Писмо I

Мир вам!… Любите друг друга и „помяните меня грешнаго раба божия Пандурскаго!“ При всичката си любов към човечеството, а особено към оние щастливи създания, които носят в Букурещ название миропомазани „чувства“ и „тулуми“, във високоблагородни Болград — привилегировани конокрадци, а в Браила — Савовичеви слънца и патриоти, аз със съкрушено сърце се удостоверих, че търговията с кадрите1 не върви вече, защото непразното „Книжевно дружество“ в Браила се е решило твърдо да прави литературна конкуренция даже и с Антона Парушова. С една дума — аз се уверих, че за мене не остава нищо друго, освен да предприема някоя отважна експедиция и да отида да търся щастие по другите малко по-далечни земи. Исторически (гл. историята на г-на Кръстовича) е вече известно, че на земята няма щастие. Изабела е изпъдена из Испания, Наполеон е умрял, Антона Парушева са уловили, а във Влашко са направили монопол и тютюнът, и спиртуозните питиета. Накъде поврага да върви човек? За да преживееш на тоя свят честно и безпогрешно и в същото време да се търкаляш като сирене в масло, ти трябва да бъдеш във Франция говедарин, в Англия Ротшилд, в Русия просяк, в Турция шпионин, а във Влашко или представител на болградските колонисти, или деловодител на българското „Книжевно дружество“, или поп в букурещката българска черкова.

Да се обясниме.

Във Франция тряба да бъдеш говедарин именно затова, за да те не осъдят като Базена, да ти не ударят плесница като на Гамбета и да те не смажат някои революционерни кола; в Англия тряба да бъдеш Ротшилд именно затова, за да не гониш от заранта до вечерта хлябът, а да ловиш камъни, вода и полицейският камшик; в Русия тряба да бъдеш просяк именно затова, за да те дадат на наука, да ти дадат пари и комати, а после, като хвърлиш конската торба от шията си, т.е. като затлъстееш и нравствено, и умствено, то да спечелиш катедра в някоя гимназия, служба във войската, или някое топличко местенце в тайната полиция; в Турция тряба да бъдеш шпионин: 1) за да станеш чиновник в министерството на просвещението, цензор на българските книги и ефенди между сапунджиите; 2) за да имаш пари в джебът си, чест в екзархията и няколко тайни приятели на жената ти, и 3) за да те хвали о. Балабанов, да ти се кланят подлеците и да треперят от тебе даже и дрипите на нашите патриоти; а във Влашко, в блажено Влашко? — Във Влашко тряба да бъдеш депутатин в камарата именно затова, за да говориш смело, когато си сам или когато си пред такива тежки търговци, които са готови да купят не само совестта ти, но и рибата в болградският Елпуг и професорите от централната школа, и капиталът на училищният комитет; във Влашко тряба да бъдеш деловодител на българското „Книжевно дружество“, за да те карат насила да ядеш, насила да пиеш и насила да не работиш; най-после, във Влашко тряба да бъдеш поп в букурещката българска капела, за да имаш две или три жени, четири или пет любовници и един дядо владика. С една дума — блаженство! Станеш утринта раничко, изрешиш си брадата, изчетеш си утреннята, отриеш си лигите, па хайде у „Цонини“. Никой те не пита къде ходиш и какво правиш. Дядо владика става късничко. Там ти седиш до онова време, дорде се изпотиш, а после отиваш при своята последня жена и молиш я да те попоще. После обед ти си дохождаш дома полупиян, влазяш в черкова и молиш се на св. Мина. Щом избъбреш вечернята, то времето се захладнява, фустаните тръгват на разход, а тебе в главата или „Филарет“, или „Св. Георги“. Жив човек нели си, ще излезеш да се поразходиш. А проклетата портарка затваря портите рано; но за тебе и в това отношение е морето до колене: два бана2 в ръката й, и тя ще да ти отвори и после полунощ, а ако ти не отвори, то ти можеш да прескочиш и през дуварите. Блаженство! Аз се чудя на себе си, защо не съм станал поп и защо съм бил принуден да продавам кадри и да псувам незлобивите шкембеджии? Проклет свят! Тая е най-главната причина, която ме накара да оставя грешната земя и да се преселя в лоното Авраамово, което, според думите на попът, който ме опя, било място злачно и място покойно, — с една дума, такова място, дето няма ни скърби, ни печали, ни плотски съгрешения. „Там, мислех си аз, небесният наш отец ще да ми даде някое кьошенце в раят и аз ще да си поблаженствувам заедно с моите великомъченици братия.“ Но за да се кача при вседържителят на вселената, аз, като секи сиромах, трябваше да отида по-напред в палатите на Колентина и да поискам помощта на благодетелната в сяко едно отношение медицина. Царицата на науките ме прие в своите обятия и снабди ме със сичките свои средства, без които даже и гръцките светии не би могли да се пуснат в такова далечно пътешествие. И наистина, в продължението на два месеца аз се излекувах от 30-годишнята своя болест, която глупците наричат живот, приготвих гърдите си да могат да дишат в безвоздушното пространство и достигнах до такава тлъстина и сила, до каквато не е достигнал нито едни човечески скелет. Благодаря на своята благодетелка!

И така, денят на моето преминувание настана. На 28 юлия 1874 година после Рождество Христово аз бях готов вече да оставя нашата грешна планета и да се пусна в далечен път. Но преди да тръгна, аз, като секи христиенин, пожелах да видя честитият йеромонах от българската капела и пред него, като пред изповедник, който познава кои грехове са противни богу и кои не са, да изповядам своите прегрешения, да изпрося опрощение и да се подкрепя от даровете на свети дух. Но за моето нещастие в онова време нашият благоговейнейши поп Герасим бил повикан да бабува на едно нежно създание в махалата „Св. Спиридон“ и затова не пожела да дойде и аз бях принуден да изпълня своят християнски дълг на такъв един език, когото не отбирах, и пред такова едно лице, което никога не бях напсувал. Нямаше какво да се прави. Светът ми беше дотегнал дотолкова, щото аз избърборих няколко несвестни думи, които попът не разбра, „глътнах киселата влашка комка“ и затворих очите си.

След пет минути аз бях вече на небето и трепетно очаквах решението на съдбата си в едно от фанариотските митарства. Пред мене, от дясната ми страна, се простираше прекрасната и широката райска градина, в която между непознатите мене светии и светийки (с тях аз не съм имал никаква работа) аз видях няколко души мои приятели, които пасяха зелена трева; наляво зееше преизподнята на мъката, в която рогатите и опашатите царьове на темнината учеха ум и разум различни величества, светейшества, благородиета и преподобиета; а под мене доле на земята, в една от кръчмите, която беше близо до моят гроб, свиреха цигани, играеше хоро и чуваха се приятелски гласове: „Да живее Пандурски!“ Чашите, оките и половниците празнуваха денят на моето възнесение…

Но не се мина много време, а небето прие грозен вид. Бури, гръмотевици и светкавици ме окружиха от сяка една страна… Стадото заблея; грешниците зареваха: легиони херувими и серафими летяха около мене и със своите огнени мечове режеха облаците, като прясно сирене; из мъката се показаха няколко рогати личности и простираха към мене своите дълги и предълги куки; а аз, грешен Пандурски! — паднах на колене и със съкрушено сърце чаках своята участ. Минута — две, и пред мене, на своят огнен престол и в своите светли одежди, се спусна блажена Теодора. Аз си затворих очите.

— Ти кой си? — ме попита великата чудотворка. — Защо си дошъл тука млад и зелен?

— Аз… аз съм Пандурски — отговорих аз, — а дошъл съм да си търся някоя работа, защото откакто се е отворило българското „Книжевно дружество“ в Браила и откогато г. Ценович е изял мобелите на читалището „Братска любов“ в Букурещ, то българите не земат вече нито от псувни, нито от тояга. Тие искат просвещение.

— А защо ти не доби някоя катедра в Болград, или защо не захвана да издаваш някой български вестник?

— Аз бях посветил сичкият си живот на тие занятия, но крадените коне на Антона Парушова ме ритнаха в устата; а професорите из болградската централна школа ми подляха вода и целунаха се със Стоянова. А вестннк аз не захванах да издавам затова, защото г. Савич се е возпитал в институтът Баламук, свършил е курсът на науките си в глухонямото заведение на г. Паничкова и има големи просешки способности. Защо да подливам вода на такъв човек?

— Тогава защо не отвори в Букурещ някоя фабрика за сапун, да земаш зестра мобелите на читалището „Братска любов“ и да бъдеш син на своето отечество?

— Моето отечество не е вонещо блато. Ако жабешката любов и да има много конкуренти в Букурещ, но попът от българската черкова има по-добър вкус.

— А защо не стана и ти поп?

— Аз и сега ставам, света Теодоро, ако само байо Станкович плати и мене 10 жълтици на месецът, за да имам и аз с какво да попригледвам чернооките вдовици, мазните слугини и гостите, които ще да ми дохождат из Търново и из Свищов (хаджи Кочйовица и баба Гина с дъщерята си).

— Това не може да бъде — извика великата чудотворка. — Ти си дошъл вече дотука и ще да останеш тука, но я ми кажи, изповяда ли се, причести ли се и покая ли се, преди да оставиш грешната земя?

— Изповядох се, света Теодоро, но попът беше влах и не разбра ме, причестих се, но комката беше твърде кисела; а да се покая беше невъзможно, защото повечето от моите погрешения аз съм направил заедно с попът от българската черкова… А той не дойде нито да ме причести, нито да ме изповяда, нито да си види с мене сметката!

— Така ли е! — извикала блажена Теодора. — Ти си бил грешен човек! За тебе няма място нито в раят, нито в мъката. Ти ще да седиш тука до онова време, дорде бог повика на съд и попът. Вие тряба да бъдете турени заедно с него на капъните.

После тие страшни за мене думи, блажена Теодора си прибра полите и отиде си; а аз останах пред вратата на раят да пея песента на Лазара и да си оплаквам дните и годините. Ех, дядо попе, грехът да е на душата ти, дето не дойде да си видиш с мене сметките! Но видя щем ги и сега…