Песента на Сузана

ЕДНО

„Джон Фицджералд Кенеди почина този следобед в Мемориалната болница в Паркланд.“

Гласът, този опечален и скръбен глас — гласът на Уолтьр Кронкайт, сякаш насън:

„Последният стрелец на Америка е мъртъв. О, Дискордия!“

ДВЕ

Докато Мия напускаше стая 1919 на „Ню Йорк Плаза-Парк Хаят“ (който съвсем скоро щеше да се превърне във великолепния хотел „Плаза“ на Обединените нации, един грандиозен проект на „Сомбра“/„Норт Сентрал“, О, Дискордия), Сузана изгуби съзнание. После и се яви жесток сън, изпъстрен с не по-малко жестоки новини.

ТРИ

Следващият глас е на Чет Хънтли — основна фигура в „Репортажите на Хънтли-Бринкли“. Също така — по някакъв неразбираем за нея начин — това е и гласът на Андрю, нейния шофьор.

— Дием и Нху са мъртви — изрича този глас. — Сега развържете хрътките на войната и нека разказът за злочестията започне; всичко оттук до Джерико Хил е покрито с кръв и грях. О, Дискордия! Чарю Трий! Ела, жътварю!

„Къде съм аз?“

Тя се оглежда наоколо и вижда бетонна стена, цялата обсипана с най-различни имена, лозунги и неприлични рисунки. В средата, така че да го забележиш без усилия, дори и да си се излегнал на нара, се мъдри следното поздравление:

„ЗДРАСТИ ЧЕРНИЛКО ДОБРЕ ДОШЛА В ОКСФОРД НЕ СЕ МЯРКАЙ ТУК СЛЕД ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ.“

Дъното на панталоните и е мокро. Бельото и направо е подгизнало и тя много добре помни защо — въпреки че бяха уведомени предварително за пускането и под гаранция, ченгетата гледаха да ги задържат тук колкото е възможно по-дълго, без да обръщат никакво внимание на непрекъснато увеличаващите се молби за ходене до тоалетната. В килиите няма тоалетни; няма умивалници; няма дори ламаринени кофи. Не трябва да си хлапе-вундеркинд от състезанието „Двайсет и едно“, за да се досетиш, че трябваше да пикаят в панталоните си, трябваше да са в непосредствена близост с животинските си нужди, както вече бе станало с нея, Одета Холмс…

„Не — мисли си тя. — Аз съм Сузана. Сузана Дийн. Отново ме вкараха в затвора, отново ме окошариха, ала все още съм си аз.“

Тя чува гласове нейде отвъд това крило с килии, гласове, които за нея събират настоящето. Мисли си, че навярно идват от включения телевизор в някой от кабинетите на надзирателите, но навярно е нечий гаден номер. Отвратителното чувство за хумор на някой изрод. Иначе защо Франк Макджий ще казва, че братът на президента Кенеди, Боби, е мъртъв? Защо Дейв Гароуей от шоуто „Днес“ ще казва, че малкото момченце на президента е умряло, че Джон-Джон е загинал в самолетна катастрофа? Що за извратена шега е да слушаш това, докато киснеш във вонящ южняшки пандиз с опикано бельо? Защо „Бъфало“ Боб Смит от шоуто „Хауди Дуди“ ще крещи: „Здравейте, хлапета, Мартин Лутър Кинг е мъртъв!“ А хлапетата ще му отговарят:

Поръчителят за пускането и под гаранция ще дойде скоро. Това е мисълта, която трябва да я крепи, и тя се е вкопчила с всички сили в нея. Не трябва да мисли за нищо друго.

Приближава се до решетките и ги сграбчва. Да, това е Оксфорд, точно така, Оксфорд, двама души лежат мъртви под лъчите на луната, полицаите изобщо не си гледат занаята. Обаче тя ще се махне оттук и ще отлети далеч, ще отлети далеч, ще отлети вкъщи и не след дълго ще има един цял прекрасен нов свят, в който да се гмурне, с нов човек, когото да обича, и нов човек, който да бъде тя самата.

Ала това е невъзможно. Пътешествието и наближава към своя край. Знае това много добре.

Нататък по коридора се отваря една врата и към нея се приближават нечии стъпки. Тя поглежда натам — нетърпеливо, надявайки се, че това е поръчителят за освобождаването и или заместник-шерифът с връзка ключове — но вместо това вижда чернокожа жена с откраднати обувки. Това е старото и „аз“. Това е Одета Холмс. Не съм ходила в „Морхаус“, но съм била в Кълъмбия. И във всички кафенета в града. Както и в Замъка над Бездната, естествено — как можах да го забравя!

— Чуй ме — изрича Одета. — Никой не може да те измъкне оттук, момиче — само ти можеш да направиш това! Ти и никой друг!

— Искаш ли да се покефиш малко на тия крака, докато ги имаш, сладурче? — Гласът, който чува да излиза от собствената и уста, е груб и заядлив на повърхността, изплашен под нея. Гласът на Дета Уокър. — Съвсем скоро ще ги изгубиш, захарче! Ще бъдат отрязани от влак А! От прочутия влак А! Един мъж на име Джак Морт ще те блъсне от перона на станцията „Кристофър Стрийт“!

Одета я поглежда спокойно и казва:

— Влак А не спира там. Никога не е спирал там.

— Що за шибани глупости говориш, тъпа кучко?

Ала Одета не е заблудена от гневния тон или ругатните. Тя знае на кого говори и знае много добре за какво говори. В колоната на истината зее дупка. Това не са гласове от грамофон, а гласовете на мъртвите ни приятели. В порутените стаи бродят призраци.

— Върни се в Когана, Сузана. И помни онова, което ти казах — спасението ти е единствено в твоите ръце. Никой не може да ти помогне — никой освен теб самата не може да те измъкне от Дискордия.

ЧЕТИРИ

Сега чува гласа на Дейвид Бринкли, който казва, че някакъв човек на име Стивън Кинг е бил блъснат и убит от неголям микробус марка „Додж“, докато се разхождал недалеч от дома си. Кинг бил на петдесет и две, съобщава водещият, автор на множество романи, сред които „Сблъсък“, „Сиянието“ и „Сейлъмс Лот“.

О, Дискордия, казва Бринкли, над света се спуска мрак.

ПЕТ

Одета Холмс, жената, която Сузана някога беше, посочва с ръка през решетките на килията нейде отвъд нея и отново и заявява:

— Спасението ти е единствено в твоите ръце. Пътят на оръжието обаче е път както на проклятието, така и на спасението; накрая няма никаква разлика.

Сузана се обръща да погледне накъде сочи жената и това, което съзира, я кара да се вцепени от ужас — кръвта! Боже господи, кръвта. Там има някаква голяма купа, цялата пълна с кръв, а вътре в нея се вижда нещо чудовищно, някакво кошмарно мъртво същество, мъртво бебе, което не прилича на човек… тя ли го бе убила?

— Не! — крещи Сузана. — Не, никога няма да направя това! НИКОГА няма да направя това!

— Тогава Стрелеца ще умре и Тъмната кула ще се срине — казва ужасната жена, застанала в коридора, ужасната жена, която носи обувките на Труди Дамаскъс. — Дискордия ще пребъде!

Сузана затваря очи. Дали не може да направи така, че да припадне? Дали загубата на съзнание би я измъкнала от тази килия, от този кошмарен свят?

Успява. Успява и пропада в чернотата сред мекото пиукане на машините, като последното нещо, което чува, е гласът на Уолтър Кронкайт, който съобщава, че Дием и Нху са мъртви, че астронавтът Алън Шепърд е мъртъв, че Линдън Джонсън е мъртъв, че Ричард Никсън е мъртъв, че Елвис Пресли е мъртъв, че Рок Хъдсън е мъртъв, че Роланд от Гилеад е мъртъв, че Еди от Бруклин е мъртъв.

ШЕСТ

Сузана видя един микрофон до себе си, който се мъчеше да издаде някакви звуци. Заприлича и на гласа на Еди. Тя тъкмо се чудеше дали да не заговори в микрофона, когато гласът на съпруга и се появи отново, този път малко по-ясен:

— Провали… деня! Джейк… ец Кал… нали по… ите ти. Трябва… удържиш… преди тя… детето! Отговори… уваш!

— Чувам те, сладурче! — извика тя в микрофона. Стискаше го толкова силно, че уредът трепереше в ръцете и. — Аз съм в 1999! Юни 1999! Обаче не можах да разбера всичко! Ти добре ли си? Обади ми се отново и ми кажи добре ли си, скъпи!

Ала гласът на Еди бе изчезнал.

След като го извика още най-малко десетина пъти и не получи отговор с изключение на още по-голяма доза статично електричество, тя остави сребристия микрофон на таблото и се помъчи да си представи какво се бе опитал да и съобщи съпругът и. Опита се също така и да се успокои при мисълта, че Еди би могъл да се обади отново, за да и каже и други неща.

— Провали деня — продума тя. Поне това бе успяла да чуе сравнително ясно. — Провали и деня. Нещо като спечели време. — Сузана си помисли, че най-вероятно ставаше въпрос за това. Мъжът и искаше от нея да забави колкото е възможно Мия. Дали защото Джейк и отец Калахан се приближаваха? Не беше много сигурна за тази част, пък и, честно казано, не и се искаше да става така. Джейк бе стрелец, в това нямаше никакво съмнение, ала да не забравяме, че също така беше и дете. Сузана предполагаше, че в „Дикси Пиг“ е пълно с отвратителни типове.

Междувременно видя по „мия-визията“, че вратите на асансьора отново се отварят. Крадливата майкучка тъкмо излизаше от асансьора и навярно възнамеряваше да прекоси фоайето. За известно време Сузана изхвърли Еди, Джейк и отец Калахан от съзнанието си. Спомни си как Мия бе отказала да пристъпи напред, дори и въпреки опасността краката на Сузана-Мия да изчезнат под споделяното от двете тяло. Защото тя беше, ако цитираме невярно едно старо стихотворение, самотна скитница в свят за нея чужд и непознат. Защото беше срамежлива.

И — о, Боже мой! — нещата във фоайето на „Плаза-Парк Хаят“ се бяха променили, докато крадливата майкучка си седеше горе в стаята си, очаквайки да и се обадят по телефона. Бяха се променили значително.

Сузана се приведе и се подпря на лакти върху контролното табло на своя Коган, полагайки брадичка върху дланите си. Май щеше да стане интересно.

СЕДЕМ

Мия вече бе излязла от асансьора, когато изведнъж се обърна и се опита отново да влезе вътре. Точно в този момент обаче вратите се затвориха и тя се блъсна в тях достатъчно силно, че зъбите и да изтракат като кастанети. Огледа се озадачена наоколо, като в началото не можеше да повярва, че малката подвижна стаичка наистина е изчезнала.

„Сузана! Какво стана?“

Тъмнокожата жена, чието лице сега носеше, не продума нищо. След малко Мия си каза, че изобщо няма нужда от помощта и. Виждаше мястото, откъдето вратата излизаше и където се прибираше. Ако натиснеше бутона, навярно вратите щяха да се отворят отново, ала ничията дъщеря успя да се пребори със силното желание да се върне в стая 1919. Вече нямаше работа там. Истинската и работа я очакваше някъде отвъд вратите на хотелското фоайе.

Тя погледна към тези врати и изведнъж прехапа устни, обзета от внезапен пристъп на страх, който можеше да прерасне в паника при първата по-груба дума или ядосан поглед.

Бе прекарала в стаята си малко повече от час и през това време от покоя, обхванал хотелското фоайе през този ленив слънчев следобед, не беше останал и помен. Половин дузина таксита от летищата „Ла Гуардия“ и „Кенеди“ спряха точно в този момент пред вратите на „Плаза-Парк Хаят“; същото направи и един японски туристически автобус от летището „Нюарк“. Екскурзионната група бе потеглила от Сапоро и се състоеше от петдесетина двойки, които имаха резервации за този хотел. Фоайето бързо се изпълни с говорещи хора. Повечето имаха тъмни дръпнати очи и лъскава черна коса, а на вратовете им висяха някакви четвъртити предмети. От време на време новодошлите вдигаха тези предмети и ги насочваха към някой друг. Блесваше светкавица, последвана от смях и викове „Домо! Домо!“.

Народът се бе наредил на три опашки пред рецепцията. Към красивата жена, която бе обслужила Мия през спокойния следобед, сега се бяха присъединили още двама чиновници, трескаво изпълняващи задълженията си. Просторното фоайе ехтеше от смях и многобройни разговори на най-различни езици, които звучаха на ничията дъщеря като чуруликане на птици, а благодарение на огледалните стени стълпотворението изглеждаше двойно по-голямо.

Мия се сви от страх и отстъпи назад, чудейки се какво да направи.

— Напред! — извика един от чиновниците зад бюрото и натисна звънеца пред себе си. Звукът сякаш прониза обърканите мисли на ничията дъщеря като сребърна стрела. — Напред, моля!

Някакъв ухилен мъж — с пригладена черна коса, жълтеникава кожа и дръпнати очи зад кръглите си очила — изведнъж се втурна към Мия, размахал едно от онези правоъгълни неща. Тъмнокожата жена се напрегна и се приготви да го убие, ако я нападнеше.

— Сте мозете ли да снимате мен и моя съпруга? — изчурулика той и и подаде странната вещ.

Мия се отдръпна изплашена назад. Този човек искаше тя да вземе това от него. Хрумна и, че ако излъчваше някаква радиация, загадъчният уред можеше да навреди на мъничето и.

„Сузана! Какво да правя?“

Никакъв отговор. Напълно естествено — едва ли можеше да очаква помощта на безногата жена след онова, което се беше случило, но…

Ухиленият мъж продължаваше да тика машината за светкавици в ръцете и. Изглеждаше доста учуден, ала бе все така упорит.

— Сте ни снимате ли, моля? — повтори японецът и напъха четвъртития предмет в ръцете и. После отстъпи назад и прегърна една жена, която изглеждаше също като него, само дето лъскавата и черна коса бе отрязана пред челото. Мия смяташе, че подобни прически имат само слугините или блудниците. Дори очилата и бяха същите като неговите.

— Не — каза Мия. — Не, моля за извинение… не. — Паниката неумолимо се приближаваше към нея, ставайки все по-голяма и по-голяма, заплашвайки да я сграбчи в обятията си (сте ни снимате ли, моля, бебето ви ще заколя) и ничията дъщеря изведнъж бе обзета от мощния импулс да запрати четвъртития предмет на пода. Ала така навярно щеше да го счупи и да освободи магията, която възпламеняваше светкавиците.

Вместо това тя го остави на земята, усмихвайки се извинително на озадачената японска двойка (мъжът продължаваше да прегръща съпругата си с едната си ръка), и забърза през фоайето към малкото магазинче. Дори музиката, изпълнявана на пианото, се беше променила; вместо предишните успокояващи мелодии сега гърмеше нещо насечено и неблагозвучно — същинско музикално главоболие.

„Имам нужда от риза, защото тази е изцапана с кръв. Ще взема ризата и тогава ще се отправя към «Дикси Пиг», на ъгъла на Шейсет и първа и «Лексингуърт»… «Лексингтън», исках да кажа «Лексингтън»… където ще родя мъничето си. Ще родя мъничето си и цялата тази бъркотия най-накрая ще приключи. Тогава ще си припомням как съм се паникьосвала сега и ще се смея на глупостта си.“

Ала магазинът също беше претъпкан. Вътре гъмжеше от японки, които разглеждаха сувенирите и си чуруликаха една на друга на птичия си език, докато чакаха мъжете им да се оправят с подробностите по настаняването. Мия видя щанд с ризи, но просто нямаше как да се добере дотам — тълпа японки се беше скупчила около дрехите и оживено ги разглеждаше. Пред касата също се извиваше дълга опашка.

„Сузана, какво да сторя? Трябва да ми помогнеш!“

Никакъв отговор. Безногата жена беше вътре, Мия можеше да я усети, ала очевидно не искаше да и помогне. „Ами аз? — мина през ума на ничията дъщеря. — Аз бих ли помогнала, ако бях на нейно място?“

Е, можеше пък и да стане. Просто трябваше да и предложи подходящата примамка, разбира се, обаче…

— Единствената примамка, която искам от теб, е истината — изрече хладно Сузана.

Някой блъсна Мия, както си стоеше до вратата на магазина, и тя се обърна мълниеносно, вдигайки ръце. Ако беше враг… на нея или на мъничето и, щеше да му издере очите.

— Съзалявам — каза усмихната чернокоса жена. И тя носеше едно от онези четвъртити неща. В средата му се виждаше нещо като кръгло стъклено око, което се взираше в Мия. Ничията дъщеря можеше да види отражението си в него — когато надзърна, забеляза дребничко, тъмно и изплашено лице.

Сте ни снимате ли, моля? Мен и моята приятелка?

Майката на мъничето нямаше никаква представа какво искаше от нея тази непозната жена, нито пък какво трябваше да прави с машината за светкавици. Знаеше само, че тук има прекалено много хора, че те щъкат навсякъде, че това място се е превърнало в истинска лудница. През една от големите витрини на хотела успя да види, че и стълпотворението пред сградата е не по-малко. Виждаха се както жълти коли, така и някакви дълги черни каруци с множество прозорци, през които не можеше да погледне (въпреки че хората вътре без всякакво съмнение виждаха добре какво става навън), а най-голямо впечатление и направи едно огромно превозно средство с прозорци по цялата си дължина, което бе спряло до бордюра. Двама мъже със зелени униформи бяха застанали на улицата и надуваха сребристите си свирки. Някъде наблизо се чу оглушително чаткане, което заприлича на Мия на стрелба от автомат — тя никога не беше виждала пневматичен чук — и ничията дъщеря се зачуди защо никой не се хвърля на земята.

Как ли щеше да се добере до „Дикси Пиг“ сама? Ричард П. Сейър бе изразил увереността си, че Сузана ще и помогне да го намерят, ала ето, че безногата упорито отказваше да си отвори устата. Мия имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съвсем самообладание. Тогава Сузана проговори отново:

— Мога да ти помогна малко — да те отведа на някое спокойно местенце, където ще можеш да се успокоиш и да се погрижиш за тези кървави петна по ризата си — обаче искам да получа недвусмислени отговори на въпросите, които ще ти задам.

— За какво искаш да ме питаш?

— За бебето, Мия. И за майка му. За теб.

— Та аз ти отговорих!

— Не мисля така. Не мисля, че си демон на стихиите повече, от който и да… добре де, повече от мен. Искам истината.

— Защо?

— Искам истината — повтори Сузана и млъкна отново, отказвайки да отговори на въпросите на ничията дъщеря. И след като още един ухилен човек се приближи до Мия и посочи своята машина за светкавици, нервите на бъдещата майка не издържаха. Та тя едва бе успяла да се добере до шибаното хотелско фоайе; как изобщо очакваше да измине целия път, който я делеше от „Дикси Пиг“? След толкова много години във

(Федик)

(Дискордия)

(Замъка над Бездната)

за нея беше истински кошмар да се озове сред толкова много хора. И в края на краищата защо да не сподели с тъмнокожата жена малкото, което знаеше? Тя — Мия, ничията дъщеря, майка на Мордред — бе стиснала здраво лоста на управлението в ръцете си. С какво щеше да и навреди малко откровеничене?

— Добре — склони тя. — Ще сторя това, което искаш, Сузана, Одета или която там си всъщност. Само ми помогни. Измъкни ме оттук.

Сузана Дийн пристъпи напред.

ОСЕМ

В бара на хотела имаше дамска тоалетна — подминаваш голямото пиано и свиваш зад ъгъла. Когато Сузана-Мия влезе вътре, завари две от жълтокожите, чернокоси жени пред умивалниците — едната миеше ръцете си, а другата оправяше прическата си, като и двете не спираха да си чуруликат една на друга като птички през пролетта. Двете не обърнаха внимание на новодошлата, която мина покрай тях и се пъхна в една от кабинките. Само след миг японките напуснаха тоалетната, потапяйки я в блажена тишина (като изключим музиката, която бе придобила по-нормални измерения и се лееше от тонколоните над главата и).

Мия видя как работи резето и залости вратата. Тъкмо щеше да седне на тоалетната чиния, когато Сузана и каза:

— Обърни я наопаки.

— Какво?

— Ризата, жено! Обърни я наопаки, в името на баща ти!

За един миг Мия остана като вцепенена. Още не можеше да се отърси от преживяното преди малко.

Ризата представляваше грубо изплетена калум-ка, нещо като семпъл пуловер, предпочитан и от двата пола в Кала Брин Стърджис и подобните на нея селища, чийто основен поминък беше отглеждането на ориз. Местните жители я намираха за неоценима, особено когато времето станеше по-хладно. Дрехата имаше онова, което Одета Холмс наричаше яка тип „лодка“. Никакви копчета, о, да, което означаваше, че ризата лесно можеше да бъде обърната наопаки, но…

Сузана ядосано нареди:

— Абе, какво ти става? Цял ден ли смяташ да си седиш тук като някаква комала-заспала? Обърни я наопаки. И този път я затъкни в дънките си!

— 3-з-защо?

— Така ще изглеждаш по-различно — отвърна и безногата жена, но не това бе истинската причина. Сузана искаше да види как изглежда под кръста. Ако краката и бяха на Мия, значи по всяка вероятност бяха бели. Беше едновременно и заинтригувана, и отвратена от идеята, че се е превърнала в някакъв двуцветен мелез.

Мия продължаваше да се пипка — в момента пръстите и търкаха грубата тъкан на дрехата над лявата и гърда, където се намираше най-набиващото се на очи петно. Малко над сърцето и. Обърни я наопаки! Докато беше във фоайето, през главата и бяха минали дузина недообмислени идеи (да използва статуетката на костенурката, за да хипнотизира хората в магазина, беше може би най-малко абсурдната от тях). Това само показваше, помисли си тя, че се бе намирала на косъм от истинската, всепоглъщащата паника. Ала сега…

Дали наистина имаше нужда от Сузана за краткото време, което щеше да прекара в този пренаселен и объркващ град, който бе толкова различен от тихите стаи в замъка и спокойните улици на Федик? Само за да се добере до Шейсет и първа улица и „Лексингуърт“?

— „Лексингтън“, поправи я жената вътре в нея. „Лексингтън“. Все забравяш как е правилното. Нали?

Да. Да, така беше. Нямаше никаква причина да забравя подобно простичко нещо — не беше ходила в „Морхаус“, нито в „Мор и хаос“, но изобщо не беше тъпа. Така че защо…

— Какво има? — попита изведнъж. — Защо се смееш?

— Нищо — отвърна и безногата…, ала продължи да се усмихва. Чак се ухили до уши. Мия усети това и то никак, ама никак не и хареса. Горе в стая 1919 Сузана и се бе разкрещяла, попаднала в плен на ужаса и яростта, обвинявайки ничията дъщеря, че е предала мъжа, когото безногата обичаше и следваше. Да, така беше — Мия не отричаше това, но ето че се почувства засрамена от постъпката си. Не и допадаше особено да се чувства по този начин, ала жената вътре в нея и харесваше повече, когато крещеше и виеше от гняв и омраза. Докато усмивката я изнервяше. Имаше чувството, че тъмнокожата се опитва да си отмъсти; навярно дори си мислеше, че е заложила отмъщението си. Което бе невъзможно, тъй като Мия се намираше под закрилата на Краля, а…

— Кажи ми защо се усмихваш!

— О, няма значение — отвърна Сузана. Сега звучеше досущ като другата жена — като онази, която се казваше Дета. Майката на мъничето не просто не можеше да я понася — тя се страхуваше от нея. — Просто се сетих за оня пич на име Зигмунд Фройд, захарче — той може да е бил голям чекиджия, ама хич не е бил тъпичък. Та той вика, че когато някой все забравя нещо, сигур прави така, щот’ иска да го забрави.

— Това е пълна глупост — хладно рече Мия. Отвъд стената на кабинката и където водеше този задълбочен разговор със себе си, вратата на дамската тоалетна се отвори и още две жени влязоха вътре — не, най-малко три, а може би и четири — и започнаха да си чуруликат и да се кискат по такъв начин, че тя изскърца със зъби. — Че защо ще искам да забравя мястото, където ме очакват, за да ми помогнат в раждането?

— Е, ами този Фройд — този умен виенски чекиджия, дето пушил само отбрани пури — та той разправя, че ’сички ние имаме туй съзнание под нашето си съзнание — дет’ го нарича подсъзнание, несъзнателно или не знам си кво си. Аз не твърдя, че има таквоз нещо, а само, че той разправя така.

(„Провали и деня“, беше и казал Еди — бе абсолютно сигурна в това и щеше да направи всичко, което беше по силите и… Надяваше се само да не стане така, че да убият Джейк и отец Калахан заради нея.)

— Та старият чекиджия Фройд — продължаваше Дета — разправя, че в много отношения подсъзнателното или не съзнателното било по-умно от онуй отгоре. Справяло се с боклуците по-бързо от онуй над него. Сигур’ твойто разбира туй, дет’ ти го говорех преди — че приятелчето ти Сейър не е нищо повече от едно лъжливо гадно копеле, дет’ иска да гепи твойто бебе и, де да знам, сигур’ да го накълца в оная купа и да го даде за кльопачка на вампирите, все едно са некви шибани песове, които да се наплюскат с голяма купа „Педигри Пал Вампирът Бебе Ял“…

— Млъквай! Затваряй си скапания негърски плювалник!

Отвън пред умивалниците птичите женички се изкикотиха толкова пронизително, че Мия усети как очните и ябълки потрепериха, заплашвайки всеки момент да се втечнят в кухините си. Изведнъж и се прииска да изскочи от кабинката, да сграбчи главите им и да ги забие в огледалата, после пак, и пак, докато огледалата не се разтрошат, а всичко наоколо не се оплиска с кръв чак до тавана, а мозъците им…

— Спокойно, спокойно — обади се жената вътре в нея; този път звучеше като Сузана. — Лъже! Тя лъже! Тази кучка ЛЪЖЕ!!!

— Не — отвърна безногата и убедеността, с която изрече тази едносрична дума, бе достатъчна, за да забие стрелата на страха право в сърцето на ничията дъщеря. — Тя просто казва онова, което мисли — това е извън всякакво съмнение — ала не лъже. Хайде, Мия, обърни тази риза наопаки.

В този момент жените пред умивалниците изстреляха поредната си доза втечняващ очите смях и излязоха от тоалетната. Майката на мъничето вдигна ризата над главата си, разголвайки гърдите на Сузана — те имаха цвета на кафе, към което е прибавена лъжичка мляко. Зърната и, които винаги са били малки като малинки, сега бяха станали значително по-големи. Вече жадуваха за устата, която щеше да се впие в тях.

От вътрешната страна на ризата петната почти не си личаха. Мия я облече, после разкопча дънките си. Сузана се взря изумена в точката, където свършваше пубисното и окосмяване — там кожата и бе изсветляла до мляко, към което е прибавена лъжичка кафе. По-надолу се виждаха белите крака на жената, с която се бе срещнала в Замъка над Бездната. Съпругата на Еди Дийн бе сигурна, че ако ничията дъщеря смъкнеше дънките си, щеше да види осеяните със струпеи и драскотини пищяли, които беше забелязала, когато Мия — истинската Мия — се бе надвесила над Дискордия към аленото сияние, което представляваше Окото на Пурпурния крал.

Имаше нещо в тази гледка, което никак не харесваше на Сузана, нещо повече дори я изпълваше със страх. След кратък размисъл тя си изясни причините за това. Ако Мия бе заменила само онези части от краката и, които бяха откъснати от прочутия влак А, когато Джак Морт я беше блъснал върху релсите, сега нозете и трябваше да са бели единствено от коленете надолу. Бедрата и обаче също бяха бели, а слабините и изсветляваха. Що за странна ликантропия беше това?

— Туй се казва отмъкване на тяло, милинка — обади се весело Дета Уокър. — Съвсем скоро ще имаш бял корем… бели цици… бяла шия… бели бузки…

— Спри! — предупреди я Сузана, ала кога опърничавата Дета се бе вслушвала в предупрежденията и? В нейните или на когото и да било?

— И тогаз най-накрая ще си имаш и бял акъл, момиче! Акълът на Мия! Няма ли да е чудесно туй? Сигур! Тогаз цялата вече ще бъдеш Мия! Никой няма да ти се пречка, когато управляваш шибания рейс!

Ничията дъщеря затъкна ризата в дънките си и ги закопча. След като направи това, седна на тоалетната чиния и зърна следния надпис, надраскан на вратата пред очите и: „БАНГО СКАНК ОЧАКВА КРАЛЯ!“

— Кой е този Банго Сканк? — попита Мия.

— Нямам представа.

— Мисля, че… — Беше трудно, ала ничията дъщеря се насили да продължи: — Мисля, че трябва да ти благодаря.

Отговорът на Сузана беше хладен и незабавен:

— Отблагодари ми се с истината.

— Първо ми кажи защо изобщо ми помогна, след като аз…

Този път Мия не можа да довърши. Мислеше си, че е неустрашима — неустрашима пред нищо в името на мъничето си — ала този път не можа да довърши.

— След като ти предаде мъжа, когото обичам, на хората, които както сама скоро ще разбереш, не са нищо повече от главорези на Пурпурния крал? След като реши, че ще е чудесно, ако те убият моя любим, за да спасиш своето бебе? Това ли искаш да узнаеш?

Ничията дъщеря не можеше да я понася, когато говореше по този начин, ала се наложи да я изтърпи. Трябваше да изтърпи.

— Да, жено, щом така поставяш въпроса.

Ала тази, която отвори устата си сега, не беше безногата, а другата — и тя заговори с дрезгавия си, продран, креслив, просмукан от омраза и ликуващ глас. Този глас бе по-противен и от пронизителния смях на птичите жени. Най-ужасният глас, който бе чувала Мия досега.

— Защото моите момчета се измъкнаха, затуй! Прецакаха яко шибаните копелета! А тези дрисльовци, които не застреляха, бяха взривени на парченцааааа!

Майката на мъничето изведнъж почувства как я облива вълната на безпокойството. Независимо дали беше вярно или не, ужасната смееща се жена определено вярваше в това, което бе изрекла току-що. А ако Роланд от Гилеад и Еди Дийн бяха все още живи, навярно и Пурпурният крал не бе така силен и така всемогъщ, както и бяха казали. Дали не беше възможно да са я подвели за…

„Спри! Стига! Не трябва да мислиш по този начин!“

— Има и още една причина, поради която ти помогнах — продраният глас бе изчезнал и на негово място отново се беше върнал другият. Поне засега.

— Каква?

— Това бебе е и мое — каза Сузана. — Не искам да бъде убито.

— Не ти вярвам.

Ала всъщност и вярваше. Безногата жена бе права — Мордред Дисчейн от Гилеад принадлежеше и на двете. На онази гадна негърка сигурно изобщо не и пукаше за бебето, ала Сузана усещаше всяко негово помръдване. И ако беше права за Сейър и за ония, които я чакаха в „Дикси Пиг“… ако те наистина бяха лъжци и подлеци…

„Стига! Спри. Нямам никакъв друг избор, освен да отида при тях.“

— Напротив — рече Сузана. — Имаш Черната тринайсетица. С нея можеш да отидеш навсякъде.

— Ти не разбираш. Той ще ме последва. Ще го последва.

— Права си, навярно не разбирам. — Всъщност разбираше много добре, или поне си мислеше, че разбира, но…

„Провали и деня“, беше казал Еди.

— Добре, ще се опитам да ти обясня. Не мога да си обясня всичко, което става — има неща, които не са ми особено ясни, ала ще ти кажа онова, което мога.

— Благода…

Преди да успее да довърши, Сузана пропадна отново, досущ като Алиса през заешката дупка. През тоалетната, през пода, през тръбите под пода — в един съвсем друг свят.

ДЕВЕТ

Този път в края на падането си не се озова в замък. Роланд им бе разказвал за скиталческите си години — за сестрите вампирки и за малките лечители от Елурия, за ходещите води на Ийст Даун и, естествено, за обречената си първа любов — и това, което се случи сега, беше също като потапянето в някоя от тези истории. Или може би в някоя от царевичните опери (или „уестърните за възрастни“, както ги наричаха) по относително новата телевизия Ей Би Си: „Шугарфут“ с Тай Хардин, „Мавърик“ с Джеймс Гарнър или — най-любимият на Одета Холмс — „Шайени“, където участваше Клинт Уокър. (Одета бе изпратила писмо до шефовете на телевизията, предлагайки им да разчупят клишето и да привлекат значителна аудитория, като направят поредица за скитащ се чернокож каубой в годините непосредствено след Гражданската война. Така и не получи никакъв отговор. Предполагаше, че самата идея да напише писмото е била глупава — пълна загуба на време).

Намираше се на типична за малките градчета от Дивия запад улица. От едната и страна се виждаше голяма конюшня, на която беше закачена табела с надпис: „ПОПРАВЯМЕ ЕВТИНО СЕДЛА“, а от другата — странноприемница, чийто знак обещаваше „ТИХИ СТАИ, ДУБРИ ЦЕНИ“. Имаше най-малко пет кръчми. Пред едната от тях ръждясал робот, който се движеше посредством мръсни вериги, въртеше сферичната си глава наляво-надясно и напяваше през високоговорителя под формата на клаксон, монтиран на лицето му:

До Сузана вървеше красива, млада бяла жена с издут корем, изподрани крака и дълга до раменете черна коса. Докато минаха покрай натруфената фасада на един бар, който обещаваше „ГУЛЯИ, ТАНЦИ И НАЙ-ДОБРИТЕ ЗАБАВЛЕНИЯ ВЪВ ФЕДИК“, съпругата на Еди Дийн разгледа и облеклото и. Мия носеше избеляла карирана рокля, която подчертаваше напредналата и бременност по един доста зловещ начин — жената изглеждаше досущ като предвестник на Апокалипсиса. Грубите и обувки с дебели подметки, с които бе в Замъка над Бездната, бяха заменени от протрити и изтъркани рибарски ботуши. И двете носеха такива ботуши — токовете им отекваха глухо по дъсчената пътека, по която вървяха. От кръчмите напред се носеше някаква лежерна джазмелодийка и Сузана изведнъж се сети за следното стихче: „Момчетата ще се позабавляват пак в бара «Кучешкия впряг»!“

Тя погледна над люлеещите се вратички и изобщо не се изненада от табелата „БАР «КУЧЕШКИЯ ВПРЯГ»“.

Тъмнокожата жена забави малко крачките си, за да надзърне в заведението. Видя голямо хромирано пиано, което свиреше само — прашните клавиши подскачаха и хлътваха без ничия чужда помощ. Най-вероятно тази музикална кутия бе дело на гениалните умове от „Норт Сентрал Позитроникс“, помисли си Сузана. Просторното помещение беше празно, с изключение на един мъртъв робот и два скелета в далечния ъгъл, които работеха усилено по процеса на пълното си разлагане — това, което трябваше да ги превърне от кости в прах.

Още по-нататък, накрая на единствената улица в градчето, се издигаше крепостна стена. Тя имаше такива застрашителни размери, че засенчваше по-голямата част от небето.

Сузана сви пръсти в юмрук и се удари леко отстрани на главата. Сетне протегна напред ръце и изщрака с пръсти.

— Какво правиш? — попита Мия. — Кажи ми, моля аз!

— Уверявам се, че съм тук. Че съм тук във физическия си облик.

— Но ти наистина си тук.

— И аз така мисля. Ала как е възможно това?

Ничията дъщеря поклати глава, разкривайки по този начин незнанието си. Поне за това Сузана бе склонна да и повярва. Дета също не започна да роптае както обикновено.

— Изобщо не съм очаквала такова нещо — каза тъмнокожата жена, оглеждайки се наоколо. — Представях си нещо съвсем различно.

— Така ли? — попита спътничката и (без особен интерес). Мия вървеше с онази непохватна, но същевременно странно привлекателна патешка походка, която, изглежда, най-добре пасва на жените, чиято бременност е в напреднал стадий. — И какво точно си представяше, Сузана?

— Нещо по-средновековно. Повече като ей-това там — и съпругата на Еди Дийн посочи към замъка.

Мия сви рамене, сякаш искаше да каже: „Мисли си, каквото искаш.“ След това попита:

— Онази другата с теб ли е? Гаднярката? Имаше предвид Дета. Естествено.

— Тя е винаги с мен. Тя е част от мен, тъй както твоето мъниче е част от теб. — Казвайки това обаче, се замисли за нещо — как би могла Мия да забременее, след като Сузана бе тази, която се беше чукала с демона? Отговорът на този въпрос бе нещо, което тъмнокожата жена изгаряше от нетърпение да научи.

— Скоро ще бъда освободена от бремето си — рече ничията дъщеря.

— Дали ти ще бъдеш освободена от своето някой ден?

— Мислех си, че вече съм се освободила — отговори Сузана, — ала тя се завърна. Най-вече, мисля си, за да се разправи с теб.

— Мразя я.

— Знам — продума тъмнокожата жена.

Това обаче не беше всичко — Мия се страхуваше от Дета. Страхуваше се много от нея.

— Ако тя проговори, съвещанието ни приключва.

Съпругата на Еди Дийн сви рамене.

— Тя се появява, когато си иска, и проговаря, когато си иска. Изобщо не ме пита за позволение.

Пред тях от тази страна на улицата вече се виждаше голяма арка, увенчана със знак, на който бе изписано:

СТАНЦИЯ „ФЕДИК“

ДВИЖЕНИЕТО НА ПАТРИША МОНО ПРЕУСТАНОВЕНО СКЕНЕРЪТ ЗА ПРЪСТОВИ ОТПЕЧАТЪЦИ НЕ ФУНКЦИОНИРА

ПОКАЖЕТЕ БИЛЕТ

„НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНЖС“ ВИ БЛАГОДАРИ ЗА ПРОЯВЕНОТО ТЪРПЕНИЕ

Този знак не направи толкова голямо впечатление на Сузана както двата предмета, които лежаха захвърлени на мръсния перон зад него. Едното беше детска кукла, от която беше останала само главата и осакатената ръка, а другото представляваше озъбена маска. Въпреки че маската изглеждаше като направена от стомана, голяма част от нея се бе разложила, разкапвайки се подобно на човешка плът. Зъбите и бяха извънредно дълги и заострени, а очите бяха стъклени. Лещи, помисли си Сузана, без съмнение също изработени от „Норт Сентрал Позитроникс“. От самата маска се подаваха разнищени върви и зелени парцали, които най-вероятно някога са представлявали част от качулката на онази твар, която е носила този аксесоар. Тъмнокожата жена нямаше никакви проблеми да свърже останките от куклата и Вълка; майка и, както Дета Уокър често обичаше да казва на хората (най-често жадни за сексуални приключения момчета на паркингите на крайпътните кръчми), не беше отгледала глупаци.

— Това е мястото, където са ги отвели — рече. — Където Вълците са отвели близнаците, които са отвлекли от Кала Брин Стърджис. Където са — какво говореше, Боже мой? — си свършили работата с тях.

— Не само от Кала Брин Стърджис — каза безразлично Мия, — но… карай да върви. И след като децата са били стоварвани тук, са ги откарвали ей-там. Нямам никакви съмнения, че ще разпознаеш мястото без проблеми. Тя посочи в далечината през единствената улица на Федик към последната сграда, издигаща се малко преди крепостната стена на замъка да определи категорично докъде се простираха границите на градчето. Тя представляваше нещо като сглобяема военна постройка със стени от гофрирана ламарина и извит ръждясал покрив. Всички прозорци от тази страна на сградата, която виждаше Сузана, бяха снабдени с решетки. Също от тази страна се виждаше и стоманен парапет, към който бяха привързани може би седемдесетина коня — всичките сиви на цвят. Някои се бяха прекатурили и лежаха с вирнати нагоре крака. Един или два обърнаха глави към жените, очевидно чули гласовете им, след което сякаш замръзнаха в това положение. Поведението им никак не приличаше на конско, но пък и те не бяха истински коне, а роботи, киборги или както там ги наричаше Роланд. Повечето изглеждаха износени и повредени.

Пред постройката се виждаше стоманена табела, на която пишеше:

„НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС ООД“

Дирекция „Федик“ Дъга 16 Експериментална станция

Максимално ниво на защита

ЗВУКОВ КОД ЗА ДОСТЪП ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН

ОТПЕЧАТЪК ОТ РЕТИНАТА ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН

— Това е някакъв друг Коган, нали? — попита Сузана.

— И да, и не — отвърна и Мия. — Всъщност това е Коганът на всички Когани. — Мястото, където Вълците са отвели децата.

— Да и където отново ще ги отведат — рече ничията дъщеря. — Защото делото на Краля ще бъде възобновено, след като намесата на твоите приятели остане в миналото. Нямам никакви съмнения по отношение на това.

Сузана я изгледа с неподправено любопитство.

— Как можеш да говориш за такива жестоки неща и същевременно да си толкова спокойна? — попита тя. — Те замъкват децата тук и издълбават главите им като… като кратуни. Деца, които не са направили нищо лошо! Това, което връщат после, са едни ухилени идиоти, които израстват до максимума на възможностите си в агония и често умират по същия начин. Дали ще бъдеш толкова спокойна, Мия, ако и твоето дете бъде замъкнато зад онзи коневръз със завързани ръце, докато крещи, че иска да е при майка си?

Ничията дъщеря поруменя, ала не отклони поглед под изпитателния взор на тъмнокожата жена.

— Всеки трябва да следва пътя, върху който ка е поставила нозете му, Сузана от Ню Йорк. Моята задача е да родя мъничето си и да го отгледам, като по този начин сложа край на пътешествието на твоя дин. Както и на живота му.

— Не е ли прекрасно, че всеки знае какво е предопределила ка за него? — попита съпругата на Еди Дийн. — Не мислиш ли?

— Мисля, че се опитваш да ми се подиграваш, защото се страхуваш — отвърна спокойно Мия. — Ако това те кара да се чувстваш по-добре — ами, продължавай тогава! — Тя разпери ръце’и се поклони саркастично, навеждайки се над издутия си корем.

Спряха на тротоара пред един магазин, рекламиращ „ШАПКИ И ДАМСКИ ОБЛЕКЛА“, от срещуположната страна на улицата, където се намираше Коганът. Сузана си помисли:

„Провали и деня, не забравяй, че това е другата част от работата, която трябва да свършиш тук. Убий времето. Запази това двуцветно тяло, което и двете споделяте, колкото се може по-дълго в дамската тоалетна.“

— Изобщо не ти се подигравам — рече тъмнокожата жена. — Само искам да се поставиш за малко на мястото на всички тези други майки.

Мия поклати ядосано глава, при което мастиленочерните и коси се разлетяха около ушите, погалвайки раменете и.

— Нито аз определям тяхната съдба, нито те моята, жено. Ще запазя сълзите си, благодаря. Ще чуеш ли историята ми, или не?

— Кажи я, сай, моля аз.

— Тогава, нека седнем някъде, че краката ми са много уморени.

ДЕСЕТ

В кръчмата „Капан за младежи“, която се намираше през няколко порутени сгради по-назад по пътя, по който бяха дошли, откриха достатъчно устойчиви столове, за да ги издържат. Двете жени обаче нямаха желание да влязат в самото заведение, което миришеше на прах и смърт. Те изкараха столовете на дъсчения тротоар и Мия се отпусна тежко на единия, въздъхвайки силно от облекчение.

— Скоро — каза тя. — Скоро ще бъдеш освободена от това бреме, Сузана от Ню Йорк, както и аз.

— Може би, но не разбирам нищо от това. А най-малко от всичко мога да проумея защо толкова много искаш да отидеш при този тип Сейър, при положение, че служи на Пурпурния крал.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си ничията дъщеря. Тя седеше, разкрачила нозе, огромният и корем се издигаше пред нея, а очите и наблюдаваха съсредоточено пустата улица. — Именно един служител на Краля ми предостави възможността да осъществя единствената участ, която ка е предначертала за мен. Не Сейър, а един много по-могъщ от него. Такъв, на когото Сейър се подчинява. Един мъж на име Уолтър.

Сузана потръпна при споменаването на един от древните врагове на Роланд. Мия я изгледа и се усмихна мрачно.

— Виждам, че името му ти е познато. Е, това може да ни спести малко време. Боговете знаят, че говорих твърде много за моя вкус — аз съм създадена да родя мъничето си и да го отгледам, а не да плямпам. Нищо повече и нищо по-малко от това.

Тъмнокожата жена не каза нищо. Убиването беше нейният занаят, а убиването на време — сегашното и задължение; ала ето че тоталната обсебеност на Мия от бебето и започваше да и се струва изтощителна. Дори малко плашеща.

Похитителката и сякаш успя да долови тези мисли, защото каза:

— Аз съм това, което съм, и се чувствам напълно доволна от този факт. А ако другите не се чувстват така, то мен какво ме засяга тогава? Плюя на тях!

„Говори като Дета Уокър в някое от нейните настроения“ — помисли си Сузана, ала не каза нищо. Струваше и се по-безопасно да си мълчи. След кратка пауза Мия продължи:

— Обаче ще те излъжа, ако не ти кажа, че това място извиква отново… някои спомени. Да! — И тя неочаквано избухна в смях. Също толкова неочаквано за Сузана смехът и бе приятен и мелодичен.

— Разкажи ми историята си — рече съпругата на Еди Дийн. — Цялата този път. Имаме достатъчно време, преди родилните болки да започнат отново.

— Смяташ ли?

— Сигурна съм. Хайде, разкажи ми.

В продължение на няколко секунди Мия продължи да гледа към покритата с прах улица, където древната разруха бе спуснала печалното си було. Докато очакваше историята на ничията дъщеря да започне, тъмнокожата жена за пръв път забеляза колко застинал, безмълвен и лишен от сенки е Федик. Виждаше всичко с изключителна яснота, в небесата нямаше луна, както беше в нощта, когато се намираха в Замъка над Бездната, и въпреки това не можеше да се осмели да нарече това ден. „Това е безвремие — прошепна един глас в главата и — тя не знаеше на кого принадлежи. — Това е междуместие, Сузана — място, където сенките са заличени, а времето е затаило дъха си.“

Тогава Мия започна да разказва историята си. Тя се оказа по-кратка, отколкото жената на Еди Дийн бе очаквала (и по-кратка от това, което бе искала, имайки предвид желанието на съпруга си да забави максимално Похитителката), ала пък хвърли светлина върху множество неща. Сузана изобщо не се бе надявала на това. Тя изслуша с нарастващ гняв събеседничката си — и яростта и бе напълно основателна. Оказа се, че през онзи ден в каменния пръстен не се е разминала само с изнасилването от страна на демона. Била е и ограбена — подложена на най-необичайния грабеж, на който някога е ставала жертва която и да било жена. И този процес още не беше спрял.

ЕДИНАЙСЕТ

— Погледни натам — гледката може да ти хареса — каза бременната жена, която седеше до Сузана на дъсчения тротоар. — Погледни натам и виж Мия, преди да получи името си!

Тъмнокожата жена насочи поглед към улицата. Отначало не видя нищо освен захвърлено колело от каруца, разцепен (и отдавна пресъхнал) дървен улей за вода, както и някакъв сребрист предмет със звездовидна форма, който приличаше на изгубено колелце от нечии шпори.

После обаче различи неясните очертания на някаква фигура, която постепенно започна да придобива плътност пред нея. Представляваше гола жена. Красотата и бе ослепителна — Сузана разбра това още преди силуетът да се открои ясно пред погледа и. Възрастта и не можеше да се определи. Коремът и беше плосък, а пъпът и представляваше изкусителна чаша, в която всеки мъж, обичал някога жена, би бил щастлив да топне езика си. Сузана (или може би това бе Дета) си помисли: „Мамка му, та то и аз бих топнала своя…!“ Закътана между бедрата на призрачната жена се криеше срамежливо изкусителната и цепнатина.

— Ето ме — такава, каквато бях, когато дойдох тук — каза бременната и версия, която седеше до Сузана. Говореше досущ като девойка, която показва снимките от ваканцията си: „Ето ме в Гранд Кениън, ето ме в Сиатъл, ето ме в Гранд Кули Дам; а пък ето ме сега на главната улица във Федик, дано ви хареса.“ Бременната жена също бе красива, макар и не по онзи прелестно-мистериозен начин като привидението на улицата. Освен това бременната Мия имаше определена възраст — може би двайсет и осем-трийсет години — а лицето и носеше отпечатъка на натрупания опит. Който, изглежда, бе предимно горчив.

— Бях ти казала, че съм демон на стихиите — този, който бе правил любов с твоя дин — ала това беше лъжа. Ти обаче май не се хвана на въдицата. Излъгах, не защото исках да спечеля нещо, а само заради… ох, не зная… понеже ми се искаше нещата да стоят по този начин. Исках бебето да си е само мое…

— Само твое от самото начало.

— Да, от самото начало — право казваш.

Двете се загледаха в голата жена, която тръгна по улицата. Ръцете и гъвкаво се поклащаха, мускулите на дългия и гръб се свиваха и разпускаха, а бедрата и се полюшваха елегантно по такъв начин, сякаш представляваха най-прекрасният перпетуум мобиле на света. Стъпалата и не оставяха никакви следи в праха.

— Казах ти, че създанията от невидимия свят са били изхвърлени на брега на съществуванието, когато Първоначалието взело да чезне. Повечето умрели, тъй както умират рибите и морските животни, когато биват изхвърлени на сушата и се задушават в чуждия за тях въздух. Винаги обаче има такива, които успяват да се адаптират — и аз бях от тези несретници. Скитах се нашир и надлъж и когато срещах мъже в опустошените земи, придобивах формата, която виждаш сега.

Досущ като манекенка на модния подиум (която всъщност е забравила да облече най-новия парижки тоалет, който би трябвало да демонстрира), голата красавица се завъртя с неописуема грация. Копринените и хълбоци потрепнаха за миг и върху тях се очертаха трапчинки с форма на полумесец, след което възстановиха безупречната си гладкост. Тя започна да върви към тях, вперила очи (надничащи изпод линията на бретона и) в някаква далечна точка на хоризонта, а косите и се развяваха около ушите, лишени от каквито и да било украшения.

— Когато попаднех на някой с пишка, се чуках с него — каза Мия. — Дотолкова имам нещо общо с демона на стихиите, който първо се опитал да се съвкупи с теб, а после се съвкупил с твоя дин. Това също се брои за лъжа. Твоят дин ми се стори красив — в този момент в гласа и се прокрадна някаква дрезгава нотка, издаваща ненаситност. На Дета това и се стори секси — устатата негърка вътре в Сузана се ухили и кимна с разбиране. — Чуках се с тях, а ако не можеха да се освободят, се чукахме до смърт — продължи ничията дъщеря, все едно разказваше нещо съвсем обикновено. След Гранд Кениън отидохме в Йосемайт. Ще предадеш ли на своя дин нещо от мое име, Сузана? В случай че го видиш отново?

— Да, щом искаш.

— Някога той познаваше един човек — лош човек — на име Риймъс Дипейп. Той беше брат на Рой Дипейп, който се мъкнеше след Елдред Джонас в Меджис. Роланд от Гилеад смята, че Еймъс Дипейп е бил нахапан до смърт от отровна змия… което няма да е много далеч от истината, ако се добави, че тази змия всъщност бях аз.

Тъмнокожата жена беше безмълвна.

— Не се чуках заради секса, не се чуках, за да ги убия, макар че изобщо не ми пукаше, когато те умираха и пишките им се спаружваха вътре в мен като топящи се ледени висулки. Всъщност аз не знаех защо се чукам, докато не дойдох тук, във Федик. В онези ранни дни тук все още имаше мъже и жени — Алената смърт още не се беше появила, ако ме разбираш. Пукнатината в земята отвъд очертанията на града си беше там, но мостът над нея се извисяваше стабилен и непоклатим. Тукашните хора се оказаха страшно упорити — те не пожелаха да напуснат района дори и след появата на слуховете, че в замъка Дискордия са се появили призраци. Влаковете продължаваха да минават оттук, макар и без да спазват точното си разписание…

— Ами децата? — попита Сузана. — Близнаците? — Тя изчака няколко секунди. — Вълците?

— О, не, всичко това започна две столетия по-късно. Или даже повече. Ала чуй ме сега — във Федик имаше една двойка, на която се роди бебе. Не можеш да си представиш, Сузана от Ню Йорк, колко рядко се случваше подобно нещо и колко възхитително бе то в онези дни, когато повечето хора бяха безплодни като духовете на стихиите, а тези, които не бяха такива, често създаваха или бавни мутанти, или противни чудовища, толкова отвратителни, че биваха убивани в момента, когато си поемаха втората или третата глътка въздух. Повечето уроди умираха незабавно след раждането. Това дете обаче! Мия преплете пръстите на ръцете си, а очите и проблеснаха.

— То беше пълничко, розовичко и неопетнено — самото съвършенство! — и след като го зърнах, веднага разбрах за какво всъщност бях създадена. Аз не се чуках заради самия секс, нито защото се доближавах до смъртните хора по време на сношението, нито пък заради това, че партньорите ми умираха. Чуках се, понеже исках да имам бебе като това. Като техния Майкъл! Тя наведе леко глава и каза:

— Можех да го открадна, нали разбираш? Можех да отида при баща му, да се чукам с него така, че да си изгуби ума по мене, и после да прошепна в ухото му, че трябва да убие жена си. И когато тя стигнеше до полянката в края на пътя, щях да го шибам до смърт, след което бебето — това прелестно розово бебенце — щеше да е мое! Разбираш ли?

— Да — отвърна Сузана. Малко и беше прилошало. По средата на улицата призрачната жена се завъртя за пореден път и пак тръгна към тях. Няколко фасади, по-надолу гласовитият робот продължаваше да напява постоянния си репертоар:

— Открих, че не можех да се доближа до тях — рече Мия. — Като че ли около тях бе нарисувана магическа окръжност. Предполагам, че беше заради бебето.

Тъмнокожата жена кимна.

— Тогава се появи чумата. Алената смърт. Някои хора разправяха, че нещо се било отворило в Замъка — някаква стъкленица с дяволски прах или нещо подобно, която трябвало да си стои запечатана за вечни времена. Други пък смятаха, че чумата е дошла от пукнатината — мястото, което наричаха Дяволския дирник. Както и да е, това сложи край на живота във Федик, край на живота на границите с Дискордия. Мнозина заминаха пеша или с каруци, а бебето Майкъл и родителите му останаха, надявайки се, че някой от влаковете ще дойде. Прекарвах всеки ден в трескаво очакване чумата да ги повали — копнеех за мига, когато алените петна ще пропълзят по сладките бузки на бебето и пухкавите му ръчички — ала това така и не се случи. Никой от тримата не се разболя. Навярно около тях наистина имаше магическа окръжност. Може и така да е било. После дойде влакът мисля, че беше Патриша. Патриша Моно. Разбираш ли за…

— Да — рече Сузана. Знаеше всичко, което и се искаше, за спътницата на Блейн Моно. Някога маршрутът и навярно се е простирал от Федик чак до Луд.

— Добре. Те се качиха. Наблюдавах ги от перона, бършех невидимите си сълзи и ридаех безмълвно. Те се качиха с мъничкото си сладурче… което бе на около три-четири годинки по това време, вече можеше да ходи и приказваше. И си заминаха. Опитах се да ги последвам и… не можах, Сузана. Бях пленница тук. Осъзнаването на стремежа ми ме беше превърнало в такава. Сузана се замисли над това, но реши да не го коментира. — Изминаха години, десетилетия и векове. Във Федик по това време бяха останали само роботите и непогребаните трупове на жертвите на Алената смърт, които бавно се превръщаха в скелети, а после — в прах. — Тогава хората се завърнаха отново, ала аз не се осмелих да се доближа до тях, защото те бяха неговите хора. — Замълча за известно време. — Хората на онова същество.

— На Пурпурния крал.

— Да, ония с вечно кървящите дупки на челата. Те отидоха там — ничията дъщеря посочи към Когана — Експериментална станция „Дъга 16“. — Съвсем скоро проклетите им машини работеха отново, като че ли онези наистина вярваха, че машините им могат да удържат света. Но… трябва да ме разбереш правилно — те изобщо не искаха това! Да удържат света ли? Абе, кого го интересува шибаният свят? Те докараха легла…

— Легла ли? — попита озадачено Сузана. Пред тях голата красавица направи още един грациозен пирует.

— Да, за децата, макар че това беше много, ама много преди Вълците да започнат да ги водят тук, и мнооого, мноооого, мноооого преди ти да се превърнеш в част от историята на своя дин. Този час обаче наближаваше и по едно време Уолтър дойде при мен.

— Можеш ли да накараш тази жена на улицата да изчезне? — изведнъж попита Сузана (малко рязко и сопнато). — Знам, че това е твоя версия, схванах идеята, ала ме кара да се чувствам… не знам, нервна. Можеш ли да я махнеш?

— Добре — щом искаш — вдигна рамене Мия. Тя изду устните си и духна. Призрачната жена — безименното привидение — изчезна като дим.

Известно време майката на мъничето мълча, събирайки нишките на своята история. После отново заговори:

— Уолтър… ме видя. Той не беше като другите хора. Дори тези, с които се чуках до смърт, виждаха само онова, което искаха да видят. Или това, което аз исках да видят. — Тя се ухили неприятно, очевидно припомняйки си нещо. — Накарах неколцина от тях да си помислят, че шибат собствените си майки, преди да умрат! Само ако можеше да видиш физиономиите им! — После усмивката и угасна. — Но Уолтър наистина ме видя.

— Как изглеждаше той?

— Трудно е да се каже, Сузана. Носеше качулка, под която се виждаше озъбената му усмивка — той обичаше да се хили така — и проведе съвещание с мен. Ето там — посочи към бара, който обещаваше „ГУЛЯИ, ТАНЦИ И НАЙ-ДОБРИТЕ ЗАБАВЛЕНИЯ ВЪВ ФЕДИК“ с леко треперещ пръст.

— Имаше ли белег на челото?

— Не, сигурна съм, че нямаше, защото той не е от онези, които отец Калахан нарича „отрепки“. Те се занимават с Разрушителите. Само с Разрушителите и с нищо друго.

Сузана усети как гневът и се пробужда, ала се опита да го скрие от ничията дъщеря. Мия имаше достъп до всичките и спомени, което означаваше, че може да узнае и най-съкровените деяния и тайни на техния ка-тет. Беше все едно да откриеш, че в къщата ти се е промъкнал крадец, който, освен, че е задигнал парите ти, е прочел и личния ти дневник. Беше ужасно.

— Предполагам, че Уолтър е нещо като премиер на Пурпурния крал. Той често пътува инкогнито и в различните светове е познат под различни имена, но винаги е един усмихнат, ухилен човек…

— Срещала съм го — каза Сузана, — когато се наричаше Флаг. Надявам се, че отново ще го видя.

— Ако го познаваш добре, едва ли ще ти се иска подобно нещо. — Тези Разрушители, за които спомена — къде са те?

— Как къде? В Тъндърклап, не знаеш ли? В земите на сенките. Защо питаш?

— От чисто любопитство — рече тъмнокожата жена и сякаш чу Еди, който и казваше:

„Задай и всеки въпрос, на който ще ти отговори. Провали и деня. Дай ни възможност да те настигнем.“ Надяваше се Мия да не може да чете мислите и когато бяха в различни тела както сега. Ако можеше, щеше да затъне здраво в лайняното тресавище.

— По-добре да се върнем към Уолтър. Можем ли да си поговорим малко за него? — каза Мия.

Сузана изобщо не бе очаквала, че похитителката и ще отвърне с такава отзивчивост на молбата и да си поговорят. Откога ничията дъщеря бе готова да разкаже всяка история, за която я помолят? Въпросът беше риторичен. Ами въпросите, които съпругата на Еди Дийн задаваше, съмненията, които я терзаеха… със сигурност някои от тях минаваха през главата на Мия. Навярно похитителката и веднага прогонваше подобни богохулни мисли, ала все пак… Тя не беше глупава. Освен ако обсебеността не те превръщаше в глупак. Сузана предположи, че навярно в момента ставаше въпрос точно за това.

— Сузана? Да не би да си глътна езика?

— Не, просто си мислех какво ли облекчение ти е донесла появата на Уолтър…

Ничията дъщеря се замисли над това, след което се усмихна. Усмивката я промени, накара я да изглежда непринудена, свенлива и невинна като младо момиче. Сузана си напомни, че не биваше да се доверява на подобни трикове.

— Да! Естествено! Естествено, че ми донесе облекчение!

— След като си осъзнала стремежа си, както и това, че си обречена на пленничество тук заради него… и след като си ви дяла как Вълците се готвят да затворят децата и да започнат да вършат делото си върху тях… след всичко това се появява Уолтър. Самият дявол… но той поне може да те вижда. Той поне може да чуе печалната ти история. И да ти направи предложение.

— Той ми рече, че Пурпурният крал ще ми даде дете — продума Мия и сложи ръце върху заобления си корем. — Моят Мордред, чийто час най-сетне удари!

ДВАНАЙСЕТ

Мия отново посочи към експерименталната станция „Дъга 16“. Тази, която наричаше „Коганът на всички Когани“. Последните остатъци от усмивката и продължаваха да личат върху устните и, ала там не проблесваше нито щастие, нито забавление. Очите и искряха от страх и може би от благоговение.

— Ето там ме промениха — направиха ме смъртна. Някога имаше много такива места — със сигурност е имало, — ала се подписвам, че това е единственото, което е останало във Вътрешния, Средния и Крайния свят. Това място е едновременно прекрасно и ужасяващо. Там бях отведена аз.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — Сузана си мислеше за нейния Коган. Който беше, естествено, изграден въз основа на Когана на Джейк. Определено беше странно място — с всичките тези светлинки и множество телевизионни монитори — но чак пък ужасяващо?

— Под него има проходи, които водят до Замъка — рече Мия. — В края на единия има врата, която се отваря пред Тъндърклап от страната на Кала, точно под последния бастион на мрака. Този проход е използван от Вълците, когато се отправят да вършат набезите си.

Тъмнокожата жена кимна. Това обясняваше много неща. — Децата по същия път ли ги връщат? — попита след малко.

— Не, жено — отвърна и Мия. — Подобно на повечето врати, тази, която отвежда Вълците от Федик до страната на Кала пред Тъндърклап, е еднопосочна. Когато излезеш от нея, вече не можеш да се върнеш. — Защото това не е магическа врата, нали? Ничията дъщеря се усмихна, кимна и потупа коляното си. Сузана я изгледа с нарастващо вълнение.

— Това е поредната двойка неща, нали?

— Така ли смяташ?

— Да. Само че този път Туидълдъм и Туидълди са науката и магията. Рационалното и ирационалното. Разумът и безумието. Без значение какви термини ще използваш, тук без съмнение става въпрос за поредната проклета двойка неща…

— Сигурна ли си?

— Да! Магическите врати — като тази, която Еди откри и през която ти ме закара в Ню Йорк — работят и в двете посоки. Вратите, които „Норт Сентрал Позитроникс“ са направили, за да ги заменят, когато Първоначалието започнало да крее и магията избледняла… те са само еднопосочни. Дотук права ли съм?

— Да, така мисля.

— Навярно не са разполагали с нужното време, за да открият как да направят телепортацията двупосочна, преди светьт да се промени. Във всеки случай Вълците отиват до границата между Тъндърклап и Кала през врата и се връщат във Федик с влак. Нали така?

Мия кимна.

Сузана вече не си мислеше, че само се опитва да убие времето. Тази информация по-късно можеше да се окаже от голяма полза.

— И след като хората на Краля — или отрепките, както ги нарича отец Калахан — издълбаят мозъците на децата, тогава какво става? Взимаме децата и отново през вратата — през онази под Замъка. Отново към мястото, където се появяват Вълците. След което влакът ги отвежда у дома.

— Право казваш.

— Защо изобщо си правят труда да ги връщат?

— Не зная, жено — рече ничията дъщеря, след което изведнъж гласът и се снижи. — Под замъка Дискордия има още една врата. Още една врата в порутените зали. Такава, която води в… — облиза устните си — в тодаш.

— Тодаш?… Чувала съм тази дума, ала не разбирам какво му е толкова ло…

— Съществуват безброй светове — твоят дин е абсолютно прав за това, — но дори когато тези светове си приличат както многобройните версии на Ню Йорк, помежду им има безкрайни пространства. Помисли си за пространствата между вътрешните и външните стени на една къща. Местата, където винаги е тъмно. Но само защото едно място е тъмно, това не значи, че е необитавано. Нали така, Сузана?

„В тодашния мрак бродят чудовища.“ Кой ли беше изрекъл това? Роланд? Не можеше да се сети със сигурност, пък и имаше ли значение? Мислеше си, че бе разбрала това, което и бе казала Мия — и то беше ужасно.

Тъмнокожата жена усети как я побиват тръпки.

— Плъхове в стените10, Сузана. Прилепи в стените. Всички разновидности кръвосмучещи, хапещи бръмбари и противни многокраки гадини, пълзящи в стените.

— Стига, моля те. Схванах картинката.

— Тази врата под Замъка — една от грешките им, нямам никакви съмнения в това — води буквално до абсолютното никъде. До тъмнината между световете. До пространствата на тодаша. Но това не са празни пространства. — Гласът и се снижи още повече и се превърна в шепот. — Тази врата е запазена за най-големите врагове на Краля. Те биват запратени в мрака, където може и да оцелеят — слепи, блуждаещи, обезумели — с години. Но накрая нещо винаги ги намира и ги поглъща. Чудовища, чиято същност лежи отвъд пределите на нашия разум.

Сузана откри, че се опита да си представи подобна врата, както и онова, което се криеше зад нея. Не и се искаше, ала не бе способна да го спре. Гърлото и пресъхна.

Със същия шепнещ, поверителен и леко плашещ тон Мия продължи:

— Има много места, където отдавнашните хора са се опитвали да съчетаят магията с науката, ала онова там навярно е последното, което е останало. — Кимна към Когана. — Точно там ме отведе Уолтър — за да ме направи смъртна и да ме отдели завинаги от бремето на Първоначалието. — За да ме направи като теб.

ТРИНАЙСЕТ

Ничията дъщеря не знаеше всичко, ала доколкото Сузана успя да разбере, Уолтър/Флаг бе предложил на духа, който впоследствие щеше да стане известен като Мия, нещо подобно на договора на Фауст с Мефистофел. Ако тя бе склонна да се раздели с почти вечното си, ала безтелесно състояние и да се превърне в смъртна жена, тогава би могла да забременее и да роди дете. Уолтър бил абсолютно откровен с нея за това колко малко всъщност щяла да спечели в сравнение с онова, което щяла да загуби. Бебето нямало да расте като нормалните човешки деца — като бебето Майкъл например, което Мия бе наблюдавала с блестящи от непролети сълзи, изпълнени с благоговение очи — и тя щяла да бъде до него само през първите седем години, ала какви прекрасни седем години щели да са това!

Всички други неща Уолтър тактично премълчал, позволявайки на Мия сама да си представи как щяла да кърми и къпе своето бебенце, без да пренебрегва нежните гънки зад коленцата и ушенцата му; как щяла да обсипва с целувки сладостните трапчинки между лопатките му; как щяла да се разхожда с него, държейки го за ръчичките, докато мъничето правело неуверените си крачки; как щяла да му чете и да му посочва Древната звезда и Древната мечка в небето и да му разказва как Ръсти Сам откраднал най-хубавия хляб на вдовицата; как щяла да го прегръща и да облива бузките му с горещите си сълзи на благодарност, когато синът и проговорел първата си дума, която, естествено, щяла да бъде мама.

Сузана слушаше тези възторжени словоизлияния със смесица от жал и цинизъм. Уолтър определено бе свършил дяволски добра работа, продавайки и тази идея, и както винаги най-добрият начин да се направи това, беше като се остави марката да говори сама за себе си. Дори и беше предложил един типично мефистофелски период на собственичество — седем години. „Само се подпишете ето тук, мадам, и не се притеснявайте от миризмата на сяра; просто не мога да изчистя този дъх от дрехите си.“

Тъмнокожата жена разбираше характера на сделката, ала все още и се струваше трудно да я приеме напълно. Това създание се бе отказало от безсмъртието заради прилошаването сутрин, наедрелите и болезнени гърди, както и през последните шест месеца от бременността нуждата да пишка на всеки петнайсет минути! И само почакайте, приятели и съседи, защото има и още! Да не си мислите, че ще пропуснем двете години и половина на смяна на пелените! На ставанията посред нощ, когато бебето плаче, защото му расте първото му зъбче (усмихни се, мамо, остават още само трийсет и едно!) Първото очарователно оригване! Първата стопляща сърцето струя урина, която се стича по носа ти, когато бебето решава да се изпишка, докато сменяш пеленките му!

О, да, това определено щяха да бъдат прекрасни години! Макар че Сузана никога не беше имала дете, тя знаеше, че щеше да бъде прекрасно да подменяш дори мръсните му пелени и да го навеждаш, за да се оригне. Ала да имаш това дете и после да се оставиш да ти го вземат тъкмо когато то започне да расте тъкмо когато достигне онова, което повечето хора наричат гласа на разума, отговорността и самостоятелността? Да ти го вземат и да го отведат отвъд аления хоризонт във владенията на Пурпурния крал? Това беше ужасна мисъл. Нима предстоящото майчинство беше замаяло главата на Мия до такава степен, че тя не можеше да разбере, че дори трохите, които и обещават, се смаляват със страшна бързина? Уолтър/Флаг бе дошъл при нея във Федик, след като Алената смърт бе опустошила района, и и беше обещал седем години със сина и. Обаче Ричард Сейър бе казал нещо друго, когато се обади по телефона в стаята им в „Плаза-Парк Хаят“ — той бе споменал пет години.

Както и да е. Мия вече бе приела условията на зловещия човек. И наистина, колко ли усилия трябваше да положат, за да я убедят в това? Тя бе родена да бъде майка, беше се надигнала от Първоначалието с този императив, бе го установила сама за себе си, след като бе зърнала първото прекрасно човешко бебе, момченцето Майкъл. Как изобщо би могла да откаже? Дори и предложението да беше само за три години… или дори за една. Все едно да очакваш някой дългогодишен наркоман да откаже пълната спринцовка, която му предложиш.

Мия била отведена в експериментална станция „Дъга 16“. Била разведена из вътрешността на сградата от усмихнатия, саркастичен (и несъмнено плашещ) Уолтър, който понякога се наричал Уолтър от Крайния свят, а друг път — Уолтър от Целия свят. Видяла голямата зала, пълна с легла, очакващи дечицата, които скоро щели да се появят. В горната част на всяко имало нещо като шлем от неръждаема стомана, към който бил прикрепен сегментиран метален маркуч. Изобщо не и се искало да си мисли за предназначението на подобно оборудване. Уолтър и показал някои от проходите, отвеждащи под Замъка над Бездната, и я завел в помещения, където миризмата на смърт била силна и задушаваща. Тя изведнъж била обгърната от червена тъмнина и тогава тя…

— Вече беше ли смъртна? — попита Сузана. — Защото ми се струва напълно възможно да си била.

— Бях започнала да ставам такава — отвърна ничията дъщеря. — Това бе процес, който Уолтър наричаше превръщане.

— Ясно. Продължавай.

Ала тук спомените на Мия се губеха в някаква тъмна неяснота. Не ставало въпрос за тодаш, ала било адски неприятно. Някакъв вид амнезия — и то червена. Цвят, към който Сузана вече бе развила силно подозрение. Дали преходът на бременната жена от света на духовете към света на плътта — процесът на превръща нето и в Мия — е бил извършен посредством някакъв своеобразен портал? Ничията дъщеря нямаше никаква представа. Тя знаеше само, че бе прекарала страшно много време в този мрак — в безсъзнание най-вероятно — и после се събудила…

— Такава, каквато ме виждаш сега. Само дето още не бях толкова бременна, разбира се.

Според Уолтър Мия не можела да забременее дори и като смъртна жена. Да износи бебето, да; но да зачене — не. Добре, че един от демоните на стихиите извършил голяма услуга на Пурпурния крал, като взел семето на Роланд като жена, предавайки го впоследствие на Сузана като мъж. Обаче имало и друга причина. Уолтър не я споменал, ала Мия се досетила за нея.

— Пророчеството — каза тя, загледана в пустата, лишена от каквито и да е сенки улица на Федик. От другата и страна се виждаше някакъв робот, приличащ на Анди от Кала, който ръждясваше безмълвно пред една кръчма, която обещаваше

„ФКУСНИ ЯСТИЯ НА ДУБРИ ЦЕНИ“.

— Какво пророчество? — попита Сузана.

— „Последният от родословието на Елд ще зачене дете с кръвосмешение — от сестра си или дъщеря си — и това дете ше бъде белязано. По червената пета ще го познаете. Това дете ще спре дъха на последния воин.“

— Жено, не съм нито сестра на Роланд, нито негова дъщеря! Може би не си забелязала дребната, ала основна разлика в цвета на кожите ни — неговата е черна, а моята — бяла. — След малко обаче Сузана си даде сметка какво означаваше това пророчество. Семействата се определяха от много неща и кръвната връзка бе само едно от тях.

— Той не ти ли обясни какво е значението на думата „дин“? — попита Мия.

— Естествено. Означава „водач“. Ако Роланд ръководеше цяла страна, а не трима мърлячи с пистолети, щеше да бъде крал.

— Водач и крал, право казваш. Как мислиш, Сузана — тези думи не означават ли едно и също нещо? Тъмнокожата жена не отговори.

Мия кимна, сякаш бе чула онова, от което имаше нужда, после присви очи, когато контракциите и изведнъж се подновиха. Тя изчака пристъпът да премине, след което рече:

— Спермата беше на Роланд. Вярвам, че е била съхранена по някакъв начин благодарение на науката на древните, докато демонът на стихиите се е обърнал отвътре навън и се е превърнал от женски в мъжки. Това обаче не е толкова важно. Важното е, че семето се е запазило и е намерило онова, от което се е нуждаело, както е било предначертано от ка.

— Моята яйцеклетка.

— Твоята яйцеклетка.

— Когато бях изнасилена в каменния пръстен.

— Точно така.

Сузана се загледа в земята, потънала в мислите си. Когато отново погледна нагоре, изрече:

— Струва ми се, че бях права за онова, което ти казах преди. То не ти хареса тогава, едва ли ще ти хареса и сега, ала е сама та истина — момиче, ти си просто една детегледачка.

Ничията дъщеря само я изгледа и се усмихна. На лицето и не се забелязваше и следа от гняв.

— Кой продължи да има мензис дори и след като му прилошаваше всяка сутрин? Ти. А на коя е издут коремът днес? На мен. Ако някоя от нас е детегледачка, това със сигурност си ти, Сузана от Ню Йорк.

— Ала как е възможно това? Знаеш ли?

Разбира се, че знаеше — и още как.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Бебето, както и казал Уолтър, щяло да бъде прехвърлено на Мия — щели да и го изпратят клетка по клетка, както факсът се изпраща ред по ред.

Сузана тъкмо бе отворила уста да каже, че не знае какво представлява факсът, но се отказа. Разбираше прекрасно същността на онова, което се опитваше да и каже Мия, и това бе достатъчно да я изпълни с ужасната комбинация от страхопочитание и гняв. Тя беше бременна. Тя беше в истинския смисъл на думата бременна и сега, в тази конкретна минута. Ала ето че бебето бе (като изпратено по факса) прехвърлено на Мия. Дали този процес беше започнал бързо и впоследствие се бе забавил, или бе започнал бавно и с течение на времето се беше ускорил? По-скоро последното, помисли си тя, понеже сега се чувстваше по-малко бременна, отколкото в началото. Подутият и корем почти бе възвърнал нормалния си стегнат вид. Най-сетне разбра защо и тя, и Мия изпитваха еднаква привързаност към мъничето — то всъщност принадлежеше и на двете жени. Сякаш бе прехвърлено от едната на друга та чрез някакво особено кръвопреливане.

„Само дето когато искат да ти вземат кръв и да я прелеят на някой друг, те питат дали си съгласен. Ако са лекари, естествено, а не вампирите на отец Калахан например. Ти си като последните, нали така, Мия?“

— С наука или с магия? — попита Сузана, — Как точно успя да откраднеш бебето ми?

Лицето на ничията дъщеря поруменя при тези думи, ала когато погледна към Сузана, погледът и бе твърд и прям.

— Не знам — рече, — предполагам, че ставаше въпрос за нещо като смесица между двете. И недей да бъдеш толкова самодоволна! То е в мен, а не в теб. Храни се от моите кости и моята кръв, а не от твоите!

— И какво от това? Смяташ ли, че това променя нещо? Ти си го откраднала… с помощта на онзи гнусен магьосник!

Мия рязко поклати глава, при което косите и се залюляха, сякаш развети от силна буря около лицето и.

— Не? — попита тъмнокожата жена. — Тогава защо не беше ти тази, която ядеше жаби от блатото, прасенца от фурната и Бог знае какви други отвратителни неща? Кой се нуждаеше от всички онези измишльотини за пиршествата в замъка, където можеше да се преструваш, че се храниш? Накратко, захарче, защо храната за твоето мъниче трябваше да минава през моята уста?

— Защото… защото… — Сузана видя, че очите на Мия са пълни със сълзи. — Защото тази земя е прокълната! Отровена!

Това е леговището на Алената смърт и границата на Дискордия! Не исках да храня детето си оттук!

Това бе добър отговор, помисли си тъмнокожата жена, ала не и изчерпателен. Ничията дъщеря също го знаеше. Защото бебето Майкъл, прекрасното и съвършено бебе Майкъл, беше заченато тук, бе израснало тук — растеше тук, — когато Мия го беше зърнала за последен път. И ако наистина беше толкова сигурна, защо в очите и проблесваха сълзи?

— Мия, те те лъжат за мъничето ти.

— Няма откъде да знаеш дали е така, затова не бъди гадна!

— Ала знам. — Така беше. Само че нямаше доказателство, мътните го взели! — Флаг — или Уолтър, ако така ти харесва повече — ти е обещал седем години. Сейър ти каза, че ще ти отпуснат пет. Какво ще направиш, когато най-накрая се добереш до този „Дикси Пиг“ и там ти връчат удостоверение, на което пише: „ПОДХОДЯЩА ЗА ОТГЛЕЖДАНЕ НА ДЕТЕТО, ДОКАТО ТО НАВЪРШИ ТРИ ГОДИНИ“? Ще се примириш и с това, така ли?

— Това никога няма да се случи! И ти си гадна като онази другата! Млъкни!

— Имаш нахалството да ме наричаш гадна? Кой няма търпение да роди детето, което трябва да убие баща си?

— Дреме ми на оная работа!

— Ти си страшно объркана, момиче! Луташ се между това, което искаш да се случи, и онова, което ще се случи. Откъде си сигурна, че няма да убият мъничето ти, преди да е проплакало за пръв път, след което да го смелят на кайма и да нахранят с него идиотските си Разрушители?

— МЛЪКНИ!!!

— Нещо като суперхрана, с която да довършат моментално работата си?

— Млъкни, казах! М-Л-Ъ-К-Н-И!

— Работата е там, че не знаеш. Не знаеш нищо. Ти си само една детегледачка. Домашна прислужница. Знаеш, че лъжат, знаеш, че обещават едно, а после вършат съвсем друго, и въпреки това продължаваш да се стремиш към тях. И искаш да си затворя устата.

— Да! Да!

— Обаче няма да го направя! — заяви мрачно Сузана и хвана събеседничката си за раменете. Те се оказаха извънредно костеливи под роклята; освен това пламтяха така, все едно тъмнокосата жена имаше треска. — Няма да млъкна, защото детето всъщност е мое и ти го знаеш! Котката може и да е родила котенцата си във фурната, ала това ни най-малко не ги прави кифли!

Ето че пак стигнаха до яростен конфликт. Лицето на Мия се бе изкривило в грозна гримаса, която излъчваше нещо едновременно печално и плашещо. Сузана имаше чувството, че може да съзре в очите на ничията дъщеря онова вечно, копнеещо, зло често създание, което някога бе представлявала тази жена. Както и нещо друго. Една едва доловима искра, която можеше да прерасне в убеденост. Стига да имаше време.

— Тогава аз ще те накарам да млъкнеш — каза Мия и изведнъж единствената улица на Федик се разкъса по същия начин, както бе станало в Замъка над Бездната. Зад нея се виждаше само потръпваща чернота, която сякаш всеки момент щеше да се излее върху тях. Ала тази тъмнина не беше безлюдна. О, не, в никакъв случай не беше безлюдна — Сузана усещаше много добре това.

Те залитнаха към нея. Мия ги тласна към нея. Тъмнокожата жена се опита да се противопостави на похитителката си, ала не успя. Докато се премятаха към черната бездна, в главата и изведнъж зазвуча монотонният, повтарящ се до безкрайност на пев: „Сузана-Мия, психарката проклета,“

ПЕТНАЙСЕТ

„в «Дикси» се паркира през…“

Преди това досадно (но толкова важно) стихче да завърши последната си обиколка из главата на Сузана-Мия, въпросната глава се удари в нещо с достатъчна сила, за да накара цяла галактика от ярки звезди да избухне пред очите и. Когато погледът и най-накрая се избистри, тя съзря следните огромни букви пред себе си:

НК ОЧА

Жената се отдръпна назад и видя, че всъщност пише: „БАНГО СКАНК ОЧАКВА КРАЛЯ!“ Това бе надписът, надраскан от вътрешната страна на вратата на кабинката, в която седеше. В живота си бе преследвана от врати — още откакто вратата на килията и издрънча зад нея в Оксфорд, Мисисипи — ала тази поне беше затворена. Добре. Тъкмо започваше да вярва, че затворените врати крият по-малко проблеми. Навярно съвсем скоро и тази щеше да се отвори и неприятностите щяха да започнат отново.

Мия: Казах ти всичко, което знам. Сега ще ми помогнеш ли да отида до „Дикси Пиг“, или ще трябва да се добера дотам сама? Мога да го направя, ако се наложи, особено след като костенурката е у мен.

Сузана: Ще ти помогна.

Макар че това до каква степен щеше да и помогне, зависеше от обстоятелството колко е часът в момента. Колко ли време бяха прекарали тук? Усещаше краката си напълно вкочанени от коленете надолу — както и задника си — и си помисли, че това е добър знак. Докато излезеше на дневна светлина обаче, можеше само да гадае за точния час.

— Защо толкова те интересува? — попита Мия. — Защо толкова искаш да разбереш колко е часът?

Сузана набързо съчини обяснение.

— Заради бебето. Нали знаеш, че това, което направих, ще отложи раждането му, ала само за известно време.

— Разбира се, че знам. Точно затова искам да се размърдаме.

— Добре. Да проверим банкнотите, които ни остави старият ни приятел Матс.

Ничията дъщеря извади малката пачка долари и се вгледа с недоумение в тях. — Вземи тази, на която пише „Джаксън“.

— Аз… — смущение. — Аз не мога да чета.

— Остави ме да пристъпя напред. Аз ще го прочета.

— Не!

— Добре де, добре! Успокой се. Това е един тип с дълга бяла коса, сресана назад… малко като прическите на Елвис.

— Изобщо не го знам кой е тоя Елвис…

— Няма значение, точно тази отгоре е. Добре. Сега върни останалите банкноти в джоба си — да, там ще са на сигурно място. Задръж: двайсетачката. Чудесно. Да се омитаме оттук и да си потърсим такси.

— Какво е такси?

— Мия, млъкни.

ШЕСТНАЙСЕТ

Когато отново се озоваха във фоайето — вървяха бавно заради изтръпналите си крака, при всяка стъпка ги пробождаха иглички — Сузана се почувства обнадеждена, забелязвайки, че навън вече се здрачава. Както изглеждаше, не бе успяла да провали целия ден на похитителката си, ала поне се беше отървала от по-голямата му част.

Фоайето продължаваше да е претъпкано, ала лудницата беше понамаляла. Красивото момиче, което я (ги) беше настанило, го нямаше — изглежда, смяната му беше приключила. Под навеса пред централния вход на хотела двама мъже в зелени костюми, които Сузана не беше виждала преди, викаха таксита за гостите, повечето от които бяха облечени в смокинги и дълги лъскави рокли.

— Отиват на парти — рече тъмнокожата жена. — А може и на театър.

— Хич не ми пука, Сузана. Трябва ли и ние да си поръчаме жълта кола от някой от мъжете в зелените костюми?

— Не. Ще си вземем такси на ъгъла.

— Смяташ ли?

— О, стига с тези подозрения! Така ще причиниш или смъртта на детето, или своята. Не се тревожи, ще спазя обещанието си. И за да ти отговоря — да, наистина смятам да направим така.

— Добре.

Без да продума нищо повече — да не говорим пък за някакво извинение — Мия напусна хотела, зави надясно и пое по Второ Авеню в посока към „Хамаршолд 2“ и прекрасната песен на розата.

СЕДЕМНАЙСЕТ

На ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица беше паркирана метална каруца с избелял червен цвят. Бордюрът на това място беше жълт и един човек със син костюм — навярно Часовой от стражата, съдейки по пистолета на колана му — тъкмо обсъждаше този факт с някакъв висок белобрад мъж. Мия усети как вътре в нея нещо изведнъж подскочи.

— Сузана? Какво става?

— Този мъж!

— Часовоят от стражата ли? Той ли?

— Не, другият, с брадата! Изглежда също като Хенчик! Хенчик мантееца! Не забелязваш ли?

Мия не забелязваше, а и не и пукаше особено. Това, което и направи впечатление, беше, че след като паркирането на каруци до жълтия бордюр бе забранено, човекът с брадата трябваше да направи нещо и най-малкото да премести превозното си средство оттам. Той обаче не само остана на мястото си, ами и започна да разполага разни стативи на тротоара, върху които сложи някакви картини. Мия усети, че този спор между двамата мъже не беше от вчера.

— Знаете, че ще трябва да ви лепна квитанция за неправилно паркиране, преподобни.

— Правете това, което трябва, полицай Бензик. Бог ви обича.

— Добре. Радвам се да го чуя. Що се отнася до квитанцията, вие ще я скъсате. Прав ли съм?

— Отдай кесаревото кесарю, а божието — Богу — тъй е написано в Библията, да бъде благословена тя.

— Мога да подмина това — рече Бензик от Стражата. Той извади някакъв бележник от задния си джоб и започна да драска в него. Действието му напомняше древен ритуал. — Обаче искам да ви кажа нещо, преподобни Хариган — рано или късно вашите деяния ще достигнат до градската управа и те ще отдадат каквото се полага на светия ви, неебаващ кесаревите закони задник. Силно се надявам и аз да присъствам, когато това се случи.

Той откъсна листчето от бележника си, приближи се до металната каруца и пъхна хартийката под черната чистачка, лежаща неподвижно върху предното стъкло.

— Глобяват го — каза Сузана — И както изглежда, не за пръв път. Внезапно Мия насочи вниманието си другаде:

— Какво пише отстрани на каруцата, Сузана?

Тъмнокожата жена пристъпи донякъде напред и хвърли бърз поглед към надписа. Чувството за ничията дъщеря беше малко особено — като да изпитваш гъдел в задната част на главата си.

— Пише: „ЦЪРКВАТА НА СВЕТИЯ ГОСПОД-БОМБ на преподобния Ърл Хариган“. Както и: „ДАРЕНИЯТА ВИ ЩЕ БЪДАТ ВЪЗНАГРАДЕНИ В РАЯ“.

— Какво е раят?

— Друго наименование на полянката в края на пътя.

— Аха.

Бензик от Стражата продължаваше да се разхожда напред-назад, сключил ръце зад гърба си — обемистият му задник изпъваше сините му униформени панталони, а на лицето му бе изписано задоволство от изпълнения дълг. Междувременно Хариган продължи невъзмутимо да нагласява стативите си. Картината върху единия от тях показваше някакъв мъж, който бива освободен от затвора от човек с бяла роба. Главата на избавителя му сияеше. На друга картина се виждаше как същият човек прогонва някакво чудовище с червена кожа и рога на главата. Рогатият звяр изглеждаше не на шега ядосан на сай Бяла роба.

— Сузана, дали това червено нещо с рогата е Пурпурният крал за хората от този свят?

— Предполагам — отвърна тъмнокожата жена. — Това всъщност е Сатаната, ако те интересува — господарят на подземния свят. Защо не накараш, добрия тип да ти извика такси, а? Използвай костенурката.

— Сериозно ли говориш? — подозрението отново се бе върнало в гласа на Мия.

— Да, абсолютно сериозно! Господи Исусе! Какво те прихваща, жено?

— Добре де, добре — ничията дъщеря очевидно беше смутена. Тя се приближи към преподобния Хариган, изваждайки мъничката статуетка от джоба на дънките си.

ОСЕМНАЙСЕТ

Изведнъж Сузана бе осенена от внезапно прозрение какво трябваше да стори.

Тя се оттегли от Мия (ако похитителката и не можеше да си извика такси, при положение, че разполагаше с вълшебната костенурка, значи беше безнадежден случай), присви очи и си представи Когана. Когато след няколко секунди ги отвори, той вече беше пред нея. Тя стисна с все сила микрофона, чрез който се бе обръщала към Еди, и го включи.

— Хариган! — извика в устройството. — Преподобният Ърл Хариган! Чуваш ли ме, захарче? Чуваш ли ме?

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Преподобният Хариган се поспря за момент, за да види как чернокожата жена — какво грациозно, хубавичко пиленце, слава на Бога — се качва в таксито. Колата потегли. Имаше още доста работа, преди да дойде времето за вечерната му проповед — краткият му танц с полицай Бензик беше само началото — ала сега се изправи и се загледа в смаляващите се задни светлини на отдалечаващото се такси. Какво се бе случило с него току-що? Дали… Беше ли възможно да е…

Преподобният Хариган падна на колене върху тротоара, без да обръща внимание на минаващите пешеходци (повечето от тях също не го удостоиха с внимание). Той събра големите си, възхвалявали толкова пъти Бога длани и ги вдигна до брадичката си. Знаеше какво пише в Библията — че актът на молитвата е съкровен и че човек трябва да се моли в уединение — ала смяташе, че никак не е зле понякога хората да виждат по някой молещ се на улицата. За съжаление повечето от тях — кажи Госпот! — бяха забравили как изглежда човек, когато се моли, ето защо преподобният Хариган смяташе, че е длъжен да им го припомня от време на време. Пък и нямаше по-добро и по-приятно място да се обърнеш към Господ от това тук — ъгъла на Четирийсет и шеста и Второ Авеню. Тук се чуваше някакво прелестно пеене, ясно и мелодично. То въздигаше духа, прочистваше съзнанието… както и кожата — понякога. Това не беше гласът на Бога — преподобният Хариган не беше толкова сквернословно глупав, че да си въобразява подобни неща — ала нищо чудно да бяха ангели. Да, кажи Госпот, кажи Госпот-бомб, това бе гласът на сер-а-фим-и-те!

— Боже, да не би да си хвърлил една малка Госпот-бомба върху мен? Иска ми се да узная дали този глас, който чух преди милко, беше твоят или моят?

Никакъв отговор. Толкова много молитви — но винаги без отговор. По-късно щеше да мисли върху това. Сега го чакаше бая работа — трябваше да се подготви за проповедта. Имаше шоу да изнася, да го кажем съвсем простичко.

Преподобният Хариган се приближи до буса си, паркиран както винаги до жълтия бордюр, и отвори задните му врати. Извади брошурите и покрития с копринена кърпа поднос за дарения и ги сложи на тротоара до дървения куб, върху който щеше да се качи по някое време, да вдигне ръце и да призове хората да викат: „Алелуя!“

И, братко, така и така сме още на тази вълна, би ли казал „Амин“?