Петимата велики воини

Пета биткаДвата върха

Англия — Диего Гарсия

18 март 2008

Денят на четвъртия и петия краен срок

18 март 2008, 00:10

2 часа преди четвъртия и петия краен срок

Водите на Бристол Чанъл се надигаха и кипяха сякаш под въздействието на някаква неземна сила. Мощни дванайсетметрови маси вода се разбиваха в скалистия бряг на остров Лънди. Луната бе забулена от облаци, дъждът плющеше безмилостно.

Самотен хеликоптер „Линкс“ летеше ниско над вълните. Прожекторът под кабината му, насочен към бреговата линия, разрязваше дъжда и мрака.

Във вертолета, загледани напрегнато в сушата, седяха близнаците, Мечо Пух и Стреч, пазени от четирима морски пехотинци на Йоланте.

В малката раница на гърдите на Мечо Пух се намираше Четвъртият стълб, който отдавна се държеше от британската кралска фамилия. Миналата година бе пречистен на остров Мортимър с Философския камък и Огнения камък.

Късно вчера, в един хангар на летището в Станстед, той бе подложен на втори пречистващ ритуал — първо към Чашата на Рамзес бе добавен всемогъщият Огнен камък — както при Стоунхендж и Философския камък, Чашата се нуждаеше от силата на Огнения камък, за да бъдат активирани специалните й качества.

Огненият камък с форма на пирамида бе поставен в точно съответстващия му жлеб в късото столче на Чашата. После Чашата бе напълнена с вода от Извора на Черната топола. След това Стълбът бе потопен в Чашата…

… и бе пречистен за втори път.

Водата за миг проблесна, сякаш пречупваше преминаваща през нея светлина, и внезапно Четвъртият стълб засия като най-прозрачно стъкло. Ако изобщо беше възможно, сега приличаше още повече на кристал и бе още по-прекрасен.

Вече беше готов да бъде поставен на своя Връх. Незабавно след второто пречистване Йоланте отлетя с чакащия я частен самолет заедно с Чашата, малко изворна вода и Огнения камък, а Мечо Пух и екипът му бяха принудени да се качат в този военен хеликоптер, за да открият Четвъртия връх и да положат Стълба.

Така се озоваха тук, сред нощната буря над бушуващия Бристол Чанъл.

Скоро стигнаха до онази част на крайбрежието, където се намираше скалното образувание, известно като Кладенеца. Беше отлив и образуванието се виждаше. Изглеждаше точно като изображението от щита на Чингис хан.

Вертолетът увисна над скалите и спуснаха Мечо Пух с въже над тях.

„Определено са странни“, помисли си Пух, докато се люлееше под плющящия дъжд. Образуванието имаше цилиндрична форма, но единственото парче скала, от което се състоеше — било то каприз на природата или дело на древна човешка ръка — бе обработено така, че да прилича на стена от зидове. Вълните се разбиваха в необичайната формация и водата се стичаше по улеите между „камъните“.

Увиснал под хеликоптера, с пречистения Четвърти стълб в раницата на гърдите си, Мечо Пух се спусна до Кладенеца и впери поглед в него.

Не беше много дълбок. Шахтата завършваше с плътна скала само на няколко стъпки под устието. Това като че ли подкрепяше заключението, че образуванието е просто каприз на природата.

Но когато Пух се наведе още повече и доближи Стълба до скалата, се случи нещо много странно.

Солидното дъно на Кладенеца внезапно се завъртя и се плъзна в скалата — и разкри дълбока черна пропаст, която се губеше в мрак.

Мечо Пух се опули и промълви:

— Сезам, отвори се. Близнаците се оказаха прави. Намерихме го…

18 март 2008, 05:00

2 часа преди четвъртия и петия краен срок

В същото време Джак и Лили приближаваха самотния остров Диего Гарсия в Индийския океан.

Във Великобритания бе малко след полунощ, но тук беше пет сутринта; небето на изток бе пурпурно и обявяваше приближаването на изгрева.

Започнаха да се спускат. Джак седеше с лаптопа си и разглеждаше една от снимките на Стоунхендж, направени по време на светлинното шоу — и по-точно светлинното петно, означено с петица:

Сега всичко изглеждаше смислено. Както при Хокайдо, през хилядолетията бреговата линия се бе променила — Шри Ланка напълно се беше отделила от Индийския полуостров — и поради това екипът на Джак не бе в състояние да определи местоположението на Петия връх. Вълка обаче го беше направил — или с добри проучвания, или с подходящи връзки, или с някакво тайно познание, получено по-рано.

Ето го и него, насред Индийския океан — Диего Гарсия.

По пътя към отдалечения атол Джак се беше запознал с историята му.

Определено бе интригуваща.

Разположен на хиляда километра южно от Индия, островът технически бе собственост на Великобритания — макар че, подобно на Розетския камък и Чашата на Рамзес, бил територия на Франция, преди англичаните да го отнемат от французите през 1814 г.

През 1971 г. обаче един деен британски министър, може би нямащ представа за важността на атола, позволил Съединените щати да построят на него военна база, която все още е основна отправна точка за всички американски военни действия в намиращия се недалеч Персийски залив.

Другите й дейности обаче са строго секретни.

Известното — Диего Гарсия разполага с ескадрила стелт бомбардировачи В-2 в постоянна бойна готовност; технически базата е част от Космическото командване на САЩ; а може би най-любопитното от всичко е, че никакви близки на служителите на базата нямат право да живеят на острова — нещо наистина необичайно за отдалечена американска база.

През последните 37 години — и може би през двата века преди това — дейностите на Диего Гарсия били извършвани в условия на строго пазена тайна, далеч от погледа на останалия свят.

Джак поклати глава. „Наполеон, англичаните, а сега и Америка.“ Очевидно всички от доста време знаеха колко важен е Диего Гарсия.

— Защо все научавам последен? — каза на глас той, докато „Халикарнас“ кацаше на дългата писта в южния край на острова.

Големият черен боинг спря в края на пистата между две установки MIM-104 „Пейтриът“ с размерите на товарни камиони.

Очакваше ги кортеж от хамъри, джипове и мотоциклети, както и трийсетина рейнджъри.

Начело на посрещачите, облегната лениво на капака на първата кола, с туристически обувки и дочени панталони, беше госпожица Йоланте Комптън-Джоунс от британската кралска фамилия.

Джак слезе от „Халикарнас“, съпровождан плътно от Лили и следван от двама войници от Спецназ. Спуснаха се предпазливо по стъпалата до пистата, където ги чакаше Йоланте.

— Не е ли чудесно да бъдеш посрещнат на летището? — весело каза тя. — Много се радвам да те видя, Джак. Чух, че май си свободен. — И му намигна многозначително.

Джак не отговори, а погледна рейнджърите до джиповете. Изглеждаха страшно вкиснати. Явно Джак и Йоланте не бяха добре дошли, но Вълка — несъмнено неохотно — се бе обадил, за да им осигури пълен достъп, преди да бъде затворен в резервоара си.

Йоланте поведе Джак до най-старшия американец — генерал-лейтенант с прошарена коса.

— Капитан Джак Уест-младши — генерал-лейтенант Джаксън Т. Дайър, командир на базата Диего Гарсия.

— Значи това е блудният син на Вълка — каза Дайър и измери Джак с поглед. — Познавам баща ти отдавна. Той е голям патриот.

— Всички ли от групата „Колдуел“ сте „големи патриоти“? — попита Джак.

— Да — изсумтя Дайър. — Да, точно такива сме. Добре дошъл в Гарсия.

До генерала стоеше прегърбен очилат мъж, когото Джак не бе виждал от Убежището на Чингис хан — Феликс Бонавентура, археологът експерт на Вълка от МТИ. Малките му черни очи се взираха в Джак през дебелите кръгли очила, които спокойно можеше да е откраднал от Джон Ленън.

— Това е доктор Бонавентура — каза Йоланте. — От много години е в Диего Гарсия. Той ще ни заведе да видим бижуто на Америка, скрито тук.

— Обектът е забележителен. Никога не сте виждали подобно нещо — каза Бонавентура.

— Ще останеш изумен, ако разбереш какво съм виждал — отвърна Джак.

— Имам инструкции да допусна вътре Уест, момичето и жената — каза генерал Дайър. — Но тези руски задници ще трябва да чакат тук.

— Нищо против — каза Джак. — И без това не съм ги избрал аз за свои спътници.

— Става — спокойно каза Йоланте и заговори бързо на руски с войниците от Спецназ.

Те кимнаха послушно, макар да не се чувстваха удобно, че им се налага да чакат на американско военно летище.

— Е, готови ли сте? — попита генерал Дайър.

Йоланте се обърна към Джак.

— У мен са Огненият камък, Чашата и вода от извора. Носиш ли Петия стълб?

— Да.

Йоланте се усмихна.

— В такъв случай сме готови. След вас, генерале.

Джак, Лили и Йоланте оставиха Скай Монстър и войниците от Спецназ при „Халикарнас“ и потеглиха от пистата към самия атол по виещ се километър и половина път над водата.

По форма Диего Гарсия прилича на огъната буква V със защитена лагуна в средата. Повечето военни съоръжения се намираха на западното рамо на буквата. Кортежът на Джак стигна до острова в най-южната му част и зави надясно.

Минаха през няколко пропускателни пункта и стигнаха до шестметрова телена ограда, покрита с непрозрачен черен материал. Рейнджърите останаха тук; нататък продължиха само Джак, Лили, Йоланте, Бонавентура и генералът.

Беше 5:31 сутринта.

Имаха два часа преди едновременното полагане на Четвъртия и Петия стълб.

Джак включи радиото си.

— Мечо Пух? Чуваш ли ме?

Секунда по-късно слушалката му изпука.

— Идеално, Ловецо.

— На позиция ли си?

— Намираме се при входа на Четвъртия връх! В момента влизам със Стреч и близнаците! — Мечо Пух трябваше да вика, за да бъде чут през рева на хеликоптера.

— Ние току-що пристигнахме при Петия връх и всеки момент ще влезем — каза Джак. — Остани на линия, защото трябва да положим Стълбовете едновременно, след два часа.

— Успех, Ловецо.

— И на теб.

Докато говореха, джипът мина през последния пропускателен пункт и Джак видя какво се намира от другата страна на високата черна ограда.

Пред него се простираше много дълга, подобна на хангар постройка. Като се изключи размерът й, сама по себе си тя бе доста проста — подобен на тента покрив върху стоманени подпори, открита от четирите страни.

— Татко? — объркано се обади Лили.

— Това е сенник — каза Джак. — Целта му е да скрива онова долу от шпионски спътници.

Джипът продължи под тентата и Джак и Лили видяха какво се крие там.

— Еха! — възкликна Лили.

Пред тях зееше огромна правоъгълна яма, над която бе вдигнат временен покрив. Приличаше на открита мина, дълбока поне няколко етажа, в която се спускаше широка рампа.

Около ямата бяха паркирани множество осемколесни ТКРМ — тактически камиони с разширена мобилност, работните коне на американската армия. С размерите на автовлак, ТКРМ представлява многоцелева машина, която може да бъде адаптирана за почти буквално всичко. Повечето от паркираните тук бяха превърнати в самосвали и имаха ремаркета, пълни с пръст. На други обаче бяха монтирани мобилни ракетни установки „Пейтриът“ — те пазеха по ръба на ямата.

В отсрещния край на изкопа, в пълен контраст с подобния на тента покрив и стените от пръст, имаше блестяща модерна постройка — куб, изработен изцяло от стъкло, вкопан в северната стена на ямата.

„Въздушен шлюз“ — осъзна Джак.

Докато джипът се спускаше по рампата, Джак различи в блестящия стъклен куб някакъв предмет.

В кафявата стена от пръст имаше прекрасен засводен вход, много подобен на прочутите сгради на Петра, изсечени в скалите в Йордания.

Мечо Пух, Стреч и близнаците се спуснаха по въжета в тясната вертикална шахта на Кладенеца. Двама от морските пехотинци на Йоланте ги последваха, за да се уверят, че ще направят точно онова, което се иска от тях.

Дъждът продължаваше да се сипе. Рязката бяла светлина на прожектора играеше над главите им.

След трийсетина метра се озоваха в широк тунел, който водеше полегато надолу, и запалиха светещи пръчки. Четиримата, заедно с двамата въоръжени морски пехотинци, тръгнаха предпазливо по тунела и спряха пред украсен вход, който водеше към по-просторно помещение.

— Леле… — ахна Джулиъс.

Джак, Лили и Йоланте стигнаха до големия стъклен куб в края на огромната яма.

Джипът спря за момент пред издигащия се древен вход, изсечен в стената на ямата. Височината му бе поне двайсет метра. Беше покрит с йероглифи. Над величествените каменни врати бе изсечен кръглият символ на Машината.

Джак извади разпечатка на щита на Чингис хан и погледна изображението в горния ляв ъгъл.

Беше същият вход, идеално повторен върху щита.

Но в действителност се оказа много по-впечатляващ — неимоверно голям и невъзможно древен. Минаващият през него път спокойно можеше да пропусне цял ТКРМ, какво оставаше за техния джип.

Изглеждащата нищожно мъничка кола мина през древния вход и продължи по дълъг спускащ се проход. Стигна в едно по-широко помещение и спря.

Джак, Лили и Йоланте излязоха от джипа…

— Леле… — ахна Лили точно като Джулиъс на другия край на света.

Мечо Пух, Стреч и близнаците стояха на върха на огромна и сложна, подобна на кутия структура, залепена на стената на огромна бездна.

Директно пред тях се намираше обърнатата бронзова пирамида на Четвъртия връх, в сравнение с която структурата на стената изглеждаше дребна и незначителна.

Но за разлика от другите Върхове досега, където пирамидата висеше над по-тесни пропасти или където самата пропаст бе заобиколена от наблюдателна зала, модел на град или езеро от лава, тук цялата пещера беше бездна — гигантска четириъгълна шахта.

— Това е повече от шеметно — каза Лаклан, вперил поглед в бездънния мрак.

Подобната на кутия структура представляваше сложна плетеница от свързани помежду си кули, скупчени и спускащи се стъпаловидно една върху друга, подобно на миниатюрен град на стената; в най-долната й част имаше нещо като дълъг мост от камък, който се протягаше над пропастта, за да стигне до върха на обърнатата пирамида.

— Какви са тези отвори? — Стреч кимна към няколкото странни отвора във високите до кръста каменни стени на върховете на всички кули.

Приличаха на отворени порти. Всеки покрив имаше най-малкото един отвор, докато на други, подобно на този, на който се намираха в момента, отворите бяха цели три.

Джулиъс ги огледа.

— Под всеки има изсечени стъпала, по които можеш да се спуснеш. Това е път надолу към моста, но трябва да избереш правилния. Въпросът е как?

— Лили каза, че златната плоча от Първия връх нарича това място Градът на водопадите — каза Лаклан. — Не виждам никакви водопади.

— Плочата! — възкликна Джулиъс. — Точно там е отговорът. Джак каза, че рамката на плочата съдържа насоки как да се мине безопасно през всеки от последните четири Върха.

Докато останалите трима бързаха да изровят снимка на плочата от лаптопа на Джулиъс, Мечо Пух остана настрани, загледан наляво от позицията им към една друга странна особеност на това и бездруго шантаво място.

Изключително тясна пътека водеше покрай двете стени на четириъгълната бездна, като заобикаляше самата пирамида и стигаше до изсечена в стената стълба, която водеше до мъничка каменна платформа.

— А онова там какво е? — попита той.

Близнаците вдигнаха глави от компютъра.

— Прилича на някаква наблюдателна платформа… — разсеяно предположи Джулиъс.

— Но за наблюдение на какво? — попита Мечо Пух.

— Ето плочата — каза Джулиъс и зареди изображението.

— Джак каза, че долният ръб на рамката бил за лабиринта, предпазващ Третия връх — каза Джулиъс.

— А кой ръб е за нашия? — попита Лаклан.

— Не знам… — отвърна Джулиъс.

— Левият — каза Стреч, взе лаптопа от Джулиъс, направи няколко крачки по много тясната пътека и посочи към стената на кулата им, точно под отвора в стената. — Ето там има символ, изсечен в стената под отвора. Три диагонални линии. Точно като символа тук, в горния ляв ъгъл на рамката.

Мечо Пух отиде до него и видя изображението.

— Абсолютно прав си, това трябва да е…

Някакъв дълбок грохот го прекъсна.

Всички се извъртяха.

Грохотът идваше от тунела, по който бяха дошли.

До тях достигна внезапен порив на вятър, който развя дрехите им. Последва го бързо движещ се поток морска вода — понесе се покрай последния завой на тунела, като се блъсна във външната му страна.

— Нещо идва по тунела… — тихо каза Джулиъс.

— Бягайте! — извика Мечо Пух. — Бързо!

Но групата стоеше на три ясно разграничени подгрупи — Мечо Пух и Стреч на тясната пътека, близнаците на покрива, недалеч от отвора в парапета, и двамата морски пехотинци малко по-нататък.

— Накъде… — започна Лаклан и в същия миг я видя.

Огромна разпенена маса вода се понесе към тях иззад завоя на тунела. Напредваше с рев — бурна, свирепа, помитаща всичко. Щеше да ги настигне след секунди. Нямаше време близнаците да стигнат до безопасната пътека.

Лаклан замръзна.

— Лаки! Насам! — Джулиъс дръпна брат си към лявата страна на покрива и го бутна през отвора, където имаше други изсечени в стената на кулата стъпала.

Джулиъс се прехвърли през ръба след Лаклан точно когато бушуващият поток морска вода стигна до платформата, подхвана двамата морски пехотинци и ги запрати като парцалени кукли в парапета около покрива.

Разбунената вода кипна на покрива, сякаш бе живо създание, търсещо път надолу.

Намери го при другите два отвора на парапета, които се оказаха мъничко по-ниски от левия. Миг по-късно морските пехотинци бяха захвърлени през единия — като малки боклучета, изчезващи в канала на кухненски умивалник — и отнесени, обречени да загинат някъде долу.

Мечо Пух видя всичко от позицията си на тясната пътека. Осъзна също, че никога не би могъл да пресече бушуващия поток.

Под него близнаците се спускаха по стълбата в стената. След секунди водата щеше да прелее през отвора над тях… и да се изсипе с цялата си сила отгоре им.

Очите му затърсиха някакъв изход… и го намериха — малката платформа от другата страна.

— Наблюдателна платформа… — промълви той. — Какво се наблюдава от нея? Правилния път през този лабиринт.

Рязко вдигна глава.

— Момчета! — извика по радиото. — Чакайте на долното ниво! Вече разбирам това място! Трябва да ви насочваме през лабиринта оттам! — Посочи отдалечената платформа.

— Какво? — На петнайсет метра надолу Джулиъс вдигна глава към него.

Мечо Пух просто му метна Стълба.

Джулиъс инстинктивно улови безценния правоъгълен диамант и пак погледна нагоре.

— Искаш ние да направим това?

— Трябва да го направите! Хайде, вървете!

Докато бързаха по тясната пътека, Стреч извика на Мечо Пух:

— Сериозно ли говориш? Съдбата на света зависи от това дали тези двама компютърджии ще се справят с бързо наводняващ се лабиринт и ще положат Стълба? Та Лаклан се задъхва само докато отиде до кухнята да си вземе поничка!

— Няма друг начин — навъсено отвърна Мечо Пух. — И съдбата на света зависи от това дали ще им помогнем!

Минута по-късно Мечо Пух и Стреч се намираха на участъка от тясната пътека, който минаваше по съседната стена на огромната бездна.

Оттам виждаха още символи върху стените на кулите — всеки беше разположен малко под отворите във високите парапети. Навсякъде в стените имаше стълби, които даваха на всеки дръзнал да премине лабиринта главозамайващ брой възможни пътища.

Мечо Пух вдигна бинокъла си за нощно виждане.

— Стреч! Какъв е вторият символ на плочата?

— Три хоризонтални линии, ако гледаш от долу нагоре. Или квадрат с една диагонална линия, ако гледаш от горе надолу.

— Виждам две стълби, по които могат да продължат момчетата. Възможностите са три хоризонтални или три вертикални линии. Значи се гледа от долу нагоре. Момчета! — извика Пух по радиото. — Стълбата отляво е безопасната!

Докато близнаците очакваха инструкции на откритата площадка под върха, мощен поток вода преля през отвора над тях, изсипа се отгоре им с огромна сила и ги събори.

Моментално измокрени до кости, двамата успяха да се изправят и нагазиха в дълбоката до глезените вода. Сега тази площадка започваше бързо да се пълни.

Гласът на Мечо Пух се разнесе в слушалките им:

— Стълбата отляво е безопасната!

Джулиъс забърза към отвора, като си пробиваше път през кипналата морска вода.

Бърз поглед назад му показа, че вече поне два живописни водопада се спускат от върха на вертикалния град. Предположи, че има и трети от другата страна, но не можеше да го види оттук.

— Вече да виждаш водопади? — извика той на брат си.

— Дево Марийо! — извика в отговор Лаклан. — Не съм свикнал на подобни упражнения!

— Мърдай!

Прехвърлиха се през следващия отвор и се заспускаха по стълбата, а прииждащата вода зад тях се надигаше и надигаше… докато не преля през другите отвори в каменния парапет във великолепна водна каскада.

След припряно бързане по пътеката Мечо Пух и Стреч се озоваха на наблюдателната платформа.

Оттам се разкриваше ясна гледка към всички кули. Гледката бе зашеметяваща — огромен модел на град, закрепен за отвесна скала и увиснал над бездната; а сега към живописната картина се добавяха искрящи водопади, преливащи от най-горните нива.

По-важното обаче бе, че оттук можеха да различат изсечените върху стените на кулите серии символи, които показваха безопасния път през лабиринта.

От този ъгъл Мечо Пух и Стреч виждаха само две от трите страни на всяка кула, но това беше достатъчно. Ако не виждаха символа, който търсеха, той би трябвало да е от скритата за погледите им страна и щяха да пратят близнаците натам.

Беше 01:50 след полунощ.

Разполагаха с четиридесет и една минути да стигнат до дъното на лабиринта.

„Все едно си на най-горния ред на футболен стадион“ — помисли си Джак.

Петият връх се намираше пред него и бе напълно различен от онези, които бе виждал досега. Всъщност единственото познато нещо бе огромната бронзова пирамида, висяща над гигантското подземно пространство.

Грамадна каверна с формата на купа се спускаше от входа, при който стояха. Бе може би триста метра в диаметър и с приблизително кръгла форма. Просторен път — с ширината на градска улица и предпазен от вътрешната страна от двуметрова каменна бариера — се виеше около каверната по полегата спускаща се спирала, стигаща до върха на пирамидата.

— Прилича на огромна раковина — обади се Лили.

„Права е“, помисли Джак. Големият спирален път започваше с дълга права част, подобно на края на раковина. След това започваше да се извива и да се спуска надолу, като постепенно ставаше все по-тесен, за да се превърне при върха на пирамидата едва ли не в пътека.

Последната черта на каверната, която привлече вниманието на Джак, не беше част от Върха — през годините различните господари на този остров не бяха стояли със скръстени ръце.

Спиралният път бе изпълнен с превозни средства и странни конструкции.

Джипове и мотоциклети лежаха зарязани и ръждясваха; няколко големи полагащи мостове гъсенични машини бяха преобърнати недалеч от входа; колкото и да бе странно, по-надолу по пътя се търкаляха и няколко теглени от коне оръдия.

Най-внушителната добавка от хората обаче бяха два съвсем модерни строителни крана — огромни и Т-образни, издигнати на стратегически точки по пътя — един недалеч от засводения вход, а другият — под него по спиралния път.

Двата крана имаха стоманени кошници, които можеха да поберат няколко души. После кошниците можеха да бъдат придвижени по стоманеното рамо на крана и спуснати до по-ниско ниво на спиралата.

Крановете се издигаха на солидни бетонни основи, предпазвани откъм горната страна на пътя от дебели бетонни прегради с формата на буквата А.

Наличието на крановете и странно оформените им прегради говореше много на Джак.

— Нека позная — каза той. — Всеки път, когато тръгнете надолу по пътя, задействате някакъв невидим механизъм и поток… не знам… морска вода, може би, се понася надолу и помита всеки човек или кола, докато в крайна сметка не стигне до бездната долу.

Бонавентура го погледна изненадано.

— Откъде знаете?

— Преобърнатите машини за полагане на мостове са първата следа — само огромна маса вода може да преобърне такива чудовища. Бетонът около подпорите на крановете обаче е още по-сериозна следа. Там е, за да насочва прииждащата вода около крана. Колкото до водата, предположих, че е морска, защото сме на атол насред шибания океан, тъпак такъв.

— Загубеняк — прошепна Лили.

Бонавентура пропусна обидата покрай ушите си.

— Тези кранове ни позволиха да направим подробни наблюдения на обекта. На пирамидата и на древните знаци, изсечени по стените й и по пътя. Аз самият съм прекарал безброй часове в кошницата на долния кран, за да изучавам пирамидата отблизо. Това ни даде жизненоважна информация относно местоположението на другите Върхове и естеството на някои от наградите.

— Но това е равно на пълна нула без Стълба — каза Джак. — Както са открили французите и англичаните преди вас.

— Информацията, която събрахме тук, ни позволи да открием някои неща преди вас — не му остана длъжен Бонавентура.

Джак си погледна часовника.

04:50 сутринта.

Разполагаха с четиридесет и една минути.

Включи радиото.

— Мечо Пух? Какво става при вас?

Слушалката запращя, след което се чу рев, следван от вика на Мечо Пух:

— Става какво ли не, Ловецо! Съжалявам! Не мога да говоря! Трябва да насочвам близнаците през лабиринта! Ще ти се обадим!

Връзката прекъсна.

Джак погледна Лили, след това се обърна към генерал Дайър.

— Ще ми трябва мотор.

Докараха военен мотоциклет и Джак го яхна.

Лили скочи зад него, стискаше двойно пречистения Стълб.

Бонавентура се смая.

— Няма ли да използвате крановете? — Погледна Йоланте, сякаш търсеше подкрепа. — Все пак това е най-безопасният начин…

Първият кран наистина бе на едно ниво с тях, рамото му бе само на няколко стъпки от мястото, където се намираха.

Джак поклати глава.

— Не го схващаш, нали? На място като това не можеш да мамиш, не можеш да подминеш капаните. Някога да ти е хрумвало, че Върхът може да награди човека, който успее да разгадае системата от капани?

— Ами, аз…

— Тези системи са също като капаните на египтяните, китайците и маите — замислени са така, че да държат незнаещия настрани. Което означава, че пропускат подходящите хора. Ако Стълбът е в ръцете ти, системата ще те пусне да минеш. Но ако се опиташ да я измамиш, ще те атакува — каза Джак.

Бонавентура и генерал Дайър се обърнаха към Йоланте, сякаш нейната дума беше решаваща.

Тя просто сви рамене.

— Оставете го да действа по своя си начин. Той знае какво прави.

— Благодаря — сухо рече Джак.

— Ще сте мъртви, преди да стигнете до второто ниво — изсумтя Бонавентура. — И после ще трябва да разчистваме каквото е останало от вас и сами да полагаме Стълба.

— В такъв случай, приятно ми беше да се запознаем — каза Джак, даде газ и слезе по няколкото стъпала, водещи към пътя.

Стигна края на стълбището при основата на крана, зави наляво и пое по най-външния пръстен на смъртоносния спирален път.

На стотина метра по-нататък Джак и Лили стигнаха до неравна пропаст, която прерязваше пътя.

Пресичаха я три каменни моста.

На двата външни имаше нанесени със спрей груби червени хиксове, а една зелена стрелка бележеше средния като безопасен.

Джак обаче не обърна внимание на тези знаци. Вместо това се загледа в един по-малък и много по-древен знак, изсечен в каменния мост под зелената стрелка, и каза само една дума:

— Плоча.

— Плоча — повтори Лили, извади цифровия си фотоапарат и зареди фотографията на златната плочка от Първия връх.

И двамата забелязаха, че на горния ръб на рамката се появява същият знак, в началото на поредицата:

Джак погледна подобното на стадион пространство и преброи още няколко пропасти, пресичащи спиралния път. Над всяка имаше по два, а понякога и по три моста. Също като при Хокайдо, човек трябваше да избере правилния мост, за да не задейства механизма на капаните.

Обърна се към Лили.

— Какво ще кажеш, хлапе?

— Хайде да наритаме малко задници.

— Не бих могъл да се изразя по-добре.

И тъй, водени от символите, изобразени на снимката, те се понесоха по широкия спирален път към сърцето на Петия връх.

Тишината на Петия връх беше коренно противоположна на случващото се на Четвъртия.

От позицията си на наблюдателната платформа Мечо Пух гледаше лепнатия за стената на бездната град.

Вече цялата горна половина на града преливаше от водопади — десетки, спускащи се на великолепни отвесни потоци към множеството нива на структурата, преди да достигнат следващия покрив и да се разделят наляво и надясно или да продължат право напред, принуждавани от гравитацията да търсят пътя на най-малкото съпротивление надолу.

Мечо Пух беше изумен. Това приличаше на най-голямото водно представление на света.

И на сцената, спускащи се по стълбите, изсечени в стените на кулите, тичащи по покриви, газещи през дълбоката до коляно вода, микроскопични на фона на величествената структура, се виждаха двете малки фигурки на Лаклан и Джулиъс Адамсън, тичащи в отчаяна надпревара с буйните потоци вода, изсипващи се по системата над и зад тях.

Бяха приблизително по средата на огромната структура, а вече бе 02:11 след полунощ.

Бяха им трябвали двадесет минути, за да се доберат до средата, и им оставаха още двадесет, за да преодолеят долната половина. Щяха да стигнат до пирамидата в последния момент.

— Наляво! — извика Стреч по радиото. — Не! Наляво! Наляво!

Близнаците се заоглеждаха объркано.

Ако не бяха Мечо Пух и Стреч да ги насочват, вече щяха да са се объркали безнадеждно и бурната вода, идваща зад тях, отдавна щеше да ги е помела.

Но ето че бяха все още в играта, мокри и треперещи, рижите им коси бяха прилепнали за черепите им.

Джулиъс забърза към левия отвор в парапета.

— Да! Точно този! — извика гласът на Стреч по радиото.

На ръба Джулиъс спря и се обърна.

Лаклан се мъчеше да го настигне. Макар да бяха еднакви на външен вид — както и с еднакви вкусове, хобита и какво ли не още — двамата се различаваха по сила. Джулиъс бе в много по-добра форма от Лаклан. Хранеше се по-добре и понякога дори правеше компания на Джак и Зоуи при сутрешните им кросове. Лаклан се тъпчеше с боклуци и изобщо беше занемарил упражненията.

И сега това проличаваше.

Лаклан изоставаше и дишаше тежко.

— Внимавайте! — извика им Мечо Пух.

Най-неочаквано мощен водопад се изсипа върху близнаците и ги запрати към парапета. Лаклан едва не падна, но в последния момент Джулиъс успя да протегне ръка и да го сграбчи за китката. Запрепъваха се към правилния отвор.

— Благодаря, братко! — извика Лаклан.

Джулиъс не отговори.

— Знаеш ли, моментът може и да не е подходящ, но наистина съжалявам за Стейси Бейкър!

— Хайде, трябва да продължаваме! — отвърна Джулиъс.

Спуснаха се по стената на кулата, вкопчени в изсечените стъпала.

Джак и Лили се носеха с мотора по огромния спирален път на Петия връх.

Профучаваха покрай останките от най-различни превозни средства — свидетелство за това колко свирепа може да бъде отприщената система капани.

Като се ориентираха по символите върху горния ръб на златната плочка, успешно прекосиха пет от пресичащите пътя пропасти, без да задействат главния капан.

Беше 05:11 сутринта, оставаха им двадесет минути, а те едва бяха успели да направят един пълен кръг по гигантската спускаща се спирала. Напредваха бавно. „Прекалено бавно — помисли Джак. — Трябва да се размърдаме.“

Дотук зелените стрелки и червените хиксове, изрисувани по мостовете, бяха верни; Джак предположи, че са резултат от смъртоносните опити и грешки на французи, англичани и американци през годините. Забеляза обаче, че при следващата пропаст указателите прекъсват.

С Лили стигнаха до нея и спряха. През пропастта минаваха два моста.

Вътре в пропастта имаше две разбити коли, но Джак забеляза, че по-нататък вече няма останки.

— Тук онези преди нас са изгубили пътя. Докато американците не са започнали да използват крановете, никой не е минал оттук…

Странно, но нито един от двата символа на земята пред мостовете не отговаряше на знака от златната плочка. На нея той бе:

А двата символа на земята бяха:

Изведнъж някъде над тях се разнесе застрашителен грохот.

— Опа… — Джак рязко се завъртя и погледна нагоре.

Звукът идваше от най-горната секция на спиралата, от големия тунел.

— Ох, по дяволите — изруга Джак.

— Глупак! — извика гласът на Бонавентура по радиото. — Активира го! Главният капан всеки момент ще се задейства!

— Не сме активирали нищо — каза Джак. — Не сме направили нищо.

— Този символ прилича на стълб… — обади се Лили.

Джак, вече наистина разтревожен, тихо каза:

— Пропуснали сме нещо.

Грохотът отгоре се засили.

— Казах ти да използваш крановете! — Бонавентура вече изпадаше в паника.

Но не и Джак.

Обърна се към извития път назад, като търсеше с поглед…

… и откри нещо на земята под един преобърнат британски джип от трийсетте.

Завъртя мотора, даде газ обратно към джипа, скочи, плъзна се по земята и впери поглед в пътя.

Върху камъка беше изсечено познатото изображение на машината:

И беше в пълен размер, правоъгълните означения на Стълбовете бяха с големината на Стълба в раницата му. Пет от тях бяха прости изображения, но един беше вдлъбнат в пътя.

Джак беше виждал това и преди, при Първия връх при Абу Симбел. Грабна Стълба от раницата и го напъха във вдлъбнатия правоъгълник на изображението.

Грохотът отгоре моментално спря.

— Успя… — обади се изуменият Бонавентура. — Никой досега не е преодолявал това място.

— Какво да ти кажа, ние сме специалисти — отвърна Джак. Мислите му обаче се въртяха около напредналата технология, използвана на това място — технология, която работеше заедно със Стълба.

— Сега символите по златната плочка стават по-смислени — рече Лили. — Виж, от време на време се появява символът на Стълба. Тогава трябва да го поставяме в изображения като това. Иначе главният капан на системата се задейства. Нищо чудно, че никой не е можел да премине този мост. Винаги са задействали капана.

— Както вече споменах, на място като това не можеш да мамиш — каза Джак. — Ако можеш да се сетиш, системата те пуска. Точно затова е създадена — да позволи на знаещия да влезе и да държи натрапниците настрана.

Въоръжени с това знание, Джак и Лили бързо минаха през долната половина на спиралата.

Не срещнаха повече трудности и след десет минути се озоваха на най-долния и най-вътрешен пръстен.

Стигнаха до дългия каменен език, който се протягаше към върха на обърнатата пирамида. На земята до него беше изсечено още едно изображение на Машината.

Според сметките на Лили бяха използвали всички символи на плочката, с изключение на два. След като поставеха Стълба в изображението на Машината, трябваше да направят още един избор.

Докато Джак преминаваше последния пръстен, все още на двайсетина метра от каменния език, кошницата на втория кран бавно се спусна пред тях.

Феликс Бонавентура и Йоланте бяха в нея, заедно с генерал Дайър.

Бонавентура беше в захлас. Слезе от кошницата в самия край на спиралния път, разпери ръце и се усмихна широко.

— Браво на вас! Никой досега не е успял да укроти това място, но ти го направи! — Направи стъпка по дългия каменен език към пирамидата. — Сега ни остава единствено да…

— Не! — Джак наби спирачки и скочи от мотоциклета. — Чакай! Още не! Спри!

Но вече бе твърде късно.

Благодарение на сложния си механизъм Върхът беше разбрал, че някой е прекосил последното изображение на Машината, без да носи със себе си Стълба.

От горните части на каверната отново отекна страховит грохот.

Беше като гръмотевична буря.

Джак рязко вдигна глава. Лили и Йоланте също.

Бонавентура и Дайър също се взираха с ужас нагоре — те знаеха как изглежда това място, когато главният му капан се задейства.

— Господи, не… — прошепна Бонавентура миг преди Върхът да избухне в истински хаос.

Огромна разпенена вълна, висока два и широка двадесет метра, буквално експлодира от широкия тунел в най-горната част на спиралата. Заемаше пътя изцяло.

Задържана от вътрешната страна от каменния парапет, тя се понесе с грохот по наклона, подобно на стадо бизони.

Бушуващата стихия прелетя покрай входа и се стовари върху бетонната бариера, защитаваща горния кран, и колкото и да бе невероятно, надви бариерата с масата си, стовари се върху крана и го прекатури!

Докато гледаше как кранът се преобръща, Джак се запита дали предишните появи на вълната не са били по-слаби. Може би, след като този път стихията бе отприщена от нарушител в самия център на Върха, съответно бе по-голяма, по-силна и по-смъртоносна.

Така или иначе, дебелите защитни бариери на Бонавентура бяха пометени като перца и горният кран се беше катурнал и се носеше заедно с яростната вълна.

Онова, което последва, бе колкото завладяващо, толкова и ужасяващо.

Джак се въртеше на място, докато гледаше как гигантската вълна се носи с рев по периметъра на каверната. Спускаше се бързо надолу — яростна разпенена река, която набираше скорост по наклонената крива на спиралата, готова да стовари гнева си върху натрапниците в центъра на системата.

— Тъпак, пълен тъпак! — извика той на Бонавентура.

Положението беше абсолютно прецакано. Когато стигнеше най-вътрешния пръстен, вълната щеше да отскочи от последната стена, да продължи по тънкия каменен език и да помете всичко на него.

Вторият кран беше евентуална възможност, макар и не кой знае каква, тъй като горният така и не бе успял да издържи на бруталната стихия.

Бонавентура и генерал Дайър решиха, че това е по-добре от нищо, и преди Джак и Йоланте да успеят да ги спрат, скочиха в кошницата и започнаха да се издигат.

— Не! — извика им Йоланте. — Недейте!

Но това не ги спаси.

Вълната удари основата на втория кран, изтръгна го от нея и цялата конструкция политна напред и се прекатури — право в бездната! Бонавентура и генералът пропаднаха с писъци в мрака, а кранът полетя след тях.

— Гадно — сухо отбеляза Джак.

Погледна си часовника: 07:28.

Трябваше да положат Стълба точно в 07:31. Дотогава оставаха три минути. Но разбеснялата се река щеше да ги настигне след по-малко от една.

Включи радиостанцията.

— Мечо Пух! Как е при вас?

— Близнаците са почти при Върха! Ще го стигнат след около трийсетина секунди! Ти?

— Тук нещата станаха наистина гадни. — Разпенената вълна вече бе изминала половината път. — Намираме се при нашия Връх, но чакането ще се окаже проблем! Кажи ми, когато близнаците са на позиция! Имаме право само на един опит!

Обърна се към Лили и Йоланте.

— Насам.

И стиснал Стълба в ръка, поведе спътничките си по каменния език към върха на грамадната бронзова пирамида.

Спускащата се вълна вече беше изминала три четвърти от пътя и се носеше напред с ужасяваща скорост.

В самия край на каменния език Джак спря и затърси нещо, без изобщо да обръща внимание на пирамидата само на половин метър от него и царящия навсякъде хаос.

— Какво търсиш, по дяволите? — извика Йоланте. — Лили, на плочката остава още един символ, който не сме използвали, нали? — попита той.

— Да.

— Сигурна ли си?

— Проверих три пъти.

Йоланте гледаше как приближаващата вълна навлиза в най-долния пръстен на спиралата. Почти ги беше настигнала.

За неин абсолютен потрес, Джак дори не я поглеждаше. Всъщност даже легна по корем и се взря през ръба на езика към нещо на долната му страна.

— Ето го! — тържествуващо заяви той и скочи на крака. — Лили, Йоланте, през ръба, веднага. В долната част на моста има скоби, които водят до два тунела, изсечени в стената на пропастта. Това е последният избор. Бързо!

Докато разпенената вода минаваше по последната извивка на спиралата, Лили, Йоланте и Джак се прехвърлиха през ръба на дългия каменен език.

Смъртоносната вълна удари стената в края на спиралата, отскочи по каменния език и продължи по дължината му, като се изсипваше през ръбовете му на забележителен тристранен водопад.

А под него, вкопчили се в скобите от долната страна, увиснали над бездънната пропаст, скрити от проблясващи водни завеси, бяха Джак, Йоланте и Лили.

Часовникът на Джулиъс Адамсън показваше 02:30 след полунощ. Двамата с Лаклан тичаха през откритата площадка в основата на миниатюрния град на Четвъртия връх. Минаха между два обелиска и се втурнаха по стъпалата, водещи към моста и пирамидата.

Миниатюрният град над и зад тях буквално преливаше — безброй потоци течаха в най-различни посоки, разделяха се на едни места, събираха се на други и продължаваха неуморно надолу към площадката, която близнаците току-що бяха прекосили. Щом водата стигнеше там, за двамата нямаше връщане.

От позицията си на наблюдателната платформа Мечо Пух и Стреч бяха успели да ги преведат майсторски през лабиринта, винаги на една стъпка пред преследващата ги вода.

Сега двамата гледаха напрегнато как двете малки фигурки на близнаците тичат по моста в основата на миниатюрния град към върха на обърнатата пирамида.

Джулиъс стигна пръв, стискаше Стълба. Запъхтян и останал без сили, Лаклан погледна назад към преследващите ги водопади.

— Стигнахме! — извика Джулиъс в радиото. — Как си, Джак?

Часовникът му показа 02:31.

Часовникът на Джак иззвъня. Беше точно 07:31.

Водните завеси продължаваха да падат от каменния език. До Джак Йоланте бе преметнала колана си през една скоба и го бе овързала около дясната си китка, за да се държи по-добре. Умен ход и Лили веднага го беше копирала.

Джак сви замислено устни.

Имаше само един начин да го направи, осъзна той, и този начин изискваше нещо, което не беше готов да приеме с охота — да се довери на Йоланте.

— Трябва ми помощта ти! — извика той. — Ще се залюлея през водата да положа Стълба, но веднага щом го направя, водата ще ме повлече в пропастта. Искам да ме хванеш за колана!

Погледът му срещна нейния. Прекрасната аристократична британка се взираше в него с хипнотизиращите си зелени очи, по лицето й се стичаха струйки вода. Беше неразгадаема. Не издаде нищо. Джак не можеше да каже дали ще му помогне, или не.

— Добре! — извика тя.

— Добре… — повтори Джак.

Не беше много сигурен, но нямаше избор. Трябваше му голям човек, който да го държи. Лили не беше достатъчно силна.

Премести се до самия край на каменния език, точно под върха на пирамидата.

— Добре, Джулиъс! — извика по радиото. — На три! Едно…

Погледна Лили и се запита дали не я вижда за последен път.

— … две…

Джулиъс доближи Стълба на сантиметри от върха на пирамидата. Ревът на водопадите зад него бе оглушителен.

— … три!

Джулиъс наблъска Стълба в гнездото му в пирамидата.

С мах, който изискваше цялата му сила, Джак се залюля през завесата вода.

Излетя през водната стена, която го блъскаше в лицето, отвори очи и видя върха на пирамидата точно пред себе си. Пресегна се и напъха Стълба във върха.

Стълбът се закрепи на мястото си и Джак го пусна… и точно както беше очаквал, спускащата се през ръба бурна вода моментално го помете и го запрати в бездната…

… и Йоланте го хвана!

Висеше на лявата си ръка на колана, който все още бе преметнат през скобата, а с другата държеше неговия.

Лесно можеше да го пусне — и като се имаше предвид, че бяха на противникови страни, това спокойно можеше да се очаква от нея.

Но, за най-голяма изненада на Джак, тя не го направи.

Джак се изкатери по тялото й и се вкопчи в една скоба точно когато Върхът оживя.

Ослепителен лъч бяла светлина блесна като лазер от върха на обърнатата пирамида в черната бездна под тях, освети дълбините на огромната шахта и изчезна в безкрая.

Подобно нещо се случваше и при Четвъртия връх.

Джулиъс и Лаклан Адамсън гледаха с благоговение как техният Връх изстрелва ослепителния си лъч в бездната. Гигантската пирамида забръмча силно и цялата каверна се изпълни с рязка бяла светлина.

— Мили боже! — извика Джулиъс.

А после могъщата колона светлина изчезна и бездната отново потъна в мрак, нарушаван единствено от бледото сияние на светещите пръчки и сигналните ракети.

Стълбът пулсираше на върха на пирамидата, кристалночист, по страните му се появяваха бели Тот символи, описващи подробно неговата награда — живот.

Джулиъс се пресегна и го хвана и подобният на стъкло Стълб се освободи от върха, като остави на него малко парче от себе си с формата на пирамида.

— Джулиъс! Трябва да вървим! — викна Лаклан и хвърли поглед назад, към все още спускащите се към тях водопади.

— Правилно! — извика Джулиъс и побягна.

Водени отново от Мечо Пух и Стреч, двамата забързаха назад към миниатюрния град и по лъкатушещия път нагоре през водния лабиринт.

Подобно на Джак, Пух и Стреч бяха броили символите, които бяха използвали до момента — за да стигнат до пирамидата, бяха използвали точно половината. Стреч осъзна, че останалите знаци осигуряват безопасен път обратно през миниатюрния град.

Водните потоци продължаваха да се леят от всеки покрив на кула, но при някои водата бе по-плитка и образуваше малки развълнувани езерца. Това бе пътят обратно.

В един момент изтощеният Лаклан, който се мъчеше през дълбокото до коляно течение, изгуби равновесие и беше понесен назад към ръба, но Джулиъс се хвърли след него и успя да го сграбчи за ръката и да го изправи.

Лаклан обаче беше изгубил нещо. Волята си.

— Върви, Джулиъс! Махай се оттук! Не се оставяй да те забавям!

— Млъквай, Лаки…

— Съжалявам, Джулиъс! — извика Лаклан. — Съжалявам, но не мога да продължа! Просто не мога. Съжалявам и за Стейси Бейкър!

Двамата братя стояха сред безкрайните водопади, един срещу друг, и се чудеха какво да правят.

Мечо Пух и Стреч стояха на върха на миниатюрния град, изпълнени с тревожно очакване.

Накрая ръката на Джулиъс се появи над ръба на кулата, после и главата и раменете му. Беше останал без дъх.

Лаклан не се виждаше никъде и Мечо Пух изпъшка.

После го видя — хванал се за колана на Джулиъс, вкопчил се в кръста му като коала в клон.

Джулиъс беше носил Лаклан през втората половина от изкачването им.

Пух и Стреч се хвърлиха към тях.

Стреч се наведе над раменете на Джулиъс.

— Дай да ти помогна, сигурно е тежък.

Джулиъс се усмихна кисело — от лицето му капеше вода — и цитира една велика песен:

— Не е тежък. Брат ми е.

На Петия връх водата продължаваше да се стича по спиралния път, но след няколко минути започна да отслабва и накрая се превърна в малко поточе.

Когато течението стана достатъчно слабо, Джак отново се надигна през водната завеса, взе Стълба от върха на пирамидата и после пак увисна на скобата под каменния език. Също като Стълба на остров Лънди, сега и този бе покрит с редове светещ бял текст, който обясняваше неговата награда — смърт.

— Сега какво? — попита Йоланте.

— Ами… — започна Джак.

— Капитан Уест! — разнесе се някъде отгоре глас от високоговорител. — Току-що получихме нови заповеди… от баща ви. Той съобщи на цялата част в Диего Гарсия, че след успешното полагане на Стълба на вас и на представителката на кралската фамилия не бива да ви се позволи да напуснете острова живи. Американският гарнизон на Диего Гарсия има заповед да ви убие.

На южната писта на Диего Гарсия Скай Монстър ясно видя как настроението на домакините им се променя почти моментално.

Шест страховити джипа клас „Авенджър“ се понесоха по пътя над водата към пистата. Всяка машина беше оборудвана с две насочени нагоре гнезда, съдържащи четири ракети земя — въздух „Стингър“. Това означаваше осем изстрела от кола — четиридесет и осем общо.

Дузина американски рейнджъри тичаха от кулата на летището към самолета, а петима пилоти с пълна екипировка бързаха през пистата към изтребители F-15 „Игъл“.

Скай Монстър много добре си даваше сметка за подбрания момент. Времето за полагането на Стълба току-що бе отминало. Джак явно беше успял да го сложи на мястото му и сега лошите правеха онова, което правеха лошите по принцип — опитваха се да те преебат, след като си им спасил задниците.

Диего Гарсия току-що бе обявил война на Джак и екипа му.

Скай Монстър затвори външната врата и изтича към кабината, без да срещне никакви възражения от страна на двамата си пазачи от Спецназ. Беше решил и той да обяви война на домакините.

Джак, Лили и Йоланте все още висяха от каменния език при Четвъртия връх.

— Не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме — каза Джак и посочи с брадичка двете дупки в края на скобите. — Трябва да направим последния избор и да видим къде ще ни отведе той.

Верният отвор бе левият и от него попаднаха в дълъг наклонен тунел, който се виеше все по-нагоре и по-нагоре, докато внезапно не свърши със сляпа стена от един-единствен варовиков блок.

Точно когато стигнаха задънения край, в слушалката на Джак се разнесе гласът на Скай Монстър:

— Ловецо! Живи ли сте още там долу? Току-що бях нападнат на пистата и се наложи да излетя и да изхвърля цял тон противомерки! Тук е същински ад!

Гласът му бе съпроводен с експлозии на заден план.

— Можеш ли да кацнеш и да ни вземеш?

— Ъ-ъ-ъ, абсурд.

— А въздушна възможност? Налична ли е?

— Мога да го направя. Близо до хангара на пистата. Побързай, Джак. Ще мога да ги удържа още десет, може би петнайсет минути. След това ще съм безобидна мишена.

— Идваме колкото се може по-бързо. Благодаря, Монстър.

Ехтяха експлозии и се издигаха стълбове дим. „Халикарнас“ направи вираж над летището, като пускаше върху пистата откоси трасиращи куршуми и запалителни бомби.

Първата вълна на Скай Монстър извади от строя двете установки „Пейтриът“ в края на летището; втората остави по пистата дълбоки кратери, които не позволяваха на изтребителите да излетят.

„Авенджър“-ите изстрелваха стингъри, но електромагнитните противомерки на „Хали“ лесно се справяха с тях и ракетите се защураха безцелно във въздуха и паднаха в океана.

Следващата мишена на Скай Монстър бяха самите изтребители. Макар да не бяха в състояние да излетят сега, можеха да го направят по-късно, а Скай Монстър беше здравата ядосан, така че направи на решето първите три на пътеката за рулиране пред хангара им — улучи предните им колесници и те забиха носове в бетона и препречиха пътя на двата незасегнати самолета.

Скай Монстър направи широк кръг над атола и пусна още две ракети по главното летище на Диего Гарсия на западното рамо на острова. Във въздуха полетяха парчета асфалт и пръст. Вече и от онази писта нямаше да излита нищо.

— Искате война значи? — извика Скай Монстър. — Ето ви шибана война!!!

Тряс!

Краткият и рязък взрив на пластичния експлозив на Джак напука дебелия пясъчен блок, който препречваше пътя им.

Блокът се натроши и Джак махна няколко парчета, отвори малка дупка…

… и видя колелата на огромен ТКРМ, които се изтъркаляха тежко точно пред носа му.

Джак разшири дупката и откри, че са се върнали при входния тунел, водещ към спиралната каверна; блокът, който бе разбил преди малко, бе част от стената на входа.

Тунелът бе слабо осветен и когато махна още парчета, за да разшири отвора достатъчно, за да се проврат през него, Джак видя няколко бронирани джипа да се носят на висока скорост към Върха. Прожекторите им играеха по тъмните стени.

В обратната посока пък се движеха няколко пълни с пръст самосвала ТКРМ.

Именно те щяха да ги измъкнат от прииждащите войници.

— Бързо! — прошепна Джак на Лили и Йоланте.

След няколко секунди един от самосвалите излезе от покритата с навес яма под ярките лъчи на слънцето и направи рязък завой, за да избегне сблъсъка с няколко джипа, които летяха към изкопа.

Никой не видя увисналите под камиона трима души. Нито пък как след миг се изкатериха в кабината на самосвала, обезвредиха шофьора и продължиха с рев към бушуващото на южното летище сражение.

ТКРМ-ът на Джак се носеше по дългия път над водата. Задминаха го джипове с въоръжени войници, които също бързаха към мястото на сражението.

Джак знаеше точно къде отива — към хангара, който приютяваше изтребителите на базата. Само че не влезе в него отпред.

Вместо това гигантският камион проби тънката задна стена и помете като играчки два FA-18, преди Джак да успее да го спре до един от полуразрушените F-15 пред постройката.

Естествено, пилотът на изтребителя отдавна бе зарязал разнебитения си самолет, който бе клюмнал нос заради унищожения си колесник.

— В кабината! — Джак задърпа Лили, а Йоланте забърза след тях. — Скай Монстър! — извика той по радиото. — Въздушно поемане! На следващото преминаване! Дай ни трийсет секунди!

— Дадено, Джак! — „Халикарнас“ направи широка дъга и полетя право към пътеката за рулиране.

Джак се качи в кабината на повредения изтребител.

Йоланте се поколеба.

— Какво правиш?! Това нещо не може да полети!

Джак сложи Лили в скута си и започна да проверява кабината.

— То не, но ние ще можем. Ти пък можеш или да дойдеш, или да останеш. Избирай сама. Но бързо.

Йоланте прехапа устна и реши, че каквото и да е намислил Джак, ще е по-добро от оставането й в Диего Гарсия.

— Къде да седна?

— На коленете ми, пред Лили, с лице към мен.

Йоланте направи, каквото й бе наредено, и Джак закопча и тримата с колана на седалката.

— Планът толкова луд ли е, колкото си мисля? — попита Лили.

— Почти. — Джак погледна към небето.

Йоланте изведнъж разбра какво е намислил.

— Стига бе, не може да…

— Дръж се, принцесо.

И Джак дръпна ръчката на катапулта.

Вуууп!

Катапултиращата седалка на изтребителя се стрелна в небето над пистата.

Излетя на шейсет метра, преди парашутът да разцъфне. Самата седалка се отдели и тримата останаха да висят непохватно на въжетата.

При нормални обстоятелства при толкова допълнителна тежест парашутът нямаше да може да ги задържи дълго — но днес не се и налагаше.

Защото само след секунда „Халикарнас“ ги застигна с рев, спуснал от отворения трюм кука на дълго въже. Бе предназначена за прибиране на метеорологични балони, но Магьосника я бе преработил, като бе използвал спиращата кука на стар F-14 „Томкат“. Пазеха я за случаи като този — за измъкване при напечени ситуации, когато приземяването е невъзможно.

Куката захвана безупречно парашута и го понесе зад нисколетящия боинг. Еластичното въже пое рязкото дърпане.

След миг „Халикарнас“ се издигна — превърна се в мъничко петънце в изсветляващото небе — и полетя надалече от американската база на Диего Гарсия и древния Връх, скрит под нея.

Мечо Пух, Стреч и близнаците излязоха от Четвъртия връх, примирили се с мисълта, че трябва да бъдат взети от хеликоптера на британските морски пехотинци.

Четиримата се измъкнаха от Кладенеца и отново се озоваха под дъжда. Вълните се разбиваха навсякъде около тях.

Замахаха на хеликоптера, вдигнаха заредения Стълб и видяха как вторият пилот казва нещо по радиото.

А после хеликоптерът се взриви. Внезапно. Неочаквано. Просто избухна в грамадна огнена топка.

Нощното небе се озари в оранжево и машината на кралските морски пехотинци рухна в морето сред пламъци — и видяха далече зад нея друг хеликоптер.

— Какво по…? — извика Стреч.

Новият хеликоптер приближи и Мечо Пух въздъхна с облекчение — по него имаше означения на Ирландската армия. Бяха приятели.

И наистина, на мястото на втория пилот седеше и им се усмихваше техният ирландски офицер за свръзка капитан Кийрън Кинкейд.

18 март 2008, 11:33 местно време (02:33 по Гринуич)

Минути след четвъртия и петия краен срок

Веднага щом се увери, че Четвъртият и Петият стълб са положени на съответните им Върхове, Месоядния даде заповедта.

През последните тридесет и шест часа малката му лична част войници от Спецназ беше доста заета.

Основното оборудване вече беше събрано и качено на борда на частния му самолет — лъскав черен „Туполев-144“. С делтовидната си форма, издължения си корпус и характерния обърнат надолу нос, Ту-144 приличаше на отдавна изгубен близнак на прочутия „Конкорд“. И като „Конкорд“ можеше да лети със свръхзвукова скорост.

Под ръководството на Даян Касиди на борда на самолета бяха качени безброй документи, компютри и астрономически карти — всички резултати от изследванията на Месоядния върху Машината.

После дойдоха обажданията от хеликоптера на Кралските морски пехотинци над остров Лънди и от Диего Гарсия. Стълбовете били положени успешно.

Време беше да тръгва.

Месоядния изоставяше леговището си.

След като хората му излязоха, лукавият стар руски благородник спря за последен път пред зловещата си колекция човешки трофеи, затворени в течните си гробници. Даян Касиди стоеше до него.

Месоядния погледна могъщия Вълк; после по-младите бойци Зоуи и Астро; Анзар ал Абас, гордия шейх от Дубай; магьосника на неета; и после, в самия край на редицата резервоари, малкия Алби Калвин, приятеля на Оракула, затворен до майка си.

Усмихна се философски.

Жалко беше да зарязва такава чудна колекция.

Натисна бутона на интеркома, който включваше говорителите в резервоарите.

— Скъпи мои гости, за съжаление, дойде време да се оттегля. Благодаря ви за цялото удоволствие, което ми доставихте — някои от вас в продължение на много години. Тази база ще бъде изоставена. Последиците за всички вас, уви, са донякъде ужасни. При липса на персонал няма да има кой да сменя бутилките кислород, включени към дихателните ви маски. Доколкото мога да преценя, имате въздух за около седемдесет и два часа — или малко повече, ако дишате бавно. Сбогом.

Реакцията на пленниците беше различна. Абас изкрещя беззвучно; Зоуи рязко вдигна очи; Астро просто сведе уморено глава; очите на Алби се изцъклиха. Вълка само изгледа безизразно Месоядния.

— Може ли? — попита Даян.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — отвърна Месоядния.

— О, определено ще ме накара.

Даян пристъпи към резервоара на магьосника на неета. Почука по стъклото и старецът вдигна глава.

— Гледай! Това е отплатата ми за годините робство сред твоето племе.

После с твърда ръка завъртя крана и спря достъпа на кислород. Старецът се закашля и се загърчи мъчително, давеше се, неспособен да си поеме дъх. Но скоро се укроти и заплува отпуснато в зелената мъгла — мъртъв.

— Сега вече се чувствам по-добре. — Даян мина покрай Месоядния и излезе.

След няколко секунди Месоядния я последва и излетяха. Изолираната база, чието местоположение бе известно само на неколцина привилегировани, остана далече зад и под тях. Живите трофеи на Месоядния бяха оставени да умрат.

Девет минути след заминаването на Месоядния обсерваторията тънеше в тишина. Нямаше жива душа.

Телескопът бе все така насочен към небето. Неподвижността се нарушаваше единствено от бълбукащите в резервоарите мехури.

Изведнъж един от резервоарите се пръсна и вонящата зелена течност се изля върху покрития с керамични плочки под.

Резервоарът на Вълка.

В разбитата си, вече празна клетка Вълка висеше на белезниците си, покрит от глава до пети със слой зелена течност, само че лявата му ръка вече беше свободна. Той смъкна дихателната си маска и жадно загълта свежия чист въздух.

Беше вложил невероятно много воля и търпение, за да стигне дотук.

Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да открие, че капачето на пръстена му по случай завършването на Анаполис е отворено. В пръстена бе крил пластичен експлозив C-2. Джак Уест-младши и Мечо Пух не бяха единствените бойци на света, които винаги носеха със себе си средство за спасение.

Първо Вълка бе успял много предпазливо да отвори капачето на пръстена и да сложи мъничко експлозив на скобата около лявата си ръка. А когато я освободи, залепи още малко за стъклената стена и я пръсна.

Зелените капки се стичаха по тялото му. Вълка бавно разкопча другите три скоби, свлече се на пода на вече празния резервоар, после се изправи.

Сега идваше ред на болезнената част — свалянето на катетъра. Вълка захапа гумения край на дихателната маска и се зае с гадната задача. Нужни бяха три шокиращо болезнени дръпвания, като при последното едва не изгуби съзнание, но успя да се справи.

След това, леко залитащ, но иначе наред, Джак Уест-старши излезе и стъпи на мокрите плочки.

Свободен.

Огледа останалите резервоари, чиито обитатели се взираха невярващо в него. Зоуи изкрещя нещо и разтърси белезниците си, умоляваше го да я освободи. Астро също го гледаше и чакаше да види дали ще му помогне.

Вълка не освободи никого.

Отиде до комуникационната конзола на стената и се обади на хората си да го приберат. Освен това се свърза с Диего Гарсия и нареди Джак и Йоланте да не бъдат пуснати живи от острова. След това намери баня, изкъпа се и облече някакви дрехи.

Върна се в обсерваторията, седна на един стол и зачака екипа си, загледан в зелените резервоари и пленниците в тях.

Хората му пристигнаха след няколко часа с два изтребителя F-15. И точно като Месоядния, Вълка излезе от обсерваторията, без да каже нито дума, и остави другите затворници да чакат сигурната си смърт.