Пешките падат първи

1.

Мартенското слънце беше ослепителноярко и погледнеше ли небето от прозореца на втория етаж, човек лесно можеше да си представи, че е вече разгарът на лятото. Вярно, ако отидеше по-близо до прозореца и погледнеше не нагоре, а надолу, илюзията моментално се изгубваше: сивотата и калта по тротоарите бързо връщаха романтичния мечтател на грешната земя.

Виталий Николаевич Кабанов, по-известен в определени среди с прякора Локомотива, стоеше до прозореца и гледаше надолу. Той никога не се бе самозалъгвал, винаги предпочиташе да вижда истината, дори тя невинаги да бе приятна. Изглежда, именно тази черта от характера му позволяваше през целия си живот да довежда до край всяка започната работа. И най-незначителният сигнал за неблагополучие моментално се превръщаше в повод за размисли, та дори за решения, и то често радикални — именно това предпазваше Кабанов от неприятности много по-ефективно от връзките, приятелствата, подкупите и парите. „Един кораб не може да даде теч без причина — обичаше да казва той. — Или си се предоверил на човека, който го е построил, и не си забелязал, че той е некадърник и е работил през пръсти, макар че си можел и е трябвало да забележиш, или те е домързяло да провериш техническото състояние, или не си предвидил надвисналата опасност. От всяко положение си виновен само ти.“ До ден-днешен корабите на Кабанов не бяха давали течове.

Организаторските способности на Виталий Николаевич се проявиха още в ученическите му години. В пети клас, когато ги приеха пионери, децата го избраха за звеневи. Към края на учебната година всичките десет пионери от неговото звено занесоха вкъщи бележници, пълни от горе до долу с „отличен“, само тук-там се мяркаха „много добри“ оценки. Родителите се радваха, учителите се чудеха, съучениците завистливо хъмкаха. Самият Виталик Кабанов не криеше методите си, с удоволствие обясняваше на всички, че ако един човек умее да прави нещо добре, не само той трябва да има полза от това. Един от пионерите от неговото звено имаше вродена грамотност и никога не правеше правописни грешки, ето защо Виталик му възложи да помага на всички по руски език. На друг майка му беше преводачка и той периодично обясняваше на децата всичко, което не бяха разбрали в часовете по немски език. Дядото на трети се оказа професор по история и с удоволствие разказваше на децата за древния Египет, фараона Тутанкамон и завоеванията на Римската империя. С една дума енергичният звеневи „вкара“ в активна работа всички свои пионери и техните семейства.

В осми клас, когато дойде време да ги приемат в комсомола, за десетката на Кабанов вече се говореше из цялото училище и тогава Виталик за пръв път се сдоби със славата на „локомотив, който може да тегли всякаква композиция“. В института възлагаха на активния комсомолец Кабанов най-тежките задачи в обществената работа. Той влагаше организаторския си талант във възложената му задача и когато поправеният механизъм започваше да работи безотказно, възлагаха му нещо друго. В такъв „авариен“ режим той просъществува до четирийсет и осем годишна възраст, когато напусна държавната работа и се зае със собствен бизнес. До този момент вече си бе заслужил репутацията на жесток, прекалено строг ръководител, но пак си оставаше същият Локомотив — вкопчиш ли се в него, можеш да се измъкнеш и от най-гибелната ситуация.

Днес Виталий Николаевич навърши петдесет и пет години и именно днес внезапно си помисли, че всъщност не разбира чак толкова от хора, както бе смятал самият той, а и хората, които го познаваха.

— Чу ли снощи съобщението по телевизията, в криминалната рубрика? — попита той, без да се извърне.

— Чух го — отговори дребничкият слаб човек с големи тъмни очи и рунтави вежди, който седеше неподвижно във фотьойла до вратата. Свободното леко яке напълно скриваше и пистолета в кобура, закрепен на рамото му, и налятата му желязна мускулатура.

— И какво мислиш, Гена? Дали е това, което ни бе обещано?

— Прилича ми на него. Казаха, че това бил вече четвърти труп, намерен в областта, и със същите рани. Смърт от изстрел в тила, както бяхме предупредени.

— И приблизително по веднъж седмично — добави Кабанов. — Интересно. Много интересно! Я прескочи да видиш как е нашият волен стрелец.

Мършавият Гена скочи с лекота от мястото си и безшумно излезе от кабинета. Върна се след няколко минути.

— Пълно спокойствие, Виталий Николаевич — докладва той. — Усмихва се, грее, сякаш нищо не се е случило.

— И никакви признаци за нервно напрежение? Никакви притеснения?

— Ни най-малки.

— Много интересно! — замислено повтори Кабанов.

— Май намерихме точно каквото ни трябваше. Защо ли не прекратим това идиотско съревнование? Смятам, че всичко и без това е очевидно. Как мислиш?

— Вие си знаете най-добре, Виталий Николаевич — сдържано отговори Гена. — Но аз не бих избързвал. Някак необикновено ми се вижда всичко това, прилича ми на болна психика.

— Човек с болна психика не е способен на планомерни действия — възрази Кабанов. — Той вероятно не би си скубал косите, задето убива хора, но и не би могъл да ги убива систематично, по веднъж седмично.

— А, не бих се учудил. Лудите са способни на какво ли не. Във всеки случай бих почакал още известно време.

— И колко предлагаш да чакаме?

— Поне месец.

— Месец? Искаш да кажеш, че четири трупа са ти малко? Осем ли ти трябват? Нещо много кръвожаден си станал, Генадий — намръщи се недоволно Кабанов.

— Но ние не можем да рискуваме — твърдо отговори Гена. — Трябва да сме сигурни, че този снайперист не греши и не получава нервни кризи. Освен това трябва да бъдем сигурни, че престъпленията няма да бъдат разкрити и следите няма да водят към нас. Едва тогава ще знаем, че можем да разчитаме на този човек.

— Е, може и да си прав. Да почакаме още. Колко души смятат да дойдат довечера?

— Вие лично поканихте осемнайсет — докладва Гена, след като извади от джоба си малък бележник и го прелисти. — И още седмина са изразили желание да ви честитят — ако юбилярят няма възражения.

— Общо двайсет и пет — кимна Кабанов. — Всеки от тях има минимум пет души придружители и охрана. Помислил ли си как ще ги настаним и нахраним?

— Предлагам да подготвим две маси в банкетната зала. Едната — за вас и вашите гости, другата — също за двайсет и пет души, за охраната. Всеки гост ще има в залата по един човек за охрана и лични поръчки. Общата зала, която е до банкетната, може да се даде изцяло на останалите придружаващи лица. Вече говорих с администратора, той помоли не по-късно от три часа да му съобщим ще трябва ли да затвори общата зала за обикновени посетители.

— Колко души ще се съберат в тази зала?

— Тя става тъкмо за всичките сто души. Там има трийсет маси, с по четири места на всяка.

— Добре, Гена, разчитам на теб. Не трябва да стават никакви ексцеси, разбираш ли това?

— Естествено, Виталий Николаевич.

— И още нещо, Гена… — Кабанов най-сетне извърна поглед от прозореца, тежко въздъхна и седна зад бюрото. Тлъстините вече бяха направили тялото му тежко, а движенията — бавни и тромави, но светлите внимателни очи гледаха открито и остро, както преди. Кабанов никога не криеше недоверието си към когото и да било, защото смяташе, че е по-добре да грешиш в приятна за себе си посока, отколкото да се оставиш да те измамят.

— Размърдай нашите връзки в областното управление на вътрешните работи. Искам да знам всичко за тези трупове. Искам да бъда сигурен, че тези хора са убити с един и същ пистолет. Защото като нищо може да се окаже, че това е обикновено съвпадение. Един от тях може да се окаже наш, а всички останали — случайност. Разбра ли ме?

— Да, Виталий Николаевич.

— Върви, Гена. И кажи на Еля да не ме свързва с никого до четири часа. Искам да помисля на спокойствие.

2.

Дмитрий Платонов влезе в кабинета на своя началник без предчувствие за нещо лошо. Може би защото още от сутринта мислите му бяха заети със сбогуването с Юрий Ефимович Тарасов. Дмитрий не посмя да отиде на погребението, защото знаеше, че между опечалените ще се навъртат много оперативни работници. Не искаше да афишира връзката си с Тарасов — наистина повече по навик, отколкото по необходимост. Прикриването на тяхното тясно сътрудничество имаше смисъл, докато Юрий Ефимович беше жив, а сега, след смъртта му, тази тайна едва ли беше интересна за някого.

Настроението на Платонов беше мрачно и той реагира на началническото повикване с моментално появило се желание да го прати по дяволите. Полковник Мукиенко работеше в Управлението за борба с организираната престъпност само от около три месеца, зле познаваше подчинените си и детективите не изпитваха радост от общуването с него.

Полковникът го подбра още от вратата, както винаги — забравяйки да поздрави:

— Дмитрий Николаевич, говори ли ви нещо фамилното име Сипко?

— Тъй вярно, другарю полковник. Преди около осем месеца получих писмо от него, в което Сипко пишеше за разни машинации в завода в Уралск-18 — без да се замисля, докладва Платонов. Не виждаше в този въпрос нищо опасно.

— Какво направихте във връзка с проверката на този сигнал?

— Всичко, каквото трябва, другарю полковник.

Платонов упорито избягваше да се обръща с име и бащино към полковник Мукиенко, защото се страхуваше да не му се преплете езикът. По едно време беше опитал да тренира, за да произнася без запъване „Артур Елдарович“, но бързо се отказа от това безсмислено начинание. Коварната буква „р“ се търкаляше по езика и зъбите му в произволни посоки и упорито не желаеше да застане на правилното място.

— Да разбирам ли думите ви в смисъл, че по материалите от проведената от вас проверка вече е възбудено наказателно дело?

— Не, още не е възбудено.

— Защо? Каква е причината за забавянето?

Платонов учудено погледна началника си. Този опитен детектив, работил дълги години в системата на МВР би могъл и сам да се досети каква причина може да доведе до забавяне, когато се разследва случай със служебна злоупотреба и източване на средства. Цялата работа е в доказателствата. При тези случаи винаги има забавяне, защото доказателствата се събират много трудно.

— Другарю полковник, събира се информация, документира се престъпната дейност, разкриват се връзките. Много добре знаете, че това не е лесна работа.

— Знам, Платонов, знам. Но знам и друго. В продължение на осем месеца не сте направили нищо във връзка с постъпилия сигнал. Нещо повече — умело сте прикривали машинациите, които се вършат в Уралск-18. И дори сте взели подкуп за това.

Дъхът на Платонов секна. Такава значи била работата. Да-а, съдбата отдавна не му бе поднасяла сюрпризи, той се беше поотпуснал, беше сметнал, че сега чак до пенсия ще си работи спокойно. Обаче не, не стана така.

— Другарю полковник, не разбрах за какво говорите.

— Говоря за това, Дмитрий Николаевич, че фирмата „Артекс“ е превела на една банкова сметка солидна сума във валута. И веднага след това се е самоликвидирала. Знаете ли на чия сметка са преведени парите?

— Не, не знам. На чия?

— Сигурен ли сте, че не знаете? Помислете си, Дмитрий Николаевич, може би ще е по-добре сам да си спомните, вместо да чакате аз да ви улича в лъжа.

— Не знам за какво говорите, другарю полковник.

— Но за фирмата „Артекс“ сте чували, нали?

— Разбира се. Чрез нея заводът в Уралск-18 е продавал бракуваните прибори, съдържащи благородни метали. Докато проверявах сигнала на Сипко, стигнах до тази фирма.

— Това вече е добре. А за фирма, наречена „Натали“, чували ли сте?

Платонов почувства как подът под краката му изчезва. Във фирма „Натали“ работеше жена му Валентина.

— Чувал съм — отговори той, без да се опитва да скрие уплахата и недоумението си. Наистина не разбираше за какво става дума.

— В тази фирма, ако не греша, работи вашата съпруга — Валентина Игоревна Платонова. Така ли е?

— Така е. Да не би да искате да кажете, че „Артекс“ е превела пари на фирмата на жена ми, като по този начин ме е подкупила?

— Не просто искам, а вече го казах. Дали са ви подкуп, за да престанете да се занимавате със случая в Уралск. А вие сте го взели. Нещо повече — извършили сте редица действия, платени ви чрез този подкуп.

— Това не е вярно, другарю полковник. Не съм имал никакво вземане-даване с „Артекс“. Не съм вземал пари от тях и не съм вършил нищо за тях, кълна ви се.

— Е де, Дмитрий Николаевич, та това е смешно — въздъхна Мукиенко. — Вие се кълнете. Какво ме топлят мен вашите клетви? Обективно обстоятелствата не говорят във ваша полза. Та аз имам всички основания сега да извикам конвой и вие да излезете от този кабинет с белезници на ръцете. Поне това разбирате ли? Трябва да ми представите доказателства, че нямате нищо общо с това, че не сте виновен, а вие ми се кълнете! Е, какво да правя аз с вашите клетви?

— Готов съм да отговоря на всякакви въпроси, другарю полковник. Как мога да ви докажа, че не съм вземал никакви пари от фирма „Артекс“? Именно — как мога да ви го докажа?

— Ами много лесно. Донесете ми всички документи, които сте успели да откриете през осемте месеца работа. Искам да видя реалния резултат от труда ви. Или от вашето заплатено безделие. Там вече зависи. И не забравяйте да ми покажете документите, които Агаев ви е донесъл от Уралск.

„А, за това ще имаш да вземаш! — ядосано си помисли Дмитрий. — Славка Агаев донесе със себе си две папки. В едната бяха материалите за бракуваните металосъдържащи прибори, а в другата — за златосъдържащите отпадъци от производството. Аз взех от него документите за отпадъците и не смятам да ги показвам на никого, дори под заплаха от разстрел. А документите за приборите останаха у Агаев. Сега той сигурно вече е пристигнал в своя Уралск. Самолетът му е излетял рано тази сутрин и времето май е добро, едва ли полетът е бил забавен. Интересно — откъде знае Мукиенко за срещата ми с Агаев? Вярно, ние си разменяхме съобщения по телетипа, съвместната ни работа не беше тайна, но полковникът никога не е проявявал видим интерес към работата ми относно Уралск.“

— Не взех документите от Агаев, само ги прегледах и му ги върнах.

— Естествено вие разчитате на обстоятелството, че никой не ще може да опровергае думите ви — кой знае защо, тъжно каза Мукиенко.

— Думите ми може да потвърди самият Агаев. Защо трябва да ги опровергава?

— Престанете, Платонов! — кресна изведнъж Мукиенко. — Прекрасно знаете, че Агаев няма да потвърди думите ви.

— Защо? — Дмитрий все още не изпитваше нищо, освен раздразнение и умора. Предчувствието за нещастие не можеше и не можеше да си пробие път през тежката, сякаш налята с олово мъгла, обвила мозъка му. Нито веднъж в живота си Платонов не бе изживявал толкова болезнено и тежко мъката от такава загуба, макар да бе погребал много хора — и роднини, и приятели.

— Защото Агаев е бил намерен убит един час след като са ви видели заедно с него. И не ми разправяйте, че не сте знаели това. Дмитрий Николаевич, не обичам да си правя прибързани изводи, но също така не е в моите принципи и да протакам решаването на въпросите. Имате на разположение десет минути. Или за тези десет минути ще ми представите доказателствата, че не сте убили Агаев и не сте взели за това пари от фирмата „Артекс“, или след десет минути ще си излезете оттук с белезници. Чухте ли ме, Платонов? Платонов!…

Дмитрий се подпря на стената и ръката му се вкопчи в лявата половина на гърдите.

— Не може да бъде — дрезгаво прошепна той. — Не ви вярвам.

— А трябва, Дмитрий Николаевич. И не ми разигравайте тук сърдечен пристъп. Имате на разположение вашите десет минути.

— Разбира се, разбира се — заломоти Платонов, като се мъчеше да надвие болката, която се разливаше из лявата страна на тялото му. — Сега ще ви донеса всички документи, в касата ми са. Аз ей сега, сега… — Обърна се с усилие и излезе от кабинета. Десет минути. Не са много, като се имат предвид размерите на зданието на Министерството на вътрешните работи.

Отиде в кабинета си и мислено благодари на съдбата, че колегата му в момента го нямаше. След минута и половина, пъхнал под езика си таблетка валидол, той заключи вратата и като се стараеше да не тича, тръгна към стълбището. Реши да не използва асансьора. След като изскочи на улицата през службата за пропуски, хлътна веднага в метрото и бързо се затича надолу по ескалатора. Когато изтекоха десетте минути, отпуснати му, за да може да се оправдае, Платонов вече се качваше във влака по посока на Конково. Неговата светла жигула така си и остана пред зданието на министерството.

3.

„Добре че Мукиенко не знае за Тарасов — мислеше си Платонов, застанал в ъгъла на поклащащия се вагон на метрото и тъпо загледан в мяркащия се пред очите му черен мрак. — Да, но аз знам. И не мога да си затворя очите за това. Преди три дни беше убит Юрий Ефимович, вчера — Славка. И този паричен превод. Здравата са ме обсадили. Но кой? Кой? Господи, колко жалко за Славка! Такова добро момче… Как така не се е опазил? Та той имаше оръжие, знам със сигурност, видях го, когато разкопча якето си. Че и Валентина са намесили. Но кога са успели да организират проверката? Нима вчера? Какъв съм глупак, снощи трябваше да се прибера вкъщи след работа, а не да ходя у Альона — така още оттогава щях да знам за парите от «Артекс» и днес нямаше да изглеждам толкова зле в кабинета на Мукиенко. И друго е лошо: някой е успял да разкрие ролята на Тарасов.“

Той излезе от метрото на станция „Беляево“, купи си от касата жетон за телефона и се обади на жена си.

— Валя, имам неприятности — каза веднага щом тя вдигна слушалката.

Това означаваше, че разговорът ще бъде пределно кратък, че няма време и разтревожените възклицания трябва да бъдат сведени до минимум.

— Представи си, и аз! — сухо отговори Валентина, която не обичаше Платонов да не се прибира вкъщи нощем, дори причината за това да бе повече от уважителна.

— Какво има?

— Днес сутринта идваха твоите приятелчета от Управлението за борба с организираната престъпност и откриха в нашите сметки някакви пари, които не знам откъде са се взели. Изтормозиха ме.

— Много ли са парите?

— Двеста и петдесет.

— Какво? — не разбра Платонов.

— Хиляди долара, какво друго! — ядосано въздъхна Валентина. — Ти не знаеш ли откъде са се взели?

— Знам. Именно затова излизам в нелегалност. Валя, в цайтнот съм, нека ти кажа всичко накратко. Някой иска да ме притисне до стената, и то здраво. Тези пари са един от начините да ми извият врата, да ме обвинят във вземане на подкуп. Изчезвам. Ако някой те попита, отговори честно, че съм ти се обадил и съм ти казал, че заминавам в командировка. Къде — не знаеш. Много съм бързал, а ти не си ме попитала. Или не, я да направим така: включи сега телефонния секретар, аз ще набера и ще кажа каквото трябва. Тогава няма да разпитват тебе: ама защо не си попитала, ама какво се е случило, закъде съм заминал и защо съм бързал толкова. Ти изобщо не си била вкъщи, когато съм се обадил. Става ли?

— Става. Какво друго?

— Хайде да си определим среща. Донеси ми пари. Колкото може повече. Нямам представа колко време ще трябва да се крия, затова донеси всичко, което имаме. Четката за зъби, пастата, сапуна, кърпа, самобръсначката, бельо, чорапи и две ризи. Вземи от гардероба дипломатическото ми куфарче и подреди всичко в него.

— Добре, разбрах. Кога и къде?

— Преходът от „Новокузнецкая“ за „Третяковская“, първото стълбище. Излез от къщи след петнайсет минути, тогава ще бъде седемнайсет и трийсет. Горе-долу към шест и пет до и седем минути ще пристигнеш на „Новокузнецкая“, гледай да не закъснееш. Спри се пред първия вагон и гледай часовника. Щом светне „осемнайсет и десет“, ще тръгнеш. Трябва да се качваш нагоре по първото стълбище, аз ще бъда в насрещния поток. Разбра ли?

— Разбрах, Митя. Ще направя всичко, не се тревожи. Сега ще включа телефонния секретар, точно в пет и половина ще изляза от къщи, в шест и десет ще тръгна към прехода от „Новокузнецкая“ към „Третяковская“. Не бой се, нищо няма да объркам. Е, това ли е? Нещо да си забравил?

— Обичам те — каза с благодарност Платонов.

— И аз те обичам. Довиждане.

Валентина затвори телефона. Той замислено постоя няколко секунди край телефонната кабина, после отиде до касата и купи още един жетон.

— Валюша, налага се спешно да замина в командировка — бързо заговори той, щом чу тънкия писък на включилия се магнетофон в телефонния секретар. — Може да успея да прескоча до вкъщи, за да си взема това-онова, но най-вероятно просто няма да успея. Кога ще се върна — нямам представа. Нямах никакво време, затова оставих колата на „Житная“, до министерството. Там е на сигурно място. Не се тревожи, ще ти се обаждам. Целувам тебе и Мишлето.

Платонов отново слезе в метрото и тръгна обратно към центъра. Слезе на станция „Третяковская“ и бавно тръгна към ескалатора, като броеше наум секундите. Запомни на коя цифра стигна до стълбището и на коя вече бе слязъл на „Новокузнецкая“. После, като продължаваше да брои, отиде от стълбището до първия вагон на влака откъм страната, откъдето трябваше да пристигне Валентина. Измина отново същия път в обратна посока, като проверяваше сметките си. Уточни едно-друго, погледна часовника си и си помисли, че не бива да стои цели двайсет минути на перона и така да се набива на очи. По-добре да пропътува четири спирки в коя да е посока и после да се върне.

След двайсет минути заедно с тълпата пътници той бавно заслиза по стълбището. В горната част на това стълбище висеше знак, който сочеше, че то е предназначено само за движение надолу, но отляво винаги се промушваше тънко поточе упорити глупави пътници, които ги мързеше да направят още три крачки до следващото стълбище, по което хората се движеха нагоре. Той отдалеч видя Валентина. Тя вървеше, без да вдига глава, без да се оглежда наоколо, загледана в краката си, което беше напълно оправдано, защото да се движиш срещу слизащата по стълбището многоглава и многокрака ламя в най-натовареното време не беше безопасно. На Платонов дори му се стори, че усеща аромата на парфюма й. „Никога не бих могъл да я напусна“ — кой знае защо, си помисли той съвсем не на място. Когато се изравни с жена си, леко се премести вляво, като я закачи с рамо и разтвори пръсти. Веднага в дланта му удобно легна пластмасовата, а отгоре обшита с естествена кожа дръжка на дипломатическото куфарче. Едва успя гальовно да прокара пръсти по нежната длан на жената. И това беше. Едва преди минута, едва преди двайсет секунди той беше обикновен човек, тръгнал на среща със собствената си съпруга. А сега, след като взе куфарчето от нея и й позволи да продължи пътя си, вече се превърна в беглец, укриващ се от правосъдието. Вече беше извън закона.

Дмитрий Платонов буквално с гърба си усещаше как Валентина се отдалечава от него и заедно с нея се отдалечава нормалният, законосъобразен живот, легален и открит, сякаш заедно с жена му от него се отдръпваше границата, току-що разделила ОНЗИ от ТОЗИ свят.

4.

В колата бе топло и задушно. Андрей Чернишов, оперативен работник от областното управление на вътрешните работи, беше пристигнал направо от бензиностанцията на „Петровка“ да вземе Настя Каменская, затова в купето още се усещаше силната миризма на бензин.

— Ще отворя прозореца? — полувъпросително каза Настя и хвана дръжката.

— Внимавай да не те одуха много — отвърна Чернишов, който настиваше моментално, ако го хванеше и най-незначителното течение.

— Абе голяма работа, нека ме одуха! — безгрижно отвърна Настя. — Инак ще припадна, изобщо не мога да понасям такава задуха.

— Интересно — как ходиш лете на юг?

— Ами никак — сви рамене тя.

— Как така „никак“?

— Лете не ходя на юг.

— А кога ходиш? Сигурно през есента, когато поспадне жегата?

— Не, не. Изобщо никъде не ходя. Когато съм в отпуск, си седя вкъщи, припечелвам по нещо от преводи.

— Ами на вилата?

— Какви ги приказваш! — уплашено плесна с ръце Настя. — В нашето семейство никога не сме имали вила.

— Интересно защо? Сега рядко се срещат хора, които нямат вила или поне ранчо. Общо взето, всички имат по някое местенце.

— Трудно ми е да ти отговоря, Андрюша. Откак се помня, у нас този въпрос дори не е бил дискутиран. Мама много работеше, и в събота и неделя все пишеше нещо, работеше на компютъра. За какво й е вила? Татко бачкаше като луд в криминалната милиция, успееше ли да си откъсне пет-шест часа сън на седмица в повече — беше голяма радост. Та затова от малка не съм свикнала с природата, израснах градско дете, тъй че дори не ме влече да се разходя до гората или до някоя полянка. Срам ме е да си призная, но тези неща ме дразнят. Все на нещо ще се набодеш, нещо ще те ухапе, няма топла вода, няма мек диван, няма телефон. И така нататък.

— Добре е, че работиш в градското управление, а не в областното като мен — отбеляза философски Андрей. — Защото при мен всяко престъпление е свързано с природата. Дори да е извършено в къща, докато стигна до него, вечно се друсам в колата. А и се пътува през същата тази природа, дето ти не я обичаш.

— Не пресилвай, не съм казала, че не я обичам, казах само, че съм равнодушна към нея.

Известно време пътуваха мълчаливо, не произнесоха нито дума.

— Андрюша, стига си протакал — каза най-сетне Настя. — Казвай.

— Няма нищо особено за казване — въздъхна Чернишов. — Пак същата история. Изстрел в тила, револвер девет милиметра. Трупът е в гората, близо до пътя. Младо момче. Надявах се нещо да си измислила по въпроса.

— А относно връзките му?

— Нищо. Никаква връзка с другите потърпевши. Поне на пръв поглед. Вярно, има още много да се рови. Честно да ти призная, започнах да се страхувам от понеделниците. Щом дойда на работа — убийство. Да не си създават навик да ги отстрелват в почивните дни?

— Изглежда, така е. Получава се едно от двете: или до потърпевшите човек може да се докопа само в почивни дни, защото в делник са винаги сред хора или под охрана, или си имаме работа със специфичен престъпник. Например луд. Или който е зает през цялата работна седмица. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Ще помисля — каза Чернишов. — От четиримата единият е бил студент, другият — бизнесмен, двама са били без постоянна работа. Може би работата е наистина в начина им на живот. Но къде пътищата им са могли да се пресекат? Защо ги убива един и същи човек?

— Стоп, стоп, Андрюша, не е задължително един и същи човек, оръжието е едно и също. Е, може да се каже, че и начинът е един и същ. Но не можем да бъдем сигурни, че убиецът е все същият.

— Я стига! Според заключенията на експертите във всичките четири случая изстрелът е произведен от разстояние 22–24 метра от човек на ръст около 168 сантиметра. Ако убийците са различни, да не би според теб да са ги подбирали по ръста? Не ти ли се струва, че това е малко вероятно?

— За мен такива думи няма — сви рамене Настя.

— Тоест?

— В нашата работа не можем да се занимаваме с преценка на вероятността. Това е една от най-големите ни грешки. Трябва да допускаме всичко, разбираш ли, всичко без изключение. Мисленето на повечето от нас е организирано неправилно.

— Интересно разсъждаваш. А ще ми кажеш ли как е правилно?

— Правилно е да мислим като компютъра. Играл ли си някога карти с компютър?

— Случвало ми се е — изхъмка Андрей.

— Тогава сигурно си спомняш, че когато в едни ръце има например седмица, десетка и асо, компютърът много дълго мисли коя карта да изхвърли. Човекът просто си знае, че седмицата е по-малка карта, а асото — по-голяма, и хвърля картата, без да се замисля. Докато машината, преди да направи ход, всеки път пресмята разстоянието от седмицата до десетката и по-нататък — до асото, и чак тогава прави своя ход. Тя не може да запомни, че седмицата е винаги по-малка от десетката, тя всеки път наново открива тази истина. Между другото, когато играя, аз винаги имам предвид това. По времето, през което машината мисли, може да се определи приблизително какви карти има в ръцете на противника. Ако картата се хвърля веднага, значи тя или е единствената от тази боя, или има две поредни по сила, например седмица и осмица или дама и поп. Ако мисли дълго, значи или картите са много, или има голямо разстояние помежду им. Та и ние с теб сме така: във всяко престъпление трябва да откриваме всички истини наново, а не да преценяваме степента на вероятност за всяка от тях. Друг е въпросът, че започваме да планираме работата си от проверката на най-вероятните, но през цялото време не бива да забравяме всички, дори най-невероятните възможности.

До дома на Настя стигнаха около десет вечерта.

— Защо не отложим за утре? — предпазливо предложи Чернишов. — Вече е късно, неудобно е някак.

— Защо да е неудобно? — учуди се тя. — Нормално е. Тръгвай, не си измисляй.

Още с влизането вкъщи Настя се завтече към кухнята да сложи чайника на печката. Никога не можеше да работи нормално без чашка силно кафе.

— Извинявай, нямам нищо сготвено, мога да ти предложа само сандвич с кашкавал. Ще хапнеш ли?

— Ще хапна. Аска, вземи по-скоро се омъжи. Хладилникът ти е като на стар ерген.

— Мислиш, че след сватбата ще започна да готвя ли? — засмя се тя. — Хич не се надявай. Скоро ще навърша трийсет и пет, вече не можеш да ме промениш.

— И как смяташ да изхранваш твоя Чистяков?

— Ами той сам ще се изхранва. Хем покрай себе си — и мен.

Тя включи компютъра и подреди отпред на бюрото бележките, които бе направил Чернишов, докато бе работил върху четирите убийства.

— Да започнем с мястото на престъплението. Казвай точните координати.

На монитора се появи картата на Московска област, на която Настя внимателно нанесе четири точки, обозначаващи местата, където са били намерени четирите трупа с огнестрелни рани в тила. Всички точки бяха на различно разстояние от центъра на Москва. Най-близката — на четирийсет километра, най-далечната — на сто и десет.

— Засега нищо не се вижда — замислено коментира тя. — Единственото, което може да се каже, е, че всички точки са приблизително еднакво отдалечени от Хорошевския район. Има смисъл да се помисли върху това, ако изхождаме от предположението, че цялата работа е в престъпника. Може би той живее някъде в този район. Знаеш ли, хората са силно подвластни на навиците си. Ако първия път човек избере един от два-три маршрута и по този маршрут не му се случва нищо лошо, в девет от десет случая той не би изпробвал останалите маршрути. Първия път убиецът е закарал жертвата си на разстояние около седемдесет километра. След като се е убедил, че всичко е минало благополучно и в продължение на една седмица не са го хванали, той автоматично започва да смята седемдесетте километра за оптимално безопасно разстояние. По-близо е рисковано, а по-далеч не е необходимо да се отива. Нали може да е разсъждавал така?

— Може — съгласи се Андрей. — Само че не ми изглежда убиецът специално да е закарал жертвата на седемдесет километра разстояние от града. В три от четирите случая роднините на загиналите знаят закъде и защо са пътували тези хора. Студентът е отивал на вилата при родителите си, бизнесменът — към завода, който произвежда телевизори, той е в Талдомски район, единият от двамата неработещи е бил тръгнал на гости у приятели.

— А четвъртият?

— Виж, за четвъртия е абсолютно неясно защо е излязъл извън града. Хората, които го познават, казват, че никога не са чували от него за никакви негови познати, живеещи в района на Истра. Защо се е бил запътил нататък? Имала глава да пати…

Настя започна бързо да записва в компютъра информацията за четирите убийства. Известно време в стаята беше тихо, само от време на време се чуваше мекото почукване по клавишите и звънливите сигнали, които издаваше машината, когато Настя набираше непозната дума.

— Опитай да намериш в Хорошевски район някой луд — посъветва Настя колегата си. — Планомерното отстрелване на млади мъже много прилича на нарушения в психиката. Защото всички наши потърпевши са млади, нали така?

— Вярно е, от деветнайсет до двайсет и пет годишни.

— И всичките — в събота или неделя?

— Всичките.

— Просто нищо не разбирам… — уморено въздъхна тя.

— Ами добре, ще опитваме.

— Аска, днес е вече четвъртък. Ами ако в понеделник пак ни сервират труп? Ще полудея, ей богу! Цялата ми надежда е в теб, да знаеш.

— Недей да стоварваш отговорността върху мен, Андрюша. Прекрасно знаеш, че болната психика води до случаен подбор на жертвите, а при случаен подбор престъпленията винаги остават неразкрити. Приготви се да приемеш, че ще трябва да преживееш още доста убийства, докато накрая хванеш този откачен тип. Ако изобщо го хванеш.

— Пфу, пепел ти на езика! — избухна Чернишов. — Какви ги приказваш?! И без това сън не ме хваща вече.

— Какво да се прави, приятелю! — Настя съчувствено го погали по рамото. — Такава ни е работата. Рози ни се поднасят веднъж на десет години, обаче мръсотия — колкото щеш, и то всеки ден.

5.

След като изпрати Чернишов, Настя бързо съблече дънките и пуловера си и се пъхна под горещия душ. Кръвоносните й съдове не бяха в ред и поради това ръцете и краката й вечно измръзваха. Тя не можеше да заспи, без предварително да се е затоплила с гореща вода.

Застанала във ваната и заслушана в шума на силните струи вода, падащи върху пластмасовата й банска шапка, тя подреждаше в главата си получената през деня информация. Думите на Юра Коротков, които той бе казал в понеделник, се оказаха пророчески. Убийството в Международния център май щеше да им причини доста главоболия. Нещо повече — вчера е било извършено убийство на служител от милицията, пристигнал от Уралск-18: Вячеслав Агаев. Това както и да е, но лошото е, че Агаев е обслужвал предприятията, влизащи в системата на Министерството на средното машиностроене, в което дълго е работил Юрий Ефимович Тарасов. И това симпатично съчетание, кой знае защо, никак не харесваше на Анастасия Каменская.