Глава десетаСтарият вожд

Жилав бе старият вожд. Издържа на ударите, сътресенията, изтощението, срама и нещастията с непокътната воля и почти непокътнат разсъдък.

Някои неща не разбираше, а други му излизаха от ума от време на време. Ако не друго, то поне се радваше, че се е измъкнал от задушния мрак на Родовия дом, където седенето до огъня го бе превърнало в такава баба — това му беше съвсем ясно. Харесваше му, винаги му беше харесвал този издигнат в скалите, огрян от слънцето и брулен от вятъра град на пришълците, построен в незапомнени времена и непомръднал от мястото си оттогава. Бе построен много по-добре от Тевар. А Тевар му се губеше от паметта от време на време. Понякога си спомняше виковете, горящите покриви, съсечените и изкормени трупове на синовете и внуците си. Понякога ги забравяше. Жаждата за живот бе много силна у него.

Бежанците продължаваха да се промъкват през гаалските постове — някои от тях идеха чак от плячкосаните Зимни градове на север. Хората от Уолдовия народ в града на пришълците вече наброяваха около триста души. Тъй странно бе да си слаб, малочислен, да живееш от подаянията на низвергнати от тебе същества, че някои тевари, особено сред по-възрастните, не можеха да го понесат. Те изпадаха в състояние на Небитие с кръстосани крака и свити на точици зеници, все едно че се бяха мазали с жезиново масло. И сред жените имаше такива, които бяха видели как режат мъжете им на късове по улиците и пред огнищата на Тевар или пък, загубили децата си, сега се бяха поболели от мъка или потъваха в Небитието. Но за Уолд разрухата на Теварския свят бе само част от разрухата на собствения му живот. Със съзнанието, че е изминал по-голямата част от пътя към смъртта, той гледаше с особена благосклонност на всеки нов ден и на всички по-млади мъже, независимо дали принадлежаха на човешкия род, или бяха пришълци — нали на тях се падаше да продължат борбата.

Сега слънцето огряваше каменните улици и разноцветните фасади на къщите, но над дюните на север все още се виеха кълба дим. Един пришълец поздрави Уолд на големия площад пред сградата на име Театър, където бяха настанени оцелелите от неговия род. Доста време му трябваше да разпознае в него Джакоб Агат.

— Алтера! — изкиска се той. — Преди беше хубав. А сега приличаш на шаман от Пернмек, на когото са му извадили предните зъби. Къде е (забрави й името)… моята родственица?

— В дома ми, старейшино.

— Срамота! — възкликна Уолд. Не го беше грижа дали по този начин не обижда Агат. Разбира се, сега Агат му бе господар и предводител, но при всички положения бе срамота да държиш в шатрата или в дома си любовница. Пришълец или не, той трябваше да спазва основните закони на благоприличието.

— Тя е моя жена. Това ли е срамота?

— Не чувам както трябва, ушите ми са остарели — отвърна предпазливо Уолд.

— Тя е моя жена.

Уолд вдигна глава и за първи път срещна погледа на Агат. Очите на Уолд бяха мътножълти като зимното слънце и под притворените клепачи не се виждаше бяло. А на Агат черни, с тъмен ирис и зеница и бели ъгълчета, които се открояваха на тъмното му лице, странни очи, неземни.

Уолд отмести погледа си. Около него се издигаха огромните каменни домове на пришълците, а древната им чистота блестеше на слънчевата светлина.

— Едно време аз си взех жена от вашите, пришълецо — каза той най-сетне, — но и през ум не ми е минавало, че един ден някой от вас ще ми го върне… Дъщерята на Уолд, омъжена за неистински човек, да остане без синове…

— Нямаш причини да скърбиш — отговори младият пришълец непреклонен, твърд като скала. — С теб сме равни, Уолд. Във всичко останало освен във възрастта. Едно време ти си си взел жена от пришълците. Сега пък се сдобиваш със зет от тях. Щом си искал едното, ще можеш да преглътнеш и другото.

— Трудно е — рече старецът с необорима простота и не след дълго добави: — Ние не сме равни, Джакоб Агат. Хората ми са мъртви или пречупени. Ти си вожд, господар. А аз не съм. Но аз съм човек, а ти не си. Каква прилика може да има между нас?

— Дано поне няма злоба или пък ненавист — не се предаваше Агат.

Уолд се огледа и най-накрая бавно сви рамене в знак на съгласие.

— Добре тогава, значи в такъв случай можем да умрем заедно — засмя се най-неочаквано пришълецът. Те винаги се смееха в най-невероятни моменти. — Старейшино, струва ми се, че гаалите ще нападнат след няколко часа.

— След няколко…

— Много скоро. Навярно веднага щом се издигне слънцето.

Те стояха до празната арена. До краката им се търкаляше захвърлен диск. Агат го вдигна и неволно, по момчешки, го запрати пред себе си.

— На всеки един от нас се падат по двайсет от техните. Тъй че ако прехвърлят стените или пък минат през портата… Ще изпратя в Купола всички родени през Есента деца заедно с майките им. Ако се вдигнат подвижните мостове, той е непревземаем, а вода и храна има за петстотин души за около цяла лунна фаза. При жените трябва да има и няколко мъже. Ще подбереш ли трима-четирима от твоите да ги заведеш там с жените и малките деца? Някой трябва да ги води. Харесва ли ти планът ми?

— Да. Но аз ще остана тук.

— Да бъде волята ти, старейшино. — В гласа на Агат нямаше и следа от възражение, а грубото му, набраздено с белези младежко лице не промени израза си. — Подбери, моля те, мъжете, които ще придружават жените и децата от твоя народ. Ще трябва да потеглят много скоро. А Кемпер ще изведе нашата група.

— Аз ще ги придружа — заяви Уолд с абсолютно същия тон, което едва забележимо смути Агат. Значи и той можеше да се смути. Но отново не се възпротиви на желанието му. Разбира се, почтителното му отношение към стареца не бе нищо друго освен една престорена вежливост — че защо би се отнасял почтително към един човек на прага на смъртта, който дори и за собственото си разгромено племе вече не беше вожд. Но Агат държеше на това независимо от глупавите отговори на стареца. Наистина бе като скала. Рядко се срещаха такива хора.

— Господарю мой, сине мой, мой образ и подобие — засмя се старецът и сложи ръка на рамото му, — изпрати ме там, където пожелаеш. Вече не съм потребен, мога само да умра. Черната ви скала ми изглежда доста злокобна за това, но и там мога да умра, ако това е волята ти…

— Все пак изпрати няколко мъже да стоят при жените — настоя Агат, — силни, здрави мъже, които да не им дават да изпадат в паника. Аз трябва да вървя при Земната порта, старейшино. Идваш ли?

Агат се отдалечи с гъвкавата си и бърза походка. Като се подпираше на едно от техните бляскави метални копия, Уолд бавно се запъти нагоре, по улиците и стълбите. Но едва бе изминал и половината път, когато трябваше да спре, за да си поеме дъх, и изведнъж се сети, че май ще се наложи да се върне обратно и да изпрати на черния остров младите майки с дечурлигата им, както го бе помолил Агат. Обърна се и тръгна надолу. Когато усети как се влачат краката му по камъните, той разбра, че би трябвало да се подчини на Агат и да отиде с жените и децата на черния остров — тук само щеше да пречи.

По запустелите слънчеви улици от време на време минаваше забързано и съсредоточено някой пришълец. Вече всички бяха готови да заемат позиция и да изпълняват задълженията си. Ако жителите на Тевар се бяха подготвили, ако бяха тръгнали на север да пресрещнат гаалите, ако бяха отправили поглед напред към предстоящото, както, изглежда, правеше Агат… Нищо чудно, че хората смятаха пришълците за магьосници. Но пък не беше ли и Агат виновен, че не тръгнаха? Бе позволил на една жена да застане между съюзниците. Ако той, Уолд, бе разбрал, че момичето отново се е срещало с Агат, щеше да нареди да я убият зад шатрите и да хвърлят тялото й в морето, а Тевар може би още щеше да е на мястото си… Тя излезе от високата каменна сграда пред него и щом го видя, замря неподвижна на входа.

Уолд забеляза, че макар да бе вързала косата си отзад като омъжените жени, тя все още носеше кожената риза и панталони, украсени със символа на неговия Род — трилистното цвете.

И двамата гледаха встрани. Тя не проговаряше. Най-сетне, тъй като миналото си беше минало и той бе нарекъл Агат „сине“, Уолд се престраши:

— На черния остров ли отиваш, или оставаш тук, родственице?

— Тук оставам, старейшино.

— Мене Агат ме праща на черния остров — каза той малко неопределено, като преместваше от крак на крак скованото си, загърнато в окървавени кожи тяло и се облягаше на копието. Слънцето грееше все така студено.

— Според мене Агат се бои, че жените няма да тръгнат, ако не ги водиш ти, ти или Умаксуман. А Умаксуман стои начело на нашите воини, които пазят северната стена.

Нямаше ги вече нито безгрижието й, нито безсмислената, но трогателна самонадеяност — тя бе изпълнена с настойчивост и нежност. Изведнъж той си я припомни като малка — единственото дете по Летните земи, дъщерята на Шакатани, родена през Лятото.

— Значи ти си жена на Алтера? — Тази мисъл потисна образа на палавото, засмяно дете и отново го обърка, тъй че той не чу отговора й.

— Защо не отидем всички на острова, щом е непревземаем?

— Водата не достига, старейшино. Гаалите ще се настанят в града, а ние ще умрем на скалата.

В далечината над покривите на Съюзния палат се виждаше част от моста. Приливът бе дошъл и вълните проблясваха отвъд черното рамо на островната крепост.

— Дом, построен над морската вода, не е за хора — каза той тежко, — твърде близо е до земята под морето… Слушай сега, исках да кажа нещо на Арилия… На Агат. Почакай. Какво беше, забравил съм. Вече не чувам собствения си разум… — Той потъна в размисъл, но усилията му се оказаха напразни. — Е, няма значение. Мислите на старците са като прах. Сбогом, дъще.

Той продължи бавно и замислено по пътя си, прекоси площада и стигна до Театъра, където заповяда на младите майки да съберат челядта си и да тръгват. След това за последен път поведе хората си — стадо изплашени жени и плачещи деца и тримата избрани от него младежи — по безкрайния, главозамайващ въздушен път към черната, всяваща ужас грамада.

Там царяха студ и тишина. До високите сводове на помещенията достигаше само грохотът от вълните, които се разбиваха долу в скалите. Хората му се скупчиха заедно в една огромна зала. Много му се искаше старата Керли да е наоколо, щеше да му е от полза, по тя лежеше мъртва в Тевар или някъде в горите. Най-сетне няколко по-сърцати жени раздвижиха останалите — намериха бхан, вода да го сварят, дърва да стоплят водата. И когато пристигнаха жените и децата на пришълците заедно с десетте си стражи, теварите можеха да им предложат топло ядене. Крепостта вече ехтеше от гласовете на пет-шестстотин души, които я изпълваха почти докрай, и навсякъде в краката ти се търкаляха деца почти както в женското отделение на някой Родов дом в Зимния град. Но през прозрачната скала на тесните прозорци, която спираше вятъра, далеч долу се виждаше само разбунената бездна и димящите вълни.

Вятърът се обръщаше и дрезгавината на северното небе се превръщаше в мараня, тъй че около малкото бледо слънце се образуваше огромен мъгляв кръг — снежният кръг. Точно така. Точно това искаше да каже на Агат. Щеше да вали сняг. Не само да превали като миналия път, ами да падне истински сняг, зимен сняг. Снежната виелица… Думите, които толкова отдавна не бе чувал, нито пък изричал, предизвикаха особени чувства у него. Значи за да умре, ще трябва отново да прекоси суровата, неизменна страна на детството си, отново да се слее с белия свят на бурите.

Той все още стоеше до прозореца, но вече не виждаше бучащата вода долу. Спомняше си за Зимата. Превземането на Тевар, а и на Ландин, ще е от полза за гаалите. Днес и утре ще се угощават с хани и зърно. Но докъде ще стигнат, когато завали сняг? Истинският сняг, снежната виелица, която изравнява горите и изпълва долините. Ами като задухат ветровете, тези ледени ветрове. Пред настъплението на този враг ще ударят на бяг! Твърде дълго се бяха задържали на север. Уолд внезапно се изкиска високо и се отдалечи от прозореца. Той бе надживял синовете си и загърбил годините, когато стоеше начело и служеше на народа си, а сега трябваше да умре тук, на една скала в морето. Но на негова страна бяха велики съюзници и воини — по-велики от Агат и от всички хора. За него се сражаваха Бурята и Зимата и той щеше да надживее враговете си.

Потънал в размисъл, старецът бавно се запъти към огнището, развърза торбичката с жезин, посипа няколко прашинки върху жарта и вдъхна дълбоко три пъти. След това гласът му прогърмя:

— Жени, хайде! Готова ли е кашата?

Те му я поднесоха безропотно и доволен, той започна да яде.

Загрузка...