Петнистия Боб

IX

Бяхме се събрали до оградата край часовоя и наблюдавахме бетонираната пътечка, която водеше за пещерата. Беше ранно утро, но слънцето страшно печеше. Боб се разхождаше нервно напред-назад, напрегнато обмисляше нещо. Маргарет не сваляше влажните си очи от него. Малко настрани стояха полковник Джейкс, синеокият хлапак-математик и двама цивилни, пристигнали от центъра. Всички работници от шатрата бяха излезли да видят какво ще стане. Облечени с лилави комбинезони, те стояха на разстояние зад нас.

— Престани най-сетне да се мотаеш напред-назад като махало! — ядосано каза Крам.

Боб спря да се разхожда.

— Какъв идиот съм само! Да не взема под внимание такова елементарно нещо…

— Какво?

— Ами това, че втора количка със същото електронно устройство може да обезвреди първата…

— А, ти за това ли… Пропуски се случват и при вас, властелините на най-точната наука — с известна ирония каза Фин. — Скот е използвал същия метод като тебе, нали?

Боб кимна.

— Боб, моля ти се! — възкликна Мег. — Може би в края на краищата работата не е в тази конкретна бомба, а в нещо по-голямо. Главното е да се насочи мисълта на хората.

— Да се насочи мисълта ли? — Боб хвърли гневен поглед към Робърт Скот, който очакваше с нетърпение резултатите от едноседмичната си работа по програмиране на „обезвредяващата операция“. Новият математик се вълнуваше като ученик пред изпит.

На него и през ум не му минаваше каква чудовищна подлост бе извършил, какви надежди бе разбил. За него това представляваше само задача по делта-квантуване.

— Нима може да се насочи мисълта на такива — продължи Боб с горчивина. — Те работят за войната безразсъдно и когато атомният пламък ги обхване, те дори няма да разберат, откъде се е появил…

— Животът ще ги научи — каза Крам.

— А може би нищо да не излезе от опита му? — запита Мег.

— Ако се съди по това как разсъждава върху методите на програмиране, ще успее. Той е ученик на Колинз. Старецът не знае нищо освен математиката. На него му е безразлично какво ще изчислява: убийство на хора или механизирана детска играчка. Той внушава на всичките си ученици своята максима: „Математиката управлява света, а всичко друго е празна работа.“

Боб говореше пламенно и разпалено.

— Може пък да не е чак толкова умен, колкото ти се струва? — промълви Маргарет.

Робърт Скот застана на средата на пътечката, сложи длан над очите си и изведнъж закрещя:

— Вижте, те идват! Идват тук!

Отначало нищо не можеше да се различи, но после на сивия фон заблестя приближаваща се точка…

— Идват, идват двете колички! Чудесно! — викаше Скот.

Радостен и развълнуван, той започна да се щура от един към друг, повтаряйки:

— Всичко е правилно! Значи не съм сгрешил! Прекрасно нещо е това делта-квантуването!

Изтича при нас и се развика:

— Момчета, сега се вижда вече съвсем ясно! Моята количка е отзад! Тя води първата!

Фин го отблъсна с всичка сила от себе си.

— Пръждосвай се оттук, пале краставо, гадина! — изсъска той през зъби.

Но Робърт нищо не забеляза. Подскачаше на място, пляскаше с ръце и показваше на всички двете колички, които се приближаваха бързо към нас.

Количката на Боб с машинката „Феано“, покрита с брезент, се движеше отпред. Плътно до нея отзад, прикачена с автоматично краче за никелирана скоба, се движеше количката на Робърт Скот. Сякаш конвоираше първата количка.

Военният инженер още в движение подхвана двете изчислителни машинки „Феано“, проводниците се скъсаха и количките моментално спряха.

Стана много тихо. Лицето на Боб се изкриви като от страшна физическа болка.

— Това е край — каза Фин, обърна се рязко и тръгна към сградата.

Ние се потътрихме бавно подир него. Работниците се прибраха мълчаливо в шатрата.

— Вигнер и Чикони! — извика Джейкс.

Боб и Маргарет се спряха.

— Вие ще заминете с тези господа.

Джейкс посочи цивилните. Боб кимна.

— Ще си вземем багажа.

— Само че не се бавете.

На входната врата се показа Фин с куфар в ръка.

— Ще ме вземете ли с вас? — обърна се той към един от цивилните.

Онзи погледна въпросително полковник Джейкс.

— Самуел Фин онзи ден подаде рапорт за разтрогване на контракта. Подписа клетвата за запазване на тайната.

— Нямам нищо против. Можете да седнете в колата, в която ще пътува жената.

Приближих се до Фин и му стиснах ръка.

— Целуни момченцето си.

— Сега разбрах, че на моето момченце му е необходимо нещо повече от целувка.

— Прав си.

Всички се прибраха, а аз останах долу, за да изпратя Боб. Той слезе заедно с Мег много по-рано, отколкото очаквах. Стана ясно, че багажът им е бил готов за пътуване.

Стояхме тримата и гледахме към скалата.

— Значи не й е било съдено да остане — въздъхна Боб. — Борбата едва започва!

— Точно така. Слушайте.

Беше Крам. Той се приближи до Мег и й подаде своя транзистор.

— Това е сватбеният ви подарък от мен. Слушай, Боб, какво си извършил!

„… речи сега са излишни! — чу се от транзистора. — Прогресивните учени днес активно се включват в борбата против атомната опасност. Кой по-добре от нас знае какво носи на човечеството атомната война? Не бива да стоим със скръстени ръце и да чакаме господ да ни поднесе мира. За него е необходимо да се бием, упорито, неуморно като Боб Вигнер.“

Предаването на митинга ставаше от някакъв огромен площад. Речите на ораторите биваха прекъсвани от шумни възгласи, свирене с уста, викове: „Долу учените, които работят за война! Ще защитим Боб! Ще отстояваме мира! НЕ на атомните и водородните бомби!“

— Това е по-силно от водородните бомби — каза Крам.

… Двата автомобила един след друг се скриха зад брезентовата шатра. Двамата с Крам гледахме известно време след тях. После аз отидох в бара.

На масичката в ъгъла седеше Робърт Скот и си пийваше лимонада. Тананикаше си някаква песничка и пишеше нещо на лист хартия.

— А, Уилям, салют! — извика той весело. Настроението му беше великолепно. — Знаете ли какво изчислих сега? Може да се създаде такава система на изпробване на водородните бомби, която ще бъде напълно сигурна. Просто не съществува алгоритъм, по който би могло да се наруши тази система. Стопроцентова сигурност!

Пресуших пълна чаша уиски и отидох при него.

— Я ми покажи тази система…

— Ето. Само че вие не сте математик и няма да разберете нищо.

— Все ще се оправя.

— Аз ще ви обясня. Да предположим, че в този блок има взривател, който се привежда в действие от известна група електрически импулси…

Взех изписания с формули лист и го смачках в юмрука си.

Робърт Скот вдигна към мен учуден поглед.

— Аз не бях ви обяснил още…

— Всичко ми е ясно.

Сграбчих Скот и рязко го вдигнах от стола. Облещените му очи бяха пълни с ужас.

— Уилям, какво правите… Ами че аз… Наистина, недейте… Аз само…

— Пале такова, ти разбираш ли какво направи?

— Нищо лошо… На мен просто ми възложиха…

— Ами ако ти бяха възложили да изчислиш как най-добре да убиеш майка си? — промълвих аз, притискайки Скот до стената. Изпитвах неудържимо желание да го удуша.

Скот яростно разтърси главата си.

— Не… не… не… — злобно повтаряше той.

— А добре ли е да помагаш да убиват милиони други майки?

В миг той се отскубна, завря се в ъгъла и закрещя:

— Какво сте се заяли с мен? Аз съм само математик. Решавам задачи, и толкова. Нямам никакво отношение към бомбите. Дори не знам какво представляват!

Погледнах с презрение това безнадеждно същество, заплюх го и тръгнах към стаята си да си приготвя багажа.