Питър Пан

11.ПРИКАЗКАТА НА УЕНДИ

— Слушайте сега — каза Уенди, започвайки приказката. Майкъл се бе сгушил в краката й, а останалите седем момчета бяха вече в леглото. — Имало едно време един мъж …

— Бих предпочел да беше една жена — обади се Къдравия.

— Бих предпочел да беше един бял плъх — каза Нибз.

— Тихо — смъмри ги майка им. — Имало също и една жена и…

— О, мамо — извика първият близнак, — значи имало и една жена, нали? Тя не е умряла, нали?

— О, не.

— Страшно се радвам, че не е умряла — рече Свирчо. — Ти радваш ли се, Джон.

— Разбира се, че се радвам.

— А ти радваш ли се, Нибз?

— Доста.

— А вие радвате ли се, близнаци?

— Ами че радваме се.

— О, боже — въздъхна Уенди.

— Хей, вие там, не шумете — извика Питър, решил че тя трябва да има възможност да разправи приказката си, колкото и отвратителна да беше тази приказка по негово мнение.

— Името на мъжа — продължи Уенди — било мистър Дарлинг, а нейното име било мисис Дарлинг.

— Аз ги познавах — рече Джон, за да ядоса другите.

— Струва ми се, че и аз ги познавах — обади се Майкъл с доста неуверен глас.

— Те били женени, знаете ли — обясни Уенди — и какво мислите, че имали?

— Бели плъхове — извика Нибз вдъхновено.

— Не.

— Страшно мъчно е да се отгатне — рече Свирчо, който знаеше приказката наизуст.

— Тихо, Свирчо. Те имали трима потомци.

— Какво е потомци?

— Ами ти си един потомък, близначе.

— Чуваш ли, Джон? Аз съм потомък.

— Потомците са просто деца — каза Джон.

— Боже, боже — въздишаше Уенди. — И така тези три деца имали бавачка, която се наричала Нана. Но мистър Дарлинг й се разсърдил и я завързал с верига на двора. И тогава трите деца отлетели.

— Страшно хубава приказка — каза Нибз.

— Те отлетели в Небивала земя, където живеят загубените деца.

— Тъкмо това си мислех — намеси се възбудено Къдравия. — Не знам как, но просто си мислех, че там са отлетели.

— О, Уенди — извика Свирчо, — Свирчо ли се казвало едно от загубените деца?

— Да, така се казвало.

— И аз съм в приказката! Ура, и аз съм в приказката, Нибз.

— Тихо! Сега искам да си помислите за чувствата на нещастните родители, чиито деца отлетели.

— О-о-о! — изстенаха те, макар че в действителност не мислеха ни най-малко за чувствата на нещастните родители.

— Помислете си за празните легла!

— О-о-о!

— Ужасно тъжно нещо — каза весело първият близнак.

— Не мога да си представя как може да има щастлив край — обади се и вторият близнак. — А ти можеш ли, Нибз?

— Ужасно съм разтревожен.

— Ако знаехте колко голяма е майчината любов — каза им Уенди с тържествен тон, — вие не бихте са страхували. — Сега тя бе дошла до онази част на приказката, която Питър мразеше най-много.

— Харесва ми майчината любов — каза Свирчо, като удари Нибз с една възглавница.

— Ами и на мен ми харесва — обади се Нибз, като му отвърна със същото.

— Виждате ли — каза Уенди самодоволно — нашата героиня знаела, че майката винаги ще държи прозореца отворен, за да могат децата да влязат в стаята, когато долетят обратно. И така те останали в Небивала земя цели години и прекарали много весело.

— Върнали ли се най-после в къщи?

— Нека сега надзърнем в бъдещето — поде Уенди, като напрегна сили да разкаже щастливия край на приказката. Всички се извъртяха в леглото, така че най-лесно да надзърнат в бъдещето. — Минали години. А коя е тази елегантна жена на неопределена възраст, която слиза от влака на лондонската гара?

— О, Уенди, коя е тя? — извика Нибз така възбуден, като че ли наистина не знаеше коя е.

— Да не би да е… О, да… Това е красивата Уенди!

— О!

— А кои са двамата благородни представителни господа, сега вече станали цели мъже. Може ли да са Джон и Майкъл? Да, те са.

— О!

— „Вижте, мили братя — казва Уенди, като посочва нагоре, — ето прозорецът е още отворен. О, сега сме възнаградени за нашата възвишена вяра в майчината любов.“ — И те хвръкват към мама и татко. Перото не може да опише щастливата сцена и ние хвърляме було върху нея.

Това беше приказката, която толкова харесваше на момчетата, колкото и на самата хубава разказвачка. Всичко е както трябва да бъде. Така офейкват децата, най-безсърдечните същества на света, макар да са толкова мили, и егоистично се забавляват; а после, когато се нуждаят от особени грижи, благородно се връщат в къщи, уверени, че родителите им ще ги прегърнат, вместо да ги на-плескат.

Тъй голяма бе тяхната вяра в майчината любов, че смятаха, че могат да си позволят да бъдат коравосърдечни още известно време.

Но между тях имаше един, който бе на особено мнение по въпроса; и когато Уенди свърши приказката си, той изстена глухо.

— Какво има, Питър? — извика тя и изтича при него, мислейки, че нещо го боли. — Къде те боли, Питър?

— Никъде. Това е друг вид болка — отвърна мрачно Питър.

— Какъв вид?

— Уенди, ти невярно описваш майките.

Вълнението му така ги разтревожи, че всички се събраха изплашени около него. Съвсем откровено той им каза това, което дотогава бе скривал от тях.

— Много отдавна — започна той, — аз мислех като вас, че майка ми ще държи прозореца винаги отворен. Затова живях далеч от къщи в течение на много, много луни и после се върнах. Но прозорецът беше затворен, майка ми ме беше забравила напълно и едно друго малко момче спеше в легло-то ми.

Не съм сигурен дали това е вярно, но Питър смяташе, че е вярно; това ги уплаши.

— Сигурен ли си, че майките са такива?

— Да.

Значи това е истината за майките. Такива били те!

И все пак най-добре е човек да внимава; никой не разбира по-бързо от едно дете кога трябва да отстъпи.

— Уенди, хайде да си вървим в къщи — извикаха Джон и Майкъл заедно.

— Да — каза тя, като ги дръпна към себе си.

— Но не тази вечер, нали? — попитаха смаяните момчета.

— Веднага — отвърна Уенди решително, тъй като през главата й мина ужасната мисъл: „Може би мама вече не носи траур“.

Обхваната от този страх, тя не помисли какви могат да бъдат чувствата на Питър и доста рязко му каза:

— Питър, направи всичко необходимо за заминаването.

— Добре, щом искаш — отговори той така хладно, сякаш тя го бе помолила да й подаде паницата с орехи.

Те дори не си казаха „Съжалявам, че се разделяме“! Щом тя няма нищо против раздялата, той ще й покаже, че и нему му е все едно.

Но, разбира се, той държеше извънредно много на нея; и у него кипеше такъв гняв към възрастните, които винаги разваляха всичко, че щом влезе в дупката на своя дънер, той нарочно започна да диша бързо — около пет вдъхвания в секунда. Дишаше така, защото в Небивала земя казват, че с всяко твое вдишване умира един възрастен. И за отмъщение Питър ги избиваше колкото може по-бързо.

След като даде необходимите нареждания на червенокожите, той се завърна в къщи, където в негово отсъствие се бе разиграла една недостойна сцена. Обхванати от паника при мисълта да изгубят Уенди, изгубените момчета се бяха приближили заплашително към нея.

— Сега ще бъде по-лошо, отколкото преди да дойде тя — викаха те.

— Няма да я оставим да си отиде.

— Да я задържим като пленница.

— Да, да я оковем във вериги.

Уенди изпадна в крайно отчаяно положение, но нейният инстинкт й подсказа към кого да се обърне за помощ.

— Свирчо — извика тя, — помогни ми!

Не е ли странно това? Обръщаше се към Свирчо, най-глупавото от всички момчета.

Обаче Свирчо й отвърна благородно. В този миг той не прояви глупост и заговори с достойнство:

— Аз съм си просто Свирчо — каза той — и никой не ми обръща внимание. Но ще пролея кръвта на първия, който се опита да се държи към Уенди не като английски джентълмен.

Той измъкна своята кама и в този момент неговото благородство достигна връхната си точка. Останалите се отдръпнаха смутено назад. Тогава се завърна Питър и те веднага разбраха, че той няма да ги подкрепи: той никога не би задържал едно момиче в Небивала земя против волята му.

— Уенди — рече той, — като крачеше напред-назад, — поисках от червенокожите да те преведат през гората, понеже летенето много те уморява.

— Благодаря, Питър.

— После — продължи той с резкия, отсечен глас на човек, свикнал да му се подчиняват — Мен-че-Звънче ще те води през морето. Събуди я, Нибз.

Нибз трябваше да почука два пъти, преди да получи отговор, макар че от известно време Менче седеше в леглото си и подслушваше.

— Кой тропа? Как смееш да тропаш? Махай се! — извика тя.

— Трябва да станеш, Менче — отвърна Нибз, — за да водиш Уенди, която ще пътува.

Разбира се, Менче-Звънче бе възхитена, че Уенди си отива; но беше твърдо решена да откаже да я води и съобщи решението си с много нахален език. След това се престори, че пак е заспала.

— Казва, че не иска! — възкликна Нибз, ужасен от тази проява на непокорство. Тогава Питър със строго лице отиде до стаичката на младата фея.

— Менче — отсече той, — ако не станеш да се облечеш веднага, аз ще дръпна завесата и тогава всички ще те видим по нощница.

Тези думи я накараха да скочи на пода.

— Кой казва, че не искам да стана? — извика тя.

Междувременно момчетата бяха вперили отчаяни погледи в Уенди, която се бе приготвила за път с Джон и Майкъл. Сега те бяха посърнали не само защото щяха да я загубят, но и защото тя отиваше в някакво прекрасно място, където тях не ги канеха. Както винаги, новото ги примамваше.

Считайки, че унинието им се дължи на първата, по-благородна причина, Уенди почувствува как сърцето й се стопи от жал.

— Мили деца — каза тя, — ако всички вие искате да дойдете с мен, аз съм почти сигурна, че баща ми и майка ми ще ви осиновят.

Канейки всички, Уенди имаше пред вид главно Питър; но всяко момче мислеше само за себе си и те всички се разскачаха от радост.

— Но няма ли те да решат, че сме доста голяма дружина — попита Нибз, както бе подскочил във въздуха.

— О, не — възрази Уенди, пресмятайки бързо наум. Просто ще трябва да се сложат няколко легла в салона; пък всеки първи четвъртък на месеца ще ги закриваме с паравани.

— Питър, може ли да тръгнем и ние? — извикаха всички умолително. Те и не помисляха, че ако тръгнат, той може да не дойде с тях; но всъщност не ги бе много грижа дали ще дойде. Такива са децата — винаги готови да изоставят и най-близките си, когато се яви нещо ново и непознато, което ги привлича.

— Добре, тръгнете — отвърна Питър с горчива усмивка.

Всички се спуснаха да събират нещата си.

— А сега, Питър — каза Уенди, която мислеше, че е уредила всичко, — ще ти дам лекарството.

Тя много обичаше да им дава лекарство и несъмнено им го даваше прекалено често. Разбира се, лекарството беше само вода, която Уенди държеше в една кратунка, което придаваше на водата известни медицински качества. Сега обаче тя не даде на Питър да изпие капките, защото тъкмо когато ги отмери, забеляза израза на лицето му и сърцето й се сви.

— Приготви си багажа, Питър — извика тя разтреперана.

— Не — отговори той, като се преструваше на равнодушен, — аз няма да тръгна с тебе, Уенди.

— О, да, ще тръгнеш, Питър.

— Няма да тръгна.

За да докаже, че заминаването й ни най-малко не го вълнува, той подскачаше нагоре-надолу из стаята и свиреше весело на безсърдечната си свирка. Тя трябваше да тича подире му, макар че това беше доста унизително за нея.

— Ще намериш майка си — придумваше го тя.

Но дори Питър някога да е имал майка, той вече не чувствуваше нужда от нея. Много добре можеше да живее и без майка. Той бе мислил много за майките изобщо и виждаше само лошите им страни.

— Не, не! — каза той решително на Уенди. — Тя може би ще каже, че съм вече голям, а аз искам да си остана малко момче и да си играя.

— Но, Питър…

— Не!

И така, тя трябваше да каже на другите момчета:

— Питър няма да дойде.

Питър няма да дойде! Те го гледаха втренчено и безизразно, нарамили тояги, на които висяха бохчичките им. Първата им мисъл бе, че щом Питър не тръгва с тях, той вероятно е променил решението си да ги пусне да вървят с Уенди.

Но той бе твърде горд, за да постъпи така.

— Ако намерите майките си — каза той мрачно, — надявам се, че ще ги харесате.

Тази ужасно груба откровеност им направи силно впечатление и те се почувствуваха неловко; повечето от тях изглеждаха разколебани. Лицата им сякаш казваха: „Да не сглупим, ако тръгнем с Уенди.“

— Хайде — извика Питър, — без суетня, без циврене! Довиждане, Уенди! — Той весело протегна ръка, като че те трябваше вече да тръгват, защото той има да свърши някаква важна работа.

Тя трябваше да поеме ръката му, защото той с нищо не показваше, че би предпочел един напръстник.

— Няма да забравиш да си сменяш фланелките, нали, Питър? — каза Уенди, като се стремеше да продължи сбогуването. Тя особено държеше Питър редовно да се преоблича.

— Няма да забравя.

— И ще си вземаш лекарството?

— Да.

Като че ли това беше всичко, което имаха да си кажат; последва неловка пауза. Питър обаче не беше от ония момчета, които се разревават пред хората.

— Готова ли си, Менче-Звънче? — извика той.

— Тъй вярно!

— Тогава тръгвай напред.

Менче-Звънче се стрелна и кацна на най-близкото дърво, но никой не я последва, защото тъкмо в този миг пиратите започнаха страшното си нападение срещу червенокожите. Горе, където всичко дотогава беше тихо, писъци и звън на стомана процепиха въздуха. Долу цареше гробно мълчание. Всички зяпнаха и така си останаха с отворена уста. Уенди падна на колене, но ръцете й бяха протегнати към Питър. Впрочем, ръцете на всички бяха протегнати към него, сякаш вятър ги бе обърнал в тази посока; те мълчаливо го молеха да не ги изоставя. Питър грабна сабята си, същата, с която мислеше, че е убил Барбекю, и очите му заблестяха от жажда за борба.