Пилето

Главното ми занимание това лято — ако не ловяхме кучета — беше да наблюдавам канарчетата. Пилето и Алфонсо имаха вече осемнайсет малки. Смяната на перушината мина, без да се случи нищо лошо с ни едно от тях. С истинско удоволствие изучавах различните стилове в летенето. Всяка птичка лети по свой начин. Мене най-много ме интересува летежът. Както за мистър Линкълн най-важното е цветът, така за мене най-важното е летежът. Можех да ги наблюдавам до припадък; и изпитвах чувството, че самият аз летя.

Със затоплянето на времето стаята ми определено започна да мирише на „пилешко“. Майка ми продължава да си навира носа в стаята ми и да души. Ще трябва да предприема нещо, преди да се е случило непоправимото.

Междувременно правя опити с малките. Искам да разбера точно с каква тежест може да лети едно канарче. Интересува ме също колко е голямо значението на крилата за летежа. Дали една птица, лишена от криле, ще се опитва въпреки това да лети? Вземам едно от малките от последното люпило и му оскубвам покарващите пера на крилете. То прави всичко, което правят останалите, само че когато изскочи от гнездото, не може да хвърчи.

Само подскача по дъното на кафеза. Другите порастват и започват да летят дори из птичарника, а то си остава вързано за дъното на кафеза. Обаче когато оставям перата му да покарат, то наваксва загубеното и скоро започва да лети не по-зле от тях.

Избирам някои от най-добрите майстори в летенето и слагам тежести на краката им. Тежестите правя от калай във вид на съвсем малки клечици. След всеки опит увеличавам тежестта, като прибавям нови и нови клечици. Изчисленията ми показват, че за да получа съотношение между маса и обем, равно на това при птиците, аз трябва да тежа по-малко от петдесет паунда. Но ако отслабна толкова, ще умра. Остава ми надеждата, че птиците могат да летят и при по-голямо тегло.

Канарчетата меря по следния начин: слагам домакинското кантарче в птичарника, пръсвам върху талерката малко семе и чакам. Когато някое от канарчетата кацне да си клъвне, поглеждам какво отчита стрелката. По този начин съм измерил всичките канарчета. Тяхното тегло е почти еднакво. Разликата между най-тежкото и най-лекото е няколко грама, няма дори и толкова. Просто да не повярваш колко са леки канарчетата. В опитите с тежестите не включвам Алфонсо и Пилето. Те и без това бяха претоварени с работа.

Увеличавам тежестите, докато птичката откаже да лети. Издръжливостта на канарчетата се оказва доста различна. Някои се отказват, след като съм сложил само по две калаени клечици на всеки крак. Те просто седят на пода на птичарника и се правят на заспали. Изглежда, като реши, че не може да лети, птичката се отчайва от живота. Ето защо, когато стигнат до такова състояние, аз им махам тежестите, понеже иначе не щат и да ядат.

Най-накрая останаха две, които продължаваха да летят дори когато тежестите превишаваха повече от два пъти собственото им тегло. С такава тежест те успяваха да се доберат дори до най-високите пръчки на птичарника. Преди да им сваля тежестите, тези две се удариха два-три пъти доста зле. И тъй, ако мога да спадна под сто паунда и да укрепна още физически, остава ми някаква надежда.

Един ден, след вечеря, майка ми ме подхвана за канарчетата. Нямаше друг изход, освен да я оставя да вилнее. Двамата с баща ми седяхме и чакахме да отмине бурята. Той ме погледна веднъж, но аз нищо не можех да сторя.

Майка ми се оплакваше от миризмата, от мръсотията, от шума, от мишките, от това, че всичкото си време съм губел с канарчетата и дори съм нямал приятели освен оня гамен от Радбърн Роуд. Тоест Алфонсо. В това време аз се питах как трябва да живея, за да бъде тя доволна и щастлива. Когато ми се стори, че свърши, изчаках няколко секунди — достатъчно, за да се уверя, че е свършила, и не толкова дълго, че да стане нужда да се обади баща ми. Той не обичаше тия работи.

Много е лошо това, дето родителите ми нямат други деца. Майка ми казваше, че станало тъй, понеже баща ми си избрал неподходящ занаят, икономическата криза дошла в неподходящо време и той останал без работа цели четири години. Той беше чиракувал при майстор на плетени столове — от онези, които хората слагат на верандите си. По онова време е било много шик да имаш такива столове, при това правени на ръка. Ние имахме веранда и от двете страни на къщата и столовете ги беше измайсторил баща ми. Те бяха най-различни, имаше люлеещи се, имаше и едни с високи облегалки с много заврънкулки. Много обичах да го гледам как работи. От ракитовите пръчки, които държеше накиснати във вода, той изплиташе столове само с двете си голи ръце и няколко съвсем прости сечива. Същото удоволствие ми доставяше да гледам как Пилето вие гнездата си. Ръцете му се движеха бързо и автоматично. Беше чиракувал шест години и беше получил майсторско. Жалко е да си толкова добър майстор на нещо, което никой вече не търси.

Започнах да му обяснявам какво съм намислил. Посочих, че тази година съм отгледал осемнайсет канарчета, след като съм започнал само с две. На едро мъжките се продават по осем долара едното. Мога да разпродам женските и по този начин да покрия разноските за храна. Това означава печалба от близо деветдесет долара. Толкова е месечната заплата на баща ми, който сега работеше в гимназията. Обясних му, че повечето канарчета се внасят в Щатите от Германия и Япония. И че сега, когато сме във война, тези източници пресъхват. Следователно отглеждането на канарчета може да бъде много доходно.

Говорех бързо. Трябваше да го убедя. Извадих изчисленията си и му показах колко пари мога да изкарам, ако имам петнайсет чифта за разплод. Ако от всеки чифт се наплодят средно десет канарчета, от които половината мъжки, това прави по петдесет долара от чифт или общо седемстотин и петдесет долара. А освен това има изгледи канарчетата да поскъпнат.

Майка ми писна, че нямало да търпи стотици канарчета да й умирисват къщата, колкото и пари да ми донесат те. Обясних на баща ми, че искам да си направя птичарник на гърба на гаража, дето по-рано беше гълъбарникът ми. Добавих, че имам достатъчно спестени пари да си купя необходимия материал.

Баща ми седеше облакътен на масата, сключил ръце пред устата си. Докато му обяснявах, хапеше нокътя на палеца си. Майка ми стана и взе да раздига масата. При това доста шумно. Баща ми не поглеждаше към нея.

„Та казваш, че смяташ да изкарваш по седемстотин и петдесет долара годишно от канарчета?“

„Точно така.“

„Сигурен ли си? Това е, кажи-речи, толкова, колкото аз изкарвам, като се трепя по цял ден.“

„Сигурен съм, разбира се.“

Той продължаваше да стиска между зъбите си нокътя на палеца. Махаше го само когато трябваше да каже нещо. В този миг забелязах колко слаб и изпит е баща ми. Макар и здрав, имаше вид на болен. Жилите на ръцете и слепоочията му бяха издути. Приличаше на мъртвец в сравнение с майка ми.

„И какво ще правиш с тези пари?“

„Каквото кажеш ти.“

Той се вторачи в мен, сякаш ме виждаше за първи път. Аз пък си рекох: добре, че майка ми е в кухнята.

„Хубаво. Само че парите ще даваш на мен. Аз ще ги слагам в банката, та да можеш да се изучиш. Не искам да се трепеш цял живот за някакви си въшливи двайсет долара на седмица.“

Та тъй я уредихме. Майка ми престана да ми говори, но нищо друго не можеше да направи.

Започнах да строя птичарника откъм калкана на гаража. Той е далеч от бейзболното игрище, тъй че никой не можеше да го види, освен ако не влезе в двора. А и от къщата ни не се виждаше много. С една дума, идеално място.

С дървения материал се снабдих по същия начин, както и преди. А купих мрежата, пироните, пантите, боята и други такива неща. Имах над сто долара от кучкарството. На нашите бях казал само, че са ни плащали по долар на час, а за другите пари — нито дума. Бях им дал цялата си заплата, а парите, които ни плащаха за всяко уловено куче, бях задържал и скрил при пернатия костюм.

Скелето сковах от бичмета. Общите размери бяха дванайсет фута на ширина и шест в дълбочина, шест фута височини отпред и седем отзад, където птичарникът опираше в стената на гаража. Покрих го с тъмносини пластмасови керемидки. Отвътре го разделих на три части. Отвън се влизаше през средната част — там сложих вратата. В тая част щях да наредя клетките за разплод. Тя беше точно шест на шест фута. От двете й страни, свързани с врати с нея, бяха двете големи клетки, в които канарчетата да си хвърчат. Те бяха три на три фута.

Опънах телената мрежа върху скелето й и я заковах. После нахвърлях пясък по дъното на двете странични клетки и пренесох в тях всичките канарчета, с изключение на Пилето, която оставих в стаята си. В лявата клетка пуснах женските, а в дясната — мъжките. Те се разхвърчаха като щурави и взеха да проверяват всяко нещо. Пърхаха и по самата мрежа да видят какво има навън. Малките канарчета сега за първи път видяха небето. Техният свят се беше уголемил един милион пъти. Въпреки това пространството им за летене оставаше почти същото. Понякога до мрежата се приближаваха диви птици и гледаха вътре. Алфонсо заедно с някои от малките ги прогонваше. Щеше ми се да измисля нещо, та канарчетата ми да могат да летят на воля като гълъбите. Колко чудесно би било да хвърчат свободно, да правят лупинги, да пеят и да спят по дърветата; а когато ги повикам, да се прибират в птичарника.

Отвън го боядисах в сиво и бяло. Така боядисан, съвсем приличаше на къщичка. Докато канарчетата живееха в страничните клетки, аз се залових да правя кафезите за разплод. Бях решил да оставя при всяко мъжко по едно женско. Не съм чак толкова търговец. Мъжките ще помагат при отглеждането на малките, а с по две женски работите, току-виж, се объркали.

Наредих кафезите по стената на средната част в пет реда един над друг, по три в ред; така те стигнаха от пода до покрива. Всеки кафез беше разделен на две части с плъзгаща се вратичка помежду. По този начин щях да имам възможност да отделям мъжкото от малките или и него, и тях от женската, когато тя започнеше да мъти ново люпило. Измайсторих автоматични хранилки и поилки и направих плъзгащи се табли на дъното на кафезите, за да може да се чистят лесно. Правенето на кафезите ми достави страшна наслада, все едно, че свивах свое собствено гнездо.

Мистър Линкълн ми даваше фантастични съвети. Той сам си майстореше клетките и имаше знаменити хрумвания, които аз използувах. Беше истински гений, щом ставаше дума за птици. Казах му, че имам намерение да развъдя канарчета-летци. А той прихна да се смее и взе да се върти като пумпал. Очите му се насълзиха от смях. Когато се успокои, каза, че никой няма да купи такива канарчета. Ако можещ, казва, да получиш канарче, което изобщо да не хвърчи, това вече ще е истинско постижение. Тогава хората щели да си държат канарчетата само на пръчка, не в клетка, както папагалите. Обаче и на котите щели да им харесват такива канарчета.

Кафезите завърших преди Коледа. Мъжките в страничните клетки пееха, та се късаха. За канарчето почти всяко нещо е музика. Те пееха, когато чуках с чук, когато режех с трион или когато пусках чешмата. А задуха ли вятър, това е симфония за канарчето.

Докато работех, все ги наблюдавах как летят. Алфонсо все още си оставаше шампион, но имаше двечки-трички, които бяха изучили всичките му номера: пикираха, излитаха почти отвесно нагоре, преобръщаха се рязко във въздуха. Едно от тях дори имаше свой номер: пикираше и току преди да кацне, се стрелваше право нагоре. Използуваше някак набраната скорост, за да излети отново нагоре. Бях го наблюдавал поне сто пъти, но не можех да разбера как постига това. Забелязвах само, че с разперени докрай криле за част от секундата обръща тялото си нагоре, загребва въздуха под крилете си и така се изтласква. То беше жълто като Пилето, но иначе приличаше на ястреб, досущ като Алфонсо. Не беше зло, каквито са обикновено тъмните канарчета, но се биеше, ако някое му се репчеше много. По-често обаче просто отлиташе на някоя друга пръчка. То беше едно от тези, които летяха с пълна сила.

Алфонсо втори от първото люпило беше зъл като самия Алфонсо. Понякога между тях се развихряха страхотни битки. В която и част на птичарника да се озовеше Алфонсо, все се оказваше, че е навлязъл в територията на най-способния си син.

Всичките ми канарчета бяха здрави и читави. Мистър Линкълн ме учеше какво, да им давам за усилване. Накисвах семе и го смесвах с яйчено пюре и зърно. Давах им ябълки, маруля и листа от глухарче.

С Алфонсо и Пилето канарчетата ми вече наброяваха двайсет — дванайсет мъжки и осем женски. Обаче единственият сигурен чифт за разплод си оставаха Алфонсо и Пилето. Можех да започна линеен подбор, като чифтосам Алфонсо с някое от женските, но той се държеше толкова мило с Пилето, че никак не ми се щеше да ги разделя. Макар да ми беше много мъчно, реших да продам или да разменя всичките женски. Трябваше ми нова кръв; не можех да съешавам братя и сестри. Някои от женските бяха много красиви и се ужасявах при мисълта, че трябва да ги продам. Чувствувах се като търговец на роби.

Мислех да държа петнайсет чифта за разплод, тъй че ми трябваха още три мъжки и съответният брой женски. Два месеца обикалях магазините, докато най-после намерих мъжки по мой вкус. Лошото беше, че не можех да преценя как летят, макар да бяха в големи клетки. Дори в тях не можеха да покажат на какво са способни.

На цвят едното от тях беше канелено. Поточно, нещо като златистокафяво. То беше източено и слабо като Алфонсо, само че пееше по-инак — на такива им викат саксонци.

Другото беше жълто, но с черна глава, и имаше качулка. На качулатите перушината на главата им е разделена на път по средата. Това сякаш имаше шапка. Кръстосаш ли две качулати, получава се гологлаво птиче. Мистър Линкълн беше възмутен, че съм купил качулато. Той изобщо не обичаше по-особените видове. Обаче туй качулато летеше като дявол. А умееше и да се задържа на едно място във въздуха. Канарчетата не ги бива много в това, но то се виеше в горната част на птичарника като ястреб, който дебне плячката си. Можеше и да планира доста добре. Птичките от това семейство обикновено не планират, тъй че то ми беше особено нужно.

Третото взех от мистър Линкълн. Той ми го даде без пари. Беше убеден, че е смахнато. То все се блъскаше в мрежата на птичарника. Повечето птички много скоро се научават какво нещо е клетката и какво телта. Случва се и да летят срещу преградата пред себе си, но тогава изпружват крака и се залавят за нея. Само съвсем малките птичета си блъскат главите о телта.

Та третото не признаваше клетка. То беше съвсем пораснало и въпреки това летеше с главата напред право срещу телта, сякаш тя не съществуваше. Ето защо прекарваше доста време на дъното на клетката, докато се съвземе от злополуките. Мистър Линкълн каза, че Дакова се било родило — твърдоглаво и тъпо. Предложих му поне да му дам в замяна едно от моите тъмни женски, но той не прие. Каза, че като забелязал колко смахнато е това птиче, веднага де сетил за мен.

Всичките женски размених едно за едно. Мисис Превост взе повечето от тях и ми даде най-хубавите от своите. Зарадва се, че на всяко мъжко ще оставям не повече от едно женско. Две седмици ми отидоха, докато избрах от нейния птичарник онези женски, които летяха най-хубаво. Измислих си система за това. Взех от училище един хронометър и наблюдавах определена птичка пет минути. С хронометъра засичах само времето, в което тя се намира във въздуха. Исках да взема канарчета, които обичат да летят. След като всяка птичка минеше три пъти през такава проверка, вземах под внимание и неща като красота и бързина на полета. Когато приключих, всичките ми женски бяха категоризирани според способността си да летят. Внимавах да не взема птички, които са явно нескопосни. Такава птичка, понечи ли да кацне, препъва се или се блъска в другите. Или пък пърха като луда, когато те са накацали нагъсто на пръчката и не може да се намести между тях. Гледах също да избягна женска, която пее или има навика да се бие. Във всички ръководства пише, че това са лоши признаци за една бъдеща майка. Женските, които пеят, са склонни да изоставят гнездото. Завърших списъка си и го дадох на мисис Превост. В него фигурираха две-три от най-плодовитите й женски, които тя отказа да ми даде, но за всички останали се съгласи.

Когато ги пуснах в птичарника си, то беше красота. Каква наслада е да видиш клетка, пълна с летящи канарчета! Тези женски летяха много повече от мъжките.

Оставаха още цели два месеца до времето за чифтосване, тъй че аз продължих моите опити. Навън вече ставаше студено, затова, когато отивах да правя наблюдения в птичарника, навличах всичките си топли дрехи. Успях да убедя майка ми, че всичко това е неразделна част от отглеждането на канарчетата.

Сега, когато те съвсем са пораснали, изучавам маховите пера. Едно перо, ако се вгледаш в него внимателно, е нещо невероятно. То е така направено, че когато налягането идва отдолу, не пропуска въздух. Същевременно отгоре надолу въздухът лесно минава през него. Перото има кухо стебло с канали за кръвообращението. От двете страни на стеблото растат разклонения, подобни на влакна. Те самите се разклоняват на още по-тънки влакна, които завършват с власинки, завити като ченгелчета. Всичко това е вплетено едно в друго, но може да се отваря и затваря, с което напомня някакъв много сложен, тънко измайсторен цип. Птицата отваря и затваря тоя цип с човката си. Когато прокарва човка по перото, то значи, че затваря ципа там, дето се е отворил.

Освен това перата се въртят по дължината на оста си, тъй че при мах нагоре заемат вертикално положение, а при мах надолу — хоризонтално. И цялата тази сложна машинария почти няма тегло; лек като перо, казват. А на мене перото най ми тежи — или трябва да направя нещо като него, или да мина без него. Но как?

Започвам да скубя перата на моите герои, онези, които летяха с тежести на краката, равни на собственото им тегло. Слагам отново същите тежести и отскубвам по едно перо от всяко крило. Единият от тях капитулира мигновено. Че как, толкова тежести, а сега и без две пера! Кляка на дъното на клетката и се мъчи да заспи. Махам му тежестите и го пускам. След няколко минути хвръква без затруднение. Очевидно липсата на две махови пера не е кой знае какво за канарчето, ако не носи тежести. Другият герой успя да излети някак. С неистови усилия той се откъсна от земята и едва стигна до една от най-ниските пръчки. Реших да му оставя тежестите и да видя как ще компенсира липсата на двете пера.

След една седмица имаше решително подобрение. Макар и с мъка, това канарче успяваше да прелети отдолу до най-високата пръчка на птичарника. То се застояваше там много дълго, а полетите му надолу бяха чудовищни. Това не бяха полети, то по-скоро се забиваше надолу. При падането се въртеше, пропускаше всички пръчки и пляскаше отчаяно криле. Въпреки това оставаше невредимо и смогваше да извърши отново трудния полет нагоре. Накрая реших, че мъките му в името на науката са достатъчни, и му махнах тежестите.

Междувременно нощем работех върху проектите си за механични криле. За целта използувах щори, нещо като нанизани на ос. Те се затваряха при мах надолу и се отваряха при мах нагоре. Самото размахване на крилете постигах с предавателен механизъм, движен от моторче. Моделите правех и от балсово дърво, и от тънък алуминий. Мислех си, ще ми е нужна много голяма сила, за да задвижвам криле, достатъчно големи да ме издигнат във въздуха. Бедата е там, че птиците размахват криле, като ги изнасят напред при мах нагоре и изтеглят назад при мах надолу. Почти както при стил бътерфлай в плуването. Ставата на птичето крило се движи кръгово като часовникова стрелка, по посока на полета. А това е много трудно да се постигне с моторче с ластици. Някои от моделите ми летят, но не могат да излитат, летят само като ги хвърля с ръка. Ако не мога да накарам тези малки модели да летят нормално, какво остава за самия мен?

Продължавам и тренировките. Размахвам ръце по един час сутрин и един час вечер. Мъча се да постигна с раменете си кръгово движение и да загребвам въздух под мишниците. Птиците, струва ми се, така го правят. Напоследък при тези тренировки слагам и тежести на ръцете си. Раменете и вратът ми започват да стават буцести. Ако забравя и не се съпикасам, ходя с проточена напред шия.

Следобедите работя по кафезите. Боядисани, с поставени вече хранилки, изглеждат чудесно. Отвътре ги боядисах светлосини. Всичко е готово, на дъното на всеки кафез — вестник, а върху вестника — пясък. Но ще трябва да ги сменям почти всяка седмица. Гнездата също са поставени и във всеки кафез има черупка от сепия. Хранилките са пълни със семе, в автоматичните поилки съм налял вода.

Готови са ми схемите за кръстоските, определил съм и чифтовете. С голямо удоволствие решавах кое с кое да съеша. Често пъти в училище ми хрумваше някоя нова идея. След дълги наблюдения познавах добре всичките канарчета, а и те ме познаваха. Схемите ми помагат да не объркам поколенията, но освен това купих пръстени за краката на всяко, та да се разпознават. Ако ми върви, скоро ще имам сто и петдесет млади канарчета. Всичко е готово.