Пейзажите на времето

15.

1998 г.

Грегъри Маркъм стоеше със сключени зад гърба си ръце. Посивялата коса по слепоочията му придаваше отдалечен, тържествен вид. Приглушеното бръмчене на лабораторията му се струваше сгряващ звук, делово жужене на уреди, които, макар и само по непредвидимите си повреди и индивидуалности, често напомняха на заети простосмъртни работници. Лабораторията беше остров от звуци в смълчания корпус на „Кавендиш“ и управляваше всички останали източници. „Кав“ бе навлязъл в съвременната епоха, използвайки труда на Фарадей и Максуел, за да създаде домашното чудо на електричеството. Сега, помисли си Маркъм, в центъра му оставаха неколцина мъже, които се опитваха да достигнат миналото като плувци срещу течението.

Ренфрю се движеше сред редиците от уреди, като се хвърляше от едно проблемно място на друго. Маркъм се усмихна на енергията му. Отчасти тя се дължеше на безмълвното присъствие на Иън Питърсън, който се беше отпуснал на стола си и наблюдаваше датчика на осцилоскопа, показващ основния сигнал. Ренфрю се ядосваше, съзнавайки, че под прикритието на хладнокръвието си, Питърсън никога не загубваше наблюдателния си поглед.

Ренфрю се върна с трополяща походка при централния осцилоскоп и погледна към хаоса от шумове.

— По дяволите! — буйно изруга той. — Този проклет шум не изчезва.

— Е, не е абсолютно задължително да пратите нови сигнали, докато съм тук — успокои го Питърсън. — Просто наминах, за да видя как върви работата.

— Не, не. — Ренфрю неловко размърда рамене под кафявото си яке. Маркъм забеляза, че джобовете му са натъпкани с електронни части, очевидно оставени и забравени там. — Вчера всичко вървеше отлично. Няма причина да не е така и днес. Спокойно предадох астрономическата част за три часа.

— Трябва да кажа, че не виждам такава необходимост — отвърна Питърсън, — като се има предвид колко сложно е да се излъчи наистина важната…

— Това ще е в помощ на онзи, който приема съобщението — обясни му Маркъм, като пристъпи напред. Изражението на лицето му бе твърдо неутрално, макар всъщност да беше леко развеселен от начина, по който другите двама винаги намираха за какво да спорят помежду си. — Джон смята, че за тях може да е полезно да знаят кога ще им е най-лесно да засекат лъча ни. Астрономическите координати…

— Отлично разбирам това — прекъсна го Питърсън. — Не разбирам обаче, защо не посветите спокойните си моменти на същностния материал.

— Като например? — бързо попита Маркъм.

— Да им кажете какво правим ние, да повторите данните за океана и…

— Направихме го безброй пъти — не изтърпя Ренфрю. — Но ако те не могат да го приемат, каква, по дяволите…

— Вижте, вижте — меко каза Маркъм, — има достатъчно време за това, нали? Съгласни ли сте? Когато шумът изчезне, първото, което ще направим, е да пратим онова ваше банково съобщение, а после Джон може…

— Не го ли пратихте веднага? — изненадано извика Питърсън.

Ренфрю отвърна:

— А, не, не бяхме свършили с другия материал и…

— Добре! — Питърсън изглеждаше възбуден. Той бързо се изправи и енергично се заразхожда из малкото пространство пред извисяващите се сиви шкафове. — Разказах ви как открих бележката — доста изненадващо, трябва да призная.

— Да — съгласи се Маркъм. Сутрешната поява на Питърсън с пожълтелия лист хартия беше предизвикала силно вълнение. Изведнъж всичко това започна да им се струва съвсем реално.

— Е — продължи Питърсън, — обмислях въпроса как да, хм, разширите експеримента.

— Да го разширим ли? — попита Ренфрю.

— Да. Не изпращайте моето съобщение.

— Мили Боже — бе единственото, което успя да каже Маркъм.

— Но, но, не разбирате ли, че… — Гласът на Ренфрю пресекна.

— Мислех си, че ще се получи интересен експеримент.

— Естествено — съгласи се Маркъм. — Много интересен. Но ще предизвика парадокс.

— Именно такъв беше замисълът ми — бързо отвърна Питърсън.

— Но парадоксът е точно онова, което искаме да избегнем — възрази Ренфрю. — Той ще провали цялата идея.

— Аз ви го обясних — каза на Питърсън Маркъм. — Онзи превключвател, който е замръзнал между включено и изключено положение, спомняте ли си?

— Да, отлично разбирам това, но…

— Тогава не предлагайте глупости! — извика Ренфрю. — Щом искате да се свържете с миналото и знаете, че сте го постигнали, стойте настрана.

— Единствената причина да го разберете, е, че аз отидох в банката в Ла Хола — с ледено спокойствие отвърна Питърсън. — Така, както ми изглеждат нещата, аз потвърдих вашия успех.

Последва неловко мълчание.

— А… да — вметна Маркъм, за да запълни паузата. Трябваше да признае, че Питърсън бе прав. Това беше точно този вид проста проверка, която той или Ренфрю би трябвало да направят. Но те бяха обучени да мислят за механични експерименти, пълни с уреди, които работят без човешка намеса. Идеята да поискат потвърдителен знак просто не им бе дошла наум. А сега Питърсън, невежият администратор, беше доказал, че цялата им схема е вярна и го бе направил без каквото и да е сложно мислене.

Маркъм дълбоко си пое дъх. Бе опияняващо да разбереш, че вършиш нещо, което никой преди теб не е постигал, нещо отвъд собственото ти разбиране, но безспорно реално. Често се казваше, че понякога науката те свързва със света така, както нищо друго не би могло. Тази сутрин и онзи едничък лист хартия на Питърсън го бяха сторили, но по странно различен начин. Триумфът от всеки експеримент настъпва тогава, когато откриеш неизследвана област на знанието. За тахионите обаче, те не разполагаха с истинско знание. Единственото, което имаха, бе една проста бележка върху пожълтял къс хартия.

— Иън, знам как се чувствате. Ще е адски интересно да не пратим вашето съобщение. Но никой не знае какво би означавало това. То може да ни попречи да свършим онова, което искате — а именно, да предадем информацията за океана.

Ренфрю подчерта тази мисъл с „Дяволски си прав!“ и се върна към апаратите си.

Питърсън сведе клепачи, като че ли дълбоко замислен.

— Добър отговор. Знаете ли, за миг си помислих, че е възможно да има някакъв начин така да научим нещо повече.

— Наистина — съгласи се Маркъм. — Но ако не правим само онова, което разбираме…

— Точно така — отвърна Питърсън. — Изключваме парадоксите, съгласен съм. Но по-късно… — Изражението му беше замечтано.

— По-късно, естествено — измърмори Маркъм. Бе странно, помисли си той, как се разменяха ролите. Предполагаше се, че Питърсън трябва да е администраторът, който на първо място иска резултати. И все пак, сега той желаеше да разшири параметрите на експеримента и да открие нови области от физиката.

А срещу това се обявяваха Ренфрю и самият той, изведнъж изпитали неувереност до какво би могъл да доведе парадоксът. Каква ирония.

Един час по-късно стройните елементи на логиката се бяха разпаднали, както често се случваше, пред категоричните подробности на самия експеримент. Шумът размазваше безстрастния датчик на осцилоскопа. Въпреки усилената работа на лаборантите, смущенията не отслабваха. Ако положението не се променеше, тахионовият лъч щеше да е безполезно разпръснат и слаб.

— Знаете ли, Иън — промърмори Маркъм, облегнал се назад на дървения си лабораторен стол, — струва ми се, че това може да е свързано с материалите от Калифорнийския технически институт.

Питърсън вдигна поглед от листа с червен, диагонално отпечатан надпис „СЕКРЕТНО“. Когато можеше, той сериозно работеше по документите от препълнената си чанта.

— А? Как?

— Онези космологични изчисления — добра работа. Всъщност, отлична. Групирани вселени. Да предположим, че някой вътре в тях праща навън тахионови сигнали. Тахионите могат да проникват извън онези по-малки вселени. Единственото, което трябва да направят, е да минат през случайностния хоризонт на затворената микрогеометрия. После са свободни. Те избягват от гравитационните ексцентричности и ние можем да ги засечем.

Питърсън се намръщи.

— Тези… микровселени… са други… други места за живот? И могат да са обитаеми?

Маркъм се усмихна.

— Естествено. — Той излъчваше ведрата увереност на, човек, който е работил върху изчисленията и е открил решенията. Беше изпълнен с весела сигурност, идваща от първото му схващане на пълните Айнщайнови уравнения на полето — арабески на гръцки букви, разположени нарядко по страниците като ефирна паяжина. Когато ги бе видял за пръв път, му се бяха сторили безсмислени, просто наниз от заврънтулки. И все пак, да проследиш деликатните флексори, докато се свиват, докато горни индекси се редуват с долни и математически се свиват в конкретни класически величини — потенциал, маса, сили, векториращи в геометрия на кривите — това си беше върховно преживяване. Железният юмрук на реалното, скрит в кадифената ръкавица на весела математика. Маркъм виждаше в лицето на Питърсън колебливата озадаченост, която поглъщаше хората, когато се мъчеха да си представят идеи извън успокоителните три измерения и Евклидовата сигурност, ограничаваща техния свят. Зад уравненията се криеха необятни простори и прах, мъртва, но яростна материя, извиваща се към геометричната воля на гравитацията, звезди като кибритени главички, експлодиращи в безграничната нощ, оранжеви искри, които осветяваха само рядък пръстен от новородени планети. Именно математиката изграждаше всичко това — образите, които хората носеха в главите си, бяха полезни, но тромави, карикатури на свят, фин като коприна, безкрайно гладък и разнообразен. След като си видял това, след като наистина си го видял, фактът, че в едни светове могат да съществуват други, че в нашата собствена вселена могат да се развиват и още, не бе толкова голяма загадка.

— Струва ми се, че може да има обяснение за аномалното равнище на шума — каза Маркъм. — Ако съм прав, той изобщо няма термичен произход. Според мен, той идва от тахионите. Индиевоантимонидната проба не просто излъчва тахиони, а ги и приема. Получава се тахионов фон, който сме пренебрегнали.

— Фон ли? — попита Ренфрю. — От какво?

— Дайте да видим. Да опитаме с корелатора.

Ренфрю направи няколко настройки и отстъпи от осцилоскопа.

— Така би трябвало да стане.

— Какво да стане? — попита Питърсън.

— Това е анализатор на затворена кохерентност — обясни Маркъм. — Той отделя първоначалния шум в индиевата проба — тоест шума от звуковата вълна — и разграничава всички сигнали от случайния фон.

Ренфрю напрегнато гледаше датчика на осцилоскопа. По скалата трептеше сложна вълнова схема.

— Като че ли на равни интервали се забелязва поредица от импулси — каза той. — Но от време на време сигналът изчезва. — Той посочи към плавната линия, която се изгубваше сред смущенията, щом доближеше дясната страна на екрана.

— Доста постоянен сигнал, да — съгласи се Маркъм. — Ето един пик, после пауза, след това два пика заедно, отново нищо, сетне четири почти един върху друг, после пак нищо. Странно.

— Какво е това според вас? — попита Питърсън.

— Не е обикновеният фон, това е ясно — отвърна Ренфрю.

— Кохерентен е, не може да е естествен — каза Маркъм.

Ренфрю:

— Не. По-скоро…

— Шифър — довърши вместо него Маркъм. — Хайде да запишем част от това. — Той започна да пише по дъската за бележки. — В момента ли се приемат тези сигнали?

— Не, настроих апарата така, че да запише интервал от сто микросекунди. — Ренфрю протегна ръка към датчика на осцилоскопа. — Искаш ли друг интервал?

— Почакай да запиша този.

— Защо просто не го фотографирате? — попита Питърсън.

Ренфрю многозначително го погледна.

— Нямаме лента. Бюджетът е съвсем орязан, а лабораториите в последно време не са основен приоритет, нали знаете.

— Иън, запиши това — прекъсна ги Маркъм.

След час резултатите станаха очевидни. Шумът се оказа всъщност сбор от много сигнали, всеки от които покриваше останалите. От време на време се появяваха кратки групи от импулси, само за да бъдат погълнати в оглушителната буря.

— Защо има толкова сблъскващи се сигнали? — попита Питърсън.

Маркъм сви рамене. Той сбърчи нос в несъзнателно усилие да намести очилата си по-нагоре. Това придаде на лицето му изражение на внезапно, силно отвращение.

— Предполагам, че е възможно да са от далечното бъдеще. Но и вариантът с вселената с други в нея също ми звучи приемливо.

— Аз не бих възлагал големи надежди на една нова астрофизична теория — възрази Ренфрю. — Онези колеги спекулират с идеите като стокови брокери.

Маркъм кимна.

— Разбира се, те често взимат зрънце истина и го карат да се раздуе в някакъв интелектуален разтвор. Но този път имат право. Далеч сред галактиките има необяснени източници на инфрачервена светлина. Така биха изглеждали микровселените. — Той направи палатка с длани и се усмихна в нея — любимият му академичен жест. В такива моменти му действаше успокоително да може да изпълни някакъв ритуал. — Онзи твой осцилоскоп показва сто пъти повече от обикновения шум, който очакваше, Джон. Харесва ми идеята, че не сме единствени и имаме фон от тахионови сигнали. Сигнали от различни епохи, да. А също и от онези микроскопични вселени.

— Те обаче, се появяват и изчезват — забеляза Ренфрю. — Все пак мога да предавам за кратко.

— Добре — каза Питърсън. От известно време не се беше обаждал. — Продължавайте тогава.

— Надявам се онези хора от 1963 г. да не са разполагали с толкова чувствителен детектор, че да регистрират този шум — каза Ренфрю. — Ако се придържат към нашите сигнали — а те би трябвало да изпъкват над този фон, когато предаваме нормално, — всичко ще бъде наред.

— Грег — замислено рече Питърсън с разсеян поглед, — има и нещо друго.

— О? Какво?

— Ти постоянно приказваш за малките вселени в нашата и за това как засичаме техните тахионови съобщения.

— Точно така.

— Не е ли малко егоцентрично? Откъде знаем, че ние, на свой ред, не сме малка вселена вътре в някоя друга?

Грегъри Маркъм се измъкна от „Кавендиш“ в ранния следобед. Питърсън и Ренфрю все още не бяха в състояние да не се заяждат помежду си. Администраторът очевидно беше заинтригуван от експеримента, въпреки автоматичния си навик да се дистанцира. Ренфрю оценяваше подкрепата му, но продължаваше да натиска за още. Маркъм намираше сложното им маневриране за комично, още повече, защото всъщност бе несъзнателно. Речта на двамата мъже бе определена от класовия им произход. Ако Ренфрю беше останал работнически син, той спокойно щеше да се разбира с Питърсън, тъй като и двамата щяха да знаят фиксираната си от времето роля. Като човек, плуващ в екзотичните академични води обаче, Ренфрю нямаше на какво да се опре. Науката имаше свой начин за решаване на такива конфликти. Човек можеше да дойде без никакъв произход и да даде приноса си, без да трябва да усвоява каквито и да е нови маниери на поведение в обществото. В този смисъл отличен пример в Кеймбридж бе Фред Хойл. Хойл беше астроном от стария тип — ексцентричен търсач на истината, който излизаше с противоречиви теории и помиташе по пътя си хладните, рационални маниери, когато не отговаряха на настроението му. Ако експериментът му успееше, Ренфрю спокойно можеше да се окаже забележителен колкото Хойл — издънка на работническата класа, устояваща на бурята през цялото време. Днес повечето учени с тъмен произход се държаха неутрално и учтиво — така беше по-безопасно. Ренфрю не бе от тях. Успехът на големите съвременни научни екипи зависеше от добре организираните, гладко протичащи, мащабни операции, чиято стабилност изискваше минимум смущения — как беше терминът? — „междуличностни взаимоотношения“. Ренфрю бе самотник с бодлива психика. Странното беше, че се държеше съвсем учтиво с повечето хора и единствено съзнателното парадиране с класови символи от страна на такива като Питърсън го изкарваше от равновесие. По време на случайните си визити Маркъм бе наблюдавал изострянето на класовите противоречия в Англия в продължение на десетилетия. Времето изглежда беше засилило вътрешните връзки в класата за голямо объркване на снизходителните марксисти, които обикновено спъваха правителствените програми. Обяснението изглеждаше ясно за Маркъм: при ускоряващия се икономически упадък, последвал богатите години на петролодобива в Северно море, хората подчертаваха различията, за да запазят живо чувството за собствената си стойност. „Ние“ срещу „Тях“ — това караше кръвта да кипи. По-добре да играят на тази разсейваща древна игра, отколкото да погледнат в лицето сивата хватка на наближаващото бъдеще.

Маркъм сви рамене, докато си мислеше за тези неща и вървеше по „Котън“, обратно към тържествените островърхи покриви на града. Той беше американец, а следователно свободен от тънките класови ритуали, чужденец с право на временно пребиваване. Прекараната година тук го беше накарала да привикне с езиковите разлики. Вече разпознаваше скептичното вдигане на вежди и високото, сухо „хм-м“ на Питърсън като добре наточено социално оръжие. Изисканият, обработен звук на Питърсъновите „свобходно време“ и „графхик“ определено беше далеч по-приемлив от механичното квакане на американските администратори, които наричаха всяка информация „входяща“, винаги се „обръщаха към проблема“, представяха предложенията като „пакет“, но не винаги го „купуваха“ и които водеха „диалог с публиката“. Ако човек възразеше на подобна терминология, те отвръщаха, че е въпрос „единствено на семантика“.

Маркъм напъха ръце в джобовете на якето си и бавно продължи напред. Вече в продължение на дни се отегчаваше с едно спъващо го изчисление от областта на математическата физика и копнееше за дълга, самотна разходка, която да му помогне да се освободи от раздразнението. Той мина покрай някакъв строеж, където облечени в работни комбинезони шимпанзета носеха камъни и вършеха различна тежка работа. Забележително до какво беше довело през последните години човъркането в ДНК.

Когато наближи опашката на автобусната спирка, нещо привлече вниманието му. Чернокож мъж в спортни обувки стоеше на края й. Очите му шареха, а главата му се мяташе насам-натам, сякаш на пружини. Маркъм се приближи до него, промърмори: „Ченге зад ъгъла“ и продължи нататък. Мъжът замръзна.

— Ъ? К’во? — безумно се огледа той. После се обърна към учения. Поколеба се, сетне се реши и се затича в обратната посока. Маркъм се усмихна. Стандартната им тактика беше да изчакат, докато пристигне автобусът и вниманието на опашката се насочи към качването. Тогава грабваха чантичките на няколко жени и отцепваха на висока скорост. Преди тълпата да пренасочи вниманието си, те отдавна бяха изчезнали. Маркъм бе виждал същата маневра в Лос Анджелис. Малко мрачно осъзна, че нямаше да разбере какво се готви, ако мъжът не беше чернокож.

Тръгна надолу по Хай стрийт. Просяшки ръце магически изникваха пред него, когато видеха американското му яке и после светкавично изчезваха, щом се намръщеше. На ъгъла на „Сейнт Андрюс“ и Маркет стрийт се намираше бръснарницата на Барет. Един избледнял надпис съобщаваше: „Барет желае да бръсне единствено и само мъже, нежелаещи да се бръснат сами“. Маркъм се засмя. Това бе типично кеймбриджска шега, намек за местния силогизъм на Бертран Ръсел и математиците отпреди един век. Това го върна към проблема, който го измъчваше — хаосът от смисъл, обкръжаващ експериментите на Ренфрю.

Очевидният въпрос беше: „Ами Барет? Кой ще обръсне бедния стар Барет?“ Ако Барет искаше да се избръсне и ако надписът отговаряше на действителността, то значи той не искаше да се избръсне сам. И ако Барет не се избръснеше сам, то според надписа му той искаше да се избръсне. Ръсел беше измислил този парадокс и се бе опитал да го реши посредством открития и наименован от него „мета-надпис“, който гласеше: „Барет се изключва от групата на всички мъже, за които се отнася първият надпис“. Това чудесно приключваше въпроса за Барет, но нещата в истинския свят не бяха толкова лесни, утрешното предложение на Питърсън да не пращат съобщението за банката бе притеснило Маркъм повече, отколкото искаше да покаже. Проблемът с цялата тахионова теория се състоеше в това, че идеята за причинно-следствената верига не съответстваше на собственото ни възприемане на времето като движещо се напред. Ами ако не пратеха това съобщение? Стегнатата малка верига, чиито стрели летяха от бъдещето към миналото и обратно, щеше да се разпадне. В нея нямаше никакви човешки същества. Целта на съвременната физична теория беше да говори за действителността като независима от наблюдателя — поне ако се изключеше квантовата механика. Но ако Питърсън се намираше в причинно-следствената верига, той притежаваше способността да променя решението си по всяко време и така да променя цялото проклето нещо. „А може би го беше направил?“ Маркъм спря, погледна през покритото с прах стъкло и видя как подстригват кехлибарената коса на някакво момче. Къде бе човешката свободна воля в тази загадка?

Уравненията немееха. Ако Ренфрю успееше, как щяха да се променят нещата около тях? Маркъм внезапно си представи свят, от който липсваше океанският цъфтеж. Заедно с Ренфрю и Питърсън щеше да излезе от „Кавендиш“, за да открие, че никой не разбира за какво бръщолевят те. „Океански цъфтеж ли? Отдавна решихме този проблем.“ И тримата щяха да се превърнат в безумци, в странно трио, споделящо обща заблуда. Все пак, за да следва логиката, уравненията твърдяха, че пращането на съобщението не би могло да окаже чак такова силно въздействие. На първо място то би могло да премахне самата причина за излъчването на тахионите. Така че трябваше да има някаква логична картина, в която Ренфрю все още да е получил първоначалните си данни, да се обръща за помощ към Световния съвет и в същото време…

Маркъм се отърси от настроението си, усещайки, че по тялото му пролазват студени тръпки. Тук имаше нещо по-дълбоко, някакъв липсващ, жизненоважен физичен въпрос.

Разтревожен, той бързо се отдалечи от бръснарницата. На просторното, оформено като пай поле, известно като „Паркърс Пийс“, лениво течеше игра на крикет. Преди един век тук беше наблюдавал игрите математикът Г. Х. Харди, помисли си Маркъм, и често бе пропилявал следобедите си в мързел, точно като него сега. Маркъм разбираше целта на играта, но не и подробностите. Никога не бе знаел жаргона на крикета и не можеше да определи дали играта е добра. Той мина зад редовете от зрители, които се бяха отпуснали на брезентовите си столове и се зачуди какво биха си помислили зрителите на крикет отпреди век за съвременна Англия. Подозираше обаче, че подобно на повечето хора дори в днешно време, те щяха да решат, че утрешният ден ще е почти същия като днешния.

Маркъм зави по Риджънт стрийт и мина покрай университетската ботаническа градина. Зад нея имаше мъжко училище. „Милостиво благоволявайки да разпореди правилата за горните класове“ — гласеше една древна кралска фраза. Той влезе през сводестата порта и спря пред дъската с училищни обяви. „Следните са загубили свои вещи. Да бъдат в кабинета на отговорника за дисциплината в четвъртък, 4-и юни.“

Никакво „моля“. Никакви ненужни лиготии — просто директно заявление. Маркъм можеше да си представи краткия разговор: „Съжалявам, нали разбирате…“, „Обичайно наказание. Петдесет реда отличен краснопис. Донесете ми ги утре в междучасието.“ И ученикът щеше да напише: „Безотговорното ми отношение към личните ми вещи ще престане.“

Фактът, че ученикът спокойно можеше да използва някой от наскоро изобретените диктофони за почти всичките си домашни работи, нямаше никакво значение — тук беше царството на принципа.

Странно как устояваха на времето системите, когато всичко друго — сгради, политика, слава — изчезваше. Може би именно в това се криеше силата на тази страна. Тук властваше някакво безвремие, прекалено крехко, за да издържи на сухия калифорнийски въздух. Сега, когато лятото беше разцъфтяло с пълна сила, с благовъзпитания си вид училищата и колежите изглеждаха още поостарели — парчета износено време. Маркъм усети как собственото му настроение се освобождава от безкрайната сурова зима и дъждовната пролет.

Той остави мислите си да се отклонят от въпроса за тахионите, търсейки убежище в тази спокойна аура на миналото. За него тук бе различно, знаеше това. Англичаните бяха риби, плуващи в това море на миналото. За тях то присъстваше осезаемо и продължаваше да живее, критикувайки събитията като едва доловимо суфлиране. Американците възприемаха миналото като скоба, отворена в носещите се напред изречения на настоящето, забележка, нещо встрани от потока.

Маркъм тръгна обратно към колежите, оставил чувството за натиска на времето да го проникне. Заедно с Джан бяха ходили на прием в няколко от тях — върховното англофилско преживяване. Мемориалната чиния, която блестеше като живак и бокалите с гербове. В облицованата с полирано дърво стая за след вечеря в позлатени рамки висяха намръщените портрети на основателите на колежа. В огромната трапезария Джан с изненада се беше сблъскала с фактическа сегрегация: възпитаниците на „Итън“ на една маса, тези на колежа „Хароу“ — на друга, завършилите по-незначителни училища — на трета и накрая, на последната маса — училите в държавни училища и всички останали. За един американец в такава цитадела на образованието, след десетилетия свирепа борба за равенство на всяка цена, това изглеждаше странно. Усещаше се някакво настойчиво упование в наследените предимства и дори идеята, че тази система е наследено достойнство. Миналото бе навсякъде. Можеш да си в крак с времето до секунда, да си високо образован и въпреки това да си седиш тихо и удобно в хора на параклиса в „Кингс колидж“ и да слушаш как херувимчетата в елизабетински ризи се опитват да пръснат витражите с дискантовото си пеене. Като че ли в някакъв мъгляв смисъл миналото все още беше тук, сякаш всички те бяха свързани и възприемането на бъдещето като нещо осезаемо живееше в настоящето.

Маркъм се отпусна за миг и остави идеята да се изтрие от подсъзнанието му. Разходката беше точно онзи лек тласък, от който се нуждаеше умът му; бе използвал този метод и по-рано. Нещо… нещо за действителността, която трябва да е независима от наблюдателя…

Той вдигна поглед нагоре. Жълтеникав облак се носеше бързо и ниско над сивите кули и хвърляше тежка сянка върху стените на черквата „Грейт Сейнт Мери“. Камбани звънтяха с порои от звуци в светкавично захладнелия въздух — облакът като че ли изсмукваше топлината от вятъра.

Маркъм се загледа в къдрещите се вълма мъгла, които се разтваряха над него в дирята на облака. После изведнъж го осени. Същината на проблема беше онзи наблюдател, човекът, който трябваше да гледа на нещата обективно. Кой бе той? В квантовата механика самите уравнения не казваха нищо за това в коя посока би трябвало да се движи времето. От момента, в който се направеше измерването, експериментът трябваше да се приема като нещо, което генерира вероятности. Уравненията можеха да кажат единствено колко вероятно е дадено „по-късно“ събитие. Това беше същината на квантума. Уравнението на Шрьодингер можеше да разгъва нещата и напред, и назад във времето. Едва когато наблюдателят посочеше с пръст и направеше измерването, нещо фиксираше посоката на времевия поток. Ако всемогъщият наблюдател измереше една частица и я откриеше в положение x, то той и даваше лек тласък със самия акт на наблюдението. Това беше принципът на несигурността на Хайзенберг. Не можеше да се каже точно колко силен тласък оказва наблюдателят на нещастната частица, така че бъдещото й положение бе донякъде несигурно. Уравнението на Шрьодингер описваше сбор от вероятности, свързани с това къде ще се появи после частицата. Човек можеше да ги открие като си представеше движеща се напред във времето вълна, която дава възможност на частицата да се появява на много различни места в бъдещето. Вероятностна вълна. Старата картина с билярдната топка, в която частицата се движи с Нютонова сигурност към следващата си точка, бе просто заблуда. Най-вероятното положение на частицата всъщност беше абсолютно същото като Нютоновото — но имаше и други възможни пътища. Не толкова вероятни, да, но възможни. Проблемът изникваше тогава, когато наблюдателят отново посочеше с пръст и направеше второто си измерване. Той откриваше частицата на едно място, а не в други възможни точки. Защо? Защото наблюдателят винаги смяташе сам себе си по принцип нютонианец — „класически измервател“, както се казваше на специализиран жаргон.

Маркъм широко се усмихна, когато излезе на „Кингс Пърейд“. В този аргумент се криеше уловка. Класически наблюдател не съществуваше. Всичко на света бе квантово-механично. Всичко се движеше според вероятностните вълни. Така че самият масивен, непокътнат експериментатор биваше тласнат назад. Той получаваше известен тласък от обидената частица и това означаваше, че наблюдателят също е квантово-механичен. Че е част от системата. Експериментът беше по-голям и по-сложен от простите идеи в миналото. Всичко бе част от експеримента и никой не можеше да се дистанцира от него. Можеше да се говори за втори наблюдател, по-едър от първия, който остава незасегнат от експеримента — но това просто преместваше проблема едно стъпало по-нагоре. Последното отстъпление беше цялата вселена да се разглежда като „наблюдател“, така че да се получи логична система. Но това означаваше, че целият проблем трябва да се реши от движението на вселената едновременно, без то да се разделя на удобни, отделни експерименти.

Същността на проблема беше какво кара частицата да се появява само в една точка? Защо избира едно от възможните положения, а не друго? Сякаш вселената имаше много възможни пътища, по които да поеме, а нещо я караше да избере само един от тях.

Маркъм спря, загледан в шеметната височина на „Грейт Сейнт Мери“. Над горния й перваз надничаше някакъв студент — валчеста глава на стоманеносиния фон.

Каква бе точната аналогия?

Тахионовият лъч поставяше същия проблем. Ако идеите на Маркъм бяха верни, някаква вероятностна вълна се движеше напред-назад във времето. Предизвикването на парадокс караше вълната да се движи в затворена верига, което довеждаше системата до пълна лудост и неспособност да реши в какво състояние би трябвало да се намира. Нещо трябваше да реши това. Имаше ли тук някаква аналогия, някакъв непоклатим наблюдател, който караше времето да тече напред, вместо назад?

Ако беше така, парадоксът имаше отговор. Законите на физиката някак си трябваше да осигурят отговор. Но уравненията продължаваха да немеят неразгадаеми. Както винаги, основният въпрос, на който отговаряше математиката, бе „как“, а не „защо“. Трябваше ли да се намеси неподвижният наблюдател? Кой беше той — Господ ли? Спокойно можеше да е Той.

Маркъм раздразнено поклати глава. Идеите се рояха като пчели, но той не можеше да ги фиксира. Изведнъж изръмжа и се отклони през велосипедната алея към „Боус & Боус“.

Новите книги бяха малко — издателският бизнес западаше, отстъпвайки пред телевизионната вълна. Вниманието му привлече някаква жена, която се занимаваше със счетоводната книга — много секси. Извън неговия възрастов обхват обаче, мрачно си помисли той. Беше започнал да се приближава до етапа, през който амбициите почти винаги надхвърляха вероятността за успех.

Проблемът с тахионите продължаваше да го тревожи, докато се прибираше вкъщи през „Кавендиш“ и плажа. Поляната, наречена поради някаква древна причина „Земя на празника на жътвата“, бе застинала във влажния, топъл следобед. Всичко беше тихо, като че ли годината бе застанала неподвижно на върха на дългия склон, по който беше изпълзяла от хватката на зимата и от който скоро трябваше да започне да се спуска. Маркъм свърна на юг към Грантчестър, където все още бе в процес на строеж ядреният реактор. С всичките закъснения, сякаш никога нямаше да довършат срязания на две пинг-понг, който трябваше да покрие къкрещата вътрешност. Ливадите наоколо бяха кътче на селски покой. Крави стояха в мастилената сянка на дърветата и помахваха с опашки, за да разгонват мухите. Носеха се сънливи звуци, тихо гукаха гълъби, някъде бръмчеше самолет. Въздухът беше натежал от аромати на магарешки бодил, бял равнец, спореж и вратига. В сочната трева като от засада изскачаха ярки багри: жълта лайкучка, сини камбанки, лилавото огнивче, обвеяно с литературна слава.

Джан четеше, когато Маркъм се прибра вкъщи. Любиха се лениво в горната спалня, овлажнявайки чаршафите. После в дремещите му мисли затрептя образът на жената от „Боус & Боус“. Във въздуха висеше аромат на мускус. Дългият ден продължи чак до десет часа вечерта, без да иска да отстъпи мястото си на нощта. Докато проверяваше някакво изчисление на бледата късна светлина, Маркъм си спомни, че някъде другаде на планетата някой друг плаща за тези най-дълги летни дни с тежкия дан на ледените зимни нощи. „Дълговете растат“ — помисли си той. И докато четеше в онази вечер на разпространяващия се цъфтеж, изглеждаше, че ще трябва да плащат много.