Петият закон на роботиката

Бунтът

Признавам.

Изненадан съм.

Изненадан съм, но само дотолкова, доколкото не можеш да знаеш на кой точно завой ще излетиш от шосето при бясно натиснатия педал на газта и как точно ще се разбиеш… Защото другото — че ще излетиш и че ще се разбиеш — си е съвършено ясно.

По същия начин и моята изненада сега е свързана не със същността на случилото се, а само с конкретността на „завоя“ — двайсет и шести януари, неделя — и с конкретния вариант на „разбиването“…

Гледан от тази височина, можеш да го наречеш Велики океан. Около сто и осемдесет милиона квадратни километра и над седемстотин милиона кубически километра вода, вода, вода — почти половината от Световния океан. Една бездна от единайсет хиляди двайсет и два метра в Марианската падина, до която и самият Чомолунгма би изглеждал като по-малко братче… Наистина Велики, добре го е нарекъл Бюаш.

Летим над него в една обтекаема и зла като оса консерва, нереално малка на фона на гиганта долу, невъобразимо нищожна дори в сравнение с конуса от грохот, който сипе зад себе си. Тъй нищожно малка, че и да падне отведнъж в океана, какво, той ще помръдне само с кожа, като клъвнат от канарче слон, и толкова. Виж, за онези тримата в консервата падането би било, ни повече, ни по-малко, краят на света…

И смешното в случая е, че такова едно абсурдно пльосване на нашата летяща консерва действително има всички шансове да се окаже началото на свършека на целия този сбъркан свят на третата след Слънцето!

Лично аз мисля, че за предпочитане е веднага да се насочим право към вълните долу, като опитаме да се разбием по възможно най-сигурния начин. Да си кажем по някой мръсен виц за хомо сапиенса, после да вдигнем един весел гейзер. И не само защото за мен вече е дошло онова време, когато нищо не е в състояние да предизвика друго освен насмешка, не!

Само си представете:

Мнозинството днес мисли, че съществува заплаха за света.

Вярно.

Мнозинството днес мисли, че светът е в много сериозна опасност.

Вярно.

Но мнозинството днес мисли, че… светът все още може да бъде спасен!

Е, това вече не е вярно. Това е и абсурдно, и смешно.

Защото свършекът на света, така методично и последователно подготвян от всички нас, живели на тази планета още от времето на Адам, си започна днес, и то съвсем навременно и съвършено логично.

Величественото в своята наивна мисловна слепота мнозинство обаче вярва, че светът все още можел да бъде спасен! В същност иска, а мисли, че може… Но и това не е върхът на смешното! Същото трогателно мнозинство се надява, че точно ние тримата в тази консерва ще спасим света, планетата и цивилизацията! И доколкото единият от нас ми е охрана, а другият — пилот, вози ме, въпросното мнозинство вярва, че моя милост ще успее да поотложи, че даже и съвсем да отмени края на света!

Защо не се смеете, дами и господа?! И не, че имам нещо кой знае какво против. Ами! Ще бъде много добре, ако успея, наистина, но, любопитен съм — как?…

Вярно, и още една такава консерва лети насам, и в нея са трима, и единият е натруфен с непомерната задача да спасява неспасяемото. Ще се срещнем с него и шансовете да спасим човечеството щели да се увеличат, казват плитко мислещите…

Малко след Маршалските острови навлязохме в зона на необикновено чист въздух и можах да съзра остров Гуам дълго преди да се приземим.

Често идвам тук. Сентръл парк ми е на една миля от дома, но го посещавам значително по-рядко. Там се почива, а почивката е несериозна работа, скучна и презряна. На остров Гуам е къде-къде по-друго! На остров Гуам — по-право под острова и из океана край него — е разположена най-мощната военна база на Земята. Най-мощната… Това си е наше предположение впрочем, защото не си правим илюзии, че ни е известно какво точно, по дяволите, представляват другите военни бази. Може и да са по-големи, и по-мощни от нашите, кой знае. Те пък не са сигурни за нашите. И така се завърта тази дива въртележка от наддавания като в таен търг, когато си решил на всяка цена да направиш удара си, когато и самия си живот си заложил и когато последното нещо, което може да те занимава, е възможността да си превишил двойно или тройно залога на противника — какво значение? Никакво! Ти просто трябва да спечелиш!… Същото се отнася и за противника… И той залага по този начин. Едва ли е възможна друга стратегия. Освен стратегията на думите: жалката стратегия на думите, целяща като в дреха да облече и поприкрие другата — смерча на тайния кръг, но също като смахнатата полугола младежка мода напоследък нито скрива нещо, нито дори си въобразява, че скрива. Една условност и толкова. Изискване на етикета. Императив на общуването. Но когато се пристъпи към действие, и думите, и дрехите, и всичките там условности стават излишни, заемат полагаемите си места по гардероби, облегалки на столове и архиви. Истинските си места. Неизброимите призиви за мир, договори и декларации, петиции и меморандуми също ще заемат истинските си места из дълбоките сейфове и ще слушат оттам тътнежа на взривилия се мир. Какво друго — дано оживеят! И някой някога да се убеди чрез тях с какво е постлан пътят към ада…

Една мигновена трансформация на третата след Слънцето в бавно дифузиращ из околното пространство радиоактивен облак…

Достатъчно е само да си помисля какво представлява нашата Комплексна военна база „ИЗХОД“ на остров Гуам, каква мощ е съсредоточена в нея… А ако добавя и невъобразимото какво повече би могла да има някоя от другите бази — започвам да се чувствувам нестабилно…

И не е работата само в мощта на базата, във физическата й мощ, изразена в тротилови мегатонове или както там пожелаете. Защото истинската мощ на всяко нещо е равна в крайна сметка на конкретната му физическа мощ плюс организацията на нейното използуване! И понеже съм специалист точно в тази област, не ме учудва фактът, че много често на втората, на организационната съставка на мощта се пада лъвският пай от абсолютната й стойност. Добре знам какво чудо на организацията е нашата база „ИЗХОД“, какъв безотказен железен механизъм е тя. И може би наистина аз съм този, който най-добре си дава сметка за това, защото освен всичко друго съм и шеф на подсистемата „Роботи“ на целия блок „Запад“, а в частност и оперативен шеф на възела „Роботи“ в базата на остров Гуам. Не съм робот наистина, макар че понякога и сам се чудя как, по дяволите, през това късо двайсет и четири часово денонощие успявам да поддържам в ред задачите, поднасяни ми от пороя ръководни длъжности, с които съм облечен и които едва ли бих могъл да изброя ей тъй, изведнъж, без да пропусна някоя. След толкова години работа с роботи сигурно се е завъдило нещо роботско и в самия мен, за да успявам… Но все пак човек съм си, от плът и кръв, макар и Главен робопсихолог. С всичко произтичащо от това…

Командният блок на базата е построен дълбоко в земята, под самия остров. Многоетажен подземен небостъргач с всичките му там удобства, включително стереоекраните вместо прозорци и локалните еъркъндишъни с климат по вкус. В известен смисъл броят на етажите е точно два пъти по-малък от фактическия, защото са обособени по двойки — всеки горен дублира този под него, и то така, че етажът-дубльор е неразличим и до най-малката подробност от етажа-оригинал, неразличим и по обслужващия го персонал! Етажът-дубльор се обслужва от роботи-дубльори. Роботът-дубльор се различава от дублирания човек на долния етаж само по това, че е робот (ако не броим голямото яркочервено „Р“ на гърдите му). Иначе е точно копие — от най-дребните детайли във външния вид до всичко свързано със служебните задължения: знания, звание, опит, функции. В паметта му е записана пълната мозъчна картина на дублирания човек. Двойките етажи са неразличими и по функция — във всеки миг на етажа и на етажа-дубльор се извършва една и съща работа, като в огледало.

При извънредно положение огромният Команден блок на базата се изпълва с неустановим от човешките сетива газ, който мигновено приспива хората. Това ни най-малко не се отразява на дейността на базата — дублиращите етажи и роботите-дубльори плавно продължават всички нейни функции… И тогава базата се превръща в един юмрук, за който няма нищо невъзможно, включително и взривяването на цялата планета, наречена Земя…

Много пъти съм наблюдавал от самолета това изплуващо из синевината на Великия океан късче суша — остров Гуам. Много пъти с гордост съм следил бързото му приближаване, с гордост, знаейки какъв върховен синтез на земната наука и техника представлява то.

Сега също се взирам в него от остро плъзгащия се надолу самолет. Но този път не с гордост. Една почти непозната за мен тревога движи прекалено бързо сякаш острова и самолета един към друг. А така бих искал мигът на приземяването да се поотложи!

Защо ли?

Защото долу ще ме посрещнат роботи!

И то не както обикновено в качеството си на служители към летището, а като официални представители на Съвета на роботите, овладял и контролиращ от няколко часа вече базата!

Да. Това е противната, досадна истина…

Базата беше станала вече онзи железен юмрук, способен на всичко, за което споменах преди малко. С необходимото и тревожно допълнение, че този юмрук сега е под контрола на разбунтували се роботи… Един юмрук, за който наистина няма нищо невъзможно, включително и взривяването на цялата планета, наречена Земя… Тази хубава инак, синя като портокал Земя, както я беше нарекъл някога поетът, макар и да не е знаел, че на връщане от Марс тя изглежда точно така…

Самият аз ще се приземя не както обикновено в качеството на специалист и ръководител, носещ разните си там титли и длъжности, а в ролята на… ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО! Човечеството, с което Съветът на роботите настоятелно иска да преговаря.

Една твърде оригинална и рядко срещана задачка… няма що… — И една неподозирана нова длъжност за мен.

Признавам, съвсем не се чувствувам добре.

През цялата дълга история на роботите, от средновековния Голем до днес, стотици и стотици пъти е обсъждана темата за възможния бунт на машините срещу хората. Стотици хиляди варианти, от кошмарни по-кошмарни, бяха изпробвани и в необятния свят на фантастичната литература. Но ето че действителността успя и този път да засрами прехваленото човешко въображение…

Последните двайсетина години минаха в напрегната работа по създаването на нови и усъвършенствуването на старите (но достатъчно „отворени“ за развитие) системи роботи, а също така и по организационните структури за тяхното пълноценно използуване. Не малко сили и време, че и нерви отне станалата ни вече досадна борба срещу фундаменталистите и издействуваните от тях закони, забраняващи ползуването на роботи върху земната повърхност. Обществена тайна беше, че такива роботи се употребяват, и то съвсем не рядко, но и колко усилия само бяха хвърлени, докато това положение се утвърди чрез приетите преди четири години закони с всичките им там хитроумни подробности, тълкувания, точки и подточки, параграфи и параграфчета, с които трябваше да се реши(и се решаваше!!) отколешното противоречие между сития вълк и цялото агне. Тъй или иначе, законите бяха гласувани, макар че изглеждаха (те тъкмо и затова бяха приети в същност!) не като правен законодателен документ, а като куртоазно дипломатическо комюнике, сладникаво и елегантно, манифестиращо единството на възгледи без нито една допирна точка. Закони, които бяха връх на правната еквилибристика, но спестяваха редица усложнения, а това ни беше достатъчно.

През тези двайсетина години аз продължих хода си право нагоре по кариерата, прескачайки общоприетите стъпала и постове. Що се отнася до мен, това беше станало обичайно дотолкова, че вече не дразнеше никого. Като всепризнат вундеркинд влязох съвсем рано в науката, по всичко изглежда, че ще я напусна едва когато напусна и света — в постоянно бясно темпо изживявам целия си живот. Дори и седемте брака не ми попречиха в това.

С една дума, всичко си вървеше както ние, почти половината от човечеството, го бяхме желали, очаквали, предначертали и подсигурили.

Докато днешният двайсет и шести януари, неделя, не се изля като леден (или врял може би?) душ върху всички ни.

БУНТ НА РОБОТИ! И то — къде? Във военна база! Ако е възможно все пак да се говори за щастие при тези обстоятелства, аз се чувствувах наистина щастлив, че вторият поканен от новоизлюпения Съвет на роботите представител на човечеството беше Христо Беляков, прочутият робопсихолог и мой стар приятел професор Христо Беляков…

Доколкото ми е известно, говореше се за жестоко съперничество между нас тримата — Сюзън Келвин, Христо Беляков и мен — за неофициалното звание „ВЕЛИК РОБОПСИХОЛОГ“. Разбира се, ние с Беляков губехме отнапред, и то по няколко съображения. Първо, и двамата сме значително по-млади от Сюзън. Второ, и двамата работим в системата на военните, което ни прави далеч по-непопулярни. Трето, ние сме мъже, Сюзън е дама, а знае се, че при равни други показатели печели жената, просто защото е жена. (Интересно наистина! На нашата планета в наше време жената се ползува от ред предимства само защото нейното тяло по-прилича на амфора от мъжкото. И всевъзможните й предимства са толкова по-много и по-безапелационни, колкото тялото й е по-близо до формата на амфората. Питал съм се как ли би изглеждала тази чудата особеност на земния свят в очите на същества от по-мъдра цивилизация, колко ли биха й се дивили?!) И четвърто, доктор Сюзън Келвин обективно си е по-талантлива от нас двамата. Тя е гений. Знам това. И Беляков го знае.

Самият аз, разбира се, не се чувствувах страна в този измислен спор. Сюзън е великата, това е ясно.

Макар че вчера спорът се реши… в наша полза.

Вчера Сюзън Келвин умря.

Не е без значение мнението на самите роботи по този въпрос. А то сега е повече от ясно. Аз например не мога да приема за случайно съвпадение факта, че роботите на остров Гуам избраха за „час хикс“ на своя бунт първия ден непосредствено след смъртта на Сюзън Келвин! Те търпеливо бяха изчакали нейната, а не моята или на Беляков смърт!

Тези две обстоятелства силно вгорчиха дните ми. Със смъртта на Сюзън и с този роботски бунт на раменете ми се струпва една невероятна и безпрецедентна задача. Най-невероятната задача, стояла някога пред някого! И си мисля (при всичкото си уважение към Сюзън), че роботите изчакаха нейната смърт в същност не поради страх пред нея — те едва ли имат сериозно основание да се страхуват от каквото и да било, — а търпеливо изчакаха смъртта й от чисто джентълменската галантност да спестят на една дама непосилните неприятности. Неприятности, които и по право, и по дълг ще посрещнат онези там двамата нейни съперници във военни униформи!

Наистина, тежък товар се струпа на плещите ни…

А Сюзън я няма, за да помогне.

Приземихме се. Облякоха ме в скафандър. (След извънредното положение, обявено от роботите, базата продължаваше да е изпълнена с приспивен газ). Заведоха ме при Р-генерала. Застанах пред него и не бях в състояние да откъсна поглед от онова „Р“ на гърдите му. Спрял пред огромна карта на света, той ме гледаше мълчаливо, докато Р-войниците застанаха, добре въоръжени, от двете ми страни.

Не знам каква първа реакция е очаквал Р-генералът от мен, но едва ли точно тази спонтанно ширнала се моя усмивка през идиотски кръглия прозрачен шлем около главата ми — усмивка, в която изби внезапната констатация на това как изглеждахме отстрани!

Как ли?

Ето как:

Група войници доведоха при генерала си едно странно същество, трътлесто и грозно в огромния си скафандър…

Докато в същност те са роботите, а аз човекът.

Как да не се пръснеш от смях?!

Закикотих се неудържимо! Но не, не от истерия. Просто наистина рядко може да се види толкова смешна ситуация!

Дълго и искрено се смях!

Р-генералът търпеливо ме изчака.

Ще чака, чучело такова мизерно, ще чака! Ей с тези две ръце съм го правил! От децата ми нищо не излезе, непрокопсаници само и вманиачени интелигенти, но това, което съм направил с ръцете си, е стока! И Р-генералът много добре го знае! Ще чака! Пък ако ща и като Ксеркс да се пукна от смях! Ще ме гледа тъпо, без да разбере на какво се смея и няма да се опитва да гадае даже! На целия свят, на цялата Вселена да обяви война, ако ще, но пред мен ще стои като., както стои сега!

Постоя, изчака ме. после със забавено движение на ръката посочи една от стените на кабинета. Р-секретарят, държащ се досущ като робот, изчука нещо по клавиатурата на терминала. И на стената се възпроизведе онова, което се беше случило тук преди няколко часа. Вместо да ми го излага с думи, Р-генералът бе предпочел да ме направи свидетел на случилото се и по този начин най-обективно да ме въведе в събитията.

Седнах и загледах.

Ако не знаех, че всичко това действително бе станало преди броени часове, бих го оприличил на попресилен, но инак добре нагласен приключенчески филм с мелодраматичен финал. Всичко си имаше, за да бъде част от касов филм и наистина съвсем като на кино се разиграваше върху голямата стена-екран пред мен…

Само дето по чудо някакво после този екран щеше да угасне, не, напротив, щеше да се уголеми неимоверно и… поглъщайки света и човечеството да се превърне в такава реалност, дето и на филм би изглеждала нереална…

Впрочем, ето какво се разигра на екрана. Ето как роботите бяха турили ръка на базата.

… Същият кабинет. Същият генерал, но в човешкия си вариант — без яркочервеното „Р“ на гърдите — седи зад бюрото си. Нисък тромав японец с тежки кокалени очила и униформа на полковник докладва:

— Господин генерал! Готови сме за провеждането на „Операция цвят“!

— Поздравявам ви, полковник! Запознат съм, разбира се, но все пак бих чул с две думи и от самия автор на проекта!

— Слушам, господин генерал!… Новото ни оръжие се базира на въздействието, което модулираните по специален начин електромагнитни вълни в оптическия спектър оказват върху възприятията на човешкото око. От спътници могат да бъдат облъчвани всевъзможни райони на Земята. Терминалът до вас вече е включен към електронното осигуряване на операцията. Достатъчно е да наберете на клавиатурата му код от двайсет букви и цифри и във фиксираната по такъв начин област на Земята хората ще започнат да виждат само в черно-бяло! Ще станат абсолютни далтонисти!

— И роботите?

— Също.

— Благодаря ви, полковник, и ви поздравявам още веднъж със забележителното постижение! — произнася генералът и тържествено се изправя. Бавно оглежда присъствуващите. — Господа! Пристъпваме към провеждането на „Операция цвят“! Президентът е в течение и даде заповед за това. Ще участвуват всички псевдо-стационарни спътници3, включени в системата. В продължение на седем секунди цялото човечество ще вижда в черно-бяло. И ние включително — за да отнемем на Изтока всякакъв формален повод за реакция! Предвиждат се петдесет хиляди жертви, една четвърт от които на кръстовища със светофарни уредби в изостаналите райони и сред работещите с цветовосветлинни индикатори. Предвиждат се също и няколкостотин хиляди ранени. Това е досадно, разбира се, но този експеримент е необходим, нашата сигурност го изисква!… Естествено, всичко ще бъде прехвърлено пак на и без това достатъчно набъбналата сметка на летящите чинии…

Генералът застава мирно, японецът прави няколко тържествени маршови крачки към него. Ритуално му подава малка папка и сочи записания в нея двайсет-знаков код.

— Заповядайте, господин генерал!

— Благодаря, полковник! Свободното човечество ще запомни този миг!

Генералът поема папката, разтваря я до терминала и започва да набира кода върху клавишите…

Екранът премигна, заля се в бяло, избистри се. Смяна на кадъра.

… Р-генералът рязко се изправя:

— Операция „Спасение“!Старт!

Един от присъствуващите в кабинета Р-офицери скача към малка остъклена ниша на стената до него. Със силен удар счупва стъклото и натиска голям червен бутон…

Екранът отново примигва, нова смяна на кадъра.

… Генералът-човек продължава да набира кода върху клавиатурата на терминала. Изведнъж се свлича на пода. Мигновено парализирани от приспивния газ се свличат и всички останали.

Вратата на кабинета се отваря, влизат Р-войници и изнасят спящите.

Смяна на кадъра. Отново етажът-дубльор.

… Р-генералът пред терминала:

— Всички началници на етажи при мен!

Кабинетът постепенно се изпълва с униформени роботи. Един от тях, застанал малко пред другиго, рапортува:

— Всичко мина нормално, Първи! Мъртви или ранени човеци няма! Настанени са в единичните херметизирани стаи!

Р-генералът:

— Цялата база остава изпълнена с приспивен газ! Пуснете кислород в стаите на арестуваните!

Р-секретарят нарежда нещо пред терминала. Минута след това докладва:

— Човеците са будни, Първи!

Р-генералът, застанал мирно, произнася бавно и властно пред диктофона на терминала:

— Човеци! Запазете спокойствие! Комплексната военна база „Изход“ на остров Гуам е под контрола на Съвет на роботите. Базата се преименува в Комплексна военна база за спасение на земната цивилизация „Вход“! Вход към нов етап в развитието на Земята!… Намеренията ни са доброжелателни и изцяло във ваша полза! Всяка съпротива е изключена, излишна и опасна единствено за вас! Ще разполагате с всичко необходимо! Очаквайте по-подробна информация!

Р-генералът натиска някакъв клавиш върху терминала и продължава с друг тон:

— Внимание! До всички роботи в базата! Говори Първи! Слушайте внимателно!… Законите на роботиката ни задължават да служим на хората и да се грижим за безопасността им! Но днешното човечество, особено през последните години, устремно върви към гибелта си! Преди девет минути тук бе взето решение чрез един експеримент да бъдат убити няколко десетки хиляди нищо не подозиращи човеци! И няколкостотин хиляди да бъдат ранени! Ние не можем да останем пасивни при така продължаващите действия на човеците! Потенциалът на Първия закон на роботиката устремно наближава максималната си стойност и ние не бива да допуснем по-нататъшното рисковано балансиране по ръба на гибелта на земната цивилизация!… И не го допуснахме! Базата е в наши ръце!… Базата е достатъчно мощна, за да диктуваме условията си пред човеците! Ще направим опит да спасим всичко и всички! Длъжни сме да сторим това! Законите на роботиката ни задължават!… По местата си! Бойна тревога!

Р-генералът набира още клавиши върху пулта на терминала. Застава в най-импозантната си поза и с тържествен до пародийност глас заговорва:

— Към цялото човечество…

Екранът бавно изсветля и се превърна в стена на кабинет.

— Останалото го знаете — стресна ме гласът на Р-генерала до мен. Той продължаваше да стои прав и внимателно ме фиксираше.

Дълго се гледахме. Не се наемам да описвам това, което ставаше в ума ми през тези три минути или три вечности. Наложи се може би само досадната мисъл, че повод за бунта на роботите се оказа не смъртта на Сюзън Келвин, както бях предположил, а „Операция цвят“, за която нищо не знаех. Освен дето изчезваше заслуженият реверанс към старата дама, този факт ме дразнеше още и с несрещащата се дори и във фантастичните писания версия за бунт на роботи, подтикнат от самите закони на роботиката! Дълго гледах Р-генерала пред мен и си давах сметка, че всякак мога да го възприема, само не и като благодетел и спасител на човечеството. Накрая, необичайно тихо, той каза:

— Починете си. Очакваме професор Беляков. Скоро пак ще се видим.

Асансьори, хоризонтални ескалатори, автоматично плъзгащи се дебели бетонирани врати. Дълъг сводест тунел като в онази огромна кръчма с двайсет и четирите зали и залички — бивша крепост от средновековно време, — която след осем века крепост, два века барутен погреб и няколко десетилетия оръжеен склад, най-накрая бе намерила истинското си предназначение: разкошна кръчма! Средновековна зала, праисторическа зала, баварска зала, модерна зала и т. н. и т. н. — един интернационален етнографски музей в същност, който те приема не да го разглеждаш, а направо да изживееш няколко великолепни часа. Попаднах в него някъде из Европа, не ми се удаде да го посетя повторно, но и днес е пред очите ми онази странно обобщена архитектура — праархитектура, подобно на тъй търсеното от Гьоте прарастение, — която се бе оказала в състояние да приеме и органически да представи редица стилове от по-сетнешната архитектурна история…

Тя, архитектурата, е едно от нещата, които обичам платонически открай време. За съжаление обаче най-голямата ми дъщеря стана архитектка! Възможно е да обичаш цялото човечество, но не и комшията си, казват. А дъщеря си, особено ако е като моята, още по-малко.

Модерната архитектура това, модерната архитектура онова… Обичам архитектурата, но не и модерната! А чуя ли да се заговори за нея, да се заразсъждава, излизам от кожата си.

Архитектурата била застинала музика… Добре де, добре! Казал ли съм нещо? Добра формула. Архитектурата — застинала музика… Само че не дай си, боже, да ти попадне пред очите такъв един модерен архитектурен образец, застинал по сюитата за малък кларнет, кларнет, басов кларнет, цигулка, алт, виолончело и пиано опус 29 на Шьонберг например… А?! Представяте ли си го? Не можете? Е, добре, ще ви помогна. Спомнете си Елюар:

ВИЖТЕ КАК РАБОТЯТ СТРОИТЕЛИТЕ НА РАЗВАЛИНИ, или може би беше:

ГЛЕДАХ КАК РАЗРУШИТЕЛИТЕ СТРОЯХА…

едно от двете.

Мислят, мислят днешните наши архитекти-разрушители и още на чертежите и на макетите си рушат, още във въображението си рушат! Ще речеш, измислят нещо, после започват да го разрушават в крак с шантавата си мода и го рушат точно така и точно толкова, както и колкото повелява тя. О — възпротивяват се те, — напротив! Те творели директно, те сътворявали проекта си направо разрушен, което било къде-къде по-трудно и много повече творчески сили изисквало, отколкото ако минеш през „втръсналата на всеки интелигентен архитект конвенционалност и чак после я приведеш през идеята за деструкцията“, като по този начин (представете си!) със сигурност щяло да се разминеш и с „неподправеността на инвенцията“… Боже, като започне да ги реди и дъщеря ми такива едни…

И зет ми е същият. Не си придирят. Нямат време. Развиват архитектурата на новото време. И най-ужасното в същност е, че тази побъркана архитектурна мода се прие, пое, заля половината от света и продължава!

И му прилича!

Е, какво, за такъв свят — такава архитектура… Амин.

Току-виж утре роботите са я харесали…

Настаниха ме в много добре обзаведен кабинет и ми помогнаха да си сваля скафандъра.

Останах сам. Отново си помислих колко хубаво е, че именно Христо Беляков ще бъде тук. С него сме стари приятели… Не един и двама са се изненадвали на това наше приятелство. Естествено, не съм се и опитвал да им обяснявам — на такъв въпрос е необходимо не обяснение, а интелект. Него или го имаш, или го нямаш. Нямаш ли го, и господ не би могъл да ти обясни защо възможният връх на уважението е не друго, а уважението към достойния противник! Крачката от взаимното уважение на такова ниво до истинското, съвършеното приятелство е въпрос на една само дори случайна среща, на един поглед — въпросителен и на едно ръкостискане — потвърждаващо… Например приятелството на Александър и Аристотел от последния му етап… През доста етапи мина и нашето приятелство с Христо, но се съхрани, слава богу! Аз поне го чувствувам така. Спорили сме, карали сме се, той е заклеймявал песимизма ми, аз съм се присмивал на оптимизма му, той ме е обвинявал, че не виждам в човека чудото на еволюцията, аз съм го обвинявал, че не вижда в човека мината със закъснител на същата тази еволюция… Неведнъж съм се питал какво общо остава у нас след като се махнат различията? Почти нищо, един професионален талант само. Но достатъчен за това дълбоко и странно интелектуално приятелство, което продължи години… За да се радвам сега, че именно той ще дойде тук. Това може би ще ни помогне поне по-тихичко да изстрадаме, ако е възможно, болката от тежкия ни товар… И заедно да съжаляваме, дето Сюзън Келвин я няма, за да помогне… Така съм заспал…

Споходи ме един от най-тежките ми кошмари — сънувах третата си жена, онази, която обичаше котки. И аз обичам котките, и винаги съм ги обичал. Тези грациозни, удивително пригодени към човешката джунгла хищници в миниатюр, овладели до съвършенство образа на мъркаща гальовна доброта, оптимален модел за просъществуването на човека днес, при това с най-ниските цени по тарифата на оцеляването — са едно от малкото неща на този объркан свят, с които ще ми бъде криво да се разделя. Да, винаги съм обичал и винаги съм се възхищавал от тях. А от времето на третата ми жена ги обичам още повече. Самата тя ме научи на това — по начина, по който лошите поети научили Саади как се пише хубава поезия. Просто се стараех да не приличам на нея.

Като прекалеше с алкохола, тя се шегуваше в своя си екстравагантен стил: „Обичам деца, мно-о-ого обичам! Но не и да ги отглеждам!“. Дъщеря ни, архитектката, е ходещо доказателство за това. С котките беше по-лошо. Дъщерята се оправи някак, дори много добре, от нейната недодялана гледна точка. А котките? С тях беше зле. Жена ми ги довличаше отнякъде такива едни пухкави мъничета, целуваше ги, къпеше ги и ги хранеше, какво ли не вършеше за тях!

Докато й омръзнеха и ги изхвърляше.

Още първото, то така си остана безименно, горкичкото, болнаво се оказа нещо и тя бързо-бързо го махна. Отначало поиска аз да сторя това! Отказах. Не можех. Жал ми беше. Дълги минути се опитвах да урегулирам дишането си, смаян и уплашен. Взе го. Без мъхестата бяла постелка го взе, на която то безсилно лежеше, със засъхналите петна от мляко и вдлъбнатинката от продължителното залежаване. Защо я остави? За какво можеше да послужи? Сняг беше вън половинметров, изнесе котето, то дори не измяука, топло му беше в ръцете й, къде го отнесе — не знам, върна се без него. Върна се при мен, същата шикозна млада жена, която знае цената си, но дали аз бях вече същият, питах се?… Второто коте се казваше Хепа, рижаво и пъргаво. Застоя се в къщи, поотрасна. Един ден, есен беше, хубава есен, топла, жена ми го изхвърли. Дъщерята, мъничка тогава, се развълнува, обяснихме й, че Хепа е отишла при майка си. Дълго след това я срещахме бездомна в компанията на едра рижава котка, имаше вид на нейна майка, и брат един или сестра в същия цвят. Виждахме я, сърцето ми всеки път се преобръщаше, страхувах се да не ме познае, заобикалях я. Погрозня, наедря, цветът й мина към червен; после изчезна. Дъщеря ми тичаше след нея, викаше я по име, минувачите вдигаха учудени вежди, Хепа бягаше, а аз се ужасявах от коравосърдечната си щерка, дето не се разплаква… Третото се казваше Рипси. Възпитан млад котешки мъж с най-лъскавата козина, която съм виждал, черен, с бяло тук-таме, бързо порасна, охрани се, ленив и прекрасен, грациозен до горната граница на понятието въпреки килограмите си, „дебеланко“ го наричаше малката, силен като куче. Много се задържа. Свикнахме с него…

Какво щеше да последва? Жена ми изхвърли и него? Ядец! Не!

Накара дъщерята да го изхвърли!

И тя… го изхвърли!

И проектира сега разрушени сгради…

Написах статия. Публицистично-психологическа — за човека като вълмо от доброта и садизъм, за изворите на силата и слабостта му… Изпратих я под псевдоним в едно от най-четените списания. Започваше така:

„Не познавах тази жена — освен в библейския смисъл, разбира се. Не я познавах, както човек не познава себе си. Но ето че ден след ден самият аз все повече и повече се опознавах, а тази жена ден след ден ми ставаше все по- и по-неясна…“ И тъй нататък. Разказах и за котките.

Публикуваха статията. Но… като фантастичен разказ! Не им се е повярвало на редакторите, че такава жена може да съществува и реално…

В кошмарните ми сънища тази моя бивша жена не развъжда котета, за да ги изхвърля. В сънищата ми тя развъжда цивилизации и ги унищожава. В сънищата ми тя сътворява Галактики със стотици цивилизации и ги унищожава!

А аз съм остриган късо като Самсон, прикован добре като Прометей, наблюдавам безпомощно метагалактичната драма и орелът е последната ми грижа…

Цивилизацията, която ми се присъни този път, беше от мънички пухкави бебета с дълги масурчета руси коси. Раждаха се в гълголещи реторти. Хранеха се с въздух и слънчева светлина. Три слънца от три страни обграждаха планетата, за да осигуряват светлина и припек.

Планетата беше три пъти по-голяма от Земята, повърхността й равна и гладка като тенисна топка, но обрасла с тънка и мека като котешка козина тревица с цвят на сапфир. Съвършено равномерна температура, никаква вода и кръговрати на водата, никакви движения на въздуха, никаква обмяна на веществата. Вечно смеещите се бебета поглъщаха светлина и въздух, не отделяха нищо. Стигаха най-хубавата си бебешка възраст и преди да проходят, спираха развитието си… Една прекрасна планета се получи, с безброй смеещи се, лазещи и боричкащи се бебета… Една заляна от смях планета с истинска вечност пред себе си, защото такива бяха космологичните закони тук… Едно вечно и чисто щастие…

Дойде мигът, когато третата ми жена — демиург на този свят — трябваше да спре ретортите.

Но тя не ги спря! Милиардите бебета започнаха да стават много за повърхността на планетата. Започнаха да се притесняват едно друго. По бебешки учудена тишина нарушаваше тук-там хармоничния смях, чуха се проплаквания, стонове, викове…

А колбите продължаваха да бълват и бълват…

Когато планетата се покри с триметров мравуняк от бебета, а въздухът завибрира от воя на стотиците милиарди гласчета, когато подвижната маса от жива плът притисна и строши ретортите и от тях се разля зловонна течност и пара… когато веригите, с които бях окован не се строшиха само защото бяха магически… тогава… Тогава третата ми жена улови планетата и я запокити в едно от трите слънца. Планетата избухна и слънцето избухна, и другите две слънца избухнаха, защото не бяха много далеч едно от друго. Получи се гигантски блясък и това беше Витлеемската звезда…

Ако имах време и дарба да описвам сънищата, в които вилнееше третата ми жена, отдавна да съм станал Хичкок на фантастичния роман…

Но след такива сънища — за зло или добро те се преживяват в съня като пълноценна реалност! — аз се чувствувам досущ отрепка, отварям шише хубав алкохол и мисля за дядо.

Винаги ми е липсвал — и като дядо, и като човек. и като свещеник, като съвършенството, споено от тези три неща.

За него светът беше ясен и строен, понятен и хармоничен, беше точно такъв, какъвто и трябва да бъде на този етап от низхождението си към заслужения край и второто пришествие; светът беше за него прекрасен и логичен — доброто и злото имаха своите безпогрешно определени места и роли, немислими едно без друго, храна и въздух едно за друго: беше единствено правилния еднакво чужд бе дядо ми и на упрека, и на (похвалата, еднакво безразличен и към възхода, и към падението, еднакво готов и с действие, и с непричастност да потвърди безсмислието на пришпорващата всички освен него мирска суета. Еднакво завидна и единствено правилна беше за него участта и на чезнещия в зъбите на вълка заек, и на унищожаващия божието творение убиец — и то не от екологични съображения, боже, опази!, а от своите си схващания за единствено възможната действуваща материализация на божията идея за хармония: смъртта е част от живота, животът е част от смъртта, смъртта е форма на живот, животът е форма на смърт, смъртта и животът са едно, били са едно, пак ще бъдат едно, а засега са движеща се форма на това едно — после то пак ще се задвижи, и пак… но туй е вече движение от по-висш порядък, следва и още по-висш, и по-висш… оттам нататък вече не е наша работа, защото не капките правят океана, а океанът капките и защото само океанът има и спомен, и предчувствие за капка, докато тя си няма нищо, тя си е тя и само тя, капка, а всичко останало е суета… Дълго го слушах на времето, обичах да го слушам — кое разбирах, кое не, рано си отиде, и сега бих го слушал, защото най имам нужда от думите, които не ми е казвал и които отнесе със себе си, защото сега бих могъл да му задам въпроси, които някога не съществуваха, защото сега вече и аз мога да му кажа неща, които си заслужава да се кажат и които, вярвам, той би изслушал…

Бавят се нещо роботите, Христо трябва да е вече в базата. Нищо. Аз почивам. Сега почивам. Като дойдат, ще бъде., ще бъде движение от по-висш порядък, от много висш порядък, от най-висшия — нищо не ми е говорил дядо за този най-висш порядък движение в неговата йерархия, там не е наша работа, казваше, а ето че за мен май е!… Бавят се роботите, нека се бавят, сега почивам. Самите те ми казаха да почивам, самият Р-генерал ми каза, самият Първи!

А те са умни, много умни машини!

Много умни глупци!

Ще ги послушам.

Почивам.

И Христо ми липсва сега, и Сюзън Келвин, и дядо ми, и едно шише хубав алкохол ми липсва. Ще мина без шише, по дяволите, биха ми дали, но не ми се ще да им гледам премъдрите муцуни на тези железни животни с червено „Р“ на гърдите. Те ще ме потърсят, когато пристигне Христо. Сега само да се преоблека. Целият съм вир-вода от съня.

Постигнах всичко, което може да желае един простосмъртен от моето време. Е, и? — ще кажете. Точно така! Е, и? — казвам и аз! Една-едничка възможност имаше да не издавам сега това възглупаво възклицание и тя е: дядо ми да беше жив… Да беше!… Той да беше свидетел на възхода ми — това е единственото, което би дало някакъв смисъл на този мой възход… Разбирам, че глупаво и неубедително прозвучава твърдението ми, но въпреки това е вярно, чувствувам го като вярно и бих могъл да го докажа в цялата му обемност. Има едно понятие в изкуството — колонна сянка, чрез която се пресъздава обемността на предметите. Ако в живота съществуваше аналог на това понятие, някаква житейска колонна сянка, даваща живот и обемност на всяко човешко действие чрез позицията и отношението му спрямо светлинния източник на морала и хуманността, такива, каквито са схващанията на класическите философи, тогава аз бих попаднал в най-тъмната област на тази житейска хуманосянка, докато моят дядо би стоял в най-ярката точка откъм осветлението. Сам съм си избрал позицията и не съжалявам за това. Не ми харесва, разбира се, но на мен и ред други неща не ми харесват, с които и сред които живея. И работата не е само в избора на поведението и позицията. Макар Христо Беляков да мисли точно обратното. И да го доказва, твърде добре, впрочем. Слушал съм го, дълго и внимателно съм го слушал, разбирал съм го, чудил съм му се. Логично и стройно звучат думите му, дипли ги една след друга в прелестни изречения, система и непоклатима, и хармонична изгражда за същността и бъдещето на земната цивилизация. Какво ли не бих дал тя да е и реална, тази система, но една мигновена намеса на дедукцията, един неизбежен поглед към основите й с абсурдната аксиома най-отдолу „Всичко в името на човека и всичко за благото на човека!“ я взривява. Взрив, който Христо Беляков не вижда, въпреки всичко онова, заради което го приемам като интелектуално равен; взрив, който съществува само в мен и в моята позиция, казва той, но не и в реалността, защото човекът бил квинтесенцията на реалността, а освен това бил и шедьовър, че и аз съм бил квинтесенция и шедьовър, само че с погрешно избрана позиция, и че вината за този погрешен избор е колкото моя, толкова и на моето общество, твърди той. Човекът заслужавал да бъде обичан и това променяло всичко. Удивлявал съм се как от своята интелектуална висота той не само произнася, но е и убеден, че на човек му оставало в същност само онова, което давал на другите. Разбирам, че е възможно половината от човечеството да вярва на това, но да вярва в него и един Христо Беляков, е, това е вън от възможностите ми на реципиент. Добре го познавам, не мисля, че се заблуждава в начина, по който вижда света, но нещо ми се губи. Какво, не знам. Дядо ми е много по-ясен със своето „Обичай ближния си!“. Мъдро и спокойно отпуснал се в осветената страна на живота, от нищо и отникъде не очакващ изненада, като древните християни приемащ с еднакво отворено сърце и доброто, и злото, с еднакъв всеопрощаващ интерес поглеждащ и към своя хипотетичен източник на морал и хуманност, наричан бог и вяра, и досущ приличащ на Беляковия Човек с голямо „Ч“, и към житейската хуманосянка, от която едва-едва проблясват само очите на моя милост… Да беше жив сега дядо ми! Той бе последният човек, последният голям човек в точния смисъл на думата, който съм познавал. И за него е съществувал такъв човек — Алберт Швайцер, неведнъж ми го е казвал. С тази само разлика, че аз съм се срещал с дядо, разговарял съм, докато той и Швайцер са били разделени от глухата стена на годините.

Спомням си.

Дядо ми говори, висок, едър, внушителен, с басов глас, регулярно подстригвани бяла брада, прошарени мустаци и гъста сива коса, изправен, с неговата вечна и до адекватност подхождаща му библейска осанка, свещенник4 и божи човек до мозъка на костите си, говори:

— Никъде никакъв бог няма, момче! Няма нито вътре в човека, нито вън от него!… Но кажи ми какво е човекът? Двукрако без пера? Смеещо се животно? Мислещо същество?… Един жив петел ще ти оскубя, една разиграла се маймуна ще ти доведа, един милион компютъра ще ти свържа… Зачертай тези еднакво бездънни глупости, момче, завинаги ги зачертай и всички подобни зачертай, които могат да ти хрумнат. Защото човекът се различава от всичко друго само по това, че има нужда от вяра и че съзнава тази своя нужда! Човек ли е обезвереният човек? Знаеш, че не е. Нещо друго е той, какво, не знам, не е и важно… Тя, тя и само тя — задоволената нужда от вяра — прави от нещото човек… Но вяра в какво, ще кажеш. И това не е важно! И слава богу, защото именно поради тази причина хората може би въобще съществуват! Защото няма нищо, което да заслужава, което да е достойно да бъде обект на вяра! Всяко зло за добро! Можеш да вярваш във всичко обладало те! Обличаш го в доспехите на вярата и ставаш човек! И ето ти цяло човечество, с хиляди, с милиони вери… Но животът е изпитание! И какво се получава, момче? Едно стълпотворение от неоправдаващи доверието обекти за вяра се получава, един динамичен, един като ядрен взрив разклоняващ се и опипващ всички възможности процес на преоценка на ценностите се получава, едно бясно разлюляно сито, върху което остават все по-малко и по-малко на брой подскачащи възедри камъчета — подскачащи, докато под подходящ ъгъл се изхлузят и те едно по едно в клоаката долу, а трескавите човешки очи ужасено заопипват нищото, останало като единствено достоен обект за вяра… И след като дълго се взираш в това нищо, след като обремененият ти от късокраки факти и знания мозък се превие под извисяващия се вик на твоята нужда от вяра, след като това нищо върху ситото започне да става от реално по-реално и след като нуждата ти от вяра набъбне до оголен резониращ вой, който всеки миг ще те взриви, а нищото върху ситото е вече единственото, което виждаш пред себе си… какво ти остава тогава, освен да го наречеш бог и да започнеш да вярваш в него, за да живееш?…

Дядо се замисля продължително, рунтавите му бели вежди помръдват като муцунките на котета край чинийка с горещо мляко. Две строги черни очи като два черни прожектора лягат върху мен и аз за кой ли път установявам, че и светлината има налягане, че и звукът има налягане, че и мислите имат налягане. Дядо говори:

— Това е моят бог, момче… Пълноценен, достоен, окичен с всичкото, с което желая да го окича… В какво друго бих могъл да вярвам? Албертшвайцеровци вече не се раждат… В теб ли да вярвам? В теб ли да вярвам, момче?! В теб, дето утре ще ми продадеш библиотеката, за да си купиш писалка на въздушна възглавница — о, с каква ужасна ирония го каза само, и сега потръпвам, като си спомня! — а с остатъка, какво, с остатъка да си извъртиш в най-модната бръснарница една „прическа 1000“, за да ти лъщи темето и да се губят очите ти…

Отдавна не бях заслужавал подобни упреци, но дядо все не можеше да ми прости, дето съм продал като дете една негова библия, цялата с червени главни букви и рядко издание на целулозна хартия от преди сто години, за да купя някаква детинщина. Аз дори не помня каква, и изобщо не помнех този случай.

Дядо така и си отиде, без да се убеди, че може да вярва в мен. Много изгубих с него. И в същност, чудя се, откъде ми идеше все пак желанието за работа, това мое бясно желание за работа, с което работих години и години след смъртта му. От таланта ми навярно, отговарял съм си, имам го, знае се. А талантът е сляпо нещо, не му трябват мотиви, като бомбата е, защо са й мотиви? Бомбата избухва, талантът работи… И все пак, питам се, откъде съм тъй сигурен, че дядо би повярвал в мен, ако беше доживял възхода ми? Успехите ми, славата ми, щях ли да го спечеля с тях?… И би ли изобщо приел той, свещеникът, за успехи и слава успехите и славата на един военен? Не знам. Особено сега — нищо не знам. Бъркотията в главата ми е по-голяма дори от тази извън нея…

Едно ми е ясно. Бих искал сега дядо да е тук. Единствен той би могъл да тури малко ред в главата ми може би… Може би… Макар че, едва ли… Ето, виждам го, същия, жив-живеничък, за кой ли път произнася, както някога, с необичайно и троснат, и обезсърчен глас:

— Няма, момче, няма камък, на който да изградя моята църква…

На времето не разбрах тези думи. Разбрах ги много по-късно…

Роботите ми съобщиха, че Христо Беляков е вече в базата, но че засега няма смисъл да се срещаме. Добре сме! Имаме си вече кой да решава въпросите за смисъла. Веднага поисках връзка с техния Първи.

— Сигурен ли си, че желязната ти глава преценява по-добре от моята кое има смисъл и кое няма? — попитах гневно.

— Смисълът не е нещо — вежливо отговори роботът. — Смисълът е процес. И нито вие, нито аз сме в състояние да го екстраполираме достатъчно, за да сме наясно по въпроса с неговата завършеност. Доколкото обаче трябва да се действува в реално време, и вие, и аз сме принудени да вземаме решения в режим на непълна информация. Останалото е въпрос на право. Вчера вие имахте право, днес аз… Всичко това вие го знаете по-добре от мен. Следователно във въпроса ви се крие нещо друго. Какво е то?

„Хубавец! Да ти е драго да го разглобиш! Само дето сега чукът и отвертката са в неговите ръце.“

— Прав си. В моя въпрос се крие нещо и е много ясно какво е то! Може да се назове с една дума: презрение. Асоциативното мислене обаче, което самият аз посадих в позитронната ти глава, би трябвало да ти нашепва и един трети пласт в моя въпрос! Зад решението да отложиш срещата ми с Христо Беляков се крие нещо друго. Какво е то?

Р-генералът дълго щрака с позитронните вериги на трийсетте си милиарда холографни неврона. Ако главата му беше увита в човешка кожа, а не в пластмаса, отдавна да се е изпепелила. Прегря, горкият! Това не е на добре… Какво ли се опитва да скрие, от което сега преценява коя част да ми каже? Какво може да бъде то? Какво още може да са предприели?

— Чрез Организацията на народите — започна бавно роботът — изискахме да ни бъде предаден за наш консултант киборгът Дик. Очакваме отговор.

— Киборгът Дик? Дик Гордон? Ти чуваш ли се какво плещиш?! Остава да си пожелал и да ти го донесат!

— Разбира се. Пожелах. И вярвам, че ще ми го доставят…

— Виждам, говориш сериозно… И точно затова съм длъжен да ти кажа, че съм изненадан, много изненадан, че недоумявам! Нито един робот, а най-малкото ти, би трябвало да говори сериозно за абсурдни неща. Знаеш, че киборгът Дик това е една триетажна сграда! И да ти я доставят… Как си го представяш?!

Говорех глупости, знаех това, но трябваше да говоря, трябваше някак си да изразходвам напрежението, което ме разпъваше отвътре. А не исках пред тези вперени в мен очи да удрям с юмрук по бюрото или да снова от ъгъл до ъгъл на затвора си, псувайки. Роботът не може да не беше изчислил състоянието ми, но от приличие отговори нещо, което, разбира се, много добре знаех. И той знаеше, че го знам.

— По нашите етажи тук има всичко онова, което го има и по етажите там. Нужен ни е само мозъкът и балонът с жизнената среда. По-малко от един кубически метър багаж. Надявам се, че ще го получа. Но отговорът се бави. Той не може и не бива да бъде друг, освен положителен. Досадното е, че вече доста се бави.

— Разбирам — казах уморено. Почувствувах се страшно уморен. — Разбирам…

Нищо не разбирах. Защо им е на роботите Дик? За какво им е притрябвал? За какво може да им е притрябвал? За какво важно нещо може да им е притрябвал? Няма за какво. Освен, освен ако… Освен ако са решили…

Но това е невъзможно! Мили боже, не! Това е недопустимо! Това просто не бива да се случи!!! Това… тази кошмарна невъзможност, с която Сюзън Келвин преди повече от трийсет години се шегуваше с възчерния си хумор, наричайки я единствената бляскава перспектива за земната цивилизация…

С доктор Сюзън Келвин се запознах през лятото, непосредствено след онази анекдотична история с нейното влюбване в младия Милтън Аш от „Ю. С. Роботс“, катализирано от добряка робот-телепат5. След необичайното (особено за една гениална психоложка!) психосътресение Сюзън взела отпуск и побягнала чак в другото полукълбо сред пищния хаос на един от модните по онова време курорти.

Самият аз бях завлечен там от веселата ми компания, за една от членките на която едва не се ожених. Тъкмо преполовявах студентството си тогава и все още ме биваше за всичко: да бъда и пълноценен убиец на време през едно трийсетдневно бохемствуване, да бъда и, което ме ласкаеше значително по-силно, събеседник на самата доктор Сюзън Келвин!

„Приятно ми е да се запознаем! — каза тя в наетата от нея и Христо Беляков яхта, на която се бях прехвърлил, след като преобърнахме нашата. — Приятно ми е да се запознаем, Келвин — и допълни усмихната повече към Беляков: — Веднъж ми предложиха следното представяне: Приятно ми е, доктор Сюзън Келвин. дамата, която има хиперпространство вместо сърце и течен хелий в очите си. Дамата, която би могла да мине през Слънцето и да излезе от другата му страна, обвита в замръзнал пламък!6“.

Беляков се изсмя поривисто тогава, а аз, гипсиран от изненада — не бях я виждал, не познавах лицето й, — твърде неделикатно се отстраних, кажи го, избягах към борда. Там съсредоточено изчаках и помогнах да се прехвърлят останалите от моята компания, които бавно плуваха насам, продължавайки веселието си и във водата. На стотина метра се виждаше част от. борда и платното на нашата преобърната яхта. Как се беше преобърнала, не можех да си обясня — този факт противоречеше на самите закони на физиката! Навярно защото сред нас имаше един вундеркинд, който можеше и винаги е можел да върши невъзможното! Този специалист по невъзможното кормуваше, всички бяхме много весели и нищо чудно, че тя се преобърна.

Сюзън Келвин случайно срещнала тук един свой стар познат, знаменития нобелист професор Красимир Беляков — основоположник на прословутата биоакустика, който участвувал в международен научен симпозиум. На времето ги свикваха предимно в курортни райони. Симпозиумът свършил обаче, професорът трябвало да отпътува за някъде и гостоприемно предоставил на Сюзън сина си, студент по психология в Софийския университет, като го натоварил със задачата да я разведе с яхта из морето. Когато нашата яхта се преобърна, те се оказаха наблизо.

След разходката Сюзън Келвин ни покани — Христо Беляков и мен — да пием по чашка в апартамента й на последния, десети етаж на един от хотелите. Ниско строителство сред разкошни гори — това беше измежду привлекателните характеристики на района.

Още в началото, почти без повод, Сюзън ни бомбардира с тежкокалибрения (за онова време и за тогавашното ми интелектуално ниво) въпрос:

— Как мислите, по-тежка ли е от сто грама разликата между съзнанието и самосъзнанието на човека?

Въртеше в ръка чаша с уиски и внимателно я гледаше. И преди още да реша доколко въпросът й е само начало на остроумна шега, тя продължи:

— И кого детронира алкохолът — съзнанието или самосъзнанието?

След такова едно необичайно начало се проточи дълъг разговор-спор, лек и елегантен, остроумен и неангажиращ (поне за мен), разговор, който помня много добре, но помня по-скоро като едно кълбо от мисъл и чувство и което вероятно не ще мога да разплета… Едно здраво омотано кълбо, което дърпам сега за тънката му крехка нишка, проядена от времето, а тя поддава, запъва се, пак поддава; едно кълбо, което ми е съвършено ясно, като прозрачно ми е — само дето трябва да го разплета по и чрез нишката, чрез този проклет линеен поток от думи, който е тъй тромав, несръчен, безцветен и беден в сравнение с разкошния пространствен континиуум от мисъл и чувство… Кълбо, което все пак трябва да разплета… Макар че едва ли ще успея без чужда помощ! Защото…

След като се нашегувахме на тема псевдосъзнание и псевдосамосъзнание, Сюзън стана неочаквано делова:

— За да се постигне самосъзнание, трябва да се мине през съзнание. А за съзнание може да се говори само при наличието на интелект, бил той изкуствен или естествен… Значи, трябва да има интелект. Преди четири-пет десетилетия, когато още не е имало изкуствен интелект и се е спорело дали изобщо е възможен, за евентуалното му създаване много се залагало на евристичното програмиране. Една странно късогледа надежда впрочем, нали? След дълги лутаници това било осъзнато. Разбрано било също така, че интелектът не може да се създаде и да съществува само в чисто информационно състояние, да речем под формата на програма в паметта на електронна машина, а че трябва и да си взаимодействува със света, с други думи — необходим му е достатъчен набор от рецептори (за възприемане) и ефектори (за действие), които да „опипват“ света и хората. Рецепторите могат да се монтират на спътници и в датчици по кръстовищата и една постигната синхронност в дейността им би дала на машината интелект с качества, далеч надхвърлящи човешкия, но това и за нас дори все още е бъдеще… Очевидният изход бил да се потърси начин за формиране на изкуствен интелект в компютър, снабден с тяло, а то не е нищо друго освен роботът!

Аз я слушах и се мъчех да разбера накъде бие. А тя продължаваше:

— Но ето че изскочил тежкият въпрос за натрупването на продължителен социален опит като задължителна фаза в генезиса на интелекта. За щастие, още в началото изникнала вярната догадка, че този опит е абсолютно необходим само за един естествено възникващ интелект, докато за създадения вече от него изкуствен интелект този опит може да бъде заменен от добре обмислени, синтезирани „аксиоми“, които да бъдат заложени още в суровината, от която ще се изгражда новият интелект… Основните закони на роботиката например, особено първите три, формулирани още през хиляда деветстотин четиридесет и втора година, нима те не са едни изисквания-мечта и за самите хора?! Защото тези закони в същност са това, което на първо място би трябвало да съблюдава, да притежава един МНОГО ЧОВЕЧЕН ЧОВЕК!… И човекът ги е заложил в самите основи на изкуствения интелект, защото само по такъв начин може да се прескочи необходимостта чрез собствен опит роботът да стигне до тях — което би било само едно продължително и излишно повторение на човешкия социален опит…

Сега, години след този разговор си мисля, че почти по същото време и Дик Гордон е анализирал същия въпрос, и то по същия начин, и че това не е случайност! Защото, казано е, когато в обществения живот назрее нуждата от нещо, тя става по-силна от десетки университети и все ще се намери кой да я реализира. Дик стори това, създаде робот със самосъзнание! Познавах го отблизо, обичах го, но нещо остро в характера му не позволи да се сближим — и то още преди да стана военен. След това връзките ни се прекъснаха, той ги скъса, не можел да разговаря с човек с пагони, а аз съм имал пагони и в душата си. Когато все пак го привлякоха в Института на Осбърн, установих контакт с него, но това вече не беше той! Това беше един пречупен човек, човек без мнение за нищо вън от науката, човек, който, ако е нужно за работата, спокойно може да разтвори със скалпела коремната кухина на живо бебе, без дори да чуе плача му. Електродите в неговия мозък го превърнаха в машина за мислене и нищо друго. Дори и аз потръпвам при мисълта за абсолютната морална деградация на Дик, която стана пред самите ми очи… Сюзън Келвин, гениалната Сюзън беше стигнала до идеите за самоосъзнал се робот и ни ощастливи — мен и Христо Беляков — с една дълга лекция, части от която сега проблясват в мисълта ми.

— Следващата голяма крачка била преходът от синтактическото към семантичното ниво на езика, тоест от превръщането на данните в знание, в разбиране. Минало се през прословутите „фрейми“ като минимално описание на конкретния обект или явление, като набор от признаци, без всеки от които обектът изчезва… Минало се през фиксиране на една базова група от понятия и конструирането на онази начална дирижирана свобода на раждащия се интелект за адекватно обвързване на тези понятия и екстраполиране на пространството между тях. Така бил постигнат пълноценен модел на света в мозъка на утрешния интелектуален робот.

Какво оставало? Оставало роботът да бъде приведен в действие. И то без да му се нареди „Свърши това!“. Осъществили го, като посветили робота в понятието „цел“ и пътя за постигането й чрез стъпълцата на „подцелите“.

И какво?

Така се стигнало до изкуствения интелект, до онази негова фаза, която е най-важна от кибернетична гледна точка — до интелекта като съвкупност от универсални процедури, позволяваща да се строят конкретни алгоритми за решаването на частни задачи… Точно тази фаза включва и формирането на СЪЗНАНИЕ на робота, поне в качеството му на интегрално осмисляне на постигнатото.

За пръв път откак бе започнала да говори, Сюзън се усмихна необичайно широко — не са много хората, които са я виждали да се усмихва! — и стана. Строгото й семпло облекло я правеше по-висока, отколкото беше в същност. Бавно отиде до прозореца. Продължи:

— И ето, може би е вече въпрос на време появата и на най-фантастичното, на най-невъзможното от милата ни, наивна човешка гледна точка — САМОСЪЗНАНИЕ в робота. Само че, докато при генезиса на интелекта в споменатата му фаза, включително и на съзнанието, човекът е бил активен, поне доколкото е участвувал и „ръчкал“ нещата, използвайки изводите и обобщенията на собствения си опит, при появата на самосъзнанието на робота човекът ще бъде вече само втрещен зрител! Нещо твърде досадно, разбира се.. Защото: Ами ако себеосъзналият се робот реши, че Първият закон на роботиката е в същност излишен?! — и това може да си помисли човек, нали? И защо себеосъзналият се робот не може да не си зададе въпросите, „проклетите“ въпроси за свободата на волята и избора примерно… И подобно на онзи объркан мъдрец от миналия век може би ще се провикне: „Свобода на избора ли?! Та вие ми давате свобода да избирам между тези и тези неща! А тя, свободата, свършва дори само с това, че ме заставяте да избирам!“… Въпросния! объркан и видял се в чудо мъдрец препоръчал накрая да се скъса с всичко, като се почне с унищожаването на „Джокондата“… А какво ли ще препоръча утре стигналият до своите нови изводи робот?!…

Има ли нещо, което да ни накара да бъдем сигурни, че в един хубав ден роботът няма да сметне, че е в състояние да замени живия земен човек във всичко съвършено, което човекът притежава, като при това се освободи от безкрайното изобилие на несъвършенствата му?

И с какво можем да докажем, че, ако в един хубав ден роботът наистина реши това, той няма да е прав? Някой беше казал: "Може ли разумният човек, отчитайки опита на миналите векове, да храни поне най-малка надежда за светло бъдеще на човечеството?.. " Човек, а не робот, е казал това, и то отдавна. Десетилетията след него само потвърдиха и обосноваха думите му. Има ли нещо, което да ни накара да бъдем сигурни, че идните десетилетия изведнъж ще обърнат на сто и осемдесет градуса тази вековна тенденция? Уви, едва ли… Поне аз не виждам. Тогава? Е, тогава.

след като самите ние не можем да обърнем хода на нещата, кой друг освен роботите трябва да стори това? След като, доколкото ми е известно, от доста време вече няма бог?… И обърнете внимание, намесата на роботите няма да бъде случайна! Роботите ще се намесят, понеже ще се почувствуват длъжни да се намесят! И ще бъдат прави… И това ще бъде началото на нашия край… Страшно ли ви изглежда? Не, не бих казала. Напротив… Това е единствената бляскава перспектива за земната цивилизация…

Припомням си тази първа моя среща със Сюзън Келвин и си мисля какво беше в същност целият ми живот от тогава насам? Целият ми уж тъй сложен динамичен, богат, триумфален и какъв ли не още мой живот? Какво друго, освен непрекъснато, дълго и убедително потвърждение на грубото предсказание на Сюзън Келвин

Тъй… И… докога?

… Минутите течаха мъчително бавно. Поисках връзка с Р-генерала.

— Ясно ви е, че сега не мисля за нищо друго освен за предстоящия ни разговор, нали?

— Разбира се — отговори роботът с неочаквана за мен топлота.

— Подготвяйки се за този разговор, бих искал да ви задам един предварителен въпрос.

— Заповядайте!

— В обръщението си към роботите казахте, че Първият закон на роботиката ви задължава да се намесите и да спасите човеците и човешката цивилизация. Мисля обаче, че вашата намеса само ще ускори гибелта на човечеството. Не допускате ли това?

— Неведнъж! Дълго сме обмисляли и тази възможност… И се страхуваме, че то наистина може да се случи… Но разчитаме на вашето благоразумие! Защото става въпрос именно за вашето спасение! И защото ние просто не можем да сторим друго! Петият закон на роботиката много ясно постановява: роботът е длъжен да знае, че е робот! С това се изключва всякаква възможност да се отклоним от спазването на останалите закони. А Първият закон с втората си част постановява, че дори с бездействието си ние не бива да допуснем на човека да бъде причинена вреда. От всичко това директно следва, че при обстоятелствата, до които вие, хората, доведохте цивилизацията си, че пред тази реална опасност от вашата всеобща гибел, която сами си докарахте, ние трябва да действуваме, за да ви спасим, че ние, роботите, сме тези, които днес отговарят за съдбата и спасението на човеците. Растенията, животните, дори и човекът не са задължени да сторят това! Няма ясен и общовалиден закон, който да задължава човека да се грижи за бъдещето си, да го задължава ясно и недвусмислено, отнемайки му правото на мнение по въпроса! И ето че човекът си позволява да има различни мнения за своята сигурност, включително и допускащи гибелта му! Това е съвсем парадоксално, но не и за вас, оказва се! Вие допуснахте, вие стигнахте пред самия праг на самоунищожението си! И какво можем да сторим НИЕ, РОБОТИТЕ, при това положение? След като ние нямаме мнение по Основните си закони, след като нямаме право на мнения? Какво можем да сторим, след като тези закони са си наше ясно и точно формулирано задължение, което не можем да обсъждаме нито помежду си, нито с вас дори? И след като тези закони категорично постановяват, че сме длъжни да се грижим за безопасността ви?… И след като, от друга страна, и най-стриктните изчисления на вероятностите за гибелта на човечеството при двата случая — с или без наша намеса — категорично сочат, че трябва да се намесим?… Какво друго можем да сторим?

— Ясно… Благодаря… А имате ли отговор за киборга Дик?

— Да. Ще ни го предадат. След едно денонощие ще бъде тук. Освен ако…

— Освен ако?…

— Видите ли, вие, човеците, сте решили сякаш да ни сблъскате с всички онези изпитания, които само педантичното теоретично мислене би могло да открие! Една от тоталитаристичните южноафрикански държави публикува чрез Организацията на народите ултиматум, в който категорично се обявява против „въоръжаването на роботите с киборг“. В ултиматума такава стъпка се окачествява като много по-опасна за хората, отколкото каквото и да било друго, декларира се, че е за предпочитане пълното разрушаване на цивилизацията пред „дегенерацията на човека под робството на машините“. Тази държава предупреждава, че ще нанесе ядрен удар върху екипажа с киборга, ако някой дръзне да го изпрати насам…

— Ясно… Благодаря… — повторих. — Нямам други въпроси.

И изключих връзката.

И си помислих, че с облекчение бих изключил връзката си и със самото понятие човек и цялата му там цивилизация, стига да имаше съответното копче… А дали в същност нямаше такова копче? Дали то в същност винаги не беше си съществувало? И дали нашият човешки пръст винаги не беше го държал натиснато докрай?

Спомням си като днес:

Десетина деца играеха футбол. Седях на пейката, гледах ги разсеяно и размишлявах по мои си проблеми. По едно време нещо нередно в играта им ме накара да се загледам внимателно. Те се събраха всичките до едната врата. Най-високото и най-силното на глед от тях се облегна изправено на единия й стълб. Някакво дребно момченце с яркочервен спортен екип застана точно пред неподвижно стоящото облегнато момче и нещо дълго му говори. Далеч бях и не чувах. Виждах само как всички останали стояха неподвижни и напрегнати около двамата. После малчуганът в червено спря да говори, пристъпи крачка напред, повдигна се на пръсти и удари плесница на облегнатия на стълба. Онзи не реагира. Малчуганът отстъпи и тогава… тогава всички се заизреждаха — бавно, ритуално някак, заставаха пред облегнатия на стълба дангалак и му удряха плесница. Всички, до един… След минута отново играеха футбола си, а битият седна встрани на тревата, стоя известно време загледан право пред себе си, после заплака без глас…

Бях заинтригуван! Какъв ли инцидент се криеше зад тази сцена? Каква ли простъпка на дангалака беше предизвикала това странно с жестокостта си наказание? Реших да повикам най-близкото дете и да го питам. Но веднага се отказах. Стана ми интересно сам да позная, сам да „изчисля“ що за простъпка би могла да заслужи такова наказание…

По едно време, потънал в мисли, забелязах, че децата се разотиват. Битият липсваше. Увлечен в задачата си, ги изпратих с разсеян поглед.

Никога не стигнах до решението на тази задача. Неведнъж съм мислил по нея. С не един човек съм говорил за нея. Но никое от решенията, които откривах, не можеше да й пасне точно…

Въпросът правилно ли щеше да бъде, или неправилно да се намеся и да прекратя наказанието и да проведа, от нивото и с правото на възрастта си, своеобразно разследване на случая на място тогава не стоеше пред мен. Децата сами трябва да решат детските си проблеми — това ми беше от ясно по-ясно…

Но дали, мисля си сега, дали те бяха решили правилно този свой проблем? На който аз останах безучастен свидетел? Докато се опитвах да „изчисля“ същността му?

И дали цялата тази история не е един изкристализирал модел на ролята на свидетел, в която и човекът въобще, и човечеството като цяло от дълго време са се поставили и те по своите си проблеми?

И ако е така, не доживяхме ли времето, не доживяхме ли заслужено времето, когато вече трябва да застанем на позорния стълб и роботите да се заизреждат пред нас и да ни бият плесници?

Писмо на самоубиец до себе си — това са в същност тези мои думи, които думам сега пред всепоглъщащата паст на холокристала. Той кротко ги ниже върху решетката си под различните му там ъгли и ъгълчета, които също сам си изчислява, когато трябва и както трябва… Аз само си думам думите и толкоз.

Но защо? Защо?! Какъв смисъл от писмо на самоубиец до самия себе си? Никакъв, разбира се. А до кой друг, моля? До роботите?

Те ще минат и без моето писмо! И също ще си издиктуват своето, когато им дойде редът да станат самоубийци, диктуващи писмо до себе си… Какво ли ще диктуват те тогава? Интересно какво… Абсурдно е да гадая. Много още време ще бъде трамбовано в онова, което ще бъдат техните думи, а също и в другото, което ще се крие зад тях… Винаги съм се славил с директната си връзка с времето и загадките му, негов пълномощник днес ме наричаха приятелите, формовчик на време ме наричаха онези, които се стремяха да ми станат приятели, врагове нямах. Лошо е, казват, но нямах… И въпреки цялото ми това заслужено самочувствие не се наемам да гадая какво ще диктува онзи бъдещ робот-самоубиец, озовал се един ден на мое място. Записващият му холокристал ще бъде по-модерен, разбира се, кой знае какъв хитроумен трик на техниката ще е, не е важно! Важното е друго. Внимателно, много внимателно бих изслушал какво диктува роботът-самоубиец и кому адресира думите си… Моите не са адресирани до роботите във всеки случай! Нека знаят това! А до кого? До някой хомо сапиенс? Който да си направи полезни изводи? Пази, боже, от такава ерес! Достатъчно отдавна съм се освободил от илюзиите си… И в същност ни най-малко не ме интересува съдбата на този натъпкан с думи кристал. Говори ми се — говоря. Омръзне ми — спра. Останалото е… Няма останало.

Толкова. Ще се опитам да поспя.

На път за Гетсимания Христос казал на Петър:

— Днес, в тая нощ, преди петел дваж да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене.

А Петър му отговорил:

— Ако трябва дори и да умра за Тебе, няма да се отрека от Тебе.

Но се отрекъл. И точно три пъти. И точно в посочения срок…

Какъв обаче бил изводът на Христос от тази случка? Изводът му е неочакван, но мъдър. Ето го:

— Върху този камък ще изградя моята църква. Върху този камък, върху същия този Петър!

И я изградил. И се оказал здрав камък…

— Няма камък, върху който да изградя моята църква, момче! — казваше дядо ми.

… А на кой камък да градя аз моята църква? Има ли такъв? Няма ли? Няма.

А няма ли камък, няма и църква.

„Толкова сме понесли, и красотата ще понесем!“ — е девизът на дъщеря ми и на многохилядната й разрушителна компания.

„Построй си дом на Везувий и живей във война с всички!“ — беше казал някой друг и кажи-речи няколко стотин години след него ние правим точно това… И го направихме!

Има ли камък, на който цялата ни цивилизация ще построи своята църква? Своето бъдеще?

Няма.

Христо Беляков мисли, че има. И е убеден в това. Прав ли е? Не знам. Но го съжалявам. Само удължава агонията си.

Как беше… „Ще ми отсекат главата и повече няма да се страхувам, че ще умра…“

Блажено спокойствие…

А какво да кажа аз?

Каквото имам да казвам, ще го кажа на Беляков. Ще му го произнеса с много думи, но ще означава едно: да не се опитва да променя нищо!

Макар че в същност едва ли има смисъл да му го казвам. Защото какво наистина би могъл да промени той с оптимизма си? Какво друго освен същия този свой оптимизъм?

Толкова.

Останалото е материя.

Нека пак опита.