Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Е, момко, как се чувстваш като завърнал се от мъртвите?

Саймън с мъка се надигна на ниското легло и огледа варосаната стая. Началникът на стражата седеше на един сандък близо до долната част на леглото. Кметът се намираше на стол срещу Саймън, толкова близо, че той можеше да долови винените пари в дъха му. Беше метнал сивия си плащ на пода и въртеше бобровата шапка в ръцете си. Сър Хъмфри приглади прошарената си коса, воднистите му сини очи внимателно изучаваха Саймън.

— Ще носиш червената следа от въжето седмица, после ще започне да избледнява.

Саймън се намръщи от пронизващите болки в раменете и врата. Главата му тежеше, краката му се подгъваха.

— Е? — излая началникът на стражата. — Милорд кметът те попита нещо.

— Милорд кметът накара да ме обесят — отвърна Саймън.

— Само за заблуда — засмя се кметът. — Дни наред си тук.

Саймън се втренчи в обкованата с метал врата. Беше се съвзел преди два дни. Сивобрадите слуги бяха отказали да отговарят на въпросите му. Същото беше станало и с лекаря, мъж с бледо лице, безкръвни устни и кръвясали очи. Той опипа Саймън, прегледа врата му и го попита може ли да поглъща храна и вода. Дърводелецът побесня и му каза да прегледа изпражненията под леглото. Лекарят каза, че е доволен и си тръгна. Саймън успя да стане от леглото. Вратата беше заключена, прозорците — с плътно спуснати капаци, макар че чуваше шума от коли, коне и хора, които се движеха навън.

— Къде съм? — попита той.

Кметът се обърна към масата, наля две чаши вино и му подаде едната.

— В една къща, която принадлежи на съвета. Понякога я отстъпваме за престой на гостите на нашия славен град. Сега е празна, ние плащаме на лекаря, на слугите и на палачите.

— Не и на мен! — отвърна Саймън.

— Съжалявам, но това беше единственият начин. Направихме го възможно най-бързо и както сигурно си разбрал, в храната и виното ти имаше опиат.

— Ами болката? — попита Саймън и заудря с юмруци по вълнената завивка. — Да вися във въздуха!

— Беше необходимо! — излая началникът на стражата. — И то заради теб. Сега ни кажи всичко, което знаеш за семейство Ратолиър.

Саймън отпи от виното.

— Всичко — настоя кметът. — Научихме нещичко, но пиленцето от „Сребърния плащ“ вече е излетяло. — Той приближи стола си. — Живеем в смутни времена, мастър Котърил; кралят е още момче, французите обикалят наблизо в морето, селяните недоволстват, а събирачите на данъци са плъзнали като скакалци и изяждат всичко, което успеят да докопат. Честно казано, не ме интересува дали хората ходят в гората Дийн и танцуват голи край огньовете. И за да бъда напълно искрен, ще ти кажа, че не изпитвам съчувствие към момичета, които вървят по пусти провинциални пътища и приемат помощ от непознати.

— Шиплър е, нали? Това е, защото обесиха съветник!

— Трябваше да промушите телата им! — намеси се началникът на стражата. — Да останете и да ги пазите, после да ги свалите и да пронижете сърцата им, както ви беше наредено.

— И така щях да спася съветник Шиплър.

— Не е само това. — Кметът остави бокала си. — Помниш ли Шадболт? Трупът му, подпухнал от водата и наръфан от рибите, беше изваден от Севърн. Някой го е удушил с въже.

Саймън се изправи, ръцете му трепереха. Горкият Шадболт, независимо от всичките си хвалби, очевидно се беше уплашил.

— Кажи ни всичко, което знаеш — повтори кметът. — И когато свършиш, ще ти кажем защо те спасихме.

Саймън започна да говори. Разказа им за детството си, за това как се е присъединил към палачите, за тайните сделки, които те бяха правили с някои осъдени престъпници. Тук кметът остро се изсмя и поклати глава.

— Чувал съм за подобни споразумения — каза той. — Мастър Шадболт и хората му не са първите, нито последните палачи, които решават кой да умре и кой не. Разбира се, има ново кралско нареждане, което нарежда всички тела да бъдат оставяни на обществените бесилки поне за един ден и една нощ, преди да бъдат намазани с катран и погребвани.

— Значи сте знаели? — попита Саймън.

— Бяхме започнали да подозираме — намеси се началникът на стражата. — Но продължавай.

Саймън описа ужасното пътуване в гората Дийн, внезапната буря, бягството им в ловната хижа и смъртта на Хрътката. Разказа им и за съвета на Мухоловката и посещението си при отшелника в абатството „Свети Петър“.

— Защо не питате Мухоловката? — попита той. — Или брат Мартин?

— Точно в това е проблемът — отвърна кметът. — Всички са изчезнали. Шадболт и Веселяка са мъртви, а не можем да намерим и следа от Мухоловката или брат Мартин.

— Кажете ми — попита Саймън, — чия идея беше да заведем Ратолиър в гората Дийн и да ги обесим там?

— Ти беше на процеса. Съветник Шиплър…

— И съветник Дрейкът — довърши Саймън.

— И двамата са мъртви. Челюстта на Саймън увисна.

— Не разбирам.

— Съветник Дрейкът и единствената му дъщеря Алис бяха открити мъртви в конюшнята на дома им.

Саймън имаше чувството, че ще припадне. Изпусна чашата и виното се разля върху покривката. — По някаква странна причина краката му започнаха да се гърчат и подскачат. Гърлото му пресъхна. Кметът не помръдна, но началникът на стражата стана. Взе една кърпа, поставена при легена с вода, и попи разляното вино, вдигна чашата и я остави на масата. Хвана ръката на Саймън и я стисна.

— Значи е вярно — каза той. — Харесвал си момичето.

— Заради нея останах в Глостър. Това е истинската причина — заекна Саймън. — Но съветник Дрейкът ме изгони от къщата си, а Алис не искаше да има нищо общо с мен. — Той с мъка си пое дъх. — Как са умрели?

— Както знаеш, Дрейкът беше скъперник. Щом работата за деня приключеше, слугите и чираците бяха оставяни да се грижат за себе си. Оставаха само двама старци, които готвеха и му сервираха. Както обикновено, снощи съветник Дрейкът и Алис вечеряли късно. После възрастните слуги си тръгнали. Тази сутрин калфата на Дрейкът потропал на предната врата. Учудил се, че не свети, защото съветникът държал на печалбата и ставал преди съмване. Никой не му отворил, затова калфата тръгнал по алеята, която минава покрай къщата — задната врата също била заключена и зарезена. В къщата сякаш нямало никого, но после чул конете да цвилят в конюшнята.

Саймън кимна. Дрейкът имаше кестенява кобила, а Алис дребно сиво конче.

— Влязъл вътре, където почти нищо не се виждало. В конюшнята има две места за конете, а най-навътре държат сеното и фуража. Алис и баща й били намерени обесени точно там. Нямало други следи от насилие. Било много странно…

— Аз самият огледах телата — обади се началникът на стражата. Краката и ръцете им не бяха завързани. Нямаше следи от борба, само двата трупа, които се полюляваха лекичко на въжетата.

Саймън скри лице в ръцете си.

— Все едно са се самоубили; минали са през конюшнята, вързали са въжетата на гредите, изкачили са се по балите слама, сложили са си примките около вратовете и са скочили.

— А къщата?

— Задната врата беше заключена, както ти казах. Не можах да намеря ключа, затова не знам дали е била заключена отвън или отвътре. Моите момчета я разбиха. Вътре всичко беше чисто и подредено, всяка чаша и чинийка си беше на мястото, измита и почистена. Разпитах старите слуги. Казаха, че поднесли вечерята, а обикновено съветник Дрейкът им казвал да разтребят на следващата сутрин. Само че този път той и Алис изглежда са почистили масата, измили съдовете, подредили кухнята и килера и оставили всичко на мястото му. После излезли от къщата, заключили вратата след себе си и отишли в конюшнята, за да се обесят.

— Но вие не вярвате, че е така? — попита Саймън.

— Не, не вярваме — съгласи се кметът. — Не вярвам в духове, мастър Котърил, но вярвам в демони. Ти беше честен с нас и аз ще бъда честен с теб. От няколко месеца подозирам, че в околностите на Глостър и в самия град действа вещерско сборище. Повечето почитатели на черната магия са изкуфели старици, които вярват, че притежават някакви особени сили. Всъщност това са просто илюзии. Но Ратолиър са различни — те са преродени демони. Хванахме ги веднъж, сега ще трябва да го направим отново. — Той въздъхна. — Чудехме се дали нещо няма да се обърка.

— Разбрахме за смъртта на Хрътката — подхвана началникът на стражата. — Изпратих бързоходци в гората Дийн. Отишли на поляната. Не видели следи от унищожаване на трупове, но надписът върху олтара им стоял и всички го прочели. Когато войниците се върнаха, внимателно проучихме палачите си — Шадболт, Веселяка и Мухоловката. Трябваше да ги арестуваме, но те сякаш изчезнаха от лицето на земята. Брат Мартин е монах и вероятно се крие в манастира на ордена си, така че остана само ти, мастър Котърил.

— И защо беше цялото това представление?

— Ха! — отвърна кметът. — Всички, които присъстваха на процеса срещу Ратолиър и имаха нещо общо с предполагаемата им смърт, изглежда са набелязани за унищожение.

Невероятна мисъл прониза съзнанието на Саймън. Той беше участвал в измама, която позволяваше на хората, които трябваше да бъдат обесени, да се спасят и сега играта беше загрубяла.

— Откъде знаем, че Шиплър и Дрейкът наистина са умрели? — попита той. — Отшелникът ми каза, че за тези вещици е възможно посредством отвари или силите, които са придобили, да се престорят, че душите им са напуснали телата.

Кметът се изсмя сухо.

— Същата мисъл хрумна и на мен, мастър Котърил. Но трупът на Шиплър престоя четири дни, преди да бъде погребан, както и онези на семейство Дрейкът.

— Бих искал да им отдам почит.

— В никакъв случай! Мастър Котърил, ти самият би трябвало да си мъртъв! Пита ме за какво е цялото това представление, затова ще ти отговоря направо. Ще ти променим името и външността. Ще подстрижем косата ти и ще я боядисаме черна. Ще бъдеш въоръжен, снабден с провизии и пари.

— Защо? — попита стреснато Саймън.

— Петдесет лири стерлинги — отвърна кметът. — Ако помогнеш на градския съвет да унищожи сборището веднъж завинаги.

— Как бих могъл да го направя? — заекна Саймън.

— Нямаш избор. — Началникът на стражата се усмихваше, но очите му бяха твърди като камък. — Ще излезеш оттук или като наш служител, или като труп. Той започна да изброява на пръсти. — Първо, знаеш за Ратолиър. Второ, познаваш Мухоловката и брат Мартин. Трето, въпреки грешките си, изглежда ти единствен от всички си действал с ума си. Посетил си отшелника. Научил си част от истината. Изповядал си се, причестил си се. Четвърто — очите му омекнаха, — мислим, че си почтен човек. Направи това за нас и ти обещаваме, че ще ти позволим да напуснеш Глостър с чест, добре възнаграден, за да започнеш нов живот на друго място, да приемеш ново име и да започнеш нова работа. Просто направи това, за което те молим.

— Сребро — продължи кметът. — Нови дрехи, оръжие и ще бъдеш свободен да заминеш от града. Дотогава ще живееш тук.

— Откъде да започна? — попита Саймън.

— Веднъж си намерил Беззъбия. Сигурно можеш пак да го намериш.

Саймън се вгледа в разпятието на стената. Още се чувстваше слаб, наранен, потресен и ужасно натъжен от смъртта на Алис. Беше се опитал да избяга, но не беше успял. Ако пробваше пак, вероятно щяха да го преследват не само Ратолиър, но и всички хора, които кметът и началникът на стражата можеха да съберат.

— Съгласен съм. — Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

Кметът се протегна и стисна ръката му.

— Радвам се — каза той бързо. — Съжалявам за болката, която трябваше да изтърпиш, но нямаше друг начин. Трябваше да умреш, за да работиш в тайна. — Той пусна ръката на Саймън. — Обичам този град. Но злото залива улиците му като адски дъжд. Ти ще бъдеш сам, макар началникът на стражата да те подпомага. Ако те заловят или разкрият, ще трябва да избягаш, а ние ще направим каквото можем. На едно нещо трябва да наблегна. — Очите на кмета пробляснаха. — Забрави за Ратолиър.

— Какво! — възкликна Саймън. — Но нали те са водачите!

— Не мисля. Те са дребни риби. Същото важи за ханджията от „Сребърния плащ“, както и за Беззъбия. Искам да заловя водача им.

— Ами Ратолиър! — възрази Саймън.

— Забрави ги! Те не са толкова важни. Всъщност не са от града. Не се тревожи за тях. Ще организирам хайка, която да претърси гората Дийн. Кучките сигурно ще се скрият в мръсната си бърлога там и никога няма да излязат на бял свят. Ако не знаем къде точно се крият, ще трябва да ги оставим на мира. — Той поклати глава. — Не, Саймън, онова, което трябва да направиш и Бог ми е свидетел, ще го направиш, е да подмамиш водача им. — Той се усмихна. — А ако заловиш Беззъбия и ханджията от „Сребърния плащ“, още по-добре.

Четири дни по-късно Саймън Котърил беше готов. Преди да напусне усамотената къща на тихата уличка, близо до Общината, той проучи отражението си в парче излъскан метал. Беше изненадан от промяната във външността си. Светлокестенявата му коса сега беше боядисана в черно с боите, които началникът на стражата беше купил от един аптекар. Но най-много го стресна промяната в лицето му. Дали заради работата му като палач, ужасите, на които беше присъствал в гората Дийн или ужасяващата агония, която беше преживял на ешафода, но лицето му изглеждаше отслабнало и изпито. Около устата му се бяха появили бръчки. Очите му бяха хлътнали, носът изглеждаше по-остър. Саймън със съжаление осъзна, че младостта му си е отишла. В много отношения той беше един забравен човек, който не съществуваше реално. Нямаше защо да се тревожи повече за Дърводелството, за бичметата, сглобките и дърворезбата, за парите или перспективите си. Беше напълно сам.

Стисна реликвата, която кметът му беше върнал. Беше му мъчно за семейство Дрейкът и напълно разбираше гнева на кмета. Водачът на сборището вероятно се криеше под маската на почтеността; но дърпаше конците на другите и носеше смъртта на онези, които бяха определени за унищожение.

Преди да излезе от стаята, Саймън прокара ръка по разпятието на стената.

— Кълна се в душите им! — прошепна той. — Доколкото ми стигнат силите, ще се постарая справедливостта да възтържествува. Заради мен и Алис, заради всички онези, които умряха.

Бившият палач, известен като Мухоловката, вдигна плетената кошница с кокали и излезе от порутения навес в двора на кланицата, близо до Оксблъд Лейн. Никой не би го познал. Вече не носеше подплатения си черен жакет, а плешивото му теме, така добре познато, беше прикрито с раздърпана перука, която беше купил от една проститутка от другия край на Глостър.

Мухоловката се запрепъва по окървавения калдъръм и изсипа съдържанието на кошницата при останалите кости, които чакаха да бъдат събрани от мелачите. Изтри потните си ръце и огледа притъмнелия двор. Тук се чувстваше в безопасност.

Не се беше опитал да избяга и се беше простил с обичайните си навици. Беше си осигурил тази работа, просто защото нямаше какво да прави. Тук никой не знаеше истинското му име, миналото му или защо се криеше. Той погледна към небето. Скоро зимата щеше да навлезе в силата си. Дърветата, които заобикаляха двора на кланицата, вече бяха оголели, и листата им се стелеха плътно по земята като някакъв кървав дюшек. Дворът на кланицата беше отвратителен, с вонята и изкормените трупове на животни, но чудесно място, където да се скриеш. Мухоловката щеше да остане тук до след Коледа, а когато пролетта дойдеше, да изрови парите си от мястото, където ги беше скрил и да побегне презглава.

В другия край на навеса удари камбана, знак, че работният ден е свършил. Мухоловката въздъхна. Щеше да си вземе надницата, да отиде в пивницата с останалите и докато те бъбреха и си разменяха незлобливи обиди, той щеше да следи за очи, които го дебнат.

Досега нямаше нищо обезпокоително. Беше чул за смъртта на Шадболт, точно след като обесиха бедния Котърил на същия ешафод, на който работеше. Мухоловката си пое дъх. Жалеше искрено за Котърил. Искаше му се да отиде и да види отшелника, но тази врата беше затворена за него. Не би понесъл укорителния поглед на брат Едуард, нито да слуша съветите му за Ратолиър, обясненията му, че са просто зли жени, измамили смъртта.

Мухоловката се върна под празния навес на месарницата и хвърли кошницата при останалите. Ако трябваше да бъде честен, това го беше спасило. Другите бяха решили, че ги преследват духове и призраци. Бяха се уплашили и избягали, а беше лесно да убиеш сам човек на някой пуст път или в придошлата, забулена в мъгла река.

Мухоловката свали наметката си от куката и се затътри при надзирателя.

— Добра работа свърши днес — отбеляза той и пъхна две пенита в протегнатата ръка на Мухоловката. — Следващият.

Мухоловката дори не си даде труд да вдигне поглед, а измърмори благодарностите си, уви се с наметката си и тръгна. Постъпваше така всеки ден, като гледаше да избегне погледите на другите и да не влиза в разговор. Навън сложи пенитата в кесията си и си позволи да се усмихне. Той щеше да се справи. Парите щяха да се присъединят към другата част от съкровищата му, скрити в една развалина на края на Глостър. Беше самотна, обитавана от призраци сграда с рушащи се стени. Някои казваха, че на времето е била кралски палат. Други, които знаеха повече, твърдяха, че е била построена от римляните.

Мухоловката спря на алеята. Когато дойдеше пролетта, щеше вече да е в Уелс, а оттам щеше да вземе лодка до Ирландия. Тръгна по самотната, мрачна уличка. На ъгъла рязко спря и погледна назад, за да се убеди, че никой не го следи.

— Не вярвам в призраци — прошепна той. И все пак нещо ужасно се беше случило в гората Дийн. Несъмнено Ратолиър бяха спасени и сега те и останалите членове на сборището им, търсеха отмъщение.

Мухоловката откри пивницата, където се събираха другите касапи и месари. Мръсно, тясно помещение, което вонеше на кръв и карантия, но беше безопасно. Светлината беше слаба и за да развесели сътрапезниците си, Мухоловката винаги черпеше кана ейл, промърморваше нещо в отговор на някой и друг въпрос, а после сядаше и оставяше ейла да отмие мръсотията и праха от устата му. Както всяка друга вечер, той се гушеше в един ъгъл и се преструваше, че слуша гръмогласните си сътрапезници. От време на време бързо се оглеждаше или наблюдаваше вратата. Както обикновено, изпи две кварти и хапна пай с говеждо задушено. Храната, която сервираха тук, винаги беше добра, месото — крехко и прясно. В крайна сметка, нали съвсем скоро беше отмъкнато от месарниците. Най-хубавото месо в Глостър, шегуваше се собственикът на пивницата, а не беше платил и пени за него.

Мухоловката се извини и си тръгна. Бродеше по тесните улички и най-после се върна в порутената четириетажна сграда на ъгъла на уличката „Котешко око“. Вратата беше отворена. Бившият палач се изкачи по стълбите. Най-после стигна последния етаж и приклекнал, огледа в оскъдната светлина парчетата платно и пергамент, които беше сложил под вратата, когато излизаше тази сутрин. Нищо не беше разместено. Извади ключа от кесията си и го пъхна в ключалката. Хазяинът — скъперник беше много изненадан, когато Мухоловката настоя да купи нова ключалка. Завъртя ключа и пристъпи в тъмнината. Когато запали свещта, разбра, че е направил грешка — трябваше първо да затвори вратата. При звука от изщракване, той бавно се обърна. Различи силует на фигура, застанала на вратата и в слабата светлина на свещта, долови проблясъка на острието на стрелата в арбалета.

— Как разбра?

— Ти сам ми каза, Мухоловка. Между другото, тази перука не ти отива.

Мухоловката почувства, че краката му се разтрепериха.

— Не може да бъде! — ахна той. — Ти ли си, Саймън? Но ти си мъртъв, за Бога! Обесиха те!

Мъжът, който влезе в стаята с арбалет в ръка, говореше като Котърил. Присвил очи, Мухоловката се чудеше дали не си губи ума. Лицето му беше познато, но беше изгубило невинното си момчешко излъчване; изглеждаше изпито и слабо, косата беше по-тъмна, а очите — не толкова ясни.

— Не са ме обесили. — Саймън затвори с ритник вратата. Остави арбалета и извади изпод наметката си малък мях за вино. — Хайде, приятелю. Сигурно имаш повече свещи. Не се тревожи. — Саймън сложи ръка на рамото му. — И аз съм уплашен като теб. А сега, ако запалиш другите свещи и донесеш две чаши, ще ти обясня какво се случи.

Мухоловката побърза да го послуша и те дълго разговаряха в бедната, малка стаичка. Камбаните на абатството „Свети Петър“ звъняха за вечерня, когато Саймън свърши. Мухоловката тихичко подсвирна.

— А как разбра къде да ме намериш?

— Ти ми каза една нощ, когато всички бяхме доста пили, че като момче си работил като чирак на касапин.

— Така и беше.

— Може би си го казал и на Беззъбия? Мухоловката почувства тръпки по гръбнака си, сякаш прозорецът се отвори и повей леден въздух нахлу в стаята.

— Какво искаш да кажеш? — попита бързо той.

— Знаех, че не си избягал от Глостър. Има шест месарници в Глостър и аз те намерих в четвъртата. Следях те отдалеч. Една нощ стоях пред пивницата, а миналата нощ те проследих дотук. Тази вечер просто те причаках.

— Променил си се, Саймън. Преди няколко седмици щеше да нахлуеш направо.

— Трябваше да се променя! Всичко започна като весела шега, но лесният начин да забогатеем се обърна срещу нас. Ти си бивш свещеник, Мухоловка, знаеш как действат тези сборища.

Саймън отново напълни чашата си.

— Всички, участвали в процеса срещу Ратолиър, трябва да умрат! Ти, аз, кметът и началникът на стражата, всички сме обречени на смърт.

Мухоловката взе една влажна кърпа и избърса лицето си.

— Ти си по-хитър от останалите — продължи Саймън. — Мислиш, че можеш да се криеш в Глостър. Колко време, Мухоловка? Месец, два… Щом аз можах да те намеря, и те ще могат.

— Ами брат Мартин?

— Още не съм го посетил. Крие се зад полата на Светата майка църква. Но говорих с портиера на манастира на августинците. Брат Мартин е започнал нов живот. Сега е пазител на гробницата на света Радегунд в църквата на братството. Седи и изслушва изповедите на поклонниците. Кой знае, може би ще бъде в безопасност на осветена земя? Все едно, той всъщност не беше един от нас. Не е участвал в обесването на трите вещици. — Саймън задъвка ъгълчето на устната си. — Скоро ще го посетя. — Той леко се усмихна. — Ще се престоря на поклонник.

— Какво си намислил? — попита Мухоловката. Отпи от чашата си и прокле самоувереността си. Беше изненадан и от промяната у Котърил, и от това, че така лесно го беше открил.

— Искам преследваните да станат преследвачи — отвърна Саймън. — Но за това ми трябва твоята помощ.

— Никога! — отсече Мухоловката. Саймън се изправи.

— Имам нужда от теб, Мухоловка, за да заложа примамката. Аз съм мъртъв и ако не ми помогнеш, ти наистина ще умреш. Ще те намерят, ще те проследят на празника на Вси Светии или на Коледа. Един от тези празници ще дойде и ти ще си отидеш. Но ако успеем, няма да има от какво да се страхуваме. — Той млъкна. — В „Почивката на палача“ — продължи той — ти се опита да ме спасиш — даде ми реликвата, изпрати ме при отшелника. Смяташе, че си обречен и в дъното на сърцето си знаеш, че Криенето няма да те защити.

Мухоловката се загледа в ръцете си. Бяха осеяни с белези от работата в кланицата. Някога ръцете му бяха меки и нежни; държаха причастието и потира, освещаваха тялото и кръвта на Христос. Почувства силна мъка за всичко, което беше изгубил, и вдигна поглед.

— Прав си, Саймън. Откак оставих свещеничеството, непрекъснато се крия. Кажи какво предлагаш.