, преди да започнем отново?

— А, не — отвърна Хефестион. — Това е снежна вода, като онази ледената в Киднос. Знаеш, че тогава едва не умря. Хайде да си попеем.

И те се върнаха обратно. Само Птолемей и Леонатос отидоха да си лягат, защото на сутринта имаха дежурство. А аз се върнах в шатрата и видях, че телохранителите бяха напуснали постовете си и тихо разговаряха при едно дърво. Слаба дисциплина, си рекох. Е, аз ще си лягам.

Но не отидох. След думите на сирийката нощта започна да ми се струва тайнствена и тревожна. Не ми хареса, дето каза, че за Александър нямало щастие тук. Влязох в спалнята. Телохранителите продължаваха да стоят със скупчени глави. Всеки би могъл да влезе незабелязано като мен. Тези никога няма да станат добри войници, си помислих.

Перитас се беше проснал до леглото и хъркаше. Той беше куче, което сънуваше, дращеше с лапи и преследваше с леко ръмжене плячката си на сън. Но и той въобще не се размърда и не вдигна глава, когато влязох.

Тогава, казах си, аз ще бдя за лошия късмет на Александър, щом като дори кучето е заспало. Увих се в едно одеяло и се свих в най-отдалечения ъгъл на стаята, в случай че заедно с Царя влязат и приятелите му. Кедровата шума правеше пода мек като дюшек. Затворих очи.

Събудих се на заранта. Александър беше вътре. В просъница ми се стори, че стаята е пълна с народ. Разтърках очи. Бяха шестимата от нощната охрана. Но защо? Тяхното дежурство свършваше призори. Той им говореше приятелски. Каза им, че разбира какво са направили и иска да им се отблагодари. Даде им по една златна монета, усмихна им се и ги отпрати.

Не изглеждаше много зле за такава дълга нощ. Той вече не пиеше на екс, както правеше в Мараканда или при Оксус.

Последен излезе Состратос. Съвсем случайно той погледна към моя ъгъл и силно се стресна. „Какво се чудиш, бе? — си казах. — Като не си държите очите отворени.“

Докато се събличаше, Александър промърмори, че трябвало да си легна в леглото. Попитах го дали е получил обещания късмет.

— Да. Но в крайна сметка късметът ми се оказа тук. Видя ли кои бяха на пост снощи? Цялата размирна групичка. Призори ги освободили. Но когато се върнах, всички те продължаваха да стоят нащрек по постовете си. Искали да ми дадат знак. Никога не съм се отнасял зле с човек, помолил за прошка. Ако се бях върнал по-рано, те нямаше да имат възможността да го направят. Трябва да дам нещо на сирийката. Подсети ме утре. Но, за бога, чувствам се скапан! Кажи, да не пускат никого вътре през целия ден.

Измих се и се преоблякох. После отидох да пояздя из гората. Когато животът в лагера отново закипя, се върнах в шатрата, за да се уверя, че не го безпокоят. В преддверието, на почетна стража стояха Птолемей и Леонатос. При тях имаше още двама души, които вдигаха голяма врява. За моя изненада в единия от тях разпознах телохранителя от нощната стража Епимен. Той плачеше, скрил лице в шепите си. Другият тъкмо казваше:

— Простете му, господари мой, той наистина съжалява за това.

Приближих се, като казах на Птолемей, че Царят спи и е помолил да не се вдига шум.

— Знам — безцеремонно отвърна Птолемей. — Но ще трябва да го събудя. Той има късмет, че е още жив.

Ама че работа, си казах. Какво ли се беше случило? Беше нечувано да събудиш Александър въпреки заповедта му. Но Птолемей не беше глупав. Влязох след него, без да се извиня, като сметнах, че така или иначе ми е позволено да влизам.

Александър лежеше по корем и леко хъркаше. Здравата беше заспал. Птолемей се наведе над него и го повика по име. Клепачите му трепнаха, но не се размърда. Тогава Птолемей го разтърси.

Като че се връщаше от онзи свят. Седна на леглото, но макар и отворени, очите му продължаваха да спят. Той ги разтърка с дълбока въздишка и каза уморено:

— Какво има?

— Александър, събуди ли се? Слушай, става дума за живота ти.

— Буден съм. Продължавай.

— Дойде Епимен. Бил е на пост тази нощ. Твърди, че телохранителите планирали да те убият, докато спиш. Ако си беше легнал, щели да го направят.

Александър сбръчка чело. Изправи се, както си беше гол, и разтърка очи. Подадох му една кърпа, потопена в студена вода, и той избърса лицето си. След това разтърси глава и попита:

— Кой плаче отвън?

— Момчето. Казва, че си се отнесъл добре с него тази сутрин и той се засрамил.

Той им се беше усмихнал. Спомних си първия път, когато се усмихна и на мен.

— Разказал всичко на любовника си, — продължи Птолемей, — Защото не знаел какво да направи. Те всички се били заклели заедно. Любовникът му служи в Почетната конница. Той веднага взел решение и казал на по-големия брат на Епимен да направи, каквото трябва.

— Добре. Научи името на този войник. Дължа му нещо. А останалите? Какво са решили да правят?

— Да чакат. Да чакат, докато отново им дойде реда. Момчето казва, че цял месец са действали, докато успеят да се съберат заедно в един караул. Затова и, след като ги освободили тази сутрин, те останали по постовете си. След всичките усилия, които хвърлили, не могли да приемат спокойно това, че не са успели.

— Да, да — каза бавно Александър. — Сега разбирам. Има ли други имена?

— Един или двама. Записал съм ги. От него ли искаш да ги научиш или от мен?

Той се замисли и сложи кърпата на врата си.

— Не. Арестувайте ги всичките. Утре ще се заема с това. Не мога да отида полузаспал на процес за измяна. Но искам да видя сега Епимен. — Подаде ми кърпата и аз го облякох в един чист хитон.

В преддверието, двамата братя паднаха на колене.

— Не, Еврилох, недей да ме молиш за живота на брат си. — Лицето на войника стана мъртво бяло. — Не, не… Не ме разбра. Исках да кажа, не ме лишавай от удоволствието да го направя, без да си ме помолил. — Александър едва ли имаше намерение да измъчва братята по този начин. Просто той още спеше. — Ще ви благодаря по-късно. Утре ще имам нужда и от двама ви, но можете да сте спокойни. — Той подаде ръка и на двамата, и им се усмихна. Разбрах, че оттук нататък, всеки от тях би умрял за него, дори за една негова дума.

Когато братята излязоха, Александър се обърна към Птолемей:

— Оповести, че има прошка за всички близки роднини, иначе ще се разбягат из цяла Бактрия. Защо да им причиняваме това? Знам откъде започна всичко. Арестувай го. И го дръж отделно от останалите.

— Хермолай ли имаш предвид?

— Не. Имам предвид Калистен. Крайно време е. Ще направиш ли всичко това вместо мен? Е, тогава се връщам в леглото.

Заспа почти веднага. Беше свикнал да живее в близост със смъртта.

Вечерта Александър се събуди, изпи една кана вода, заповяда нощната охрана да бъде от Почетната конница и отново заспа. Повика ме при изгрев слънце.

— Ти ме предупреди — рече той. — Постоянно ме предупреждаваше. А аз си мислех… — той ме прегърна.

Разбрах какво си е мислил — че идвам от един двор, пълен с интриги. И че не е моя вината, ако съм донесъл всичките си постоянни подозрения със себе си.

— Мислех си, — продължи Александър — че прекалено се тревожиш, и си създаваш излишни главоболия. Значи наистина си чул Калистен да им налива това в главите?

— Мисля, че да. Ако бях сред персийци, със сигурност щях да разбера. Но мисля, че да.

— Разкажи ми отново всичко. Тези хора ще бъдат подложени на разпит. Нямам желание да го протакам или да стигам до крайности. Ако има за какво да се хвана, искам да го направя по-кратък.

Аз обаче нямах такова желание. Предишната ми жалост беше отстъпила място на изгаряща омраза. С удоволствие лично бих свършил всичко, което трябваше да се направи. И така, разказах му онова, което си спомних, като започнах с атинските любовници.

— Да — каза той. — А аз ти прочетох един урок и ти се присмях. Тогава ти ме попита за какво са им кинжалите?

— Калистен винаги им говореше за някакъв тиранин, който живеел в Кси-Сиракуза? Или Тесалия?

— Тесалия. Не си спомням името му. Бил е убит в леглото. Продължавай.

— После, след като Хермолай беше наказан, всичко престана. Разговаряха за природата или се упражняваха да смятат. Реших, че Калистен е разбрал грешката си. Сега обаче мисля, че той вече бе избрал хората си и е искал да го скрие от останалите. Преди няколко дни, докато яздех в гората, го видях заедно с тези шестимата и с още двама. Тогава предположих, че им преподава за растенията, както Аристотел на теб.

— Имал си право, след като омаловажих думите ти. Познаваше ли другите?

Казах му имената им. Не го упрекнах, че се вслушваше в мен толкова късно. Обичах го, защото никога не очакваше най-лошото. Дори и от човек, с когото е скаран. Не му напомних, че още преди много време исках да го освободя от този предател. Спомних си и колко мило разговаряше с чакащите го убийци и как им даде подаръци. И знаех още, че това отново ще остави отпечатък върху сърцето му — дълбок, колкото белега от катапулта при Газа.

Изведоха телохранителите на разпит. Цар Птолемей, който мисля, че беше там, пише в книгата си, че всички са признали, как Калистен ги е подтикнал.

По-късно Александър ме свари да давам мляко на Перитас, който още беше зле от лекарството, с което го бяха упоили, и не искаше да се храни.

— Другите две имена бяха същите, които ми каза. Благодаря ти за това. — Той погали кучето, което се промъкна до краката му. — Радвам се, че не се наложи да те повикам. Ти си твърде деликатен за такава работа.

— Деликатен ли?! — възкликнах. — Та те искаха да те убият, докато спиш! А всички заедно не биха се осмелили да излязат насреща ти, дори и да си съвсем гол, единствено с меча си. А, не! Няма да бъда деликатен!

Но той ме погали по косата и не ми повярва.

Изправиха ги пред Събранието. Тъй като не съм македонец, присъствах само за да видя екзекуцията — убиване с камъни. Докараха ги от речното корито — гладки, кръгли и удобни за хващане. За съжаление, би било страшно нарушение на закона и предизвикателство към всички, ако един персиец хвърли камък по един македонец. Но имаше достатъчно македонци, желаещи да хвърлят. Гласуването на смъртните присъди бе посрещнато с бурно одобрение. Дори бащите им, които бяха там, се съгласиха с присъдата. Според стария закон на Македония те също трябваше да умрат. Не толкова заради това, че са под подозрение, колкото, за да бъде предпазен Царя от кръвно отмъщение. Александър беше първият, който официално ги помилва.

Когато доведоха осъдените, той ги попита дали някой иска до говори. Единствено Хермолай пожела.

Мога да кажа, че той се държа достойно, макар че гласът му ставаше все по-писклив, докато говореше. Сякаш чувах гласа на ученик — твърд и непоколебим до гроб — който отдава почит на своя учител. Но за повечето от македонците това си беше чиста наглост. Наложи се Александър да ги усмирява, докато младежът свърши.

Когато ги поведоха към забучените колове, покрай мен мина Состратос — същият, който ме забеляза онази първа сутрин в шатрата. Изплю се върху мен.

— Да, курво, и теб щяхме да убием, мръсно боядисано варварче.

Ядосах се, че трябва да стоя със скръстени ръце, докато други отмъщават за моя господар. Всеки път, когато видех някой здравеняк да взема голям камък, се молех на Митра, отмъстителя за честта: „Изпрати този вместо мен“. Един такъв камък премаза главата на Хермолай.

Никога повече не видях Калистен. Само македонците имат право на съд пред Събранието. Птолемей пише, че е бил разпитан, и после убит. Но се съмнявам, че е станало така. Пък и чух друга история.

През всичките години Александър нито веднъж не заговори за Калистен, така че и аз не попитах. Чувствах, че има неща, които стоят скрити дълбоко в душата му, и които мислеше, че не мога да разбера. Но веднъж, когато беше много пил, той забрави, че никога не ми е говорил за това. Езикът му се развърза и ми каза някои неща, от които успях да сглобя историята. Когато преглеждали архива на Калистен, намерили писма от Аристотел. Както изглежда, философът научил от племенника си, как Александър прави варварите свои приятели и офицери, и как изисква от свободните гърци да му се покланят ничком заедно с робската пасмина. Научил как най-напред Александър приел в леглото си един персийски евнух, който преди това е бил в леглото на Дарий, и как най-накрая е паднал до там, че се оженил за една дивачка — проста танцьорка по пировете. И философът написал (несъмнено твърде ценни писма, за да бъдат унищожени), че такива неща ще върнат обратно тиранията и ще опорочат всички гръцки ценности. Всички средства били оправдани, за да се сложи край на това.

Старият Сократ и Платон са били войници. Но Аристотел — никога. Може би той не е съзнавал, че неговите думи ще причинят повече вреда от думите на който и да било друг. Ако е така, то той не познава хората. Александър, който ги познаваше, видя резултата.

Така или иначе, след време дочух, че Калистен бил в някакъв затвор. Александър смятал да го съди в Гърция пред Аристотел, за да му покаже до какво са довели думите му. Но по-късно Калистен умрял от някаква болест в Индия. Едно нещо е сигурно — ако бяха убили Царя, Калистен наистина щеше да стане велик и славен човек в Атина — градът, който Александър пощади само и единствено, за да го мрази и клевети.

С мен Александър не разговаряше за това.

Но не и с Хефестион. Понякога вечер си говореха тихо само в присъствието на Перитас. Като момчета те бяха учили заедно при Аристотел в Македония и бяха споделяли мислите си. Хефестион знаеше всичко. Той не беше просто момче от Суза, чието единственото образование беше да знае как да доставя удоволствие на един цар.

Едно обаче знам със сигурност. Вече никакви изсъхнали цветя или странни животни не пътуваха към школата в Атина. И в още нещо съм убеден — ако с разрастването на властта му той се е питал какво ли би го посъветвал старият му учител, то на това сега бе сложен край. От този момент нататък Александър се вслушваше само в собствения си разум и сърце.

2

В крайна сметка ние и тази година не тръгнахме към Индия. В Согдиана изпратиха на Александър една нова армия с младежи от всички азиатски провинции. С обучението им се заеха македонски офицери. Но едно нещо е да учиш неопитен новак как да воюва, а друго — да го накараш да се подчинява и да спазва дисциплина.

За мен наистина беше странно да виждам същите народи, от които бе съставена армията на Дарий (а често и същите хора), отново събрани в една огромна армия. Но това вече не беше предишната безформена тълпа от селяни, въоръжени с оръжия, изработени в селската ковачница. Нямаше ги и надзирателите с камшици, които ги насилваха и караха като стадо. Липсваха и колесниците с благородници, които стояха настрана и командваха чрез посредници. Сега това бяха фаланги и конни отряди, които се строяваха и придвижваха само при една дума.

Александър ги инспектира в пълно парадно облекло — той знаеше, че те ще искат да видят истински Велик Цар. Слънцето се отразяваше в дрехите му и той приличаше на някакъв огнен бог. Войниците показаха какво са научили, сякаш се бореха за награда. А той стоеше на един хълм заедно с военачалниците си и даваше указания на тази огромна армия от победени народи, която преди няколко години трябваше само да действа като едно цяло, за да го прогони завинаги от тези земи. Но това не можеше да се случи, просто защото той знаеше, че не може.

Той беше Александър.

Той се върна отново при Скалата, за да може жена му да посети роднините си. Всичко бе направено както трябва — с безброй церемонии и официалности. Роднините й не криеха съжалението си, че Роксана няма дете. Но той ги удостои с царски дарове, държа се с тях любезно, а и не си беше взел друга жена. Нима можеха да кажат нещо?

Една му стигаше. Александър имаше прекалено много гордост, за да говори за тайните на брачното си ложе дори пред мен. Знаеше, че го разбирам. Чувал съм, че някои мъже избират за съпруги жени, в които виждат майките си. От всичко, което успях да разбера за Царица Олимпиада, ми стана ясно, че синът й е от този тип мъже. Но той осъзна това прекалено късно.

Бях чул, че Олимпиада е буйна и красива жена, която е имала шумни кавги със съпруга си до деня на смъртта му. Говореше се на ухо, че и тя е имала пръст в тази работа. Олимпиада направо изяждала Александър от обич и беше направила всичко възможно той и баща му никога да не станат приятели. Всички знаехме, че тя така и не се научи как трябва да се държи една дама. Царицата постоянно се месеше в държавните дела на Македония и плетеше интриги срещу вечния си враг Антипатър — регента, който Александър беше оставил там. Нейните писма с постоянни оплаквания и заговори преследваха Александър из цяла Азия. Веднъж, след като прочел едно от тях, дори го чули да казва, че тя искала прекалено висок наем за деветте месеца квартира, която му била дала.

Според мен всичко това показва, че гърците имат какво да научат от нас за това, как трябва да се държат с жените си.

Може би бяхме успели да научим Александър. Но колкото и нежен да беше с тях, някъде дълбоко в себе си той имаше скрита сърцевина от желязо, изкована, както предполагам, когато се е освободил от опеката на майка си. С Роксана нямаха шумни кавги. Той никога не забравяше, че е Велик Цар. Тя си имаше харема, собствената шатра и домакинството. Там тя можеше да командва. Александър я посещаваше от време на време. Ако му досадеше или се държеше заядливо, той си тръгваше и не бързаше да се върне. Разбирах всичко веднага, щом дойдеше при мен. Има определени знаци — от облекчението до отвращението. Бях научен да разбирам тези неща.

От Македония пристигнаха нови оръженосци. Дори и там беше стигнала новината за съдбата на предателите. Представиха ги на Царя. Момчетата бяха страшно уплашени и се страхуваха дори да си отворят устата. Но той веднага ги омагьоса с обаянието си и за два дни научи имената на всички. От облекчение и радост те се надпреварваха в желанието си да не го разочароват. Разговаряха с мен учтиво и с уважение, и с благодарност приемаха съветите ми. Струваха ми се твърде млади. От пристигането на предишното попълнение бях пораснал с четири години.

Една нощ в тъмнината преди зазоряване, един от тях ме доведе при Александър. Той седеше на леглото, облечен в халата си. А насред стаята лежеше Перитас, който така и не се оправи, след като телохранителите го бяха упоили.

Александър прошепна:

— Опита се да се качи при мен и аз му казах да слиза. След малко се опита отново, сякаш искаше да ме предупреди.

— На колко години беше?

— Единадесет. Можеше да поживее още няколко. Знаеш ли, през целия ден вчера стоя тихо и неподвижно. Получих го в Илирия от кучкарите на Цар Котис. Тогава се бях скарал с баща си и избягах от него. Перитас приличаше на малко мече. Нямах какво толкова да правя и той се оказа добра компания.

— Трябва да поставиш негова скулптура върху гробницата му, — рекох аз, — за да бъде запомнен от идните поколения.

— За него ще направя повече — отвърна Александър — Ще нарека на негово име следващия си град.

И той наистина го направи. Основа града на чудесно място — близо до един от пътищата към Индия. А когато влизаш в града, отдясно на портите ще видиш гробницата и статуя на кучето. Градът се казва Перита.

Когато проходите замръзнаха, спряхме да презимуваме в Източна Бактрия. Макар че спешните новини пристигаха сравнително бързо, доста време мина преди да научим, че отмъщението на Калистен още продължава.

В Атина, новината за неговото арестуване сякаш разбунила гнездо на оси. Повече от десет години бяха изминали, откакто цар Филип ги бе победил в битка, която не беше желал и към която ги беше подтикнал техният оратор Демостен. (Александър, тогава осемнадесетгодишен, първи разбил фланга им). След това Филип проявил милост към Атина и това удивило цяла Гърция. Въпреки това, или именно заради това (кой познава неведомите пътища на човешкото сърце?), те го бяха намразили и върху тях все още тегне подозрението, че са имали пръст в убийството му. Те ненавиждаха и сина му, който беше стъпвал в града им само веднъж, и то по време на мир. Докато Александър беше жив, те мълчаха и си кротуваха от страх. А след смъртта му започнаха да го разкъсват както чакалите, ръфат умрелия лъв.

Дори на великия Аристотел не му помогнало, че предупредил ученика си да се пази от персийците. Като приятел на Македония той трябвало да спасява живота си с бягство и никога — до края на дните си — не се осмели да се върне в Атина. Някакъв незначителен човек пое школата му в града и философите се присъединиха към общия хор на клеветниците.

Заради милостта и уважението, оказано към народа ми, Александър стана варварин. Стана тиранин, защото наказа евентуалните си убийци — право, което има и най-последния от техните гражданин. Стана обикновен войник-самохвалко, въпреки че където и да отидеше, носеше със себе си Гърция. Тази Гърция, която почиташе и на която тези лъжци са недостойни наследници.

И все пак от цялата тази мръсотия излезе едно добро нещо — това накара цар Птолемей да напише истината, докато годините още не са я потулили. Сега той предпочита да работи повече върху книгата си, отколкото да управлява Египет, което в повечето случаи оставя на сина си71.

— О, мой скъпи Багоас! — ми казват приятелите ми, тук, в Александрия. — Как може човек като тебе, който чете най-доброто от гръцките автори, да умре доволен, без никога да е видял Атина? Ако случиш добро време, пътуването не е трудно. Мога да ти препоръчам кораб. Ще ти напиша всички неща, които трябва да видиш. Ще ти дам писма до учени хора. Какво те задържа тук, след като си пътувал толкова надалеч? Трябва да отидеш, преди да ти попречи възрастта и пътуванията да станат бреме. — Така казват те. Но моят Александър, който лежи тук в къщата си от злато, моят господар, който сега е по-млад от мен — той ме разбира. Той знае защо кракът ми никога няма да стъпи в Атина.

Най-сетне настъпи пролетта. Дойде време за Индия.

През цялата зима Александър приемаше търговци и гърци, идващи от другата страна на планините, които бяха отишли с керваните да търгуват и бяха останали там. Те жадуваха да чуят отново гръцка реч или просто желаеха злато и идваха да му разказват за страната отвъд планините — Земята на Петте реки.

Тези реки извират от Кавказ. Най-голямата е Инд, и в нея се вливат всички останали.

Индийците, които живееха там, през по-голямата част от времето воюваха помежду си и щяха да посрещнат с отворени обятия всеки, който разбиеше враговете им. Александър каза, че и в Гърция е било същото и така баща му успял да я завладее.

От някакъв човек Александър научи, че на половин месец път от Инд се намира друга, още по-голяма река. Тя се казвала Ганг и течала не на запад, а на изток. А накрая се вливала в океана.

Рядко съм го виждал толкова екзалтиран, както тогава. Тази новина не излезе от главата му дори когато си легнахме, макар че през целия ден говореше само за нея.

— Обграждащият Океан! Когато стигнем там, ще сме прекосили целия свят до най-далечния му край. Ще можем да отплаваме до вкъщи от север през Евксинско море или пък да заобиколим от юг до Вавилон. Та ние ще стоим на края на света!

— Това ще се помни во веки — рекох аз, — от поколенията, които ще дойдат след нас.

Тази вечер носех копринения си кафтан от Мараканда, с бродираните летящи дракони и цветя. Погледнах към копчетата от бледозелен камък, тежък и хладен при допир, с издълбани върху тях магически знаци. Според търговеца те бяха пътували цяла година, докато стигнат до Мараканда. Лъжецът му с лъжец. Само е вдигал цената.

— За какво мислиш? — попита усмихнат Александър. Но аз се засрамих от дребните си мисли и не казах истината:

— За олтара. За олтара, който ти ще издигнеш на края на света с твоето име издълбано върху него.

— Ела с мен на езда утре сутрин. Искам да разходя Буцефал. Той още тича добре. Но ще му бъде тежко, докато пресичаме планината. — Перитас продължаваше да му липсва. Предлагаха му добри кучета, но той винаги отказваше.

— Знаеш ли — продължи той, — Буцефал скоро ще стане на тридесет години.

Както го къпех, се наведох и го целунах по главата. И там, където светлината докосваше златистата му коса, видях два бели косъма.

Отбелязахме заминаването си с огромна клада. Новите войници бяха донесли със себе си само вещи от първа необходимост. Но старата армия влачеше стотици коли и фургони с тежка плячка — мебели, легла, гоблени, килими, и дрехи — които искаха да занесат в Македония, но, от които сега нямаха нужда. Командирите притежаваха цели кервани с плячка. Александър, който изобщо не се интересуваше от вещи, също имаше няколко фургона с прекрасни съдове и килими. Той нареди всичко да бъде занесено на една голяма поляна извън лагера. Отстрани запалиха огън и наредиха купчина факли. После отведоха впрегнатите животни и Александър отиде пеш до колите си. Във всеки от фургоните той хвърли по една запалена факла.

Командирите бяха предупредени и последваха примера му. Дори и войниците не се колебаха дълго. Те бяха проливали кръвта си и всичките тези богатства им се полагаха като на победители. Но вече им беше омръзнало да ги мъкнат със себе си. Освен това, във всеки от нас се ражда любов към огъня — дори малкото дете се опитва да го хване. И това доказва, че той е божествен.

Когато величествените пламъци се издигнаха нагоре, войниците започнаха да хвърлят горящи главни. Първо към вещите на другите, а после — където свареха. Смееха се и се радваха като момчета, докато топлината не ги накара да се отдръпнат. А като гледах това веселие, аз си спомних за горящите греди на бащиния ми дом и се замислих за безсмислието и опустошителната разруха на войната.

Този път пресякохме Парапамисос без много трудности. Нали вече имахме опит. Спряхме за малко в Александрия Никея. Александър оправи нещата в града, тъй като градоначалникът се оказа човек глупав и зъл. Междувременно изпрати вестоносци при Омфис, най-близкия от индийските царе, с искане да се признае за васал и да се закълне във вярност. Неговите земи бяха подвластни на империята още от дните на Първия Дарий.72

Омфис дойде лично. Това беше първият индиец, който войниците виждаха, като изключим няколкото обикновени търговци. Дойде с двадесет и пет слона. Седеше върху първия от тях и с шарения си балдахин представляваше пищна и разноцветна картина. Омфис беше красив човек, с добро телосложение, по-мургав от мидиец, но не толкова черен като нубийците. Носеше обеци от слонова кост. Брадата и мустаците му бяха боядисани в ярко зелено. Ние, персийците, обичаме богатите цветове. А индийците предпочитат ярките. Освен златните пайети, пришити по цялото му облекло, той носеше по себе си толкова огромни скъпоценни камъни, че ако не беше цар, нямаше да повярвам, че са истински.

Не знам какво великолепие и пищност очакваше той от Александър. Само видях как се спря за момент, чудейки се къде ли е той. Докато не видя лицето му и веднага разбра.

Омфис предложи доброволно верността си като васал, а в замяна поиска помощ срещу вечния си враг — някакъв цар на име Пор. Александър му обеща, при условие, че този цар сам не се закълне във вярност. После вдигна голям пир в чест на Омфис и го дари със злато — по тези земи няма златни мини и местните владетели много го ценят. За да върне жеста, Омфис обеща на Александър всичките двадесет и пет слона, веднага щом се върнеше с тях в града си. Александър ги прие с радост, макар че никога не ги използува за война, защото ги смяташе за несигурни, каквито те наистина бяха. Но той ценеше слоновете заради тяхната сила и мъдростта им. На тях носехме частите, от които се сглобяваха катапултите. Един или два пъти Александър дори пътува със слон. Но после каза, че предпочита да чувства животното под себе си, а не да седи на стол.

Скоро той свика военен съвет, за да планира похода към Индия. Спалнята му се намираше точно зад залата за аудиенции в Александрия, така че чух всичко.

Хефестион щеше да застане начело на собствена армия. Той трябваше да премине планината през един проход, който местните жители наричаха Кибер. А щом стигнеше до река Инд, трябваше да построи мост за Александър. Тъй като Кибер беше най-лесният път, Хефестион щеше да вземе със себе си хората, които придружаваха войската, а също и всички жени, включително и харема. Александър, със собствената си армия и Почетната конница, трябваше да свърши най-трудната задача — да прочисти планините от всеки, който заплашваше придвижването.

Докато слушах, си мислех: „Това е кръстопът в живота ми. Сега или никога.“

Вече не си спомням за какво дойде той след съвета — дали за да се преоблече или за нещо друго.

— Александър, — рекох аз, — случи се така, че без да искам, дочух военния съвет.

— Винаги го правиш. Но се примирявам с това, защото знаеш да мълчиш. И какво?

Той много добре знаеше какво се стремя да получа, но изглеждаше непреклонен и неумолим. И все пак реших да опитам:

— Не ме изпращай с другите. Вземи ме със себе си.

— Май е трябвало да подслушваш по-добре. Това е война, а не поход. Може и да не успеем да свършим до зимата.

— Знам това, Александър. Но ще е много дълго, за да те напусна.

Той смръщи лицето си. Искаше да ме вземе. Но смяташе, че на бойното поле човек трябва да се справя без удобства.

— Багоас, теб никога не са те учили да понасяш трудности!

— Аз съм отгледан в планините, където е отрасъл Кир. Не ме карай да се срамувам пред другите.

Той продължи да се мръщи и да се оглежда за това, за което беше дошъл. Разбрах какво търсеше и му го подадох с усмивка.

— Всичко това е вярно — каза той. — Но войната си е война.

— Ти ще вземеш кожари, дърводелци, готвачи. Ще вземаш дори роби. Нима струвам по-малко от тях?

— Напротив. Ти струваш повече от всичко. Но ти не разбираш какво искаш от мен… И освен това там няма да има много време за любов.

— За леглото ли? Зная. Но докато съм жив, винаги ще имам достатъчно време за любов.

Той ме погледна в очите и тогава каза:

— Нямах намерение да правя това. — После отиде до сандъка си и извади шепа злато. — Купи си повече топли дрехи. Ще ти трябват. Опаковай и личните си принадлежности от палатката. Купи и конски чулове от овча кожа. Можеш да вземеш един слуга и едно муле за багажа.

Във високите проходи вече беше настъпила есента. Хората, живеещи северно от Кибер, бяха ловци и овчари. Но вторият им занаят бяха грабежите. Говореше се, че са свирепи и диви, а Александър искаше да му се подчинят.

Дори и горе в Парапамисос не хванах планинска болест. Сега се намирахме на по-малка височина. И въпреки това в началото се изкачвахме бавно, защото Александър искаше кръвта ни да свиква с разредения въздух. Още не бях загубил навиците си от детството. Изкачвах се без да се задъхвам. Понякога вечер броях вдишванията на Александър и ги сравнявах с моите. Неговите бяха по-бързи. Но той имаше много повече работа. И никога не си признаваше, че е уморен.

Някои твърдят, че раят на Мъдрия Бог представлява розова градина. Според мен той се намира по върховете. Сигурен съм, че Бог живее там. Потръпвах от радост и наслада, когато посрещах зората сред снегове, недокоснати от птици. Но ние бяхме нахлули в земята на боговете и скоро щяхме да почувстваме студените им ръце. Задаваха се и войни. И въпреки това не изпитвах никакъв страх.

В крайна сметка Александър ми позволи да взема освен личния си прислужник, и коняря си тракиец. Мисля, че той наистина се страхуваше да не умра от изтощение. Вечер в походната му палатка (тя бе направена по негово желание — Дарий никога не бе притежавал нещо толкова просто) той все ме питаше дали се чувствам добре. Най-накрая отгатнах това, което не смееше да изрече. Стана ми смешно:

— Александър, ти си мислиш, че евнусите са прекалено различни от другите. Вярно е, че, ако ни затворят само с жени и живеем техния заседнал и отпуснат живот, ставаме като тях. Но това би се случило и с всеки друг мъж. Това, че имаме женски гласове, не значи, че притежаваме и женска издръжливост.

Той се усмихна и ме хвана за ръката.

— Ти нямаш глас на жена. Твоят е твърде чист. Прилича на плътния звук на флейта. — Той наистина беше щастлив, че се е освободил от харема.

През някои от нощите, изпълнени със студени бели звезди, седях край огъня си от борови клони. И често младите телохранители идваха да седнат до мен.

— Багоас, — молеха те, — разкажи ни за Суза, разкажи ни за Персеполис, разкажи ни за двора по времето на Дарий.

Или пък гледах към огъня, където седеше Александър заедно с Птолемей, Леонатос и другите си генерали. Те си подаваха виното, разговаряха и се смееха. Но нито една нощ Александър не се върна със стъпки, по-неуверени от моите.

Не правехме любов. Винаги преди трудни задачи Александър се стягаше вътрешно, и не пилееше нищо от себе си. Огънят е божествен. Той се радваше, че съм до него. И това беше достатъчно.

Войните започнаха. Укрепленията на местните жители бяха прилепнали към канарите като гнезда на лястовици. Първото, до което стигнахме, изглеждаше невъзможно да бъде атакувано. Александър изпрати един преводач, за да им предложи да се предадат, но те отговориха, че са готови да се бият. Персийските царе никога не бяха успели да подчинят тези земи.

Укрепленията биха удържали атаките на другите местни племена, които имаха само камъни и стрели. Но Александър притежаваше леки катапулти, чиито железни стрели сигурно им се струваха като копия на зли демони. Имахме и обсадни стълби. Когато видяха как войниците му се прехвърлят през стените, те напуснаха укреплението и побягнаха нагоре към планината. Македонците се втурнаха да ги преследват и убиха всички, които застигнаха. А след това изгориха крепостта. Наблюдавах всичко от лагера. Макар и от толкова далеч, почувствах някаква жал към тези дребни фигурки, притиснати между скалите и снега. Бях приел спокойно смъртта на много хора, защото не ги познавах поотделно. Беше глупаво и безразсъдно от моя страна, защото, ако бяха успели да избягат, те щяха да вдигнат и други племена срещу нас. Когато всичко свърши, разбрах какво беше накарало войниците да станат толкова жестоки. Александър беше ранен в рамото от стрела. Той не й обърнал внимание. Ризницата й беше попречила да се забие с цялото острие. Никой не омаловажаваше раните си така, както Александър, но ако го раняха, войниците винаги побесняваха. Отчасти от обич, отчасти от страх, че могат да останат без него.

Когато лекарят излезе, махнах превръзката и изсмуках раната, докато се прочисти кръвта. Кой знаеше какво слагат тези хора на стрелите си? Това беше и една от причините да поискам да дойда, макар че бях достатъчно благоразумен да не му го кажа. Единственият начин да го убеди човек, беше да го помоли да му направи подарък.

В лагера беше шумно. Повечето войници бяха тръгнали без жените си и сега бяха докарали жени от крепостта — високи туземки с широки лица и гъсти черни коси, и със скъпоценности окачени на носовете им.

Тази нощ Александър ме пожела и малко се поувлякохме. Раната му се отвори и ме обля с кръв. А той се разсмя и ме накара да се измия, за да не би охраната да си помисли, че съм го убил.

— Така е по-добре за раната — ми каза той. — Няма по-добър лекар от любовта. Когато раните са сухи, те често гноясват.

Следващата крепост се предаде без бой — бяха чули какво се е случило с предишната. Така че, както винаги, Александър пощади всички. Продължихме напред.

И тогава боговете ни изпратиха зимата.

Проправяхме си път през дебел като ечемични зърна подвижел сняг. Дрехите и конете ни, както и наметалата от овчи кожи, побеляха от мраз. Животните се подхлъзваха и се препъваха в снежните преспи. Добре, че взехме местни водачи, за да ни показват пътя. После небето се проясни и продължихме да яздим с почти затворени очи, защото бялата светлина просто ни ослепяваше.

Александър се грижеше всички да бъдем добре нахранени. И тъй като не се изкачвахме по-високо от местата, където растяха дървета, всяка нощ кладяхме огньове, за да се топлим. Ако леденият вятър проникваше със студените си пръсти през дрехите ми, само си увивах главата с шала, за да не брули лицето ми, и си мислех за щастието да бъда тук без никаква Роксана и най-вече без никакъв Хефестион.

Александър превземаше крепостите една след друга, без да броим тези, които се предаваха доброволно. Сега почти не мога да се сетя коя каква беше, но цар Птолемей ги помни всичките. Той извърши много бойни подвизи по тези места. Сред тях е и един ръкопашен бой с някакъв местен вожд, чийто щит пази и до ден днешен. Птолемей е описал подробно всичко в книгата си и никой не може да го вини за това.

След многобройни битки и обсади съзряхме Масага, разпростряла се върху един хребет. Това не беше обикновено племенно укрепление, а град, обкръжен със стени.

Масага създаде на Александър работа за четири дни. През първия масайците направиха набег извън портите и той побягна с един отряд, за да ги подмами по-далеч. Като се отдалечиха достатъчно, македонците се извърнаха рязко, и заловиха доста от тях, макар че останалите успяха да се приберат. След това, за да не останат с мисълта, че се е уплашил, Александър продължи да ги преследва чак до стените на града, което му струваше една стрела в глезена. За голям късмет никакво сухожилие не беше скъсано. Лекарят му каза да остане на легло, но все едно, че каза на реката да потече обратно към планината.

На следващия ден Александър нареди да докарат стенобойните машини и направиха пролом в стените. Но обсадените не отстъпиха и упорито удържаха дупката.

На третия ден построихме мост от една дървена обсадна кула до пролома (той беше взел със себе си майсторите, за да правят тези неща на място) и сам поведе атаката. Толкова много войници се втурнаха да се бият редом с него, че мостът се пречупи по средата и всички се сринаха долу.

Сто пъти умрях, преди да се измъкнат от камънаците и да видя познатия шлем с бялата емблема. Александър се прибра, куцайки, целият одраскан и натъртен, но само каза, че е късметлия, задето не си е счупил краката.

На четвъртия ден, с нов по-здрав мост, той опита отново и този път успя. Докато се биеха по стените, племенният вожд бе убит от катапулт. Градът помоли за примирие и Александър се съгласи.

Тогава разбрахме, че седем хиляди от най-добрите им войници са наети от някъде отвъд реките. Те бяха по-ниски и по-мургави от останалите. Александър ги повика отделно от другите и поиска да ги наеме. Те не говореха същия език като тези от планината, но преводачът каза, че го разбира. Той се обърна към тях в присъствието на Царя, и каза, че командирите им са съгласни с предложените условия. Докато преговаряхме с жителите на града, те се разположиха на лагер отделно от нас върху един хълм. Александър постави разузнавачи да ги наблюдават. Все пак те бяха чужденци, чиято добросъвестност и вярност не познаваше, при това достатъчно многобройни, за да представляват опасна сила. В Согдиана се беше научил да бъде предпазлив.

— Добра работа свършихме — ми каза той след вечеря.

Беше се изкъпал и аз превързвах глезена му. В този момент влезе един от телохранителите.

— Господарю, дошъл е да докладва един от разузнавачите.

— Доведи го. Искам да го видя веднага. Войникът беше млад, но изглеждаше опитен.

— Александър, индийците на хълма се приготвят да заминават.

Царят се изправи и стъпи върху чистата превръзка.

— Как разбра?

— Ами, колкото по-късно ставаше и всички заспиваха, толкова по-голямо раздвижване имаше в лагера им. Не е толкова тъмно, че да не можеш да ги видиш на фона на небето. Никой от тях не си е легнал. Из целия лагер ходят хора насам-натам. Войниците са въоръжени и видях някои да водят товарни мулета.

Лицето на Александър застина. Кимна бавно и замислено. Нищо ново не се беше случило под слънцето след двете години в Согдиана.

— Добре си се справил. Изчакай ме отвън. Багоас, ще се облека отново — Той повика телохранителя. — Бързо ми доведи преводача!

Човекът дойде направо от леглото.

Александър се обърна към него:

— Наистина ли познаваш добре езика на хората, с които днес преговаря?

Преводачът гледаше уплашено и го увери, че знае. Ходил бил в страната им с керваните и се е пазарял с тамошните жители от името на търговците.

— Сигурен ли си, че те се съгласиха и че са разбрали какво приемат?

— Без никакво съмнение, Велики Царю.

— Добре. Можеш да си вървиш. Менестас, събуди Птолемей и го помоли да дойде при мен.

Генералът се появи почти веднага. Изглеждаше както винаги — непоколебим и стегнат — като добре ощавена кожа.

— Индийските наемници дезертират — каза Александър. — Сигурно се заклеха, за да ни залъжат, та да махнем стражата. Но не можем да си позволим да се присъединят към другите племена и да ни нападнат. Щом не може да им се има доверие, те винаги ще бъдат опасност за нас, независимо дали ще ги задържим тук или ще ги оставим да си вървят.

— Така е. Твърде много са. И са добре обучени. — Птолемей спря и погледна Александър. — Сега? Тази нощ?

— Да. Ще вдигнем цялата армия и ще го направим бързо. Разпрати хора да събудят войниците. Но никакви тръби. През това време аз ще направя план за атаката.

Имахме достатъчно хора, за да ги обградим.

Птолемей излезе. Александър извика оръженосците, за да го въоръжат. Чувах тихото раздвижване из лагера. Командирите дойдоха да получат заповедите си.

Всичко стана за минути — армията на македонците беше обучена в бързина. Той трябваше само да го поиска. След малко, една по една, групичките войници изчезнаха в тъмнината.

След толкова бързане ми се стори, че тишината продължи прекалено дълго.

И тогава започнаха виковете — дълги и продължителни като тишината преди. Те се разнесоха из долината като грохота на последната битка, с която, казват че ще свърши светът. Но това ще бъде между Светлината и Тъмнината. А тук всичко беше нощ.

Стори ми се, че сред врявата дочувам и женски писъци. Оказах се прав. С индийците е имало и жени. Те грабвали оръжията на падналите мъже и продължавали да се бият до смърт.

Най-сетне виковете затихнаха — станаха откъслечни и накрая замлъкнаха. Оттук оттам се чуваше единствено по някой предсмъртен вик. А после остана само тишината на нощта.

Два часа преди късното зимно зазоряване лагерът отново се изпълни с хора. Александър се върна.

Телохранителите разкопчаха оплесканата му с кръв ризница и я занесоха да се почисти. Лицето му изглеждаше изпито и мрачно. Бръчки, които преди не се забелязваха, сега прорязваха челото му. Свалих туниката му. Тя също беше пропита с кръв с изключение на местата, където бронята я е покривала. Стори ми се, че въобще не е тук и, че дори не ме забелязва. Погледнах го като че ли бях невидим. Тогава очите му се извърнаха към моите и аз разбрах.

— Беше необходимо — въздъхна той.

Бях накарал робите да приготвят ваната. Тя също беше необходима. Дори лицето му беше оплескано с кръв, а ръцете и краката му бяха направо червени. Когато си легна, го попитах дали е гладен.

— Не. Само малко вино. — Донесох му и запалих нощната лампа. Наканих се да си вървя.

— Багоас — каза той, гледайки нагоре към лицето ми. Аз се наведох и го целунах. Той го прие като подарък и ми благодари с очи.

Легнах в палатката си в студа преди зазоряване. Отвън огънят вече тлееше. И се замислих отново за това, което си бях мислил през цялата нощ. Преводачът беше согдиец. А нито един согдиец няма да си признае, че има нещо, което не може да направи. От друга страна, ако индийците наистина бяха повярвали, че са свободни да си ходят, те щяха да го направят през деня. Знаеха ли те, че нарушават дадената дума? Бяха ли разбрали, че са се заклели във вярност? Александър ги беше наблюдавал внимателно. Сигурно са изглеждали като хора, разбиращи какво приемат.

Представих си огромните купчини трупове на хълма, и вълците, които вече ги разкъсват. И осъзнах, че други ръце преди неговите бяха подпечатали смъртта на тези хора — ръцете на Филотас, ръцете на осъдените телохранители, ръцете на всички вождове и сатрапи, които бяха поемали дясната му ръка, бяха се заклевали във вярност и бяха приемани от него като скъпи гости и приятели. А после бяха убивали войниците, които им беше поверил, и бяха нападали градовете му.

Александър беше започнал войните си, очаквайки да намери у всеки, когото срещнеше, своята честност и благородство. Беше ли ги намерил? Самият Дарий, ако беше доживял да приеме милостта му, щеше ли да спази дадената от него дума по друга причина, освен от страх? Спомних си и разказа на войника за болницата при Иса. Наистина, Александър никога не получаваше толкова, колкото даваше. Бях станал свидетел как една по една тези рани разкъсват и разяждат доверието му. Тази нощ видях белезите от тях.

И въпреки всичко тази необикновена жалост, която чувствам, идва от самия него. Кой друг ме е учил някога да проявявам милост? Докато служех на Дарий, само бих казал: „Винаги се правят такива неща.“

Да. Ако тази нощ той беше поискал от мен всичко, вместо само една целувка за извинение, не бих му отказал дори сърцето си. По-добре да вярваш безразсъдно в хората и после да съжаляваш, отколкото да вярваш недостатъчно. Хората могат да бъдат повече от това, което са, стига да поискат и да се опитат. Той им показваше точно това. Колко хора се опитаха да го направят заради него? Не само тези, които съм видял. Ще има такива и между ония, които ще дойдат след нас. Тези, които търсят да намерят в хората само своята собствена нищожност — те убиват повече, отколкото ще убие той във всичките си войни.

Дано никога не престанеш да вярваш, любими Александър, дори и да се вбесяваш от пропиляното доверие. Ти си по-изтощен, отколкото предполагаш, сънят ти нарушен и дори дишането ти е учестено.

Да, души на мъртвите, аз пак бих отишъл при него, ако ме повикаше.

Но той не ме повика…

Остана да лежи там — сам с мислите си.

И когато дойдох на сутринта, го намерих отворени очи.

3

След поредица от победи се спускахме надолу към Петоречието. Най-голямата от тях беше завладяването на скалата Аорн, за която се говореше, че дори Херкулес не е успял да превземе. Александър я прибави към веригата си от укрепления, които подсигуряваха пътя му обратно към дома.

Така стигнахме до град Ниса, разположен в подножието на планината, който изглеждаше очарователно сред настъпващата пролет. Старейшината на града лично дойде да ни посрещне и да измоли милост за това място, основано, както каза преводачът му, от самия Дионисий. Като доказателство за това единствено там в цялата провинция растял неговият свещен бръшлян. Този преводач беше гръцки заселник, който знаеше къде какво да говори. Веднъж, докато се разхождах из града, видях някакво светилище с образа на красив младеж, свирещ на флейта. Посочих го на един минаващ индиец и попитах:

— Дионисий?

— Кришна — отвърна ми той. Несъмнено това беше богът, за който ставаше дума.

Александър и старейшината се спогодиха за условията. След това, тъй като през целия си живот обожаваше чудесата, Александър пожела да види свещения хълм на бога отвъд града. За да не се струпат много хора, той взе със себе си само приятелите си от Почетната конница, телохранителите си и мен.

Това наистина беше райско кътче, недокоснато от човешка ръка: Зелени ливади и зелени сенки, които хвърляха кедрите и лавровите дървета. Многолистни храсти с гроздове от пищни цветя, приличащи на лилии. И над всичко — бръшлянът на бога, обкичил всички скали. Спомням си, че бяхме обзети от чисто и неописуемо щастие и радост. Някой направи венец от бръшлян за Александър, и скоро всички се обкичихме и запяхме, или възхвалявахме Дионисий чрез неговия свещен вик. Някъде засвири флейта и аз последвах звуците й. Но така и не намерих музиканта. Докато вървях край един ручей, който плискаше водите си в обраслите с папрат скали, срещнах Исмений. Откакто беше напуснал охраната го виждах съвсем рядко Възмъжал, той беше станал още по-красив. Като ме видя, се зарадва искрено — прегърна ме и ме целуна. После продължи с песен по пътя си, а аз — по моя.

Пролетта беше истинска наслада за духа след трудностите на зимната война. Приближавахме Инд. Заедно с планината оставихме зад себе си и високите сенчести дървета, и речните брегове обрасли с цветя. Равнината при река Инд е гола — само промити пясъци и изровени от наводненията места. Малко по-високо, прострял се на около миля сред пясъчни дюни и пустинни шубраци, бе разположен лагерът на Хефестион. А през реката се виждаше моста, построен от хората му.

Хефестион дойде да посрещне Александър. Мостостроителите бяха свършили добра работа — мостът представляваше редица от заострени лодки, свързани плътно една до друга. През тях минаваше твърд и устойчив път. Беше по-дълъг от ширината на реката, тъй като тя бързо излиза от коритото си, когато снеговете започнат да се топят. За да сме готови за това, Хефестион беше наредил да опънат огромни дебели въжета навътре в брега. Александър го хареса и каза, че е направен по-добре дори от грамадния мост на Ксеркс над Хелеспонта. Близо до мястото, запазено за шатрата на Александър, се намираше домакинството на Роксана. Но, (това чух с ушите си), веднага след като Царят поздрави Хефестион и похвали работата му, първите му думи бяха:

— Как е Буцефал? Изтощен ли е от пътуването?

Александър мина през шпалир от приветстващи го войници и отиде направо в конюшните. По-късно свика военния съвет. А по някое време направи и посещение на вежливост в харема.

След няколко дни прекосихме реката и навлязохме в Индия, за чиито чудеса толкова често ме молят да разказвам, че мога да ги опиша и насън. Първото от тях беше цар Омфис, който посрещна Александър с цялото великолепие на царството си. Армията му беше строена в равнината. Всичко блестеше и навсякъде се развяваха а лените знамена. Най-отпред стояха боядисаните и прекалено накичени слонове. Околността се огласяше от звуци на чинели и биене на гонгове.

Те всички бяха въоръжени до зъби. Тогава Александър, който вече беше видял достатъчно предателства, нареди на тръбачите да засвирят и армията да се строи в боен ред. За щастие цар Омфис беше умен човек и се досети, че нещо не е наред. Той излезе пред строя и с него тръгнаха някакви момчета — синове или принцове. Александър, винаги готов да повярва отново в хората, веднага тръгна с коня си към него, за да го пресрещне.

Устроиха чудесен пир и забавления, а първата жена на цар Омфис отиде със закритата си карета, теглена от чисто бели волове, да покани Роксана на женска гощавка. Войниците, отрупани със заплати, които цяла година нямаха къде да похарчат, наводниха пазарите. Туниките им бяха окъсани и имаха нужда от нови дрехи. Но всички бяхме смаяни, когато се оказа, че за никакви пари не може да се намери хубав и здрав вълнен плат. Дори лененото сукно беше тънко и рехаво, защото не го правеха от лен, а от мъха на някакво индийско дърво. Платът беше или бял или много ярък и това предизвика голямо негодуване. Затова пък жени не липсваха. Те можеха да бъдат намерени и обладани дори в храмовете.

Навсякъде търсих като онази тежка коприна, която бях купил от един керван в Мараканда. Мечтаех да си направя друг кафтан от такава коприна — нали сега бяхме в Индия, откъдето тя пристигаше. Но за моя огромна изненада въобще не можах да намеря каквато и да било коприна.

В покрайнините на града се озовах при още едно от чудесата на Индия: Някакво дърво, което пуска от клоните си корени, които се превръщат в нови дървета. То заемаше толкова голямо пространство, че цяла фаланга можеше да направи лагер под сенките му. Едно единствено дърво се простираше като цяла гора. Приближих се да го разгледам и видях, че под него седят групи мъже. Някои от тях изглеждаха много стари и всички бяха голи, както са се родили.

Вече бях свикнал с македонските нрави, но това ме изненада — дори и те не си позволяваха да седят в такова положение. И въпреки това тези стари хора изглеждаха пълни с достойнство и не ме удостоиха дори с поглед. Този, който приличаше на най-главен имаше рошава и занемарена брада, стигаща до слабините му. Около него се бяха събрали ученици — млади и стари — и го слушаха с възхищение. Друг пък имаше за слушатели едно дете и един побелял старец. Но най-много ме удиви един, който седеше с кръстосани крака, неподвижен като каменен блок. Очите му бяха сведени към корема и въобще не личеше, че диша. Някаква минаваща жена остави пред него гирлянда от жълти цветя и не показа никакъв срам от голотата му. Нито пък той. Помръдна само с очи.

Започнах да се досещам, че навярно това бяха голите философи, които Александър искаше непременно да види. Но тези хора въобще не приличаха на Анаксарх или Калистен.

И сякаш за да се уверя, че съм отгатнал правилно, видях, че към дървото идва Александър, придружен от неколцина приятели и от един от синовете на цар Омфис. Нито учителите, нито учениците станаха на крака. Всъщност, те дори не им обърнаха внимание. Но принцът не показа никакъв гняв — сякаш очакваше това. Той повика преводача, който съобщи на мъдреците за Александър.

Като чу името, най-главният от тях се изправи. Останалите го последваха. Само човекът с кръстосаните крака остана неподвижен. Мъдреците тропнаха няколко пъти с крака по земята, без да кажат нито дума.

— Попитай ги защо направиха това? — каза Александър.

Като чу гласа му, мъдрецът с кръстосаните крака за пръв път вдигна поглед и закова очи в него.

Главният каза няколко думи на преводача, който ги предаде на гръцки:

— Той пита, господарю, защо си дошъл чак тук, след като където и да отидеш, нищо от земята не ти принадлежи освен това, което е под краката ти. И така ще бъде, докато дойде време да умреш, когато ще имаш малко повече от земята — достатъчно, за да легнеш в нея.

Александър погледна за миг философа и после каза:

— Кажи му, че аз не обикалям света само за да го завладявам. Аз искам също да разбера какъв е той и какви са хората, които живеят там.

Голият мъдрец се наведе мълчаливо и сграбчи шепа пръст.

— Но — усмихна се Александър, — дори и земята може да бъде променена. Също както и хората.

Но голият мъдрец остана сериозен.

— Ти наистина си променил хората. — отговори той — Чрез теб те са познали страх и гняв, гордост и страст — вериги, които ще окова ват душите им в продължение на много векове. Ти се мислиш за свободен, защото си надделял над страха и ненаситността на плътта. Но теб те поглъщат като бушуващ огън желанията на ума. И скоро те ще те изгорят целия, до край.

Александър се замисли за миг.

— Може и така да е. Но същото става и с восъка на скулптура, когато се смеси с глината. Тогава той изчезва завинаги. Но от тази смес отлива бронз.

Философът поклати глава.

— Кажи му, че бих искал да поговоря още с него — обърка се Александър към преводача. — Ако пожелае, той може да дойде с мен и аз ще се погрижа да се отнасят към него с почит и уважение.

Старецът се усмихна. Въпреки че се мислеше за свободен, съмнявам се, че беше успял да се освободи от гордостта.

— Не, Царю, нито аз, нито някой от учениците ми ще дойде с теб. Какво можеш да ми дадеш ти? Какво можеш да ми вземеш? Всичко, което имам, е това голо тяло, и дори от него нямам нужда. Ако ме лишиш от него, ще ме облекчиш от последния ми товар. Защо да тръгвам с теб?

— Наистина, защо? — рече Александър. — Няма да те безпокоим повече.

Докато траеше този разговор, човекът с кръстосаните крака седеше неподвижно. Беше втренчил очи в Александър и го изгаряше с поглед. Сега той се изправи и проговори. Видях, че думите му предизвикаха смут сред останалите, а главният от тях дори се ядоса. Преводачът даде знак за тишина.

— Ето какво казва той, господарю: Дори и боговете се уморяват и най-накрая се отегчават от своята божествена същност, и търсят освобождение. Аз ще дойда с теб, докато ти бъдеш освободен.

Александър му се усмихна и каза, че е добре дошъл. Мъдрецът свали от дървото старата си превръзка и я уви около бедрата си. После се пресегна към една дървена паница и тръгна бос след Царя.

След време се запознах с един грък, който имаше магазин за обувки в града и познаваше голите философи. Попитах го защо те толкова са се ядосали на тази постъпка. Той отговори, че са се разгневили, не защото са си помислили, че той заминава от алчност към богатство, а защото е бил привлечен от любов към едно смъртно създание. И въпреки че това било любов на ума, а не на тялото, те смятали, че тя ще бъде верига за него и ще стане причина той да се роди отново след смъртта си, което те считали за наказание. Това беше всичко, което успях да разбера.

Наистина, единственото, което индиецът прие от Царя, беше храна за неговата дървена паница, и то не много. Никой не можеше да произнесе името му. Затова го нарекохме Калан, което напомняше звука на индийската дума за поздрав. Скоро всички свикнахме с него и постоянното му седене под някое дърво близо до жилището на Царя. Александър често го канеше вътре и разговаряха сами с помощта на преводача. Веднъж той ми каза, че хората могат да си мислят, че Калан не е направил нищо в този живот. Всъщност той се е борил и е спечелил големи битки, за да бъде това, което е, и при победа е проявявал великодушие.

Калан знаеше и малко гръцки, който научил от гръцките заселници в града. Говореха, че е бил учен човек преди да се присъедини към голите мъдреци. Но Александър нямаше много време да учи с него. Трябваше да се готви за войната с цар Пор.

Пор беше врагът на цар Омфис и Александър беше обещал да му помогне. Земите му се намираха отвъд следващата река на име Хидасп73. Преди много време тези земи също са били присъединени към империята от Дарий Велики и царете там продължаваха да се именуват сатрапи. Но оставени без надзор от поколения наред, те отново се бяха превърнали в царе. Така отговорил и Цар Пор на пратениците на Александър, когато те поискали от него да се закълне във вярност и да стане васал. Царят добавил, че няма да положи клетва пред никой съюзник на Омфис — човек, произхождащ от семейство на роби.

Александър се приготви за война. Но първо трябваше да даде почивка на хората си след зимните войни (Хефестион също бе имал няколко тежки сражения докато минавал през Кибер). През по-голямата част от времето гой им организираше игри и представления. Но колкото по-топло ставаше, толкова повече се вдигаше нивото на реките. Местните жители ни казаха, че скоро ще започне дъждовният период.

Когато заедно с войските на цар Омфис тръгнахме към Хидасп, бяхме по-многобройни от всякога, макар че оставихме цели гарнизони в завладените крепости. Построихме лагер над реката, а през това време Александър търсеше най-доброто място за преминаване. Водите и вече бяха станали кафяви и буйни и ми се струваше, че никакъв мост не може да им устои.

През един от тези дни в шатрата на Александър дойдоха за аудиенция някакви важни хора, чиито имена и народност съм забравил. Той отсъстваше и аз тръгнах да го търся из лагера. Накрая се запътих към конюшните — безкрайна редица от навеси, направени от бамбук, трева и палмови листа, където държаха бойните коне — сам по себе си един цял град. Най-накрая видях един татуиран в синьо тракийски роб, който държеше за поводите коня на Александър. Той ми посочи един заслон, разположен отделно и по-хубав от останалите. Слязох от коня си и се упътих натам.

След ослепителното индийско слънце вътре ми се стори направо тъмно. Влизащите през пролуките в стените снопове лъчи създаваха решетка от светлина и сянка. Те падаха върху един стар черен кон, който лежеше сред сламата с тръпнещи хълбоци, и върху Александър, който седеше в мръсотията на пода и държеше главата му в скута си.

Фигурата ми беше засенчила входа и той вдигна очи.

Не знаех какво да кажа. Само си помислих, че съм готов да направя всичко… И казах, сякаш си бях приготвил думите от самото начало: — Да доведа ли Хефестион?

— Благодаря ти, Багоас — отвърна той. Едва успях да го чуя. Александър не беше извикал коняря, защото не можеше да командва гласа си. Значи не бях отишъл напразно.

Намерих Хефестион при реката заедно с мостостроителите. Наблюдаваше сглобяването. Когато ме видя, той зяпна от изненада. Сигурно съм изглеждал съвсем не на място. Освен всичко, това беше първият път, когато отивах да го търся.

— Хефестион, Буцефал умира. Александър те вика.

Той ме погледна мълчаливо. Може би е очаквал да изпратя някой друг. После каза:

— Благодаря ти, Багоас — каза го с глас, с който никога преди не ми беше говорил, и извика да му доведат коня. Оставих го да отиде доста напред, преди и аз да хвана пътя.

Погребението на Буцефал се състоя същата вечер. В Индия е много горещо и тези неща трябва да стават бързо. Александър нареди да го изгорят на погребална клада, за да сложи праха му в истинска гробница. Беше поканил само няколко приятели. Но много от старите войници, които се бяха сражавали при Граник, Иса и Гавгамела, тихо и ненадейно дойдоха на погребението. Имаше купи с тамян, и ние ги хвърлихме върху кладата. Толкова много дадохме на стария Буцефал, че сигурно струваше цял талант злато. Индийците на Омфис, които стояха и гледаха отдалеч, нададоха високи възгласи към боговете си. Те помислиха, че Александър е принесъл коня си в жертва за победата.

Когато огънят изгасна, той отиде да се занимава с работата си. Но през нощта видях, че изглежда състарен. Когато е получил Перитас, той е бил вече мъж. Но Буцефал му беше приятел от детските години. Този малък кон (всички гръцки коне изглеждат малки в очите на един персиец) знаеше неща, които аз не знаех. В този ден някои от тези неща умряха завинаги и аз никога няма да ги узная.

Същата нощ имаше гръмотевици и се изля първият дъжд.

На сутринта всичко беше утихнало, слънцето се показа и замириса на свежа зеленина. Но скоро облаците отново се струпаха. Отново заваля и този път сякаш реката се изля от небето. А чух да говорят, че това е само началото.

Като шляпаха в калта през пороя, и без нито едно сухо парцалче по тях, Александър заведе хората си до брега на реката.

Не пожела да ме вземе. Каза ми, че не знае къде ще бъде след час, а камо ли след ден. Не знаеше и кога ще може да пресече реката. Все пак намери време, за да си вземем довиждане, но както винаги не отдаде голямо значение на това. Не виждаше причина. Той щеше да победи и да се върне скоро. Нежните и дълги сбогувания бяха за губещите.

И все пак, тази беше най-голямата и най-опасната от всичките му битки, а той не ми позволи да я видя.

Дъждът плющеше навсякъде и превръщаше лагера в тресавище. В най-окаяно положение бяха робите и слугите, които се гушеха под паянтовите навеси. За тях една хубава палатка беше мечта. Дадох подслон на няколко души, които съзрях да стоят наблизо, незащитени от това наводнение — едно полуудавено дете и няколко гръцки певци на балади. Видях и Калан, философа, да стои под този водопад само с парчето плат около кръста си. Когато му махнах да влезе вътре, той ме благослови с ръка. После седна, кръстоса стъпала върху бедрата си и потъна в медитация. Сякаш нищо и никой не съществуваше. Беше самотен, но щастлив.

Веднага щом дъждът намаля, хвърлих върху себе си едно наметало и отидох с коня си до реката. По протежение на няколко мили имаше войници, но никой не можа да ми каже къде е Царят, нито пък какво възнамерява да прави. Както се оказа, имаше един човек, още по-нетърпелив и по-изгарящ от желание да разбере това — цар Пор, който беше разположил лагера си на другия бряг на реката до най-удобното за преминаване място.

Една нощ, когато проливният дъжд малко утихна, чух страхотен грохот като че битката започваше — прозвучаха тръбите и въздухът се огласи от бойни викове и цвилене на коне. Помислих си, че най-сетне часът е настъпил и вдигнах ръце към Митра. Нощта беше черна като катран. Целият лагер стоеше буден и слушаше. Но никой не дойде да ни каже какво става.

Нищо чудно. Никой не беше прекосил реката. Александър просто вдигнал голям шум. Но това накарало Пор да строи цялата си армия и да я насочи към него. Тя останала в пълна готовност през цялата нощ под проливния дъжд.

На следващата нощ всичко се повтори. Рекохме си, че голямата битка наистина започва. И затаихме дъх. Но, никаква битка нямаше. На другата нощ и на по-другата — отново се повтори същото. Когато пак чухме виковете и тръбите, вече никой не им обърна внимание. Нито пък цар Пор.

Александър не се притесняваше, че в началото на някоя битка могат да го сметнат за глупак или дори за жалък страхливец. Той можеше да си го позволи. Досега трябваше да намира и да се разполага на отдалечени места, за да заблуждава противника си. Но този път той беше достатъчно далеч. Пък и не беше воювал с Омфис, и Цар Пор не можеше да знае какъв е той в действителност. Пор беше висок цели седем стъпки и яздеше единствено слон. Сигурно не му е било трудно да повярва, че малкото кутре от другата страна на реката само лае, но не хапе.

Така минаха десетина дни. Александър продължаваше да „лае“ и да „бяга“ обратно в кучешката си колиба. Нареди да докарат в лагера му огромни товари с хранителни запаси и на ляво и на дясно разказваше, че ако трябва ще чака и до зимата, за да спрат дъждовете и реката отново да се прибере в коритото си. Така че, можело да се наложи Пор да стои на лагер върху калния бряг през целия дъждовен сезон, докато Александър събере смелост.

През една от тези безкрайни нощи, върху нас се стовари най-ужасната буря — реки от дъжд и толкова ярки светкавици, че ги виждах дори и през шатрата. Скрих глава под възглавницата и си помислих, че тази нощ поне няма да има битка.

На заранта тътенът на гръмотевиците затихна. И тогава чухме. Отново викове и грохот — по-силни от всички предишни нощи, но и по-далечни. А над тях се издигна един нов звук, яростен и пронизителен — тръбенето на слонове.

Александър беше пресякъл реката.

Така или иначе, той го беше планирал за тази нощ. А бурята, макар и допълнителна трудност, беше дошла като подарък. Прекосили реката малко по-нагоре от лагера на Пор, където край брега имаше високи дървета, за да прикрият придвижването, и един малък, обрасъл с храсталаци остров, който ги скриваше от отсрещния бряг. Всичко трябвало да стане бързо, преди Пор да се усети и да доведе слоновете си. Ако конете ги бяха видели докато се приближаваха към брега, те щяха да скочат от саловете в придошлата река и да се издавят.

Птолемей е описал цялата битка в книгата си и е оставил на бъдните поколения безстрашието и уменията на Александър. Първият му риск може би беше и с най-лош късмет. Той пресякъл пръв и скочил на брега. А след това, докато конницата слизала, открил, че брегът е отрязан от един разлив и е превърнат в остров.

Най-накрая намерили брод, макар и доста дълбок. Птолемей пише, че водата стигала до височината на гърдите, а конете едва държали муцуните си над нея. (Сега разбирате какво имам предвид, когато казвам, че гръцките коне изглеждат малки за един персиец).

Пор вече бил изпратил сина си с бойните колесници, за да ги изтикат обратно в реката. Александър успял да направи карето точно навреме. Принцът бил ранен, а колесниците затънали в калта. Тогава Пор избрал една пясъчна ивица твърда земя и се приготвил за бой.

Предните му позиции били непристъпни. Той разположил над двеста слона по протежение на цялата бойна линия. Но насреща си Пор имаше гений във военното дело. С две думи: Александър примамил тяхната конница, като се престорил, че бяга. После атакувал предните позиции със скитските си стрелци — те изстрелвали стрелите и също побягвали. След това Александър и отрядът му нападнали конницата отпред, а Кинос — отзад. Скитите подлудили слоновете на Пор със стрелите и хвърлените копия или като улучвали водачите им. Накрая побеснелите животни причинили повече вреди на войниците на Пор, отколкото на нашите.

Всичко това е записано в книгата на цар Птолемей. Той ми го прочете. Описал го е точно така, както и аз го чух. Само дето е скрил, че загинаха повече македонци, отколкото е написал. Когато ми прочете тази част, сигурно съм погледнал изненадано, защото той се усмихна и каза, че това са цифрите от царските архиви. И добави, че старите войници се разбират един друг.

Веднага щом се развидели, ние, от другата страна слязохме до брега, за да гледаме. Дъждът беше уталожил праха, който скрива повечето битки. Ясно виждахме слоновете, които размахваха хоботите си, бягащите коне и въртящите се насам-натам пешаци. Но не можехме да разберем какво означаваше тази бъркотия. Аз не успях да различа Александър дори по блестящите му доспехи. И нямаше как — всички бяха оплескани от горе до долу с кал. Слънцето се издигна високо. Изглеждаше, като че ли този ужасен грохот няма да има край. И тогава, най-сетне, започна бягството и преследването.

От всичко, което пропуснах, докато бях с Александър, най много съжалявам, че не присъствах на срещата му с Пор. Тя беше нещо съвсем по негов вкус и сърце — искрено и предано, от което не го лишиха нито времето, нито хорските измами и предателства.

Дори след като станало ясно, че битката е загубена, индийският цар продължавал да се бие в челните редици. А слонът му, който се оказал удивително смел и умен, не се изплашил и не спирал да тъпче и да напада нападателите си. Най-накрая, докато хвърлял едно копие, Пор бил ударен под вдигнатата си ръка в отвора на ризницата. Тогава той обърнал слона си и тръгнал бавно подир безредно отстъпващите си войници. Александър го наблюдавал внимателно и горял от желание да се запознае с него. И си казал, че толкова благороден и смел човек трябва да бъде повикан само от друг цар. Тогава помолил Омфис да стане негов пратеник, но и това не свършило работа. Пор презирал Омфис и като го видял да се приближава, посегнал с лявата си ръка към едно копие. Александър намерил някой по-приемлив и опитал отново. Тогава Пор накарал слона си да коленичи. Животното го обгърнало с хобота си и внимателно го свалило на земята. Той помолил за вода — след дългата битка и раната изгарял от жажда — и отишъл пеш при Александър.

— Най-хубавият и достоен мъж, който някога съм виждал — ми каза Александър по-късно. Говореше без завист.

Понякога си мисля, че преди време — когато е бил млад — на Александър сигурно му е било криво, задето не е висок. Но и така да е било, това вече не го измъчваше — сега, когато сянката му се простираше през цялата земя от изток на запад.

— Направо прилича на Омировия Аякс, ако не са тъмната му кожа и синята брада. Сигурно е изпитвал страшна болка, но с нищо не го показа. „Можеш да поискаш всичко от мен“ — му казах. „Как да постъпя с теб?“ „Като с цар.“ — отговори той. И можеш ли да си представиш — аз го разбрах, преди още да бъде преведено. „Това ще направя заради самия себе си. Поискай нещо за теб.“ А той ми отвърна: „Нямам нужда от нищо. Това е всичко“. Какъв човек! Дано раната му зарасне бързо. Смятам да му дам повече земя, отколкото е имал преди. Той ще балансира властта и силата на Омфис. Но най-важното е, че аз му вярвам.

Доверието му не беше напразно. Докато беше жив, от там никога не дойде новина за измяна.

Всичко, което означаваше най-много за Александър, се осъществи при тази битка. Той се сражаваше смело и с все сила срещу човек и природа. Неговият герой Ахил не се ли беше сражавал срещу реката? Но Александър беше по-щастлив от Ахил, защото имаше до себе си своя Патрокъл и споделяше с него славата си. През целия този ден Хефестион беше неотлъчно до Александър, който спечели битката с една сплотена армия от всичките си народи, точно както Кир беше воювал с обединените мидийци и персийци. И накрая, намери един смел противник, когото направи свой приятел.

Да, това беше последният миг на пълно щастие в живота на Александър.

А след като постигна това, очите му както винаги се обърнаха към следващия хоризонт. И той заживя с мисълта да направи похода до Ганг, да се спусне по бреговете на реката, и да стигне до Обграждащия Океан. Тогава империята му щеше да се простре от море до море, увенчана с чудото и възхищението от неговото дело.

Учителят му Аристотел го беше научил, че така е направен светът и аз още не съм срещнал човек, който да може да го опровергае.

4

Раната на цар Пор скоро заздравя и Александър вдигна грандиозен пир в негова чест. Индийският цар наближаваше четиридесет години и изглеждаше великолепно. Синовете му вече бяха на възраст за воюване, защото индийците се женят млади. Танцувах за него и той ме дари с няколко рубинени обеци. За радост на Александър скоро успя да се възстанови и верният слон на царя, върху чиято кожа личаха белезите от предишни войни.

Имаше игри за победата и благодарствени жертвоприношения към боговете. Точно когато жертвените животни изгоряха, отгоре отново се изсипа дъжд и угаси огньовете. Така и не свикнах да гледам как божественият пламък се замърсява с горяща плът. Нито пък ще се намери персиец, който да приеме без мрачни мисли изгасването на огъня от небесата.

Ала не казах нищо.

Александър основа два града — по един от двете страни на реката74. Този на десния бряг нарече на името на Буцефал. Гробницата му и до днес е разположена на площада. Има и негова статуя, излята от бронз.

След това двамата с цар Пор заминаха заедно на война. Роксана остана в двореца, където имаше за компания жените на Пор и щеше да се чувства уютно, далеч от златата навън. А аз отидох с тях.

Първо трябваше да се бият с братовчеда на Пор — негов отявлен враг. Той беше обявил война на Александър веднага щом научил, че двамата са станали съюзници. Смелостта му обаче не беше равна на омразата му. Братовчедът побягна и отказа да се бие. Александър остави Хефестион с войската си да се справи с провинцията, която смяташе да даде на Пор. А той самият продължи напред, като гледаше да се справи бързо с всичко, което се изпречваше на пътя му пред Обграждащия Океан.

Александър предлагаше мир на всеки град, който се предадеше, удържаше на дадената дума и позволяваше на жителите му да запазят законите си. Но преследваше без пощада тези, които побягваха от крепостите си, преди той да дойде.

Двамата, заедно с Пор превзеха голямата крепост Сангала75, въпреки огромните й стени, хълмовете и езерото около нея. След това Александър разреши на Пор да се присъедини към Хефестион и заедно да въведат ред в новата му провинция. А ние се насочихме към следващата река Хипасис76. Александър искаше да направи лагера си на отсамния й бряг и да даде почивка на войниците. Дъждът отново заваля.

Влачехме се бавно и мъчително през земя, отъпкана като каша от хората преди нас. Слоновете издърпваха краката си от калта със звуци, наподобяващи грамадни мляскащи целувки. За да се запазят сухи, скитите и бактрийците носеха в тази влажна задуха дебелите си плъстени дрехи. Конниците пришпорваха конете — всичките с разранени от ходене копита и всяка измината миля изглеждаше колкото три. Войниците от фалангите затъваха до глезени в размекнатата пръст и с мъка успяваха да ходят редом с теглените от волове каруци, които носеха оръжията им. Краката им подгизваха в изкорубените от постоянното мокрене и сушени ботуши. Тънкият индийски плат, който бяха купили за туниките си, се залепяше за бедрата им. Ръбовете на ризниците протриваха и разраняваха телата им през дрехите.

А дъждът продължаваше да вали.

На една могила над реката разпънаха шатрата на Дарий. Александър я беше взел със себе си, за да се покаже пред индийците като истински цар. Сега всичко беше зелено и благоуханно. Наближавахме хълмисти земи. Можех да се закълна, че от изток усещам дъха на планини, но облаците скриваха всичко. Дъждът се изливаше върху нас — постоянен и неуморен, стенещ през дърветата и през високите зелени тръстики. Сякаш валеше, откакто е започнал светът, и нямаше да престане, докато светът не бъде изтрит.

Шатрата пропускаше вода. Наредих да я поправят и му приготвих суха роба и обувки. Когато се върна, той докосна дрехите ми и отказа да се преоблече, ако и аз не го направя. Толкова бях свикнал да съм мокър, че вече не ми правеше впечатление.

Александър покани генералите си на вечеря. От това, което дочувах, ми се стори, че е в добро настроение. Казали му, че отвъд Хипасис земята била богата, хората били смели и истински бойци, а слоновете — по-големи и по-силни дори от тези на цар Пор. Предвкусваше една последна чудесна битка преди да стигнем до края на света.

Но нещо странно ме накара да наостря уши. Когато Александър беше леко пиян, гласът му обикновено се чуваше по-високо от останалите. Но сега беше трезвен и въпреки това пак се чуваше ясно и отчетливо. Той не говореше високо. Просто другите мълчаха.

Той също забеляза това. Подкани ги да пият, за да прогонят непоносимата влага от кръвта си. И всички се постараха нещата да изглеждат наред, докато яденето приключи и прислужниците излязоха.

Тогава Птолемей каза:

— Александър, не мисля, че войниците са щастливи.

Той се разсмя.

— Щастливи! Ако са, значи са откачили. Този дъжд! Сякаш газиш и си пробиваш път през водите на Стикс77 и през Лета78. Но те показаха голяма смелост и дух, и знаят, че съм го забелязал. Дъждовният сезон скоро ще свърши. Пор ми каза, че тази година е продължил по-дълго от обикновено. А веднага щом се проясни, ще проведем игри и ще раздадем големи награди. Това ще оправи настроението им и те ще бъдат свежи, за да продължим нататък.

Генералите казаха: „Да, това ще възстанови силите им и ще ги ободри.“ Но не бяха много убедителни.

Когато дойде да си легне, Александър се обърна към мен:

— Този дъжд може да обезкуражи дори лъвове. Ако само бях успял да умиря Бактрия половин година по-рано, щяхме да сме тук през зимата.

Но той не каза: „Ако бях изчакал там още половин година.“ Преди би го казал. Но сега сякаш бе започнал да чувства, че колесницата на времето го преследва.

— Казват, че след дъждовете всичко е свежо и красиво. — Зарадвах се, че дойде да си легне рано. През целия ден беше яздил напред-назад из колоната, за да следи да не затъне някой в калта. Изглеждаше уморен и бръчките върху челото му отново се бяха върнали.

На следващия ден отидох още призори в палатката му, за да бъда пръв с добрата новина.

— Александър! Спря да вали.

Той скочи от леглото, уви се с чаршафа и излезе да погледне. В онези дни, когато го опознавах, той би изскочил навън направо гол. Но сега вече внимаваше, защото често беше сред персийци.

Над зелените листа надничаше бледо слънце. Дори и в първите му лъчи имаше топлина. Бях сигурен, че това не е само временно спиране на дъждовете.

— Благодаря на Зевс! — извика той. — Сега отново ще повдигна духа на моите момчета. Те заслужават почивка.

Бреговете на реката миришеха на живот и млади цветя. Александър се разпореди за Игрите и покани състезателите да се запишат. Взех коня си Орикс (Лъв изглеждаше много уморен) и го пуснах на воля. Исках да погълна аромата на планините, преди да им обърнем гръб, когато потеглим към равнината.

Върнах се обратно през лагера. Стотици пъти и на всички места в Азия съм минавал през лагера на Александър. С изключение на местността и времето, той винаги беше един и същ.

Но не и днес.

Първо минах покрай тези, които следваха войската. Дори и те бяха неспокойни и нервни. Не можех да не забележа оставените без надзор деца, които пляскаха в огрените от слънцето локви, защото майките им си говореха шепнешком. В частта, където живееха по-заможните — например артистите и търговците — към мен се втурна един музикант, когото познавах.

— Багоас. — извика той — Вярно ли е, че Царят се връща обратно?

— Обратно ли? Защо? Та Океанът е само на няколко дни път оттук. Разбира се, че не се връща. — Продължих през лагера на войниците.

И тогава усетих, че нещо не е наред.

Когато бяха в почивка, войниците имаха да вършат хиляда неща — оправяха принадлежностите си, кърпеха обувките или дрехите си, почистваха оръжието си или пазаруваха. Там обикновено се мотаеха жени, правеха се залагания за борба с петли и се играеше на зарове. Всевъзможни гадатели се опитваха да изкарат по някоя пара, фокусници и жонгльори събираха публика. Сега беше пълно с такива хора, но те всички изглеждаха потиснати и никой не вършеше нищо. Нищо от обичайните си работи. Само разговаряха.

Тук-там видях да шушукат групички, скупчили глави, другаде — хора, слушащи един човек. Всички разговаряха. И никой не се усмихваше.

Минаваха офицери. Към някои от тях войниците се обръщаха като към приятели, а към други хвърляха мълчаливо навъсени погледи. Някои поглеждаха и към мен, но не както обикновено, а сякаш се страхуваха да не ги издам. Ех, ако знаех само какво да кажа на Александър. И точно тогава в главата ми нахлу един спомен — за една нощ сред високите пусти поля над Екбатана.

О, не! Не би могло да бъде толкова ужасно, както тогава. С него това не би могло да се случи. Но нещо не беше наред. Нещо лошо ставаше. И генералите трябваше да му го кажат. От моята уста щеше да прозвучи като наглост.

Те започнаха да идват към обед, по един или по двама. Бях прав. Не беше същото като в Екбатана. Никой не желаеше злото на Александър. Никой не искаше друг Цар. Войниците искаха само едно — да не продължават нататък.

Реших, че Александър ще го омаловажи, поне в началото. Но той винаги чувстваше настроенията на войската и познаваше офицерите си. Тези, които правеха от мухата слон, никога не биха стигнали до такива постове. Той прие всичко спокойно и хладнокръвно, но лицето му остана замислено. Накрая каза на Птолемей и Пердикас:

— Искам лично да говоря с тях. Съобщете на всеки офицер от командир на отряд нагоре да дойде пред тази палатка утре, един час след изгрев. Същото се отнася и за съюзниците и за всички останали. Господи! За всичко е виновен този проклет дъжд.

Повече не заваля. След няколко часа отново се завъртях из лагера. Настроението се беше променило. Вместо намусени лица сега имаше воля и решителност.

Около палатките на старшите офицери видях тълпи от войници, които стояха доста дисциплинирано и чакаха ред да говорят.

На следващата сутрин Александър стана рано и веднага започна да крачи из стаята. Едва успях да го облека — той като че ли беше някъде другаде. Говореше си наум и устните му се движеха според мислите, които му идваха.

Командирите бяха започнали да се събират отвън още на зазоряване — македонци, персийци, бактрийци, индийци, тракийци. Събрани заедно, те образуваха доста внушително множество — горе-долу толкова, колкото да може гласът му да достига и до най-отдалечените.

Бяха донесли една дървена подпора, върху която да стъпи. Носеше най-хубавите си доспехи — сребърния шлем с емблемите и украсения със скъпоценни камъни колан от Родос.

Когато скочи на подиума, пъргав като момче, наоколо, като полъх на лек ветрец се разнесоха възгласи на възхищение. Един приятел актьор веднъж ми каза, че Александър би могъл да се прочуе и да направи много пари в театъра.

Слушах зад платнището на шатрата. В тази пиеса нямаше роля за мен.

Александър им каза колко много се е натъжил като разбрал, че войниците му са паднали духом и са загубили кураж. Той ги свикал на съвет, за да решат заедно дали да продължат напред. Естествено, той възнамеряваше да ги убеди, а не да ги принуди. Не мисля, че Александър дори и за миг допускаше, че наистина ще тръгне обратно.

Имаше прекрасен стил — красноречив, без ефектна риторика, макар че не беше написал нито дума преди това. Той им припомни техните непрестанни и ненадминати победи. Нима трябваше да се страхуват от хората отвъд реката? Краят на тяхното дело беше близо. Пред тях се простираше Обграждащият Океан — същият, който мие бреговете на Хиркания от север и на Персия — от юг. Най-крайната граница на света. Той не можеше да повярва — почувствах го в гласа му — че те дори не са докоснати от изгарящото му нетърпение и желание. Не беше ли споделял с тях опасностите? Не разделяха ли те заедно с него военната плячка? Нима щяха да се предадат на стъпка преди финала?

— Запазете твърдостта си! — извика им той. — Чудесно е да живееш с мъжество и храброст и да умреш, оставяйки вечна и неувяхваща слава.

Ясният му глас престана да се чува. Той чакаше. Тишината беше толкова дълбока, че чувах цвърченето на птичките.

След малко Александър извика:

— Добре! Аз казах всичко, което исках. Сега е ваш ред.

При тези думи отвън се чу раздвижване и тих шепот. Изведнъж си спомних гробовната тишина на последната аудиенция пред Дарий. И почувствах разликата. Дарий беше презиран. Александър им вдъхна страхопочитание и ги засрами. Думите, с които те бяха дошли, умряха пред него. И все пак, както и Дарий, и той не успя да промени решението им.

— Нищо ли няма да кажете? — извика той. — Няма от какво да се страхувате от мен. Думата ми не е ли достатъчна или искате да се закълна?

Някой измърмори:

— Кинос да говори.

Изтикаха напред един посивял набит човек. Познавах го добре по физиономия още преди да се прояви в битката при реката. Той бе воювал още при Филип, но тъй като беше войник от главата до петите, никога не се бе присъединявал към фракция. Когато се изискваха разум и непреклонна сила на духа, Царят винаги избираше Кинос. Те се погледнаха един друг. Лицето на Кинос, единственото лице, което можех да видя, казваше: „Това няма да ти хареса. Но аз ти вярвам.“

— Господарю! Александре! — започна той. — Ти ни повика тук на свободен съвет. Всички знаем това. Но аз не говоря от името на нас, командирите. Не считам, че имам право на това. С всичко, което получихме от теб, на нас вече ни е предплатено да продължим напред. Ако искаш да тръгнем и да преминем реката, на нас се пада честта да се погрижим това да стане. Това е наш дълг. Затова сме и назначени за командири. Така че, ако ми позволиш, бих искал да говоря от името на войниците. Не че поставям войниците на първо място, Царю наш. За нас ти си главният. И затова излязох да говоря.

Александър не каза нищо. Виждах, че гърбът му е опънат като тетивата на лък.

— Мисля, че аз съм най-старият тук — продължи Кинос — И ако мога да претендирам за добро име, на теб трябва да благодаря, че ми даде възможност да го докажа. Добре, Александър. Войниците, както самият ти каза, направиха повече от която и да било друга армия преди тях. И отново благодарение на теб. Но питам те, господарю, дали когато те кажат, че е достатъчно, не заслужават да бъдат чути? Спомни си колко от нас — македонците — тръгнаха с теб. И колко от нас останаха?

Ето един добър човек, помислих си. И чудесен войник. Един македонец, говорещ на своя Цар по своему прямо и откровено. Какво бяха хората от моя народ за него? Какво бяха персийските конници с гордите си лица и недостатъчната си сила? Какво бяха силните бактрийци, согдийците с орлови носове, червенокосите тракийци, високите индийци с тюрбаните и скъпоценностите по тях — участниците в неговите победи? Случайности по пътя, който води към дома.

— Ние загивахме на бойното поле — продължи Кинос. — Ние умирахме от треска и от раните си. Ето ги осакатените, които никога не ще могат отново да воюват. Ето ги хората в новите ти градове. Не всички от тях са щастливи там, но те са там. И погледни останалите от нас, облечени в тези индийски парцали — ставаме само да плашим гаргите. Когато един войник не получава нито гордост, нито удобство от облеклото си, това потиска духа му. Погледни и към конницата! Копитата на конете са изтъркани почти до месо. И освен това, господарю, ние имаме у дома жени и деца. Сигурно децата ни вече няма да ни познаят. Скоро така ще стане и с жените ни. Александре, войниците искат да се върнат по домовете си със своята плячка, докато все още могат да бъдат нещо в селата си, докато все още там ще ги гледат с уважение и възхищение. Ако те направят това, скоро ти ще имаш нова армия от своите земи, обучена и готова да те последва. Върни се обратно, Царю. Майка ти сигурно копнее да те зърне. Свикай младите войници, които ще се появят бодри и силни. Така е най-добре, господарю. Повярвай ми, Александре, така е най-добре.

Гласът на Кинос прегракна и той избърса очите си. От гърлото му излезе дрезгав звук, сякаш щеше да се изхрачи. Но това беше плач.

От всички страни избухнаха викове, сякаш това ги освободи и даде воля на чувствата им. Това не бяха викове на гняв или на открито неподчинение. Те просто го умоляваха. Почти стенеха. Протягаха ръцете си. Помислих си, че ако така се чувстват добре подбраните командири, то какво ли чувстваха войниците?

Александър стоеше, без да помръдне. Звуците утихнаха. Командирите зачакаха отговора му.

— Съветът е разпуснат. Свободни сте. — Той обърна гръб и тръгна направо към шатрата.

Няколко от старшите му генерали, негови приятели, пристъпиха напред, за да го последват. Но на входа той се извърна към тях и отново каза:

— Съветът е разпуснат.

В Суза се бях научил да стоя незабелязан. Човек се учи на това бързо и без много труд. Докато той крачеше нагоре-надолу, аз изчезнах в един ъгъл. Когато той дръпна каишката на шлема си, тихо се появих и свалих ризницата му. А след това отново станах невидим. Това ми даде време да размисля.

Замислих се дали войниците му наистина споделяха неговата вяра в Обграждащия Океан, вярата в края на света? Припомних си лагера, гъмжащ от хора от всички краища на света. И преводачите, чакащи да изкарат малките си заплати, когато езикът на знаците не успяваше. Преводачите на служба при един цар превеждат това, което им кажат. А преводачите на пазара, след като им платят, започват да приказват свободно и да разпространяват слухове. Те имат работа само с пътници и чужденци и разказват за далечни места и за пътя напред. Нима войниците знаеха нещо, което ние не знаехме?

Великият Аристотел, най-мъдрият от всички гърци, беше казал на Александър как е направен светът. Но едно нещо беше сигурно — Аристотел никога не го е виждал.

Александър крачеше напред-назад из огромната шатра. Сигурно извървя цяла миля. Останах никой. В този момент аз не бях нищо повече от това. Той се нуждаеше от вяра в своята мечта, а моята вяра ме беше напуснала.

Внезапно той спря пред мен и извика силно:

— Аз ще продължа напред! Изправих се, за да бъда забелязан.

— Александър, господарю мой, ти надмина Кир. И Херкулес, и Дионисий, и Обожествените Близнаци. Целият свят го знае!

Той се помъчи да прочете мислите ми. Но аз скрих от него обзелото ме безверие.

— Аз трябва да видя Края на Света! — той почти заплака и в този миг ми заприлича на малко момче — Не за да го притежавам… Дори не за славата! А за да го видя, да бъда там… и… Той е толкова близо!

— Те не разбират — рекох.

По-късно той повика Птолемей, Пердикас и останалите генерали. Каза им, че съжалява, задето бил груб и рязък с тях и че утре отново ще говори пред командирите. А междувременно можело да планират и да обсъдят подробно новия поход. И той започна да им говори надълго и нашироко, като внимателно избягваше отговора на въпроса „Кога“. Генералите седнаха на масата и старателно започнаха да си водят бележки как да пресекат реката и за предстоящия поход отвъд нея. И те не бяха по-стока от мен.

Той го почувства с кожата си. Цяла вечер седя умислен. Мисля, че тази нощ въобще не заспа. Когато на следващата сутрин дойдоха командирите, не държа реч, а само ги попита дали са променили решението си.

Чу се смесица от гласове. Мисля, че най-сетне излязоха наяве някои слухове. Някой подвикна какво е чул от преводача на един керван. Друг се обади — казали му че има половин месец път през някаква пустиня. След като изчака малко, Александър призова за тишина.

— Чух ви. Казах ви, че няма защо да се страхувате от мен. Нито един македонец няма да ме последва, ако няма желание за това. Но има други, които ще тръгнат напред със своя Цар. Аз ще продължа без вас. Щом искате, вървете си. Вървете си в къщи. Нищо повече не искам от вас.

Той влезе вътре. Чувах гласовете отвън, които колкото повече се отдалечаваха, ставаха все по-силни. Александър каза на телохранителя пред палатката:

— Не пускай абсолютно никого.

И аз отново станах невидим. Целият ден влизах и излизах. От време навреме надничах от спалнята, за да се уверя, че макар и останал сам, Александър не се е предал на умората и отчаянието. Но той ту седеше на масата и се взираше в плановете си, ту крачеше из стаята. Разбрах, че Александър все още продължаваше здраво да се държи за надеждата.

Ала каквото и да беше казал, той нямаше да продължи напред без македонците. Тази армия, пред която беше доказал себе си още като дете, беше станала част от кръвта му. Тя беше негов приятел, даже негов любовник. И защо не? Тази армия го обичаше лудо. Той се беше затворил тук не просто от мъка, а за да накара любовникът да падне в краката му, да изрази любовта и предаността си към него и да помоли за прошка.

Ала никакъв любовник не дойде. Над огромния лагер надвисна мрачна и тягостна тишина.

Той не ме отпрати да си вървя. Разбирах усамотението му и не го нарушавах. Давах му всичко, от което смятах, че се нуждае, излизах, ако ми се стореше, че е неспокоен и не може, да си намери място, а когато се мръкна запалих лампите. Донесоха му вечеря. Той почувства, че съм там, накара ме да седна и да ям с него. След виното, макар че не пи много, той неусетно започна да говори. Каза, че през целия си живот където и да се намирал, винаги го обземал някакъв невероятен копнеж — да извърши някакво дело, да достигне и види някакво чудо. Толкова големи били тези копнежи, че разбирал, че ги праща някакъв бог. И винаги ги осъществявал — винаги освен сега.

Надявах се да пожелае да си легнем заедно. Можех да му помогна да се почувства по-добре. Но той копнееше по друга любов, различна от моята.

На следващия ден остана вътре. Лагерът шепнеше навъсено и потиснато. Всичко беше по старому. Само дето това беше вторият ден и надеждата постепенно го напускаше.

Вечерта запалих лампата. Някакви странни летящи животинки се хвърлиха в пламъка, потрепериха и паднаха мъртви. Той седеше на масата с глава, подпряна на юмруците си. Нямах какво да му дам. Този път дори не можех да му доведа Хефестион. Ако можех, щях да го направя.

След малко той взе една книга и я разтвори. Сигурно искаше да си събере мислите. И тогава ми хрумна нещо. Измъкнах се на пръсти навън в късата индийска привечер и отидох до най-близкото сенчесто дърво. Той беше там — със стъпала кръстосани над бедрата, и ръце в скута. Вече знаеше достатъчно гръцки, за да може да разговаря, ако човек приказва на по-прост език.

— Калан, — прошепнах аз, — Царят е обзет от голяма мъка.

— Бог е добър към него — отговори ми той.

Приближих се по-близо, но той ми даде знак да се дръпна. Точно пред мен, в мъртвите листа, се беше свила на кълбо една огромна змия.

— Седни ей там и тя няма да се ядоса. Тя е от търпеливите и доброжелателните. Ядосвала се е, когато е била човек. Но сега тя е мъдрост.

Овладях страха си и седнах. Змията леко се размърда и отново застана неподвижна.

— Недей да скърбиш за Царя, дете мое. Той плаща част от своя дълг. Но той ще се върне и бремето му ще олекне.

— Калан, на кой бог трябва да принеса жертва, така че когато той се роди отново, да се родя с него и аз?

— Това е твоята жертва — с това ти си обвързан. Да се върнеш, за да го облекчиш отново в земния му път.

— Той е моят господар и винаги ще бъде. Можеш ли да разпръснеш болката му и да облекчиш скръбта му?

— Той се е вкопчил в огъня, който го движи. Трябва само да разхлаби хватката си. Но за боговете е трудно да се освободят от своята божествена същност. — Калан разгъна краката си и с едно движение се изправи. Змията едва помръдна.

Александър все още стоеше с книгата си.

— Александър, — казах — Калан чувства липсата ти. Ще го приемеш ли за малко?

— Калан ли? — той ми хвърли един от онези погледи, които направо ме пронизваха. — Калан не чувства липсата на никого. Ти си го довел. — Наведох очи. — Добре, нека влезе. Сега, като се замисля, той е единственият човек освен теб, Багоас, когото мога да изтърпя.

Въведох мъдреца в шатрата и излязох навън. Не се опитах да слушам. Магията на лекуването е нещо свещено и се страхувах да не я разваля.

След като най-сетне видях Калан да излиза, на свой ред влязох и аз. Александър ме поздрави с жест, но беше дълбоко замислен, така че седнах мълчаливо. Когато донесоха вечерята, той, както преди ме помоли да я изядем заедно. След малко се обади:

— Да си чувал някога за Аржуна? Не? Нито пък аз до тази нощ. В далечните времена той е бил индийски цар и изключителен воин. Един ден преди някаква битка той започнал да плаче в колесницата си. Но не от страх, а защото честта го принуждавала да се бие срещу роднините си. И тогава, точно както пише и Омир, един бог приел образа на неговия колесничар и се обърнал към него.

Александър млъкна и аз попитах какво е казал богът.

— Много неща. — отвърна Александър — Без малко и двамата щели да изпуснат битката. — За миг той се ухили, но после отново стана сериозен. — Богът казал на Аржуна, че се е родил войн и е длъжен да осъществи съдбата си. Той трябвало да направи това без никакво съжаление или пък желание. И нямал право да поиска плодовете на това.

— Нима е възможно такова нещо? — попитах аз. Неговата сериозност ме изненада.

— Може би. Ако е бил човек, който се подчинява на заповеди. Аз познавах такива хора — и добри хора бяха, макар че всички обичаха да чуят поне една дума за похвала. Но да поведеш хората, да промениш сърцата им, да ги накараш да презират страха, да виждаш новото, което трябва да съградиш, и да не си намериш мира преди да си го направил — това изисква силно желание, много по-голямо от желанието за живот.

— Има толкова много неща, Александре, които желаеш повече от живота си. А твоят живот е всичко, което имам.

— Огънят изгаря, скъпи Багоас, но въпреки това вие го боготворите. Аз също. В този огън сложих и страх, и болка, и нуждите на тялото. И пламъците бяха прекрасни.

— Така е — рекох, — и преди съм боготворял този огън.

— Но Калан. Той иска от мен да оставя в пламъците всичко, което този огън ми е дал — уважение, чест, славата сред тези и идните поколения, самия бог, който ми казва: „Продължавай напред“.

— Все пак същият този Калан остави приятелите си, за да те следва.

— За да ме освободи, както твърди той. Но Бог ни е дал ръце. Ако ни ги е дал, за да ги държим сгънати в скута си, не би трябвало да имаме пръсти. — Разсмях се. А той продължи:

— О, той е истински философ. Но… Веднъж бях с него, когато минахме покрай едно умиращо куче. Беше пребито до смърт, ребрата му стърчаха навън и се задъхваше от жажда. Извадих меча си, за да сложа край на мъките му, но той не ми разреши. Трябвало да го оставя да измине до край пътя, който му бил писан. И все пак, той самият не би навредил на нито едно живо същество.

— Странен човек е. Но не мислиш ли, че в него има нещо, което човек не може да не обикне?

— Да. Беше ми приятно с него. Радвам се, че го доведе… Утре ще наредя да извършат жертвоприношение и да разтълкуват поличбите за пресичането на реката. Ако са благоприятни, войниците ще премислят наново. — Той отново се бе вкопчил в огъня си.

— Добре, тогава ще разбереш със сигурност какво ти е отредил Бог. — Нещо ми подсказа, че мога спокойно да го кажа.

Извършиха жертвоприношението на следващата сутрин. Македонците чакаха тихо и мърмореха под носа си. Жертвеното животно се бореше, което само по себе си е лош знак. Извадиха черния дроб от трупа и го поставиха в ръцете на гадателя Аристандър. Когато той обърна тъмното лъщящо месо между ръцете си, мърморенето замря. Той повиши глас, за да го чуят всички, и обяви, че предзнаменованията са неблагоприятни във всяко едно отношение.

Александър наведе глава. Върна се в шатрата и повика тримата генерали. Там им каза, този път доста спокойно, че няма да се противопостави на волята на боговете.

След малко повика всичките си приятели и най-старшите от Почетната конница. Каза им, че могат да съобщят решението му на войниците. Никой не говори много. Те му бяха благодарни, но знаеха какво му струваше това. Той седна на масата заедно с генералите, за да обсъдят обратния поход. За кратко в стаята се възцари ежедневното работно спокойствие. И тогава започна шумът.

До този момент никога не бях чувал и виждал бушуващо от ураган море. Но точно така си го представях. Тогава разбрах, че това са викове на радост. Домъчня ми — те се радваха и ликуваха на неговата болка. А после, съвсем до нас, се чуха гласове, които викаха Царя. Попитах го дали иска да вдигнат платнището.

— Добре — отговори той. — Искам да ги видя как изглеждат сега.

Бяха македонци. Сигурно повече от хиляда. Когато той излезе, те нададоха бурни викове. Гласовете им бяха дрезгави и се задавяха от сълзи на радост. Мнозина простряха нагоре ръцете си, както правят гърците, когато се обръщат към боговете си. Блъскаха се един друг, за да успеят да го видят. Един от тях — може би от най-старите ветерани — излезе напред и падна на колене.

— О, Царю! Непобедими Александре! — Явно беше човек, който е ходил на училище. — Ти беше победен единствено от самия себе си и то заради любовта си към нас. Нека боговете те възнаградят! Да те възнаградят с дълъг живот и неувяхваща слава! — Той сграбчи и целуна ръката на Александър, който го вдигна и го потупа по рамото. Остана още малко да приема възхвалите им, а после влезе вътре.

Любовникът се беше върнал, все още страстно влюбен. Но първата кавга между любовници винаги оставя зад себе си една сянка — знанието, че може отново да се случи. Рекох си, че в други времена Александър щеше да целуне този ветеран.

Настъпи нощта. Александър покани на вечеря неколцина приятели. Върху работната му маса продължаваха да лежат плановете за прекосяването, на реката. Дори восъкът още не беше изсъхнал. Просто бяха задраскани с огромни черти. Мълчеше, докато го приготвях за лягане. Представях си го как ще се върти неспокойно през цялата нощ. Поставих нощната лампа на мястото и коленичих до него.

— Бих те последвал и до най-крайните брегове на света, дори да са на хиляди мили от тук.

— Я, по-добре остани тук при мен — отвърна той. Александър беше по-готов за любов, отколкото предполагаше.

Но аз не предполагах. Аз знаех. Освободих част от огъня в него, който иначе щеше да остане затворен в своята пещ, изгаряйки сърцето му. Да, макар че не можах да му доведа Хефестион, през тази нощ му доставих щастие и радост.

Изчаках го да заспи дълбоко и чак тогава си тръгнах.

5

За да отбележи края на своето пътуване, Александър построи дванадесет олтара за дванадесетте богове на гърците. Те бяха толкова високи, че приличаха на огромни и просторни кули. Около тях се извиваха широки стълби за жреците и жертвите, а ритуалите се извършваха горе — направо под небето. Щом трябваше да тръгне обратно, то поне искаше да го направи величествено и с достойнство.

Както беше планирал, Александър даде почивка на войниците си с игри и представления. След като получиха това, което искаха, те бяха весели и щастливи. После тръгнахме обратно през реките към провинцията на Пор, където Хефестион беше построил нов град и ни чакаше.

Двамата се затвориха заедно и останаха доста време сами. Нямах какво толкова да правя, затова потърсих Калан и го разпитах за боговете на Индия. Той ми разказа малко, а след това се усмихна и рече, че аз също напредвам по Пътя. А пък аз не му бях казвал нищо за себе си.

Хефестион несъмнено беше талантлив човек. В провинцията цареше ред и беше установил чудесни отношения с Пор. Наистина имаше дарба за тези работи. Разказаха ми, че преди много време, Александър, който току-що бил завладял Сидон, го оставил да избере цар за града. Хефестион поразпитал тук-там и научил, че последният мъж от стария царски род все още живеел в града. Бил беден като плъх и работел на надница като градинар, но имал славата на добър и честен човек. Така че Хефестион го качил на трона. Новият цар управлявал справедливо, а богатите благородници вече нямало за какво да воюват помежду си. Неотдавна той починал и бил оплакан от всички. Да, Хефестион беше разумен човек!

Друг приятел на Александър от детинство също имаше много работа. Името му беше Неарх — слабичък, дребен и жилав човек, който произхождаше от остров Крит. Той винаги заставал твърдо зад Александър при всичките кавги с баща му и заминал заедно с него в заточение. А Царят никога не забравяше такива неща. Преди да напуснат Средиземно море, Неарх бил адмирал на флотата. След това измина целия път на изток като обикновен войник, но сега отново имаше водата, която неговото племе обича най-много от всичко. Той се зае със създаването на флотилия по река Хидасп. Александър възнамеряваше да тръгне с кораби надолу към Инд, а след това да продължи по великата река още по-надолу — до морето. След като не му беше писано да тръгне на изток до края на Океана, поне щеше да стигне до него от юг.

Войниците, които се надяваха, че ще тръгнат обратно към Бактрия направо през Кибер, сега разбраха, че ще трябва да вървят заедно с флотата покрай реките. Племената тук още не бяха покорени, и се говореше, че са свирепи и диви. Никой не беше очарован от тази новина, но Александър каза, че иска да напусне Индия, а не да бяга от нея. Откакто го принудиха да се върне обратно, беше станал избухлив и раздразнителен. Така че те просто запазиха мълчание. Нали все пак ги водеше към домовете им.

Александър смяташе, че река Инд накрая се влива в Нил. И в двете реки имаше лотоси и крокодили. Но наскоро научи от един местен лодкар, че това не е така. „Няма значение“ — каза тогава той. „Пак ще има неща, които си струва да се видят“.

Старият Кинос умря тук от треска. В края на краищата той така и не видя отново Македония. Александър удържа на думата си и не му се разсърди за откровените думи. Дори му устрои чудесно погребение. И все пак, нещо се беше променило — любовникът беше престъпил верността си. Те бяха изгладили нещата заради нуждата си един от друг. И все още се обичаха, но не можаха да забравят напълно.

Флотата, закотвена до разширените от ранното лято пясъчни брегове, беше прекрасна гледка. Дълги бойни галери с по двадесет или тридесет гребла, леки малки триреми, гребни лодки със заоблени страни във всякакви размери и форми, и големи плоскодънни кораби за превоз на конете.

Задържах погледа си върху галерата на Александър и се опитах да пресметна площта й. Попитах се дали ще ме вземе със себе си? Това беше боен кораб. Може би искаше да пътува само с телохранителите? Ако тръгнех с колоната покрай брега, не се знаеше кога ще мога да го видя отново. Освен това щях да бъда под командването на Хефестион. Той трябваше да води по-голямата част от армията по левия бряг, както и всички, които следваха войската, слоновете и харема. Разбира се, Хефестион нямаше да се унижи дотам, че да ме обижда или да се държи лошо с мен. Но чувствах, че няма да мога да го понеса. Имаше и още нещо — никога до тогава не бях пътувал заедно с Роксана, когато Александър го няма. Всъщност не се страхувах от Хефестион, освен от това, което носех в мен. Но съвсем не бях така сигурен в нея.

Оказа се, че напразно съм се тормозел и безпокоял. Когато се осмелих да го помоля, Александър се изсмя:

— Да дойдеш с мен? Разбира се. Стига да искаш! И без това толкова често ми казват, че съм се персианизирал, че никой няма да се изненада. Но можеш ли да плуваш?

— О, да, Александър, сигурен съм, че ще мога.

— Аз също не мога — засмя се той. Тръгнахме една сутрин на зазоряване. Цар Пор и повечето от неговите поданици ни изпратиха. Корабите се простираха по протежение на реката, докъдето стигаше поглед. Галерата на Александър беше начело, а самият той стоеше на носа на кораба, обгърнат в дима от жертвоприношението за тръгването ни. Александър призова Амон — неговия божествен баща, а също Посейдон — бога на водите, Херкулес и Дионисий. Той отправи молба и към реките по нашия път, защото гърците също почитат свещените води, макар че ги замърсяват (аз самият ставах все по-нехаен в това отношение). При всяко възлияние Александър хвърляше златната чаша заедно с виното. Всички наоколо подеха хвалебствени химни. Запяха и войниците от двата бряга на реката. Конете зацвилиха и слоновете затръбиха. Потеглихме надолу по течението под звуците на моряшките песни в хладната сива светлина на настъпващия ден.

От всички подаръци, които някога ми е правил Александър — а те бяха много и ценни — един от най-хубавите бе, че ме взе със себе си надолу по реката. Продължавам да го твърдя, макар че съм виждал и празненствата по Нил. Най-отпред плаваха военните галери, чиито гребла пляскаха като криле. След тях в продължение на много мили се точеха пъстри и най-различни кораби. По двата бряга на реката се извиваха дългите колони на войската — тежковъоръжените фаланги, конницата, каруците, фургоните и ярко боядисаните слонове. И по протежение на всичко — хиляди индийци дошли да видят чудото — коне, пътуващи на кораби. Индийците присъединяваха монотонното си пеене към нашите песни, и тичаха изумени покрай брега, докато реката взе да се провира през скали и клисури. Тогава загубихме от поглед армията, но ехото от скалите придружаваше песните ни и се смесваше с крясъците на маймуните, криещи се в зеленината.

За мен това беше очарователна магия, надминаваща всички приказки от пазара. Александър бе застанал до високата статуя на човешка фигура на носа на кораба и се взираше напред. Излъчваше някакъв пламък на нетърпение и страст, който се предаде и на нас. Престана да ме е грижа, че всички разговори на една галера са общодостъпни, че на кърмата имаше само един навес, където той можеше да спи и че едва ли щяхме да докоснем дори ръцете си преди края на пътуването. Сякаш се вмъкнах в един непознат свят и навлязох в онази част от душата му, която единствено войниците познаваха. Всичко ликуваше, когато е с него. И човек губеше представа за времето — обгърнат и понесен от неговото чудо. Да, това бяха дни на истинска радост.

Все още бяхме далеч от неприятелска страна. Често слизахме на брега, за да се закълнат във вярност местните вождове. Тогава Александър сядаше на трон, украсен с цветя, и имаше състезания с коне и танци — често пъти много добри. Имаше и много песни, които ми приличаха на вайкане на улични просяци. А после отново се качвахме на корабите и продължавахме надолу.

Александър винаги казваше, че за хубавите неща трябва да се плаща. Реката се стесни и течението започна да ни тегли по-силно. В началото — далечен и смътен — до нас достигна приглушеният тътен от бързеите, където се срещаха водите.

Преди да тръгнем, ни бяха предупредили, че в клисурата, където Хидасп се слива с Хидраот79, удвоените води се пенели във водовъртежи. Но никой не ни предупреди за ужасния шум. Когато приближихме мястото, гребците се вцепениха от страх и престанаха да движат веслата. Но въпреки това се гмурнахме напред, понесени от течението. Главният кормчия Онесикрит им извика да гребат по-силно. Всички щяхме да загинем, ако корабите се обърнеха. Лоцманът на носа се взираше внимателно във всяка оргия80 и предупреждаваше кормчията. До него стоеше Александър. Очите му бяха втренчени в бялата вода, а на устните му играеше странна усмивка.

Спомням си само дивото движение на кораба и непоносимия страх, който ме накара да си глътна езика. Никой нямаше да се спаси — дори и Александър — ако паднеше сред бясната надпревара на водите. Несъзнателно започнах да се моля на някакъв непознат бог, ако се удавим, да се родим отново заедно.

И изведнъж планината сякаш се разтвори и всичко остана зад нас. Галерата продължи да се люлее, носена от течението, но вече бяхме преминали. Отървахме се само с няколко счупени гребла от най-долния ред. Да, и в приказките няма щастие без изпитания.

Всички кораби оцеляха след бързеите. Само два се обърнаха и никой от войниците не успя да се спаси. Веднага щом стигнахме до удобен и равен бряг, спряхме и направихме лагер.

И песента свърши — приближавахме страната на малите.

Техните градове не се бяха предали и се готвеха за война. Начело на държавата им стояха жреци, но не такива като Калан, който все повтаряше, че не е никакъв жрец, а просто търсач на Бога. В страната на малите дори войниците се подчиняваха на жреците. А те бяха обявили Александър и всички нас за нечистоплътни варвари. Ние също имаме роби в Персия, но за нас те не са нечистоплътни. А по тези места с презрените професии се занимават само хората от завладените народи. И макар че никой не ги притежава като роби, те са толкова нечисти за малите, че нито един жрец или войник не би ял храна, върху която е падала дори сянката им. Тези хора живееха бедно и покорно.

Но не и Александър. Щом дори сянката му можеше да ги замърси, какво ли щеше да означава за тях неговото управление?

И още: Това беше последният народ по пътя му, преди да тръгнем на запад към Персида. Само малите стояха между него и владичеството му над цяла Индия — от Хипасис до устието на Инд. Войниците му бяха отнели мечтата. И сега въпросът за Индия трябваше да бъде решен завинаги и докрай. Магията на реката беше развалена. Когато стъпи на брега, изпълненото с възхищение момче от носа на кораба се превърна в демон, който изгаряше въздуха пред себе си.

Александър изпрати войската на Хефестион с пет дни преднина, за да се справи с всички мали, които бягаха пред нас. А хората на Птолемей остави три дни назад, за да залавят онези, които се връщаха. След като постави капана, Александър започна да дебне плячката.

Тръгнахме през някаква пустиня, защото пътят бил по-къс, а и никой не минаваше от там. Беше тежко пътуване, но затова пък кратко — една нощ и един ден. Александър ни даде втората нощ, за да се наспим. А призори поведе конницата срещу първия малийски град.

Той не беше много далеч от лагера, така че яхнах коня си и отидох да гледам.

Стените на града бяха измазани с кал, а нивите наоколо гъмжаха от хора. Малите бяха поставили постове по пътищата, за да ги предупредят за Александър. Но никой не се беше сетил да наблюдава пустинята.

Бойният вик разцепи въздуха и конницата навлезе в полята. Малите бяха въоръжени със селскостопански сечива, ако въобще може да се каже, че бяха въоръжени. Видях как мечовете проблясват в първата светлина на деня. Ожънахме ги като ечемик.

Предполагах, че както винаги Александър ще ги призове да се предадат. Но този път не го направи — те вече бяха отказали, а той никога не даваше втора възможност.

Върна се вечерта, след щурма на крепостта. Беше покрит от главата до петите с кръв и прах. И още докато войниците се хранеха, даде заповед за нощен поход, за да изненадаме следващия град, преди да са научили какво се е случило. Дори не седна да си почине. Светлината, която светеше при реката, се превърна в горещина.

Така продължи до края. Дори когато знаеха къде се намираме, индийците отказваха да се предадат. Взехме много роби — тези, които най-накрая се предаваха. Но повечето се биеха до смърт или се запалваха заедно с домовете си. Нашите войници също се ожесточиха и нямаха капка милост. Те, дори повече от Александър, искаха веднъж за винаги да се приключи с Индия — да няма никакви размирици и никакви въстания, които можеха да го накарат да ги върне обратно. Ако не им беше заповядал, те нямаше да взимат и роби.

Войната си е война. Ако Дарий беше на мястото на Александър, сигурно щях да бъда щастлив, че е влязъл смело в бой. А на Александър се чудех. Не защото убиваше, а защото толкова често не го правеше. Дори и в тази война позволяваше на жените и децата да избягат. Бях огорчен единствено, че неговата мечта се превърна в горчивина.

И все пак тази война не влизаше в сметките на македонците, и ги направи мрачни и навъсени. Когато го приготвях за кратките му нощни почивки, лицето му изглеждаше сухо и измъчено.

— Днес тараните разбиха стените — каза ми веднъж той. — В такива случаи войниците винаги са се втурвали напред преди прахолякът да се е уталожил. А като ги гледах днес, си помислих, че никога няма да престанат да се бутат един друг и да чакат някой да започне пръв. Тогава сам започнах да се бия при дупката, докато това не ги накара да се засрамят.

— Александър, това е умората и изтощението надуха. Когато се върнем обратно в Персия, всичко ще се оправи.

— Така е. Но те много добре знаят, че границите трябва да бъдат подсигурени. Ние сме македонци и аз никога не съм искал от тях сляпо подчинение. И винаги им казвам какво съм намислил и какво ще правим. Те просто трябва да издържат докрай. Както правиш ти.

И той ме целуна — просто ей така. Александър не се нуждаеше от плътско желание, за да е благодарен за обичта.

На следващия ден отново бяхме на път. Минахме покрай превзетия град, потъмнял от крещящи кани. Вонята на гниещата от горещото слънце плът беше непоносима. Тя беше примесена и с отвратителната миризма от все още димящите къщи, където индийците се бяха самозапалили. Дълбоко в сърцето си се молех Премъдрия Бог да ни освободи от всичко това колкото се може по-бързо.

Но човек трябва да внимава в молитвите си. И не трябва да предполага преди боговете.

Оказа се, че следващият град, до който стигнахме, е изоставен. Александър реши да преследва жителите му и целият лагер тръгна след армията.

Когато следваш войската, нямаш нужда от водачи. Стигнахме до някаква река и до брод, разпенен от конските копита. На другия бряг беше имало битка. Мъртвите лежаха навсякъде — като странни плодове, родени от земята. Труповете бяха потъмнели от презряване на фона на бледата отъпкана трева и обрулените храсти. Вече се долавяше и лека сладникава смрад — беше горещо. Надигнах манерката си, за да пийна глътка вода, но съвсем наблизо чух стенание. Идваше от един индиец — малко по-млад от мен. Протягаше ръка към водата. Свършено беше с него — вътрешностите му бяха изскочили от раната. И въпреки това слязох от коня си и му дадох да пие. А тези, които яздеха до мен, ме попитаха дали не съм полудял. Защо ли наистина човек прави такива неща? Предполагам, че с това само удължих болката и агонията му.

Скоро настигнахме няколко каруци, теглени от волове. Александър ги беше изпратил да приберат мъртвите и ранените. Над колите имаше опънати чергила, а водоноската, теглена от магаре обикаляш между тях. Александър никога не забравяше да се погрижи добре за хората си.

Каруцарите ни казаха, че на бойното поле имало петдесет хиляди мали. Александър успял да ги задържи с конницата до пристигането на стрелците и пехотата. Тогава индийците побягнали и се скрили зад стените на града, разположен сред палмова горичка. Царят наредил да го обсадят и смятал през нощта да даде почивка на войниците.

Стигнахме до крепостта по здрач. Помня, че беше кръгла, със стени от кафяви тухли. Всъщност стените бяха две — високи външни с бойници по тях, а стените на вътрешната крепост бяха ниски, но много по-дебели. Робите придвижиха напред каруците с палатките и ги разпънаха. Готвачите разтовариха казаните си и чувалите с храните, закрепиха скарите и глинените пещи, за да дадат на войниците хубаво ядене след леката обедна дажба. Александър яде със старшите си генерали — Пердикас, Певкестас и Леонатос, като в същото време обсъждаха атаката. Чух го да казва:

— Не мога да вдигна хората си преди зазоряване.

Същата вечер разгледах чудесните му оръжия, които оръженосците бяха излъскали, и новата му броня. Бяха му я направили в Индия заради горещината. Беше по-лека от старата, а плочките бяха подпълнени с някакъв индийски плат. Беше алена на цвят, с гравиран на гърдите златен лъв, сякаш преди не се беше отличавал достатъчно от другите.

— Александър, — покашлях се аз, — ако утре облечеш старата си ризница, ще мога да дам тази да я почистят. Много е мръсна от битката.

Той се извърна и се ухили.

— Ах, ти персийска лисицо! Зная какво си намислил. Но, няма да стане. Войниците имат нужда да им се даде пример, не е достатъчно само да им се каже. — Усетих горчивина в гласа му. Той сложи ръка на рамото ми. — Не се опитвай да ме възпираш от това, дори когато е от любов. Предпочитам да свърша така, както съм започнал… Усмихни се, де!. Нима не искаш да знаеш къде да ме търсиш утре?

Както винаги преди битка, той спа добре. Казваше, че я оставял в ръцете на бога.

А на следващия ден, малко след изгрев, обградиха града. Изтеглиха нагоре колите със стълбите, катапултите и стенобойните машини. В началото го различавах сред войниците — колкото и да беше далече, веднага го разпознавах по алената ризница и сребърния шлем. Но после той слезе от коня си и се загуби в тълпата пред стените. Успяха да разбият някаква порта и потънаха вътре. Останалите войници ги последваха заедно със стълбите. Стените над тях, които до този момент бяха пълни с индийци, изведнъж се опразниха.

Отидох на своя глава напред с коня си, за да мога да виждам по-добре. Не, нямаше никаква капитулация. Малите бяха побягнали към вътрешната си крепост и се тълпяха по стените. Македонците сигурно се намираха под тях — скрити от ниските къщи, направени от кал.

Видях как една стълба се издигна и се подпря на стената. И после един ярък ален отблясък тръгна да се изкачва по нея. Той продължи уверено нагоре, докато стигна бойниците. И остана да виси там, като едновременно се биеше и се опитваше да си разчисти място. Най-сетне застана изправен на върха. Сам.

Продължи да размахва меча си. Видях как един индиец падна. Друг той избута с щита си. И тогава трима войници се изкатериха нагоре по стълбата, за да се бият до него. Индийците по бойниците се разбягаха и стълбата направо се задръсти от катерещи се македонци. Той отново им беше дал пример. И в този миг всички се строполиха като свлечени камъни и се скриха от погледа ми. Стълбата се беше счупила под тежестта им.

Отидох още по-близо, като смътно си давах сметка какво правя. Четиримата останаха горе сякаш цяла вечност, обстрелвани от стената и от вътрешността на крепостта. В един миг Александър изчезна. Беше скочил долу, от вътрешната страна.

След първоначалното си стъписване, останалите го последваха.

Не знам колко време всъщност измина преди следващите македонци да се покатерят на стената. Може би, колкото да обелиш и изядеш една ябълка. Или да умреш сто пъти. Те се катереха върху раменете на другарите си, някои със стълби, а други правеха опори за краката с копията си. Наводниха стената и отново изчезнаха. Не спирах да си повтарям, че още е прекалено рано, за да ги видя отново.

Няколко войници изкачиха стената отвътре. Носеха нещо алено. Свалиха го много бавно по една стълба, която се скриваше от погледа ми. Не можах да видя дали мърда.

Пришпорих коня си и се отправих в галоп към крепостта.

Долният град беше празен, нямаше дори мъртъвци. И твърде тих. По плоските покриви зрееха тикви. От цитаделата долитаха бойни викове и предсмъртни писъци. Не им обърнах внимание.

Пред вратата на една бедняшка къща — точно под стените — стояха трима от телохранителите и гледаха вътре. Промуших се между тях.

Щитът, върху който го бяха донесли, още стоеше на пода с цяла локва кръв в него. Александър лежеше върху някакво мръсно селско легло, а над него се бяха надвесили Певкестас и Леонатос. В отсрещния ъгъл на стаята, притиснати един до друг, стояха още няколко телохранители. А по пода се разхождаха пиленца.

Лицето му беше бяло като креда, но очите му бяха отворени. От лявата му страна аленият плат беше потъмнял. От него стърчеше дълга, дебела стрела, и се поклащаше заедно с леките му вдишвания. Устните му бяха леко разтворени, колкото да пропускат болката и достатъчно въздух, за да живее. Дъхът му тихо съскаше — но не от устата, а от раната. Стрелата се беше забила в дробовете му.

Коленичих до главата му. Не ме усети — беше почти мъртъв. Певкестас и Леонатос вдигнаха очи. Ръката на Александър се отпусна и докосна стрелата.

— Извадете я. — Гласът му едва се чу.

Леонатос, бял почти колкото него, каза:

— Да, Александър. Трябва само да махнем бронята. — Често се бях занимавал с нея и знаех колко е здрава ватираната материя под нея. Бронята беше пробита, а не разкъсана. Перата на стрелата нямаше да минат през нея.

— Не бъди глупак — прошепна Александър. — Отрежи дръжката. — Той опипа колана си, измъкна една кама и резна слабо стрелата. Тогава се закашля. От устата му бликна кръв, а стрелата рязко се разклати. Животът напусна лицето му. Но все още стрелата продължаваше слабо да трепти.

— Бързо, — извика Певкестас, — да започваме преди отново да се свести. — Той грабна камата и започна да стърже по твърдата тръстика.

Докато я дялкаше, а Леонатос я държеше здраво да не мърда, разкопчах катарамите на бронята. Александър се свести, а Певкестас продължаваше да се мъчи със стрелата. Александър не помръдна.

Дръжката се разцепи и падна. Остана да стърчи около педя заострен край. Успях да измъкна бронята изпод него. Малко се измъчихме от израстъците по стъблото на тръстиката. Певкестас разряза окървавения хитон. Моравата рана върху бялата му плът се разтваряше и затваряше, а въздухът леко свистеше през нея. Понякога това спираше — Александър се опитваше да не кашля.

— За Бога — прошепна той, — дърпайте и свършвайте с това.

— Трябва да изрежа още малко, за да излезе острието — рече Певкестас.

— Давай, тогава — каза Александър и затвори очи.

Певкестас пое дълбоко дъх.

— Покажете ми камите си — поиска той.

Моята имаше най-тънко острие. Бях я купил в Мараканда. Той я заби близо до дръжката и започна да дълбае. Държах главата на Александър в ръцете си. Мисля, че дори не ме усети, пронизван от нечовешката болка.

Певкестас издърпа камата, наклони стрелата встрани, стисна зъби и дръпна. Дебелото желязно острие излезе. А след него и тъмна струя кръв.

— Благодаря, Певкес… — Главата му клюмна. Остана да лежи като камък. Нищо не се движеше, нищо освен кръвта. Но и тя скоро престана.

Вратата на колибата бе затрупана с хора. Някой извика, че Царят е мъртъв и викът веднага бе подет от другите.

В Персия риданията за мъртъвците идват от само себе си, като сълзите. Но аз му дадох дължимото — дара на мълчанието. Всъщност, в мен вече нямаше нищо друго.

Виковете, че Царят е мъртъв, стигнаха и до войниците, които все още се биеха в крепостта. Врявата вътре, която не беше спирала през цялото време, се удвои. Сякаш всички грешници на земята в един миг бяха хвърлени в Огнената Река.

— Чакайте — сепна се Леонатос. Той взе от земята едно перце и го постави върху устните му. За миг то остана неподвижно. После власинките леко помръднаха.

Помогнах им да превържат раната, с каквото успяхме да намерим. От очите ми се стичаха сълзи. Този път не бях единствен.

Най-сетне се осмелиха да го преместят и го сложиха върху една носилка. Телохранителите я вдигнаха и тръгнаха бавно. Последвах ги. Нещо литна от стените над нас и глухо падна в прахоляка до мен.

Беше тримесечно индийско бебе, а гърлото му беше отрязано от едното ухо до другото.

Там, горе, войниците продължаваха да го смятат за мъртъв. И сега измиваха срама от себе си, вземайки кръвната цена за него. Не оставиха живо нито едно същество.

Два дни той лежа в разтворените обятия на смъртта. В него почти не беше останала кръв. Стрелата беше счупила едно ребро. Макар и твърде слаб, за да повдигне ръката си, той направи именно това, вместо да говори. Нареди на лекаря да види ранените. Аз единствен разбрах знака му. С мен той нямаше нужда да отваря уста.

Телохранителите криво-ляво ми помагаха да се грижа за него. Бяха добри момчета, но нервни. Попитах един от тях:

— Защо го е направил? Да не би войниците да са се колебаели?

— Не зная. Те много се туткаха, докато донесат стълбите. Тогава той грабна една, изправи я сам и тръгна нагоре.

Раната, макар и ужасно разкъсана, не забра. Но докато заздравяваше, ребрата засегнаха някакви мускули. Всяко вдишване го режеше като с нож и това продължи дълго след това. В началото кашлицата беше толкова силно страдание за него, че трябваше да притиска гърдите си с двете си ръце, за да ги задържи неподвижни. До края на живота си той винаги изпитваше болка, когато се преумореше и дишането му се ускореше. Криеше я, но аз винаги усещах.

На третия ден вече можеше малко да говори. Дадоха му глътка вино. Тогава дойдоха генералите, за да го укорят за безразсъдството му.

Разбира се, те бяха прави. Беше цяло чудо, че въобще е останал жив до момента, когато стрелата го удари. Александър продължил да се бие с нея, докато паднал безжизнен. В шатрата му стоеше и старият щит от Троя, с който Певкестас го беше закрил. Често го виждах да поглежда към него.

Александър прие укорите покорно — нямаше друг избор заради тримата войници, хванати в капан заедно с него при счупването на стълбата. Единият от тях беше загинал. А той дължеше живота си на другите двама. Но Александър беше постъпил така, както искаше, и накара войниците да го следват. Любовникът все още беше верен на възлюбения си. Стълбата просто се счупила от нетърпеливото им и пламенно втурване. А той не би могъл да предвиди това.

За да му покаже тяхната преданост, Леонатос му разказа всичко за масовото клане.

— И жените, и децата ли? — Александър си пое рязко дъх, закашля се и изхрачи кръв. Леонатос беше смел войник, но не много съобразителен.

На третия ден, когато повдигах възглавниците му, в стаята влезе Пердикас. Той имаше най-висок ранг сред всички военачалници, и сега командваше войските. Беше висок, с мургава кожа и с намръщено чело — спокоен и разсъдлив. Александър му вярваше.

— Александър, — каза Пердикас — тъй като още не можеш да диктуваш, съм написал едно писмо от твое име. До Хефестион е, за да съобщи на армията. Мислиш ли, че си в състояние да го подпишеш?

— Разбира се, че мога — отвърна Александър. — Но няма да го направя. Защо да ги безпокоя излишно? Те ще си помислят, че съм мъртъв. Наслушах се на такива приказки.

— Но те сега говорят точно това — някой е разнесъл слуха и македонците смятат, че пазим смъртта ти в тайна.

Александър се подпря на здравата си ръка (лявата беше притегната към раната) и почти седна. Видях как върху чистата му превръзка изби едно червено петно.

— И Хефестион ли си мисли това?

— Не зная. Твърде е възможно.

— Прочети ми писмото.

Той го изслуша, а след това каза:

— Ще го подпиша, но добави, че след три дни ще отида при тях.

Пердикас смръщи вежди.

— Ако не отидеш, това още повече ще влоши нещата.

Ръката на Александър сграбчи одеялото. Червеното петно върху превръзката се увеличи.

— Пиши каквото ти казвам! Щом казвам, че ще отида, значи ще отида.

И той тръгна — седем дни, след като беше получил раната.

Отново пътувах с него по реката. На кърмата опънаха малък навес и той лежеше под него като умрял. Спомних си как стоеше изправен на носа, с венеца на главата си и в гърлото ми заседна мъка.

Пътувахме две нощи и три дни. Каквото и да се опитвах да направя, на една галера няма удобства и той чувстваше тласъка на веслата. Но нито веднъж не се оплака. Стоях край него, пъдех с ветрило мухите, сменях превръзките на полузарасналата рана и размишлявах. Да, казвах си, ти правиш всичко това за Хефестион.

Сега разбирам, че той щеше да тръгне и само заради войниците. Александър никога не беше назовавал свой заместник, нито свой наследник, в случай че загинеше. Не че не мислеше за смъртта — та той живееше постоянно с нея. Но той не искаше да даде на никого ранг с такава власт, нито пък да го изложи на толкова много завист. Знаеше много добре каква суматоха е настъпила в лагера, докато го смятаха за мъртъв. Трима от големите генерали бяха там — Кратер, Птолемей и Хефестион. И тримата с равни претенции за върховното командване. Войските също добре разбираха това. Те също така знаеха, че ако той умре, индийците пред тях и зад тях ще се надигнат. Ако го бях попитал защо отива, той щеше да ми отговори: „Трябва.“ Но си спомних гласа му, когато каза: „И Хефестион ли си мисли това?“, и се опитах да овладея мъката си.

Съзряхме лагера в късния следобед Александър беше заспал. Както беше заповядал преди това, навесът беше навит, за да могат да го виждат! Той вече беше сред армията си — целият бряг беше потъмнял от хора. Когато го видяха да лежи неподвижно, избухна ридание, което се разпростря чак до лагера. Не би могло да бъде по-голямо, дори ако някой Велик Цар беше починал в Суза. Но не обичаят беше изтръгнал това оплакване от македонците. Чистата и неподправена мъка ги бе накарала да ридаят.

Александър се събуди. Видях го как отвори очи. Той знаеше какво означава това — те бяха почувствали какво означава да бъдат без него. И не го обвинявам, че ги остави да го почувстват още малко — той си беше артист. А когато галерата се прилепи към брега, той вдигна ръка и я размаха.

Цялото множество изрева гръмогласно. Сякаш небето се срути от радостните им викове. Но аз внимателно наблюдавах тримата генерали, които стояха на брега. И видях чии очи той погледна първо.

На брега ни чакаше носилка с балдахин. Когато го пренесоха до нея, той каза нещо, което не можах да чуя, тъй като бях още на кораба. Като че ли не му хареса носилката. Винаги става нещо не както трябва, си казах, когато трябва да го оставя на други хора. Какво ли има сега?

Когато слязох по подвижното мостче, тъкмо водеха един кон.

— Така е по-добре — каза Александър. — Сега ще видят дали съм умрял.

Някой му помогна да се качи на седлото и той се изпъна, сякаш беше на парад. Войниците се развикаха. До него вървяха генералите. Надявах се да внимават, в случай че падне. До предната вечер той не беше стъпвал на краката си.

В този момент настана лудницата.

Войниците се събраха в огромна крещяща вълна, изпускаща обилна смърдяща пот под горещото индийско слънце. Избутаха генералите все едно че бяха никои. Добре, че поне му бяха намерили спокоен кон. Войниците посягаха към краката му, целуваха края на хитона му, благославяха го или просто напираха да дойдат по-близо и го гледаха втренчено. Никой на брега не знаеше истинското състояние на Александър. Най-сетне няколко телохранители успяха да си пробият път през тълпата и поведоха коня му към приготвената за него шатра.

Промъкнах се през блъсканицата като котка под врата. Всички бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха, че един персиец ги разблъсква. Много пъти бях чувал хора, които са виждали гръдни рани на бойното поле, да разправят как човек доживява, докато се опита да се вдигне, а после избълва локва кръв и умира след няколко мига. На около двадесет крачки пред шатрата, когато почти бях стигнал до него, Александър дръпна юздите. Помислих, че ще падне и се хвърлих напред.

Но той не падна.

— Останалото ще измина пеш, — каза той. — Искам да им покажа, че съм жив.

Направи го. Без да искат, те удвоиха необходимото за това време, като хващаха ръцете му, за да му пожелаят здраве и радост. Късаха цветя от храстите — от онези белите индийски цветя с тежкия аромат, и ги хвърляха към него. Някои бяха откраднали венци от светилищата на индийските богове. А той стоеше изправен и се усмихваше. Александър никога не се отвръщаше от обичта.

Влезе вътре. Лекарят Критодем, който беше дошъл заедно с нас на кораба, избърза след него. Когато малко по-късно излезе и ме видя, че стоя отвън той каза:

— Кърви, но не много. Ей, Богу, от какво е направен този човек?

Вдигнах рамене:

— Ще се погрижа за него, веднага щом излязат генералите. — Бях донесъл със себе си една чанта с неща, от които щеше да има нужда. Птолемей и Кратер излязоха доста скоро. Е, казах си, сега вече започва истинското чакане.

Пред шатрата се беше натрупала огромна тълпа. Сигурно си мислеха, че ще дава аудиенции. Телохранителите ги възпираха. А аз чаках.

Палмовите дървета вече чернееха на фона на залеза, когато Хефестион излезе.

— Багоас там ли е? — попита той.

Приближих се.

— Царят е уморен и иска да си легне — каза Хефестион.

Уморен! Премъдри Боже. Та Александър трябваше да бъде оставен на мира още преди час.

Вътре беше горещо. Бяха го подпрели на някакви възглавници. Калпава работа. Отидох и го нагласих както трябва. До него имаше чаша за вино.

— О, Александър! Знаеш много добре, че лекарят каза да не пиеш, ако раната кърви.

— Вече не кърви. Нищо ми няма. — Имаше нужда от почивка, за да съвземе, а не от вино.

Вече бях наредил да донесат вода, за да го измия.

— Какво правиш постоянно с тази превръзка? — попитах. — Смъкнала се е наполовина.

— Нищо — отговори ми той. — Хефестион поиска да види раната.

— Легни сега, че е залепнала. — Намокрих я и леко я отскубнах, а след това го изкъпах, намазах мястото с мехлем, превързах го и изпратих да донесат вечерята му. Почти не хапна. Беше уморен до смърт. Когато го нагласих, седнах тихо в един ъгъл. Той беше привикнал да стоя там, докато заспива.

Малко по-късно, когато вече се унасяше, Александър въздъхна дълбоко. Приближих се на пръсти. Устните му се размърдаха. Помислих си, че сигурно иска да доведа Хефестион да седне до него. Но той само каза:

— Толкова много неща имам да свърша.

6

Макар и бавно, той започна да се възстановява. Пристигнаха пратеници на всички мали и казаха, че ще се предадат. Александър пожела да му дадат хиляда заложници, но когато те дойдоха, той прие това като доказателство за добрите им намерения и ги освободи.

От индийските му владения пристигаха цели почетни процесии, натоварени с дарове — златни купи, пълни с перли, скринове от рядко дърво, пълни с подправки, прекрасни гоблени, златни огърлици, натежали от рубини и още слонове. Най-великолепни от всичко бяха опитомените тигри, които стъпваха по улицата, хванати в сребърни вериги. Александър каза, че тигрите са по-царствени дори и от лъвовете, и реши да отгледа един, когато му остане време да се грижи за него както трябва.

Всеки път, когато идваха пратеници, той ставаше от леглото, сякаш нищо му нямаше и в цялото си великолепие сядаше на трона. А те държаха дълги речи, които трябваше да бъдат превеждани. Александър отговаряше и отново превеждаха. След това ставаше и изразяваше възхищението си от подаръците. Много се страхувах тигрите да не надушат кръвта му.

Раната образува коричка, макар че все още изглеждаше ужасна. Една сутрин, радостен и възбуден като дете, което си е извадило клатещ се млечен зъб, той ми каза:

— Виж какво си имам — и ми показа едно огромно парче кост от реброто.

След това болката малко утихна. Кожата обаче остана залепнала за сухожилията, а те от своя страна — за костта. Лекарят каза, че дробът отвътре е залепнал за тях. Болеше го, когато вдишваше дълбоко или когато движеше ръката си. И все пак, това въобще не го спря да свърши цялата работа, която се беше натрупала, докато воюваше с малите.

Малко след като пристигнахме, в шатрата му дойде Роксана в закритата си носилка, за да поздрави господаря си и да го попита как се чувства. Била понаучила гръцки, ми каза Александър след това. От думите му разбрах, че се е държала любезно и смирено, и била изпълнена със загриженост. Вече бях чул, че когато дошъл слухът за неговата смърт, писъците и оглушили целия лагер. Възможно е мъката й да е била искрена. Но от друга страна, тя все още нямаше дете, и, ако той умреше, в очите на всички тя щеше да бъде абсолютно никой.

След около месец той вече беше на крака. Отново тръгнахме по реката към мястото, където тя се влива в Инд. Всичко стана тържествено — това беше официално царско пътуване. Освен конницата и конете, с нас тръгнаха покрай брега и десет хиляди пешаци. Корабите имаха разноцветни платна, а носовете им бяха боядисани. С какво удоволствие го гледах да стои отново на мястото си на носа и да се взира в далечината.

Там, където се сливат двете реки, Александър видя чудесно място за град81 и нареди да разпънем лагера. Той все още имаше нужда от почивка. Останахме там през по-голямата част от зимата. Беше приятно място, макар че ми липсваха хълмовете.

Сега, след като се установихме на постоянно място, започнаха да пристигат хора от всички краища, дори от Гърция. Но един гост дойде неочаквано — Оксиартес, бащата на Роксана, пристигна начело на помпозно шествие заедно с най-големия си син. Твърдеше, че са го довели притесненията му за някакво въстание в Бактрия. Аз обаче съм убеден, че той дойде да разбере дали неговият внук — следващият Велик Цар — е вече на път.

По време на войните си в Индия, Александър нямаше възможност да взема Роксана със себе си. Дори и да искаше. Но предполагам, че Оксиартес си мислеше, че щом някъде има желание, значи има и начин. Александър твърдеше, че е доста добре и дори започна да язди („Е, нищо ми няма, Багоас, просто трябва малко да се пораздвижа с упражнения.“). Така че не можеше да обвинява раната си за небрежните си и редки посещения в харема. Честно казано, от няколко седмици той беше достатъчно добре, за да може да прави любов — с някой, който знаеше как да се погрижи за него. Не видях нищо от посещението на Оксиатрес, тъй като се присъединих към една екскурзия нагоре по реката, за да зяпаме крокодилите. Човек винаги трябва да знае кога да изчезне.

Като подарък на раздяла, Александър даде на тъста си една сатрапия. Тя се намираше в полите на планината и беше толкова далеч на изток, колкото може да стигне човек и все още да е в Бактрия. И още по-далеч от царските градове на Персия. Оксиартес щеше да управлява заедно с един македонски генерал, който както подозирам, е бил помолен постоянно да му намира работа там.

С настъпването на пролетта Александър беше готов да тръгне към Океана. Но по пътя ни все още имаше държавици, управлявани от жреци, принуждаващи го да води тежки и кървави войни. Той приемаше като приятели всички народи, които го признаеха. Но, ако след това някой въстанеше зад гърба му, не прощаваше лесно. Не можеше да търпи предателството.

В началото Александър оставяше изморителните обсади на генералите си. Но това го изяждаше отвътре. Стана нервен и избухлив дори и с мен. Скоро не изтрая и започна лично да участва в битките, макар че всеки път се връщаше почти припаднал. Когато използваше лявата си ръка, дори само за да държи щита или юздите, това дразнеше и дърпаше втвърдената рана. Лекарят ми даде някакъв маслен разтвор, за да я омекотявам. Това беше най-близкото до удоволствието нещо, което ръцете ми можеха да направят за него. Той беше твърде изтощен за нещо повече.

След това Александър раздели войските си. Кратер трябваше да се върне в Персида през Кибер и по пътя си да умиротвори Бактрия. С него тръгваха старите и осакателите войници, слоновете и харема. Не знам как Роксана възприе това. Все пак, през зимата той не я беше пренебрегвал съвсем. Но от следващия Велик Цар нямаше и следа.

Преди много време аз също щях да бъда изпратен по лесния път. Но сега за това не стана дори и дума. Дори и да бях предвидил какво ни чака, пак нямаше да го избера.

Докато установяваха границата и основаваха нови градове, настъпи лятото. Бяхме готови за Океана.

Александър не качи на корабите цялата армия. Нали отиваше само, за да види чудото. Но ние си бяхме направо цяла флотилия.

В сравнение с устието на Инд, дори Оксус прилича на поточе. А самото устие ни се видя като море, докато не почувствахме вятъра от Океана. Беше толкова силен, че едва не ни обърна. За щастие, корабите успяха да стигнат до брега, без никой да се удави. Помислих си, че в края на краищата Океанът можеше да се отнесе към Александър и по-любезно.

Корабостроителите бяха свършили добра работа, а и ние тръгнахме с индийски лоцмани. Но тъкмо когато казаха, че почти сме стигнали до Океана, вятърът задуха отново. Насочихме се бързо към брега и закотвихме корабите.

И тогава водата просто си отиде.

Оттегляше се все повече и повече. Корабите останаха нависоко и на сухо, някои в калта, а други — килнати върху пясъчния бряг. Изобщо не можехме да разберем какво става. Никой не знаеше какво да мисли за това. Приличаше на най-ужасна поличба. Никой от нашите моряци и гребци не беше виждал такова нещо през целия си живот. Бурята беше просто вятър, но това!…

Някои от египтяните споменаха, че ако това е като пресъхването на Нил, ще останем заседнали тук половин година. Не разбирахме какво казват индийците, които говореха някакъв местен език. Правеха ни знаци, че водата ще се върне, но не можехме да разберем кога. Направихме лагер и зачакахме.

Водата се върна с падането на нощта. Вълна по вълна тя се плискаше нагоре, повдигаше килнатите кораби и ги караше да се удрят един в друг. Трескаво се приготвихме да преместим лагера, но не знаехме колко далеч трябва да се оттеглим. Водите спряха до мястото, където първоначално ги бяхме заварили. А на следващата сутрин отново ги нямаше. По-късно, когато намерихме преводач, научихме от индийците, че Океанът прави това два пъти на ден.

Кълна се, че това не е измислица като онези дето ги разказват на пазара. Миналата година един финикиец, който беше плавал покрай Стълбовете82 до Иберия, ми каза, че и там става съвсем същото.

Наложи се още веднъж да поправяме корабите.

И най-накрая видяхме Океана.

Там — на края на земята — Александър извърши жертвоприношение към своите богове. И след това отплавахме.

Вятърът духаше леко и небето сияеше. Океанът беше много тъмен — почти тъмносив. Малки вълни хвърляха върху нас кристално чисти пръски. Минахме покрай два острова. А след това между нас и самия край на света нямаше нищо.

Океанът оказа много странно въздействие върху стомаха ми. Наложи се да хукна към борда на кораба, И тогава видях една сребърна риба, тънка и дълга около две педи, която се издигна от водата, прелетя над повърхността цялата дължина на един хвърлей копие и отново цамбурна във водата. Никой друг освен мен не я видя. И никой не ми повярва след това, освен Александър. Но дори и той се замисли дали да се впише това в Хрониката. В името на Митра, кълна се, че е вярно.

След като се нагледа до насита, Александър принесе в жертва на Посейдон два бика. След това ги хвърлихме през борда. Александър не само му благодареше за това, че е видял Океана. Той молеше Посейдон за благосклонност и покровителство над своя стар приятел Неарх и над цялата флота. Защото те щяха да отплават в морето и да изминат покрай брега цялото разстояние от Инд до Тигър. По пътя си трябваше да търсят крайбрежни градове или места, удобни за пристанища. Александър искаше да създаде търговски път направо от Персия до Индия, и така да спести дългите и опасни пътувания на керваните.

Той самият щеше да поведе армията покрай брега, за да оставя на флотата храна и да копае кладенци с чиста вода. Говореше се, че крайбрежните земи са диви, сурови и голи. И той както винаги избра за себе си най-трудната задача. Всички персийци го убеждаваха, че тази земя е известна с пустините си, и че самият Кир не е успял там.

— Индийците твърдят, — му рекох един ден, — че когато я преминал, Кир бил останал само със седем души. Но е възможно да говорят това и от тщеславие, тъй като той е смятал да нахлуе и да завладее страната им.

— Добре де — усмихна се Александър, — Кир е бил велик човек. Но все пак ние отидохме малко по-далеч.

Тръгнахме в средата на лятото.

Въпреки че много хора бяха заминали с Кратер, ние все пак останахме една голяма армия от много народи. Освен войниците, с нас вървяха и жените им, и всичките им деца. Много от финикийците също пожелаха да се присъединят към нас. Финикийците са готови да понесат какво ли не, щом става дума за търговия. А никой не знаеше на какво можем да попаднем в тази непозната земя. И те решиха, че трудностите си струват. Но това беше в началото.

Източна Гедрозия83 е земя на подправките. Под краката, ни като трева растяха нардове84 и въздухът бе изпълнен с благовонието от измачканите им мъхести стръкове. Слънцето се отразяваше като кехлибар в капчиците смола по малките стъбла на смирната. Горички от високи дървета хвърляха върху нас своите бледи и ароматни цветове. Но когато отминахме хълмовете, и долините на тази прекрасна земя останаха зад нас, финикийците спряха. Останаха сред подправките. Бяха дочули какво ни предстои след това.

Постепенно ароматните храсти преминаха в пустинни шубраци, а дърветата — в тръни. На мястото на зелените долини се появиха промити речни корита, издълбани в сухата земя. Каменистите им дъна или бяха пресъхнали, или по тях се провираше тънка струйка вода, от която не можеше да се напълни дори една чаша. В лабиринтите от меки скали времето беше изваяло чудновати форми на разрушени крепости, назъбени бойници или изправени на задните си крака чудовища. За да спасим копитата на конете, вървяхме пеш и наранявахме собствените си стъпала. Камънаците се редуваха с пресъхнали и напукани кални пространства, побелели от сол. Нищо не растеше там, освен това, което можеше да живее без дъжд сред камъни или прах.

И никой не живееше по тези земи, освен някакви окаяни същества — плашливи и неми като животни. Те бяха съсухрени и космати и имаха дълги нокти като на зверове. Хранеха се само с риба, тъй като земята не раждаше нищо. Единствената им вода бяха някакви малки и мръсни локви, недостатъчни дори за куче. Сигурно само влагата в суровата риба поддържаше живота им.

Продължихме напред и стигнахме до пясъка.

Често през тези два месеца си повтарях: „Ако оживея, ще изтрия това време от паметта си. Няма да мога да понеса дори спомена за него.“ Но както виждате, сега отново се връщам към това. Александър го няма. И всички места, които той прекоси по тази земя, днес ми се струват като изгубени богатства. Дори пустинята.

Пътувахме през нощта. Когато слънцето се издигнеше високо, никой не би могъл да се движи и да оцелее дълго. Александър изпращаше напред разузнавачи с камили, за да открият следващия ручей или гьол. А ние трябваше да го достигнем където и да се намираше, или да умрем. Понякога пристигахме до него преди изгрева на слънцето. Но по-често не успявахме, защото силата ни намаляваше и конете ни падаха от изтощение.

Неприветливите разядени скали, които оставихме зад себе си, изглеждаха почти приятни, в сравнение с изгарящия пясък. Дори и през нощта той задържаше горещината на деня. Пясъчните дюни бяха, твърде огромни и дълги, за да можем да ги заобиколим. Когато ги изкачвахме, на всеки две стъпки човек се хлъзгаше една назад, а когато слизахме, войниците се спускаха надолу като по пързалка. Ние, конниците, трябваше да вървим и нагоре, и надолу — стига да имахме коне. Те капнаха преди хората. Мизерните, трънаци и изсъхналата трева не им даваха достатъчно сила, за да стигнат до водата. Каните останаха техни единствени собственици. Но само в началото. Когато фуражирите започнаха да се връщат с празни ръце, всеки умрял кон беше за нас истинско угощение.

Моят Лъв падна, докато изкачваше една пясъчна дюна. Опитах се да го вдигна на крака, но той остана да лежи неподвижен. И изведнъж се появи цяла тълпа с мечове и секири, която сякаш изникна от земята.

— Дайте му възможност да умре! — извиках аз. Бях видял как разкъсаха на парчета едно муле, което още дишаше. Когато извадих камата си, те помислиха, че искам да запазя месото за себе си и настръхнаха. Разсякох вената на врата му, както правеха при жертвоприношения. Взех част от месото за слугите си. Ние от домакинството на Царя ядяхме същото като него — само войнишката дажба Но поне никой не я крадеше.

Убиваха мулетата всеки път, когато наблизо нямаше офицер. Войниците захвърляха собствената си плячка, за да докопат товарните животни. Конниците започнаха да спят заедно с конете си. Научих за това, но твърде късно. Орикс, другият ми кон, който понасяше всичко доста добре, изчезна, докато спях. Никога не поисках друг от Александър. Сега конете бяха само за войниците.

Докато ходех пеш, често попадах на Калан, който си проправяше път като някаква слаба дългокрака птица. Той не пожела да тръгне с Кратер и да изостави Александър. В часа на залеза, когато всеки прегръщаше последния къс почивка преди похода, го виждах да седи с кръстосани крака и да медитира с поглед, втренчен в угасващото слънце. Александър преодоляваше или криеше изтощението си. А Калан сякаш изобщо не чувстваше умора.

— Можеш ли да отгатнеш на колко е години? — попита ме един ден Александър.

Предположих, че е на петдесетина, но Александър каза да прибавя още двадесет. И каза още, че Калан през целия си живот никога не е боледувал.

Калан беше щастлив — той мислеше само за своя бог. А Александър работеше като вол, и се грижеше за всички нас. Можех да разчитам мислите му доста добре — той се терзаеше, че сме попаднали в този ад заради неговото нетърпение и поради това, че не бе изчакал зимата.

Някъде към края на третата седмица, когато никой вече не забелязваше кой ходи до него и всеки гледаше да се справя както може, един войник се обърна към мен:

— Вярно, че Царят ни въвлече във всичко това, но поне се поти като нас. Сега води колоната пеш.

— Какво?! — Изобщо не можах да повярвам. Но беше истина.

Два часа след изгрева направихме лагер край един поток, в който течеше истинска вода. Побързах с неговата кана за пиене преди глупаците да я измърсят с краката си. Никога нямах вяра на робите, че ще донесат чиста вода.

Той дойде в шатрата изпънат като стрела. Вече бях напълнил чашата му. Остана неподвижен при входа — веднага, щом помисли, че е сам и никой не го вижда — и притисна главата си с ръце. Очите му бяха затворени. Хвърлих чашата и се втурнах към него. Помислих, че ще падне. За миг той се подпря на мен, но после се изправи и отиде до стола си.

— Александър, защо вървиш пеша?

— Човек винаги може да направи това, което трябва. — Докато изричаше това, на три пъти си пое дъх.

— Добре, ти го направи. Но ми обещай, че няма да го правиш отново.

— Не говори като дете — той въздъхна — От сега нататък трябва да ходя пеш. Необходимо е.

— Изчакай да чуеш поне какво ще каже лекарят! — Взех каната от ръцете му — разливаше я върху дрехите.

— Не. Няма да се съветвам с никого. После, когато успя да си поеме повече въздух, той се усмихна:

— Това е добре за мен. Раздвижва мускулите. Стига толкова, насам идват хора.

Бяха войници, които дойдоха с грижите и въпросите си, и той се зае с всичко. После влезе Хефестион. Носеше дажбата си, за да ядат заедно в горещата утрин. Мразех да поверявам на някой друг грижата за неговото хранене. Но, както открих по-късно, той беше ял и беше изпил глътка вино. Дори му бяха помогнали да си легне. Почти заспиваше, когато намазах червения белег с мехлема на лекаря. Бях го скрил, за да не го изядат робите.

От този ден Александър поведе колоната пеш. Той даваше темпото през пясъка или камънаците. Всяка стъпка му причиняваше болка, а всяка сутрин бе цяло мъчение за него. Живееше единствено от волята си.

Войниците разбираха това — то личеше по вида му. Познаваха и гордостта му. Но те също така знаеха, че той се наказва задето ги е накарал да страдат. И войниците му простиха. Техният дух се подхранваше от неговия.

Един ден, докато го събличах в зараждащата се горещина на утрото, се улових, че мисля: „Дали някога той ще спечели обратно този живот, който сега изтича от него?“ Предполагам, че вече знаех отговора.

Александър се тревожеше и за флотата отвъд този жесток бряг. Дори при окаяното ни положение той им изпрати още храна. Но командирът на отряда се върна и каза, че войниците са изяли всичко по пътя. Седнал изправен на походния си стол, Александър рече:

— Кажи им, че укорявам тяхното неподчинение, но им прощавам заради глада им. И по-добре не ми казвай, ако и мулетата са изядени. От сега нататък — той спря, за да си поеме дъх, — всички липсващи мулета да се смятат за умрели от изтощение. Войниците страдат и човек трябва да знае кога да се въздържа и да не предприема нищо.

Хората започнаха да умират. Дори и най-незначителната болест стана смъртоносна. Те изоставаха и падаха в тъмнината на нощта, понякога без звук, понякога, викайки собствените си имена с надеждата, че някой приятел ще ги чуе. Но от тъмнината цареше пълна глухота. Какво би могъл да направи човек, който едва се държеше на краката си? Понякога виждах войник, понесъл на гръб детето си, и се досещах, че жена му е умряла. Но обикновено децата умираха първи. Спомням си, че веднъж чух едно да плаче в тъмнината — сигурно го бяха оставили, смятайки го за мъртво — но и аз едва се влачех. Отминах.

Един ден стигнахме до широко речно корито, в което течеше сравнително голям поток. Водата беше планинска — прясна и студена. Тази нощ походът беше по-къс. Успяхме да стигнем до потока преди зазоряване и да направим лагера си в хладината. Александър нареди да разпънат шатрата му на пясъците, където можеше да чува ромона на водата. Той тъкмо беше влязъл, както винаги полумъртъв, и аз миех лицето му с кърпа. Но едва бях започнал, когато някакъв странен шум достигна до нас — нещо като тътен и силно движение. Заслушахме се за миг. А после Александър скочи на крака и изкрещя: „Бягай“, и ме повлече навън. Тогава наистина побягнахме. Видях как огромна бушуваща вълна от кафява вода стремително се приближава надолу по речното корито. Грохотът, който бяхме чули, бе от разбиването на речните камъни.

Александър извика някакво предупреждение, на македонски. Навсякъде безразборно се блъскаха и се катереха хора. Докато се мъчехме да стигнем по-висока земя, видях как шатрата се катурна като шапка на пияница, как потъна и бе пометена от разрушителното прииждане. Спомних си, че мехлемът е още в кесията ми и го потърсих на кръста си. Александър не можеше да си поеме дъх от тичането. И едва тогава чух писъците.

И други бяха вдигнали палатките си на брега. Войнишките жени бяха опънали малките си навеси и готвеха вечеря, а децата шляпаха из водата. Стотици от тях бяха повлечени от стихията.

Това беше най-ужасният ден от този кошмарен поход. Хора търсеха телата, но в повечето случаи напразно. Оцелелите — вече смъртно уморени — се възстановяваха под ослепителното слънце. Откриха шатрата на Александър, изхвърлена на брега някъде по-надолу, и я простряха да съхне. Но всичките му вещи бяха загубени. След толкова часове на крак той задряма в шатрата на Хефестион. А междувременно аз тръгнах да прося сред неговите приятели, за да му намеря някакви дрехи. Някои от нещата, които ми дадоха, бяха дори по-хубави от неговите. Той беше тръгнал с малко багаж. Телохранителите, които се грижеха за оръжията му, бяха успели да спасят поне тях.

Тази нощ нямаше поход. Заради умората и за да извършим обредите за загиналите. Все пак, ако на някой му бе писано да умре в пустинята Гедрозия, по-добре беше да умре от вода.

Колкото и да бях млад и с мускули на танцьор, започнах да чувствам как от нощ на нощ силите ми намаляват. Загубих представа за времето и просто правех крачка след крачка, а устата ми се пълнеше с прахоляка, който вдигаха ходещите край мен. Всеки път преди да настъпи нощта исках само да остана и да лежа завинаги. Но тогава си спомнях, че в мен бе мехлемът, който поне малко му помагаше и че ако изостана, ужасното слънце ще изгрее и ще ме свари без подслон над главата. Така че продължавах да се влача напред, тласкан единствено от любов и от страх.

Преходите станаха по-дълги — с всеки изминат ден темпото ни намаляваше. Александър продължаваше да води колоната през цялата нощ и в горещината на утрото. Когато си лягахме, почти не говорехме. Бяхме се разбрали, че не искам той да хаби сили за мен. Понякога се налагаше да му попреча да легне така, както си беше. Тогава той изричаше по някое проклятие или псувня, а аз му се сопвах като ядосана дойка на някое дете. Но това не значеше нищо. Просто го отпускаше, след като цяла нощ е трябвало да бъде невъзмутим и да поддържа достойнството и името си.

Според по-опитните ние отдавна бяхме минали половината от пътя. Александър изпрати напред разузнавачи с камили, за да потърсят първата плодородна земя и да намерят провизии. Повече не ги видяхме. Всеки преход продължаваше все по-дълго в горещината на деня, преди да стигнем до вода. Веднъж той беше толкова дълъг, че Александър нареди, да спрем под палещото слънце, за да могат да ни настигнат изостаналите. Намирахме се до старо и съвсем пресъхнало каменисто речно корито. Кладенецът от предната нощ беше толкова маловоден, че нямахме и капка вода за из път. Александър седеше на един речен камък и си вееше с шапката от сплетена трева. Птолемей беше до него. Предполагам, че искаше да го попита как се чувства, тъй като изглеждаше ужасно — с изцедено и изпито лице, от което се стичаше пот. Дори от мястото, където бях, виждах, че едва си поема дъх.

— Къде е Царят? — попита някой и аз посочих. Беше македонец. Отмина, следван от двама тракийци, единият, от които държеше обърнат наопаки шлем. В него имаше вода. Не много, само колкото да покрие дъното. Сигурно я бяха изгребали от някоя пукнатина на речното корито, останала скрита под камъните. Благодаря на Бога, си казах. Жадувах за нея, но не чак толкова, колкото жадувах да го видя, че пие.

Татуираните тракийци си проправяха път напред и пазеха съкровището си с извадени мечове. Колкото и диви да изглеждаха с буйните си рижави коси, нямаше по-предани войни от тях. Александър така и не успя да ги отучи да му носят отрязани глави и да го молят за възнаграждение. Но сега те не бяха докоснали водата. Тракийците оставиха оръжията си и хукнаха към него. Първият коленичи. Прашното му, боядисано в синьо лице се ухили до уши и той вдигна шлема.

Александър го взе. Погледна за миг вътре. Не мисля, че бяха много тези, които почувстваха завист, макар че всички изгаряхме от жажда.

Той се наведе напред, сложи ръка върху рамото на тракиеца, каза нещо на техния език и поклати глава. След това стана, вдигна високо шлема и изля водата, както правят гърците, когато възливат на някой бог.

По цялата колона се разнесе тихо оживление, а думите му се предадоха от човек на човек. А аз, както си седях на камъка в празното корито, скрих лицето си в шепи и заплаках. Дано войниците са си помислили, че плача за прахосването на водата. След малко, като видях сълзите върху ръцете си, ги облизах с език.

Вече не правехме лагерите си близо до реките. Водите, идващи от планините, бяха станали много буйни. Някои войници скачаха в потоците и разкалваха всичко, а други се подуваха и умираха. В една от тези утрини накарах Александър да легне на леглото и докато го изтривах с влажна кърпа, си мислех, че прилича на жизнерадостен труп. Но този път успях да скрия напиращите ми сълзи.

— Никога не е имало друг човек като теб, Александър.

— О, трябваше да направя това — усмихна се той.

Виждах, че за него тази авантюра си заслужаваше цената, дори и да го беше убила. Момчето си оставаше момче.

— И на теб това ти струва, колкото и на мен — продължи той. — Днес изглеждаш много уморен.

Може би беше усетил нещо повече от това, което и самият аз знаех. Защото няколко нощи по-късно — в часа преди зазоряване — си мислех, но сякаш някой друг говореше вместо мен: „Не мога повече. Не мога да продължа по-нататък.“

След нощните часове пясъкът беше леко хладен. Отидох замаян до нещо подобно на храст, който щеше да подслони главата ми, когато слънцето изгрееше. Не ме питайте защо исках да проточа смъртта си. Може би такава е природата на човека. Да си почивам беше чудесно. Гледах как дългата колона се влачи покрай мен. Не извиках, както бях чувал да правят някои. Можех единствено да прошепна: „Прости ми, Александър.“

Останах да лежа там и да си почивам, без да се притеснявам за нищо, докато на изток се показа първият слънчев лъч. Тогава се почувствах малко по-добре и изведнъж си помислих: „Но какво правя аз тук? Нима полудях?“ И реших да продължа.

Изправих се на крака и намерих следите от колоната. За миг се почувствах почти свеж и изпълнен със сигурност, че ще успея да ги настигна. Обърнах манерката си, в случай че е останала някоя капка вода, макар да знаех, че е празна. Пясъкът беше тежък и дълбок. Вонеше от изпражненията на хора и коне. Гъмжеше от мухи, които ме нападаха, за да пият потта ми. От гребена на една дюна видях далеч напред праха от колоната. Слънцето се издигна по-високо. И силата ми свърши.

Видях една скала — спечена червена кал, проядена от времето. Докато слънцето още се изкачваше нагоре, тя хвърляше къса сянка. Цялото ми тяло беше суха топлина, а краката не ме слушаха. Пропълзях до там и легнах по очи. Помислих си, че това е моята гробница. Не оправдах надеждите му и го изоставих. И заслужавах тази смърт.

Всичко наоколо беше тихо. Сянката започна да се свива. Чух тежкото дишане на някакъв кон и си помислих: „Най-напред идва лудостта“. Някакъв глас каза:

— Багоас.

Извърнах се. Над мен стоеше Хефестион. Лицето му беше побеляло от прах и измършавяло от изтощение. Приличаше на мъртвец.

— Защо си дошъл за душата ми? — исках да кажа. — Аз не те убих. — Но гърлото ми беше твърде сухо, за да излезе звук от него.

Хефестион коленичи и ми даде вода.

— Не бързай. — каза той — По-късно ще пиеш повече.

— Твоята вода — прошепнах засрамен.

— Не, аз идвам от лагера — каза той. — Там има много. Ставай, нямаме цял ден!

Той ме вдигна и ми помогна да се кача на коня му.

— Аз ще го водя. Няма да ни издържи и двамата. Ще умре.

Чувствах костите на животното дори през седлото. Та то вече беше изминало днешния преход. Дойдох малко на себе си.

— Ти дойде лично — казах аз.

А той се усмихна:

— Не можех да изпратя друг човек Разбира се, че не можеше. В края на такъв поход. Никой не се връщаше за изоставащите. Ако паднеш, просто оставаш там.

От следващата дюна, която изкачихме, съзрях тъмните очертания на лагера и растящата тълпа, която обграждаше потока. Пихме още малко вода и после Хефестион ми подаде манерката.

— Изпий я докрай. Сега няма да ти навреди. Още веднъж направих усилие да кажа нещо.

В Суза се бях научил да изразявам благодарността си елегантно. Но този път единственото което успя да излезе от мен беше:

— Сега разбирам.

— Тогава не изоставай от колоната — отвърна той. — И се погрижи за него. Имам да свърша още работа.

Но аз нямах други задължения тази сутрин — телохранителите се бяха погрижили за Александър според силите си, а пред тях той винаги се стараеше да изглежда добре и да се държи. Беше много загрижен за мен и дори опипа главата ми, за да се увери, че не съм получил слънчев удар. Казах за моя спасител това, което честта изискваше да се каже.

Александър само отговори:

— Такъв е Хефестион, и винаги е бил такъв. — Прозвуча така, сякаш той отново спусна завесата, пазеща тяхното светилище. Това беше наказанието ми. Не че той го искаше. Но аз разбрах деликатността му.

На следващия ден, щом спряхме, дойде и вятърът.

Но не ни донесе никаква хладина. Само пясък, пясък, и още пясък. Навяваше го в палатките, струпваше го около тях, докато накрая всяка една заприлича на малка пясъчна дюна. Конярите, увити в шалове, тичаха насам-натам, за да покрият очите на конете. Но пясъкът беше навсякъде — в устата, в ушите, под дрехите и в косите ни.

Вятърът стихна и ние заспахме. А когато по залез слънце се измъкнахме от палатките, разбрахме че всички форми са променени. Всички ориентири, които разузнавачите бяха оставили по пътя към следващия извор, бяха изтрити. Пясъчните вълни бяха погълнали всичко.

Нашата рекичка беше почти зарината. Разбрах, че това вече наистина е краят. Но си казах, че този път поне ще бъда близо до него, пък дори и да пожелае да умре с Хефестион.

Ала аз грешах. Трябваше да се сетя, че той нямаше да бъде Александър, ако седнеше да чака смъртта. В крепостта на малите, докато лежал смъртно ранен от стрелата, той бе убил със собствените си ръце индиеца, дошъл да открадне доспехите му. Така че сега той свика военен съвет в шатрата си.

— Водачите вдигнаха ръце и не знаят какво да правят — каза той. — Ще трябва да търсим свои собствени ориентири. Можем да намерим пътя само към един от тях — към морето. Ще се насочваме по слънцето.

Той тръгна с тридесет конници в часа преди зазоряване. Бяха успели да намерят само тридесет коня, които можеха да издържат на такъв преход.

Трябваше да пътуват през деня, за да намират пътя си. Изчезнаха зад дюните, носейки със себе си живота на всички ни.

По-голямата част от тях се върнаха още същата нощ. Александър ги изпратил обратно, когато видял, че конете им окапват. А той самият продължил напред с десет човека.

В залеза на следващия ден, почервенял и плуващ в маранята, ги видяхме като черни точки на хоризонта. Когато се приближиха, Александър изглеждаше по-отпаднал от всякога, с набраздено от изтощение лице. Но се усмихваше. Погълнахме усмивката му като глътка живот.

Половината от тях бяха изостанали и той продължил напред с другите петима. Изкачили се по някакво възвишение. И отвъд било морето. А край него — това, което нито един разузнавач не беше открил преди — зелени растения, които не растат в солени почви. Те скочили и започнали да копаят — кой с ножове, кой с голи ръце — а прежаднелите коне завирали муцуните си над раменете им. Александър първи попаднал на вода. И тя била сладка.

Още същата нощ тръгнахме, а Александър, макар и неотпочинал, застана начело, за да ни води. Позволи си да се качи на кон, след като ни бе намерил спасение.

Морето приличаше на излъскано желязо. Но нали беше вода и самата му гледка ни освежи. Между него и покритите с тръстика дюни имаше ивица зеленина, където скрити под почвата поточета се стичаха към океана.

Пет дни вървяхме покрай брега. Морският бриз ни разхлаждаше, така че пътувахме през деня. Вода намирахме лесно — изкопавахме малки кладенчета и пиехме. А вечерта се къпехме в морето. Беше такова удоволствие, че изоставих цялото си персийско благоприличие и дори не се притеснявах, че някой ще види как изглежда един гол евнух. Всички бяхме като деца, които си играеха. Водачите познаха по зеленината, че скоро ще стигнем пътя.

Тогава започна да пристига и храната. Оказа се, че разузнавачите, които преди време бяхме изпратили напред не бяха загинали. Те достигнали до някакъв град на северозапад, и от там разпратили навсякъде съобщения за нас. Когато пристигна първият керван с камили, си казах, че ако това се беше случило в началото на похода, за всеки щеше да има по още една дажба месо. А сега можехме да направим цяла гощавка с дажбите — бяхме останали много по-малко.

Вече вървяхме доста по-лесно и чувствахме как силата ни се завръща. А когато преминахме проходите към града85, лицата ни изглеждаха не така измършавели и изтощени, както преди.

Там ни посрещна изобилието — жито, месо, плодове и вино, изпратени от Кармания86, райската земя, която лежеше по пътя ни към Персида. Починахме си и ядохме, и пихме до насита. Сякаш самите ни кожи поглъщаха жадно здраве и сила от зеленината наоколо. Дори Александър започна да прилича на себе си и кръвта се възвърна в тялото му.

— Мисля, че сега всички изглеждат добре и ще могат дори да се позабавляват малко от пътуването — каза той и ни поведе напред към Кармания като на разходка.

При всяко спиране намирахме храна и вино, които стигаха за цял пир. Александър беше разпратил, напред съобщения до управителите да се погрижат предварително за това. Някой — не си спомням точно кой — Птолемей или Хефестион, измисли план, за да го накарат най-сетне да си почине. Постъпиха хитро. Не му казаха как изглежда и колко му е нужно това. Пуснаха му мухата, че след всичките му завоевания и изпитания, той трябвало да пътува по същия начин, по който Дионисий е пътувал преди него. И наредиха да бъдат свързани заедно две колесници. Върху тях поставиха квадратна площадка, отворена от всички страни, с възглавници и зелени венци, и прекрасен балдахин. Впрегнаха свежи коне от града и колата стана много красива. Александър също я хареса и не я счете под достойнството си. Освен за него, там имаше място и за още двама-трима негови приятели. Войниците го посрещнаха с радостни възклицания. Много приказки и клевети се изприказваха от гърците за това пътуване. И много глупости, че всичко това приличало на вакханалия и на някакъв Дионисиев гуляй. Е, отстрани може да е изглеждало и така. Но поне добре го бяха измислили — и той успя да пътува удобно.

Направихме лагера си под сенчестите зелени дървета край няколко красиви поточета. Същата вечер Александър ми каза:

— Знаеш ли от кога не съм те гледал да танцуваш?

Колкото и да бях загубил форма, покрай ужасните лишения, аз все още бях млад. Жизнените сокове отново нахлуха в мен. С всеки изминат ден тренировките ми се променяха от трудност в удоволствие. Те също така ме предпазваха от преяждане — единственото изкушение на всички в този период, при това опасно за един евнух. Веднъж като се натрупа, тлъстината не се маха лесно. Да, днес, когато и младостта ми вече отмина, аз успях да я избегна. Все още мисля и за него. И нямам никакво желание да чуя как хората казват: „Онова там ли е обичал Великият Александър?“

Царят уреди празненства за войската. Земята беше изравнена за конните надбягвания. До хиподрума направиха квадрат за майсторска езда и за атлетическите състезания. Дърводелците построиха много хубав театър. От всички околни градове пристигаха певци и актьори, танцьори и акробати. Настъпиха дни на голяма веселба. Освен за Александър, който непрекъснато получаваше новини, какво са направили някои от сатрапите и управителите му, когато си помислили, че ще умре от раната си в Индия.

Сатрапът на самата Гедрозия беше продажен и небрежен. Беше македонец. Александър постави на неговото място персиец. Но междувременно войниците трябваше да получат почивка и веселби. Освен това той чакаше Кратер и неговата армия. Престъпниците по другите места щяха да почакат.

Най-големият му проблем беше, че нямахме никакви новини от флотата. Той не успя да им остави нищо по протежение на ужасния бряг. А те трябваше отдавна да са пристигнали. Ако загинеха, той щеше да поеме отговорността и да се обвинява за това до края на живота си.

Кратер и пътуващите с него най-сетне пристигнаха. Лагерът ни отново се превърна в истински град. Роксана беше в добро здраве. Александър я посети незабавно, макар че почти толкова незабавно излезе от там.

Срещнах случайно Исмений, който ме търсеше и разпитваше за мен. Седнахме да пием вино под навесите на някаква кръчма.

— Как ме намираш? — усмихнах се аз.

— Винаги съм знаел, че фигурата ти е хубава, — каза ми той, — но трябва да натрупаш малко върху костите си. Но Царят, Багоас! Той не изглежда състарен, но е направо износен.

— О, той вече започна да се оправя — отговорих бързо. — Да беше го видял преди един месец. — И продължихме да говорим за други неща.

На следващия ден управителят на приморската област лично пристигна на колесница, за да съобщи, че с флотата всичко е наред и че Неарх идва насам.

Лицето на Александър грейна, сякаш беше спал цяла седмица. И веднага даде богати подаръци на управителя. Тогава никой още не знаеше, че този човек — хем глупав, хем алчен, не им предложил никаква помощ, за да стигнат с корабите си на брега, нито им дал коне и коли. Просто се втурнал с новината, за да не би някой друг да го превари и да вземе наградата.

Минаваха дни. Александър изпрати напред един отряд, за да ги посрещне, но те не намерили никого. Заподозряха управителя, който още стоеше в двореца, и го арестуваха. Александър изглеждаше по-изтерзан и от преди, но все пак изпрати още един отряд. На втория ден войниците доведоха двама съсухрени и сбръчкани мъже. Телата им приличаха на каиши от сурова кожа и бяха почти черни. Едва ги познах — Неарх и първият му офицер. А войниците от отряда не могли да ги познаят, дори когато те попитали за Александър.

Царят се приближи, прегърна приятеля си от детинство и заплака. Като ги видя в това състояние, той предположи, че те са единствените оцелели. Но Неарх му каза, че цялата флота е спасена и Александър отново заплака, този път от радост.

Те имали много трудности и приключения, които са описани в книгата на Неарх. Критяните са жилави хора. Неарх доживя да участва в още много войни и да напише спомените си. Ако искате да слушате за огромни китове, които побягват при звука на тръбите, или за скотския живот на Ядящите риба хора, можете да отидете при него.

Александър вдигна пир за Неарх и хората му. Вече бе започнал да прилича отново на себе си. Угощаваше и забавляваше приятелите си и почете боговете с игри. Последваха веселбите. Цяла тълпа от артисти и певци беше дошла заедно с армията на Кратер. Така че нещата станаха както трябва.

Разбира се, имаше и състезания. Повечето от конните надбягвания бяха спечелени от персийци. (Александър ми даде два прекрасни коня от Кармания.) Гърците побеждаваха в атлетическите надпревари, тъй като повече обичаха да използват краката си. Стрелбите с лък спечелиха тракийците. Всички съюзници получиха възможност да блеснат. Сега, ние бяхме почти в Персида. Виждах как гледа с одобрение и харесва обноските и изяществото на моя народ, и разбрах, че той е станал един от нас.

След това започнаха представленията — всичките бяха изцяло гръцки. Маските, които използваха, все още ми се струваха странни. Когато признах на Александър, че предпочитам да гледам лицата на артистите, той каза, че не би имал нищо против, но ако лицето е моето. През този месец аз отново го учех как да прегръща удоволствието, а не болката. Самото му тяло беше различно — пренапрегнато от месеците нечовешка издръжливост. Той имаше нужда от малко грижа и нежност. И когато го отпуснах и раздвижих, изглеждаше по-млад с години.

След театъра започнаха състезанията по музика. А на следващия ден — по танци.

Бяхме девет или десет танцьори — от всички краища между Гърция и Индия. И някои бяха много добри. Помислих си, че днес няма да бъде моят ден. Но реших просто да танцувам за него. И ако той го хареса, това ще бъде достатъчна награда.

Танцът на Реката. Все едно, че идвах от там, където водата символизира радостта. Бях облечен в бяло със зелени райета. Започнах с малки звънтящи хлопки в ръцете — като планински поток. После „реката“ забърза, стана пълноводна и започна да се извива, като при водопадите подскачаше и се преобръщаше стремително. Когато излезе в равнините, „тя“ продължи да се разлива и да тече бавно на всеки завой. А накрая потъна, разтворила обятия за прегръдката на морето.

Е, танцът беше, както го харесваше той. Но изглежда и цялата армия го беше харесала. Бях удивен от силните викове и ръкопляскания, след като видях колко добри бяха другите.

Индиецът, който танцува последен, беше наистина сериозен съперник. Той изигра танц на Кришна под звуците на флейта. А и момчето от Суза наистина беше изтънчено. Честно казано, никога не съм бил сигурен в това състезание. Но и да не съм бил по-добър от останалите състезатели, предполагам, че не съм бил и по-лош. И, както винаги, Александър не се намеси в работата на съдиите.

Но този път армията го направи.

Това беше заради него, разбира се. Не мисля, че македонците не ме харесваха. Аз не се перчех, и нито плетях интриги, нито продавах влиянието си. Вече бях с него от доста дълго време. Предполагам, че ги развълнува колко трайна бе останала любовта му и как тя устоя на времето и на трудностите. Той беше страдал. А те искаха да го видят щастлив. Бяха гледали лицето му, докато танцувах. И ми дадоха наградата от обич към него.

Короната беше от златни маслинови клонки с тънки златни ленти. Той я сложи на главата ми и изглади лентите, за да паднат върху косата ми. После каза нежно:

— Красив си. Не си отивай. Остани тук до мен. Седнах до стола му на ръба на подиума.

Усмихнахме се един на друг. Армията запляска с ръце и затропа с крака. И тогава някой извика с гръмовен глас:

— Давай! Целуни го!

Погледнах объркано надолу. Това отиваше твърде далеч и не бях сигурен как ще го приеме Александър. Но вече всички в театъра викаха и настояваха. Усетих, че докосна рамото ми. Те също бяха с него от много време, и той можеше да различи обичта от наглостта. Александър ме вдигна в прегръдките си и ме целуна силно два пъти. Ако трябва да съдя от ръкоплясканията, те харесаха това повече от танца.

Освен всичко, трябва да ви кажа, че персийските жени не посещават обществени представления, както гръцките. (Изключително неприличен обичай).

Вечерта той ми каза:

— Ти спечели обратно цялата си красота, която пустинята ти беше откраднала, и дори повече.

Е, помислих си, това едва ли е толкова трудно, когато си на двадесет и три и никога не си имал рана.

Усетих, че се радва задето най-сетне може да почувства, че в края на деня в него е останала още малко сила за изразходване.

Направих го щастлив, без да изисквам много от него и без да го преуморявам. Как — това е моя тайна. Той не разбра разликата. Беше доволен, а това беше всичко, което имаше значение тогава. Заспа веднага след това.

Когато станах от леглото, одеялото падна, но той не се размърда. Вдигнах лампата и се загледах в него. Лежеше обърнат настрани. Гърбът му беше гладък като на момче — всичките му рани бяха отпред. Нямаше оръжие, направено да реже, да пробива или да се хвърля, което да не беше оставило белезите си върху него. Тялото му беше съвсем бяло в сравнение с почернелите от слънцето крайници. Колко отдавна беше, когато той тичаше гол заедно с приятелите си, което тогава така ме беше стъписало. Отстрани, по ребрата му си личеше издълженият възлест белег. Дори сега, когато беше дълбоко заспал, челото му не бе гладко. Клепките му бяха сбръчкани. Момче, което си почива, казах си. Момче с лице на възрастен човек. Косата му светеше по-бледо от преди, когато я осветявах с лампата. Откакто тръгнахме през Гедрозия, нишките сребро се бяха превърнали в ивици. Той беше на тридесет и една години.

Посегнах да издърпам одеялото. Но трябваше да се дръпна назад, за да не би сълзите ми да паднат и да го събудят.

7

За да не изморява оцелелите войници от пустинята, Александър ги изпрати под командването на Хефестион по крайбрежните пътища към Персида. Там климатът щеше да бъде по-мек през зимата. А той самият, както винаги, си намери нова работа. С една малочислена армия, повечето от конници, тръгнахме направо нагоре към Пасаргади87 и Персеполис.

Ако съдбата ми беше отредила да бъда с Дарий в дни на мир и спокойствие, щях добре да познавам тези места — истинското сърце на моята страна. Но Александър беше този, който ги познаваше. Когато вече бяхме горе на хълмовете, рано една сутрин той ме взе да пояздим и да вкусим, както каза, още веднъж чистия въздух на Персида. Поглъщах го до насита и казах:

— Александър, ние сме у дома.

— Наистина. И аз.

Той погледна към нагънатите планински вериги, по чиито върхове вече беше навалял първият сняг.

— Мога да кажа това само на теб — заключи го дълбоко в сърцето си: Македония беше страната на баща ми. Тази е моята.

— Ти никога не си ми правил по-голям подарък от този — отговорих аз.

От височините духаше свеж вятър и дъхът на конете ни изпускаше пара.

— В Пасаргади ние ще лежим в собствения дом на Кир — усмихна се Александър. — Колко странно е, че ти си от неговото племе, а аз ще бъда този, който ще ти покаже неговата гробница. Това е единственото нещо, което очаквам с нетърпение. Имаме късмет, че и двамата сме слабички. — той се засмя — Пролуката на вратата е толкова тясна, че дори и ти едва ще се вмъкнеш. Зазидали са я така заради крадците, веднага щом са вкарали огромния златен саркофаг. Сега не би могъл да мине обратно. Погребалните дарове на Кир още стоят на подиума край саркофага. Ще видиш мечовете му, и дрехите които е носил. Има страшно много дарове — сигурно са го обичали истински. Знаеш ли, аз също прибавих нещо, защото Кир ме научи да бъда цар.

Конят на Александър се завъртя неспокойно, уморен от ходенето.

— Стой мирен — плесна го той, — или ще те дам на Кир… Преди да замина оставих заповеди да жертват в негова чест всеки месец по един кон. Казаха ми, че такъв е древният обичай.

Отпуснахме юздите и се втурнахме в галоп. Лицето на Александър грееше, косата му се развяваше от вятъра и в очите му имаше огън. Когато след това ми каза, че не чувствал нищо друго, освен лек бодеж в ребрата си, почти му повярвах. Персида му действаше добре. Ето, помислих си, щастието отново започва.

Дворецът на Кир беше прекрасен и просторен в своя стар и по-прост стил — масивен, от черен и бял камък. Белите колони стърчаха като отличителен знак на града. А рано сутринта на другия ден тръгнахме към гробницата на героя.

Яздихме кратко — направо през парка на двореца. Дойдоха и неколцина приятели (повечето бяха заминали с Хефестион). Паркът беше подивял, но може би точно затова изглеждаше още по-прекрасен в златото на есента. Дивечът, оставен на воля от толкова време, почти не ни обръщаше внимание.

Гробницата бе разположена в горичка от сенчести дървета. Когато дошъл тук предишния път, Александър бе наредил да прокарат вода и сега тревата беше зелена.

Последният дом на Кир стоеше върху масивен стъпаловиден постамент, а около него имаше проста колонада. Над вратата бяха гравирани някакви персийски думи, които не можех да разчета.

— Попитах за това, когато идвах миналия път — каза Александър. — Надписът гласи: „ЧОВЕЧЕ, АЗ СЪМ КИР, СИН НА КАМБИЗ, КОЙТО ОСНОВАХ ИМПЕРИЯТА НА ПЕРСИЯ И ВЛАСТВАХ НАД АЗИЯ. НЕКА НЕ ТИ СЕ ЗЛОВИДИ МОЯТА ГРОБНИЦА.“ — За миг гласът му се разтрепери. — Е, хайде да влезем. Той повика жреците-пазители на мястото, но когато те дойдоха да направят прострацията, ми се стори, че изглеждат нещастни. Гробницата и парка около нея бяха лошо поддържани и буренясали.

Александър им даде знак да отворят вратата. Тя беше тясна, много стара и беше направена от някакво твърдо и тъмно дърво, обковано с бронз. Един от жреците донесе на рамо огромен дървен ключ. Спомням си, че ми се видя странно, задето резето се отмести лесно. Жрецът отвори вратата и се отдръпна.

— Хайде, Багоас — усмихна се Александър. — Влез пръв. Кир е бил твой Цар.

После взе ръката ми двамата се промушихме в сенките.

Единствената светлина идваше от вратата.

Стоях до него и след силното слънце отвън, очите ми не виждаха нищо. Усетих миризма на стари подправки и плесен. Изведнъж Александър изкрещя и се втурна напред.

— Кой е направил това?!

Тръгнах подире му и се спънах в нещо. Беше човешка бедрена кост.

Едва тогава видях. Намирахме се пред подиума — напълно оголен. Златният саркофаг лежеше на пода без капак, нащърбен и разбит от брадви, за да се отчупят парчета, които да могат да минат през вратата. Костите на Кир Велики се търкаляха наоколо.

Входът притъмня и отново просветна, когато Певкестас — един огромен човек — се опита да се вмъкне. Александър бясно се втурна към светлината навън. Беше побелял от гняв, чак върхът на косата му стърчеше. Когато уби Клитос, очите му изглеждаха по-малко страшни.

— Извикайте пазачите! — изкрещя той.

Докараха ги от къщата им наблизо, а в това време всеки, който можеше да се провре в гробницата, описваше видяното на онези, които не можеха. Александър стоеше със стиснати юмруци. Хвърлиха жреците в краката му и те запълзяха към него.

Аз превеждах, тъй като бях единственият персиец. Макар че произхождаха от жреческата каста, тези хорица изглеждаха невежи, а обхваналият ги ужас ги направи и глупави. Те не знаеха нищо, никога не бяха влизали в гробницата, не бяха виждали никой да се приближава към нея. Крадците навярно бяха дошли през нощта. (Но брадвите им са вдигнали такъв шум, че биха събудили и мъртвец). Те не знаеха нищо, абсолютно нищо.

— Отведете ги в затвора — нареди Александър. — Аз ще науча истината.

Той ме взе, за да превеждам признанията им. Но нито огънят, нито клещите промениха думите им. Не успя даже и дибата88. Александър нареди да спрат, преди да ги разчленят от ставите.

— Как мислиш? — попита ме той. — Лъжат ли или не?

— Мисля, че просто са били нехайни към задълженията си и се страхуват да ти го кажат. Може би са били пияни или пък да са напуснали мястото. А може би някой е планирал да го направи:

— Да, може би. Ако е така, те получиха своето наказание. Пуснете ги.

Жреците се измъкнаха куцайки, но щастливи, че са се отървали толкова лесно. Всеки персийски Цар щеше да заповяда да ги набучат на кол.

Александър нареди да повикат архитекта Аристобул, който бе идвал с него при първото му посещение и беше направил списък на погребалните дарове. Той трябваше да поправи саркофага и да възстанови костите в подходящо положение. Така че днес Кир отново лежи в златен ковчег и притежава скъпи мечове, макар и не тези, с които е воювал.

Александър му даде и златна корона. После заповяда вратата да бъде зазидана догоре с една единствена плоча, за да не бъде Владетелят обезпокояван отново.

Преди зидарите да започнат, той влезе вътре сам, за да се сбогува със своя учител.

Персида ни посрещна жестоко. Следваха обаче още по-жестоки неща. Едва сега Александър научи какво бяха направили някои от хората, които беше оставил тук, облечени в доверието му, и които се бяха надявали, че той никога не ще се върне, за да им поиска сметка.

Някои бяха останали верни, но повечето живеели като тирани в земите, оставени им да управляват. Те ограбвали богатите, одирали по няколко кожи от селяните с данъци и използвали времето, за да си разчистят старите сметки с хора, които не бяха нарушили нито един закон. Някои бяха създали свои улични армии. Един мидийски аристократ се беше обявил за Велик Цар. Друг сатрап беше отвлякъл от някакъв по-дребен благородник девствената му сестра, изнасилил я, а после я беше подхвърлил на един роб.

Чух да се говори, че Александър се отнесъл прекалено сурово с тези хора. Това го кажете на някой, който никога не е виждал това, което видях аз, когато бях на десет години и войниците дойдоха в дома на баща ми.

Истина е, че колкото повече доказателства получавахме, толкова той ставаше по-безмилостен. Вярно е също, че след време започна да наказва престъпленията още в зародиш. Александър каза, че е разбрал как да разпознава всеки, който в бъдеще може да се превърне в тиранин. И ги лишаваше от власт още след първите признаци, които покажеха. Това, че Александър не позволяваше дори на собствената си раса да потиска моя народ, навсякъде се възприемаше като чудо. Но той бе отсъствал толкова дълго време, че те бяха забравили как изглежда и що за човек беше.

Александър бе оставил като ковчежник във Вавилон един от най-близките си приятели от детството, някой си Харпал. Докато Царят бе далеч, Харпал си живеел от съкровището като индийски принц, и издигнал наложниците си до положение на царици. А когато разбрал, че се връщаме, побягнал с товар злато. Измяната на Харпал нарани Александър много повече от въставането на бившите му врагове.

— Ние му вярвахме. Дори Хефестион, който никога не повярва на Филотас. Когато бях в заточение, Харпал винаги успяваше да ни накара да се засмеем. Но тогава аз не можех да му предложа нищо за крадене. А може и той самият да не се е познавал що за човек е всъщност.

Общо взето, достатъчно неща се струпаха на главата на Александър, преди новият сатрап на Персида да се подчини и да се отзове на повикването.

Той беше нов, защото си беше присвоил сатрапията. Персиецът, на когото Александър я беше дал, беше умрял преди половин година. Казваха, че от някаква болест, но е твърде възможно да е било и от нещо, което е ял. Най-напред пристигнаха пратеници с дарове и едно дълго писмо. В него узурпаторът твърдеше, че изпратил многобройни съобщения на Александър. И след като не получил никакъв отговор, решил да се грижи за провинцията, до завръщането ни, тъй като не знаел никой по-подходящ и способен да върши това.

Бях с Александър в горната стая, когато той прочете писмото и го хвърли на земята.

— Способен е да върши убийства, грабежи и още по-отвратителни неща. Този тук е управлявал провинцията като гладен вълк през зимата. Навсякъде чух за това. Всеки, който му се изпречел на пътя или тръгвал против волята му, бил изпращан на смърт, без никакъв съд. Оплячкосал дори гробниците на персийските царе. — Александър смръщи вежди. Навярно си спомняше за Кир. — Понякога си мисля, че жреците държаха езиците си зад зъбите заради някой, от когото се страхуваха много повече отколкото от мен. — Ще ми се да видя този Орксин… Багоас, какво има?

— Нищо, Александър. Не знам. Не мога да си спомня къде съм чувал това име. — Сякаш беше ехо от кошмар, забравен при събуждането.

— Да не би той да се е отнасял жестоко с теб, когато си бил с Дарий?

— Не — отговорих. — Там никой не беше жесток.

За предишния си живот му бях разказал само, че ме е купил един търговец на скъпоценности, който се е отнасял лошо с мен. Александър щеше да страда, ако узнаеше останалото. А и аз исках да погреба миналото и да го забравя завинаги. Сега си зададох въпроса дали този Орксин не е бил някой омразен клиент. Но не — положението му беше твърде високо. Реших, че сигурно съм го сънувал — когато бях роб, нощем постоянно имах кошмари.

Същата вечер Александър ми каза:

— Това легло сякаш са го правили за слонове. Остани да спиш при мен и да си правим компания.

Бяха минали години, откакто за последен път той бе нощувал в царска персийска спалня. Заспах почти веднага. Сънищата ме хвърлиха в отдавна забравен ужас. Разбуди ме собственият ми вик. Нощта господстваше навсякъде — глуха и потайна. Александър ме притискаше до себе си.

— Успокой се, Багоас, ти си с мен, всичко е наред. Какво сънува?

Вкопчих се диво в него — като детето, което допреди миг бях.

— Баща ми! Баща ми с отрязания нос! — Изведнъж се изправих в леглото. — Името! Спомних си името!

— Какво име? — Той се надигна. Винаги се отнасяше много сериозно към сънищата.

— Името, което баща ми извика, когато го влачеха, за да го убият. „Орксин“ — това каза той. „Запомни името! Орксин!“

— Легни и се успокой. Знаеш, че днес ти казах, че Орксин е негодник и злодей. Сигурно това е причина за съня ти.

— Не, не… Спомням си как баща ми го каза. Гласът му беше променен, защото носът го нямаше. — Потреперих. Александър ме покри със завивката и ме притисна.

След малко той каза:

— Името Орскин не се среща често, но може да има и други. Би ли познал този човек отново?

— Имаше само един земевладелец от Персеполис с това име. Ако е той, със сигурност ще го позная.

— Слушай. Стой наблизо, когато му дам аудиенция. Аз ще ти кажа: „Багоас, написа ли онова писмо?“ Ако не е той, кажи „не“, и излез. Ако е той, ще кажеш „да“ и ще останеш. И ти обещавам — той ще те познае, преди да умре. Дължим това на духа на баща ти.

— Това беше последното му желание — да отмъстя за него.

— Ти си го обичал. Поне в това си бил щастлив… Хайде, заспивай. Духът на баща ти разбра, че си го чул и няма да те безпокои повече тази нощ.

На следващия ден сатрапът пристигна тържествено и пищно, сякаш рангът му вече бе потвърден. Той се приближи към трона, където Александър седеше в персийската си мантия, и елегантно направи прострацията. Орскин винаги беше имал изящни маниери. Сега брадата му беше посивяла и имаше голямо шкембе. Дръпна една изискана и благоприлична реч за завземането на сатрапията и за делата си — всички в името на добрия ред и на Царя.

Александър го изслуша спокойно, а после ми даде знак да се приближа.

— Багоас, ти написа ли онова писмо, за което ти казах?

— Да, Ваше Величество — отговорих. — Можете да сте сигурен в това.

И така аз останах там, за да чуя как го обвиняват в многобройните убийства, които беше извършил. Странно е, че си го спомнях само като приятел на баща ми, на когото всички вярваха. Той продължаваше да изглежда по същия начин. Беше толкова удивен, че чува такива неща за себе си, че аз почти започнах да се съмнявам в тях. Но всичко трая само докато Александър не го свари неподготвен с едно доказано престъпление. Тогава лицето му стана ужасно. Не можех да го позная.

Скоро след това Орскин беше даден на съд. Роднините на неговите жертви дадоха показания. Повечето от тях бяха в дрипи, тъй като бащите им бяха убити заради имотите и богатствата им. След това дойдоха пазителите на царските гробници в Персеполис — тези, които не бяха му се възпротивили. Останалите бяха мъртви. Дарий Велики му беше дал най-много плячка. Но Орскин се беше справил добре и с Ксеркс. Беше ограбил дори скромните погребални дарове на моя предишен господар. Аз свидетелствах за неща, които си спомнях от Суза. Не успяха да обвинят Орксин единствено за светотатството с костите на Кир, тъй като нямаше никакви свидетели. Но така или иначе, това не променяше нещата.

Накрая Александър каза:

— Ти сам избра да бъдеш пастир на своя народ. Ако се беше справил добре, ако беше честен и добър, ти щеше да си тръгнеш от тук с почести и достойнство. Но ти беше хищен и граблив звяр и ще умреш като такъв. Отведете го… Багоас, говори с него, ако искаш.

Докато го отвеждаха, докоснах ръката му. Дори тогава, Орксин намери в себе си презрение към един евнух.

— Помниш ли Артембарес — казах аз, — син на Араксис, твой приятел и домакин, когото ти предаде, когато Цар Арсес умря? Аз съм неговият син.

Орскин се взря в лицето ми. Ако можеше сигурно щеше да ме стъпче с крака:

— Да не би тогава да дължа всичко това на теб. Трябваше да се сетя и да купя твоето благоразположение. Е, старите времена отново се връщат. Един евнух управлява.

— Един евнух ще те обеси, — каза Александър, — защото той е по-истинският мъж. Багоас, оставям всичко в твои ръце. Уреди да го извършат утре.

Всъщност, за мен нямаше никаква работа. Някакъв капитан се погрижи за всичко. Обърна се към мен само за да дам знак да го провесят. Орксин риташе и се гърчеше на високата бесилка на фона на чистото небе на Пасаргади. Засрамих се като разбрах, че тази гледка ми е противна и че не мога да изпитам удовлетворение от това. Беше вероломство спрямо баща ми и неблагодарност към Александър. В сърцето си отправих молитва: „Скъпи татко, прости ми, че аз не съм войн и че прегърнах отредената ми съдба. Приеми този човек, заради който ти умря и който те лиши от синовете на твоя син. Дай ми твоята благословия.“

И той сигурно ми я даде, защото никога повече не се върна в сънищата ми.

Птолемей е записал в книгата си само, че Орксин е бил обесен „от определени хора, приближени на Александър“. Предполагам, че той не е искал да ме изкара на преден план, защото в случая това би показало известна липса на достойнство от страна на Александър. Няма значение. Птоломей не знае за онази нощ, когато Александър измъкна тази история от мен. Той удържа на обещанието си, както и самият Птолемей е написал.

Александър даде сатрапията на македонецът Певкестас, който спаси, живота му в онзи малийски град. След управлението на Орксин никой не го обвини, че не назначава персиец. Но Александър инстинктивно направи почти същото — Певкестас беше обикнал тази земя. Той беше научил езика ни и харесваше нашия начин на живот. Обичаше дори дрехите ни. Певкестас стана добър управител и хората го заобичаха толкова, колкото преди това мразеха Орксин.

Продължихме напред към Персеполис. Ако в града имаше дворец, щяхме да отседнем там през цялото това време. Но нямаше. На изток от царския път върху широка тераса все още стояха почернелите руини. Александър разположи шатрата си сред полето, близо до развалините. А аз се измъкнах незабелязано, за да видя какво е останало от великолепията, за които Бубак беше плакал.

Върху парадната стълба вече се беше наслоил много пясък и почти затрупваше огромния барелеф Изваяните върху фриза воини маршируваха нагоре към тронната зала, останала без покрив. Там, между издълбаните като цветя колони от мрамор и порфир, само слънцето даваше аудиенции. Разноцветни греди се търкаляха разхвърляни по пода на харема. А в оградената със стени градина, сред сгурията и пепелта, растяха няколко измъчени рози. Върнах се обратно и не казах на никого къде съм бил. Много време беше минало от този младежки пир с факли.

Същата вечер Александър ми каза:

— Е, Багоас, ако не бях аз, тази нощ щяхме да бъдем доста по-добре настанени.

— Недей да скърбиш за това, Александър. Ти ще построиш нещо по-хубаво и ще организираш празненства, както е правил Кир.

Усмихна се. Но всъщност той не спираше да мисли за гробницата на Кир. Александър винаги гледаше много сериозно на всички предзнаменования. И сега останките от едно величие, черни и нащърбени на фона на гневния залез, съживиха отново мъката му.

— Спомняш ли си — рекох му, — как един път ми каза, че огънят е богоподобен и че прилича на пълноводен поток към небето — на огромен огнен дъжд, който се излива нагоре? Как горящите маси образували величествен огнен пир? — И щях да добавя: „Няма огън без пепел, Александър.“ Но една сянка мина бързо пред очите ми и затворих уста.

След Персеполис тръгнахме на североизток към Суза, където трябваше да срещнем армията на Хефестион. В проходите ставаше все по-студено, но въздухът беше благоуханен, а сърцето ми ликуваше при докосването с необятните планини на моята земя. Александър също беше щастлив. Беше си наумил нещо, което още не ми казваше. Чувствах, че е много запален и зачаках да му дойде времето.

Една вечер обаче той влезе в стаята с много разтревожен поглед.

— Калан е болен.

— Калан ли? — изненадах се аз. — Та той никога не боледува. Дори в пустинята беше добре.

— Изпратих да го повикат тази вечер. Щеше ми се да поприказвам с него. Но той помолил аз да отида при него.

— Той е повикал теб? — Трябва да си призная, че бях смаян.

— Да, помоли ме като приятел. Отидох, разбира се. Той си седеше, както винаги е седял при своите медитации. Но този път се беше подпрял на дървото. Той обикновено става, когато дойда, макар и да знае, че не е нужно да го прави. А сега само ме помоли да седна до него, защото краката му не го държали.

— Не съм го виждал от Персеполис. Как е пътувал днес?

— Някой му дал едно магаре. Багоас, той вече изглежда на годините си. Когато го видях за пръв път нямах представа колко е стар. Иначе никога не бих го взел от неговия дом. Един човек на седемдесет години не може да промени рязко всички навици на тялото си, без това да му навреди. Той е живял години наред в мир и спокойствие. И всеки следващ ден е приличал на предишния.

— Калан дойде заради обичта си към теб. Той казва, че вашите съдби били свързани в някакъв друг живот. Той каза… — Млъкнах, защото бях отишъл твърде далеч и щях да кажа повече, отколкото трябва. Александър ме погледна в очите и рече:

— Хайде, кажи, Багоас. Наведох очи:

— Той каза, че ти си низвергнат бог. Александър седеше на ръба на леглото, гол за банята си, и оправяше сандала си. Откакто се влюбихме един в друг, той никога не ми позволяваше да развързвам обувките му, освен когато беше ранен или смъртно уморен. Но тогава всеки негов приятел би го направил. Сега той стоеше неподвижен, а челото му беше набраздено от загриженост. Накрая, докато събуваше сандала си, той само каза:

— Опитах се да го накарам да легне в легло, но Калан поиска да свърши медитацията си. Трябваше да му заповядам, но го оставих на спокойствие. Утре ще му изпратя лекар.

Лекарят каза, че Калан има подуване на червата и трябвало да пътува във фургона за болните. Но индиецът отказа. Това щяло да наруши медитацията му. Каза още, че ако това глупаво зверче — тялото му — не иска да му се подчинява, то поне няма да го командва. Александър му даде един добре обязден кон и в края на всеки преход ходеше да го види. А Калан слабееше и отпадаше с всеки изминат ден. И други ходеха при него. Лизимах например, беше много привързан към индиеца. Но често Александър оставаше при него сам. Една вечер той се върна толкова отчаян, че всичките му приятели го забелязаха. Едва когато останахме само двамата, той каза:

— Той е решил да умре.

— Александър, мисля, че Калан се измъчва от болка, макар че не си го признава.

— Болка ли?! Та той иска да умре чрез изгаряне!

Извиках от ужас и стъписване. Щях да настръхна от подобно нещо дори и на мястото за екзекуции в Суза. Освен това такова желание беше оскверняване на свещения огън!

— Калан казва, — продължи Александър — че в неговата страна дори и жените правят това, за да не надживеят умрелите си съпрузи.

— Така казват мъжете! Но аз видях как хвърлиха в огъня едно момиченце на десет години. А то искаше да живее. Те удавиха писъците му в музика.

— Някои наистина се съгласяват. Калан казва, че не иска да надживее живота си.

— Има ли начин да оздравее?

— Не вярвам. А и той не желае да приема лекарства. Сякаш вижда, че е белязан от смъртта. Но едно нещо съм решил твърдо — щом ще си отива от този свят, ще си отиде като Цар. Ако е истина, че ние не живеем само един живот, а постоянно се прераждаме, сигурен съм, че преди, той е бил Цар.

Александър продължи да крачи из стаята. После каза:

— Аз ще бъда там като негов приятел. Но няма да мога да го гледам.

И така, ние стигнахме Суза. Нищо не беше по-странно за мен от това. Дворецът си беше съвсем същият. Дори няколко стари евнуси, които не бяха тръгнали с Дарий, още се мотаеха из него. Когато научиха кой съм, те решиха, че сигурно съм много хитър.

Най-необичайно от всичко беше да стоя отново под сенките на златната лоза и да виждам друга глава на възглавницата. Дори и инкрустираното ковчеже още стоеше на нощната масичка. Усетих, че Александър ме гледа. Той привлече очите ми и протегна към мен ръка.

По-късно, когато вече почивахме, попита:

— По-хубаво ли беше от преди?

Дори не можеше да изчака да му кажа, ако въобще имаше нужда от казване. В някои неща той беше като дете.

Бяха поддържали добре двора с фонтана и птичките. Александър каза, че това място е добро за Калан и нареди да му дадат една малка стаичка до него. Всеки път, когато отивах да го видя, индиецът ме молеше да отварям по една клетка. Сърце не ми даваше да му кажа, че това са чуждоземни птички и ще им е много трудно да оцелеят. Но той искаше да ги гледа как отлитат — това беше последното му удоволствие.

Армията на Хефестион заедно със слоновете беше пристигнала преди нас. Александър каза на приятелите си какво иска Калан и нареди на Птолемей да приготви царска погребална клада.

Направиха я като диван достоен за цар.

Украсиха я отвсякъде със знамена и гирлянди от цветя, а отдолу сложиха борова смола, терпентиново дърво и прахан, примесени с арабски тамян и с всичко, което щеше да осигури най-бързия и изпепеляващ огън.

На площада пред Двореца, където още от времето на Дарий Велики насам се провеждаха всички големи церемонии, се строи Почетната конница. От двете й страни застанаха тръбачите и глашатаите. На четвъртата страна бяха разположени слоновете — прясно боядисани и покрити с лъскави драперии. Бивните им бяха позлатени. Дори Цар Пор не би могъл да прибави нищо към това.

Александър лично избра хората за тържествения кортеж. Първи, върху високите си коне вървяха най-красивите персийци и македонци. Всички бяха в пълно въоръжение. Следваха ги носачите на погребалните дарове, достойни за една царска гробница — платове, обшити със скъпоценни камъни и перли, |златни чаши, вази с благовонни масла и купи с тамян и всичко това трябваше да бъде поставено на кладата и да изгори заедно с Калан. Александър дойде в колесницата на Дарий, целият облечен в траурно бяло.

Лицето му изглеждаше измъчено и застинало. Мисля, че той организира цялото това великолепие не само, за да почете Калан, но и за да го направи поне малко поносимо.

Последен от всички дойде живият мъртвец. Четирима едри македонци носеха на раменете си носилката му. Калан трябваше да дойде на кон, но се оказа твърде слаб, за да се качи. Прекрасният нисайски жребец, отреден за това, вървеше редом с носилката. Щеше да бъде принесен в жертва на кладата.

Калан носеше голям венец от цветя на врата и гърдите си, както правят индийците на своите сватби. Когато приближи, ние го чухме, че пее.

Той продължи да пее на своя бог дори когато го полагаха в ковчега. След това — на това погребение на жив човек — приятелите му се приближиха, за да си вземат сбогом.

Дойдоха най-различни хора — генерали и войници, индийци, музиканти, прислужници. Носачите започнаха да трупат даровете върху кладата. Калан се усмихна и каза на Александър:

— Пак твоята доброта ми даде подаръци, които да оставя за спомен на моите приятели.

Той раздаде всичко. Коня — на Лизимах, платовете и другите неща — на всички, които го обичаха. Когато взех ръката му, той ми даде един персийски бокал с гравиран върху него лъв и ми каза:

— Не се страхувай. Ти ще изпиеш всичко до край и никой не ще ти отнеме това.

Последен дойде Александър. От уважение ние се дръпнахме настрани, когато той се наведе, за да го прегърне. Тогава Калан съвсем тихо му каза — само тези, които стояхме най-близо, го чухме:

— Няма нужда да си казваме сбогом. Аз ще бъда с теб във Вавилон.

А после всички се оттеглихме. Тогава дойдоха факлоносците. Бяха цял отряд, за да стане запалването по-бързо. Когато пламъците се извисиха, Александър извика за бойния победен химн. И тръбите засвириха, войниците нададоха бойния вик, водачите жегнаха слоновете. Те вдигнаха хоботите си и затръбиха поздрава, с който отдават чест на царете.

Александър винаги бе внимателен към гордостта на хората, които обичаше. Той беше сигурен, че нито един стар човек не би могъл да понесе изгарящата болка без вик, и бе направил всичко възможно това да не се чуе. А когато огънят се издигна с бушуващи пламъци, наведе глава и повече не погледна към кладата. Но аз видях, че Калан остана неподвижен със скръстени ръце, и когато цветята под тях се сгърчиха в пламъка, той нито промени изражението си, нито отвори уста. Гледах само, докато започна да се обезобразява. Но всички, които гледаха до края, признаха, че дори и не помръднал.

Калан беше накарал Александър да му обещае, че ще пирува за него, а няма да скърби. Хубава, лековита мъдрост. Само дето не беше опитвал вино през живота си, и никога не бе присъствал на македонски пир. Те всички направо полудяха през онази нощ — от ужас, или от мъка, а може би и от двете заедно. Някой предложи състезание по надпиване, вместо погребални игри и Александър обеща награда за победителя. Мисля, че първенецът изпи около четири хоя89 вино. Мнозина останаха да лежат безчувствени на кушетките или на пода до сутринта. А това едва ли беше най-добрият начин да прекараш студена зимна нощ в Суза. Победителят умря три дни по-късно от простуда, заедно с още неколцина. Така че Калан получи в жертва повече от един кон.

Александър беше съдия, а не състезател. Дойде да си легне с твърда походка. Вече изтрезняваше и мъката отново го обземаше.

— Какво искаше да каже — ми рече той, — когато каза, че ще бъде с мен във Вавилон? Ще се прероди като вавилонец ли? Но как ще позная детето?…

8

Няколко дни по-късно той ме попита:

— Ти виждал ли си някога Царица Сизигамбис? Името ми прозвуча като излязло от някаква древна приказка. Сизигамбис беше Царицата-Майка на Персия, която Дарий изостави при бягството си в Иса.

— Не — отговорих аз. — Царицата вече беше при теб, когато дойдох в Двора.

— Чудесно. Искам да я посетиш от мое име. Почти бях забравил, че Александър я беше настанил заедно с принцесите в Суза.

— Ако тя те познаваше, — продължи той, — нямаше да бъде уместно да ходиш там. Но щом не те е виждала, ще й изпратя по теб подарък. Тя е човек, когото си струва да познаваш. Предай и моите най-сърдечни почитания и попитай дали ще може да ме приеме след около час. Предай и това — добави той и ми подаде едно колие от индийски рубини.

Тръгнах към Харема. Когато ходих там за последен път, вървях зад Дарий и усещах парфюма от неговата мантия.

Пред покоите на Царицата, където никога не бях стъпвал, ме посрещна един стар достолепен евнух, който трябваше да разреши посещението ми. Той беше внимателен и любезен, и с нищо не даде да се разбере дали знае какъв съм бил някога, макар че такива хора знаят всичко. Последвах го по един коридор с огрени от слънцето замрежени прозорци и през едно предверие, където седяха почтените омъжени придворни дами и разговаряха или играеха шах. Евнухът почука леко на една врата в дъното, представи ме, каза кой ме изпраща и се оттегли.

Царицата седеше изправена на един висок стол с права облегалка, а ръцете й лежаха върху страничните подпори. Веднага забелязах, че те са с изострени краища и пръстите й изглеждаха прекрасни — като вретена от слонова кост. Беше облечена в тъмносиньо, с тъмносин воал над оредялата и бяла коса. Лицето и беше безцветно — като лице на стар бял сокол, седящ умислен и безмълвен върху своята скала. На шията си носеше верижка с тюркоази. Спомних си, че Александър и я беше купил от Мараканда.

Направих прострацията толкова внимателно, колкото първия път пред Дарий. Още докато се изправях, тя проговори с високия дрезгав глас на старостта.

— Как е моят син, Царят?

Направо онемях. Откога ли тя беше в това състояние? Та Царицата беше получила неговото тяло, за да го облече и приготви за погребението. И защо никой не беше предупредил Александър, че е изгубила разсъдъка си? Не знаех какво да сторя. Ако и кажех истината, тя можеше да изпадне в безумие, да ме разкъса с тези дълги нокти от слонова кост или да разбие главата си в стената.

Старческите й очи се взираха в мен — безмилостни и светли под сбръчканите клепачи. Те премигнаха бързо два пъти — точно като очите на ловен сокол. Изглеждаха нетърпеливи. А езикът ми не искаше и да помръдне. Сизигамбис удари с едната си ръка по облегалката.

— Питам те, момче, как е моят син Александър?

— Нейният мрачен и пронизващ втренчен поглед срещна моя. Беше прочела мислите ми. Тя вдигна глава. — Имам само един син и той е Цар. Никога не съм имала друг.

Успях да дойда на себе си. Предадох и съобщението в най-подходяща форма и коленичих, за да й предложа дара на Александър. Тя взе рубините, повдигна ги с двете си ръце и извика двете стари дами, вероятно компаньонки, които стояха до прозореца:

— Вижте какво ми е изпратил моят син!

Жените изказаха възхищението си и тя им позволи да ги докоснат. През цялото време стоях на колене с ковчежето в ръце, чаках някой да се сети да го вземе и си мислех за сина, когото тя беше отхвърлила.

Нямаше начин Дарий да не се е досетил за това, след като е побягнал при Иса. Нима можеше човек, който я познава, да не се досети? Той единствен е знаел, че мястото му в нейното сърце е заето. В двора с фонтана бях свирил на арфа, за да облекча една мъка, която едва сега разбирах. Точно това го беше накарало да излее яростта си върху бедния Тирей. Дали беше разбрал, че тя е отказала да бъде спасена при Гавгамела? Може и да не му бяха казали за това. Добре, че никога повече не се срещнаха. Горкият Дарий — достатъчно мъка беше имал на този свят.

Тя ме забеляза навреме и даде знак на една от дамите да вземе ковчежето.

— Благодари на моя господар Царя за този подарък и му кажи, че ще го приема с радост.

Когато излизах, Царица Сизигамбис все още продължаваше да гали скъпоценните камъни в скута си.

— Хареса ли ги? — попита Александър нетърпеливо, сякаш ставаше дума за някой любовник.

Казах му, че Царицата е показала огромно удоволствие от огърлицата.

— Цар Пор ми я даде. Радвам се, че тя оценява подаръка, като достоен за нея. Тя е Великият Цар, който можеше да поведе твоя народ, ако Бог я беше направил мъж.

Засмях се:

— По-добре е, че бог я е създал жена. Иначе трябваше да я убиеш.

— Наистина това ми спестява голяма мъка. Но кажи ми, как изглеждаше тя? Искам да й кажа нещо много важно. Смятам да се оженя за нейната внучка.

Въпреки първоначалното ми смайване, той успя да прочете мислите ми.

— Това май ти доставя по-голяма радост от предишната ми сватба?

Успях само да кажа:

— Александър, това ще достави радост на всички персийци!

Той не беше виждал принцеса Статира от битката при Иса, когато тя е била дете, скрило лице в скута на майка си. Но сигурно изобщо не се интересуваше как изглежда. Това щеше да бъде истински официален и династичен брак, който да почете моя народ и да отгледа царски синове и дъщери. Той си беше спомнил, че освен кръвта на Дарий, децата му ще носят във вените си и кръвта на Сизигамбис. Колкото до Роксана, като втора жена, тя пак щеше да надскочи себе си и да стои по-високо, отколкото струваше. Дарий никога не би я направил нещо повече от своя наложница. Но запазих всички тези мисли за себе си и му пожелах радост.

— О, но това не е всичко… — усмихна се Александър.

Намирахме се в двора с фонтана — единственото тихо и усамотено място, когато всички официални стаи бяха пълни с пратеници и висши сановници. Той подложи ръка под водопада на фонтана, събра я в шепа и отново го остави да тече. Усмихваше се.

— Хайде, Александър, кажи ми тайната. От доста време я виждам по лицето ти.

— Знам това! Вече мога да ти кажа — това няма да бъде само моя сватба. Ще направя сватба на нашите два народа.

— Нищо не разбирам.

— Слушай, всички мои приятели, моите генерали и най-добрите войни от Почетната конница ще се оженят за персийски благороднички. Аз ще ги даря всичките и ние всички ще отпразнуваме заедно едно грандиозно сватбено пиршество. Какво мислиш за това?

— Мисля, че никой друг освен Александър не би могъл да го измисли — Това си беше самата истина.

— Хрумна ми, докато пътувахме, но трябваше да изчакам, докато се срещна с армията. Повечето от нашите благородници служат там.

Едва сега разбрах защо не ми беше казал. Той едва ли би могъл да обяви женитбата на Хефестион, преди самият младоженец да узнае.

— Тъкмо си мислех — продължи Александър, — колко ли на брой двойки биха направили едно прекрасно тържество, без да пренаселваме павилиона. Реших осемдесет.

Сякаш ме удариха с чук по главата. Но все пак успях да кажа, че точно това е числото.

— Всички мои войници, които са се оженили за персийки, също ще получат зестра от мен — обяви Александър. — Мисля, че са около десет хиляди.

Той продължаваше да си играе усмихнат с огряната от слънцето вода във фонтана, която се стичаше от ръката му като злато.

— Ще направим нещо ново — две добри вина, смесени в една голяма купа. И всички ще пият от нея. Хефестион ще се ожени за сестрата на Статира. Искам децата му да бъдат мои роднини.

Предполагам, че той почувства мълчанието ми. Погледна ме в лицето, приближи се и ме прегърна.

— Скъпи мой, прости ми. Любовта ражда нещо повече от деца. „Синовете на мечтите“ — спомняш ли си? Ти стана баща на всички тях. От любов към теб аз се научих да обичам твоя народ.

След тези думи извърших моята част от работата без болка. А тя беше да посетя младоженките и техните майки, да нося дарове и да им обяснявам церемонията. В харемите ме посрещаха много добре. Дори и да бяха имали някакви планове, преди Александър да обяви своя, никой от тях не си призна.

Той, разбира се, беше избрал за най-славните македонци най-благородните девойки. И макар голяма част от тях да не бяха най-желаните, човек не може да има всичко. Не посетих само принцесите. Но Дрипетис, другата внучка на царицата, едва ли щеше да разочарова Хефестион. Това беше красив род. Всъщност през всичките тези години аз никога не бях чувал той да е имал любовница. Но ако Александър искаше от него племенници и племеннички, без съмнение Хефестион щеше предано и честно да ги създаде.

Някакъв глупак, чието име не си струва човек да помни, бе писал, че Александър унижил и не зачел моя народ, защото не свързал нито един персийски благородник с македонска съпруга. А откъде можехме да ги вземем тези съпруги? Та ние бяхме в Суза. И с нас пътуваха само наложници и проститутки. Човек може да се досети какво щяха да кажат почтените македонски дами, ако трябваше да изпратят своите девствени дъщери в леглата на непознати „варвари“. Но защо ли си хабя думите за такива глупости?

Александър искаше това да бъде най-големият празник от започването на неговото царуване. Седмици преди сватбата всички тъкачи, гравьори и златари в Суза работиха денонощно. Не отидох да видя дали старият ми господар е преуспял. Човек не се връща сам в бунището, на което е бил захвърлен.

След идването ни в Суза, артисти от всички изкуства наводниха града като пълноводен поток. Повечето идваха от Гърция, а новината за празника ги беше накарала да си счупят краката от бързане. Един от тях, някакъв флейтист с голяма слава на име Евий, стана причина за една незначителна кавга. Или по-скоро за кавга, която щеше да бъде маловажна, ако хората, които засягаше, вече не бяха скарани. Така започват войните, както между народите, така и между хората. Така стана и с Хефестион и Евмений90.

Познавах Евмений само отдалеч. Той беше Главен Секретар по време на царуването на Александър, а преди това и на баща му — Филип. Беше грък и бе имал време да повоюва малко в Индия, при това с успех. Беше на около четиридесет и пет години, с прошарена коса, много умен и хитър. Нямам представа защо той и Хефестион винаги намираха повод да се скарат. Почти съм сигурен, че това е започнало още през юношеството на Хефестион. Може би Евмений му е завиждал за любовта на Александър. А може би просто не е одобрявал тяхната любов, както не одобряваше и мен. Никога не обръщах внимание на това, защото знаех, че не може да ми навреди. С Хефестион обаче беше различно. След като той върна успешно армията в Персида, Александър го направи хилиарх — гръцкото название на нашия Велик Везир. По ранг сега той беше втори след Царя. Хефестион беше неподкупен като сановник. Но в замяна на това бе много докачлив по отношение на достойнството си.

Това се разви постепенно в него след Индия, където изкара една треска от жълтеница. Лекарите казват, че след такава болест дълго време не трябва да пиеш никакво вино. Но я кажете това на един македонец. Освен това по природа той беше много постоянен — както в обичта си, така и в омразата си.

Към персийците Хефестион винаги беше учтив и любезен. Заради Александър, а и защото нашите обноски притежават цивилизована форма и изискват спазване на установените правила. Невъзможно е един персиец от благородно и почтено потекло да предизвика шумна кавга. Ние или се отравяме един друг след внимателно обмисляне, или се спогодяваме. Македонците, които нямат такива задръжки, не губят нито миг и веднага избухва разпра.

Та този флейтист Евий беше стар приятел на Хефестион още от преди моето време. Така че той се нае да се занимава с настаняването му. Суза вече бе препълнена, а жилището, което Хефестион бе намерил за Евий, бе заето от хората на Евмений. И тогава Хефестион ги изгонил.

Евмений, който по правило беше тих и добродушен човек, веднага отишъл при него много ядосан. Но докато един персиец би казал, че е станала една ужасна грешка, но вече е твърде късно да бъде поправена, Хефестион направо рекъл на Евмений, че трябва да намери друго място за почетните си гости.

Тогава Евмений, чийто собствен ранг беше достатъчно висок, отишъл и се оплакал направо на Александър. И за да бъде запазен мира, Царят нареди на флейтиста да отиде на друго място. Аз самият се погрижих за това от негово име. Ако исках, можех да подслушам това, което Александър каза на Хефестион. Но си спомних за онази сутрин сред пустинята и се отказах.

Ако, както подозирам, Хефестион е бил помолен да поиска извинението на Евмений, той явно е сметнал, че това е под достойнството му и не го направи. Враждата продължи да тлее. Счепкваха се за дреболии.

Сигурно се питате защо ли си правя труда да записвам всичко това? Само защото бе писано краят да смеси горчивата мъка на моя приятел с отрова и да го докара до полуда.

Междувременно, тъй като ми бе спестено да бъда пророк, аз престанах да мисля за тази история. Предполагам, че Александър, който беше още по-зает, също забрави за случилото се. Той често се виждаше с Царицата-Майка и там му представиха бъдещата съпруга. Каза ми, че тя притежавала красотата на майка си и била нежно и скромно момиче. Но в Александър нямаше нищо от онзи огън, с който говореше за Роксана, когато я видя за първи път. Не се осмелих да го попитам как тя бе приела новината. Денят на сватбите дойде. Дарий Велики може и да е виждал такова великолепие. Но нито един от живите не помнеше такова нещо. Целият площад пред Двореца бе превърнат в огромен павилион. В центъра разположиха шатрата на младоженците — от фин плат, със златни и сребърни пискюли и ресни, подпряна от позлатени колони. Навсякъде около нея поставиха балдахини за гостите. Огромната сватба щеше да се състои според персийския ритуал. В шатрата сложиха златни кресла за всяка двойка. Нашите момичета са възпитани в благоприличие и скромност. Затова младоженките щяха да влязат само за малко, за да изпият тостовете за здраве. А след това младоженците трябваше да ги вземат за ръка, да седнат заедно за сватбената песен, и да ги отведат.

Бащите на момичетата, разбира се, присъстваха. Александър ме помоли да помагам при настаняването им, защото искаше да бъда там и да видя ритуала.

Той носеше Митрата и царската мантия на Персия, заедно е дългите ръкави и всичко останало. Да си призная — полугръцката мантия му стоеше доста по-добре. Официалната роба стоеше добре на човек с ръста на Дарий. Но ние, в Персия, знаехме едно нещо: Един Цар е толкова висок, колкото е висок неговият ДУХ.

Александър нареди да има глашатаи извън шатрата, за да може тълпата от по-маловажни гости да не пропусне нищо от церемонията. Те щяха да известят с тръбите и гонговете, когато се вдигат наздравиците.

Всичко мина изрядно. В присъствието на своите тъстове — хора от най-благородната кръв на Персия — младоженците се въздържаха от много пиене и дори не се провикваха из цялата шатра.

Нямаше никакви прострации. Александър даде на всички бащи титлите Роднини на Царя, което им позволяваше да го целуват по бузата. Тъй като за него нямаше тъст, Оксатрес зае това място. Той изглеждаше чудесно, макар че трябваше да се наведе за целувката.

Царят вдигна сватбената наздравица. Младоженците пиха за бащите, а те от своя страна върнаха тоста. Всички пиха за Царя. Фанфарите за тръбиха и влязоха булките. Бащите им ги посрещнаха, хванаха ги за ръка и ги заведоха до женихите им.

Като изключим селяните, рядко можете да видите персийски мъже и жени да ходят заедно. Каквото и да говорят гърците, никъде по света няма да намерите повече красота, отколкото има сред нашите благородници, които са я отглеждали и наследявали толкова избирателно и толкова дълго. Но най-хубава от всички беше първата двойка — Оксатрес и племенницата му. Александър стана, за да ги посрещне и да приеме своята годеница. Да, Дарий беше предал хубавата си външност на своите деца. А също и фигурата си. Статира беше по-висока от Александър поне с половин стъпка.

Той я заведе и я настани на почетния стол до трона си. И разликата изчезна. Ако не друго, Александър беше изобретателен. Той я беше видял в покоите на Царицата-Майка, и беше наредил да отрежат малко от краката на стола, предназначен за нея.

Е, разбира се, когато брачните двойки тръгнеха да се оттеглят, те трябваше да вървят заедно.

Почти чух гласа му да казва: „Беше необходимо“.

(Няколко дни по-късно открих скрити в един тъмен ъгъл сватбените му обувки. Подметките бяха подплатени с поне два пръста филц. Едва не избухнах в смях — та той не си направи труда да постъпи така дори когато беше домакин на високия седем стъпки Пор.)

Хефестион и Дрипетис си подхождаха добре на ръст. Тя беше висока, колкото него.

Празненството продължи през цялата нощ.

Срещнах стари приятели и нямаше нужда да се преструвам, че споделям общото веселие. Бяха минали години, откакто Александър за пръв път влезе в Суза и пощади града. После той отиде много далеч и се превърна в легенда, докато много злини се вършеха от негово име. Сега хората го познаваха. В този град помнят Кир. Помнят как той неоскверни храмовете на победените мидийци, как не опозори и не унижи техните благородници, нито зароби селяните им. Помнят и днес, че Кир беше справедлив Цар на всички нас. И това, че един варварин от запад доказа, че е същият като Кир, навсякъде се възприемаше като чудо. Запомних всичко, което чух да се говори, за да му го кажа по-късно. Той бе направил това, което имаше намерение да стори.

Несъмнено Александър бе направил същото и в брачното легло. Статира бе настанена в царските покои. Но неговите посещения се превърнаха в обикновени посещения на вежливост много по-скоро, отколкото с Роксана. Всъщност, няколко дни по-късно той посети согдийката. Може би отиде там само, за да излекува наранените й чувства. Но не съм съвсем сигурен. Статира бе нежно и скромно момиче. А той обичаше огъня. Роксана го притежаваше, дори когато димеше неприятно. Той бързо й се беше наситил. И все пак, от време на време, тя не преставаше да го привлича обратно. Майка му Олимпиада — тази царствена, зла и деспотична жена — продължаваше във всяко писмо да се оплаква от регента му. Александър обикновено го хвърляше ядосано. И въпреки това, с отговора си той винаги изпращаше по някой избран с любов подарък. Може би наистина има нещо в поговорката за начина, по който мъжете избират жените си.

И така Александър направи за моя народ това, което имаше намерение да стори.

И аз бях прекалено щастлив. Един-два пъти видях отправени към мен студени и сурови погледи на някои македонци. Но нали винаги завиждат на тези, които са обичани от царе. Така беше и с Хефестион, и то на много по-високи места, отколкото с мен. Винаги съм си мислил, че персийците са по-мразени, докато не видях как Певкестас язди, облечен в наши национални дрехи и как моите сънародници, които вече бяха разбрали, че той е човек, достоен за уважение, го поздравяваха радостно. А когато той отмина, дочух няколко македонци. Той бил станал варварин, това било отвратително, и как можело Царят да насърчава това? В такъв случай, какъв ли трябваше да е самият Цар?

Забелязвах лицата и поведението им. Не бяха малко на брой. Ако кажех на Александър за тях, щях да им навредя по най-долен начин и въобще нямаше да съжалявам. Но знаех, че това само ще го нарани и няма да му помогне. Той се надяваше да промени сърцата, а не думите.

Скоро след това съвсем случайно Александър научи, че македонските войници са затънали до гуша в дългове. С плячката която имаха, те можеха да живеят богато като принцове. Но войниците нямаха никаква представа за пазарлъка, така както го разбираме ние, персийците. Без много да му мислят те плащаха двойно и тройно над истинската цена за всичко, което купуваха, ядяха или пиеха, и за жилищата, в които нощуваха. Като чу за нищетата, в която бяха изпаднали, Александър оповести, че ще уреди вместо тях всичките им дългове. Сякаш не беше похарчил достатъчно за дарове и зестра по сватбите им. Но дойдоха едва неколцина. Най-накрая командирите разкриха истината — войниците говорели, че той искал само да разбере кой от тях харчи повече, отколкото печели.

Те смятаха, че той, иска да ги излъже. Това го нарани повече от всичко друго след онзи ден в Индия. Александър не можеше да го проумее. Аз обаче можех — колкото по-близо отиваше до нас, толкова той ставаше по-чужд за тях.

Тогава Александър нареди да разположат маси навсякъде във военния лагер и заповяда на ковчежниците си да седят там без никакви свитъци или каквото и да било за писане. Всеки войник, който покажеше документ за размера на дълга си, получаваше парите за него и нищо не се вписваше. Това великодушие струваше на Александър ни повече, ни по-малко от десет хиляди таланта. Реших, че така поне ще им затвори устата за известно време.

Пролетта вече настъпваше. Човек можеше да усети събуждащия се живот покрай бреговете на реката. Скоро щяха да цъфнат и лилиите. Една сутрин, когато отидох на езда с Александър, той погледна към хълмовете и попита:

— Къде се е намирал твоят дом?

— Ей там, при онзи зъбер. А онова, сивото, което прилича на скала, беше наблюдателната кула.

— Добро място за укрепление. Искаш ли да отидем до там и да го видим?

— Не Александър, ще ми дойде твърде много.

— Добре, няма да ходим. Чуй сега една новина, която запазих за теб. Спомняш ли си, че преди пет години ти казах, че започвам да създавам армия от персийски момчета?

— Помня. Бяхме в Бактрия. Нима само пет години са минали оттогава?

— Наистина изглеждат повече. Вложихме много усилия и направихме много неща за това време. Е, петте години изминаха. Момчетата са готови и са на път към Суза.

— Това е чудесно, Александър.

Шест години, откакто дойдох при него, и тринадесет — откакто напуснах онези стени, яздейки до отрязаната глава на баща ми.

— Хайде да се надбягваме до дърветата! — внезапно каза Александър.

Галопът ме освободи от обзелата ме тъга. А той искаше точно това. Когато оставихме конете си да починат, той продължи:

— Тридесет хиляди войници. И всичките осемнадесетгодишни. Мисля, че наистина ще видим нещо интересно.

Седем дни по-късно те пристигнаха в Суза. Александър нареди да издигнат подиум върху терасата на Двореца. Оттам той и генералите му щяха да наблюдават парада. Малко по-късно от лагера им, отвъд стените на града, дочухме македонската сигнална тръба: „Конница, напред!“

Те се появиха строени в отряди, с македонски дрехи и въоръжение, но върху хубави персийски коне, а не върху гръцките дребосъци. Персийците от Персида яздеха начело.

Персиецът си е персиец, независимо дали е в македонски дрехи или не. Офицерите не им бяха отказали онези малки подробности, които придават един по-друг вид — бродирано седло, броня с емблема, някой вимпел върху македонската пика, бляскава и пищна юзда или някое цвете, забучено в шлема. И най-вече — техните лица бяха персийски.

Съмнявам се, че всички са били събрани по тяхно желание. Но сега те се гордееха със своето обучение. Всеки отряд яздеше с изправени копия и гордо вдигнати глави през площада. Вървяха бавно, в такт с музиката. Пред подиума на Царя вдигаха конете на задни крака и го поздравяваха с копията си. След това показваха различни тънкости на езда, поздравяваха отново и се отдалечаваха в галоп, докато се приближаваше следващият отряд.

Цяла Суза излезе да наблюдава парада от покривите на къщите и от стените на крепостта. Площадът бе препълнен и с македонци. Никой не отрича, че те бяха най-добре обучената армия в света. Те също можеха да направят бързо и точно всичко, което тези млади хора показваха. Но ние имаме повече чувство за изящество и финес. Александър също го притежаваше.

Когато завърши този дълъг преглед на войската, Александър се прибра с грейнало лице. Заедно с него бяха персийците от царската охрана — Оксатрес, братът на Роксана и един от синовете на Артабаз. Докато разговаряше оживено с тях, Александър улови погледа ми от другия край на Голямата Зала и се усмихна. Дойде да си легне късно.

Беше останал да разговаря и да пие, както правеше винаги, когато беше щастлив.

Прегърна ме, и се усмихна:

— Никога не съм виждал толкова много красота за един ден. Какво ще кажеш, не съм ли избрал най-доброто? — Той ме погали нежно по косата. — Знаеш ли как нарекох тези момчета? Нарекох ги „моите Наследници“.

— Александър, — казах аз, докато събличах хитона му, — нарече ли ги така пред македонците?

— Защо не? Те също ще ми отгледат наследници. Какво те прихваща?

— Не знам. Ти не си взел нищо от тях. Но те не обичат ние да показваме превъзходство и достойнство.

Той стана — облечен само в многобройните си рани — и отметна косата си. Виното не беше замъглило погледа му. Напротив, в него имаше повече блясък и жар.

— Да мразиш превъзходството, значи да мразиш боговете. — Александър изрече тези думи толкова високо, че телохранителят надникна в стаята, за да види дали всичко е наред. — Човек трябва да го приветства винаги и навсякъде, дори и сред непознатите народи, дори и в най-отдалечените кътчета на земята. И още — човек никога не трябва да го омаловажава или да говори с пренебрежение за това.

Започна да крачи нервно из стаята.

— Открих тези качества в Цар Пор, — продължи той — макар неговото черно лице да ми изглеждаше странно. Откривам тези качества и сред твоя народ. И именно от уважение към това аз обесих персийските сатрапи наравно с македонските. Да извиня техните престъпления под предлог, че те са присъщи на местните обичаи и нрави, би било неуважение.

— Така е. Ние сме древно племе. И разбираме тези неща.

— Тези неща и много други — каза той и разкърши рамене.

Гърците са написали, че по това време Александър ставал все по-избухлив и раздразнителен. Това въобще не ме изненадва. Александър искаше да бъде Велик Цар не само по име, но и на дело. А всичко, което правеше в името на това, бе мразено и отхвърляно от собствения му народ. Едва неколцина приятели го разбираха. За Хефестион признавам без никакво колебание. Колкото до останалите, те по-скоро предпочитаха да го видят като господар на един народ от роби, а себе си — като по-малки господари. Те не Скриваха чувствата си към новите войници. И още нещо. Макар и заздравяла, раната от Индия продължаваше да го боли и той се уморяваше много по-бързо, отколкото преди. Но Александър по-скоро би умрял, отколкото да си признае това.

Пак гърците твърдят, че ние сме го били развалили с нашето раболепие. Може би в очите на такъв груб и примитивен народ това наистина изглежда така. Ние знаехме, че ще го накараме да привикне към изисканите обноски на един изтънчен двор. А той знаеше, че това е необходимо. Ако персийците започнат да укоряват един Цар, те ще го сметнат за жалък варварин без възпитание и самоуважение. Да служат на такъв човек за тях би било унижение. Всеки глупак в Персия го знае. Така че пиша това за невежите.

Нима те загубиха нещо заради нас? Александър им раздаде огромни зестри и дарове. Плати им дълговете. Организира в тяхна чест грандиозно шествие с купища подаръци и награди за смелост и добра служба. И въпреки всичко, когато след това той взе в Почетната конница няколко видни персийци с отлични качества, македонците се почувстваха обидени и възнегодуваха. Дори и да е бил понякога раздразнителен и суров, те сами си го изпросиха. С мен не се държеше така.

Пролетта беше към края си. Александър реши да прекара лятото в Екбатана, както правеха Великите Царе преди него. Повечето от войниците, предвождани от Хефестион, трябваше да тръгнат нагоре по долината на Тигър към Опис91, откъдето един добър път води през проходите. А той самият искаше да види нещо ново и замина към Опис по вода. В долното си течение Тигър не е така буен и негостоприемен. Пътуването беше приятно. Реката лъкатуши през палмови горички и покрай плодородни поля. Корабът не беше с гребци, а с волове, които въртяха водните колела. Реката беше пълна със стари, отдавна неизползвани бентове. Почти се шляехме, без да си даваме никакъв зор. Спяхме или на брега, или на кораба — както му скимнеше. Това бе истинска почивка от дворцовия живот, от тежката работа и от грижите. Зелени, спокойни и мирни дни.

Към края на пътуването, докато прочистваха един от тези стари преливници, застанахме на котва в един сенчест приток. Александър се бе излегнал под балдахина на кърмата и държеше главата ми в скута си. Преди години той щеше да се огледа дали наоколо няма зяпащи македонци. Сега вече постъпваше, както му харесва, и те трябваше да се примирят с това. Александър гледаше нагоре към веещите се палмови листа и си играеше лениво с косата ми.

— От Опис ще тръгнем по Царския Път на изток и оттам мисля да изпратя старите ветерани вкъщи. Достатъчно работа имаха, откакто в Индия ми казаха, колко са изтощени. Вярно е, както е писал и Ксенофонт, че дори, ако командирът понася същите трудности, все пак за него не е същото. Още помня как се разплакаха. Непреклонни стари глупчовци… Но непреклонни и в бой. Те ще се приберат по домовете си, а ако някога поискат да се върнат отново, няма да е моя вината.

Армията беше пристигнала преди нас. Опис е средно голям град, с жълти къщи, направени от кални тухли, и, като всеки град по протежение на Царския Път, има каменен дворец за Царя. В равнината вече бе започнало да става горещо, но ние нямаше да останем задълго. Нищо особено не се беше случило по време на похода, освен че Хефестион и Евмений се бяха карали през целия път.

Напрежението се трупаше и нарастваше още преди Суза. В Кармания Александър беше помолил приятелите си да му дадат пари назаем, тъй като трябваше да се поправят корабите от флотата. Обеща да им върне парите, когато стигне столицата. Евмений обаче беше доста стиснат. Когато донесоха парите, които той предложи, Александър каза с ирония, че не желае да ограбва бедните и ги върна обратно.

— Чудя се — каза той същата нощ — какво ли ще изкара от шатрата си, ако тя изгори до основи.

— Защо не опиташ, Александре — засмях се аз. Той беше доста пиян и ние се спукахме да подиграваме Евмений. Но аз въобще и не допусках, че той наистина ще го направи. Палатката бе подпалена още на следващия ден. Проблемът беше, че тя пламна толкова бързо, че покрай нея изгоряха и царската хроника, и официалните писма. Парите изскочиха на бял свят под формата на слитъци. Сигурен съм, че бяха поне хиляда таланта. Александър не поиска нищо от тях. Той си направи шегата, макар че му излезе доста солено. Не знам дали Евмений реши, че Хефестион го е подкокоросал, но след Суза, дори и в кучешко лайно да стъпеше, пак щеше да заподозре, че Хефестион нарочно го е поставил там.

Така враждата стана открита. По пътя към Опис те вече бяха оформили и фракции. Съмнявам се, че целяха точно това. Хефестион не се нуждаеше от фракция, а Евмений беше потаен и коварен грък, който не беше толкова глупав, че да се забърква в подобни каши. Нямаше шумни разпри. Но онези, които мразеха персийския начин на живот на Царя и знаеха, че Хефестион го подкрепя, застанаха на страната на Евмений.

По времето, когато стигнахме в града, Евмений беше започнал да се тревожи от всичко това. Той дойде при Александър и обясни, че това охлаждане на отношенията го натъжава. Дори заяви, че е готов да се помири. Той най-много се безпокоеше, че ако това продължи, вината щеше да падне върху него. А то продължаваше. Евмений беше изгубил обичайното си самообладание и избухна по повод жилището на флейтиста, а Хефестион нямаше да забрави думите му. Наистина той винаги се съобразяваше с Александър, но сега Хефестион беше голям човек и знаеше какво му се полага. Александър не можеше да му заповяда да преглътне едно оскърбление. Дори и да беше поискал това като услуга, сигурно е, че не я получи. Хефестион, който не беше говорил с Евмений от половин месец, запази мълчание. Скоро след това ни се струпаха нови неща и забравихме старите грижи.

По заповед на Александър издигнаха трибуна на парадния плац, за да говори от нея на войската. Той смяташе да освободи от служба ветераните, да им каже какви ще бъдат пенсиите им и да им даде нареждания за похода към Средиземно море. Нищо и никаква работа. Качих се на покрива да позяпам, тъй като се шляех без работа. Освен това, винаги когато можех, предпочитах да гледам Александър, вместо да съм някъде другаде.

Армията изпълни плаца чак до подиума с разположените около него телохранители. Генералите пристигнаха на коне и заеха местата си. Последен пристигна Царят. Даде коня си на един оръженосец, качи се на трибуната и започна да говори.

Не мина много време и войниците започнаха да размахват оръжията си. Знаех, че пенсиите, които щяха да получат след уволнението, са безумно щедри. Затова приех виковете им като израз на радост.

Но тогава Александър изведнъж скочи направо от трибуната, разбута охраната и тръгна сред войниците. Видях как сграбчи един с двете си ръце и как го блъсна към телохранителите, които го арестуваха. Генералите се затичаха бързо и объркано след него. А той продължи да ходи сред войската и посочи около дузина мъже. Отведоха ги. После се върна обратно по стълбите и продължи да говори.

Вече никой не размахваше оръжието си. Александър каза още нещо, а после се втурна обратно по стъпалата, скочи на коня си и препусна в галоп към къщата. Генералите го последваха веднага щом успяха да се качат на конете.

Побързах надолу, за да стигна в покоите му преди него и да чуя какво е станало. Вратата се отвори. Александър каза на телохранителя отвън!

— Никой! Независимо по каква работа. Ясен ли съм?

Влезе нервно вътре и тръшна вратата преди телохранителят да успее да я затвори. В началото не ме забеляза. Хвърлих му един поглед и останах неподвижен. Беше нажежен от ярост до бяло. Изтощеното му искрящо лице гореше от обида. Устните му се движеха и явно повтаряха това, което беше казал там. Успях да хвана само края.

— Да, кажете им вкъщи как сте ме изоставили, как сте се отрекли от мен и сте ме оставили на грижите на чужденците, които завладяхте. Това ще ви донесе слава сред хората и благословията на небесата. Изчезвайте!

Той запрати с трясък шлема си в един ъгъл и започна да сваля бронята си. Приближих се, за да я разкопчея.

— Мога да се справя и сам! — Той изблъска ръката ми. — Казах никой да не влиза тук.

— Аз бях вътре. Александър, какво стана?

— Излез и разбери сам! По-добре е да си отидеш… Вече не мога да съм сигурен дори в себе си. Искам да съм сам. Върви си.

Оставих го да се мъчи с каишите и тихичко да псува.

Замислих се за миг и отидох в стаята на телохранителите.

— Това беше бунт — тъкмо казваше един от тях. — Те биха убили всеки друг на негово място. О, Багоас! Видя ли се с Царя?

— Не иска да говори. Аз само гледах от покрива. Но какво стана, какво им каза той?

— Нищо! Искам да кажа, той просто съобщи на ветераните, че ги освобождава от служба, и им благодари за тяхната смелост. Всичко вървеше добре. Но тъкмо започна да им говори за пенсиите, когато някои започнаха да викат: „Уволнява ни всички!“ А когато той ги попита какво искат да кажат с това, те всички закрещяха: „Ти вече не ни искаш. Само заради онези шибани варвари.“

— Давай нататък — казах аз. — Какво стана после?

— Някой се провикна: „Върви да воюваш с баща си. Онзи с рогата.“ Никой не го слушаше. Тогава Царят скочи след тях и започна да арестува тези, които първи започнаха.

— Какво? — каза някой. — Направил го е сам?

— Никой не го докосна дори с пръст. Беше свръхестествено. Сякаш наистина беше Бог. С първия се справи сам. Носеше меча си, но въобще не го извади. Войниците му се подчиняваха като волове. И знаете ли защо? Аз знам. Заради очите му.

— Но след това той отново им каза нещо — рекох аз.

— Това видя ли го? Той изчака да отведат арестуваните, после се качи на трибуната и им предсказа бъдещето. Започна с това как Филип ги е отгледал от нищо, когато са ходили облечени в овчи кожи — това истина ли е?

Някой се обади:

— Дядо ми ни е разказвал, че само аристократите са носили плащове. По това се е познавало кой си.

— И илирите ни нападали и идвали да извършват набези направо в Македония?

— И това е истина — всички селяни се прибирали нощем в крепостите.

— Та Царят каза, че Филип ги е направил господари на всички хора, от които едно време умирали от страх. Каза още, че когато баща му умрял, в хазната имало само шестдесет таланта, няколко златни и сребърни чаши и петстотин таланта дългове. Александър взел назаем още осемстотин и с това тръгнал към Азия. Той им припомни всичко, станало оттогава насам, и рече — това винаги ще го помня:

„Докато аз ви водих, нито един от вас никога не е бил убит в бягство.“ Той каза, че ако искат да си отидат по домовете, могат да тръгнат още днес и да се перчат с това, когато се приберат. И много им здраве. Това каза той.

Един от по-младите извика:

— Хайде да отидем и да го видим. Нека да му кажем ние какво чувстваме.

Те често приказваха така, сякаш Александър беше тяхна собственост. Намирах го за много мило.

— Той не желае да вижда никого — обадих се аз. — Дори и мен.

— Плаче ли? — попита някой.

— Да плаче?! Ха! Та той е бесен като ранен лъв! Дръжте главите си далеч от устата му.

И аз държах моята далеч до вечерта. Александър отпрати всичките си приятели. Дори и Хефестион. Неговата свада с Евмений още пареше. Не мисля, че Александър съвсем я беше забравил. Слугите с храната също бяха изгонени. Раненият лъв нямаше никакво желание да види лекар.

През нощта отидох да видя дали иска да се изкъпе. Телохранителите щяха да ме пуснат направо, но се боях, че той ще ги направи на нищо. Затова ги накарах да съобщят за мен. Изръмжаването отвътре каза:

— Благодарете му и му кажете, че не искам. Благодарностите ми направиха впечатление.

По-рано не ставаше дума за такива работи. Появих се отново на сутринта и този път той ми разреши да вляза. Лъвът още ближеше раните си. Гневът от предната нощ бе утихнал в дълбока обида. Той можеше да говори само за това. Накарах го да се избръсне, изкъпе и нахрани. Послуша ме, но продължи да не пуска вътре никой друг. Разказа ми по-голямата част от обръщението си към армията. Приличаше на жена, която се разтоварва от кавгата с любовника си — дума по дума.

В това време телохранителят почука леко на вратата.

— Царю, дошли са няколко македонци от лагера. Молят за позволение да говорят с теб.

Лицето му се промени. Той само наклони леко глава на една страна.

— Попитай ги — каза той, — какво още правят тук, след като вчера сами се уволниха. Кажи им, че не приемам никого. Смятам да ги заменя с персийци. А те; ако искат, могат да си получат заплатите и да си ходят.

Александър остана на работната си маса през целия ден. Когато дойде да се легне, беше дълбоко умислен. Имаше някакви искри в очите му, но не издаде намеренията си. На следващата сутрин изпрати да повикат генералите. След това загъмжа от офицери, най-вече персийци. А Опис закипя като разрушен мравуняк.

Лагерът на македонците все още беше пълен с войници. Нямах никакво желание да бъда разкъсан, затова потърсих на по-приятелски места причината за цялото това раздвижване. Скоро успях да я разбера. Александър създаваше персийска армия.

Вече не ставаше дума само за младите войници — такива като Наследниците. Всички велики македонски полкове — Сребърните Щитове и Почетната Пехота — сега се формираха изцяло от персийци. Само най-главните генерали и най-верните му приятели бяха оставени като командири. Самата Почетна конница щеше да бъде поне наполовина от персийци.

На следващия ден разнесоха заповедите. А на по-следващия командирите за почнаха работа. Същия ден Александър даде ранг на Роднини на Царя на всички персийски благородници, които го бяха имали по времето на Дарий. Сега те имаха право да го целуват по бузата, вместо да правят прострация. Към тях прибави и осемдесет македонци — онези, които се ожениха заедно с него.

Прахолякът навън беше задушаващ. Вътре, облечен в персийска мантия Александър приемаше поздравления от персийците, които поемаха новите си назначения. Наблюдавах всички скрит в сенките и размишлявах. Сега той беше изцяло наш.

В залата цареше тишина. Ние знаем как да се държим във височайше Присъствие. Затова шумът от терасата се чу съвсем ясно — силно тропане и врява като че разтоварваха железа. И македонски гласове — високи както винаги, но много скръбни.

Шумът се засили. Македонските генерали се спогледаха и хвърлиха поглед към Александър. Той наведе леко глава, направи се, че нищо не чува, и продължи да говори. Измъкнах се тихо и отидох до един прозорец на първия етаж.

Терасата беше пълна с македонци. Те вече наводняваха и площада. Всички бяха без оръжие. Бяха наредили оръжията си на купища. Стояха пред вратите на двореца и мърмореха нещо отчаяно и безпомощно. Изглеждаха досущ като избягали в гората кучета, които след като са се върнали у дома, са намерили къщата заключена за през нощта. Стана ми смешно. Мина ми през ум, че скоро ще извърнат глави и ще започнат да вият.

И наистина, те започнаха да викат като грешници, които се пържат в ада:

— Александре!… Александре!… Александре, пусни ни да влезем! — Шумът можеше да те оглуши.

Той излезе навън. Със силен вик те всички паднаха на колене. А този, който беше най-близо до него, сграбчи полите на персийската му мантия и заплака. Александър не каза нищо. Само стоеше на мястото си и ги гледаше.

Те го молеха за прошка. Това никога нямало да се повтори. Щели да осъдят своите подстрекатели. Щели да останат на това място ден и нощ, както са сега, докато им прости за всичко и прояви милост към тях.

— Сега казвате това. — Александър говореше твърдо и сурово, но ми се стори, че гласа му леко потрепери. — А какво ви стана по време на Събранието?

Чуха се други викове. Този, който беше сграбчил робата му, каза:

— Александре, ти наричаш персийците свои роднини! Ти им позволяваш да те целуват! А кой от нас го е правил?

Кълна се, че това бяха думите му.

— Стани! — каза Александър. Той вдигна човека и го прегърна. Бедният македонец, нали си нямаше представа от добри обноски, направи една нескопосана целувка. Но никога няма да забравя радостните им викове.

— Всички вие сте мои приятели и роднини. Всеки един от вас от сега нататък. — Гласът му секна от вълнение и той не го прикри. Тръгна напред с отворени обятия.

Престанах да броя колко бяха тези, които се блъскаха един друг, за да го целунат. Бузите му вече лъщяха и бяха почервенели. Войниците сигурно опитаха и сълзите му.

Той прекара остатъка от деня като прегрупираше новите военни части под персийски имена заедно с македонските, така че нито един персийски офицер да не бъде поставен в неудобно положение. Това сякаш не му създаде допълнителни грижи. Имах чувството, че той беше готов с това от преди.

Дойде да си легне смъртно уморен. Но усмивката му беше усмивка на триумф. Да, той наистина я беше заслужил.

— Те промениха решението си — каза ми той. — Сигурен бях, че ще го направят. Та ние сме заедно от толкова много време.

— Александре — рекох аз. — Той извърна усмивката си към мен. Беше на върха на езика ми да кажа: „Виждал съм големите куртизанки на Вавилон и Суза. Виждал съм и каймака на Коринт. Мислех си, че и аз самият не съм толкова посредствен в това изкуство. Но Короната е твоя.“

Както и да е. Не бях съвсем сигурен, че ще ме разбере. Затова казах:

— Кир щеше да бъде горд, че е постигнал това.

— Кир ли?… Я виж!… Ти ме подсети за нещо. Какво би направил той на мое място?… Той щеше да организира един Празник на Помирението.

И Александър направи точно това преди да си заминат ветераните. Празникът беше толкова пищен и великолепен, колкото и сватбата. Само дето бяхме оставили балдахините в Суза. В средата на дворцовия площад имаше огромен подиум и около него седнаха главните македонци и персийци, както и командирите на съюзниците. Всичките девет хиляди гости можеха да виждат царската трапеза. Гръцки гадатели и персийски маги се обърнаха заедно към боговете. На всички, които присъстваха на празника, бяха оказани равни почести и уважение. Единственото изключение беше, че македонците седяха около него. Той не можеше да откаже това на стария любовник, на когото прости след всички целувки и сълзи.

За мен, разбира се, имаше известна разлика. В един истински персийски двор към един фаворит на Царя дори когато не приема никакви подкупи, се отнасят с много уважение. Никой не смее да го оскърби или предизвиква. И все пак, това щеше да бъде само една сянка от истинското положение и от мястото, което вече имах. Не съжалявах, че Хефестион седеше до него. Това беше формално право на хилиарха. Но той не се възползва от голямото Помирение, за да се сдобри с Евмений. Рекох си на ум: „Александър знае, че аз никога не бих му отказал нещо, ако ме упомоли.“

Така че, когато той вдигна голямата обща чаша под звуците на тръбачите и помоли боговете да ни дарят с цялата си благодат, но най-вече с хармония и със съгласие между македонци и персийци, аз пих с цялото си сърце, и пих втори път за надеждата, родена отново в него.

Всичко е добре, си казах. И скоро ние ще тръгнем към хълмовете. След толкова дълго време ще видя отново седморните стени на прекрасната Екбатана.

9

В едно сияйно пролетно утро изпратихме ветераните към домовете им. Изпратихме ги с много обич и пари. Кратер ги поведе към Македония. Там той трябваше да поеме регентството на мястото на Антипатьр.

Тази смяна беше въпрос на голямата политика. Александър просто каза, че Кратер има нужда от почивка. Но някои твърдяха, че самият той имал нужда да си почине от безкрайните интриги и караници между майка му и регента. Други намекваха, че Антипатър управлявал Македония като цар и след толкова дълго време наистина е започнал да се смята за такъв. Регентът беше верен. Но само докато очакваше, че Александър ще се върне. Антипатър имаше прекалено много власт. Това го каза Александър.

В прощалната си реч към ветераните той рече:

— Оказвам ви чест, като ви поверявам в ръцете на Кратер — моят най-верен привърженик, когото обичам като собствения си живот. — Най-верен…? Това сигурно учуди мнозина, макар че мина доста добре в една реч на благодарности и сбогуване.

А може би причината, която накара Александър да нарече Кратер „най-верен“, беше отказът на Хефестион да подаде ръка на Евмений.

Сега, с всеки изминат ден това ставаше по-трудно. Евмений се беше унижил първи да предложи сдобряване. Веднъж отблъснат, нито един човек с неговото положение не би го направил втори път. Когато се срещаха, те си разменяха студени погледи. Освен това всеки от тях разправяше наляво и надясно какво мисли за другия.

Сигурно ще кажете, че това беше моментът да се възползвам от случая. Всеки, свикнал с живота в двора, ще каже това. Едно време и аз бих го казал.

Но сега бях по-разумен и знаех много повече неща.

Александър, за когото хората разказват много легенди, живееше според собствените си разбирания. Ахил трябваше да има своя Патрокъл. Той можеше и да обича своята Бризеида, но Патрокъл беше негов приятел до гроб. Александър и Хефестион бяха извършили заедно жертвоприношение при гробниците им в Троя. Ако нараните Патрокъл, Ахил ще ви намери където и да сте и ще отмъсти. Евмений знаеше това.

Той ги познаваше от момчета. Така че вместо да приказвам много и да всявам раздори, аз с нищо не давах да се разбере, че дори знам за проблема. Тази легенда беше част от самия Александър. Собствената му кръв течеше в нея. Ако някой я нарани, казах си, нека това бъде бъде Хефестион, а не аз. И освен това — аз не забравях онази сутрин в пустинята.

Поехме към Екбатана. Александър остави Статира при баба си в Суза, но Роксана дойде с нас. По пътя си имахме невероятно забавление. Атропат, сатрапът на Мидия, беше чул как Александър се е разправил с някои от другите управители. Затова измислил едно неочаквано развлечение за него. Когато минавал за пръв, път през тези земи, Александър попитал дали древното племе на амазонките, споменато от Херодот, още живее по тези места. Атропат сигурно бе мислил върху това през цялото време от тогава насам.

И една сутрин звънлив звук от ловджийски рог огласи прохода, където бяхме направили лагера си. Към нас гордо се зададе отряд от конници, въоръжени с изящни кръгли щитове и малки брадвички. Водачката скочи от коня си, приветства Александър и му каза, че са изпратени от Атропат. Дясната и гръд беше разголена и достатъчно малка — точно както е във всички легенди. Тъй като лявата беше покрита, нямаше начин да разберем дали пък тя не беше по-голяма.

После тя се върна при своя отряд и заедно с останалите момичета направиха бляскава и смела демонстрация. Войниците зяпнаха голите им гърди и през глава се втурнаха да ги аплодират.

Александър се обърна към Птолемей:

— Атропат сигурно съвсем е откачил. Нима това са воини? Та те са само момичета. Какво ще кажеш, приличат ли ти на проститутки?

— Не — отвърна Птолемей. — Струва ми се, че са подбрани според красотата си и ездата.

— Тогава за какъв глупак ме взема този? Трябва да ги изведем от лагера, преди войниците да са се нахвърлили върху тях. Багоас, направи нещо за мен. Кажи им, че представлението им е прелестно, но аз искам отново да видя тяхната мелодична езда. Хидарн, можеш ли бързо да събереш ескорт от мидийци на средна възраст?

Почервенели от ездата, момичетата изглеждаха още по-прекрасни. Войниците лакомо облизваха устни, като кучета пред вратата на кухня. Когато представлението започна отново, подсвиркванията и дюдюканията екнаха още по-силно. Александър бързо подбра подаръци. Той избра скъпоценности, а не оръжия, и те бяха приети много добре. А посивелите мидийци изведоха „амазонките“ надалеч под звуците на всеобщо мърморене и охкане.

Направихме лагер във високите планински пасбища на Ниса — земята, където се отглеждат царските коне. Кобилите-майки все още наброяваха около петдесет хиляди, макар че през годините на войната много от тях бяха откраднати. Гледката на безбройните стада беше истинска радост за Александър. Той създаде един отряд да ги охранява и сам избра няколко обещаващи жребчета. Едно от тях даде на Евмений. Това трябваше да мине вместо благодарност за неговото безплодно предложение към Хефестион и като мехлем за наранената му гордост. Но думи не бяха изречени. Не зная дали Хефестион, който първи започна кавгата, прочете подтекста на този жест, но фракцията на Евмений със сигурност го направи. Привържениците му не спираха да повтарят, че гордостта има предимство над падението.

Знам, тъй като видях списъка с очите си, че същата вечер Александър бе решил да покани Хефестион на вечеря заедно с няколко стари приятели. Той възнамеряваше да се държи към него очарователно и да покаже пред всички, че Патрокъл продължава да бъде Патрокъл.

Но същия ден Хефестион се срещна лице в лице с Евмений.

Нямам представа дали това беше нагласено или стана случайно. Бях излязъл да пояздя и да видя табуните с коне и тъкмо се връщах, когато чух виковете. Хефестион твърдеше, че гърците са се изчерпали напълно от сто години насам, че Филип навсякъде ги побеждавал и Александър ги заварил в положение, когато тяхното единствено оръжие били езиците им. Тях те знаели как да използват. От своя страна Евмений крещеше, че арогантните фукльовци не се нуждаят от доносници — шумът, който вдигали, говорел достатъчно.

Всяка фракция освиркваше другата и подкрепяше с одобрителни викове лидера си. Тълпата ставаше все по-многолюдна. Тази работа ми замириса на кръв. Започнах да се промъквам по-напред. Вече чувах стърженето на мечовете в ножниците. И тогава се чу бесен тропот на копита и виковете спряха. Един силен и ожесточен глас извика нещо. Извика само веднъж. И всички звуци утихнаха. Александър стоеше на седлото и гледаше към нас, заобиколен от телохранителите си. Устата му беше затворена, но ноздрите му трепкаха нервно. В тишината се чуваше само тежкото дишане на конете.

Дългата пауза свърши. Хефестион и Евмений пристъпиха напред и започнаха да се обвиняват взаимно.

— Млъкнете!

Скочих на земята и хванах коня си, като се опитах да се слея с навалицата. Нямах никакво желание да запомнят лицето ми покрай всичко, което щеше да се случи.

— Нито дума — изрева Александър — Отнася се й за двамата.

От бързането вятърът беше издухал назад косата от челото му. Очите му бяха пребледнели, а гневът бе набраздил челото му като болка.

— Аз искам дисциплина от хората, които съм назначил да я поддържат — продължи Александър — Вие трябва да водите моите войници в бой, а не в шумни разпри. И двамата заслужавате да бъдете обвинени в подстрекаване на бунт. Хефестион, аз те издигнах заради това, което си. А не за това, което е било.

Очите им се срещнаха. Сякаш ги видях да кървят, оставящи кръвта да се стича незабелязано надолу по каменните им лица.

— Под страх от смъртно наказание ви заповядвам да се откажете от тази вражда, — каза бавно Александър — А ако избухне отново, и двамата ще бъдете дадени на съд за измяна. Виновният ще изтърпи обичайното наказание и аз няма да променя присъдата.

Тълпата затаи дъх. Но не само заради публичното скастряне на двама такива мъже, което само по себе си беше нещо нечувано. Те бяха македонци. И познаваха легендата.

Фракциите прибираха мечовете си обратно в ножниците.

— По обед — продължи Александър, — ще си подадете ръка пред мен, ще се закълнете, че се сдобрявате и ще спазвате клетвата си на външен вид, на думи и на дело. Разбрахте ли ме?

След това обърна коня си и се отдалечи.

Измъкнах се веднага от навалицата. Не посмях да погледна към лицето на Хефестион, за да не би случайно да забележи, че съм там. Не го видях и когато той се закле пред Александър.

Същата нощ той покани и двамата на вечеря. Жест на прошка — но по равно и към двамата. Онова особено внимание към Патрокъл остана за някой друг ден.

Почти не успях да видя Александър, докато не стана време да се облича. Беше по-лошо, отколкото предполагах. Изглеждаше изтощен и въобще не му се говореше. Не се осмелих да кажа нищо. Но когато започнах да реша косата му, обгърнах главата му с ръце и притиснах бузата си до него. Той въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Трябваше да го направя. Нямаше никакъв друг начина — Има рани, от които само царете трябва да страдат заради всички. — Доста време мислих какво точно да кажа, така че да не го нараня.

— Така е. Но това е тежко.

Умирах от желание да го прегърна и да му кажа, че аз никога не бих го накарал да изтърпи това. Но си казах, че те ще се сдобрят. И тогава какво? Освен това, онази сутрин в пустинята винаги оставаше в мислите ми. Така че само го целунах и продължих с това, което бях започнал да правя.

Вечерята свърши рано. Реших, че той просто се е страхувал да не се напият и да започнат отново. Но той се бавеше в шатрата си, вместо да дойде да си легне. После си сложи едно наметало и излезе навън. Видях го, че покри главата си с качулка. Не искаше да се види къде отива, макар че сигурно знаеше, че аз ще се досетя.

Не се забави дълго. Навярно бяха оправили нещата, но само донякъде. Защото, ако всичко беше минало, както Александър бе искал, той нямаше да завърши нощта с мен. Както и стана. Нямаше никакви думи през тази нощ. И въпреки това си казахме много, дори твърде много. Обичах го и не можех да престана.

Времето минава и лекува всичко. В продължение на още три-четири дни разпъвахме лагера си сред високите и равни конски пасища. Хефестион и Евмений се обръщаха един към друг строго официално. Една сутрин Александър излезе на езда с Хефестион, за да избере кон и за него. Върнаха се смеейки се, все едно че нищо не се бе случило. Точно както преди. Само дето човек виждаше, че и двамата се стараеха да изглежда така. Казах си, че няма да е достатъчно само времето, за да ги излекува. Единствено волята можеше да ги накара да забравят. „Аз няма да заменя присъдата.“ — беше казал Александър. Единият знаеше, че тези думи са изтръгнати насила от него, а другият — че са изречени. Нищо от станалото не можеше да се върне. И никой не можеше да убеди другия, че всичко е наред. Но те бяха свързани от толкова дълго време. Бях сигурен, че ще се съгласят да забравят. Трябваше!

Изкачихме се в проходите на изток пред самата Екбатана.

Сега нямаше никакъв сняг върху седморните крепостни стени. Те блестяха като огърлици от скъпоценни камъни върху планинската гръд. Сега в просторните проветриви стаи влизаше хладен гъделичкащ бриз, а не суграшица. Временните дървени капаци на прозорците бяха махнати. Дворецът очакваше пристигането на Царя. Покоите на Александър бяха застлани с прекрасни килими, а от таваните с розетки от златни листа висяха лампи от инкрустирано сребро и позлатен бронз. Спалнята, където Дарий ме беше ударил през лицето и аз налетях, плачейки, в ръцете на Набарзан, стоеше непроменена.

Хълмовете бяха целите в зеленина и пълни с игриви потоци. Можех да почувствам истинския аромат на планината. Най-после можех да яздя там на воля. Щяхме да останем в двореца през цялото лято.

Още първата нощ Александър излезе на балкона, за да охлади главата си от виното. Застанах до него. От огромните саксии се носеше нежна миризма на лимонови дървета и рози. Свежият вятър духаше направо от височините.

— Когато дойдох тук за първи път, преследвайки Дарий, — каза Александър, — зимата беше в разгара си. Но аз си казах, че някой ден непременно ще се върна.

— Аз също. Когато бягах с Дарий, а ти ни преследваше, аз си казах съвсем същото.

— И ето ни тук. Силното желание прави възможно всичко. — Той се взираше в ярките звезди на небето и в главата му се раждаха нови копнежи, както песента се ражда в поета.

Познавах тези признаци. В такива случаи той ставаше разсеян и възбуден и не спираше да ходи нагоре-надолу със събрани от мисли вежди. Винаги можех да ги различа. И знаех, че не трябва да го разпитвам, преди да е готов. Той щеше да каже всичко съвсем ненадейно, сякаш току що го е родил.

И една сутрин Александър се събуди готов. Беше толкова рано, че аз се оказах първият, който го чу. Заварих го да ходи из стаята чисто гол. Сигурно не беше спирал от преди зазоряване.

— Арабия — каза той веднага, щом ме видя. — Мисля си за Арабия. Но не за вътрешността. Там единствената ми работа е да направя така, че племената да не нападат пристанищата. Сега става дума за крайбрежието. Ние имаме нужда от него. И никой не знае колко далеч на — юг или на запад — продължава брегът. Помисли само! Та ние можем да направим пристанища по крайбрежието на цяла Гедрозия. Вече знаем къде там има вода. А от Кармания, нагоре към Персийско море плаването е лесна работа. Но ние трябва да заобиколим Арабия. А стигнеш ли един път до Арабския залив92 — а този край на света е добре описан в картите — ти си вече в Египет. Знаеш ли, там има прокопан канал направо до Средиземно море? Започнал го е техният фараон Нехо93, а Дарий Велики го е завършил. Каналът трябва само да се почисти и разшири. Това е всичко. И ако успеем да обиколим Арабия, корабите ще пътуват направо от Инд не само до Суза, но и до Александрия, до Пирея и-до Ефес. Градове ще изникнат на места, където преди това не е имало нищо. Окаяни диваци като онези, които се хранеха само с риба, ще бъдат свързани с останалите хора. И всички велики народи ще си разменят най-доброто от себе си и ще споделят своите знания. Морето е най-големият път. А човекът едва сега се докосва до него.

Почти тичах, за да успявам да ходя до него и да слушам.

— А след това ще отида в Италия — продължи Александър — Мъжът на сестра ми загина там в някаква война. Не трябваше да избързва, а да ме изчака. Ще въведа ред и там, иначе онова западно племе, римляните, ще завладеят всички. Чувам, че били добри войници. Ще използвам войските им и ще разширя империята на запад по протежение на Северна Африка. Искам да видя Херкулесовите Стълбове. А кой ли знае какво има след тях?

Това не беше всичко, което Александър каза тогава. Държа цяла реч. Понякога при мен се връщат откъслечни спомени от онази сутрин, но после ги забравям. Ала ясно си спомням лицето му в хладната светлина на настъпващия ден — изтощено и греещо, точно като старо и много използвано злато. Не мога да забравя и хлътналите му очи, искрящи като олтар на огъня, разрошената му коса — леко посребряла, но все още като на момче, и силното му тяло, забравило за многобройните си рани, готово да приеме смело задачите на още един човешки живот.

— Тогава Вавилон ще бъде новата столица — точно в центъра на държавата. Ще построя кей най-малко за хиляда галери. Точно така… От тук ще тръгна направо за Вавилон, за да не губим време и да подготвим флота за Арабия… Но защо гледаш така тъжно?

— Защото ще напуснем Екбатана. Кога ще тръгнем?

— О, не преди да започнат студовете. Ние ще имаме своето лято. — Той извърна очи към планината и щеше да излезе гол на балкона, ако не го бях наметнал с един халат. — Какво чудесно място за празненство! Ще си направим едно преди да тръгнем. Време е да предложа нещо на Безсмъртните.

И, така ние имахме своето лято.

Сред хълмовете, надбягвайки се с облаците или на лов с лая на хрътките; в розовите градини и покрай езерата пълни с лотоси; в Тронната зала с обкованите в злато и сребро високи колони, където играх своя Танц на Реката под звуците на флейтите; в огромната спалня, където някога изпитвах срам, а сега бях желан. И всеки ден, и всяка нощ си казвах: „Нищо няма да пропусна. Никога няма да позволя на очите си, на ушите си, на душата си или на ума си да заспят, никога няма да забравя, че съм щастлив.“

Защото ни предстоеше дълга война. Кой знаеше кога щяхме да се върнем отново тук?

Да, Премъдрият Бог ни дава достатъчно пророчество. Но не твърде много. Както дава на птиците, които предугаждат зимата, но не и ледената нощ, която ще ги повали от клоните на дървото.

Александър даде ход на плановете си за флотата и за огромното пристанище на Вавилон. Той искаше да изследва северната част на Хирканско море и да разбере как брегът завива към Индия. Освен това вършеше и цялата държавна работа, която Дарий по-рано даваше на някой друг. Според обичая Царят ходеше в Екбатана на почивка. Когато казах това на Александър, той много се изненада и каза, че си почива чудесно, и че никога през живота си не е бил толкова бездеен.

Предишното лято бяхме изкарали в ужасната Гедрозия. Често седях край някое от езерцата, играех си с водата и си мислех: „Аз съм щастлив. Дано никога нито един миг не мине покрай мен, без да му благодаря, без да го целуна.“

Една нощ го попитах:

— Щастлив ли си, Александър?

— Нима не можеш да познаеш? — усмихна се той.

— Искам да кажа тук, в Екбатана.

— Щастлив ли? — замисли се той. — Какво е щастието? — После ме погали, за да разбера, че е благодарен. — Да постигнеш своя копнеж, това да. Но също и, когато тялото и разумът ти са напрегнати до скъсване, когато човек не мисли по-надалеч от това, което ще направи в следващия миг. А след това поглеждаш назад и виждаш, че щастието е било там.

— Ти никога няма да заживееш спокоен и улегнал живот. Никога няма да се успокоиш, нали, Александър? Дори и тук.

— Да заживея спокойно? При всичко, което трябва да направя? Надявам се, че не.

Той замисли да направи грандиозно празненство преди началото на есента и изпрати съобщения в Гърция. Цели кервани с актьори и поети, певци и музиканти щяха да тръгнат насам. Но той не покани атлетите. В доброто старо време, каза ми Александър, те били многостранно развити хора и били истинските герои на градовете по време на война. Но сега се упражнявали, за да се превърнат в обикновени машини за печелене на състезания.

— Един катапулт може да хвърля по-далеч от всеки атлет, но не може да прави нищо друго. Не искам войниците ми да бъдат побеждавани от такива хора. Нито пък момчетата да ги гледат.

„Момчетата“ сега означаваха за него само едно. Когато ветераните тръгнаха към своите жени в Македония, те оставиха тук, както обикновено постъпват войниците, жените, които ги бяха следвали през целия път и през всички трудности. Тогава Александър направи техните деца свои повереници. Не искаше да ги остави да страдат в Македония като нежелани чуждоземни копелета. Те трябваше да бъдат отгледани и възпитани такива, каквито бяха — полуперсийци, полумакедонци — част от съжителството, за което той бе помолил боговете на голямата сватба в Суза. Момчетата, които бяха достатъчно пораснали, за да напуснат майките си, вече ходеха на училище и бяха дошли тук заедно с двора. За тях също се предвиждаха отделни състезания на игрите. Понякога той ходеше да ги наблюдава как се упражняват.

Понякога Александър извървяваше и пътя по замрежения коридор към харема. Роксана беше за него като пикантен сос. Ако напълниш цялата си чиния с него, можеше да ти причини гадене. Но, ако от време на време го опитваш по малко, той те кара да жадуваш да го вкусиш отново. Това не ме притесняваше.

Лятото отлиташе от прохладните и ароматни хълмове, а розите си почиваха, преди да цъфнат отново наесен. И в един от тези безкрайни, галещи дни, лицето на Александър отново засия. Досетих се какво се е случило. Той не можеше да говори за нищо по-дълго време, без да каже: „Хефестион мисли…“ Или „Хефестион казваше…“ Някъде, може би, докато бяха яздили сами, те бяха разрушили стената, бяха се хвърлили в обятията си и бяха станали отново Ахил и Патрокъл.

С мъдростта от единственото училище, което бях посещавал — живота, аз не сторих нищо, за да попреча на това. Бях заключил дълбоко в мълчаливото си сърце онова, което винаги исках да кажа: „Кажи ми, че ме обичаш повече от всичко.“ Така аз запазих това, което имах. Не се наложи Александър да забрави нощите, когато се обръщаше към мен и когато знаеше, че го разбирам, без думи. Аз не унищожих легендата. Сега, когато всичко беше възстановено, изгладено и светеше, усещах огромно облекчение у него. Александър беше живял толкова дълго в напрежение — в нечовешки усилия, в рани, в болести ’и изтощение, че не би могъл де понесе каквото и да е разместване или бъркотия в корените на своя живот. Хефестион навярно го е разбирал. Той не беше глупав. Всъщност аз дори предполагам, че в сърцето си той продължаваше да бъде негов любовник. Затова смяташе, че трябва да получи подкрепа срещу Евмений, без значение дали е прав или не. Точно така се чувстваха и македонците спрямо персийците. Точно така се чувствах и аз, но бях достатъчно благоразумен да го запазя за себе си. Александър привличаше ревността. Всички го обичаха, а той никога не се отвръщаше от любовта.

Той продължаваше да се уморява по-бързо, отколкото преди да получи раната. Не му помогна нито прохладния въздух в Екбатана, нито това, че вършеше работа само за двама. Но все пак се радвах, че онази другата рана зараства и той ще замине спокоен за Вавилон, където трябваше да започне истинската работа.

Не след дълго изникна цял град от палатки за артистите, пристигащи за празненствата. Върху позлатени колони бяха вдигнати разноцветни знамена. Архитектите построиха цял театър и дори кран, който да придвижва из въздуха боговете. Построиха и механизъм за извозване на убитите. Гръцките поети отдават голямо значение на тези неща. Тетал, красив тесалиец малко над петдесетте, бе любимият актьор на Александър. Царят го посрещна с отворени обятия и му даде най-хубавата палатка. Градът бе наводнен от флейтисти, декоратори на сцената, певци и танцьори и акробати. Имаше и първокласни куртизанки и долнопробни проститутки. Сред тях и няколко евнуси — толкова безсрамни и натруфени, че всеки път, когато ги виждах да се мотаят наоколо, ми идеше да потъна в земята от срам. Навсякъде гъмжеше от търговци, които продаваха храна, евтини украшения, дрехи, подправки и разбира се — вино.

Дворецът просто преливаше от вино. Всяка вечер имаше прием — за артистите или за приятелите на Александър. Неговият Патрокъл се беше върнал и той се отдаде на веселието. Той не си легна трезвен в продължение на много нощи. Никога не беше мъртво пиян, защото знаеше, че на другия ден е длъжен да бъде на крак и да присъства на състезанията без махмурлук. Но приятелите му, които нямаха официални задължения, често напускаха залата на четири крака. Както и да е. Когато човек живее сред македонци, постепенно свиква с това.

Един ден, докато го обличах в официалната мантия за състезанията на хоровете, той ми каза:

— Хефестион е болен. Има треска.

По-рано той никога не ми говореше за него.

Но сега, след всички наши неизречени тайни, го правеше често. Казах, че съжалявам, и че се надявам да не е нещо особено.

— Сигурно треската е започнала миналата нощ, но той не е разбрал. Така ми се иска да можех да ги накарам да не пият толкова много. — Той излезе навън и фанфарите възвестиха началото.

На следващия ден Хефестион беше още по-зле и получи спазми в корема. Колкото и да беше зает, Александър прекарваше цялото си свободно време при него — Ахил винаги бе лекувал раните на Патрокъл. Александър доведе и най-известния лекар в Екбатана — един грък на име Главкос, на който, както ми каза по-късно той, беше дал някакви съвети. Александър също разбираше от медицина. Аристотел го беше учил на това и той често използваше знанията си. Двамата с лекаря се разбраха, че Хефестион не трябва да приема никаква твърда храна. Помолиха също и жреците да извършат жертвоприношение за неговото оздравяване. Но третия ден той беше още по-отпаднал. Както каза Александър, Хефестион бил слаб като бебе, говорел несвързано и целият горял. Спомням си, че това беше денят за комедиите и фарсовете. Царят не видя нищо от тях, но все пак успя да дойде навреме от болничната стая, за да раздаде наградите. Когато вечерта го попитах как е Хефестион, той въздъхна:

— Мисля, че е по-добре. Не го свърта не едно място и е станал капризен, а това е добър знак. Съжалявам, че разочаровах актьорите. Но наистина трябваше.

Същата нощ имаше пир, но той си тръгна рано, за да види как е Хефестион. Каза, че го заварил заспал и изглеждал облекчен. На следващия ден, макар че още го тресеше, той бе много по-добре. Александър дойде на всички състезания, а вечерта заварил Хефестион да седи и да иска храна.

— Ще ми се — каза ми той по-късно, — да можех да му изпратя нещо вкусно за вечеря. — Александър не се беше отказал от този си приятен навик. — Но когато бяхме при река Оксус забелязах, че спазмите в корема правят стомаха слаб. Казах на лекаря да не го глези и да го държи само на течности.

Състезанията за артистите свършиха и започнаха игрите. Хефестион продължаваше да бъде на легло. Беше доста по-добре, но нощем все още го тресеше.

Александър обичаше изкуствата. Но най-голям интерес за него представляваха игрите Той председателстваше журитата по всички спортове, а когато даваше лавровия венец, винаги си спомняше и другите прояви на победителя, било то в бой или в предишни състезания. Заради такива неща армията го боготвореше. След няколко дни дойдоха и състезанията за момчетата.

Обикновено гледах да се измъкна от стадиона и да прекарвам времето си в района на артистите, където ми беше по-интересно, но този път отидох да видя състезанията на момчетата. Бях любопитен да видя поколението, което Александър отглеждаше.

Откакто той ги взе при себе си, ги хранеха добре и те изглеждаха здрави и силни. Притежаваха чертите на хора от почти всички краища на света, но примесени с македонски. След време, сред тях, несъмнено щеше да има и полуиндийци. Докато ги гледах, си казах, че полуперсийците съвсем не бяха най-красивите. Седях от другата страна на пистата, точно срещу Александър. При церемониалния марш те всички преминаваха с лица, огрени от неговата усмивка. После се построиха, тръбачът даде сигнал и те се втурнаха напред към стартовата линия. Носеха къси гащета, но само от уважение към персийското приличие. Хубава гледка, си казах. И точно тогава долових някакво неспокойно раздвижване около трона. Някакъв пратеник стоеше до Александър, който беше скочил на крака. А после разблъска хората край себе си — просто стъпваше върху тях. И си замина, а най-близките до него се помъчиха да си пробият път и да го последват.

Измъкнах се почти пълзешком от мястото си. Трябваше да разбера какво става. Бях от другата страна на стадиона и това ме забави. А когато стигнах в двореца, царските покои бяха празни. Едва тогава се досетих. Качих се нагоре по стълбите и после завих по един тъмен коридор. Нямаше нужда да питам за пътя. Още на стълбата чух ужасния вопъл на скръб, който изправи косата ми. Никой не стоеше на пост пред вратата.

Имаше само навалица от хора. Промъкнах се между тях незабелязано, като куче от домакинството. Никога преди не бях влизал в стаята на Хефестион. Беше красива — с червени стенни гоблени и поставка със сребърни съдове. Но във въздуха се носеше миризмата на болест. Хефестион лежеше на леглото с обърнато нагоре лице и отворена уста. Някой беше затворил очите му. Александър бе легнал през него, сграбчил тялото с двете си ръце. Притискаше устата си до лицето му. А после отново повдигна глава и нададе онзи ужасен вик преди да скрие лицето си в мъртвата коса.

Подир малко Пердикас, чувствайки се неудобно от срам и жалост (а вече и от страх) промълви:

— Александър.

Той погледна нагоре. Пристъпих напред, без да се притеснявам от никой. Но втренченият му поглед, който мина покрай мен беше празен. В този момент ми се стори, че никога не съм съществувал за него. Отново бях безпомощен, притежаван, обречен.

Гледах тази странна стая, където стоях като някакво мъртво същество, неоплакано от никого, непогребано и захвърлено голо в нощта. Никога не я забравих. Гледах леглото с неговата тежест, сребърните съдове и стенните гоблени с избродираните елени и стрелци. Видях и нощната масичка, избутана накриво и една празна кана за вино паднала настрани, и един поднос с оглозганите кости на петел.

Изведнъж Александър скочи на крака и се взря в нас, сякаш се канеше да убие някой без значение кой.

— Къде е лекарят?

Птолемей се огледа наоколо, за да попита слугите, но те отдавна се бяха изпарили.

— Сигурно е отишъл да гледа игрите — каза той.

Бях се отдръпнал близо до вратата и усетих с гърба си, че има някой зад мен. Беше самият лекар. Явно му трябваше много повече време, отколкото на мен, за да усети опасността. Преди още да осъзнае опасността, Александър скочи към него като хищник към плячката си, сграбчи го и го разтърси напред-назад.

— Ти, убиец такъв! Защо го остави сам? Защо си му позволил да яде?

Човечецът почти си беше глътнал езика и запелтечи, че Хефестион изглеждал вън от опасност и че той му бил поръчал пилешки бульон.

— Обесете го — каза Александър. — Отведете го и го обесете. Веднага.

Пердикас погледна към Птолемей. Неговите очи се взираха в Александър. Без да ги мръдне, той кимна с глава. Извлякоха лекаря навън под охраната на Селевк94.

Александър се върна при леглото, взря се в него и легна на мястото, където бе стоял преди. Трупът помръдна и се разклати от неговия плач.

Все повече хора се трупаха на вратата — хора с положение, които току що бяха научили новината.

Тия, които бяха вътре, се гледаха безпомощно.

Певкестас докосна рамото ми и каза тихо на персийски:

— Говори с него.

Поклатих отрицателно глава. Трябваше ми само още едно нещо, за да умра — Александър да ме намрази, за това, че аз бях този, който е останал жив. Така че побягнах навън. През града, през вонята на изхвърлените боклуци от празненствата, през улицата на проститутките — без да виждам нищо и без да имам представа накъде вървя, докато не чух техния смях в горите извън града. Дойдох на себе си, когато се спънах и паднах в някакъв поток. Погледнах назад към Екбатана. Слънцето се снижаваше зад височините и разноцветните бойници на стените отразяваха светлината му. Нима офейквах, си казах, докато той получаваше рани в тялото си? Но сега той е ранен в разсъдъка си и може да ме удари в лудостта си. Сега аз го изоставих — нещо, което нито едно куче не би направило.

Смрачаваше се. Дрехите ми бяха разкъсани, а ръцете ми кървяха от трънаците. Върнах се обратно, без дори и да си помисля да пооправя външния си вид за пред хора. Пред вратата на Хефестион навалицата си стоеше почти същата. Отвътре — мъртва тишина. Няколко души излязоха навън, за да говорят настрана. Птолемей каза тихо:

— Трябва да го измъкнем преди да започне да вони. Иначе той ще загуби разсъдъка си.

— Насила ли да го изведем? — попита Пердикас. — Той няма да излезе по друг начин. Трябва да бъдем всички. Сега не е време за изпъкване.

Измъкнах се. Нищо не можеше да ме накара да вляза вътре и да видя как той поглежда от мъртвото лице към моето. Отидох в стаята му и зачаках.

Когато го доведоха, той мълчеше. Всъщност никой от тях не го държеше. Те застанаха около него и започнаха да изразяват мъката си и да възхваляват умрелия. Предполагам, че го правеха за първи път. Очите му бавно огледаха всяко лице, сякаш се намираше в безнадеждно положение пред насочени към него копия. И изведнъж се разкрещя:

— Лъжци! Всички вие го мразехте и му завиждахте! Всички до един! Махайте се, оставете ме сам.

Те си размениха погледи и излязоха. Той остана в центъра на стаята, облечен в официалната си мантия за игрите — пурпурна на цвят с бели ивици. Цялата беше измачкана от въргалянето му върху нея. От гърдите му избухна стенание, сякаш всички рани, които бе носил мълчаливо, решиха да изкрещят в един глас. И тогава той се обърна и ме видя.

Не можах да прочета нищо по лицето му. Александър нямаше оръжие, но ръцете му бяха много силни. Приближих се до него и коленичих. А после взех ръката му и я целунах.

Той се взря напрегнато в мен. Накрая каза:

— Ти скърбиш за него.

В първия момент не успях да се сетя за разкъсаните ми от тръните дрехи, за разраненото ми лице и ръце. Сграбчих едно съдрано парче от кафтана си и го разпорих от горе до долу.

Той ме хвана за косата и наведе назад главата ми, за да разгледа лицето ми. Казах му само с очите си: „Когато ти се върнеш, аз ще те чакам. Ако съм жив. Ако не — значи такава е била съдбата ми.“ Струваше ми се, че ме претърсва цяла вечност с обезумелите си очи. Най-накрая каза:

— Ти го доведе, когато умираше Буцефал. Ти го почете, когато той те спаси от пустинята. Ти никога не си желал неговата смърт.

Както бях коленичил, сграбчих отново ръката му и започнах да хваля пред него мъртвеца. Това беше моята изповед, макар че той не го знаеше. Аз бях приветствал радостно неуспехите и недостатъците на моя съперник. Аз мразех неговите добродетели и достойнства, но сега с болка ги измъквах на бял свят от там, където желанията ми ги бяха погребали. Достойнствата на Хефестион, облени в кръвта ми. Сега той оставаше победител. Завинаги.

Очите на Александър блуждаеха. Не чу и половината от това, което казах. Пусна ме и се върна в самотата си. След малко легна и покри лицето си.

Остана да лежи там и на другия ден. Не прие утеха от никого. Макар че не ми позволи да се погрижа за него, не ме и отпрати. Всъщност почти и не усещаше, че съм там. Генералите на своя глава прекратиха игрите и наредиха знамената да бъдат сменени с траурни венци. Селевк, който все още не беше убил лекаря в случай, че Александър промени решението си, не се осмели да попита отново и го обеси. Балсаматори започнаха работата си с тялото на Хефестион. През нощта, без въобще да ме забележи, Александър ме остави да му дам вода. Успях тихомълком да донеса възглавници в стаята и спах там. На сутринта го видях как се събуди от кратък сън и се отдаде на спомени. През този ден той плака така, сякаш току-що се бе научил как се плаче. Видът му беше като на човек, изпаднал дълго време в безсъзнание, който едва сега идва на себе си. Веднъж дори ми благодари за нещо. Но лицето му беше чуждо и не се осмелих да го прегърна.

На другата сутрин се беше събудил преди мен. Стоеше с една кама в ръката си и режеше косата си.

За миг си помислих, че вече е съвсем откачил и че след малко ще пререже своето или моето гърло Гърците в наши дни полагат само по един кичур от косата си върху погребалната клада. Но тогава си спомних Ахил, който остригал косата си след смъртта на Патрокъл. Така че аз потърсих ножа за подстригване и му рекох:

— Нека аз да го направя. Ще го направя така както искаш.

— Не — отговори той, без да спира да реже. — Не, трябва сам да го направя.

И все пак той се изнерви, когато стигна отзад и ме остави аз да го довърша, така че да може веднага да излезе. Разбуден от мъртвешкия си живот, той изчезна като дим, с широко отворени очи.

Попита къде е Хефестион. Но балсаматорите го бяха потопили в разтвор от селитра. Попита дали лекарят е бил обесен (Селевк беше постъпил много благоразумно) и нареди тялото му да бъде приковано на кръст. А после заповяда в знак на траур да острижат гривите на всички коне и мулета в армията. И накрая — да махнат златото и среброто от бойниците на Екбатана и всичките седем стени да бъдат боядисани в черно.

Следвах го, където можех, в случай че съвсем изгуби разсъдъка си, или се вдетини. Знаех че е полудял. Но той различаваше къде се намира и с кого е. Изпълниха всичките му заповеди. Лекарят Главкос почерня от накацалите гарги.

Следвах го по петите, но не твърде близо — не исках да разбере, че съм подире му. Внезапно той се натъкна на Евмений, който го забеляза твърде късно, за да успее да се скрие. Не можах да видя лицето на Александър. Но затова пък видях ужаса в очите на Евмений. Той знаеше много добре, че го подозират, че е желаел смъртта на Хефестион.

Скоро след това на площада пред двореца се появи богата катафалка със закачени по нея траурни венци. Предадоха на Александър, че приятели на умрелия са я построили като посветен на него погребален дар. Той отиде да я види. Евмений беше първи. Той отдаде на Хефестион пълното си въоръжение — доспехите и всички оръжия. А те бяха великолепни и много скъпи. Следваше го цяла процесия. Дойдоха всички, които се бяха карали по някакъв повод с Хефестион.

Александър гледаше всичко със спокойствието на дете, което са излъгали, но което знае, че не може да бъде заблудено. И той ги пощади — не заради преструвките им, а заради разкаянието им, и страха им.

Когато те свършиха, дойдоха да оставят даровете си тези, които наистина бяха обичали Хефестион. Изненадах се колко бяха много.

На следващия ден Александър обмисли погребението. То трябваше да се състои във Вавилон — новата столица на империята, където неговата гробница щеше да остане във вековете. Спомням си, че когато Дарий бе помолил за мир след падането на Тир, предложил като откуп за майка си, жена си и децата си десет хиляди таланта. Александър реши да похарчи за Хефестион дванадесет хиляди.

Грижите по погребението успокоиха малко разсъдъка му — избра архитект за царската клада, която трябваше да бъде висока двеста стъпки, планира И организира погребалните игри, в които трябваше да участват три хиляди състезатели. Беше спокоен и педантичен във всичко.

Нощем, когато си лягаше, Александър постоянно ми говореше за Хефестион, сякаш споменът можеше да го съживи — какво са правили като момчета, какво е казал той за това или онова, как е обучавал кучетата си. И все пак аз чувствах, че има нещо неизказано. Чувствах очите му, когато бях с гръб. Аз знаех. Той мислеше колко мъка е причинил на Хефестион с това, че се е влюбил в мен. И смяташе, че трябва да изкупи това. Той щеше спокойно и безшумно да ме отблъсне, да не ми обръща внимание и по този начин да накаже себе си и да отдаде своя дар към мъртвия. Знаех, че ако веднъж вземе твърдо решение, той щеше да го изпълни.

Главата ми работеше трескаво — като преследван елен, който не усеща, че бяга.

— Хубаво е, — казах аз, — че Евмений и останалите отдадоха своето към паметта му. Сега той е в приятелски отношения с тях и вече е забравил тленния гняв. Сега, когато е поставен сред безсмъртните, той е загрижен единствено за теб.

Александър се дръпна настрани и остави кърпата в ръцете ми. Притисна с длани очите си толкова силно, че се уплаших да не ги нарани. Не знам какво видя в тази тъмнина. А когато излезе от нея, каза:

— Да… Да… Да… Така трябва да бъде. Нищо друго не е възможно.

Оправих завивките и го сложих го да легне. И тъкмо излизах, когато той скочи в леглото и очите му заблестяха:

— Още утре ще изпратя да попитат прорицателя на Амон.

Измънках нещо и изпълзях навън.

Какъв ли нов завой бях дал на неговата лудост? Когато му казах за безсмъртните, аз разсъждавах като персиец. Това бяха душите на безгрешните, които Реката щеше да пощади, за да отидат в Рая. Но Александър мислеше като грък. Да! Той щеше да попита оракула дали да се отдадат на Хефестион почести като на Бог.

Хвърлих се на леглото си и заплаках. Той беше решил това и щеше да го направи. Замислих се за египтяните — най-стария народ — надменни и презрителни заради дългата си история. Те ще му се присмеят, си казах. Те ще му се подиграят! Тогава си спомних. Та самият Александър бе вече божество. Амон го призна. А без Хефестион той не би могъл да понесе дори безсмъртието.

Мъката ми беше толкова силна, че изпразни главата ми от всичко и заспах.

На другия ден Александър избра жреци, пратеници и дарове за Бога. А след още един ден те поеха към Сива.

След това той стана много по-спокоен. Безумието му утихваше с всеки изминал ден, макар че всички живееха в постоянен страх от него. Приятелите му направиха лични дарове за погребението. Евмений даде най-много. Несъмнено си беше спомнил деня, когато палатката му изгоря. Но въпреки щедрите дарове той бе готов да извърви цяла миля повече, само и само да избегне възможна среща с Александър.

Ходех да яздя из хълмовете, за да се избавя поне за кратко от болката и злочестината. От височините поглеждах назад към града и виждах седморните стени, лишени от техните прекрасни цветове.

Виждах седем огромни черни пръстена и започвах да плача отново.

10

Времето тече и всички неща отминават. Той започна да се храни, да спи, и да се среща със своите приятели. Дори даде няколко аудиенции. Остриганата му коса започна да расте. Понякога говореше с мен — за разни ежедневни неща. Но не повика обратно пратениците, които бяха на път към оазиса Сива.

Есента отиваше към зима. Вече бе минало времето, когато Великите Царе обичайно потегляха към Вавилон. Пратеници и делегации от цялата империя и отвъд нея вече пътуваха, за да се срещнат с него там.

Египтяните бяха приключили работата си върху Хефестион. Наистина бяха вложили всичките си умения. Той лежеше в позлатен саркофаг, разположен върху подиум в Тронната зала, украсен със скъпи платове. Около него бяха наредени оръжията му и погребалните дарове. Не го бяха увили в повои, както правят тук в Египет. Не бяха сложили върху него и задължителният саван и маската. Всяко балсамирано от тях тяло, дори и неповито, можеше да запази чертите си като живо за много векове. Александър често отиваше да го посети. Веднъж ме взе със себе си и повдигна капака, за да мога да го видя. Хефестион лежеше върху златен плат, напоен с характерната остра миризма на билки и селитра. Когато дойдеше времето да го изгорят във Вавилон, щеше да пламне като факла. Лицето му беше красиво и застинало с цвета на потъмняла слонова кост. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите. Те почиваха върху отрязаните кичури от косата на Александър.

Мина още време. Той вече можеше да говори с приятелите си. И тогава генералите, с типичната за войника мъдрост, направиха това, което аз не можех. Донесоха му лек, който притежаваше сила да подобри състоянието му. Птолемей дойде да му каже, че косеите95 са изпратили делегация да изиска от него полагащия им се данък:

Те бяха племе на прочути разбойници и живееха около проходите между Екбатана и Вавилон. Керваните, които минаваха по този път, бяха принудени да изчакват, за да се съберат повече и да могат да наемат достатъчно охрана. Дори Царете всяка година са били нападани и накрая се съгласили да плащат на косеите по един чувал златни дарици преди началото на есента, за да ги държат далеч от себе си. Срокът за тази такса отдавна бе изтекъл и те бяха изпратили хора да си я поискат.

Александровото „Какво?!“ прозвуча почти като в старите времена.

— Данък ли?! — каза той. — Нека почакат. Ще им дам един данък.

— Тази област е трудно проходима, — каза хитрият Птолемей, почесвайки се по брадата, — а укрепленията им са като орлови гнезда. Артаксеркс никога не успя да ги подчини.

— Ние обаче ще го направим, — отвърна Александър.

Тръгна преди да са изтекли и седем дни. Каза също, че всеки косей, който убие, ще посвети на Хефестион, както Ахил се бе заклел да постъпи с троянците на кладата на Патрокъл.

Събрах си нещата, без да го питам. Александър вече не ми хвърляше онези скрити погледи. Той ме приемаше, че живея до него, а това беше всичко, което исках в този момент. Вече бях успял да се примиря в сърцето си с мисълта, че той може никога повече да не поиска да легне с мен, за да не би да наскърби духа на Хефестион. Този траур бе станал нещо обичайно. Стигаше ми да бъда само до него, за да мога да живея.

Когато навлязохме в проходите, Александър раздели армията на две — една част тръгна с него, а другата — с Птолемей. Там, горе, вече беше зима. Отново се превърнахме в стария армейски лагер, който прекоси планините на Согдиана, Движехме леко, и укрепленията падаха едно по едно. Виждах как забравя мъката си и си ляга изпълнен с мисли за предстоящите сражения.

На седмия ден Александър за първи път се засмя.

Макар че косеите бяха крадци и убийци, ужасявах се при мисълта за някое безумно и жестоко клане. Но Александър бе дошъл на себе си. Разбира се, когато трябваше, той убиваше. Може би и Хефестион е бил задоволен, ако наистина мъртвите обичат кръвта толкова много, колкото Омир твърди. Но както обикновено. Александър винаги вземаше пленници и задържаше вождовете, за да може да се спазари. Разсъдъкът му беше наред както преди. Забелязваше всяка козя пътека, водеща към орловите гнезда. Неговите хитрости и изненади наистина бяха работа на артист. Истина е, че артистите се лекуват от своето изкуство.

След превземането на едно укрепление той даде вечеря в шатрата си за старшите офицери. Преди това му под метнах, при това доста лесно:

— Косата ти има нужда от подравняване, Ал’ скандер. — И той ми позволи да отрежа стърчащите краища. Тази нощ той се напи много. Не го беше правил от смъртта на Хефестион — щеше да бъде подло и жалко да удави мъката си във вино. Но сега го направи заради победата и, докато му помагах да си легне, сърцето ми биеше по-леко.

Продължихме напред към следващата крепост и я обсадихме. Върховете вече бяха побелели от първия сняг и войниците се събираха по-близо до огньовете. Той влезе в шатрата поруменял от мраз и огън и поздрави телохранителите, както обикновено.

Когато донесох нощната лампа, той се протегна и ме дръпна в леглото.

Тази нощ не приложих никакво изкуство, или по-скоро нищо повече от изкуството, което вече бе станало моя природа. Дадох му само нежността, която изниква и се възпламенява от самото удоволствие, както цветята поникват и цъфтят след пролетния дъжд. Трябваше да изтрия очите си във възглавницата, за да скрия сълзите си на радост. Виждах по спящото му лице признаците на лудост, на болка и на безсъние. Но те бяха рани, които щяха да преминат в белези. Той лежеше спокойно.

Замислих се. Александър отново изгради легендата — този път във вечен бронз. Ахил ще остане верен на своя Патрокъл, ако доживее до седемдесет. Полкът на Хефестион винаги ще носи неговото име, независимо кой го командва, и така той ще остане завинаги любовник на Александър. Никой друг повече няма да чуе: „Обичам те повече от всичко.“ Но в това светилище ще живее само легендата. Човекът щеше да изгори в сини пламъци и да се превърне в прах. Дано мястото му е на Олимп при безсмъртните, стига моето място да бъде тук.

Измъкнах се тихо навън, за да не го събудя.

На зазоряване щеше да атакува крепостта.

През цялата си проклета история косеите никога не са били преследвани в разгара на зимата. Последните укрепления бяха принудени да се предадат поради липса на хранителни припаси. В замяна те поискаха свобода за пленниците. Цялата война отне всичко на всичко четиридесет дни. Александър остави гарнизони в укрепленията по протежение на прохода, събори или изгори останалите и войната свърши. Керваните, които бяха изчаквали, наводниха пътя. А Домакинството на Царя тръгна надолу към Вавилон.

Тук-там упорити червеникави пъпчици вече украсяваха като скъпоценни камъни голите храсти и ги отърсваха от снежната премяна.

Ако не беше лудостта му, Александър можеше да прекара зимата и в мекия климат на равнината при Вавилон, и да планира новото пристанище и построяването на флотата за Арабия. Но сега той отиваше там в момент, когато всеки персийски цар вече щеше да мисли за пренасянето на двора в Персеполис. През цялата война с косеите армията от посланици и пратеници си губиха времето във Вавилон, за да го чакат.

Срещнаха се с него, когато разпънахме лагера си от другата страна на Тигър. Александър се беше подготвил да ги посрещне с цялото великолепие на империята. Но никой от нас не беше подготвен за това, което щяхме да видим.

Бяха дошли пратеници не само от пределите на държавата, но от почти целия познат свят: от Либия — с корона от африканско злато, от Етиопия носеха зъби на хипопотами и бивници на огромни слонове, от Картаген — с лазурит, перли и подправки, от Скития — с кехлибар от севера. От северозапад бяха дошли огромни руси келти, от Италия — рижави етруски, и дори ибери от отвъд Херкулесовите Стълбове. Всички го поздравиха като Цар на Азия. Всички бяха донесли споровете и конфликтите си от своите далечни земи, за да помолят за неговото мъдро решение. Бяха дошли с даровете си, посветени на него, както гърците ходеха в най-прославените светилища на своите богове да питат оракулите.

Повечето от пратениците на тези далечни народи сигурно очакваха да намерят човек с внушителна фигура. Още повече, че някои от келтите бяха високи, колкото Пор. И въпреки това никой от тях не напусна аудиенцията си, чудейки се защо Александър е това, което е. Той заслужаваше цялата земя да бъде поставена в ръцете му.

Всъщност по наше време лицата на самите богове носеха неговия лик. Погледнете където и да е — към статуите или фреските. Целият свят помни очите му.

Той бе посещаван заради това, което е. Това облекчи болестта му. След всичко, което бе изстрадал и понесъл, гърците продължаваха да мърморят, че Александър е постигнал щастие и участ много над жребия, отреден на човека и че боговете са станали ревниви. Веднъж казах на един:

— Говори само от свое име, защото ти изразяваш само мнението и чувствата си. Ние имаме Велик Цар и не му завиждаме, нито пък той завижда на някого. Александър притежава славата и светлината — затова и ние му даваме уважението и възторга си.

Нищо чудно, че боговете на гърците са завистливи, след като самите гърци са изпълнени със завист и злоба.

Три дни Александър нямаше никакво време за печал. Той продължаваше да бъде въодушевен, да чака нетърпеливо пратениците от Сива и да мисли за запада, чиито народи виждаше за първи път. Но понякога лицето му се променяше, сякаш тъгата го докосваше по рамото и му казваше: „Забрави ли ме вече?“

В равнината при Тигър зелените стръкове на житото вече пробиваха богатата земя. Черните стени на Вавилон изпълваха целия хоризонт, когато един конник пристигна малко преди да стигнем града — беше Неарх. Макар че трудностите и изпитанията бяха оставили белезите си върху него, човек можеше да види, че той бе едва на четиридесет. Стори ми се много угрижен. „О, не“, казах си. „Не му носи нови грижи точно сега, когато се пооправи малко.“ Затова останах да слушам.

Александър го посрещна, попита го как я кара и какво става с флотата. Накрая каза:

— А сега ми кажи какво има?

— Александре, става дума за халдейските жреци, които гадаят по звездите.

— Какво не е в ред при тях? Дадох им цяло състояние, за да възстановят храма на Бел-Мардук96. Какво искат сега?

— Не става дума за това — каза Неарх. Макар че не можех да го виждам от мястото, където стоях, усетих как стомахът ми се сви. Неарх бе моряк и не беше в стила му да говори със заобикалки.

— Добре. Какво тогава? — попита нетърпеливо Александър. — Какво е станало?

— Александре, преди да тръгнем за Индия, жреците ми направиха предсказание по звездите. Всичко се сбъдна. Така че сега аз отново отидох при тях. Те ми казаха нещо, нещо което… ме разтревожи. Александре, аз те познавам от дете. Знам рождената ти дата, мястото, часа, знам всичко, което им трябва. И ги помолих да разгадаят звездите. Те казват, че сега Вавилон е в лошо разположение на звездите за теб. Те самите тръгнаха насам на своя глава, за да те предупредят да не влизаш в града. Жреците казват, че за теб това ще бъде бряг, към който духа вятърът — нещастен бряг.

Настана кратко мълчание. Александър тихо попита:

— Колко нещастен?

— Много. Затова дойдох.

— Е, радвам се, че те видях — каза Александър след малко. — Я ми кажи, те привършиха ли с построяването на храма си?

— Само основите са готови. Не знам защо.

Царят се разсмя:

— А аз знам. Те получават свещения налог за възстановяването на храма още от времето, когато Ксеркс го разруши — поколения наред. И сигурно са най-богатите жреци в света. Мислили са, че никога няма да се върна, и че това ще може да продължи завинаги. Нищо чудно, че не искат да премина през вратите на града.

Неарх се покашля.

— Не знаех това. Но… Те ми предсказаха, че ще имам големи изпитания във вода, че ще доживея да бъде почетен и награден от един Цар, и че ще се оженя добре за чужденка. Помниш ли, аз ти казах това на сватбата?

— Те са знаели, че ти си адмирал и мой приятел. Забележително, а? Хайде да вечеряме.

Той уреди жилище за Неарх и привърши ежедневната си работа.

През нощта се наведох над него, а той погледна нагоре и каза:

— Ей, подслушвач! Недей да гледаш толкова тъжно. Така ти се пада сега.

— Ал ’скандер! — Коленичих до него. — Направи, каквото ти казват. Голяма работа, ако задържат парите. Тези жреци не са просто гадатели. Не им е необходимо да бъдат с чисти сърца. Те притежават знание. Всички казват така.

Той протегна ръка и започна да върти един кичур от косата ми около пръста си.

— Какво от това? Калистен също притежаваше знания.

— Те биха се страхували да излъжат. Цялата им чест е заложена във верните им предвиждания. Аз съм живял във Вавилон и съм разговарял с всякакви хора в публичните домове.

— Наистина ли? — той леко дръпна кичура. — Разкажи ми повече.

— Александър, не отивай в града!

— Какво да те правя? Хайде, вмъквай се в леглото. Не си в състояние да спиш сам.

На следващия ден дойдоха Халдейците.

Те пристигнаха облечени в свещените си мантии, чиято форма не бе променяна от векове. Пред тях вървяха момчета и кадяха тамян. Емблемите на жезлите им бяха звездите. Александър ги посрещна в парадно облекло, което беше изцяло македонско. Те успяха някак си да го убедят да ги приеме само в присъствието на преводач. Халдейците почти имат свой собствен език, а и самите вавилонци въобще не говорят добър персийски. Но се надявах той все пак да разбере достатъчно, за да промени решението си.

Александър се върна със сериозно изражение на лицето. Не беше от хората, които си мислят, че бог няма никакво друго име освен името, което са чули в детството си.

Жреците го бяха помолили да се насочи на изток и да иде в Суза. Но най-важните и близки до сърцето му мисли в момента бяха насочени към Вавилон — новото пристанище, пътуването до Арабия и ритуалите по погребението на Хефестион. Той продължаваше да се съмнява в добрата им воля. Старият Аристандър, когото веднага щеше да помоли да извърши жертвоприношение и да разчете поличбите, бе умрял.

Накрая Александър каза, че след като западът е неблагоприятен, той ще заобиколи града от изток и така ще стигне до Южната порта.

Ала нямаше Източна врата и ние скоро разбрахме защо. Когато минахме от тази страна, стигнахме до огромна мочуреста местност, пълна с блата и тресавища. Целият Ефрат се стичаше и разливаше в нея. Във всеки случай Александър можеше да направи и по-голямо заобикаляне, дори и да се наложеше да пресече два пъти Тигър и да се върне обратно нагоре към Ефрат. Но той каза нетърпеливо:

— Това решава въпроса. Нямам намерение да клеча като жаба в блато, докато халдейците мирясат.

Откакто прие посланиците, той знаеше, че очите на целия свят са насочени към него. И може би точно това реши нещата. В крайна сметка тръгнахме обратно и приближихме града от север и запад.

Все пак Александър не влезе през портите на Вавилон, а направи лагер нагоре по реката. Тогава разбра, че идват и други пратеници. Този път от Гърция.

Анаксарх, както винаги, се забърка, където не му е работа и напомни на Александър, че гръцките философи вече не вярват в предзнаменования. Това бе достатъчно да жегне гордостта му.

Дворецът беше отдавна подготвен. Докато минаваше през портите в колесницата на Дарий, някакви гарвани започнаха да се кълват над главата му и един от тях падна мъртъв пред конете.

Въпреки всичко, сякаш, за да прати по дяволите всички птицегадатели, първата новина, която го посрещна се отнасяше за живот и щастие. Роксана беше пристигнала направо от Екбатана в харема на двореца. Когато я посети, той разбра, че е бременна. Тя знаела още в Екбатана, но му каза, че изчакала, за да бъде наистина сигурна. Истината беше, и аз въобще не се съмнявам в това, че тя е знаела още по времето, когато той бе обхванат от лудостта си. Но се уплашила да му каже новината.

Александър я дари с всички обичайни почетни дарове и изпрати вестоносци до баща и. Самият той прие всичко спокойно. Може би се беше отказал от мисълта, че тя ще зачене от него, и е възнамерявал, когато му дойде времето, да отгледа наследник от Статира. А може би мисълта му бе заета с други неща. Когато ми предаде новината, аз извиках:

— О, Александър! Дано доживееш да видиш сина си победоносен до себе си!

Хванах го с двете си ръце, сякаш имах силата да оспоря волята на небесата. Останахме така мълчаливо и се разбрахме. Най-накрая той каза:

— Ако се бях оженил в Македония преди да тръгна към Азия, както искаше майка ми, сега момчето щеше да бъде на дванадесет години. Но все не ми оставаше време. Никога не ми стига времето.

А след това ме целуна и излезе.

За мен беше истинско мъчение да не го виждам. Наблюдавах го как се движи из полузабравените великолепия, които познавах от юношеството си. Тогава бях дошъл тук с леко сърце, а сега бях болен от страх и мъка. Защо той първоначално послуша халдейците и се подчини на предупреждението им, а после им се възпротиви? Хефестион е причината, помислих си. Той протяга ръка към него от Царството на мъртвите.

Преди много време Александър ми беше казал, че човек трябва да живее така, сякаш ще живее вечно, и в същото време сякаш всеки миг може да е последен. По негова заповед веднага започна прокопаването на голямото пристанище и строежът на корабите за арабската флота. Вече беше пролет, но бе толкова топло, колкото е лятото в Суза. Той всеки ден яздеше до новото пристанище и после се връщаше към царската баня. Нищо друго в двореца не му доставяше по-голямо удоволствие. Александър обожаваше прохладните стени, замрежените прозорци, гледащи към реката, огромния басейн с лазурносините плочки и златните рибки. Гмуркаше се или се отпускаше в него, а водата повдигаше косата му.

Но Хефестион винаги беше там. Той очакваше ритуала на изгарянето си.

Работата по новото пристанище и флотата вървеше гладко. Александър имаше време за всичко. Но скоро започна да отделя време само за Хефестион. Отново се върна към лудостта си. Събуждаше се нормален, но веднага се понасяше без посока по течението на сънищата. А сънищата на Александър бяха като демони. Той ги призоваваше да се върнат и те му се подчиняваха.

Нареди да бъдат съборени наполовина десет стадия от стените на града и да бъдат подравнени като квадрат. Вътре поставиха платформа, направена от прекрасни плочки. Всяка от страните бе дълга един стадий. Това беше основата на кладата. Оттам тя се издигаше заострена нагоре — етаж по етаж. Върху всяка редица имаше изваяни скулптурни фигури. Бяха издълбани от дърво, но толкова прецизно, сякаш бяха предназначени да оцелеят във вековете. Най-долу бяха изобразени носове на кораби със стрелци и воини, по-големи на ръст от истинските. Следваха факли, украсени с орли и змии и високи двадесет стъпки. После идваше една сцена на диви зверове и ловци. По-нагоре имаше купчини от трофейни оръжия, както македонски, така и персийски, за да покажат, че и двата народа са почитали мъртвия. Над нещо, което не разбрах какво е, стояха изваяни слонове, лъвове и гирлянди. А на върха имаше фигури на крилати сирени. Те бяха кухи и в тях живи певци трябваше да оплакват мъртвия, преди да бъде запалена кладата. Между всеки етаж висяха огромни алени знамена. Вътре имаше достатъчно място за голяма стълба, по която да го качат горе с достойнство.

Като гледах всичко това, си мислех, че откакто е започнал светът, нито един цар не си бе отивал по такъв начин. Александър го беше измислил, сякаш това бе предназначено за самия него. Наблюдавах лицето и очите му, които гледаха към кладата. Наблюдавах го в тихата му лудост и не се осмелявах да направя нищо, нито дори да го докосна.

Погребалната кола пристигна от Екбатана, ескортирана от Пердикас. Хефестион отново бе изложен на поклонение в двореца. Сега Александър ходеше да го вижда по-често — скоро вече нямаше да го има. Медий от Лариса97, който беше негов приятел, поръча малък бронзов портрет на Хефестион при един скулптор, който го бе виждал често. Искаше да го подари на Александър и той го прие с такава радост, че един след друг приятелите му, съперничещи си кой от привързаност, кой заради благоразположението му, си поръчаха малки статуи от злато, слонова кост или алабастър. Скоро стаята се напълни с тях! Където и да погледнех, Хефестион беше навсякъде.

Един ден, когато останах сам, взех най-хубавия портрет в ръката си и му казах на ум:

— Кой си ти, какъв си ти, че да можеш да постъпваш така с господаря ми?

Александър бе влязъл неусетно зад мен.

— Веднага остави това! — изкрещя той с такъв гняв, че аз едва не го изпуснах. Успях някак си да го оставя, като целият треперех от страх да не бъда изгонен завинаги. После той рече по-меко:

— Какво правеше?

— Той ти беше скъп — отговорих. — Исках само да го разбера.

Александър отиде до другия край на стаята и се върна. Тогава каза:

— Той ме разбираше.

Нищо повече. Беше ми простил. Александър не бе искал да ме нарани. Аз бях попитал, той отговори.

Те и двамата бяха родени в един и същи месец, на едни и същи хълмове. Бяха от едно и също племе и имаха едни и същи богове. Бяха живели под един покрив от четиринадесетата си година. Наистина, когато ми се струваше, че ние сме като едно цяло, всъщност колко ли много аз съм бил чужденец?

Ще мине време, си казах. Те понасяха да бъдат разделени по време на война. Надявах се, че след време всичко ще започне да изглежда по същия начин. Ако има време.

Денят дойде. В полумрака преди зазоряване всички се построиха на площада около платформата — генерали, принцове, сатрапи, жреци, знаменосци, глашатаи и музиканти. Дори и боядисаните слонове бяха там. В подножието при стъпалата, стояха мангалите и факлите.

Носачите пренесоха горе ковчега по скритите стълби. Когато стигнаха на най-горния етаж, изглеждаха дребни като играчки. Положиха го на мястото и сирените запяха в небето. После те слязоха долу, като продължаваха да пеят. Запалиха факлите.

Кладата стоеше на колони от палмово дърво, а мястото между тях беше напълнено с прахан и суха слама. Александър излезе напред с факлата си. Сам.

Беше въодушевен най-вече от лудостта си. Беше в екстаз. Певкестас, който го бе видял да продължава да се бие в онзи малийски град, със стрелата забита в тялото му, по-късно ми каза, че тогава изглеждал съвсем по същия начин. Слоновете вдигнаха хоботите си и затръбиха.

Александър хвърли факлата и пламъците лумнаха. Приятелите му го последваха. Горящи главни заваляха към кладата. Огънят скочи през решетките към редицата от корабите. Започна да фучи.

По цялата си височина от двеста стъпки погребалната клада бе пълна отвътре с леснозапалимо дърво. Огнените езици се извиваха спираловидно нагоре покрай корабите, стрелците, лъвовете, орлите, щитовете и гирляндите. На върха те обвиха ковчега и избухнаха в огромна кула от пламъци на фона на зеленото небе при изгрева.

Някога в Персеполис те бяха гледали този огнен пир рамо до рамо.

За миг високата кула остана в страховитата си красота. После една по една редиците започнаха да се огъват и да се срутват. Един орел с горящи криле падна с тъп звук на платформата. Сирените се олюляха и се строполиха навътре. Ковчегът изчезна. Колоните и тежките скулптури рухваха с трясък, като хвърляха нагоре облаци от искри високи колкото дървета. Кладата се превърна в една единствена факла, изгаряща до основи. А в светлината й аз виждах само неговото лице.

Слънцето се вдигна над хоризонта. Цялата процесия стоеше вцепенена, обгърната от горещината. Когато не остана нищо друго, освен червена жарава и бяла пепел, Александър даде разрешение да се оттеглим. Сам даде заповедта. А аз си мислех, че ще трябва да го събудят.

Когато той си тръгна, към него се приближи множество от жреци, събрани от всички видове храмове. Той им отговори нещо и отмина. Изглеждаха нещастни.

Настигнах един от телохранителите, който бе стоял наблизо, и го попитах за какво е станало дума.

— Те го попитаха — отговори ми той, — дали могат да запалят отново свещените огньове. Но той не разреши — до залез слънце.

Зяпнах го с невярващи очи.

— Огньовете в храмовете? Той е наредил да ги загасят?!

— Да, заради траура. Багоас, какво ти е?… Изглеждаш зле! Всичко е заради тази ужасна топлина. Ела тук в сянката… Да не би това да означава нещо във Вавилон?

— Прави се само, когато умре Царят.

И двамата млъкнахме. Най-накрая той проговори:

— Но те сигурно са му казали това, когато той е заповядал.

Побързах към двореца, като се надявах да го намеря сам. Ако ги запалят сега, това все пак би могло да предотврати поличбата. Премъдри Боже! Нима не му стигна това, което успя да направи за Хефестион?

Но Александър вече бе извикал при себе си една тълпа хора и привършваше плановете за погребалните игри. Сериозните персийски лица ми подсказаха, че и други са се опитали да го предупредят.

Старите евнуси от двореца, които бяха доживели да видят огньовете три пъти угасени, си шушукаха тихо и извърнаха очи към мен. Не се присъединих към тях.

Храмовете останаха тъмни до залез слънце. През целия ден Александър се занимаваше с игрите. Вече нямаше какво толкова да се прави по тях, но той просто не можеше да спре.

Те продължиха близо половин месец. Всички най-добри артисти от всички гръцки земи бяха тук. Ходех на представленията най-вече, за да наблюдавам лицето му. Спомням си само една от пиесите — „Мирмидонците“98, в която Тетал и преди беше играл за Александър. В трагедията ставаше дума за Ахил и за смъртта на Патрокъл. Самият Тетал наскоро бе загубил скъп приятел — един актьор, който умря по пътя от Екбатана насам. Но Тетал преодоля мъката. Той беше професионалист. Александър гледаше, но духът му не беше тук. Познавах този поглед — същият, както когато изваждаха стрелата от тялото му.

Като че ли музиката му действаше добре. Когато артистите свиреха, той изглеждаше освободен от себе си. След това даде прием за всички победители и намери най-подходящите думи за всеки. Казах си, че може би прекалено многото огън и пламъци са изгорили и прогонили от него последните остатъци от лудостта му.

Той отново започна да ходи до реката и да наблюдава обучението на моряците. Проведе състезания за гребците и предложи награди. Тогава пристигнаха пратениците от Гърция.

Дойдоха да го поздравят с успешното завръщане от края на света. Носеха златни корони, изящни произведения на бижутери и свитъци писма на уважение и почит. Дойдоха дори и завистливите атиняни, изпълнени с неискрените си похвали и поздравления. Той знаеше, че те лъжат. Но въпреки това им даде в замяна докараните от Суза статуи на Освободителите — Хармодий и Аристогитон, за да ги поставят обратно в града си. Докато им ги поднасяше като дар, сякаш съвсем случайно той посочи кинжалите им и ми хвърли един поглед.

Последни пристигнаха пратениците от Македония.

Те не бяха като останалите. Регентът Антипатър, когото Кратер трябваше да смени, бе изпратил сина си да говори от негово име.

Царица Олимпиада го беше мразила през всичките години на неговото регентство, което датираше още от времето на Филип. Мое дълбоко убеждение е, че тя всъщност винаги бе искала да управлява вместо него. Антипатър знаеше за всичките й клевети и интриги. Може би затова той бе сметнал, че те най-сетне са оказали някакво влияние, и той е извикан, за да бъде даден под съд. Ако приемем, че е така, то Регентът постъпи много глупаво като изпрати точно сина си Касандър99. И това, разбира се, при условие, че наистина е имал добри и честни намерения.

Когато и да ми разказваше за детството си, Александър винаги бе споменавал този, младеж с отвращение и ненавист. Те не се харесали още от пръв поглед и това продължило по време на учението им. Един път дори се сбили. Причината, поради която Касандър бе оставен в Македония бе, че Александър просто не би могъл да го изтърпи в армията си.

И все пак Касандър бе помогнал на баща си да потуши някакво въстание в южна Гърция и се бе справил добре. Несъмнено те и двамата се надяваха, че това сега ще го представи в добра светлина. След толкова много години той пристигна почти като чужденец. Само дето този чужденец и Александър се възненавидяха още в първия миг, както бе станало и преди.

Този Касандър беше арогантен, луничав и червенокос и носеше старовремската македонска брада. Разбира се, той беше абсолютно чужд на дворцовия живот в Персия. Бях забравил, че такива хора съществуват. И нямаше никакво съмнение — той направо умираше от завист.

Мебелите в Тронната зала бяха сменени за приема на пратениците. Около трона имаше голям полукръг от кресла със сребърни крака. Там имаха право да седят главните приятели на Царя — македонци и персийци — когато той даваше аудиенции. Цялото домакинство стоеше зад него. Сега, след като се бяхме върнали към истинската процедура за провеждането на аудиенции, моето собствено място беше близо до трона. Застанах там, за да наблюдавам Касандър, и докато той чакаше Александър, видях как поглежда към нас, евнусите, сякаш бяхме някакви паразити.

Аудиенцията не тръгна добре. От Македония бяха дошли молители да се оплакват от регента. Касандър постъпи твърде необмислено и прибързано като се намеси, без да го питат, и каза, че тези хора са изминали толкова път само, за да клеветят. Той смятал, че поне един от тях е изпратен от Царица Олимпиада.

Само един човек си позволяваше някога да говори пред Александър срещу нея. И този човек беше мъртъв.

Александър прекъсна аудиенцията и каза на Касандър да го изчака докато приеме няколко персийци.

Да приеме персийци! Варварите с предимство пред него! Яростта се изписа върху лицето му. Той пристъпи назад и персийците, които нямаха ранга на царски Роднини, направиха прострацията.

Касандър се усмихна презрително. Не е вярно, както твърдят някои, че той се изсмял високо. Все, пак той беше пратеник с важна мисия. Нито пък е вярно, че Александър ударил главата му в стената. Нямаше нужда да прави това.

Истината е, че подигравката беше съвсем явна. Предполагам, че гневът му го направи безразсъден и дързък. Касандър се обърна към един македонец, който водеше със себе си, и посочи с пръст. Александър позволи на персийците да станат, поговори с тях, а после им разреши да се оттеглят. След това слезе от трона, сграбчи Касандър за косата и се загледа втренчено в лицето му.

Реших, че ще го убие. Допускам, че и Касандър си помисли същото, но Александър искаше да направи нещо повече от това. Нещо повече от царската власт, която имаше, повече дори от думата на оракула на Амон. Той искаше да унижи Касандър. Македонецът го зяпна, както птичката гледа към змията — беше побелял от чист и неподправен страх.

— Давам ти разрешение да излезеш — каза Александър.

Вратите на залата бяха далеч. Касандър сигурно разбра, че страхът му го беляза с клеймо и всички ние, които бяхме удостоени с презрението му, видяхме това.

По-късно, когато останахме сами с Александър, казах:

— Омраза като тази е много опасна. Защо не го изпратиш обратно в къщи?

— О, не — отвърна той. — Касандър ще се върне и ще каже на баща си, че съм негов враг, ще го накара да вдигне бунт, да убие Кратер и да откъсне и обсеби Македония. Антипатър може да направи това, ако нещо го накара да се уплаши за живота си. Когато не го закачат, той е по-благоразумен. Ако смятах да му навредя, никога не бих взел другия му син като главен виночерпец. Просто Антипатър прекалено дълго беше регент. Не. Докато Кратер не стигне в Македония и Антипатър не я напусне, Касандър ще остане тук, за да ми е под око… Хефестион също не можеше да го понася.

Преди време щях да го помоля да нареди тихо да премахнат този човек от пътя му. Но вече знаех, че Александър не би направил нещо, за което после да не може да си признае. Това, за което най-много съжалявам в моя живот е, че не го убих тайно, на своя глава. До смъртта си ще се измъчвам от мисълта, че с една малка стъкленица можех да сложа край на тази смъртоносна омраза, която продължи да преследва моя господар дори след смъртта му. И не само него — майка му, жена му, сина му, когото никога не видях, но който щеше да ни даде нещо повече от Александър, отколкото само един спомен.

Лятото дойде. Всички персийски Царе отдавна вече щяха да са в Екбатана. Но аз знаех, че той никога няма да мине отново през онези седем порти. Единствената ми радост бе, че флотата и пристанището го държаха постоянно зает. Бяха минали четири месеца от предсказанието на халдейците. Можех почти да го забравя, ако не виждах строежа на новия храм на Бел.

Не след дълго напуснахме за малко града. |Всяка година, когато снеговете при изворите започнат да се топят, надолу по реката стават наводнения. Заради това хората, които живееха там — те произхождаха от стар асирийски произход — бяха бедни и окаяни. Александър искаше да планира нови водохранилища и канали срещу наводненията и така да разшири обработваемите земи. Това беше само едно пътуване по реката, но аз се радвах, че то ще го накара да се измъкне от стените на Вавилон.

Той винаги бе обичал реките. Корабите се извиваха сред Тръстики високи колкото човешки бой, а отпред стояха лоцмани асирийци, които преглеждаха внимателно каналите. Понякога огромни сенчести дървета се срещаха над нас и ние плавахме през зелени пещери. Друг път си проправяхме път през листата на водните лилии в откритите водоеми. Там реката има много разклонения. Александър, както винаги, стоеше на носа и понякога поемаше управлението на кораба.

На главата му стоеше същата стара слънчева шапка, която носеше в Гедрозия. По някое време реката се разшири между клюмналите полюшвани от вятъра върби. Сред тях се виждаха блокове от древна каменна зидария с протъркани от времето и наводненията фигури на крилати лъвове и бикове с човешки глави. Когато Александър попита за тях, капитанът вавилонец му каза:

— Велики царю, това са гробниците на древните царе, когато тук са управлявали асирийците. Тук са били техните гробища.

При тези думи един внезапен порив на вятъра вдигна шапката от главата на Александър и я отвя зад борда. Пурпурната панделка с диадемата — символ на царствеността — се развърза, отлетя надалеч и накрая се заплете в тръстиките близо до една от гробниците.

Гребците бяха прибрали веслата си, но ние продължавахме да се движим напред. През целия кораб премина шепот на страхопочитание и ужас.

Един от гребците — бърз и мургав младеж — се хвърли в реката, стигна до брега и отвърза панделката. Той спря за миг, както я държеше в ръката си, погледна към калната вода и завърза панделката около главата си, за да я запази чиста и суха. Александър я прие с думи на благодарност. Беше спокоен. Направих всичко възможно да не изкрещя — царствената диадема бе отнесена до една гробница, а след това бе преминала на друга глава.

След като свърши работата си, Александър тръгна обратно към Вавилон. Когато видях черните му стени, ми идеше да се заудрям по гърдите.

Александър разказа на гадателите за знамението и те всички заключиха, че главата, която си е позволила да носи царската диадема, трябва да бъде отсечена.

— Не — каза той. — Момчето имаше най-добри намерения и направи това, което всеки друг би направил. Ако боговете настояват за някакво изкупление, можете да го наложите с бич. Но не го удряйте твърде силно. После го изпратете при мен. — Когато младежът дойде, Александър му даде един талант сребро.

Върнахме се при благоденствието на Вавилон. Певкестас с гордост показа добре обучена армия от двадесет хиляди персийци. В неговата провинция цареше ред и спокойствие. Народът го харесваше повече от всякога. Александър официално изказа похвалите си, а след това се зае да планира създаването на обединена македонско-персийска армия. Никой не се разбунтува. Дори македонците бяха започнали да мислят, че и персийците могат да бъдат хора и воини. Някои наши думи вече преминаваха в тяхната реч.

Дойде и дългоочакваният ден, когато пратениците се върнаха от Сива.

Александър ги прие в Тронната зала. Около него, върху сребърните кресла, се разположиха приятелите и генералите му. Главният пратеник разви церемониално папируса с отговора на прорицателя на Амон. Богът отказваше божествена същност, но все пак Хефестион щеше да има свое място след безсмъртните. Той бе обявен за божествен герой и трябваше да му се принася жертва.

Александър остана доволен. След първоначалната си лудост той сигурно се бе досетил, че Бог не би могъл да пристъпи определени граници. Но така или иначе, Хефестион можеше да бъде боготворен.

Бяха изпратени заповеди до всички градове да му построят храм или светилище. (Тук в Александрия често минавам покрай осветеното празно място на остров Фарос. Предполагам, че Клеомен, който беше тогава сатрап, е откраднал всички пари.) На Хефестион трябваше да се отдават молитви и да му се принасят жертви като Предотвратител на злото. При сключването на тържествени договори страните бяха длъжни да се заклеват и в него, освен в имената на боговете.

(Храмът, който трябваше да бъде построен за него във Вавилон, беше в гръцки стил — с фризове на лапити100 и кентаври. Това място също е празно. Всъщност аз не мисля, че някога е било започвано строителството на което и да било от тези светилища. Е, все пак Хефестион може да е доволен. Той получи своето жертвоприношение.)

Александър покани пратениците на пир в чест на безсмъртието на Хефестион. Всички останали гости бяха негови приятели, които щяха да го разберат. Той беше весел, безгрижен, почти лъчезарен. Човек можеше да си помисли, че лошите поличби са забравени.

В продължение на няколко дни Александър беше изпълнен от щастие — бе зает с проектите за някои от светилищата. Посети Роксана. Тя беше в добро здраве — согдийските жени не обръщат голямо внимание на бременността. После той се захвана с плановете за новата армия.

Това щеше да доведе до промени във всички войски. Когато завърши подготовката по преназначаването на командирите, той изпрати да повикат офицерите, за да встъпят официално в новите си длъжности. Аудиенцията се състоя в Тронната зала. Той вече много добре разбираше какво значение има за персийците съответната церемония. Домакинството бе събрано зад трона.

Първите дни на лятото бяха отминали и навсякъде беше станало много горещо. Той прекъсна аудиенцията по средата, за да заведе приятелите си във вътрешната стая и да ги почерпи с чаша студена вода, примесена с вино. Нямаше да се бавят дълго и затова не си струваше да се оттегляме и пак да се връщаме. Така че зачакахме зад празния трон и се заприказвахме за дреболии.

Никой не забеляза човека, докато той не се оказа сред нас. Той беше в парцаливи дрехи и по нищо не се различаваше от хиляди други, освен по израза на лицето. Всички ние бяхме невидими за побъркания му втренчен поглед. Преди да имаме време да мръднем, той седна на трона.

Зяпнахме ужасени и не можехме да повярваме на очите си. Тази поличба бе най-ужасна от всички. През цялата история на моя народ такова нещо се е наказвало със смърт като най-тежко престъпление. Неколцина от нас скочиха напред, за да го издърпат, но по-старите се развикаха да не го правим. Ако евнуси освободят трона, това би лишило от смелост и мъжественост царството. Те започнаха да ридаят и да се удрят по гърдите и ние се присъединихме към техните вопли. Това успокоява за малко съзнанието и човек няма нужда да мисли.

По-низшите офицери в другия край на залата се смутиха от шума и скочиха на крака. Те сграбчиха човека и го смъкнаха от подиума. А той се пулеше към тях, сякаш бе озадачен от това отношение към него. Александър излезе от вътрешната стая и попита какво става.

Един от офицерите му каза и посочи човека. Беше обикновен войник, невъоръжен. Ако си спомням добре, беше от племето на уксите101. Царят не каза нищо. Предполагам, че уплашените ни викове му бяха казали достатъчно.

Той се приближи към войника и го попита:

— Защо направи това?

Човекът стоеше и мигаше, без следа от уважение, сякаш зяпаше някакъв непознат.

— Ако той е бил изпратен за това — каза Александър, — тогава трябва да разбера кой го е изпратил. Не го разпитвайте преди да дойда.

А на нас той каза:

— Млъкнете. Това е достатъчно. Аудиенцията продължава.

Привърши с назначенията, без да бърза и без да допусне никаква небрежност или нехайство.

Малко преди залез той се качи в стаята, за да смени дрехите си. Сега бяхме във Вавилон и всичко се движеше според церемониала в присъствието на съответните хора. Аз бях този, който държеше Митрата. Разчитайки мислите ми по очите, Александър отпрати останалите веднага, щом етикетът го позволи. После заговори, преди още да успея да го попитам:

— Разпитахме го. Но той не знае нищо, нито дори какво го е довело там. Единственото, което успя да каже, бе, че е видял един хубав стол и седнал на него разбрах, че преди време е бил заплашен с военен съд за някакво неподчинение. Доволен съм, че този човек се оказа побъркан.

Александър говореше хладно и твърдо. Цялата ми кръв се смрази. Тайничко се бях надявал да разбера, че войникът е направил признание за съществуването на заговор, макар че един поглед в лицето му беше достатъчен, за да разбера истината. Истинските предзнаменования са тези, които се появяват непреднамерено.

— Александър — казах твърдо аз, — този трябва да го убиеш.

— Това вече е направено. Такъв е законът. А и гадателите казаха, че трябва. — Той отиде до масичката с каната, напълни една чаша с вино и ме накара да пия. — Хайде, усмихни се заради мен. Боговете ще направят това, което искат. А междувременно ние ще живеем. А те искат и това.

Преглътнах виното като лекарство и се опитах да се усмихна. Заради лятната горещина той носеше тънка бяла роба от индийски плат, която разкриваше тялото му като каменните хитони, които скулптурите извайват. Оставих чашата на масата и се хвърлих да го прегърна. И той както винаги, сякаш грейна отвътре. Струваше ми се, че е неугасим като слънцето.

Когато Александър излезе, огледах портретите от злато, от бронз и от слонова кост, които ме гледаха мрачно от поставките си.

— Остави го на мира! — казах. — Още ли не си задоволен? Ти умря по своя собствена вина, заради неподчинение и лакомия. Не си ли способен да го обичаш толкова, че да му спестиш всичко това? Ако не можеш, тогава го остави на мен, който го обичам повече. — Те всички ме гледаха, без да мигнат и ми отвърнаха: „Да, но аз го разбирах.“

От Гърция пристигнаха още пратеници, натоварени с дарове, сякаш отиваха при своите богове. Те го коронясаха още веднъж със златни маслинови клонки, златни ечемичени класове, златни лаврови листа и златни летни цветя. И днес Александър е пред очите ми, носейки на главата си всяка една от тези корони.

Няколко дни по-късно приятелите му казаха, че след всички тези триумфи той самият още не е празнувал победата си над косеите. (Сега тези племена бяха изцяло подчинени и го приеха за свой цар, така че Александър дори взе няколко хиляди от тях в армията си.) Толкова време мина, казаха те, от последния комос102. А и празникът на Херкулес наближаваше.

Те не му мислеха злото. Дори и най-лошите от тях търсеха само благоразположението му. Те просто искаха да го дарят с една безгрижна вечер, да го накарат да си спомни славата си и да забрави мъката. Уви, боговете могат да направят това, което искат по всякакъв начин.

Александър оповести празненството, заповяда да се извършат жертвоприношения на Херкулес и раздаде на войниците безплатно вино. Комосът започна при залез слънце.

Беше непоносимо гореща вавилонска нощ и всички изнемогваха от задух и се обливаха в пот. Те скоро привършиха с храната. Заедно с приятелите му бях замислил една малка изненада за него — един танц с македонци и персийци, по четирима от всяка страна. Първо — имитация на война, а после — на приятелство. Бяхме голи, като изключим шлемовете и хитоните, или панталоните. Александър хареса танца, повика ме да седна до него и започнахме да пием заедно от златната му чаша.

Лицето му беше зачервено. Нищо чудно при тази горещина и изпитото вино. Но в очите му видях някакъв блясък, който не ми хареса. Бях изтрил набързо потта си, но продължавах да съм задъхан от танца. Ала, когато той ме прегърна, усетих, че тялото му гори.

— Александър — викнах аз през шума, — ти имаш треска.

— Не се тревожи. Само лек пристъп. Ще отида да си легна след песента за несподелената любов.

Не след дълго те взеха факлите и излязоха да пеят навън в градините, и да вдъхнат първата хладина на нощта. Измъкнах се от залата и отидох в Спалнята, за да проверя дали всичко е приготвено. Зарадвах се като чух, че пеенето постепенно заглъхва. След малко той влезе вътре. Ако бяхме само двамата, щях да му кажа: „Хайде да се мушнем в леглото и да не се мотаем.“ Но пред домакинството аз винаги съблюдавах правилата. Пристъпих напред, за да взема диадемата. Робата му беше мокра от пот и видях, че потрепери.

— Само ме избърши — каза той, — и ми намери нещо малко по-топло.

— Господарю, — отвърнах аз, — нали няма да излизате отново?

— Медий е организирал една малка веселба — само за стари приятели. Обещах да се отбия.

Погледнах го в очите с настойчива молба, но той се усмихна и поклати глава. Александър беше Великият Цар и решенията му не можеха да бъдат оспорвани пред домакинството. Докато го бършех, погледът ми се спря върху поставките с портретите. Защо „ти“ не си тук сега, му казах на ум, когато можеш да бъдеш полезен и да му кажеш: „Не ставай глупав. Ти ще си легнеш, дори ако трябва да те накарам насила. Багоас, върви и кажи на Медий, че Царят не може да дойде.“

Ала портретите запазиха позата на герои. И Александър тръгна, облечен в гръцката си роба от тънка вълна заедно, с няколко факлоносци надолу по големия коридор с фриза на лъвовете.

— Всички можете да се оттеглите — казах на останалите. — Аз ще остана да изчакам Царя. Ще наредя да ви извикат, ако има нужда от нещо.

В спалнята имаше диван, на който спях, когато закъсняваше. Влизането му винаги ме събуждаше. Луната се издигаше все по-високо в небето пред отворените ми очи. Когато Александър се върна, петлите вече пееха.

Изглеждаше разгорещен и уморен, и вървеше несигурно. Не беше спирал да пие от залез слънце до изгрева. Но затова пък беше в много приятно настроение и похвали моя военен танц.

— Александър, — казах аз, — много съм ядосан. Виното е вредно, когато имаш треска. Ти самият си го казвал.

— О, но тя премина. Казах ти, че не е нищо особено. Днес ще си наваксам съня. Ела с мен в банята. Цяла нощ стоиш с тези дрехи.

Първата светлина на деня надникна през замрежените прозорци и птиците запяха. Банята ме освежи и ме налегна дрямка. Сложих го да си легне, и спах непробудно почти до вечерта.

По залез слънце отидох тихо в спалнята. Той тъкмо се беше събудил и се въртеше неспокойно в леглото. Приближих се и докоснах челото му.

— Александър, ти гориш!

— Нищо особено — каза той. — О, хладни ръце. Не ги махай.

— Ще наредя да донесат вечерята тук. Да повикам ли лекар?

Лицето му се намръщи и той дръпна глава от ръцете ми.

— Никакви лекари! До гуша ми дойдоха. Трябва да стана — обещах да вечерям с Медий.

Спорих, умолявах, но той се беше събудил раздразнен и нетърпелив.

— Нищо ми няма, казвам ти. Предполагам, че е блатна треска. Тя минава за три дни.

— Може и да минава, но за вавилонците. Те са свикнали. Но блатната треска може да бъде и лоша. Защо не можеш да се грижиш за себе си, Александър? Сега не си на война.

— Не се дръж като бавачка. Бил съм и по-зле от това и пак съм яздил по цели дни из планините. Предай на камериерите, че искам да се облека.

Щеше ми се поне да отиде при някой друг, но не и при Медий, който нямаше да се загрижи за него, или да забележи, че нещо не наред. Медий беше голям поддръжник на Хефестион в конфликта му с Евмений. И както чух, беше влошил нещата, защото имаше хаплив език и някои от неговите подигравки се приписваха на Хефестион. Без съмнение скръбта му беше искрена. Но той много бързо съобрази да използва благоразположението, което тя му донесе. От устата му можеше да капе мед, но тя можеше да бълва и змии и гущери. Знаеше как да забавлява Александър и да го накара да се смее. Не беше лош човек. Но не беше и добър.

Бях задрямал, когато Александър се върна. Погледнах небето и ми се стори, че е малко след полунощ. Зарадвах се, че се прибира толкова рано.

— Оставих ги да продължат без мен — каза той. — Треската малко се позасили. Ще ида да се разхладя в банята и си лягам.

Докато го събличах, усетих, че го побиват тръпки. А цялото му тяло гореше.

— Нека само да те изтрия с влажна кърпа — помолих аз. — Не трябва да се къпеш в това състояние.

— Не, не. Банята ще ми дойде добре. — Въобще не пожела да се вслуша в здравия разум и тръгна навън, облечен в халата си. Не остана дълго във водата. Подсуших го и тъкмо му облякох робата, когато той каза:

— Смятам да спя тук. — Тръгна към кушетката до басейна. Настигнах го бързо. Целият трепереше от пристъпа на треската. Зъбите му тракаха.

— Донеси ми едно топло одеало — помоли той. Премъдри боже! Одеало, във Вавилон, и то посред лято! Изтичах навън и му донесох зимното наметало.

— Това ще свърши работа, докато премине пристъпът. Аз ще те топля.

Покрих го, хвърлих отгоре собствените си дрехи, а после се мушнах отдолу и го притиснах в обятията си. Беше по-зле от всякога и трепереше от студ, макар че кожата му изгаряше ръцете ми.

— Притисни ме повече — каза той, сякаш бяхме голи посред зимна виелица. Докато го обгръщах с тялото си, пророческият глас, който ми беше казал в Екбатана: „Никога не забравяй, че си щастлив“, не се обади. Но той ме пощади и не ми каза: „Никога вече“.

Треперенето спря и започна да му става горещо. Оставих го да се изпоти. Той каза, че ще спи тук, защото било по-свежо и прохладно. Облякох се и отидох до Домакина на Царската Спалня, за да изпрати всичко, от което Александър щеше да има нужда, както и един сламеник за мен. Преди заранта треската понамаля, той заспа и аз притворих очи.

Събуди ме гласът му. Банята беше пълна с хора, които ходеха насам-натам. Току-що се беше събудил и заповяда да извикат Неарх. Неарх ли? За какво ли пък точно той му е дотрябвал, си помислих. Бях забравил, че наближаваше времето за пътуването до Арабия. Тази сутрин Александър смяташе да работи.

Той отиде до Спалнята, за да се облече. След това легна на дивана, тъй като едва се държеше на краката си. Когато Неарх дойде, Александър го попита дали е готово жертвоприношението за умилостивяването на боговете към флотата. Неарх каза „да“, но с очите си видях, че е обезпокоен. После попита Александър кой би желал да отправи молитвата вместо него.

— Какво?! — извика Царят. — Разбира се, че аз лично ще я отправя. Ще отида на носилка. Днес съм малко трескав. Предполагам, че това са последните пристъпи. — Той отхвърли всички протести на Неарх. — Благосклонността на боговете те доведе благополучно от Океана. Тогава аз извърших жертвоприношение за теб и те ме чуха. Ще го направя и сега.

Занесоха го там под един балдахин, който скриваше убийственото вавилонско слънце. Той слезе от носилката и застана прав, за да направи възлиянието. Когато се върна, почти не се докосна до лекото ядене, което му бях поръчал. Въпреки това повика в стаята Неарх и всичките си старши офицери заедно с един писар да води бележките и прекара четири пълни часа в разговори за корабите, доставките, провизиите и водата.

Така минаха няколко дни. Треската не го напускаше. Александър смяташе, когато флотата отплава, да поведе лично една помощна армия покрай брега и да търси подходящи места за пристанища. Така че, волю-неволю трябваше да отложи датата на отплаването. Всяка сутрин той твърдеше, че е по-добре. И всеки ден го носеха до олтара на двореца, за да отправи сутрешната молитва. Но всеки път той беше все по-отпаднал. А всяка вечер треската се засилваше.

Спалнята беше постоянно пълна с влизащи или излизащи хора. А дворецът — с офицери, чакащи заповеди. Макар че стените бяха дебели и държаха прохладно, Александър жадуваше за зелена сянка и за гледката на водата. Затова накара да го прехвърлят от другата страна на реката в царските градини. Там той обикновено лежеше под дърветата с притворени очи близо до някой фонтан, плискащ струите си в басейн от порфир. Понякога изпращаше да повикат Неарх и Пердикас, за да прегледат отново пътуването и похода, понякога Медий — да поприказват и да поиграят на ашици. Медий го уморяваше, тъй като се гордееше, че е бил избран точно той и стоеше прекалено дълго.

Понякога Александър избираше помещенията на банята и нареждаше да поставят леглото му до ръба на басейна, откъдето можеше лесно да се гмурва. Обичаше да се разхлажда в хладката вода, да го подсушават, както си седи върху покрития със сини плочки ръб на басейна, и да се връща в чисти чаршафи. Той дори спеше там заради хладината и ромона на реката, която се плискаше отвън.

Не го изоставях нито заради Медий, нито заради генералите, нито заради който и да било друг. Като Главен евнух на Спалнята щях да имам своите ежедневни грижи и да отсъствам. Затова се отказах от дворцовите си титли. Старецът, чието място бях заел, с удоволствие си ги получи обратно. Замених официалното си облекло със здравите ленени дрехи на слугите. Сега тези, които влизаха, виждаха само персийското момче, което държеше ветрило или чаша, което носеше одеала, когато пристъпите на треската обхващаха Александър, което го къпеше и постилаше сухи чаршафи след изпотяването, или седеше тихо на някоя възглавница до стената. Мястото ми не предизвикваше никаква завист. Така бях в безопасност. Само един човек можеше да ми отнеме това, но той беше бяла пепел в небесата.

Когато Александър отпрати генералите си, обърна очи към мен. Бях взел двама роби, за да внасят и изнасят нещата от стаята. За всичко останало се грижех лично аз. Така хората престанаха да ме забелязват и да ми обръщат повече внимание, отколкото възглавниците или на каната за вода. По стар обичай в двореца продължаваше да пристига чиста изворна вода, каквато винаги са пиели персийските царе. Тя го освежаваше. Държах я в една глинена стомна на нощната масичка.

Той можеше да стигне до водата. Винаги разбирах, ако се нуждаеше от нещо друго — през нощта слагах сламеника си до него. Понякога, когато треската го правеше неспокоен, той предпочиташе да разговаря с мен. Припомняхме си стари изпитания или старите му рани, за да се убедим един друг, че той скоро ще победи и тази болест. Той никога не спомена за смъртните поличби, както никога не бе говорил и за поражение по средата на някоя битка. Вече цяла седмица беше на легло. Но не спираше да повтаря как след три дни ще тръгне на поход.

— Мога да започна с носилката, веднага щом треската попремине. Това не е нищо в сравнение с нещата, с които съм се справял преди. Нали е така?

Генералите отново го помолиха да повика лекар.

— Нямам нужда от един и същи урок два пъти. Багоас се грижи за мен много по-добре от всякакви лекари.

— Мога да се грижа и по-добре, ако ми даваш възможност да го правя — му казах, когато те излязоха от стаята. — Един лекар щеше да те накара да си почиваш. Но понеже знаеш, че само аз съм до теб, правиш, каквото си искаш. — Същия ден той бе наредил да го изнесат навън, за да извърши жертвоприношение за армията. За първи път той направи възлиянието от леглото.

— Трябва да се почитат боговете. А ти трябва да ме похвалиш за моето безропотно подчинение, благи ми тиранино. Ето, много ми се пие вино, но както виждаш достатъчно съм благоразумен да не ти искам.

— Никакво вино. Тук имаш най-хубавата вода в Азия. — Една от причините никога да не излизам, когато дойдеше Медий, бе страхът ми този глупак да не му даде вино.

— Да, наистина е хубава. — Той пресуши чашата. Само се закачаше и ме дразнеше. Станеше ли по-жизнен, знаех, че треската се засилва. Но тази нощ като че ли не беше така силна като друг път. Отправих отново тържествените си обещания към боговете, за това какво бих им дал, само и само да оздравее. Спомних си, че когато той нахлу в територията на скитите, предзнаменованията също бяха лоши, но се изпълниха само отчасти — като болест. Заспах със съживени надежди.

Събуди ме гласът му. Навън беше още тъмно — първата стража след полунощ.103

— Защо не ми докладвахте по-рано? Изгубихме напразно половината от нощния преход. Докато стигнем до водата ще стане пладне. Защо ме оставихте да спя?

— Александър, — казах аз, — ти сънуваш. Това не е пустинята.

— Поставете охрана на конете. Мулетата може да ги оставите. Буцефал в безопасност ли е?

Погледът му блуждаеше и ме отмина, без да ме забележи. Намокрих една гъба в ментова вода и навлажних лицето му.

— Александър, аз съм Багоас. Така по-добре ли е? — Той ме дръпна внезапно за ръката и продължи:

— Вода ли? Да не си полудял? Няма достатъчно вода за войниците!

Треската му се беше засилила и то в часа, когато обикновено спадаше. Наклоних стомната към чашата. Беше изпразнена наполовина и течността не беше бистра, а тъмна. Това беше вино. Някой беше влизал, докато съм спал.

Опитах се да овладея гласа си и казах тихо:

— Александър, кой донесе виното?

— Менедас пи ли вода? Дайте първо на него — той има треска.

— Всички имаме вода. — Излях стомната и я напълних от голямата кана за вода. Той пи жадно. — Александър, кажи ми кой ти даде виното?

— Йолас — Това беше името на царския виночерпец. Истина е, че Александър не беше на себе си и е напълно възможно да го е казал просто така. Но Йолас беше брат на Касандър.

Излязох навън, за да попитам дежурния роб, но го заварих заспал. Не бях помолил никой от тях да служи денонощно, както правех аз. Оставих го да спи, за да не би да избяга от наказанието си, след като разбере какво се е случило.

Александър се въртя неспокойно до сутринта. Треската не го отпусна, както обикновено по това време. Когато го занесоха до дворцовия олтар и поставиха чашата за възлиянието в ръката му, тя толкова силно трепереше, че половината от елея се разля, преди да успее да възлее. Тази промяна настъпи, откакто той пи виното. Мога да се закълна, че преди това бе започнал да се оправя.

Разпитах роба, но и той не знаеше нищо. Сигурно бе спал непробудно няколко часа. Изпратих заповеди в домакинството да го наложат с бич с оловни топчета. Телохранителите от нощната смяна също не знаеха нищо, или поне така казаха. Нямах власт да наредя да ги подложат на разпит. Помещенията на банята се охраняваха по-трудно от Спалнята. Сигурно някой се беше промъкнал откъм реката.

Денят бе горещ като пещ. Александър пожела да го занесат под сенчестите дървета до фонтана от порфир. Ако подухнеше случайно лек бриз, единствено там човек можеше да го усети. Бях оставил в един малък летен павилион всичко, от което той можеше да има нужда. Докато го нагласявах на леглото, дишането му привлече слуха ми. То беше сипкаво — нещо, което го нямаше преди.

— Багоас, можеш ли да ме повдигнеш малко? Нещо ме стяга тук. — Той се хвана отстрани.

Александър лежеше гол под чаршафа. Беше поставил ръката си върху раната от малийската стрела. Мисля, че това бе моментът, когато за първи път разбрах.

Донесох няколко възглавници и го подпрях с тях. Всяко отчаяние щеше да бъде истинско предателство, докато той се бореше. Той не трябваше да го почувства нито в гласа ми, нито в ръцете ми.

— Май не трябваше да пия виното. Вината е само моя, аз те помолих за него. — Той се задъха дори от тези няколко думи и отново притисна ръката си върху раната.

— Александър, аз не съм ти давал никакво вино. Можеш ли да си спомниш кой го остави?

— Не, не. То си беше там. Само се събудих и пих.

— Йолас ли го донесе?

— Не знам. — Той затвори очи.

Оставих го да си почива и седнах на тревата Плътно до него. Но той си отдъхваше, за да може отново да говори. Малко по-късно попита за Началника на телохранителите. Отидох и го извиках.

— Обща заповед — каза Александър. — Всички офицери от командир на отряд нагоре да се съберат… във вътрешния двор… и да чакат… заповеди.

Тогава разбрах, че и той е започнал да се досеща.

Няма да има никакво сбогуване, си мислех, докато веех ветрилото от палмови листа, за да го разхлаждам и да пропъждам мухите. Той никога няма да се предаде. И аз също не трябва да го правя.

Една лодка с негови приятели пресече реката: искаха да разберат как се чувства. Пресрещнах ги, за да ги предупредя, че се задъхва когато говори. Когато те се приближиха към него, той каза:

— По-добре е… да се върна… в двореца. Извиках носачите. На малкото корабче около него се събра цяла тълпа. Той се огледа наоколо и прошепна:

— Багоас.

Отдръпнаха се, за да ми направят място.

Занесоха го в Спалнята, където крилатите позлатени демони пазеха огромното легло. Много отдавна, в един друг живот, аз го бях приготвял за един друг Цар.

Подпряхме го на големи възглавници, но продължавахме да чуваме стърженето в дъха му. Ако искаше нещо, той разговаряше с мен без глас, както правеше, когато раната беше прясна. Знаеше, че аз единствен ще го разбера.

След малко в стаята влезе Пердикас, за да му каже, че офицерите са във вътрешния двор и чакат заповеди. Александър даде знак да ги доведат. Те препълниха огромната Спалня. Той ги поздрави с ръка. Видях го, че събира дъх, за да говори, но вместо това се закашля и изплю кръв. Даде им знак, че са свободни, и те излязоха. Той притисна с ръка гърдите си, едва когато и последният от тях излезе.

Тогава генералите без негово разрешение доведоха няколко лекари. Дойдоха трима. Колкото и да беше слаб, те се страхуваха от него, защото знаеха за съдбата на Главкос. Но той мълчаливо изтърпя пръстите им, с които го опипаха по гърдите и около раната. Изтърпя и ушите им, докато го преслушваха. Наблюдаваше ги внимателно, докато те си разменяха погледи. Когато донесоха някаква отвара, той я изпи и заспа. Единият от тях остана до него, така че и аз успях да си почина час-два. Той щеше да има нужда от мен и от моето внимание през нощта.

В първите часове на тъмнината треската го обхвана по-силно от всякога. Те вече нямаха намерение да го оставят само на мен. Трима от Почетната конница го пазеха. Един от лекарите трябваше до стои до него, но Александър протегна ръка и хвана моята. Лекарят си замина.

Беше много дълга нощ. Приятелите му дремеха на столовете си. Александър кашляше и храчеше кръв, но после заспа за малко. Някъде около полунощ устните му се размърдаха. Наведох се да го чуя.

— Не я махайте от там — каза той. Огледах се из стаята, но не видях нищо. — Змията — прошепна той и посочи към един тъмен ъгъл. — Никой да не я закача. Тя е изпратена.

— Никой няма да я докосне — казах аз, — под страх от смъртно наказание.

Той заспа отново. В един момент прошепна:

— Хефестион.

Очите му бяха затворени. Целунах го по челото и не казах нищо. Той се усмихна и продължи да спи.

На сутринта ме позна и знаеше къде се намира. Дойдоха генералите и застанаха край леглото. Из цялата стая можеше да се чуе задавеното му дишане. Той ги огледа един по един. Разбираше достатъчно добре какво значи всичко това.

Пердикас се приближи до главата му и се наведе към него.

— Александър. Всички ние молим боговете да те запазят за много години. Но ако тяхната воля е друга, на кого ще оставиш царството си?

Той насили гласа си, за да проговори високо. Започна да произнася — винаги съм бил убеден в това — името на Кратер. Но дъхът му изневери и той завърши без глас. Пердикас промърмори на останалите:

— Той казва: „На най-силния“. Кратерос, кратеротатос104. Две думи, звучащи почти по един и същ начин, дори значението съвпадаше с името. Кратер, на когото той винаги бе вярвал безрезервно, бе на път към Македония. Убеден съм, че той искаше да го остави като регент на своето неродено дете. Дори като Цар, ако детето бъде момиче или ако умре. Но Кратер беше много далеч от Вавилон. А тук никой не би застанал на негова страна. Тук неговата кауза беше ничия.

Нито пък беше моя. Какво значеше Македония за мен, какво ме интересуваше кой ще я управлява? Погледнах единствено към Александър, за да видя дали не е ядосан. Но той не беше чул Пердикас. Нищо друго нямаше значение за мен, стига той да беше спокоен и да се чувстваше добре. Ако кажех какво съм чул, те можеха да ме отстранят от него.

Не казах нищо.

След малко Александър даде знак на Пердикас. После извади от пръста си пръстена с царския печат, на който бе гравиран Зевс на трона и му го даде. Той си избра заместник за времето, докато е твърде зле, за да управлява. Но този жест не значеше нищо повече.

Докато седях тихо до леглото му, просто като персийското момче, забелязах, че генералите започнаха напрегнато да се споглеждат. Те мислеха за политиката и властта и хвърляха под око погледи към пръстена.

Той ги видя. Очите му се взираха в далечината, но в един миг те се размърдаха и аз знам, че той ги видя. Наведох се към него с една влажна кърпа. Реших, че е видял достатъчно. А той ме погледна така, сякаш и двамата имахме обща тайна. Сложих ръка, върху неговата. Върху пръста му имаше бяло петно — там, където пръстена бе скривал слънцето.

В стаята цареше гробна тишина — чуваше се само учестеното му дишане. Изведнъж чух отвън някакво силно раздвижване — шепота на много гласове. Птолемей излезе да види какво става. След малко се върна, и тогава Певкестас също излезе. След това и останалите ги последваха. Но не след дълго всички отново влязоха вътре.

— Александър, — каза Пердикас. — македонците са отвън. Всички войници… Те… Те искат да те видят. Казах им, че е невъзможно, че ти си твърде зле. Мислиш ли, че ако пусна вътре само неколцина, някъде около двадесет, като представители на останалите, мислиш ли, че ще можеш да понесеш това?

Очите му се отвориха широко. Той започна да кашля. Докато държах кърпата за кръвта, той даде заповед с ръка, която означаваше: „Изчакайте, докато стана готов.“ След това каза:

— Всички… Всеки войник.

Нямаше значение къде беше пръстенът. Царят беше тук. Пердикас излезе навън.

Александър се размърда и ме погледна. Преместих възглавниците, за да може да се вдигне и да се подпре на тях. Някой отвори тайната задна врата, през която да излизат войниците, след като минеха покрай леглото. Техните шепнещи гласове се приближиха. Певкестас ме погледна приятелски и направи леко движение с глава. Той винаги се беше държал любезно с мен. Така че го разбрах. Обърнах се към Александър:

— Ще се върна след това — казах му, и излязох през задната врата.

Те бяха дошли да се сбогуват с него като войници със своя генерал, като македонци със своя Цар. Сега, преди края, те имаха право да го видят само техен, а не с персийското му момче, което стоеше по-близо до него от всички тях.

От нишата, където стоях незабелязан, ги наблюдавах докато излизаха един след друг — река от хора, която си мислех, че никога няма да свърши. Те плачеха или говореха с прегракнал шепот. Или просто изглеждаха зашеметени, сякаш току-що бяха научили, че на другия ден слънцето няма да изгрее.

Минаха часове, преди да преминат всичките покрай него. Денят прехвърли обед. Чух някой да казва:

— Той ме поздрави с очите си. Той ме позна.

Друг рече:

— Той веднага разпозна кой съм аз. Опита се да се усмихне.

Един млад войник подсмъркна:

— Той ме погледна и аз си казах: „Светът се руши“. — А един ветеран отвърна:

— Не, момче, светът продължава. Но единствено боговете, знаят накъде.

Най-сетне те престанаха да излизат. Промъкнах се обратно в стаята. Александър лежеше, както го бях оставил. През цялото това време, той беше държал е последни сили очите си към тях, за да не позволи някой да мине, без да го е поздравил с поглед. Сега приличаше на мъртвец — чуваше се единствено тежкото му, конвулсивно дишане. Те изцедиха и последните му капки живот, си помислих, и не ми оставиха нищо. Дано душите им бъдат осъдени на вечно скитане.

Повдигнах го с една ръка и дръпнах възглавниците така, че да може да легне удобно. Той отвори очи и се усмихна. Разбрах, че техния дар, без значение какво му струваше, бе това, за което той би отправил молитва към своя Бог-пазител. Нима можеше да ми се свиди това? Преглътнах и забравих яда си.

Генералите бяха стояли встрани, докато войниците минаваха покрай него. Птолемей избърса очите си. Пердикас се приближи до леглото.

— Александър. Когато те приемат сред боговете, кога искаш да ти отдадем божествени почести?

Не мисля, че Пердикас очакваше някакъв отговор. Просто искаше, ако можеше все още да бъде чут, и да направи един дар на последна почит, както чувстваше, че е справедливо. Но Александър го чу. И отново дойде при нас, сякаш излизаше от дълбока вода. Усмивката не го беше напуснала. И прошепна:

— Когато сте щастливи.

После затвори очи и се върна там, където беше.

Целия ден той лежа на високите възглавници между позлатените демони с разперените криле.

Целия ден генералите влизаха и излизаха.

Късно привечер доведоха Роксана. Детето в нея вече бе пораснало. Тя се хвърли върху него и започна да се удря по гърдите и да скубе косата си, оплаквайки го, сякаш той бе вече мъртъв. Забелязах, че клепачите му се сбръчкаха. Не се осмелих да говоря с нея, защото бях виждал пълния й с омраза поглед. Затова прошепнах на Певкестас:

— Той може да чува. Това му причинява болка. — И те накараха евнусите й да я отведат навън.

Понякога успявах да го събудя, за да пие вода. Понякога той изглеждаше така, сякаш вече бе в предсмъртен сън и не помръдваше дори и за мен. Въпреки това аз чувствах присъствието му и инстинктивно разбирах, че и той чувства моето. Казах си: „Няма да моля небесата за някакъв знак от него. Нека не бъде обезпокояван от любовта ми. Нека разбере за нея само ако на Бог му е угодно. Защото любовта е живот за него и той никога не се отвърна от нея.“

Падна нощта и лампите бяха запалени.

Птолемей стоеше до леглото и гледаше надолу. Сигурно си го припомняше като дете в Македония. Певкестас влезе в Спалнята и каза, че той и няколко приятели отиват на нощно бдение в светилището на Серапис105. Александър беше донесъл култа към този бог от Египет Той е въплъщение на възкръсналия Озирис. Те искаха да попитат неговия прорицател дали Богът ще излекува Александър, ако го занесат в храма.

В природата на човека е да се надява дори и в предсмъртните мигове. И аз зачаках някакво обещание от този Бог, докато примигващата светлина от лампата играеше по лицето му и ме мамеше с лъжливи сенки на живот Но тялото ми знаеше. Тялото ми натежаваше заедно със смъртта му — тежка като човешка плът.

Нощта премина за мен в стряскания и напрежение. Отдавна не бях спал. Понякога се усещах, че съм положил глава на възглавницата му и търся с поглед някакво движение у него. Но той продължаваше да спи с бързи плитки вдишвания, прекъсвани от дълбоки въздишки. Лампите избледняха. Високите прозорци започнаха да се очертават на първата светлина на зората. Дишането му промени звука си и нещо ми каза: „Той е тук.“

Приближих се до главата му и прошепнах: — Обичам те, Александър — и го целунах. Няма значение, казах си, от кого сърцето му ще го приеме. Нека бъде според чувствата му.

Косата ми беше паднала върху гърдите му.

Очите му се отвориха. Ръката му леко помръдна, докосна един кичур и го прокара между пръстите си. Позна ме. Мога да се закълна в това пред боговете. На мен той казваше сбогом.

Другите скочиха на крака, когато го видяха, че се размърда. Но той вече си беше отишъл. Той бе на прага на своето Пътуване.

Някой влезе през вратата. Беше Певкестас. Птолемей и Пердикас отидоха да го пресрещнат.

— Останахме да бдим през цялата нощ. — каза той, — А призори отидохме при оракула. Богът каза, че за Александър е по-добре да бъде тук.

Когато дъхът му престана, всички евнуси започнаха да го оплакват. Предполагам, че и аз. Не знам. Риданията се чуха навън и воплите тръгнаха из целия град. Нямаше нужда да се оповестява, че Царят е мъртъв. Докато махахме големите възглавници, за да го положим правилно, телохранителите на пост влязоха и застанаха объркани. А после излязоха плачейки.

Той умря със затворени очи и затворена уста — така красив, сякаш спеше. Косата му беше разрошена от пристъпите на треската и аз я вчесах. Не можех да се въздържа да не го направя така внимателно, сякаш той все още можеше да чувства. След това потърсих генералите и сановниците, които почти бяха изпълнили Спалнята. Потърсих някой, който да заповяда как трябва да се погрижат за него.

Но нямаше никой.

Светът се беше разрушил. Парчетата от него лежаха като натрошено злато — плячка за най-силния. Те бяха отишли, за да ги събират.

Не след дълго дворцовите евнуси започнаха да стават все по-разтревожени й смутени, защото не знаеха кой е Царят. Един след друг те заизлизаха навън, за да разберат как стоят нещата. По-ниско поставените последваха по-главните. В началото не забелязах, че съм останал сам.

Аз останах, защото не можех да си представя къде другаде можех да бъда. Рано или късно някой ще дойде, си казах. Той е мой, докато те си го поискат. Отвих тялото и погледнах раните му, които можех да позная и само с докосване в тъмнината, и го покрих отново. След това седнах до леглото, положих глава върху него и мисля, че съм заспал.

Събудих се в угасващата светлина на деня. Никой не беше идвал. Въздухът бе натежал от горещината. Те трябва да дойдат скоро. Тялото му няма да издържи на това. Но от него не идваше никакъв дъх на разлагане. Той изглеждаше така, сякаш спи.

Животът в него винаги е бил по-силен, отколкото в другите хора. Докоснах го, за да усетя сърцето му, но напразно. Дъхът му не овлажни огледалото. И все пак някъде дълбоко в него душата му може би все още стоеше, готова да си тръгне, но все още тук. Заговорих на нея. Не на ушите му. Знаех, че те няма да ме чуят. Заговорих на всичко онова от него, което можеше да ме чуе.

— Върви при боговете, непобедими Александър. Дано Реката на Мъчението бъде нежна като мляко към теб и те окъпе в светлина, а не в огън. Нека убитите от теб ти простят. Ти даде на хората много повече живот, отколкото отне. Бог е направил бика да се храни с трева, но не и лъва. И само, и единствено Бог ще отсъди чие е правото. Ти никога не живя без любов. Нека я откриеш и там, където отиваш.

При тези думи си спомних как Калан пееше в своя украсен с цветя ковчег. Помислих си: „Той удържа на думата си, че ще се върне. Той отложи заради Александър прераждането си. Той е тук, за да го преведе през Реката — той, който мина спокойно през огъня.“ Поуспокоих се, след като разбрах, че моят Александър няма да бъде сам.

Изведнъж в това спокойствие, към стаята се приближи огромна врява. Птолемей и Пердикас нахълтаха вътре заедно с група войници и царските телохранители. Пердикас извика:

— Залостете вратите! — и те ги затвориха с трясък.

В коридора се чуваха викове и тежки удари. Онези отвън разбиха резето и влязоха. Пердикас и Птолемей извикаха на хората си да защитят тялото на Царя от предатели и претенденти. Аз бях почти смачкан, докато те обърнати с гръб заобиколиха леглото.

Войните за подялбата на света бяха започнали.

Тези хора се биеха, за да го притежават, сякаш той беше някаква вещ, някакъв символ, като Митрата или Трона. Обърнах се към него. Когато го видях, че продължава да лежи спокойно и неподвижно и да понася всичко това без обида и възмущение — тогава разбрах, че той наистина е мъртъв.

Те се биеха яростно и хвърляха копия. Изправих се, за да го предпазя и едно от тях закачи ръката ми. Белегът ми остана и до ден-днешен — единствената рана, която някога получих заради него.

Не след дълго те започнаха да преговарят и излязоха, за да продължат спора си навън.

Превързах ръката си с едно парче от кърпа и зачаках, защото не е правилно той да бъде оставен сам. Запалих нощната лампа, поставих я както винаги до леглото и останах да бдя над него до сутринта, когато балсаматорите дойдоха да ми го отнемат и да го напълнят с неувяхваща смирна.