Пиратът

Първа глава

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това да ти дам чантата си, гнусен малък червей?

Кейт стоеше на тясната, покрита със ситни камъчета алея, вперила шевен, невярващ поглед в дребното човече отпред, което бе насочило заплашително огромен нож към нея. Това вече й идваше твърде много.

Беше й непоносимо горещо. Чувстваше се безкрайно уморена и напълно отвратена от всичко. Пътните сакове от здрав брезент и кожа тегнеха непоносимо на рамото й, а фотоапаратът висеше на гърдите й като малко заспало животинче. Чантата, която дребосъкът искаше да получи по такъв безцеремонен начин, бе преметната напреки на тялото й, издута де пръсване от натъпканите в нея списания, туристически справочници и козметика, като съдържаше дори и една малка фигурка, изработена от вулканична лава.

Някога толкова шикозният костюм за сафари сега бе пропит от пот и целият злощастно изпомачкан от продължилото часове наред пътуване на тясната седалка в туристическата класа на самолета. Полетът се бе оказал истински кошмар и Кейт бе убедена, че в някое от предишните си прераждания бе допуснала някаква фатална грешка, която понастоящем изкупваше с това безкрайно, мъчително пътуване през ада на южните морета, вероятно обречена никога вече да не познае удобствата на цивилизацията.

И сега това нищожество отпреде й, размахващо нож с такава невероятна самонадеяност, бе вече последната капка, от която чашата на търпението й най-накрая преля.

— Няма да повтарям, госпожо!

Дребният, мръсен и раздърпан мъж й приличаше на жалък плъх, изпълзял от някоя канавка. Хвърли бърз поглед над рамото й, след което припряно огледа ситуацията зад гърба си и успокоен, че все още на алеята, с изключение на тях двамата нямаше жива душа, я заплаши повторно с ножа.

— Казах да ми дадеш чантата си! И по-бързо! Нямам излишно време за губене!

— Изглежда голяма част от това време прекарваш на слънце, та май и малкото мозък, с който разполагаш, се е изпарил окончателно! Нищо чудно! Това място е същинска фурна. Само че трябва да обърнеш внимание на следното: ако исках да стана жертва на подобен пладнешки обир, щях да си остана в къщи! Така че, нямам никакво намерение, след като едва преживях този безкрайно дълъг, кошмарен полет и отвратителната храна на борда, след като за малко не изгубиха багажа ми, а после имах невероятния късмет да изпусна прекачването на втория самолет, сега да стигна дотам, че да си дам чантата просто така на първия срещнат обирджия — аматьор, който ми се изпречва на пътя!

— За Бога! Няма ли да спрете да крещите!

— От къде на къде? — Побесняла от гняв, Кейт се развика още по-високо. — Въобще не възнамерявам да ти давам нито чантата си, нито каквото и да било друго! Разкарай се и ме остави на мира!

— Виж какво, побъркана кучко, — мъжът отново размаха нож заплашително, но отстъпи крачка назад, когато видя как Кейт присви очи и придоби още по-решително изражение, — повтарям ти, че нямам време за излишни любезности! — Повторно се огледа нервно наоколо.

— Нито пък аз! — Кейт вдигна фотоапарата пред лицето си, фокусира го за миг върху дребното човече и натисна копчето. Нападателят й зяпна от изумление. — Прекрасна поза! Ще излезе чудна снимка! Трябва да ти кажа, че ако само можеше да си представиш какво ми се наложи да преживея днес, едва ли щеше да се спреш на мен — вероятно би си избрал някой друг безпомощен турист, когото да обираш. Аз лично никак не съм в настроение.

— Не ми пука дали си в настроение!

Кейт не обърна внимание на опита му да я прекъсне и невъзмутимо продължи:

— Освен това, напоследък бях подложена на извънредно голям стрес, както смятат приятелките ми, а такива хора обикновено са непредсказуеми и опасни. Не знаеш на какво са способни. — Отново натисна копчето на фотоапарата.

— Хей, какво правиш, бе? — Дребосъкът отскочи още по-назад, повдигайки инстинктивно ръка да скрие лицето си. — Престани да ме снимаш! Какво ти става, по дяволите? Веднага давай проклетата чанта!

— Е, добре, щом толкова настояваш. — Кейт пусна апарата, който остана провесен на шията й, след което с мрачно изражение пусна саковете на земята и хвана презрамката на дамската си чанта.

— Така е по-добре. По-бързо, де!

— Това пътуване — каза тихо младата жена през стиснати зъби — се оказа най-ужасното през целия ми живот! И само като си помисля, че е едва в началото! Изгарям от нетърпение да се прибера и да разкажа на моите прекрасни приятелки що за почивка ми организираха! А ти — нали искаше пари? Моля, можеш да ги вземеш всичките!

Казвайки това, Кейт обърна чантата с дъното нагоре и изтърси цялото й съдържание на земята пред краката на своя нападател.

Толкова нахаканият в началото крадец сега стоеше като ударен от гръм. Проговори, като заекваше от изумление:

— Ама ти си направо откачена! Побъркана! Чуваш ли ме? Луда!

— Не съм луда, а само преуморена и изнервена. Ако бях луда, цялата тази история вероятно щеше да ми се стори забавна.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш?

— Ами, доколкото разбирам, в момента съм обект на обир. — Кейт изсипа окончателно нещата от чантата си на земята и добави: — Хайде, взимай ги, де, нищожество такова!

— Дръпни се назад! — Мъжът пристъпи предпазливо, стиснал здраво ножа. — Хайде, мърдай! Бързо, бързо! Назад!

— Добре ли припечелваш с този занаят, а? — Кейт наблюдаваше как нападателят й пристъпи бавно, приклекна и затършува из нещата й, като ръцете му постепенно се придвижваха към мястото, където лежеше портфейла.

— Затваряй си устата! Дяволите да те вземат, няма ли да млъкнеш най-сетне?

Внезапно дребосъкът забеляза портфейла и припряно посегна да го вземе. Кейт изчака до последния миг, след което силно го ритна по ръката, в която проблясваше металното острие.

— А-а!

Изгубвайки равновесие, крадецът изпусна ножа и се присви на земята подобно на малко подплашено раче. Кейт пристъпи още една стъпка и го ритна повторно, този път по едно доста по-болезнено място.

— Дяволите да те вземат, тъпа идиотка такава! Наистина си абсолютно откачена! — Мъжът се претърколи встрани, присвил се на две, изправи се на крака, като се олюляваше и отстъпи бавно назад. Неспокойно движещите му се на всички страни очички се спряха за миг върху някакъв обект зад нея, след което той изруга ядно, обърна се и побягна.

— Значи само за толкова ти стигна куража, а? — провикна се след него Кейт, застанала гордо с ръце на кръста. — Бягаш като последен страхливец! Напомняш ми на бившия ми съпруг, подъл дребосък такъв!

Нападателят й обаче вече отдавна се бе отдалечил и като продължаваше да мърмори ядосано, Кейт приклекна и започна да събира разпиляното сред чакъла съдържание на чантата. Задачата не бе никак лесна, защото пръстите й все още трепереха от преживяното напрежение.

— По същия начин ли раздавахте ритници и на бившия си съпруг? — чу зад гърба си плътен и насмешлив мъжки глас.

Младата жена застина за миг с отворена уста, след което скочи на крака и със светкавична скорост се обърна назад. Видя някакъв мъж, облегнал се небрежно на входа, откъдето започваше алеята. Бе невероятно едър и широкоплещест, почти два метра висок, строен и мускулест. Огрян от ярките лъчи на слънцето сред дълбоките сенки наоколо, той се стори на Кейт далеч по-страшен от дребното човече, което я бе нападнало преди малко, макар и с нож в ръка. Тъмата, иронична усмивка, сред която зъбите му проблясваха доста страшничко, в никакъв случай не можеше да й подейства успокояващо.

Много по-тревожен от заплашителния вид на непознатия обаче бе фактът, че той и се струваше странно познат, без да може да си спомни откъде. Бе сигурна, че никога преди не бе го срещала — в противен случай едва ли щеше да забрави тези студено просветващи със стоманен блясък очи.

— Кой сте вие? Да не би да сте съучастник на онова дребно нищожество?

В мига, в който зададе този въпрос, Кейт осъзна, че човекът пред нея едва ли си изкарваше препитанието чрез пладнешки нападения над нищо неподозиращи туристи. Ако се занимаваше с престъпления, то без съмнение те бяха от доста по-сериозно естество — може би обираше бижутерийни магазини или пък бе шеф на някоя местна мафия. Преди двеста години сигурно щеше да се подвизава като капитан на пиратски кораб.

— Онова дребно нищожество си няма никакви приятели, за съучастници да не говорим.

— Значи го познавате?

— Умника Арни ли? Е, да, през последните години му се случи няколко пъти да се изпречва на пътя ми. Едва ли обаче може да се каже, че сме особено близки.

— А-ха… — Кейт смръщи чело. — Да не би да избяга, защото ви видя?

— Мисля, че по-скоро защото се уплаши да не го смачкате с тези страшни ритници, докато се опитва да докопа портфейла ви.

— Определено щях да се постарая — що за наглост от негова страна да напада хората така! Дали не трябва да съобщим в полицията?

— Не се притеснявайте — за Умника Арии ще се погрижат в най-скоро време. Това островче е доста малко и слуховете се разнасят бързо.

— Ще се радвам, ако мога да внеса оплакване или да дам показания — въобще, да направя това, което се изисква в подобен случай.

— А аз ви съветвам да не се тревожите излишно. Тук не придиряме чак толкова за формалностите. По-добре да ви помогна да си съберете нещата, че иначе ще трябва да изгубим цял ден на Рубинения остров.

Непознатият се изправи, отлепяйки гръб от боядисаната в розово стена на входа, и се отправи към Кейт със спокойна, равномерна крачка, която издаваше вътрешна сила и увереност. Бе облечен в избелели дънки и също толкова изсветляла от слънцето риза в цвят каки, разкопчана на врата. Кейт внезапно се улови, че не отлепя поглед от мускулестата, покрита с косми гръд, която се виждаше през разтворената риза. Стресната, тя извърна очи и бързо дойде на себе си, когато видя как непознатият посяга към вещите й.

— Почакайте малко! Преди да пипате нещата ми, трябва поне да ми кажете кой сте!

— Джаред Хоторн, приятно ми е. А вие трябва да сте Катрин Инскип, нали така?

Кейт го изгледа изпитателно. Не й приличаше на някой неин почитател, случайно разпознал я от снимката на последната страница на книгите й.

— Откъде знаете името ми?

— Търсех ви. Били ми каза, че сте се уморили да чакате следващия полет до Аметистовия остров й сте решили да поразгледате тукашните забележителности.

— Били ли? Да не би да имате предвид собственика на магазина за водолазни и рибарски принадлежности, който се опита да ме успокои, че нямам вина задето пропуснах единствения полет за деня до Аметистовия остров, и който след това положи толкова старания да ме убеди да прекарам нощта в някакъв мръсен долнопробен хотел на брега на океана, докато накрая не му казах, че ако още в същия миг не се свърже с управителя на курорта, където имам резервация, за да изпратят лодка възможно най-бързо, се качвам веднага на първия самолет, пътуващ обратно за Щатите!

Джаред Хоторн присви очи.

— Изглежда, че е същият Били. Между другото, именно той е собственик на въпросния долнопробен хотел, за който споменахте. Имате късмет обаче — когато получих съобщението му, реших веднага да дойда да ви взема.

— Съвсем правилно решение. Имам резервация за цял месец в курорта Кристална пещера на Аметистовия остров и най-малкото, което управителят му може да направи за своите гости, е да им предостави удобен и бърз транспорт.

— Можете да се успокоите — вече съм тук и транспортът ви е осигурен. Какво ще кажете, ако тръгнем веднага? Имам по-важни неща за вършене от това да се мотая цял ден на Рубиновия остров.

— Аз също. Надявам се, че Кристалната пещера предлага повече удобства от хотелчето на Били.

— Кристалната пещера предлага всичко, от което се нуждаете, за да прекарате една истински приятна и интересна почивка на тропически остров. Още щом пристигнете, ще откриете, че сте попаднали в съвсем друг свят, където времето тече с бавния, спокоен ритъм на древността.

— Май цитирате текста в рекламната брошурка, права ли съм?

— Да. Аз го писах.

Мъжът приклекна и с бързи, ловки движения прибра в чантата на Кейт разпилените по земята пудра, четка за коса, червило и няколко списания.

— От колко време работите в курорта?

— Откакто е построен. Аз съм собственикът. — Вдигна единия от пътническите й сакове и го преметна през рамо. — Е, ще тръгваме ли?

Това обяснява защо не му се налага да се издържа, като обира туристите из алеите, помисли си Кейт. Нямаше нужда да прибягва до такива похвати — и без това хората с готовност му предоставяха сами парите и кредитните си карти, отсядайки в неговия хотел.

— „Кристалната пещера“ вероятно разполага с доста ограничен персонал, след като се налага лично собственикът му да се грижи за транспорта на гостите.

— Не се безпокойте — когато пристигнем в курорта, ще видите, че има достатъчно прислуга, готова да откликне и на най-малкото ви желание. Ще се чувствате като истинска принцеса, уверявам ви.

— Нямам нужда от това да ме обслужват много хора. Важното е да има климатична инсталация — тук е непоносимо горещо! — Кейт извади едно от списанията и започна да си вее с него. — В момента всъщност съм готова да дам почти целия си багаж в замяна на това да постоя поне пет минути пред истински климатик!

В сребристите очи на Джаред се прокрадна израз, който можеше да бъде определен единствено като насмешливо ироничен.

— Много съжалявам, но ще трябва да се задоволите с висящите вентилатори.

Кейт премигна изумено.

— Моля?

— Курортът е построен с оглед най-пълноценното използване на преминаващите пасати. Вместо да инсталираме климатици, просто оборудвахме всички стаи с мрежи против комари на прозорците и окачени към тавана вентилатори.

— Господи! Да не би да искате да кажете, че ще съм принудена да търпя тази непоносима жега цял месец?

— Следобедните дъждове обикновено внасят прохлада, а и нощите са меки. Може да се каже, че сутрин времето е по-скоро приятно топло. Горещината става по-силна само в средата на деня, но тогава умните хора не се показват много-много на слънце, а предпочитат да стоят на сянка или да се разхлаждат във водите на океана. Тук рядко ще видиш някой да тръгне посред пладне да разглежда забележителности или да купува сувенири. — При тези думи Джаред изгледа с насмешливо пренебрежение малката статуйка от вулканична лава.

— Разбирам — подхвърли Кейт, като побърза да грабне фигурката от ръката му и да я пусне обратно в чантата си. — И винаги ли е такъв ужасен пек през деня?

— Невинаги. Понякога е още по-горещо.

— Това вече преля чашата. Още щом се върна обратно в Сиатъл, ще извия врата и на двете си приятелки. — Катрин повдигна другия сак и изпъшка през стиснати зъби под тежестта му.

— И защо ще го направите? — Джаред го взе на свой ред от ръката й, премятайки го през другото си рамо почти без никакво усилие.

— Виновни са, защото именно те ме изпратиха на това забравено от Бога място. И да ви кажа, — допълни младата жена с тъжен глас и с нотки на дълбоко разочарование, — преди имах много по-романтична представа за тропическите острови. Представях си ги като отдалечени от покварата на цивилизацията убежища за пътешествениците, изпълнени с красота и екзотика, предлагащи най-невероятни и вълнуващи преживявания!

— Е, и какво? Да не би сега да сте изгубили илюзиите си?

— Как въобще можете да ми задавате подобен въпрос! Първо, отначало въобще не желаех да идвам тук, но след като самолетът излетя, вече нямах друг изход и реших да се взема в ръце и да се държа както подобава. Моите приятелки ми уредиха тази ваканция, защото ми мислят доброто и така аз се постарах да се самоубедя, че наистина ми предстоят няколко приятни седмици в южните тропически морета.

— Да разбирам ли, че вече сте на друго мнение? — подхвърли Джаред, подканвайки я с леко кимване на глава да тръгне пред него към изхода на алеята.

— Най-малкото започнах да изпитвам силно колебание, след като при спирането на самолета в Хавай се установи, че по някакъв мистериозен начин багажът ми е изчезнал по време на полета, без прекъсване над Тихия океан. Съмненията ми се усилиха, когато се наложи да престоя цели шест часа на летището в Хонолулу в очакване да намерят багажа ми, и се превърнаха в твърда убеденост при пристигането ми тук — бях пропуснала единствения полет до Аметистовия остров за този ден. Оказа се обаче, че ме очакват още вълнуващи преживявания — за малко не станах жертва на въоръжен обир в този така наречен тропически рай, а сега научавам и че невероятните удобства на „свръхлуксозния“ хотел, където ще платя цяло състояние за безкрайно дългия престой от един месец, не включват дори инсталиран климатик! Последното доказателство, че несъмнено съм жертва на нелепите шеги на някой зъл гений.

— Не ставайте параноичка — струва ми се, че просто все още сте твърде възбудена и ядосана след не особено приятното си запознанство с Умника Арни. — Острият поглед на светлите му очи се смекчи от израза на известно съчувствие. — И нищо чудно — този негов нож изглежда наистина доста опасен. По-добре си дайте малко време да се поуспокоите. Отпуснете се и не мислете за нищо.

— Умника Арни бе просто последната капка, от която чашата на търпението ми окончателно преля. Единствено мисълта, че не бих могла да понеса още един полет през този кошмарен ден ме възпира да не хвана още сега първия самолет за Сиатъл!

— Можете да го хванете едва утре.

— Поредното отвратително нещо на тези острови — отдалечени са на стотици хиляди километри от цивилизацията!

— Май Умника Арни правилно отбеляза, че не млъквате дори за миг!

— И това се случва, но само когато работя, а не съм изминала целия този път, за да върша същото, което правя и у дома. Предполага се, че съм на почивка. Натрупа ми се прекалено много напрежение, нали разбирате!

— И напрежението ви кара да говорите без прекъсване?

— Да, освен всичко останало.

Кейт пое през плетеницата лъкатушещи улички обратно към магазина за водолазни и риболовни принадлежности на Били, където бе оставила другата част от багажа си. Усещаше Джаред Хоторн да я следи неотлъчно подобно на верен носач, но не забелязваше тази роля по някакъв начин да го притеснява. Вървеше с такава лекота, сякаш чантите тежаха не повече от килограм.

Тесните, облени в слънце улички на малкото пристанищно селце бяха почти безлюдни. Както Джаред бе отбелязал, повечето хора благоразумно стояха на сянка в къщите, за да избегнат непоносимите обедни горещини.

Макар и с неудоволствие, Кейт трябваше да признае, че кеят на Рубинения остров представляваше сам по себе си доста живописна гледка, но все пак напълно лишена от романтика. Бе доста занемарено, навсякъде се въргаляха боклуци, а и слънцето тук приличаше с неумолима сила. Десетината разнебитени бараки, в които се продаваха най-различни стоки, а също и редицата барчета на открито представляваха единствените постройки на пристанището. Тук-там в сянката на хилавите палми се излежаваха няколко дръгливи псета с неопределена порода. Всичко наоколо, в това число и кучетата, изглеждаше съвсем западнало и нуждаещо се от пребоядисване. Кейт горещо се надявате, че курортът Кристалния залив предлагаше нещо повече поне като атмосфера.

Вратата на магазина на Били едва се крепеше на пантите си, по старата, окъсана мрежа против комари зееха дупки, а дървените стени бяха напълно прогнили. Младата жена пристъпи в тъмното помещение и въздъхна с облекчение, тъй като вътре бе поне малко по-хладно. Някой се раздвижи зад тезгяха и Кейт видя пред себе си вече познатата фигура на Били. Възрастта му бе трудно определима — някъде между петдесет и седемдесет години, а кожата му приличаше на изсъхнал пергамент. Той се надигна тежко от мястото си и се приближи, стиснал кутия бира в ръка.

— Здрасти, Хоторн! — Широката усмивка на стареца разкри липсата на няколко зъба и наличието на два-три златни. — Виждам, че си успял да откриеш малката госпожичка.

— Да, само че Умника Арни вече ме беше изпреварил. — Джаред пусна пътните чанти върху дървения под и добави: — Както обикновено, изпробваше стария номер с ножа.

Усмивката на Били изчезна.

— Умника Арни ли? Значи пак се е върнал на нашия остров!

— Да. Не е зле да предупредиш Сам.

Кейт местеше поглед от единия мъж към другия. Най-накрая запита:

— Май всички тук добре познават този Арни. Защо не е в затвора, след като очевидно го смятате за обществено зло?

Собственикът на магазина сви рамене.

— От време на време престоява някоя и друга седмица в пандиза, но по-често просто го прогонват ту от един остров, ту от друг и той непрекъснато се мести. Прави нещо като безкрайна обиколка из островите в тази част на Тихия океан. — Били намръщи чело, сякаш внезапно някаква мисъл му бе дошла на ум. — А вие добре ли сте?

— Надявам се, че не ви е наранил?

— О, не.

В този миг обаче Кейт осъзна, че краката й трепереха и че едва успяваше да се държи изправена. Явно шокът от преживяното се проявяваше с малко закъснение. А може би причината бе в непоносимата жега. Така или иначе, ужасно й се прииска да седне. Ах, веднъж да се прибереше в Сиатъл, Сара и Маргарет щяха да чуят що за приключения я бяха сполетели заради тях!

— Благодаря ви за загрижеността, Били — добави.

— О, няма защо да ми благодарите. Всъщност, Умника Арни рядко се осмелява да извади ножа си, освен ако не е бил наистина предизвикан. А за портфейла си не се притеснявайте. Сам ще ви го върне, преди за пореден път да изрита жалкия негодник от острова ни!

— За щастие, портфейлът ми си е все още у мен. И Слава Богу! Само като си помисля колко трудности щях да имам, опитвайки се от това толкова отдалечено място да уведомя за кражбата всичките компании, към които имам кредитна карта! Били я гледаше изумено.

— Значи не е взел парите ви? Та това си е чист късмет, повярвайте! Разкажете ми какво стана! Да не би Хоторн да се е появил точно в този миг?

— Не — отвърна Кейт.

— Хоторн се появи тъкмо навреме — намеси се Джаред с невъзмутим тон — но само за да стане свидетел на това как госпожа Инскип напада с ритници Умника Арни. Бедният негодник съвсем се беше паникьосал, та чак му се наложи да се спасява с бягство. Видях го да се отдалечава с всички сили, а госпожа Инскип крещеше след него с пълен глас, което очевидно допълнително го разстройваше.

Били премести изумен поглед към Кейт, след което избухна в дрезгав кикот.

— Добре сте се справили, госпожо! Винаги съм се възхищавал от жени, които успяват сами да се погрижат за себе си. Ето, пийнете една студена бира от мен! — Извади от малкия хладилник още една кутия, след което я подаде на Кейт, потупвайки я приятелски по гърба.

— Благодаря. — Младата жена леко се олюля под доста силното шляпване, с което старецът я награди, но бързо успя да възстанови равновесието си. Докато махаше капачката на добре охладеното питие, забеляза с периферното си зрение, че Джаред отново я наблюдава изпитателно. Сребристите му очи проблясваха с познатия полунасмешлив, полуироничен израз, който започваше да я дразни.

По дяволите, защо ли ми изглежда толкова познат, помисли си Кейт. Трябва да съм го срещала и преди. Убедена съм, че познавам този човек!

— И къде сте се научили да се справяте толкова добре с типове като Арни? — подхвърли небрежно Джаред, поемайки на свой ред предложената му от Били бира.

— Преди година изкарах двуседмичен курс по самоотбрана за жени, специално организиран от моя спортен клуб.

— Цели две седмици тренировка? Наистина съм впечатлен.

Нескритото снизхождение, което се усети в тона на младия мъж, подразни Катрин.

— Оказа се обаче напълно достатъчно, нали?

— Да, наистина — достатъчно, за да смачкате фасона на Умника Арни. Признавам ви го!

— Една жена, която се оправя сама в живота, трябва да умее доста неща!

— Хващам се на бас, че сте абсолютно права!

Кейт изгълта набързо бирата си и въздъхна. В момента не бе в настроение да води дребни препирни с този току-що появил се в живота й, но същевременно странно познат й човек. Коленете й все още трепереха от преживяното напрежение през този ден, но вече бе започнала да се поуспокоява. Същевременно усети как постепенно умората започваше да я завладява.

— Кога ще можем да тръгнем? В тази жега дори и един обикновен вентилатор ще ми дойде като манна небесна!

— О, нали? Аз също мисля така — подхвърли Били, вдигайки поглед към тавана на помещението, където неговият собствен вентилатор висеше неподвижен в натежалия от горещината въздух. — Надявам се скоро да го оправя — чакам новите части за него да пристигнат тия дни. Поръчах ги преди шест месеца.

— Шест месеца? — Кейт се ужаси. — Чакате толкова дълго само за поправката на един вентилатор?

Били повдигна рамене и философски отбеляза:

— Островното време тече по различен начин.

— Като стана въпрос за време, по-добре вече да тръгваме. Да не забравяме, че отговарям за цял курорт. — Джаред остави недопитата си бира на тезгяха и отново метна през рамо чантите на своята спътничка. При вратата се спря и подхвърли нехайно на Били: — Чудя се дали нямаш желание да се включиш като партньор по превозването на моята гостенка и да поемеш разноските за бензина?

— Недей да храниш никакви илюзии, мой човек. Нямам намерение да се разорявам заради теб, както стана предишния път!

Джаред поклати глава.

— Разочароваш ме, Били. Какво е станало със спортсменския ти дух? Е, добре, нека бъде твоето. Запиши всичко на сметката на Кристалния залив. Били се ухили широко и доволно се почеса по корема.

— Тъкмо това смятах да направя. А, между другото, искаш ли да ти помогна с пренасянето на багажа на госпожа Инскип?

— Не е нужно. И сам мога да се справя с две чанти.

Старчето се прокашля.

— Само че освен тях има и още.

— Естествено, че има и още! — намеси се Кейт. — Как си представяте, че мога да побера само в два малки сака всичките неща, необходими ми за цял месец престой!

— И къде е останалият багаж? — въздъхна примирено Джаред.

— Ето го тука, прибран на сигурно място. — Били повдигна иззад тезгяха още две чанти, след което се наведе, за да вземе третата.

Джаред изумено наблюдаваше как купът върху дървения плот постепенно нарастваше.

— Май не вярвате, че е възможно да се пътува с малко багаж, а, госпожо Инскип?

— За това можете да обвинявате единствено моите така наречени най-добри приятелки, които ме заточиха толкова далеч от цивилизацията, тъй като те ми опаковаха нещата — отбеляза невъзмутимо Кейт. — Не бяха съвсем сигурни точно от какво ще имам нужда и предполагам, че са напъхали всичко, за което са могли да се сетят.

— Нищо чудно, че от самолетната компания са изгубили багажа ви — измърмори Джаред, вдигайки една от новоизникналите пътни чанти. — На хората от летището вероятно им е писнало да товарят този огромен куп сакове и сакчета, та в един момент просто са решили да ги забутат някъде. Хайде, Били, ела да пренесем всичко на лодката.

— Нямаш проблеми, Джаред.

— Почакайте малко! — намеси се жената. — Не трябва ли преди това някой от вас да се обади на този Сам или както там се казваше, за да арестува Умника Арни?

— Има време и за това — отвърна Били и преметна една от чантите през рамо. — Нашето крадливо приятелче няма къде да избяга.

— Ами ако избяга? — запита разтревожено Кейт, като последва двамата мъже навън. Поеха към пристана, където бе привързана малка, но изключително елегантна моторница с кабина. Отразената от повърхността на океана слънчева светлина заслепи очите й и младата жена побърза да бръкне в натъпканата с всевъзможни неща дамска чанта, за да извади тъмните си очила с доста големи стъкла.

— Би било много добре, ако негодникът рече да прояви малко разум и се махне оттук. Ще се отървем от него без много главоболия — отговори й Били през рамо. — А и на Сам ще спести излишни усилия.

— Но ако избяга от Рубинения остров, ще изникне на някое друго място! Нали казахте, че обикаля из района?

Били се изкиска.

— Няма защо да се боите, че Умника Арни може да се появи на Аметистовия остров. Преди няколко години се опита да закача туристите, отседнали в Кристалния залив, но Хоторн успя да му обясни, че няма да е много здравословно за него да пробва занаята си там.

— Обяснил му, така ли? — попита шокирана Катрин. — Май съблюдаването на реда и законите се проявява под доста необичайна форма сред хората тук. Истинско нехайство!

— Така е, но върши работа и то успешно. — Джаред метна чантите в моторницата и се наведе да развърже въжетата. — Хайде, скачайте вътре, госпожо Инскип. Готови сме за тръгване.

— Не е необходимо да бързаме толкова. Преди това искам да ми обясните защо Арни предпочита да избягва Аметистовия остров?

Отговорът дойде от Били:

— Ами да кажем, че Умника просто изпитва голям респект към Хоторн. Нали разбирате, той е притежател на по-голямата част от Аметиста и като реши нещо, то обикновено се приема от останалите. Нали така, Джаред?

— В повечето случаи, да — съгласи се другият мъж. — Така нещата се опростяват. — Скочи леко в лодката и протегна ръка да помогне на спътничката си. Извърши всичко това подчертано церемониално, след което я издърпа доста грубо към едната седалка и добави с дяволита усмивка: — Седнете тук, госпожо Инскип. Никак няма да ми е приятно, ако по пътя към Аметистовия остров се прекатурите през борда. Нещо ми подсказва, че после до края на живота си ще слушам само за това. Е, до скоро, Били. Ще се видим в края на седмицата. Благодаря ти, че се погрижи за моята гостенка.

Старчето се ухили доволно.

— Нямаш проблеми, мой човек. Приятно прекарване, госпожо.

Кейт се канеше да обясни, че до този момент прекарването й въобще не можеше да се характеризира като особено приятно, но млъкна, стресната от оглушителния шум на мотора, който Джаред току-що бе запалил. Отказвайки се от намерението да казва каквото й да било, тя се отпусна на седалката и впери безцелен поглед във водата. Започнаха да се отдалечават и скоро Рубинения остров остана далече зад тях. Не си спомняше някога, преди да се е чувствала толкова безкрайно, кошмарно изморена.

Когато й омръзна да наблюдава как пристанището, което бяха напуснали, остава все по-назад и по-назад, младата жена неусетно отмести поглед към високата фигура на Джаред Хоторн, съсредоточен върху управлението на елегантно порещата вълните моторница. Преминаваха през истинска огърлица от коралови рифове, обграждащи Рубинения остров подобно на верни стражи, защищаващи го от буйствата на океана. Когато най-накрая се измъкнаха от лабиринта коварни скали, Кейт внезапно си даде сметка за огромната безбрежност на океана, чиито тюркоазносини води ги заобикаляха отвсякъде. Досега не бе плавала кой знае колко пъти по море, още по-малко с моторници като тази.

— Предполагам, че доста добре умеете да карате лодка — провикна се Кейт.

— Скоро ще разберете — отвърна дяволито Джаред, но, забелязвайки внезапно изписалото се на лицето й безпокойство, побърза да добави: — Не се тревожете обикновено извършвам това пътуване три-четири пъти месечно, а и Аметист е съвсем наблизо.

— А-ха.

Кейт наблюдаваше отстрани слабата, висока фигура на своя спътник, докато той говореше, отново обзета от странното и необяснимо чувство, че е срещала този човек и преди. Разсеяно се опита да си припомни на кого и приличаше. В тъмната му, почти черна коса, тук-там се забелязваха няколко сиви косъма — Кейт прецени, че я носеше твърде дълга, което вече не беше модерно. Вероятно бе около четиридесетгодишен. Колкото и да се мъчеше обаче, тя не можа да се сети откъде лицето на този мъж й бе толкова познато. Най-накрая любопитството й взе връх и тя се обади, опитвайки се да надвика грохота на мотора:

— Знам, че вероятно въпросът ми ще прозвучи глупаво, но дали не се познаваме отнякъде?

Джаред я погледна изненадано.

— О, не. Определено не. Можете да ми вярвате — щях да се сетя, ако бях ви виждал и преди.

— Разбира се. Знаех си, че въпросът ми е доста неуместен. Просто вече съм толкова изморена, че не мога да разсъждавам логично. — Прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Вятърът, предизвикан от движещата се моторница, й действаше освежаващо. — Колко ни остава, докато стигнем до Аметистовия остров?

— Около час.

— Мисля малко да поспя през това време, ако нямате нищо против.

— Разбира се, правете това, което ви е приятно.

— Обикновено така и правя — отбеляза Кейт, и удобно се разположи под сянката на опънатото пред кабината брезентово платнище.

— Какво съвпадение — също като мен, госпожо Инскип — тихо подхвърли Джаред, докато я гледаше как се отпуска и постепенно се унася в дрямка. — Нещо обаче ми подсказва, че подобна близост в привичките ще се окаже проблем.

В този миг, докато лежеше с притворени очи и като никога мълчалива и спокойна, неговата гостенка му изглеждаше съвсем различна. За пръв път имаше възможност да я разгледа внимателно и сега тя му се стори много по-уязвима, по-нежна и по-женствена. Би казал дори, по-привлекателна.

Всъщност, бе адски привлекателна, ако човек си падаше точно по този тип жени.

Вероятно бе само няколко години по-млада от него — най-много тридесет и три, тридесет и четири годишна. Широкият колан на изпомачканата й рокля стил сафари подчертаваше тънкия кръст и загатваше съблазнително закръглени ханш и бедра. Големите джобове отпред на гърдите — с широки капаци и големи, кръгли копчета, успешно прикриваха формите на нейния бюст, но това, помисли си Джаред, бе дори по-добре. В края на краищата, за един мъж е по-интересно, ако някои неща останат тайна в началото, така че да пожелае сам да ги открие с течение на времето.

Гъстата, светлокестенява, със златисти отблясъци коса бе подстригана по последна мода съвсем късо, като придаваше по момчешки дързък вид на младата жена и изключително много отиваше на големите зелени очи с гъсти мигли и леко чипия нос. Катрин Инскип имаше изразителни черти, издаващи сила на духа, без съмнение характерно за жена, свикнала сама да взима решения и да ги отстоява на всяка цена. Това бе лице на жена, която не разчиташе на мъжете, за да постигне успех и щастие в живота. Същевременно, плътните й, красиво оформени устни издаваха особен тип чувственост, която, Джаред трябваше да признае, наистина действаше притегателно.

Какво, по дяволите, ми става, сепна се младият мъж, осъзнавайки що за мисли се въртяха из главата му. Кейт Инскип определено не бе негов тип. Никога не би могла да му хареса, дори и след милион години. Допадаха му момичета, които говореха тихо и приветливо, бяха нежни, деликатни, с весел, но скромен характер и по възможност със сини очи — онзи традиционен тип жени, които обичаха да глезят мъжа, да се грижат за него, да му готвят и въобще да угаждат на капризите му. Жени, отдадени на дома и семейството — с една дума, напомнящи му на неговата прекрасна, любима Габриела. Определено обаче не бяха по вкуса му подобни твърде самостоятелни, заядливи, войнствени и самонадеяни мадами, които нито имаха нужда, нито желаеха да разчитат на подкрепата на мъжете. Никак не си падаше по съвременния тип еманципирани жени. Бе уверен, че всеки мъж, осмелил се да се доближи до Кейт Инскип, трябваше да бъде подготвен за всевъзможни конфликти, безцелна размяна на остроумия и разпри. Не бе жена, която лесно би се подчинила на който и да било. По дяволите! На него му се струваше цял подвиг само да я накара да затвори за кратко проклетата си уста! Какъв ли риск трябваше да поеме, ако решеше да я целуне! И все пак, замисли се той, подобни красиви, чувствени устни май си заслужаваха усилието!

Въздействието, което тази мисъл оказа върху тялото му, накара Джаред да си припомни от колко време вече не бе имал връзка с жена. Явно от прекалено дълго — доказателство за това бе и фактът, че въобще поглежда за втори път към Катрин — така различна от момичетата, които харесваше. За едно нещо поне неговата гостенка бе права: животът на толкова отдалечен от цивилизацията остров определено представляваше проблем, тъй като значително ограничаваше познанствата с представителки на нежния пол. Разбира се, в неговия хотел от време навреме отсядаха богати и привлекателни жени от средите на хайлайфа, но Джаред отдавна бе установил, че ролята на временен любовник за забавление на някоя разглезена богаташка ни най-малко не бе по вкуса му. Вероятно нежеланието му за подобни авантюри произлизаше основно от факта, че някога, бе имал щастлив брак и все още ценеше топлината и спокойствието на семейното огнище. Без съмнение, съвместният им живот с Габриела бе оказал влияние върху него. Така или иначе, никога не си бе падал по случайните, краткотрайни връзки — всъщност, никога не бе имал желание за такива. Отвращаваше го самата мисъл да се събуди на следващата сутрин в леглото с усещането, че просто е изиграл ролята на още един сувенир от тропика в колекцията на някоя самонадеяна туристка.

Огледа по-внимателно добре оформената и стегната фигура на Кейт, излегнала се спокойно в сянката на платнището. Не приличаше на жена, колекционираща сексуални преживявания, нито пък на онези досадни и разглезени дами от така нареченото „висше общество“, които се интересуваха единствено от последните модни тенденции и не знаеха какво да правят с парите си. Всъщност, Кейт изглеждаше точно такава, каквато се бе описала сама — преуморена от работа, явно подложена напоследък на доста голям стрес, изнервена и нуждаеща се от пълноценна почивка. Тази мисъл обаче не беше кой знае колко по-успокоителна за Джаред.

Тогава в съзнанието му отново изникна споменът за шокираното изражение върху лицето на Умника Арии, когато негодникът внезапно бе разбрал, че избраната от него жертва в никакъв случай не бе някоя изплашена туристка. Джаред се ухили. Разказът за смелото поведение на госпожа Инскип, нападната посред бял ден в тясната алея от въоръжен с нож бандит, щеше да се разпространи с мълниеносна бързина из Аметистовия остров — от него ставаше много добра история, а това несъмнено бе от полза за бизнеса. Освен това случката бе изключително забавна, а когато човек живее толкова отдалечено от цивилизацията, той се научава да търси забавление и в неща, които на другите хора не биха се сторили никак смешни.