Пейзажите на времето

1.

Пролетта на 1998 г.

„Не забравяй непрекъснато да се усмихваш“ — мрачно си помисли Джон Ренфрю. Изглежда на хората това им харесваше. Изобщо не се чудеха защо продължаваш да се усмихваш, независимо за какво се отнасяше разговорът. Това беше някаква принципна проява на добра воля, предполагаше той, един от триковете, които никога нямаше да може да овладее.

— Татко, виж…

— По дяволите, внимавай! — изкрещя Ренфрю. — Разкарай този лист от овесената ми каша, а? Марджъри, защо проклетите кучета са в кухнята, докато закусваме?

Три фигури го зяпнаха като замръзнал кадър от анимационен филм. Марджъри — обърнала се от печката с бъркалка в ръка. Ники — вдигнала лъжица към устата си, която беше останала отворена от изненада. До нея Джони — протегнал училищен лист хартия, с полуразплакано лице. Ренфрю знаеше какво си мисли жена му. „Джон трябва да е сериозно разтревожен. Той никога не се ядосва.“

Точно така, той никога не се гневеше. Това бе още един лукс, който не можеха да си позволят.

Замръзналият кадър се раздвижи. С резки движения, Марджъри започна да гони скимтящите кучета през задната врата. Ники наведе глава, за да разгледа кашата си. После Марджъри върна Джони на мястото му до масата. Ренфрю шумно си пое дълбоко дъх и впи зъби в препечената си филийка.

— Недей да безпокоиш татко днес, Джони. Тази сутрин той има много важна среща.

Хрисимо кимване.

— Извинявай, татко.

Татко. Всички го наричаха „татко“. Не „тате“, както беше искал да му викат бащата на Ренфрю. Това бе име за бащи със загрубели длани, които работят с каскет на главата.

Ренфрю мрачно огледа масата. Понякога се чувстваше не на място — тук, в собствената си кухня. Там седеше синът му, облечен в униформена сиво-синкава училищна жилетка и разговаряше с онзи типичен за горната класа ясен глас. Ренфрю си спомняше объркващата смесица от презрение и завист, която на възрастта на Джони бе изпитвал към такива момчета. Понякога случайно поглеждаше към сина си и спомените от онези времена се връщаха назад. Мъчеше се да открие в лицето на момчето онова добре отработено безразличие, но вместо това трогнат виждаше там единствено възхищение.

— Аз съм този, който трябва да се извини, момчето ми. Не исках да ти крещя така. Както каза майка ти, днес съм малко притеснен. Та значи, какво искаше да ми покажеш, а?

— Ами, имаме конкурс за най-добро съчинение — плахо започна Джони, — за това как учениците биха могли да помогнат в почистването на околната среда и на всичко останало и как да пестят енергия. Исках да го видиш, преди да го предам.

Ренфрю прехапа устни.

— Днес нямам време, Джони. Кога трябва да го предадеш? Ако мога, ще опитам да го прегледам довечера. Става ли?

— Да. Благодаря ти, татко. Ще го оставя тук. Знам, че се занимаваш с ужасно важна работа. Учителят по английски ни обясни.

— Ами всъщност… — поколеба се момчето. Заяви, че по начало учените са ни вкарали в тази ужасна каша и сега единствено те могат да ни измъкнат от нея, ако изобщо някой е в състояние да го стори.

— Не е първият, който го мисли, Джони. Това е труизъм.

— Труизъм ли? Какво е труизъм, татко?

— Моята класна наставница твърди точно обратното — внезапно се намеси Ники. — Според нея, учените вече са ни докарали достатъчно неприятности. Тя смята, че единствено Господ може да ни избави и че Той вероятно няма да го направи.

— О, Боже, още един пророк на гибелта. Е, предполагам, че е по-добре от примитата и техните глупости за „назад към каменната ера“. Само дето пророците на гибелта са навсякъде и потискат всички ни.

— Госпожица Креншоу казва, че и примитата няма да избягнат Божието наказание, колкото и надалеч да избягат — категорично продължи Ники.

— Марджъри, какво става в това училище? Не искам да пълнят главата на Ники с такива идеи. Онази жена ми се струва неуравновесена. Поговори за нея с директора.

— Съмнявам се, че ще има някаква полза — спокойно отвърна Марджъри. — В наши дни има повече „пророци на гибелта“, както ги наричаш, отколкото каквито и да е други.

— Госпожица Креншоу смята, че всички просто трябва да се молим — упорито продължи Ники. — Тя казва, че това е наказание. А навярно и краят на света.

— Не мислите ли, че е доста глупаво, мила? — попита Марджъри. — Докъде щяхме да стигнем, ако всички само седяхме и се молехме? Вече трябва да разбирате тези неща. И между другото, деца, най-добре да побързате, за да не закъснеете за училище.

— Госпожица Креншоу ни учи: „Гледайте момината сълза“ — промълви Ники, докато излизаше от стаята.

— Е, аз не съм някаква си проклета момина сълза — рече Ренфрю, бутна назад стола си и се изправи, — тъй че по-добре да тръгвам и да се захващам с новия ден.

— И ме оставяш да преда, а? — усмихна се Марджъри. — Няма друг начин, нали? Ето ти обяда. Тази седмица пак няма месо, но взех парче сирене от фермата и извадих малко ранни моркови. Мисля, че тази година ще имаме и картофи. Би ти харесало, нали? — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Надявам се интервюто да мине добре.

— Благодаря ти, мила. — Той усети отново старото познато стягане. Трябваше да получи онази стипендия. Беше вложил в проекта страшно много време и мисъл. Трябваше да получи уредите. Всичко трябваше да се провери.

Ренфрю излезе от къщата и се качи на велосипеда си. Вече излизаше от кожата на семеен мъж и мислите му се насочваха към лабораторията, към днешния инструктаж на лаборантите, към предстоящото интервю с Питърсън.

Той бързо въртеше педалите и излезе от Грантчестър, а после заобиколи покрай Кеймбридж. През нощта беше валяло. Над разораните ниви висеше ниска мъгла, която смекчаваше светлината. От новопоявилите се зелени листа на дърветата висяха водни капчици. Влагата блестеше по килима от диви зюмбюли, който покриваше полянките. Уличката тук минаваше покрай малък поток, обрасъл с елша и коприва. Ренфрю можеше да види как бръмбарите, наречени водни лодкари, се щурат насам върху водната повърхност с веслоподобните си крачета и вдигат малки вълнички. По бреговете като златен килим цъфтяха лютичета и от върбите се спускаха дълги, меки, мъхнати реси. Беше свежо априлско утро, точно като някога, когато бе момче в Йоркшир и обичаше да гледа как под бледото утринно слънце от полята се надига мъгла и зайците побягват при приближаването му. Алеята, по която караше, беше потънала дълбоко през годините и главата му бе почти на равнището на корените на дърветата от двете й страни. До ноздрите му се донасяше мирис на влажна почва и измита от дъжда трева, примесен с остър дъх на въглищен дим.

Някакви мъж и жена го изгледаха с безразличие, когато мина покрай тях. Те лениво се бяха облегнали на хлътнала дървена ограда. Ренфрю сбърчи лице. Всеки месец в областта прииждаха все нови и нови преселници, като си мислеха, че Кеймбридж е богат град. От дясната му страна се намираше кланицата на стара ферма. Миналата седмица зеещите черни прозорци бяха покрити с вестници, дъски и парцали. Беше изненадващо, че преселниците не бяха надушили мястото по-рано.

Последната част от пътя, която минаваше през предградията на Кеймбридж, бе най-лоша. Улиците бяха препречени с паркирани и изоставени на всяка крачка автомобили. Беше разработена национална програма за тяхното рециклиране, но единственото, което Ренфрю видя от нея, бяха безкрайните приказки по телевизията. Запровира се между колите, които стояха там като безоки, безкраки бръмбари, освободени от всичките си подвижни части. В някои от тях живееха студенти. Сънливи лица се обръщаха да го гледат, докато се клатушкаше покрай тях.

Той заключи велосипеда си на оградата пред „Кавендиш“. На паркинга забеляза само една кола. Онова леке Питърсън сигурно нямаше да дойде толкова рано. Още нямаше 8:30. Ренфрю се затича нагоре по стъпалата и прекоси преддверието.

За него съвременният комплекс от три сгради беше анонимен. Първоначалният „Кав“, където Ръдърфорд бе открил ядрото, представляваше старо тухлено здание в центъра на Кеймбридж, днес музей. От „Мадингли роуд“, на двеста метра разстояние от него, човек можеше да го помисли за застрахователен център, фабрика или изобщо всякаква бизнес-сграда. Когато го откриха в началото на 70-те години, „новият Кав“ беше безупречен, боядисан в хармонични цветове, с килими в библиотеката и със запълнени лавици. Сега коридорите бяха едва осветени и много лаборатории зееха пусти и без никакви уреди. Ренфрю се насочи към собствената си лаборатория в сградата „Мот“.

— Добро утро, Доктор Ренфрю.

— А, добрутро, Джейсън. Някой да е идвал?

— Ами, дойде Джордж, за да включи вакуумните помпи, но…

— Не, не, имам предвид посетител. Чакам един човек от Лондон. Казва се Питърсън.

— А, не. Не е идвал. Искате ли да започвам тук?

— Да, давай. Как е апаратурата?

— Сравнително добре. Вакуумът намалява. Сега сме на десет микрона. Заредихме ново количество течен азот и проверихме електрониката. Като че ли един от усилвателите работи. Правим някои изчисления и след около час трябва да проверим уредите.

— Добре. Виж сега, Джейсън, този човек Питърсън е от Световния съвет. Обмисля да увеличи спонсорирането ни. Ще трябва да го поухажваме, да му покажем апаратурата след няколко часа. Опитай се да изглеждаш весел и поспретни малко лабораторията. Ще можеш, нали?

— Добре. Ще оправя всичко.

Ренфрю слезе по стълбата до етажа на лабораторията и пъргаво запрескача жици и кабели. Помещението беше от гол бетон, пресечен от остарели електрически съединения и доста по-нови кабели, изтеглени по пътечките между апаратурата. Ренфрю поздравяваше всеки лаборант, когато се приближеше до него, питаше за работата на йоновите фокусатори, даваше инструкции. Вече отлично познаваше апаратурата — беше я конструирал и с мъки бе сглобил частите и сам. Течният азот клокочеше в колбата си. Електрическите уреди бръмчаха на местата, където волтажът не бе съвсем подходящ. По зелените лица на осцилоскопите танцуваха и се вълнуваха плавни жълти криви. Тук Ренфрю се чувстваше у дома си.

Рядко забелязваше голите стени и кривите ъгли на лабораторията си — за него тя беше удобно съчетание от познати елементи, които работеха заедно. Не разбираше модерната сега погнуса към механичните неща и подозираше, че зад нея се крие страхопочитание. Но всичко това бяха глупости. Човек спокойно можеше да изпитва същите чувства към някой небостъргач например и въпреки това сградата не беше нещо, което да го превъзхожда — тя бе направена от човека, а не обратното. Вселената от артефакти принадлежеше на човека. Докато вървеше по пътеката между огромните електронни уреди, на Ренфрю от време на време му се струваше, че е риба, която плува в топлите води на собствения си океан, прехвърля в ума си сложната схема на експеримента като многопластова диаграма и я проверява на фона на несъвършената действителност пред него. Харесваше му този начин на мислене, поправяне и търсене на невидим недостатък, който би могъл да унищожи целия желан резултат.

Бе сглобил по-голямата част от тази апаратура като се ровеше сред боклуците на другите изследователски групи в „Кав“. Изследванията винаги бяха съвсем очевиден разкош, който лесно се съкращаваше. Последните пет години представляваха истинско бедствие. Когато съкращаваха някоя група, Ренфрю спасяваше каквото можеше. Беше започнал в групата по ядрен резонанс като специалист по високоенергийни йонни лъчи. Това бе важно при откриването на съвсем нов вид елементарна частица, наречена тахион, чието съществуване беше предвидено на теория още преди десетилетия. Ренфрю се бе насочил към тази област. Беше запазил малкия си колектив на повърхността чрез изкусно привличане на субсидии и използвайки факта, че като последна новост, тахионите имаха очевидното интелектуално право над всички средства, останали в Националния научен съвет. Миналата година обаче, ННС бе разпуснат.

Изследванията през тази година бяха като марионетка, чиито конци водеха към самия Световен съвет. Западните държави бяха обединили изследователските си опити с насоченост към икономиката. Световният съвет беше политическо животно. На Ренфрю му се струваше, че политиката на Съвета се свежда до подкрепата на чисто показни усилия и нищо повече. Програмата за реактор с ядрено топене все още взимаше лъвския пай, въпреки очевидната липса на напредък. Най-добрите групи в „Кав“, като например тази по радиоастрономия, бяха разформировани миналата година, когато Съветът реши, че астрономията като цяло е непрактична и подобна дейност трябва да се преустанови „за този период“. Точно колко дълъг можеше да е периодът беше въпрос, който Съветът умело избягваше. Идеята бе, че със задълбочаването на настоящата криза, западните държави трябва да се освободят от научните си излишества в полза на усиленото съсредоточаване върху екопроблемите и свързаните с тях бедствия, господстващи по първите страници на вестниците. Но Ренфрю знаеше, че човек трябва да следва посоката на вятъра. Беше успял да изнамери формула, според която тахионите да имат „практическа“ насоченост и засега това гледище бе удържало групата му на повърхността.

Ренфрю завърши с проверката на някакво електронно съоръжение — напоследък нещо не работеше добре — и спря за миг, заслушан в деловото бръмчене на лабораторията около него.

— Джейсън — извика той, — излизам да изпия едно кафе. Ще се погрижиш всичко да работи, нали?

Той свали старото си кадифено яке от закачалката и силно се протегна, разкривайки полумесеци от пот около подмишниците си. Докато се протягаше, забеляза на платформата двама мъже. Един от лаборантите сочеше надолу към него и обясняваше. Още преди Ренфрю да е спуснал ръце, другият мъж заслиза по стълбата към лабораторията.

В мислите на Ренфрю ненадейно нахлу спомен от следването му в Оксфорд. Вървеше по коридор, в който стъпките му отекваха с кухото, кънтящо ехо, присъщо единствено на камъка. Беше прекрасно октомврийско утро и той преливаше от желание да започне този нов живот, който търсеше, цел на дългите студентски години. Знаеше, че е умен — тук, сред равните му по интелект, най-после щеше да падне точно на мястото си. Бе пристигнал с влак от Йорк предишната нощ и сега искаше да излезе на утринното слънце и да го поеме цялото в себе си.

От срещуположния край на коридора към него вървяха двама души. Носеха късите си академични тоги като мантии на придворни и ходеха така, сякаш сградата беше тяхна. Разговаряха на висок глас, когато приближиха към него и го изгледаха отгоре, като че ли бе ирландец. Докато го отминаваха, единият каза с ленив, провлачен глас:

— О, Боже, още един проклет селяндур стипендиант.

Това беше предопределило хода на годините му в Оксфорд. Бе станал Първи, разбира се, и вече си беше създал име в света на физиката. Но винаги чувстваше, че дори да си губеха времето, те се радваха на живота повече, отколкото той изобщо би могъл.

Споменът отново го нарани, като гледаше как Питърсън се приближава. След толкова много време Ренфрю не можеше да си спомни лицата на онези двама студенти сноби и навярно нямаше физическа прилика, но от този човек лъхаше същата грациозна, арогантна самоувереност. Освен това Ренфрю забеляза начина, по който беше облечен Питърсън и той не му хареса. Питърсън бе висок, прегърбен и тъмнокос. Отдалеч оставяше впечатлението за младо и атлетично конте. Движеше се леко, не като ръгбист, какъвто беше в младежките си години Ренфрю, а като тенисист, играч на поло или дори копиехвъргач. По-отблизо той изглеждаше в началото на четирийсетте си години и властното му държание не можеше да се сбърка. Беше красив по доста суров начин. В изражението на лицето му нямаше презрение, но Ренфрю горчиво си помисли, че навярно просто се е научил да го крие, когато е станал достатъчно възрастен. „Стегни се, Джон — мислено си напомни той. — Ти си специалистът, не той. И се усмихвай.“

— Добро утро, Доктор Ренфрю. — Равният глас беше точно такъв, какъвто очакваше да е.

— Добро утро, г-н Питърсън — промърмори той, като подаде голямата си, квадратна длан. — Приятно ми е да се запознаем. — По дяволите, защо ли го беше казал? Това почти можеше да е гласът на баща му: „Радвам съ да съ запознайм, момко“. Започваше да става параноичен. Лицето на Питърсън не изразяваше нищо друго, освен сериозно отношение към работата му.

— Това ли е експериментът? — с разсеян вид се огледа Питърсън.

— Да. Искате ли първо да го разгледате?

— Ако обичате.

Минаха покрай няколко стари сиви шкафа английско производство и покрай по-нови уреди, поставени в ярко оцветени облицовки от „Тектроникс“, „Физикс Интернешънъл“ и други американски фирми. Тези яркочервени и жълти елементи бяха закупени с малка сума, отпусната от Съвета. Ренфрю поведе Питърсън към сложните апарати, разположени между полюсите на голям магнит.

— Свръхпроводящо устройство, разбира се. Трябва ни огромна сила на полето, за да получим остра, ясна линия по време на предаването.

Питърсън огледа лабиринта от жици и датчици. Над тях се извисяваха ред след ред електронни уреди. Той посочи към един от тях и попита за предназначението му.

— О, мислех, че няма да ви интересува техническата страна на въпроса — изненада се Ренфрю.

— Напротив.

— Ами, там вътре имаме голямо количество индиев антимонид, вижте… — Той посочи към веществото между магнитните полюси. — Бомбардираме го с високоенергийни йони. Когато се сблъскват с индия, те се разпадат на тахиони. Това е сложна, много чувствителна йонно-ядрена реакция. — Той погледна към Питърсън. — Тахионите са частици, които се движат по-бързо от светлината, нали знаете? От другата страна… — той посочи около магнитите и поведе Питърсън към продълговат, син, цилиндричен резервоар на десет метра от магнитите, — ние притегляме тахионите и ги фокусираме в лъч. Те имат своя енергия и спин, затова реагират само с индиеви ядра в силно магнитно поле.

— А когато се сблъскат с нещо по пътя си?

— Там е въпросът — рязко отвърна Ренфрю. — Тахионите трябва да се сблъскат с ядрото в точно определено състояние на енергия и спин, преди да загубят каквато и да е енергия в този процес. Те преминават точно през обикновена материя. Именно затова можем да ги изстреляме на светлинни години разстояние, без да променят посоката си.

Питърсън не отвърна нищо. Той се намръщи към уредите.

— Но когато един от нашите тахиони се сблъска с индиево ядро в точно определеното състояние — продължи Ренфрю, — ситуация, която в природата не се случва много често — то ще бъде погълнато. Това отклонява посоката на спина на индиевото ядро, накъдето и да сочи. Мислете за индиевото ядро като за малка стрелка, която се отклонява встрани. Ако всички малки стрелки сочат в една посока преди да пристигнат тахионите, те ще бъдат разбъркани. Това ще се забележи и…

— Разбирам, разбирам — презрително го прекъсна Питърсън. Ренфрю се зачуди дали не беше прекалил с малките стрелки. Щеше да е фатално, ако Питърсън си помислеше, че го подценява — което разбира се, бе самата истина. — Предполагам, че този индий е на някой друг?

Ренфрю затаи дъх. Това беше деликатният момент.

— Да. Експеримент, проведен през 1963 г. — бавно отвърна той.

— Прочетох предварителния отчет — сухо заяви Питърсън. — Тези документи често са подвеждащи, но това успях да разбера. Техническият персонал ми каза, че изглежда разумно, но не мога да повярвам в някои от нещата, които сте написали. Тази работа с промяната на миналото…

— Вижте, ще дойде колегата Маркъм — той ще ви обясни въпроса.

— Ако може.

— Разбира се. Ала причината никой да не се е опитвал да прати послания в миналото става очевидна веднага, щом се замислите. Ние можем да построим предавател, но няма приемник. Никой в миналото не е създал такъв.

Питърсън се намръщи.

— Ами, да…

Ренфрю ентусиазирано продължи:

— Ние естествено построихме такъв, за да извършим предварителните си експерименти. Но хората през 1963 г. не са знаели за тахионите. Така че номерът е да се намесим с нещо, което вече им е известно. Това е съобщението.

— Хм.

— Опитваме се да съсредоточим взривове от тахиони и да ги насочим точно така…

— Почакайте — каза Питърсън, като вдигна ръка. — Накъде да ги насочите? Къде е 1963 г.?

— Доста далеч, както се оказва. След 1963 г. земята се е въртяла около слънцето, докато самото слънце се е въртяло около центъра на галактиката и така нататък. Съберете всичко това и ще откриете, че 1963 г. е доста далеч.

— В сравнение с какво?

— Ами, в сравнение с центъра на масата на местната група галактики, разбира се. Имайте предвид, че и местната група се движи по отношение на отправната рамка, осигурена от микровълновия радиационен фон и…

— Вижте, оставете терминологията, става ли? Та казвате, че 1963 г. е някъде в небето?

— Точно така. Ние пратихме лъч тахиони, за да уцелим въпросното място. Мястото, заемано от Земята точно по онова време.

— Звучи ми невъзможно.

Ренфрю премери думите си.

— Не мисля така. Номерът е в създаването на тахиони с принципно безкрайна скорост…

Питърсън сухо и уморено се усмихна.

— А, „принципно безкрайна“ значи? Комичен специализиран жаргон.

— Искам да кажа с неизмеримо висока скорост — поясни Ренфрю. — Съжалявам за терминологията, ако тя ви безпокои.

— Ами, вижте, просто се опитвам да разбера.

— Да, да, извинявайте, може да съм попрекалил. — Ренфрю видимо се приготви за нова атака. — Имайте предвид, че същината на номера тук е да получим тези високоскоростни тахиони. После, ако успеем да уцелим точното място в пространството, можем да пратим послание доста назад във времето.

— И тези тахионови лъчи ще преминат право през някоя звезда?

Ренфрю се намръщи.

— Всъщност, не знаем. Има вероятност други реакции — между тези тахиони и други ядра, освен индиевите — да са сравнително силни. Все още няма данни за тези напречни разрези. Ако е така, попадането на планета или звезда на пътя им може да представлява проблем.

— Но сте правили по-прости опити, нали? Четох в отчета…

— Да, да, те бяха изключително успешни.

— Ами, все пак… — Питърсън посочи към лабиринта от уреди. — Този експеримент ми се струва интересен. Похвален. Но… — той поклати глава, — хм, удивен съм, че сте получили пари за него.

Лицето на Ренфрю се напрегна.

— Парите изобщо не са толкова много.

Питърсън въздъхна.

— Вижте сега, Доктор Ренфрю, ще бъда откровен с вас. Дошъл съм тук, за да направя преценка от името на Съвета, защото някои доста големи имена казаха, че в него имало някакъв смисъл. Не мисля, че притежавам специалните познания, за да направя както трябва тази преценка. Същото се отнася и за останалите членове на Съвета. В по-голямата си част ние сме еколози, биолози и администратори.

— Би трябвало да има по-широки специалисти.

— Да, естествено. В миналото идеята ни беше при нужда да викаме специалисти.

Ренфрю навъсено подметна:

— Я се свържете с Дейвис от Кралския колеж в Лондон. Той разбира от тази работа и…

— Няма време за това. Ние търсим спешни мерки.

— Толкова ли е зле? — бавно попита Ренфрю.

Питърсън замълча, сякаш бе стигнал прекалено далеч.

— Да. Така изглежда. — Мога да действам бързо, ако това е идеята ви — оживено каза Ренфрю.

— Вероятно ще се наложи.

— Би било по-добре, ако получим напълно ново поколение апаратура. — Ренфрю обхвана със замах лабораторията. — Американците са разработили нови електронни уреди, които биха подобрили нещата. Нужни са ни, за да сме наистина сигурни, че вършим нещо. Повечето от апаратурата, която ми трябва, се разработва в техните национални лаборатории — Брукхейвън и така нататък.

Питърсън кимна.

— Така пишеше в отчета ви. Затова и искам днес да се видя с онзи човек Маркъм.

— Той има ли необходимата тежест, за да наклони везните?

— Така мисля. Казаха ми, че го ценят, че е американец на място. Неговата Национална научна фондация от това се нуждае, за да се прикрие в случай…

— А, разбирам. Ами, Маркъм трябва да пристигне всеки момент. Елате да пием кафе в кабинета ми.

Питърсън го последва в разхвърляния кабинет. Ренфрю разчисти от един стол книги и листове хартия с нервните жестове на човек, внезапно разбрал, едновременно с госта си, че кабинетът му е в безпорядък. Питърсън седна, като повдигна панталоните на коленете си, после кръстоса крака. Ренфрю се въртя по-дълго от необходимото около остро миришещото кафе, защото искаше да си остави време, за да помисли. Нещата започваха зле и той се чудеше дали спомените от Оксфорд автоматично не са го настроили против Питърсън. Е, нищо — така или иначе напоследък всички бяха доста нервни. Навярно Маркъм щеше да позаглади нещата, щом пристигнеше.